Част 1: Песен за двама братя

[Blade]

Ранна пролет е и снегът тъкмо почва да се топи. Скитате трима както обикновенно по Калимдор - Илистар, Илтилиор и вълкът - ваш неразделен спътник засега. Странстванията ви са ви отвели в Астанаар, един от големите елфически градове, където сте отседнали в една от тамошните страноприемници - "Крилата на сокола". Мястото е приятно и уютно, но това сякаш не ви прави впечатление - имате впечатлението, че някой ви следи, а Илтилиор има и чувството, че всички друиди се държат хладно с него. Не знаеш каква е причината, но една мисъл ти се върти в главата - може би някой е открил нещо за странното "заболяване" у брат ти и затова не се отнасят към теб с нужното уважение. Нищо, може би Елун ще бъде милостива към теб... и към него?
Защо ли си тук? Бяха те пратили на проста мисия - да откриеш дали един друид-отшелник е все още налице, тъй като нищо не се е чувало от него сигурно от векове. Единственото, което знаеш, е че живее на север от Астранаар и се казва Арил.
Илистар пък е обзет от странни чувства - напоследък животът ти е все по-тежък с това ти чувство, което изпитваш към магията. Този "глад", който все те влече нанякъде... И напоследък е сякаш по-силен - усещаш как нещо те влече, и то е ставало все по-силно и по-силно, докато не сте стигнали Астанаар - сега те гризе отвътре и те тормози почти през цялото време. Проклятие всички демони, които са ти докарали това!

[Nightmare]

Малко му беше неприятно, че всички друиди се отнасят по - хладно към него, но и за Илистар този глад за магия беше тежест, много по - огромна, отколкото беше хладното отношие на друидите към Илтилиор.
Надяваше се неговата богиня, Елун, да ги дари с благословията си на това пътуване, ако се случеше да ги нападнат. Потупа Муунфанг по врата. Беше благодарен на своята богиня за ценния приятел, който му беше изпратила. Сега имаше задача пред себе си и смяташе да свърши колкото се може по - бързо с нея и заради странното чувство, че някой ги следи. Мислеше да се опита да разбере кой е, но засега не можеше да направи нищо по въпроса. Муунфанг щеше да се разправи с натрапника ако ги нападнеше, или поне се надяваше да се справи. Излишни притеснения, но все пак се доверяваше на интуицията си. Засега нямаше смисъл да мисли за това.
- Братко, - обърна се към брат си. - Друида, който трябва да намеря живее в северната част на Астранаар, казва се Арил. Никой не е чувал нищо от него отдавна и трябва да разбера дали е изчезнал.
Предлагам да тръгнем сега, за да можем да свършим колкото се може по - бързо с тази задача. - Какво ще кажеш, момче? - попита приповдигнато вълка.
[ИИ] Ден ли е, или е нощ, и мога ли аз да казвам какво прави вълка(естествено, в разумните граници )[/ИИ]

[Bhaal]

Да бъдеш отхвърлен от собствената си раса, гледан с неприязън от всички, а и брат му получаваше подобно отношение. Сега по-важното беше да открият този Арил.
- Съгласен съм, братко - рече спокойно Иллистар. - Но не мислиш ли че трябва първо да поразпитаме за този Арил?
След което погледна към Муунфанг. И той обичаше този вълк, помнеше го още от малко вълче. Как се бяха сприятелили тримата, как си играеха с него. Това бе преди войната да дойде, когато бяха още деца. А сега бяха пораснали мъже. Той се усмихна на Муунфанг.

[Nightmare]

- Естествено, няма да тръгна да скитам из града без никаква инфорамция! - засмя се Илтилиор. - Тук би трябвало да знаят нещо за него. Ще поразпитаме наоколо, после ще тръгнем да го търсим. Знаеш ли, според мен вероятно е изчезнал, въпреки че силно се надявам да не е така. Въпреки че не ми е наредено, ако го няма в града, ще тръгна да го търся. Надявам се, че ще дойдеш с мен - дори с Муунфанг понякога ми става скучно - засмя се Илтилиор. Чувстваше се сигурен, до двамата си най - скъпи приятели на света. Имаше чувството, че нищо не може да ги раздели... освен едно нещо. След битката при връх Хайджал брат му се беше променил, бе почнал да изпитва глад за магия. Знаеше, че това е тежко бреме, и че на брат му в момента му е много трудно и се бори всячески да преодолее глада, и му се възхищаваше са волята, но... но предрасъдъците на неговите събратя бяха оставили следа и у него, колкото и да не му се искаше да го признае. Той се опитваше да не се влияе от тях, но ето че те го караха да... да се срамува от собствения си брат! Макар и малко, макар и заровено дълбоко в душата му, това чувство го имаше, и колкото ида се опитваше да го подтисне, то непрестанно търсеше път навън, искаше да излезе и да изригне като вулкан. Каза си, че не се срамува от брат си, че знае че той не е виновен за това, което му се е случило, и че му се възхищава за смелостта и волята, с която се бори срещу това проклятие. Отново си помисли, че е унищожил това чувство, този срам, от който той самия се срамуваше, но не беше така, той просто отново бе потънал надълбоко и засега го остави намира.
Илтилиор се поразведри малко, макар ведрото изражението на лицето му да не се беш променило по време на тези размисли. Огледа се наоколо за да разгледа странноприемницата, както и хората в нея.
[ИИ] Оглежда се да види всичко, около себе си[/ИИ]

[Bhaal]

Иллистар се усмихна на брат си.
- Защо се оглеждаш? Винаги в една странноприемница, се пита първо ханджията за информация. - засмя се Иллистар. - Предлагам да отидеш да го попиташ, защото аз... може да усети моя глад - лицето му посърна и гласът му направо изстърга последните думи. След което вдигна глава - А аз ще остана тук с Муунфанг. Нали така, момче? - усмихна се той на кучето.

[Nightmare]

- Никой не знае какво може да ни се случи занапред, затова оглеждам и запомням това, което ми се струва, че може да ми потрябва занапред. Животът е непредвидим, и често ще се учудваме от изненадите, които ни поднася. И не е задължително ханджията да знае всичко, въпреки че в повечето случаи може да помогне. Прав си, първо него ще питам. - гледаше да се отклони от темата за глада. Сега трябваше да намери информация, не да мисли за това. - Но все пак нищо не ни пречи да постоим малко тук, вярно че бързам, но не чак толкова. - всъщност наистина бързаше. Но в момента мислеше за предполагаемия преследвач. Надяваше се ако поостане за малко да открие някой в странноприемницата, който се държи подозрително или изглежда така. После щеше да тръгне да търси друид-а, за който подозираше, че е изчезнал. За съжаление не разполагаше с нищо друго, освен с име и местонахождение, не което той едва ли се намираше. Е, това беше като за начало, но му се искаше да му бяха дали малко повече информация.

[Bhaal]

- Мили братко, не си ли научи, къде си ти, там съм и аз. Така сме "ние". Наеми стая, ако обичаш - каза Иллистар докато брат му се запътваше към ханджията. После се намести до Муунфанг, потупа го по врата няколко пъти и рече:
- Как си момче?

[Nightmare]

Илтилиор се радваше, че брат му така добре се разбира с вълка. Двамата бяха станали много добри приятели, и се надяваше да е така и за напред. Лунен зъб им беше ценен съюзник и приятел - той следваше Илтилиор навсякъде, без да има причина за това, и нощният елф се радваше, че е намерил толкова близък приятел. Когато Иллистар го потупа, той излая радостно и размаха опашка в отговор. Тримата имаха още много да изживеят заедно, да преминат през много приключения и опасности, и накрая да се отдадат на заслужена почивка... Само се надяваше да оцелеят - не искаше да изгуби нито брат си, нито Лунен зъб, тъй като те двамата бяха двамата му най - добри приятели и най го беше грижа за тяхната безопаснот, въпреки че не се съмняваше, че ще се справят с всяко препятствие изпречило се на пътя им.
Догато разсъждаваше, вече бе стигнал до ханджията. Реши да пита направо, нямаше смисъл да заобикаля, тъй като това не беше някаква тайна мисия. Огледа с един поглед ханджията и попита:
- Извинете, бих искал да ви попитам къде мога да намеря Арил? - всъщност засега нямаше нужда да разкрива, че е на мисия да го търси, не се знаше на кого може да каже собственика.

[Blade]

Оглеждаш кръчмата обстойно - освен вас двамата и вълка има още няколко воина - стрелци с дълги съставни лъкове и пълни колчани, държащи няколко пики. Не са от градската стража, но са нощни елфи и говорят доста шумно за нормите на елфическия народ. До прозореца стои закачулена фигура, която пие от купа очевидно някакъв бульон; срещу вас пък има малка "сцена", на която двама нощни елфи свирят протяжна и бавна мелодия.

Ханджията се оказва човек - нещо, което те учудва. Брадясал и висок, рижав тип с лунички и хитро лице. След като ти се обръщаш към него, той ти отговаря на твоя роден език, със съвсем лек акцент, който имаха северняците.
- Арил? За ковача ли говориш, милорд друиде?

---

Междувременно Илистар се усмихва на Лунен зъб и го погалва. Вълкът помахва с опашка и отправя изскрящите си очи към теб. С поглед, изпълнен с привързаност.

[Nightmare]

Беше изненадан, че срещта човек тук, но не бе невъзможно. Човекът си беше намерил добра работа тук, похвално. Значи Арил бе станал ковач? Не виждаше никакъв смисъл нощният елф да се прави на ковач, но всичко беше възможно - доказателството стоеше пред него.
Реши да подходи по - внимателно, не знаеше в какво може да се е забъркал той, затова реши да види кой е този Арил, ковача.
- За него говоря, освен ако не познаваш други Ариловци в този град?

[Blade]

- Всъщност - знам. Ако не се лъжа, имаше един в другата част на града... хлебар беше. Абе не ви знам вас, елфите, милорд друиде. Поразпитай наоколо, току-виж си научил нещо.

[Nightmare]

- В коя част на града се намира ковача? И, моля те, не ме наричай милорд, няма нужда. Наричай ме Илтилор - това е името ми.
Наистина Илтилор не обичаше да го наричат с разни титли, които той не бе заслужил. Но дори и да ги заслужеше, пак щеше да иска да го наричат с името му. Предпочиташе да има приятели, а не хора, които да му слугуват. Всъщност, той изобщо не искаше да става лорд, или да се окичи с някоя друга важна титла - бе свикнал с дивото, а там нямаше титили, освен това не искаше да живее в градовете, по - приятно му беше навънка, на чист въздух, където е свободен и може да се наслаждава на природата. Той беше свободна душа, отгледана в гората, бе свикнал там и му беше най - приятно там. Можеше да трае градовете, но не за прекалено дълго - имаше нужда да бъде там, навън. Чувството, което изпитваше, когато беше в някои град, бе много бледо копие на клаустрофобия - винаги изпитваше някакво гадно чувство, че няма да излезе от града и никога повече няма да види гората и да вдиша от чистия въздух. Знаеше, че това са абсурдни мисли, но просто не можеше да се оттърве от гадното чувство. За щастие изобщо не му пречеше, защото беше прекалено абсурдно за да му повярва и да се паникьоса.

[Blade]

- Ами... в центъра, близо до Друидското дърво; срещу нея, всъщност малко в дясно, се намира ковачът Арил... Надявам се да съм ви бил от полза - той прави малка пауза. - А сега, ако ме извините, имам малко работа.

[Nightmare]

- Благодаря ти за информацията. - каза Илтилиор и отиде при брат си. Седна на стола, приведе се леко към него и заговори малко по тихо, хем за да не го чуе някой, който би подслушвал, хем за да види дали самотната фигура с роба ще направи нещо, или просто ще си седи на мястото.
- Братко, - зашепна - открих малко информация за Арил. Всъщност, те са двама, според човека. Сигурно има доста в целия град, но това в момента не е важно. Той ми каза за някой си Арил, ковач, който се намирал в близост до Друидсктото дърво в центъра на града. Може би е точно човекът, който ни трябва, но ще се наложи да поразпитам някои от другите елфи дали знаят нещо за друид на име Арил. - направи малко пауза и хвърли скришом поглед към закачулената фигура, да види дали е проявила някакви признаци за заинтересованост от това, което двамата си шушукаха, и също така се опита да определи дали е мъжка или женска.

[Bhaal]

Илистар се облегна на стола си, като с дясната ръка галеше зад ушите вълка. Както беше се облегнал, се почувства спокойно, приятно и уютно - тук, в тази странноприеминца, с брат си и Лунен Зъб. Огледа помещението. Направиха му впечатление две неща - групата елфически войни и закачулената фигура. Дали закачуления беше този, заради когото имаха постоянното чувство че са следени? За негово здраве, елфът се надяваше този човек да не е преследвача им, инак това щеше да бъде последния бульон, който щеше да изпие. Една мисъл мина и си замина през главата на Илистар, дали този човек не бе настинал от дълго пътуване и сега пиеше този бульон заради настинката, но после се загнезди в някое отдалечено кътче на главата му. Тези елфически войни бяха интересни. Шумни, весела групичка явно. Имаха и съставни лъкове, явно се биеха с точност и ловкост. Точно като него, само дето Илистар се биеше отблизо. Все пак, реши да ги заговори. Малко общителност никому не вреди. Освен, ако не си гладен за магия. По-дяволите! Илистар стана от стола, потупа за последно Лунен Зъб, отиде при елфите и ги заговори:
- Здравейте, бойни другари! Виждам че сте добре екипирани! Аз съм Илистар Лунно Острие, какво ви води насам?

[Blade]

Илистар

След като брат ти ти казва това ти се отправяш към воините. Те гледат странно, а след като ги запитваш и малко след като свършваш изречението си, настъпва мълчание, нарушено след минутка от един от тях.
- Работа, бойни друже. Теб каква работа те води насам да питаш?

Илтилиор
Фигурата е женска, или поне това успяваш да установиш. Стои внимателно и сякаш не обръща внимание на околния свят, и сърба бавно бульона.

[Bhaal]

- Винаги ми е приятно да общувам с други елфически войни като мен - рече Илистар, макар последното да прозвуча много иронично. Сред цялата му древна раса, нямаше нито един с глада, който той изпитваше. Всички други отдавна се бяха превърнали във Висши елфи. - Работа? Вие наемници ли сте?
Илистар зачака отговора. Знаеше че този разговор рано или късно бе обречен на провал, заради проклетите арканни енергии, вълнуващи се дълбоко в душата му. Изведнъж гладът в него се надигна. Болка, голяма болка започна сковава душата му. Илистар се напрегна, вените му изпъкнаха от напрежение, устните му се извиха и разкриха зъбите му, те се удължиха и заостриха, особено кучешките... Демоничните енергии се бориха в него, опитвайки да превземат душата му. Илистар изръмжа и се напъна още повече. Болката беше ужасяваща. Гхраааааааааааааааааааааааааааа!!!!

[Nightmare]

Сигурно се тревожеше напразно, ставаше параноик. Изби си мисълта от главата за преследвача, като я остави за по - късно, защото тъкмо в този момент стана нещо с брат му. Изненада се, но не се уплаши - знаеше, или поне се надяваше, че брат му може да издържи на каквото и да е, а това, от което го болеше, явно бе гладът за магия. За момент изпита съжаление, но после го замени със спокойствие - точно сега нямаше нужда да се паникьосва. Отиде бързо да брат си, подкрепи го за да не падне.
- Добре ли си? - естествено, че не беше. Не знаеше защо изобщо го пита. В момента беше напълно безсилен, не можешед а излекува глада на брат си по никакъв начин, нито някой от тези които познаваше. Лунен зъб се разхождаше в краката на Илистар, виейки тихичко в знак на съчувсвтвие. Брат му щеше да се справи, Илтилор знаеше това, но... но гладът му нарастваше с всеки ден, или поне така му се струваше, а той не можеше вечно да се бори с това, не можеше... Колкото и да бе голяма волята му, цял елфически живот да се мъчиш да издържиш на този непоносим глад, Илтилиор опреледено нямаше да може да го направи. Той се възхищаваше на брат си, за борческият му дух, но той просто би се предал, знаейки че борбата е безмислена, че най - накрая, евентуално, гладът ще надделее...

[Blade]

Постепенно Илистар се оправя - гладът, толкова остър по едно време, сега утихва и става отново онова нещо, което просто държиш настрана. Но пак - има нещо, което те влече на север...
Забелязвате, че всички в хана ви гледат много учудено... в погледите им се долавя страх, неудобрение, а някои от воините ви гледат начумерено. Дотътря се ханджията:
- Добре ли е вашият другар, друиде? - казва той колебливо. - Ако е болен... би било добре да го отведете някъде, където да се излекува - той оглежда помещението и забелязва, че няколко души започват да напускат. - Моля - добавя той тихо - гоните ми клиентите.

[Nightmare]

- Разбирам - промълви Илтилиор. Не беше виновен ханджията, бяха виновни клиентите, с техните предрасъдъци... До едно време и той самият имаше такива предрасъдъци, но след като брат му го завладя глада, той разбра, че това не е нещо, което трябва да избягва, като другите, нещо, което да презира и да кълне... Обичаше брат си повече, отколкото живота си, и не би го изоставил никога, дори ако се наложеше да го последва в смъртта, и точно тази обич го бе накарала да си промени мнението. Мамка им на всички нощни елфи и техните предрасъдъци! Те двамата с Илистар щяха да живеят, въпреки другите, щяха да обичат, да мечтаят, да се борят колкото и безнадеждно да изглежда положението. И някой ден, някой отдалечен ден, окъпан в светлина всички щяха да разбера кои са братята Лунно острие и всички щяха да разберат, че Илистар е завладян от глада, но въпреки това се бори, и че всъщност той е по - добър от тях, не те от него. Така беше наистина, Илистар беше хиляди по - добър от всички нощни елфи взети заедно, защото нито един от тях не би устоял на глада толкова продължително време, всеки ден да го изпитва вътре в себе си, да го разяжда от вътре, бавно, постепенно... Илтилиор потрепери. Беше на мнение че брат му е уникален нощен елф, нещо много повече от стереотипа - той беше неговият брат. И за всички усилия, които полагаше, за всички жертви, които правеше в името на това, да го приемат, тъпрейки всеки ден глада вътре в себе си какво получаваше? Ето какво - още щом видяха състоянието му, всички почнаха да го избягват, като поредните страхливци. Никой от тях не бе достоен, никой от тях не беше истински нощен елф, а само страхливи сенки на истинските елфи.
- Хайде, Лунен зъб - каза тихо на вълка, който ръмжеше към отиващите си клиенти - явно си мислеше същото, като Илтилиор. - Хайде. - прошепна за последен път елфът и поведе брат си към вратата.
Сега всички в града щяха да знаят за... заразата... на брат му и щяха да го отбягват, щеше да бъде третиран като чумав... И все пак тези обикновени елфи нямаха напълно вина за предрасъдъците си. Всъщност вината за този стереотип идваше от много отдавна... Може би Илтилиор би могъл да промени нещо, да накара всички да погледнат от тяхната страна на въпроса... Глупави надежди! Той знаеше, че не става така, знаеше, че нямаше никакъв смисъл да кълне и обвинява другите - държеше се точно като дете. Изгони мислите от главата и докато водеше Илистар към вратата, скришом хвърли поглед на качулатата женска фигура. Въпреки всичко можеше да извлече полза от сегашната ситуация.
[ИИ]Поглежда скришом качулата фигура, после, за всеки случай ако го види, че гледа към нея, продължава да извива врата си за да погледне назад да види дали Лунен зъб ги следва[/ИИ]

[Bhaal]

Илистар излезе задъхан. По демоните! Скоро тук щяха да разберат "какъв" е. Заради себе си сега профука почти всички шансове на вятъра на брат си да открият този Арил. След като затвори вратата след себе си, му се прииска да имаше наметало или плащ, с който да се загърне за да не привлича внимание. Но нямаше. Беше чул слухове за Илидан, предателя, нощен елф страдащ може би от същата "болест". Беше чул и също така че към него са се присъединили група висши елфи, които били научени от демона-елф как да утоляват глада си за магия. Но тези мисли бяха абсурдни! Ако Илистар се присъединеше към тях, той самият щеше да стане Предател, щеше да стане нищожен като тях. Не. Нямаше да се подаде. Огледа районо пред ханчето и изведнъх усети пак глада си, който го влечеше на Север. Защо на Север? Там, където беше този Арил, или по-надалеч? Така или иначе скоро щяха да разберат, Илистар реши че няма за какво да се вълнува. Елфът се обърна към брат си:
- Братко... Съжалявам... Проклетият глад ме тормози. Винаги така става, съжалявам че ти развалям репутацията на друид, като се движа с теб, елф страдащ от глад за магия. Но... - той замълча за миг. -но усещам нещо. Влече ме на север. Нека вършим това, което трябва да вършим за да открием Арил.

[Nightmare]

Илистар, - слага ръка на рамото му - ти си мой брат, не бих те обвинявал за нищо на света. Не те обвинявам за твоя глад, останалите не разбират що за бреме е и аз обвинявам тях, не теб, те са тези, които трябва да бъдат избутвани настрани. - искаше да успокои брат си, да го накара да разбере, че каквото и да им се случеше, щяха да останат заедно. - Ще проверим какво става на север след като се отбием при ковача, той може да ни даде малко информация - съмявам се да е друида Арил.
Прикани брат си и Лунен зъб с ръка. Лунен зъб тръгна след него, размахвайки опашка. Запъти се към центъра на града, подпитвайки от време на време за напътствия къде се намира друидското дърво. Надяваше се всичко да свърши бързо и после с брат му отново щяха да бъдат свободни, навън, и да търсят приключения под синьото небе заедно с верния Лунен зъб - той бе благословия, прате на Илтилиор от Елун, неговата богиня. Или поне той си мислеше така. Оглеждаше се наоколо за да види дали жената още ги следи или дали някой изобщо проявява някакъв интерес, голям или малък към тях.
[ИИ] Оглежда се за качулатата фигура от странноприемницата, както и за други, които да ги следят или да правят нещо подозрително[/ИИ]

[Blade]

Вървите тримца, като един от вас се озърта наляво-надясно - е, не е като да не е без резултат. Същинско чудо е, че забелязваш как една жена изпуска хляба си и след това го вдига, изтупвайки го. Очевидно си малко параноичен, може би?
Упътват ви до друидското дърво, където успявате да стигнете бързо. Виждаш няколко друиди, които се скитат наоколо; на двадесетина метра до него има ковачница, "При Арил".

[Nightmare]

Какво му ставаше? Нервите му малко бяха опънати от скорошното произшествие и явно не бе успял да успокои съвсем нервите си. Направи го, изби всички подозрения от главата си. Сега имаше само една задача: да намери Арил. Трябваше да го намерят, че да може да се свърши тази история. По природа Илтилиор беше спокоен и уравновесен, но в града се чувстваше някак си... несигурно, неловко, не на своя територия. А освен това и отношението на всички към брат му му изостряше нервите. Сега не беше времето за изостряне на нерви, каза си той и се запъти към ковачницата "При Арил". Ако онзи там бе просто случаен тип, щеше да попита друидите около дървото, те със сигурност щяха да знаят нещо за друида Арил. Огледа ковачницата.
[ИИ] Оглежда ковачницата - как изглежда, някакви орнаменти, ала-бала, кой е вътре, вънка, и се оглежда за ковача Арил - Search?[/ИИ]

[Bhaal]

Илистар се огледа. Отшелник а? Как тогава като никой не го е чул или видял, ще бъде градски ковач? Е, поне той може би ще даде информация за съименника си. А след това той и брат му трябваше да си намерят място, където да се разтоварят и почиват. Тази раница понатежаваше и на Илистар не му беше много лесно да се бие с раницата на гърба си. Изведнъж през ума му мина една мисъл. Обнабеждаваща мисъл.
- Братко? Хрумна ми нещо. Ако в града има лунни кладенци, те могат да утолят глада ми за известно време. Попитай и за тях.
След което зачака отговара на брат си.