Пръстите на скулптора нежно докосват глината, първо бавно, предпазливо, избират, премерват, после с едно плавно движение той загребва шепа от лепкавата, влажна кал. Пръстите се опиват от нейното щедро излишество, събуждат се отново и отново върху мокрото тяло на статуята, въодушевяват се и започват да шават възбудено. Оглаждат ръбовете, ваят, ваят. Те създават новия живот. Съвършенството на плътта.
Скулпторът е мълчалив и съсредоточен. Неговата воля е в пръстите. Той е тяхно продължение, сякаш ненужен, излишен придатък. Не той твори, а те, с нежния си допир и въртеливото изтегляне. Разбира се, той е уродлив, безполезен. Не може да бъде творец.
Пръстите търсят смело извивките на глинената плът. Те са в стихията на своето изкуство, пророци на нещо вселенско отвъд тях, отвъд тази огромна тъмна зала и целия свят. Калта е любовница, която делят с гореща страст. Не се уморяват никога. А в тяхната сложна плетеница от ефирни докосвания и яростен натиск проблясват последните слънчеви лъчи. Навън се спуска мрак и топлината на деня бавно се излива нанякъде, стопява се в безкрая на кристалната тишина и горчивите пипала на студа изведнъж плъзват из уютния мрак.
Той трябва да бърза. Няма време. Когато дойде нощта, идва огънят. Когато дойде нощта, светът престава да съществува и на земята пристъпват духовете и тъмните души. Те вият в мрака, сграбчват сърцата в лакомата си прегръдка и пият топлата им кръв. Когато дойде нощта, не излизай навън, те дебнат там. Те чакат и зоват и искат твоето сърце. Не пристъпвай навън. Когато дойде нощта, бъди тук и посрещни на колене съдбата. Когато дойде нощта – тогава идва Тя.
С последните слънчеви лъчи пръстите губят търпението си. Стават злобни, припрени, блъскат и мажат по влажната глина, но внимават. Внимават да не сбъркат, защото Тя иска всичко да е съвършено. Всъщност пръстите внимават и заради себе си. Те са капризни, перфекционисти, те са истински творци и се дразнят, когато грубата кал не се подчинява на горещите им желания. И започват отначало. Още по-бързо. Нощта иде.
През слепите очи на скулптора проблясват цветове и се завъртат със зловеща бързина. Виденията се гонят, хаотични звуци и чувства завладяват ума му и той загубва представа за света около себе си. Последните нишки воля са там, при пръстите. Те предусещат своята сладка тръпчива победа. Кокетно се забавят, галят, опипват, после се втурват отново по калното тяло. Голямата мокра глава на животното изведнъж оживява в тяхната прегръдка, в сумрака на бледата отлитаща светлина. Сенките са живи сега, очите гледат, сякаш можеш да чуеш ръмженето на огромната зъбата паст и да почувстваш нишките на калната козина.
Заостреният връх на ухото е апотеозът на съвършенството. Улеят по треперещата кожа, прегърнал извивката на заоблената плът, улавя няколкото загубени зрънца светлина в черния мрак и разкрива завършената картина на звяра. Последната стъпка към безкрая на неговото изкуство. Финалният триумфален щрих върху глиненото платно. Пръстите доволно замират назад и той предпазливо поема дъх.
Тя е тук.
Богинята е огън. Стъпките й са шумът от пращящата жарава нощем. Косите й носят аромата на упойващ черен мираж. Гърдите й се люлеят с ритъма на бягащите пурпурни езици в пещта. Кожата й е топлината на земните недра. Богинята е вечният пламък в тъмната нощ. Тя изгаря света. Тя само дарява живот. Никой друг.
Скулпторът е свит, на колене, в ъгъла на тъмната стая. Голото му тяло трепери от нощния студ и нейния огън. Там чака нейното благоволение. Там чака нейната жарка любов.
Звуците бавно се приближават към него. Слухът му е остър, режещ, рисува стаята, която очите му никога няма да видят. Но той няма нужда от това. Знае наизуст всяка нейна стъпка. Сега тя се спира пред големия глинен кон, който той издигна преди толкова много време. Картината се излива в ума му – величественото животно, застанало гордо напред, и нейното голо тяло и нейният жарък допир. Само миг, после светът избухва в червено.
Тридесет и два удара на сърцето. Сега пристъпва бавно напред и косите й сигурно се вият около белите й рамене. Той не знае това, но така му харесва да си го представя. Косите й са черни и галят огнената й кожа.
Една след друга Богинята докосва всички статуи. Прокарва бавно ръка по глинените извивки и запомня формите. Рисува ги в ума си, внимателно. Бавно. Има цяла нощ. Рисува и звяра, който пръстите му са творили допреди минути. Кожата й се потърква в глинените зъби на животното. Може да чуе накъсания й дъх. Може да чуе как се повдигат възбудено гърдите й. Няколко люспици кал се отронват и падат върху каменния под. Може да чуе. Богинята се усмихва. Трябва да се усмихва сега. Устните й са цвете от пурпурен дъжд искри. Доволна е. Статуите са съвършени. Истински. Новият живот. В нова плът. Глинена плът.
Тя стига до него, а той вече няма сили да трепери. Примрял е от страх, макар да знае, че Тя изгаря само калта. Нали всяка нощ.. Тя изгаря само калта.
Богинята е сляпа. Тя рисува със страстните си ръце. Всяка статуя рисува по неговите стъпки и той знае, че ако някоя не й хареса, гневът й ще унищожи всичко, всичко! Богинята е капризна. Тя е жестока и никога не прощава. Тя изгаря целия свят. Тя е огнената дева на смъртта.
А когато хареса статуята, Богинята само леко открехва клепки – само леко и нежно и като на шега.
Огънят избликва от недрата на черната яма в нейната вечна душа. Плъзва се по ръба на огромните зеници, обгръща нежно слепите страстни очи и полита на свобода из света. Пламъците облизват меката мокра глина, изпиват влагата й, слепват пластовете на неговата пот и запечатват завинаги сътвореното. Богинята е последната брънка. Тя е последният огън. Тя само дарява живот. Никой друг.
Тридесет и два удара на сърцето. И клепките се скланят срамежливо надолу, тя прави още стъпка напред. Следващата статуя. Новият живот в изгорена глинена плът.
Тялото му замира от нейния топъл нежен допир. Богинята е сляпа, но знае, може да каже човешката от калната плът. Тя ще го пази. Ще го обича. До края на целия свят. Но моля, нека мине и тази нощ.
Малката й ръка леко следва мускулите по изпънатите гърди. Кожата му е настръхнала от студа, но пръстите й всяват пламъци из вените му, стягат, отпускат, играят си с неговото голо несъвършенство. Черните й нокти се плъзгат любовно сред кървавите резки на своята страст. Той едва се държи на крака. Из главата му се въртят цветове и образи, забравени спомени отпреди мрака. Дъхът излиза на пресекулки от пресъхналото му гърло и блъска горещата й шия, която се допира внимателно до рамото му.
Сляпата им игра увлича цялото му същество. Пръстите им се движат бавно, търсят трескаво забранените извивки, галят хищно пълната мека плът, забравили всичко освен допира на другия. В ума му има само огън, нейните хаотични мисли, нетърпящи възражение, обхващат целия свят, те горят, а тялото му се подчинява на водовъртежа от черни пламъци и пепел.
Кръвта се стича на малки бисерни капки по пода. Горещо е, тя гори, обвива ги с дима на горящ живот и той потъва в този сладък ад от незавършена страст.
Гърдите й изгарят неговите, зърната милват с пламъци бледата му голота. Ръката й бавно се спуска надолу по хълбоците, гали възбудената кожа и по следите й кръвта побягва лудо през вените му. Нежните й пръсти внимателно го обгръщат, заиграват се с твърдата плът и като на шега забързват през сподавените му стонове. Много надълбоко в основата на корема му огнени семена се разгарят, запращяват и скоро пламъците обхващат цялото му тяло и той се бори да издържи още малко, още миг, ала не може, колко още, не може!
Нахрани Богинята с избухналия си екстаз! Потопи се в бездната на нейната огнена чернота. Дай й всяко чувство, което отприщят яростните ти викове. Всичко е нейно! Неин си ти. Нейно е семето ти, което изгаря в огъня на голото й тяло. Нейна е цялата ти душа. Нахрани Богинята! Дай й своята любов. Нейна е бялата горяща страст по ръцете й. Нейна е потната ти лепкава възбуда и горещият ти дъх. Дай й своята любов. Дай й душата си. Дай! Всичко е нейно.
Когато вече я няма, тялото му се свлича на пода до огромния изгорен звяр и сънят нежно приласкава изтерзаната му душа.
Сред огромните цветни градини на Забравения свят се щурат слугите, като малки мравки, налазили мамещото пъстро тяло на целия парк. Из въздуха се носят песните на червените птици – подарък за Владетеля, още една перла в короната на неговото съвършенство. Ефирните същества са обсипали високите дървета, а няколко се реят красиво из хладния следобеден въздух и ярките им пурпурни пера хвърлят червени сенки върху ширналото се великолепие.
Стои под едно малко портокалово дръвче и мързеливо прелиства страниците на книгата. Твърде лесно е да се спи в този тих следобед. Дрямката сякаш сама се прокрадва зад полуотворените му клепачи, примамва го да й се предаде и да изостави досадните задължения. Поне за още малко.
Ала няма как. С нежелание надига наедрялото си тяло и се отправя тромаво към огромните бали смачкано месо, стегнати с яки железни въжета. Протяга лоста, подпъхва го внимателно и напряга мускули. Купчината се отделя от останалите и с мек звук се стоварва в приготвената количка. Мъжът забърсва потното си чело и с примирение потегля с количката към Портата.
Навън светът умира. Навън хаосът отдавна сигурно е помел и последните останки от човешкия род, но тук, в Забравения свят, изгубеният рай на хората грее като слънчева милувка за неколцината избрани.
Той спира до портите и боязливо се приближава до Духа-пазител. Огромното тяло се накланя към него, скърца и разтваря ужасната си паст. Мъжът затаява дъх, когато глиненото чудовище разклаща ушите си, навежда се и захапва месото. После коленичи, обзет от ужас и мълчаливо започва да се моли.
Духът-пазител е нашето спасение. Той е последната пречка между света навън и този малък чист кът забрава. Духът-пазител е всичко за нас. Дори Владетелят прекланя глава пред чудовището. Бъди милостив. Яж плътта ни, но не ни изоставяй. Бъди милостив!
Слънцето тихо залязва над райската градина.
Утрото бавно си проправя път през стиснатите му клепачи.
Калта чака.
Нахрани Богинята! Дай й своята любов! Страстта ти е само нейна!
Гората сякаш оживява пред очите му. По пътеката се гонят златните шарки на слънчевите лъчи, пробили си път през плътния зелен покров. Дори камъните пеят – пеят песен за Голямото дърво. Цялата гора диша, боровете се скланят тържествено над главата му, а клоните тихо шумят по нотите на вятъра. Хладно е и въздухът е пропит с острата миризма на свежа смола.
Стъпките го носят напред по пътеката и всички твари бягат от пътя му, подплашени от бързия му ход. На сърцето му е леко и душата му е обзета от радостно очакване, което слънчевите петна под краката му сякаш попиват и предават на цялата природа.
Гората пее. А той не чува тихите тонове зад жизнерадостния й зов.
Гората пее – песен за Голямото дърво.
Когато излиза на поляната, слънцето тъкмо залязва. Песента е утихнала и сухата трева леко трепери в тишината. Последните лъчи осветяват огромните глинени клони и кафявите мъртви листа, скърцащи на нощния вятър. После и те се стопяват в сумрака и тъмнината изведнъж се спуска над просеката.
Нахрани Богинята! Сам изгори в нейната пламенна утроба!
Тълпата се блъска в него, сякаш огромно топло тропическо море го залива от всички страни с миризмата на пот и гниещи водорасли. Не обръща внимание, навел е глава и си пробива устремено път напред – към големия площад, където днес светът потъва в лудостта.
Усеща, че едва се държи на краката си. Иска му се да извика, да удря, да избута тези влажни слепи тела, които го притискат и задушават. Иска да изкрещи от дъното на дробовете си. Да крещи, докато гърлото го заболи и кръвта отново пробие през забралите му рани.
Иска да го няма. Не тук.
Уродливо мазно лице се докосва до страната му и той потреперва от блесналия поглед в малките очи. Над улицата се носят звуците на барабаните и тяхната настойчива безсъзнателна прокоба подема на вълните си тълпата и я люлее във всичките посоки на света. Човешкото море бавно се излива към площада. Плачат деца. А въздухът – гнили водорасли.
Пред него се открива някакво празно пространство и той се втурва натам – още няколко крачки в тази потна меласа. Внезапното раздвижване го отнася напред, на самия площад, където огромното глинено дете гледа небето с празните си очи. Голата му глава прелива в двата хълма по страните му, изкривени в безсърдечна гримаса на неразбиране. По полите на дрехите му се стича кръв.
Облаците закриват следобедното слънце и довяват миризмата на дим и сол.
Иска да изкрещи – от дъното на дробовете си – че това е лудост. Иска да спре ножа на поредния безумец, който разтваря нежно гърдите си в краката на Детето и оставя живота си да изтече по изсушената кал. Да се хвърли и просто да го спре.
Морето от тела отново се затваря пред него.
Нахрани Богинята! Душата си дай! Дай! Всичко тук е нейно.
Цялата нощ се къпе в призрачната лунна светлина. Мелодията на флейтите и цитрите завърта бляскавите светулки, увлича ги в своя танц и ги понася към шумящите клони на дъбовете. Поляната танцува заедно с хората.
Смях и весели викове обсипват нощната тишина като капки златна морска пяна, стичащи се по могъщата й каменна плът. Празник е. Луната иска своите танци.
Виното се лее щедро от пръстените чаши. Девойките щастливо пеят и извиват кръшните си тела в ритъма на музиката.
Тя също пее – тиха песен току досами ухото му. Сгушила се е в скута му и ръцете й закачливо си играят с връзките на туниката му. Той надига пак мяха и рубинената течност залива страните му и покапва покрай устните му върху нейната тъмна коса, а тя само се усмихва потайно. Глинена, суха усмивка, окъпана от червеното вино.
Знае, че е пил повече, отколкото трябва, но не може да се спре. Топлината приятно се разлива из цялото му тяло и главата му се завърта от ярките точки светлина и звукът на цитрите. Тялото на девойката се притиска до неговото, главата й доверчиво лежи на силните му гърди и той посяга неуверено към бакъреното, изпечено лице и повдига брадичката й.
Нещо не е наред, но не може да разбере какво. Мънистата по шията й са толкова хубави, медночервени, цвета на земята и майската пръст. Блестят на лунната светлина. Заиграва се с тях, погалва страните й, а тя лапва закачливо пръста му и го поглежда с големите си празни очи.
И пак се усмихва. Усмивка от скърцаща глина. Щастие в дрехи от горската кал.
Той я прегръща алчно и пак надига мяха.
Песента й се носи току досами ухото му.
Студените лъчи на утринния светлик окъпват внимателно лицето му. Слепите му очи я посрещат сънено и премигват няколко пъти, докато денят се опитва да се завърне в натежалото му тяло.
Главата му пулсира от болка. По устните му сякаш още се стича коварната течност и стомахът му се завърта на кълбо от жлъчка. Гади му се. Опитва да се надигне малко, но не успява. Просто заспива пак.
Следобедът бавно се търкаля из огромната мрачна зала. Пръстите му са сгърчени конвулсивно под тялото и помръдват леко с накъсаното му дишане. Не мачкат глината. Няма ги да рисуват своите болезнени фантазии. Тесните прозорци срамежливо завеждат прашните лъчи светлина към лицето на бедния скулптор, ала не успяват да го вдигнат на крака.
На няколко пъти се буди. Трябва да става вече. Тих глас все по-настойчиво му шепне, че е време. Че е късно. Калта чака. Калта не търпи. Ставай. Работи. Тя идва. Идва, идва, идва!
Умът му отведнъж се прояснява и той рязко скача на крака. Сърцето му бие учестено. Няма време. Знае, че няма. Из огромната черна зала цари тишина. Високо горе по железните рампи към извития таван, нощта бавно се спуска. Той не знае кое време е сега, но тялото му се досеща колко е спал и продължава да стене.
Пръстите тичешком поемат отново своя път. Скулпторът е припрян, хвърля, трупа меката кал, рие пръстта и трескаво гледа навътре, да съживи картините от ума си. Знае, че му се отдава. Няма време. Няма, няма време. Усеща го с всяка фибра на тялото си. Опитва се да си спомни детайлите, но замъгленото му съзнание ги рисува изкривено, неправилно и мънистата се разкривяват, косите не са бляскава коприна, гърдите, те не са така, не толкова пълни, а ръцете никак, нищо такова, нищо!
Скулпторът се ядосва, яд го е на собствения му страх. Иска да си поеме дъх, да се успокои, да започне отначало. Няма как. Паниката бавно и сигурно обвива цялото му същество с пипалата на ужаса. Пръстите треперят, разрушават собственото си творение, не са доволни, забравили са как да галят.
Няма време. Усеща вечерния хлад по гърба си. Нощта иде, но не излизай навън. Гневът й е страшен, ала къде навън – там са духовете и тъмните души, които ще изпият жалкото ти сърце. Бързай!
Ръцете му са отчаяни, загубили са картината, отпускат се настрани. Вцепенението изведнъж отстъпва на нова вълна страх и скулпторът скача и започва да обикаля черната прашна зала. Блъска се в огромните метални стени, блъска се в шиповете по прозорците, кръвта му бликва от десетки малки рани по бледата плът и още повече обърква изтерзания му ум.
Гневът на Богинята е страшен. Гневът й е пламъкът на яростен вулкан. Богинята не прощава слабия творец. Тя е огън. Наказание. Бич за теб. Вечна болка. Богинята не забравя несъвършенството. Всичко трябва да е идеално. Завърши статуята. Нарисувай девойката. Извай виненото вълшебство от блестящата нощ. Можеш ли? Тя е огън. Нямаш време, нямаш, тичай сега, блъскай се в глинените си творения, падай, точно така. Нямаш време.
Гневът й е страшен. Гневът й е пепелта в твоите рани. Вечност от солени рани. Искаш ли гнева й? Искаш ли да опиташ от нейната болка? Искаш ли! Плътта ти не е от кал. Тя е слаба и Богинята знае. Тях само ще изгори, но ти – заспи в своята пълна с пепел и кръв съдба. Както спа досега. Това заслужаваш. Заспи! Страдай! Твоята плът е слаба! Слаба като теб.
Сетните слънчеви лъчи бавно се влачат навън по самотния под. Пръстите се отделят внимателно и от последната шепа кал, после замират. Мократа гнила миризма изпълва ноздрите му. Глината се слива с очите му, попива косата му, погребва гърдите му в тихата си бакърена прегръдка. Усмивката му скърца.
Богинята е огън. Тя само дарява живот в калната плът. Никой друг.
Тема за вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3561
За този автор
