ИИ:Ами ето какво предлагам за катко описание-
"Една древна Земя, изпълнена с магия, открития и чудеса.Знамение, пратено от Боговете преди десетилетия е само знак за идващата буря, в която ще се сблъскат Империите на древните..."
ВИ:
Продължаваха да яздят около седмица.сигурно се движеха близо до океана, защото Клавдий усещаше успокояващия мирис на морето.И добре, че имаше поне нещо успокояващо-откакто Арош беше източил жизнената енергия на единия от Синовете на Арес експедицията беше на ръба да се разпадне.Евриклей и двамата му хоплити стояха въможно най-далеч от Арош, който продължаваше да язди тихомълком напред.Лунно цвете отвреме-навреме се опитваше да го заговори, но египтянина мълчеше и тя продължаваше да язди близо до него с надеждата да му помогне.
Последната седмица беше най-тежка за Клавдий-преди поне говореше рядко с Арош и Лунно цвете, но сега яздеше сам в средата на колоната в пълно мълчание.Всъщност, нямаше нищо против да си мълчи, но не се чувстваше спокоен между мъртъв магъосник, който би изпил живота му на драга сърце и трима гърци, които само чакаха да го убият.Утехата на легионера беше малкото вълче, Марс.Червеното вълче вече беше достатъчно голямо и тичаше около конете, а нощем виеше проглушително.
Истинско избавление беше, когато стигнаха до първия пристанищен град.Всички ахнаха, защото никой, освен може би египтянина не беше очаквал това, което видя-огромни, красиво боядисани пирамиди се извисяваха над стотици къщи, всичко потънало в злато и нефрит.Хората имаха червеникавата кожа на Лунно цвете, но бяха много по-различно облечени-носеха странни плащове от кожи на диви животни, каквито Клавдий не беше виждал, финни дрехи от непознати платове.За първи път от много време Евриклей се приближи до Арош и извади картата:
-Това ли е, което търсим?-с едната ръка гърка посочи постройките на картата, а с другата описа пирамидите на града.Арош само поклати глава отрицателно.
-Ясно...-промърмори ядосано гърка-щом е така ще останем тук да починем и да съберем провизии.Римлянина това и чакаше:
-Отивам до пристанището, може да имат новини.-още преди някой да отговори обърна коня и препусна.Чак когато мина няколко улици намали, обърна си и видя Евриклей яздещ спокойно до него.
-Какво правиш тук?!-ядно попита Клавдий.Искаше му се спокойно да се разходи и да разпита търговците за новини за дома, а сега...
-Аз съм спартански цар и мога да си ходя където искам, римлянино!И гледай да не сгазиш някого, дъщеря ми язди по-добре от теб.-небрежно отвърна царя.
Двамата продължиха мълчешком до пристанището, където беше пълно с чужди кораби.Двамата се заоглеждаха за някой от познат народ, когото можеха да разпитат.Клавдий посочи един гал, разпънал голяма шатра пълна с оръжия и се запътиха към него.
-Благословено утро!-поздрави гала.-Кои сте вие и с какво да ви услужа?
-Прости войници-набързо отговори Евриклей.Едва не се засмя на учудената физиономия на легионера.Той не беше глупак, че да издаде кой е тук, където много хора биха платили прескъпо за царя на Спарта.-какви новини от дома, гале?
-Хм, ами да ви кажа...а, това е чудесна изработка, такъв използват легионерите-посочи гала една миниатюрна балиста.Приспособлението представляваше дървен корпус на балиста, голям колкото да се носи от човек, към който беше прикрепена метална тръба.В тръбата се зареждаше горящ прах и метална срела, които се възпламеняваха с фитил.Бавно, неточно, но изключително смъртоносно оръжие, което легионите създадоха след Дара.Както се и надяваше Клавдий гала веднага заговори с надеждата да го купят.-Да, какъвто ползват легионите...вие знаете ли, че точно заради тях сега спечелиха голяма победа край Атина?-Евриклей рязко пое въздух-Само десет сестерции за балистата!
-Десет!?Че това не струва повече от пет...-подхвърли Клавдий.
-Как не струва?!Вие знате ли защо победиха-бойните им галери, въоръжени с огромни ей такива и помели гръцкта флота.Сега Литий Тули напредва с няколко легиона към Тива и Спарта.голяма касапница щяло да бъде, казват...
-Да тръгваме.-сковано каза Евриклей.-Този човек е лъжец.
Гърка се обърна, качи се на коня и тръгна обратно към другите.А Клавдий доволо ухилен подхвърли последните си десет сестерции на гала, като взе балистата заедно с гърмящ прах и стрели.
-Много гърци ще порази такова оръжие!-ухилен до ушите каза продавача, докато прибираше парите.
-И аз на това се надявам...-доволно отвърна Клавдий и почеса вълчето зад ушите
[Империите]Началото
ИИ : Ей, ше трябва да се премести тук и темата "Шантаво предложение", защото там ни е разработката за света и е хубаво да са заедно с линията.
ВИ: По-ядосан от всякога, Евриклей имаше чувството че ще убие първия, изпречил се на пътя му. Осъзнаваше безсилието си пред ужасяващата новина и се чувстваше като предател. Беше напуснал близките и народа си в името на едно героично, но безумно пътешествие, което най-вероятно щеше да го докара до гибелта му, докато враговете му чакаха с оголени зъби да се нахвърлят върху всичко, което обича и да го запратят в Тартара. Подли псета ! Докато той водеше армиите на Спарта и съюзниците й римляните отстъпваха пред тътена на фалангата. Бяха ги изтласкали чак до северна Илирия. А сега ? Всичко това се сгромолясваше. Евриклей, потомъкът на Менелая Градорушител и Леонид, Лъва на Термопилите, беше изоставил своя народ в най-тежкия му час, за да остави костите си в далечна и непозната земя.
Знаеше, че синът му ще направи всичко възможно да отблъсне врага и ще се бие до последна капка кръв - нали самият той го бе научил на храброст. Ала момчето нямаше опит и не се ползваше толкова с уважението на войските - те го обичаха, но не гледаха на него като на водач, а като на неопитен младеж, по-малкък брат.
Идеше му да се хвърли в океана - толкова просто решение ! Да приключи с всичо веднъж завинаги. Но така щеше единствено да се предаде в ръцете на безмилостните Мойри ! Трябваше да продължи да живее, най малкото заради поетия дълг към останалите от групата. Моментното му отчаяние отново отстъпи място на гнева. Евриклей се зарече ако оживее след всичко това, да се завърне и да накаже виновниците за цялото му нещастие, на всяка цена. Потомъкът на богове и герои щеше да да вложи цялата си сила и воля, за да върне стократно мъките и нещастията и да нахрани псетата с плътта на Рим.
Когато се върна при останалите, царят на Спарта веднага разказа на двамата Синове на Арес това, което бе научил. Побеснял от ярост, Азий предложи да убият римлянина:
- Той е наш враг ! Сигурен съм че ако се върнем отново удома, той с радост ще коли и насилва нашите деца и жени, заедно с останалите римляни, без да му мигне окото !
Евт, който беше по начало мълчалив дори според разбиранията на спартанците, също се съгласи.
- Не, не още ! - отвърна поуспокоен Евриклей. - Колкото и да ми е ненавистен, той има някаква роля в нашето пътуване.
- Така казва проклетият египтянин, дето дори не го знаем дали е човек ! Как можеш да му вярваш ?! Не виждаш ли че това е някакъв подъл заговор - премахват те като те изпращат на някаква фалшива мисия и докато те няма завземат цяла Гърция !
- Млъкни Азие, винаги говориш много и уверено, а само празни думи ! Откога стана по-знаещ от царя ?! Аз вярвам на египтянина, имам си причините. Ако спреш да разправяш глупости, може и да ти ги разкрия. Но щом толкова искаш да се занимаваш с римлянина, наблюдавай го и ми докладвай ако върши нещо нередно. Така ще видим дали наистина има някакъв заговор. А сега де идем на пазара и да купим двайсет бика. Ще принесем жертва на Зевс, дано се смили над нас и ни дари скоро с успех, та да се върнем удома навреме и да се бием за Спарта !
ВИ: По-ядосан от всякога, Евриклей имаше чувството че ще убие първия, изпречил се на пътя му. Осъзнаваше безсилието си пред ужасяващата новина и се чувстваше като предател. Беше напуснал близките и народа си в името на едно героично, но безумно пътешествие, което най-вероятно щеше да го докара до гибелта му, докато враговете му чакаха с оголени зъби да се нахвърлят върху всичко, което обича и да го запратят в Тартара. Подли псета ! Докато той водеше армиите на Спарта и съюзниците й римляните отстъпваха пред тътена на фалангата. Бяха ги изтласкали чак до северна Илирия. А сега ? Всичко това се сгромолясваше. Евриклей, потомъкът на Менелая Градорушител и Леонид, Лъва на Термопилите, беше изоставил своя народ в най-тежкия му час, за да остави костите си в далечна и непозната земя.
Знаеше, че синът му ще направи всичко възможно да отблъсне врага и ще се бие до последна капка кръв - нали самият той го бе научил на храброст. Ала момчето нямаше опит и не се ползваше толкова с уважението на войските - те го обичаха, но не гледаха на него като на водач, а като на неопитен младеж, по-малкък брат.
Идеше му да се хвърли в океана - толкова просто решение ! Да приключи с всичо веднъж завинаги. Но така щеше единствено да се предаде в ръцете на безмилостните Мойри ! Трябваше да продължи да живее, най малкото заради поетия дълг към останалите от групата. Моментното му отчаяние отново отстъпи място на гнева. Евриклей се зарече ако оживее след всичко това, да се завърне и да накаже виновниците за цялото му нещастие, на всяка цена. Потомъкът на богове и герои щеше да да вложи цялата си сила и воля, за да върне стократно мъките и нещастията и да нахрани псетата с плътта на Рим.
Когато се върна при останалите, царят на Спарта веднага разказа на двамата Синове на Арес това, което бе научил. Побеснял от ярост, Азий предложи да убият римлянина:
- Той е наш враг ! Сигурен съм че ако се върнем отново удома, той с радост ще коли и насилва нашите деца и жени, заедно с останалите римляни, без да му мигне окото !
Евт, който беше по начало мълчалив дори според разбиранията на спартанците, също се съгласи.
- Не, не още ! - отвърна поуспокоен Евриклей. - Колкото и да ми е ненавистен, той има някаква роля в нашето пътуване.
- Така казва проклетият египтянин, дето дори не го знаем дали е човек ! Как можеш да му вярваш ?! Не виждаш ли че това е някакъв подъл заговор - премахват те като те изпращат на някаква фалшива мисия и докато те няма завземат цяла Гърция !
- Млъкни Азие, винаги говориш много и уверено, а само празни думи ! Откога стана по-знаещ от царя ?! Аз вярвам на египтянина, имам си причините. Ако спреш да разправяш глупости, може и да ти ги разкрия. Но щом толкова искаш да се занимаваш с римлянина, наблюдавай го и ми докладвай ако върши нещо нередно. Така ще видим дали наистина има някакъв заговор. А сега де идем на пазара и да купим двайсет бика. Ще принесем жертва на Зевс, дано се смили над нас и ни дари скоро с успех, та да се върнем удома навреме и да се бием за Спарта !
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Най- накрая бяха достигнали джунглите. Арош знаеше малко за тяхо, но му бяха казвали, че ужасни твари бродят сред дърветата, много по- страховити от зверилищата на Африка. Несъмнено щеше да име е нужен водач, най- малкото за да не се загубят, затова Арош веднага се запъти към една страноприемница. По пътя на там обаче проблясък на златна бижутерия му привлече погледа. На това място златото беше нещо съвсем нормално, но меджая можеше да се закълне, че не човек я носи, а птица. Той последва силуета до една задънена уличка и определено не остана разочерован. Пред него стоеше двуметров човек с глава на орел и тяло покрито с тъмна перушина. На главата си имаше голяма корона съставена от кобра и диск символизиращ слънцето. В едната си ръка държеше масивен златен жезъл- кобра, а в другата си сияйно кълбо. Това беше Той- Ра! Богът слънце. Арош се вгледа в съществото само още миг, а след туй тръгна да си ходи. Тогава чу в мислите си Ра.
“Нима не желаеш да разбереш защо един бог пожела да говори с теб”?
Но Арош не се интересуваше особено, беше наясно, че това е само илюзия. Единствено малко го човъркаше дали все пак това не е илюзия на самият Ра. В крайна сметка меджая се обърна и към птицата.
“Зная какво се опитваш да направиш и искам да ти дам благословията си”!
“Задръж си благословията изчадие! Боговете за зли, научих се на това. Не ви интересува съдбата ни, стига тя да служи на вашата”!
“Много добре, поне няма да има нужда да се преструвам! Нямам изгода от действията на Анубис, също както и ти. Замини за Египет сега и аз ще ти кажа как да го възпреш, остани тука и няма да стигнеш навреме”.
“Ще си помисля”.
“Помогни ми и ще бъдеш щедро награден. Ще ти върна живота, отново ще те направя смъртен, нещо повече ще те нарека цар египетски”.
“ Казахти, че ще си помисля”
След това Арош бавно се отдалечи и сля с тълпата и започна да обмисля случилото се.
Едно беше сигурно Лунно цвете беше намерила най- доброто място където да спят- уютно и евтино. През деня Евриклей беше купил малко стадо добитък и макар, че не си го признаваше се ядосваше на високата му цена. Лунно цвете се опита да му обясни, че в този регион животновъдството не е добре развито заради джунглите и говедата са доста скъпи, но той май дори не я чу. Краля обмисляше да ги принесе в жертва на боговете призори.
Вечерта преди да си легнат всички Арош извика при себе си Евриклей и Клавдий и има разказа за случилото се през деня.
“Това е чудесно! Ще спрем нещастието, аз ще се върна навреме да оглавя войските си, а ти ще можеш отново да си с жена си и щерка си като нормален човек”. Възкликна спартанеца
“И ще си владетел на Египет” изпусна под усмивка младият Клавдий.
“Но нещо те безпокои, не е ли така”? попита Евриклей явно забелязвайки проблем.
“Отдавна се научих, че боговете не дават нищо даром. Ако е толкова против действията на Анубис Ра и сам може да му се противопостави, ние не сме му нужни. А и ние сме на път от толкова време, защо чак сега реши да помага? Според мен там където отиваме има нещо, нещо което Ра не иска да намираме и се опитва да ни попречи.”
“Нима не желаеш да разбереш защо един бог пожела да говори с теб”?
Но Арош не се интересуваше особено, беше наясно, че това е само илюзия. Единствено малко го човъркаше дали все пак това не е илюзия на самият Ра. В крайна сметка меджая се обърна и към птицата.
“Зная какво се опитваш да направиш и искам да ти дам благословията си”!
“Задръж си благословията изчадие! Боговете за зли, научих се на това. Не ви интересува съдбата ни, стига тя да служи на вашата”!
“Много добре, поне няма да има нужда да се преструвам! Нямам изгода от действията на Анубис, също както и ти. Замини за Египет сега и аз ще ти кажа как да го възпреш, остани тука и няма да стигнеш навреме”.
“Ще си помисля”.
“Помогни ми и ще бъдеш щедро награден. Ще ти върна живота, отново ще те направя смъртен, нещо повече ще те нарека цар египетски”.
“ Казахти, че ще си помисля”
След това Арош бавно се отдалечи и сля с тълпата и започна да обмисля случилото се.
Едно беше сигурно Лунно цвете беше намерила най- доброто място където да спят- уютно и евтино. През деня Евриклей беше купил малко стадо добитък и макар, че не си го признаваше се ядосваше на високата му цена. Лунно цвете се опита да му обясни, че в този регион животновъдството не е добре развито заради джунглите и говедата са доста скъпи, но той май дори не я чу. Краля обмисляше да ги принесе в жертва на боговете призори.
Вечерта преди да си легнат всички Арош извика при себе си Евриклей и Клавдий и има разказа за случилото се през деня.
“Това е чудесно! Ще спрем нещастието, аз ще се върна навреме да оглавя войските си, а ти ще можеш отново да си с жена си и щерка си като нормален човек”. Възкликна спартанеца
“И ще си владетел на Египет” изпусна под усмивка младият Клавдий.
“Но нещо те безпокои, не е ли така”? попита Евриклей явно забелязвайки проблем.
“Отдавна се научих, че боговете не дават нищо даром. Ако е толкова против действията на Анубис Ра и сам може да му се противопостави, ние не сме му нужни. А и ние сме на път от толкова време, защо чак сега реши да помага? Според мен там където отиваме има нещо, нещо което Ра не иска да намираме и се опитва да ни попречи.”
-Аз на твоя място нямаше да му мисля.Не че ми се явява Юпитер, ама...-подхвърли Клавдий докато вечеряха.На Арош явно му беше дотегнало от разговора и цялото това разпитване и рязко стана:
-Казах, достатъчно!Ще си помисля!-след което се обърна и излезе.Ядосаното изражение по лицата на всички подсказа на римлянина, че беше прекалил.
-Хей, съжалявам...просто на негово място щях веднага да се върна у дома.-единия грък се размърда недоволен.
-За да колиш и насилваш гръцки жени и деца, проклетнико!
-За да се бия за легиона си.
-Ще те заколя като бясно псе!-изрева хоплита и извади меча си.Клавдий не му остана длъжен-беше му омръзнало от заплахите им.Грабна гладиуса, който беше оставил на масата, но точно тогава Евриклей хвана хоплита за ръката.
-Азие, не тука...-гледаше римлянина с омраза, но дръпна хоплита на стола му.Тримата се приближиха и заговориха тихо помежду си.Клавдий се огледа набързо-Лунно цвете я нямаше, може би беше заспала, а малкото посетители гледаха да не се месят.Изведнъж му се отяде и реши да излезе.Препаса меча, загърна се с плаща и излезе навън, а вълкът го последва с тихи стъпки.Улиците тук бяха тъмни, нямаше фенери като в римските градове, а само факли греещи със странен цвят-повече като слънчевата светлина, отколкото огън.Клавдий съзря тълпа в далечината и се запъти към тях.Насред малкия площад говореше прегърбен стар човек, облечен в дреха от петниста дива котка, носещ пера на главата си.За свое учудване легионера съзря Арош и Лунно цвете сред тълпата.Туземката явно превеждаше, а Арош слушаше повече с любопитство отколкото с типичната за него сериозност.Дядката изкрещя нещо и Лунно цвете преведе:
-...ще бъдат прегазени тез, които на волята тяхна се възпротивят.
-Поредният луд пророк-промърмори Клавдий.Двамата му спътници се обърнаха изненадано и му отстъпиха място.Марс се промуши между тях и седна пред Клавдий.
-...отдавна забравени чудда на света ще се вдигнат, земи нови ще израснат, други ще измрат в чумата божествена... –бурният смях на римлянина огласи площада.
Старецът се сепна, погледна Клавдий и го посочи...и видя вълка.Гласна му трепна и после закрещя с всичка сила.Лунно цвете идвам смогваше да преведе:
-...ти, що не вярваш, ти пръв ще ги посрещнеш!Ти и твоите спътници...небесата ще се отворят в огън и гневат им ще се изсипи върху тебе...-поредната доза смях.-Предупредени сте...
Стареца се обърна да си ходи, а тълпата почна да се разотива.Арош изглеждаше страшно ядосан.
-Какво?-учудено попита римлянина.
“Богове, как може народ владеещ половината свят, несъкрушим, народ умен и изобретателен-помисли египтянина-да бъде толкова глупав и твърдоглав!Слепец за това, що е пред очите му!...”
-Нищо-поклати уморено глава Арош.-Да се връщаме в страноприемницата.Утре тръгваме.
-Казах, достатъчно!Ще си помисля!-след което се обърна и излезе.Ядосаното изражение по лицата на всички подсказа на римлянина, че беше прекалил.
-Хей, съжалявам...просто на негово място щях веднага да се върна у дома.-единия грък се размърда недоволен.
-За да колиш и насилваш гръцки жени и деца, проклетнико!
-За да се бия за легиона си.
-Ще те заколя като бясно псе!-изрева хоплита и извади меча си.Клавдий не му остана длъжен-беше му омръзнало от заплахите им.Грабна гладиуса, който беше оставил на масата, но точно тогава Евриклей хвана хоплита за ръката.
-Азие, не тука...-гледаше римлянина с омраза, но дръпна хоплита на стола му.Тримата се приближиха и заговориха тихо помежду си.Клавдий се огледа набързо-Лунно цвете я нямаше, може би беше заспала, а малкото посетители гледаха да не се месят.Изведнъж му се отяде и реши да излезе.Препаса меча, загърна се с плаща и излезе навън, а вълкът го последва с тихи стъпки.Улиците тук бяха тъмни, нямаше фенери като в римските градове, а само факли греещи със странен цвят-повече като слънчевата светлина, отколкото огън.Клавдий съзря тълпа в далечината и се запъти към тях.Насред малкия площад говореше прегърбен стар човек, облечен в дреха от петниста дива котка, носещ пера на главата си.За свое учудване легионера съзря Арош и Лунно цвете сред тълпата.Туземката явно превеждаше, а Арош слушаше повече с любопитство отколкото с типичната за него сериозност.Дядката изкрещя нещо и Лунно цвете преведе:
-...ще бъдат прегазени тез, които на волята тяхна се възпротивят.
-Поредният луд пророк-промърмори Клавдий.Двамата му спътници се обърнаха изненадано и му отстъпиха място.Марс се промуши между тях и седна пред Клавдий.
-...отдавна забравени чудда на света ще се вдигнат, земи нови ще израснат, други ще измрат в чумата божествена... –бурният смях на римлянина огласи площада.
Старецът се сепна, погледна Клавдий и го посочи...и видя вълка.Гласна му трепна и после закрещя с всичка сила.Лунно цвете идвам смогваше да преведе:
-...ти, що не вярваш, ти пръв ще ги посрещнеш!Ти и твоите спътници...небесата ще се отворят в огън и гневат им ще се изсипи върху тебе...-поредната доза смях.-Предупредени сте...
Стареца се обърна да си ходи, а тълпата почна да се разотива.Арош изглеждаше страшно ядосан.
-Какво?-учудено попита римлянина.
“Богове, как може народ владеещ половината свят, несъкрушим, народ умен и изобретателен-помисли египтянина-да бъде толкова глупав и твърдоглав!Слепец за това, що е пред очите му!...”
-Нищо-поклати уморено глава Арош.-Да се връщаме в страноприемницата.Утре тръгваме.
Бяха се събрали на един хълм извън града. Последните лъчи на залеза обагряха одеждите на присъстващите в червено. Почти цялото население на рибарското селище се беше събрало - на всички им беше чудно какво ще правят мистериозните чужденци с толкова много добитък.
Евриклей и двамата хоплити бяха съблекли доспехите си, оставайки единствено по простите си, бели хитони. Приготвиха се за жертвоприношението - измиха ръцете си, приготвиха ритуалните кинжали и царят отправи гореща молитва:
- Татко наш, Зевсе ! Ако съм клал и горил някога за тебе говеда в безброй хекатомби, ако съм спазвал повелите твои, за слава и чест на великите гърци, то приеми молитвата моя ! Стори така, че войските ни смели врага надалеч от родина да тласкат, макар и за малко. Дай ни достатъчно време задачата наша докрай да довършим и дома да се върнем, при свидни деца и обични съпруги, кръв да пролеем за бащини ниви !
Гърците поръсиха с ечемик главите на двайсетте бика и заклаха животните за своята молба и в името на Зевс. Местните въздишаха и цъкаха с език пред избиването на толкова ценния за тях добитък.
След като ритуалът приключи, Евриклей обяви пир в името на боговете и Зевс. Когато местните се опитаха да откажат учтиво от страх пред своите собствени божества, царят ги убеди, че Олимпийците ще бдят над тях и няма да позволят нищо да им се случи, а и че ще е безсмислено толкова много месо да иде за храна на дивите твари. Изпекоха всички говеда и всеки присъстващ остана нахранен и напоен, защото местният управник благоволи да почерпи щедрите си гости с местна алкохолна напитка. Макар да не беше по вкуса им, членовете на групата останаха доволни и дрязгите бяха позабравени, макар и за малко. Единствено Арош, по разбираеми причини, не се докосваше до храната, а стоеше все така замислен и често отправяше поглед към искрящото от звезди небе.
Евриклей беше малко по-спокоен. Беше направил всичко възможно да оталожи неизбежното. Но това не го правеше по-малко заинтересован или загрижен за дома. Мислите му неусетно се впуснаха в спомени за семейството и близките му, но царят бързо се опомни - утре щяха да потеглят, а още доста път имаше за изминаване. Щеше да се отдаде на меланхолията си тогава. Сега трябваше да реши други свои дерзания.
Беше забелязал промяната в поведението на египтянина. Арош беше станал по-мълчалив и необщителен отвсякога. Дали се чувстваше гузен по някакъв начин, че беше убил един от групата, верен и храбър войн, за да се нахрани ? Може би се укоряваше за това, че е огорчил и подкопал доверието на новите си приятели. Поне Евриклей щеше да се чувства така на негово място.
Усещаше че виното го хваща. "Вино" на беше най-точната дума, защото тази напитка се правеше от листата на някакви тукашни растения, чието име той така и не запомни. Но беше вкусна, щом човек свикнеше с нея. Омаята му малко по-късно премина в сън. Последното, което долови, беше приятната и мелодична музика на местните.
Евриклей и двамата хоплити бяха съблекли доспехите си, оставайки единствено по простите си, бели хитони. Приготвиха се за жертвоприношението - измиха ръцете си, приготвиха ритуалните кинжали и царят отправи гореща молитва:
- Татко наш, Зевсе ! Ако съм клал и горил някога за тебе говеда в безброй хекатомби, ако съм спазвал повелите твои, за слава и чест на великите гърци, то приеми молитвата моя ! Стори така, че войските ни смели врага надалеч от родина да тласкат, макар и за малко. Дай ни достатъчно време задачата наша докрай да довършим и дома да се върнем, при свидни деца и обични съпруги, кръв да пролеем за бащини ниви !
Гърците поръсиха с ечемик главите на двайсетте бика и заклаха животните за своята молба и в името на Зевс. Местните въздишаха и цъкаха с език пред избиването на толкова ценния за тях добитък.
След като ритуалът приключи, Евриклей обяви пир в името на боговете и Зевс. Когато местните се опитаха да откажат учтиво от страх пред своите собствени божества, царят ги убеди, че Олимпийците ще бдят над тях и няма да позволят нищо да им се случи, а и че ще е безсмислено толкова много месо да иде за храна на дивите твари. Изпекоха всички говеда и всеки присъстващ остана нахранен и напоен, защото местният управник благоволи да почерпи щедрите си гости с местна алкохолна напитка. Макар да не беше по вкуса им, членовете на групата останаха доволни и дрязгите бяха позабравени, макар и за малко. Единствено Арош, по разбираеми причини, не се докосваше до храната, а стоеше все така замислен и често отправяше поглед към искрящото от звезди небе.
Евриклей беше малко по-спокоен. Беше направил всичко възможно да оталожи неизбежното. Но това не го правеше по-малко заинтересован или загрижен за дома. Мислите му неусетно се впуснаха в спомени за семейството и близките му, но царят бързо се опомни - утре щяха да потеглят, а още доста път имаше за изминаване. Щеше да се отдаде на меланхолията си тогава. Сега трябваше да реши други свои дерзания.
Беше забелязал промяната в поведението на египтянина. Арош беше станал по-мълчалив и необщителен отвсякога. Дали се чувстваше гузен по някакъв начин, че беше убил един от групата, верен и храбър войн, за да се нахрани ? Може би се укоряваше за това, че е огорчил и подкопал доверието на новите си приятели. Поне Евриклей щеше да се чувства така на негово място.
Усещаше че виното го хваща. "Вино" на беше най-точната дума, защото тази напитка се правеше от листата на някакви тукашни растения, чието име той така и не запомни. Но беше вкусна, щом човек свикнеше с нея. Омаята му малко по-късно премина в сън. Последното, което долови, беше приятната и мелодична музика на местните.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Арош се взираше в нощното небе. Някъде там беше роден Египет, тъй далечен, тъй мил. Дали любимата му и щерка му бяха добре, дали предогаждаха за наближашащата буря? Едва ли, той самият си нямаше и поняитие от сянката надвиснала над всичко свято до преди съвсем скоро. Луната беше кървава, а звезди нямаше. Не можеше да има съмнение кулминацията беше близо, мноооого близо. Думите на Ра ставаха все по съблазнителни. Ставаше все по- трудно да се пребори с желанието да се подчини, да се завъне в пустините където да властва като Фараон, владетел на Империята на Нил. Но пък любопитството го тормозеше. Дали наистина в тези джунгли не се пазеха тайни които бофовете не желаеха да бъдат разкрити.
Далеч в Египет
Киша се беше отпуснала в ложето си. Тежката месингова врата се отвори и в покоито и влезна Ядиш- кралицата на Вавилон и повелителка на Сирия. Следваха я двама младежа. Киша веднага скочи от леглото си и се загърна с робата си.
"Какво означава това! Как смеете така да нахлувате в покоите на кралицата!?"
Ядиш леко се поклони а младежите паднаха на колене.
"Велика Киша, водя ти подарък. Тези двамата са от моя харем, моля приеми ги като дар, знак на добрата ми воля. Знае, че преговорите сутринта не минаха добре, но тогава не говореха цариците, а политиците, нещо което не бива да се случва. Нека говорим сега, само ние двете! Нека се опитаме да оправим това което политиците равалиха, а ако не успеем, утре призори ще тръгна обратно към Вавилон"
Имаше истина в думите на Сирийката. Тя заедно с делегацията си беше пристигнала рано сутрината за мирни преговори, но за съжаление делегациите не достигнаха до никакво съгласие. Но на самите преговори Киша не беше чула Ятиш да обели и дума, което я озадачи. Киша направи жест и покани сирииката да седне до нея, не че и се доверяваше, кралица Ятиш имаше мрачна слава на убийца. Говори се, че заклала мъжа и четрите си сина, жените и децата им, за да е сигурна, че тя ще се качи на престола.
В думите на Ятиш имаше много истина. Границите на Сирия и Египет почти се бяха достигнали. Рано или късно щеше да започне война.
Явно съюза които Вавилон предлагаше беше идинственият изход. По- важното така новата империя, щеше да се мери само с Рим по площ, богатства и Мощ.
Далеч в Египет
Киша се беше отпуснала в ложето си. Тежката месингова врата се отвори и в покоито и влезна Ядиш- кралицата на Вавилон и повелителка на Сирия. Следваха я двама младежа. Киша веднага скочи от леглото си и се загърна с робата си.
"Какво означава това! Как смеете така да нахлувате в покоите на кралицата!?"
Ядиш леко се поклони а младежите паднаха на колене.
"Велика Киша, водя ти подарък. Тези двамата са от моя харем, моля приеми ги като дар, знак на добрата ми воля. Знае, че преговорите сутринта не минаха добре, но тогава не говореха цариците, а политиците, нещо което не бива да се случва. Нека говорим сега, само ние двете! Нека се опитаме да оправим това което политиците равалиха, а ако не успеем, утре призори ще тръгна обратно към Вавилон"
Имаше истина в думите на Сирийката. Тя заедно с делегацията си беше пристигнала рано сутрината за мирни преговори, но за съжаление делегациите не достигнаха до никакво съгласие. Но на самите преговори Киша не беше чула Ятиш да обели и дума, което я озадачи. Киша направи жест и покани сирииката да седне до нея, не че и се доверяваше, кралица Ятиш имаше мрачна слава на убийца. Говори се, че заклала мъжа и четрите си сина, жените и децата им, за да е сигурна, че тя ще се качи на престола.
В думите на Ятиш имаше много истина. Границите на Сирия и Египет почти се бяха достигнали. Рано или късно щеше да започне война.
Явно съюза които Вавилон предлагаше беше идинственият изход. По- важното така новата империя, щеше да се мери само с Рим по площ, богатства и Мощ.
Навлизаха все по-дълбоко в джунглата, влагата и топлината хвърляха морна омара пред очите им и пречеха на трезвия разсъдък. Макар да се движеха на конски гръб, пътешествениците трябваше често да слизат и да ходят пеша заради бурната и гъста растителност. Евриклей не спираше да проклина тази особена, пъстроцветна и шумна гора заради сякаш безкрайните рояци комари и тежкия, сънлив въздух. Повече от всякога му се искаше да си е у дома, колкото може по-далеч от целия този хаос. Започваше да се чуди дали всичко, което Арош беше разказал напоследък е истина. Наистина ли му се бе явил бог или твърдеше това заради свои, лични интереси ? Постепенно се беше сприятелил с египтянина, но странното му поведение след инцидента с хоплита Нонт не можеше да не го тревожи. Все пак не го познаваше толкова добре и затова постоянно таеше едно съмнение, макар и много дълбоко в сърцето си. Особено сега, когато горещината и влагата замъгляваха иначе бистрия му ум, царят на Спарта започваше да се пита :
" Дали има смисъл всичко това ? Къде ни води този човек ? Дали към славата и спасението или към грозна и неизвестна смърт ? "
Това колебание, което тихо съпътстваше Евриклей през целия път дотук, излезе наяве чак сега, когато гръкът бе най-слаб и лабилен. Раздразнен за пореден път от безсилието си, царят реши, че е безсмислено да се тормози с това при тези обстоятелства. Съдбата, отредена му от Мойрите, сама ще се разкрие рано или късно. Засега можеше единствено да продължава напред, към неизвестните дебри на мрачната и потайна джунгла.
" Дали има смисъл всичко това ? Къде ни води този човек ? Дали към славата и спасението или към грозна и неизвестна смърт ? "
Това колебание, което тихо съпътстваше Евриклей през целия път дотук, излезе наяве чак сега, когато гръкът бе най-слаб и лабилен. Раздразнен за пореден път от безсилието си, царят реши, че е безсмислено да се тормози с това при тези обстоятелства. Съдбата, отредена му от Мойрите, сама ще се разкрие рано или късно. Засега можеше единствено да продължава напред, към неизвестните дебри на мрачната и потайна джунгла.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
…бойните тръби ехтяха, а снега се сипеше на едри парцали.Огнените дири, оставяни от катапултите блясваха в небето, звукът на хиляди мечове разкъса нощта.Гърленото “ура” легионите се изправи пред дивашките викове на ужаса пред тях, черните орди се впиха в стоманените редици и всичко потъна в кръв...
Клавдий подскочи в съня си.За един момент ужасно дълъг момент не разбра къде е.Допреди малко беше сред ледената пустош на Севера, звуците на битка и чуовешки стонове ечаха във въздуха, а сега беше легнал върху топлата пръст и единствения звук беше тихото жужене на рояците комари.
“Сън..било е просто сън”-разбра легионера.”И все пак толкова истински.Те са там, моят народ и съдба.Моите другари...” Извърна се леко настрани и видя грейналите като рубни червени очи на вълка вперени в него.Сякаш очакваше нещо от него.Клавдий протегна ръка и го почеса.В този край на света Марс сякаш беше единствения му истински приятел.”Съвсем скоро, приятелю...съвсем скоро ще се върнем.Но, не мога да ги изоставя тук!”
-Не можеш да спиш, нали?-попита тихо Арош.-Когато човек е изтощен би трябвало да спи, римлянино.
Клавдий се вгледа в посоката от която дойде гласа.На няколко метра съзря едва видимите очертания на египтянина в нощната тъмница.”Не, хич не съм уморен.Но ти не би ме разбрал..никой от вас не може.”
-Не, напротив.Нали знаеш, ние за такива неща тренираме ця живот.-усмихна се насила, без да се сети че в тъмнината Арош няма как да види.-В Рим наричат легионерите Мулето на Марий.
-Всички тъгуваме за дома, Клавдий.Всички искаме да се върнем и да го браним срещу настъпващия мрак, но няма да успеем по-отделно.Затова вървим заедно.-равния и спокоен глас на Арош го подразни допълнително.“Как винаги знае какво мисля?!И как въобще разбира какво чувства един римлянин!?”
-Сигурно имаш жена и цял куп деца в Египет, че си толкова разтревожен!-почти кресна римлянина.За секунда струйка светлина трепна от Арош.
-Лека нощ, римлянино.-този път гласа му беше по-остъп от бръснач.
-Лка нощ, египтянино...
Клавдий се обърна с гръб към Арош, но дълго време не заспа, а продължи да гледа изгрялата луна през клоните на дърветата.
Следващите два дни продължиха през все по-труднопроходимата и тъмна джунгла.Обедът на третия ден след съня на Клавдий вече минаваше, когато излязоха от мрака на дърветата.Всичко стана за секунди-изведнъж излязоха посред огромен площад.Дори великолепието на предишния град бледнееше пред този-самите сгради сякаш бяха от злато и нефрит, странни йероглифи и фрески ги украсяваха.В центъра се извисяваше гигантска пирамида, чийто връх блестеше.
-Е, това ли е което търсим-попита нервно Евриклей?...
Далеч в Рим
-Това е безобразие!-ревна Касий и удари с юмрук по каменната пейка.-Литий получи вече дванадесет легиона срещу гърците, Агрипа води още осем срещу Египет за да предотврати съюза им с вавилонците, а аз имам шест за да удържа срещу Севера!Шест!Не искам Преторианската гвардия, но дори Сицилия има повече защитници от Вала!
-Вие сте Консул и ще вървите по волята на Сената!-изкрещя в отговор Максим Потул, един от най-видните сенатори.-А този Сенат ви нарежда да заведете тези шест легиона на Вала и да го подсилите!
-Много бързо забравихте ужаса който ни връхлетя след появата на Дара, Сенаторе!Ако...
-Ако той ни връхлети отново ви ще изпълните дълга си и ще измрете като римски войни.-залата избухна в аплодисменти, а Касий стана сковано, поздрави с юмрук на сърцето и излезе навъсен.
Клавдий подскочи в съня си.За един момент ужасно дълъг момент не разбра къде е.Допреди малко беше сред ледената пустош на Севера, звуците на битка и чуовешки стонове ечаха във въздуха, а сега беше легнал върху топлата пръст и единствения звук беше тихото жужене на рояците комари.
“Сън..било е просто сън”-разбра легионера.”И все пак толкова истински.Те са там, моят народ и съдба.Моите другари...” Извърна се леко настрани и видя грейналите като рубни червени очи на вълка вперени в него.Сякаш очакваше нещо от него.Клавдий протегна ръка и го почеса.В този край на света Марс сякаш беше единствения му истински приятел.”Съвсем скоро, приятелю...съвсем скоро ще се върнем.Но, не мога да ги изоставя тук!”
-Не можеш да спиш, нали?-попита тихо Арош.-Когато човек е изтощен би трябвало да спи, римлянино.
Клавдий се вгледа в посоката от която дойде гласа.На няколко метра съзря едва видимите очертания на египтянина в нощната тъмница.”Не, хич не съм уморен.Но ти не би ме разбрал..никой от вас не може.”
-Не, напротив.Нали знаеш, ние за такива неща тренираме ця живот.-усмихна се насила, без да се сети че в тъмнината Арош няма как да види.-В Рим наричат легионерите Мулето на Марий.
-Всички тъгуваме за дома, Клавдий.Всички искаме да се върнем и да го браним срещу настъпващия мрак, но няма да успеем по-отделно.Затова вървим заедно.-равния и спокоен глас на Арош го подразни допълнително.“Как винаги знае какво мисля?!И как въобще разбира какво чувства един римлянин!?”
-Сигурно имаш жена и цял куп деца в Египет, че си толкова разтревожен!-почти кресна римлянина.За секунда струйка светлина трепна от Арош.
-Лека нощ, римлянино.-този път гласа му беше по-остъп от бръснач.
-Лка нощ, египтянино...
Клавдий се обърна с гръб към Арош, но дълго време не заспа, а продължи да гледа изгрялата луна през клоните на дърветата.
Следващите два дни продължиха през все по-труднопроходимата и тъмна джунгла.Обедът на третия ден след съня на Клавдий вече минаваше, когато излязоха от мрака на дърветата.Всичко стана за секунди-изведнъж излязоха посред огромен площад.Дори великолепието на предишния град бледнееше пред този-самите сгради сякаш бяха от злато и нефрит, странни йероглифи и фрески ги украсяваха.В центъра се извисяваше гигантска пирамида, чийто връх блестеше.
-Е, това ли е което търсим-попита нервно Евриклей?...
Далеч в Рим
-Това е безобразие!-ревна Касий и удари с юмрук по каменната пейка.-Литий получи вече дванадесет легиона срещу гърците, Агрипа води още осем срещу Египет за да предотврати съюза им с вавилонците, а аз имам шест за да удържа срещу Севера!Шест!Не искам Преторианската гвардия, но дори Сицилия има повече защитници от Вала!
-Вие сте Консул и ще вървите по волята на Сената!-изкрещя в отговор Максим Потул, един от най-видните сенатори.-А този Сенат ви нарежда да заведете тези шест легиона на Вала и да го подсилите!
-Много бързо забравихте ужаса който ни връхлетя след появата на Дара, Сенаторе!Ако...
-Ако той ни връхлети отново ви ще изпълните дълга си и ще измрете като римски войни.-залата избухна в аплодисменти, а Касий стана сковано, поздрави с юмрук на сърцето и излезе навъсен.
"Да!" Гласа на Арош беше тих както винаги, но се почувства нотка на несигурност, все египтянина не беше сигурен дали факта, че бяха достигнали целта си е нещо добро или не. Евриклей и Клавдии вече се бяха, че когато Ерош изрази емоция нормален човек би изпаднал в крайни психични заболявания. Когато Арош изрази уплаха хората около него трябваше да се оникьосват, а ако показва безнадежност, останлите трябваше да са в тежка депресия.
По улиците нямаше никой. Целуят град беше пуст. Едно трябваше да се признае града беше за чудо и приказ. Абсолютно всяка зграда беше изградена само и единствено от масивни златни блокове, а открасата по тях не беше направена с боя, а с рубини, сапфири и всякакви скъпоценни камъни. Само този град се равняваше по стойност 10 пъти римската Хазна.
На централната сграда обаче имаше статуя която заинтригува всички- огромна змия с крила.
В храма влезнаха само Арош, Евриклей и Клавдий. Марс не пожела да ги последва и нищо от нещата които опита римлянина не помогнаха.
Само една крачка по навърте и все едно света се обърна с краката на долу. Ноща за миг стана ден, а деня нощ. Звездите заприличаха на черни ями, а облаците на купчини светлина.
Когато Тримата се осъзнаха вече не бяха на входа на храма, а в странно помещени. Навсякъде имаше машини, но далеч по различни от тези познати на който и да е от приключенците. От процепи в стените бликаше синкава светлина, но тя явно беше малко, защото самото помещение беше много тъмно, почти нищо не се виждаше.
Клавдии забеляза един контролен панел в които явно трябваше да се сложи някакъв компонент, а под него имаше 5 кръга. Арош извади из под туниката си медальона и го постави в празното място. Амулета пасна идеално и засия в приятна зелена светлина.
По улиците нямаше никой. Целуят град беше пуст. Едно трябваше да се признае града беше за чудо и приказ. Абсолютно всяка зграда беше изградена само и единствено от масивни златни блокове, а открасата по тях не беше направена с боя, а с рубини, сапфири и всякакви скъпоценни камъни. Само този град се равняваше по стойност 10 пъти римската Хазна.
На централната сграда обаче имаше статуя която заинтригува всички- огромна змия с крила.
В храма влезнаха само Арош, Евриклей и Клавдий. Марс не пожела да ги последва и нищо от нещата които опита римлянина не помогнаха.
Само една крачка по навърте и все едно света се обърна с краката на долу. Ноща за миг стана ден, а деня нощ. Звездите заприличаха на черни ями, а облаците на купчини светлина.
Когато Тримата се осъзнаха вече не бяха на входа на храма, а в странно помещени. Навсякъде имаше машини, но далеч по различни от тези познати на който и да е от приключенците. От процепи в стените бликаше синкава светлина, но тя явно беше малко, защото самото помещение беше много тъмно, почти нищо не се виждаше.
Клавдии забеляза един контролен панел в които явно трябваше да се сложи някакъв компонент, а под него имаше 5 кръга. Арош извади из под туниката си медальона и го постави в празното място. Амулета пасна идеално и засия в приятна зелена светлина.
Още щом Арош постави медальона в кухината, надписите върху петте кръга около нея засветиха заедно с амулета. Окръжностите започнаха да се въртят в различни посоки и спряха след като оформиха изцяла нова мозайка от символи. Едва тогава тримата забелязаха присъствието на Лунно цвете - светещите кръгове сякаш ги бяха хипнотизирали.
Погледнаха въпросително към момичето.
- Постройката сякаш ме призова. - промълви то. - Усетих зова така, сякаш самият дух на пирамидата ме вика. Имах чувството, че съм пътувала безкрайно дълго, и същевременно съм била тук !
Арош кимна и насочи поглед към светещите в зелено символи:
- Мога да разчета някои от символите тук, но останалите са ми напълно непознати.
Лунно цвете също се опита да разгадае символите, но и тя успя да разпознае само някои. С общи усилия двамата с египтянина успяха да дешифрират част от надписа :
" Нека Избранниците приветстват обратно своите Всевишни - пет човека за петте..." - останалото беше неразбираемо. В горната част на всеки кръг имаше по една вдлъбнатина, голяма точно колкото за върха на пръст. Четиримата се спогледаха. Петият избранник все още липсваше - досега се надяваха да се справят без него, но при това положение... Арош хвана брадичката си замислен.
Евриклей беше ядосан - нима такава дреболия щеше да ги бави ? Колкото и да бяха странни тези машини наоколо, едва ли щяха да им сторят нещо...
- За боговете, има ли значене кой ще си сложи пръста на последното място !? Не трябва да губим повече време - целта ни е съвсем близо !
- Да, какво толкова ще стане ако някой от нас замести петия ?
Арош нямаше какво да измисли в отговор - наистина щяха да изгубят много време ако тръгнеха да търсят петия - медальонът беше спрял да води Арош към него от седмици.
- Добре. - примири се тихо египтянина.
Лунно цвете също се съгласи, защото и тя като него беше напълно объркана.
Четиримата поставиха показалците си във вдлъбнатините, Клавдий използва и двете си ръце, за да замести петия. Миг по-късно около тях лумна ярка светлина и те усетиха как политат над гори и поля, над морета и реки, как край тях летят звезди и комети и как в същото време са в тази огромна, влажна, светеща зала...
Междувременно, някъде в Епир:
Фалангите бяха строени - всички полиси сбраха войските си на това поле, за да се изправят срещу общия враг. От север, тракийските съюзници също бяха докарали храбри мъже, за да се бият срещу Орела на Рим. Синовете на Арес и Дъщерите на Атина се Бяха строили най-отпред в очакване на битката. Върховният жрец, царят на Атина и
синът на Евриклей - Антиф - се бяха събрали в една шатра, разположена в тила на войската. Обсъждаха плановете за сражението и за жертвоприношенията. Разбраха се хекатомбата да започне веднага, за да влязат в бой колкото се може по-рано залади превалящия ден. Излязоха от палатката, жрецът се насочикъм жертвеника, а двамата предводители се загледаха в хоризонта - от северозапад се задаваха буреносни облаци. Проблясна светкавица.
- Задава се буря, много могъща буря. - каза тихо царят на Атина.
- Зевс ни дава знак - каза въодушевлено младежът. - Ще победим !
От другата страна на полето легионите се подготвяха за нападение.
"Много прилича на баща си" , помисли си царят. " Пламенен, искрен и нетърпелив. Боговете да бдят над него ! "
Погледнаха въпросително към момичето.
- Постройката сякаш ме призова. - промълви то. - Усетих зова така, сякаш самият дух на пирамидата ме вика. Имах чувството, че съм пътувала безкрайно дълго, и същевременно съм била тук !
Арош кимна и насочи поглед към светещите в зелено символи:
- Мога да разчета някои от символите тук, но останалите са ми напълно непознати.
Лунно цвете също се опита да разгадае символите, но и тя успя да разпознае само някои. С общи усилия двамата с египтянина успяха да дешифрират част от надписа :
" Нека Избранниците приветстват обратно своите Всевишни - пет човека за петте..." - останалото беше неразбираемо. В горната част на всеки кръг имаше по една вдлъбнатина, голяма точно колкото за върха на пръст. Четиримата се спогледаха. Петият избранник все още липсваше - досега се надяваха да се справят без него, но при това положение... Арош хвана брадичката си замислен.
Евриклей беше ядосан - нима такава дреболия щеше да ги бави ? Колкото и да бяха странни тези машини наоколо, едва ли щяха да им сторят нещо...
- За боговете, има ли значене кой ще си сложи пръста на последното място !? Не трябва да губим повече време - целта ни е съвсем близо !
- Да, какво толкова ще стане ако някой от нас замести петия ?
Арош нямаше какво да измисли в отговор - наистина щяха да изгубят много време ако тръгнеха да търсят петия - медальонът беше спрял да води Арош към него от седмици.
- Добре. - примири се тихо египтянина.
Лунно цвете също се съгласи, защото и тя като него беше напълно объркана.
Четиримата поставиха показалците си във вдлъбнатините, Клавдий използва и двете си ръце, за да замести петия. Миг по-късно около тях лумна ярка светлина и те усетиха как политат над гори и поля, над морета и реки, как край тях летят звезди и комети и как в същото време са в тази огромна, влажна, светеща зала...
Междувременно, някъде в Епир:
Фалангите бяха строени - всички полиси сбраха войските си на това поле, за да се изправят срещу общия враг. От север, тракийските съюзници също бяха докарали храбри мъже, за да се бият срещу Орела на Рим. Синовете на Арес и Дъщерите на Атина се Бяха строили най-отпред в очакване на битката. Върховният жрец, царят на Атина и
синът на Евриклей - Антиф - се бяха събрали в една шатра, разположена в тила на войската. Обсъждаха плановете за сражението и за жертвоприношенията. Разбраха се хекатомбата да започне веднага, за да влязат в бой колкото се може по-рано залади превалящия ден. Излязоха от палатката, жрецът се насочикъм жертвеника, а двамата предводители се загледаха в хоризонта - от северозапад се задаваха буреносни облаци. Проблясна светкавица.
- Задава се буря, много могъща буря. - каза тихо царят на Атина.
- Зевс ни дава знак - каза въодушевлено младежът. - Ще победим !
От другата страна на полето легионите се подготвяха за нападение.
"Много прилича на баща си" , помисли си царят. " Пламенен, искрен и нетърпелив. Боговете да бдят над него ! "
Last edited by Gorthaur on Sat Jun 04, 2005 11:38 am, edited 1 time in total.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Все едно бяха там, но и не бяха. Знаеха, че телата им си бяха на място, но те самите присъстваха на каквото и да е това само духом. Измежду звездите се носеха спокойно оргомни машини, значително по- големи от колкото някои можеше да си представи. Те достигнаха голямо синьо кълбо. Машините започнаха да се приближават. От огромните машини излезнаха по- малки машини. Времето летеше като подгонена птица. В тези машини бяха боговете. Те идваха от друг свят, те не бяха всемогъщи, те бяха смъртни и вече бяха мъртви. Но народа им идваше. Но "боговете бяха оставили машина с която мислеха да се защитят ако някой от народа им се опита да ги нападне. Щеше да подейства само веднъж, но щепе да даде ценно време.
Нещата се промениха. Той се намираше сред боговете си- Ра, Сет, Хот и т.н. Нямаше съмнение, че само той виждаше това, може би осталите виждаха собствените си богове. Явно Хор е открил нещо! Явно някога е имало богове.. по точно БОГ, само един вездесъщ, всевищен, всемогъщ, но по една или причина той беше обърнал гръб на света. Явно Юдейският народ вярваше в този бог. Египетските богове бяха помагали в построяването на тази машина, но те и бяха работили над това божество... но Арош имаше чувството, че това е друго приключение, на което той няма да може да се отправи, приключение отредено на други приключенци.
Четиримата отвориха очи. Отново бяха в залата, а времето напредваше, войната идваше, сега никой от тях не се заблуждаше в обратното!
Нещата се промениха. Той се намираше сред боговете си- Ра, Сет, Хот и т.н. Нямаше съмнение, че само той виждаше това, може би осталите виждаха собствените си богове. Явно Хор е открил нещо! Явно някога е имало богове.. по точно БОГ, само един вездесъщ, всевищен, всемогъщ, но по една или причина той беше обърнал гръб на света. Явно Юдейският народ вярваше в този бог. Египетските богове бяха помагали в построяването на тази машина, но те и бяха работили над това божество... но Арош имаше чувството, че това е друго приключение, на което той няма да може да се отправи, приключение отредено на други приключенци.
Четиримата отвориха очи. Отново бяха в залата, а времето напредваше, войната идваше, сега никой от тях не се заблуждаше в обратното!
...сякаш беше птица, летяща във въздуха.Сцените се меняха толкова бързо, че Клавдий едвам ги виждаше.Знаеше, че не е там, но сякаш беше.Толкова реално...
Бързо премина през облаците и се спусна към земя, която сигурно е била красива.Огромни океани и високи планини я изпъстряха.Но тази земя вече беше мъртва-пустини поглъщаха малкото останала трева, която беше кафява, дърветата бяха червеникаво-жълти, сякаш есента беше връхлетяла с пълна сила.Клавдий беше виждал такова нещо при наказателен поход-това беше мъртва земя...
Изведнъж попадна другаде-огромен град, сътворен от бял мрамор сякаш насред морето, а громен палат се извисяваше в центъра.Въздуха потрепери от страхотен вой, огромна бяа сянка прелетя покрай него и отново се озова на друго място-гигантски пещери, дълбоко в недрата на планина, изпълнени с чудати машини, а между тях шетаха малки хора, неразличими в тъмнината...
Всичко се менеше, докато не стигна до голям каменен кръг, подобен на този в Бретан-край всеки от камъните се бяха събрали различни същества.Не можеше да ги види ясно, защото бяха като в мъгла, но бяха толкова различни една от друга.Всички зашепнаха нещо, постепенно земята пред кръга се разтвори като огнена порта и...
Легиони на сенките минаваха през портала в тъмната нощ.Клавдий се приближи до една от тях, чудовищния мраз го порази в лунната нощ.И тогава то се обърна, а светлината на Луната огря лицето му-дълбоки зелени очи, светещи с вътрешна светлина грееха на лицето на съществото.То не беше човек, напротив беше загубило всичко човешко в себе си-демон.Животинската му паст се отвори и то изрева яростно...
...
-Клавдий?-Арош леко го побутна по рамото.Римлянина примига няколко пъти и погледна другарите си.Чак сега си спомни какво става и къде е.-Защо се забави толкова?Твоето видение по-дълго ли беше?Още от машините ли видя?
-Какви..машини?-глупаво попита легионера.Не помнеше машини, освен странния град под планината.
-Тези, край света?Тези, които бяха отвъд звездите?
-Не съм видял нищо подобно...-изведнъж си спомни истинския образ на сянката-Арош, трябва да се върнем!Сенките живи!
Гръмкия смях на Евриклей отекна из залата.
-Легионера е полудял, а?Сенките били живи...-гърка потупа меча си и отново стана сериозен-Но съм съгласен.Време е да се връщаме.
Римлянина не му обърна внимание, а се втренчи в египтянина:
-Виждал си ги, Арош.Казвам ти-бяха изчадия на Плутон, но живи.Не са просто магия.И идват.Сега...
Някъде на Север от Вала:
Публий измърмори нещо ядосано и се загърна в плаща си.Къде ли беше оня идиот Гракх?Каза, че отивал да погледне отвъд хълма...сигурно се е спрял зад някое дърво да си свърши работата и е замръзнал.”Пада му се и на глупака...вместо да свършим обхода още вчера!Не, имали сме работа, да пазим земята на Вала..ха!”
Навъсеният конник продължи да чака, но времето минаваше.Вече почна да се свечерява, когато Публий тръгна тихо след стъпките на Гракх.Копитата на коня стъпваха безшумно в дълбокия пет стъпки сняг.Отне му почти половин час да стигне до билото на хълма.Далеч на юг едвам забележимо светеха огнъовете по римския вал.Конят се задърпа бясно назад.
-Тъпо животно...сигурно надушваш оня мерзавец зад хълма...
Публий тихо скочи на земята и стигна го върха.И дъха му секна-далеч напред, цялата равнина беше почерняла, но не от дървета.Живата маса на стотици хиляди изчадия я изпълваше.
-Богове милостиви...-легионера разко скочи и понечи да побегне към коня.Но застана лица в лица с една сянка.Последното, което Публий Сорпоне чу в живота си, беше уплашеното цвилене на коня.
Бързо премина през облаците и се спусна към земя, която сигурно е била красива.Огромни океани и високи планини я изпъстряха.Но тази земя вече беше мъртва-пустини поглъщаха малкото останала трева, която беше кафява, дърветата бяха червеникаво-жълти, сякаш есента беше връхлетяла с пълна сила.Клавдий беше виждал такова нещо при наказателен поход-това беше мъртва земя...
Изведнъж попадна другаде-огромен град, сътворен от бял мрамор сякаш насред морето, а громен палат се извисяваше в центъра.Въздуха потрепери от страхотен вой, огромна бяа сянка прелетя покрай него и отново се озова на друго място-гигантски пещери, дълбоко в недрата на планина, изпълнени с чудати машини, а между тях шетаха малки хора, неразличими в тъмнината...
Всичко се менеше, докато не стигна до голям каменен кръг, подобен на този в Бретан-край всеки от камъните се бяха събрали различни същества.Не можеше да ги види ясно, защото бяха като в мъгла, но бяха толкова различни една от друга.Всички зашепнаха нещо, постепенно земята пред кръга се разтвори като огнена порта и...
Легиони на сенките минаваха през портала в тъмната нощ.Клавдий се приближи до една от тях, чудовищния мраз го порази в лунната нощ.И тогава то се обърна, а светлината на Луната огря лицето му-дълбоки зелени очи, светещи с вътрешна светлина грееха на лицето на съществото.То не беше човек, напротив беше загубило всичко човешко в себе си-демон.Животинската му паст се отвори и то изрева яростно...
...
-Клавдий?-Арош леко го побутна по рамото.Римлянина примига няколко пъти и погледна другарите си.Чак сега си спомни какво става и къде е.-Защо се забави толкова?Твоето видение по-дълго ли беше?Още от машините ли видя?
-Какви..машини?-глупаво попита легионера.Не помнеше машини, освен странния град под планината.
-Тези, край света?Тези, които бяха отвъд звездите?
-Не съм видял нищо подобно...-изведнъж си спомни истинския образ на сянката-Арош, трябва да се върнем!Сенките живи!
Гръмкия смях на Евриклей отекна из залата.
-Легионера е полудял, а?Сенките били живи...-гърка потупа меча си и отново стана сериозен-Но съм съгласен.Време е да се връщаме.
Римлянина не му обърна внимание, а се втренчи в египтянина:
-Виждал си ги, Арош.Казвам ти-бяха изчадия на Плутон, но живи.Не са просто магия.И идват.Сега...
Някъде на Север от Вала:
Публий измърмори нещо ядосано и се загърна в плаща си.Къде ли беше оня идиот Гракх?Каза, че отивал да погледне отвъд хълма...сигурно се е спрял зад някое дърво да си свърши работата и е замръзнал.”Пада му се и на глупака...вместо да свършим обхода още вчера!Не, имали сме работа, да пазим земята на Вала..ха!”
Навъсеният конник продължи да чака, но времето минаваше.Вече почна да се свечерява, когато Публий тръгна тихо след стъпките на Гракх.Копитата на коня стъпваха безшумно в дълбокия пет стъпки сняг.Отне му почти половин час да стигне до билото на хълма.Далеч на юг едвам забележимо светеха огнъовете по римския вал.Конят се задърпа бясно назад.
-Тъпо животно...сигурно надушваш оня мерзавец зад хълма...
Публий тихо скочи на земята и стигна го върха.И дъха му секна-далеч напред, цялата равнина беше почерняла, но не от дървета.Живата маса на стотици хиляди изчадия я изпълваше.
-Богове милостиви...-легионера разко скочи и понечи да побегне към коня.Но застана лица в лица с една сянка.Последното, което Публий Сорпоне чу в живота си, беше уплашеното цвилене на коня.
Далеч в Египет е ВОЙНА!!!
Акиша се беше отпъснала в трона си. Новините бяха ужасни. Рим се готвеше да атакува! Нямаше смисъл да се залъгва, крилатите нямаше да и се притекат на помощ, а само те бяха способни да се опълчат на ужасният легион. На нейна страна беше само времето. Беше постъпила мъдро набавяйки си верем шпионин в сената. Акиша беше сигорна в едно нещо- нямаше да остави на щерка си да управлява един поробен народ!
В главата и вече се заформяше план да се пребори с многочисления враг.
седмица по- късно
Легионерите бродиха бодро по улиците на Тива, но улицетя бяха напълно изоставени. Генерал Агрипа беше учуден. Тива беше столицата, а кралицата я беше изоставила... явно легиона наистина беше причина за страх. Но нямаше страшмо, той вече беше изпратил 1 легион да се пребори с бегълците, а останалите 6 щяха да се насладят на охолството с което беше прочута Египетската култура, която се славеше като най- заможната империя... след Рим разбира се.
Агрипа влезна в хазната и ахна от щастие. Всичко си беше на място. В хазната имаше повече злато от колкото корабите му можеха да поберат. Киша обаче не беше гпупава. Тя беше сложила капан в хазната. Когато Агрипа отвори вратите и кладенците на града бяха отровени. Отровата беше силна, но същевремено имаше проста проривоотрова, която кралицата беше скрила, за да може да пречисти водата на града когато се завърне в него, Нил найстина беше близо, но тя вече имаше план как да не допусне никой до реката. Тя вече се завръщаше към Столицата, но с подкрепления, не египетски, а от черните хора. Тя както и всеки лечител беше осъзнала ползата от съюза с тези примитивни племена. Те не владееха механика, но магията им беше завидно силна. По цялата земя никой не можеше та контролира небесната стихия такак както можеха те.
Пет дена и пет нощи Египетските жреци и черните вещери редяха заклинания, а колоко Тива бушуваще опустошаваща буря. Все който влезнеше в нея биваше моментално разкъсан от вихрите. Киша беше срещнала легионерите по пътя си и ги бе помела с помоща на вещерите. Когато на 6-ят ден бурята беше спряна в града бяха останали само труповете на римските легионери. Първата битка беше спечелена, но следващата щеше да е далеч по страшна и нямаше да е с Рим!
В Атстекският храм в това време
Арош се чудеше на механизма. Нямаше логика! Бяха се опитали отново да излъжат машината, че са петима, но безуспешно! Това което още повече очудваше египтянина беше, че петото място леко сияеше още когато влезнаха в храма. Тогава го осени! Амулета го предупреждаваше, също както правеше коага го напътстваше към Евриклей и Клавдии, но Арош си помисли, че този път е заради храма, но не е било! Петият избран е ТУК, някъде в този грам. Ентусиазиран той свика всички. Петият трябваше да бъде намерен, за да бъде задействан защитният механизъм!
Акиша се беше отпъснала в трона си. Новините бяха ужасни. Рим се готвеше да атакува! Нямаше смисъл да се залъгва, крилатите нямаше да и се притекат на помощ, а само те бяха способни да се опълчат на ужасният легион. На нейна страна беше само времето. Беше постъпила мъдро набавяйки си верем шпионин в сената. Акиша беше сигорна в едно нещо- нямаше да остави на щерка си да управлява един поробен народ!
В главата и вече се заформяше план да се пребори с многочисления враг.
седмица по- късно
Легионерите бродиха бодро по улиците на Тива, но улицетя бяха напълно изоставени. Генерал Агрипа беше учуден. Тива беше столицата, а кралицата я беше изоставила... явно легиона наистина беше причина за страх. Но нямаше страшмо, той вече беше изпратил 1 легион да се пребори с бегълците, а останалите 6 щяха да се насладят на охолството с което беше прочута Египетската култура, която се славеше като най- заможната империя... след Рим разбира се.
Агрипа влезна в хазната и ахна от щастие. Всичко си беше на място. В хазната имаше повече злато от колкото корабите му можеха да поберат. Киша обаче не беше гпупава. Тя беше сложила капан в хазната. Когато Агрипа отвори вратите и кладенците на града бяха отровени. Отровата беше силна, но същевремено имаше проста проривоотрова, която кралицата беше скрила, за да може да пречисти водата на града когато се завърне в него, Нил найстина беше близо, но тя вече имаше план как да не допусне никой до реката. Тя вече се завръщаше към Столицата, но с подкрепления, не египетски, а от черните хора. Тя както и всеки лечител беше осъзнала ползата от съюза с тези примитивни племена. Те не владееха механика, но магията им беше завидно силна. По цялата земя никой не можеше та контролира небесната стихия такак както можеха те.
Пет дена и пет нощи Египетските жреци и черните вещери редяха заклинания, а колоко Тива бушуваще опустошаваща буря. Все който влезнеше в нея биваше моментално разкъсан от вихрите. Киша беше срещнала легионерите по пътя си и ги бе помела с помоща на вещерите. Когато на 6-ят ден бурята беше спряна в града бяха останали само труповете на римските легионери. Първата битка беше спечелена, но следващата щеше да е далеч по страшна и нямаше да е с Рим!
В Атстекският храм в това време
Арош се чудеше на механизма. Нямаше логика! Бяха се опитали отново да излъжат машината, че са петима, но безуспешно! Това което още повече очудваше египтянина беше, че петото място леко сияеше още когато влезнаха в храма. Тогава го осени! Амулета го предупреждаваше, също както правеше коага го напътстваше към Евриклей и Клавдии, но Арош си помисли, че този път е заради храма, но не е било! Петият избран е ТУК, някъде в този грам. Ентусиазиран той свика всички. Петият трябваше да бъде намерен, за да бъде задействан защитният механизъм!
В Епир :
Преди малко бяха приключили с хекатомбата и възлиянията. Антиф стоеше на царската колесница на баща си и оглеждаше врага. Римските пълководци обхождаха войските си и раздаваха заповеди за нападението. Бойните им машини се изправяха заплашително доста над човешкия ръст и сякаш гледаха хищно гърците, готови да разкъсат плътта им и да счупят костите им всеки миг.
Младежът знаеше, че атинския цар предвожда останалата част от войската на края на другия фланг - имаше доверие на стария Ифоген. Баща му поддържаше много добри отношения с Атина, защото знаеше че ако искат изобщо да постигнат нещо срещу легионите, двата най-силни полиса трябва да загърбят различията си и да се обединят. Всъщност двата града условно си бяха разделили Елада на две части - Спарта оглавяваше Пелопонес, а Атина - останалата част, чак до земите на траките. Антиф забеляза, че армиите на двата полиса не бяха влизали заедно в битка още от войната срещу персите. Но тя щеше да изглежда като обикновен пиянски скандал пред това, което предстоеше - днес много мъже щяха да отидат при Хадес, за жал и мъка на семействата си. Мислите на царския син внезапно се върнаха към дома - беше готов да направи всичко, само за да се върне вкъщи и да не гледа как толкова много хора стръдът и умират. Искаше отново да зърне майка си, искаше да намери баща си седнал под голямата маслина в двора след пореден тежък ден на тренировки и полска работа, не искаше да мисли, че е загинал на това лудо пътешествие, в тази измислена чужда страна и че е оставил него и целия полисен съюз да бъзе пратено в Подземното царство от меча на Рим. Най-много се притесняваше за сестра си - милата му сестричка ! Беше истински радостен, че все още се обучава и не е готова за Дъщеря на Атина. Така поне нямаше да се притеснява, че ще я изгуби на бойното поле. Но едно притеснение оставаше - ако днес загуби битката, всичко което обича щеше да се превърне в пепел и ветровете щяха да я носят в четирите посоки на света до края на времето. Всичко щеше да е в ръцете на боговете.
" Зевсе, татко наш, смили се над нещастните смъртни и ни избави днес от гибелта ! " На всичкото отгоре бурята от север се приближаваше и гръмотевиците се чуваха все по-силно. " Зевс ни идва на помощ, прие жертвите и сега ще ни избави от проклетите римляни ! " Радваше се като малко дете - очакваше всеки момент някоя светкавица да прореже небето и да порази римските редици, както в старите времена - когато великите герои получавали помощ от боговете постоянно, в името на благородната им кауза.
Изведнъж забеляза нещо на хоризонта.
- Касторе, - попита колесничаря си - имаш много остро зрение, какво се задава от север, заедно с бурята ?
Коларят се взря по-внимателно :
- Конници, млади господарю. Трима, единият носи знака на вестоносец на шлема си.
Каква ли вест носеше на водачите си ? Може би северноте тракийски племена бяха решили в крайна сметка да се включат в битката и напредваха към тила на римляните. Или пък бурята на Зевс беше унищожила някои скрити римски подкрепления, които вражият генерал щеше да хвърли в бой в случай че започнеше да губи ?
Тримата конници влязоха в римския лагер. Не след дълго готовите за бой легионери се разколебаха - започнаха нервно да шушукат и да се озъртат. Много от тях отправиха поглед към северния хоризонт - бурята бавно, но сигурно напредваше и все по-често надаваше оглушителни ревове. След малко пред изумения поглед на гърците половината римска армия се отдели от основната част и неочаквано се отправи на север - направо към устата на бурята. Зевс наистина ги подкрепяше ! Битката щеше да е тяхна ! Фалангите на свой ред се приготвиха за настъпление, ала в този момент от римските редици се отдели малка група, начело със самия генерал. Изглежда врагът предпочиташе първо да преговаря. Добре, щом така желаеха. Но нищо не беше в състояние да разколебае Антиф от битката - реши да се възползва от временната малобройност на легионите, за да им нанесе колкото може по-тежки поражения. Наследникът на Спарта и царят на Атина се отправиха към дипломатическата група. Не очакваха да преговарят дълго.
----------------------------------------------------------
В Сената на Рим :
- Доволен ли си сега, Максиме ! - Касий беше изпил значително количество вино. След завръщането си от север се беше променил много - беше някак си... пречупен. Кампанията срещу северните ужаси се беше провалила с гръм и трясък. Врага беше много по-могъщ отколкото предполагаха. Дори унищожителните римски машини успяха да нанесат мизерни щети на демоничната армия. Касий беше отишъл с шест легиона, а се беше завърнал с една центурия. Сенаторите бяха възмутени от " некомпетентността " му и от поведението му сега.
Максим Потул стана от мястото си. Лицето му беше червено от гняв.
- Жалко пияно куче, как смееш да ме обвиняваш ? Само ти с твоята некадърност си виновен за случилото се ! Не можа да избиеш стадо от получовеци, неспособни на реч, по-близки до животните отколкото до хората ! Не можело да бъдат убити, твърдиш... Всичко което има плът е смъртно ! Всичко друго са глупости от приказките и легендите ! - Настъпи всеобщо мълчание, ала се усещаше как напрежението се процежда през мрамора и самите основи на залата.
- И смееш да се наричаш Римски консул ?! - продължи с крясъци Максим. - Заради теб трябваше да отзовем половината от легионите в Епир и да докараме други, чак от Иберия, за да браним Рим. Сега, след като ти допусна чудовищата за преминат Вала. Ти ни докара това, ти погуби величието на Рим !
Касий само това и чакаше - отчаяният му, пиян ум не можеше да търпи повече това унижение. Извади гладиуса си и скочи с вик към сенатор Потул. В залата на Римския сенат настъпи пълен и неконтролируем хаос, сенаторите се надигнаха и някои скочиха да разтървават биещите се, а други хукнаха да доведат стражата. Касий размахваше меча си наляво и надясно, а чисто белите тоги на присъстващите се обагряха в кръв докато в ума на консула се връщаха ужасите от Севера - беше преживял такива тъмни и зли неща, които никой друг не беше. След като свършеше с работата си тук - да избива тварите, които започнаха да му се привиждат - щеше да забие меча в гърлото си. Не го интересуваше какво ще стане с него след смъртта - всичко беше за предпочитане пред спомените за Ужаса.
В омята на витаещите лудост, страх и гняв никой не забеляза, че от Север се задават тъмни, буреносни облаци...
Преди малко бяха приключили с хекатомбата и възлиянията. Антиф стоеше на царската колесница на баща си и оглеждаше врага. Римските пълководци обхождаха войските си и раздаваха заповеди за нападението. Бойните им машини се изправяха заплашително доста над човешкия ръст и сякаш гледаха хищно гърците, готови да разкъсат плътта им и да счупят костите им всеки миг.
Младежът знаеше, че атинския цар предвожда останалата част от войската на края на другия фланг - имаше доверие на стария Ифоген. Баща му поддържаше много добри отношения с Атина, защото знаеше че ако искат изобщо да постигнат нещо срещу легионите, двата най-силни полиса трябва да загърбят различията си и да се обединят. Всъщност двата града условно си бяха разделили Елада на две части - Спарта оглавяваше Пелопонес, а Атина - останалата част, чак до земите на траките. Антиф забеляза, че армиите на двата полиса не бяха влизали заедно в битка още от войната срещу персите. Но тя щеше да изглежда като обикновен пиянски скандал пред това, което предстоеше - днес много мъже щяха да отидат при Хадес, за жал и мъка на семействата си. Мислите на царския син внезапно се върнаха към дома - беше готов да направи всичко, само за да се върне вкъщи и да не гледа как толкова много хора стръдът и умират. Искаше отново да зърне майка си, искаше да намери баща си седнал под голямата маслина в двора след пореден тежък ден на тренировки и полска работа, не искаше да мисли, че е загинал на това лудо пътешествие, в тази измислена чужда страна и че е оставил него и целия полисен съюз да бъзе пратено в Подземното царство от меча на Рим. Най-много се притесняваше за сестра си - милата му сестричка ! Беше истински радостен, че все още се обучава и не е готова за Дъщеря на Атина. Така поне нямаше да се притеснява, че ще я изгуби на бойното поле. Но едно притеснение оставаше - ако днес загуби битката, всичко което обича щеше да се превърне в пепел и ветровете щяха да я носят в четирите посоки на света до края на времето. Всичко щеше да е в ръцете на боговете.
" Зевсе, татко наш, смили се над нещастните смъртни и ни избави днес от гибелта ! " На всичкото отгоре бурята от север се приближаваше и гръмотевиците се чуваха все по-силно. " Зевс ни идва на помощ, прие жертвите и сега ще ни избави от проклетите римляни ! " Радваше се като малко дете - очакваше всеки момент някоя светкавица да прореже небето и да порази римските редици, както в старите времена - когато великите герои получавали помощ от боговете постоянно, в името на благородната им кауза.
Изведнъж забеляза нещо на хоризонта.
- Касторе, - попита колесничаря си - имаш много остро зрение, какво се задава от север, заедно с бурята ?
Коларят се взря по-внимателно :
- Конници, млади господарю. Трима, единият носи знака на вестоносец на шлема си.
Каква ли вест носеше на водачите си ? Може би северноте тракийски племена бяха решили в крайна сметка да се включат в битката и напредваха към тила на римляните. Или пък бурята на Зевс беше унищожила някои скрити римски подкрепления, които вражият генерал щеше да хвърли в бой в случай че започнеше да губи ?
Тримата конници влязоха в римския лагер. Не след дълго готовите за бой легионери се разколебаха - започнаха нервно да шушукат и да се озъртат. Много от тях отправиха поглед към северния хоризонт - бурята бавно, но сигурно напредваше и все по-често надаваше оглушителни ревове. След малко пред изумения поглед на гърците половината римска армия се отдели от основната част и неочаквано се отправи на север - направо към устата на бурята. Зевс наистина ги подкрепяше ! Битката щеше да е тяхна ! Фалангите на свой ред се приготвиха за настъпление, ала в този момент от римските редици се отдели малка група, начело със самия генерал. Изглежда врагът предпочиташе първо да преговаря. Добре, щом така желаеха. Но нищо не беше в състояние да разколебае Антиф от битката - реши да се възползва от временната малобройност на легионите, за да им нанесе колкото може по-тежки поражения. Наследникът на Спарта и царят на Атина се отправиха към дипломатическата група. Не очакваха да преговарят дълго.
----------------------------------------------------------
В Сената на Рим :
- Доволен ли си сега, Максиме ! - Касий беше изпил значително количество вино. След завръщането си от север се беше променил много - беше някак си... пречупен. Кампанията срещу северните ужаси се беше провалила с гръм и трясък. Врага беше много по-могъщ отколкото предполагаха. Дори унищожителните римски машини успяха да нанесат мизерни щети на демоничната армия. Касий беше отишъл с шест легиона, а се беше завърнал с една центурия. Сенаторите бяха възмутени от " некомпетентността " му и от поведението му сега.
Максим Потул стана от мястото си. Лицето му беше червено от гняв.
- Жалко пияно куче, как смееш да ме обвиняваш ? Само ти с твоята некадърност си виновен за случилото се ! Не можа да избиеш стадо от получовеци, неспособни на реч, по-близки до животните отколкото до хората ! Не можело да бъдат убити, твърдиш... Всичко което има плът е смъртно ! Всичко друго са глупости от приказките и легендите ! - Настъпи всеобщо мълчание, ала се усещаше как напрежението се процежда през мрамора и самите основи на залата.
- И смееш да се наричаш Римски консул ?! - продължи с крясъци Максим. - Заради теб трябваше да отзовем половината от легионите в Епир и да докараме други, чак от Иберия, за да браним Рим. Сега, след като ти допусна чудовищата за преминат Вала. Ти ни докара това, ти погуби величието на Рим !
Касий само това и чакаше - отчаяният му, пиян ум не можеше да търпи повече това унижение. Извади гладиуса си и скочи с вик към сенатор Потул. В залата на Римския сенат настъпи пълен и неконтролируем хаос, сенаторите се надигнаха и някои скочиха да разтървават биещите се, а други хукнаха да доведат стражата. Касий размахваше меча си наляво и надясно, а чисто белите тоги на присъстващите се обагряха в кръв докато в ума на консула се връщаха ужасите от Севера - беше преживял такива тъмни и зли неща, които никой друг не беше. След като свършеше с работата си тук - да избива тварите, които започнаха да му се привиждат - щеше да забие меча в гърлото си. Не го интересуваше какво ще стане с него след смъртта - всичко беше за предпочитане пред спомените за Ужаса.
В омята на витаещите лудост, страх и гняв никой не забеляза, че от Север се задават тъмни, буреносни облаци...
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
...Клавдий за последен път провери дали целия товар е здраво привързан към коня и се обърна към храма.Не искаше да ги изоставя, но...имаше друга борба която да води.Дори египтянина да беше прав, че от това пътуване зависеше съдбата на рода човешки, Клавдий предпочиташе да стои под златния орел на легионите и да даде незначителния си принос.Той беше легионер, нищо повече, нищо по-малко.Засили се и скочи върху коня, като едва не се подхлъзна върху мократа пръст.Беше виждал оседлан от варвари кон-те яздеха чрез странно приспособление от кожа и ремъци, което все пак беше доста удобно.В Рим те обаче бяха рядкост, а тук такива нямаше.Със сигурност нямаше да му е леко да галопира до брега, още повече че взимаше и другите коне.Така щеше да язди без прекъсване като ги редува, а и нямаше да могат да го настигнат...
Чак сега забеляза, че Марс беше изчезнал.Докато приготвяше багажа си вълка гледаше тук него, ту храма някак съсредоточено и обвинително.Може и да беше прав, но връщане назад вече нямаше.
-Марс?-прошепна римлянина.-Марс, връщай се..
Гласът на Клавдий заглъхна, когато върхът на храма се отвори и лъч светлина изригна към небето с оглушителен шум.”Арош”-помисли си легионера.”Сигурно е намерил начин да активира петата ключалка...”.Значи останалите вече бяха будни и нямаше защо да пази тишийна.
-Марс!-ревна с всичка сила.Едно от нещата които първо учеха легионерите, колкото и странно да го намираха другите народи, беше да викат силно.”Добър командир е този, който има силен глас”-учеха го в Академията-“може да си най-добрия тактик, но ако няма кой да те чуе си по-безполезен и от коняр.”Поне го бяха научили добре-гласа му отекна наоколо, а вълкът изскочи от огромната порта и затича към него.Клавдий и не чака повече-хвана поводите на останалите коне и препусна назад...
Далеч в Епир
Литий Тули спря пред редицата на гърците.Неколкостотин хвърлея зад тях фалангите нервно чакаха.Гърка пред него не изглеждаше очарован от римския командир и с право-Литий беше висок, но гърбав човек с хлътнали рамена и кръв, орлов нос.Беше арогантен и нахален, макар поне славата си да беше спечелил честно с много спечелени войни и битки.Римския генерал припряно поздрави с традиционното потупване с дясната ръка на сърцето и без да чака размяна на официалности заговори:
-Битка няма да се състои...гърко.Днес сте щастливци.-младия военноначалник на гърците тръгна да му отговаря, но Литий го пресече-Рим ще ви върне завладените северни територии и ще ви компенсира за опожарените полиси.В замяна няма да ни нападате в гръб.
-Ха!Долно псе-извика младия грък и посочи идващите от север облаци-Вие страхливци...нима един дъжд ще ви спре!Чудя се как боговете ви дават победи над далеч по-дос...
-Все тая-нервно махна с ръка консула-ако ни нападнете ще спечелите.Макар че ви гарантирам, Пирова победа ще ви се стори жалко определение за кървавите месища, които ще останат от тая армия зад вас.
Консула се обърна и препусна към своите войски, които вече се стягаха за поход към Рим, следван от охраната си.
Антиф понечи да даде заповед за нападение, но стария атинянин Ифоген го спря с ръка:
- Няма смисъл да проливаме кръв, момко.Ти си нашия водач и аз и всички тук ще следваме решението ти, но се вслушай в разума.От севера идва нещо страшно, което не е идвало още от пристигането на Дара, старите ми кости го усещат.Решението е твое.
Антиф се взря в далечината и се зачуди какво ли би наредил баща му в този момент...
Далеч в Южна Германия
Тъмни облаци бяха закрили небето и сякаш беше нощ, а снежната виелица засипваше всичко.Легионерите се бореха дори да пазят огнъовете над които се готвеше вечерята им.Марк потри ръцете си и ги постави по-близо до огъня.Спеше му се, но не смееше-за да не замръзне, а и от страх от ужасите които сънуваше.Дори с хиляди хора около него се страхуваше.Стария легат Гай Ипонит беше пристигнал от Иберийския полуостров и бързо беше организирал остатъците от хората на Касий, защитниците на вече пометения Вал и пристигащите легиони.Дори след загубата на войската на Агрипа и тежките жертви на Вала Рим имаше мощ.Той или щеше да победи или да умре героично.През входа на палатката се подаде старото и уморено лице на Гай:
-Марк, командирите се събраха.Ела и ти.-след загубата на толкова хора малко опитни центуриони бяха оцелели и Марк получи втора кохорта в легиона на Гай Ипонит, 9-ти Испански.Стария легат беше извикал командирите на всички легиони и центурионите на своите кохорти в палатката си на заседание.На масата беше простряна стара, пожълтяла карта и всички се бяха надвесили над нея.
-Събрахме около тридесет и шест хиляди души, организирани в шест легиона.-гласа на стареца беше по-уморен от всякога-Подкрепления се стичат от всякъде.След...касапницата в Сената легата на Преторианците е поел властта в Рим и води насам всички войски на Апенините.От всеки край на Републиката идва помощ, но се съмнявам, че някой ще стигне навреме освен Литий.Зад нас е цялото население на севера, което бяга към Рим.Въпроса ми към вас е-ще се бием и ще загинем за тях или ще бягаме?
В палатката настана гробна тишийна.Някой се изкашля, но всички продължаваха да мълчат.Платнището на входа се вдигна и влезе посинял от студа вестоносец:
-Легате, простете за прекъсването.Заловихме дезертьор, който идваше към лагера.Твърди, че ви познавал, бил сте приятел на баща му.
Лицето на стария легат светна от почудване и любопитство.
-И кой ще да е този дезертьор?
-Казва се Клавдий Тит, легате...
Чак сега забеляза, че Марс беше изчезнал.Докато приготвяше багажа си вълка гледаше тук него, ту храма някак съсредоточено и обвинително.Може и да беше прав, но връщане назад вече нямаше.
-Марс?-прошепна римлянина.-Марс, връщай се..
Гласът на Клавдий заглъхна, когато върхът на храма се отвори и лъч светлина изригна към небето с оглушителен шум.”Арош”-помисли си легионера.”Сигурно е намерил начин да активира петата ключалка...”.Значи останалите вече бяха будни и нямаше защо да пази тишийна.
-Марс!-ревна с всичка сила.Едно от нещата които първо учеха легионерите, колкото и странно да го намираха другите народи, беше да викат силно.”Добър командир е този, който има силен глас”-учеха го в Академията-“може да си най-добрия тактик, но ако няма кой да те чуе си по-безполезен и от коняр.”Поне го бяха научили добре-гласа му отекна наоколо, а вълкът изскочи от огромната порта и затича към него.Клавдий и не чака повече-хвана поводите на останалите коне и препусна назад...
Далеч в Епир
Литий Тули спря пред редицата на гърците.Неколкостотин хвърлея зад тях фалангите нервно чакаха.Гърка пред него не изглеждаше очарован от римския командир и с право-Литий беше висок, но гърбав човек с хлътнали рамена и кръв, орлов нос.Беше арогантен и нахален, макар поне славата си да беше спечелил честно с много спечелени войни и битки.Римския генерал припряно поздрави с традиционното потупване с дясната ръка на сърцето и без да чака размяна на официалности заговори:
-Битка няма да се състои...гърко.Днес сте щастливци.-младия военноначалник на гърците тръгна да му отговаря, но Литий го пресече-Рим ще ви върне завладените северни територии и ще ви компенсира за опожарените полиси.В замяна няма да ни нападате в гръб.
-Ха!Долно псе-извика младия грък и посочи идващите от север облаци-Вие страхливци...нима един дъжд ще ви спре!Чудя се как боговете ви дават победи над далеч по-дос...
-Все тая-нервно махна с ръка консула-ако ни нападнете ще спечелите.Макар че ви гарантирам, Пирова победа ще ви се стори жалко определение за кървавите месища, които ще останат от тая армия зад вас.
Консула се обърна и препусна към своите войски, които вече се стягаха за поход към Рим, следван от охраната си.
Антиф понечи да даде заповед за нападение, но стария атинянин Ифоген го спря с ръка:
- Няма смисъл да проливаме кръв, момко.Ти си нашия водач и аз и всички тук ще следваме решението ти, но се вслушай в разума.От севера идва нещо страшно, което не е идвало още от пристигането на Дара, старите ми кости го усещат.Решението е твое.
Антиф се взря в далечината и се зачуди какво ли би наредил баща му в този момент...
Далеч в Южна Германия
Тъмни облаци бяха закрили небето и сякаш беше нощ, а снежната виелица засипваше всичко.Легионерите се бореха дори да пазят огнъовете над които се готвеше вечерята им.Марк потри ръцете си и ги постави по-близо до огъня.Спеше му се, но не смееше-за да не замръзне, а и от страх от ужасите които сънуваше.Дори с хиляди хора около него се страхуваше.Стария легат Гай Ипонит беше пристигнал от Иберийския полуостров и бързо беше организирал остатъците от хората на Касий, защитниците на вече пометения Вал и пристигащите легиони.Дори след загубата на войската на Агрипа и тежките жертви на Вала Рим имаше мощ.Той или щеше да победи или да умре героично.През входа на палатката се подаде старото и уморено лице на Гай:
-Марк, командирите се събраха.Ела и ти.-след загубата на толкова хора малко опитни центуриони бяха оцелели и Марк получи втора кохорта в легиона на Гай Ипонит, 9-ти Испански.Стария легат беше извикал командирите на всички легиони и центурионите на своите кохорти в палатката си на заседание.На масата беше простряна стара, пожълтяла карта и всички се бяха надвесили над нея.
-Събрахме около тридесет и шест хиляди души, организирани в шест легиона.-гласа на стареца беше по-уморен от всякога-Подкрепления се стичат от всякъде.След...касапницата в Сената легата на Преторианците е поел властта в Рим и води насам всички войски на Апенините.От всеки край на Републиката идва помощ, но се съмнявам, че някой ще стигне навреме освен Литий.Зад нас е цялото население на севера, което бяга към Рим.Въпроса ми към вас е-ще се бием и ще загинем за тях или ще бягаме?
В палатката настана гробна тишийна.Някой се изкашля, но всички продължаваха да мълчат.Платнището на входа се вдигна и влезе посинял от студа вестоносец:
-Легате, простете за прекъсването.Заловихме дезертьор, който идваше към лагера.Твърди, че ви познавал, бил сте приятел на баща му.
Лицето на стария легат светна от почудване и любопитство.
-И кой ще да е този дезертьор?
-Казва се Клавдий Тит, легате...
В Епир :
Антиф продължаваше да се колебае. Имаше страхотен шанс да нанесе на Рим поражение, което да помни дълго време. Но от друга страна може би беше по-мъдро да изчака и да научи каква е причината за отстъплението на легионите - ако се подготвеше добре докато врагът беше зает с мистериозната опасност от север, полисите щяха да спечелят още по-голяма победа. Изказа мнението си пред Ифоген. Атинският цар остана много доволен.
- Интересно нещо е животът - каза му той. - Като те виждам пред мен все едно гледам баща ти като млад. Пламенен, гръмогласен, дързък... Но и нещо друго има в тебе Антифе - разсъдлив си и си търпелив. Това е много важно за добрия водач.
Младокът се усмихна, доволен че го окуражават - старият атинянин беше прочут като философ в цяла Атика и хората го харесваха и като управник и като човек.
Царете на големите полиси се събраха в лагера на съвет. След кратка дискусия решиха да изпратят група от двайсетина души да проследи римляните и да научи колкото се може повече за изненадващото им оттегляне. Бригант, царя на Коринт, предложи себе си за водач на групата и всички единодушно се съгласиха.
Отрядът потегли с последните лъчи на Хелиос.
---------------------------------------------------------------------------
Евриклей щеше да експлодира ! Проклетият римлянин беше избягал. Беше ги изоставил... не ! Беше ги предал ! С неговото напускане и последната надежда за изпълняването на задачата умираше. Бяха обречени на провал. Спартанският цар се отчая напълно. Не само че предаде народа си, но освен това и не можа да направи нищо - дори когато си беше поставил за цел да даде всичко от себе си. Явно не беше достатъчно. Никога няма да е достатъчно. Как можеше да е толкова глупав да се изправя срещу самите богове !? Как можа да забрави тегобите на Одисея многострадален и мъченията на Тантала и Сизифа !? "Ти си един глупак !" сякаш чу женски глас наблизо. Озърна се - не видя друго освен Азий, Евт, Лунно цвете и Арош, който клечеше до седналия Марс и се взираше вглъбено в очите на вълчето.
Изведнъж му се стори, че вижда фигура, извисяваща се над египтянина. Бавно силуета се оформи в образа на красива чернокоса и синеока жена. В едната си ръка държеше великолепен златен шлем, а в другата дълго, светещо копие. На рамото й стоеше сива ококорена сова и се оглеждаше любопитно. Дрехите на жената не бяха нищо особено - обикновени чистобели женски одежди. Косата й бе вързана с фина златна нишка, а на косите й като че искряха сапфири. Евриклей имаше чувството, че очите му го лъжат - нима беше възможно !? Наистина ли виждаше Атина палада ?! Убеди се напълно, когато гласът й отново повтори : "Ти си един глупак, Евриклее ! Повярван а лъжите на римлянина и египтянина и изостави своя народ ! Заради теб той ще погине и дори ние, боговете няма да можем да направим нищо ! Ти тръгна срещу нас и затова ние те изоставихме и те наказахме !"
Спартанецът се опита да каже нещо, но богинята просто продължи :
"Имаш, обаче, възможност да поправиш стореното ! Докажи ни че се разкайваш - убий подлия египтянин и ние ще те върнем обратно при семейството и дома ти, за да можеш да ги пазиш от жестоките римляни." В отчаянието, мъката и изумлението си, гръкът можа само да кимне - беше готов на всичко за да си върне дома. Като хипнотизиран, извади меча си и скочи срещу Арош. Изплашеният писък на Лунно цвете обаче успя да предуперди жертвата навреме и Евриклей се приземи сред облак от пясък и прах. Египтянинът сякаш беше изчезнал в дън земя. Стреснати, Евт и Азий също извадиха оръжия, но все още се колебаеха какво да правят. Когато тръгнаха на помощ царя си Марс изскочи пред тях и им се озъби с ръмжене.
Както Евриклей се бореше с облака, той се събра зад него и Арош се материализира - беше опрял меча си в гърлото му. Бесният грък нададе вик и изруга, ала хватката не отслабваше.
- Успокой се Евриклее ! - ръмжеше Арош. - Не ти желая злото, но не ме предизвиквай ! В иначе спокойните му очи сега пламтеше някакво пламъче - малко, но буйно. Евриклией рязко удари меджая в лицето с лакът и успя да се изплъзне. Двамата стояха един срещу друг и тръпнаха от напрежение. Никой не смееше да наруши нервната тишина и всички наоколо ги следяха с поглед без да се намесват.
- Успокой се и ме остави да ти обясня ! - каза тихо Арош. - Знам че сега си объркан и отчаян още повече, но открих отговора ! Знам кой е петият избранник и Клавдий не ни е нужен за да продължим !
- Слушам те, "приятелю". - Евриклей се изплю в тревата.
Арош само продължи, вече по-спокойно.
- Отдавна се чудех какво е значението на всеки един от нас за задачата и кой ще бъде петия избранник. Едва сега ме осени, че медальонът има избирателност - не мога да го обясня точно, но той решава кога и към кого да ни заведе. Свети, когато е в близост до някой от избранниците, но напоследък забелязах че не е така при римлянина. Той вече не ни е нужен - трябваше ни само за да ни отведе до последния избранник ! - меджаят скъса нишката с медальона от врата си и го насочи към Марс :
- Вълкът ни е нужен - той ще е Петият !
Антиф продължаваше да се колебае. Имаше страхотен шанс да нанесе на Рим поражение, което да помни дълго време. Но от друга страна може би беше по-мъдро да изчака и да научи каква е причината за отстъплението на легионите - ако се подготвеше добре докато врагът беше зает с мистериозната опасност от север, полисите щяха да спечелят още по-голяма победа. Изказа мнението си пред Ифоген. Атинският цар остана много доволен.
- Интересно нещо е животът - каза му той. - Като те виждам пред мен все едно гледам баща ти като млад. Пламенен, гръмогласен, дързък... Но и нещо друго има в тебе Антифе - разсъдлив си и си търпелив. Това е много важно за добрия водач.
Младокът се усмихна, доволен че го окуражават - старият атинянин беше прочут като философ в цяла Атика и хората го харесваха и като управник и като човек.
Царете на големите полиси се събраха в лагера на съвет. След кратка дискусия решиха да изпратят група от двайсетина души да проследи римляните и да научи колкото се може повече за изненадващото им оттегляне. Бригант, царя на Коринт, предложи себе си за водач на групата и всички единодушно се съгласиха.
Отрядът потегли с последните лъчи на Хелиос.
---------------------------------------------------------------------------
Евриклей щеше да експлодира ! Проклетият римлянин беше избягал. Беше ги изоставил... не ! Беше ги предал ! С неговото напускане и последната надежда за изпълняването на задачата умираше. Бяха обречени на провал. Спартанският цар се отчая напълно. Не само че предаде народа си, но освен това и не можа да направи нищо - дори когато си беше поставил за цел да даде всичко от себе си. Явно не беше достатъчно. Никога няма да е достатъчно. Как можеше да е толкова глупав да се изправя срещу самите богове !? Как можа да забрави тегобите на Одисея многострадален и мъченията на Тантала и Сизифа !? "Ти си един глупак !" сякаш чу женски глас наблизо. Озърна се - не видя друго освен Азий, Евт, Лунно цвете и Арош, който клечеше до седналия Марс и се взираше вглъбено в очите на вълчето.
Изведнъж му се стори, че вижда фигура, извисяваща се над египтянина. Бавно силуета се оформи в образа на красива чернокоса и синеока жена. В едната си ръка държеше великолепен златен шлем, а в другата дълго, светещо копие. На рамото й стоеше сива ококорена сова и се оглеждаше любопитно. Дрехите на жената не бяха нищо особено - обикновени чистобели женски одежди. Косата й бе вързана с фина златна нишка, а на косите й като че искряха сапфири. Евриклей имаше чувството, че очите му го лъжат - нима беше възможно !? Наистина ли виждаше Атина палада ?! Убеди се напълно, когато гласът й отново повтори : "Ти си един глупак, Евриклее ! Повярван а лъжите на римлянина и египтянина и изостави своя народ ! Заради теб той ще погине и дори ние, боговете няма да можем да направим нищо ! Ти тръгна срещу нас и затова ние те изоставихме и те наказахме !"
Спартанецът се опита да каже нещо, но богинята просто продължи :
"Имаш, обаче, възможност да поправиш стореното ! Докажи ни че се разкайваш - убий подлия египтянин и ние ще те върнем обратно при семейството и дома ти, за да можеш да ги пазиш от жестоките римляни." В отчаянието, мъката и изумлението си, гръкът можа само да кимне - беше готов на всичко за да си върне дома. Като хипнотизиран, извади меча си и скочи срещу Арош. Изплашеният писък на Лунно цвете обаче успя да предуперди жертвата навреме и Евриклей се приземи сред облак от пясък и прах. Египтянинът сякаш беше изчезнал в дън земя. Стреснати, Евт и Азий също извадиха оръжия, но все още се колебаеха какво да правят. Когато тръгнаха на помощ царя си Марс изскочи пред тях и им се озъби с ръмжене.
Както Евриклей се бореше с облака, той се събра зад него и Арош се материализира - беше опрял меча си в гърлото му. Бесният грък нададе вик и изруга, ала хватката не отслабваше.
- Успокой се Евриклее ! - ръмжеше Арош. - Не ти желая злото, но не ме предизвиквай ! В иначе спокойните му очи сега пламтеше някакво пламъче - малко, но буйно. Евриклией рязко удари меджая в лицето с лакът и успя да се изплъзне. Двамата стояха един срещу друг и тръпнаха от напрежение. Никой не смееше да наруши нервната тишина и всички наоколо ги следяха с поглед без да се намесват.
- Успокой се и ме остави да ти обясня ! - каза тихо Арош. - Знам че сега си объркан и отчаян още повече, но открих отговора ! Знам кой е петият избранник и Клавдий не ни е нужен за да продължим !
- Слушам те, "приятелю". - Евриклей се изплю в тревата.
Арош само продължи, вече по-спокойно.
- Отдавна се чудех какво е значението на всеки един от нас за задачата и кой ще бъде петия избранник. Едва сега ме осени, че медальонът има избирателност - не мога да го обясня точно, но той решава кога и към кого да ни заведе. Свети, когато е в близост до някой от избранниците, но напоследък забелязах че не е така при римлянина. Той вече не ни е нужен - трябваше ни само за да ни отведе до последния избранник ! - меджаят скъса нишката с медальона от врата си и го насочи към Марс :
- Вълкът ни е нужен - той ще е Петият !
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Предоствям възможноста на някой друг да опише ефекта на машината;)
- Ти си се побъркал!!! изръмжа Евриклей.
Нима си мислиш, че ще ти повярвам, че едно псе може да спаси всички ни! Ти си се побъркал.
След тези думи Евриклей отново се хвърли с меча си напред, заслепен от дълго стаяваната си жажда за кръв. Отново атаката не беше увенчана с успех, Арош отново се превърна в облак златист пясък. Този път явно египтянина нямаше намерение да бъде така мил, както преди малко. Вихрушката подхвана гръка и го заподмята като парцалена кукла. Евриклей се съпротивляваше, замахваше в меча, но безмислено, все пак никой не може да разсече ветровете.
Арош отново придоби форма, а Евриклей лежеше на земята. По Спартанеца нямаше реални рани, но въхъра го беше зашеметил.
Чу се пукот и облаци започнаха да събират. Само за няколко минути небето стана черно с облаци. Нямаше мълний, но пък тътен раздираше небесата. Нямаше време! Евриклей тъкмо се изправяш, несъмнено подготвяйки се за нова атака. Арош извади златният си ятаган и заби дръжката му от слонова кост и диаманти в главата на мъжа, който отново изпадна в безсъзнание. Тогава Арош го хвана за крака и завлачи към храма, като само се провикна на Лунно Цвете да доведе вълка.
- Ти си се побъркал!!! изръмжа Евриклей.
Нима си мислиш, че ще ти повярвам, че едно псе може да спаси всички ни! Ти си се побъркал.
След тези думи Евриклей отново се хвърли с меча си напред, заслепен от дълго стаяваната си жажда за кръв. Отново атаката не беше увенчана с успех, Арош отново се превърна в облак златист пясък. Този път явно египтянина нямаше намерение да бъде така мил, както преди малко. Вихрушката подхвана гръка и го заподмята като парцалена кукла. Евриклей се съпротивляваше, замахваше в меча, но безмислено, все пак никой не може да разсече ветровете.
Арош отново придоби форма, а Евриклей лежеше на земята. По Спартанеца нямаше реални рани, но въхъра го беше зашеметил.
Чу се пукот и облаци започнаха да събират. Само за няколко минути небето стана черно с облаци. Нямаше мълний, но пък тътен раздираше небесата. Нямаше време! Евриклей тъкмо се изправяш, несъмнено подготвяйки се за нова атака. Арош извади златният си ятаган и заби дръжката му от слонова кост и диаманти в главата на мъжа, който отново изпадна в безсъзнание. Тогава Арош го хвана за крака и завлачи към храма, като само се провикна на Лунно Цвете да доведе вълка.
Някъде в Южна Германия
Гай учудено погледна вестоносеца, кимnа на Марк да го последва и излезе от шатрата.
Клавдий...не беше виждал момчето още откакто завърши Академията.Беше толкова примерен и добър кадет, а баща му беше верен приятел и предан воин на Рим.Не, но межеше да е дезертирал!Къде-къде по-лоши мъже устояваха на ужаса от Север, а все пак той беше дошъл към тях...
Навън беше като нощ, мрачна сянка беше паднала над земята, а небето беше почерняло от облаци.Въпреки че трябваше да е обяд, а и на много места горяха факли, ако не ги водеше вестоносеца щяха да се загубят.Най-накрая стигнаха, малка легионерска палтка със запалена факла и страж отпред.Гай се стега, отпрати стража и вестоносеца и нареди на Марк да застена на стража, за всеки случай.След това влезна вътре...
В първия момент не можа да познае мъжа, който беше обикнал като свой племенник.Клавдий изглеждаше уморен, чертите на лицето му бяха станали по-сурови от трудния военен живот, а очите по-мрачни.”Е, да видим какво ще каже...”
Клавдий стана бързо и поздрави легата.Гай отговори на поздрава, седна срещу него и се загледа учуден във вълка.Знаеше, че Гай Ипонит има вила във Бретан и самият той, като много други римляни отглежда вълци.Със сигурност обаче не беше виждал чисто червен такъв.Легата обаче не си губеше времето и махна с ръка, чакайки обяснение.Клавдий започна още с нападението на Вала, когато Арош го беше спасил.Разказа му мина през отвлечената дъщеря на спартанския цар, пътуването с галерата и пристигането им в далечния Запад.Легионера припряно извади малък бронзов предмет и го подаде гузно на легата:
-Печата на цар Евриклей, генерале.Не исках да го взимам, но трябваше за доказателство...-каквото и да изпита стария човек не го показа, а само кимна.
Клавдий продължи да разказва до храма, как избяга и се върна към Великото Море.Още когато минаха от там за пръв път беше видял римска галера.Когато се върна, капитана беше толкова залисан да приготвя стоте си души за да се върнат в помощ на родината, че беше пропуснал да пита как се е озовал там самотен легионер.
-Акостирахме в Галия, а от там тръгнах с една кохорта, която идваше насам.Това е моя разказа, генерале.
-Ех...моето момче, да съм честен-ако ми беше разказал това, когато бях млад и онова проклето чудо, което наричаме “дар” не беше още паднало от небето нямаше да се колебая да те дам за публично линчуване.От тогава обаче мина много време, а видях много неща, по-странни и от това.Най-малкото че имаш доказателства, а и ми трябва всеки войник който имам.-легата стана уморено и се усмихна весело.-Пък и не искам да слушам после цяла вечност мрънкането на баща ти в Елисейските поля.
Легата тръгна да излиза, но на входа се обърна:
-В колко битки си бил, моето момче?
-Четири-отговори Клавдий, чудейки се защо го питат това.-Три наказателни похода срещу варварите отвъд Вала, преди да изчезнат съвсем и...щурма на сенките.
-Хм...предполагам, че центурионите ми ще ме пребият камъни с това, но ми трябват хора с опит, а ти имаш повече дори от половината ми командири.Та, мислех си-ще приемеш ли да водиш първа кохорта в моя легион?
Клавдий онемя.Беше очаквал какво ли не, но не и това.Успя само да кимне с отворена уста.
-Добре.-лицето му изведнъж стана напълно сериозно и размаха пръст-Но ако се издъниш и по чудо оцелея, лично ще ти откъсна главата от раменете!
Ипонит рязко се завъртя и излезе в мрака, ана негово място се появи млад мъж в легионерски дрехи и въоръжение.
-И теб те повишиха по бързата процедура, а?-войникът протегна ръка-Марк Крас...ъъ...командир на втора кохорта в Девети легион.Желаете ли нещо..ъъ...командире?
-Клавдий Тит-здрависа се и се усмихна-Зарежи това “командире”...и ако може донеси нещо за ядене!
Хел`Шаф наблюдаваше едвам видимите в далечината позиции на мизерните същества.Още беше ден, макар мрачната буря която беше създал да създаваше тъмнина и не виждаше съвсем ясно, но се досещаше какво правят.Строяха.Строяха укрепления, строяха и жалките си машини, стрелящи огън, единственото нещо, което спираше него и ордите му когато нощта паднеше.Но това нямаше да го спре.Те са Добитък.И той щеше да ги изколи като добитък.Хел`Шаф се извърна рязко и потъна в мрака назад, откъдето долитаха звуците на неговите стотици хиляди воини...
Гай учудено погледна вестоносеца, кимnа на Марк да го последва и излезе от шатрата.
Клавдий...не беше виждал момчето още откакто завърши Академията.Беше толкова примерен и добър кадет, а баща му беше верен приятел и предан воин на Рим.Не, но межеше да е дезертирал!Къде-къде по-лоши мъже устояваха на ужаса от Север, а все пак той беше дошъл към тях...
Навън беше като нощ, мрачна сянка беше паднала над земята, а небето беше почерняло от облаци.Въпреки че трябваше да е обяд, а и на много места горяха факли, ако не ги водеше вестоносеца щяха да се загубят.Най-накрая стигнаха, малка легионерска палтка със запалена факла и страж отпред.Гай се стега, отпрати стража и вестоносеца и нареди на Марк да застена на стража, за всеки случай.След това влезна вътре...
В първия момент не можа да познае мъжа, който беше обикнал като свой племенник.Клавдий изглеждаше уморен, чертите на лицето му бяха станали по-сурови от трудния военен живот, а очите по-мрачни.”Е, да видим какво ще каже...”
Клавдий стана бързо и поздрави легата.Гай отговори на поздрава, седна срещу него и се загледа учуден във вълка.Знаеше, че Гай Ипонит има вила във Бретан и самият той, като много други римляни отглежда вълци.Със сигурност обаче не беше виждал чисто червен такъв.Легата обаче не си губеше времето и махна с ръка, чакайки обяснение.Клавдий започна още с нападението на Вала, когато Арош го беше спасил.Разказа му мина през отвлечената дъщеря на спартанския цар, пътуването с галерата и пристигането им в далечния Запад.Легионера припряно извади малък бронзов предмет и го подаде гузно на легата:
-Печата на цар Евриклей, генерале.Не исках да го взимам, но трябваше за доказателство...-каквото и да изпита стария човек не го показа, а само кимна.
Клавдий продължи да разказва до храма, как избяга и се върна към Великото Море.Още когато минаха от там за пръв път беше видял римска галера.Когато се върна, капитана беше толкова залисан да приготвя стоте си души за да се върнат в помощ на родината, че беше пропуснал да пита как се е озовал там самотен легионер.
-Акостирахме в Галия, а от там тръгнах с една кохорта, която идваше насам.Това е моя разказа, генерале.
-Ех...моето момче, да съм честен-ако ми беше разказал това, когато бях млад и онова проклето чудо, което наричаме “дар” не беше още паднало от небето нямаше да се колебая да те дам за публично линчуване.От тогава обаче мина много време, а видях много неща, по-странни и от това.Най-малкото че имаш доказателства, а и ми трябва всеки войник който имам.-легата стана уморено и се усмихна весело.-Пък и не искам да слушам после цяла вечност мрънкането на баща ти в Елисейските поля.
Легата тръгна да излиза, но на входа се обърна:
-В колко битки си бил, моето момче?
-Четири-отговори Клавдий, чудейки се защо го питат това.-Три наказателни похода срещу варварите отвъд Вала, преди да изчезнат съвсем и...щурма на сенките.
-Хм...предполагам, че центурионите ми ще ме пребият камъни с това, но ми трябват хора с опит, а ти имаш повече дори от половината ми командири.Та, мислех си-ще приемеш ли да водиш първа кохорта в моя легион?
Клавдий онемя.Беше очаквал какво ли не, но не и това.Успя само да кимне с отворена уста.
-Добре.-лицето му изведнъж стана напълно сериозно и размаха пръст-Но ако се издъниш и по чудо оцелея, лично ще ти откъсна главата от раменете!
Ипонит рязко се завъртя и излезе в мрака, ана негово място се появи млад мъж в легионерски дрехи и въоръжение.
-И теб те повишиха по бързата процедура, а?-войникът протегна ръка-Марк Крас...ъъ...командир на втора кохорта в Девети легион.Желаете ли нещо..ъъ...командире?
-Клавдий Тит-здрависа се и се усмихна-Зарежи това “командире”...и ако може донеси нещо за ядене!
Хел`Шаф наблюдаваше едвам видимите в далечината позиции на мизерните същества.Още беше ден, макар мрачната буря която беше създал да създаваше тъмнина и не виждаше съвсем ясно, но се досещаше какво правят.Строяха.Строяха укрепления, строяха и жалките си машини, стрелящи огън, единственото нещо, което спираше него и ордите му когато нощта паднеше.Но това нямаше да го спре.Те са Добитък.И той щеше да ги изколи като добитък.Хел`Шаф се извърна рязко и потъна в мрака назад, откъдето долитаха звуците на неговите стотици хиляди воини...
ИИ : Ще пиша за събитията в Епир в следващия си пост.
ВИ :
Евриклей отвори очи - искаше му се да си е у дома и да види до себе си жена си, но знаеше, че това е просто блян - знаеше, че лежи върху студения каменен под на мистериозната пирамида. Струваше му се че битката с Арош се е състояла преди години, а не днес. Изправи се - мечът му лежеше до него и хвърляше сребристи отблясъци. Нямаше и следа от Азий и Евт. На няколко метра от него Арош и Лунно цвете разговаряха пред олтара с петте кръга, а Марс нетърпеливо махаше с опашка. Медальонът, който сега висеше на колана на меджая, светеше по-ярко от всякога. Същото се отнасяше и за целия олтар - ярко зеленикаво сияние, което осветяваше огромната зала и хвърляше дълги сенки към далечните ъгли. Едва сега присъстващите можаха да видят колко е обширно всъщност помещението - дори силната светлина не можеше да го освети цялото, както и не стигаше до високия таван. Струваше им се, че над тях зее бездна, по-голяма и от Тартара. Момичето и мургавият мъж се обърнаха.
- Виждам че си станал. - каза Арош, заковал поглед към държащата меча десница на Евриклей.
- Къде са другарите ми, подлецо ! - изръмжа гръка. Спомняше си съвсем ясно обещанието и желанието на Атина. Беше готов на всичко, за да се върне към дълга си - да пази родината.
- Отвън са, може да се каже че спят. Не исках да трябва да се бия с тях. - отвърна спокойно египтянина.
- Може да ме взимаш за глупав смъртен, но боговете са на моя страна ! Ще те погубя, египетски демоне, с помощта на Атина, ще те погубя ! - царят се затича към Арош, но миг преди да вдигне меча си, пред него изскочи Лунно цвете. Изглеждаше така, сякаш цялата мъка на света се е събрала върху младото й невинно лице.
- Недей, моля те ! Недей ! - момичето щеше да се разплаче.
Стреснати, двамата мъже свалиха мечовете си.
- Усещам духовете на това място ! - започна да обеснява притеснено тя - Те страдат с всяка ваша дрязга и неволя. Те желаят да разгадаете тайната на пирамидата, но вие се мразите толкова много, че по-скоро бихте се избили пред това да влезете в неизвестното заедно ! - в последните думи на девойката се различаваше огромно отчаяние и страх.
Евриклей се успокои малко, но не изпускаше Арош от поглед - беше му жал за невинното момиче, но омразата и страха, които египтянина беше започнал да буди у него, бяха много силни. Арош, на свой ред, започна да мисли върху тези думи. Да ! Едва сега го осени ролята на Лунно цвете в групата - нали през цялото време амулетът светеше с различна светлина около нея. Тя трябваше да е баланса в групата - докато останалите се страхуваха един от друг, мразеха се и си нямаха доверие, тя трябваше да ги пази един от друг, в името на общата цел. Доста трудна задача за едно младо и крехко момиче ! Но всичко дотук мина гладко - поне в сравнение с бедите, които можеха да ги сполетят. Арош погледна за миг насълзените очи на девойката и се усмихна леко - сложи приятелски ръка на рамото й и се обърна към Евриклей, по-спокоен и сигурен отпреди.
- Атина е на твоя страна, казваш. Както и Ра беше на моя, ли ?! С какво ни помогнаха боговете дотук, освен да ни настройват един срещу друг и да ни разколебават от задачата ? Те не искат да отворим печата на олтара, толкова ли не разбираш ?!
- Откъде да знам, че всичко това не е една голяма лъжа ?! - Евриклей беше напълно объркан. Наистина имаше смисъл в думите на Арош, но на кой трябваше да вярва ? На него или на Атина ?
- Знам, че изгубих доверието ти, когато погубих един от твоите бойци. С право не ми вярваш - но замисли се, имах толкова възможности да те убия ! Защо мислиш се събуди изобщо сега ?! Целта ми не е твоята смърт, царю спартански, ако все още вярваш на измислиците на твоите войници. - Арош забеляза, че гръкът се разколебава и прибра сърповидния си меч. Протегна ръка в знак на примирие и приятелство:
- Прости ми за обидата която ти нанесох и се присъедини към нас отново - нека довършим започнатото, пък ако ще всички богове да се изправят срещу нас !
Евриклей се колебаеше. Отдавна не беше чувал Арош да говори толкова открито и приятелски, но след като се вгледа забеляза в очите му онзи искрен пламък, който го беше накарал да се присъедини към него на своя кораб, точно когато беше спасил дъщеря си от ръцете на римляните. "Винаги се вслушвай в сърцето си, защото боговете ти говорят чрез него" беше му казал баща му някога.
Евриклей прибра меча си и пое ръката на Арош. Макар лицето на египтянина да остана каменно, в погледа му се четеше надежда и радост. Лунно цвете се усмихна - мъката се беше вдигнала от красивото й лице и беше оставила място на щастие, но и малко несигурност - страхът от неизвестното. Марс изгрухтя нетърпеливо и Избранниците наобиколиха олтара.
Светлината се засили още повече и едва сега успяха да различат, че йероглифи има не само по стените, но и по всичси машини и предмети в
залата. За нещастие никой не разбираше този отдавна изгубен език и можеха само да гадаят за значението на символите. Четиримата положиха пръстите си в кухините (трябваше да помогнат на вълка да положи лапата си ). Миг по-късно светът изчезна. Вече не бяха в храма, а витаеха сред море от светлина, звезди и галактики започнаха да прелитат около тях, чувстваха се вечни и едновременно безкрайно незначителни - едновременно бяха живи и мъртви и млади и стари. Бяха и себе си, ала бяха и Вселената. В ума на всеки прозвуча глас, гръмовен като небесните бури и дълбок като морето:
"Вие сте първите четирима от Избранниците, вие открихте Пътя на мира и спасението. Вие загърбихте своите вражди в името на Светът и човечеството. Всеки от вас ще получи от този печат по един ключ за онова, което ще използва най-добре за общата ви цел и постигането на успех. Мъдрост, Воля, Милосърдие и Разум - това са вашите заложби и вие ще отключите последната врата към съвършенството им. Мъдрост - да ви води напред към другите печати, Воля - да ви пази от изкушения и мрак по пътя, Милосърдие - да изцерява и обнадеждява в трудните моменти, Разум - да помогне за правилно решение и да защитава света от разруха. Вие сте Избранници - открийте останалите Печати, за да пропъдите това велико зло, що хвърля брата срещу брат и сина срещу баща.
Отново бяха само себе си. Отново се намираха в храма - машините по стените изпускаха дим и блестяха, присъстващите все още не можеха да се осъзнаят. Когато Евриклей успя да се съвземе от това невъобразимо преживяване, усети някакво вътрешно спокойствие - нова надежда туптеше в сърцето му, надежда, че всичко ще се оправи и ще се нареди. Не след дълго обаче, забеляза, че от Марс няма и следа. Не го интересуваше - едва ли вълкът щеше да има особено голямо значение за групата. Лунно цвете беше приседнала до олтара и гледаше втрещено - едвам можеше да възприеме това което им се беше случило преди малко. Арош стоеше като статуя и гледаше стените.
- Какво има ? - попита Евриклей.
- Стените... - отвърна глухо Арош. - Мога да разчета надписите...
Следващия печат е...
- Къде ? - Евриклей нямаше търпение. Искаше му се да продължи докрай, ала и все още се боеше за дома си.
- ... в Египет ! - отвърна Арош още по-тихо.
ИИ : А познайте кой бонус за кой е
Надявам се поста да ви е харесал, много се постарах. Ако има оплаквания казвайте. И извинявайте за дължината.
ВИ :
Евриклей отвори очи - искаше му се да си е у дома и да види до себе си жена си, но знаеше, че това е просто блян - знаеше, че лежи върху студения каменен под на мистериозната пирамида. Струваше му се че битката с Арош се е състояла преди години, а не днес. Изправи се - мечът му лежеше до него и хвърляше сребристи отблясъци. Нямаше и следа от Азий и Евт. На няколко метра от него Арош и Лунно цвете разговаряха пред олтара с петте кръга, а Марс нетърпеливо махаше с опашка. Медальонът, който сега висеше на колана на меджая, светеше по-ярко от всякога. Същото се отнасяше и за целия олтар - ярко зеленикаво сияние, което осветяваше огромната зала и хвърляше дълги сенки към далечните ъгли. Едва сега присъстващите можаха да видят колко е обширно всъщност помещението - дори силната светлина не можеше да го освети цялото, както и не стигаше до високия таван. Струваше им се, че над тях зее бездна, по-голяма и от Тартара. Момичето и мургавият мъж се обърнаха.
- Виждам че си станал. - каза Арош, заковал поглед към държащата меча десница на Евриклей.
- Къде са другарите ми, подлецо ! - изръмжа гръка. Спомняше си съвсем ясно обещанието и желанието на Атина. Беше готов на всичко, за да се върне към дълга си - да пази родината.
- Отвън са, може да се каже че спят. Не исках да трябва да се бия с тях. - отвърна спокойно египтянина.
- Може да ме взимаш за глупав смъртен, но боговете са на моя страна ! Ще те погубя, египетски демоне, с помощта на Атина, ще те погубя ! - царят се затича към Арош, но миг преди да вдигне меча си, пред него изскочи Лунно цвете. Изглеждаше така, сякаш цялата мъка на света се е събрала върху младото й невинно лице.
- Недей, моля те ! Недей ! - момичето щеше да се разплаче.
Стреснати, двамата мъже свалиха мечовете си.
- Усещам духовете на това място ! - започна да обеснява притеснено тя - Те страдат с всяка ваша дрязга и неволя. Те желаят да разгадаете тайната на пирамидата, но вие се мразите толкова много, че по-скоро бихте се избили пред това да влезете в неизвестното заедно ! - в последните думи на девойката се различаваше огромно отчаяние и страх.
Евриклей се успокои малко, но не изпускаше Арош от поглед - беше му жал за невинното момиче, но омразата и страха, които египтянина беше започнал да буди у него, бяха много силни. Арош, на свой ред, започна да мисли върху тези думи. Да ! Едва сега го осени ролята на Лунно цвете в групата - нали през цялото време амулетът светеше с различна светлина около нея. Тя трябваше да е баланса в групата - докато останалите се страхуваха един от друг, мразеха се и си нямаха доверие, тя трябваше да ги пази един от друг, в името на общата цел. Доста трудна задача за едно младо и крехко момиче ! Но всичко дотук мина гладко - поне в сравнение с бедите, които можеха да ги сполетят. Арош погледна за миг насълзените очи на девойката и се усмихна леко - сложи приятелски ръка на рамото й и се обърна към Евриклей, по-спокоен и сигурен отпреди.
- Атина е на твоя страна, казваш. Както и Ра беше на моя, ли ?! С какво ни помогнаха боговете дотук, освен да ни настройват един срещу друг и да ни разколебават от задачата ? Те не искат да отворим печата на олтара, толкова ли не разбираш ?!
- Откъде да знам, че всичко това не е една голяма лъжа ?! - Евриклей беше напълно объркан. Наистина имаше смисъл в думите на Арош, но на кой трябваше да вярва ? На него или на Атина ?
- Знам, че изгубих доверието ти, когато погубих един от твоите бойци. С право не ми вярваш - но замисли се, имах толкова възможности да те убия ! Защо мислиш се събуди изобщо сега ?! Целта ми не е твоята смърт, царю спартански, ако все още вярваш на измислиците на твоите войници. - Арош забеляза, че гръкът се разколебава и прибра сърповидния си меч. Протегна ръка в знак на примирие и приятелство:
- Прости ми за обидата която ти нанесох и се присъедини към нас отново - нека довършим започнатото, пък ако ще всички богове да се изправят срещу нас !
Евриклей се колебаеше. Отдавна не беше чувал Арош да говори толкова открито и приятелски, но след като се вгледа забеляза в очите му онзи искрен пламък, който го беше накарал да се присъедини към него на своя кораб, точно когато беше спасил дъщеря си от ръцете на римляните. "Винаги се вслушвай в сърцето си, защото боговете ти говорят чрез него" беше му казал баща му някога.
Евриклей прибра меча си и пое ръката на Арош. Макар лицето на египтянина да остана каменно, в погледа му се четеше надежда и радост. Лунно цвете се усмихна - мъката се беше вдигнала от красивото й лице и беше оставила място на щастие, но и малко несигурност - страхът от неизвестното. Марс изгрухтя нетърпеливо и Избранниците наобиколиха олтара.
Светлината се засили още повече и едва сега успяха да различат, че йероглифи има не само по стените, но и по всичси машини и предмети в
залата. За нещастие никой не разбираше този отдавна изгубен език и можеха само да гадаят за значението на символите. Четиримата положиха пръстите си в кухините (трябваше да помогнат на вълка да положи лапата си ). Миг по-късно светът изчезна. Вече не бяха в храма, а витаеха сред море от светлина, звезди и галактики започнаха да прелитат около тях, чувстваха се вечни и едновременно безкрайно незначителни - едновременно бяха живи и мъртви и млади и стари. Бяха и себе си, ала бяха и Вселената. В ума на всеки прозвуча глас, гръмовен като небесните бури и дълбок като морето:
"Вие сте първите четирима от Избранниците, вие открихте Пътя на мира и спасението. Вие загърбихте своите вражди в името на Светът и човечеството. Всеки от вас ще получи от този печат по един ключ за онова, което ще използва най-добре за общата ви цел и постигането на успех. Мъдрост, Воля, Милосърдие и Разум - това са вашите заложби и вие ще отключите последната врата към съвършенството им. Мъдрост - да ви води напред към другите печати, Воля - да ви пази от изкушения и мрак по пътя, Милосърдие - да изцерява и обнадеждява в трудните моменти, Разум - да помогне за правилно решение и да защитава света от разруха. Вие сте Избранници - открийте останалите Печати, за да пропъдите това велико зло, що хвърля брата срещу брат и сина срещу баща.
Отново бяха само себе си. Отново се намираха в храма - машините по стените изпускаха дим и блестяха, присъстващите все още не можеха да се осъзнаят. Когато Евриклей успя да се съвземе от това невъобразимо преживяване, усети някакво вътрешно спокойствие - нова надежда туптеше в сърцето му, надежда, че всичко ще се оправи и ще се нареди. Не след дълго обаче, забеляза, че от Марс няма и следа. Не го интересуваше - едва ли вълкът щеше да има особено голямо значение за групата. Лунно цвете беше приседнала до олтара и гледаше втрещено - едвам можеше да възприеме това което им се беше случило преди малко. Арош стоеше като статуя и гледаше стените.
- Какво има ? - попита Евриклей.
- Стените... - отвърна глухо Арош. - Мога да разчета надписите...
Следващия печат е...
- Къде ? - Евриклей нямаше търпение. Искаше му се да продължи докрай, ала и все още се боеше за дома си.
- ... в Египет ! - отвърна Арош още по-тихо.
ИИ : А познайте кой бонус за кой е
Надявам се поста да ви е харесал, много се постарах. Ако има оплаквания казвайте. И извинявайте за дължината.
Last edited by Gorthaur on Wed Aug 03, 2005 11:15 am, edited 1 time in total.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
ИИ: Поста кърти мивки и лепи плочки! От сега се извинявам за трагичнбия си правопис в настоящият пост!!!
ВИ:
Тримата тръчаха колкото ги държаха краката вече втори ден. Конете само щеха да ги забавят в тази джунгла. Арош направо се беше побуркал. Укула му не побираше, как можеше да пропусне нещо толкова очевадно. Ключа му е бил пред очите два века и полувина и това направо го вбесяваше!
На третия ден пристанищният град се изправи пред очите на избранниците. Макар, че три дена бяха бягали почти без да спират нозете им не бяха изтощени, а телата им имаха още много сили. Йехова беше с тях, защото несъмнено той им проговори при машината.
За първа нощ от известно време тримата положиха глава тъ да подремната..., макар и на кораб. Малкото корито щеше да ги закара до бреговете на Сахара само за седмица- две, а от там за по- малко от ден Арош щеше да отведе вси... там за където бяха тръгнали.
На Арош както обикновено не му се спеше... отдавна беше изгубил тази потребност. Евриклей седна до него. Настъпи неловко мълчание. На Арош не му се говореше, а пък спартанеца... е народа му никога не се е славел със сладкодумие, но все пак края продума пръв:
- Прощавам ти. Сега разбирам, че си имал нужда, която не си могъл да преудолееш, не казвам че те оправдава(побърза да уточни Евриклей), но те разбирам.
- Благодаря!(Арош направи много дълга пауза, насилвайки се да каже нещо което отдавна се беше загнездило в него, но се опитваше да отрече от доста време) Имах нужда да го чуя.
Евриклей понечи да каже нещо, но египтянина го прекъсна с жест
Аз умрях преди близо 200 години и преди едва 100-на бях възкресен... Не знам какво вярват гърците, че става с душите има след смърта, но според египтяните заслужилите души отиват в... ... ...(Арош се замисли, докато тръсеше превод на техният Рай) Хелиопол. Аз бях там, видях го, живях в него и бях изкубнат от него насила, за да се боря с изчадия, а след това да бъда наречен чудовище. Но това вече съм ти го разказвал, важното е че след като видях Хелиопол, смъртния свят спря да ми е интересен. Почти 100 години не ме интересуваше човечеството, затова и не срещам проблеми да убивам невинни, човешкият живот е без значение за мен. Но от известно време... от както ми се роди дъщеря сякаш всичко се връща обратно, отново чувствам и твоята прошка, колкот и нищожна да е... е важна за мен.
Тази малка изповед определено трогна спартанеца. В нея определено се разпознаваше арогантноста на могъщ войн, но и искреноста на дете.
Не чак толкова далеч в Египет:
Тръповете се въргаляха по друма. Киша се беше преборила с многобройните римляни с хитрост, ала само няколко часа след завръщането и в града крилатите ги нападнаха. Полухората не атакуваха постояно, а от време на време, но със кръвожадност. Кралицата до преди ден облечена в коприна и окичена със злато сега носеше само едни дрипи, а в ръцете си дъжеше малката си дъщеричка. Снощи Вестоносец и беше донесъл, че странни твари са влезли в Тива- хора сенки. Ако по някакъв начин Киша се измъкнеше то това щеше да се погрижи крилатите да си получат заслуженото. Беше ясно, че тези изроди бяха в съюз със Сет.
Дойде 7-то утро на обсадата на града. Храната и водата бяха свършили напълно, това щеше да е последният ден на Фараоните. На Киша и беше ясно, че това беше и нейният сетен ден. Тя излезна на покрива на една колиба за последен път да се порадва на лъчите на Ра. Нещо в далечината привлече вниманието на кралицата. Приличаше на малък гарнизон. Крилатите явно също го бяха забелязали, защото се видяха няколко от тях да политат към странниците. В далечината не се виждаше много добре какво се случва, но крилатите отишли да разузнаят просто се свекоха на пясъка. Още едно групичка тръгна на там, но съдбата и не беше по различна. За минути небето над града се изпълни с крилати, които напомняха кошер с разярени оси. Киша изтича до портите, където се беше събрала тълпа да види какво става. Кралицата не беше виждала такива хора. Всеки от тях беше надарен с невиждана красота. Безброй златни накити ги красяха, а дрехите им бяха от най изящният плат от далечният изток. Но не това беше най важното. Те владееха някаква магия- зелен огън, който просто изпепеляваше за секунда плътта на крилатите оставяйки само железният скелет. Един от крилатите най накрая проби защитата им и отнесе един от странниците. Крилатия издигна жертвата си високо в небето и го пусна. Мъжа падна тешко на земята и след минута се изправи и започна отново да се бие.
ВИ:
Тримата тръчаха колкото ги държаха краката вече втори ден. Конете само щеха да ги забавят в тази джунгла. Арош направо се беше побуркал. Укула му не побираше, как можеше да пропусне нещо толкова очевадно. Ключа му е бил пред очите два века и полувина и това направо го вбесяваше!
На третия ден пристанищният град се изправи пред очите на избранниците. Макар, че три дена бяха бягали почти без да спират нозете им не бяха изтощени, а телата им имаха още много сили. Йехова беше с тях, защото несъмнено той им проговори при машината.
За първа нощ от известно време тримата положиха глава тъ да подремната..., макар и на кораб. Малкото корито щеше да ги закара до бреговете на Сахара само за седмица- две, а от там за по- малко от ден Арош щеше да отведе вси... там за където бяха тръгнали.
На Арош както обикновено не му се спеше... отдавна беше изгубил тази потребност. Евриклей седна до него. Настъпи неловко мълчание. На Арош не му се говореше, а пък спартанеца... е народа му никога не се е славел със сладкодумие, но все пак края продума пръв:
- Прощавам ти. Сега разбирам, че си имал нужда, която не си могъл да преудолееш, не казвам че те оправдава(побърза да уточни Евриклей), но те разбирам.
- Благодаря!(Арош направи много дълга пауза, насилвайки се да каже нещо което отдавна се беше загнездило в него, но се опитваше да отрече от доста време) Имах нужда да го чуя.
Евриклей понечи да каже нещо, но египтянина го прекъсна с жест
Аз умрях преди близо 200 години и преди едва 100-на бях възкресен... Не знам какво вярват гърците, че става с душите има след смърта, но според египтяните заслужилите души отиват в... ... ...(Арош се замисли, докато тръсеше превод на техният Рай) Хелиопол. Аз бях там, видях го, живях в него и бях изкубнат от него насила, за да се боря с изчадия, а след това да бъда наречен чудовище. Но това вече съм ти го разказвал, важното е че след като видях Хелиопол, смъртния свят спря да ми е интересен. Почти 100 години не ме интересуваше човечеството, затова и не срещам проблеми да убивам невинни, човешкият живот е без значение за мен. Но от известно време... от както ми се роди дъщеря сякаш всичко се връща обратно, отново чувствам и твоята прошка, колкот и нищожна да е... е важна за мен.
Тази малка изповед определено трогна спартанеца. В нея определено се разпознаваше арогантноста на могъщ войн, но и искреноста на дете.
Не чак толкова далеч в Египет:
Тръповете се въргаляха по друма. Киша се беше преборила с многобройните римляни с хитрост, ала само няколко часа след завръщането и в града крилатите ги нападнаха. Полухората не атакуваха постояно, а от време на време, но със кръвожадност. Кралицата до преди ден облечена в коприна и окичена със злато сега носеше само едни дрипи, а в ръцете си дъжеше малката си дъщеричка. Снощи Вестоносец и беше донесъл, че странни твари са влезли в Тива- хора сенки. Ако по някакъв начин Киша се измъкнеше то това щеше да се погрижи крилатите да си получат заслуженото. Беше ясно, че тези изроди бяха в съюз със Сет.
Дойде 7-то утро на обсадата на града. Храната и водата бяха свършили напълно, това щеше да е последният ден на Фараоните. На Киша и беше ясно, че това беше и нейният сетен ден. Тя излезна на покрива на една колиба за последен път да се порадва на лъчите на Ра. Нещо в далечината привлече вниманието на кралицата. Приличаше на малък гарнизон. Крилатите явно също го бяха забелязали, защото се видяха няколко от тях да политат към странниците. В далечината не се виждаше много добре какво се случва, но крилатите отишли да разузнаят просто се свекоха на пясъка. Още едно групичка тръгна на там, но съдбата и не беше по различна. За минути небето над града се изпълни с крилати, които напомняха кошер с разярени оси. Киша изтича до портите, където се беше събрала тълпа да види какво става. Кралицата не беше виждала такива хора. Всеки от тях беше надарен с невиждана красота. Безброй златни накити ги красяха, а дрехите им бяха от най изящният плат от далечният изток. Но не това беше най важното. Те владееха някаква магия- зелен огън, който просто изпепеляваше за секунда плътта на крилатите оставяйки само железният скелет. Един от крилатите най накрая проби защитата им и отнесе един от странниците. Крилатия издигна жертвата си високо в небето и го пусна. Мъжа падна тешко на земята и след минута се изправи и започна отново да се бие.
Снегът се сипеше силно, а студът ставаше все по-силен.Дори легионерите работеха с последни сили-самия Клавдий го виждаше докато обикаляше позициите на кохортата си в центъра на линията.Малко от мощните стоманени балисти, огромните бойни катапулти и римски взривни снаряди бяха оцелели след падането на Вала.Още по-малко бяха достигнали дотук.Легионерите работеха с пълни сили да секат дърва и да строят обсадни машини по стария начин-с греди и въжета.Поне се намери достатъчно от гърмящия черен прах и бурета, които да изстрелват от катапултите, а и за ръчните балисти.Малцина се бяха събрали около ритуалния кръг и с надежда гледаха как кокошките лакомо поглъщат зърното, хвърляно от жреците.Клавдий мина навсякъде, окуражи доколкото можеше хората, помогна тук-там и накрая тръгна към заседанието в шатрата на легата.Вътре отново се бяха събрали всички центуриони.Вече поне бяха взели решение-щяха да се бият.
-Хората са уморени, а и са малко...твърде малко.-поклати глава легата.-За съжаление съобщавам на всички ви, че само един от всичките съгледвачи се завърна.Данните не може да са точни, но предполагам че се изправяме срещу триста хиляди врагове.Ние-тридесет и шест хиляди.
“Девет към един”-мислеха всички.”Девет диви изрода от небитието срещу един уморен и гладен римлянин”.Никой не протестира или се оплака, но всички потънаха в мълчание.
-Колко хора има зад нас?-престраши се да попита Клавдий.-И има ли отворени пътища, по които да бягат?
Хората отново се размърдаха нервно и зашепнаха разни неща.
-Кажи-речи цялото население на Северна Германия, Галия, много бегълци от границата и Бретан.Нямам обаче идея как са пътищата.Предполагам, че поне главните към Рим и Испания са отворени...Мисля, че е ясно какво се иска от нас.Ще се бием,докато можем.А сега предлагам всички да се махат и да поспят!Боговете да са с нас!
Двадесетина нагръдника изтрещяха при традиционното тупване и всички се разотидоха.
Звънливия, металичен звук на бойните тръби събуди Клавдий. Той набързо облече бронята, препаса оръжията си и изтича до строяващите се редици на Първа кохорта.Около него хиляди сънени, премръзнали и гладни мъже тичаха да заемат местата си, зареждаха ръчните балисти, подреждаха се в строя и подготвяха обсадните машини за стрелба.Бойните тръби трещяха, а центурионите викаха заповеди.
-Всеки с балиста-в първа и втора линия!Гответе се за стрелба!-ревна Клавдий и погледна в далечината, вдругия край на полето където се извисяваше вековна гора.
-Ще се бием ли?- попита един от войниците наблизо.
-Виждаш ли гората отпред?Която се движи?Е, съвсем не е гора...-отговори Клавдий.-Жалко за хубавата дървесина.Каквото и да става, нито крачка назад!Остава по-малко от час до зазоряване, ще ги удържим!Сила и слава!
“Сила и слава!” прогърмя от към редиците на легионерите, вече строени и всичко затихна.Само някъде зад тях се чуваха скърцанията на макарите на катапултите.Клавдий се ослуша-далеч напред почна да долавя гласа...не, ревовете на хиляди демони.Грозната им песен и дивашки крясъци разцепваха ледената нощ, а снежната буря се засили.Сенките постепенно почнаха да се приближават.Бойните тръби прокънтяха, чу се заповед “Пали!” и десетки балисти и катапулти стреляха-стоманените копия на балистите се забиха във вражеските редици без ефект, но взривяващите се снаряди на катапултите помитаха цели групи сенки.Когато огненото им сияние освети полето Клавдий за пръв път видя ужаса пред себе си ясно-
несметни орди демони пъплеха към тях.”Пали!” и отново огън засипа демоните.
Изведнъж сенките се засилиха към тях с пълна сила.
-Зареди!-извика Клавдий заедно с още десетки центуриони по бойната линия.Хиляди от ръчните балисти изтракаха в нощта.Клавдий обърна поглед към небето с надежда.”Нека се зазори...нека.Който и да е там, помогни ни!”-Прицели се!
Първия слънчев лъч за пръв път от дни проряза през черните облаци над тях и освети първите редици на сенките.Сега те се превърнаха в грозни плътски същества, полухора-полуживотни.
-Огън!Засипете тия изроди с огън!-легионерите не чакаха втора команда.Страхотен залп помете първите редици на врага им.”Зареди!...Огън!” кънтеше над римските редици и те стреляха по прииждащия враг, докато демоничните изчадия на ги достигнаха.Със страхотен тътен двете армии се вкопчиха една в друга.
Клавдий се хвърли в кървавата баня и засече наляво-надясно.Успя да разсече ръката на един от демоните, прониза друг в гърлото и чудовището се свлече сред черната си кръв.След това не помнеше-всичко беше просто една дива сеч.Сигурно бяха минали часове, когато някъде закрещяха, че легата е загинал.Сега Клавдий водеше хората си, които вече се огъваха навред.
-Напред, орли на Рим!Нап...-страхотен удар разби щита и ръката му и го захвърли назад.Огромно чудовище демон се извисяваше над него, зелените му като нефрит очи блестяха диво, а от огромната брадва капеше кръв.
Като червена мълния Марс се хвърли върху ръката на звяра и разкъса китката му.Чудовището го метна настрани и зарева от болка.Клавдий не чака повече-хвърли се под вялия замах на демона и разряза колената на чудовището, което се стовари на земятаЛегионера заби меча си с всичка сила в гърлото на му.Чудовището изрева, от устата му бликна кръв, но тръгна да се изправя.Клавдий извади гладиуса, заби го отново и разсече гърлото му.Най-накрая демона се стовари мъртъв с тътен.Умората и болката го надвиха и Клавдай също се падна на земята.Бавно се огледа и видя какво ставаше наоколо-малцината оцелели легионери се бореха до смърт с ордите на врага.Надеждата го напусна, когато вдигна поглед към небето и онемя-огнен водовъртеж се разрастваше все повече над битката и от него изскочи огромно бяло същество, следвано от други по-малки.Със страхотен рев летящия титан разпери огромните си крила и литна над полето, засипвайки с огън демоните, които се разпищяха и заотстъпваха.Само след секунди удариха на неудържим бяг под огнения ад, който летящото същество създаваше.Белия звяр изрева още веднъж пронизително и се приземи сред овъглените останки на сенките, а земята се разтресе.Клавдий гледаше с отворена уста как фигура, покрита в броня от бял метал слезе от гърба на звяра и се приближи към него, приготвяйки се да нанесе удар с меча си.Между тях обаче застана Марс, безмълвно оголил челюсти.Фигурата се поколеба, прошепна нещо което Клавдий не разбра и свали шлема си.”Жена?!”
За още няколко секунди легионера зяпаше с отворена уста невероятната й красота, не можейки да осъзнае какво беше станало току що.Болката в ръката обаче го проряза и той загуби съзнание...
-Хората са уморени, а и са малко...твърде малко.-поклати глава легата.-За съжаление съобщавам на всички ви, че само един от всичките съгледвачи се завърна.Данните не може да са точни, но предполагам че се изправяме срещу триста хиляди врагове.Ние-тридесет и шест хиляди.
“Девет към един”-мислеха всички.”Девет диви изрода от небитието срещу един уморен и гладен римлянин”.Никой не протестира или се оплака, но всички потънаха в мълчание.
-Колко хора има зад нас?-престраши се да попита Клавдий.-И има ли отворени пътища, по които да бягат?
Хората отново се размърдаха нервно и зашепнаха разни неща.
-Кажи-речи цялото население на Северна Германия, Галия, много бегълци от границата и Бретан.Нямам обаче идея как са пътищата.Предполагам, че поне главните към Рим и Испания са отворени...Мисля, че е ясно какво се иска от нас.Ще се бием,докато можем.А сега предлагам всички да се махат и да поспят!Боговете да са с нас!
Двадесетина нагръдника изтрещяха при традиционното тупване и всички се разотидоха.
Звънливия, металичен звук на бойните тръби събуди Клавдий. Той набързо облече бронята, препаса оръжията си и изтича до строяващите се редици на Първа кохорта.Около него хиляди сънени, премръзнали и гладни мъже тичаха да заемат местата си, зареждаха ръчните балисти, подреждаха се в строя и подготвяха обсадните машини за стрелба.Бойните тръби трещяха, а центурионите викаха заповеди.
-Всеки с балиста-в първа и втора линия!Гответе се за стрелба!-ревна Клавдий и погледна в далечината, вдругия край на полето където се извисяваше вековна гора.
-Ще се бием ли?- попита един от войниците наблизо.
-Виждаш ли гората отпред?Която се движи?Е, съвсем не е гора...-отговори Клавдий.-Жалко за хубавата дървесина.Каквото и да става, нито крачка назад!Остава по-малко от час до зазоряване, ще ги удържим!Сила и слава!
“Сила и слава!” прогърмя от към редиците на легионерите, вече строени и всичко затихна.Само някъде зад тях се чуваха скърцанията на макарите на катапултите.Клавдий се ослуша-далеч напред почна да долавя гласа...не, ревовете на хиляди демони.Грозната им песен и дивашки крясъци разцепваха ледената нощ, а снежната буря се засили.Сенките постепенно почнаха да се приближават.Бойните тръби прокънтяха, чу се заповед “Пали!” и десетки балисти и катапулти стреляха-стоманените копия на балистите се забиха във вражеските редици без ефект, но взривяващите се снаряди на катапултите помитаха цели групи сенки.Когато огненото им сияние освети полето Клавдий за пръв път видя ужаса пред себе си ясно-
несметни орди демони пъплеха към тях.”Пали!” и отново огън засипа демоните.
Изведнъж сенките се засилиха към тях с пълна сила.
-Зареди!-извика Клавдий заедно с още десетки центуриони по бойната линия.Хиляди от ръчните балисти изтракаха в нощта.Клавдий обърна поглед към небето с надежда.”Нека се зазори...нека.Който и да е там, помогни ни!”-Прицели се!
Първия слънчев лъч за пръв път от дни проряза през черните облаци над тях и освети първите редици на сенките.Сега те се превърнаха в грозни плътски същества, полухора-полуживотни.
-Огън!Засипете тия изроди с огън!-легионерите не чакаха втора команда.Страхотен залп помете първите редици на врага им.”Зареди!...Огън!” кънтеше над римските редици и те стреляха по прииждащия враг, докато демоничните изчадия на ги достигнаха.Със страхотен тътен двете армии се вкопчиха една в друга.
Клавдий се хвърли в кървавата баня и засече наляво-надясно.Успя да разсече ръката на един от демоните, прониза друг в гърлото и чудовището се свлече сред черната си кръв.След това не помнеше-всичко беше просто една дива сеч.Сигурно бяха минали часове, когато някъде закрещяха, че легата е загинал.Сега Клавдий водеше хората си, които вече се огъваха навред.
-Напред, орли на Рим!Нап...-страхотен удар разби щита и ръката му и го захвърли назад.Огромно чудовище демон се извисяваше над него, зелените му като нефрит очи блестяха диво, а от огромната брадва капеше кръв.
Като червена мълния Марс се хвърли върху ръката на звяра и разкъса китката му.Чудовището го метна настрани и зарева от болка.Клавдий не чака повече-хвърли се под вялия замах на демона и разряза колената на чудовището, което се стовари на земятаЛегионера заби меча си с всичка сила в гърлото на му.Чудовището изрева, от устата му бликна кръв, но тръгна да се изправя.Клавдий извади гладиуса, заби го отново и разсече гърлото му.Най-накрая демона се стовари мъртъв с тътен.Умората и болката го надвиха и Клавдай също се падна на земята.Бавно се огледа и видя какво ставаше наоколо-малцината оцелели легионери се бореха до смърт с ордите на врага.Надеждата го напусна, когато вдигна поглед към небето и онемя-огнен водовъртеж се разрастваше все повече над битката и от него изскочи огромно бяло същество, следвано от други по-малки.Със страхотен рев летящия титан разпери огромните си крила и литна над полето, засипвайки с огън демоните, които се разпищяха и заотстъпваха.Само след секунди удариха на неудържим бяг под огнения ад, който летящото същество създаваше.Белия звяр изрева още веднъж пронизително и се приземи сред овъглените останки на сенките, а земята се разтресе.Клавдий гледаше с отворена уста как фигура, покрита в броня от бял метал слезе от гърба на звяра и се приближи към него, приготвяйки се да нанесе удар с меча си.Между тях обаче застана Марс, безмълвно оголил челюсти.Фигурата се поколеба, прошепна нещо което Клавдий не разбра и свали шлема си.”Жена?!”
За още няколко секунди легионера зяпаше с отворена уста невероятната й красота, не можейки да осъзнае какво беше станало току що.Болката в ръката обаче го проряза и той загуби съзнание...
В Епир :
Гръко-тракийската войска си устрои груб лагер за през нощта, защото не се знаеше кога ще се завърне разузнавателния отряд. Антиф и останалите царе се бяха събрали на общо угощение и празнуваха победата над римляните, макар и само формална. Колкото и да обичаше виното, младият спартанец искаше да е трезвен, в случай че Главк и хората му се завърнат по-късно през нощта.
Царят на Коринт водеше воините си внимателно през храсталаците. Групата беше успяла да проследи лимляните незабелязано и се укриваше в горите докато наблюдаваше хода на легионите. Повечето от войниците му бяха леко въоръжени - все пак целта им беше само да наблюдават и нямаше смисъл да се товарят излишно с хоплитските доспехи. Въпреки това с тях имаше и двама от Синовете на Арес, при това в пълно бойно снаражение. Изглежда тежките им брони не им пречеха да поддържат същото темпо като останалите. Проследиха римската армия до покрайнините на един от многото тракийски градове тук - Антиполос. Той беше верен съюзник на Полисите, ала този път беше решил да запази войската си в случай, че римляните се отклонят от целта си и го нападнат. Изумителното в случая беше, че Антиполос бе сринат и опожарен до основи - дори стените бяха изравнени. Главк се приближи още малко - чудеше се как са успели да направят римляните това и то само за два дни - преди толкова време пристигна последното известие от града, съобщавайки решението на царя да не се присъедини към съюзните войски. Такова дело не беше по силите на никой човек ! Дори римляите със своите могъщи оръжия не бяха в състояние да обсадят и унищожат цял град само за два дни, като същевременно не забавят настъплението си и не понасят жертви ! Предположенията на Главк се потвърдиха и от това, че самите римляни изглеждаха очудени от случилото се тук. Започнаха да претърсват останките за оцелели - Главк и хопата му решиха на свой ред да минат отстрани и също да изследват руините на до не отдавна прекрасния тракийски град. Коринтският цар се славеше не само с храбростта си, но и с острия си ум - по начало беше весел човек и винаги беше готов да влезе в дискусия с някой не толкова мъдър философ. Най-много се забавляваше с наивността и глупостта на хората. Но този път се чувстваше точно такъв - как можеше да са пропуснали това ! Един от съюзниците им беше заличен от лицето на Земята под носовете им. Какво, за боговете, се случваше?
Отрядът предпазливо се запромъква из разрушените сгради на селището. Навсякъде имаше трупове - бяха толкова обезобразени, че можеше да се различи само кои са детски и кои - на възрастни. Колкото и грозни гледки да беше съзирал Главк през живота си на войн, тази беше най-чудовищната и безмилостна. Личеше си с колко омраза, гняв и жестокост насилниците са разкъсвали жертвите си, чупели са костите им и са свличали плътта им от тях. Най-притеснителното обаче бе, че труповете бяха само на траки - нямаше следа от чуждоземни дрехи, предмети или оръжия които да подскажат за произхода и естеството на врага. Един от по-младите войници не можа да се сдържи и повърна встрани от пътеката. Главк забеляза, че дори Синовете на Арес се бяха изнервнили.
Когато забелязаха, че легионерите са наблизо, двайсетината мъже се изтеглиха към предишното си скривалище - едно дере съвсем близо до руините. Римляните обиколиха целият град и се събраха на площада. Водачите им започнаха да обсъждат нещо. Въпреки че небето беше покрито с навъсени черни облаци, гърците някак си усетиха, че последите лъчи на слънцето са угаснали преди часове. Ала това, което ги притесняваше бе пълната тишина. Намираха се в гора, а къде бяха всички птици ? Обикновено природата беше изключително жизнена по това време на деня. Известно време единствено силния вятър нарушаваше мълчанието на гората, но не след дълго някъде наблизо се дочу животински рев. Не, не беше животински, звучеше като някаква странна реч. Гърците видяха как петдесет хилядната римска армия бива обградена от още по-големи пълчища черни силуети. Някои от тях имаха косми, други имаха кожи като на змии, но едно беше сигурно - това не бяха хора, а зверове излезли сякаш от Тартара ! Легионерите се приготвиха за бран и заредиха ръчните си балисти - последното изобретение на римския военен гений. Главк обаче нямаше много време да прослед римляните след това, защото един от войниците му се разкрещя - тяхната група също бе в стесняващата се примка на сенките. Главк извади меча си, останалите също приготвиха оръжия - копия, щитове, мечове и лъкове. Синовете на Арес отправиха молитва към своя покровител и застанаха най-отпред. Тогава Главк извика :
- Трябва да се присъединим към римляните, само тогава имаме щанс да оцелеем ! От начало го срещнаха само обърканите погледи на останалите, но воините бързо прозряха мъдростта в предложението му. Втурнаха се към легионите - римляните отначало се поколебаха, ала разбраха, че елините не идват като врагове.
Врагът щурмува от всички страни. Синовете на Арес се концентираха и изстриляха по един енергиен снаряд от копията си - осветените оръжия провождаха емоциите на воина и го даряваха със силата на Зевс - превръщаха чувствата и волята му в енергия. Това обаче можеше да стане само няколко пъти, защото беше много изтощително за ума. Изстрелите на двамата хоплита поразиха няколко демона и чудовищата избухнаха в пламъци. Римските ръчни балисти свистяха и изстрелваха снаряди непрестанно. Гърците запратиха своите копия към настъпващата тъмна орда и накрая влязоха с мечове в сечта.
Това беше последата битка на Главк - последното, което мина през ума му, бе надеждата, че все някой от хората му ще се спаси и ще отнесе новината до гърците.
--------------------------------------
Макар Евриклей да се ядосваше затова, че трябва да остави кораба си и няколко от Синовете на Арес при туземците на север, това му изглеждаше като нищожна тревога пред радостта че се връщаше толкова близо до вкъщи. Щеше да изпрати вест до Спарта веднага щом акустираха на първото пристанище във великото Средиземно море. За пръв път от много време насам беше спокоен. Беше доволен, че Мойрите не са му отредили позор, а напротив, достойно място в хрониките на Менелаевия род.
Едва когато натовариха целия си багаж на малките кораби, царят отговори на въпросите на Азий и Евт - двамата хоплити бяха в неведение за това, което се бе случило докато лежаха, потопени в царството на Хипнос от Арош. Също така тогава спартанският цар забеляза и че печата му го няма.
" Колко си глупав, римлянино ! " помисли си Евриклей.
Гръко-тракийската войска си устрои груб лагер за през нощта, защото не се знаеше кога ще се завърне разузнавателния отряд. Антиф и останалите царе се бяха събрали на общо угощение и празнуваха победата над римляните, макар и само формална. Колкото и да обичаше виното, младият спартанец искаше да е трезвен, в случай че Главк и хората му се завърнат по-късно през нощта.
Царят на Коринт водеше воините си внимателно през храсталаците. Групата беше успяла да проследи лимляните незабелязано и се укриваше в горите докато наблюдаваше хода на легионите. Повечето от войниците му бяха леко въоръжени - все пак целта им беше само да наблюдават и нямаше смисъл да се товарят излишно с хоплитските доспехи. Въпреки това с тях имаше и двама от Синовете на Арес, при това в пълно бойно снаражение. Изглежда тежките им брони не им пречеха да поддържат същото темпо като останалите. Проследиха римската армия до покрайнините на един от многото тракийски градове тук - Антиполос. Той беше верен съюзник на Полисите, ала този път беше решил да запази войската си в случай, че римляните се отклонят от целта си и го нападнат. Изумителното в случая беше, че Антиполос бе сринат и опожарен до основи - дори стените бяха изравнени. Главк се приближи още малко - чудеше се как са успели да направят римляните това и то само за два дни - преди толкова време пристигна последното известие от града, съобщавайки решението на царя да не се присъедини към съюзните войски. Такова дело не беше по силите на никой човек ! Дори римляите със своите могъщи оръжия не бяха в състояние да обсадят и унищожат цял град само за два дни, като същевременно не забавят настъплението си и не понасят жертви ! Предположенията на Главк се потвърдиха и от това, че самите римляни изглеждаха очудени от случилото се тук. Започнаха да претърсват останките за оцелели - Главк и хопата му решиха на свой ред да минат отстрани и също да изследват руините на до не отдавна прекрасния тракийски град. Коринтският цар се славеше не само с храбростта си, но и с острия си ум - по начало беше весел човек и винаги беше готов да влезе в дискусия с някой не толкова мъдър философ. Най-много се забавляваше с наивността и глупостта на хората. Но този път се чувстваше точно такъв - как можеше да са пропуснали това ! Един от съюзниците им беше заличен от лицето на Земята под носовете им. Какво, за боговете, се случваше?
Отрядът предпазливо се запромъква из разрушените сгради на селището. Навсякъде имаше трупове - бяха толкова обезобразени, че можеше да се различи само кои са детски и кои - на възрастни. Колкото и грозни гледки да беше съзирал Главк през живота си на войн, тази беше най-чудовищната и безмилостна. Личеше си с колко омраза, гняв и жестокост насилниците са разкъсвали жертвите си, чупели са костите им и са свличали плътта им от тях. Най-притеснителното обаче бе, че труповете бяха само на траки - нямаше следа от чуждоземни дрехи, предмети или оръжия които да подскажат за произхода и естеството на врага. Един от по-младите войници не можа да се сдържи и повърна встрани от пътеката. Главк забеляза, че дори Синовете на Арес се бяха изнервнили.
Когато забелязаха, че легионерите са наблизо, двайсетината мъже се изтеглиха към предишното си скривалище - едно дере съвсем близо до руините. Римляните обиколиха целият град и се събраха на площада. Водачите им започнаха да обсъждат нещо. Въпреки че небето беше покрито с навъсени черни облаци, гърците някак си усетиха, че последите лъчи на слънцето са угаснали преди часове. Ала това, което ги притесняваше бе пълната тишина. Намираха се в гора, а къде бяха всички птици ? Обикновено природата беше изключително жизнена по това време на деня. Известно време единствено силния вятър нарушаваше мълчанието на гората, но не след дълго някъде наблизо се дочу животински рев. Не, не беше животински, звучеше като някаква странна реч. Гърците видяха как петдесет хилядната римска армия бива обградена от още по-големи пълчища черни силуети. Някои от тях имаха косми, други имаха кожи като на змии, но едно беше сигурно - това не бяха хора, а зверове излезли сякаш от Тартара ! Легионерите се приготвиха за бран и заредиха ръчните си балисти - последното изобретение на римския военен гений. Главк обаче нямаше много време да прослед римляните след това, защото един от войниците му се разкрещя - тяхната група също бе в стесняващата се примка на сенките. Главк извади меча си, останалите също приготвиха оръжия - копия, щитове, мечове и лъкове. Синовете на Арес отправиха молитва към своя покровител и застанаха най-отпред. Тогава Главк извика :
- Трябва да се присъединим към римляните, само тогава имаме щанс да оцелеем ! От начало го срещнаха само обърканите погледи на останалите, но воините бързо прозряха мъдростта в предложението му. Втурнаха се към легионите - римляните отначало се поколебаха, ала разбраха, че елините не идват като врагове.
Врагът щурмува от всички страни. Синовете на Арес се концентираха и изстриляха по един енергиен снаряд от копията си - осветените оръжия провождаха емоциите на воина и го даряваха със силата на Зевс - превръщаха чувствата и волята му в енергия. Това обаче можеше да стане само няколко пъти, защото беше много изтощително за ума. Изстрелите на двамата хоплита поразиха няколко демона и чудовищата избухнаха в пламъци. Римските ръчни балисти свистяха и изстрелваха снаряди непрестанно. Гърците запратиха своите копия към настъпващата тъмна орда и накрая влязоха с мечове в сечта.
Това беше последата битка на Главк - последното, което мина през ума му, бе надеждата, че все някой от хората му ще се спаси и ще отнесе новината до гърците.
--------------------------------------
Макар Евриклей да се ядосваше затова, че трябва да остави кораба си и няколко от Синовете на Арес при туземците на север, това му изглеждаше като нищожна тревога пред радостта че се връщаше толкова близо до вкъщи. Щеше да изпрати вест до Спарта веднага щом акустираха на първото пристанище във великото Средиземно море. За пръв път от много време насам беше спокоен. Беше доволен, че Мойрите не са му отредили позор, а напротив, достойно място в хрониките на Менелаевия род.
Едва когато натовариха целия си багаж на малките кораби, царят отговори на въпросите на Азий и Евт - двамата хоплити бяха в неведение за това, което се бе случило докато лежаха, потопени в царството на Хипнос от Арош. Също така тогава спартанският цар забеляза и че печата му го няма.
" Колко си глупав, римлянино ! " помисли си Евриклей.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
ИИ: Съжалявам, че се забавих с поста, но е голям, пък и ми трябваше време да измисля как да завържа сюжета относно доста неща.Дано не се е получило "пиуе със зеуе"...
ВИ:
Отвори очи и се огледа.Край него крачеха хиляди окървавени скелети, носещи брони и мечове.Клавдий се опита да се отскубне, но видя самия себе си-още един от безбройните мъртъвци.Скелетите спряха пред редица сенки.Двете армии се сблъскаха и всичко потъна в кръв, самия той се превърна в локва кръв...
-Нееееее!-Клавдий рязко подскочи от леглото, но някой го бутна назад.
-Спете, генерале...-възрастен мъж с оплешивяла коса и изцапана с кръв и гной престилка се беше надвесил над него, извадил нож и чаша вряло вино.
-Хората ми...те...-опита да попита Клавдий.Едвам говореше от болка.
-Спете-повтори хирурга, побутна го назад и легионера отново загуби съзнание.
Този път не сънува нищо или поне не помнеше.Отвори очи и огледа стаята-сигурно беше късен следобед, защото навън изглеждаше все още светло, но вътре беше тъмно и гореше факла.На стол близо до него беше задрямал хирурга, все още облечен в мръсната си престилка.Клавдий се опита да стане, но се подпря на ранената си ръка, изстена и се стовари обратно в леглото.Хирургът подскочи ядосано, притича до легионера и почна да преглежда ръката му.
-Хората, те...
-Двадесет хиляди загинаха в боя.Още няколко хиляди замръзнаха, а почти всички са ранени.Останахте с горе-долу два легиона.А, да, ако не сте разбрали-вие сте новия легат.Гай Ипонит умря в битката, старото куче се отърва в Елисей.Ех...сега ще трябва да я сменя отново-плешивия лекар махна превръзката и сложи нова.Сякаш знаеше какво щеше да пита Клавдий, затова почна да обяснява-Като онова...нещо, ви е разбило щита, генерале, ръката ви се е напълнила с трески.Радвайте се, че на я ампутирах, но онази не ми даде.Чак вчера се съгласи да излезе от шатрата и да ме остави да си върша работата!А трябваше да ви шия и крака и прободна рана в стомаха.Късметлия сте...
Онази?Значи наистина не беше сънувал.Наистина беше жена.
-Вчера?Тя...
-Спите вече трети ден-започна припряно хирурга.-И вълкът ви е с нея, ако онова червено зверче е ваше де.Откакто го видя не го пуска, все едно е...а...-гласа му заглъхна, когато на вратата се появи Тя.Клавдий гледаше с възхищение красотата й-сякаш беше създадена от боговете, дори й бронята я правеше по-красива.Дългата й коса с цвят на злато се сипеше над тънката й талия, а очите й бяха по-сини от Нашето море.Марс се въртеше около краката й и доволно въртеше опашка.Младата жена кимна с глава на Клавдий и седна на стола до него и заговори високо и ясно, докато хирурга набързо излезе от палатката.Дори самия й език порази римлянина-беше повече като песен, отколкото нормална реч.Няколко минути той се опитваше да я разбере, отчаяно жестикулираше, докато накрая се сети да посочи себе си.
-Клавдий.-искрено се надяваше да го приеме като името му, а не “воин”, “римлянин” или нещо друго.
-Лиен-отговори тя и се усмихна, след което отново настана неловка тишина.”Защо Арош не е тук-с тъга си помисли римлянина-той винаги усещаше какво говорят, независимо какъв език е.”Марс, който досега стоеше до врата бавно се приближи до леглото на Клавдий и мушна муцуната си под ръката му.Лиен по погали и възкликна:
-“Забележително животно”-говореше на своя си език, но римлянина я разбра.Изведнъж си спомни за Лунно цвете-не знаеше езика й, но я разбираше...а те винаги говореха, когато Марс беше около тях!-“Поне ти ме разбираш в тази чужда земя, нали”?
-Мога да ви уверя, че не е само той-весело каза Клавдий.-Марк!Помогни ми да стана!
Както и беше очаквал, центуриона беше стоял пред вратата на пост и веднага се завтече да помага на командира си.
-“Сега и аз ви разбирам, но...как?”
-Вълка, въпреки че и аз не знам точно как-каза Клавдий, докато Марк му помагаше да се изправи.Жената се усмихна.
-“Забележително животно наистина!”
-Ъъ...-успя само да промърмори учуден Марк.Младия центурион чак сега осъзна какво става.Войникът подпря ранения Клавдий на рамото си и го заведе навън, следван от Лиен.Денят беше хладен, а снегът валеше бавно и спокойно, за разлика от онази проклета нощ.Полето все още беше осеяно с трупове, но сега сред легионерите работеха и странно облечени и въоръжени високи и светлокоси хора.Броните им бяха далеч по-пълни от римските, изковани от непознат нему бял метал, а дрехите бяха странни, подобни на копринени.Но това, което наистина привлече погледа на Клавдий беше огромно, почти стотина стъпки дълго туловище в края на полето-огромно, подобно на гущер създание беше разперила гигантските си крила на земята и лежеше лениво.Кожата му беше съставено от големи колкото щитове сапфирено бели плочки, а очите ярко сини.На почтително разстояние от него имаше още няколко, доста по-малки кремаво бели подобни създания.
-“Мла`рахн-с гордост обяви Лиен.-На вашия език трябва да звучи като Бяла буря.Последния жив велик дракон на Атлантис.”
-Къде, какво?-учуден попита Клавдий.Познаваше Рим и околните земи прекрасно, но за такова място не беше чувал, нито пък имаше идея какво е "дракон".Помнеше, че Арош и Евриклей бяха споменавали подобно нещо.
-“Ние не сме от тази земя, човеко-започна тъжно младата жена-Нашата загива.Ние идваме от едно и също място като сенките, както и крилатите създания, които опустошиха нашия свят.Аз проправям пътя за последните останки от моя народ, който моята майка-кралица води.”
-И защо споделяш всичко това?!-Клавдий беше потресен.Не само, че това звучеше абсурдно, но и си спомни всички предсказания на Арош, на ацтекския пророк, храма...
-“Нима тази земя не е твоя родна?Нима ти не си водач на тези хора?”-тя посочи с ръка жалките остатъци от шестте легиона на мъртвия Ипонит.
-Аз...-какво можеше да отговори всъщност?Беше права-Рим беше неговата родна земя.А и сега той водеше тези хора.Още преди обаче да успее да отговори, легионерите наоколо завикаха и засочиха издигащ се в далечината облак от сняг.”Само маршируваща армия прави подобно нещо!”Облакът се надигаше от запад, така че можеше да е все едно враг или приятел.Всички си отдъхнаха, когато в далечината различиха лилавите плащове на преторианците, следвани от огромна римска войска.
-Мисля, че разказа ще трябва да почака.-обърна се Клавдий към Лиен.Колкото и да беше горда, веднага разбра и само кимна с глава-Благодаря.Марк, изпрати я.Вземи и вълкът с теб.
-Тъй вярно, легате!-кимна центуриона и поведе момичето към нейните бяло-сини шатри.
Клавдий събра всичките си сили и зачака преторианците, чудейки се какво щеше да стане.Легата им беше взел властта в Рим, разпускайки сената след клането на Касий и поемайки диктаторски права-нечувано в историята досега.Преторианците се зададоха, пълните им титаниеви брони святкаха мрачно на зимното слънце.Те бяха гордостта на Рим-всяка броня от почти не обработваемия метал се ковеше с месеци, само един на хиляди биваше достатъчно силен, опитен и издръжлив за да бъде приет като гвардеец на Вечният град.Десетина ранени и измършавели легионера се събраха около Клавдий като негова стража.Той осъзнаваше колко жалка гледка бяха, осъзнаваха го и преторианците.Легата им спря коня си точно пред него, свали шлема си и ги огледа.След това се усмихна, скочи от коня и подаде ръка на Клавдий.Не изглеждаше ни най-малко учуден от касапницата наоколо, огромните летящи твари или чужденците. Рутилий Сула беше все още млад, с пълно и съсредоточено лице.
-Легате.Виждам, че стария Гай се е пренесъл в Елисейските поля?Жалко, старецът си го биваше...та, искам да си почина-тона му изведнъж се промени до заповеден.Нещо в този човек не допадаше на Клавдий.-Веднага ми пригответе шатра, също и място на преторианците за отдих.Останалите десет легиона, които водя ще се оправят сами.А, по-късно искам да поговоря с вас, легате.И доведете онази жена, с която говорехте!
Клавдий кимна към войниците си да изпълнят заповедите на диктатора и тръгна бавно към палатката си.Беше страшно уморен, а и раните го боляха.”Не, в този човек наистина има нещо нередно...”
-----------------------------------------------------------------------------
Вече се свечеряваше, когато Клавдий, подпиран от Марк влезе в шатрата на диктатора, следван от вълка.Лиен вече се беше разположила и пиеше вино, облечена в красива рокля.
-Я, ама вие сте били ранен?-отбеляза Сула.-Впрочем простете ми, легат....?
-Клавдий Тит.
-Клавдий.Е, трудно е човек да помни толкова имена.-диктатора се изсмя шумно.Сам.-Виждам, че сте си забрали и красива събеседничка.Жалко, че не разбира ни думичка.
Убийствения поглед, който му хвърли Лиен май говореше друго, но легата нямаше идея за способностите на вълка.
-Та, по същество-Сула се пресегна за още една чаша и я напълни с вино-изпращам вас и един от легионите ви в Египет.Явно фараон Киша е изпаднала в затруднение след погрома на Агрипа.Обсадили са я някакви страшни същества и моли за помощ.Вие сте тази помощ.
-Изпращате ме с един легион срещу цял Египет?!В подкрепа на жената, избила хиляди легионери?!-Клавдий едва на избухна от яд.Спираше го присъствието на Марк пред входа, а и Лиен.
-Точно така.А вие ще се подчинявате.-гласа на преторианеца отново стана леден и той присви очи.-Колкото до нашето гълъбче, тя ще остане тук.С нея имам да обсъдя някой неща, например какво правят в римска територия и как са стигнали дотук.
-“Не можете да ми заповядвате!-момичето присви очи-Аз.”..
И да беше изненадан че тя отговори, Сула не го показа.
-Вие сте на римска територия, а хората ви са разположени сред труповете на римски легионери.Отвън шестдесет хиляди техни другари очакват обяснение, но разбира се, не го приемайте като заплаха.Още вино?
-Не, благодаря-сковано отговори Клавдий, погледна почервенялата от гняв Лиен и стана.Не можеше да направи нищо повече-Искам позволение да взема и втория ми легион с мен.
Натърти на думата “ми”.Сула го погледна пронизително и кимна.
-Аз имам десет тук плюс преторианците, не забравяйте.И още десетки в Империята.Още един-два легиона разлика не правят-легата на преторианците отново се засмя-Взимайте ги.
Легионера ядно поздрави за лека нощ и излезе.Тепърва го очакваха още трудности.Дори не беше обърнал внимание на това, което Сула каза-“в империята...”
-------------------------------------------------------------------------------
Сутринта, когато заминаваха беше мразовита и мъгла беше покрила всичко.Клавдий още не се беше възстановил напълно за тежък поход, но нямаше избор.Беше назначил Марк за командващ втория легион и някой от по-опитните легионери за центуриони.Тъкмо чакаше да потегли обоза и той след него, когато Лиен изникна през мъглата.Отново беше облечена в тежката бяла броня и се беше зачервила от студа.
-“На успешен път и дано Луната те закриля, човек...римлянино”-тя извади белия си меч, красиво украсен със злато и сапфири.-Подарък за брат в битката.Давам обещание никога да не вдигна оръжие срещу теб и народа ти."
Клавдий се почувства крайно неловко, когато й подаде меча на Ипонит-старо стоманено острие с дръжка от абанос и рубин.Радваше се, че поне не беше ръждясалия легионерски гладиус.Лиен остана очарована.Римлянина скочи на коня и подкара след войската си, следван от подтичващия след него Марс, искрено надявайки се да не трябва да воюва с нея...
Хел`Шаф наблюдаваше от височината какво става.Беше бесен.Проклетия добитък, грозни розови изверги...ако не бяха го удържали проклетите им машини и ненормалния им хъс да се бият щеше да ги помете още преди тая др’хла да цъфне с проклетото й създание и да разбие ордата му.”Радвайте се докато можете, кучета.” Великият принц на демоните Хел`Шаф далеч не беше свършен.Това беше само началото.
Демона се обърна и кимна вяло на войниците си да разпорят воин-мага му, който водеше битката.”Поне крилатите да си свършат работата...”
ВИ:
Отвори очи и се огледа.Край него крачеха хиляди окървавени скелети, носещи брони и мечове.Клавдий се опита да се отскубне, но видя самия себе си-още един от безбройните мъртъвци.Скелетите спряха пред редица сенки.Двете армии се сблъскаха и всичко потъна в кръв, самия той се превърна в локва кръв...
-Нееееее!-Клавдий рязко подскочи от леглото, но някой го бутна назад.
-Спете, генерале...-възрастен мъж с оплешивяла коса и изцапана с кръв и гной престилка се беше надвесил над него, извадил нож и чаша вряло вино.
-Хората ми...те...-опита да попита Клавдий.Едвам говореше от болка.
-Спете-повтори хирурга, побутна го назад и легионера отново загуби съзнание.
Този път не сънува нищо или поне не помнеше.Отвори очи и огледа стаята-сигурно беше късен следобед, защото навън изглеждаше все още светло, но вътре беше тъмно и гореше факла.На стол близо до него беше задрямал хирурга, все още облечен в мръсната си престилка.Клавдий се опита да стане, но се подпря на ранената си ръка, изстена и се стовари обратно в леглото.Хирургът подскочи ядосано, притича до легионера и почна да преглежда ръката му.
-Хората, те...
-Двадесет хиляди загинаха в боя.Още няколко хиляди замръзнаха, а почти всички са ранени.Останахте с горе-долу два легиона.А, да, ако не сте разбрали-вие сте новия легат.Гай Ипонит умря в битката, старото куче се отърва в Елисей.Ех...сега ще трябва да я сменя отново-плешивия лекар махна превръзката и сложи нова.Сякаш знаеше какво щеше да пита Клавдий, затова почна да обяснява-Като онова...нещо, ви е разбило щита, генерале, ръката ви се е напълнила с трески.Радвайте се, че на я ампутирах, но онази не ми даде.Чак вчера се съгласи да излезе от шатрата и да ме остави да си върша работата!А трябваше да ви шия и крака и прободна рана в стомаха.Късметлия сте...
Онази?Значи наистина не беше сънувал.Наистина беше жена.
-Вчера?Тя...
-Спите вече трети ден-започна припряно хирурга.-И вълкът ви е с нея, ако онова червено зверче е ваше де.Откакто го видя не го пуска, все едно е...а...-гласа му заглъхна, когато на вратата се появи Тя.Клавдий гледаше с възхищение красотата й-сякаш беше създадена от боговете, дори й бронята я правеше по-красива.Дългата й коса с цвят на злато се сипеше над тънката й талия, а очите й бяха по-сини от Нашето море.Марс се въртеше около краката й и доволно въртеше опашка.Младата жена кимна с глава на Клавдий и седна на стола до него и заговори високо и ясно, докато хирурга набързо излезе от палатката.Дори самия й език порази римлянина-беше повече като песен, отколкото нормална реч.Няколко минути той се опитваше да я разбере, отчаяно жестикулираше, докато накрая се сети да посочи себе си.
-Клавдий.-искрено се надяваше да го приеме като името му, а не “воин”, “римлянин” или нещо друго.
-Лиен-отговори тя и се усмихна, след което отново настана неловка тишина.”Защо Арош не е тук-с тъга си помисли римлянина-той винаги усещаше какво говорят, независимо какъв език е.”Марс, който досега стоеше до врата бавно се приближи до леглото на Клавдий и мушна муцуната си под ръката му.Лиен по погали и възкликна:
-“Забележително животно”-говореше на своя си език, но римлянина я разбра.Изведнъж си спомни за Лунно цвете-не знаеше езика й, но я разбираше...а те винаги говореха, когато Марс беше около тях!-“Поне ти ме разбираш в тази чужда земя, нали”?
-Мога да ви уверя, че не е само той-весело каза Клавдий.-Марк!Помогни ми да стана!
Както и беше очаквал, центуриона беше стоял пред вратата на пост и веднага се завтече да помага на командира си.
-“Сега и аз ви разбирам, но...как?”
-Вълка, въпреки че и аз не знам точно как-каза Клавдий, докато Марк му помагаше да се изправи.Жената се усмихна.
-“Забележително животно наистина!”
-Ъъ...-успя само да промърмори учуден Марк.Младия центурион чак сега осъзна какво става.Войникът подпря ранения Клавдий на рамото си и го заведе навън, следван от Лиен.Денят беше хладен, а снегът валеше бавно и спокойно, за разлика от онази проклета нощ.Полето все още беше осеяно с трупове, но сега сред легионерите работеха и странно облечени и въоръжени високи и светлокоси хора.Броните им бяха далеч по-пълни от римските, изковани от непознат нему бял метал, а дрехите бяха странни, подобни на копринени.Но това, което наистина привлече погледа на Клавдий беше огромно, почти стотина стъпки дълго туловище в края на полето-огромно, подобно на гущер създание беше разперила гигантските си крила на земята и лежеше лениво.Кожата му беше съставено от големи колкото щитове сапфирено бели плочки, а очите ярко сини.На почтително разстояние от него имаше още няколко, доста по-малки кремаво бели подобни създания.
-“Мла`рахн-с гордост обяви Лиен.-На вашия език трябва да звучи като Бяла буря.Последния жив велик дракон на Атлантис.”
-Къде, какво?-учуден попита Клавдий.Познаваше Рим и околните земи прекрасно, но за такова място не беше чувал, нито пък имаше идея какво е "дракон".Помнеше, че Арош и Евриклей бяха споменавали подобно нещо.
-“Ние не сме от тази земя, човеко-започна тъжно младата жена-Нашата загива.Ние идваме от едно и също място като сенките, както и крилатите създания, които опустошиха нашия свят.Аз проправям пътя за последните останки от моя народ, който моята майка-кралица води.”
-И защо споделяш всичко това?!-Клавдий беше потресен.Не само, че това звучеше абсурдно, но и си спомни всички предсказания на Арош, на ацтекския пророк, храма...
-“Нима тази земя не е твоя родна?Нима ти не си водач на тези хора?”-тя посочи с ръка жалките остатъци от шестте легиона на мъртвия Ипонит.
-Аз...-какво можеше да отговори всъщност?Беше права-Рим беше неговата родна земя.А и сега той водеше тези хора.Още преди обаче да успее да отговори, легионерите наоколо завикаха и засочиха издигащ се в далечината облак от сняг.”Само маршируваща армия прави подобно нещо!”Облакът се надигаше от запад, така че можеше да е все едно враг или приятел.Всички си отдъхнаха, когато в далечината различиха лилавите плащове на преторианците, следвани от огромна римска войска.
-Мисля, че разказа ще трябва да почака.-обърна се Клавдий към Лиен.Колкото и да беше горда, веднага разбра и само кимна с глава-Благодаря.Марк, изпрати я.Вземи и вълкът с теб.
-Тъй вярно, легате!-кимна центуриона и поведе момичето към нейните бяло-сини шатри.
Клавдий събра всичките си сили и зачака преторианците, чудейки се какво щеше да стане.Легата им беше взел властта в Рим, разпускайки сената след клането на Касий и поемайки диктаторски права-нечувано в историята досега.Преторианците се зададоха, пълните им титаниеви брони святкаха мрачно на зимното слънце.Те бяха гордостта на Рим-всяка броня от почти не обработваемия метал се ковеше с месеци, само един на хиляди биваше достатъчно силен, опитен и издръжлив за да бъде приет като гвардеец на Вечният град.Десетина ранени и измършавели легионера се събраха около Клавдий като негова стража.Той осъзнаваше колко жалка гледка бяха, осъзнаваха го и преторианците.Легата им спря коня си точно пред него, свали шлема си и ги огледа.След това се усмихна, скочи от коня и подаде ръка на Клавдий.Не изглеждаше ни най-малко учуден от касапницата наоколо, огромните летящи твари или чужденците. Рутилий Сула беше все още млад, с пълно и съсредоточено лице.
-Легате.Виждам, че стария Гай се е пренесъл в Елисейските поля?Жалко, старецът си го биваше...та, искам да си почина-тона му изведнъж се промени до заповеден.Нещо в този човек не допадаше на Клавдий.-Веднага ми пригответе шатра, също и място на преторианците за отдих.Останалите десет легиона, които водя ще се оправят сами.А, по-късно искам да поговоря с вас, легате.И доведете онази жена, с която говорехте!
Клавдий кимна към войниците си да изпълнят заповедите на диктатора и тръгна бавно към палатката си.Беше страшно уморен, а и раните го боляха.”Не, в този човек наистина има нещо нередно...”
-----------------------------------------------------------------------------
Вече се свечеряваше, когато Клавдий, подпиран от Марк влезе в шатрата на диктатора, следван от вълка.Лиен вече се беше разположила и пиеше вино, облечена в красива рокля.
-Я, ама вие сте били ранен?-отбеляза Сула.-Впрочем простете ми, легат....?
-Клавдий Тит.
-Клавдий.Е, трудно е човек да помни толкова имена.-диктатора се изсмя шумно.Сам.-Виждам, че сте си забрали и красива събеседничка.Жалко, че не разбира ни думичка.
Убийствения поглед, който му хвърли Лиен май говореше друго, но легата нямаше идея за способностите на вълка.
-Та, по същество-Сула се пресегна за още една чаша и я напълни с вино-изпращам вас и един от легионите ви в Египет.Явно фараон Киша е изпаднала в затруднение след погрома на Агрипа.Обсадили са я някакви страшни същества и моли за помощ.Вие сте тази помощ.
-Изпращате ме с един легион срещу цял Египет?!В подкрепа на жената, избила хиляди легионери?!-Клавдий едва на избухна от яд.Спираше го присъствието на Марк пред входа, а и Лиен.
-Точно така.А вие ще се подчинявате.-гласа на преторианеца отново стана леден и той присви очи.-Колкото до нашето гълъбче, тя ще остане тук.С нея имам да обсъдя някой неща, например какво правят в римска територия и как са стигнали дотук.
-“Не можете да ми заповядвате!-момичето присви очи-Аз.”..
И да беше изненадан че тя отговори, Сула не го показа.
-Вие сте на римска територия, а хората ви са разположени сред труповете на римски легионери.Отвън шестдесет хиляди техни другари очакват обяснение, но разбира се, не го приемайте като заплаха.Още вино?
-Не, благодаря-сковано отговори Клавдий, погледна почервенялата от гняв Лиен и стана.Не можеше да направи нищо повече-Искам позволение да взема и втория ми легион с мен.
Натърти на думата “ми”.Сула го погледна пронизително и кимна.
-Аз имам десет тук плюс преторианците, не забравяйте.И още десетки в Империята.Още един-два легиона разлика не правят-легата на преторианците отново се засмя-Взимайте ги.
Легионера ядно поздрави за лека нощ и излезе.Тепърва го очакваха още трудности.Дори не беше обърнал внимание на това, което Сула каза-“в империята...”
-------------------------------------------------------------------------------
Сутринта, когато заминаваха беше мразовита и мъгла беше покрила всичко.Клавдий още не се беше възстановил напълно за тежък поход, но нямаше избор.Беше назначил Марк за командващ втория легион и някой от по-опитните легионери за центуриони.Тъкмо чакаше да потегли обоза и той след него, когато Лиен изникна през мъглата.Отново беше облечена в тежката бяла броня и се беше зачервила от студа.
-“На успешен път и дано Луната те закриля, човек...римлянино”-тя извади белия си меч, красиво украсен със злато и сапфири.-Подарък за брат в битката.Давам обещание никога да не вдигна оръжие срещу теб и народа ти."
Клавдий се почувства крайно неловко, когато й подаде меча на Ипонит-старо стоманено острие с дръжка от абанос и рубин.Радваше се, че поне не беше ръждясалия легионерски гладиус.Лиен остана очарована.Римлянина скочи на коня и подкара след войската си, следван от подтичващия след него Марс, искрено надявайки се да не трябва да воюва с нея...
Хел`Шаф наблюдаваше от височината какво става.Беше бесен.Проклетия добитък, грозни розови изверги...ако не бяха го удържали проклетите им машини и ненормалния им хъс да се бият щеше да ги помете още преди тая др’хла да цъфне с проклетото й създание и да разбие ордата му.”Радвайте се докато можете, кучета.” Великият принц на демоните Хел`Шаф далеч не беше свършен.Това беше само началото.
Демона се обърна и кимна вяло на войниците си да разпорят воин-мага му, който водеше битката.”Поне крилатите да си свършат работата...”
В Епир:
Антиф и отрядът му пристигна в Антиполос - или поне това, което трябваше да бъде Антиполос. Бяха тръгнали да търсят Главк и хората му след като нямаше никаква вест от тях почти седмица. Огледаха руините - младият грък не можеше да повярва на очите си. Как бе възможно такова разрушение и насилие ?! Когато стигнаха до центъра на някогашния град, войниците останаха покрусени. Безброй тела на легионери бяха струпани почти на куп - римляните бяха стеснили формацията толкова много, че бе нямало място къде да паднат убитите. Сред купищата леш отрядът откри и телата на няколко от хората на коринтския цар. Не след дълго откриха и самия него - успяха да разпознаят тялото само по медальона на царя. Главата липсваше, а единият крак и двете ръце бяха буквално откъснати. Сълзи напираха в очите на младия и объркан Антиф. Кой би могъл да стори нещо толкова ужасно и чудовищно, против всяка повеля на боговете ? "Почивай в мир, приятелю - бил си се храбро." Мъката му беше прекъсната от новината, че е намерен шлемът на единия от падналите синове на Арес. Любопитното бе, че предметът беше сцепен от необичайно острие - беше черно като мастило, не отразяваше светлината, а сякаш я абсорбираше. Самият вълшебен шлем, който би трябвало да сияе леко, дори след като носителят му е мъртъв, сега изглеждаше съвсем обикновено - сякаш силата на жреците го беше напуснала.
Антиф се зачуди какво ли се е случило тук. След по-подробно изследване, гърците разбраха, че събратята им не са се биели срещу римляните, а заедно с тях. Но срещу кого, беше въпросът ? Очевидно, притежателя на странното черно острие. Откъде беше то ? Да не би Тартара да се е надигнал и да е избълвал цялото зло, затворено в него ? Само нещо такова би могло да накара смъртни врагове да се обединят.
- Връщаме се в лагера ! - кресна Антиф.
- Трябва да отнесем новината и да погребем другарите си.
Антиф и отрядът му пристигна в Антиполос - или поне това, което трябваше да бъде Антиполос. Бяха тръгнали да търсят Главк и хората му след като нямаше никаква вест от тях почти седмица. Огледаха руините - младият грък не можеше да повярва на очите си. Как бе възможно такова разрушение и насилие ?! Когато стигнаха до центъра на някогашния град, войниците останаха покрусени. Безброй тела на легионери бяха струпани почти на куп - римляните бяха стеснили формацията толкова много, че бе нямало място къде да паднат убитите. Сред купищата леш отрядът откри и телата на няколко от хората на коринтския цар. Не след дълго откриха и самия него - успяха да разпознаят тялото само по медальона на царя. Главата липсваше, а единият крак и двете ръце бяха буквално откъснати. Сълзи напираха в очите на младия и объркан Антиф. Кой би могъл да стори нещо толкова ужасно и чудовищно, против всяка повеля на боговете ? "Почивай в мир, приятелю - бил си се храбро." Мъката му беше прекъсната от новината, че е намерен шлемът на единия от падналите синове на Арес. Любопитното бе, че предметът беше сцепен от необичайно острие - беше черно като мастило, не отразяваше светлината, а сякаш я абсорбираше. Самият вълшебен шлем, който би трябвало да сияе леко, дори след като носителят му е мъртъв, сега изглеждаше съвсем обикновено - сякаш силата на жреците го беше напуснала.
Антиф се зачуди какво ли се е случило тук. След по-подробно изследване, гърците разбраха, че събратята им не са се биели срещу римляните, а заедно с тях. Но срещу кого, беше въпросът ? Очевидно, притежателя на странното черно острие. Откъде беше то ? Да не би Тартара да се е надигнал и да е избълвал цялото зло, затворено в него ? Само нещо такова би могло да накара смъртни врагове да се обединят.
- Връщаме се в лагера ! - кресна Антиф.
- Трябва да отнесем новината и да погребем другарите си.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
ИИ: С най изкренни извинения за безобразното забавяне и непрекъснатите отлагания ви предлагам този скромен пост.
ВИ:
Арош и Еврилей стояха пред каниона на Кедет. Но това на което Арош се беше надявал не беше там, просто го нямаше! Нямаше никаква логика, сам той бе бранил града от крилатите, той беше тука. Но сега по една или друга причина не можеха да го видят.
Двамата тръгнаха по тесните каменисти пътеки към мястото където трябваше да е града. Пътеките бяха много тесни, човек трябваше да слага краката си един пред друг за да може да се движи по тях, а и много често ставаш опасно полегати. Беше въпрос на време преди някой от двамта да се подхлъзне, но и Евриклей и Арош знаеха, че няма път назад и са длъжни да продължат дори да оставят костите си в дълбоката урва под тях. Но накрая се случи- спартанския крал стъпи на криво и полетя. Арош се опита да го хване, но и той изгуби равновесие и последва другаря си в тъмнината.
В този момент египтянина не можеше да каже, че наистина съжелява. Най- накрая, можеби щеше да умре. Удара беше мигновен, само мигове след този на Евриклей. Нямаше болка, беше се случило прекалено бързо. Можеби, ако съдбата се беше подиграла с тях и ги бе оставила живи болката щеше да е толкова непоносима, че да им се прище да бяха умрели.
"Смъртта беше нещо страно" помисли си Евриклей. Макар, че знаеше, че когато умреш губиш тялото си той все още се чувстваше, все едно макар и на пръв поглед мъртво тялото му все още живееше. Краля се зачуди за миг и само за да си кокаже сам на себе си че е невъзможно се провикна АРОШ!!! Но както и самото усещане да си мъртъв и този пък мъжа беше изигран от фабриката на вселената, защото за негова изненада чу все така спокойният и равен глас на египтянина.
- Какво има ваше величество?
- Това ли е раят? Това ли е да си мъртав? Представях си го по...светло и блажено, сега се чувствам все едно съм просто в тъмна стая.
- Предполагам това е така защото не сме мъртви. Помня смъртта и едно ще ти кажа това не е смъртта.
В далечината блесна светлина. Евриклей несигорен в ставащото се опита да направи крачка и вече с не особена изненада откри, че това му се отдава така добре както и приживе. По средата на светлината имаше висок пиердестал с книга на него. Арош също се приближи и разтвори книгата и се зачете . Той прелисти книгата и я затвори, обръщайки се към Евриклей.
- Чувал ли си някога за народа на Юдейте?
- Бегло, защо?
- Преди векове юдейте живеели в Египет. Това се случило по време на двама фараона. Първият Фиполис обичал и двата народа- египетски и юдейски еднакво, но наследника му, неговият братовчед Сарис виждал юдейте като петно върху царството си и ги обявил до един за роби. Върха на тиранита му бил когато наредил всяка мъжка рожба във всяко юдейско семейство да бъдо екзекотирана.
Юдейте вярват в едно единствено божество- Йехова. Според приказките които разказват именно Йехова изпратил 7-те чуми над Египет.
- Добре, но каква връзка има всичко това с нас?
При този въпрос Арош просто взел книгата в ръце и я разтворил. В нея нямали египетски йероглифи както си помислил Евриклей, а неразбираеми писания.
- Това техният език ли е? Езика на юдейте?
- Да!
Двамата чуха зад себе си тихи стъпки. Когато се обърнаха застанаха лице в лице с най- великолепното същество. На пръв поглед беше човек с крила покрити с искящо бели пера на гърба си. В лицето на мъжа се виждаше пълно съваршенство. Красотата му беше нечувана, а очите издаваха самата вечност, която съществото беше видяло. То не обели и дума, само коленичи слагайки пламтящият си меч в краката на двамата. Над главата му се появи сфера с образ в нея. Бяха чудати форми, които летяха между звездите, някой от тях даже цепеха облаците. И Арош и Евриклей знаеха, че тези неща носеха боговете.
ВИ:
Арош и Еврилей стояха пред каниона на Кедет. Но това на което Арош се беше надявал не беше там, просто го нямаше! Нямаше никаква логика, сам той бе бранил града от крилатите, той беше тука. Но сега по една или друга причина не можеха да го видят.
Двамата тръгнаха по тесните каменисти пътеки към мястото където трябваше да е града. Пътеките бяха много тесни, човек трябваше да слага краката си един пред друг за да може да се движи по тях, а и много често ставаш опасно полегати. Беше въпрос на време преди някой от двамта да се подхлъзне, но и Евриклей и Арош знаеха, че няма път назад и са длъжни да продължат дори да оставят костите си в дълбоката урва под тях. Но накрая се случи- спартанския крал стъпи на криво и полетя. Арош се опита да го хване, но и той изгуби равновесие и последва другаря си в тъмнината.
В този момент египтянина не можеше да каже, че наистина съжелява. Най- накрая, можеби щеше да умре. Удара беше мигновен, само мигове след този на Евриклей. Нямаше болка, беше се случило прекалено бързо. Можеби, ако съдбата се беше подиграла с тях и ги бе оставила живи болката щеше да е толкова непоносима, че да им се прище да бяха умрели.
"Смъртта беше нещо страно" помисли си Евриклей. Макар, че знаеше, че когато умреш губиш тялото си той все още се чувстваше, все едно макар и на пръв поглед мъртво тялото му все още живееше. Краля се зачуди за миг и само за да си кокаже сам на себе си че е невъзможно се провикна АРОШ!!! Но както и самото усещане да си мъртъв и този пък мъжа беше изигран от фабриката на вселената, защото за негова изненада чу все така спокойният и равен глас на египтянина.
- Какво има ваше величество?
- Това ли е раят? Това ли е да си мъртав? Представях си го по...светло и блажено, сега се чувствам все едно съм просто в тъмна стая.
- Предполагам това е така защото не сме мъртви. Помня смъртта и едно ще ти кажа това не е смъртта.
В далечината блесна светлина. Евриклей несигорен в ставащото се опита да направи крачка и вече с не особена изненада откри, че това му се отдава така добре както и приживе. По средата на светлината имаше висок пиердестал с книга на него. Арош също се приближи и разтвори книгата и се зачете . Той прелисти книгата и я затвори, обръщайки се към Евриклей.
- Чувал ли си някога за народа на Юдейте?
- Бегло, защо?
- Преди векове юдейте живеели в Египет. Това се случило по време на двама фараона. Първият Фиполис обичал и двата народа- египетски и юдейски еднакво, но наследника му, неговият братовчед Сарис виждал юдейте като петно върху царството си и ги обявил до един за роби. Върха на тиранита му бил когато наредил всяка мъжка рожба във всяко юдейско семейство да бъдо екзекотирана.
Юдейте вярват в едно единствено божество- Йехова. Според приказките които разказват именно Йехова изпратил 7-те чуми над Египет.
- Добре, но каква връзка има всичко това с нас?
При този въпрос Арош просто взел книгата в ръце и я разтворил. В нея нямали египетски йероглифи както си помислил Евриклей, а неразбираеми писания.
- Това техният език ли е? Езика на юдейте?
- Да!
Двамата чуха зад себе си тихи стъпки. Когато се обърнаха застанаха лице в лице с най- великолепното същество. На пръв поглед беше човек с крила покрити с искящо бели пера на гърба си. В лицето на мъжа се виждаше пълно съваршенство. Красотата му беше нечувана, а очите издаваха самата вечност, която съществото беше видяло. То не обели и дума, само коленичи слагайки пламтящият си меч в краката на двамата. Над главата му се появи сфера с образ в нея. Бяха чудати форми, които летяха между звездите, някой от тях даже цепеха облаците. И Арош и Евриклей знаеха, че тези неща носеха боговете.