УВОД : Кръчмата "Зелената Котка" представлява нещо като портал между световете. Всеки свят, без значение къде се намира има проекция на нея, намираща се някъде на него. Особеното на този портал е, че само създания с високи магьоснически познания могат да го открият, другите създания трябва да бъдат преведени от вещи лица.
В кръчмата могат да се срещнат практически всякакви същества, стига преминаването им да е правдоподобно (или казано по друг начин - няма ограничения за раси, възраст и т.н. стига да може да се обясни как е попаднал героя в кръчмата ). За съществата влезли в кръчмата не е проблем да стигнат до който си свят искат, включително и неоткрити досега от останалите същества светове, стига ( такива светове се оставят на въображението на техните откриватели . За начало приключението ще почне от "Зелената Котка".
ИЗИСКВАНИЯ ЗА ГЕРОИТЕ Единствените ограничения, които ще имат героите са следните : Желателно е всички герои, които ще участват да са най-малко напреднали във областта, която са си избрали. (Не се позволяват героите да са божества,но е желателно да си разбират от работата, или даже повече - да са експерти в областта си, защото изпитанията, на които ще бъдат подложени няма да са никак лесни ...).
Всичко останало е позволено, стига да е написано правдоподобно...
НАЧИН НА ИГРА Тази линия е замислена, за да даде пълна свобода на участниците в нея, така че, поне отначало всяко действие, обяснено добре от извършителя си се счита за възможно ... (надяваме се героите да не прекаляват с дадената им свобода и да не забравят, че колко и да са "нагрухани" са смъртни...)
Ми, това е от мен ... дано се съберем хора и да се получи нещо яко :Р[/b]
Вечер е ... Пълната луна осветяваше заспиващия град. Във въздуха се усещаше мириса на разцъфнали дървета. Пролетта дойде учудващо рано тази година. Пресякох ненатоварената от движещи се автомобили улица и се озовавах в големия парк, на който така и не бях научил името, нищо че редовно минавах от тук по път за Кръчмата. Колко години вече бях прекарал сред обикновените хора, като обикновен човек. Десет ли станаха, двадесет ли. Какво ли биха си помислили "добрите ми приятели", ако ознаеха кой всъщност съм? Сигурно биха ми се изсмяли и биха ми записали час при психиатър. Не бих ги винил. Кой в наши дни би повярвал, че един занимаващ се с програмиране "младеж", всъщност е Тери Сторн - тъмен маг, на повече от 7000 години. Как само се промениха хората. Усещам как вярата им в другите хора намалява с всеки изминал ден. Няма го вече моралът, който беше едно време. Всички вече гледат само себе си и не ги интересуват другите. Вече не честта, а лицемерието движеше света "напред". Затова се нуждая от време на време да посещавам мястото, към което съм се запътил - Зелената Котка - порталът между световете. Където винаги мога да срещна подкрепата на истинските си приятели, където моралът и честта не са отживелица, където ...
Потънал в тези размисли, въобще не усетих как се приближавам до мястото, закъдето се бях запътил. Опомних се едва когато започнаха добре познатите ми усещания: въздухът около мен сякаш се сгъсти и придоби плътност като на желе или прекалено сладък сироп, през който трябваше да си пробивам път с усилие. Човек, който не беше посветен в тайната на мястото, въобще нямаше да може да измине тези няколкостотин последни метра – съпротивлението (което той нямаше дори да усети) щеше да го отклони леко встрани към някоя от съседните улици. Моят добър приятел Айвън Рийс – също постоянен клиент в “Зелената котка” и адски добър физик – веднъж се опита да ми обясни нещо за това, но ми надрънка толкова много непонятни за мен термини, че аз, честно казано, нищо не разбрах. Схванах единствено най-баламската метафора, която той употреби накрая, когато видя, че гледам по-тъпо и от хакер, седнал пред афганистански компютър. Та значи според него мястото, където се намираше кръчмата, било нещо от рода на онези камини, които топлят повече от една стая, понеже имат не един, а няколко отвора и преминават през стената. На това място пространството и времето били смачкани в такава здрава каша, че не означавали нищо повече от безсмислен набор от звукове. Ето затова клиентите бяха толкова разнородни – от рицари с тежки двуръчни мечове, целите заковани в желязо, през напълно нормално изглеждащи банкери адвокати и лекари, та чак до странно облечени мъже, жени и други същества, някои от които може би бяха жители на Земята, а други – на планети или епохи, които само Мракът знаеше със сигурност. Впрочем, въпросът с разбираемостта в кръчмата беше повече от прекрасно уреден – всеки разбираше това, което приказват другите. Всеки от посетителите беше дошъл в онази кръчма, която беше в неговия град, време или планета... само че всички те бяха всъщност една-единствена – прословутата “Зелената котка”. Схванахте ли? Не се притеснявайте, и аз отначало гледах умно. Учителят ми (с когото между другото се бях запознал не на друго място, а естествено в “Котката”) обичаше да казва: “Не е грях да не разбираш нещо; грях е да се правиш, че разбираш, и да сториш куп глупости заради незнанието си”.
Междувременно, докато се унасях в тези мисли, неусетно бях успял да стигна до тежката врата на “Зелената котка” – масивен дъб, обкован с железни ленти, който ухаеше така, сякаш вчера е бил отсечен, рендосан и лакиран. Когато я бутнах и прекрачих прага, както винаги усещането за плътен и непроходим въздух изчезна веднага щом вдишах с пълни гърди аромата на атмосферата вътре. Ухаеше на дим от камината, на гъст и ароматен тютюн
Като разбутах внимателно групата вече основателно подпийнали даранци, които сякаш никога не излизаха оттук, успях с доста усилия да стигна до любимото си място в ъгъла до бар-плота. Пътьом, естествено, се спрях до камината, за да се подмажа на талисмана на заведението – разкошната зелена персийка, лениво изпружила се на затоплените плочи отпред. Старите посетители обичаха да разказват как мацата получила необичайната си окраска и се превърнала в кръстница на кръчмата. Всичко станало преди доста години, много преди да науча за съществуването на това място, когато в една прекрасна вечер подпил хиервардски магьосник вдигнал скандал за някакви надписани (според него) в сметката пет тъмни елфически ейла. На пиян акъл пишман-чародеецът заплашил, че ще изрече едно от Забранените Заклинания и дори започнал да го прави, но за щастие объркал местата на пет-шест руни, а плюс това забравил и края. След много писъци, дим и преобърнати маси, когато хиервардецът бил изнесен навън за кратка и поучителна беседа с бодигарда, се установило, че единственият пострадал от екшъна била персийката на Рей Макгавърн. Не един и два пъти странстващи магове, които се отбивали в “Зелената котка” за чашка-две за из път, предлагали на Рей да оправят работата, но той с присъщото на всички кръчмари суеверие отказвал. Така писаната запазила свежия си пролетен цвят и до днес.
Седнах и притворих очи. Колко беше хубаво пак да се чувстваш като у дома. Поръчах си халба пенест елфически ейл, който веднага ми беше доставен от Рей Макгавърн, един от най-добрите ми приятели, който помня откакто кракът ми стъпи за първи път тук.
- Тери, как я караш.
- Както обикновено, друже. Радвам се, че когато ми дотъпее мога да отскоча до тук и да сръбна от най-добрия Ейл на света, е на световете...
- Ласкаеш ме, Тери. - въздъхна бармана и добави - Трябва да се връщам на поста си. Ще дойда да си побъбрим малко по-късно, когато навалицата тук стихне. До после.
Проследих го с поглед как отиде отсреща и започна да пълни отново изпразнените чаши на двамата Върколака, седнали точно срещу мен.
Останах сам с мислите си...
Last edited by zlobcho on Tue May 10, 2005 7:11 pm, edited 2 times in total.
Слънцето започваше да се скрива зад хоризонта когато Дрейк напусна поредния град от поредния свят . Обикалянето по световете в търсене на отмъщение не му донесе късмет . Той се бе запътил към порталът който водеше до кръчмата "Зелената Котка" , там той възнамеряваше д апохапне и почине , след което да продължи да търси убиеца и в останалите светове . Вече цели 5 години търсеше без успех , но въпреки това не се отказваше , защото бе уверен че един ден ще бъде възнаграден от съдбата за полойените усилия .
Мракът настъпваше бързо и за това той започна да реди някакви думу . След като изрече и последната той изведнъж изчезна .Това бе просто превръщане във стуя въздух , превръщане което щеше да му помогне да стигне до портала по-бързо . Когато отново се материализира тойстоеше пред чудно украсена арка , която излъчваше ярка синя светлина . Той се обърна и хвърли последен поглед на този свят в който бе прекарал около половин година .
Пое си дулбоко въздух , защото знаеше че въздуха от другата страна на портала бе почти невъзможен за дишане поради своята плътност .
Преминаването през портала бе кратко и той се озова в средата на парка намиращ се в близост до кръчмата . Потънал в размисли той се запъти към входа и не след дълго се бе озовал до масивната врата на "Зелената Котка" . На вратата Дрейк забеляза обява на която пишеше следното :
" Оведомяваме всички че вчера - Отрядът за борба с междугалактическите престъпници (ОБМП) залови и екзекутира един от най-опасните престъпници Ото Флик . "
Под текста той видя снимката на гореспоменатия престъпник и като че ли сърцето му се сви от омраза , защото на снимката той разпозна убиеца на своите родители . От една страна се радваше че най-накрая злосторника си е получил заслуженото но пък от друга бе ядосан че не е могъл той пръв да го намери и да отмъсти за семейството си . След като се поуспокои влзе в кръчмата , която бе пълна с народ , и се отправи към едно празно място в ъгъла на барплота. Поръча си чаша вино , която получи моментално от своя стар приятел Рей Макгавърн . Рей бе забелязъл угриженоста на Дрейк и го попита :
- Какво те мъчи приятелю ? Виждаш ми се угрижен .
- Нищо ! Просто разбрах че човека когото търся от толкова много време е бил екзекутиран вчера ОБМП .
-Че това не те ли радва ? Най-накрая родителите ти са отмъстени.
- Да радва ме , донякъде , но ми се искаше аз да бъда "палача" .
- Разбирам те напълно и аз щях да се чувствам така на твое място. А сега ме извини защото имам още много работа , както виждаш е препълнено . После може пак да си поприказваме ако имаш желание за това .
-Да да добре , върши си работата няма да те задържам повече.
Този кратък разговор със стар приятел се отрази на Дрейк много добре .Той се отпусна след което се потопи в мисли за това каво щеше да прави от тук на татък ...
Дали някога щях да намеря покой? Бях преминал през толкова много светове, а все още не бях намерил избавление от раздиращата ме мъка.
Сам в стаята извадих медальона с нейния образ. По белега оставен ми от онзи маг се стече сълза. Строполих се на пода и заплаках. Габриела бе умряла толкова млада.
Прибрах медальона под черната ми мантия и отворих вратата на "Зелената Котка". Там ме посрещна приятелската обстановка на различните същества там. Господи ненавиждах ги. Единствените хора, които засега познавах и уважавах бяха Рей (който винаги ми бе помагал в трудни моменти, както и на останалите посетители) и сервитьорката Риела, която днес не бе на смяна. Сигурно се мотаеше из някой свят на феи или нещо подобно. Харесвах я защото адски много приличаше на Габриела, а и характера и беше малко игрив.
Огледах се и забелязах, че някакъв гном ми е седнал на мястото. Приближих се до бара и извиках Рей.
- Както винаги. Дай една кана с вино за да утоля мъката си- казах на Рей и му посочих гнома.- Ако не ми стане от мястото ще се наложи да го ступам малко.
Рей ми смигна и подшушна:
- Добре. Само не чупи много мебели "Единак". Особено онзи стол на който е седнал гнома. Днес го докараха и е направен от телеурово дърво.
Запътих се към любимото ми място в ъгъла с ясната мисъл, че ще се наложи да го ступам.
- Това място е мое.
- Аз седнах пръв- каза гнома.
Усетих как той изважда някакъв малък арбалет изпод робата си и го слага под масата готов за стрелба. Малкият не знаеше с кой си има работа. На свой ред аз сложих юмручника си така, че да парирам изстрела му, а с лявата ръка го пернах леко по несъразмерната глава. Чу се приятен за ухото звън след което гнома се стовари на земята след близка среща с десния ми лакът. Хванах го за гушата, а малката гадина започна да размахва ръце. Без да иска гнома разкопча верижката на медальона ми, което ме вбеси. Стиснах го с все сила и го запратих в другия край на кръчмата. Всички седяха и ме гледаха опулени.
- Вие какво. Нямате ли си друга работа?- Извиках аз след което седнах най- спокойно и отпих от вече донесената ми кана вино. Блаженната течност се стичаше по гърлото ми и разнасяше топлината си из цялото ми тяло.
Някой си приближаваше към мен. Този някой бе доста впечатлен от мен и идваше не да ми дава задача ами с цел компания. Този някой бе Тери. Тери Сторн. Бях го мяркъл няколко пъти, но досега не бях разговарял с него. Е сега ми се бе отдала тази възможност, въпреки че не изгарях от желание за нови запознанства!
- Барман -извика дребничкият, строен мъж с тежък, пронизителен поглед и пича зад тезгяха побърза да се отзове услужливо:
- Кажи, Гарване?
- Един черен чай.
- С удоволствие - рече Рей, донесе поръчанато и се облъкати на бара срещу посетителя си?
- Пак ли си в кофти настроение?
- Чувал ли си нещо за Лятно Слънцестоене?
- Сори, Гарван, синът ти не се е вясвал?
- Беше ми син едно единствено прераждане.
- Да, Гарване - побърза да се съгласи Рей. Всъщност доколкото беше чул мъжът пред него, чието цяло име беше Три Гарванови Пера беше качил онова единайсет годишно момче на жертвената пирамидка... и то просто изчезнало... Завинаги. Никакви преражданиия, никакви инкарнаций, дори не се превърнало в Дух...
- Всеки могъщ маг рано или късно минава от тук... ако го видиш кажи му, че може би не съм бил прав.
- Непременно, Гарване - отвърна Рей потейки се при мисълта, че дребничкият човек ще реши отново да му прелива в главата образа на онова невръстно хлапе....
- Ще го разпознаеш ли, ако го видиш... по аурата... може да започнал да си избира друг тип тела за инкарнация.
- Непременно, Гарван, искаш ли нещо по сериозно от черен чай?
- Не, мисля че нямам нужда.
Рей кимна, защото събеседникът му наистина проявяваше всички признаци на алкохолно униние - а не беше сложил дори капка спирт в устата си. Реши все пак да рискува:
- Защо не поговориш с Тери?
- Последния път като поговорихме разрушихме някакъв свят.
- Не се ли сдобрихте.
- Да се сдобрим? - присви очи Гарвана - а имам ли избор? Той е единствения който е губел колкото мен в този скапан живот... И горе долу толкова продължително.
- Значи се кльопате сега - уточни Рей, опитвайки се да си спомни дали е застраховал всичката стока и мебелировка в бара.
- " Кльопаме се " - отвърна Гарвана - ще взема да отида да поговоря с него.
Точно в този момент се чу сериозен трясък, един гном прелетя през помещението и се разби в отсрещната стена. Гарвана видя, че бъдещия му събеседник отива към притихнилия гномохвърляч. Сторн излъчваше онази любезна смесица от любопитство, уважение и почтитителна ирония, която така прекрасно заместваше при него обикновенната, просташка агресивност на простосмъртните хора. Гарвана се засмя тихичко - покрай Тери винаги беше весело... и горещо. Реши да се присъедини към заформящия се разговор между тъмния маг и .... май елф беше непознатия.
Наведох се докато Тери пристъпваше с уверена стъпка към мен. Взех падналия на земята медальон и го мушнах под пазвата си. Сторн определено ми беше откраднал стила на обличане или аз бях откраднал неговия... все пак той беше на над 7000 години.
- Здравей... хм непознати- каза Тери и ме погледна изпод качулката си. Наистина изглеждаше внушителен
- Викай ми Белег или най- добре Единак- казах като пеодължавах да се наливам с вино.
- Може ли да седна- попита очтиво той. В същия момент усетих как още някой се е запътил към нас. Беше "Гарвана". Почудих се какво чак толкова съм направил, за да дойдат при мен двама от най- могъщите в "Зелената котка". Е един гном хвърлен през тридесетина метра не беше малка работа, но все пак...
- Попринцип бих ти отказал, но като знам кой си, май ще бъда принуден да приема- казах със завидно пренебрежение и повдигнах леко качулката си, така че Сторн да види белега ми.
- Красив белег. Къде го получи?
В този момент дойде и Гарвана.
- Тери, засега съм в меланхолично настроение и затова ще има мир помежду ни. Съгласен- каза Гарвана след което погледна към мен- А кой е този гномохвърляч?
- Ами... съгласен съм. Този тук е Белег "Единака". Седни да си поговорим. Тъ откъде викаш си получил Белега.
- Не съм в настроение за разговори- казах отново пренебрежително, след което се строполих на земята в неистови болки. Двата белега буквално горяха, не усещах нищо около мен освен болката. Изпаднах в безсъзнание...
Сред сенките на спящия град тичаха три силуета, само двадесет стъпки зад тях преследвачите им надаваха бойни викове. Един от тримата бегълци - млад мъж с червена коса до раменете - без да спира се обърна, опъна тетивата на лъка си, и пусна стрелата в нощта. Жената до него - явно Дроу - го сгълча:
- Добра работа, няма що. Само си хабиш стрелите!
Червенокосият не и остана длъжен:
- Ами да беше стреляла ти тогава. Все пак ти виждаш в тъмното, не аз.
Третият силует - младеж, почти момче, с дълга черна коса, стискащ рунически жезъл проговори през зъби:
- Ако спрете с караниците си за малко ще видите какво ни очаква напред!
Двамата вдигнаха очи и видяха, че пред тях също има отряд воини.
- Друг път - изръмжа жената-воин, дишайки тежко - всеки се спасява както може.
- Разпръснете се! - твърдо каза момчето и другите го послушаха. Всеки се втурна в избраната посока, като чернокосият и Дроу влязоха в една странична уличка, а червенокосият в в друга.
След като реши, че се намира достатъчно далече от преследвачите си, червенокосият младеж се запрокрадва из тесните градски улици. Воините на Чумата не бяха единствената опасност в един такъв град, затова той извади и два пистолета-арбалети. Затича се напред, но неусетно въздухът около него започна незабележимо да го изпраща в съвсем друга посока. Стрелецът се сгърчи от болка. На гърба му се появиха две ангелски крила, едно от които - разкървавено, а голяма част от другото - зверски отсечена. Нещо явно стана, но магията, витаеща във въздуха отпусна хватката си и чак сега Адам забеляза страдата с табела, клатеща се въпреки безветрието - табела с изобразена яркозелена котка.
Last edited by Dreben_ama_Vreden on Sun Aug 21, 2005 9:05 am, edited 1 time in total.
[И това ще стане... А ето го и малко нескопосаният ми истински първи пост]
Два отчасти отчаяни, отчасти гневни удара се чуха по вратата. Пантите изскърцаха, персийката, досега мъркаща пред огнището се наежи и няколко чифта очи се обърнаха към новодошлия. Както и един-два арбалета. Също и други оръжия, непознати на Адам, но изглеждащи зловещо.
- И какво, ако мога да попитам, търсите тук? - изгледа го изпод вежди пълен мъж, явно собственикът на това заведение.
- Подслон за през нощта. Укритие от тези, които ме преследват.
- Не питай - притвори очи млада жена, облечена в сивкава броня от непознат материал. - Проблеми с градски банди? Психопат-убиец те преследва?
- Събери двете ще получиш проблема ми. Чумата.
- Извинявай. Ясновидството ми ми играе номера.
- Аха. - кимна Адам разсеяно и се обърна към бармана: - Какво стана с прословутото кръчмарско гостоприемство? Или тук е само пивница и не се предлага нощувка?
Адам бутна наметалото си настрани, разкривайки кесия, висяща от колана му, точно до късия меч. Барманът се почуди кое от двете показва странникът - че е платежоспособен или че е поредният самоуверен идиот. И как, по дяволите, беше влязъл.
. За начало приключението ще почне от "Зелената Котка".
!