Майката Земя изживява сетните си дни. Младежкият и, шеметен въртеж около собствената ос е забравено минало, а валсът със старата Луна отдавна е приключил. Уморената двойка и изтощеното Слънце стоят в последен, статичен триъгълник.
През последните дни на нейното величие, царството на живота е оглавено от най-търпеливия поданик – Растението. Безмилостно детрониран, Човекът се бори със сетни сили за спокойния си край. От верните му съратници са останали полузабравени единици, настоящата диктатура е наложила странни съюзи и сподвижия, дори между отколешни врагове сред животинското царство – или неговите остатъци.
Като например човек-термит.
В жарката светлина на неподвижното Слънце, млада група наследници на човеците поема по дългия път на преоткриването. Чрез мефистофелската подкрепа на друг борец за оцеляване – гъбите – пред тях се открива неочаквано широк кръгозор.
Особена книга е „Дългият следобед…“ – и по някакъв собствен начин твърде реалистична. Хем е изградена върху доста обикновен сюжет – в това отношение едва ли крие кой знае какви изненади, хем едновременно с това е грабваща. В нея не играят, например, кой знае какви метафори – нещо не непознато във фантастиката. Напротив, по моему Брайън Олдис почти по научному разследва вероятен изход от милиардолетния път на земния живот. И то доста изящно, и последователно – с изключение на някои пренебрежимо малки дупки (като че ли в интерес на художествеността, на фона на останалите подробности). Това всичко я прави приятно описателна и подредена, без да минава границата, и определено забавна – в добрия смисъл на думата – за почитатели на научната фантастика.
С други думи – препоръчвам я напълно сериозно ;“)
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3350
За този автор
