Реката

Яна се покатери пъргаво по струпаните в дъното на градината големи камъни и прекрачи ниската, сплетена от изсъхнали клонки ограда най-отгоре. Дългите й поли се закачиха в някакъв бодил и лицето на младата жена се смръщи, когато до нея достигна болезненият шепот на скъсана коприна. В този момент слънцето бавно изплува иззад рехавата облачна пелена, топлите му лъчи докоснаха реката долу и тя грейна като златна панделка. Отразената светлина се разля между стръмните брегове, плисна в зелените корони на дърветата и достигна лицето на Яна. Далечни, топли спомени сънливо се размърдаха в ума й, прозяха се лениво и отвориха очи.

* * *

Детето се спускаше по стръмния склон надолу към реката. Заоблените страни на дребното й личице бяха зачервени от закачливите милувки на пролетния вятър. Гъсти черни мигли заобикаляха хубавите очи с форма на бадем и засенчваха пъстрите ириси. Момиченцето ситнеше пъргаво по склона, бежовите му обувки поднасяха по пясъка, хлъзваха се сред тревите, но сякаш по волята на някакво чудо детето успяваше да запази равновесие, вместо да се търкулне устремно към големите камъни край реката долу. Къси черни опашки, привързани с нелепо големи алени панделки от двете страни на главата му, подскачаха при всяка стъпка. Стиснатите в ръцете й иглики и синчец също следваха този ритъм и лениво кимаха докато Янето несигурно, но упорито се приближаваше до следващото цвете, привлякло вниманието й. Накрая неусетно тя се озова долу край пеещите води на реката. Не биваше да идва тук. Бяха я предупредили да не прекрачва оградата, но всеки пък, когато се покатереше по струпаните големи камъни, ограждащи градината на баба, и се озовеше край плета, реката примамливо блесваше пред детския поглед, канеше я да прескочи сплетените бодливи клонки и да се спусне надолу.

Този ден склонът бе обсипан с пролетни цветя, а долу край реката като нежно бели облачета сияеха короните на няколко сливи. Това се стори за детето достатъчно извинение да заобиколи забраната. Или по-скоро да я прескочи. Тя приклекна край реката, потопи пръсти в нея и звънко се засмя, когато студената вода погали кожата й.

Вятърът внезапно се усили и тя извърна лице, за да предпази очите си от понеслите се насреща й снежнобели листенца. Тогава забеляза, че не е сама. Малко по-надолу някакъв човек бе застанал неподвижно край брега и се взираше във водата. Светлият му ленен костюм сякаш сияеше под ярката слънчева светлина. Лицето му бе скрито в сянката на бяла старомодна шапка. Пред него имаше статив, а четката в ръката му бе застинала, току-що оставила последната си следа върху платното. Докато детето се приближаваше към непознатия художник, той пусна четката при боите, нави крачолите на панталона си, взе картината в ръце и спокойно нагази във водата.

– Ама така разваляш рисунката – викна Янето и се спусна към непознатия, когато той потопи платното във водата. Спря на брега и втренчено гледаше как картината се превръща в размити пъстри силуети, които се понесоха в разноцветни вадички надолу по реката. – Ето, видя ли? – каза тя, когато върху платното останаха само неясни сенки. Детското гласче събираше по непоторим начин в себе си удивление, любопитство и неодобрение.

Мъжът най-после вдигна глава, побутна шапката назад с опакото на ръката си и сините му очи меко проблеснаха към нея. Имаше тесен, заострен нос и тънки, извити в топла усмивка устни. Загорялото му лице бе обрамчено от прошарена, късо подрязана брада. Той протегна ръка и измъкна от водата една алена панделка. Янето вдигна бързо ръка към главата си и пръстите й се заровиха в разпуснатите от едната й страна коси. Тя скочи на един камък, издаден над водата, и отразените в бързеите златисти лъчи плъзнаха по светлата й рокличка, проблеснаха по заруменялото личице и заслепиха големите й любопитни очи.

– Какво правиш тук, светулке? – попита той щом стъпи отново на брега.
Тя дръпна бързо другата панделка от косите си и смутено я натъпка в джобчето на роклята. Сведе поглед към стиснатото в юмручето й букетче. Пъстрите цветчета унило бяха свели своите глави.
– Бера цветя – обяви високо Янето и протегна напред поувехналата китка, за да потвъди думите си. – А ти какво рисуваш?
Художникът събра четките си и започна внимателно да ги мие.
– Обичаш ли приказки, момиченце? – попита внезапно той, докато изпод пръстите му в реката се разтвориха алени, небесно сини и изумрудено зелени поточета.
Янето кимна енергично.
– Чета си ги сама – заяви гордо детето, леко изкривявайки истината. Почти мигновено важното й изражение бе пометено от пристъп на любопитство.
– А ти знаеш ли приказки?
– Да – засмя се той. – Знам много приказки – внезапно сянка премина през лицето му и той млъкна. Изправи се и отиде до малка сгъваема масичка, разпъната до статива. Отгоре й, край отворена кошница за пикник бяха оставени две чаши, пълни с тъмночервена напитка. Художникът внимателно започна да прибира измитите четки и бои, а Янето се засуети наоколо, опитвайки се да надзърта любопитно в ръцете му.
– И аз имам такива. Ама много цапат. И мама не ми дава да ги използвам вече, защото оцветих покривката, ама тя пък стана много хубава. – гласчето й не спираше да нарежда.
– Само покривката ли оцвети? – полюбопитства непознатият. Сините му очи проблеснаха засмяно към нея. Янето се притесни, сведе поглед и започна срамежливо да чертае кръгчета в пясъка с върха на подметката.
– Ами аз … направих и една рисунка на стената, ама не стана много хубава и мама се засърди… – измрънка гузно тя.
– Аз пък съм сигурен, че е била много красива – заяви художникът. Янето вдигна глава към него, за да види дали не се шегува с нея, но лицето му бе сериозно. Той взе едната чаша и я попита:
– Искаш ли вино?
– Не – поклати глава Янето, а в пъстрите очи проблеснаха смесени искрици изкушение и съжаление. – Аз съм малка и не мога да пия вино.
– Това е специално детско вино – поясни художникът и се приближи отново до водата. Изля пурпурния сок и застина, усмихнат тъжно, докато гледаше как тъмната течност се разнася във водата. Няколко малки бели листенца, запратени от вятъра в реката, порозовяха и се загубиха надолу по течението.
– Ехооооо! – привика го Янето. Той се сепна, внезапно изтръгнат от унеса си, изми чашата и отново се върна към масата. Измъкна от сламената кошница тъмнозелена бутилка и внимателно напълни чистата чаша с черешов сироп..
– Заповядай, светулке – усмихна се той насреща й. След това измъкна ще една бутилка и допълни своята чаша
Янето нетърпеливо отпи от сладката напитка и се усмихна доволно.
– Защо развали картината? – даде тя воля на любопитството си.
– Развалил? – веждите на художника подскочиха нагоре.
– Ами да – нетърпеливо каза Янето и отново зарови носле в чашата. Няколко слънчеви минути тихо се промъкнаха край тях. Две водни кончета прелетяха на главата на детето и то усмихнато проследи полета им към реката.
– Знаеш ли, че това е вълшебна река? – обади се внезапно художникът. Янето се обърна рязко и едва не разля сока по роклята си.
– Вълшебна? – грейнаха очите й.
– Да – кимна художникът. – В много приказки се говори за нея. Водата сменя цвета си – жълта, синя, зелена, алена, черна, златна… важно е в кой момент ще я прекосиш. Приказките казват, че трябва да влезеш в нея, когато е златна.
– Ама ти май я беше нарисувал червена – отбеляза детето. Художникът въздъхна тежко и отпи от виното си.
– Наистина приказките говорят само за златната и черната вода. Но аз харесвам и алените.
– А какво става когато преминеш през тях? – попита развълнувано детето. Блясъкът в очите на мъжа помръкна. Той протегна ръка и бавно обърна чашата. Виното се изля и попи в земята.

* * *

“Послания”. Думата неочаквано проблесна в мислите на Яна докато тя внимателно се спускаше надолу по стръмния склон. Сандалите й бързо се напълниха с пясък, но тя не обръщаше внимание. Блесналата река долу я зовеше. Както и споменът за художника. Бе го виждала няколко пъти след това. Той винаги пълнеше чашата й с ароматен черешов сироп и редеше вълшебни приказки, докато четките му оставяха своите пъстри следи по платното. Същото платно, което накрая, той винаги потапяше в бързите води на реката, докато боите не се разлееха надолу и по него оставаха само призрачни сенки. На няколко пъти Янето го молеше да остави картината, но въпреки искрящите детски сълзи в очите й, той не отстъпваше. После той я прегръщаше и й разказваше поредната от безбройните си вълшебни истории, докато тя не се успокоеше и не забравеше за погубената картина.

Яна спря край водата и се огледа. Отиващото си лято бе изсипало обилни дъждове през последните дни и реката бе придошла. Пътеката надолу бе заляна и девойката спря неуверено край разпенените води. Топлият вятър разроши късите черни коси и Яна направи неуспешен опит да ги приглади. Погледът й се стрелкаше наоколо в търсене на познатия светъл силует, но брегът беше пуст. Зачуди се дали изобщо е възможно да го открие. Понякога й се струваше, че тези спомени от миналото са само объркани сънища, които детето бе приело за реалност.

След малко тя сви рамене, усмихна се и се спусна надолу по течението, подскачайки пъргаво по камъните край реката. Стъпките й я отведоха до място, където прелялата вода срещаше малко възвишение и се разделяше около него, превръщайки го в островче. Там, сред тъжните сенки на върбите Яна забеляза светлия силует на художника. Времето сякаш забави ход и се върна колебливо назад, понесъл се по вълшебния аромат на детските й спомени. Той сякаш усети присъствието й, извърна се рязко към нея и вдигна ръка за поздрав.

– Отдавна не си идвала, светулке! – достигна до нея познатият усмихнат глас.
Звънкият й смях се разля и се смеси с песента на придошлата река. Яна събу обувките си и прецапа през водата към него. Широка усмивка грееше на лицето й, докато приближаваше. “Никак не се е променил”, помисли си тя. Лененият костюм сияеше под ярките лъчи на следобедното слънце. Яна се удиви, за пръв път осъзнала, че никога не е виждала и петънце по светлия плат. Приближи се до художника и надникна над рамото му към картината.

– Задобрял си – засмя се закачливо тя, докато погледът й се плъзгаше по изрисуваните планински склонове. Първият полъх на приближаващата есен вече бе успял да позлати тук-там короните на някои дърветата. Художникът все още не бе изрисувал реката и празното място зееше гладно насред платното. – Уроци ли посещава през изминалите години?
Той поклати глава в престорен израз на неодобрение.
– Какво се е случило с теб, госпожичке? Преди проявяваше повече уважение към моите картини.

Той свали шапката си и внимателно я остави на сгъваемото столче зад себе си. Рядка снежнобяла коса проблесна меко на слънчевата светлина. Времето все пак не бе пощадило художника. Късата брада бе побеляла, дълбоки бръчки се преплитаха край очите му, които все още пазеха топлия блясък, който тя помнеше.
– На гости ли си дошла отново?
Яна кимна мълчаливо и седна на един голям камък край водата. Потопи пръсти в студената вода и погледът й се понесе надолу по реката. Взираше се в същите дървета, които художникът така реалистично бе пренесъл на платното. “Твърде реалистично …” , помисли си тя. Внезапно усети разрастващото се в нея раздразнение. Нещо липсваше. Вълшебството, забулило детските й спомени за това място, се разкъса като прояден от молци воал и безшумно се разпадна. Усещането за загуба зейна в съзнанието й и Яна съжали, че е дошла.

Сянката на художника се плъзна като призрак по водата пред нея.
– Какво има, светулке?
Тя сви небрежно рамене. Метна едно камъче в реката и тежко въздъхна. Внезапният му смях я сепна и тя рязко извърна глава към него.
– Ама ти въздишаш като някоя баба! Кога успя да остарееш толкова?
Яна се нацупи.
– Стана ми тъжно – промърмори недоволно тя. – Магията на това място се е загубила.
Лицето му помръкна. Той се обърна и бавно се отправи към сгъваемата масичка. Разкаяние клъвна сърцето на младата жена. Погледна разтревожено към тъжно приведените рамене на човека.
– Извинявай – започна тя и замлъкна, незнаейки как да продължи. Той се обърна и тя видя на лицето му познатата топла усмивка.
– Сандвич? – попита я художникът, докато ръцете му ловко развиваха филийките от чистите салфетки. Яна поклати глава.
– Ама каква магия искаш ти на гладно – подразни я той и тикна сандвича в ръцете й. – А ако го изядеш, ще получиш и вино.
– Черешов сироп – поправи го тя.
– Но вълшебен – допълни с иронична усмивка остарелият й приятел и извади бутилка от кошницата. Когато Яна отпи от чашата бе изненадана от великолепния вкус на истинско вино. Не по-малко я изненада и внезапната тъга по сладкия вкус на черешовия сироп и тя съжали, че чашата й не е пълна с гъстото “детско вино”.
– И така, какво ще ми разкажеш днес? – попита предизвикатено тя.
– Днес ти ще разказваш, светулке – отвърна през смях той.
Яна босите си крака докоснаха водата. Тя се облегна на лактите си и отметна глава нагоре.
– Имало някога една вълшебна река – започна тя, взирайки се в небето. – Всъщност, била най-обикновена река. Спускала се по склоновете на планината в своя път към една по-голяма река и дори не подозирала, че я мислят за вълшебна. Но всеки ден… – тя се усмихна и плесна леко с крак по водната повърхност – всеки ден един магьосник изливал сърцето си в нея – множество разноцветни поточета се разтваряли в бързеите й и разпръсквали своето вълшебство в нея… носели го към хората, които идвали край реката. – тя рязко се надигна и се обърна към художника. Той бе придърпал столчето си до нея и сапфирено искрящият му поглед се носеше над водата. Бе опрял в коленете си полузавършеното платно. – Така ли е? – предизвикателно попита Яна.
Той не отговори. Взираше се отнесено някъде отвъд искрящите бързеи и търсеше своята история там.
– Имало едно време една река – занарежда тихо художникът след малко. Четката в ръката му започна бързо да нанася цветни сенки по платното. – Била вълшебна река. Понякога водите й се стичали като разтопено злато между бреговете й… Друг път събирали в себе си спокойната синева на морето или навъсената сивота на облаците. Нощем в тях се спотаявал черният мрак, а понякога… слънцето разливало залезния си пупрур върху им. Тогава реката потичала алена като кръв… – той си пое дъх и снижи гласа си до шепот. – Имало и едно дете… и един художник. Всъщност той дори не бил истински художник. Знаел много истории, които искал да подари на детето, но то винаги настоявало да чуе тази за вълшебната река. Той така и не успял да й разкаже останалите. Водата отвлякла детето… алената…. като името й… – гласът му заглъхна. Яна не можеше да откъсне поглед от ръцете му. Изпод тънките пръсти се появаваха нежни, едва различими следи, които променяха застиналата картина, вдъхваха й живот и вълшебство, които пленяваха очите и мислите й. Тихият глас продължаваше да я унася.

– Когато той открил вълшебната река, започнал да прекарва всеки ден край нея. И не се и сещал за други хора, които се доближавали към бреговете й. Рисувал своите неразказани истории и ги пускал по водата… към нея. Заедно със своята обич. Понякога крадешком, сякаш тайно и от самия себе си, той се надявал реката да върне отговор, но такъв никога не идвал. И художникът стоял на брега и гледал как водата мени цветовете си… – гласът му затихваше. Той отпусна ръка и остави четката да тупне на земята. Обърна се към девойката до себе си и се усмихна. – Но пък приказките не лъжат. Човек наистина трябва да влезе в златната вода.

– Какво носи тя? – полюбопитства Яна. Той се засмя.

– Доведе теб, светулке.

Художникът се надигна от мястото си и нагази бавно към водата. Яна скочи след него. Картината в ръцете му бе прекрасна. Реката искреше сред обагрените от залеза обятия на бреговете, а в бързеите лениво се виеше алена панделка. Девойката сграбчи ръкава на овехтялата риза.
– Дай ми я – примоли се тя.
– Тя не е за теб, дете.
– Прекрасна е! – настоя Яна, а очите й блеснаха. – Дай ми я!
Художникът поклати глава.
– Не е за теб, дете – повтори тихо той. – Не тази вода трябва да чакаш.

Прозрачна ласка плъзна по платното. Боите се разляха и отплуваха надолу по течението…

* * *

Зимата бе засипала планинското село с дълбоки преспи. Яна надзърна през прозореца към бялата градина и погледът й се плъзна към снежната купчина в най-отдалечения край. За миг се изкуши да излезе навън и да надникне отвъд тях, към скованата в лед река, но лудешкият танц на снежните парцали и вятъра я разколеба. Извърна поглед от прозореца и приседна край зачервената печка. Вратата на малката кухня се отвори с леко скърцане и прегърбена стара жена влезе вътре. В ръцете си мъкнеше голям, плосък пакет, обвит в стари вестници.
– Старият Димо остави това за теб малко преди да си отиде – промърмори тя и остави пакета в краката й. Погледът й се плъзна неодобрително по обутите в тънки чорапи стъпала.
– Ама пак не си сложила терлици ти! – скара й се тя и със звучно изохкване коленичи край леглото. Измъкна изпод него стара картонена кутия за обувки, пълна с плетени разноцветни чорапи.
Яна отметна няколко прораснали къси кичура коса зад ухото си. Огледа учудено пакета, опрян в коленете й и сбърчи чело.
– Кой Димо? – попита любопитно тя.
– Оня от вилата над нас… дето все рисуваше край реката – каза тя и й подаде чифт дебели чорапи.

Хартията, обвила картината, се разкъса с болезнен шепот. Никога не бе питала за името му. Спомени се размиваха в бързеите на мислите й, понесли се назад във времето. Тя се върна към прозореца, вдигна платното и хладната светлина на зимния ден погали слънчевите цветове. Реката се виеше като златна панделка сред изумрудените прегръдки на стръмните брегове…
За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3127