Опознай Родината: Сандански-Мелник-Рожен

Според скромното ми определение турист е не само човек, който катери все по-високи и по-сини планини, а и такъв, който обича да се скита по непосещавани до момента места и да открива нови неща. Да си организиран турист има несъмнени предимства – някой друг поема отговорността за неуспехите, обаче да трябва да се възхищаваш на предварително подбрани забележителности по график и при строго разчетено време – тъпо е малко някакси. Затова пък неорганизираният турист (особено ако не разполага със собствено МПС) трябва да е готов да:
а) рови за информация из дузина интернет-сайтове, които откровено си противоречат, любезно заблуждават или просто послъгват
б) разчита на автобусни или влакови разписания, които зависят от фактори като движението на Халеевата комета, китайския календар и някои пустинни ветрове
в) търси тайнствени маршрутки или пък необозначени превозни средства тип „чичо Гошо ей сега ще ви закара на цената на рейса“
Това е вкусът на неподправената романтика, но за тези, които сега правят своя прощъпулник в необятната област на неорганизирания туризъм, ще опиша накратко една чудесна идея за съботно-неделен излет.

След известно кандилкане с автобус и преминавайки Благоевград се озоваваме в Сандански (старо име Свети Врач). Официален език – гръцки, еврото е в обръщение, но никой не се сърди ако говориш на български и плащаш в левове; заради цените магазините са с ранг на музеи – гледаш, но не пипаш (купуваш), за наша радост поне не искат такса вход. Прилича на западноевропейски курортен град (не съм съвсем сигурен дали това е комлимент или обида), има чудесен, не, прекрасен парк с люлеещи се мостове над реката (не разбирам защо немските пенсионери се ядосват и размахват бастуни, щом решиш малко да поскачаш и да залюлееш моста наляво-надясно), въздухът е лечебен (и безплатен) затова дишаме с пълни гърди, докато се разхождаме из споменатия парк. Струва си да се видят двата вековни чинара, има и малко старини току в центъра на града, но не ни остава време за по-обстоен оглед.

Мелник (от „мел“ – глина). Преди няма и век е бил културен и търговски център на региона с над 12 000 жители, сега се е свил в няколко къщи, дори и новите постройки изглеждат в онзи вълшебен възрожденски стил с високи дувари и скосени покриви. Кордопуловата къща е накрая на градчето – освен забележителните за времето си размери и обзавеждане, има и голяма изба с преплетени коридорчета, огромни бъчви, в които отлежава тазгодишната реколта вино, а след дегустацията на резултата от миналогодишната ферментация със сигурност ще си купите бутилчица или две за из път. Пътя за Славова крепост (на името на деспот Алекси Слав – братовчед на Асеновци и ярко доказателство на неудобната теза, че и в България може да има талантливи политици) се вие нататък, пробваме да се катерим направо нагоре, обаче ръмящия дъждец прави глината коварна и хлъзгава, затова зарязваме заниманието в полза на близката кръчма. Развалината в центъра е всъщност Болярската къща, нагоре се изкачва не особено стръмен хълм, от който се виждат всички причудливи скални образувания. Такива, които да приличат на гъби (при все че всички пътеводители подчертават именно този факт), така и не виждаме, може би изпитото вино ни е малко (защото обикновено след злоупотреба с червената течност почвам не само гъби, ами и бели плъхове да виждам). Пашовата къща така и не успяваме да открием в падащия мрак и усилващия се дъжд, затова пък набелязваме църква за оглед на следващия ден и се уверяваме, че туристическата спалня няма изгледи да проработи скоро.

На следващия ден поемаме към Роженския манастир, табелата зловещо обещава асфалтови 10 км (прекият път според местните хора е непроходима кал – все пак от няколко дни кротичко си вали), но всъщност истинското разстояние е два пъти по-късо. Римският мост се намира вляво току на излизане от Мелник. По пътя за Рожен всъщност се виждат най-красивите мелнишки скали, появяват се изневиделица ту вляво ту вдясно, но пък когато вървиш пеша, имаш достатъчно време да ги хванеш на мушката на фотоапарата. Преди самия Роженски манастир има малка църквичка с гроба на Яне Сандански, а понеже тази година има кръгла годишнина от смъртта му, честа гледка наоколо е тълпа македонци с китки в ръка. Манастирът… Тишината е оглушителна, стъпките отекват със силата на църковни камбани… Да постоиш на чардака, вперил поглед в далечината и да слушаш как капчици дъжд се отронват от стряхата и меко тупват на виещата се лоза, да попиваш покоя, който се излъчва от напуканото дърво, да се слееш с безвремието… има наистина мигове, които траят вечност. Магията е развалена от порцията организирани туристи, изплюти от поредния автобус, които бясно дигитализират всичко наоколо (въпреки очевидната забрана), сякаш могат да запечатат в няколко жалки мегабайта витаещата наоколо красота. На такова място обаче човек не може дълго да е раздразнен, сърдит или нещастен, спокойствието е заразително и неустоимо. За съжаление не можем да видим прочутите пауни, които присмехулно се обаждат от градината иззад стената („а снимайте ни де, ама не можете, хехе“), затова пък се запознаваме със „злото монастирско куче“, което оголва зъби в приветлива усмивка.

А приказката завършва в самото село Рожен, на няколко чаши мелнишко вино – така и трябва да бъде, нали краят винаги трябва да е щастлив. 🙂