Адис е богът на смъртта и подземното царство в Тивериада. За него се сещат предимно на погребение или на помен. Тогава му се принасят жертви, за да приеме безпроблемно душата на покойника, която в противен случай е обречена да скита безутешно по света. Смята се, че Адис отказва да приеме особено жестоки злодеи, такива, които са били прокълнати от родителите си, както и непогребаните според обичая. Подобни души, наричани “сенки” (ския) често витаят по местата, където са се подвизавали приживе и неволно плашат живите с присъствието си, но като цяло не са опасни. Дори често могат да помогнат на заблуден пътник, отговарят на въпроси, касаещи миналото и други такива срещу обещание, че този, комуто помагат ще принесе жертва на Адис или ще изпълни погребален ритуал над непогребаните останки, или изобщо за тях, ако костите са, например, разпръснати.
…Ето, измина се ден, а след него и втори, и трети.
Идеше здрач, а героят подслон не намираше нийде.
Беше попаднал в безлюдна, пустинна, нерадостна местност…
Дълго оглежда и дири поне за козарска колиба;
чак като свърши се здрача и бледи звездите огряха
стигна до бедна къщурка, която си бе без стопанин.
Паднала беше вратата, прозорците – всички строшени,
нямаше вече и помен от нявга живелите тука.
Влезе Аякс и разгледа, огнището още бе сухо,
покривът – леко продънен, но щеше от дъжд да го скрие.
Огън накладе, вечеря, постла си на сухо и легна.
Тъкмо унесе се в дрямка и някакъв шум го събуди;
скочи Аякс и с ръка на кинжала извика се силно:
“Кой е?!” но вместо да чуе от някого звук или дума,
сянка мъртвешка ския се изправи пред погледа негов.
“Диасе, боже небесен, какво е това тук пред мене?
Пил ли съм нещо отровно, което размътва ума ми;
ял ли съм вещерски корен видения който изпраща,
спя ли, сънувам ли, боже, умрял ли съм кротко в съня си,
сенки мъртвешки че виждам?” извика Аякс от уплаха.
“Нищо от туй.” му отвърна скията и бавно се дръпна.
Беше облечен старинно човек, на години изглеждащ.
“В моята къща дошъл си, където живеех отдавна;
тук по каприз на съдбата осъден съм вечно да бродя.
Сам си живеех, лекувах, магии развалях и правех,
демони гонех, но стана така, че когато пристигна
моята смърт не намери се кой да ми сложи савана.
Тъй непогребан останах, душата ми скита се нощем.”
рече му призракът древен, добави: “Младежо, аз моля,
рядко е някой да дойде, сега си дошъл, погреби ме!
Жертва въздай на Адис, помоли се за мир на душата
дълго покой не намерила… Утре щом станеш умий се,
с камъни пръст и дървета, олтар съгради на Адиса,
с вино прелей, с погребални цветя украси му олтара,
после обърнат на запад, където слънцата захождат
жертва въздай подходяща, молитва кажи ти за мене.
Името смъртно що носех, Георгиос беше Алтеев.”
След като туй произнесе, изчезна духът във тъмата.
Стресна се доста Аякс, натъжи се за клетия призрак.
Стана на другата сутрин, поръките всички изпълни.
Тъкмо достигайки края на обреда свят, погребален,
Призракът тъжен от снощи, отново пред него яви се.
“Много признателен, синко, към теб, благодарен се чувствам.
Знай, че под левия ъгъл на къщния праг на дома ми,
Има заровено злато. На мене ми вече не трябва,
Всичко за теб е, вземи го, задето душата ми пусна.”
Тъй му говореше кротко духът на покойния старец.
Празна дойде колесница от два коня теглена бели.
Призракът бавно качи се и вкупом изчезнаха тихо.
Копна Аякс под вратата на къщния праг и извади
статери златни в гърненце. Остави един на олтара.
Другите взе ги и тръгна по пътя си славен, геройски…
(из поемата “Аякс” на Калиник Оморфийски, песен VI, стихове 12-63)
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193644#193644
За този автор
