Изкуствен интелект (2001)
Когато един филм е изключително приятен за гледане, обикновено е в същата степен труден за рецензиране. А щом залага повече на емоционалното внушение, резултатът е малък кошмар за критика. Но в името на [b][u]седмицата на научната фантастика[/u][/b] в сп. „Сивостен“ няма как да пропуснем един от шедьоврите на новото хилядолетие – „Изкуствен интелект“ на знаменития майстор на фантастиката на големия екран Стивън Спилбърг.
Модерната сайфайка, използвам този термин, защото звучи обидно да се нарече дори фантастика, камо ли научна – това, което често ни сервира Холувуд, залага основно на много визия и малко нещо зад нея. „Изкуствен интелект“ задава въпроси, отговаря на тях, но – най-вече – въздейства. На емоционално ниво. При това не само от визията на малкия андроид Дейвид, изигран брилянтно от Хейли Джоуел Осмънт, която сама по себе си кара зрителя да се разчувства и на места дори просълзи, ами и с цялостната си комплексност на фабула, режисура, визия, ефекти.
Надали има повече от два филма, които в поредни сцени да ме накарат да се чувствам все едно имам тежък камък на гърдите. И надали има по-отрицателен финал, който може да накара човек да се чувства толкова добре. Защото дори един ден на Дейви и мама е повече от това, което можеше да се получи. И на фона на катаклизмичните мъртви картини от Земята, самият факт, че зрителят се концентрира там, където сюжета изисква той да го направи, означава много. И години след това не остава образа на ледовете, сковали града, а на малкия андроид, намерил топлотата на семейството.
Остават образите на приятелите му, които безрезервно му помагат, дори в конфликт с програмното си осигуряване. Картините на предателство, макар и срещу робот, усещано като предателство срещу малко дете. И разбирането колко неправилно е това да го нараниш. Детето, защото всъщност надали има дори един човек, който пред екрана е мислел за изкуствеността. Защото от една страна самата лента е безкрайно естествена, от друга – колкото и добре да е представено машинното начало у Дейвид, всеки бързо го отхвърля. Защото дори изкуствена, детската душа не заслужава да и се случи това, през което Брайън Олдис и човекът адаптирал сценария – Йън Уотсън прекарват героя си.
И какво друго остава? Брилянтна режисура, игра, сценарий, визия. Няма какво повече да искаш от една кинолента. Така че, ако сте имали ужасното неблагоразумие да пропуснете това истинско събитие на големия екран – най-близката видеотека може да коригира тази несправедливост срещу собствените ви естетични и душевни нужди. А дори и да не сте, повярвайте ми – това е лента, която заслужава да си я припомни човек. Поне няколко пъти.
За този автор
