Заравям се в Библиотека „Галактика“ с нетърпение и много любов. Събирах книгите дълго, с внимание и с обикаляне по сергии, с ровене в кашони и с джобни пари. Все още нямам цялата поредица, надали ще успея и да я събера, а и все още наваксвам с четенето. Открих истински съкровища и още толкова плява. Опитвам се да си обясня петокласните романчета със социализма и с цензурата, с нуждата да оправдаеш издаването на каквото и да е. Понякога разгръщам предговорите и търся „оправданието“, което, облечено в думи, обикновено гласи „критика на капитализма и разложението“. Питам се колко точно параграфа са били обречени на ампутация и колко книги така и не са стигнали до пазара.
Когато напосоки избера номер от рафтовете, не знам какво ме очаква. Повечето имена са ми съвършено непознати и най-често корицата не ми говори нищо. №33, Христовото число, се оказа „Народът на моретата“ от Мишел Гримо. Тънка, почти незабележима книжка, която обаче не се жертва за изкуплението на човечеството, а по-скоро го изумява със своята наивност. Сюнгери от марс и градове-куполи над и под водата, роботи, номади. „Народът на моретата“ е хаос, книга на противопостяването, антиутопия в стотина страници, която ражда предполагаема утопия. Романът е наивен от първата до последната страница в техническите и технологичните идеи, в отношенията между хората, в ценностите – стремеж към свобода, бунт, жажда за познание, самоунищожение, любов… Може би лаконичността на Мишел Гримо е причината книгата да изглежда толкова детска, написана сякаш набързо, вдъхновена от морето и ужаса от урбанизацията и ядрената енергетика…
Не толкова далеч в бъдещето земята се изчерпва в опит да захрани номерираното човечество. Липса на идентичност, механизиране и крайно консуматорство – това е всичко, което имат хората на градовете. Отвъд куполите, срещу тях, пък бродят номадите – с имена, с примитивни машини и с жажда за живот. Сблъсъците са неизбежни – номерата искат да изкоренят имената, техниката иска да впрегне живота… Целият роман е конструиран върху тези конфликти – сякаш Гримо познава единствено контраста като изразно средство.
От техническа гледна точка романът е пълен хаос – пластмаса, трансплантации на сюнгери от Марс и купища роботи. Дори не става въпрос за недоказани теории, идеите сякаш изскачат от нищото и се наместват по страниците без логическа последователност. Персонажите също си имат своите слабости – може би основна сред тях е липсата им на плътност и реалност. Те не са човешки същества, а просто имена с поредица от действия, които преследват цел – изтъкването на свободата като най-висша ценност. В крайна сметка романът не блести нито със сюжет, нито с персонажи, нито с визия за бъдещето. Може би само посланието му е забележително, макар и експлоатирано от толкова други „зелени“ романи. Урбанизацията погубва земята, а консумацията изчерпва нас. Дали не е време да започнем да задоволяваме само най-примитивните си нужди и да обърнем гръб на лукса?
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=195005#195005
За този автор
