Напоследък понашумяха книгите за тамплиери, хоспиталиери и въобще всичко базирано на някакви църковни тайни и не чак толкова тайни общества, и в този дух още в увода бих препоръчал на читателя, любител на подобни литературни произведения, да се запознае със „Знаме на честта“ на Джак Уайт. Дори най-малкото защото е значително по-историческа от повечето подобни издания, и е базирана върху къде достоверни, къде по-спекулативни, но все пак налични източници. Като тук е моментът да уточним, че фабулата, въпреки всичко, е почти изцяло художествена измислица и клони към приключенското.
След подобен увод, няма как да не кажем, че Джак Уайт доказа за пореден път, че може да пише интересни, ако не и грабващо романи, донякъде в стил Александър Дюма, донякъде в стил Морис Дрюон – с историята служеща като фон и любопитните, запомнящи се образи, потопени в една романтична обстановка, каквото е времето на рицари, саби и Ричард Лъвското сърце. В този ред на мисли, „Знаме на честта“ определено е книга, която ще се хареса не само на масовия читател, но и на любителя на добрата литература. Написана с вкус, стил и изящество, тя грабва въображението с множество детайли и неповторим дух. Въпреки, че последният е постиган от не един автор, канадецът от шотландски произход допринася със своя уникален почерк – създавайки наистина особена и по-различна атмосфера, граничеща със скандала, без да прехвърля тази граница, и същевременно без да дразни.
Въпреки че историята на тамплиерите по принцип е обгърната от достатъчно измислици, Уайт до известна степен стъпва на легенда, широко разпространена в Шотландия, добила популярност през осемнадесети век – така че можем спокойно да заключим, че все пак авторът е вложил достатъчно усилие, за да не изглежда романът му като пълна фантасмагория. И дори бележките, които е приложил към прозата си, показват познанията му за епохата и нейните основни действащи лица, при това препредадени със съответните изразни средства и понятия за човешко достойнство.
С други думи, за читателя може би би било интересно да научи, че „сир“ в онази епоха не е било обръщение към краля, а към всеки един голям васал или дори земевладелец. И че по времето на Лъвското сърце подобна нация като френската е съществувала в доста ограничен регион на настояща Франция. Самата история иначе е относително проста – започва с рицар-тамплиер, член на тайно братство към тайното братство, иначе казано Братството на Сион, и продължава с развитието на същата история в термините на организацията на небезизвестния поход на още по-небезизвестния брат на принц Джон.
Робин Худ за съжаление го няма, но книгата е достатъчно забавна и интересна за четене, без да е безсъдържателна, че да грабне вниманието на читателя. Дори само и с атмосферата си веднага изпъква като единия от заслужаващите вниманието на любителя на добрата книга романи. А ако трябва да бъдем честни, в настоящия век, приличният дори исторически роман е достатъчно голяма рядкост, та да обърнем гръб на не единичните спекулации и доста спорни моменти, и да приемем „Знаме на честта“ за не задължително, но достатъчно препоръчително четиво.
–
За повече информация от страницата на ИК „Бард“…
За този автор
