[b]Arn: Kingdom at the Road’s End (2008)[/b]
Известно разочарование на фона на първия филм – поне като самостоятелно произведение на кино изкуството, втората част на [b][u]“Рицарят тамплиер“[/u][/b] съвсем не е особено предизвикателство за зрителя. Да не кажа нещо по-лошо. Без съмнение, когато филмираш цяла трилогия, няма как да пренебрегнеш онези монотонни пасажи, които дават пълнота на историята, но – за лош късмет на „Кралство на края на пътя“ – от двата филма именно той съдържа по-големия дял от тях. И ако не се гледат анблок, нишката на фабулата се губи сериозно.
От друга страна погледнато, разбира се, двете части заедно, а не поотделно пресъздават епичната историческа сага на Ян Гийу за приключенията на неговия Арн, и колкото и да е важна тази малка забележка на теория, на практика не е от ключово значение.
Този път лентата ни пренася около десет години след финала на първата част – в навечерието на погрома на арабския принц Саладин и неговите войски над тамплиерите. За съжаление обаче, тази част от филма до голяма степен оставя впечатление по-скоро на скица, дори въпреки нелошото си по размер екранно време. Защото все пак по-голямата част от действието се развива в родната за главния герой Швеция, след толкова дълго очакваното му завръщане там. И където отново в крайна сметка попада сред безкрайните родови междуособици.
Всъщност това е и може би големия проблем – огромно парче от лентата е посветено на повторната среща на Арн и Сесилия в една протяжна, патетична, романтична картина, която в крайна сметка става досадна. И малка доза спасение човек може да намери евентуално в чудесните природни пейзажи. Всичко останало, което се случва, е сбито максимално, във възможно най-кратки сцени, в това число двете главни схватки – както тази при Хатин със сарацините, така и онази на родна земя срещу Сверкер II. И от този любопитен исторически период както за Близкия Изток, така и за Скандинавието, на практика зрителят получава доста малко, но за сметка на това фрагментирани впечатления. Докато в първата част, съпоставката е неизбежна, балансът като че ли бе постигнат с доста по-голямо приближение и ако не друго, то на битката при Монжизар бе отдадено дължимото.
В резюме, все пак голяма част от положителните страни на „Рицарят тамплиер“ важат и за „Кралство на края на пътя“. Относително е акуратен и въпреки че главният герой е измислен, неговото включване в основните събития не нарушава особено развитието на историческите положения, или ако го прави, то е във възможно най-малка степен. Визията на свой ред е наистина великолепна и филмът би могъл да се опише с една дума – красив, пък и довежда сагата до нейния завършек. При все това остава усещането, че можеше да е доста по-добър. Вероятно дори – значително.
За този автор
