9 (2009)
Великолепна анимация, безобразно бездарен сценарий – тези пет думи общо взето са предостатъчни, за да се обобщи пълнометражния дебют на Шейн Екър като режисьор и сценарист с простичкото наименование „9“. Самата лента всъщност е разширена версия на едноименния късометражен филм от 2005 г., който дори е номиниран за Оскар в съответната категория, и колкото и да не ми се иска да го кажа – по-добре да си беше останала с онези 11 минути.
Постапокалиптичен свят, в който човечеството отново се е самоунищожило, не без помощта на поредната разумна машина, създадена първоначално с благородна цел, а в последствие обявила война на човечеството – дори да оставим очевидната заемка и въобще баналността на подобна идея настрана, „9“ идва само месеци след „Терминатор: Спасение“, като приликите не спират само до тук – даже визуално, металните неща с червените очи доста напомнят онези доста забавни трансформинатори, населяващи споменатото лятно разочарование.
Но дори и това не е големият проблем на „9“ – в крайна сметка, ако излизаха само филми с оригинална идея, то световната продукция едва ли щеше да е повече от една шепа годишно. Същинско разочарование е нейното развитие, течението на действието, или по-точно почти пълната липса на такова – ако deus ex machina е механичното премахване на препятствията по неговото продължение, то американската лента е идеалното олицетворение на този похват в античния театър, като героите буквално претичват от единия до другия му край, без в един единствен момент да бъдат затруднени просто хей така, за спорта. Просто всичко се разполага наготово, на една ръка разстояние, и колкото и непринудено и без предразсъдъци да подходи човек към филма, в един момент отсъствието на всякаква вътрешна логика минава разумните граници. Иначе казано, завръзка, развръзка, развитие – всяко едно поотделно, а и взети заедно, попада в графата тотален провал.
От друга страна, не може да се отрече, че анимацията е на наистина високо ниво – постапокалиптичните картини едва ли са от най-лесните за препредаване, особено в съчетание с малко странните, но всъщност изключително симпатични парцалени кукли, явяващи се и главни герои – или поне главен герой, предвид че реално всички те са порядъчно безлични и призрачни персонажи, и само самият 9 придобива някаква елементарна форма. Макар че, реално, при липсата и на някаква по-особена, или поне не изсмукана от пръстите мотивация, нещо повече едва ли може и да се очаква. Отново известно разочарование, но в случая единствено, е може би само самата Машина, която не впечатлява с абсолютно нищо, освен с това, че наподобява кръстоска между Червеното око на Мордор и механичен октопод.
За съжаление обаче едната визия е пределно далеч от достатъчна, и уж обещаващият стич-пънк, който предполагаше да бъде една от по-самобитните, респективно любопитни продукции тази година, се оказва при много добро желание посредствен. И дори дали си заслужава просто да оплакнете очи за половин час в него е меко казано спорно – по-скоро, дори, не.
За този автор
