Има игри, които щом някога си докосвал, не забравяш никога. Това са онези легендарни заглавия, за които и след години си казваш „защо по дяволите не направят най-накрая продължение?“. Понякога са първите, понякога други, белязани от някакво събитие – първият компютър, например, или пък времето, когато помниш ли, играхме с Някой Си на неговия, взет от някой институт, примерно, компир. Има и цял безброй други случаи, разбира се, но усещането е все едно и също.
На „Pirates!“ обаче им се случи. За петнадесетгодишнината от излизането на първата част, Сид Майер запретна ръкави и направи продължение. Или по-точно римейк – с някои дребни добавки, значително подобрен AI и светлинни години напред в графиката. Последното, естествено – все пак говорим за игра от осемдесет-и-някоя-си – или и-девета, по-конкретно. Освен графиката значително е подобрен – каква изненада – и звука, както и геймплея, пак нормално. Пък и интерфейса, с разни екстри като… мишка. Но не в това е въпросът. Въпросът е, че за онези антични геймъри, които са се борили с влиянието на четирите задморски сили и някой златен дублон в собствения си джоб през онова далечно време, когато си охлаждахме шестнайстките с вентилатор (настолен), това е един просто уникален подарък. Защото духът на играта е същият. А изпълнението – от бъдещето.
Е, добре, не точно от бъдещето, но сравнено с първоизточника – неизмеримо далеч. Ако никога не сте разцъквали Пиратите досега, или евентуално просто не сте били родени по онова време, това е същинският прототип на крупни заглавия като Cutthroats, Corsairs, Port Royale, Tortuga: Two Treasures и въобще каквото буканиерско, каперско, корсарско и главорезко ви изскочи в акъла, стига да се намира из Карибите. За разлика от немалка част от тях, обаче, Pirates! е изцяло аркадна игра, макар и по навик от миналото да се води стратегия. И всъщност никоя от споменатите не и е директен наследник – с изключение на Pirates! Gold, някоя и друга година по-късно.
Геймплеят наистина страда от липсата на онази доза реалистичност, която човек би очаквал. Но затова пък Pirates! се играе леко, приятно и неусетно те поглъща чрез, или пък в атмосферата си, като този кратък момент може да се разтегли и до часове. Забавлението е гарантирано – и по принцип, и чрез онези дребни добавки, за които стана дума. Като например групите от мини-куестове, събирането на артефакти, съревнованието с най-известните пирати из Карибския басейн. Дори задявката с губернаторската щерка – далеч по-разчупена и превърната сама по себе си изпитание, и то с активното участие на играча – било то танци, в които трябва да я грабне, било дуели, отвличания, подаръци (коя пък жена не иска нова дрънкулка) и т.н.
Освен това, битките за градовете са поставени на чисто тактическа база, за разлика от оригинала, макар и да липсва пък малко дълбочина. Налагането на нов губернатор и респективно флаг също вече не е нещо напълно случайно – има кораби превозващи десантни части, администратори и прочее сволоч и матр’яли, която обаче не само присъства, а влияе активно върху геймплея. Влияе и цялостното поведение на играча по време на цялата му пиратска кариера, явявайки се ключов елемент за изхода на приключението. Разбира се, има добавени и много нови кораби, чиито статистики дори не знаете, а трябва да усетите в реална обстановка. Намират се йезуитски колонии, пиратски пристани, малки поселища и още цял куп дребни нещица, допринасящи за пълното удоволствие на играещия.
Интерфейсът е интуитивен до такава степен, че просто няма нужда от обучителни мисии. Усещането как трябва да водиш битка идва достатъчно бързо и се свиква достатъчно лесно с него, и единственият по-голям трик, който се налага да бъде открит, е как се водят наземните такива. Техният собствен интерфейс наистина е също доволно прост, като си има даже написани думите Control и Shift за закоравелите мишкоманиаци, но просто не са упоменати някои чисто стратегически факти, които не принадлежат реално на интерфейса. Но все пак, да ги кажем – буканиерите стрелят. Пиратите – не, а офицерите са просто по-корави копелета. Помагат също флангови атаки, изнервянето на противника, както и това да се криеш в гората.
Като цяло, Сид Майер не просто прави реверанс към старите си почитатели, но и все пак доразвива концепцията така, че да бъде достатъчно не нова, но обновена, не модерна, но модернизирана, и то в достатъчна степен, че да допадне и на новия геймър. За него, наистина, играта може би ще е прекалено лесна, вероятно малко наивна. Затова пък с достатъчно очарование, което прави времето, прекарано в света на Pirates!, доволно приятно. Или, както казват по чуждоезичните издания – има висок lasting appeal – нещо силно характерно за старите игри.
От липсата на същото страдат на практика множеството нови заглавия, например споменатата Tortuga: Two Treasures на иначе привлекателните във всяко едно отношение Acheron. Много по-често напоследък вирее комбинацията от брилянтен сюжет, добро графично изпълнение, но за жалост оставяща усещането, че човек по-скоро играе във филм, отколкото в игра. Или пък обратната – брилятна визия, сравнително слаб или пък несъществуващ сюжет, съпътстван от усещането че си нещо тъп.
Та, реверанс или не, като цяло римейкът на Пиратите на свой ред се превръща в една от христоматийните аркадни игри за последните четири-пет години. Освен това се явява и едно от заглавията в жанра, което бележи вероятно края на една епоха и началото на друга. Тъй като в последно време повечето аркади са по-скоро брандови игри, базирани я върху някой филм, я върху книга или въобще нещо отнесено, нещо вече измислено. Те са продукт, скалъпен набързо, основно за да се изсмуче максимума от потребителя, докато още съществува истерията около някакво заглавие. И са редки изключенията като Кунг-фу Панда, да речем, която е поне приятна – макар и да е далеч от това, което човек би могъл да очаква изобщо от игра.
Да разцъкам, или да не разцъкам – туй е въпросът. Дали е по-достойно за душата да се примиря със ударите на съдбата, или пък да си направя кефа? Аз избирам второто, за всеки случай. Опитайте и вие. Не боли.
За този автор
