[b]Le scaphandre et le papillon (2007)[/b]
Екранизациите по истински случай, дори и най-небрежните, винаги са оставяли особено усещане у мен. Самият факт, че приликата с реални лица и събития съвсем не е случайна, придружен от онзи, че комай никой не прави комедии „по истински случки“, ме изправя допълнително на нокти и подчертава дебело каквато и емоция да се пресъздава на екрана.
Непривично ми е да правя препратки направо към сюжета на кой да е филм, камо ли да ползвам чужди размисли, но при „Скафандърът и пеперудата“ ще си го позволя. Или по-точно ще ми се наложи. Жан-Доминик Боби – главен редактор на модното издание „Ел“ – получава масивен инсулт и остава напълно неподвижен. Неподвижен до такава степен, че единствената част от тялото му под собствен контрол е левият му клепач, ала съзнанието му остава напълно дейно – което първоначално остава неизвестно дори за самия му лекуващ екип. Затворен в собственото си „аз“, той все пак успява да установи контакт с тях, и само чрез мигане да разкрие странния имагинерен свят, в който му се налага да живее, вътрешния си мир, невероятните психологически изпитания, които му се налага да преодолее, едновременно с това запазвайки по някакъв абсурден начин чувството си за хумор и собствената си преценка. В крайна сметка, Боби съумява да създаде цяла книга със същото заглавие, но умира няколко дни по-късно.
Между другото, френският фантаст Бернар Вербер използва неговата история като част от наскоро издадения си и у нас роман „Върховната тайна“. Но това е друга приказка. Като филм „Скафандърът и пеперудата“ е абсолютен брилянт – един от шедьоврите на френското кино, видял бял свят може би не само през последните години. Изключително личен, силно философски – поради което не се престрашавам и да го тълкувам – но и твърде тежък и абстрактен. И, струва ми се, мястото му далеч не е в компанията на кандидатите за Оскар – дори не бих го препоръчал на масовия зрител.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=198533#198533
За този автор
