“Whitechapel” се оказа една от най-приятните изненади, поднесени ни от телевизията и киното през 2009. Английската продукция на Carnival Films е стилно издържан, стегнат и интересен трилър от три епизода, които ще доставят наслада на окото, ухото и душата в нужната доза екранно развлечение.
Whitechapel е името на малък район във вътрешността на Лондон, населен с множество чужденци. Към момента най-многобройно е населението от бангладешки произход, съставляващо около половината от общата му бройка. Кварталът обаче е по-известен с друго – през 1888 г., там се извършват поредица ужасяващи убийства, чиито жертви са жени – проститутки – обезобразени, с извадени или премахнати вътрешности. Убиецът никога не бива заловен, но делата и зловещата му слава обезсмъртяват името му – Джак Изкормвачът.
През 2008 г. в същия район е извършено ново чудовищно деяние, което дословно повтаря първото убийство на Изкормвача. Служителите на местния полицейски отдел, заедно със своя главен инспектор – млад и неопитен агент на име Джо Чандлър (Рупърт Пенри-Джоунс) – бързо установяват, че си имат работа с ловък и хитър имитатор, когото трябва да заловят възможно най-скоро.
Трябва да наблегна отново на това, че филмът е английски. На това вероятно се дължи огромната разлика, която гледането му представлява, в сравнение с повечето холивудски продукции. Методите на работа, режисура, кастинг, филтри, са коренно различни и си казват думата. Трите епизода проследяват не само играта на котка и мишка между ченгетата и убиеца, но и отношението между хората вътре в полицейския отдел – борбата на новобранеца командир с изпечените стари кучета, въртенето на номера, недоверието между началството. Сюжетно филмът е действително съвсем праволинеен – изненадваща остава само личността на Джак. Начинът, по който сценарият се изгражда и надгражда обаче, е великолепен и носи едно прекрасно усещане на хубав телевизионен филм, който нито те държи на нокти през цялото време, нито пък те оставя да заспиш, с точно премерени дози напрежение в правилния момент.
Типично по английски е издържана и режисурата. Няма кървави бани, нито сцени с извънредно много насилие – ужасът идва най-вече от филтъра на камерата, от прекрасната музика, от премерения ъгъл, внушаващ близост и ужас. Кръв разбира се има, но точно толкова, колкото е нужно, за да не се получи резултатът изкуствен и комичен. Цялостната реализация обаче е изключително стилна, а споменатият вече оригинален саундтрак е просто прекрасен. Присъства типичното за Лондон мрачно, студено настроение, с щипка Шерлок Холмс и средновековен чар.
Актьорската игра е чудесна, макар в състава да отсъстват популярни имена – повечето от тях са популярни най-вече на родна сцена, без особено външно признание. Цялостното впечатление е, че отношенията между хората са изключително реални и истински – като изключим главния персонаж, който е една идея по-чаровен, но пък леко зализан и понякога глуповат, всички герои са изключително човечни, с техните предимства и най-вече недостатъци. Изграждането на отношенията между тях в трите епизода е наистина невероятно за гледане – наглите задявки, държането на тон, неувереността на новака – заслужават да се видят. А британският акцент е жива музика за душата.
“Whitechapel” положително заслужава два часа от времето на всеки киноман. Филмът е очарователен и изключително приятен, а липсата на особено батални сцени го прави подходящ и за нежната половина от зрителите, които поначало не харесва толкова подобни гледки. Или, ако сте почитатели на трилъра, филмът задължително ще ви допадне, а ако сте фен на аглийското кино, можете спокойно да прибавите още една единица към оценката. Приятно гледане!
За този автор
