Двестагодишният човек (1999)
Като повечето големи фантасти от Златната ера, и особено своя близък приятел и съратник сър Артър Кларк, Азимов е екранизиран с настойчиво трагични резултати, по някой път направо катастрофално през десетилетията си творчески път, а и след кончината си. Основните опити за това са наистина през шейсетте години на миналия век, когато научната фантастика е в апогея си, и през осемдесетте – когато пък филмите на тази тематика набират популярност – но резултатът обикновено е все един и същ. И даже малко изненадващо, през един дълъг период от време, като най-добро постижение по Исаак Юдевич се посочва именно съветския „Конец вечности“, по едноименната му „Краят на вечността“, макар че предвид сложността на самата книга и особения маниер на тогавашното руско кино, и това да е малко спорно – но пък показателно колко неуспешни са останалите опити.
Все пак, каръкът трябва да бъде счупен в един момент, а предвид широк диапазон от любимите теми на дядо Азимов – роботи, Космос и тъй нататък – това би трябвало да се случи с навлизането вече на модерните технологии в киното. И вероятно мнозина – доколкото позволява заглавието – веднага биха се сетили за малко хлабаво свързания с оригиналната творба фантастичен трилър „Аз, роботът“ с Уил Смит. Който, всъщност, наистина беше добър, но бих казал, че по негово време това вече се е случило. Пет години по-рано, да сме точни, с един от най-топлите като усещане и възприемчиви разкази на американеца – „Двестагодишният човек“, по-късно разширен в новелата „Позитронният човек“ – и с един от най-чаровните като излъчване и великолепни като качества драматични актьори на Холивуд, в лицето на Робин Уилямс.
Вероятно се чудите къде останаха тези ефекти. Оформлението, в частност, е наистина майсторско и предоставя пълнокръвна, футуристична и пищна визия точно по такъв начин, по който е описана от големия фантаст. Но просто в случая то не е най-важното и функцията му е да представлява един наистина красив пейзаж, а в основата на сюжета е нещо съвсем различно. Там, всъщност, се намира човещината – тази толкова специфична дори по самото си звучене черта на хомо сапиенс, с издирването на която се заема една машина – била тя кибернетична играчка или негов пръв помощник и приятел. И то не с користна цел, а за да може да осъзнае и да се доближи повече до своя създател. Но докато тя опознава човека и хората, с които взаимодейства, и се опитва да анализира реакциите, с които се сблъсква, зрителят сам започва да си задава въпроса какво представлява тази чисто човешка характеристика и дали тя се свежда свише и по право само поради това, че сме родени именно човеци.
И така, всъщност, с малко хумор, с много драма, и с брилянтната игра на Робин Уилямс в главната роля, от екранизацията на „Двестагодишният човек“ – може би малко позабравена и силно пренебрегвана – се получава точно това, което трябва да бъде. Едно ново усещане за Айзък Азимов, въплътено в цвят и плът, но изключително близко до онова, което го прави толкова голям автор. А то е най-простото – близките и осезаеми въпроси, които поставя и идеи, които представя. Ето защо, ако случайно сте пропуснали да я видите, то просто трябва да наваксате този си пропуск.
За този автор
