Алиса в Страната на чудесата (2010)
На всички ни е ясно, че жичките на мисловния механизъм на Тим Бъртън са свързани по доста необичаен начин. Така че още в момента, в който се зае с Алиса, спокойно можеше да зачеркнем досегашните опити приключенията и да бъдат пренесени на екран – хем че те никак не са малко през последното повече от столетие. Просто гаранцията за нещо неортодоксално е налице.
Още тук ще си позволя леко лирично отклонение. Двете творби на Луис Карол от края на по-миналия вече век се славят с какво ли не, но разбираемостта, поради една или друга причина, определено не е едно от пространно диспутираните им качества. Споменавам го обаче не с цел някаква дискусия, а с оглед това, че от излизането на лентата насам Бъртън отнася най-сериозна критика именно по отношение факта, че неговата Алиса всъщност не е точно Алиса, и до голяма степен не носи духа на оригинала. Което, наистина, е вярно. Дали обаче е повод точно за негодувание е малко по-различен въпрос.
Това, което американецът е направил, е да изреже до кокал най-чудатите и несмилаеми епизоди, заедно с отделни герои дори, след което е инжектирал остатъка със солидна доза последователност, получавайки, в крайна сметка, една горе-долу нормална, и – най-вече – напълно проследяема приказка. Което, трябва да призная, аз самият заменям без да се замисля дори за миг и за най-брилянтната сцена на танцуващи стриди.
Всъщност, самото действие се развива цели тринадесет години след оригиналната история. Вече израсналата Алиса, млада саможива дама, изведнъж се оказва отново в приказния свят, който в този момент изглежда вече само като отдалечен шарен сън от детството. Нещата там обаче също вече не са толкова по детски очарователни – Страната на чудесата е под ботуша на окончателно психясалата Червена кралица, а оставащите герои са не само уморени, но и обезверени.
И ето как, освен да израсне, на вече не толкова малката ни малка героиня ще се наложи и да порасне – под ръка, неизбежно, с не толкова лудия Луд Шапкар, не толкова белия Бял Заек и в схватка с все толкова чудовищното Джаберуоки. Просто защото нещата никога не са украсени единствено в черно и бяло.
Е, наистина, Алиса в бъртъновски трактат е и мъничко „Нарния“, малко повечко дори „Магьосникът от Оз“, но пък умението да заемеш точно това, което ти е нужно, без да прекалиш, от мястото, където е написано най-добре, сякаш заслужава повече уважение отколкото остра реакция. Да не говорим, че лентата – за разлика от множеството сродни, вземащи на абордаж екрана през последните години – не оправдава съществуването си само визуално. Има го смисъла, има я възприемчивостта, има я онази топлина, която в крайна сметка би трябвало да се излъчва (не само) от малко по-детските филми. Дори привидно дребните и на пръв поглед по-големи поуки, макар и не поднесени толкова директно – все пак говорим за Алиса.
На фона на казаното досега, не мисля, че има смисъл да ви отегчавам с технически детайли – филмът е изпълнен великолепно, актьорската игра е на повече от високо ниво, саундтракът пък е на Даниел Елфман – така че просто ще обобщя, че забележки не може да има. Така че ако още не сте видели новата Алиса – в двата смисъла на думата нова – не пропускайте възможността с лека ръка. Шансът да останете очаровани съвсем не е малък.
За този автор
