Седя пред един празен лист. Той е бял. Чистичък. Недокоснат. И питащ.
Навремето имаше други празни листове – разграфени, с редове и поле вляво, където можеш да напишеш датата, имаше и листове с кутийки, за да редиш в тях чинно цифра след цифра. Листове, които ми помагаха да крача, но ми пречеха да летя.
Някога празният лист ми беше приятел, търпеливо изчакваше плахите ми опити да му разкажа какво чувствам, какво съм видял или преживял. Насърчаваше ме, когато бях готов да се откажа, утешаваше ме, когато сълзи напираха в очите ми, смееше се с мен, когато бях щастлив.
Имаше дни, когато празният лист ме гледаше строго, защото пишех върху му молби, обяснения, извинения, решения и позволения. Следеше всяка моя буква, безмилостно наказваше всяка дребна грешка, непрестанно мърмореше за стил, форма и съдържание.
Понякога празният лист беше надменен, безцеремонен, дори груб. Нахвърляше се с обиди, крещеше ругатни, сипеше язвителни думи, тровеше ме с премерена ирония. Обвиняваше ме в малодушие и предателство, вадеше на показ доказателства за моя страх, тръбеше за моите слабости и прегрешения.
Случваше се и празният лист да е безстрастен съдник, който е оставил сам да решавам съдбата си. Наблюдаваше как развивам теми, доказвам теореми, раздробявам химични съединения, описвам физични закони. Стоеше до мен, но не проронваше и дума, безразличен към успеха, бъдещето или живота ми.
Напоследък с празния лист се виждаме рядко. Има си други грижи, променил се е, вече дори няма какво да си кажем. Срещаме се за малко, говорим на общи теми, припомняме си стари познати, а когато мълчанието се проточи, се разделяме набързо с обещанието пак да се видим, малко гузни, но всъщност доволни, защото неудобството на скъпите спомени е издълбало твърде голяма пропаст помежду ни.
Седя пред един изписан лист. Време е да си намеря друг. Недокоснат. И питащ.
За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1482
За този автор
