Слънцето бавно залязваше в далечината.Клавдий прегледа за последен път бронята, взе плаща си и излезна на двора.Студения вятър го прониза чак до костите.Клавдий взе пилума и гладиуса от оръжейната и се качи на Вала.Какво съвпадение, че се казваше “Клавдиевия Вал” на името на създателя си, инжинер от Капуа...
Вала се простираше през цяла Германия, чак от протока между Рим и Британия до планините Карпати.Висок сто стъпки, направен от камък, с катапулти, балисти и огнемети през 50 крачки, той беше един от символите на мощта на Рим.И на страха му, биха казали някой.
Клавдий застана на пост и пое нощната смяна от Юлий.Седна близо до огъна и се загърна.Днес беше особено студено и тъмно.Факлите мятаха бледа светлина, едвам осветяваща откритото пространство между стената и леса отвъд, покрит със сняг.Опитваше се да не заспи и само тракането на бронята, пораждано от треперенето на тялото му държеше Клавдий буден.Не помнеше колко време мина преди центурион Ираклий да се качи.Придружаваше го Максим, командира на конниците.Клавдий стана тежко и поздрави двамата.Ираклий погледна луната и се намръщи.
-Не е ли малко рано за нова луна?-центуриона беше нервен.Клавдий не се и учудваше-на Вала само глупаците не се бояха.-Нещо нередно?
-Не, сър.
-Добре...Максим, продължаваме.-конника кимна мрачно и продължи с факлата след центуриона.Думите на центуриона заглъхваха в далечината към следващия пост.-Мразя Германия...могат да ти поникнат гъби в ушите от студа и влагата...ако живееш достатъчно дълго.
Снегът продължаваше да се сипе, придавайки зеленикав отенък на нощта.Беше тихо.И тази тишийна порази Клавдий.Нещо нередно имаше.Дори в най-студените нощи, откакто една година служеше в Осми Легион от мрачните гори отвъд идваха звуци на животни и вятъра, шумолящ в дърветата.Клавдий пристъпи до бойниците и надникна.Не видя нищо, но за секунда му се стори, че нещо червено проблясна в леса.Зад него изшумя плащ и Клавдий рязко се обърна с насочено копие.
-Я внимавай, че ще убиеш някого с това!-изкрещя ядосано Ираклий.Той се обърна и тръгна да слиза по стълбата...
-Нещо нередно ли има, Тит?-попита Максим.Погледа му беше сериозен и напрегнат, но не беше насочен към легионара...а към тъмната гора зад него.
-Нямаме време, Максиме...-навъсено изсумтя Ираклий.-Утре нова кохорта ще поеме гарнизона, искам всички да са готови...
-Клавдий?- каза конника, без да обръща внимание на командира си.”На страха очите са големи...но все пак....”-помисли си Клавдий.
-Там има нещо, сър-обърна се и посочи с копието към гората.-Видях нещо, сър.А и чуйте колко е тихо...
-Нямаме време за глупости, не ме ли чухте?!-изквича уплашено центуриона.Максим сведе глава за секунда.
-Нека вдигнем хората.-Ираклий понечи да възрази-ако греша, ще станете за смях на кохортата...до утре, когато се връщате в Рим.Ако съм прав-ще спасите живота на 600 души.Вдигнете хората на оръжие.Центуриона гледаше ококорено.
-Аз...вие...тревога?!Вие...-пое дълбоко дъх.-Добре, добре...но ако грешите!
-Ще поема напълно вината.-Максим кимна на Клавдий и легионера наду бойната тръба.Няколко секунди по-късно огнъовете на форта и съседните постове лумнаха ярко.Долу, откъм бараките се чуха стотици крещящи гласове, заповедите на центурионите, тракането на стоманените оръжия.Хората бързо затичаха по стълбите, някой все още не навлекли въоръжението си.Легионерите заеха позиции.Седемте души от отряда на Клавдий застанаха до него.Аквим се ухили.
-Пак ли оня дебелак Ираклий си прави гавра с нас?-усмивката му погасна, като Клавдий безмълвно кимна за “не”.Тишийната натегна над хората.Чат пат се чуваше издрънчаване на метали в метал и стъпките на хората в снега, покрил стената.
-Казах ви аз...само за смях ще станем...страхливата кохорта на Осми Легион-прошепна бесен Ираклий някъде по-вляво в линията.-Ще ни дадат да строим фортове в Брит...
-Явно не.-гласа на оръжейника, Йероним, беше ясен и висок.-Ето ги и тях...
От леса, между мрака на леса и полето, осветено от факлите започнаха да се появяват стотици, хиляди...десетки хиляди сенки с ярки, светещи червени очи.Грозните звуци от бойните им рогове, тракането на огромните им машинарии и животинските крясъци изпълниха гората.”Изродите на Плутон”-успя да помисли Клавдий преди тълпите да се втурнат към стената.Няколко души трескаво затичаха към кулата със сигналния огън за помощ.
-Строй се!-изрева Максим.-Дръжте стената!Нито крачка назад!Или ще победим, или ще умрем!Дано Марс ни е на помощ...
[Империите]Началото
Арош стоеше на отвесната скала и наблюдаваше от далече битката. Римската армия беше обречена. Врага и я превъзхождаше много кратно. Трябваше да се признае едно на римляните, биеха се с дух, но това нямаше да им помогне, съдбата им вече беше ясна. Врага, онези сенки… бяха ужасяващи. Приличаха на хора, донякъде, но и на нещо друго и ужасно. Крайниците в повечето случай не бяха еднакви по дължина. Главите бяха деформирани и гротескни От телата на не малко то сенките излизаха шипове или пипала, или пък и двете. Арош, макар че се беше завърнал то подземният свят, а след това бе видял нечуваните и немислими експерименти на крилатите потрепна от страх. Може би тези твари можеха да бъдат победени, но щеше да е нужна малка армия меджай.
Битката продължи цяла нощ. На сутринта не се виждаха огньове, не се чуваха гласове. По полето лежаха само труповете на римските легионери. Малцина вероятно бяха оцелели, затрупани под телата на мъртвите си събратя, избегнали ужасната смърт. Но те не се показваха, някой вероятно нямаха сила, други може би се страхуваха да не би сенките да са още наблизо. Колкото до сенките, те побягнаха почти панически миг преди зората. Арош слезе на бойното поле и извади малък амулет със сапфир в средата.Кристала едва светеше. Меджая тръгна да обикаля полето. В един момент сапфира проблесна по- ярко. Арош разбута труповете и намери на земята лежащ мъж. Смъртоносна рано зееше широко отворена на гърдите му, но Арош знаеше, че този римлянин няма да умре тука, няма да умре сега и няма да умре така.
Преди да напусне обичният Египет на Арош му беше възложена мисия. Да намери четирима, които да отведе на запад отвъд великият океан, за да предотвратят завръщането на боговете. Един от тези четирима беше този римски легионер. Меджая извади от дисагите си кожен мях и го отвори, след което поля тежката рана на Клавдии с млечно бялото съдържание на мяха. Раната беше тежка и беше нужно доста от лечебната течност за да я изцери.
Клавдии отвори очи. Над него се беше надвесила закачулена фигура, на която не можеше да види очите. Болката обаче като, че ли отминаваше, заместена от топлина и спокойствие. Легионера се унесе в спокоен сън… в бъдеще такива луксове щяха да се случват все по- рядко.
Битката продължи цяла нощ. На сутринта не се виждаха огньове, не се чуваха гласове. По полето лежаха само труповете на римските легионери. Малцина вероятно бяха оцелели, затрупани под телата на мъртвите си събратя, избегнали ужасната смърт. Но те не се показваха, някой вероятно нямаха сила, други може би се страхуваха да не би сенките да са още наблизо. Колкото до сенките, те побягнаха почти панически миг преди зората. Арош слезе на бойното поле и извади малък амулет със сапфир в средата.Кристала едва светеше. Меджая тръгна да обикаля полето. В един момент сапфира проблесна по- ярко. Арош разбута труповете и намери на земята лежащ мъж. Смъртоносна рано зееше широко отворена на гърдите му, но Арош знаеше, че този римлянин няма да умре тука, няма да умре сега и няма да умре така.
Преди да напусне обичният Египет на Арош му беше възложена мисия. Да намери четирима, които да отведе на запад отвъд великият океан, за да предотвратят завръщането на боговете. Един от тези четирима беше този римски легионер. Меджая извади от дисагите си кожен мях и го отвори, след което поля тежката рана на Клавдии с млечно бялото съдържание на мяха. Раната беше тежка и беше нужно доста от лечебната течност за да я изцери.
Клавдии отвори очи. Над него се беше надвесила закачулена фигура, на която не можеше да види очите. Болката обаче като, че ли отминаваше, заместена от топлина и спокойствие. Легионера се унесе в спокоен сън… в бъдеще такива луксове щяха да се случват все по- рядко.
...въздуха наоколо се изпълни със звука на опиващи се въжета и макари, тракането на ръчните помпи за гръцки огън, влаченето и зареждането на катапултите с делвите с взривен прах.Ордата изчадия тичаше с бесни викове към Вала.
-Стрелци, готови!-изрева Максим-стой!Стой...огън!
Десетки стрели към врага, вече попаднал в светлината на факлите и сигналните огнъове. Клавдий беше сигурен, че поне половината поразиха целта си, но без ефект.
-Катапулти!Огън!-гласа на Максим огласи стената.Клавдий не знаеше къде е центуриона, но с Ираклий така и така бяха обречени...
Делвите с черния, огнен прах паднаха и избухнаха със страхотни пламъци.Съществата, поразени от огъня изпищяха и сякаш се стопиха.Радостни възгласи изригнаха от строените войници.
-Огън, огън им дайте, всички стреляйте!
Не помнеше какво стана точно после, всичко стана един безкраен вихър от победоносни викове, писъци на агония, животинските крясъци на сенките, дрънченето на оръжия и машини...и тогава то дойде.Беше по-голямо от дърветата плътна сянка с огнено червено, сияещи очи.В мрака изглеждаше, че има тяло на човек, с глава с огромни овнешки рога.От него сякаш строеше дим.Демона се хвърли срещу портата.Дървото и титана, от които беше направена се огънаха.
-На портата!Долу, дръжте я!-викна Максим и затича по стълбата.Стотина души, сред тях и Клавдий затичаха надолу след него, шляпайки през кръвта и телата на мъртвите си другари, осеяли Вала.Стигна запъхтян зад портата.Беше загубил пилума в битката, но гладиуса му още беше в ръката.Тишийната отново налегна, чуваха се само скърцането на оцелелите бойни машини и адските удари по портата.С последен, адски замах черната брадва на демона разкъса портата и нахлу, следван от тълпи сенки.
-Дръжте се, мъже на Рим!-Максим се хвърли напред, само за да бъде разкъсан надве от удара на призрачната брадва.Сенките се забиха в стената им и ги разкъсаха, видя как хората умираха около него.Огромния демон застана над него и вдигна брадвата.Клавдий замахна с меча прониза създанието дълбоко в крака, но то сякаш не усети.Брадвата полетя надолу.... ...
Рязко се събуди, изпотен и треперещ от студа.Возеше се на една каручка, а де него беше застанал мъж с медна на цвят кожа.чувстваше гърдите си странно, а лориката му я нямаше.Опита се да вдигне ръката си, но мъжа я бутна леко и твърдо надолу.
-Почивай.Ще имаш нужда.-латинския прозвуча странно от устата му.
-Къ...къде оти...ваме-прошепна Клавдий.Египтянина се усмихна.”Ще видиш.”
-Стрелци, готови!-изрева Максим-стой!Стой...огън!
Десетки стрели към врага, вече попаднал в светлината на факлите и сигналните огнъове. Клавдий беше сигурен, че поне половината поразиха целта си, но без ефект.
-Катапулти!Огън!-гласа на Максим огласи стената.Клавдий не знаеше къде е центуриона, но с Ираклий така и така бяха обречени...
Делвите с черния, огнен прах паднаха и избухнаха със страхотни пламъци.Съществата, поразени от огъня изпищяха и сякаш се стопиха.Радостни възгласи изригнаха от строените войници.
-Огън, огън им дайте, всички стреляйте!
Не помнеше какво стана точно после, всичко стана един безкраен вихър от победоносни викове, писъци на агония, животинските крясъци на сенките, дрънченето на оръжия и машини...и тогава то дойде.Беше по-голямо от дърветата плътна сянка с огнено червено, сияещи очи.В мрака изглеждаше, че има тяло на човек, с глава с огромни овнешки рога.От него сякаш строеше дим.Демона се хвърли срещу портата.Дървото и титана, от които беше направена се огънаха.
-На портата!Долу, дръжте я!-викна Максим и затича по стълбата.Стотина души, сред тях и Клавдий затичаха надолу след него, шляпайки през кръвта и телата на мъртвите си другари, осеяли Вала.Стигна запъхтян зад портата.Беше загубил пилума в битката, но гладиуса му още беше в ръката.Тишийната отново налегна, чуваха се само скърцането на оцелелите бойни машини и адските удари по портата.С последен, адски замах черната брадва на демона разкъса портата и нахлу, следван от тълпи сенки.
-Дръжте се, мъже на Рим!-Максим се хвърли напред, само за да бъде разкъсан надве от удара на призрачната брадва.Сенките се забиха в стената им и ги разкъсаха, видя как хората умираха около него.Огромния демон застана над него и вдигна брадвата.Клавдий замахна с меча прониза създанието дълбоко в крака, но то сякаш не усети.Брадвата полетя надолу.... ...
Рязко се събуди, изпотен и треперещ от студа.Возеше се на една каручка, а де него беше застанал мъж с медна на цвят кожа.чувстваше гърдите си странно, а лориката му я нямаше.Опита се да вдигне ръката си, но мъжа я бутна леко и твърдо надолу.
-Почивай.Ще имаш нужда.-латинския прозвуча странно от устата му.
-Къ...къде оти...ваме-прошепна Клавдий.Египтянина се усмихна.”Ще видиш.”
Лъчезарният Хелиос се издигаше с колесницата си - започваше още един ден, изпълнен с умора и притеснения. Евриклей стоеше на носа на единия от двата кораба, с които бе потеглил от Спарта преди почти два месеца. По пътя си беше спирал къде ли не - първите следи го отведоха в Илирия след това по земите на северните тракийски племена, а после по безброй острови, предимно за припаси и почивка. Беше взел общо сто души (по петдесет в кораб), половината от които - верни Синове на Арес.
- Царю Евриклее - понесе се успокоителният глас на стария Антиф, един от върховните жреци на Спарта и прочут прорицател. - Трябва да поспиш, защото дори силен войн като тебе се нужае от почивка. Ще си нужен на хората си бодър.
- Не мога да спя Антифе. Докато брегът на конния народ е пред нас не мога да се бавя и миг повече.
- Както пожелаеш, царю.
Евриклей се обърна първо към капитана на другия кораб, а после и към двайсет и петте Сина на Арес и останалите десетина война:
- Пригответе се ! Слизаме на брега !
- Ти остани на кораба - каза на прорицателя. Все някой трябваше да остане на триерите. Поради автоматизираното управление, което представляваше сбор от лостови механизми и зъбни колела, гребците бяха малко - едва по петнайсет на кораб - и нямаше да успеят да устоят на атака от брега. А самото присъствие на Първожреца щеше силно да повдигне духа им, да не говорим за силата на способностите му.
Евриклей облече благословените си доспехи и поведе войните.
" Мръсни смръдливи коняри, вие ли държите дъщеря ми ? "
- Царю Евриклее - понесе се успокоителният глас на стария Антиф, един от върховните жреци на Спарта и прочут прорицател. - Трябва да поспиш, защото дори силен войн като тебе се нужае от почивка. Ще си нужен на хората си бодър.
- Не мога да спя Антифе. Докато брегът на конния народ е пред нас не мога да се бавя и миг повече.
- Както пожелаеш, царю.
Евриклей се обърна първо към капитана на другия кораб, а после и към двайсет и петте Сина на Арес и останалите десетина война:
- Пригответе се ! Слизаме на брега !
- Ти остани на кораба - каза на прорицателя. Все някой трябваше да остане на триерите. Поради автоматизираното управление, което представляваше сбор от лостови механизми и зъбни колела, гребците бяха малко - едва по петнайсет на кораб - и нямаше да успеят да устоят на атака от брега. А самото присъствие на Първожреца щеше силно да повдигне духа им, да не говорим за силата на способностите му.
Евриклей облече благословените си доспехи и поведе войните.
" Мръсни смръдливи коняри, вие ли държите дъщеря ми ? "
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Дните и нощите се редяха неусетно на малката каручка. Обстановката беше обзета от неловка тишина. Клавдий беше римлянин и като такъв беше научен да се държи към поробените народи като роби, а египетският народ поне в очите на Рим е отдавна поробен. Това което озадачаваше легионера беше, че спътника му избледнява със всеки изминал ден. Само за седмица от бронзовият мускулест мъж беше останало пребледняло и окльощавяло подобие на човек. Клавдий се опита да разбере причината, но остана без отговор, а го беше страх да нападне египтянина, за да не се зарази евентуално. Бяха минали поне три седми от както бяха тръгнали от германия, а меджая само променяше посоката на пътя им. Всеки път когато легионера попиташе какво ставаше получаваше неясно обяснение за пророчество, избраници и апокалипсис.
Една вечер както каручката се клатушкаше по пътя си към нея се зададе направо хвърчаща карета. Но щом наближиха конете и се разбунтуваха, както го правят когато нещо ги е сплашило. Животните бяха великолепни черни жребци, такива който само траките отглеждат. Само с два къча и се освободиха от хомота си. Арош слезе от каруцата и се запъти към каретата. От нея излезе един доста едър мъж, най вероятно арабин някакъв, защото извади извитият си ятаган. Той замахна към Арош, но египтянина отбягна атаката със завидна ловкост, след което с няколко добре премерени удара повали противника си. Случилото се след това потресе и Клавдий и каруцаря, най- вероятно и возещите се в каретата. Арош се наведе над поваленият арабин и отвори широко устата си, толкова широко който никой смъртен не би могъл. От лицето на арабина към това на Арош полетяха нещо като песъчинки. Меджая само за миг възвърна една не малка част от предишното си телосложение и цвят, но жертвата му се беше превърнала в съсухрен и почти мумифициран труп. Арош се изправи, отиде до каретата, отвори вратата и измъкна втори мъж с който повтори ужасяващият ритуал. В края египтянина изглеждаше точно така както когато Клавдий го беше срещнал за пръв път. Легионера слезе от каручката и се доближи до спътника си. В очите му играеха адски пламъчета. Арош стоеше неподвижно втренчил се в нещо в каретата, когато Клавдий се приближи видя, че вътре има трети човек- младо момиче, на не повече от 17.
- И нея ли ще… убиеш? Попита Клавдий, несигурен дали има желание да узнае отговора.
- Не! Не знам защо но тя е важна за мисията ми… ще дойде с нас…. … …
Двамата бяха прекъснато от каруцата която в момента се измъкваше от този малък кошмар.
Една вечер както каручката се клатушкаше по пътя си към нея се зададе направо хвърчаща карета. Но щом наближиха конете и се разбунтуваха, както го правят когато нещо ги е сплашило. Животните бяха великолепни черни жребци, такива който само траките отглеждат. Само с два къча и се освободиха от хомота си. Арош слезе от каруцата и се запъти към каретата. От нея излезе един доста едър мъж, най вероятно арабин някакъв, защото извади извитият си ятаган. Той замахна към Арош, но египтянина отбягна атаката със завидна ловкост, след което с няколко добре премерени удара повали противника си. Случилото се след това потресе и Клавдий и каруцаря, най- вероятно и возещите се в каретата. Арош се наведе над поваленият арабин и отвори широко устата си, толкова широко който никой смъртен не би могъл. От лицето на арабина към това на Арош полетяха нещо като песъчинки. Меджая само за миг възвърна една не малка част от предишното си телосложение и цвят, но жертвата му се беше превърнала в съсухрен и почти мумифициран труп. Арош се изправи, отиде до каретата, отвори вратата и измъкна втори мъж с който повтори ужасяващият ритуал. В края египтянина изглеждаше точно така както когато Клавдий го беше срещнал за пръв път. Легионера слезе от каручката и се доближи до спътника си. В очите му играеха адски пламъчета. Арош стоеше неподвижно втренчил се в нещо в каретата, когато Клавдий се приближи видя, че вътре има трети човек- младо момиче, на не повече от 17.
- И нея ли ще… убиеш? Попита Клавдий, несигурен дали има желание да узнае отговора.
- Не! Не знам защо но тя е важна за мисията ми… ще дойде с нас…. … …
Двамата бяха прекъснато от каруцата която в момента се измъкваше от този малък кошмар.
Току-що изгрялото слънце разкри напълно малкия лагер на конното племе. "Селцето" представляваше двайсетина набързо издигнати юрти и няколко груби дървени колиби. Това беше едно от малкото постоянни селища на номадите и им служеше като търговско средище.
Стоварването на отряда не беше трудно, защото конните народи не притежаваха кораби и се плашеха от морето. Така спартанците хванаха врага напълно неподготвен (всички в селото спяха) и необезпокоявани се строиха в пълно бойно снаражение на брега. Евриклей направи възлияние преди предстоящата битка и се обърна към седемдесетте хоплита:
- Опожарете селото, грабете каквото пожелаете ! Справедливостта на Зевс е с нас ! - гласът му се извиси над войните. След един кратък одобрителен вик отрядът, воден от фанатичните Синове на Арес, се втурна с грохот към нищо неподозиращите, спящи скити.
Битката не продължи дълго - след като изклаха почти всички мъже и изгориха всичко, гърците започнаха да струпват на брега събраната плячка. За жалост нямаше и следа от дъщерята на Евриклей. А кръвта му кипеше - отдавна не беше усещал този гняв. Сега го беше обзел напълно, беше изпълнил всяко кътче на душата му и го тласкаше към лудост. В този момент беше готов да се изправи дори срещу някой от Сторъките. Защо не беше тук ? Трябваше да я намери тук ! Защо боговете си играеха така с жалката му съдба на смъртен ?! Хората са орисани единствено на скръб в този живот, помисли си за миг. Ала нямаше право да се отчайва - не само заради вярата си в божията мъдрост, а и заради надеждата за дъщеря му.
Ханът на племето, заедно с най-доверените си ездачи, бяха обкръжени, но все още не бяха влизали в бой. Евриклей излезе напред. Златният му гребен блестеше ослепително на сутрешното слънце, а червения му царски плащ се вееше гордо, придавайки му почти божествен вид. Вожда на скитите не бе имал време да си облече дори ризница, ала въпреки това си личеше, че е горд и храбър човек.
- Доскоро си държал тук едно момиче, закупено от Илирия. Къде е тя ! - спартанският цар едва сдържаше гнева си.
- Преди четири дни замина с кораб, продадохме я. - скитският вожд отговори кратко и сбито, точно като спартанец, но не можеше да се каже дали се подиграва с Евриклей или просто е толкова объркан, че не може да каже повече.
- Накъде отплува и кой я купи !? - треперещите нотки в гласа на царя подсказваха че е на път да избухне.
- Един римлянин, Автиан Агрипа се казва. Пътуват към Рим.
- Рим ?! - Евриклей беше изумен. Какво освен откуп щяха да искат римляните ? Ако искаха да я вземат като политически заложник това със сигурност не беше начина - без дори да го известят, че е при тях. И защо не я откарат направо в Рим, а правят тази огромна обиколка на североизток ? Още безброй въпроси се родиха в ума му и това донякъде го изкара от състоянието на бяс.
- Защо търсиш това момиче ? Какво търси царят на Спарта тук и защо избива безпричинно народа ми ? - запита на свой ред вождът.
- Тя ми е дъщеря.
- Ако знаех, че е от царски произход щях да се отнасям към нея както трябва, но ние мислехме, че е обикновена слугиня.
Слугиня !? Тези мръсни варвари дори не са знаели че държат спартанската принцеса !? Съзнанието на Евриклей избухна в изпепелителни мисли - това как са се отнасяли с нея, като с някаква проста робиня. Пред очите му преминаха безброй образи на това как тези диваци поругават, унижават и насилват прекрасното му дете. В едно спонтанно, импулсивно движение той замахна с червеното си стоманеното копие и проби главата на скита като мухлясала буца сирене. След няколко конвулсии и гъргорещи звуци тялото се свлече в прахта. Не по-лека съдба сполетя и останалите номадски войни.
Сега вече знаеше какво трябва да направи и последствията не го интересуваха. Дори ако действията му щяха да изправят цял Пелопонес срещу легионите, той твърдо държеше на решението си.
Щеше да отиде в Рим и да върне дъщеря си, каквото и да му струва това...
Стоварването на отряда не беше трудно, защото конните народи не притежаваха кораби и се плашеха от морето. Така спартанците хванаха врага напълно неподготвен (всички в селото спяха) и необезпокоявани се строиха в пълно бойно снаражение на брега. Евриклей направи възлияние преди предстоящата битка и се обърна към седемдесетте хоплита:
- Опожарете селото, грабете каквото пожелаете ! Справедливостта на Зевс е с нас ! - гласът му се извиси над войните. След един кратък одобрителен вик отрядът, воден от фанатичните Синове на Арес, се втурна с грохот към нищо неподозиращите, спящи скити.
Битката не продължи дълго - след като изклаха почти всички мъже и изгориха всичко, гърците започнаха да струпват на брега събраната плячка. За жалост нямаше и следа от дъщерята на Евриклей. А кръвта му кипеше - отдавна не беше усещал този гняв. Сега го беше обзел напълно, беше изпълнил всяко кътче на душата му и го тласкаше към лудост. В този момент беше готов да се изправи дори срещу някой от Сторъките. Защо не беше тук ? Трябваше да я намери тук ! Защо боговете си играеха така с жалката му съдба на смъртен ?! Хората са орисани единствено на скръб в този живот, помисли си за миг. Ала нямаше право да се отчайва - не само заради вярата си в божията мъдрост, а и заради надеждата за дъщеря му.
Ханът на племето, заедно с най-доверените си ездачи, бяха обкръжени, но все още не бяха влизали в бой. Евриклей излезе напред. Златният му гребен блестеше ослепително на сутрешното слънце, а червения му царски плащ се вееше гордо, придавайки му почти божествен вид. Вожда на скитите не бе имал време да си облече дори ризница, ала въпреки това си личеше, че е горд и храбър човек.
- Доскоро си държал тук едно момиче, закупено от Илирия. Къде е тя ! - спартанският цар едва сдържаше гнева си.
- Преди четири дни замина с кораб, продадохме я. - скитският вожд отговори кратко и сбито, точно като спартанец, но не можеше да се каже дали се подиграва с Евриклей или просто е толкова объркан, че не може да каже повече.
- Накъде отплува и кой я купи !? - треперещите нотки в гласа на царя подсказваха че е на път да избухне.
- Един римлянин, Автиан Агрипа се казва. Пътуват към Рим.
- Рим ?! - Евриклей беше изумен. Какво освен откуп щяха да искат римляните ? Ако искаха да я вземат като политически заложник това със сигурност не беше начина - без дори да го известят, че е при тях. И защо не я откарат направо в Рим, а правят тази огромна обиколка на североизток ? Още безброй въпроси се родиха в ума му и това донякъде го изкара от състоянието на бяс.
- Защо търсиш това момиче ? Какво търси царят на Спарта тук и защо избива безпричинно народа ми ? - запита на свой ред вождът.
- Тя ми е дъщеря.
- Ако знаех, че е от царски произход щях да се отнасям към нея както трябва, но ние мислехме, че е обикновена слугиня.
Слугиня !? Тези мръсни варвари дори не са знаели че държат спартанската принцеса !? Съзнанието на Евриклей избухна в изпепелителни мисли - това как са се отнасяли с нея, като с някаква проста робиня. Пред очите му преминаха безброй образи на това как тези диваци поругават, унижават и насилват прекрасното му дете. В едно спонтанно, импулсивно движение той замахна с червеното си стоманеното копие и проби главата на скита като мухлясала буца сирене. След няколко конвулсии и гъргорещи звуци тялото се свлече в прахта. Не по-лека съдба сполетя и останалите номадски войни.
Сега вече знаеше какво трябва да направи и последствията не го интересуваха. Дори ако действията му щяха да изправят цял Пелопонес срещу легионите, той твърдо държеше на решението си.
Щеше да отиде в Рим и да върне дъщеря си, каквото и да му струва това...
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Египтянина и гъркинята чакаха, докато Клавдий разпрегне конете.Ако яздеха щяха да стигнат по-бързо до някое пристанище.Приключи за няколко минути и поеха на юг след Арош.Гъркинята тръгна да се съпротивлява, но египтянина само й посочи устата си и момичето се укроти.Беше висока и стройна, дългата й черна коса се спускаше почти до кръста.Най-вероятно беше наложница на магистъра, който Арош беше изпил.Първите няколко дни яздеха в мълчание, докато египтянина не пое авангарда.
Вече прехвърляха Алпите и се насочваха към Генуа, за да вземат кораб към Западния континент.Беше топло и Клавдий беше съблякъл тежкото пурпурно наметало.Гъркинята се приближи и огледа лявата му ръка.
-Носиш бронята на легионите, а на ръката си знака на легионите...-дори да знаеше латински предпочиташе гръцкия.Гласа й звучеше властно и арогантно-ти какво си?Някой страхлив дезертьор?Баща ми би ти набучил главата на копие!
-Аз съм това, което държи онова- кисело отговори Клавдий и посочи египтянина няколко хвърлея напред-да не те “изпие” като онзи магистър и телохранителя му.
Не знаеше доколко е вярно, но поне момичето престана да го дразни.Останалата част от пътя премина в мълчания.На няколко пъти се опита да заговори момичето, да я пита коя е, но тя упорито мълчеше.За съжаление беше права-волю-неволю беше се превърнал в дезертьор.Сега нямаше друг избор освен да следва Арош....
...пристанището беше претъпкано с хора и жегата беше непоносима.Не беше сигурен точно къде са, тъй като бяха сменили пътя многократно, но предполагаше, че са в Италия.Кейовете бяха претъпкани с търговски кораби-китайски джонки, носещи коприна и гърмящ прах, нипонски галери с крачещи по тях навъсени самураи, индийски кораби, преминали покрай непознатите райони на Южния континент.Египтянина беше отишъл да търси кораб, който може да ги превози до Западния континент, а Клавдий остана да пази гъркинята. Вероятно щяха да им трябват пари затова тръгна към сергиите на търговците, хванал подръка гъркинята.Надяваше се да не се разпищи, но се съмняваше.По пътя разбраха, че по границата с Гърция има сражения, минаха и покрай кохорти и легиони пътуващи на изток.За нея сега беше по-сигурно с двамата мъже, отколкото сама.Вече обикаляха около час, когато Клавдий забеляза подходящ търговец-нисък и треперещ китаец, размахващ високо арбалет за продан.
-Добре дошъл, римлянино.-поздрави търговеца.
-Имам неща за продан.-Клавдий сложи бронята си и по-скъпите дрехи на гъркинята на сергията.Продавача ахна.
-Дрехи чудесни...а, лорика сегментатум, бронята на легионер...ти има и знак?
-Двадесет и пет сестерции за всичко.
-Май не...по-малко.Иначе мога отида те издам?Дезертъор?Може би ако даде твоя красива наложница или гривна-китеаца грубо побутна сребърната гривна на бицепса на римлянина-ти дам двадесет и пет?
-Не са за продан.Двадесет и пет, не по-малко.-Клавдий леко извади меча от ножницата-Не си играй с мен, дръпнат.Всичко това струва повече, отколкото искам.
Китаеца примлясна алчно, избърбори “съгласен е” и даде 25-те сестерции.Легионера поведе гъркинята обратно към страноприемницата, за да изчакат Арош.
-Той ще те предаде.-прошепна тя.На латински.
-Разбира се.Надявам се дотогава ходещата мумия да е намерила кораб и да плаваме надалече от тук...-гласът му секна.В края на улицата чакаха редица тежко въоръжени хоплити...
Вече прехвърляха Алпите и се насочваха към Генуа, за да вземат кораб към Западния континент.Беше топло и Клавдий беше съблякъл тежкото пурпурно наметало.Гъркинята се приближи и огледа лявата му ръка.
-Носиш бронята на легионите, а на ръката си знака на легионите...-дори да знаеше латински предпочиташе гръцкия.Гласа й звучеше властно и арогантно-ти какво си?Някой страхлив дезертьор?Баща ми би ти набучил главата на копие!
-Аз съм това, което държи онова- кисело отговори Клавдий и посочи египтянина няколко хвърлея напред-да не те “изпие” като онзи магистър и телохранителя му.
Не знаеше доколко е вярно, но поне момичето престана да го дразни.Останалата част от пътя премина в мълчания.На няколко пъти се опита да заговори момичето, да я пита коя е, но тя упорито мълчеше.За съжаление беше права-волю-неволю беше се превърнал в дезертьор.Сега нямаше друг избор освен да следва Арош....
...пристанището беше претъпкано с хора и жегата беше непоносима.Не беше сигурен точно къде са, тъй като бяха сменили пътя многократно, но предполагаше, че са в Италия.Кейовете бяха претъпкани с търговски кораби-китайски джонки, носещи коприна и гърмящ прах, нипонски галери с крачещи по тях навъсени самураи, индийски кораби, преминали покрай непознатите райони на Южния континент.Египтянина беше отишъл да търси кораб, който може да ги превози до Западния континент, а Клавдий остана да пази гъркинята. Вероятно щяха да им трябват пари затова тръгна към сергиите на търговците, хванал подръка гъркинята.Надяваше се да не се разпищи, но се съмняваше.По пътя разбраха, че по границата с Гърция има сражения, минаха и покрай кохорти и легиони пътуващи на изток.За нея сега беше по-сигурно с двамата мъже, отколкото сама.Вече обикаляха около час, когато Клавдий забеляза подходящ търговец-нисък и треперещ китаец, размахващ високо арбалет за продан.
-Добре дошъл, римлянино.-поздрави търговеца.
-Имам неща за продан.-Клавдий сложи бронята си и по-скъпите дрехи на гъркинята на сергията.Продавача ахна.
-Дрехи чудесни...а, лорика сегментатум, бронята на легионер...ти има и знак?
-Двадесет и пет сестерции за всичко.
-Май не...по-малко.Иначе мога отида те издам?Дезертъор?Може би ако даде твоя красива наложница или гривна-китеаца грубо побутна сребърната гривна на бицепса на римлянина-ти дам двадесет и пет?
-Не са за продан.Двадесет и пет, не по-малко.-Клавдий леко извади меча от ножницата-Не си играй с мен, дръпнат.Всичко това струва повече, отколкото искам.
Китаеца примлясна алчно, избърбори “съгласен е” и даде 25-те сестерции.Легионера поведе гъркинята обратно към страноприемницата, за да изчакат Арош.
-Той ще те предаде.-прошепна тя.На латински.
-Разбира се.Надявам се дотогава ходещата мумия да е намерила кораб и да плаваме надалече от тук...-гласът му секна.В края на улицата чакаха редица тежко въоръжени хоплити...
Две седмици ! Бяха успяли да стигнат Италия само за две седмици. Ден и нощ пореха вълните безспирно, впрягайки цялата мощ на мишците и машините си. След като Антиф с триста мъки успя да го разубеди да се насочи открито към Рим, Евриклей прикри двата кораба в един закътан залив и прати шпиони да разузнаят за дъщеря му във великия град. Веднага след като разбра, че е била откарана на север към Генуа с карета, насочи съдовете натам. Сега, пет дни по-късно, се намираше на главната улица на Геноа, където виждаше своето дете в ръцете на един римлянин. По препасания гладиус и символа позна, че е легионер. Надяваше се единствено да успее да си пробие път обратно към корабите, защото макар че бе успял добре да прикрие военните им знаци, за да се добере до пристанището, обратния път със сигурност щеше да е препречен от някоя отбраняваща кохорта или поне центурия.
Ала сега налижащия проблем бе да измъкне дъщеря си невредима.
Щом го видя начело на хоплитския отряд, тя се втурна разплакана към него, с надеждата че е спасена. Но Клавдий съумя да я задържи, защото знаеше, че ако я изпусне ще е беззащитен пред тежкобронираните войни. Хвана я през гърлото и
- Пусни дъщеря ми римско псе ! Ако желаеш съкровища, ще получиш повече злато отколкото си сънувал и ще те оставя невредим, за да му се радваш. Само я пусни. - гласът на Евриклей беше дрезгав от притеснение и гняв.
Клавдий беше напълно озадачен. По щитовете и броните на хоплитите разпознаваше символът на Спарта - копието и щитът на боговете. Мислеше какво да направи - нямаше никаква гаранция, че ако пусне гъркинята водачът на отряда ще изпълни обещанието си и няма да го убие. Защото при един сблъсък в тази ситуация, смъртта на Клавдий беше неизбежна, по простата причина че щеше да бъде убит от многочисления враг (все пак това бяха войниците на един от най-силните гръцки полиси) преди легионерите да са му се притекли на помощ. А вече се чуваше тропотът на сандалите им. Ако само още малко успееше да задържи патовото положение... Около зрелището се беше събрала цяла тълпа изплашени, но любопитни граждани, които очакваха с нетърпение развоя на събитията. На стотина метра зад него се виждаше орелът на легиона и се чуваха заповедите на центуриона. На десетина метра пред него стоеше гневният баща на момичето в цялото си величие. Клавдий се запита какъв ли е той. Може би генерал или пък дори префект (или там както гърците си наричат управниците) на някоя област.
- Кой си ти, пълководецо ? - опита се да запази самообладание. Не можеше да различи чертите на лицето под шлема, а само изпепеляващия поглед, изпълнен с характерния за гърците темперамент. Евриклей отметна царското си наметало, взе огромното си триметрово копие и свали шлема си.
- Името ми е Евриклей, цар на Спарта, легионере. Какво е твоето ?
- Клавдий. - римлянинът не можеше да повярва на ушите си. По странно стечение на обстоятелствата държеше спартанската принцеса за заложница като единствена защита срещу баща й и елитната му гвардия. От друга страна го чакаше военния съд на Римското право и екзекуция за дезертьорство от легиона.
Евриклей най-после съзря задаващата се римска част и насочи копието си към Клавдий. Синовете на Арес направиха същото.
- Предай момичето или умри, римлянино.
В този момент центурията се строи малко зад Клавдий и командващият, не по-малко озадачен от него, излезе напред и попита спартанеца. Очакванията на дезертьора обаче, не бяха оправдани. Едва двайсетина души бяха легионери - останалите си бяха местно опълчение, вдигнато на крак единствено заради опастността от север. Явно професионалните войници са били пратени точно натам, каза си Клавдий.
- Какво търсиш тук заедно с войниците си, гръцки войне ? Явно е че не си тръгнал на поход... - центурионът прекъсна изречението си след
като огледа врага по-добре. Червените лъщящи брони и златните, почти светещи гребени бързо му подсказаха кои са войните. Не беше се изправял срещу тях, но беше чувал разказите на свои другари. Разкази за това как нито стрела, нито копие може да пробие доспехите им, а само най-здравия и кален меч. И, естествено, разказите за червените им копия, които изстрелвали стрели от светлина и поваляли враговете с десетки, докато оцелелите падали под напора на фалангата, и дори "костенурката" от щитове не успявала да ги възспре. Едва ли всичко това бе вярно, ала самото присъствие на Синовете на Арес тук беше силно обезпокояващо. Разказите твърдяха също така че те са малко на брой и биват пращани в бой само ако е наистина наложително. Това значеше, че тук става нещо много голямо.
Даде знак на легионерите да вдигнат копия и да стеснят формацията.
- Няма да питам втори път, войне ! - центурионът се опита да сплаши гръка за да му развърже езика.
Евриклей просто насочи копието си към него и след няколко кратки молитвени слова изстреля снаряд от енергия. Римлянинът нямаше време дори да извика, мълнията го запрати назад към хората му и гърчещото се от електричеството тяло се удари о щитовете. Насъбралата се тълпа бързо се разбяга, за да намери безопасност у дома, а и да доведе още легионери. Някои от опълчението също избягаха, а останалите от кохортата се приготвиха да запратят пилумите си към омразния враг. Ефектът бе минимален - като по чудо, нито ендо от римските копия не успя да пробие щитовете, само няколко хоплита бяха наранени в незащитените части на тялото - ръцете и бедрата. На свой ред войните от хоплитската фаланга се концентрираха, докато римляните изваждаха мечовете си и се засилнваха към тях. Клавдий едва бе успял да извъди гладиуса си, защото все още не можеше да повярва на очите си. Ала това не му прлечеше да държи здраво царската дъщеря, която го молеше и се опитваше всячески да се измъкне. Но в грохота и виковете на войниците той не можеше да разбере какво му казва. Разбра само "внимавай" и "копия". Думите бързо си пробиха път към ума му и той веднага успя да ги навърже към логиката на случилото се. Хвърли се на земята, като внимаваше да не нарани момичето. Последните легионери точно го подминаваха, когато успя да зърне ярка светлина и единственото което успя да различи бяха виковете на хората и прелитащите нед и покрай него тела. Обърна се към хоплитите и видя царят да се засилва с копието си към него, когато Арош изневиделица застана помежду им. Евриклей, стреснат от внезапната поява на египтянина, който като че просто изскочи от пясъка. Арош протегна ръка кам гръка, за да го възспре.
- Царю Евриклее, успокой нрава си и ще отговоря на всичките ти въпроси. Клавдий няма намерението да застрашава живота на дъщеря ти, бъди спокоен. Ала първо трябва да ни отведеш до кораба си, защото тук вече не е безопасно.
Евриклей още не можеше да се съвземе от цялата тази бъркотия, но някак си усети че мургавият мъж казва истината.
- Насам - каза царят и се обърна, а наметалото му прошумоля при рязкото движение. Нямаше търпение да прегърне дъщеря си. Беше някак успокоен, ала знаеше че още много време има преди да ликува.
Ала сега налижащия проблем бе да измъкне дъщеря си невредима.
Щом го видя начело на хоплитския отряд, тя се втурна разплакана към него, с надеждата че е спасена. Но Клавдий съумя да я задържи, защото знаеше, че ако я изпусне ще е беззащитен пред тежкобронираните войни. Хвана я през гърлото и
- Пусни дъщеря ми римско псе ! Ако желаеш съкровища, ще получиш повече злато отколкото си сънувал и ще те оставя невредим, за да му се радваш. Само я пусни. - гласът на Евриклей беше дрезгав от притеснение и гняв.
Клавдий беше напълно озадачен. По щитовете и броните на хоплитите разпознаваше символът на Спарта - копието и щитът на боговете. Мислеше какво да направи - нямаше никаква гаранция, че ако пусне гъркинята водачът на отряда ще изпълни обещанието си и няма да го убие. Защото при един сблъсък в тази ситуация, смъртта на Клавдий беше неизбежна, по простата причина че щеше да бъде убит от многочисления враг (все пак това бяха войниците на един от най-силните гръцки полиси) преди легионерите да са му се притекли на помощ. А вече се чуваше тропотът на сандалите им. Ако само още малко успееше да задържи патовото положение... Около зрелището се беше събрала цяла тълпа изплашени, но любопитни граждани, които очакваха с нетърпение развоя на събитията. На стотина метра зад него се виждаше орелът на легиона и се чуваха заповедите на центуриона. На десетина метра пред него стоеше гневният баща на момичето в цялото си величие. Клавдий се запита какъв ли е той. Може би генерал или пък дори префект (или там както гърците си наричат управниците) на някоя област.
- Кой си ти, пълководецо ? - опита се да запази самообладание. Не можеше да различи чертите на лицето под шлема, а само изпепеляващия поглед, изпълнен с характерния за гърците темперамент. Евриклей отметна царското си наметало, взе огромното си триметрово копие и свали шлема си.
- Името ми е Евриклей, цар на Спарта, легионере. Какво е твоето ?
- Клавдий. - римлянинът не можеше да повярва на ушите си. По странно стечение на обстоятелствата държеше спартанската принцеса за заложница като единствена защита срещу баща й и елитната му гвардия. От друга страна го чакаше военния съд на Римското право и екзекуция за дезертьорство от легиона.
Евриклей най-после съзря задаващата се римска част и насочи копието си към Клавдий. Синовете на Арес направиха същото.
- Предай момичето или умри, римлянино.
В този момент центурията се строи малко зад Клавдий и командващият, не по-малко озадачен от него, излезе напред и попита спартанеца. Очакванията на дезертьора обаче, не бяха оправдани. Едва двайсетина души бяха легионери - останалите си бяха местно опълчение, вдигнато на крак единствено заради опастността от север. Явно професионалните войници са били пратени точно натам, каза си Клавдий.
- Какво търсиш тук заедно с войниците си, гръцки войне ? Явно е че не си тръгнал на поход... - центурионът прекъсна изречението си след
като огледа врага по-добре. Червените лъщящи брони и златните, почти светещи гребени бързо му подсказаха кои са войните. Не беше се изправял срещу тях, но беше чувал разказите на свои другари. Разкази за това как нито стрела, нито копие може да пробие доспехите им, а само най-здравия и кален меч. И, естествено, разказите за червените им копия, които изстрелвали стрели от светлина и поваляли враговете с десетки, докато оцелелите падали под напора на фалангата, и дори "костенурката" от щитове не успявала да ги възспре. Едва ли всичко това бе вярно, ала самото присъствие на Синовете на Арес тук беше силно обезпокояващо. Разказите твърдяха също така че те са малко на брой и биват пращани в бой само ако е наистина наложително. Това значеше, че тук става нещо много голямо.
Даде знак на легионерите да вдигнат копия и да стеснят формацията.
- Няма да питам втори път, войне ! - центурионът се опита да сплаши гръка за да му развърже езика.
Евриклей просто насочи копието си към него и след няколко кратки молитвени слова изстреля снаряд от енергия. Римлянинът нямаше време дори да извика, мълнията го запрати назад към хората му и гърчещото се от електричеството тяло се удари о щитовете. Насъбралата се тълпа бързо се разбяга, за да намери безопасност у дома, а и да доведе още легионери. Някои от опълчението също избягаха, а останалите от кохортата се приготвиха да запратят пилумите си към омразния враг. Ефектът бе минимален - като по чудо, нито ендо от римските копия не успя да пробие щитовете, само няколко хоплита бяха наранени в незащитените части на тялото - ръцете и бедрата. На свой ред войните от хоплитската фаланга се концентрираха, докато римляните изваждаха мечовете си и се засилнваха към тях. Клавдий едва бе успял да извъди гладиуса си, защото все още не можеше да повярва на очите си. Ала това не му прлечеше да държи здраво царската дъщеря, която го молеше и се опитваше всячески да се измъкне. Но в грохота и виковете на войниците той не можеше да разбере какво му казва. Разбра само "внимавай" и "копия". Думите бързо си пробиха път към ума му и той веднага успя да ги навърже към логиката на случилото се. Хвърли се на земята, като внимаваше да не нарани момичето. Последните легионери точно го подминаваха, когато успя да зърне ярка светлина и единственото което успя да различи бяха виковете на хората и прелитащите нед и покрай него тела. Обърна се към хоплитите и видя царят да се засилва с копието си към него, когато Арош изневиделица застана помежду им. Евриклей, стреснат от внезапната поява на египтянина, който като че просто изскочи от пясъка. Арош протегна ръка кам гръка, за да го възспре.
- Царю Евриклее, успокой нрава си и ще отговоря на всичките ти въпроси. Клавдий няма намерението да застрашава живота на дъщеря ти, бъди спокоен. Ала първо трябва да ни отведеш до кораба си, защото тук вече не е безопасно.
Евриклей още не можеше да се съвземе от цялата тази бъркотия, но някак си усети че мургавият мъж казва истината.
- Насам - каза царят и се обърна, а наметалото му прошумоля при рязкото движение. Нямаше търпение да прегърне дъщеря си. Беше някак успокоен, ала знаеше че още много време има преди да ликува.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Групата гърци, египтянина и легионера стигнаха безпрепятствено до доковете, но там нещата стояха далеч по- зле. Малка римска флотилия пресичаше пътя на спартанските кораби…, едва ли по случайност.
“ПОТЕГЛЯЙТЕ”! Провикна се Арош със все гърло. “ Могат ли корабите ви да издържат на малка буря”?
Евриклей макар и малко смаян от въпроса кимна с глава. При този знак Арош грабна едно от елинските копия и отиде на носа на кораба. Той извади от робата си малка торбичка и я метна със всички сили във въздуха, а след това стреля по нея с копието. Кесийката се пръсна моментално, но от нея започна да излиза черен дим, който не спираше да извира, само миг след като се беше появил в концентрирана струя се насочи към небето и започна да образува голям буреносен облак. Само за минута се беше развила чудовищна буря.
Спартанските кораби плаваха по спокойното море. Беше време за обяснения, за неприятни и трудни обяснения. Евриклей, Клавдий и Арош бяха насядали около малка масичка. На нея беше поставен изумруденият амулет, който сега сияеше като малка звезда.
“ Аз бях изпратен с ясна мисия- Да спра завръщането на боговете…”
тези думи накараха Евриклей да избухне: “ Да спреш завръщането на боговете !!! Ти чуваш ли се? Един човек не е способен на подобно нещо, а дори и да е аз няма да го позволя. От твърде дълго народът ми се нуждае от боговете си”!
“ Успокой се кралю”! нареди египтянина. “ Зная колко набожни са гърците, защото знам колко набожни са египтяните. И двата народа жадуват отчаяно завръщането на боговете и за старите дни… … …, но те няма да се върнат… никога вече. Преди стотина години малко преди даровете да се появят и боговете да изчезнат един от боговете разкри тайните си на жреците си, а те предадоха част от тях на нас. Боговете не са това за което ги мислим. Ако се завърнат това ще значи края на всичко. Нека ти разкажа какво на мене ми беше разказано! Ра ще изпепели живота, Озирис ще започне нечувани пожари в своето царство, Геб ще излее небесният си гняв над нас, Нут ще се разтресе в ярост… това предание е доста дълго. Ако боговете се завърнат то няма да е за добро”! Клавдий стоеше безмълвен. Той никога не е бил особено набожен, но определено тези думи го бяха сплашили… доста. “ А сега за щерка ви”. Продължи Арош. “Знаех, че вие сте един от тези който трябва да събера и отведа на запад. Каретата на дъщеря ви по случайност пресече пътя ни. От начало не осъзнах какво държа в ръцете си, но скоро ми се изясни, че има и по лесен начин да ви намеря, совем да ви търся, да ви оставя вие да ме намерите”.
“ И сега какво”? попита Евриклей.
“ Отиваме на запад”
“ Мислех, че трябва да сме 4-ма освен тебе”! подскочи Клавдий.
“Да, трябва, но по една или друга причина се срещнахме с тези кораби. Това са може би единствените кораби който безпрепятствено ще достигнат запада …”
“ Но на запад е само… … … татара”. Прошепна Евриклей оплашено.
“Не кралю, на запад не е края на света и земите на хаоса. На запад има земя. Много по- различна от тази която ние познаваме, земя принадлежаща само на природата и на никой друг, земя където хората са само служители на естественият ред”.
“ПОТЕГЛЯЙТЕ”! Провикна се Арош със все гърло. “ Могат ли корабите ви да издържат на малка буря”?
Евриклей макар и малко смаян от въпроса кимна с глава. При този знак Арош грабна едно от елинските копия и отиде на носа на кораба. Той извади от робата си малка торбичка и я метна със всички сили във въздуха, а след това стреля по нея с копието. Кесийката се пръсна моментално, но от нея започна да излиза черен дим, който не спираше да извира, само миг след като се беше появил в концентрирана струя се насочи към небето и започна да образува голям буреносен облак. Само за минута се беше развила чудовищна буря.
Спартанските кораби плаваха по спокойното море. Беше време за обяснения, за неприятни и трудни обяснения. Евриклей, Клавдий и Арош бяха насядали около малка масичка. На нея беше поставен изумруденият амулет, който сега сияеше като малка звезда.
“ Аз бях изпратен с ясна мисия- Да спра завръщането на боговете…”
тези думи накараха Евриклей да избухне: “ Да спреш завръщането на боговете !!! Ти чуваш ли се? Един човек не е способен на подобно нещо, а дори и да е аз няма да го позволя. От твърде дълго народът ми се нуждае от боговете си”!
“ Успокой се кралю”! нареди египтянина. “ Зная колко набожни са гърците, защото знам колко набожни са египтяните. И двата народа жадуват отчаяно завръщането на боговете и за старите дни… … …, но те няма да се върнат… никога вече. Преди стотина години малко преди даровете да се появят и боговете да изчезнат един от боговете разкри тайните си на жреците си, а те предадоха част от тях на нас. Боговете не са това за което ги мислим. Ако се завърнат това ще значи края на всичко. Нека ти разкажа какво на мене ми беше разказано! Ра ще изпепели живота, Озирис ще започне нечувани пожари в своето царство, Геб ще излее небесният си гняв над нас, Нут ще се разтресе в ярост… това предание е доста дълго. Ако боговете се завърнат то няма да е за добро”! Клавдий стоеше безмълвен. Той никога не е бил особено набожен, но определено тези думи го бяха сплашили… доста. “ А сега за щерка ви”. Продължи Арош. “Знаех, че вие сте един от тези който трябва да събера и отведа на запад. Каретата на дъщеря ви по случайност пресече пътя ни. От начало не осъзнах какво държа в ръцете си, но скоро ми се изясни, че има и по лесен начин да ви намеря, совем да ви търся, да ви оставя вие да ме намерите”.
“ И сега какво”? попита Евриклей.
“ Отиваме на запад”
“ Мислех, че трябва да сме 4-ма освен тебе”! подскочи Клавдий.
“Да, трябва, но по една или друга причина се срещнахме с тези кораби. Това са може би единствените кораби който безпрепятствено ще достигнат запада …”
“ Но на запад е само… … … татара”. Прошепна Евриклей оплашено.
“Не кралю, на запад не е края на света и земите на хаоса. На запад има земя. Много по- различна от тази която ние познаваме, земя принадлежаща само на природата и на никой друг, земя където хората са само служители на естественият ред”.
- Какво ?! Откъде знаеш ? Как може да си сигурен освен ако самият ти не си бил там ? - напрегнатият Евриклей се объркваше все повече.
- Не, царю, не съм бил там, но вярвам на преданията и пророчествата на нашите жреци също както и ти на твоите. Пътуването наистина ще бъде дълго и изпълнено с опасности, но то е от първостепенно значение за всички ни.
- Каква е моята роля тук, не мога да разбера ? Казваш че съм ти нужен, но какво мога да сторя аз срещу боговете, та дори и във вените ми да тече тяхната кръв ! Олимп ли очакваш да съборя ?! И кой си ти в името на Зевс !?
Египтянина отвърна спокойно на развълнувания спартанец:
- Пропуснах да се представя, името ми е Арош и съм меджай. - разкритието срещна само неразбиращите погледи на гръка и римлянина. Арош се усмихна вяло:
- Ще имаме достатъчно време да ви разкажа подробно по време на пътуването.... Не, Евриклее, няма нужда да се изправяш срещу Олимп, защото, както казах, пътят не ни отвежда натам. - Обърна се към двамата:
- Все още не ми е разкрито каква е вашата роля, нито пък кои са останалите, които трябва да се присъединят, но и това време ще дойде.
Царят на Спарта все още бе силно объркан, но усещаше странно спокойствие и искреност в думите на египтянина. Дали му вярваше ? Самите гърци имаха подобно предсказание, съвсем скоро след като звездата бе паднала - как небесните тела щели да се сгромолясат и да потопят света в мрак, как Арес шял да поведе Тартара към трона на баща си, за да го сломи. Поради силната вяра на народа му никой не беше обърнал особено внимание на лудия жрец, който бе записал видението. Ала дали то не се сбъдваше ? Падането на обектите, започването на безкрайните войни, които продължаваха и до ден днешен... Кръвопролитията, скръбта и невежеството... Човек наистина е орисан за скръб, ала може да си спечели нещо, което да го дари с безсмъртие в отвъдното - слава ! Евриклей беше готов да поеме на това пътуване, за добро или зло.
- Добре - каза накрая.
- Не знам дали вярвам в боговете - каза замислено Клавдий, - но май вече няма шанс да върна нормалния си живот в Рим, а както знам, другите народи въобще не харесват римляните.
- Така е, вие пратихте много люде при Хадес ! - Евриклей го гледаше обвинително, докато Арош го изчакваше да завърши мисълта си. Клавдий се постара да не обръща внимание на упреците на царя и продължи, гледайки към египтянина:
- А и май ти дължа живота си...
- Да.
- Тогава явно нямам голям избор...
- Добре тогава - завърши Арош. - Нека потеглим на сутринта, а сега да отпочинем, защото ни чака тежко начинание.
-----------------------------------------------------
Евриклей влезе в каютата на дъщеря си. Не я беше виждал от месеци. След като се прегърнаха, тя го заразпитва за двамата странници.
- Кои са те, татко ? Защо ги зе на кораба с нас ?
- Ще трябва да отпътувам утре призори. Ти ще се върнеш обратно с Антиф и останалите.
- Къде ще заминаваш ? Искам да ме вземеш със себе си ! Каква Дъщеря на Атина ще бъда, ако се крия като малко момиченце у дома ?!
Бащата се усмихна:
- Ти още не си завършила обучението си, а атиняните ще го приемат за голяма обида ако напуснеш академията.
Тя се обърна сърдита :
- Или може просто да мислиш, че още не съм готова ?
Евриклей отдавна знаеше номерата й:
- Същата си като майка си ! Или твоето или нищо ! Не, това пътуване е прекалено опасно, дори за Дъщеря на Атина. Ти ще се върнеш у дома, където ще продължиш обучението си, а брат ти ще поеме някой ден царския жезъл, ако аз не се върна.
Поговориха още малко, царят целуна дъщеря си и си отправи към покоите си. Беше му мъчно, че се разделя така набързо със семейството си и родината, но това, което му предстоеше беше много по-важно.
На сутринта натовариха единия кораб с всички провизии, които можеше да носи. Освен гребците на него бяха и Арош, Клавдий и Евриклей, както и десет от най-добрите Синове на Арес. Останалите отплуваха с другия кораб обратно за Спарта.
- Сбогом, моя мила Кайоба, дано се видим отново - царят отрони тихо своите прощални думи към отплуващия съд на фона на изгрева.
- Не, царю, не съм бил там, но вярвам на преданията и пророчествата на нашите жреци също както и ти на твоите. Пътуването наистина ще бъде дълго и изпълнено с опасности, но то е от първостепенно значение за всички ни.
- Каква е моята роля тук, не мога да разбера ? Казваш че съм ти нужен, но какво мога да сторя аз срещу боговете, та дори и във вените ми да тече тяхната кръв ! Олимп ли очакваш да съборя ?! И кой си ти в името на Зевс !?
Египтянина отвърна спокойно на развълнувания спартанец:
- Пропуснах да се представя, името ми е Арош и съм меджай. - разкритието срещна само неразбиращите погледи на гръка и римлянина. Арош се усмихна вяло:
- Ще имаме достатъчно време да ви разкажа подробно по време на пътуването.... Не, Евриклее, няма нужда да се изправяш срещу Олимп, защото, както казах, пътят не ни отвежда натам. - Обърна се към двамата:
- Все още не ми е разкрито каква е вашата роля, нито пък кои са останалите, които трябва да се присъединят, но и това време ще дойде.
Царят на Спарта все още бе силно объркан, но усещаше странно спокойствие и искреност в думите на египтянина. Дали му вярваше ? Самите гърци имаха подобно предсказание, съвсем скоро след като звездата бе паднала - как небесните тела щели да се сгромолясат и да потопят света в мрак, как Арес шял да поведе Тартара към трона на баща си, за да го сломи. Поради силната вяра на народа му никой не беше обърнал особено внимание на лудия жрец, който бе записал видението. Ала дали то не се сбъдваше ? Падането на обектите, започването на безкрайните войни, които продължаваха и до ден днешен... Кръвопролитията, скръбта и невежеството... Човек наистина е орисан за скръб, ала може да си спечели нещо, което да го дари с безсмъртие в отвъдното - слава ! Евриклей беше готов да поеме на това пътуване, за добро или зло.
- Добре - каза накрая.
- Не знам дали вярвам в боговете - каза замислено Клавдий, - но май вече няма шанс да върна нормалния си живот в Рим, а както знам, другите народи въобще не харесват римляните.
- Така е, вие пратихте много люде при Хадес ! - Евриклей го гледаше обвинително, докато Арош го изчакваше да завърши мисълта си. Клавдий се постара да не обръща внимание на упреците на царя и продължи, гледайки към египтянина:
- А и май ти дължа живота си...
- Да.
- Тогава явно нямам голям избор...
- Добре тогава - завърши Арош. - Нека потеглим на сутринта, а сега да отпочинем, защото ни чака тежко начинание.
-----------------------------------------------------
Евриклей влезе в каютата на дъщеря си. Не я беше виждал от месеци. След като се прегърнаха, тя го заразпитва за двамата странници.
- Кои са те, татко ? Защо ги зе на кораба с нас ?
- Ще трябва да отпътувам утре призори. Ти ще се върнеш обратно с Антиф и останалите.
- Къде ще заминаваш ? Искам да ме вземеш със себе си ! Каква Дъщеря на Атина ще бъда, ако се крия като малко момиченце у дома ?!
Бащата се усмихна:
- Ти още не си завършила обучението си, а атиняните ще го приемат за голяма обида ако напуснеш академията.
Тя се обърна сърдита :
- Или може просто да мислиш, че още не съм готова ?
Евриклей отдавна знаеше номерата й:
- Същата си като майка си ! Или твоето или нищо ! Не, това пътуване е прекалено опасно, дори за Дъщеря на Атина. Ти ще се върнеш у дома, където ще продължиш обучението си, а брат ти ще поеме някой ден царския жезъл, ако аз не се върна.
Поговориха още малко, царят целуна дъщеря си и си отправи към покоите си. Беше му мъчно, че се разделя така набързо със семейството си и родината, но това, което му предстоеше беше много по-важно.
На сутринта натовариха единия кораб с всички провизии, които можеше да носи. Освен гребците на него бяха и Арош, Клавдий и Евриклей, както и десет от най-добрите Синове на Арес. Останалите отплуваха с другия кораб обратно за Спарта.
- Сбогом, моя мила Кайоба, дано се видим отново - царят отрони тихо своите прощални думи към отплуващия съд на фона на изгрева.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
След близо седмица кораба напусна средиземно море. На Арош му беше трудно, защото пътя ги отвеждаше много близо до Александрия. Гледката донесе тежест в сърцето му, което макар че от години не биеше кървеше в болка по изоставената жена и дете. Но Арош не беше глупак. Знаеше, че няма друг начин, знаеше че той ще бъде на пътя между дъщеря му и трона на Египет. Той отдавна се беше прежалил. Беше почти сигурен, че няма да преживее пътуването, щеше да умре от глад преди да са стигнали земя. Той не говореше с никой, само се взираше в безбрежният океан. Синевата се простираше от край до край, като красива пелерина покрила цялата земя.
Факта, че Арош не се хранеше спеше и пиеше вода заинтригува Евриклей и една вечер когато не можа да заспи краля се реши и заговори египтянина.
- Що са твар си ти? Бог ли си, че нито пиеш,нито се храниш, а за сън не жадуваш? Или пратеник на трите мойри си следящ съдбата си да изпълним?
- Не кралю… аз съм просто меджай.
- Казваш го все едно съм длъжен да знам какво значи това!
- Отдавна, в старите дни, когато на власт беше благородният ти дядо ние меджайте бяхме свещените стражи на фараона. Наша беше задачата той да е в безопасност и си вършехме работата добре смея да твърдя. Но дойдоха смътни времена, дойде сърцето на пустинята и се появиха крилатите. Те завзеха престола и избиха всички ни до един. Аз бях един от последните паднали, лично пазейки фараона от врага, но и аз както всичките ми събратя се провалих.
- Но ако говориш истината, как може сега да стоиш до мене и да ми разказваш тези неща?
- Група жреци преди около десетилетие ни призоваха от света на сенките, за да помогнем и да прогоним крилатите. Ние се съгласихме. Аз не съм живо същество кралю. Аз съм… както ме нарича Клавдий тайно зад гърба ми мумия.
Факта, че Арош не се хранеше спеше и пиеше вода заинтригува Евриклей и една вечер когато не можа да заспи краля се реши и заговори египтянина.
- Що са твар си ти? Бог ли си, че нито пиеш,нито се храниш, а за сън не жадуваш? Или пратеник на трите мойри си следящ съдбата си да изпълним?
- Не кралю… аз съм просто меджай.
- Казваш го все едно съм длъжен да знам какво значи това!
- Отдавна, в старите дни, когато на власт беше благородният ти дядо ние меджайте бяхме свещените стражи на фараона. Наша беше задачата той да е в безопасност и си вършехме работата добре смея да твърдя. Но дойдоха смътни времена, дойде сърцето на пустинята и се появиха крилатите. Те завзеха престола и избиха всички ни до един. Аз бях един от последните паднали, лично пазейки фараона от врага, но и аз както всичките ми събратя се провалих.
- Но ако говориш истината, как може сега да стоиш до мене и да ми разказваш тези неща?
- Група жреци преди около десетилетие ни призоваха от света на сенките, за да помогнем и да прогоним крилатите. Ние се съгласихме. Аз не съм живо същество кралю. Аз съм… както ме нарича Клавдий тайно зад гърба ми мумия.
- Мумия !? Имаш предвид че си жив мъртвец, ходещ труп ?! В името на Хадес ! Как...
- Успокой се, Евриклее ! - засмя се Арош. След толкова дълъг живот беше започнал да се чуди и едновременно с това да се забавлява с припряността на смъртните - тя ги водеше само към гроба им.
- Най-грубо казано - да, аз съм жив мъртвец. Но това е по волята на висша сила, и аз неслучайно съм нагърбен с тази задача. Има много неща, които не разбирам, както и ти. Ще ти дам пример, който да можеш да разбереш най-лесно: Силата, която жреците ви черпят от обектите - вие нито знаете как става това, нито знаете защо точно вие получавате този дар, а не римляните например. Но я използвате, така както едно време, нали ?
- Да, правим всичко възможно да защитим земите си от врага, а тази божия сила ни помага. Ние сме праведни и затова боговете ни помагат.
- Не знам дали това е причината, но аз съм дарен по същия начин с моята сила - имам някаква цел, зададена от нещо по-висшо, различно от боговете ни - и твоите, и моите.
- Разбирам. Според теб всички ние сме надарени с могъщи сили, за да изпълним задачата... Ами римляните ? Те нямат подобни сили. Каква е тяхната цел ?
- Техните сили не са като нашите, но също имат своите качества - голяма воля и разум. Неслучайно владеят половината свят със своите машини, нали ?
Евриклей не можеше да оспори това и замълча замислен.
- Като стана дума за римляните - моля те да не се нахвърляш на Клавдий. Той има много качества, които би оценил, но още не е дошло времето да ги демонстрира. Разбираш, че ще трябва имаме пълно доверие един на друг, за да бъде мисията ни успешна.
- Да, египтянино, знам какво е бойното другарство, няма нужда да ме учиш на това ! - Евриклей беше започнал да се ядосва, след като научаваше толкова много нови неща от Арош, а в Гърция се водеше за образован човек...
- Няма нужда от гняв, царю, нямах намерение да те засегна. - Арош се поклони сдържано. Трябваше да свиква с избухливия нрав на спартанеца, защото иначе пътуването щеше да е истински ад...
Но все още проблемът с храненето го притесняваше. Дали трябваше да каже на останалите ? Щеше да е напълно безсмислено да умре от глад на кораба, точно сега, когато беше толкова близо до целта... Не можеше и да се храни тайно с гребците или хоплитите, защото рано или късно другите щяха да забележат, а и така само щеше да бави пътуването...
Какво да стори се чудеше ?
В този момент мислите му бяха прекъснати, когато към тях се присъедини Клавдий. Явно римлянина също имаше доста въпроси, които имаха нужда от отговор...
- Успокой се, Евриклее ! - засмя се Арош. След толкова дълъг живот беше започнал да се чуди и едновременно с това да се забавлява с припряността на смъртните - тя ги водеше само към гроба им.
- Най-грубо казано - да, аз съм жив мъртвец. Но това е по волята на висша сила, и аз неслучайно съм нагърбен с тази задача. Има много неща, които не разбирам, както и ти. Ще ти дам пример, който да можеш да разбереш най-лесно: Силата, която жреците ви черпят от обектите - вие нито знаете как става това, нито знаете защо точно вие получавате този дар, а не римляните например. Но я използвате, така както едно време, нали ?
- Да, правим всичко възможно да защитим земите си от врага, а тази божия сила ни помага. Ние сме праведни и затова боговете ни помагат.
- Не знам дали това е причината, но аз съм дарен по същия начин с моята сила - имам някаква цел, зададена от нещо по-висшо, различно от боговете ни - и твоите, и моите.
- Разбирам. Според теб всички ние сме надарени с могъщи сили, за да изпълним задачата... Ами римляните ? Те нямат подобни сили. Каква е тяхната цел ?
- Техните сили не са като нашите, но също имат своите качества - голяма воля и разум. Неслучайно владеят половината свят със своите машини, нали ?
Евриклей не можеше да оспори това и замълча замислен.
- Като стана дума за римляните - моля те да не се нахвърляш на Клавдий. Той има много качества, които би оценил, но още не е дошло времето да ги демонстрира. Разбираш, че ще трябва имаме пълно доверие един на друг, за да бъде мисията ни успешна.
- Да, египтянино, знам какво е бойното другарство, няма нужда да ме учиш на това ! - Евриклей беше започнал да се ядосва, след като научаваше толкова много нови неща от Арош, а в Гърция се водеше за образован човек...
- Няма нужда от гняв, царю, нямах намерение да те засегна. - Арош се поклони сдържано. Трябваше да свиква с избухливия нрав на спартанеца, защото иначе пътуването щеше да е истински ад...
Но все още проблемът с храненето го притесняваше. Дали трябваше да каже на останалите ? Щеше да е напълно безсмислено да умре от глад на кораба, точно сега, когато беше толкова близо до целта... Не можеше и да се храни тайно с гребците или хоплитите, защото рано или късно другите щяха да забележат, а и така само щеше да бави пътуването...
Какво да стори се чудеше ?
В този момент мислите му бяха прекъснати, когато към тях се присъедини Клавдий. Явно римлянина също имаше доста въпроси, които имаха нужда от отговор...
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
…Клавдий се приближи към египтянина и гърка.Хич не се чувстваше удобно на галерата.Не обичаше морето и вълните, а планината, снега...Или може би просто беше привикнал твърде много с Вала.Спартанския цар го изгледа презрително, а египтянина снизходително.”Отлично ще си прекараме.Едното дори не го знам какво е, а другото ме мрази, понеже го побеждаваме...”
-Царю Евриклей.-кимна римлянина.Не се кланяше на чужди царе, а и се съмняваше, че стомаха му ще го понесе.
-Римлянино-отговори царя и тръгна към другия край на галерата.На Клавдий му се стори, че гласа на гърка беше по-мек от преди, но не можеше да е сигурен.
-Все пак отвлече дъщеря му.-обади се Арош.
-Ти винаги ли знаеш какво да кажеш?-легионера бавно се приближи до перилата и се облегна.-Чувствам се ужасно на кораба...
-Дали е само от това?Тук не виждам жени, а и храна нямам...-египтянина беше доста разочарован.-Или и гъркинята ти липсва, легионере?
Клавдий го погледна учудено и потресено едновременно.Не знаеше кое го жегна повече-това, че го нарекоха легионер или въпроса за гъркинята.
-Не.А и такива неща не се обсъждат.
-Нима в това има нещо странно или нередно, римлянино?
-Не, но това е лично...
Смеха на Арош го прекъсна.
-Озирис, вие римляните сте създадени само за война.По-закостенели и твърдоглави хора от вас няма.Трябва да посетиш Египет, Клавдий.
Той е земя на смъртта, но и на живота.-меджая се обърна и се запъти към каютата си, оставайки римлянина да размишлява...
Когато триремата се приближи достатъчно във вечерния здрач Клавдий успя да разгледа селището.Имаше малък кей, който едва ли щеше да побере огромния кораб, а самото село представляваше тридесетина кожени палатки и една голяма шатра.Когато акостираха ги посрещна делегация от облечени в кожи червенокожи хора.Предводителя им имаше огромна шапка от пера на главата си.Клавдий разбираше само отделни думи, докато гърците гледаха съвсем учудено, но Арош явно разбираше всичко.След като размениха още няколко думи египтянина се обърна:
-Евриклее, Клавдий, последвайте ме.Воините ви няма да ви потрябват.-царя с неохата кимна на хората си да се върнат на галерата.
“Пернатия” вожд ги заведе в шатрата и извади дълга пръчка, която пушеше.Арош ги предупреди:
-Ще трябва да вдишате от това.Казва се “лула на мира”.Ритуал е за тези хора.
Спартанеца и меджая явно нямаха проблем, но Клавдий едва не се задави след като вдиша.Вожда на червенокожите обаче изглеждаше доволен и ги поведе навън.Нощта се беше спуснала, а около голям огън се въртяха и пееха маскирани като вълци, мечки и орли хора.
-Това е ритуал, с който тези хора говорят и се молят на боговете-прошепна египтянина.-те могат да ни помогнат в мисията ни.
-Която аз все още не знам каква е?!-ядно изсъска римлянина.
-Тихо, глупако!Това, което правят е свещенно!
Арош и Евриклей седнаха до вожда сред тълпата около огъня и замълчаха, гледайки древния ритуал, докато огъня сякаш стана син и бледи фигури затанцуваха над него.Клавдий обаче не можеше да стои тук.Мястото му не беше сред тях, нещо сякаш го теглеше извън селото.Излезна от селото и се насочи към гората посред лунната светлина.Намери каквото търсеше-сред тревата лежеше мъртва вълчица, а сгушено в краката й тъмно като нощното небе вълче.Легионера клекна до него и гушна малкото и сляпо същество.Вълка беше символ на Рим, а някои от братята му легионери гледаха вълци.Но в това същество имаше нещо друго.Клавдий бавно стана, загърнал вълчето в пурпурния си плащ и тръгна обратно към селото...
-Царю Евриклей.-кимна римлянина.Не се кланяше на чужди царе, а и се съмняваше, че стомаха му ще го понесе.
-Римлянино-отговори царя и тръгна към другия край на галерата.На Клавдий му се стори, че гласа на гърка беше по-мек от преди, но не можеше да е сигурен.
-Все пак отвлече дъщеря му.-обади се Арош.
-Ти винаги ли знаеш какво да кажеш?-легионера бавно се приближи до перилата и се облегна.-Чувствам се ужасно на кораба...
-Дали е само от това?Тук не виждам жени, а и храна нямам...-египтянина беше доста разочарован.-Или и гъркинята ти липсва, легионере?
Клавдий го погледна учудено и потресено едновременно.Не знаеше кое го жегна повече-това, че го нарекоха легионер или въпроса за гъркинята.
-Не.А и такива неща не се обсъждат.
-Нима в това има нещо странно или нередно, римлянино?
-Не, но това е лично...
Смеха на Арош го прекъсна.
-Озирис, вие римляните сте създадени само за война.По-закостенели и твърдоглави хора от вас няма.Трябва да посетиш Египет, Клавдий.
Той е земя на смъртта, но и на живота.-меджая се обърна и се запъти към каютата си, оставайки римлянина да размишлява...
Когато триремата се приближи достатъчно във вечерния здрач Клавдий успя да разгледа селището.Имаше малък кей, който едва ли щеше да побере огромния кораб, а самото село представляваше тридесетина кожени палатки и една голяма шатра.Когато акостираха ги посрещна делегация от облечени в кожи червенокожи хора.Предводителя им имаше огромна шапка от пера на главата си.Клавдий разбираше само отделни думи, докато гърците гледаха съвсем учудено, но Арош явно разбираше всичко.След като размениха още няколко думи египтянина се обърна:
-Евриклее, Клавдий, последвайте ме.Воините ви няма да ви потрябват.-царя с неохата кимна на хората си да се върнат на галерата.
“Пернатия” вожд ги заведе в шатрата и извади дълга пръчка, която пушеше.Арош ги предупреди:
-Ще трябва да вдишате от това.Казва се “лула на мира”.Ритуал е за тези хора.
Спартанеца и меджая явно нямаха проблем, но Клавдий едва не се задави след като вдиша.Вожда на червенокожите обаче изглеждаше доволен и ги поведе навън.Нощта се беше спуснала, а около голям огън се въртяха и пееха маскирани като вълци, мечки и орли хора.
-Това е ритуал, с който тези хора говорят и се молят на боговете-прошепна египтянина.-те могат да ни помогнат в мисията ни.
-Която аз все още не знам каква е?!-ядно изсъска римлянина.
-Тихо, глупако!Това, което правят е свещенно!
Арош и Евриклей седнаха до вожда сред тълпата около огъня и замълчаха, гледайки древния ритуал, докато огъня сякаш стана син и бледи фигури затанцуваха над него.Клавдий обаче не можеше да стои тук.Мястото му не беше сред тях, нещо сякаш го теглеше извън селото.Излезна от селото и се насочи към гората посред лунната светлина.Намери каквото търсеше-сред тревата лежеше мъртва вълчица, а сгушено в краката й тъмно като нощното небе вълче.Легионера клекна до него и гушна малкото и сляпо същество.Вълка беше символ на Рим, а някои от братята му легионери гледаха вълци.Но в това същество имаше нещо друго.Клавдий бавно стана, загърнал вълчето в пурпурния си плащ и тръгна обратно към селото...
Арош стоеше мирно до магическият огън. За останалите беше невидимо, неясно но меджая знаеше, чувстваше ги. Бяха близо, крилатите ги следяха. Това което Арош не можеше да разбере какво чакаха. Тя бяха достатъчно силни, а най- вероятно и достатъчно много за да заколят всеки в селцето. Нещата бяха невероятно странни. Тези хора говореха египетски, доста стар диалект, но все пак египетски. А на всичко от горе чувстваше амулета, които го предупреждаваше, че следващият избраник е наблизо.
Клавдий беше изчезнал някъде. Арош се изправи бавно, за да не обиди домакините си и с бавна крачка напусна селището. Несъмнено за римлянина черната нощ щеше да е не малък проблем, но за някой като египтянина нощта беше точно толкова тъмна колкото е и деня, но все пак не виждаше Клавдий никъде. Той започна да обикаля околията с надеждата неразумният младеж да се покаже от някъде, но уви без успех. Клавдий се беше изпарил. Арош само се надяваше да не е станал жертва на крилатите. В крайна сметка той се прибра в лагера. Репи, че не бива да рискува и уведоми Евриклей, а и вожда Падащ лист. Само за около 30 минути цялото село беше дигнато на крака и издирваше Клавдий.
А през това време Клавдий беше в незавидно състояние…
Клавдий беше изчезнал някъде. Арош се изправи бавно, за да не обиди домакините си и с бавна крачка напусна селището. Несъмнено за римлянина черната нощ щеше да е не малък проблем, но за някой като египтянина нощта беше точно толкова тъмна колкото е и деня, но все пак не виждаше Клавдий никъде. Той започна да обикаля околията с надеждата неразумният младеж да се покаже от някъде, но уви без успех. Клавдий се беше изпарил. Арош само се надяваше да не е станал жертва на крилатите. В крайна сметка той се прибра в лагера. Репи, че не бива да рискува и уведоми Евриклей, а и вожда Падащ лист. Само за около 30 минути цялото село беше дигнато на крака и издирваше Клавдий.
А през това време Клавдий беше в незавидно състояние…
-
Fallen Angel
- Posts: 4
- Joined: Tue Feb 15, 2005 5:50 pm
- Contact:
Лунно цвете се разхождаше из горичката близо до селището на племето й.Индианката обичаше природата и животните.От малка тя живееше с тях и с приказките на дядо си.Най-много от всичко тя обя просто да се вслушва в песента на гората.Затова,често сядеше близо до една рекичка и седеше там с часове.
Този път тя имаше намерение да не си тръгва докато селото не се успокоеше малко.Всички бяха полудели,а и онези странници.....
Лунно цвете тъкмо си помисли,че те сигурно са дошли,за да развалят мирът в селото,когато чу вой на ранена вълчица.Индианката веднага скочи на крака и се огледа.Воя идваше май бе дошъл от една поляна недалече от гората и затова момичето се затича на там.
Индианката се спря точно преди поляната,оставяйки добре скрита зад дърветата.Бе се оказала права.В средата на поляната наистина се виждаше вълчето тяло.До вълчицата вече имаше някой.Беше от онези странници.Той обаче изглежда не носеше оръжие или поне Лунно Цвете не го виждаше.Значи не я бе убил той.Човекът се наведе и вдигна нещо малко и сиво от земята. и тръгна към селото.
Лунно Цвете си пое дъх и тръгна към него.
-Сега ще трябва да се грижеш за малкото-извика тя след него.
Той се обърна и я погледна с вдигнати вежди.
-Не я убих аз..
-Не съм казала,че ти си я убил,но ти намери вълчето.Това е поличба.Трябва да ги задържиш и да се грижеш за него.
Лунно Цвете се приближи и погали малката рошава топка.
-Вълчето ще ти благодари някой ден.
Човекът се усмихна.
-Обичам животните.Междудругото аз съм Клавдий.-представи се той.-А ти коя си?
-Аз съм Лунно цвете,внучка на разказвача на племето.Значи обичаш животни.Знам едно място,което ще ти хареса.Ела!
Любопитен Клавдий я последва към дълбините на гората.
Този път тя имаше намерение да не си тръгва докато селото не се успокоеше малко.Всички бяха полудели,а и онези странници.....
Лунно цвете тъкмо си помисли,че те сигурно са дошли,за да развалят мирът в селото,когато чу вой на ранена вълчица.Индианката веднага скочи на крака и се огледа.Воя идваше май бе дошъл от една поляна недалече от гората и затова момичето се затича на там.
Индианката се спря точно преди поляната,оставяйки добре скрита зад дърветата.Бе се оказала права.В средата на поляната наистина се виждаше вълчето тяло.До вълчицата вече имаше някой.Беше от онези странници.Той обаче изглежда не носеше оръжие или поне Лунно Цвете не го виждаше.Значи не я бе убил той.Човекът се наведе и вдигна нещо малко и сиво от земята. и тръгна към селото.
Лунно Цвете си пое дъх и тръгна към него.
-Сега ще трябва да се грижеш за малкото-извика тя след него.
Той се обърна и я погледна с вдигнати вежди.
-Не я убих аз..
-Не съм казала,че ти си я убил,но ти намери вълчето.Това е поличба.Трябва да ги задържиш и да се грижеш за него.
Лунно Цвете се приближи и погали малката рошава топка.
-Вълчето ще ти благодари някой ден.
Човекът се усмихна.
-Обичам животните.Междудругото аз съм Клавдий.-представи се той.-А ти коя си?
-Аз съм Лунно цвете,внучка на разказвача на племето.Значи обичаш животни.Знам едно място,което ще ти хареса.Ела!
Любопитен Клавдий я последва към дълбините на гората.
ИИ: Според вас на какъв език би трябвало да се разбират индианците с чуждеците и дали би трябвало да се разбират изобщо ? Да се уточним, за да няма после недоразумения.
ВИ:
С всяка стъпка Арош усещаше присъствието на Крилатите все по-силно. Заедно с Евриклей и двама от Синовете на Арес бяха навлезли дълбоко в гората, водени от няколко от ловците в селото. Когато чувството стана непоносимо застрашително Арош възкликна:
- Внимавайте ! Пригответе оръжията си и пазете тишина !
Спартанците приготвиха своите копия и застинаха като статуи в очакване на невидимата опастност. Евриклей се оглеждаше и за най-малкото движение сред мрака. Изведнъж чуха женски писък и хукнаха натам. Египтянина беше приготвил сърповидния си меч и макар да знаеше че той няма да има особен ефект срещу бронята на смъртоносните им врагове, стоманата в ръката му го успокояваше. Пред тичащите мъже се разкри малка просека сред дебелите стволове на дърветата. Точно от отсрещната страна видяха една уплашена млада жена от местните и Клавдий, който се бореше за живота си с един от Крилатите. Ръгаше го и го сечеше с гладиуса си, ала без привиден ефект - съпротивлението му само забавяше устрема на безмилостния враг. Гърдите и ръцете на римлянина бяха изподрани и разкъсни от жестоките нокти - нямаше да издържи още дълго. Преди Арош да е казал каквото и да е, Евриклей се засили и метна триметровото копие по летящата твар. Оръжието прелетя светкавично и се заби дълбоко в кръста на съществото - една от малкото небронирани части на тялото му. С болезнен и същевременно изненадан писък то опита да излети, но огромното копие, забито в плътта му, натежа и му попречи. Клавдий моментално се възползва от това и бързо го наръга няколко пъти на същото място. С последен стон противникът му се свлече на земята и не помръдна повече.
Групата притича през просеката към двамата. Местните веднага започнаха да се грижат за момичето, за да се уверят че е добре. Клавдий се беше облегнал на едно дърво - не само че раните му кървяха силно, но и беше изплашен - какви бяха тези същества ? И тук ли го бяха последвали кошмарните демони отвъд вала ?
Арош се приближи до него:
- Какво стана ? Добре ли си ?! Знам че те боли, но искам да ми разкажеш всичко което видя. Важно е !
Евриклей изтръгна копието си от трупа и го обърна по лице. Беше човек, но по него имаше толкова много машинарии и техника, че дори не можеше да му види лицето. Едно се виждаше обаче - беше мургав и беше облечен като египтянин.
- Какво беше това ?! - питаше точно в този момент слисаният Клавдий. - И защо за боговете ни нападна ?!
Евриклей се приближи:
- Това е човек ! Египтянин. - хвърли един заплашителен поглед към Арош, след което отново се обърна към Клавдий - И защо в името на Афродита ти трябваше да идваш тук с момичето ? Можеше да се усамотите и в селото !
- Няма време за упреци сега, Евриклее ! - необичайно разгневен, Арош си даде малко време, за да се успокои:
- Първо трябва да се върнем в селото. След това ще ви разкажа историята, която се надявах да ви спестя....
Клавдий не позволи да го вдигнат преди да е взел вълчето със себе си. Сляпото животинче се беше изтърколило в един храст по време на битката и сега скимтеше уплашено - сякаш наистина предусещаше какво ги грози...
ВИ:
С всяка стъпка Арош усещаше присъствието на Крилатите все по-силно. Заедно с Евриклей и двама от Синовете на Арес бяха навлезли дълбоко в гората, водени от няколко от ловците в селото. Когато чувството стана непоносимо застрашително Арош възкликна:
- Внимавайте ! Пригответе оръжията си и пазете тишина !
Спартанците приготвиха своите копия и застинаха като статуи в очакване на невидимата опастност. Евриклей се оглеждаше и за най-малкото движение сред мрака. Изведнъж чуха женски писък и хукнаха натам. Египтянина беше приготвил сърповидния си меч и макар да знаеше че той няма да има особен ефект срещу бронята на смъртоносните им врагове, стоманата в ръката му го успокояваше. Пред тичащите мъже се разкри малка просека сред дебелите стволове на дърветата. Точно от отсрещната страна видяха една уплашена млада жена от местните и Клавдий, който се бореше за живота си с един от Крилатите. Ръгаше го и го сечеше с гладиуса си, ала без привиден ефект - съпротивлението му само забавяше устрема на безмилостния враг. Гърдите и ръцете на римлянина бяха изподрани и разкъсни от жестоките нокти - нямаше да издържи още дълго. Преди Арош да е казал каквото и да е, Евриклей се засили и метна триметровото копие по летящата твар. Оръжието прелетя светкавично и се заби дълбоко в кръста на съществото - една от малкото небронирани части на тялото му. С болезнен и същевременно изненадан писък то опита да излети, но огромното копие, забито в плътта му, натежа и му попречи. Клавдий моментално се възползва от това и бързо го наръга няколко пъти на същото място. С последен стон противникът му се свлече на земята и не помръдна повече.
Групата притича през просеката към двамата. Местните веднага започнаха да се грижат за момичето, за да се уверят че е добре. Клавдий се беше облегнал на едно дърво - не само че раните му кървяха силно, но и беше изплашен - какви бяха тези същества ? И тук ли го бяха последвали кошмарните демони отвъд вала ?
Арош се приближи до него:
- Какво стана ? Добре ли си ?! Знам че те боли, но искам да ми разкажеш всичко което видя. Важно е !
Евриклей изтръгна копието си от трупа и го обърна по лице. Беше човек, но по него имаше толкова много машинарии и техника, че дори не можеше да му види лицето. Едно се виждаше обаче - беше мургав и беше облечен като египтянин.
- Какво беше това ?! - питаше точно в този момент слисаният Клавдий. - И защо за боговете ни нападна ?!
Евриклей се приближи:
- Това е човек ! Египтянин. - хвърли един заплашителен поглед към Арош, след което отново се обърна към Клавдий - И защо в името на Афродита ти трябваше да идваш тук с момичето ? Можеше да се усамотите и в селото !
- Няма време за упреци сега, Евриклее ! - необичайно разгневен, Арош си даде малко време, за да се успокои:
- Първо трябва да се върнем в селото. След това ще ви разкажа историята, която се надявах да ви спестя....
Клавдий не позволи да го вдигнат преди да е взел вълчето със себе си. Сляпото животинче се беше изтърколило в един храст по време на битката и сега скимтеше уплашено - сякаш наистина предусещаше какво ги грози...
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
През цялото време докато местните го носеха на носилка към селото Клавдий гледаше яростно гърка.Не беше в най-приятната компания, но спартанеца беше направо непоносим.Дори когато тръгна да му обяснява защо е в гората той презрително се изкизка и заобяснява, че разбирал.”Да ти бях видял изражението, ако бях в гората с дъщеря ти...”.Мисълта накара Клавдий да се изсмее от което раните му се доотвориха.Болката стана непоносима и легионера изгуби съзнание....
...когато се събуди беше в една от палатките.Лежеше сред куп кожи и се чувстваше ужасно.Арош беше клекнал край него и чакаше търпеливо.Когато Клавдий отвори очи египтянина се приведе леко и запита:
-Спокойно, римлянино.Кажи ми сега какво стана?-навън се чу смеха на Евриклей и Клавдий подскочи ядно, но Арош го бутна леко назад.-Каквото и да казва няма значение.Разкажи ми?
-Когато вие седнахте край огъня...в него имаше нещо, нали?Казвам ти, магъоснико, нещо ме сякаш ме дърпаше към гората...-Клавдий заразказва как откри вълчето и дивачката...
-Аз съм Лунно цвете,внучка на разказвача на племето.Значи обичаш животни.Знам едно място,което ще ти хареса.Ела!- момичето се обърна и го поведе към гората.
-А аз те разбирам?!-учудено промълви Клавдий.Не разбираше езика на червенокожите, не разбираше и отделните думи на това момиче.Но някак знаеше какво казва.-Богове...
-Да, казах ти че е поличба.-бяха стигнали на малка кръгла поляна, а дърветата ги заобикаляха.Луната ярко осветяваше тревата около тях.Момичето клекна и зашепна някаква молитва.-Чуй волята на боговете, чужденецо.
Някаква сянка зашепна сред мрака на гората и нещо се раздвижи.Като зверовете на Плутон, идващи от далечния и непознат север.Изродите, убили братята му.Клавдий стисна дръжката на меча.Нещо тръгна към поляната, а римлянина рязко извади гладиуса.
-Не!Недей...-изпищя червенокожата и подскочи.Крилатия погледна стоманата в ръката на легионера и изпищя пронизително.-Какво направи...
...Арош стоеше замислен.
-Е?!Ще ми кажеш ли защо това ме нападна?!
-Не знам, римлянино.Но още когато те видях бях сигурен, че ти ще имаш място във всичко това.Почивай сега.-меджая стана тежко и тръгна да излиза.
-Египтянино...за това, за което говорихме на кораба.Помниш ли?
-Да?
-Разкажи го на гърка.-доволно каза Клавдий.Вълчето се сгуши до него.
-Ще те нарека Марс.-римлянина протегна ръка и го почеса зад ушите след което се отпусна за сън.Кой знае защо, имаше чувството че ще му трябват всичките му сили, когато отново застанеше лице в лице с Евриклей, царя на Спарта.
...когато се събуди беше в една от палатките.Лежеше сред куп кожи и се чувстваше ужасно.Арош беше клекнал край него и чакаше търпеливо.Когато Клавдий отвори очи египтянина се приведе леко и запита:
-Спокойно, римлянино.Кажи ми сега какво стана?-навън се чу смеха на Евриклей и Клавдий подскочи ядно, но Арош го бутна леко назад.-Каквото и да казва няма значение.Разкажи ми?
-Когато вие седнахте край огъня...в него имаше нещо, нали?Казвам ти, магъоснико, нещо ме сякаш ме дърпаше към гората...-Клавдий заразказва как откри вълчето и дивачката...
-Аз съм Лунно цвете,внучка на разказвача на племето.Значи обичаш животни.Знам едно място,което ще ти хареса.Ела!- момичето се обърна и го поведе към гората.
-А аз те разбирам?!-учудено промълви Клавдий.Не разбираше езика на червенокожите, не разбираше и отделните думи на това момиче.Но някак знаеше какво казва.-Богове...
-Да, казах ти че е поличба.-бяха стигнали на малка кръгла поляна, а дърветата ги заобикаляха.Луната ярко осветяваше тревата около тях.Момичето клекна и зашепна някаква молитва.-Чуй волята на боговете, чужденецо.
Някаква сянка зашепна сред мрака на гората и нещо се раздвижи.Като зверовете на Плутон, идващи от далечния и непознат север.Изродите, убили братята му.Клавдий стисна дръжката на меча.Нещо тръгна към поляната, а римлянина рязко извади гладиуса.
-Не!Недей...-изпищя червенокожата и подскочи.Крилатия погледна стоманата в ръката на легионера и изпищя пронизително.-Какво направи...
...Арош стоеше замислен.
-Е?!Ще ми кажеш ли защо това ме нападна?!
-Не знам, римлянино.Но още когато те видях бях сигурен, че ти ще имаш място във всичко това.Почивай сега.-меджая стана тежко и тръгна да излиза.
-Египтянино...за това, за което говорихме на кораба.Помниш ли?
-Да?
-Разкажи го на гърка.-доволно каза Клавдий.Вълчето се сгуши до него.
-Ще те нарека Марс.-римлянина протегна ръка и го почеса зад ушите след което се отпусна за сън.Кой знае защо, имаше чувството че ще му трябват всичките му сили, когато отново застанеше лице в лице с Евриклей, царя на Спарта.
Няколко дни по-късно гърците разтовариха най-различни дарове за местните - красиво изработени триножници, златни и сребърни украшения, фино платно и още много други. Евриклей подари на "пернатия" вожд един чудесен меч, ала онзи хареса виното много повече от който и да бил друг подарък. Въоръжиха и най-опитните ловци със стоманени копия, за да могат по-ефективно да се бранят от надвисналата заплаха.
Клавдий вече се посъвземаше - изкусните племенни лечители бяха свършили чудесна работа - ръцете му бяха като нови, само все още усещаше леки болки при дишане, но и те щяха да минат. Арош често идваше при него да поговорят - римлянина искаше да знае всичко, което се случваше, за да не остава в неведение.
Евриклей влезе в шатрата* точно ведин такъв момент. Лечителите точно сменяха бинтовете на Клавдий. Гръка седна до Арош.
- Местните са много примитивни - дори не знаят как да правят вино ! Как очакваш да се борят срещу боговете, египтянино ?!
- Евриклее, на кораба ти казах че всеки народ е надарен с някаква сила. Понякога тя не се забелязва с просто око...
Клавдий се намеси:
- Може и да са варвари, но тези хора ни приеха гостоприемно и ми спасиха живота, така че ги почитай поне затова !
- Кой ти спаси живота ?! Ако не бях намушил онова летящото с копието си, сега и ти и момичето щяхте да сте при Хадес !
- Не започвайте спор точно сега ! - Арош се изправи ядосан, а лечителите се отдръпнаха плахо и излязоха.
- Нищо ли не си спомняте от това, което ви казах на кораба ? Вие дори не можете да стоите в една стая, камо ли да се биете рамо до рамо ! Забравете омразата си поне временно !
- Аз не мразя никой, но римлянина не почита повелите на Зевс ! Нито една благодарствена дума не съм чул, дори едно "благодаря" ! Такова псе не заслужава уважението ми !
Клавдий тръгна да става, но Арош застана между двамата:
- Ще довършвате спора по-късно ! Умолявам ви сега да седнете и да ме изслушате.
- Крайно време беше да говориш, Арош ! - каза римлянина.
- Не ми е ясно как изобщо се разбираме с местните ? Напълно съм объркан, а аз мразя да съм объркан.
Сега срещу Арош седяха две намусени войнски лица, които бяха впили въпросителни погледи в него.
- Имах време да поговоря с вожда, а и от собствените ми познания мога да направя няколко предположения...
* Как се наричаха индианските палатки по дяволите ?!
Клавдий вече се посъвземаше - изкусните племенни лечители бяха свършили чудесна работа - ръцете му бяха като нови, само все още усещаше леки болки при дишане, но и те щяха да минат. Арош често идваше при него да поговорят - римлянина искаше да знае всичко, което се случваше, за да не остава в неведение.
Евриклей влезе в шатрата* точно ведин такъв момент. Лечителите точно сменяха бинтовете на Клавдий. Гръка седна до Арош.
- Местните са много примитивни - дори не знаят как да правят вино ! Как очакваш да се борят срещу боговете, египтянино ?!
- Евриклее, на кораба ти казах че всеки народ е надарен с някаква сила. Понякога тя не се забелязва с просто око...
Клавдий се намеси:
- Може и да са варвари, но тези хора ни приеха гостоприемно и ми спасиха живота, така че ги почитай поне затова !
- Кой ти спаси живота ?! Ако не бях намушил онова летящото с копието си, сега и ти и момичето щяхте да сте при Хадес !
- Не започвайте спор точно сега ! - Арош се изправи ядосан, а лечителите се отдръпнаха плахо и излязоха.
- Нищо ли не си спомняте от това, което ви казах на кораба ? Вие дори не можете да стоите в една стая, камо ли да се биете рамо до рамо ! Забравете омразата си поне временно !
- Аз не мразя никой, но римлянина не почита повелите на Зевс ! Нито една благодарствена дума не съм чул, дори едно "благодаря" ! Такова псе не заслужава уважението ми !
Клавдий тръгна да става, но Арош застана между двамата:
- Ще довършвате спора по-късно ! Умолявам ви сега да седнете и да ме изслушате.
- Крайно време беше да говориш, Арош ! - каза римлянина.
- Не ми е ясно как изобщо се разбираме с местните ? Напълно съм объркан, а аз мразя да съм объркан.
Сега срещу Арош седяха две намусени войнски лица, които бяха впили въпросителни погледи в него.
- Имах време да поговоря с вожда, а и от собствените ми познания мога да направя няколко предположения...
* Как се наричаха индианските палатки по дяволите ?!
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Арош се подготви за началото на разказа си, но после видя омразата и ненависта в очите на двамата войни. В не биещото му сърце се смесиха гняв, огорчени и отчаяние. Как си въобразяваше, че някой тъй малък като него ще е способен да възпре края на всичко, като дори не можеше да помири двама души произлезли от един, някога велик народ- Елинския . Египтянина си спомняше ясно дните в които Елада значеше нещо, когато слепите амбиции на Рим все още не бяха хвърлили целият свят в хаоса на войната и мрака на разрухата. Идеше му просто да излезе от вигвама и да полети над пустошта, докато не остане без капка сила и четирите вятъра не го разпокъсат, прекратявайки мъките му.
Докато Арош се само съжаляваше, а Евриклей и Клавдий се готвеха да се убият един друг в палатката влезна Лунно Цвете. С тих и нежен глас тя едва доловимо каза на тримата странници да я последват.
Нощта беше доста топла и Арош се чувстваше идеално на сравнително сухият климат, но спътниците му, които произлизаха от доста по хладни от Египетската пустиня зами се потяха усилено. След няколко часа ходене четиримата достигнаха до каменен навес целият изрисуван с доста примитивно изглеждащи фигури и писания. Част от стенописа явно беше нарочно разрушен. Арош веднага разпозна следите от железните нокти на крилатите, които по една или друга причина се бяха опитали да разрушат този извор на знания. Явно някои е прекъснал делото им, защото иначе цялата скала щеше да е надрана от железните им нокти. Всички освен Лунно Цвете се чудеха на рисунките и ги гледаха много внимателно от една педя разстояние, но не разбираха значението. След близо десет минути по едно и също време Арош и Евриклей се отдалечиха на няколко метра от стената. Видяното ги потресе. Стенната рисунка беше карта, на света. Не само на този странен континент, но и на Африка и Европа, и континент който Клавдии не можеше да разпознае.
- Атлантида… прошепна Еврклей все едно предугаждайки надигащият се въпрос в главата на легионера.
На рисунката бяха изобразени три армии на Атлантида. И Арош и Клавдий ясно разпознаха черните сенки от севера, а на всички беше ясно, че другата армия беше съставена от крилати. По средата на двете армии имаше три същества- Змия и обезобразени фигури. Това несъмнено бяха боговете Сет, Хадес и (как се казва Римският вариант на Хадес). Срещу тях обаче се бяха изправили пет други армии, над всяка имаше символ- Орел, за римският легион, Сова, за дъщерите на Атина, лъв- за синовете на Арес, кобра- за меджайте и скарабей. Последният символ втрещи Арош, защото той моментално го разпозна, това беше символа на жреците на Мин, но нямаше логика, тя бяха неспособни да напуснат града си. Фреската се завършваше от три здания. Арош с лекота разпозна комплекса в Гиза с неговите пирамиди, но другите два му бяха напълно непознати. Единит беше на друг континент, не далеч от тях- на юг. Излизаше от тази карта, че Европа не свършва с великите Карпати и отвъд тях няма океан, а суша в която продължава континента. Именно в това огромно на вид продължение се намираше третото здание. Странното беше, че и трите постройки бяха пирамиди и бяха свързани с линия формирайки триъгълник.
За безсмислени обяснения нямаше време. Сега беше време за деиствие!
Докато Арош се само съжаляваше, а Евриклей и Клавдий се готвеха да се убият един друг в палатката влезна Лунно Цвете. С тих и нежен глас тя едва доловимо каза на тримата странници да я последват.
Нощта беше доста топла и Арош се чувстваше идеално на сравнително сухият климат, но спътниците му, които произлизаха от доста по хладни от Египетската пустиня зами се потяха усилено. След няколко часа ходене четиримата достигнаха до каменен навес целият изрисуван с доста примитивно изглеждащи фигури и писания. Част от стенописа явно беше нарочно разрушен. Арош веднага разпозна следите от железните нокти на крилатите, които по една или друга причина се бяха опитали да разрушат този извор на знания. Явно някои е прекъснал делото им, защото иначе цялата скала щеше да е надрана от железните им нокти. Всички освен Лунно Цвете се чудеха на рисунките и ги гледаха много внимателно от една педя разстояние, но не разбираха значението. След близо десет минути по едно и също време Арош и Евриклей се отдалечиха на няколко метра от стената. Видяното ги потресе. Стенната рисунка беше карта, на света. Не само на този странен континент, но и на Африка и Европа, и континент който Клавдии не можеше да разпознае.
- Атлантида… прошепна Еврклей все едно предугаждайки надигащият се въпрос в главата на легионера.
На рисунката бяха изобразени три армии на Атлантида. И Арош и Клавдий ясно разпознаха черните сенки от севера, а на всички беше ясно, че другата армия беше съставена от крилати. По средата на двете армии имаше три същества- Змия и обезобразени фигури. Това несъмнено бяха боговете Сет, Хадес и (как се казва Римският вариант на Хадес). Срещу тях обаче се бяха изправили пет други армии, над всяка имаше символ- Орел, за римският легион, Сова, за дъщерите на Атина, лъв- за синовете на Арес, кобра- за меджайте и скарабей. Последният символ втрещи Арош, защото той моментално го разпозна, това беше символа на жреците на Мин, но нямаше логика, тя бяха неспособни да напуснат града си. Фреската се завършваше от три здания. Арош с лекота разпозна комплекса в Гиза с неговите пирамиди, но другите два му бяха напълно непознати. Единит беше на друг континент, не далеч от тях- на юг. Излизаше от тази карта, че Европа не свършва с великите Карпати и отвъд тях няма океан, а суша в която продължава континента. Именно в това огромно на вид продължение се намираше третото здание. Странното беше, че и трите постройки бяха пирамиди и бяха свързани с линия формирайки триъгълник.
За безсмислени обяснения нямаше време. Сега беше време за деиствие!
Дъждът плющеше върху вигвама, докато Арош разглеждаше древната карта.Беше нарисувана върху някакво подобие на египетски пергамент и беше толкова стара, че египтянина едвам я държеше без да се разпадне.Евриклей беше застанал до него и задаваше въпроси за картата, но през повечето време мълчеше и слушаше.Клавдий беше седнал в другия край на вигвама и хранеше вълка.Откакто го беше намерил, вълчето порасна повече от две педи.В онази нощ Клавдий мислеше, че е черно, но се беше залъгал-козината на вълка беше кафява, почти червена.Като легионерския му плащ.”Не...по-скоро като кръв.”.Дори очите му бяха червени.И името Марс, което му беше дал...
-Клавдий?-гласът на Арош беше станал още по-тих и уморен.Вождът на диваците му беше дал отвара, която го поддържаше жив, но египтянина вече наистина приличаше повече на труп, отколкото на живо същество.-Ела тук, ако обичаш.
Римлянина се изправи и отиде до двамата мъже, седнали на кожените настилки до вратата.Арош показа с пръст къде бяха и накъде тръгваха.
-Първо ще трябва да минем през мочурищата и реките на юг от тук, а после през огромна и суха пустиня.Вожда намери само седем коне от другите села, които са ги купили от минаващи търговци.Смятат ги за божества и се страхуват да имат повече от един в село.-Гърка се засмя шумно и се наведе над картата.
-Не виждам смисъл.Можем да вземем галерата ми и да заобиколим покрай брега-понечи да посочи с пръст, но Арош го спя.
-Не!Върнем ли се назад сме загубени.-гласа му беше твърд като стомана.От отдавна не беше излъчвал такава решимост.-Пътуването ни няма да спре там, Евриклее.От великите градове на джунглата ще вземем кораб, но вече не можем да се върнем.-след това зави картата и се изправи.-Мисля, че е време да тръгваме.Ще вземем и Лунно цвете с нас.Евриклее, подбери тримата си най-добри воини.Нямаме повече коне за другите...
-Защо ли си мисля, че накрая ще се върнем откъде тръгнахме?-промърмори Клавдий.
-Не знаеш колко истина може да има в думите ти, римлянино.-Арош се усмихна уморено.-Нямаме повече време за губене.Отивам да известя вожда.
Дъжда продължаваше да се лее, докато Клавдий провери дали багажа му е здраво завързан към коня.Животното беше много по-грациозно и силно от испанските коне в Рим.Сигурно беше арабски.Надяваше се да не е.Бяха изключително бързи, но не ставаха за товарни животни и щяха да издъхнат ако ги пресилеха.Обърна се и огледа останалите-Евриклей беше сложил тежката си броня, както и воините му, Лунно цвете носеше само лък, колчан стрели и кама на кожените си дрехи, всички загърнати в тежки кожени наметки.Арош беше полу-гол, сякаш не се интересуваше от студения и проливен дъжд и носеше само стария си меч и амулети.
-Озирис да бди над нас!Напред!-египтянина пришпори коня си, следван от другите.
-Озирис да ми даде хубави дрехи, че ще се удавя в тоя дъжд...Марс!-викна Клавдий и подсвирна.Вълкът тихо затича до коня и всички се изгубиха в мрака на нощта...
PS.Извинявам се на Гортаур, че не съм писал много съществено, но и аз не можах да измисля много на тоя етап...
-Клавдий?-гласът на Арош беше станал още по-тих и уморен.Вождът на диваците му беше дал отвара, която го поддържаше жив, но египтянина вече наистина приличаше повече на труп, отколкото на живо същество.-Ела тук, ако обичаш.
Римлянина се изправи и отиде до двамата мъже, седнали на кожените настилки до вратата.Арош показа с пръст къде бяха и накъде тръгваха.
-Първо ще трябва да минем през мочурищата и реките на юг от тук, а после през огромна и суха пустиня.Вожда намери само седем коне от другите села, които са ги купили от минаващи търговци.Смятат ги за божества и се страхуват да имат повече от един в село.-Гърка се засмя шумно и се наведе над картата.
-Не виждам смисъл.Можем да вземем галерата ми и да заобиколим покрай брега-понечи да посочи с пръст, но Арош го спя.
-Не!Върнем ли се назад сме загубени.-гласа му беше твърд като стомана.От отдавна не беше излъчвал такава решимост.-Пътуването ни няма да спре там, Евриклее.От великите градове на джунглата ще вземем кораб, но вече не можем да се върнем.-след това зави картата и се изправи.-Мисля, че е време да тръгваме.Ще вземем и Лунно цвете с нас.Евриклее, подбери тримата си най-добри воини.Нямаме повече коне за другите...
-Защо ли си мисля, че накрая ще се върнем откъде тръгнахме?-промърмори Клавдий.
-Не знаеш колко истина може да има в думите ти, римлянино.-Арош се усмихна уморено.-Нямаме повече време за губене.Отивам да известя вожда.
Дъжда продължаваше да се лее, докато Клавдий провери дали багажа му е здраво завързан към коня.Животното беше много по-грациозно и силно от испанските коне в Рим.Сигурно беше арабски.Надяваше се да не е.Бяха изключително бързи, но не ставаха за товарни животни и щяха да издъхнат ако ги пресилеха.Обърна се и огледа останалите-Евриклей беше сложил тежката си броня, както и воините му, Лунно цвете носеше само лък, колчан стрели и кама на кожените си дрехи, всички загърнати в тежки кожени наметки.Арош беше полу-гол, сякаш не се интересуваше от студения и проливен дъжд и носеше само стария си меч и амулети.
-Озирис да бди над нас!Напред!-египтянина пришпори коня си, следван от другите.
-Озирис да ми даде хубави дрехи, че ще се удавя в тоя дъжд...Марс!-викна Клавдий и подсвирна.Вълкът тихо затича до коня и всички се изгубиха в мрака на нощта...
PS.Извинявам се на Гортаур, че не съм писал много съществено, но и аз не можах да измисля много на тоя етап...
ИИ : Нищо, важното е да продължаваме 
ВИ: През следващите няколко дни пътуваха все на юг - накъдето и да се обърнеха виждаха единствено обгръщащите ги мрачни блатисти земи. Ниски разкривени дървета се изпречваха на пътя им и ги бавеха, денем зловонни изпарения им пречеха да виждат и дишат, а нощем какафонията от жужене и рояците комари смущаваха съня им. Дори спартанците бяха станали раздразнителни и се бяха уморили от влагата. Броните им тежаха сякаш повече, едвам дишаха, а и липсата на здрава почивка си казваше думата. Евриклей въобще не беше свикнал нито с този климат, нито с ужасния релеф - тази отвратителна земя нямаше нищо общо със свидната му Елада. Сега семейсвтото му липсваше още повече - какво ли не би дал, за да се върне при прекрасната си съпруга и милата си дъщеря, да зърне отново обичния си син ! Но не можеше да се предаде сега ! Но откри, че през това кошмарно пътуване само спомените за хубавите моменти можеха да поддържат духа му висок. Богатите пирове край огнището, веселбите и музиката след лов, уханните цветя в градините и нежните милувки на жена му го караха да се чувства жив - даваха му сили да продължава. Щеше да успее, в името на това, което обича !
----------------------------
Макар че на няколко пъти щяха да затънат, конете някак си успяваха да продължат. Един от тях, обаче, не извади такъв късмет - конят на Лунно цвете. При един от преходите животното затъна до шия, като замалко не повлече и момичето. Тя промълви кратка молитва към духовете и след като се прости с потъващото създание се прехвърли на коня на Клавдий, въпреки молбите и увещанията на тримата спартански войни. (Арош в момента приличаше на жив мъртвец, а местните се чувстваха несигурни в присъствието на тежковъоръжените хоплити още откакто ги видяха).
Египтянина поизостана малко и след няколко минути отново се присъедини към групата, поосвежен и видимо подмладен.
След три дни и почти без инциденти (една змия се беше пробвала да ухапе Клавдий, ала Лунно цвете успя да я хване навреме) пътниците достигнаха края на блатата. Вече бързо възстановяваха силите и духа си. Евриклей се зарадва безкрайно когато зърна небесната синева след дългото време на мрак.
- Най-после ! - възкликна римлянина.
- Ра отново ни се усмихва. - промълви Арош когато дълго отсъстващите слънчеви лъчи погалиха лицето му.
Лунно цвете остана мълчалива, ала не можеше да сдържи усмивката си - отново виждаше полята и небето.
ВИ: През следващите няколко дни пътуваха все на юг - накъдето и да се обърнеха виждаха единствено обгръщащите ги мрачни блатисти земи. Ниски разкривени дървета се изпречваха на пътя им и ги бавеха, денем зловонни изпарения им пречеха да виждат и дишат, а нощем какафонията от жужене и рояците комари смущаваха съня им. Дори спартанците бяха станали раздразнителни и се бяха уморили от влагата. Броните им тежаха сякаш повече, едвам дишаха, а и липсата на здрава почивка си казваше думата. Евриклей въобще не беше свикнал нито с този климат, нито с ужасния релеф - тази отвратителна земя нямаше нищо общо със свидната му Елада. Сега семейсвтото му липсваше още повече - какво ли не би дал, за да се върне при прекрасната си съпруга и милата си дъщеря, да зърне отново обичния си син ! Но не можеше да се предаде сега ! Но откри, че през това кошмарно пътуване само спомените за хубавите моменти можеха да поддържат духа му висок. Богатите пирове край огнището, веселбите и музиката след лов, уханните цветя в градините и нежните милувки на жена му го караха да се чувства жив - даваха му сили да продължава. Щеше да успее, в името на това, което обича !
----------------------------
Макар че на няколко пъти щяха да затънат, конете някак си успяваха да продължат. Един от тях, обаче, не извади такъв късмет - конят на Лунно цвете. При един от преходите животното затъна до шия, като замалко не повлече и момичето. Тя промълви кратка молитва към духовете и след като се прости с потъващото създание се прехвърли на коня на Клавдий, въпреки молбите и увещанията на тримата спартански войни. (Арош в момента приличаше на жив мъртвец, а местните се чувстваха несигурни в присъствието на тежковъоръжените хоплити още откакто ги видяха).
Египтянина поизостана малко и след няколко минути отново се присъедини към групата, поосвежен и видимо подмладен.
След три дни и почти без инциденти (една змия се беше пробвала да ухапе Клавдий, ала Лунно цвете успя да я хване навреме) пътниците достигнаха края на блатата. Вече бързо възстановяваха силите и духа си. Евриклей се зарадва безкрайно когато зърна небесната синева след дългото време на мрак.
- Най-после ! - възкликна римлянина.
- Ра отново ни се усмихва. - промълви Арош когато дълго отсъстващите слънчеви лъчи погалиха лицето му.
Лунно цвете остана мълчалива, ала не можеше да сдържи усмивката си - отново виждаше полята и небето.
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
Вече цяла седмица групичката се пътуваше извън тресавищата. Арош макар, че не се чувстваше особено силен беше значително по- добре заради слънцето, което така му липсваше в мрачните блата. Нещата бяха толкова страни на този континент. Някак си природата властваше, не човек и самата тя го поддържаше в проклетото му съществуване. Меджая се чудеше какво ли прави дъщеря му. Беше му много мъчно за нея, но знаеше, че няма право да се връща в Египет, както за доброто на народа така и за доброто на собственото си дете. Всички трябваше да са убедени, че тя е отроче на фараона, а не на един “ужасните” както простолюдието наричаше тези като него.
Същата вечер докато Арош стоеше на няколко метра от лагера до него се приближи Евриклей. Елинът ясно си спомняше деня в който беше срещнал египтянина. От тогава нещата се бяха неимоверно изменили, Евриклей си беше изградил мнение за Арош. Това, че египтянина винаги беше крайно спокоен всяваше доверие. Беше дошло времето когато старият крал трябваше да разпита Арош. Двамата си говореха с часове. Когато разказа завърши нещата за Евриклей изглеждаха корено различно. Той намираше огромна ирония и потресаваща трагедия в разказа. Един благороден орден бе е бил изтръгнат от вечният си покой за да се боди срещу заплаха и за тази си саможертва те не са били приети за герой от народа, а за ужасни изчадия на пустинята, които нямат място сред живите. Чак сега Евриклей разбра защо Арош винаги беше толкова спокоен или пък защо не изглеждаше като някой който може да те излъже- просто защото за него живота е завършил и всеки миг съществуване е безкрайност на мъчение. Жаждата за живот у него липсва, камо ли желанието да излъже. Евриклей си легна с много неща над които да мисли. Но Арош както винаги не легна да спи. Той отиде на лов. Животните не го засищаха както хората, но бяха достатъчни за да го поддържат. Това което го притесняваше беше, че когато се хранеше с тях той ставаше като тях, по агресивен, осланящ се прекалено на инстинктите си. До сега съумяваше да го подтиска, но скоро щеше да излезе на повърхността. Той стигна до малка рекичка на 60-на метра от бивака. Над нея се беше надвесил мъж. Беше един от “Синовете на Арес” Това бяха свещените елински войни. Те до един бяха силни и едри мъже. От както се беше запознал с Евриклей той ги гледаше като малко дете пред каца с мед. Само един от тях щеше да го засити за седмица. Животинската природа у него говореше силно. Той беше гладен, а плячката не очакваше атаката. Плътта на Арош се превърна в хаотичен облак пясък. Само за секунда песъчинките се пренаредиха и създадоха ново тяло- на гепард. Той се промъкна безшумно до жертвата(която в момента пиеше вода от рекичката) си точно както правеха истинските гепарди в далечните савани на родна Африка. Приклекна готов за атака и скочи. Но вместо да впие огромните си чисто бели зъби във врата на човека гепарда отново се превърна в бушуващ облак пясък. По лицето на мъжа се четеше неописуема болка. Болката от измъкването на жизнените течност- лимфа и кръв от тялото му, болката от разкъсаната му и погълната душа, въвеки загубена, послужила за храна на чудовище от кошмарите. Арош не остави и капка живот в жертвата си. Сега той просто стоеше изправен до рекичката, а с едната си ръка държеше съсухреният труп за врата, а след туй го метна в реката като парцалена кукла омръзнала на детето. Реката беше малка, но все пак бърза и трупа беше бързо отнесен.
На Сутринта настана голяма суетня около разтурването на бивака и потеглянето. Суматохата беше толкова голяма, че никой така и не забеляза липсата на единият грък. Лунно цвете обаче забеляза, че Арош изглежда доста по- добре и го поздрави. Арош не можеше да разбере ролята на туземката във всичко това. Беше ясно, че тя е с тях по някаква причина, но каква все още оставаше тайна. От една страна тя щеше да е четвъртият и завършващ елемент от пазела до който трябваше да го заведе амулета, но от друга самият амулет не се активизираше както когато Арош беше близо до Евриклей и Клавдий.
Същата вечер докато Арош стоеше на няколко метра от лагера до него се приближи Евриклей. Елинът ясно си спомняше деня в който беше срещнал египтянина. От тогава нещата се бяха неимоверно изменили, Евриклей си беше изградил мнение за Арош. Това, че египтянина винаги беше крайно спокоен всяваше доверие. Беше дошло времето когато старият крал трябваше да разпита Арош. Двамата си говореха с часове. Когато разказа завърши нещата за Евриклей изглеждаха корено различно. Той намираше огромна ирония и потресаваща трагедия в разказа. Един благороден орден бе е бил изтръгнат от вечният си покой за да се боди срещу заплаха и за тази си саможертва те не са били приети за герой от народа, а за ужасни изчадия на пустинята, които нямат място сред живите. Чак сега Евриклей разбра защо Арош винаги беше толкова спокоен или пък защо не изглеждаше като някой който може да те излъже- просто защото за него живота е завършил и всеки миг съществуване е безкрайност на мъчение. Жаждата за живот у него липсва, камо ли желанието да излъже. Евриклей си легна с много неща над които да мисли. Но Арош както винаги не легна да спи. Той отиде на лов. Животните не го засищаха както хората, но бяха достатъчни за да го поддържат. Това което го притесняваше беше, че когато се хранеше с тях той ставаше като тях, по агресивен, осланящ се прекалено на инстинктите си. До сега съумяваше да го подтиска, но скоро щеше да излезе на повърхността. Той стигна до малка рекичка на 60-на метра от бивака. Над нея се беше надвесил мъж. Беше един от “Синовете на Арес” Това бяха свещените елински войни. Те до един бяха силни и едри мъже. От както се беше запознал с Евриклей той ги гледаше като малко дете пред каца с мед. Само един от тях щеше да го засити за седмица. Животинската природа у него говореше силно. Той беше гладен, а плячката не очакваше атаката. Плътта на Арош се превърна в хаотичен облак пясък. Само за секунда песъчинките се пренаредиха и създадоха ново тяло- на гепард. Той се промъкна безшумно до жертвата(която в момента пиеше вода от рекичката) си точно както правеха истинските гепарди в далечните савани на родна Африка. Приклекна готов за атака и скочи. Но вместо да впие огромните си чисто бели зъби във врата на човека гепарда отново се превърна в бушуващ облак пясък. По лицето на мъжа се четеше неописуема болка. Болката от измъкването на жизнените течност- лимфа и кръв от тялото му, болката от разкъсаната му и погълната душа, въвеки загубена, послужила за храна на чудовище от кошмарите. Арош не остави и капка живот в жертвата си. Сега той просто стоеше изправен до рекичката, а с едната си ръка държеше съсухреният труп за врата, а след туй го метна в реката като парцалена кукла омръзнала на детето. Реката беше малка, но все пак бърза и трупа беше бързо отнесен.
На Сутринта настана голяма суетня около разтурването на бивака и потеглянето. Суматохата беше толкова голяма, че никой така и не забеляза липсата на единият грък. Лунно цвете обаче забеляза, че Арош изглежда доста по- добре и го поздрави. Арош не можеше да разбере ролята на туземката във всичко това. Беше ясно, че тя е с тях по някаква причина, но каква все още оставаше тайна. От една страна тя щеше да е четвъртият и завършващ елемент от пазела до който трябваше да го заведе амулета, но от друга самият амулет не се активизираше както когато Арош беше близо до Евриклей и Клавдий.
Евриклей се събуди. Отново трябваше да станат рано, преди зори, за да имат повече време за път. Макар отдавна да беше свикнал, откакто беше в тази земя спартанският цар винаги се събуждаше объркан и кисел.
След като всички бяха на крак, групата хапна набързо от провизиите си и побърза да потегли. В сумрака виждаше единствено силуети, а и не се интересуваше особено от останалите сега. Мислеше си върху историята на Арош. Знаеше, че пътят изглежда по-лек и кратък когато човек разсъждава над нещо и занимава ума си.
Съдбата на египтянина наистина беше жестока. Замисли се върху безсилието, провалените очаквания и гнева, които сигурно е изпитал при срещата с омразата и страха на собствения си народ. Тази мисъл ядосваше Евриклей, караше го да се чувства нищожен пред боговете - той, техен потомък ! Твърде много несправедливост има, каза си. Как могат Олимпийците да позволяват това ! Защо Темида стои мълчалива ?! Защо оставя достойните и храбри люде да страдат ? Дали това не е наказание ? Може би са наказали Арош заради неговото непокорство и бунта му срещу тях. Но какво от това, той е помогнал за спасяването на своя народ от силите на хаоса, докато те са стояли безучастни на своите златни тронове. Наистина, върнали са него и събратята му от Подземното царство, но защо ? За да ги съдят след победата им ли ?
Евриклей не забеляза кога е изгряло слънцето, а продължи да размишлява върху безбройните си въпроси. Малко по-късно Клавдий, заедно с Лунно цвете зад него, се приближи и му каза :
- Евриклее, какво стана с твоя войн ? Не трябваше ли вече да ни е стигнал ?
Думите на римлянина достигнаха до него като през бошуващ поток.
- Какво ? - попита царят неразбиращо.
- Предположих че единият от хората ти го няма, защото си го пратил на лов или да поразузнае местността. Не е ли така ?
- Не съм пращал никого ! - Евриклей все още беше озадачен от въпроса. Чак сега огледа групата внимателно - той, двама от хоплитите, римлянина, момичето и Арош. Третият войн го нямаше ! Все още спокоен се изравни с Азий, един от най-верните му хора и негов добър приятел.
- Азий, къде е Нонт ? Кой го е виждал последно ? - попита тихо.
- Не знам, царю Евриклее, видях го снощи край огъня. Поговорихме си малко, Евт легна да спи, а малко по-късно и аз. Забелязахме че го няма чак когато се развидели и си помислихме че си го пратил да разузнава. Конят му беше в лагера, но нали местността е гориста, по-лесно е да се движи без него... Оставихме му животното, за да ни настигне. Защо питаш ?
- Защото не съм нареждал подобно нещо ! - каза тихо Евриклей, едва едва сдържайки гнева си. - Следващият път се допитвай до мен преди да предполагаш !
- Прости ми, господарю, не знаех. - Азий вече изглеждаше притеснен.
- Да не би да го е застигнала някаква беда тогава ? Звяр да го е нападнал или да се е изгубил навътре в горите ?
- Не знам, но ми се ще да разбера ! - едва сега забеляза промяната в Арош, който, както винаги, беше спокоен и мълчалив - красивите му черти се бяха възвърнали, осанката му се беше изправила и излъчваше сила и гордост, беше изпълнен с жизненост и решителност. Не му беше нужно много време за да свърже двете събития. Клавдий и Лунно цвете отново се приближиха.
- Приятелят ти изглежда чудесно днес, сякаш самият дух на Орела се е вселил в него. - рече зарадвано момичето.
- Да, наистина. Изглежда... подмладен. - каза замислено римлянина. Явно той също се досещаше какво бе станало.
В душата на Евриклей бошуваше океан от смесени емоции. Гняв, жал, колебание и безсилие се сляха ведно, замъглявайки погледа му. Искаше му се да убие египтянина заради дързостта, която си беше позволил, но и го разбираше и му съчувстваше. Проблемът с пддържането на живота на Арош трябваше да бъде решен по някакъв начин, защото иначе пътешествието беше обречено на провал.
Затова огорченият, но решителен спартанец се насочи към своя мълчалив приятел...
След като всички бяха на крак, групата хапна набързо от провизиите си и побърза да потегли. В сумрака виждаше единствено силуети, а и не се интересуваше особено от останалите сега. Мислеше си върху историята на Арош. Знаеше, че пътят изглежда по-лек и кратък когато човек разсъждава над нещо и занимава ума си.
Съдбата на египтянина наистина беше жестока. Замисли се върху безсилието, провалените очаквания и гнева, които сигурно е изпитал при срещата с омразата и страха на собствения си народ. Тази мисъл ядосваше Евриклей, караше го да се чувства нищожен пред боговете - той, техен потомък ! Твърде много несправедливост има, каза си. Как могат Олимпийците да позволяват това ! Защо Темида стои мълчалива ?! Защо оставя достойните и храбри люде да страдат ? Дали това не е наказание ? Може би са наказали Арош заради неговото непокорство и бунта му срещу тях. Но какво от това, той е помогнал за спасяването на своя народ от силите на хаоса, докато те са стояли безучастни на своите златни тронове. Наистина, върнали са него и събратята му от Подземното царство, но защо ? За да ги съдят след победата им ли ?
Евриклей не забеляза кога е изгряло слънцето, а продължи да размишлява върху безбройните си въпроси. Малко по-късно Клавдий, заедно с Лунно цвете зад него, се приближи и му каза :
- Евриклее, какво стана с твоя войн ? Не трябваше ли вече да ни е стигнал ?
Думите на римлянина достигнаха до него като през бошуващ поток.
- Какво ? - попита царят неразбиращо.
- Предположих че единият от хората ти го няма, защото си го пратил на лов или да поразузнае местността. Не е ли така ?
- Не съм пращал никого ! - Евриклей все още беше озадачен от въпроса. Чак сега огледа групата внимателно - той, двама от хоплитите, римлянина, момичето и Арош. Третият войн го нямаше ! Все още спокоен се изравни с Азий, един от най-верните му хора и негов добър приятел.
- Азий, къде е Нонт ? Кой го е виждал последно ? - попита тихо.
- Не знам, царю Евриклее, видях го снощи край огъня. Поговорихме си малко, Евт легна да спи, а малко по-късно и аз. Забелязахме че го няма чак когато се развидели и си помислихме че си го пратил да разузнава. Конят му беше в лагера, но нали местността е гориста, по-лесно е да се движи без него... Оставихме му животното, за да ни настигне. Защо питаш ?
- Защото не съм нареждал подобно нещо ! - каза тихо Евриклей, едва едва сдържайки гнева си. - Следващият път се допитвай до мен преди да предполагаш !
- Прости ми, господарю, не знаех. - Азий вече изглеждаше притеснен.
- Да не би да го е застигнала някаква беда тогава ? Звяр да го е нападнал или да се е изгубил навътре в горите ?
- Не знам, но ми се ще да разбера ! - едва сега забеляза промяната в Арош, който, както винаги, беше спокоен и мълчалив - красивите му черти се бяха възвърнали, осанката му се беше изправила и излъчваше сила и гордост, беше изпълнен с жизненост и решителност. Не му беше нужно много време за да свърже двете събития. Клавдий и Лунно цвете отново се приближиха.
- Приятелят ти изглежда чудесно днес, сякаш самият дух на Орела се е вселил в него. - рече зарадвано момичето.
- Да, наистина. Изглежда... подмладен. - каза замислено римлянина. Явно той също се досещаше какво бе станало.
В душата на Евриклей бошуваше океан от смесени емоции. Гняв, жал, колебание и безсилие се сляха ведно, замъглявайки погледа му. Искаше му се да убие египтянина заради дързостта, която си беше позволил, но и го разбираше и му съчувстваше. Проблемът с пддържането на живота на Арош трябваше да бъде решен по някакъв начин, защото иначе пътешествието беше обречено на провал.
Затова огорченият, но решителен спартанец се насочи към своя мълчалив приятел...
Cruelty has a human heart
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
and every man does play his part.
Terror of the men we kill,
the human heart is hungry still...
http://www.headoff.info
За първи път през живота си Евриклей не знаеше какво да каже. Арош не беше просто поредният хоплит заловен да зяпа щерка му и принесен в жертва на боговете. Самата концепция за наказание като по- нисш изглеждаше просто неприложима. Кроткият разговор изразявайки разочарованието на Евриклей щеше да е най- малкото унижително… дори да не споменаваме безсмислено. Конят измина неприятно бързо десетте метра до Арош.
-“Знам какво си направил с един от войните ми”!
Арош не индицира по никакъв начин, че е чул Евриклей, но спартанеца знаеше, че не е така, затова просто продължи
“Ако се случи още веднъж се заклевам във всемогъщата Хера и мъдрата Атина, че ще те запоките обратно в ямите на Тартара, домът на ужасният Хадес”!
Думите явно не впечатлиха египтянина, защото той продължи все така спокойно да язди напред. Имаше нещо в хладнокръвното му спокойствие което ужасяваше Краля. Евриклей изостана за да се изравни с Клавдии и Лунно цвете.
“Е!? какво ще правиш с него”? Попита легионера със снижен и все пак развълнуван глас.
“Нищо”. Отвърна крал Евриклей.
Клавдии започна да оспорва решението, но спартанеца пресече спора много бързо давайки да се разбере, че това не тема за дебат, а неговото решение. Сега го занимаваха неща далеч по- важни. Много скоро Арош щеше да почувства глада на проклятието си отново и отново можеше да убие някой от експедицията, а това не биваше да се случва. Или трябваше по някакъв начин Арош да не е опасност за останалите или трябваше да бъде премахнат. Това от своя страна не представляваше опция, тъй като той явно единствен беше наясно с това какво става наоколо. Имаше чувството, че самите Мойри са срещу него и изпращат безброй прегради пред него.
-“Знам какво си направил с един от войните ми”!
Арош не индицира по никакъв начин, че е чул Евриклей, но спартанеца знаеше, че не е така, затова просто продължи
“Ако се случи още веднъж се заклевам във всемогъщата Хера и мъдрата Атина, че ще те запоките обратно в ямите на Тартара, домът на ужасният Хадес”!
Думите явно не впечатлиха египтянина, защото той продължи все така спокойно да язди напред. Имаше нещо в хладнокръвното му спокойствие което ужасяваше Краля. Евриклей изостана за да се изравни с Клавдии и Лунно цвете.
“Е!? какво ще правиш с него”? Попита легионера със снижен и все пак развълнуван глас.
“Нищо”. Отвърна крал Евриклей.
Клавдии започна да оспорва решението, но спартанеца пресече спора много бързо давайки да се разбере, че това не тема за дебат, а неговото решение. Сега го занимаваха неща далеч по- важни. Много скоро Арош щеше да почувства глада на проклятието си отново и отново можеше да убие някой от експедицията, а това не биваше да се случва. Или трябваше по някакъв начин Арош да не е опасност за останалите или трябваше да бъде премахнат. Това от своя страна не представляваше опция, тъй като той явно единствен беше наясно с това какво става наоколо. Имаше чувството, че самите Мойри са срещу него и изпращат безброй прегради пред него.