Станислав Лем: "Соларис"

Станислав Лем (1921-2006) е странна птица в източноевропейското фантастично ято – хем стожер, име, записано с огромни златни букви в нейната история, хем – от друга страна – необременен от полит-дозора на своите събратя и еталон за абсолютна идеологическа инертност, толкова нехарактерна не само за блока, а и за онова време като цяло. Това го поставя в една малко особена светлина – макар и брилянтен научен фантаст и емблематичен прогностик, шеговито наричан понякога дори "Литературна Електронноизчислителна Машина", по почина на неговите собствени солени задявки с щуравите съветски съкращения и поради дълбокия си интерес към кибернетиката (където спокойно си съперничи със самия дядо Азимов), като обикновен прозаик Лем е малко студен, доста сложен и порядъчно тежък за четене, което не му създава широка аудитория от почитатели.

У нас е издаван с широка ръка – двата тома "Избрано" на Народна младеж от 1988-ма събират наистина добра част от най-добрите му произведения, варирайки от може би най-достъпната му и, така да я нарека, човешка, по мое впечатление, повест – "Непобедимият" до откъси от вероятно най-типично научния му труд – Summa Technologiae, както и част от един от еталоните за пиперлив научнофантастичен хумор, "Звездни дневници", части от "Кибериада" и т.н. Може би голямата липса е "Едем", който обаче също е издаван, през 1981. Пълните "Звездни дневници", "Завръщане от звездите" и "Фиаско" се помещават сред изданията от поредица "Галактика", "Конгрес по футурология" – една от малкото книги, която тотално не разбрах – излезе някъде първата половина на деветдесетте. На български са излизали още и "Астронавти", "Сенна хрема", пълната "Кибериада", "Високият замък", "Непобедимият" (отделно), "Облакът на Магелан", "Приключенията на звездния навигатор Пиркс" (по които имаше и комикс в Дъга, ако не се лъжа), и – разбира се – "Соларис".

Соларис. Трябва да призная, че малко ме изненада, но за сметка на това изключително очарова да видя едно от най-големите произведения на научната фантастика като цяло преиздадено в собствена подвързия цели четиридесет и две години след първия си печат на български (изд. Народна култура, 1965). Веднага се сетих за отговора на въпроса за живота, вселената и всичко останало, но пък това е една друга приказка. Искрено се надявам да бъде и с успех, особено след втората екранизация с Джордж Клуни. В този ред на мисли трябва да отбележа, че Соларис е филмиран и от другия полюс, а и също така, че и двата филма не са кой знае колко успешни на фона на оригиналното четиво, тъй като докато американският "Соларис" пренебрегна сериозна част от философията на Лем за сметка на модерната днес ефектност, то съветските му колеги навремето я бяха разточили, допълнили и формирали почти до неузнаваемост по съвсем свой собствен образец.

Самият роман засяга един от най-изконните страхове на индивида и човешката общност – пълната или почти пълна изолация. Писан през 1963-та, когато все още не е имало дори стъпки по лунната повърхност, "Соларис" става отново, напълно директно актуален днес, с подготовката за дългите полети за марсианска мисия, а защо не и постоянна база, или лунна такава, макар и контактното закъснение със Земята при последната да е едва някъде от порядъка под десет секунди. Човекът е социална твар, и ограниченията върху обществените му контакти и актуалността на познатите му събития почти незабележимо могат да се превърнат в ограниченост на възприятията, параноя, труден отговор или даже инертност към елементарни външни въздействия; бойкост, преминаваща границата на агресивността, неадекватност; положителен остава като че ли само неизменния човешки стремеж към адаптация.

Това е голямата част от основата на "Соларис", но не и неговото съдържимо, а и може да се разглежда съвсем индиректно, което го прави наистина едно от най-брилятните фантастични произведения, писани някога.

–
[b][u]Повече информация от страницата на издателство "Колибри"…[/b][/u]

–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=7065