[b]Убийства в Оксфорд (2008)[/b]
Класическа английска кримка в испанско-френско изпълнение – това вече с лекота носи наименованието доста нетипична постановка. А още по-изненадваща е лекотата, с която тези три сравнително различни школи в европейското кино се примесват една с друга, с определено положителен резултат, и при това без нито една от изброените да губи някакъв елемент от типичния си чар.
Британският компонент привидно е най-силен – добре познатият оксфордски декор, от една страна, от друга – характерната заплетена мистерия, заради която англичаните са добре известни като крале на криминалния мотив. Не може разбира се да пренебрегнем и подбора на актьорския състав, начело с Джон Хърт, наобиколен от типичните английски персонажи, докато в ролята на малко екзотичния на този фон американски студент влиза съвсем резонно именно американец – Илайджа Ууд. Това е всъщност една от наистина хубавите черти на сериозното европейско кино – рядко се пренебрегват подобни уж дребни детайли за сметка на други.
Френският елемент пък от своя страна като че ли е най-малък – наистина, французите също имат солидна криминална школа, и основната разлика между нея и британската е наситеността на действието и скоростта, с която то се развива, в добавка към това, че по принцип френското кино е далеч по-брутално. Има, определено, известен оттенък от тези черти, които пък превръщат „Убийства в Оксфорд“ от типична мистерия по-скоро в нещо като трилър.
И цялото това пък е излято по атипичния калъп на испанската режисура и сценарий, не само предлагайки по-особени мотиви, логика или разсъждения, но дори и по-нестандартна визия, поведение на персонажите, на места диалози, които едва ли биха се срещнали в класическото иначе английско крими.
Естествено, няма да се спирам на сюжета, на математическите теории зад него или други подробности около действието – все пак това е криминален филм – но не мога да отбележа още веднъж забележимо огромния труд, хвърлен за създаването и най-вече изпипването му.
А и подобни паневропейски продукции не просто впечатляват еднократно като самостоятелни произведения – по-скоро като че ли буквално вливат прясна кръв във вените на киното на Стария континент. И още по-хубавото е това, че видимо зачестяват. Дали в отговор на масираността на американския филмов конвейр, или просто в търсене на нови и необлагородени полета за изява, започват да се появяват все по-любопитни комбинации – френско-казахстански, например – което не само позволява различен поглед над горе-долу познати територии, но и такъв към съвсем нови източници на коренно различно забавление за зрителя. Което само по себе си една от първите стъпки към това то да бъде и добро забавление.
За този автор
