Винаги има известна тръпка в това да видиш дебюта на някой актьор на широкия екран. Що се отнася до старите пушки, той обикновено предизвиква някоя друга умилителна сълза, съчетана с известно недоумение. Особено когато зрителите могат да им бъдат внуци. Случват се дори отделни възклицания. Ама, боже, Робърт де Ниро наистина е бил симпатичен младеж през седемдесетте! На миналия век, това.
При подрастващото поколение (екранни личности) пък е точно обратното – любопитно е да следиш еволюцията на съответната популярна физиономия от малкия или голям екран. Ироничните подмустачни подсмихвания са напълно неизбежни, но за сметка на това всяка нова стъпка по трънливия път на актьорското изкуство, която обектът на настоящия интерес съумее да преодолее, се посреща със заслужените овации. Естествено, критиката също е по-люта – в крайна сметка всеки герой е герой първо на своето собствено време.
Та тъй като обстоятелствата се стекоха по такъв начин, че в центъра на вниманието да попадне Дженсън Екълс – „Devour“ е неговата първа пълнометражна лента. И е сравнително рядко явление телевизионен актьор, до този момент радващ се само на епизодични роли, още повече на пренебрежимо млада възраст, да направи прилична роля във филм, който влиза в рамките на средностатистическия хорър-трилър.
Цялата история на „Devour“ е едно разчупено клише – което всъщност се явява известен позитив, без да прави филма някакво невероятно явление. Виждали сме Дявола, виждали сме и Антихриста, но трябва да се признае на авторите, че има приличен елемент на изненада. Иначе не са чужди на зрителя, особено на този на филмите на ужасите, нито мъгливите кървави видения, нито техните така неочаквани последствия.
При все това филмът съвсем не е лош и запълва приятно час – час и нещо. Интересно е да се види, че Екълс влиза в графата на постоянните актьори, и независимо от калибъра на ролята си поддържа едно определено амплоа. Дори и отчасти да варира и да опира в границите му. Нещо, характерно за много малка група актьори, станали обаче популярни именно по този път. Като Брус Уилис. Или Ричард Дийн Андерсън – вечният МакГайвър, дори и в Старгейт SG-1.
И въпреки, че има тепърва доста хляб да яде, след „Dark Angel“, „Supernatural“, и особено „Ten Inch Hero“, Дженсън Екълс има всички шансове да се превърне в запомнящ се актьор. Не от класата на Ал Пачино, естествено, не в същата сфера дори, но все пак име.
За този автор
