Към „Голото слънце” на американския майстор на научната фантастика Айзък Азимов изпитвам доста ясно изразен сантимент. И неслучайно – това е от първите научнофантастични книги, към които съм се докосвал, ако не беше и най-първата. И е един доста добър избор за първа среща с фантастиката. Особено имайки предвид интересната заплетена детективска история, странния свят на Солария и роботите, многото роботи.
Необходимостта на Илайджа Бейли да разбере едни чужди порядки, да преодолее собственото си недоверие и страхове, за да разплете случая, кара и читателят да го направи. И така внушението, идеята става толкова ясна, поставена е на една ръка разстояние, ясно очертана и чакаща да я вземеш, че на практика илюстрира по един от най-добрите възможни начини именно смисъла на жанра. Да надникне в бъдещето, във вероятностите, да критикува и предупреждава, с всички средства, а не само чрез познатото.
А има какво да се види – живият контакт, изкоренен в полза на виртуалния, далеч не звучи като чак толкова фантастично и невъзможно събитие. Изолацията на майката Земя и агресията на Външните светове пък, ако се смалят мащабите от галактически в международни, също не е никак непознато дори в наши дни. И любопитните неща не свършват дотук. А когато това е поднесено с една любопитна, грабваща история, става ясно за всеки защо книгата завладява сърцата.
Героите от своя страна бързо стават близки до читателя. Ако човек можеше да се сприятели с литературна фикция, навярно дори бих казал, че се превръщат в близки приятели. Или поне е такова усещането от този контакт, който се получава между измислицата и този, който се е осмелил да се потопи в нея. Още повече, че историята продължава и след последната глава, в книги, не по-малко лоши от нея, с предистория – също толкова любопитна и грабваща, така че ако погледнем цялостната картина, можем да кажем дори още по-топли думи за тази роботска поредица и „Голото слънце” в частност.
И макар да не е толкова наситена с нови идеи, послания или философия, колкото други, книгата остава една от най-добрите в жанра. Да, липсва онази дълбочина, която се среща нерядко в научната фантастика, героите на моменти изглеждат двуизмерни и нереални, навикът на Азимов да използва приоритетно интелигентна реч в романите си прави пряката реч някак изкуствена. И въпреки всичко това на финала, тези размишления трудно могат да се родят в главата на читателя.
Защото на финала остава единствено удовлетворение от добре прекараното време и желанието за още от същото. Така че, ако случайно сте пропуснали „Голото слънце”, определено сега е моментът да наваксате. Ако пък сте я чели – дали не е време да си я припомните?
За този автор
