След неочакването ми появяване през учебника по география бях успял бързо да се адаптирам. Още не бях загрял къде точно съм и как против всички закони на физиката (пък и здрамия разум) съм попаднал тук, но това местенце беше доста оживено. Минавайки през пазара няколко пъти виждах ръце, протягащи се за кесията ми, но разбирайки, че нямам такава, а левчетата ми са на сигурно място в джоба на якето, те се прибираха при собствениците си.
Бях успял да свия 2-3 жълтици и няколко сребърника оттук-оттам и накупих разни неща от пазара - два пакета кльопачка (направих бърза инспекция на съдържанието им - основно неща със срок на годност поне 2-3 години), кинжал + кожена ножница, 2-3 метра въже, както и манерка. Спрях се на една сергия да отпочина и да натъпча всичко в ученическата си раница, която дори не бях свалил. Облегнах се на паянтовото дървено павилионче и си поех дъх.
- Какво ще желаете? - попита продавачът, беззъб старец с превръзка на едното око.
- Ъъъ... какво предлагате? - попитах, оглеждайки сергията. По нея щъкаха животинки, въргаляха се сувенирчета и талисмани със съмнителен ефект.
- Каквото търсите, млади момко. - се ухили дядката.
А, значи е от ОНЕЗИ места. Парадоксите.
Това беше единственият ми шанс да се запозная отблизо със съдържанието на парадокс на времепространството, затова попитах:
- А тези... котета... колко струват? - попитах.
- Аканиксчетата ли? Два сребърника. Внимавайте с тях, момко, много са злопаметни. Но затова пък се привързват към господаря си.
"Аканикс". Имах афинитет към дълги думи. Веднага разбих странното име на части. А - не. Канис - куче.
- Два ли казваш? Ами, добра инвестиция, ако питаш мен... - казах, опитвайки се да звуча убедително, извадих монетите от джоба си (не този с левчетата, другия) и ги подадох на стареца. Усетих, че парите ми свършиха.
- А вашите съгласни ли са? - попита загрижено продавачът.
- Не мисля, че това ще бъде проблем. - свих рамене.
Аканиксчето се покатери на рамото ми и измърка. Погалих съществото, промърморих едно "сбогом" на продавача и се запътих към кръчмата, пред която се материализирах, като по пътя свих една монета, с която възнамерявах да си платя обяда.
Нахраних се добре. Бръкнах в джоба си да платя, но усетих, че монетата не е там. Поровичках, но единственото ми откритие беше голяма дупка, която преди не беше там. Бях чел нещо подобно в една книга-игра, за монетата, която прогаряла джобове.
- Е, млади момко, ще плащаш ли вече? - попита ме кръчмарят.
- Само един момент... - поровичках из джоба с левчатата и измъкнах стара банкнота от двадесет лева, някъде от педесетте години на 20-ти век. По дяволите, как ли измерват времето тук? - В момента са ми свършили парите, но имам това. - тикнах оръфаната хартийка под носа му.
- Квойтуй ба? - интересно беше как "барманът" променяше начина си на говорене в зависимост от настроението си.
- Ми банкнота. - свих рамене. - Скийш ли тука кво пише? "Банкнотата е обезпечена със злато".
- И казваш, че туй струва двайсе жълтици? - кръчмарят взе банкнотата от ръцете ми и я отгледа от двете страни.
- Ъхъ.
- Книжни пари... не са пари. - той смачка листчето хартия. - А сега, млади момко, ще те натупам да помниш, кога си се хранил на аванта.
Аканиксът, вместо да използва острите си нокти, раздиращи дори метал, се сви в краката ми и заскимтя като кученце. Май ще взема да го преименувам на каникс... Това ми напомни, че още не съм му измеслил име. Сега, обаче, не беше време за това. Ханджията се готвеше да ме натупа здраво.
Зовът на фантазията - ІІ Глава - В непознати земи
-
Dreben_ama_Vreden
- Posts: 268
- Joined: Thu May 06, 2004 4:37 pm
- Location: Варна
- Contact:
Last edited by Dreben_ama_Vreden on Sun Jan 09, 2005 6:18 pm, edited 1 time in total.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Намерихме " заведение " , направено в дворчето на някаква аристократична , но запусната от поне две поколения къща . Над някогашната градина беше опънат мръсно сивозелен навес , горе долу пазещ от слънцено и позволяваш някаква хладина в обедната мараня . Оградата беше махната и на практика минувачите минаваха кажи речи през крайните маси . За момент се почувтвах като на някое кафене по " Богориди " в родния си Бургас . Само дето това тук беше евтино заведение по краищата на пазара . Обаче яденето беше истинско - цяла кокошка , която Идомар ловко разчекна на две половини . Той своята я изяде буквално за секунди . Не бях гладен и му бутнах и своята половина . Когато свърши и с нея обърса устата си в ръкава с арискократично небрежие ( старите благороднически навици умират трудно ) и каза :
- Сребърникът е чистата плата . Извън нея остават разходите за храна , подслон , траспорт и лечение . Погледа ме изпитално , но аз само кимнах :
- Така трябва да бъде . Всъщност трябва да видиш какъв ужас е да си работодател в моята родина . Дори чистачките имат право на осигуровки , минилална работна заплата и почивки - междудневни , междуседмични и годишни ... за заплащането на извънредния труд да не говорим .
- Говориш като правист . В твоята родина сигурно си бил богат човек .
- Всъщност ... връщах се у дома от последия си държавен изпит и се случи нещо странно ... разказах му и ...
... колкото и да е странно той само кимаше и кимаше . Нещо таквоз , предчувствието ме преряза :
- Наистина ли вярваш на всичко , което казвам ?
- Да ! Ви сте били изпратени от Бащата на Света .
- Става въпрос за вярата ти , нали . Някое пророчество ?
- ТОЙ няма нужда от пророчества . Просто историята ти ми подсказва ,че е дошло време .... В началото не можех да разбера , защо ТОЙ допусна унищожението на Икростия , на всички , които ГО несеха в сърцата си . Сега знам - защото е искал да се пръснем и да разнесем вярата МУ по целия свят ... и ето че ни праща и Посланници ... Велика е Мъдроста МУ ...
" О не - ето защо никой не иска да наеме този тип дори и за един сребърник .. и разходите естествено . Този тип е вярващ ... от друга страна вярата е нещо различно от фанатизма . Смятам , че мога да постигна контрол над мисловната му парадигма . Трудно и уморително , но мога . Не се сблъсквам с тази задача за пръв път . Пък и вярата е преди думите , преди вкопчватено в понятията и ..." .
.... - Плати ми или ще те счупя от бой , хлапе - крясъкът дойде от другата страна на улицата и инстинктивно привлече погледите на цялата тълпа . Видях едър ханджия , който се готвеше публично да претрепе неплетежоспособен клиент .
- Нали ти платих - извика младежът , яростно съпротивлявящ се срещу многократно по - тежкият и силен гостилничар .
- Да , с някакви хартишки ... обезпечени били със злато ... Ще ти дам аз на тебе едно злато . ЕЙ сега ще ти ...
- С тези хартишки можеш да си купиш квото поискаш .
- Дръжки - мъжът посегна , но безпаричният ловко притисна лице към мазната му престилка и ударът се приплъзна по ученическата раница .
.... ученическа раница ... за момент стоях като ударен с мъкър парцал , после изхвърчах към биещите се :
- Спри - извиках със всичка сила и едрата като резен баница длан замръзна за миг .
- Ти пък кой си .... - лицето му обаче загуби гнева и изражението си , когато видя догонващия ме наемник . Почти познах какво ще каже в следващия миг :
- Той не си плати !
- Колко ?
- осем парици .
- Ето ти цял сребърник - бръкнах и му го подхвърлих . Той го хвана , пускайки младежа . Отблизо съвсем се убедих , че е от нашите . Беше се преоблякъл , но ... някак си личеше , нещо в изражението , и стойката подсказваше абсолютния чужденец . Странникът , който е такъв не само в пространството , но и във времето и измеренията . Попитах го кой е и и откъде е и той ми каза . Не осъзнах какво точно ми казва, бях прекалено сащисан , само осъзнах , че догадката ми е правилна . Дръпнах го лекичко за ръкава и казах на едрия мъж :
- Нещо друго ?
- Не ! - той се опита да ме погледне подозрително , явно наличието на мутра по петите ми го притесни , сигурно ме взе за някоя предрешена , важна клечка . Не каза нищо , само бръкна в джоба на престилката си и хвърли някава смачкана на топка хартишка ... Идомар толкова бързо мина пред мен , че май само аз успях да проследя движенията му . Хвана хартиеното топче и замръзна неподвижно с ръка на бронейбония катар . Нищо не каза , но ханджията побърза да смотлеви някакво извинение и да се омете навътре .
Върнах ме се отсреща , за да платим нашата си сметка и после поехме по залутаните улички . След има няма двайсетина минути се озовахме в кръчмата , където се намираха и останалите .
Оставих ги да се запознават с новия страник , а аз потърсих онода хлапе , Ралица . Истествено , ако й кажех " хлапе " щеше да ме намрази през следващите десет хиляди години . От друга страна ако имаш с девет години по - малка сестра в теб определено се развива преждевременно силен родителски инстинкт .
А нещо в тази личност ме притесняваше точно на ниво родителски истинкт . Естествено , първият разговор щеше да е напълно безполезен - но се от някъде трябва да се започне .
- Сребърникът е чистата плата . Извън нея остават разходите за храна , подслон , траспорт и лечение . Погледа ме изпитално , но аз само кимнах :
- Така трябва да бъде . Всъщност трябва да видиш какъв ужас е да си работодател в моята родина . Дори чистачките имат право на осигуровки , минилална работна заплата и почивки - междудневни , междуседмични и годишни ... за заплащането на извънредния труд да не говорим .
- Говориш като правист . В твоята родина сигурно си бил богат човек .
- Всъщност ... връщах се у дома от последия си държавен изпит и се случи нещо странно ... разказах му и ...
... колкото и да е странно той само кимаше и кимаше . Нещо таквоз , предчувствието ме преряза :
- Наистина ли вярваш на всичко , което казвам ?
- Да ! Ви сте били изпратени от Бащата на Света .
- Става въпрос за вярата ти , нали . Някое пророчество ?
- ТОЙ няма нужда от пророчества . Просто историята ти ми подсказва ,че е дошло време .... В началото не можех да разбера , защо ТОЙ допусна унищожението на Икростия , на всички , които ГО несеха в сърцата си . Сега знам - защото е искал да се пръснем и да разнесем вярата МУ по целия свят ... и ето че ни праща и Посланници ... Велика е Мъдроста МУ ...
" О не - ето защо никой не иска да наеме този тип дори и за един сребърник .. и разходите естествено . Този тип е вярващ ... от друга страна вярата е нещо различно от фанатизма . Смятам , че мога да постигна контрол над мисловната му парадигма . Трудно и уморително , но мога . Не се сблъсквам с тази задача за пръв път . Пък и вярата е преди думите , преди вкопчватено в понятията и ..." .
.... - Плати ми или ще те счупя от бой , хлапе - крясъкът дойде от другата страна на улицата и инстинктивно привлече погледите на цялата тълпа . Видях едър ханджия , който се готвеше публично да претрепе неплетежоспособен клиент .
- Нали ти платих - извика младежът , яростно съпротивлявящ се срещу многократно по - тежкият и силен гостилничар .
- Да , с някакви хартишки ... обезпечени били със злато ... Ще ти дам аз на тебе едно злато . ЕЙ сега ще ти ...
- С тези хартишки можеш да си купиш квото поискаш .
- Дръжки - мъжът посегна , но безпаричният ловко притисна лице към мазната му престилка и ударът се приплъзна по ученическата раница .
.... ученическа раница ... за момент стоях като ударен с мъкър парцал , после изхвърчах към биещите се :
- Спри - извиках със всичка сила и едрата като резен баница длан замръзна за миг .
- Ти пък кой си .... - лицето му обаче загуби гнева и изражението си , когато видя догонващия ме наемник . Почти познах какво ще каже в следващия миг :
- Той не си плати !
- Колко ?
- осем парици .
- Ето ти цял сребърник - бръкнах и му го подхвърлих . Той го хвана , пускайки младежа . Отблизо съвсем се убедих , че е от нашите . Беше се преоблякъл , но ... някак си личеше , нещо в изражението , и стойката подсказваше абсолютния чужденец . Странникът , който е такъв не само в пространството , но и във времето и измеренията . Попитах го кой е и и откъде е и той ми каза . Не осъзнах какво точно ми казва, бях прекалено сащисан , само осъзнах , че догадката ми е правилна . Дръпнах го лекичко за ръкава и казах на едрия мъж :
- Нещо друго ?
- Не ! - той се опита да ме погледне подозрително , явно наличието на мутра по петите ми го притесни , сигурно ме взе за някоя предрешена , важна клечка . Не каза нищо , само бръкна в джоба на престилката си и хвърли някава смачкана на топка хартишка ... Идомар толкова бързо мина пред мен , че май само аз успях да проследя движенията му . Хвана хартиеното топче и замръзна неподвижно с ръка на бронейбония катар . Нищо не каза , но ханджията побърза да смотлеви някакво извинение и да се омете навътре .
Върнах ме се отсреща , за да платим нашата си сметка и после поехме по залутаните улички . След има няма двайсетина минути се озовахме в кръчмата , където се намираха и останалите .
Оставих ги да се запознават с новия страник , а аз потърсих онода хлапе , Ралица . Истествено , ако й кажех " хлапе " щеше да ме намрази през следващите десет хиляди години . От друга страна ако имаш с девет години по - малка сестра в теб определено се развива преждевременно силен родителски инстинкт .
А нещо в тази личност ме притесняваше точно на ниво родителски истинкт . Естествено , първият разговор щеше да е напълно безполезен - но се от някъде трябва да се започне .
Ясното небе и припичащото слънце силно контрастираше с мрачното ми насторение. Ситуацията прогресивно се влошаваше и ми се щеше някой друг освен мен да забележи това. Ако не забележеха, аз щях да им обърна внимание, поне на някои.
-Алек!-Александър не отговори и вместо това продължи да се разхожда със замислено-романтично изражение. Повторих натъртвайки.
-Алек!!!
-Да, какво?
-Да се замъкнем към другия край на пазара, че и без туй не съм гладен още.
-Еми, оки. За около час?
-Сигурно. Ще се видим после, народе.
Изчаках да се отдалечим леко и свърнах към по-спокойните улици и подех разговора.
-Как ти се струва картинката?
-Коя по-точно?
-За нема пет дена се изтърси цяла дузина народ. И това са само тези, които сме видели. Ако нещата продължават със същият темп, в най-скоро време на някой ще му щукне да се занимае с 'нежеланата емиграция'.
-Е, това може и да е добре, току виж ни върнали обратно.
-Да ама може и да не е. Не се знае кой ще се заеме. Ако са батковците на Кетлинг, хубав лов на вещици ще настане. Ако пък са маговете, те вече показаха, че не си падат много по филантропията. Е, онзи 'млад адепт' или както там се титуловаше, прояви съчувствие, примесено с пълна и абсолютна несхватливост.
-Кога т'ва, оня скучният разговор ли?
-Същият. Нищо не разбра от това, дето му говорех, а да си призная и аз не му хванах спатиите с неговите сили, енергии и заклинания. Единствено ми стана ясно, че шефовете му може има шанс едно на милион да ни помогнат, но няма да се занимаят . Това ме навежда на мисълта да потърсим някой техен колега, който не си пада по магокрацията и който е по-склонен да прави експерименти. Или пък да проверим как е елфското общество и да им разкажем за 'заграбването на трудовете на техния велик магьосник', след което да ги помолим за помощ. Евентуално можем да направим и предложение за обмен на 'ноу-хау'. Естествено изпълнението на това предложение ще е друг въпрос, понеже веднъж намеря ли се в юрисдикцията на РБългария, ще ме чакат да се върна...-спрях тирадата за да се озърна наоколо, дали някой не вървеше след нас. Всъщност, от както излязохме из хана, озъртах се за трети път. Бях почнал да ставам параноичен.
-Пффф, ще взема да полудея. Слушаш ли ме?
-Аха.
Аха-то беше от ония, които означават по-скоро "Говори си, не ми пречиш".
-Та, като ме слушаш, мисълта ми беше, да направим нещо, поне да не бием толкова на очи, щото не се знае до кога ще минаваме с това "книжовници от на майната си".
-Да си призная и на мен ми се въртеше в главата.
-Отбележи-смъкнах от гърба новата си вехта раница, извадих от там едно наметало, приблизително на моя възраст, и го заметнах-На какво ти приличам?
-На прошляк?
-Именно, взех два чифта стари дрехи за почти без пари. Предлагам за пред повечето хора да минаваме за странстващи безделници или нещо от този сорт, няма да е зле да извадим и по някоя фалшива самоличност... А и освен това -давай да се разкарваме от тоя град.
-Ахъм, добре ще е да разясним това на останалите, да видим те какво ще предложат.
-Тук идва вторият въпрос - вземането на решения. Нарастването на групичката ни, което я прави и по-тромава, леко затруднява тоя процес. Като нищо ще пренесем на тукашна земя правилото за гласуване след 18 годишна възраст. Ако не са съгласни - прав им път. И без туй са в повече.
-Радикално.
-Чунким ситуацията не е радикална. Пфуй, давай да се връщаме!
-Алек!-Александър не отговори и вместо това продължи да се разхожда със замислено-романтично изражение. Повторих натъртвайки.
-Алек!!!
-Да, какво?
-Да се замъкнем към другия край на пазара, че и без туй не съм гладен още.
-Еми, оки. За около час?
-Сигурно. Ще се видим после, народе.
Изчаках да се отдалечим леко и свърнах към по-спокойните улици и подех разговора.
-Как ти се струва картинката?
-Коя по-точно?
-За нема пет дена се изтърси цяла дузина народ. И това са само тези, които сме видели. Ако нещата продължават със същият темп, в най-скоро време на някой ще му щукне да се занимае с 'нежеланата емиграция'.
-Е, това може и да е добре, току виж ни върнали обратно.
-Да ама може и да не е. Не се знае кой ще се заеме. Ако са батковците на Кетлинг, хубав лов на вещици ще настане. Ако пък са маговете, те вече показаха, че не си падат много по филантропията. Е, онзи 'млад адепт' или както там се титуловаше, прояви съчувствие, примесено с пълна и абсолютна несхватливост.
-Кога т'ва, оня скучният разговор ли?
-Същият. Нищо не разбра от това, дето му говорех, а да си призная и аз не му хванах спатиите с неговите сили, енергии и заклинания. Единствено ми стана ясно, че шефовете му може има шанс едно на милион да ни помогнат, но няма да се занимаят . Това ме навежда на мисълта да потърсим някой техен колега, който не си пада по магокрацията и който е по-склонен да прави експерименти. Или пък да проверим как е елфското общество и да им разкажем за 'заграбването на трудовете на техния велик магьосник', след което да ги помолим за помощ. Евентуално можем да направим и предложение за обмен на 'ноу-хау'. Естествено изпълнението на това предложение ще е друг въпрос, понеже веднъж намеря ли се в юрисдикцията на РБългария, ще ме чакат да се върна...-спрях тирадата за да се озърна наоколо, дали някой не вървеше след нас. Всъщност, от както излязохме из хана, озъртах се за трети път. Бях почнал да ставам параноичен.
-Пффф, ще взема да полудея. Слушаш ли ме?
-Аха.
Аха-то беше от ония, които означават по-скоро "Говори си, не ми пречиш".
-Та, като ме слушаш, мисълта ми беше, да направим нещо, поне да не бием толкова на очи, щото не се знае до кога ще минаваме с това "книжовници от на майната си".
-Да си призная и на мен ми се въртеше в главата.
-Отбележи-смъкнах от гърба новата си вехта раница, извадих от там едно наметало, приблизително на моя възраст, и го заметнах-На какво ти приличам?
-На прошляк?
-Именно, взех два чифта стари дрехи за почти без пари. Предлагам за пред повечето хора да минаваме за странстващи безделници или нещо от този сорт, няма да е зле да извадим и по някоя фалшива самоличност... А и освен това -давай да се разкарваме от тоя град.
-Ахъм, добре ще е да разясним това на останалите, да видим те какво ще предложат.
-Тук идва вторият въпрос - вземането на решения. Нарастването на групичката ни, което я прави и по-тромава, леко затруднява тоя процес. Като нищо ще пренесем на тукашна земя правилото за гласуване след 18 годишна възраст. Ако не са съгласни - прав им път. И без туй са в повече.
-Радикално.
-Чунким ситуацията не е радикална. Пфуй, давай да се връщаме!
Si vis pacem para bellum
Тръгнахме да се връщаме. Определено беше станало време за ядене, но Косьо беше успял да ме накара да се замисля. Наистина темпа беше стабилен и засега не спадаше. Даже можеше да се предположи че е на тласъци - все пак повечето бяхме попаднали тук почти наведнъж, а сега изглежда нещата се повтаряха.
- Добре де, нямам проблем да се правя на обикновен селяндур. 'еле па с тая сопа - мязам си на голям овчар - казах аз с усмивка.
- Ти внимавай какво приказваш, пък за селяни - все ще минем, колкото и да сме странни.
А колкото до гласуването... колко му е. С единия владо ще се разберем, другия няма къде да ходи. Ралица - и тя къде ше ходи. Въпроса е да измислим нещо смислено.
Замислих се над напускането на града. Ива вероятно нямаше да се зарадва, но пък ако ще става бард - пътуването щяхме го обосновем пред нея. Anton shtqhme da go ubedim s broikata si.
- Еми според мен и с гласуването няма проблем. Така и така ако сме във фентъзи свят надали хората ще са най-яките магове... - направих пауза и се загледах в някаква сергия с фини изделия от кост и кожа.
- Започва път от моя праг, безкраен ограден с трева - започнах аз и спрях, защото не знаех останалото, но духът на цялото ме изпълни с решителност и прогони всякакви съмнения в мен. Аз бях тук, жив здрав и способен да се справя с предизвикателствата. Стиснах с все сила тоягата, превътях я и прибрах единия й край под мишницата.
- А ти верно ли даде пари за тая сопа? - пита ме с насмешка Косьо
- Амиии.... да, виж я ква е здрава ии някаква смола има по нея, много е готина.
Спътника ми въздъхна и ме остави да й се радвам.
След десетина минути пристигнахме обратно пред хана. Влезнахме вътре и видяхме че всички ядяха нещо, а Ива се беше върнала от.. където и да беше отишла. С Коста набързо им изяснихме нещата, както се бяхме разбрали - като един. И изложихме няколко довода защо трябва да не се набиваме в очи и защо е добре да хванем на някъде. При контра-довода че не знаем нито къде сме, нито накъде да хванем, Ралица извади една карта и я размаха. Нещата започваха да изглеждат добре.
- Добре де, нямам проблем да се правя на обикновен селяндур. 'еле па с тая сопа - мязам си на голям овчар - казах аз с усмивка.
- Ти внимавай какво приказваш, пък за селяни - все ще минем, колкото и да сме странни.
А колкото до гласуването... колко му е. С единия владо ще се разберем, другия няма къде да ходи. Ралица - и тя къде ше ходи. Въпроса е да измислим нещо смислено.
Замислих се над напускането на града. Ива вероятно нямаше да се зарадва, но пък ако ще става бард - пътуването щяхме го обосновем пред нея. Anton shtqhme da go ubedim s broikata si.
- Еми според мен и с гласуването няма проблем. Така и така ако сме във фентъзи свят надали хората ще са най-яките магове... - направих пауза и се загледах в някаква сергия с фини изделия от кост и кожа.
- Започва път от моя праг, безкраен ограден с трева - започнах аз и спрях, защото не знаех останалото, но духът на цялото ме изпълни с решителност и прогони всякакви съмнения в мен. Аз бях тук, жив здрав и способен да се справя с предизвикателствата. Стиснах с все сила тоягата, превътях я и прибрах единия й край под мишницата.
- А ти верно ли даде пари за тая сопа? - пита ме с насмешка Косьо
- Амиии.... да, виж я ква е здрава ии някаква смола има по нея, много е готина.
Спътника ми въздъхна и ме остави да й се радвам.
След десетина минути пристигнахме обратно пред хана. Влезнахме вътре и видяхме че всички ядяха нещо, а Ива се беше върнала от.. където и да беше отишла. С Коста набързо им изяснихме нещата, както се бяхме разбрали - като един. И изложихме няколко довода защо трябва да не се набиваме в очи и защо е добре да хванем на някъде. При контра-довода че не знаем нито къде сме, нито накъде да хванем, Ралица извади една карта и я размаха. Нещата започваха да изглеждат добре.
If this is empty this doesn't matter
Put that in your ramen and eat it!!
Put that in your ramen and eat it!!
-
Dreben_ama_Vreden
- Posts: 268
- Joined: Thu May 06, 2004 4:37 pm
- Location: Варна
- Contact:
Докато другите обсъждаха какво да правят, аз чегъртах с кинжала по масата. Замислих се върху някои важни проблеми като например смисъла на живота, две и две три ли е или пет, и най-важното: защо съм попаднал тук и как да се измъкна.
По едно време едно момиче - Ралица ли беше - извади една карта и я разгъна на масата. Оказа се, че пергаментът покрива цялата маса, затова временно прекъснах заниманието си, прибрах кинжала в ножницата му и се вгледах в грубо нарисуваната карта. Почти карикатурните дървета, и къщички просто ме дразнеха, затова извадих един молив от раницата си и започнах да превръщам рисунките в, ами, условни знаци.
- Ей, какво правиш, бе? - попита ме някой. От цялото меле не разбрах кой точно.
- Ми кво да правя, рисувам. - свих рамене и продължих.
- И кво има да и рисуваш на картата?
- Някои неща, мой човек, понякога се вършат без ясно определена цел. - отговорих, опитвайки се да звуча убедително.
По едно време едно момиче - Ралица ли беше - извади една карта и я разгъна на масата. Оказа се, че пергаментът покрива цялата маса, затова временно прекъснах заниманието си, прибрах кинжала в ножницата му и се вгледах в грубо нарисуваната карта. Почти карикатурните дървета, и къщички просто ме дразнеха, затова извадих един молив от раницата си и започнах да превръщам рисунките в, ами, условни знаци.
- Ей, какво правиш, бе? - попита ме някой. От цялото меле не разбрах кой точно.
- Ми кво да правя, рисувам. - свих рамене и продължих.
- И кво има да и рисуваш на картата?
- Някои неща, мой човек, понякога се вършат без ясно определена цел. - отговорих, опитвайки се да звуча убедително.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Усетих , че моя милост и новият ще се сдърпат много сериозно . Не може да се каже , че съм човек на реда - или поне не съм от тези , дето сутрин първата им работа е да забършат мебелите от прахта , натрупала се през вечерта . Обаче не можех да гледам как шари по пергаментовата карта с химическия си молив .
Колкото до Адам - той беше .... ами на 12 години . Тоест никой от нас нямаше лична вина за неизбежно предстоящото , за това , което щеше да стане след много малко ...
Поех дъх и го задържах в долната половина на корема си . Издишах и чак тогава полекичка го хванах за рамото и го дръпнах на страни . Не исаках да дискутираме нещо толкова дребно и в същото време дразнещо пред всички останали :
- Адам - ти си убеден ,че с условните знаци картата ще бъде по - ясна нали ? В отговор получих само непукистко свиване на раменете . Тъкмо реших , че няма да отговори и младежът рече :
- Както бяха нарисувани тези дървенца и къщички ме дразнеха .
- Адам .... - опитах се да изразя максимална кротост и търпение в гласа си - ... картата нарочно е рисувана така . С наивизъм .
- Що !
- Ние идваме от свят , където всичко се мери с милиметри . Всеки продукт трябва да внушава сигурност ... и стандартност . Гайката осем милиметра в България е еднаква с всяка друга осеммилиметрова гайка по света . И като израз на тази идея и картите ни са пълни със еднакви условни знаци .
Докато тукашната карта нарочно е нарисувана така - тя ни предупреждава , че не е точна ... че никоя карта не може да бъде толкова точна , че да се довериш на нея . Светът - ни казва тази карта - не е точен . Човек трябва да разчита на себе си , да внимава къде ходи и винаги да е готов за среща с нещо различно - например колиби , направени от ... хм , това , върху което драскаше ми приличаше на юрти .
- Юрти ? - имаш предвид от колове и кожи ? – Адам беше спрял ( полудоброволно ) точно преди да сложи стрехи/покрив на поредното " вигвамче " . Сега , след миг колебание , прибра молива си в джоба на панталона си и малко гузно погледна назад към разпънатата карта :
- Сори ... няма да я пипам повече .
- Защо ? Смятам , че винаги , когато ти си прииска да рисуваш , може да поискаш картата от Ралица . Щото тази вещ е нейна ... ако не си забелязал ... Млъкнах , щото не исках да се ядосвам повече по тази тема . Пък и младежът не го беше направил нарочно - постъпката му май беше резултат от подтиснатия ужас , дошъл с предложението на Костадин и Александър . Явно мисълта да напусне града ( дори и този средновековен град ) , не му идваше добре . Хлапето беше достатъчно интелигентно , за да знае какво се крие под термина " близък допир с природата " . Като се почне с пришките и се стигне до комарите вечер .
Всъщност бях на неговото мнение ... аз много обичам природата във вид на пакетирани плодове от супермаркета ... но щом момичетата не се оплакваха би било недопустимо някое момче да почне с мрънкането . Ясно беше , че ще се ходи към елфическите гори . Въпросът беше да се избере маршрут .
Колкото до Адам - той беше .... ами на 12 години . Тоест никой от нас нямаше лична вина за неизбежно предстоящото , за това , което щеше да стане след много малко ...
Поех дъх и го задържах в долната половина на корема си . Издишах и чак тогава полекичка го хванах за рамото и го дръпнах на страни . Не исаках да дискутираме нещо толкова дребно и в същото време дразнещо пред всички останали :
- Адам - ти си убеден ,че с условните знаци картата ще бъде по - ясна нали ? В отговор получих само непукистко свиване на раменете . Тъкмо реших , че няма да отговори и младежът рече :
- Както бяха нарисувани тези дървенца и къщички ме дразнеха .
- Адам .... - опитах се да изразя максимална кротост и търпение в гласа си - ... картата нарочно е рисувана така . С наивизъм .
- Що !
- Ние идваме от свят , където всичко се мери с милиметри . Всеки продукт трябва да внушава сигурност ... и стандартност . Гайката осем милиметра в България е еднаква с всяка друга осеммилиметрова гайка по света . И като израз на тази идея и картите ни са пълни със еднакви условни знаци .
Докато тукашната карта нарочно е нарисувана така - тя ни предупреждава , че не е точна ... че никоя карта не може да бъде толкова точна , че да се довериш на нея . Светът - ни казва тази карта - не е точен . Човек трябва да разчита на себе си , да внимава къде ходи и винаги да е готов за среща с нещо различно - например колиби , направени от ... хм , това , върху което драскаше ми приличаше на юрти .
- Юрти ? - имаш предвид от колове и кожи ? – Адам беше спрял ( полудоброволно ) точно преди да сложи стрехи/покрив на поредното " вигвамче " . Сега , след миг колебание , прибра молива си в джоба на панталона си и малко гузно погледна назад към разпънатата карта :
- Сори ... няма да я пипам повече .
- Защо ? Смятам , че винаги , когато ти си прииска да рисуваш , може да поискаш картата от Ралица . Щото тази вещ е нейна ... ако не си забелязал ... Млъкнах , щото не исках да се ядосвам повече по тази тема . Пък и младежът не го беше направил нарочно - постъпката му май беше резултат от подтиснатия ужас , дошъл с предложението на Костадин и Александър . Явно мисълта да напусне града ( дори и този средновековен град ) , не му идваше добре . Хлапето беше достатъчно интелигентно , за да знае какво се крие под термина " близък допир с природата " . Като се почне с пришките и се стигне до комарите вечер .
Всъщност бях на неговото мнение ... аз много обичам природата във вид на пакетирани плодове от супермаркета ... но щом момичетата не се оплакваха би било недопустимо някое момче да почне с мрънкането . Ясно беше , че ще се ходи към елфическите гори . Въпросът беше да се избере маршрут .
-
Dreben_ama_Vreden
- Posts: 268
- Joined: Thu May 06, 2004 4:37 pm
- Location: Варна
- Contact:
[ИИ - сорка, просто ми се пишеше, а не знаех какво.]
- А, на мен не ми е до рисуването. - казах след малка пауза. - Тука ги няма нашите да ми четат конско евангелие че късам листи. - демонстративно скъсах един лист A4 от тетрадката по математика и зарисувах нещо, което приличаше на воин с меч. - Колкото до гайката 8 мм и юртите - продължих - да не мислиш, че ми е много кеф да живея в стандартизиран свят? Дето се казваше на AnarchyZERO - fuck the system. - изтрих няколко малки черни силуети на къщички и ги превърнах в малки черни силуети на юрти, след което продължих упражненията си по дърворезба върху масата.
- А, на мен не ми е до рисуването. - казах след малка пауза. - Тука ги няма нашите да ми четат конско евангелие че късам листи. - демонстративно скъсах един лист A4 от тетрадката по математика и зарисувах нещо, което приличаше на воин с меч. - Колкото до гайката 8 мм и юртите - продължих - да не мислиш, че ми е много кеф да живея в стандартизиран свят? Дето се казваше на AnarchyZERO - fuck the system. - изтрих няколко малки черни силуети на къщички и ги превърнах в малки черни силуети на юрти, след което продължих упражненията си по дърворезба върху масата.
Предложението ни предизвика доста странна реакция сред групичката ни. Някои си мълчаха и от време на време се стараеха да си придадат замислена физиономия, други обсъждаха и издигаха пречки и причини да останем. Ива беше някъде другаде.
- Добре, да видим сега. Избора е прост. Или оставаме тук или тръгваме, нали така? - успях да прикова вниманието в кратка пауза на хаоса на масата. Огледах ги и доволен че повечето ме слушат продължих - така, значи. Трябва да отговорим на един важен въпрос - искаме ли да се върнем.
Викове да и не ме заляха като вълна.
- ТАКА - викнах над прибоя - ако искаме да се върнем, вече знаем че това ще стане само с магьосническа помощ, а ако Антон е разбрал правилно онези ученици снощи - елфите са десетократно по-способни магове от хората. - всички които се зачудваха дали пък си струва да се върнем се почувстваха притиснати и започнаха да протестират.
- ДА! - викнах доволен че съм надарен с такъв мощен глас - но пък ако не искаме да се върнем - защо сме тук. Трябва да видим какво има по тоя свят, трябва да видим всичко за което сме мечтали и да му се порадваме докато можем. Така де, тоя град ще ни омръзне рано или късно, защо да се лишим от елфически красоти и какво ли още не.
Определено манипулирах всички доста нагло, но пък до голяма степен бях прав. Коста ми пригласяше с разумната обосновка на това, което аз говорех. Като цяло успяхме да убедим малките, и големия Владо. Антон каза че ако ще правим нещо такова ще трябва да се подготвим мноого стабилно, но ние с Коста бяхме помислили за това и изложихме един бърз списък с неща необходими за едно такова пътуване.
- Ива? - подех аз - какво ще кажеш да ни мотивираш с песни из пътя?
- Ами вие изглежда сте си преценили какво ще правите, какво изобщо ме питаш - леко обидено отвърна ми тя. Беше права разбира се, но нямаше как.
- Ами по-добре с твоята благословия и присъствие отколкото без. А и го правим с цел по-стройна организация. Все пак имаш мнение което има значение ако излага нещо ново.
- Ами няма да оставам тука сама, но и не ми се бие път пеша, колко - тя погледна картата - 10 дена до следващия град.
Права беше. И хлапетата нямаше да издържат. Чудно дали можехме да хванем да се лепнем към някой търговски керван. Все щеше да се намери една що годе свободна каруца, за не много пари. Изказах предложението си. Ива го прие що-годе, но останалите възроптаха...
Свечери се когато решихме на следващия ден да се разделим и да пробваме да намерим керван, докато други търсеха да закупят каруца или друг метод да поемем към елфските земи. След задълбочено разглеждане на картата с цел зазубряне стигнахме до извода че за около месец може да пристигнем из елфски територии. Границите бяха съвсем на око направени, но поне имахме нещо. По пътя щяхме да преминем 3-4 града, но не се упоменаваха никакви подробности за тях.
Похарчихме нова половин жълтица и си осигурихме покрив, вечеря и закуска на следващия ден. Тази нощ спах по-малко и мислих повече. Мислих за Албена, мислих за багажа, които да вземем. Мислих за пътуването. Мислих как да потренирам с тоягата. Мислих как трябва да подновя тренировките си за да не стане някой фал точно тук. Мдаа.... с нагласата че сега е около 10 и че утре трябва да стана в 7 се унесох. Обикновено успявах да се програмирам сам по този начин.
ИИ: да, знам, много претупано, но вие сте хората дето не сте в сесия, а не пишете ваш'та кожа.
- Добре, да видим сега. Избора е прост. Или оставаме тук или тръгваме, нали така? - успях да прикова вниманието в кратка пауза на хаоса на масата. Огледах ги и доволен че повечето ме слушат продължих - така, значи. Трябва да отговорим на един важен въпрос - искаме ли да се върнем.
Викове да и не ме заляха като вълна.
- ТАКА - викнах над прибоя - ако искаме да се върнем, вече знаем че това ще стане само с магьосническа помощ, а ако Антон е разбрал правилно онези ученици снощи - елфите са десетократно по-способни магове от хората. - всички които се зачудваха дали пък си струва да се върнем се почувстваха притиснати и започнаха да протестират.
- ДА! - викнах доволен че съм надарен с такъв мощен глас - но пък ако не искаме да се върнем - защо сме тук. Трябва да видим какво има по тоя свят, трябва да видим всичко за което сме мечтали и да му се порадваме докато можем. Така де, тоя град ще ни омръзне рано или късно, защо да се лишим от елфически красоти и какво ли още не.
Определено манипулирах всички доста нагло, но пък до голяма степен бях прав. Коста ми пригласяше с разумната обосновка на това, което аз говорех. Като цяло успяхме да убедим малките, и големия Владо. Антон каза че ако ще правим нещо такова ще трябва да се подготвим мноого стабилно, но ние с Коста бяхме помислили за това и изложихме един бърз списък с неща необходими за едно такова пътуване.
- Ива? - подех аз - какво ще кажеш да ни мотивираш с песни из пътя?
- Ами вие изглежда сте си преценили какво ще правите, какво изобщо ме питаш - леко обидено отвърна ми тя. Беше права разбира се, но нямаше как.
- Ами по-добре с твоята благословия и присъствие отколкото без. А и го правим с цел по-стройна организация. Все пак имаш мнение което има значение ако излага нещо ново.
- Ами няма да оставам тука сама, но и не ми се бие път пеша, колко - тя погледна картата - 10 дена до следващия град.
Права беше. И хлапетата нямаше да издържат. Чудно дали можехме да хванем да се лепнем към някой търговски керван. Все щеше да се намери една що годе свободна каруца, за не много пари. Изказах предложението си. Ива го прие що-годе, но останалите възроптаха...
Свечери се когато решихме на следващия ден да се разделим и да пробваме да намерим керван, докато други търсеха да закупят каруца или друг метод да поемем към елфските земи. След задълбочено разглеждане на картата с цел зазубряне стигнахме до извода че за около месец може да пристигнем из елфски територии. Границите бяха съвсем на око направени, но поне имахме нещо. По пътя щяхме да преминем 3-4 града, но не се упоменаваха никакви подробности за тях.
Похарчихме нова половин жълтица и си осигурихме покрив, вечеря и закуска на следващия ден. Тази нощ спах по-малко и мислих повече. Мислих за Албена, мислих за багажа, които да вземем. Мислих за пътуването. Мислих как да потренирам с тоягата. Мислих как трябва да подновя тренировките си за да не стане някой фал точно тук. Мдаа.... с нагласата че сега е около 10 и че утре трябва да стана в 7 се унесох. Обикновено успявах да се програмирам сам по този начин.
ИИ: да, знам, много претупано, но вие сте хората дето не сте в сесия, а не пишете ваш'та кожа.
If this is empty this doesn't matter
Put that in your ramen and eat it!!
Put that in your ramen and eat it!!
-
Dreben_ama_Vreden
- Posts: 268
- Joined: Thu May 06, 2004 4:37 pm
- Location: Варна
- Contact:
Тааа... Какво да ви разказвам. Решихме, или просто оня, дето се изживяваше като шеф на групата реши, че всички пътища водят към елфите. Щем не щем, трябваше да се примирим. Прав беше човекът - ако искаме да се върнем - при елфите. Ако не искаме - ами пак при елфите.
На сутринта се разделихме да търсим транспорт, като една групичка остана да разпитва из кръчмата има ли някакъв начин да потеглим натам в най-скоро време. За съжаление, аз бях към тази група. А исках да се пораздвижа из града. Оставих другите да се оправят сами, а и без това нямаше да съм им от помощ. Изстрелях се от странноприемницата и разбрах, че средствата ми с свършили.
Реших да приложа един трик, научен от учебника по литература. С него едно хлапе се беше издигнало до консул... Стъпих към един човек, който приличаше на паралия и приложих номера.
- Бате, дай пет пари.
Отговорът беше ритник, който ме изпрати няколко метра назад. Трябваше да намеря други средства за изкарване на мангизи.
На сутринта се разделихме да търсим транспорт, като една групичка остана да разпитва из кръчмата има ли някакъв начин да потеглим натам в най-скоро време. За съжаление, аз бях към тази група. А исках да се пораздвижа из града. Оставих другите да се оправят сами, а и без това нямаше да съм им от помощ. Изстрелях се от странноприемницата и разбрах, че средствата ми с свършили.
Реших да приложа един трик, научен от учебника по литература. С него едно хлапе се беше издигнало до консул... Стъпих към един човек, който приличаше на паралия и приложих номера.
- Бате, дай пет пари.
Отговорът беше ритник, който ме изпрати няколко метра назад. Трябваше да намеря други средства за изкарване на мангизи.
Колко бързо се развиваха нещата. Сякаш се намирах в онези големи въртележки, на които ме водеше леля, когато й бях на гости във Франция. Завъртях се веднъж след сблъсъка с гадния тир и оттогава не спрях. Цветове, гласове, личности и събития се въртяха в цветно-шумна вихрушка. А аз се губех някъде и стоях на едно място.
Нямах мнение относно пътуването. Всичко ми беше до известна степен безразлично. Вървях като робот, гледах като робот с любимото "нищо" изражение и спях с отворени очи, въпреки че и така гледайки нищо не виждах. Дали да си наложа да ме интересува? Ама защо? Милиони мислени диалози провеждах със себе си и стигах до заключението, че и това омръзва бързо.
През нощта извадих от сака си палците... Бяха вече леко захабени, панделката се бе съдрала на места. Вече и балетът не ми липсваше. Това безразличие ме побъркваше отвсякъде. Какво ще ми помогне да се измъкна от това ужасно състояние? Музика.... Мда, CD player-ът си беше почти напълно зареден, та аз дори не го бях слушала откакто попаднах "тук"...
Oh how I wish
for soothing rain
All I wish is to dream again
My loving heart,
lost in the dark
Once and for all
And all for once
Nemo my name forevermore....
И натиснах копченцето STOP и заспах.
На сутринта се чувствах доста по-добре като изключим болката във врата. Е, пак не говорех много, но имах желание да съм сред останалите, да ги слушам ( пък даже ги чувах и разбирах ) пък и това щеше да стане постепенно. Пак излязохме в града. До колкото разбрах търсехме ( ние ли? всъщност аз само подтичвах зад останалите ) средство за придвживане... Излшно е да казвам, че за малко да се загубя сред всички тези хора пък и с черната перелина под напичащото слънце бях като пиле в алуминиево фолио... След като ме настъпаха 6-7 пъти, блъснаха ме едно 16 и усетих що е пот в истинския смисъл на думата, леших да си се върна обратно. Горе-долу бях научила пътя пък останалите едва ли бяха забелязали липсата ми.
Трябваше да си намеря занимание... След като около 20 минути обиколих нашата гостоприемница забелязах че на едно място на около 6 метра от конюшнята ( или каквото беше онзи вонящ обор ) се събират малко по малко хора.. Преди кръгът да се е стеснил съвсем се доближих и аз.
Малко момиченце с яркочервена коса сплетена на много плитки, които стигаха до петите й беше седнало върху някакъв сандък и свиреше на нешо средно между арфа и флейта... Тя хем плъзгаше белите си пръсти по странни струни ( бяха направени от водорасли - май-) и духаше през една тръбичка (тя приличаше на направена от корал), която беше закрепена на някаква странна мида.
Едно друго момиче, доста по-голямо, облечено в шалвари от разноцветни шалове, танцуваше удивително в такт със странните звуци, които издаваше непознатият инструмент. По краката й имаше голямо количество гривни, направени я от камъчета, я от разноцветни мъниста и стъкалза, намираха се и цветя, а също и мидички и рапанчета (може би). Кожата й беше порцеланово бяла, а косата... Наистина имаше много интересна коса, дълга, къдрава и синя, като всеки отделен кичур блестеше в различен нюанс на синьото.
За моя изненада, когато по време на танца вдигна косите си на горе забелязах, че няма уши. Какво ли се чудя, то по тези земи сигурно и дракони има. Нищо чудно и нагънатороги шнорхелоподобни квакльвци да виреят в горичките. Очите й бяха синьо-зелени, миглите - зелени, а по скулите блестяха или сини люспи или просто имаше странен тен.
Танцуваше наистина прекрасно... Дори аз, дето уча толкова време и се води че имам талант й завидях. Може би тя имаше свободата да танцува както ритъма й диктува, както тя го усеща, а не като при мен - дето ми диктува един противен хомосексуалист в розов чорапогащник. Леле как ми се искаше да затанцувам и аз... Звуците бяха омагьосващи...Можех да седя и да я наблюдавам цял ден, или пък и аз да се развихря, но стеснителността ми надви цябото желание.
Нямах мнение относно пътуването. Всичко ми беше до известна степен безразлично. Вървях като робот, гледах като робот с любимото "нищо" изражение и спях с отворени очи, въпреки че и така гледайки нищо не виждах. Дали да си наложа да ме интересува? Ама защо? Милиони мислени диалози провеждах със себе си и стигах до заключението, че и това омръзва бързо.
През нощта извадих от сака си палците... Бяха вече леко захабени, панделката се бе съдрала на места. Вече и балетът не ми липсваше. Това безразличие ме побъркваше отвсякъде. Какво ще ми помогне да се измъкна от това ужасно състояние? Музика.... Мда, CD player-ът си беше почти напълно зареден, та аз дори не го бях слушала откакто попаднах "тук"...
Oh how I wish
for soothing rain
All I wish is to dream again
My loving heart,
lost in the dark
Once and for all
And all for once
Nemo my name forevermore....
И натиснах копченцето STOP и заспах.
На сутринта се чувствах доста по-добре като изключим болката във врата. Е, пак не говорех много, но имах желание да съм сред останалите, да ги слушам ( пък даже ги чувах и разбирах ) пък и това щеше да стане постепенно. Пак излязохме в града. До колкото разбрах търсехме ( ние ли? всъщност аз само подтичвах зад останалите ) средство за придвживане... Излшно е да казвам, че за малко да се загубя сред всички тези хора пък и с черната перелина под напичащото слънце бях като пиле в алуминиево фолио... След като ме настъпаха 6-7 пъти, блъснаха ме едно 16 и усетих що е пот в истинския смисъл на думата, леших да си се върна обратно. Горе-долу бях научила пътя пък останалите едва ли бяха забелязали липсата ми.
Трябваше да си намеря занимание... След като около 20 минути обиколих нашата гостоприемница забелязах че на едно място на около 6 метра от конюшнята ( или каквото беше онзи вонящ обор ) се събират малко по малко хора.. Преди кръгът да се е стеснил съвсем се доближих и аз.
Малко момиченце с яркочервена коса сплетена на много плитки, които стигаха до петите й беше седнало върху някакъв сандък и свиреше на нешо средно между арфа и флейта... Тя хем плъзгаше белите си пръсти по странни струни ( бяха направени от водорасли - май-) и духаше през една тръбичка (тя приличаше на направена от корал), която беше закрепена на някаква странна мида.
Едно друго момиче, доста по-голямо, облечено в шалвари от разноцветни шалове, танцуваше удивително в такт със странните звуци, които издаваше непознатият инструмент. По краката й имаше голямо количество гривни, направени я от камъчета, я от разноцветни мъниста и стъкалза, намираха се и цветя, а също и мидички и рапанчета (може би). Кожата й беше порцеланово бяла, а косата... Наистина имаше много интересна коса, дълга, къдрава и синя, като всеки отделен кичур блестеше в различен нюанс на синьото.
За моя изненада, когато по време на танца вдигна косите си на горе забелязах, че няма уши. Какво ли се чудя, то по тези земи сигурно и дракони има. Нищо чудно и нагънатороги шнорхелоподобни квакльвци да виреят в горичките. Очите й бяха синьо-зелени, миглите - зелени, а по скулите блестяха или сини люспи или просто имаше странен тен.
Танцуваше наистина прекрасно... Дори аз, дето уча толкова време и се води че имам талант й завидях. Може би тя имаше свободата да танцува както ритъма й диктува, както тя го усеща, а не като при мен - дето ми диктува един противен хомосексуалист в розов чорапогащник. Леле как ми се искаше да затанцувам и аз... Звуците бяха омагьосващи...Можех да седя и да я наблюдавам цял ден, или пък и аз да се развихря, но стеснителността ми надви цябото желание.