Това се случи в годината, когато Овцата-стръвница изяде любимите вълци-кучедави на Кардинала, факт, който не само предизвика лека меланхолия у главата на Вярната църква, но и стана повод за 100-месечната война, която генерал Швахкрийгер спечели за шест дни и половина. Събитията, за които става дума, обаче се развиваха на петия ден, когато не само войната, но и нито една битка не беше още спечелена, най-вече поради подлостта на врага, посмял да разположи малка, но изключително непревзимаема крепост на пътя на гениалните военни планове на Швахкрийгер. И ето че генералът ядно сучеше мустаци и час по час пийваше шнапс, услужливо доливан от неговия адютант полковник Линкерханд, който беше нещо като дясна ръка, а и дясно – всъщност единствено – мозъчно полукълбо на генерала.
– Хм, хм… – сумтеше замислено Швахкрийгер над картите, а прусашкият му акцент бе по-отчетлив отвсякога.
– А дали, с оглед на ситуацията, не би било съвсем уместно и твърде положително, да бихме приложили с известен финес и нужната предпазливост една специална команда, подготвена за секретни операции, от типа на СпецПрас? – Линкерханд беше истински магьосник по витиевати изказвания, зад които успешно маскираше всяка проява на мисъл.
– Мдааа – проточи генералът. – Хрумна ми идея. При мен да се явят СпецПрас!
Бойната история на секретната команда беше повече от внушителна: бяха измъкнали Алиса от Страната на чудесата и бяха успели да откраднат и разшифроват вълшебната лампа "Енигма", притежавана от самия Аладин. Полковникът разлистваше досиетата и четеше гласно имената: фон Атосхоф, Портосчин, Арамистук, Дърти Ян…
– Последният защо още е на служба и не е пенсиониран? – поинтересува се Швахкрийгер.
– Смисълът на названието, използвано като прякор, а в някои случаи и като прикритие, не бива да се свързва с биологичните години, нито с физиологични особености, а е заемка от англо-саксонската езикова група, обозначаваща както липсата на определени морални качества, така и известна забележка към личната хигиена на изследвания субект…
– Да се приведе в приличен вид преди да ми се представи! Мърлячи в армията си не търпя!
– Тъй вярно, хер генерал! – съгласи се благо полковникът, опитвайки се без особен успех да изстърже едно мазно петно от маншета си. В този момент в стаята влязоха трите прасета, следвани от Ян.
– Това ли е СпецПрас? – попита въздуха край себе си Швахкрийгер.
– Явол*! – изпъна се като струна фон Атосхоф.
– Вол? Волф**? – недоумяваше генералът. – Това прасе да не се е смахнало?
– Разрешете да доложа – намеси се Портосчин и заглади ситуацията като валяк къртичина…
Два часа по-късно четиримата от СпецПрас стояха пред крепостта. Че беше малка – беше, че беше непревзимаема – и това беше. Нахвърляните скелети в подножието й никак не допринасяха за доброто настроение на случайния посетител. Арамистук огледа ситуацията през походния си бинокъл и въздъхна. Портосчин изтръпна, не го беше чувал да въздъхва така откакто взривиха край един тихоокеански атол крайцера Аврора пълен с природозащитници.
– Колко са там? – поинтересува се Дърти Ян.
– Седем мънички козлета и една коза…
– Коза?! – оживи се фон Атосхоф. – Ще взема да се пробвам като доброволец…
Арамистук укоризнено го стрелна с поглед и фон Атосхоф виновно се сви. Портосчин промърмори "Службата на границата на никого не прощава".
– Какво толкова, седем козлета – лесна работа! – опита се да вдъхне оптимизъм Ян.
– Да, бе – изплю се на земята недоволно Портосчин. – Нали си чувал за яре от стара коза? А тия са седем такива.
Дърти Ян потрепери, знаеше за секретните лагери на Овцата-стръвница, дълбоко в пустинята, където се обучаваха най-елитните й бойци, във всекидневните битки с червеи и глисти оцеляваха само най-коравите и най-опитните воини.
Арамистук свали бинокъла и ядно изсумтя.
– Още по-зле, това там е Седморката на Блеекота.
Този път потръпнаха и четиримата. Седморката на Блеекота, наричана още Великолепната седморка, се беше прочула с извършените жестокости за радикалното крило на Коза Ностра, управлявано от известния Нострадамус, преди да премине на служба при Овцата-стръвница. СпецПрас се бяха сблъсквали само веднъж със Седморката или по-скоро със следите им, споменът за видяното беше изключително лепкав и пурпурночервен.
– Хайде, било е и по-зле… – пусна измъчена усмивка Ян.
– Кога?! – попитаха в хор трите прасета. Дърти увеси нос, те бяха прави, за пръв път се сблъскваха с толкова опасен противник.
– Някакви идеи? – поинтересува се фон Атосхоф.
– С хитрост и взлом ще вляза аз! – закани се Портосчин.
– Не става – пресече го Ян. – Без подлости. Нобъл ъблайдж***.
– Мда, ако беше тука Нобел щяхме да се облажим. Умееше той да решава проблеми… – размечта се Арамистук.
– Отивам – съобщи кратко Дърти Ян и тръгна напред. Портосчин тайничко се прекръсти и избърса една сълза.
Вратата на крепостта се открехна и насреща му излезе Козата. Отгоре козлетата подигравателно припяваха известен концлагеристки шлагер "Прасета, прасета, всичките прасета на мезета…".
– Какво си се запънала като магаре на мост? – озъби се Дърти Ян.
– Аз не съм магаре и това не е мост – засегна се Козата.
– Но се запъваш.
– Така е, запъвам се – съгласи се тя. – И ще продължа да се запъвам. – допълни вироглаво и разтърси рога.
– Нямате шанс срещу нас! – заплаши я Дърти Ян.
– Нимаааа? – изблея иронично Козата. Ян знаеше, че тя е права. Козата усети, че Ян знае, че тя е права. Ян отгатна, че Козата е усетила, че той знае, че тя е права. Козата предположи, че Ян е отгатнал, че тя е усетила, че той знае, че тя е права. Ян повярва, че Козата е предположила, че той е отгатнал, че тя е усетила, че той знае, че тя е права. Козата почувства, че Ян е повярвал, че тя е предположила, че той е отгатнал, че тя е усетила, че той знае, че тя е права. Ян се увери, че Козата е почуствала, че той е повярвал, че тя е предположила, че той е отгатнал, че тя е усетила, че той знае, че тя е права. Козата… Козата… Волята на Козата внезано се пречупи и тя се хвърли напред бясно размахвайки рога. Третата ръка на Ян изскочи от корема му и плавно прониза Козата с кокалено острие, неуловимо за какъвто и да е метален детектор. Козата се строполи и зарита с копита. Струйка кръв потече по бялата й козя брада и тя изхъхри:
– Вишневият цвят.. е толкова съвършен… и прекрасен…
Дърти поназнайваше малко източна философия и затова дълбокомислено заключи:
– Едно нещо е съвършено, не когато няма какво да добавиш, а когато няма какво да махнеш – и с един замах й отсече главата. Козлетата по бойниците изврещяха яростно и скочиха на земята, а Ян благоразумно си плю на петите. Трите прасета бързо се шмугнаха в опразнената крепост, залостиха вратата, напълниха казаните с врящо олио, провериха хранителните запасите, изкопаха допълнителен кладенец, дремнаха няколко часа, а после се качиха на крепостната стена да видят какво става с Ян. Козлетата тичаха тревожно близо до Дърти, Портосчин притеснено извика:
– Внимавай, Ян, те те настигат!
– Няма страшно! – ухили се Дърти. – Водя ги с три обиколки! – после махна весело за сбогом, завъртя се на пета и отпраши към хоризонта.
– Мда – почеса се замислено Арамистук. – Сега разбирам защо Малкият Мук ни гонеше толкова настървено, когато си тръгнахме от двореца на халифа…
Козлетата се върнаха след час, увесили нос и изплезили езици.
– Какво ще правим? – попита едно от тях.
– Крепостта е непревзимаема. Знаем това. Ама сега сме отвън. – обобщи ситуацията най-голямото.
– Да я съборим с духане? – предложи един мъник.
– Това да не са ти сламените колиби на Сандокан – сряза го друго.
– Или пък дъсчените коптори на Ерик Червенокосия – допълни трето.
– Загубени сме – промълви четвърто, което стоеше с гръб към тях. Останалите се обърнаха и видяха армията на Швахкрийгер, чийто стрели вече затулваха слънцето.
До полунощ всички козлета бяха изловени, осъдени на смърт и обесени. Измъкна се само най-малкото, което се остави да бъде изядено от случаен ловец и после прекара в стомаха му 40 дни и 40 нощи, докато се добере до сигурно убежище. Трите прасета бяха наградени с медал за заслуги, а Дърти Ян така и не бе открит. Някои твърдяха, че е стигнал до края на света и е паднал от него, други вярваха, че е зациклил някъде да обикаля в кръг, но прасетата знаеха, че рано или късно той ще се завърне. По-скоро късно.
–
* jawohl (нем.) – тъй вярно
** Wolf (nem.) – вълк
*** Noble oblige (англ.) – благородството задължава.
–
[i]Разказът е носител на Втора награда от Конкурса на Сивостен за хумористичен разказ с фантастични елементи, м. Октомври 2007 г.[/i]
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193292#p193292
За този автор
