Спомням си времето, когато анимацията беше за малки деца и я даваха между 4 и 5 следобяд по телевизията. После се появиха плахи опити за кръстоска между игралното кино и анимационните филми (примерно „Кой накисна заека Роджър“), като плодовете на това сътрудничество бяха неуверени, леко уродливи и не особено привлекателни (ех, мой мили Грендел). Но видяхме „Реална Фантазия“, в която героите си бяха почти като живички, дойде и Беулф… Защо, о, защо филм с героичния размах на „Гладиатор“, с епичните битки на „Смело сърце“ и неподправения чаромат на исландска сага като „13-ият войн“ беше анимиран?? Филм, за който можеха песни да се пеят години наред, беше сведен до нещо тип „Мамо, а тоз чичко какво каза?“. И насладата от наистина епичното повествование да се разваля от недодяланата полигонна мутра на второстепенен герой или смешно подскачащи коне. Надали можеше да е по-зле… Всъщност можеше – български дублаж с Кръстьо Лафазанов като Беулф, хе-хе. Не ме разбирайте погрешно, аз анимация обичам, за анимацията с голи ръце бих… всъщност няма значение, но харесвам филми като „Шрек“ и „Ледена епоха“ – на тях да са анимация просто им отива, на „Беулф“ – не.
И след като изплаках болката си, да кажа няколко думи за филма. Той е епичен, и красив, и тъжен, и драматичен. Всичко това, дори и повече. Имам нужда от герои, но не от обичайния захаросан тип, който е дамгосан от Доброто с участта на победител. Имам нужда от истински герой – който побеждава, но губи, който печели, но страда. Мъжеството се калява в страдание, героизмът се кове в кървави и жестоки битки. Ако трябва да разкажа филма в едно изречение, то ще е „Дойдох, видях, победих… но се изкуших“. Какво би изкусило един истински герой – не красиви жени или несметни богатства, а слава. Вечна слава. А пътищата към славата се оказват различни и не всеки минава през легендарни подвизи. Малките мръсни тайни и компромисите късно нощем – можеш ли да ги преглътнеш за да слушаш как бардовете те възпяват? Кривогледите лъжи, които хвърлят сянка върху неопетнения ти образ – можеш ли да ги изтриеш?
Но въпросите не спират само дотук, защото всяка монета има две страни. Кой наистина е чудовище – грозният, нещастният, прокуденият защото е различен или храбрецът, който тормози, измъчва и убива за да задоволи собствената си жаджа за величие. Можеш ли да поправиш една грешка с друга? Ще съумееш ли да пожертваш плът от плътта си, за да съхраниш и защитиш това, което обичаш, това, на което вярваш? Грешките на бащите – платени с кръвта на децата, тук и сега, не след смъртта, не в друг по-красив или странен свят, а пред очите на всички, цена едновременно ужасяваща и по своему величава. Героизмът се гради и на изборите, които правим. И не толкова страшен е изборът, колкото последствията, които ще гризат съвестта ти десетилетия наред за да оживеят накрая като твой собствен кошмар.
И все пак „Беулф“ е не само филм, който да те накара да се замислиш, той е и пир за по-кръвожадното око. Има и морски чудовища, има и изкусителни красавици. Има ги и грубите шегички (за воини все пак говорим), има ги и битките. Пейзажите – от морска буря, през мъгливо блато, до непристъпна крепост, кацнала над прибоя – всички детайли са изпипани до съвършенство. Хората, ех, хората… приличаха на директно копие на Шрек-героите, като изключим главните такива, които поне носеха истинските образи. Да не пропусна и самата невероятна Анджелина Джоли – мисля, че дълги години самата тя ще мечтае за тялото, което й бяха нарисували. Та така – сред звънтене на мечове, развяти хоругви и празни бокали, аз – един самозван бард – завършвам своята песен за филм, който се докосна до величието, но бе обречен по рождение да бъде красив и истински… само за миг. А да се наслаждаваш, макар и на мигове, е привилегия единствено на мъдрите.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=194166#194166
За този автор
