[b]Двуличие (2009)[/b]
Около две години след като се пробва – повече от успешно при това – и в режисьорското поприще, Тони Гилрой реши да повтори упражнението. Резултатът, както можеше и да се очаква, е от високия ешелон, пък и чудесно знаем на какво е способен авторът на филми като [b][u]“Майкъл Клейтън“[/u][/b], „Адвокат на дявола“ и, разбира се, [b][u]трилогията за Борн[/u][/b], когото спокойно можем да наречем един от водещите създатели на трилъри в момента.
„Двуличие“ всъщност притежава дори повече лица. От една страна романтична история в екстремни условия, от друга – сатира на епичната и безпощадна корпоративна схватка, водеща се някъде по етажите далеч отвъд досега на обикновения простосмъртен и по свои собствени правила – или отсъствие на такива. От трета, на свой ред, шпионска лента в най-добрите традиции на жанра, дори и на карта този път да не са заложени съдбите на гигантските суперсили и в пряко следствие – на цялото човечество, и във всяко едно отношение с гаранция за постоянно и високо напрежение.
Разбира се, цялата тази игра на стратегии, антистратегии, посредници, буфери, шпионаж, контрашпионаж, скрити и явни козове, планове, словесни флангови атаки и прочее удари под кръста, забавляваща бързо щракащите мозъци на върха на вълната на глобалния капитализъм, дори и в сферата на козметичните продукти, трудно се пресъздава на екран, и макар че Гилрой до голяма степен е успял в това си начинание, в центъра на събитията все пак остават Рей Ковал и Клер Стенуик – безмилостни съперници в професионален план, докато в личен нещата придобиват съвсем различен вид. Макар и това да не е напълно вярно, тъй като събитията, които се развиват като фон и тези на преден план се смесват и дори си разменят местата, а нещата като цяло са далеч доста по-сложни – най-малкото двамата имат и солидна предистория.
В главните роли влизат Клайв Оуен (Рей) и Джулия Робъртс (Клер), към които се присъединяват и Пол Джиамати и Том Уилкинсън, като на четиридесет и една хубавата жена на Холивуд е без съмнение все така хубава. И двамата са наистина идеални за филма и е истинско удоволствие да ги наблюдаваш, а още повече – слушаш. Всъщност именно диалогът, който е великолепен, изпъква като най-силна страна на филма, а ако има някакъв по-слаб елемент, това са ретроспекциите – не с друго, а с количеството си, накъсвайки сюжета сякаш малко повече от необходимото. В крайна сметка обаче всичко си идва на мястото, а изненадите и повратите в действието са повече от достатъчно, както и трябва да бъде при стойностния, заплетен трилър.
В резюме, макар и по чисто личното ми мнение, или класация, да го наречем, „Двуличие“ все пак да остава малко зад споменатите вече ленти на Тони Гилрой, на любителите на този тип ленти, а и по принцип качественото екранно забавление той може да достави всичко, от което се нуждаят. Стига, разбира се, то да не е екшън – за него ще трябва да потърсят друго заглавие.
За този автор
