[b]The Offspring – Rise and Fall, Rage and Grace[/b]
2008, Sony
Line-up:
– Dexter Holland – rhythm guitar, lead vocals
– Greg K. – bass, backing vocals
– Kevin ‘Noodles’ Wasserman – lead & rhythm guitars, backing vocals
– Josh Freese – drums
Tracklist:
1. Half-Truism; 2. Trust in You; 3. You’re Gonna Go Far, Kid; 4. Hammerhead; 5. A Lot Like Me; 6. Takes Me Nowhere; 7. Kristy, Are You Doing Okay?; 8. Nothingtown; 9. Stuff Is Messed Up; 10. Fix You; 11. Let’s Hear It for Rock Bottom; 12. Rise and Fall
Какво ли не прави времето с хората – бръчки, бирени коремчета, болки в кръста, други неща с „б“ – дори превръща Офспринг в сериозни мъже на средна възраст. Това последното обаче не е виц, макар че би могло. И тъй като сигурно продължавате да не ми вярвате, вслушайте се поне в самите тях.
Да – и на мен ми беше трудно да го възприема първите около две минути. Но когато фактите говорят, всичко останало мълчи – авторите на „Come Out and Play“ или „Pretty Fly“, пънк-рок душата на всеки втори купон, се завръщат не само със стабилни, чак отговорни текстове, но и със значително по-сериозен като атмосфера звук. И то до такава степен, че например второто парче – „Trust in You“, типично офспрингско – стои малко не на място.
Няма да правя чак разбивка по парчета, най-малкото винаги съм го намирал за досадно – както за писане, така и за четене. Не мога обаче да не отбележа, че „Rise and Fall, Rage and Grace“ е изненадващо разнообразен – почти ме накара, на фона и на написаното по-горе, да се заровя и да проверя какво пък им се е случило на тези хора през последните пет години. Но подозирам, че и това щеше бъде в най-добрия случай малко любопитна, но странична информация – ако освен нов барабанист им се беше случвало нещо кой знае колко специално, разбира се. А то и пънкът в последните десетилетия комай не продава много жълта преса.
В този ред на мисли, не мога да спестя и едно мимолетно усещане за по-популярно звучене. Такова нещо като поп-пънк като че ли няма реално, по-скоро други стилове с негови елементи, и някои опити на по-младите пънк-рокаджии, но като цяло идеята за опресняване на стила може би не звучи никак лошо, особено поднесена от име като Офспринг – без да се изхвърляме чак до тежки определения като ренесанс, но със сигурност ако не друго, то нова тенденция, и вече на високо ниво. Която може пък да се развие с времето, при това вероятно само за добро.
Въобще, завръщането на The Offspring на голямата сцена е не само събитие само по себе си, но и до голяма степен впечатляващо. В името на богатата им на култови изпълнения биография, все пак, няма да кажа, че това е абсолютният им връх досега, дори и лично да имам подобни съмнения. Но и без да стигаме до такава крайност съм сигурен, че ще се съгласите с мен – класира се на онова споделено първо място на най-доброто, излязло от тях до този момент.
За този автор
