Третата книга от поредицата, започнала с [b][u]„Войната на старците”[/u][/b] и [b][u]„Призрачните бригади”[/u][/b], до голяма степен плавно продължава действието, обединявайки двете основни сюжетни линии до момента. Освен това, фабулата и сама по себе си е прелюбопитна, а приключенският елемент е на очакваното високо ниво – Скалзи за пореден път доказва, че може да даде на читателите си точно това, което търсят – стопроцентово фантастична книга, при това сътворена със стил.
А иначе, вихърът на действията те грабва може би не от най-първите страници, но затова пък не те пуска до последната. Покрай интригуващата завръзка или множеството препятствия пред главните герои, човек бързо улавя и още нещо – доколкото Скалзи вече систематично се бе доразровил в почти цялата мръсотия на създадената от самия него вселена чрез историята на специалните операции, то до момента едва бе загатнал, макар и по доста самоизясняващ се начин, че събитията из нея имат далеч по-задълбочен характер. И те действително го имат – най-много мирише блатото не на военните, не на разузнаването и елитните корпуси, а това на политиката.
Точно в него спуща героите си авторът в третата книга от поредицата. Макар и по-скоро като инструмент, който да се превърне в символ, флаг, предвождащ политиката на Колониалния съюз в дефинираната от самия съюз посока. В правилната посока. Естествено, ако всичко се случваше както е планирано, надали щеше да се получи желаният ефект, така че човек до известна степен очаква обратите – но според мен едва ли ще се намери читател, който да ги предвиди до последната буква.
Всъщност няма как да се изпусне факта, че макар да говори за една фикция, американският писател разчовърква проблеми, които далеч не са неприсъщи за реалното общество, в което живеем. Наистина, това не е ново за фантастиката, но – за протокола – подобно отношение към стила започна да се среща все по-рядко след залеза на Златната ера на научната фантастика, бивайки изтъргувано за сметка на масовия вкус. Още една червена точка за Джон Скалзи.
Отново неизбежно е сравнението с първите издадени книги, и за жалост така е с поредиците по принцип. Ако трябва да направим такова, а явно се налага, бих казал, че „Последната колония” е най-добрата от трите. Има го ефекта на вихреното приключение, поне като общо възприятие на първата книга, само че не е белязано от наивитета, с който се сблъскваме в нея. От друга страна присъства философско-прогностичния елемент, който е водещ във втората, но без да се губи от ширината, от присъствието на вселената като един безкраен хоризонт и фон на действието. И всичко това ме кара да препоръчам горещо „Последната колония” на всеки, който иска да се запознае с една наистина добра фантастична книга.
За този автор
