Всеки народ си има герои. Дори тези народи, които заради кратката си история не могат да се нарекат такива, си измислят символи. Символи, които макар за други да са антигерои, са необходими за масите, защото всеки народ има нужда от тях. И макар в нашата, Българската история да има стотици забележителни личности, извършили велики дела през тринадесетте века съществуване на родината, най-ярък, най-близък до сърцето е Васил Иванов Кунчев, по-известен като Васил Левски.
Бих могъл да се спра задълбочено над многобройните дела на Апостола, довели в крайна сметка до Освобождението, бих могъл да ви занимавам с размишления върху едно или друго сред тях, върху революционните комитети, въстанията, предателствата… Но няма да ви занимавам с история. Тази на Васил Левски е едно от малкото неща, които всеки от нас със сигурност е запомнил още от най-ранните си детски години.
Ще ви занимая с чувствата, които изпитвам всяка година на днешната дата. Чувствата, които ме обземат, когато застана пред паметника, положа цветето, каквото рядко купувам дори на жена, и погледна за един дълъг миг барелефа на Апостола. Обзема ме чувство на гордост, че България е раждала подобни хора, обзема ме надежда, че ще продължи да ражда и ми носи надеждата, че щом е имало преди ще има и в бъдеще, надежда, която поражда оптимистични мисли за бъдещето на изстрадалата от прехода родина.
Днес, на 135-тата годишнина от обесването на Васил Левски, отново преживях този миг на откровение, този миг, който ме кара да се замисля върху неистовото си желание да избягам, и ме кара да остана. За поредна година. С надеждата, че след година, две или дори пет, подобни мисли ще са само спомен.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=199246#199246
За този автор
