Робърт Силвърбърг се е борил толкова много пъти за високите отличия в научната фантастика – наградите „Хюго“ и „Небюла“, където дори номинациите не са без значение – че чак съчетанието кандидат или носител на съответния приз губят смисъл при него. До такава степен, че и условните цифри започват да изглеждат внушително – Силвърбърг не само е играл в голямата лотария едно петдесет пъти, но е и призьор на всяка една от тях поне петкратно. Да не броим вече „Локус“ и останалите трофеи.
Но колкото и да е не наистина безсмислено, но малко по-малко значително да се каже, че еди-кое-си негово произведение е поредният награден и увековечен фантастичен труд, има поне едно такова, което е по-специално. А, именно – първото.
С „Нощни криле“, преди почти четиридесет години, американецът печели първото си „Хюго“ за собствено произведение – сиреч, изключая онова плаващо в пространството признание за обещаващ млад творец. Същата повест е номинирана и за „Небюла“, където обаче не се преборва за приз. Но пък тази награда вече е спечелил година по-рано, макар и за кратък разказ. И, бих казал, че е доста любопитно да видиш как един творец едновременно еволюира, и в същото време не се променя същински с времето.
Самите „Нощни криле“ на Силвърбърг са изключително приятна и лека за четене къса творба, която би могла наистина да бъде по-задълбочена, но форматът пък не и го позволява. За сметка на това, много по-късно, подобни идеи – с някои изменения, разбира се – обвиват доста сходния скелет на едно от най-добрите му и едновременно най-свойствени произведения, вече във вид на роман, „Тайнствата на Стената“. Сходна обществена структура, пък, може да се открие при може би първата му голяма социално-фантастична забежка, при това само три години по-късно – „Време на промени“. Промени и хрумвания, които изглежда го дошлифоват и като автор, дооформят коритото на потока на мисълта му, и малко или повече присъстват и в цялото му останало творчество.
А за сметка и на двете, още тук Силвърбърг загатва, че е от онези специални творци, които имат таланта и с малко думи, дори недомлъвки на места, да предизвикат достатъчно фантазията на читателя, та да си доизрисува картината сам – което и прави повестта, макар и малко кратка, в никакъв случай недовършена или с висящи краища.
Пък дори и да не ви е интересен младият Робърт Силвърбърг специално, едва ли ще сбъркате с „Нощни криле“. Щях да пропусна да добавя и това, че българското издание е в комплект с един от най-симпатичните му разкази – „Нещо ужасно се оказа на воля“, който пък от своя страна е по-нетипичен поглед върху контакта между различните по произход разуми.
За този автор
