[i]Земята е люлка на разума, но не може вечно да се живее в люлка[/i]
Човечеството е на прага на космоса. Американски и съветски екипи независими едни от други се канят да покорят нови територии. Но този път не става дума за инвазия в земята на противника, а за полети сред звездите. Но броени дни преди това да се случи, крилете на мечтателите се пречупват от свръхгосподарите! Така вихрено започва „Краят на детството“. Светът, който Артър Кларк е описал наскоро след втората световна война не се различава съществено от света, какъвто го познаваме във втората половина от двадесети век. Основната разлика е, че двата лагера са по-скоро в хладно примирие, отколкото в студена война, което повлиява на технологичното дърво. Но да се върнем на свръхгосподарите. До средата на романа тяхната самоличност е забулена в мистерия, което кара читателя (поне мен) да градят всякакви версии, но истината излиза наяве, когато и идва времето. Междувременно макар и да не показват своя истински лик, те тласкат човечеството към едно утопично бъдеще.
Светът се променя бързо и наглед към по-добро. Войните остават в мрачното минало, след като свръхгосподарите се обявяват срещу всяка проява на агресия. Жизненият стандарт се повишава с осезаеми темпове. Никой вече не мисли за хляба, защото основните нужди на хората са задоволени благодарение на технологиите, подарени в знак на добра воля. Всеки работи, каквото му е интересно и всички имат достатъчно свободно време за хобита, екстремни спортове или пък образование. Звучи просто прекрасно, но все още никой не е виждал свръхгосподарите на живо и което е по-лошо – космосът става забранено място. Развитието на човечеството е умишлено спряно на ниво собствената ни планета. Тук не мога да не вметна, че не всички са съгласни с това и не са малко тези, които гледат към звездите, но само един човек има шанс да пътува сред тях и то по един определено нестандартен начин. Но засега да го оставим да пътува и да се върнем към романа.
До неговата среда (всъщност малко след това) вече сме заживели в почти пълната утопия. Очаква ни един стандартен край – разкриване на истината за свръхгосподарите, приемане на човечеството в междугалактическия съюз и най-сетне откриване на път към космоса. Или поне това е най-логичното предположение, но въображението на Артър Кларк засилва повествованието в съвсем друга посока. На сцената излиза младото поколение. И тук ще замълча, защото не искам да развалям изненадата от наистина неочакваната развръзка. Само ще погледна към нишката, която се е откъснала от основната линия на повествованието – младият астрофизик, дръзнал да посети родната планета на Свръхгосподарите. Неговото завръщане на Земята и съдбата му да бъде летописец на последните дни на човешкият род. Или поне на човека такъв, какъвто ние го познаваме.
Бях чел книгата преди години, но покрай кончината на сър Артър Кларк посегнах отново към нея. Спомнях си водещите моменти, но доста детайли бяха избягали от главата ми. Също така възприемах по нов начин някои идеи, които преди не съм разбирал напълно. Затвърди ми се убеждението, че това е един много голям роман, който заслужава няколко часа четене (и препрочитане), защото неговата цел е не само да забавлява читателя, но и да го накара да мисли.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=203099#203099
За този автор
