Документалните филми са специфичен, сложен жанр, със собствена аудитория и особено влияние върху нея. И ако трябва да съм откровен – винаги съм намирал за изключително трудно, дори донякъде неправомерно сравнението между тях. Даже да оставим настрана факта, че най-често събитията, местата, дори областите които засягат са несъпоставими, пак всеки от тях носи различна идея и се отличава по настроение и внушения от следващия. Но докато въпросът как точно се определя най-добрата от пет силни документални ленти е доста щекотлив, то не може да се отрече, че поне финалната селекция при Академичните награди обикновено отразява наистина най-качествените продукции в жанра от изминалата година или малко повече. И тази за предстоящите не прави изключение.
[b]The Betrayal (Nerakhoon)[/b]. Споменът за войната във Виетнам едва ли скоро ще изтлее в съзнанието на американските граждани. Както обаче и на далекоизточния им противник, а поредният всъщност филм на тази тематика този път дава дава малко по-странична и особена гледна точка.
В процеса на развитие на Виетнамска война, съседен Лаос далеч не остава незасегнат – напротив, в продължение на близо десет години, върху него са изсипани повече бомби, отколкото американската авиация хвърля в двете Световни войни взети заедно – въпреки официалните отрицания и позиции навремето, а част от военните в страната сътрудничат на въоръжените сили на САЩ. Разбира се, историята е много по-комплексна, както разкрива и филма, но основното е, че след края на конфликта огромната част от местните „съюзници срещу комунистите“ е изоставена на произвола на съдбата.
„Nerakhoon“ – буквално „Предадените“ – разказва повече от две десетилетия от живота на един от синовете на местен колаборатор, който всъщност е и съавтор и глас зад кадър на цялата лента. От края на конфликта и тържеството на местните червени фракции, последвано от неминуемото отмъщение, през бягството и живота в Тайланд, последван от емиграция именно в Съединените щати и борбата за оцеляване, която се налага да бъде водена по престъпните улици на Бруклин. Повторното събиране с бащата на семейството, прекарал дълги години в лаоския вариант на концентрационен лагер.
Филмът определено е доста богат на впечатления, и въпреки тежката си и отдавна преекспонирана в очите на зрителя тема заслужава адмирации. А е неизбежен и паралела със ситуацията в Ирак и новите местни сътрудници на американските военни.
[b]Encounters at the End of the World[/b]. Човешкият стремеж към новото и неизвестното не познава граници. А в това отношение Антарктида все още има доволно какво да предложи.
Не мога да отрека, че на фона на останалите тежки социално-политически документалистики, попаднали в тазгодишния избор на Академията, „Encounters at the End of the World“ е истински свеж, макар и леденостуден полъх. Накратко, филмът на популярния немски режисьор Вернер Херцог е фина и елегантна сплав от картини, великолепно обрисуващи белия континент, от една страна, и онези странни създания – учените – от друга. Полярните пейзажи и сцени се редуват с непринудени разговори с участниците в експедицията на изследователската станция МакМърдо, изпълнени с вицове, любопитни случки, но и доста интересни коментари както върху цялостната им дейност там, така и върху отделни открития. А – както можете да се досетите – участниците в подобна авантюра са меко казано особняци. Всъщност, вие знаете ли, че звуците, които издават тюлените, наистина звучат като синтезаторите в ранния Пинк Флойд?
Иначе, щом иде реч за Антарктика, сигурно се присещате за „Походът на императорите“ – и няма как, филмите на тази тема не са толкова много, но приликата между двете ленти общо взето се заключава във великолепната кинематография. И ако искате да разпуснете с едновременно забавна, красива и интересна лента, то тази съчетава и трите качества в себе си.
[b]The Garden[/b]. Накратко, след безредиците в Лос Анджелис през 1992 г., четиринадесет акра са отделени и превърнати в градина. Тя се превръща не само в своеобразен символ на мира, но и ражда свое общество, сплотяващо хората, получили шанс да работят там – в масата си бедни жители на мегаполиса, немалко с мексикански или африкански произход. Години по-късно, мястото е заплашено от разрушение, и освен историята, филмът вече проследява и обществената реакция, борбата – в различните и видове – за неговото запазване такова, каквото е.
Филмът остави поне у мен малко двояки впечатления. От една страна не представя нищо ново, нито толкова шокиращо. Алчни хора – земевладелци или не – има по цял свят, и въпреки че символичното значение на проекта дава един още по-силен контраст, внушението е общо взето тривиално.
От друга обаче, хората, с които ни среща, старанието, което влагат в своята градина и любовта, с която я обгрижват, и всичко това, което някак ги възвисява и издига от незабележими лица от задните улички до запомнящи се образи – цялото е обрисувано впечатляващо. И не толкова мимолетната поява на звезди като Дани Гловър, колкото най-обикновените хора на екрана правят лентата наистина заслужаваща да се види.
[b]Man on Wire[/b]. След 11 септември Световният търговски център стана символ на борбата срещу тероризма, нейно първо и естествено оправдание. Кулите-близнаци се свързват вече само с хилядите жертви, с трагедията на Америка. „Man on Wire“ изненадва и учудва в този аспект. Негова основа са тъкмо двете сгради, но те не са свързани с атентатите, а с изпълнението на една мечта. И то не на американец, а на французин.
Преди 35 години Филип Пти решава да премине по тънко въже разстоянието между върховете на Световния търговски център. „Man on Wire“ проследява пътя на осъществяването на желанието и неговите последствия. Изследват се подготовката, причините, следствията на този „опит за летене“. Безспорно са интересни, но вярвам филмът би се харесал далеч повече на американската публика – тъкмо за тях вероятно е насочено посланието, че Търговският център не е само място на жертвоприношение в една безсмислена война, но и част от спомените, мечтите и живота на много хора.
Режисурата, цветовата гама и музикалното оформление са майсторски подбрани, неприятен е обаче силният френски акцент на говорещите, чието „р“ сякаш опитва да мине с резачка през мозъка ви. Филмът все пак е въздействащ по свой начин, но изисква и особено настроение, за да допадне на човек. Гледайте го, когато ви налегне меланхолията.
[b]Trouble the Water[/b]. Последният филм от тазгодишната селекция също сякаш е насочен по-силно към американската публика, макар и расизмът – както и бедността, и неграмотността, върху които също акцентира – да не познават граници.
Едва ли някой се е съмнявал, че образът на афроамериканеца, натрапван от художествените ленти с техните преуспели чернокожи лекари, адвокати, полицейски началници и тъй нататък е пресилен, но усещането става съвсем различно веднъж щом го видиш описано в картини. Като фон се явява ураганът Катрина и преминаването му през Ню Орлиънс от преди четири години, но разказът за борбата за оцеляване в гетата далеч не свършва с конкретното бедствие.
Длъжен съм да отбележа още веднъж, че кинематографията е на високо ниво, но силата на „Trouble the Water“ все пак е в контекста и самото съдържание – една черта от образа на Съединените щати, която сравнително рядко намира публичен израз. Но и която може да се пренесе с лекота извън техните граници във всяка една произволно избрана страна, дори и нашата.
Всъщност съм до голяма степен уверен, че именно тази лента ще отнесе престижната статуетка – най-вече поради тематиката си, и въпреки силната конкуренция в категорията. Но така или иначе, всеки един от петте кандидата е филм, който в едно или друго отношение си заслужава да бъде видян.
За този автор
