[b]Марадона (2008)[/b]
Ако очаквате спортно-биографичен филм за магическата десятка на Аржентина, то вероятно сте пропуснали факта, че настоящата лента е снимана от Емир Кустурица. Както обикновено, нестандартният по всеки един канон на киното босненски сърбин дава доста специфичен и особен поглед към личността на един от кумирите не само на футболните запалянковци от цял свят, но и идол на цяла Аржентина, а защо ли не и по-голямата част от Латинска Америка.
Типично в свой стил, балканецът се отличава дори в средите на документалното кино, което обикновено търси точността за сметка на естетиката. Режисьорът постига акуратност без да се стреми към някаква привидна коректност, и „Марадона“ през погледа на Кустурица не жертва художественото за достигането на този ефект. Но тъй като това прозвуча доста сложно, накратко филмът представлява следното:
Едно мащабно, но откровено интервю с дон Диего, прекъсвано на места от сцени с най-известните му както футболни моменти, така и обществени прояви – били те в компанията на Фидел Кастро и Уго Чавес, или в антиамерикански кампании на територията на Аржентина. Цялата тази сериозност е подплатена със също толкова откритите включвания на Кустурица, чиято родина е страдала не по-малко, ако ли не повече, от теченията на провежданата от последните щатски и британски администрации политика. Илюстрирани на свой ред с кратки забавни клипчета.
Дори в подкрепа на последното бих перифразирал самия Марадона, който споделя, че стимулът за онзи знаменит гол срещу Англия, неслучайно по-късно обявен от УЕФА за гол на столетието, е именно войната за Фолклендските острови. И всъщност освен всичко друго спортът – и в частност футбола – е може би единственият достъпен начин малките в политически мащаб държави „да си го върнат“ на суперсилите. Което между другото за българския спортен запалянко е усещане доста присърце, особено в светлината на това, че нашият спорт всъщност не постига подобна цел. И няма как един българин, който гледа „Марадона“ да не се замисли за това.
Шокиращите кадри от родното място на легендарната десятка – бунището край магистралата, в което се ровят малки деца – на свой ред носят социалното си послание, макар и да се появяват относително за кратко. За разлика от повечето израсли в бедност и мизерия обществени фигури, които се стремят с дребни жестове да постигнат някаква форма на душевно удовлетворение и по-скоро PR, Марадона дори избягва да се връща там. Може би изглежда странно, но споменът, картините от детството, го тласкат да преследва целта си да помогне на тези хора – но не на дребно, а като цяла обществена класа. Съставляваща всъщност по-голямата част от Латинска Америка. Което може би е и причината да бъде толкова обожаван, че да има дори негова църква.
Това обаче продължава да бъде една малка част от откровенията, които се леят от екрана – останалите не по-малко значими, но все пак по-експлоатирани от медиите в световен мащаб. Интересен е погледът и мнението на Марадона (и Кустурица) върху наркотичната му зависимост и наркотиците като цяло, дори като инструмент на подтисничество. Говори също толкова откровено за знаменития пакт за сътрудничество между Америките, подписан единствено от Мексико, за резултатите и целите му. И още десетки малки или не толкова дребни неща от южноамериканския бит, който звучи учудващо близко до балканския. И може би в този контекст е един голям плюс, че филмът е правен именно от сърбин.
Освен това, лентата показва още едно, по-непознато лице на легендарния футболист – това, че въпреки че акумулира и привлича цялата тази любов на аржентинския и сродните му народи, Диего Марадона остава изключително земен човек, с най-обикновени привички, поведение и малки радости. С което може би е добре да завършим този поглед към поредния великолепен филм на Емир Кустурица, който абсолютно си заслужава да се види. И може би дори преживее.
За този автор
