Място: По следите на Емануил
Усещах миризмата на Ангел пред себе си. Имаше нещо гнило в цялата тази работа. Защо никой от демоните не се бе опитал да убие ангела.
Влязох в бара. Дотук с обвивката ми. Трябваше да я сменя с истинското си аз. Тялото ми бе обгърнато от пламъци и сенки. След малко се намирах в таралежовото си "аз".
Наоколо имаше множество Чревоугодници. Едни от най- низшите демони. Колко противни бяха със своето грухтене и ядене. Биха направили всичко по силите си за нещо по пикантно.
В ръката ми се появи една малвийска скарида.
- Ще я дам на онзи, който ми даде да преровя паметта му, за да разбера нещо.
Един от "тях" изгрухтя и вдигна подобието си на ръка. От усилието тялото му се покри с пот.
Докоснах челото му и се пренесох около час назад.
Бях в тялото на Чревоугодника. Видях как един ангел преминава пред мен след което се търкулнах и изквичах. "Да той беше. Сигурно се е качил при съдържателя, който най- вероятно е умрял в адски мъки." помислих си аз удовлетворен.
Излязох от гнусните спомени на това нищожество и му подадох скаридата. За части от секундата шиповете ми прорязаха гърлото на Чревоугодника. Черна кръв избликна от раната.
- Този който продава спомените си не заслужава да живее- казах аз с ясната мисъл, да се погрижа този демон да не се регенерира никога.
Качих се нагоре по стълбите както бе направил ангела преди мен. Отворих бронзовата врата срещу ми. Там в лимонова градина стоеше демон с няколко глави и дълга права коса.
- Здравей Расмус- каза той.- Какво те води насам?
- Някой казвал ли ти е, че споменаването на това име носи само смърт?
- Да, но не вярвам да ме убиеш. Близо сме до втория кръг, а и ще се регенерирам.
В момента в който свърши да говори шиповете ми го пронизоха.
- Ако искаш някога да се регенерираш ще ми кажеш накъде се е запътил ангела- усмихнах се приятелски след което казах- Нали приятелю?
- Към... Вълка- каза той след което се свлече на земята.
Къде е този Вълк и какво точно представлява. Явно ще трябва да попитам някой друг, по- компетентен и по- жив, но кой. Възвърнах нормалната си форма и се оказах в пуста стая препълнена с мрак и паяжини. За части от секундата мрака бе разсечен от сенчест пламък след което отново се възцари...
Място: Ада. Малката стаичка.
Пуснах "телевизора". Видях как демоните се раздвижват. Единия съживяваше свои "Печати", а другите се шляеха из земния свят. Един ангел на смъртта се бе изпречил пред мен. Битката щеше да е жестока, но накрая аз щях да излезна победител. Трябваше обаче да свърша още една работа преди да си почина.
Място: Ню Орлианс. Ъгала на улица Бриджстоун и Лейн.
Наоколо нямаше никой. Може би защото беше 4 сутринта. Придвижвах се в сенките като някакъв сталкер, а капките дъжд се стичаха по кожения ми шлифер. Чуствах се виновен, само за едно нещо през целия си живот и то бе по време на човешкия ми период, защото аз бях дете на демон и жена.
Това нещо бе съпругата ми, на която бях измолил безсмъртие. Тя живееше някъде тук все така прекрасна, все така жива, и все така желана. Казваше се Диана и бе родом от същото тракийско племе в което се бях родил и аз.
Влязох в блока и се качих на 7ия етаж. Почуках на дъвената врата, но нямаше никой. Нещо беше не както трябва. Тя никога не излизаше. Изритах вратата в яростта си, а тя се откачи от пантите си.
На леглото срещу ми видях това от което най- много ме заболя. Някакъв демон се натискаше с Диана. Чуствах огорчение в своето тъмно сърце, а яроста ми нарастна. Двамата се обърнаха към мен, а тя каза нещо от което още повече ме заболя. Тя изрече лъжа:
- Без да искам ,Расмус, съжелявам.
Двата ножа вече се показваха от шлифера ми и след малко полетяха към леглото. Демона се изпари миг преди това, а остиетата пронизаха гърдите на жена ми. Свлякох се на колене и заплаках.
Реших да убия този демон на всяка цена.
Свързах се с Архиватора:
- Дестро. Кажи името на демона който чукаше жена ми- промълвих аз, станах и взех ножовете от тялото й.
- Файд, господарьо- каза леко уплашен Дестро- Намира се в Чикаго в тялото на някакъв негър, наркобос.
- Благодаря, Дестро. Ще бъдеш възнаграден
Място: Незнайно. Някъде в гетата на Чикаго.
Цел: Масово КЛАНЕ
Гледах две надраскани със спрей табели разчитането на които беше доста трудно. Нямаше значение, защото не бях дошъл тук, за да чета, а за да убивам.
Огледах се и видях малка жилищна кооперация. Тя беше обитавана от някакъв демон, който се намираше в тялото на наркобос.
- Мисля да загубиш тази обвивка Файд- казах аз със злоба в гласа си.
Продължих в същата посока. На входа имаше двама бодигарда близнаци. Приличаха на гардероби обвити в кожа, но не бяха пречка. Направих се на разсеян и се опитах да вляза през вратата на четириетажната кооперация.
Единия от тях ме хвана за шлифера и каза нещо от типа на "На къде си тръгнал бе нещастник".
Чу се търкане на метал в кожа и ножовете ми вече бяха излезли от ръкавите ми. Разсякох и двамата с един мощен удар през коремите им. Окървавените им горни половини паднаха назад, докато краката напред.
- Вече мога ли да вляза? Ще приема мълчанието ви за ДА.
Влизах във всяка стая и убивах всеки, по възможно най- безшумния и кървав начин. Деца, майки, мъже с пистолети, наркопласьори, проститутки. Всички те се строполяваха на земята след като ножовете ми запяваха своята песен на Смъртта.
Бях стигнал до последната непроверена врата, зад която се криеше Файд. Този второразряден демон дори не знаеше, че съм тук.
Изритах вратата с всичка сила, а тя се счупи на трески под мощния ми ритник.
- Кой си ти, че смееш да нахлуваш тук- каза демона, след което видя лицето ми.- Расмус?
Затичах се и скочих напред с протегнати ръце. Тежестта на тялото ми избута наркобоса през прозореца. Чу се вик на болка и нещастника се срещна с асвалта. Двата ножа стърчаха от гърдите му.
Слязох на партера, излязох, наведох се над изцъкления труп и изваждайки ножовете от гърдите на демона казах:
- Никой не ме нарича с другото ми име, поне никой жив. Дори и жена ми.
Тялото ми бе обгърнато в пламъци, отнова, като единствената следа за присъствието ми бе малък лист хартия вграден в асфалта с изписани символи върху нея. Бях оставил Печата...
[Пророчеството] Земната шир
-
Beleg Kutalion
- Самотник
- Posts: 2118
- Joined: Tue Nov 02, 2004 8:11 pm
[Пророчеството] Земната шир
Last edited by Beleg Kutalion on Mon Aug 08, 2005 5:24 pm, edited 1 time in total.
-
The Doctor
- No, don't do that. No, really don't. Really.
- Posts: 12312
- Joined: Thu Apr 12, 2001 12:51 pm
- Location: Time and Relative Dimension in Space
- Contact:
- Простете.
Набитата фигура се прошуми през тълпата до самата жълта линия.
- Останете зад линията - препречи пътя му униформен полицай.
- Лейтенант МакЛий - онзи извади документите си от вътрешния джоб на коженото яке и се легитимира - Бостънска полиция. Къде мога да намеря началника?
- Русият - посочи с пръст полицаят и го пропусна, а под сурдинка измърмори нещо като "ирландци" - Ей, зад линията, казах!
МакЛий се усмихна тъничко и закрачи целенасочено към офицера. Зад гърба му тактично се прокашля. Русият рязко се изправи и се втренчи в него.
- Кой по всички дяволи ви пусна тук?
- Полицията? - вдигна рамене ирландецът - Лейтенант МакЛий, Бостънски департамент.
Показа значката, която така и не бе прибрал.
- Хубава касапница се е спретнала тук.
- Доста сте далеч от Бостън, лейтенант - подчерта русият.
- Имахме подобен случай неотдавна. Началството прецени, че може да става дума за сериен и ме командирова. Документите вече трябва да са пристигнали.
- За половин час? - детективът присви очи подозрително.
- Съвпадение - бях в отпуск.
- В Чикаго? Какви ли ги няма.
- Направете справка. МакЛий. Ем-ей-си-ел-ай-и-ейч. С малка неточност в акта за...
Онзи извади телефона си и му обърна гръб. МакЛий отново вдигна рамене и запали цигара. Погледът му се плъзна по кървавите чаршафи, покриващи труповете - или поне различните им части.
- Е?
- Двамата тук са разрязани през средата. Подобно нещо не бях виждал досега, но има начини. Истинската касапница е вътре.
- След вас, инспектор...
- Ла Марка - махна с ръка русият.
МакЛий загаси фаса в тока си и влезе след него, внимателно прескачайки жертвите.
Набитата фигура се прошуми през тълпата до самата жълта линия.
- Останете зад линията - препречи пътя му униформен полицай.
- Лейтенант МакЛий - онзи извади документите си от вътрешния джоб на коженото яке и се легитимира - Бостънска полиция. Къде мога да намеря началника?
- Русият - посочи с пръст полицаят и го пропусна, а под сурдинка измърмори нещо като "ирландци" - Ей, зад линията, казах!
МакЛий се усмихна тъничко и закрачи целенасочено към офицера. Зад гърба му тактично се прокашля. Русият рязко се изправи и се втренчи в него.
- Кой по всички дяволи ви пусна тук?
- Полицията? - вдигна рамене ирландецът - Лейтенант МакЛий, Бостънски департамент.
Показа значката, която така и не бе прибрал.
- Хубава касапница се е спретнала тук.
- Доста сте далеч от Бостън, лейтенант - подчерта русият.
- Имахме подобен случай неотдавна. Началството прецени, че може да става дума за сериен и ме командирова. Документите вече трябва да са пристигнали.
- За половин час? - детективът присви очи подозрително.
- Съвпадение - бях в отпуск.
- В Чикаго? Какви ли ги няма.
- Направете справка. МакЛий. Ем-ей-си-ел-ай-и-ейч. С малка неточност в акта за...
Онзи извади телефона си и му обърна гръб. МакЛий отново вдигна рамене и запали цигара. Погледът му се плъзна по кървавите чаршафи, покриващи труповете - или поне различните им части.
- Е?
- Двамата тук са разрязани през средата. Подобно нещо не бях виждал досега, но има начини. Истинската касапница е вътре.
- След вас, инспектор...
- Ла Марка - махна с ръка русият.
МакЛий загаси фаса в тока си и влезе след него, внимателно прескачайки жертвите.
We all do what we do for the same reason: because it seemed like a good idea at the time.
-
Beleg Kutalion
- Самотник
- Posts: 2118
- Joined: Tue Nov 02, 2004 8:11 pm
Място: Някъде на земята, близо до местопрестъплението в Чикаго.
Пред мен се появи лист хартия.
"Доклад за тройното убийство #189390310... извършено от демона Крейн Масакр...
Иронично, а Крейн?
Луи"
Какво по ангелите беше това? Бях убил само жена си в онази стая освен ако...
Тялото ми отново бе обгърнато от пламъци като единствената следа за присъствието ми там беше овъгления лист хартия с доклада.
Място: Портите на Ада
- Дестро искам да провериш дали една душа Диана е пристигнала тук.
- Да. Туко що. Защо...
- Просто ми я изпрати на портите- прекъснах го аз.
Няколко минути по- късно видях красивото и лице закрито с черната и като нощ коса. Тялото и бе голо, а тя плачеше. Явно се бе срещнала с някой от онези демони, които бяха ненаситни за ласки.
- Искам да ми кажеш едно нещо и ще те взема под рогата си- приех вялото и кимане за "да" и продължих- Беше ли бременна когато те пронизах?
Диана отново кимна.
- От мен ли?
- Да- чух нежния й глас.
- Близнаци?
- Да.
Строполих се на колене. От очите ми се отрониха няколко кървави сълзи показващи човешката ми същност. Пламъкът в очите ми загасна и след малко се появи пламтейки по- силно от всякога.
Сигурно никога повече нямаше да се гори по същия начин, защото окончателно бях загубил човека в себе си.
- Дестро- казах аз.
- Да?
- Ако някой демон пипне Диана още веднъж го изпрати при мен, а междувременно я сложи в списъка "VIP".
- Kaви ги говориш бе? Знаеш ли колко инкубуси я искат, още повече, че е била неверница.
- Не ме интересува, ако трябва ще ги избия всичките- извиках аз, след което казах спокойно- Можеш вече да се връщаш. Никой няма да те пипне и с пръст.
Място: Чикаго, на местопрестъплението.Знаех, че тук се намира някой ангел, но не знаех кой. Материализирах фалшив пропуск и го сложих на шлифера си. Подигнах жълтата линия, така че да мина и продължих нагоре по стълбите. Видях двама полицаи. Единия беше ангел и доколкото разбрах се казваше МакЛий. Отидох при двамата обсъждащи счупения прозорец и го дръпнах за ръката, подшушвайки му на ухото:
- Искам да говорим, и съм дошъл с мир. Става въпрос, за една душа която искам да се премести в Рая, за тази на жена ми и за "стъклото" имам предложение...
Пред мен се появи лист хартия.
"Доклад за тройното убийство #189390310... извършено от демона Крейн Масакр...
Иронично, а Крейн?
Луи"
Какво по ангелите беше това? Бях убил само жена си в онази стая освен ако...
Тялото ми отново бе обгърнато от пламъци като единствената следа за присъствието ми там беше овъгления лист хартия с доклада.
Място: Портите на Ада
- Дестро искам да провериш дали една душа Диана е пристигнала тук.
- Да. Туко що. Защо...
- Просто ми я изпрати на портите- прекъснах го аз.
Няколко минути по- късно видях красивото и лице закрито с черната и като нощ коса. Тялото и бе голо, а тя плачеше. Явно се бе срещнала с някой от онези демони, които бяха ненаситни за ласки.
- Искам да ми кажеш едно нещо и ще те взема под рогата си- приех вялото и кимане за "да" и продължих- Беше ли бременна когато те пронизах?
Диана отново кимна.
- От мен ли?
- Да- чух нежния й глас.
- Близнаци?
- Да.
Строполих се на колене. От очите ми се отрониха няколко кървави сълзи показващи човешката ми същност. Пламъкът в очите ми загасна и след малко се появи пламтейки по- силно от всякога.
Сигурно никога повече нямаше да се гори по същия начин, защото окончателно бях загубил човека в себе си.
- Дестро- казах аз.
- Да?
- Ако някой демон пипне Диана още веднъж го изпрати при мен, а междувременно я сложи в списъка "VIP".
- Kaви ги говориш бе? Знаеш ли колко инкубуси я искат, още повече, че е била неверница.
- Не ме интересува, ако трябва ще ги избия всичките- извиках аз, след което казах спокойно- Можеш вече да се връщаш. Никой няма да те пипне и с пръст.
Място: Чикаго, на местопрестъплението.Знаех, че тук се намира някой ангел, но не знаех кой. Материализирах фалшив пропуск и го сложих на шлифера си. Подигнах жълтата линия, така че да мина и продължих нагоре по стълбите. Видях двама полицаи. Единия беше ангел и доколкото разбрах се казваше МакЛий. Отидох при двамата обсъждащи счупения прозорец и го дръпнах за ръката, подшушвайки му на ухото:
- Искам да говорим, и съм дошъл с мир. Става въпрос, за една душа която искам да се премести в Рая, за тази на жена ми и за "стъклото" имам предложение...
Last edited by Beleg Kutalion on Mon Aug 08, 2005 10:54 pm, edited 2 times in total.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Паметта на Данил му подсказа, че не за пръв път изпълнява заповеди, които дори обърканите човешки създания биха определили категорично като " съмнително морални ".
Извади меча си, даде знак на трите си придружителя да се пръснат в пръстен около ... жертвите? ... Да, около жертвите - подсказа му собствената съвест- защото предстоящото нямаше да бъде никаква битка, а касапница, макар и без кръв.
Премина през стената - нещо очевидно лесно, когато си безплътна, но съвсем реална фигура от концентриран жизнен пламък - и се озова в помещението, където тя и той се опитваха да се изолират от целия побъркан свят около тях.
Изненаданият " домакин " възправи снага, изригна в ярост и гняв и тъмночервения му меч описа могъща дъга пред него. В другата му ръка се появи щит от тъмна светлина, поглъщаща всичко - кръгла дупка в пространството, празнота, зад която прикри пурпурния пламък на живота си - огромна черноалена фигура с рога на челото и дълга, лъскава опашка... Силните му бедра го отласнаха напред, могъщите му ръце се впуснаха в атака... А Данил пристъпи напред и го пресрещна с един единствен удар на огнения си меч - и го посече през щит, броня, острие и жизнена същност.
Рухна на колене бившия му побратим и от устата и раната му забълваха менящи си цвета пламъци... дори и чистата енергия може да умира... Данил дръпна меча си, за да нанесе решаващия удар.
- Пощади го - извика тя, но Ангелът дори не я погледна...
Паметта му услужливо подаде образите на десетки други посечени демони - във веществена и безплътно - огнена форма... Техният господар ги възкресяваше всичките.... Но този в нозете му нямаше да бъде съживен... Данил знаеше, че падналият му противник е отказал да се завърне в ада, отрекъл се е от защитата на господаря си....
- Съжалявам, сестро.. той беше обречен - ако подобните нему бяха дошли преди мен - щеше да е същото.
- Той отказа да слезе в ада заради мен - извика тя.
- Не - отказа се от закрилата на господаря си по същата причина, поради която се отрече от нашия Бог ... заради гордостта си.
- Какво разбираш ти? - извика отново тя и този път той я погледна. Беше твърде висока за човек - почти с една глава над почти всеки земен мъж - с ефирно бяла повърхност и черни като космоса очи. Все още носеше ангелските си снежночисти дрехи и дори петънце от поквара не се забелязваше по нея... и в скута й имаше .... невръстно ... какво, ангел? Демон? Пред изумения му поглед тя допря едната си гърда до малкото личице и сурова магия, чиста жизнена мощ, светлина във всички цветове и отвъд възможните се прехвърли от нея към малкото ..... към малкия му побратим.
- Съжалявам, сестро... не само за личния ти водач в твоето падение дойдох... и за тебе съм дошъл...
- Бъди проклет, Даниле.
- Не изричай такива черни слова - ти все още си ангел, сестро... поне още миг.
-- А малкото? То щ.... - огън, удар, внезапно мълчание, лумнал жизнен пламък, разпръсваща се хризантема от светлина.... А малкото?
Заповедта гласеше изрично: " Цялото семейство - всички! "
... За благото и сигурността на Вселената.... да пръбъде волята Ти....
Но чувството на метален вкус в устата? - защо имашe това чувство, когато дори не беше във веществена форма - от къде идва това усещане, за депресия... все едно си е създал тяло с нарушена дейност на жлезите... защо, защо не се чувстваше добре, изпълнявайки една Висша Заповед.... За благото и сигурността на Вселената....
В името на светлината не му се прибираше у дома.
Извади меча си, даде знак на трите си придружителя да се пръснат в пръстен около ... жертвите? ... Да, около жертвите - подсказа му собствената съвест- защото предстоящото нямаше да бъде никаква битка, а касапница, макар и без кръв.
Премина през стената - нещо очевидно лесно, когато си безплътна, но съвсем реална фигура от концентриран жизнен пламък - и се озова в помещението, където тя и той се опитваха да се изолират от целия побъркан свят около тях.
Изненаданият " домакин " възправи снага, изригна в ярост и гняв и тъмночервения му меч описа могъща дъга пред него. В другата му ръка се появи щит от тъмна светлина, поглъщаща всичко - кръгла дупка в пространството, празнота, зад която прикри пурпурния пламък на живота си - огромна черноалена фигура с рога на челото и дълга, лъскава опашка... Силните му бедра го отласнаха напред, могъщите му ръце се впуснаха в атака... А Данил пристъпи напред и го пресрещна с един единствен удар на огнения си меч - и го посече през щит, броня, острие и жизнена същност.
Рухна на колене бившия му побратим и от устата и раната му забълваха менящи си цвета пламъци... дори и чистата енергия може да умира... Данил дръпна меча си, за да нанесе решаващия удар.
- Пощади го - извика тя, но Ангелът дори не я погледна...
Паметта му услужливо подаде образите на десетки други посечени демони - във веществена и безплътно - огнена форма... Техният господар ги възкресяваше всичките.... Но този в нозете му нямаше да бъде съживен... Данил знаеше, че падналият му противник е отказал да се завърне в ада, отрекъл се е от защитата на господаря си....
- Съжалявам, сестро.. той беше обречен - ако подобните нему бяха дошли преди мен - щеше да е същото.
- Той отказа да слезе в ада заради мен - извика тя.
- Не - отказа се от закрилата на господаря си по същата причина, поради която се отрече от нашия Бог ... заради гордостта си.
- Какво разбираш ти? - извика отново тя и този път той я погледна. Беше твърде висока за човек - почти с една глава над почти всеки земен мъж - с ефирно бяла повърхност и черни като космоса очи. Все още носеше ангелските си снежночисти дрехи и дори петънце от поквара не се забелязваше по нея... и в скута й имаше .... невръстно ... какво, ангел? Демон? Пред изумения му поглед тя допря едната си гърда до малкото личице и сурова магия, чиста жизнена мощ, светлина във всички цветове и отвъд възможните се прехвърли от нея към малкото ..... към малкия му побратим.
- Съжалявам, сестро... не само за личния ти водач в твоето падение дойдох... и за тебе съм дошъл...
- Бъди проклет, Даниле.
- Не изричай такива черни слова - ти все още си ангел, сестро... поне още миг.
-- А малкото? То щ.... - огън, удар, внезапно мълчание, лумнал жизнен пламък, разпръсваща се хризантема от светлина.... А малкото?
Заповедта гласеше изрично: " Цялото семейство - всички! "
... За благото и сигурността на Вселената.... да пръбъде волята Ти....
Но чувството на метален вкус в устата? - защо имашe това чувство, когато дори не беше във веществена форма - от къде идва това усещане, за депресия... все едно си е създал тяло с нарушена дейност на жлезите... защо, защо не се чувстваше добре, изпълнявайки една Висша Заповед.... За благото и сигурността на Вселената....
В името на светлината не му се прибираше у дома.
-
The Doctor
- No, don't do that. No, really don't. Really.
- Posts: 12312
- Joined: Thu Apr 12, 2001 12:51 pm
- Location: Time and Relative Dimension in Space
- Contact:
МакЛий реагира с части от секундата по-бързо от Ла Марка. Ориентира се за микросекудна в енергийното поле в околовръст и засмука колкото енергия прецени за нужно, след което я инжектира във времевия поток. Ходът на времето рязко се забави, в изродения континуум устоите на пространството не издържаха и стените на стаята се разпаднаха в рояк неевклидови форми. Маскировката на демона не издържа и МакЛий безизразно огледа противната му външност отгоре до долу, после обратно, след което извади цигара. Потупа мълчаливо джобовете си един подир друг, накрая изруга сподавено.
- Нямаш огънче, нали? - запита реторично и щракна с пръсти.
Малко пламъче озари лицето му и той с доволство засмука фаса си.
- Вие, демоните, винаги сами се навирате в устата на Звяра, а? Добра идея беше тоя Звяр едно време, да. Шест-шест-шест - ангелът се изсмя доволно и изтръска пепелта - Седмият син на седмия син и на баба им хвърчилото - Луцифер плю слуз и се тресе в спазми с месеци. Хората изглупяват, толкова е лесно да ги подведеш. Мислиш си, че към Доброто не трябва да се подвеждат ли? И таз добра - сам Той е пастир на своето стадо. Но теологията настрана...
Дръпна пак от фаса и изтръска пепелта.
- Не те зная кой си, момче. Но точно в този момент нарушаваш всички основни свръхестествени принципи. Въплътяваш се непознат насред организирано човешко мероприятие. Как ще го обясниш на този тук - МакЛий посочи детектива до себе си - или на онзи полицай там? "Бях на горния етаж", ще кажеш, може би? Или ще изиграеш повторно моя номер с назначението? Остави, дето не ти е по калибъра, ала мислиш, че този ще се върже за втори път? Не знаеш ли, че човеците не трябва дори да подозират същинската същност на свръхчовешкото извън религията си? За тях това е суеверие, нещо между другото. Старали сме се хилядолетия да остане така - и ние, и вашите. Горенето на вещици да не мислиш, че е организирано из райските селения? Не. Такъв е принципът ни на съществуване. Така е било, и така ще бъде. Ако ангелът-пазител или всеугаждащият Мефистофел се превърнат в ежедневие, не по-различно от електричеството, ще се превърнем в битови вещи. Ще се нарушат самите основи на съществуванието на хората - едни, с пазители, няма да умират до преклонна възраст, далеч по-късно от преднаписания си час, други - с мефистофели - ще имат всичко наготово. И прочее, и прочее. Играта между полюсите е много по-тънка, макар и в момента да се намираме в особено недодялан момент от нея.
Полицаят допуши фаса си, загаси го, след което внимателно събра и пепелта и ги изхвърли през прозореца.
- Така невнимателно предизвиканите съмнения довеждат лавинообразен ефект. Едно явление не е страшно. Две еднакви явления в пренебрежим период от време са кошмар. Онзи полицай ще разкаже на жена си, кварталната клюкарка, тя - на комшийките си - и после какво? Може би след пет години ще имаме нова секта или книга на кой знае кой авторитет с хиляди последователи. Най-лесно ми е, разбира се, да те унищожа - нямам морални задръжки в това отношение - Десетте заповеди са за хората. Но не си заслужава. След малко времето ще се върне в нормалния си ход - имаш на разположение няколко минути да решиш дали да изчезнеш бързо и безболезнено, или можем да го направим по другия начин...
МакЛий запали нова цигара.
- Нямаш огънче, нали? - запита реторично и щракна с пръсти.
Малко пламъче озари лицето му и той с доволство засмука фаса си.
- Вие, демоните, винаги сами се навирате в устата на Звяра, а? Добра идея беше тоя Звяр едно време, да. Шест-шест-шест - ангелът се изсмя доволно и изтръска пепелта - Седмият син на седмия син и на баба им хвърчилото - Луцифер плю слуз и се тресе в спазми с месеци. Хората изглупяват, толкова е лесно да ги подведеш. Мислиш си, че към Доброто не трябва да се подвеждат ли? И таз добра - сам Той е пастир на своето стадо. Но теологията настрана...
Дръпна пак от фаса и изтръска пепелта.
- Не те зная кой си, момче. Но точно в този момент нарушаваш всички основни свръхестествени принципи. Въплътяваш се непознат насред организирано човешко мероприятие. Как ще го обясниш на този тук - МакЛий посочи детектива до себе си - или на онзи полицай там? "Бях на горния етаж", ще кажеш, може би? Или ще изиграеш повторно моя номер с назначението? Остави, дето не ти е по калибъра, ала мислиш, че този ще се върже за втори път? Не знаеш ли, че човеците не трябва дори да подозират същинската същност на свръхчовешкото извън религията си? За тях това е суеверие, нещо между другото. Старали сме се хилядолетия да остане така - и ние, и вашите. Горенето на вещици да не мислиш, че е организирано из райските селения? Не. Такъв е принципът ни на съществуване. Така е било, и така ще бъде. Ако ангелът-пазител или всеугаждащият Мефистофел се превърнат в ежедневие, не по-различно от електричеството, ще се превърнем в битови вещи. Ще се нарушат самите основи на съществуванието на хората - едни, с пазители, няма да умират до преклонна възраст, далеч по-късно от преднаписания си час, други - с мефистофели - ще имат всичко наготово. И прочее, и прочее. Играта между полюсите е много по-тънка, макар и в момента да се намираме в особено недодялан момент от нея.
Полицаят допуши фаса си, загаси го, след което внимателно събра и пепелта и ги изхвърли през прозореца.
- Така невнимателно предизвиканите съмнения довеждат лавинообразен ефект. Едно явление не е страшно. Две еднакви явления в пренебрежим период от време са кошмар. Онзи полицай ще разкаже на жена си, кварталната клюкарка, тя - на комшийките си - и после какво? Може би след пет години ще имаме нова секта или книга на кой знае кой авторитет с хиляди последователи. Най-лесно ми е, разбира се, да те унищожа - нямам морални задръжки в това отношение - Десетте заповеди са за хората. Но не си заслужава. След малко времето ще се върне в нормалния си ход - имаш на разположение няколко минути да решиш дали да изчезнеш бързо и безболезнено, или можем да го направим по другия начин...
МакЛий запали нова цигара.
We all do what we do for the same reason: because it seemed like a good idea at the time.
-
Beleg Kutalion
- Самотник
- Posts: 2118
- Joined: Tue Nov 02, 2004 8:11 pm
- Имам да кажа нещо след което изчезвам. Първо. Ето "стъклото". Най- вероятно знаеш какво е и за какво служи- казах аз, а "артефакта" се появи в ръцете ми. Оставих го на земята след което бавно се надигнах.- Прави с него каквото искаш. Ако искаш сметни го за покварен и го унищожи, ако искаш използвай силата му, но ме изслушай.
Струйки пушек излизаха от устата на МакЛий.
- Второ. Както вече казах искам да се даде втори шанс на душата на жена ми. Иначе казано да отиде в рая, защото въпреки защитата не знам дали някой побъркан демон няма да я оскверни отново. Сигурно ще попиташ защо правя това. Някога, много отдавна аз бях смесица между демон и човек, но през човешкия си живот обикнах нея. Няма да разказвам историята ни.- в очите ми пламъка се разгоря с повече жар- Тази вечер убих нея както убих тези нещастници тук. Яда от изневярата ме разкъсваше, чуствах се отчасти човек, защото се поддавах на емоции. Както и да е. Тя имаше и две деца в утробата си което ме накара да дойда тук и да рискувам обвивката си, а може би и повече. Тези деца никога не се родиха, а невръстните им души също бяха запратени в ада, без да са извършили грях.
От това което видях туко що, съдя че си Михаил и може да уредиш преместването ако искаш. Аз пък ще говоря с моя господар и ще го убедя.
Ако все още искаш да ме посечеш, ще се намирам на ъгала на улица Бриджстоун и Лейн, Ню Орлианс и ще чакам отговора ти.
След тези думи се поклоних като не откъсвах погледа си от струйките дим. Загърнах тялото си в сенчест огън и се озовах на уреченото място чакащ отговор. Изтърсих насъбралата се прах от шлифера си и извадих отнякъде цигара. Бях започнал да прихващам този вреден навик. Е беше вреден за човеците, но не и за демон.
Извадих кибритче на което имаше картинка на някакъв стриптийзбар "АДСКО забавление". Незнаех откъде се е пръкнал, но ако оцелеех щях да проверя какво има там.
Чаках...
Струйки пушек излизаха от устата на МакЛий.
- Второ. Както вече казах искам да се даде втори шанс на душата на жена ми. Иначе казано да отиде в рая, защото въпреки защитата не знам дали някой побъркан демон няма да я оскверни отново. Сигурно ще попиташ защо правя това. Някога, много отдавна аз бях смесица между демон и човек, но през човешкия си живот обикнах нея. Няма да разказвам историята ни.- в очите ми пламъка се разгоря с повече жар- Тази вечер убих нея както убих тези нещастници тук. Яда от изневярата ме разкъсваше, чуствах се отчасти човек, защото се поддавах на емоции. Както и да е. Тя имаше и две деца в утробата си което ме накара да дойда тук и да рискувам обвивката си, а може би и повече. Тези деца никога не се родиха, а невръстните им души също бяха запратени в ада, без да са извършили грях.
От това което видях туко що, съдя че си Михаил и може да уредиш преместването ако искаш. Аз пък ще говоря с моя господар и ще го убедя.
Ако все още искаш да ме посечеш, ще се намирам на ъгала на улица Бриджстоун и Лейн, Ню Орлианс и ще чакам отговора ти.
След тези думи се поклоних като не откъсвах погледа си от струйките дим. Загърнах тялото си в сенчест огън и се озовах на уреченото място чакащ отговор. Изтърсих насъбралата се прах от шлифера си и извадих отнякъде цигара. Бях започнал да прихващам този вреден навик. Е беше вреден за човеците, но не и за демон.
Извадих кибритче на което имаше картинка на някакъв стриптийзбар "АДСКО забавление". Незнаех откъде се е пръкнал, но ако оцелеех щях да проверя какво има там.
Чаках...
Самаел се ширеше в сепарето на бара в който обикновенно ходеше. Самият бар беше пълен с демонисти, но едва ли някой от тях съзнаваше, че сред тях всъщност има демон. Вече беше направил някой постъпки и сега чакше един от събратята си- Азазел. Самаел не можеше да се довери напълно на другия демон, но се и залъгваше, че сам е способен да залови момичето. Плюс това за разлика от останалите демони той не го правеше заради наградата обещана от Луцифер, не! Той го правеше само за удоволствието да се присмее на небесните ангели.
Самел се беше вглъбил в мислите си над халбата мътилка, която се водеше за бира. В близкото сепаре няколко момчета облечени по смешен начин мъмреха нещо на латински. Явно призоваваха някой си Барамон, повелителя на Съдбите. Есмаел колкото и нескромно да звучеще се познаваше със всички оригинални демони и голяма част от новодошлите, но никога не беше чувал за Барамон. Самият бар беше голяма дупка, но демона го харесваше по две причини. Можеше да се посмее добр от дното на черната си същност, а втората беше, че тука се носеха клюки. Тази която сериозно заинтригува Самаел беше за клане в чикаго. Шепнеше се, че или е дело на култисти в името на някой от падналите или някой демон го е направил. Самел се усмихна леко. Ако беше демон то той беше разтройл редът мнооого сериозно, а нито Гавраил нито Луцифер толерираха подобни неща. Именно това беше причината Самаел да върши нещата лека полека. Никога не отиваше при жертвата не вадеше огнен меч и не го разсичаше. Неее. Имаше далеч по добри методи. Дали ще го подтикне към самоубииство, или пък така ще подреди нещата около жертвата, че някой друг да я убие беше без значение, важното беше, че той не беше убивал лично от над 600 години. От време на време по щастливо стечение на съдбата намираше "даровите" младежи от които тай създаваше сериийни убици, но това се случваше мнооого рядко. В малко души се тай достатъчно голямо зло, че да са полезни, но разбира се във всяко поколение има поне по един чист талант, но в това столетие, оооо това столети бяха толкова много. Едно нещо не може да се отрече. 20 век беше века на Ада. Света никога не беше виждал толкова много зло. Разбира се до 20 век то беше по- скоро персоналнно- изнасилвания, убийства и т.н. Е в днешни дни, в началото на новото хилядолетие нещата бяха големи, мащабни. Войната беше в разцвета си. Савраел, демона на войната несъмнено беше щастлив. Разбира се войната радваше и Есмаел, защото след битка той минаваше по бойното поле и отнасяше душите. Какви глупци бяха човеците. Мислеха си, че като убиват за страната си не се брои за грях.
Самел се беше вглъбил в мислите си над халбата мътилка, която се водеше за бира. В близкото сепаре няколко момчета облечени по смешен начин мъмреха нещо на латински. Явно призоваваха някой си Барамон, повелителя на Съдбите. Есмаел колкото и нескромно да звучеще се познаваше със всички оригинални демони и голяма част от новодошлите, но никога не беше чувал за Барамон. Самият бар беше голяма дупка, но демона го харесваше по две причини. Можеше да се посмее добр от дното на черната си същност, а втората беше, че тука се носеха клюки. Тази която сериозно заинтригува Самаел беше за клане в чикаго. Шепнеше се, че или е дело на култисти в името на някой от падналите или някой демон го е направил. Самел се усмихна леко. Ако беше демон то той беше разтройл редът мнооого сериозно, а нито Гавраил нито Луцифер толерираха подобни неща. Именно това беше причината Самаел да върши нещата лека полека. Никога не отиваше при жертвата не вадеше огнен меч и не го разсичаше. Неее. Имаше далеч по добри методи. Дали ще го подтикне към самоубииство, или пък така ще подреди нещата около жертвата, че някой друг да я убие беше без значение, важното беше, че той не беше убивал лично от над 600 години. От време на време по щастливо стечение на съдбата намираше "даровите" младежи от които тай създаваше сериийни убици, но това се случваше мнооого рядко. В малко души се тай достатъчно голямо зло, че да са полезни, но разбира се във всяко поколение има поне по един чист талант, но в това столетие, оооо това столети бяха толкова много. Едно нещо не може да се отрече. 20 век беше века на Ада. Света никога не беше виждал толкова много зло. Разбира се до 20 век то беше по- скоро персоналнно- изнасилвания, убийства и т.н. Е в днешни дни, в началото на новото хилядолетие нещата бяха големи, мащабни. Войната беше в разцвета си. Савраел, демона на войната несъмнено беше щастлив. Разбира се войната радваше и Есмаел, защото след битка той минаваше по бойното поле и отнасяше душите. Какви глупци бяха човеците. Мислеха си, че като убиват за страната си не се брои за грях.
-
Beleg Kutalion
- Самотник
- Posts: 2118
- Joined: Tue Nov 02, 2004 8:11 pm
Място: Ню Орлианс. Ъгъла на улица Бриджстоун и Лейн.Беше ми омръзнало да чакам. Имах друга работа, затова надрасках съобщение върху един лист и го залепих на табелата с имената на улицата. В нея бях написъл "покана" за моята обител, която бе предназначена единствено за Михаил. Ако искаше да ми отговори щеше да ме изчака в "стаята", ако бях "жив" дотогава. Ако ли не, нямаше смисъл да нахалствам. Знаех какво щеше да последва, а не исках да се стовари на главата ми.
Наблизо имаше оръжеен магазин, който мислех да посетя.
Беше шест часа сутринта, когато хвърлих фаса пред вратите на туко що отворения магазин. Това беше времето за "мръсните" сделки, както и за това което мислех да направя.
Бутнах вратата, а звънчето прикрепено отгоре весело извъня.
- Добро утро, господине. Какво ще желаете- попита стария продавач и разтърка все още сънените си очи.
- Ами да. Трябва ми Night Hawk със седем патрон 0.5C калибър, както и четири пълнителя с патрони към него. Също така ми трябва USP tactical с 12 патрона 0.45 АCP калибър със заглушител и осем пълнителя.
Старецът ме погледната в очите, обърна ми гръб и след малко се върна.
- Виж сега. Знам кой си и какъв си- каза той с плътен глас, което доста ме стресна- Там долу е дъщеря ми, която аз много обичах, но тя се самоуби и душата и отиде в ада. Искам да и кажеш, че и прощавам за стореното, и че много я обичам.
По бузите на стареца започнаха да се стичат сълзи, което ме накара да се "разчуствам" доколкото бе възможно това за един демон.
- Всъщност, защо не и го кажеш сам- казах аз.- Ще ти дам това право, ако ми ги дадеш безплатно и обещаеш да не казваш на никого, че съм бил тук, и че съм пазарувал от теб, та дори да дойде в моя облик.
Старецът надигна глава, избърса сълзите си и ме погледна някак си приятелски. Аз сложих ръката си и обърнах дланта си, така че той да я хване след което изпаднах в транс.
- Дестро, свържи ме с душата на дъщерята на този старец тук.
- Да, Крейн. Ей сега.
Последва разчуствен разговор между баща и дъщеря, които вероятно никога повече нямаше да се видят. След като приключихме с тази работа стареца ми подаде специални кобури за пистолетите и пълнителите, които привързах под шлифера. Обърнах се, махнах му за сбогом и излязох от магазина изпращан от плача на стареца и смеха на звънчето.
За първи път излизах отнякъде и имаше оцелели.
Извадих кибрита отново и погледнах адреса. Беше на три пресечки от тук.
След няколко минути вече бях на входа. Добре, че все още не бяха затворили. Пишеше, че "купона" продължава до 8, а сега бе 6:30.
Двамата пазачи на входа ме спряха.
- Покана, човече?
Очите ми бяха обгънати в пламък, а единия от тях измърмори нещо от типа на "от нашите е" след което вдигна предпазната верига.
Влязох в място пълно със демони в човешки облици. Голи сукуби танцуваха на пилони под звуците на "адска" музика, а демоните ги изпиваха с очи.
Отидох до бара и казах:
- Една чаша текила.
Демона- барман се ухили зловещо и ми наля от кафеникавата течност.
- Заведението черпи- каза той с глас, който не ми вдъхваше много доверие, но изпих течността на един дъх.
- Случайно да знаеш къде е собственика?
Бармана ми посочи едно сепаре в ъгала. Запътих се натам промушвайки се между дяволски красивите сукуби, след което дръпнах завесите виждайки една доста привлекателна жена обградена от пет мъжки демони доставящи и удоволствие.
- Ааа. Расмус- името което носи смърт- каза тя и отбутна леко един от демоните който лижеше интимните и части. Направих се, че не чух името си, защото в противен случай щях да бъда принуден да я убия.- Какво те води насам?
- Дошъл съм да попитам за къщата на Вълка.
- За брат ми. Да, ясно. Търсиш Анджела нали?
- Да- отвърнах аз като не откъсвах поглед от очите и. Бяха чисто бели, без зеница, без ирис, без нищо. Точно обратното на ангелските.
- Не си спомням къде точно се намира. Беше много отдавна, когато се разделихме, но ще ти кажа, че той е много богат и знае много. Цяло чудо е, че ти не знаеш нищо за него.
- Е, все пак ада е голям- отвърнах аз с насмешка в гласа.
Жената се приближи до мен погали ме по бузата, след което доближи устни до ухото ми.
- Истина ли е че си убил жена си, Расмус? Истина ли е че тя е носела две деца в утробата си? Сигурно се разкъсваш вътрешно- прошепна тя, след което пусна език в ухото ми.
Изкушавах се дали да я пронижа на място или да я застрелям с патрон в главата, но засега изчаквах. Погледнах я в очите й, които представляваха безкрайност.
- Искаш да се присъединя към теб ли- прошепнах аз спускайки пръста си към слабините и.
- Да. Бъди, мой тъмен лорд и ми покажи своята мощ- каза тя примирайки от възбуда и притискайки се към мен.
- Да, но аз не.
Тя се сепна, отдръпна се от мен и ме погледна уплашено. Извадих пистолета със заглушителя и на равни откоси застрелях петте инкубуса в главите. Музиката заглуши предсмъртните й викове, които продължиха около секунда, след което бяха прекратени от един патрон в главата и два в гърдите. Обърнах се, открих завесата и излязох, без никой да разбере, че изобщо съм бил там. Изглежда името ми наистина носеше смърт, помислих си аз и се усмихнах оправяйки шлифера си.
След две минути вече бях навън, на чист въздух. Извадих една цигара, драснах клечката и я приближих към устните си. Тютюна се разгоря отделяйки прекрасния си аромат. Вдигнах ръка, за да си привикам такси. След малко вече бях вътре, а шофьора, някакъв негър ме попита:
- Накъде, господине?
- Просто карай- отвърнах му аз изваждайки двеста долара.- Това ще стигне ли?
Шофьора ме погледна облещено и настъпи газта.
- За тези пари, господине, и до Аляска ще ви закарам- осмихна се той и грабна парите.
Очертаваше се един прекрасен ден...
Наблизо имаше оръжеен магазин, който мислех да посетя.
Беше шест часа сутринта, когато хвърлих фаса пред вратите на туко що отворения магазин. Това беше времето за "мръсните" сделки, както и за това което мислех да направя.
Бутнах вратата, а звънчето прикрепено отгоре весело извъня.
- Добро утро, господине. Какво ще желаете- попита стария продавач и разтърка все още сънените си очи.
- Ами да. Трябва ми Night Hawk със седем патрон 0.5C калибър, както и четири пълнителя с патрони към него. Също така ми трябва USP tactical с 12 патрона 0.45 АCP калибър със заглушител и осем пълнителя.
Старецът ме погледната в очите, обърна ми гръб и след малко се върна.
- Виж сега. Знам кой си и какъв си- каза той с плътен глас, което доста ме стресна- Там долу е дъщеря ми, която аз много обичах, но тя се самоуби и душата и отиде в ада. Искам да и кажеш, че и прощавам за стореното, и че много я обичам.
По бузите на стареца започнаха да се стичат сълзи, което ме накара да се "разчуствам" доколкото бе възможно това за един демон.
- Всъщност, защо не и го кажеш сам- казах аз.- Ще ти дам това право, ако ми ги дадеш безплатно и обещаеш да не казваш на никого, че съм бил тук, и че съм пазарувал от теб, та дори да дойде в моя облик.
Старецът надигна глава, избърса сълзите си и ме погледна някак си приятелски. Аз сложих ръката си и обърнах дланта си, така че той да я хване след което изпаднах в транс.
- Дестро, свържи ме с душата на дъщерята на този старец тук.
- Да, Крейн. Ей сега.
Последва разчуствен разговор между баща и дъщеря, които вероятно никога повече нямаше да се видят. След като приключихме с тази работа стареца ми подаде специални кобури за пистолетите и пълнителите, които привързах под шлифера. Обърнах се, махнах му за сбогом и излязох от магазина изпращан от плача на стареца и смеха на звънчето.
За първи път излизах отнякъде и имаше оцелели.
Извадих кибрита отново и погледнах адреса. Беше на три пресечки от тук.
След няколко минути вече бях на входа. Добре, че все още не бяха затворили. Пишеше, че "купона" продължава до 8, а сега бе 6:30.
Двамата пазачи на входа ме спряха.
- Покана, човече?
Очите ми бяха обгънати в пламък, а единия от тях измърмори нещо от типа на "от нашите е" след което вдигна предпазната верига.
Влязох в място пълно със демони в човешки облици. Голи сукуби танцуваха на пилони под звуците на "адска" музика, а демоните ги изпиваха с очи.
Отидох до бара и казах:
- Една чаша текила.
Демона- барман се ухили зловещо и ми наля от кафеникавата течност.
- Заведението черпи- каза той с глас, който не ми вдъхваше много доверие, но изпих течността на един дъх.
- Случайно да знаеш къде е собственика?
Бармана ми посочи едно сепаре в ъгала. Запътих се натам промушвайки се между дяволски красивите сукуби, след което дръпнах завесите виждайки една доста привлекателна жена обградена от пет мъжки демони доставящи и удоволствие.
- Ааа. Расмус- името което носи смърт- каза тя и отбутна леко един от демоните който лижеше интимните и части. Направих се, че не чух името си, защото в противен случай щях да бъда принуден да я убия.- Какво те води насам?
- Дошъл съм да попитам за къщата на Вълка.
- За брат ми. Да, ясно. Търсиш Анджела нали?
- Да- отвърнах аз като не откъсвах поглед от очите и. Бяха чисто бели, без зеница, без ирис, без нищо. Точно обратното на ангелските.
- Не си спомням къде точно се намира. Беше много отдавна, когато се разделихме, но ще ти кажа, че той е много богат и знае много. Цяло чудо е, че ти не знаеш нищо за него.
- Е, все пак ада е голям- отвърнах аз с насмешка в гласа.
Жената се приближи до мен погали ме по бузата, след което доближи устни до ухото ми.
- Истина ли е че си убил жена си, Расмус? Истина ли е че тя е носела две деца в утробата си? Сигурно се разкъсваш вътрешно- прошепна тя, след което пусна език в ухото ми.
Изкушавах се дали да я пронижа на място или да я застрелям с патрон в главата, но засега изчаквах. Погледнах я в очите й, които представляваха безкрайност.
- Искаш да се присъединя към теб ли- прошепнах аз спускайки пръста си към слабините и.
- Да. Бъди, мой тъмен лорд и ми покажи своята мощ- каза тя примирайки от възбуда и притискайки се към мен.
- Да, но аз не.
Тя се сепна, отдръпна се от мен и ме погледна уплашено. Извадих пистолета със заглушителя и на равни откоси застрелях петте инкубуса в главите. Музиката заглуши предсмъртните й викове, които продължиха около секунда, след което бяха прекратени от един патрон в главата и два в гърдите. Обърнах се, открих завесата и излязох, без никой да разбере, че изобщо съм бил там. Изглежда името ми наистина носеше смърт, помислих си аз и се усмихнах оправяйки шлифера си.
След две минути вече бях навън, на чист въздух. Извадих една цигара, драснах клечката и я приближих към устните си. Тютюна се разгоря отделяйки прекрасния си аромат. Вдигнах ръка, за да си привикам такси. След малко вече бях вътре, а шофьора, някакъв негър ме попита:
- Накъде, господине?
- Просто карай- отвърнах му аз изваждайки двеста долара.- Това ще стигне ли?
Шофьора ме погледна облещено и настъпи газта.
- За тези пари, господине, и до Аляска ще ви закарам- осмихна се той и грабна парите.
Очертаваше се един прекрасен ден...
Емануил затвори вратата след себе си. Пред него зееше тъмен коридор, удавен в сенки. Тръгна по него. Това не беше разнебитената странноприемница на брега на блатото. Въздухът който свистеше по протежение на коридора беше хладен и свеж, и носеше обещания за дъжд.
Премина през множество помещения, изтърбушени от времето и отдавнашно плячковане,a на няколко пъти му се налагаше да заобикаля огромни полилеи, които ръждясваха на дрипавия килим под дебел слой прах. Тъмната позлата почти се беше олющила и сияйните гривни и яка на Ангела хвърляха мътни отблясъци по нея. Стигна до обширна спалня. Въпреки че от двукрилния прозорец и пердетата не беше останало почти нищо, там бе също толкова тъмно колкото и в коридора. Смътно човешки силует приведен над някогашната тоалетка, моментално привлече вниманието му. Черната фигура като че ли стърчеше от самата стена, там където трябваше да има огледало.
Отвън вече бе започнало да вали. Едно от съдраните пердета се беше заплело в треските, и течението го се опитваше да го отскубне и да го запрати навън.
Емауил се приближи до странния профил. Беше дървена склуптура. Прекрасно ангелско лице се беше вторачило в отсрещния край на стаята, към остатъците от голямото легло. Драперията,която все още висеше на парцали около четирите му високи страничи стълба скриваше от идващата буря няколко спящи човешки същества. Бяха възрастни, но имаше и едно младо момче, почти дете.
Всички изглеждаха почти толкова древни, колкото и обстановката около тях.
Очите на стареца бяха притворени и Емануил дочу тихичко мърморене. Беше нечленоразделно, но по бузите му бяха засъхнали сълзи. Жената до него трепереше. Ангела застана точно срещу тях и забеляза малък свещник на скрина до леглото. Взе го в две ръце и го окъпа в светлина. Остави го пак на мястото му и около него започна да пулсира топлина, все по-силно и по-силно.
“ Още една вечер, най-много две. Малкият ще остане сам.”
Ярка светкавица проблясна отвън и Емануил се обърна към прозореца за да види къде се намира. Долу- защото това очевидно бе вторият етаж- минаваха коли, а хората сновяха-насам натам за да намерят подслон от идващата лятна буря. Вероятно щеше да свърши още преди да е започнала да се вихри с пълна сила, но обещаваше да е силна, въпреки това. Обърна се да си върви и погледът му отново премина по чертите на ангелското лице. Това което видя го накара да потръпне.
Лявата страна на ангелския лик бе подута и деформирана от влагата, а благодатната му усмивка бе изкривена в грозно подобие на насмешка. Цялото дърво бе потъмняло. Сякаш природата и времето бяха решили да се подиграят със съвършенството.
Не искаше да остава тук и минута повече. Мина през разнебитения под и бързо намери входната врата. Облече се в тялото си и отвори чадър. Мислите му трудно напускаха нещастните създания в къщата. Пожела да се изгуби в тълпата- искаше да се почувства част от забързаното множество по улицата. Реши да стигне до Къщата на Вълка пеша, като по пътя разглеждаше десетките лица които се размиваха пред него в усилващия се дъжд. Някои се стараеха да надвикат грохота на гръмотевиците, други размахваха ръце с надеждата да извикат такси което да ги откара сухи до дома. Трети просто отминаваха колкото се може по-бързо, с приведени глави и унили погледи.
Скоро Емануил се почувства сякаш вървеше сам по улицата. Всичко около него му бе така познато и въпреки това така чуждо. Искаше да извика в паметта си някое от лицата на някогашните му подопечни, да събуди някой спомен. Красив спомен, не поредната горчилка от смърт и демони. Всичо водеше до това. “ С теб, всички свършват еднакво…”
Това момиче…
Някой го изблъска . Едър мъж си пробиваше път през тълпата и викаше нещо. Емануил се спря за миг. Умът му беше празен. Подпря се на едно от дърветата около пътя, докато потоците от вода и хора се стичаха около него.
Всяка душа срещу него би могла да осмисли съществуването му-от началото на човешката раса, бе закрилял някого. Чувстваше се толкова празен, безполезен...
Тридесет хиляди години той бе Божията любов. Сега стоеше на брега на тази сива река, и не смееше да повдигне поглед и да се изправи срещу безразличието което го обграждаше отвсякъде. Не се бе чувствал така, никога. Бе се сблъсквал с изчадия които други Небесни не бяха дори виждали, изправяше се безметежен срещу Ужаса, а сега бе победен от дъждовната вечер и студените човешки създания които се тълпяха около него.
Това момиче беше толкова далеч... имаше ли всъщност Емануил някаква представа къде да я търси, как? Въпросите се трупаха в главата му, а в отговор коварните пръстите на омразните му спомени го дърпаха обратно, все по-назад и по-назад във времето... Полудяваше ли? Мисълта сви сърцето му. Можеше ли Ангелът да загуби разсъдъка си? Да. Гавраил.
Всички въплъщения на Бог, които бяха захвърлени тук, в това безбожно време и място, бързо губеха представата за Реалност. Петна по лицето на Небесното Съвършенство.
Отново спомените му го върнаха там, откъдето бе излязъл само преди минути- ужасната имитация на ангел в старата къща. Черният профил, вперил поглед в тези спящи, загубени, объркани създания.
Изтръгна се с усилие от унеса си и се сля с останалите. Къщата на Вълка не беше далеч -намираше се в сърцето на Френската част на града.
Когато наближи огромното Викторианско имение, дъждът вече бе спрял.
Влагата лепнеше по клепачите му. Избърса лицето си и пооправи дрехите си. По малката алейка която водеше до портата вървяха още няколко мъже и жени. Всички бяха елегантно облечени, а безгрижният им говор и бавните стъпки говореха достатъчно. Това бяха хора които нямаха нито една грижа на този свят. Емануил ги подмина и се приближи до високите медни решетки в момента, в който вратите заскърцаха назад за да пропуснат новодошлите. Двама бодигарда стояха един до друг пред малката стаичка на портиера- предпазна мярка срещу всеки непоканен гост. Тук Ангела малко забави ход и остави гостите да влязат първи.Погледна първо единия охранител, след това другия. Те се втренчиха в него със странно изражение на лицата. Сякаш не бяха сигурни какво виждат пред себе си. Емануил огледа портата пред себе си. Точно над нея, на нейния връх бяха клекнали четири каменни гротески- грозни създания, деформирани и прегърбени. Изучаваха го с невиждащите си изцъклени очи. Последвалите секунди тишина не бяха нарушени от изпадналите в хипнотичен транс мъже, нито от тихото съзерцание между безмълвните каменни статуи и Ангела пред тях. Емануил направи крачка напред. От една от гротеските се откърти дълбок тътнещ стон. Подозренията на Емануил се потвърдиха. Това бяха истинските пазачи.
Тялото му остана някъде под него, застинало, наблюдаващо. Издигна се до нивото на каменните чудовища и от кухите им тела бавно се отделиха четири мрачни форми на които, кървавочервени, грееха по шест очи. Разбира се, това бяха те. Проклетите хрътки. Господарят им със сигурност беше вътре. Отново погледна, този път надолу, към тях. Не помръднаха. Чакаха. Думите му бяха не бяха произнесени високо, но той бе сигурен че този до когото бяха адресирани, ги е чул.
-Маел, привикай псетата си., ако не искаш да ги загубиш. Отново.
Зад портата се простираше обширна морава, която на места бе заприличала на малко мочурище от дъжда. С изключение на дългите маси и прогизналите покривки беше пуста. Няколко светилника, с формата на гигантски светулки, бяха закачени на стълбове, по 3-4 на всеки, и пръснати по моравата. Алейката която водеше до мястото, продължаваше, и се разклоняваше в няколко посоки, към малките постройки по поляната. Стените им всъщност бяха панорамни прозорци, зад които жужаха малки човечета, като насекоми, привлечени от топлината и светлината вътре. Провиснали и сивеещи в здрача, над всяко от луксозните бунгала бяха окачени големи флагове с избродирани символи на тях.
Точно пред имението алейката се разширяваше в малък кръгъл паркинг, обраден от лампи. В средата на паркинга стоеше Маел. Косата му се беше сплъстила, от бурната му четина капеше вода, а очите му изгаряха с пламъците, играещи в тях. Маел обичаше бурите и стихиите и никога не изгасяше огъня в погледа си.
- Не чакаха теб, Емануиле. Чакаха мен.- Изтръска капките от брадата и косата си, досущ като някое огромно животно- а той беше огромен- и закрачи през тревата. Всяко едно от движенията му беше просмукано с агресия. Хрътките гледаха към Емануил, неотклонно, десетки очи вперени безизразно в Ангела. Също както онази вечер, когато бяха дошли за Анди. Тишина, дебнене, и червените въглени, заковани до един в чернотата на очите му. След това атакуваха. Не него, а безпомощното издъхващо тяло на собствения му повереник. Яростта на Емануил в онзи момент беше нещо твърде непривично за него, и викът и светлината му ги поразиха толкова силно, че сигурно бяха пропаднали чак в слузестите дълбини на Стикс, там откъдето се бяха пръкнали.
За Маел това обаче беше просто игра. От време на време и той се включваше, като че ли бе решил че да се надсмива над безнадежния дълг на Емауил бе негов собствен. И ето че сега идваше отново...
- Слез си обратно в тялото,скъпа, и минавай, нямам време за теб.- това не беше нещо което Емануил бе очаквал. За момент не осъзна точно какво му беше казано и увисна във въздуха, несигурен. Хрътките се спуснаха надолу по решетките и се сляха с гигантската сянка, която Маел хвърляше над дребното- нищожно дребното- телце на момчето което Ангелът бе приел като своя материална форма. Спусна се отново в него.
Гласът на Маел клокочеше от ярост.Въпреки това лицето му в този момент беше озъбена маска, издялана в жестоко подобие на усмивка. Демонът беше хвърлил толкова трупове върху браздата, която отделя разума от лунатизма, че отдавна беше загубил всякаква диря от нея. Беше абсолютно и безвъзвратно побъркан. Ако Лудостта имаше име, то щеше да е Маел.
- Карнис е мъртва. Някакъв идиот я пратил обратно долу, а сега аз отивам за него.- Карнис Вълчицата. Първа любовница на Вълка, и негова сестра.
-Крейн Масакр.- Чудовищният демон изплю името. След това отметна глава и се разтресе в дивашки смях. Някои от хората наизлязоха от бунгалата и го зяпнаха с изрази на превзета антипатия и отвращение.Сякаш току-що бяха видяли нещо което не принадлежи на техния свят. Колко бяха прави само. - Масакр. Клане!- очите му заблестяха и тялото му потръпна. Страховити мускули изпъкнаха под мократа му фланела. Всички хищни зверове на този свят не бяха достатъни за да наподобят това което Ангела виждаше пред себе си.Маел приклекна леко и заби поглед в земята. Същата усмивка играеше по лицето му. Пръстите му заиграха бясно в неконтролируем тик. Миг по-късно тялото му се изстреля напред без оглед на това което беше около или пред него.
Плутус. Разбира се- Карнис бе негова жена, първа сред Вълчиците. Едва ли го бе грижа за нея. Но тя бе едно от най-ценните му притежания. Яростта на Маел бе само предупреждение за непознатия.
“НИКОГА НЕ ПОСЯГАЙ НА СЪКРОВИЩАТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ НА АЛЧНОСТТА!”
Крейн Масакр бе непознато име за него. Звучеше човешко. Кой ли се криеше зад него. Вероятно просто някой демон, твърде невеж или неразумен, за да осъзнае какво прави. Ако беше така, “предупреждението” на Свирепия щеше да бъде последното нещо в съществуването му на Земята, а може би и отвъд.
Ако не- ако непознатият осъзнаваше последствията от постъпката си...тогава тази нощ, и тези след нея щяха да донесат ужас на тези улици, какъвто не са виждали от векове.
“ Това е домът на кошмарите”
Емануил все още стоеше пред портата. Още не беше прекрачил прага на Къщата на Вълка. Пристъпи напред покрай пребледнелите момчета стоящи на входа, и тръгна по алейката която разделяше моравата.
По пътя прехвърли в паметта си- ах, тази негова памет!- всичките си сблъсъци с това...създание, Маел, което търчеше на свобода из улиците на Ню Орлиънс. Никога не бяха лесни. Емануил не беше войн, разбира се, но битките му с Демони го отличаваха от много от събратята му. Сигурен бе че можеше да научи един от Войните на Бог на доста неща.Но докато вървеше и размишляваше, нещо премина през главата му което го накара да спре за момент. Крайниците му изтръпнаха. Маел обичаше да играе. Ами ако всички ожесточени битки с него са били, за него, само поредната "закачка"? Не искаше да си представи на какво бяха способни бесовете у него сега.
Пред него се разкри палатът на Тиен Жарден. Нещо огромно, Къщата на Вълка изпълни възприятията на Емануил. Само по себе си, имението представляваше почти един самостоятелен квартал, а броят на обитателите се променяше постоянно. Всички до един бяха посетители на приемите които изобилстваха всеки час от денонощието, всеки един ден. Отново погледна към изникналите като гъби помещения, които обграждаха разстлалият пред сетивата на Ангела разкош. Погледна отново знамената. Усмихна се тъжно. Плутус имаше изтънчено чувство за ирония.
Той не обичаше да излиза "на светло", всъщност за него бе достатъчно да притежава богатството на света, като просто притежаваше богаташите. Емануил разгледа разточително декорираните стени. Каменни фигури бяха надвиснали от корнизите на безбройните прозорци. Очертанията им примигваха под малките светлинки, но лицата им тънеха в сенки. Точно в средата на Къщата се намираше внушителен прозорец, завършващ с висока арка. Самият прозорец не би представлявал никакъв интерес, тъй като не бе оживен от светлина. Но това което Емануил видя там го накара да замръзне.
Три фигури от бяло мраморно съвършенство стояха наведени над перилата на огромната закрита тераса точно под прозореца. Бяха напълно еднакви, с прекрасни дълги отровнозелени рокли, а на изящните им рамена почиваха дълги гарвановочерни къдрици.
Нямаше нужда от светлина, за да ги вижда. Кожата им блестеше като полирано стъкло, отразявайки и най-малкото пламъче на къщичките за прием далеч под тях. Плътно една до друга, не можеха да бъдат на по-подходящо място.Бяха слезли от Стените на Дис, и се бяха изправили срещу него за да спрат хода му.
Нямаше нужда от звук за да почувства бурята от нечовешки крясъци и проклятия която избухна в главата му.
Трите го предизвикваха. Писъците на Алекто се извисиха над тези на сестрите й.
“- Смееш ли да дойдеш тук? Смееш ли да влезеш вътре? Тук, под тези стени не те чака Легион Паднали, но кой си ти? Не си човека, не си и призрака, които се опълчиха срещу законите на Ада. Но ние сме тук.”
Фуриите го разглеждаха с интерес, а в движенията им имаше нещо подканящо. Магайра се облегна с лакти на перилата, с красиви и замечтани очи. Гласът й се вряза в слепоочията на Емануил.
“- Кой си ти? Нищожен Пратеник без послание, изкуствена отразена светлина, съмнение, страх- петно върху съвършения Разум. Ти си обида за Небесните.” - В жестоките им думи, като в криво огледало, всяко едно съмнение, всяка една несигурност в душата на Емануил, намираше своето грозно отражение.
Беше ред на Тисифоне.
“- Къде е тя? Не се ли питаш точно това? Отговор ли чакаш? От Вълка? От нас? Кръвта й ще изкупи цялата несправедливост на Небето, а ти си сам, сам, сам! Отчаян! Ти си мислеше че ще се справиш. Всичко свърши. Виж!”
И трите посочиха нагоре, към огромния прозорец. Сега той видя. Рамките, корнизите, перваза- всичко бе осеяно с мраморни статуи. Плачещи Небесни, със затворени очи, оронени крила и разпадащи се нозе, отчупени ръце, омерзени, изкривени....
Ангелите бяха там. Сега ги различаваше. Но бяха черни- разпадаха се като изпепелена хартия, като изсъхнали есенни листа. Те бяха там- поне двадесет от тях... Емануил отново си спомни малката стаичка в полуунищожената къща. Всеки един от ангелите беше прикован, беше прикован вътре в самата статуя! Някои все още мъждукаха със светлината на Света отгоре, други се бяха пресегнали да прегърнат своите братя и сестри, превръщайки каменните си ръце в отломки по тревата на двора отдолу.
“ Много по-велик бе Този, който отвори портите на Дис, та да влязат човека и сянката на древния пророк. Ти не ще преминеш. Никога”
Сенките пред тях се удължиха. Те се спуснаха към него . Вцепенението бе отнело контрола на Емануил над тялото му. Черен воал се спусна над очите му, а умът бродеше из някакъв кошмар. Трите демона се спуснаха пред него през потоп от кървав дъжд, крещейки в унисон
“Отмъщение!Отмъщение!Отмъщение!”
Същността му се отдели от собствения му труп и се спусна назад през черното небе.Пред очите му висеше ярък лик, но очертанията му се губеха в далечината.Тръгна към него, прелитайки през червената стена, но крилете му не издържаха и той се стовари в кървавата киша.
Кошмарът свърши така внезапно, че той скочи от улицата, борейки се за глътка въздух. Тялото му беше мъртво, в това нямаше никакво съмнение. Фуриите бяха изчезнали. Всъщност, той нямаше ясна представа къде се намира. Крилете му нямаха силата да го понесат ниско над земята, и той се дотътри по тротоара до стълба с двете табелки означаващи ъгъла на двете улици. Бяха “Бриджстоун” и “Лейн”. Нещо неудържимо го привличаше към този стълб. Беше абсурдно. Под бледата светлина на уличната лампа успя да различи няколко рекламни плаката, обяви за апартаменти под наем, всякакви боклуци, налепени незнайно кога и от кого. Ръката му се бе вкопчила сляпо в стълба и тършуваше сред безполезната хартия. Накрая го забеляза. Видя символите. Знаеше достатъчно за тях за да разбере каква ръка ги е оставила. Носеше покварата на някой отдолу. Не разбираше писмото, но някои чертици, начина на изписване му бе познат. Нещо го беше докарало тук, този образ, имаше нещо познато в тези символи....
“... Този, който отвори портите...много по-велик... отвори портите на Дис...”
Очите му се разшириха.
“Михаил!”
Премина през множество помещения, изтърбушени от времето и отдавнашно плячковане,a на няколко пъти му се налагаше да заобикаля огромни полилеи, които ръждясваха на дрипавия килим под дебел слой прах. Тъмната позлата почти се беше олющила и сияйните гривни и яка на Ангела хвърляха мътни отблясъци по нея. Стигна до обширна спалня. Въпреки че от двукрилния прозорец и пердетата не беше останало почти нищо, там бе също толкова тъмно колкото и в коридора. Смътно човешки силует приведен над някогашната тоалетка, моментално привлече вниманието му. Черната фигура като че ли стърчеше от самата стена, там където трябваше да има огледало.
Отвън вече бе започнало да вали. Едно от съдраните пердета се беше заплело в треските, и течението го се опитваше да го отскубне и да го запрати навън.
Емауил се приближи до странния профил. Беше дървена склуптура. Прекрасно ангелско лице се беше вторачило в отсрещния край на стаята, към остатъците от голямото легло. Драперията,която все още висеше на парцали около четирите му високи страничи стълба скриваше от идващата буря няколко спящи човешки същества. Бяха възрастни, но имаше и едно младо момче, почти дете.
Всички изглеждаха почти толкова древни, колкото и обстановката около тях.
Очите на стареца бяха притворени и Емануил дочу тихичко мърморене. Беше нечленоразделно, но по бузите му бяха засъхнали сълзи. Жената до него трепереше. Ангела застана точно срещу тях и забеляза малък свещник на скрина до леглото. Взе го в две ръце и го окъпа в светлина. Остави го пак на мястото му и около него започна да пулсира топлина, все по-силно и по-силно.
“ Още една вечер, най-много две. Малкият ще остане сам.”
Ярка светкавица проблясна отвън и Емануил се обърна към прозореца за да види къде се намира. Долу- защото това очевидно бе вторият етаж- минаваха коли, а хората сновяха-насам натам за да намерят подслон от идващата лятна буря. Вероятно щеше да свърши още преди да е започнала да се вихри с пълна сила, но обещаваше да е силна, въпреки това. Обърна се да си върви и погледът му отново премина по чертите на ангелското лице. Това което видя го накара да потръпне.
Лявата страна на ангелския лик бе подута и деформирана от влагата, а благодатната му усмивка бе изкривена в грозно подобие на насмешка. Цялото дърво бе потъмняло. Сякаш природата и времето бяха решили да се подиграят със съвършенството.
Не искаше да остава тук и минута повече. Мина през разнебитения под и бързо намери входната врата. Облече се в тялото си и отвори чадър. Мислите му трудно напускаха нещастните създания в къщата. Пожела да се изгуби в тълпата- искаше да се почувства част от забързаното множество по улицата. Реши да стигне до Къщата на Вълка пеша, като по пътя разглеждаше десетките лица които се размиваха пред него в усилващия се дъжд. Някои се стараеха да надвикат грохота на гръмотевиците, други размахваха ръце с надеждата да извикат такси което да ги откара сухи до дома. Трети просто отминаваха колкото се може по-бързо, с приведени глави и унили погледи.
Скоро Емануил се почувства сякаш вървеше сам по улицата. Всичко около него му бе така познато и въпреки това така чуждо. Искаше да извика в паметта си някое от лицата на някогашните му подопечни, да събуди някой спомен. Красив спомен, не поредната горчилка от смърт и демони. Всичо водеше до това. “ С теб, всички свършват еднакво…”
Това момиче…
Някой го изблъска . Едър мъж си пробиваше път през тълпата и викаше нещо. Емануил се спря за миг. Умът му беше празен. Подпря се на едно от дърветата около пътя, докато потоците от вода и хора се стичаха около него.
Всяка душа срещу него би могла да осмисли съществуването му-от началото на човешката раса, бе закрилял някого. Чувстваше се толкова празен, безполезен...
Тридесет хиляди години той бе Божията любов. Сега стоеше на брега на тази сива река, и не смееше да повдигне поглед и да се изправи срещу безразличието което го обграждаше отвсякъде. Не се бе чувствал така, никога. Бе се сблъсквал с изчадия които други Небесни не бяха дори виждали, изправяше се безметежен срещу Ужаса, а сега бе победен от дъждовната вечер и студените човешки създания които се тълпяха около него.
Това момиче беше толкова далеч... имаше ли всъщност Емануил някаква представа къде да я търси, как? Въпросите се трупаха в главата му, а в отговор коварните пръстите на омразните му спомени го дърпаха обратно, все по-назад и по-назад във времето... Полудяваше ли? Мисълта сви сърцето му. Можеше ли Ангелът да загуби разсъдъка си? Да. Гавраил.
Всички въплъщения на Бог, които бяха захвърлени тук, в това безбожно време и място, бързо губеха представата за Реалност. Петна по лицето на Небесното Съвършенство.
Отново спомените му го върнаха там, откъдето бе излязъл само преди минути- ужасната имитация на ангел в старата къща. Черният профил, вперил поглед в тези спящи, загубени, объркани създания.
Изтръгна се с усилие от унеса си и се сля с останалите. Къщата на Вълка не беше далеч -намираше се в сърцето на Френската част на града.
Когато наближи огромното Викторианско имение, дъждът вече бе спрял.
Влагата лепнеше по клепачите му. Избърса лицето си и пооправи дрехите си. По малката алейка която водеше до портата вървяха още няколко мъже и жени. Всички бяха елегантно облечени, а безгрижният им говор и бавните стъпки говореха достатъчно. Това бяха хора които нямаха нито една грижа на този свят. Емануил ги подмина и се приближи до високите медни решетки в момента, в който вратите заскърцаха назад за да пропуснат новодошлите. Двама бодигарда стояха един до друг пред малката стаичка на портиера- предпазна мярка срещу всеки непоканен гост. Тук Ангела малко забави ход и остави гостите да влязат първи.Погледна първо единия охранител, след това другия. Те се втренчиха в него със странно изражение на лицата. Сякаш не бяха сигурни какво виждат пред себе си. Емануил огледа портата пред себе си. Точно над нея, на нейния връх бяха клекнали четири каменни гротески- грозни създания, деформирани и прегърбени. Изучаваха го с невиждащите си изцъклени очи. Последвалите секунди тишина не бяха нарушени от изпадналите в хипнотичен транс мъже, нито от тихото съзерцание между безмълвните каменни статуи и Ангела пред тях. Емануил направи крачка напред. От една от гротеските се откърти дълбок тътнещ стон. Подозренията на Емануил се потвърдиха. Това бяха истинските пазачи.
Тялото му остана някъде под него, застинало, наблюдаващо. Издигна се до нивото на каменните чудовища и от кухите им тела бавно се отделиха четири мрачни форми на които, кървавочервени, грееха по шест очи. Разбира се, това бяха те. Проклетите хрътки. Господарят им със сигурност беше вътре. Отново погледна, този път надолу, към тях. Не помръднаха. Чакаха. Думите му бяха не бяха произнесени високо, но той бе сигурен че този до когото бяха адресирани, ги е чул.
-Маел, привикай псетата си., ако не искаш да ги загубиш. Отново.
Зад портата се простираше обширна морава, която на места бе заприличала на малко мочурище от дъжда. С изключение на дългите маси и прогизналите покривки беше пуста. Няколко светилника, с формата на гигантски светулки, бяха закачени на стълбове, по 3-4 на всеки, и пръснати по моравата. Алейката която водеше до мястото, продължаваше, и се разклоняваше в няколко посоки, към малките постройки по поляната. Стените им всъщност бяха панорамни прозорци, зад които жужаха малки човечета, като насекоми, привлечени от топлината и светлината вътре. Провиснали и сивеещи в здрача, над всяко от луксозните бунгала бяха окачени големи флагове с избродирани символи на тях.
Точно пред имението алейката се разширяваше в малък кръгъл паркинг, обраден от лампи. В средата на паркинга стоеше Маел. Косата му се беше сплъстила, от бурната му четина капеше вода, а очите му изгаряха с пламъците, играещи в тях. Маел обичаше бурите и стихиите и никога не изгасяше огъня в погледа си.
- Не чакаха теб, Емануиле. Чакаха мен.- Изтръска капките от брадата и косата си, досущ като някое огромно животно- а той беше огромен- и закрачи през тревата. Всяко едно от движенията му беше просмукано с агресия. Хрътките гледаха към Емануил, неотклонно, десетки очи вперени безизразно в Ангела. Също както онази вечер, когато бяха дошли за Анди. Тишина, дебнене, и червените въглени, заковани до един в чернотата на очите му. След това атакуваха. Не него, а безпомощното издъхващо тяло на собствения му повереник. Яростта на Емануил в онзи момент беше нещо твърде непривично за него, и викът и светлината му ги поразиха толкова силно, че сигурно бяха пропаднали чак в слузестите дълбини на Стикс, там откъдето се бяха пръкнали.
За Маел това обаче беше просто игра. От време на време и той се включваше, като че ли бе решил че да се надсмива над безнадежния дълг на Емауил бе негов собствен. И ето че сега идваше отново...
- Слез си обратно в тялото,скъпа, и минавай, нямам време за теб.- това не беше нещо което Емануил бе очаквал. За момент не осъзна точно какво му беше казано и увисна във въздуха, несигурен. Хрътките се спуснаха надолу по решетките и се сляха с гигантската сянка, която Маел хвърляше над дребното- нищожно дребното- телце на момчето което Ангелът бе приел като своя материална форма. Спусна се отново в него.
Гласът на Маел клокочеше от ярост.Въпреки това лицето му в този момент беше озъбена маска, издялана в жестоко подобие на усмивка. Демонът беше хвърлил толкова трупове върху браздата, която отделя разума от лунатизма, че отдавна беше загубил всякаква диря от нея. Беше абсолютно и безвъзвратно побъркан. Ако Лудостта имаше име, то щеше да е Маел.
- Карнис е мъртва. Някакъв идиот я пратил обратно долу, а сега аз отивам за него.- Карнис Вълчицата. Първа любовница на Вълка, и негова сестра.
-Крейн Масакр.- Чудовищният демон изплю името. След това отметна глава и се разтресе в дивашки смях. Някои от хората наизлязоха от бунгалата и го зяпнаха с изрази на превзета антипатия и отвращение.Сякаш току-що бяха видяли нещо което не принадлежи на техния свят. Колко бяха прави само. - Масакр. Клане!- очите му заблестяха и тялото му потръпна. Страховити мускули изпъкнаха под мократа му фланела. Всички хищни зверове на този свят не бяха достатъни за да наподобят това което Ангела виждаше пред себе си.Маел приклекна леко и заби поглед в земята. Същата усмивка играеше по лицето му. Пръстите му заиграха бясно в неконтролируем тик. Миг по-късно тялото му се изстреля напред без оглед на това което беше около или пред него.
Плутус. Разбира се- Карнис бе негова жена, първа сред Вълчиците. Едва ли го бе грижа за нея. Но тя бе едно от най-ценните му притежания. Яростта на Маел бе само предупреждение за непознатия.
“НИКОГА НЕ ПОСЯГАЙ НА СЪКРОВИЩАТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ НА АЛЧНОСТТА!”
Крейн Масакр бе непознато име за него. Звучеше човешко. Кой ли се криеше зад него. Вероятно просто някой демон, твърде невеж или неразумен, за да осъзнае какво прави. Ако беше така, “предупреждението” на Свирепия щеше да бъде последното нещо в съществуването му на Земята, а може би и отвъд.
Ако не- ако непознатият осъзнаваше последствията от постъпката си...тогава тази нощ, и тези след нея щяха да донесат ужас на тези улици, какъвто не са виждали от векове.
“ Това е домът на кошмарите”
Емануил все още стоеше пред портата. Още не беше прекрачил прага на Къщата на Вълка. Пристъпи напред покрай пребледнелите момчета стоящи на входа, и тръгна по алейката която разделяше моравата.
По пътя прехвърли в паметта си- ах, тази негова памет!- всичките си сблъсъци с това...създание, Маел, което търчеше на свобода из улиците на Ню Орлиънс. Никога не бяха лесни. Емануил не беше войн, разбира се, но битките му с Демони го отличаваха от много от събратята му. Сигурен бе че можеше да научи един от Войните на Бог на доста неща.Но докато вървеше и размишляваше, нещо премина през главата му което го накара да спре за момент. Крайниците му изтръпнаха. Маел обичаше да играе. Ами ако всички ожесточени битки с него са били, за него, само поредната "закачка"? Не искаше да си представи на какво бяха способни бесовете у него сега.
Пред него се разкри палатът на Тиен Жарден. Нещо огромно, Къщата на Вълка изпълни възприятията на Емануил. Само по себе си, имението представляваше почти един самостоятелен квартал, а броят на обитателите се променяше постоянно. Всички до един бяха посетители на приемите които изобилстваха всеки час от денонощието, всеки един ден. Отново погледна към изникналите като гъби помещения, които обграждаха разстлалият пред сетивата на Ангела разкош. Погледна отново знамената. Усмихна се тъжно. Плутус имаше изтънчено чувство за ирония.
Той не обичаше да излиза "на светло", всъщност за него бе достатъчно да притежава богатството на света, като просто притежаваше богаташите. Емануил разгледа разточително декорираните стени. Каменни фигури бяха надвиснали от корнизите на безбройните прозорци. Очертанията им примигваха под малките светлинки, но лицата им тънеха в сенки. Точно в средата на Къщата се намираше внушителен прозорец, завършващ с висока арка. Самият прозорец не би представлявал никакъв интерес, тъй като не бе оживен от светлина. Но това което Емануил видя там го накара да замръзне.
Три фигури от бяло мраморно съвършенство стояха наведени над перилата на огромната закрита тераса точно под прозореца. Бяха напълно еднакви, с прекрасни дълги отровнозелени рокли, а на изящните им рамена почиваха дълги гарвановочерни къдрици.
Нямаше нужда от светлина, за да ги вижда. Кожата им блестеше като полирано стъкло, отразявайки и най-малкото пламъче на къщичките за прием далеч под тях. Плътно една до друга, не можеха да бъдат на по-подходящо място.Бяха слезли от Стените на Дис, и се бяха изправили срещу него за да спрат хода му.
Нямаше нужда от звук за да почувства бурята от нечовешки крясъци и проклятия която избухна в главата му.
Трите го предизвикваха. Писъците на Алекто се извисиха над тези на сестрите й.
“- Смееш ли да дойдеш тук? Смееш ли да влезеш вътре? Тук, под тези стени не те чака Легион Паднали, но кой си ти? Не си човека, не си и призрака, които се опълчиха срещу законите на Ада. Но ние сме тук.”
Фуриите го разглеждаха с интерес, а в движенията им имаше нещо подканящо. Магайра се облегна с лакти на перилата, с красиви и замечтани очи. Гласът й се вряза в слепоочията на Емануил.
“- Кой си ти? Нищожен Пратеник без послание, изкуствена отразена светлина, съмнение, страх- петно върху съвършения Разум. Ти си обида за Небесните.” - В жестоките им думи, като в криво огледало, всяко едно съмнение, всяка една несигурност в душата на Емануил, намираше своето грозно отражение.
Беше ред на Тисифоне.
“- Къде е тя? Не се ли питаш точно това? Отговор ли чакаш? От Вълка? От нас? Кръвта й ще изкупи цялата несправедливост на Небето, а ти си сам, сам, сам! Отчаян! Ти си мислеше че ще се справиш. Всичко свърши. Виж!”
И трите посочиха нагоре, към огромния прозорец. Сега той видя. Рамките, корнизите, перваза- всичко бе осеяно с мраморни статуи. Плачещи Небесни, със затворени очи, оронени крила и разпадащи се нозе, отчупени ръце, омерзени, изкривени....
Ангелите бяха там. Сега ги различаваше. Но бяха черни- разпадаха се като изпепелена хартия, като изсъхнали есенни листа. Те бяха там- поне двадесет от тях... Емануил отново си спомни малката стаичка в полуунищожената къща. Всеки един от ангелите беше прикован, беше прикован вътре в самата статуя! Някои все още мъждукаха със светлината на Света отгоре, други се бяха пресегнали да прегърнат своите братя и сестри, превръщайки каменните си ръце в отломки по тревата на двора отдолу.
“ Много по-велик бе Този, който отвори портите на Дис, та да влязат човека и сянката на древния пророк. Ти не ще преминеш. Никога”
Сенките пред тях се удължиха. Те се спуснаха към него . Вцепенението бе отнело контрола на Емануил над тялото му. Черен воал се спусна над очите му, а умът бродеше из някакъв кошмар. Трите демона се спуснаха пред него през потоп от кървав дъжд, крещейки в унисон
“Отмъщение!Отмъщение!Отмъщение!”
Същността му се отдели от собствения му труп и се спусна назад през черното небе.Пред очите му висеше ярък лик, но очертанията му се губеха в далечината.Тръгна към него, прелитайки през червената стена, но крилете му не издържаха и той се стовари в кървавата киша.
Кошмарът свърши така внезапно, че той скочи от улицата, борейки се за глътка въздух. Тялото му беше мъртво, в това нямаше никакво съмнение. Фуриите бяха изчезнали. Всъщност, той нямаше ясна представа къде се намира. Крилете му нямаха силата да го понесат ниско над земята, и той се дотътри по тротоара до стълба с двете табелки означаващи ъгъла на двете улици. Бяха “Бриджстоун” и “Лейн”. Нещо неудържимо го привличаше към този стълб. Беше абсурдно. Под бледата светлина на уличната лампа успя да различи няколко рекламни плаката, обяви за апартаменти под наем, всякакви боклуци, налепени незнайно кога и от кого. Ръката му се бе вкопчила сляпо в стълба и тършуваше сред безполезната хартия. Накрая го забеляза. Видя символите. Знаеше достатъчно за тях за да разбере каква ръка ги е оставила. Носеше покварата на някой отдолу. Не разбираше писмото, но някои чертици, начина на изписване му бе познат. Нещо го беше докарало тук, този образ, имаше нещо познато в тези символи....
“... Този, който отвори портите...много по-велик... отвори портите на Дис...”
Очите му се разшириха.
“Михаил!”
Last edited by Емо on Fri Aug 12, 2005 11:34 am, edited 1 time in total.
-
Beleg Kutalion
- Самотник
- Posts: 2118
- Joined: Tue Nov 02, 2004 8:11 pm
Все още бях в таксито, когато усетих някой силен демон, да се приближава заедно с цяла глутница покрай него. Слепоочията ме заболяха. Шофьора видя моментната ми слабост в огледалото и попита:
- Господине, добре ли сте?
- Да, да всичко е наред. Ще спреш ли тук?
Шофьора изпълни заповедта ми и натисна спирачката. Слязох от колата, все още разтърквайки слепоочията си. Подадох му още сто долара през отвореното стъкло, а той ми благодари сърдечно, въпреки че отначало не искаше да ги приеме.
Какво ми ставаше. Защо омеквах. Ако бях стария Крейн досега и продавача и шофьора да са мъртви.
В далечината забелязах как един демон придружен от четири безплътни сенки се бяха насочили към мен, а у никой у тях не усещах добри чуства свързани с моята особа.
Мисълта ми бързо започна да премисля всички възможности. Имаше един склад в който можех да ги причакам и убия, но болката беше толкова силна, че не бях в състояние за битка. Затичах се в обратната посока без да се оглеждам докато пресичах. Това бе една от най- големите ми грешки.
Усетих как един пикап се вряза в тялото ми чупейки няколко от ребрата ми. Изкрещях от болка, а света около мен започна да се вихри със страшна скорост. Усетих как демона се приближава до мен и ме вдига като перушинка, след което се изсмива зловещо и ме хвърля като детска играчка в пикапа.
Събудих се час по- късно. Главата ми се маеше, сякаш бях препил Болката беше невъобразима. Бях завързан с някакви въжета, а около стола ми бяха изписани с тебешир някакви символи които в момента не можех да разчета.
Чух някой да говори, но не разбирах какво казваше. Чувах само бавното и отмерено туптене на сърцето си. Надигнах глава и се опитах да различа онзи който ми говореше. Беше същия демон, който ме преследваше. Той стана, взе някаква бухалка и ме удари с все сила в ребрата, а лукавата усмивка не слизаше от лицето му.
- Знаеш ли защо не те убихме още докато лежеше безпомощен на асвалта- попита той с глас в който долавях ирония.
- Аз не знам, защо сте ме хванали, защо съм в центъра на някакъв рунически кръг и не знам кой си ти.
- За да удължа страданията ти, ще ти разкажа всичко- каза демона след което се изплю в лицето ми. Храчката му се смеси със съсирналата кръв и образува гъста и гнусна смес.- Казвам се Маел. Погнахме те, защото уби сестрата и първа любовница на Вълка, този рунически кръг няма да ти позволи да се върнеш отново в прословутата си стаичка. А не те убихме, за да удължим страданията ти докрай.
За втори път усетих как бухлката се стоварва върху торса ми, като този път преобърна стола ми и аз паднах върху главата си.
След още два часа:
- Събуди се ,спящо красавице- чух неприятния глас на Маел да кънти в главата ми.- Имам новина за теб. Един демон случайно се е изгаврил с душата на твоята любима, а ние не можахме да го спрем. Ха-ха-ха. Май ще го прави пак и пак и ...
- Спри- проплаках аз, отчасти заради болката, отчасти заради тъгата.- Кажи какво искаш от мен.
- Един демон да плаче. Ти си позор за нас- изсмя се той, и ритна главата ми която лежеше на пода. Устата ми се изпълни с кръв, а няколко зъба се откъснаха от венците си. Изплюх се на земята.- Искам да страдаш. Разбра ли ме? Ти ще страдаш нищожество. Тук няма кой да ти помогне, няма кой да те изведе от мазето на Вълка. Каква ирония. Ти преследваше един ангел, за да се докопаш до информация коя само Вълка можеше да ти даде. Е стигна до къщата му, но даже нямаш сили да извикаш и да го попиташ.
Мисля да те оставя на моите приятели тук, Гадилион, Берфалк и Астадор да се оправят с теб.
Маел се изсмя, обърна се и се качи по някакви стълби. Когато затръшна вратата трите демона започнаха да му удрят къде ли не. След пет минути, на границата между живота и смъртта изпаднах в кома и вече не усещах болка, както не усещах дали съм жив или мъртав...
- Господине, добре ли сте?
- Да, да всичко е наред. Ще спреш ли тук?
Шофьора изпълни заповедта ми и натисна спирачката. Слязох от колата, все още разтърквайки слепоочията си. Подадох му още сто долара през отвореното стъкло, а той ми благодари сърдечно, въпреки че отначало не искаше да ги приеме.
Какво ми ставаше. Защо омеквах. Ако бях стария Крейн досега и продавача и шофьора да са мъртви.
В далечината забелязах как един демон придружен от четири безплътни сенки се бяха насочили към мен, а у никой у тях не усещах добри чуства свързани с моята особа.
Мисълта ми бързо започна да премисля всички възможности. Имаше един склад в който можех да ги причакам и убия, но болката беше толкова силна, че не бях в състояние за битка. Затичах се в обратната посока без да се оглеждам докато пресичах. Това бе една от най- големите ми грешки.
Усетих как един пикап се вряза в тялото ми чупейки няколко от ребрата ми. Изкрещях от болка, а света около мен започна да се вихри със страшна скорост. Усетих как демона се приближава до мен и ме вдига като перушинка, след което се изсмива зловещо и ме хвърля като детска играчка в пикапа.
Събудих се час по- късно. Главата ми се маеше, сякаш бях препил Болката беше невъобразима. Бях завързан с някакви въжета, а около стола ми бяха изписани с тебешир някакви символи които в момента не можех да разчета.
Чух някой да говори, но не разбирах какво казваше. Чувах само бавното и отмерено туптене на сърцето си. Надигнах глава и се опитах да различа онзи който ми говореше. Беше същия демон, който ме преследваше. Той стана, взе някаква бухалка и ме удари с все сила в ребрата, а лукавата усмивка не слизаше от лицето му.
- Знаеш ли защо не те убихме още докато лежеше безпомощен на асвалта- попита той с глас в който долавях ирония.
- Аз не знам, защо сте ме хванали, защо съм в центъра на някакъв рунически кръг и не знам кой си ти.
- За да удължа страданията ти, ще ти разкажа всичко- каза демона след което се изплю в лицето ми. Храчката му се смеси със съсирналата кръв и образува гъста и гнусна смес.- Казвам се Маел. Погнахме те, защото уби сестрата и първа любовница на Вълка, този рунически кръг няма да ти позволи да се върнеш отново в прословутата си стаичка. А не те убихме, за да удължим страданията ти докрай.
За втори път усетих как бухлката се стоварва върху торса ми, като този път преобърна стола ми и аз паднах върху главата си.
След още два часа:
- Събуди се ,спящо красавице- чух неприятния глас на Маел да кънти в главата ми.- Имам новина за теб. Един демон случайно се е изгаврил с душата на твоята любима, а ние не можахме да го спрем. Ха-ха-ха. Май ще го прави пак и пак и ...
- Спри- проплаках аз, отчасти заради болката, отчасти заради тъгата.- Кажи какво искаш от мен.
- Един демон да плаче. Ти си позор за нас- изсмя се той, и ритна главата ми която лежеше на пода. Устата ми се изпълни с кръв, а няколко зъба се откъснаха от венците си. Изплюх се на земята.- Искам да страдаш. Разбра ли ме? Ти ще страдаш нищожество. Тук няма кой да ти помогне, няма кой да те изведе от мазето на Вълка. Каква ирония. Ти преследваше един ангел, за да се докопаш до информация коя само Вълка можеше да ти даде. Е стигна до къщата му, но даже нямаш сили да извикаш и да го попиташ.
Мисля да те оставя на моите приятели тук, Гадилион, Берфалк и Астадор да се оправят с теб.
Маел се изсмя, обърна се и се качи по някакви стълби. Когато затръшна вратата трите демона започнаха да му удрят къде ли не. След пет минути, на границата между живота и смъртта изпаднах в кома и вече не усещах болка, както не усещах дали съм жив или мъртав...
Last edited by Beleg Kutalion on Thu Aug 11, 2005 12:21 am, edited 2 times in total.
Тъмнина и мирис на гнило и нечисто. Каде ме беше запратил Дремо сега. Видях тънката линия светлина пред себе си и протегнах ръка. Вратите се отвориха и излязох от гардероба. Трябва да го науча за проявата на хумор.
Ах Ню Йорк град на масови убиици, атентати изнасилвания и поквара град за всеки демон. А да разбира се град на луди улични банди и незаконни групировки.
Азазел мина бързо през апартамента. Дрогитата натръшкали се из него не му обърнаха внимание сигурно за тях бе част от някоя фантазия. Това бяха днешните сатанисти купчина отрепки с нищо неприличащи на миналото сега сатанизмът беше мода из определени среди а не призвание.
Вратата и да беше заключена не забеляза продължи надолу към улицата а от там към един стар познат.
Един час по късно и с 50 долъра по малко в джоба Азазел най-накрая стигна целата си.
Огромната вила-имение с триметрова ограда и солидна охрана беше пред него. Разбира се спряха го още на вратата безвратното момче с автомата под мишница го изгледа злобно и го попита на каде е тръгнал.
- Виж дай да си спестим малко игрички. Знам че Мардириани е вътре така че просто му предай че на гости му е дошъл Али-ашал - Мутрата го изгледа тъпо но аурата на властност която излъчваше Азазел възпря репликата му в полуотворената му уста. Така вместо да отвърне на дребничкият мъж пред себе си голилата зашепна нещо в ръкава си.
Последвалите минути бяха доста скучни затова Азазел ги оплътняваше с планове за превземане на това място. Трябваше да признае че имаше прилична защита под парадноста си личаха добра подготовка някой щеше да остане доста изненадан от онази туфичка трева там или от това ча зад оградата същност тече по голям волтаж отколкото по нея. И все пак с добра подготовка и десетина момци за 10 минути да е овладял раиона.
Най-накрая една лимузина спря пред вратата от нея излезе тип който имаше малко по културен вид. Италиянец веднага прецени Азазел походката дългата коса и скъпият костиум го издаваха.
- Мистър Али-ашал моля заповядайте - каза жабарят след като се отмести и показа лимузината - господин Мардириани ще ви приеме.
Дребният човечец тръгна към колата и минавайки покрай гарда му намигна.
Цели пет минути отне на колата да стигне от вратата до имението кадето го чакаха двама охранители единият му показа да си вдигне ръцете а другият прекара метален детектор по тялото му.
- Извинете за безпокойството господине стандартна процедура - осведоми го жабарят представил се като Пиетро - От тук моля.
След няколко стълби и изнервящото тропане на гардовете след него на Азазел му посочиха една врата.
- Аааа Али-ашал.
- Мардириани - ритуалната прегръдка с потупване която означаваше че госта е добре приет, чу как врата се затваря зад него от гардовете.
- Какво те води насам стари приятелю ? - в тона му се питаше друго.
- Дошъл съм за да поискам една услуга от теб.
- Така ли, така ли, много интересно с какво мога да ти помогна стари приятелю - гласът му едва ли можеше да стане по-мазен.
- Издирвам една робиня избягала е и имам информация че е в този град в момента.
- Така така робиня казваш и как така се интересуваш толкова от нея - той ми намигна - да не би да ти е харесала повечко в леглото - мазен смях подходящ за собственика си. Италианецът вдигна ръка за да ме потупа по рамото в израз на добрата шега но погледът ми го спря насред движението му.
- Не птичето е излетяло с помоща на федералните и сега те я покриват а тя може да им каже някой по интересни неща около моят бизнес. Смятам че са я довели тук.
- Значи птичето имало и добър глас а. Как изглежда твоята "робиня".
- Тя е към 170 с дълга черна коса и изкючително светли очи слаба и бледа, знаеш как това се цени при нас, името и е Анджела но федералните може да си дали някое друго.
- Еее Али знаеш ли колко ще ми е трудно да намеря такова момиче нещо по така няма ли да ми дадеш като информация все пак това е многомилионен град - мазната му усмивка говореше за това че искренно се забавлява.
- Ти държиш целият нелегален бизнес в града Марко не ми казвай че не можеш да намериш когото и да е тук.
- Е добре Али а сега към бизнеса защо да ти помагам да си оправяш бакийте ?
- Защото си ми приател дължиш ми услуга и така ще спечелиш ексклузивна цена за най-новата ми партида оръжие.
- Така ли колко ексклузивна и за какво оръжие говорим - най-после изглеждаше сериозен. Азазел се наведе напред.
- Дроселни куршуми при проникване в тялото предизвикват реакция с кръвта, отравят я и след 2 часа жертвата умира независимо каде е оцелена. Освен това ги произвеждам в всякакви калибри и харектеристики. Можеш да вземеш и бронебойни такива. Ще спечелиш много от разпространението им.
- Слушам те както винаги успя да ме заинтрегуваш, та как казваш се казвало онова момиче - италианецът се облегна назад.
- Анджела, ако я намериш ще имаш 50 % намаление на цената - с тези думи Азазел стана.
- Бъразаш ли приателю - Мардириани се изправи също.
- Да за жалост но можеш да ме намериш по обичайният начин.
- Знаеш че не обичам модерните технологий - заоплаква се лоената топка - Тоя интернет е ужасен.
Азазел обаче вече не го чуваше беше доволен бе успял да продаде оръжие за унищожение и да впрегне малко престъпноста за свой нужди. Всичко щеше да е добре ако не усещаше нечие присъствие.
- Знам каде е изхода Марко не ме изпращай.
Минути по късно вече бе навън и вървеше бавно по пътя. Два джипа го застигнаха и спряха до него. Азазел ги изгледа навъсено а от колите бързо се изсипа охраната му. Един наглед негър демон му козирува:
- Сър !
- Бавите се както обикновенно и какви са тези бръкми какво сте се понесли като девити в Ада. Закарайте ме в квартирата.
Два часа по късно разположил се удобно в голям хотелски апартамент Азазел слушаше спокойна музика докато чакаше Шока да пристигне с последният си доклад. Охраната най-после се бе заела със задълженията си както трябва и бе станала незабележима макар норвежецът който докара румсървиса да можеше да се прикрие и по добре.
Въпреки музиката обаче Падналият почваше да се изнервя Шока се бавеше а меточноста бе едно от нещата който Азазел мразеше. Най-накрая на вратата се почука и Глоувър влезе внимателно в стаята. Веднага застана в стойка мирно и зачака. Педантичноста му издаваше нервност която Азазел не пропусна.
- Говори какви са новините ?
- Сър имаме проблем, оказва се че Анджела изобщо не се е запътила насам.
- КАКВООО Ти имаш проблем значи - Азазел беше скочил от стола и гледаше по високият в момента демон право в очите - искаш да ми кажеш че съм се разкарвал до тук зареди гледката ти да не ме вземаш за чумава сукуба бре.
- Ннее сър информаторът ни се оказа в грешка. Оказва се че Белязаната се е насочила надругаде но неможем да установим накаде.
- Кажи някоя добра новина която да промени съдбата ти на роб в мините - процеди през зъби демона.
- Открихме част от останалите преследвачи. Оказва се че Михаил се е включил в лова, сутринта е организирал сбор на ангелите във Света София, Освен това разпознахме и един от демоните. Става дума за Самаел който ви е изпратил и съобщение за среща.
- Михаил, Михаил добре най-после раздвижване в противниковият лагер при това те извадиха тежката артилерия играта ще бъде добра - Падналият изглеждаше доволен - Какво иска Самаел ?
- Среща сър - Глоувър направи няколко жеста и във въздуха се появи посланието - чака ви в някакъв бар.
- Да и Сам го видях. Искам да се погрижите за онзи некадърник който наричаш наш информатор искам да ми усигуриш душата му и Акрамон лично да се занимае с нея. Ще му бъде платено. Искам да следиш действията на Михаил и да ме оведомяваш на момента в който тои предприеме нещо. Искам незабавен транспорт до този бар и плътно следене на Самаел и всеки който участва в преследването никой повтарям Никой не трябва да има по добра информация от мен Разбра ли ме ? И без повече издънки защото може да те преместя в някое по удачно тяло.
Два часа по късно в барът нямаше никой Азазел разбра това без дори да влиза вътре Самаел не го беше изчакал което подразни демона и той се отнесе към Ада.
Ах Ню Йорк град на масови убиици, атентати изнасилвания и поквара град за всеки демон. А да разбира се град на луди улични банди и незаконни групировки.
Азазел мина бързо през апартамента. Дрогитата натръшкали се из него не му обърнаха внимание сигурно за тях бе част от някоя фантазия. Това бяха днешните сатанисти купчина отрепки с нищо неприличащи на миналото сега сатанизмът беше мода из определени среди а не призвание.
Вратата и да беше заключена не забеляза продължи надолу към улицата а от там към един стар познат.
Един час по късно и с 50 долъра по малко в джоба Азазел най-накрая стигна целата си.
Огромната вила-имение с триметрова ограда и солидна охрана беше пред него. Разбира се спряха го още на вратата безвратното момче с автомата под мишница го изгледа злобно и го попита на каде е тръгнал.
- Виж дай да си спестим малко игрички. Знам че Мардириани е вътре така че просто му предай че на гости му е дошъл Али-ашал - Мутрата го изгледа тъпо но аурата на властност която излъчваше Азазел възпря репликата му в полуотворената му уста. Така вместо да отвърне на дребничкият мъж пред себе си голилата зашепна нещо в ръкава си.
Последвалите минути бяха доста скучни затова Азазел ги оплътняваше с планове за превземане на това място. Трябваше да признае че имаше прилична защита под парадноста си личаха добра подготовка някой щеше да остане доста изненадан от онази туфичка трева там или от това ча зад оградата същност тече по голям волтаж отколкото по нея. И все пак с добра подготовка и десетина момци за 10 минути да е овладял раиона.
Най-накрая една лимузина спря пред вратата от нея излезе тип който имаше малко по културен вид. Италиянец веднага прецени Азазел походката дългата коса и скъпият костиум го издаваха.
- Мистър Али-ашал моля заповядайте - каза жабарят след като се отмести и показа лимузината - господин Мардириани ще ви приеме.
Дребният човечец тръгна към колата и минавайки покрай гарда му намигна.
Цели пет минути отне на колата да стигне от вратата до имението кадето го чакаха двама охранители единият му показа да си вдигне ръцете а другият прекара метален детектор по тялото му.
- Извинете за безпокойството господине стандартна процедура - осведоми го жабарят представил се като Пиетро - От тук моля.
След няколко стълби и изнервящото тропане на гардовете след него на Азазел му посочиха една врата.
- Аааа Али-ашал.
- Мардириани - ритуалната прегръдка с потупване която означаваше че госта е добре приет, чу как врата се затваря зад него от гардовете.
- Какво те води насам стари приятелю ? - в тона му се питаше друго.
- Дошъл съм за да поискам една услуга от теб.
- Така ли, така ли, много интересно с какво мога да ти помогна стари приятелю - гласът му едва ли можеше да стане по-мазен.
- Издирвам една робиня избягала е и имам информация че е в този град в момента.
- Така така робиня казваш и как така се интересуваш толкова от нея - той ми намигна - да не би да ти е харесала повечко в леглото - мазен смях подходящ за собственика си. Италианецът вдигна ръка за да ме потупа по рамото в израз на добрата шега но погледът ми го спря насред движението му.
- Не птичето е излетяло с помоща на федералните и сега те я покриват а тя може да им каже някой по интересни неща около моят бизнес. Смятам че са я довели тук.
- Значи птичето имало и добър глас а. Как изглежда твоята "робиня".
- Тя е към 170 с дълга черна коса и изкючително светли очи слаба и бледа, знаеш как това се цени при нас, името и е Анджела но федералните може да си дали някое друго.
- Еее Али знаеш ли колко ще ми е трудно да намеря такова момиче нещо по така няма ли да ми дадеш като информация все пак това е многомилионен град - мазната му усмивка говореше за това че искренно се забавлява.
- Ти държиш целият нелегален бизнес в града Марко не ми казвай че не можеш да намериш когото и да е тук.
- Е добре Али а сега към бизнеса защо да ти помагам да си оправяш бакийте ?
- Защото си ми приател дължиш ми услуга и така ще спечелиш ексклузивна цена за най-новата ми партида оръжие.
- Така ли колко ексклузивна и за какво оръжие говорим - най-после изглеждаше сериозен. Азазел се наведе напред.
- Дроселни куршуми при проникване в тялото предизвикват реакция с кръвта, отравят я и след 2 часа жертвата умира независимо каде е оцелена. Освен това ги произвеждам в всякакви калибри и харектеристики. Можеш да вземеш и бронебойни такива. Ще спечелиш много от разпространението им.
- Слушам те както винаги успя да ме заинтрегуваш, та как казваш се казвало онова момиче - италианецът се облегна назад.
- Анджела, ако я намериш ще имаш 50 % намаление на цената - с тези думи Азазел стана.
- Бъразаш ли приателю - Мардириани се изправи също.
- Да за жалост но можеш да ме намериш по обичайният начин.
- Знаеш че не обичам модерните технологий - заоплаква се лоената топка - Тоя интернет е ужасен.
Азазел обаче вече не го чуваше беше доволен бе успял да продаде оръжие за унищожение и да впрегне малко престъпноста за свой нужди. Всичко щеше да е добре ако не усещаше нечие присъствие.
- Знам каде е изхода Марко не ме изпращай.
Минути по късно вече бе навън и вървеше бавно по пътя. Два джипа го застигнаха и спряха до него. Азазел ги изгледа навъсено а от колите бързо се изсипа охраната му. Един наглед негър демон му козирува:
- Сър !
- Бавите се както обикновенно и какви са тези бръкми какво сте се понесли като девити в Ада. Закарайте ме в квартирата.
Два часа по късно разположил се удобно в голям хотелски апартамент Азазел слушаше спокойна музика докато чакаше Шока да пристигне с последният си доклад. Охраната най-после се бе заела със задълженията си както трябва и бе станала незабележима макар норвежецът който докара румсървиса да можеше да се прикрие и по добре.
Въпреки музиката обаче Падналият почваше да се изнервя Шока се бавеше а меточноста бе едно от нещата който Азазел мразеше. Най-накрая на вратата се почука и Глоувър влезе внимателно в стаята. Веднага застана в стойка мирно и зачака. Педантичноста му издаваше нервност която Азазел не пропусна.
- Говори какви са новините ?
- Сър имаме проблем, оказва се че Анджела изобщо не се е запътила насам.
- КАКВООО Ти имаш проблем значи - Азазел беше скочил от стола и гледаше по високият в момента демон право в очите - искаш да ми кажеш че съм се разкарвал до тук зареди гледката ти да не ме вземаш за чумава сукуба бре.
- Ннее сър информаторът ни се оказа в грешка. Оказва се че Белязаната се е насочила надругаде но неможем да установим накаде.
- Кажи някоя добра новина която да промени съдбата ти на роб в мините - процеди през зъби демона.
- Открихме част от останалите преследвачи. Оказва се че Михаил се е включил в лова, сутринта е организирал сбор на ангелите във Света София, Освен това разпознахме и един от демоните. Става дума за Самаел който ви е изпратил и съобщение за среща.
- Михаил, Михаил добре най-после раздвижване в противниковият лагер при това те извадиха тежката артилерия играта ще бъде добра - Падналият изглеждаше доволен - Какво иска Самаел ?
- Среща сър - Глоувър направи няколко жеста и във въздуха се появи посланието - чака ви в някакъв бар.
- Да и Сам го видях. Искам да се погрижите за онзи некадърник който наричаш наш информатор искам да ми усигуриш душата му и Акрамон лично да се занимае с нея. Ще му бъде платено. Искам да следиш действията на Михаил и да ме оведомяваш на момента в който тои предприеме нещо. Искам незабавен транспорт до този бар и плътно следене на Самаел и всеки който участва в преследването никой повтарям Никой не трябва да има по добра информация от мен Разбра ли ме ? И без повече издънки защото може да те преместя в някое по удачно тяло.
Два часа по късно в барът нямаше никой Азазел разбра това без дори да влиза вътре Самаел не го беше изчакал което подразни демона и той се отнесе към Ада.
Hot and Hairy
-
Beleg Kutalion
- Самотник
- Posts: 2118
- Joined: Tue Nov 02, 2004 8:11 pm
Mясто: Мазето на Вълка
Отворих трудно очи. Бях обгърнат от тъмнина и не усещах нищо, може би защото почти цялото ми тяло бе натрошено. Главата ми кантеше като камбаните на някоя огромна катедрала.
След като очите ми свикнаха с тъмнината забелязах как един от символите почти се бе изтрил, а върху него имаше петънца кръв. В съзнанието ми изплува идея как да избягам.
Започнах да търкам лицето си толкова силно в каменния под, така че скоро кожата се разкъса и бликна кръв. С кръвта изтрих символите около мен и вече бях свободен. Опитах се да се прехвърля в стаичката си, но силите ми не бяха достатъчни и ме прехвърлиха на произволно място.
Намирах се обграден от хиляди малки, зли очички скрили се в храстите наоколо. Не можех да се изправя защото и демоничното ми тяло бе наранено. Трябваше да се регенерирам, но едва ли щях да стигна до сигурно място заобграден с тези зверове.
Нечии ръце ме подхванаха и ме понесоха нанякъде. Имах чуството, че съществото хванало ме е забило ноктите си в плътта ми, но не бях сигурен. Скоро "то" ме пусна на земята. Обстановката се бе променила. Намирах се в същата онази "кръчма" в която бях убил "съдържателя". Сега той стоеше над мен и се смееше леко истерично.
- Защо в рамките на един ден срещам всеки който иска да ме унищожи и не съм в състояние да се защитя?
- Съдба- отвърна демона с няколкото глави и извади нещо подобно на ритуален нож. Заби го точно на мястото на което бях забил едно от моите остриета в тялото на "живото" падре. След малко извади и сребърен кръст.
- Знаеш какво ще направя сега нали?
Изплюх се в едно от лицата на демона, а той избърса храчката примесена с кръв и посегна да забие кръста в черепа ми, но точно в този момент се чу нечий вик, а аз използвах момента да се телепортирам още веднъж. Този път вече бях в своята обител. Тук бях недосегаем... засега. Ако Михаил дойдеше тук нямаше да мога да се защитя.
Станах от земята и се дотътрих до бюрото си. Там ме чакаше малко листче с изписани демонични символи. Вдигнах го сякаш вдигах стотина килограма и прочетох написаното.
" Ела в лувъра, точно след половин час. Ще те чакам там, за да ти кажа нещо много важно. Подпис: Максим Калтриан Масакр."
Кой по ангелите беше този тип и как бе проникнал тук. Нямаше значение, защото нямах достатъчно време да се регенерирам изцяло. Имаше само една възможност. Да използвам истинската си обвивка. Тази на Расмус. Риска беше доста голям, защото ако този Максим ми мислеше злото и ме убиеше докато съм в тялото на Расмус щях да бъда изгубена душа и да се скитам вечно из ада.
Поех риска.
Място: Франция. Париж. Лувъра. Точно пред скулптурата "Мислителя".
Гледах с недоумение това произведение на изкуството и тъкмо се чудех кой дава на човеците тези идеи когато усетих потупване по рамото.
- Виждам, че си в истинската си обвивка демоне- чух женски глас.
Обърнах се светкавично и видях доста привлекателна... обвивка. Интересното беше, че зад нея стоеше ангел, който не познавах.
- Виждам, че си ангел, който иска да загуби своята- отвърнах аз с почти подигравателна усмивка.
- Нека спрем с комплиментите и да говорим делово. Доведох те тук, за да ти кажа последното местонахождение на Анджи откъдето да започнеш да търсиш, но...- ангела спря за миг, за да се увери, че "я" слушам и продължи- трябва да ми обещаеш, че повече няма да създаваш масови безредици, и че докрая на търсененто няма да се появяваш в друга обвивка освен тази в която си сега.
Преглътнах лютивия хап. Това беше прекалено голям риск. Ако приемех щях да съм много пред другите, но недай си боже да ме намерят и да ме убият...
- Ще помисля и ще ти дам знак- казах аз и посочих Мона Лиза, до която бяхме стигнали несъзнателно.- Там ще поставя отговора си, но преди да изчезна в пламъци искам да те попитам. Защо носиш моето име?
Тя ми смигна и ми подаде бележка след което ми обърна гръб и изчезна някъде из коридорите. Разгърнах листчето и прочетох "много поздрави от майка ни, която е ангел".
Какво? Започнах да прехвърлям възмоности през съзнанието си и една единствена можеше да е вярна. Бях осъзнал, че майка ми не е човек, а ангел, а жената с която туко що разговарях бе моя сестра, която също като мен е скрила истинското си име зад псевдонима "масакр", който на латински значеше клане, но на шумерски приемаше значението на думата "милост"!
Изчезнах в пламъци, като този път не оставих следа...
Отворих трудно очи. Бях обгърнат от тъмнина и не усещах нищо, може би защото почти цялото ми тяло бе натрошено. Главата ми кантеше като камбаните на някоя огромна катедрала.
След като очите ми свикнаха с тъмнината забелязах как един от символите почти се бе изтрил, а върху него имаше петънца кръв. В съзнанието ми изплува идея как да избягам.
Започнах да търкам лицето си толкова силно в каменния под, така че скоро кожата се разкъса и бликна кръв. С кръвта изтрих символите около мен и вече бях свободен. Опитах се да се прехвърля в стаичката си, но силите ми не бяха достатъчни и ме прехвърлиха на произволно място.
Намирах се обграден от хиляди малки, зли очички скрили се в храстите наоколо. Не можех да се изправя защото и демоничното ми тяло бе наранено. Трябваше да се регенерирам, но едва ли щях да стигна до сигурно място заобграден с тези зверове.
Нечии ръце ме подхванаха и ме понесоха нанякъде. Имах чуството, че съществото хванало ме е забило ноктите си в плътта ми, но не бях сигурен. Скоро "то" ме пусна на земята. Обстановката се бе променила. Намирах се в същата онази "кръчма" в която бях убил "съдържателя". Сега той стоеше над мен и се смееше леко истерично.
- Защо в рамките на един ден срещам всеки който иска да ме унищожи и не съм в състояние да се защитя?
- Съдба- отвърна демона с няколкото глави и извади нещо подобно на ритуален нож. Заби го точно на мястото на което бях забил едно от моите остриета в тялото на "живото" падре. След малко извади и сребърен кръст.
- Знаеш какво ще направя сега нали?
Изплюх се в едно от лицата на демона, а той избърса храчката примесена с кръв и посегна да забие кръста в черепа ми, но точно в този момент се чу нечий вик, а аз използвах момента да се телепортирам още веднъж. Този път вече бях в своята обител. Тук бях недосегаем... засега. Ако Михаил дойдеше тук нямаше да мога да се защитя.
Станах от земята и се дотътрих до бюрото си. Там ме чакаше малко листче с изписани демонични символи. Вдигнах го сякаш вдигах стотина килограма и прочетох написаното.
" Ела в лувъра, точно след половин час. Ще те чакам там, за да ти кажа нещо много важно. Подпис: Максим Калтриан Масакр."
Кой по ангелите беше този тип и как бе проникнал тук. Нямаше значение, защото нямах достатъчно време да се регенерирам изцяло. Имаше само една възможност. Да използвам истинската си обвивка. Тази на Расмус. Риска беше доста голям, защото ако този Максим ми мислеше злото и ме убиеше докато съм в тялото на Расмус щях да бъда изгубена душа и да се скитам вечно из ада.
Поех риска.
Място: Франция. Париж. Лувъра. Точно пред скулптурата "Мислителя".
Гледах с недоумение това произведение на изкуството и тъкмо се чудех кой дава на човеците тези идеи когато усетих потупване по рамото.
- Виждам, че си в истинската си обвивка демоне- чух женски глас.
Обърнах се светкавично и видях доста привлекателна... обвивка. Интересното беше, че зад нея стоеше ангел, който не познавах.
- Виждам, че си ангел, който иска да загуби своята- отвърнах аз с почти подигравателна усмивка.
- Нека спрем с комплиментите и да говорим делово. Доведох те тук, за да ти кажа последното местонахождение на Анджи откъдето да започнеш да търсиш, но...- ангела спря за миг, за да се увери, че "я" слушам и продължи- трябва да ми обещаеш, че повече няма да създаваш масови безредици, и че докрая на търсененто няма да се появяваш в друга обвивка освен тази в която си сега.
Преглътнах лютивия хап. Това беше прекалено голям риск. Ако приемех щях да съм много пред другите, но недай си боже да ме намерят и да ме убият...
- Ще помисля и ще ти дам знак- казах аз и посочих Мона Лиза, до която бяхме стигнали несъзнателно.- Там ще поставя отговора си, но преди да изчезна в пламъци искам да те попитам. Защо носиш моето име?
Тя ми смигна и ми подаде бележка след което ми обърна гръб и изчезна някъде из коридорите. Разгърнах листчето и прочетох "много поздрави от майка ни, която е ангел".
Какво? Започнах да прехвърлям възмоности през съзнанието си и една единствена можеше да е вярна. Бях осъзнал, че майка ми не е човек, а ангел, а жената с която туко що разговарях бе моя сестра, която също като мен е скрила истинското си име зад псевдонима "масакр", който на латински значеше клане, но на шумерски приемаше значението на думата "милост"!
Изчезнах в пламъци, като този път не оставих следа...