Привлече ме анонса на книгата – най-продаваното немско заглавие за последните 60 години. Не крия, че изпитвам едно особено влечение към културата витаеща из германо-езичното пространство, не само към книги, но и към филми, музика. След като се възхитих от Гьоте, преживях Томас Ман и се оставих на магията на Вернер Херцог, а и поживях немалко време в истинска среда, сметнах, че поне донякъде разбирам сложната немска душевност. Затова и без колебание взех „Измерването на света“, без точно да знам какво да очаквам – философски трактат, научен труд, историческо изследване? Естествено, бърках…
Двама прочути немци – Хумболт и Гаус – се впускат в измерването на света, всеки по свой собствен начин. Единият преброжда планини, пресича океани и картографира континети, а другият прониква в тайните на мирозданието с помощта на блестящия си ум, изчислява и теоретизира, прескачайки от един клон на науката в друг. Всеки от тях следва различна житейска крива, която по странен начин се пресича с пътя на другия, взаимно се допълват, разделят и дори понякога съвпадат. Какво точно се опитват да уловят с всичките си експерименти, събрани образци, колекции от непонятни предмети и неразбрани идеи сякаш остава загадка и за тях самите. Дали светът ще стане по-достъпен и познат, ако го приковеш с карфици за парче хартия и дали душата може да се опише с точна математическа формула?
Стилът на автора донякъде ми напомня за „Баудолино“ – необичайна смесица от историческо четиво и мистика, пречупена през съдбите на героите, която оставя спомена за приказка, изтъкана от магически реализъм. Но докато Умберто Еко има навика – образно казано – да мачка читателя с ерудицията си и да го удавя в океан от фактология, използвайки висотата на собствения си интелект, то Даниел Келман пише увлекателно и простичко. Книгата се чете с лекота, а преживелиците на Хумболт и Гаус се преплитат с местата/проблемите, които посещават/изучават, за да станат едно неразривно цяло. Липсата на каквато и да е пряка реч кара повествованието да звучи като легенда, като една от онези преразказни истории, които са полу-измислица, полу-истина, но са заченати от действителни личности и събития. Без да познавам в детайли живота на двамата велики немци, съм склонен да приема за чиста монета версията на Келман за съдбовния им път към славата, защото – как добре го е казал Аристотел – предпочитам невъзможното, което убеждава, пред възможното, което звучи неубедително.
–
Повече информация от страницата на ИК „Колибри“…
За този автор
