Падението (2006)
Ако „Падението“ ви напомни по някакъв начин на българската, превърнала се в класическа лента „Йо-хо-хо“ то това далеч не би било случайно. Тъй като филмът на режисьора Тарсем Сингх се явява първият не-нашенски римейк на родно заглавие. Ако обаче също така ви се стори, че е далеч по-лош от оригинала, то това също не е случайно, защото за разлика от Валери Петров, сценаристите Нико Султанакис и Дан Гилрой са си оставили ръцете в лентата. До лактите.
Все пак подозирам, че на 12 юни, когато е българската премиера на „Падението“, някои от четящите тези редове ще се изкушат да видят това чудо на кинематографията, както споменахме първо по рода си – а именно чуждестранен римейк на нашенски филм. Също така подозирам, че една част от тях може да заспят, а друга – да гледат с недоумение. Какво не е наред, ще попитате. Ами – почти всичко.
Но все пак да маркираме. Като за начало историята, която болният каскадьор разказва на малката боледуваща емигрантка, е толкова лишена от смисъл, че усещането от нея е като от онези области от пространството между галактиките – пълен вакуум, но за сметка на това изпъстрен с липса на звезди. Към това можем да добавим факта, че на всичкото от горе е скучна, объркана и… накратко – не струва.
Завръзката и развръзката пък на основната история е направо отсъстваща. Не, всъщност има – желанието на Рой Уокър, разказвачът – да умре. И как това въвлича малката Александра в неприятности. Които са пресъздадени на екран толкова изкуствено, че сравнението с пластмасова декоративна ябълка е почти неизбежно.
Позитиви обаче има. Малката Катинка Унтаро е изключително симпатично изглеждащо на екрана момиченце и буквално влиза под кожата на зрителя. Второто позитивно нещо е необичайният, леко магичен струящ от лентата сюрреализъм. Който по някакъв начин ни напомня за детските мечти, сънища, за времето, когато сме си представяли себе си в някаква приключенска светлина, или пък нещо друго. Иначе казано – усеща се полъх идващ право от детството.
И тези позитиви можеха да направят „Падението“ буквално брилянтен филм. Ако не беше скучен. А в крайна сметка основното предназначение на киното не е да приспива. Иначе без съмнение това е едно от най-високо художествените заглавия, които съм срещал в последните години, но за постигането на това просто е унищожен шанса да се хареса на малко повече от камерна аудитория. Наистина жалко.
За този автор
