Няма място за старите кучета (2007)
Никога не съм крил, че съм запален почитател на братя Коен – едва ли е нужно да изброявам филми като „Фарго“, „Големият Лебовски“, „Убийците на старата дама“, „Човекът, който не беше там“, за да разберете защо. Всъщност все пак започнах с този списък, за да си припомня как ме зарадва новината, че братята са направили нов филм. Очакванията – естествено – бяха големи, но пък напълно оправдани, а няколкото номинации за „Оскар“ убедително доказват, че понякога Академията не спи, ами също бди.
Действието във филма е доста объркано, което едва ли е учудващо, защото братя Коен открай време са патентовали преплитането на няколко сюжетни нишки и странни обрати. Но силната им страна винаги са били героите – необичайни, почти приказни, но все пак напълно реални и истински като съседа отсреща. И така, накратко – средностатистическият Джо се натъква в пустинята на престрелка между два мафиотски картела или по-точно на резултатите от стрелбата – купчина трупове, надупчени коли (дори застреляно куче) и… куфарче с два милиона долара. Нещо като да изтеглиш печелившия билет от лотарията. Обаче печалбата върви и с бонус – по петите му тръгват не само обичайните мафиотски мутри, но и маниакален наемен убиец. А всичко това се разиграва пред очите на шериф, комуто повече приляга да въздиша с носталгия по отдавна отминалите дни, отколкото да вземе активно участие в действието. Сюжет, който би се превърнал във второкласен екшън, ако не беше попаднал в ръцете на братя Коен – с щипка хумор и дори доза ирония те заплитат интригуваща история с неясен изход и неочаквана развръзка.
Вече споменах необикновените герои – тук имаме наемен убиец със странно чувство за чест и справедливост. Уникална роля на Хавиер Бардем, която може би ще му донесе и Оскар. Леденостудените немигащи очи, впити в жертвата, хипнотизиращи, подчиняващи… безизразното лице, налудничавите му разбирания за съдба, необичайните му методи на работа (сигурен съм, че ще гледам вече по друг начин на бутилка сгъстен въздух след този филм) – образ, който надали някога ще забравя. Томи Лий Джоунс пък играе вече застаряващ шериф, изпълнен с тъга по миналото, когато нещата са били простички, мъжете – истински, а престъпленията – разбираеми. Днешният ден му носи не само разочарованието на отишлата си младост, но и чувството на безполезност. Как да живееш в свят, който не разбираш, свят, толкова груб, жесток и вулгарен, че те оставя безмълвен и бездеен пред всекидневния ужас, който властва по улиците, които някога си смятал за свои. Джош Бролин (като обичайният Джо или Люелин Мос) също е нестандартен образ – леко апатичен, но целеустремен, с инстинкти на хищник, който е докопал неочаквана плячка. Ще успее ли обаче интуицията му да го спаси, щом се превърне в преследвана жертва? За кратко се мярка и Уди Харелсън в ролята на почти добродушен наемник, но макар и да не разполага с много екранно време, със сигурност произнася едни от най-запомнящите се реплики („Did I say you could sit?“ – „No, but you strike me as a man who wouldn’t want to waste his chair“ ми е личен фаворит).
Все се чудя, би ли могла разказаната история да е реална? Да се случва някъде там в някое затънтено градче, далеч на Запад, сред пустошта? И си мисля, че не, всичко това е просто фикция. Но пък участниците в нея са толкова живи и истински…
За този автор
