Слушам Металика от времената на Черния Албум. Това беше и първият техен запис, който чух, но за кратко време се обзаведох с всичките им албуми, и дълги години те бяха група номер едно за мен. Бунтарският им имидж, лудия бас, тежките китарни рифове, двойните каси на Ларс и дрезгавия глас на Джеймс побъркваха съседите, а аз куфеех здраво и знаех кажи-речи цялата им дискография наизуст. След това Металика се подстригаха и извадиха на бял свят „Load“ и „Reload“. Преди десет години беше много модерно да се плюе по тези албуми, и в интерес на истината и аз се включвах в масовото изливане на помия. Докато един ден не установих, че всъщност песните ми допадат, особено изсвирени на живо пред българските фенове в Пловдив. Но като цяло групата се беше отдала на къде заслужена, къде не почивка до 2003-та година, когато с ръка на сърцето заявявам, че бях тотално разочарован от „St. Anger“.
Но всичко това остава в историята, защото на дневен ред е „Death Magnetic“. Преди пет години едва успях да издържа едно слушане и половина на „St. Anger“, и след това разбираемо позагубих интерес към новите неща, които свирят. Но с наближаването на датата на излизане на „Death Magnetic“ интересът ми сякаш започна да се завръща. И определено имаше защо.
Албумът започва ударно с „That Was Just Your Life“. Още от това парче се усеща завръщането към корените. Песента хем звучи като Металика преди 20-25 години, хем по един такъв нов начин. Същото е и със следващите две песни – „The End Of the Line“ и „Broken, Beat & Scarred“. На места имам чувството, че Металика са взели по някоя друга идея от първите си пет албума, но са я доразвили и интерпретирали интересно. Четвъртата песен в албума е и моя личен фаворит до момента – „The Day That Never Comes“. Навява асоциации за Fade to Black и One. Започва нежно и лирично, преминава през все по-бързи и тежки места, и накрая просто избухва с финалното си соло. След това полулирично отклонение темпото отново се засилва. Не мога да кажа, че „All Nightmare Long“ и „Cyanide“ се открояват с нещо и са особено запомнящи се песни, но определено са попаднали на правилното място в „Death Magnetic“. След „St. Anger“ си мислих, че тази група вече с нищо не може да ме изненада, но се оказа, че греша. Защото „The Unforgiven III“ може да се окачестви като изненадата в албума. Първо, защото пианото не е най-използвания от Металика инструмент, и второ, защото в нея няма почти нищо от първите две части – нещо като последния Батман, сравнен с този на Тим Бъртън. И макар симпатиите ми да клонят към „The Unforgiven“, третата част също е една прилична балада. „The Judas Kiss“ отново вдига скоростта и ни подготвя за една дълга песен без вокали – „Suicide & Redemption“. От една страна, групата извади инструментал след 25 години пауза, но от друга, десет минути за инструментал ми се виждат доста, а и в този конкретен случай парчето ми се струва сравнително еднообразно, особено на фона на шедьоврите „The Call of Ktulu“, „Orion“, „To Live is To Die“ и, разбира се, „Pulling Teeth“ (макар и да съм пристрастен по отношение на него). Накрая албумът завършва също така ударно, както и започва, защото „My Apocalypse“ ни връща назад във времената на чистия, неподправен траш.
Самият факт, че вече изслушах албума няколко пъти (и продължавам да си го въртя), и че седнах да напиша нещо за него, говори достатъчно за това, дали ми е харесал. Определено в „Death Magnetic“ Металика звучат… ами като Металика. При това тази Металика, която познавахме, харесвахме и искахме да слушаме. Албумът носи в себе си духа на групата. Това, което аз поне не успях да усетя в „St. Anger“ и това, което до някаква степен липсваше в „Load“ и „Reload“. Да, на моменти имам усещането, че слушам нещо старо; или по-точно нещо, което съм очаквал от Металика преди десетина години и идва чак сега. Но важното е, че все пак дойде. И макар от доста години да не слушам толкова метъл и да съм се поотдалечил от тази музика, „Death Magnetic“ успя да ми припомни защо едно време бях такъв луд фен на Металика.
П.П. Трудно ми е да повярвам, но Металика отново свирят метъл…
За този автор
