[b]I’ve Loved You So Long (2008)[/b]
След петнадесет години една жена се завръща да живее със семейството си. „I’ve Loved You So Long” е филм за две сестри, едната от тях има за задача да разбие стените, издигнати от другата. Дълбок и многопластов филм, който неслучайно пожъна огромен успех, както между зрителите, така и при критиката във Франция. Една типично френска лента, силна драма за обществото, за социалните връзки и човешкото в човека. Нещо повече е трудно да се каже за творението на Филип Клодел. „I’ve Loved You So Long” е един от онези неописуеми филми, които сякаш живеят свой собствен живот.
Точно както и главната си героиня, лентата се завърта някак тромаво, за да започне малко по-малко да излиза от обвивката си, да разцъфва заедно с Жулиет, докато тя преоткрива човека, който е. Неравномерното темпо, с което историята се движи, дава възможност на режисьора да представи едновременно дълбоко емоционалното, вътрешно измерение на душевната борба, при това без възприятие за тромавост, която нерядко е типична за подобни кинотворби. Особено когато третират тежки теми като вина, семейство, живота и смъртта.
Актьорският състав без изключение показва забележителна игра, като може би единствено Кристин Скот Томас се отличава от останалите. При това с една идея гениалност, която като че ли липсва на другите. Откроява се, защото има възможността да направи ролята по великолепен начин именно благодарение на помощта, която и оказват всички. Помощ, която е може би най-силна в лицето на Елза Зилберщайн (в ролята на Леа) и на Серж Хазанавишъс, демонстриращ забележителна игра в кожата на Люк.
Или накратко, Филип Клодел ни дава една история, която, макар да не е истинска, има живота на реалното. Едновременно оригинална и смела, но без да звучи авангардно. Клодел прави един филм изследване на човешката психика, семейните и социални връзки. Така че ако човек иска да погледне към една разтърсваща история от гледната точка на студен и безпристрастен наблюдател, това е лентата, с която може да го направи.
За този автор
