Преди да се ошашавите от поетичното заглавие, подходящо повече като за притча, нека поясня: трите по принцип имат едно и също значение, взаимозаменими са и можете да ги намерите дори в произволни комбинации. В текста съм си позволил по-скоро известна игра на думи, макар и не напълно безпочвена.
Както вече подчерта Станимир в изходния материал, от безспорно значение е постигането на хармонични, равнопоставени взаимоотношения между водещия и играчите. С думи прости, не бива да забравяме, че и Той [i]играе[/i], а щом играе, то трябва да изпитва удоволствие от цялата игра, както и всички останали. Но тъй като и водещите са хора, следователно не са извадени по калъп, освен общовалидните правила за поведение в групата, все пак трябва да имаме предвид и що за пиле, наистина, е нашият водещ. И за да продължим с играта на думи, нека кажем, че той най-общо може да бъде три типа: Гейммастър, Водещ или Разказвач.
[b]Гейммастърът[/b]. Самата дума, доколкото може да се нарече такава, произлиза от самия корен на ролевите игри и – наистина – не само в DnD, но и като цяло в англоезичните книги си звучи напълно нормално (Game Master). В нашия преглед, обаче, ще и придадем и малко по-странично значение, което – съвсем между другото – има известен паралел с първоизточника. Паралел в смисъл на това, че играта с DnD под ръка е една от най-силно обезпечените системно и едва ли не буквално всяко действие или събитие може да се тълкува, а понякога и се тълкува директно чрез способите на системата.
Та, що за животно е той? Отпървом, Гейммастърът е винаги готов. При него няма опасност сесията да се провали, тъй като този вид водещ винаги има предварително съставено и описано приключение. В него е и зара, в него е и системата – с която и без това спи, под възглавницата – в него най-често са и персонажните листа, или поне техни копия. Това като цяло не е лошо, но като всяко нещо си има и светли, и тъмни страни – затова нека ги разгледаме.
Освен вече споменатите, Гейммастърът има още един сериозен позитив – задълбочените познания върху сетинга му позволяват да тушира авторитетно, още в зародиш всевъзможни недоразумения и спорове, както и бързо да преодолява неясноти около системните решения или света. Въобще, сесиите под фуражката на Гейммастъра минават в силно контролирана среда, което го прави особено подходящ за групи от новобранци – в т.ч. и с водещ-сукалче, комуто се налага тъй или иначе да се осланя на написаното в Светата книга.
Самият контрол се осъществява чрез способите на системата, и именно тук се явява разковничето между силния и слабия Гейммастър – ако, разбира се, не говорим за hack’n’slash групи, където няма особено значение – зарове да се търкалят. При малко по-социална игра, обаче, този тип водещ е сериозно заплашен да се превърне в control freak и ако не да провали, то силно да затормози действието. А предпоставката не е една.
Както вече стана дума, Гейммастърът подготвя предварително не само сесията, но и цялата си кампания, и макар и теоретично това да е похвално, практически е нож с две остриета – колкото по-усърдно и в по-дълбока перспектива го прави, толкова повече сам ограничава мястото си за маневри. А от там и на играчите си, докато възможността да се стигне до „героите трябва да минат точно от тук и там, да говорят именно с този и да се бият с онзи другия”, защото онзи другия си има листче с изготвени статистики, нараства неимоверно, и то поради простия факт, че той самият е хвърлил прекомерен труд и не иска да иде на вятъра. Реално и по негова вина. Или, с други думи, Гейммастърът не е гъвкав и ако играчите му не го гледат в устата може да изпадне в наистина неловко положение.
Също така, съвсем не по-маловажно, Гейммастърът е способен да затормози играта и чрез прекалена употреба на системни способи – дори и да е твърде опитен. По навик или пък от неувереност – ако е новак, той може да прибягва до зара и в ситуации, които реално не го изискват – особено, ако системата му го позволява. Дори още повече, тя – системата – да се превърне в негов изход и спасение от епизоди, в чието решение е несигурен и окончателно да убие всякаква „нужда” от импровизация. Отново зависи от групата, но ако искате добра и раздвижена игра – най-добре избягвайте последните, гейммастърството им е в твърде напреднала фаза. В по-добрия случай, обаче, ако не е твърде закостенял и особено при наличието на един-двама по-опитни играчи, които да поемат действието от плещите му щом изпадне в импровизационен шок, той би могъл да еволюира в балансирания, или същинския тип водещ, който в края ще наречем за краткост Водещ.
Защото, наистина, и водещите се развиват, дори и да звучи странно.
[b]Разказвачът.[/b] Разказвачът е диаметралната противоположност на Гейммастъра. Ако обърнем огледално гореизписаното, горе-долу можем да си представим картинката:
Разказвачът никога няма подготвено приключение – само химикалка и общи идеи в главата. Той сяда сред играчите си като същински месия и започва да импровизира на място. Историите му са дълги – направо протяжни, епични, с безбройни поврати, докато накрая обикновено никой не помни откъде се е почнало – особено той – но това няма особено значение, тъй като е интересно и забавно в момента. Всъщност неговите сесии най-силно наподобяват реалния живот – пътува се из [i]някакви[/i] места и се срещат [i]разни[/i] персони, голяма част от които съвсем не са интересни.
Ако продължим с курсива, Разказвачът хвърля [i]някакви[/i] зарове – и то само при крайна необходимост и спряло превозно средство – като те нямат почти нищо общо със системата. Дава [i]някакви[/i] точки в края на сесиите, ако не забрави, докато персонажните листа… е, те са [i]някакви[/i] листа с [i]нещо[/i] написано.
Както можете вече да се досетите, в сиянието на Разказвача могат да виреят продължително само себеподобните му играчи – тези, които играят просто, защото им се играе, а не за да постигнат някаква цел в кампания, защото кампания няма. Подобни играчи, пък, обикновено са твърде опитни и отдавна им е омръзнало да се съветват със статистиките и уменията си – достатъчно им е да се вживеят в ролите си. Интересното е, че по този начин те всъщност вършат и половината работа на водещия си, захранвайки го с нови разклонения на действието и нови идеи.
Лоши Разказвачи реално няма – те или са добри, или въобще не стават за тая работа. Основният им минус си остава моментът, че един неправилно настроен играч – а това са вероятно 99 от сто – ще постои, ще погледа, ще послуша, и на третата сесия ще се откаже. Както и фактът, че състоянието им – за разлика от Гейммастърството – е нелечимо – Разказвачът никога няма да посегне към детайлите на сетинга, дори и някога неизбежно да ги е ползвал.
Малко по-миниатюрен минус е възможността да се отплесне прекомерно, но затова пък има кой да го контролира.
И накрая:
[b]Водещият.[/b] На него всъщност няма и да се спираме подробно. Водещият е златната среда. Импровизира умерено, дава възможност и на играчите си да променят действието. Обикновено е полуподготвен за сесия-две напред във вид на основни бележки, които му предоставят достатъчна свобода, ако нещо се случи. Използва умерено и системата – когато е неизбежно, например в схватки, в пълния и блясък, при някои спорни ситуации я модифицира по свое усмотрение, от типа на „я ми хвърли един зар, за всеки случай – ако е четно…”. С две думи – Водещ всекиму.
А приятната новина в случая е, че повечето водещи, с навъртането на километраж сесии зад гърба си, вървят обикновено в тази посока – за играчите остава само да си отварят очите да не залитнат към едната или другата крайност и да ги подкрепят овреме.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=197784#197784
За този автор
