Ще започна отдалеч – не бях ходил на голям концерт от доста време, отделно от това пропуснах всички предишни изяви на Уайтснейк в България и, не на последно място, Деф Лепард идваха за пръв път на родна земя. Комбинацията от всичките тези фактори ме засили към билетните каси месеци преди концерта.
Макар и не гледал Мюзик Айдъл, все бях чувал нещо за (и от) Томата и мисля, че организаторите направиха добър избор, избирайки го като подгряващ. Младежът започна нахъсано (има си хас, кога друг път ще пее пред толкова народ!), и успя да вдигне настроението на феновете. Комбинацията от златни рок кавъри (Paranoid, I wanna rock, Highway to hell) и хубав глас определено радваше тълпата, и след пет-шест парчета стадионът беше подгрял.
За съжаление, обаче, половин час по-късно на сцената вместо Ковърдейл се качи някой от организаторите, който успя да охлади всеобщия ентусиазъм със съобщението, че концертът ще закъснее с около три часа и ще започне най-късно в единайсет, заради някакви проблеми на македонската граница. Това, в комбинация с километричните опашки да си вземеш (или да пуснеш) една вода, нямаше как да се отрази благоприятно на хилядите, дошли на стадиона, но единственото нещо, което ни оставаше, беше да чакаме. Така че ние чакахме, и чакахме, и чакахме… Докато по някое време сценичните работници се скриха, и пред нас се появиха Дейвид Ковърдейл и компания. Ама така, без саундчек, без нищо, излязоха, поздравиха и забиха първата си песен. Звукът за съжаление не беше на нужната висота за група от този ранг, а и Ковърдейл не се чуваше много добре. Но пък компенсираше със сценично поведение. Явно рокът поддържа хората млади, защото нямам друго обяснение как един гонещ 60-те човек ще е запазил гласа си почти непроменен последните близо 40 години и ще има тази енергията, която демонстрира на стадион Академик. Другото, което не ми хареса чак толкова, беше сетлистът, защото, честно казано, като отивам на концерт на група с толкова годишна история, не държа да слушам парчетата от новия им албум, а предпочитам по-старите хитове. Разбира се, свириха Fool for your loving, Is this love, Here I go again, Give me all your love…, но пък пропуснаха Crying in the rain, което от гледна точка на започналият да вали половин час след началото на концерта дъжд си беше непростимо. Напук на времето, публиката се кефеше, пееше дума по дума старите парчета, и въобще купона течеше (като по вода). Не усетих кога дойде краят на концерта със Still of the Night, преляло в класиката на Пърпъл – Burn, но мокър до кости Дейвид Ковърдейл с микрофон в ръка и крещящата публика, жадна за още, си бяха готина гледка.
След като Уайтснейк напуснаха сцената, последва ново чакане, този път по-кратко – само час. Но пък ако някой си мисли, че да стоиш час под проливен дъжд в очакването на Деф Лепард (в ролята на Годо) е приятно… Част от публиката започна да се изнася, аз също бях на косъм да си тръгна (на няколко пъти), но в крайна сметка дочаках. И си струваше чакането! Защото звукът беше на ниво, а Деф Лепард още повече. Тези, които си тръгнаха, определено има за какво да съжаляват поне до следващия подобен концерт. Защото Деф Лепард забиха наистина здраво. Още с излизането на сцената Джо Елиът поздрави верните фенове, които стоически понасяха всички несгоди, само и само да видят Деф Лепард на живо. Последва разтърсваща серия от песни, кажи речи най-доброто от всеки албум. Нямаше как да не почувстваме магията на концерта с песни като Rocket, Hysteria, Photograph, чудесното бас соло (по време на което даже забравих, че вали) и издивяването на феновете по време на Pour some sugar on me. А финалът в лицето на Let’s get rocked окончателно разби омаломощената публика. След това сбогуване на групата с феновете, обещания за нови срещи и кротко разотиване на двадесет хиляди в нощта.
Да, това определено си беше концерт, който ще се помни. Равносметката ми е шест часа, прекарани на стадиона, близо половината от тях под проливния дъжд, много емоции и още повече здрав рок. Пожелавам всекиму.
За този автор
