Зовът на фантазията - ІІ Глава - В непознати земи

[Dark_Lord_]

- Фея ? - очудено си повтарях аз.. - Една мъничка фея. - чертаех някаква болна диаграма върху пясъка, с който градският площад беше покрит.
- Мда. Добре, че бяха те, иначе дори и до "плондира" нямаше да стигнем.
Адашът ми се намеси в разговора.
- Точно така, онзи Грамадния, не ми изглеждаше особено миролюбив, по-скоро беше гладен и ядосан.
- До сега се натъкнахме на елфи, феи, огре... - броях на пръсти и в ума ми изпъкваше ясно лика на всяко от тези създания - красивата Авеан, която ни помогна толкова много, малките феички излезли все едно от приказките и огромното създание с жълтеникав отенък на кожата.
- Според мен беше нещо друго. - Алекс се загледа в сградите, които опасваха града. - И освен това си мисля, че мястото, на което се намираме всъшност не е малко селце, а огромен град.
- Вижте онези кули там... на север. - Владо сочеше поне редица от сивкави кули, които несъмнено принадлежаха на някоя голяма постройка. Беше приказно, досущ като феите, които неможаха да ми излезнат от главата, но нещо друго привлече вниманието ми.
- Вижте там !!! - този път аз посочих една алея вдясно, която едва сега забелязах.
Мястото всъщност представляваше занаятчийска уличка, а именно висящата табела с нарисуван ковачки чук и око под него, ме накара така рязко да посоча находката си.
- Сто на сто ще има нещо полезно. Ако има магьоснически магазин можем да питаме...
- Не ставай, смешен Владо - сряза ме адашът - Какво ? Ще отидеш при някой белобрад мнителен старец и ще му кажеш, че идваме от място, където магия няма и все пак сме сумати хиляди години напред в развитието ? И какво мислиш ще направи той ?
- Едва ли ще ни прочете свитък за телепортация, като в Диаблото.
Това вече беше прекалено...
- Добре, господинчо - измисли нещо по-добро от това. Не се и съмнявам, че ще измислиш нещо. Какво ще е този път ? Магия, с която да се върнем ? Ако толкова ви е страх аз ще отида да питам, а вас няма да споменавам.
- Никъде няма да ходиш, дребен. Освен това трябва да намерим и останалите.
- Ако те не намерят нас.
- Добре. Намираме останалите, намираме някъде да се подслоним и аз отивам да питам.
- Ще видим. За сега, единственото което ще ти кажа е да си държиш езика зад зъбите и да вървиш след нас. - Алекс ме задърпа нанякъде..
- Можеш и да ме пуснеш, разбира се. Колкото и да не ти се вярва и аз искам да се върнем час по скоро. Но все пак възнамерявам да остана поне за известно време. А сега наистина можеш да ме пуснеш.. Александре.

[Alaris]

Пуснах раницата на малкия Владо и го изгледах. Определено беше превъзбуден от текущото състояние на нещата, но не можеше да рискуваме да затрием още някой. При все че този град определено беше огромен, а още не бяхме влезнали в самия него а прекосявахме струпаните около него села. Високата поне 10 метра стена насреща ни, както и извисяващите се каменни кули определено придаваха на града онова така нужно за ролевите игри излъчване на древност и мистерия. Мъхът между огромните камъни, плющящите знамена, тримата стражи.. толкова истински, толкова близки. Ума ми продължаваше да се възхищава на всичките неща, които допреди седмица сам бе измислял. Премигнах и видях, че тримата изтупани с червеникави плащове и тесни черни панталони членове на градската стража наистина ни обръщаха прекалено много внимание. Все още и четиримата ми спътника бяха в необикновени за тукашните разбирания дрехи, а израженията ни определено нямаха нищо общо с тези на заобикалящите ни отдалеч минувачи. Войниците си размениха няколко думи и се насочиха към нас с широки крачки и оголили дръжките на мечовете си. Привлякох вниманието на останалите и им посочих новия проблем, а през това време онези дойдоха до нас и ни наобиколиха.
- Кои сте вие и какво търсите тука - заговори най-високият с недружелюбен тон. Изглежда ни мислеше за някакви проблемни типове и донякъде бях склонен да се съглася с него.
- Ние сме храб.. - малкия Владо започна, а адаша му усети на къде бие и веднага го дръпна за врата.
- Ние сме пътуващи книжовници - поде Коста с надеждата номера да мине и тук, а ние усетихме течението и веднага се опитахме да си придадем по-книжовен вид и изражение.
- Книжовници!? - повтори стражът и ни изгледа косо. Беше почти колкото мен на ръст, но определено ме задминаваше в другите измерения.
- Да, книжовници. И имаме нужда от достъп до града - отвърна Косьо, а аз усетих как вулкана в него набира сили.

Стражите се спогледаха, а единия изглежда беше по-наблюдателен от обикновено и забеляза черната връв на медальона ми. Направи крачка и го извади от пазвата ми. Изгледах го ядно изотгоре, но като видях реакцията му при вида на окото на Хор си замълчах и просто го прибрах обратно.
- Що за магьоснически символи са това, момче!? - изджафка ниския страж и ме изгледа с възможно най-заплашителния поглед, който можеше да отпрати към някой с глава по-висок от него.
Реших да блъфирам докрай, пък ако не станеше ... щях да му мисля после.
- Аз съм чиракът на Ардай. Името ми е Алексанър, а тези са мойте помощници. Ако бихте ни указали пътя към градските порти ще съм ви благодарен. Пътят ни беше дълъг и изтощителен. - с това изгледах в очите високия страж и тайничко се замолих тук да не са чували за споменатия селски чародей.
Високият пусна още един изпитателен поглед на дружинката ни и спря очи на Ива. Дългите думи и спокойния тон го бяха объркали допълнително.
- Хубаво - каза той почти безгласно и с някаква твърде очевидна неприязън към фактите... или поне изфабрикуваните факти. - Таксата за влизане е 15 %*&#* за човек, портата е там. - и той посочи вяло, след което махна на другарите си и бързо продължиха по пътя си.

- И ся кво, млади ми чирако - обади се с насмешка Ива и огледа пейзажа - нямаме пари.
- Остава ни да ги изкараме, тогава. - обади се Коста - Тея тухли отзаде все за нещо стават, ако намерим някой амбулантен търговец наоколо.

[cherno_slance]

“ Това явно не става по този начин – трябва да питам Елена за материалноправната квалификация . Тя точно с такива неща се занимава , между другото “
Затворих лап топа и облегнах глава на стъклото на автобуса . Хубав автобус – луксозен , бърз , комфортен . За има няма пет часа трябваше да ме закара от София в къщи , в Бургас . Вместо това – отбивка по забутнани пътища , постепенно превръщащи се в третокласни , изровени асфалтови коловози . Накрая кална яма , в която иначе печениият шофьор взе ,че натика автобуса . “ От тука няма измъкване скоро “ . Излязох от “ Сиелата ” и си пуснах дикциорито . Барем хвана някоя и друга дума от тоз инглиш . Траках си думички от единия език на другия и обратно и изведнъж светня някакъв надпис . Хич не разбирам от компютри , но с Линукса е лесно , на български ти е написано , като за идиоти , туземци ….
“ Искаш ли да продължиш ? ” Нещо гнило имаше тука , и за момент се поколебах . Накрая реших , че програмата нещо се прави на по – интелигента от мен – искаше нещо дето не разбирах за какво точно й трябва .
Не се колебах дълго . Накрая натиснах “ да “ без повече да се замислям . Машинката беше толкоз тъпкана с антивирусни , че ако беше жив човек от носа й щяха да се сипят антибиотици на цели таблетки . Можех да натискам квото си искам – по умни хора се бяха погрижили за безопасността на данните ми ….
Продължих още малко с речника и по – едно време неудържимо ми се приспа . Отново облегнах глава на стъклото . Слънцето ме напече и усетих , че се размеквам . Имах право да се размекна – връщах се от последния си държавен изпит в СУ . След толкоз четене , отлагания и едно късане се връщах като успял , бял , млад мъж с амбиции за по нататъшна кариера . По умни и паметливи , че и работливи момчета и момичета бяха си ги взели на първите дати . Не бързах чак толкова – чел съм толкова години , преди това толкова време отиде да вляза право в Климент Охридски – можех и бях пожертвал два три месеца за да изкарам по добри оценки .
….. “ не че това има някакво значение . Все пак се намираш в България . Тук никакво усилие няма значение . Не ако не те огрее е късмета … и някоя гадна връзчица с еди кой си … мамка му , не съм спал истински от месеци …. ”

Събудих се насред някакъв странен площад .
Град .
Коне по улиците .
Ченгета с брони и мечове .
Каменни настилки вместо асфалт .
Глъчка , тълпа насред улиците , мръсотия и разкош в контраст , който би разплакал поетите .

“ Тва е сън “ . Не мога да стърча насред средновековен площад в най – скъпия си костюм , с лаптопа под мишница и … да не сънувам . И хората около мене да ме зяпат с кротко любопитсво – повече заради дрехите ми , отколкото за дето до преди секунда ме е нямало на това място . Рекох всичките тези доводи на самия себе си – естестено без рузултат . Опитах се да си спомня кои бяха същностните черти на съня според Фройд – Изместване , сгъстяване , картинност - в смъсъл на атемпоралност и липса на логически преходи ….
Обаче в образите на профучаващите конници и дюкянчето отсреща не усещах никаква алегоричност – те си бяха това , което виждах . Не носеха никакво послание от подсъзнанието ми .
За сгъствяване и дума не можеше да става . Реалността има една неподражаема пищтна разточителност . Само тя – обективната действителност може да си позволи просто да съществува , да бъде . Без други връзки и взаимовръзки , освен повсевместно действащите физически закони .
За всеки случай се вгледах в тъмночервеното по полата на преминаваща дама … напомняше ми за домашното сладко на мама от едно време – обаче дамата не намекваше с нищо , че едновремено с това може да бъде и домашно слядко от бухти , пълни с ягодов пълнеж …
За картинност , атемпоралност и липса на логически преходи в ставащото – тезата издишаше съвсем . Съвсем плавно си се лееше вселената около мен . Гладко като замисъла на Бог .
Което означаваше че или съвсем съм превъртял от учене – или се случва очевидното … тоест намирам се някъде адски , ама адски далеч от вкъщи . И всичко с което разполагам е костюм от 2004 година , произведен в България и нося лаптоп , който в близките хиляда години няма да види презареждане с ток …. А да – и паспорт . Не че вярвах наблизо да има посолство на родината ми . Със същия успех можех да съм се озовал и на канибалски остров . Тук нямах никакви шансове .
“ Бива ме доста в ръкопашния бой , пък и съм набитичък , не съм от кекавите .. Ми кажи го на първия , който ти извади нож или сабя , или бухалка ….. Заменям лаптоп и имитация на армани за свясно оръжие … някой достатъчно тъп да се навие на трампата ?“
- Драги ми , Антон Николаев Фотев – рекох на себе си – ако не се размърдаш си загазил много , ама много яко .

[Dark_Lord_]

Глъчката зад ъгъла привлече вниманието на пазачите, те ни изгледаха през рамо още веднъж и изтичаха да видят за какво е цялата патаклама

- Кой идва с мен ? - естествено това бях аз. Кой друг щеше да се забърка в кашата ? Задърпах Алекс за ръкава.
- Не сега, Владо.. тряя да изглеждаме невинни в очите на ниските момчета.
- Аз трябва да видя какво става.. ще отида да надникна само. - обърнах гръб на приятеля си, но той ме хвана за рамото. Просто се обърнах и го изритах с всички сила в пищяла и тръгнах да бягам, оставяйки му раницата си.. - И да ме чакате зад портата.. - това бяха последните ми думи. Знаех само, че никой от држината не ме последва.
На площадът се бяха събрали няколко дузини человеци, които с интерес си шушукаха нещо. Там бяха и първата групичка стражници и онези от портата.
- Колко познато. - запроправих си път през тълпата пред мен и с известна доза усилия видях какво е станало - Двама стражника държаха за ръцете едно момче, доста по-голямо от мен. То носеше необичайни дрехи и за моя изненада на земята до него имаше нещо, което не принадлежеше на тукашните хора - портативен компютър. Стана ми ясно.. Огледах по-внимателно - Обектът между стражата нямаше шанс да избяга - двамата му бяха извили болезнено ръцете, но изглежда, че и той не им беше останал длъжен - под шлема на по-дребния се стичаше струйка кръв. Клекнах и трескаво заопипвах земята. Хванах един камък и го запратих в лицето на раненият, той се хвана за лицето и отпусна хватката..
- Сега ! - шмугнах се в центъра на кръга и изблъсках другият стражник в корема, като усетих, че нещо гадно става в областта на рамото ми.
Човекът до мен клекна взе си партакешите и двамата минахме през уплашената тълпа. Аз бягах най-отпред а той ме следваше по петите, но бях сигурен, че същото правят и поне десетима стражника.
- Мъртъв съм, не трябваше да го правя ! Сега ме гони градската стража ! - бях постъпил тъпо естествено, но си заслужаваше ! Този беше от нашия свят !
- Къде ме водиш ?
Без да казвам нищо посочих портата на десетина метра от нас. Шмугнахме се и под нея и там между върху една купчина бурета бях видял Адашът и Алекс да стоят по турски...
Единственото, което успях да кажа преди белите ми дробове и сърцето ми да се пръснат беше -
- Бягайте !

[Andras]

Никога през живота си не съм се изправял и побягвал толкова бързо, както при онова "бягайте" на дребния. Другите двама вече бяха отреагирали и набираха скорост по мръсната улица. Ако се измъкнех от тая каша, щях с най-голямо удоволствие да оставя оня идиот, дето ни навлече градските стражи, да бъде обесен на портите. Зад нас се чу нов вик, този път "Дръжте ги, в името на херцога!!!". Добре, след като крещат дръжте ги, помислих, поне няма да тръгнат те да ни гонят. За нещастие мернах с периферното си зрение трима мъже на седла, които се отзоваха и пришпориха животните си. Усетих тропот зад гърба си и няколко секунди по-късно почти се блъснах в гърба на Алек, пред който стоеше конник с изваден лек меч. Обърнах се инстинктивно, само за да видя другите двама.
-Чухте стражата на Негово височество, предайте се.-Конникът отпред изрече това с такава интонация, че при други обстоятелства, би ме напушил смях. Още повече, че външният му вид не издаваше повече от 16-17 години и умствено го опреличих на силно подмладен Кетлинг.
-Изпълнявайте, или ще ви посека!-Видът на това хлапе действително показваше, че щеше да го направи. Предвид приликата на тукашните порядки със средновековните, заключих, че вероятно се мъчеше да си изкара рицарска чест с подобни доблестни дела.
-Хора, оставете тия тояги на земята, така няма да стане.
-И после 'чирако' Александър?
-И после ще видим.-Отвърнах на Владимир и се наведох да оставя своята. Другите трима ме последваха и 'Кетлинг' със самодоволна усмивка отдаде чест на приближаващата се стража.
-Оставям тези безчестни люде във властта ви!
-Казваха че били ученици на някакъв магьосник, благодарим господине. Смело от ваша страна, ако действително се бяха оказали такива.
-Ние ДЕЙСТВИТЕЛНО сме такива.-Сега вече щях да натрия носа на гавазите и натегача с лигавата физиономия.-Александър, ще благоволиш ли да затворим Кръга на Неведомият Щит?
Преди да получа отговор, сритах леко тоягите на земята, така че да допрат краищата си в нещо като четириъгълник около нас, надявайки се, че останалите ще поемат щафетата.
-Да го затворим!- четиримата се хванахме за ръце и Алек започна да реди неразбираеми измишльотини. Стражите и 'Кетлинг' с двамата си спътници се спогледаха, не знаейки какво точно да предприемат. По едно време изглежда решиха, че е най-добре да ни заколят преди да сме довършили, защото заеха отново бойни пози и аз сритах 'чирака' да поприключва. Гласът му се извиси театрално за последен път, след което коленичи пред тоягата си.
-Какво точно правите?!
-Не ти препоръчвам да разбереш.-Стражът насочи леко оръжието си към мен и призовавайки цялото си самообладание вдигнах ръка, докосвайки върхът на копието му точно над тоягата. Съответният спря и се отдръпна. Първата схватка спечелена.

Вече 15 минути стояхме в тази патова ситуация, когато някой най-сетне реши да предприеме нещо. Очевидно това не бяхме ние четиримата, защото единственото разумно действие би било да стоим с безизразни вглъбени физиономии между четирите сопи. Първи на напрежението и на нарастващото количество зяпачи и войници не издържа 'Кетлинг', който обяви екзалтирано, че отива да доведе помощ изнасяйки се към кулите в далечината. Искрено му пожелах конят да го приземи със счупен врат в някоя тъмна уличка и то не само, защото се страхувах да не доведе човек, пред когото номерът ни просто няма да мине. Останалите продължиха да чакат, като периодично пробваха да доближат оръжията си, но биваха пресрещани от наша длан и се отказваха.
Безплодното киснене на едно място започваше да отмалява краката, но никой не се наемаше да покаже слабост, като клекне. Проточи се час, два, слънцето тръгна към заник и в крайна сметка ние се принудихме 'да изпратим с почит залязващият светлик', сядайки по турски, но все така мъчейки се да запазим невъзмутими изражения. Най-добре беше да не мислим за нищо - нито за абсурдността на ситуацията, нито за съдбата на заловените или изпратените кой-знае къде от феите. Минувачите постепенно се разотиваха, заменяйки се от нови, а стражите почти замениха първоначалната уплаха и почуда с досада. Голямото раздвижване дойде надвечер, когато кандидат-рицарят дойде заедно с някаква карета. Цивилното население като по команда се разнесе, стражите отдадоха чест и от каретата се смъкна един съсухрен човек на средна възраст с везана дреха.
-Магьосник?
-Втасахме я.
Човекът се приближаваше мълчаливо към нас със неприятно устремена крачка.
-Що за противна и нагла шарлатания е да се подигравате с магията насред тия земи!!!
-Вади томчето, преди да ни е опекъл!
Разрових се в раницата и измъкнах светкавично книгата, отваряйки я на титулната страница.
-Всъщност, наша единствена цел беше да ви представим безценната информация на този ръкопис...

[Alaris]

Това минаваше всякакви граници на лудост, който сам бих начертал. И нещата прогресивно се влошиха с пристигането на магьосника. Определено в неговите очи бяхме толкова жалки колкото и в собствените си представи.
- Всъщност, наша единствена цел беше да ви представим безценната информация на този ръкопис...
- И това ви дава основание съзнателно да лъжете местната власт, да правите зулуми и подобни сцени - каза той без да погледне книгата, като при последното подритна тоягите около нас.
- Вие маг ли сте? - избегнах въпроса аз и тръгнах да се изправям. Някакъв ситнеж до мен постави острието на меча си пред лицето ми, но аз най-невъзмутимо го отместих с ръка и бързо се извисих над него. Той ме изгледа леко раздразнено и допря меча в хълбока ми.
- Пред вас стои Агалор, пръв помощник от тукашния клон на Великата Академия на магиите... - последва пауза през която всеки от нас разбра че приповдигнатия тон означаваше само че това е момчето за кафе на шефа. Двама стражи довлякоха съпротивляващия се Владо и още един индивид облечен в костюм. По очите му си личеше - наш човек( ).
- Тези двамата претендират да са с тях. Хванахме ги докато се опитваха да избягат от стражата.

Магът огледа жалката ни дружинка и след това се обърна и изгледа надничащите зад ъгъла на алейката любопитни селяни.
- Добре, вържете ги. До второ нареждане са измамници и крадци. - каза той с въздишка, взе книгата и се качи в каретата. - Водете ги след мен за разпит - завърши той и хлопна вратичката, а каретата пое по калдъръма.

Последва експедитивното ни овързване с дълго грубо въже, след което ни подкараха по улицата, през портата и към сърцето на града.
- Поне влизаме безплатно - казах аз на тези около мен, с надеждата да разведря малко обстановката. Някак не можех да се почувствам заплашен от нисичкия борниран човек до мен или пък от детинската физиономия на рицарчето на коня.

Вървяхме напред, а тълпата хора се разделяше за да ни направи път и ни гледаше с интерес. Продължавахме да сме луда дружинка.. поне откъм изглед. Слънцето явно се беше отегчило от залеза си и се беше скрило зад крепостта в центъра на града. Картинката безбожно много ми напомняше на последните нива на Serious Sam 2 където някаква огромна катедрала бълваше светлина. Изобщо - красива картинка, вгорчавана единствено от нисичкото нещо до мен, което своевременно ме подръчкваше с меча като се загледам нанякъде. Къде ми беше сега музиката... една бърза дозичка адреналин би ми помогнала доста в убеждаването му да престане. Поради липсата на стимул обаче си вървях, мърморех си нещо под носа и се оглеждах. Града беше доста голям. Точно такъв какъвто бих си го представил при други обстоятелства - 2-3 етажни сгради със зидан първи етаж леко вкопан в земята. Срещаха се и изцяло зидани сгради, но по-рядко. Покривите си бяха плоски, вероятно поддържани от големшки греди. Изобщо добре устроен град си беше.

Хората около нас изглеждаха доста добре като за средновековно общество. Повечето жени бяха облечени с добре изработени вълнени и ленени дрехи, а понякога мярках красиви пъстри одежди. Мъжете се придържаха към функционалното и бяха облечени в груба аба и лен, като току се срещаха някой по-модни люде.

Съзерцанието ми беше нарушено от поредното ръчване в ребрата от страна на нисичкия човек. Аз спрях, изгледах го с цялата злоба която можеха да излъчат свъсените ми над него прави вежди и продължих. От този момент той спря да ме ръчка.

В общи линии ходехме около 15 минути мълчаливо защото всеки опит за разговор беше пресичан от стражите и мечовете им. Накрая стигнахме някаква съвсем обикновена 3-етажна сграда отстояща на около 200 метра от портите на цитаделата. В дъното на тясната алейка до къщата видяхме каретата и някаква конюшна обслужвана от няколко дечица.

От малкия балкон на втория етаж познатия ни маг махна на стражите да ни въведат вътре. Изненадващо след като влезнахме, военните си заминаха бързо бързо затваряйки вратата след себе си.
- Помогни ми да смъкна въжето - прошепнах на Косьо, след което за 3-4 минути успяхме да освободим всички от въжето.
- Е.. аз съм Александър, а това са Коста, Ива и двамата Владовци. - казах аз след което погледнах въпросително новия член на "екипа".
- Ъммм... Казвам се Антон.. - отвърна той и се зае да претегля точно кой от хилядите си въпроси е най-уместно да зададе.
- Не, не знаем как да се върнем. Не, нямаме идея как и защо сме тук - превари го Ива.

- Откъде намерихте тази книга? - чу се от стълбите в края на широката и просто обзаведена стая.

[Guest]

-Първо , с кого имаме честта да разговоряме - намесих се с инстинктивен импулс . Осанката , интонацията и цялостното излъчване на идещия срещу нас домакин предизвикваше в мен автоматична ответна реакция .
- Професор Вейдрин . Преподавам Егрегомология – каза го по начин , който остави в нас ясното внушение , че НЕ бива да си казваме имената , докато Той не се сети да ни попита за тях . Дори походката му изрязяваше властност и досада към самата мисъл да изтърпи секунди загубено време , в които ние спе представяме с имената си . Реших да карам през просото . Ако не му привелчахме вниманието след секунда щеше да ни пехвърли като маловажен поблем на някой писар от деловодството ... и край с нас , прощавай ти роден свят . Пробвах директно :
- В такъв случай концепции като Гносеологическата парадигма и Медиаторската идея за вертикалното триединство са гранични на вашата специалост ?
- ..шшшт – прошепна зад мен Владо на Алекс – за кво вертикално триединство говори тоя ?
- За Небе , Човек и Земя – прошепна по – високият – остъй го да говори .... за тва е учило момчето – да мъти главите на хората .
- Мммда ! Би могло да се каже и така – едрият , достолепен , петдесет годишен мъж авторитетно кимна с глава – макар и това да е едно доста агресивно твърдение от интелектуална гледна точка .
- Рискът е за практиците , но за хора , отдали се на благородното изучаване на нещата в тяхната цялост и абстрактност – любитството е задължително ... Ако това минеше , проблема с липсата ни на магически сили отпадаше автоматично . В нито една вселена природните и бюрократичните закони не позволяваха в една и съща личност да се събират качества на книжен плъх и боец-маг , или на абстрактен математически гении и счетоводител с практически усет към парите на клиентите ..... да му е....ш и май....а - винаги едното умение или качества липсваше . Не виждах причини тук да е така .
- Вие сте САМО книжници ? – с леко наскърбен тон попита г-н Вейдрин и мигновенно разбрах , че в тази вселена на магията се гледа като на дял от инжинерните науки . Това беше добре .... имаше шанс ( някакъв ) да се приберем в къщи . Но пък закучваше настоящият разговор .
- За съжаление , господин професор – позволих си лека усмивка , някаква странна смес между тази пред изпитващ и тази , която цъффа на муцуната ми , когато поредният спаринг премине към интензивната си част . Полекичка се приближих към него :
- По лошото е , че сме книжници от друго царство . От едно много далечно царство . Честно казано не разбираме много от практическа магия , но отбираме от логика ... Например в момента се питам дали имате специалност Нулева Трансгресия .
- О ... това е катедрата на професор Нимер . Честно казано .... половината там са ЧИСТИ книжници – каза го със същия леко презрителен тон , само че имаше и нещо недоизказано . Явно останалата половина бяха нещо , което го притесняваше ... Винаги има нещо важно в мълчанието на един професор . А ако това е мълчанието на декан на голям клон на Магическа Академия ? . Не каза разбира се нищо повече , аз също . Само за миг се гледахме , почти “ Насериозно ” . Не се стреснах . Уверен бях , че не би си позволил някой внезапен фаербол срещу образовани , културни хора , още повече насред собствения си кабинет . Освен това предполагах ,че имат нещо като специална част на тукашния наказателния си кодекс – да речем със състави с особен субект – магьосник ... Копелето не издържа проверката на погледите (шъ са пробва на мен , дето идвам от държавен изпит ) и атакува странично :
- .... А дали бихте могли да се представите , млади господа ? – надвеси се аристократично над нас домакинът ни . При този ръст му отиваше подобна маневра . Дори Алекс му идваше малко нисък . Някъде във внушителната къса брада се мярна зъбата усмивка ...
- И как образовани млади хора ... млади , но напреднали в учението адепти .... са си позволили да се замесят в скандал ..... Всъщност вие от коя академия сте ? Настъпи продължително мълчание . “ Ми сега ” ? :
- Нали ви казахме – от далечно царство сме .... и държим да се срещнем с вашия колега , завеждаш катедра Нулева Трансгресия . Имаме някой .... въпроси !

[Dark_Lord_]

Просто седях вкаменен и се питах на ум.. "Какви ги говори този? Какви ги говори тоя ? Какви ги говорят тия ? За какво по дяволите говорят всички ?".. и тъй като не исках да се намесвам в книжарски и магьоснически работи този път наистина реших да си държа гадния език зад зъбите. От време на време се опитвах да схвана нещо, но думите просто профучаваха около мен.. или пък ако случайно дочуех нещо то преминаваше през ушите просот ей тъй.. като вятъра.
Коста и магът.. или какъвто там беше сега бяха малко по-встрани от групата, но достатъчно близко за другите, че да ги чуват. Антон стоеше до Константин и двамата си пригласяха - единият казваше друго, другият прекъсваше първия, а магът просот ги караше да преповтарят всяко нещо. Така мина около час.. може и по-малко да е било, но обикновено скуката по време на пълно блеене ти се струва вечна. Магът седна преди секунда на един стол, който по-скоро приличаше на масивно парче мрамор под формата на петоъгълна призма, а Константин все още прав се опитваше да му обясни нещо с езика на жестовете.
- Та от къде казваш се сдобихте с тази книга ?
Погледнах Константин, който вече се беше зачервил. Погледнах и Алекс, който изглеждаше объркан от ситуацията.. и си казах поредното "Ами сега ? Втасахме я.. отново" Усещах, че е време някой друг от компанията да се намеси.
- Намерихме я като пресичахме граничната гора между този град и едно селце, далеч от тук. Имаше ограбен керван и под развалините намерихме тази торба - Антон посочи торбата на Константин, която съдържаше всички книги. Въпросната "торба" беше неговата раница, а и бях сигурен, че Антон си нямаше и представа от съдържанието на книгата. Друг въпрос е, ако новодошлият не беше научил някоя и друга специалност, свързано с четене на мисли, защото тогава щеше да му е лесно да отгатне, че аз прелиствах на ум всяка страница информация, която помних.
- Интересно. Много оригинално, не мислите ли ? Вървите си през гората.. керван, под развалините книга пълна с ценни книжа. Нямате си и представа, че книгата, която държа струва теглото на всеки от вас утроено и измерено в сребро. Имате късмет, драги ми... книжовници. Ще задържа книгата.. както и всички останали свитъци и записки, които имате, а в замяна на това ще ви пусна и ще ви платя.
- Звучи ли добре ?
Антон и Коста се изгледаха и първият отговори на магът..
- Ъм.. не съвсем. Първо искам да обсъдя няколко неща относно книгата с Катедра Нулева Трансгресия. Тогава може би...
- НЕ ! Книгата ми трябва.. СЕГА. Избирайте - или ви пускам по живо по здраво и забравяте за книгата или ще се наложи просто да я задържа и да ви пратя да гниете някъде.
"Втасахме я още повече" Не издържах...
- Приемаме предложението.. - това беше единственото, което казах.. дали бях сгрешил или се оказах прав.. незная. Просто ми се струва, че предложението беше добро - Щяхме да сме свободни, с пари в джоба и начисто.
Изглежда повечето бяха мълчаливо съгласни с решението ми... Магът просто щракна с пръсти и няколко стражника ни отведоха от сградата... Единият, който се оказа младокът от ескортът ни даде на всеки кесия.
- Във всяка кесия има по 50 сребърника. Ще са ви достатъчни, а сега се махайте и дано не се срещнем.. С тези думи двамата стражника се качиха на конете, които ги чакаха в конюшнята и отпрашиха от там, от където пристигнахме...
- Е.. предполагам, че пак обърках нещо ? - казах си аз и стиснах очи....

[cherno_slance]

- Не , всичко е наред - успокоих младия си другар , предварявайки гневната реакция на останалите - Не изпуснахме нищо особено - редовен достъп до библиотека в магически свят , място в студентските общежития , както и около 66 % от цената на книгата в пари .
- Ма той щеше да ни изгони без да ни даде нищо ? - защити се младия Диабло .
- Тоест да извърши грабеж насред собствения си кабинет ? - засече го Константин - тъкмо това и тъкмо там не можеше да направи . Идеята ни с Тонката беше да заменим парите срещу среща с г - н Нимер . Само че между двамата професори има нещо като неприрязън .... съвсем лека ...
Кимнах , това " Тонката " малко ме учуди . От доста време никой не ме беше наричал така . Малко в недоумение проумях , че хората в групичката ме приемат ... и то точно какъвто съм . С доста чепатия ми характер .
Поне не се заяждахме с младежа . Всъщност не защото не искахме да си го изкараме на някой , а защото изведнъж установихме , че сме гладни . Сериозно гладни . Освен това имамхе някакви пари . Запътих ме се към гостилничката от другата страна на площада , точно срещу входа на внушителната сграда зад гърба ни . Влязохме вътре и есетствено не открихме други свободни места , освен на бар-плота . Гостилничарят дойде .
... тоест гостилничарката дойде и мигновенно разбрах , че другарчетата ми са забравили своите поръчки , имената си , и къде се намират . Ако лейди Арвен от Властелина на Пръстените се опиташе да ви поднесе чаша чай и парче бекон и вие ще си глътнете езика .
Нямам предвид , че момичето приличаше на Лив Тайлър . Онази актриса е красива , но не е ... не е .... не е каквото очакваха милиони хора от моя свят .
Докато момичето пред нас беше точно това , което човек очаква да бъде щерката на онзи Елронд . Тоест едновременно нежна и величествена , дребничка и стройна , с най - нечовешки правилното и перфекно лице , стопляно от огромни , усмихващи се вълшебно , топли очи с лешникови на цвят ириси . Излишно е да казвам , че бях единствения от групата , който отклони поглед съзнанелно .
" Никога не гледай към жена , която може да те побърка само с присъствието си . "
- Моля аааа ... един малък с тоник ... изцепи Александър . Погледах го косо . Момчето беше бая по високо от мен , тънък и строен в сравнение с брутална буца като мене . В моя случай природата просто беше слагала мускулите по късите кости , водейки се от смътната идея за компактност и обич към нулевите дистанции .
Сигурно тежахме еднакво при 14/15 см разлика в " етажите " . Но не ми трябваше да дигам поглед към муцуната му , за да разбера кво става . Гледах как диафрагмата му подскочи и се стегна навътре . Което означаваше , че е спрял да диша с корема си , защото го е стегнал като дъска . " Инстинктивна реакция , момчето туко що получи ударна доза елетричество в основата на гръбначния стълб , дошла директно от мозъка .... сега разни малки съдчета и жлезички ще почнат да преливат едно в друго ... и работата е наполовина втасана .... ако тя му се усмихне , този може да го оставим в тукашния свят . " .
Тя иглежда му се усмихна - най малкото най около нас се разнесе най - прелестния ангелски глас , който някога сме чували ... и всъщото време някъде на границата на доловимото имаше намек , че някога , за някой щастливец този мек контра-алт може да подрезгавее малко .
Питаше какво разбира този висок , изтънчен млад господин под едно малко с тоник . Този глас не трябваше да се допуска до подсъзнанието . Запях си наум : " На Слънцето му паднало зъбчето /под леглото се търкулнало / който го намери бързо / под възглаве да го сложи . " . После преминах на " О , Дъжд , о дъжд , обилен и печален ,/ о клоун в погребален карнавал " .
Спътниците ми безпощадно загиваха .... или поне разумните участици от тях . Мацката не правеше нищо особено . Не използваше нахакани жестове , не играеше с погледи . Беше си просто себе си .
Тоест имаше излъчването на моята добра и нежна съпруга . Мисълта за нея и малката ни дъщеря ми вдъхна сили да направя нещо крайно болезнено - да върна спътниците ми в реалността .
- Прощавайте , мила госпожице - " Разбира се , че е госпожица . Каква друга да сложат в гостилничка за студенти . " - дали не бихте могли да ни кажете дали тук няма от горните курсове по специалност Нулева Трансгресия .
- Има разбира се - засмя се тя по начин , който накара дори мойто трийсетгодишно сърце да трепне предателски - самата аз съм от четвърти курс . Но не съм толкова добра , колкото Траймън . Той е гений . Даскалите вече не виждат смисъл да го вписват в протоколите за изпит ... Той дори участва в някакви съвместни проекти с доцент Йордин .
- Тук ли е този напреднал адепт ? - изЧепи Алекс . " Всъщност в репликата нямаше нищо особено , като изключим особеното в интонацията му " .
- Ето там - момичето кимна с малката си , изящтна брадичка и дори посочи с дългото си , тъничко пръстче . Към указаната посока се обърнаха всички без мен . Аз зяпах стените с надписи като : " Забранява се паленето на лули с контролирани , мини огнени кълба " . " За подправка на монетни знаци чрез илюзии виновните ще бъдат наказвани с изключване от академията , ако не подлежат на по - тежко наказание " . " Не използвайте принудително преобразяване срещу останалите клинети " . Мда ... тука , ако станеше кръчмарски бой , щяхме да сме по - загазили , отколкото ако се озовяхме насред бойното поле на вкопчили се една в друга конвенционални средновековни армии ...
- Много съм ви благодарен , за сведенията , които ни дадохте ... - рече с топъл , леко мазнеещ глас Владо . " Опссс , тази красавица май е обяснявава нещо за специалността си " .
- Простете - намесих се леко нагло - но вашата специалност е доста сложничка . Почти нищо не разбрах ( не бях и слушал ) и се чувствам ужасно глупав пред вас ... дали не бихте ми го обяснили по - простичко - като за един уморен , отчаян баща , който се намира ужасно далеч от двегодишната си дъщеричка . Това я разстопи . Очите й още повече се разшириха ( тоест , както казват поетите - заеха половинат й лице ) и тя неволно приглади своите стегнати на кок златни къдрици . Усмихна ми се някак тъжно и съчувствено - вече без онази прикрита , дълбоко прикрита и всъщото време безпощадна секлуална аура на красива девойка . Тъй де - туко що й бях казал ,че съм семеен ... Да не говорим, че не изглеждах като Алекс - нито в очите ми имаше онези пламъци , които в момента със сигурност се бяха разгорели в неговите .
Погледна ме и ледът в моите очи я накара да трепне . За един миг тя осъзна , че е поне с осем , десет години по малка от мен . И " не поддавам " . Студен , мрачен възрастен ... изражението ми я накара да близне с езиче горната си устна . После извъднъж се усмихна и рече :
- По просто е да дойда с вас до масата на Траймън . Той е малко отнесен .
- Типично за гениите , млада госпожице - натъртих аз и получих болезнено настъпване от Алескандър .
- Елате - тя повдигна страничната дъска на плота и мина грациозно покрай нас . Повика ни да я последваме с изящен , генетично отработен жест . Тръгнахме след нея , изминахме шестте метра разсояние и се скупчихме около масата на Траймън и сие . Пичовете водеха някакъв ожевен спор дали Трансгресията може да действа и друго яче освен в хоризонталния вектор ... Единият от младежите махна раздразнено с ръка и смръщен призова мъничка мълния , с която запали лулата си . Онзи , който му говореше демонстрира нещо с клечките за зъби от масата , комбинирайки го с микро левитация и телепортация на едната солница до другия край на масата .
- Не така - наме си се онзи , който момичето беше посочило като Траймън - не е нужно да използваме толкова енергия . Достатъчно е ...
- Момчета - изкашля се в мъничката си шепа барманката - водя ви едни гости .
- Ааа .. ти ли си Маля ... да не говорим твърде шумно ?
- Не момчета ! Никой не се е оплаквал от вас тази вечер . Казах , че ви водя гости . Запознайте се .
Запознахме се .
Накараха ни да си разкажем историята .
Разказахме я .
Поканиха ни на среща с професор Нимер .
Обяснихме , че няма къде да спим .
- Ми тук . На втория етаж на гостилницата има стаи срещу заплащане . Ако нямате пари говорете с Старата Драконка . Кажете , че нашата катедра ви е повикала от далеч и по пътя сте свършили парите . А утре Лордът ще се срещне с вас и ви поеме разходите .
- Чакайте , за какъв лорд говорите ?
- Как за кой - за професор Нимер . Той е добряк .

[Infinity]

Празнота...самота...глупост...излюзии...мисли...прекалено много мисли...Вървях по тротоара като подскачах и стъпвах само на пукнатите плочи...Блъснах се в един човек...Жена ли беше?Или мъж?Не исках да знам.Не исках да поглеждам.Просто си подскачах...Музиката кънтеше в главата ми и не чувах нищо друго...Заваля...Чудесно!Може би сега щях да се подхлъзна, да падна и да умра...Глупости.Толкова нелепи мисли се изредиха да занимават отегченото ми съзнание.Розовият спортен екип от кадифе, заради когото си спечелих прякор Барби, започна да се мокри и кожата ми под него замръзваше бавно...Сакът, който държах в лявата си ръка се мяташе яростно след мен и безуспешно се опитваше да осуети подскоците ми...Достатъчно пъргава и уверена бях че да му избяам, но и да го подценя...Внезапно сакът ме изненада отпред(незнайно как ръката ми беше забравила да предупреди мозъка ми какъв е маршрутът й) и аз се спънах в него и паднах...Слава богу нищо ми нямаше, дори не се бях изцапала, като изключим дланите ми, които не само бяха поели тежестта на тялото ми, а и заради този рефлекс бяха издрани и изцапани.Дори болката не усетих...Осмелих се да вдигна глава и то навреме, защото бях стигнала до ветеринарния кабинет...Освен това успяхда забележа и небето...Сиво, неприветливо..Ито сякаш ми крещеше "УМРИ" с всеки сантиметър от безкрайността си.Дърветата бяха голи, кроните стърчаха като мечове, готови да ме прободат ако се доближа до тях.Пресякох пустата улица...Дори фасовете ми напомняха колко празна и ненужна се чувствах.Но не го показвах външно.Бях си лепнала нелепа усмивка и не ми пукаше...Всичко ми беше безразлично...но дали?Вече бях на прага кабинета...Но не исках да влизам..Нямаше да вляза, не исках.Затичах се назад без да гледам и се озовах на шосето...Чу се оглушителен клаксон, но мозъкът ми не искаше да асимилира никаква мисъл...атворих очи, въпреки силното желание да погледна за последен път небето...Но защо да го гледам?Нима то не ми крещехе да умра?Нима заслужаваше да го удостоя с последния си поглед, след като нарочно заплака над мен, за да измръзна и да се почувствам още по-студена и чужда на света?Не, нямаше да го направя...Силна болка прекъсна мислите ми...прекъсна всичко освен музиката...да, музиката продължаваше да бумти в ушите ми...
И музиката не спря...Аз все още я чувах...Съзнавах, че току що ме е блъснал автомобил..Дали нямаше да се събудя като по филмите в някоя болница и да видя загриженото мило лице на майка си над мен?Не...как ли пък не.Тя сигурно изобщо не си мислеше за мен в този момент...А аз бях умряла...Дали?Музиката взе още свиреше...Интересно защо дискмена не се беше счупил?Ами сигурно и в рая или ада или там където бях ми пускаха любими парчета...Глупости, защо си мислех глупости?Можех просто да отворя очи и да разбера, но не усещах нищо...Освен..Осезанието ми се вързръщаше постоянно, а аз се страхувах да погледна...Щеше да ми е по-добре просто да си лежа в неведение...Защо трябваше да знам къде и какво съм?Всички неща, които знаех ме доведоха до тук...Знам ли?Вече усещах топлина само в една точка от тялото си...Сякаш някое пламъче си играеше върху брадичката ми...Топло и нежно...Онтово ме заполяха колената.Пак започнах трескаво да изучавам с мисли всичко, което усещах, а не исках.Исках просто да лежа...Но защо чувствах болка, защо чувствах кадифения си анцуг?И защо ми беше топло на брадичката?Защо по дяволите нещо ме ръчкаше с пръчка в ребрата?!Не издържах, отворих очи и до мен от дясната ми страна стоеше хлапе в странни дрехи, което се пулеше насреща ми и ме ръчкаше в ребрата...Станах изведнаж и то се уплаши, но остана на място, като този път бе спряло усилената си дейност с пръчката.Сега си помислих, че ще избяга пищейки като по филмите и ще доведе някой.Но то ме попита и аз го разбрах...Е, не в първия момент, но постепенно...:
-Ти фея ли си?
Първо не получи отговор, защото го гледах както теле календар...После се осмелих и аз да проговоря.
-Къде съм??!-естествено, това бе първият ми въпрос.

[Alaris]

Въздъхнаш шумно и без да искам привлякох вниманието на седящите отсреща младши магове. Нещата се развиваха прекалено бързо. Определено ми трябваха час два в тишина за да премисля нещата.
- А вие... Александър ли бяхте... с коя точно дисциплина се занимавате? - попита ме един източен младеж и се взря в мен.
- Амиии... от всичко по малко - отвърнах без да мисля и погледнах към красавицата, която се беше върнала зад тезгяха. Девойката разбиваше всякакви нормални граници на красота... излъчваше енергичност, но и някаква меланхолична отнесеност. Това не пречеше движенията й да бъдат плавни и високо ефективни. Ива беше забола нос в дървената си халба, а всички останали превъзбудено обсъждаха какво ли не със чираците.

Станах и като видях че приковах погледите на всички се извиних и излязох през вратата. Отново се озовах на широката улица водеща от градските порти до тежките врати на стената на цитаделата. Слънцето беше залязло, но светлината се лееше изобилно от огромната луна.
- Ха... зеленикава луна - помислих си аз на глас и се усмихнах. Не й бях обърнал внимание докато бяхме в селото.

Звездите отново бяха заляли нощното небе и блещукаха точно както на земята. "Атмосферата си е атмосфера", помислих си и приседнах на перваза на един от прозорците на кръчмата. Чух подрънкване - мдааа.. разполагах с 50 сребърника.. интересно как е инфлацията тук, дали можехме да си купим нещо с тях. По улицата минаха няколко човека, обсъждайки живо нещо което не дочух, а и не ме интересуваше особено - само с присъствието си, тук можехме да създадем еуфория.
Писъците на малко търчащо момченце привлякоха вниманието ми. Детето изхвръкна като тапа от близката тъмна алея и изчезна в далечината секунди по-късно. Зачудих се какво освен нас може да уплаши толкова някого... и се сетих къде сме - тук вероятно беше пълно с разни митологични и фантастични твари, готови да изядат всично по пътя си. Реших да се впиша в декора, извадих кинжала си и с възможно най-тихите си стъпки се придвижих до ъгъла и надникнах в алеята. На 3-4 метра в мрака видях относително дребната фигура на момиче.. това което веднага отбелязах обаче беше дънещата музика идваща от нея. Затъкнах кинжала обратно в пояса си и направих 1-2 крачки в алеята. Момичето се стресна и замръзна.

- Кой си ти? Какво искаш? - попита ме девойката, а в гласа й имаше съвсем тънка нишка уплаха, а на лицето й се мъдреше леко объркана усмивка.
- Нека позная... идваш в мир... от земята - отвърнах и се захилих - Добре дошла. Аз съм Алек, а ти си....?
- Ъъъъм... здрасти... къде сме...
- Мдаааа.... амии това е сложен въпрос, дай да те вкараме на сухо, щото това джвакане май е от теб. Засега мога да кажа че сме попаднали във фентъзи свят... и не сме само аз и ти, останалите са в хана.

Както се и очакваше момичето изпадна в полушок след това обяснение, но поне без да се замисля ме последва до вратата на хана.

- Кажете здрасти, на новото попълнение... има CD-player! - казах аз от самата врата и веднага приковах вниманието на останалите.
На светлината на лампите можах да огледам хлапето.... беше около 8-9 клас, доста кльощава и адски кална. Явно се беше приземила пред конюшнята. Изглеждаше горе долу като улично коте - гладна и доста уморена.

[Admatha]

"О, не" помислих си аз. Новото попълнение в групата щеше да ми дойде в повече - имах нулева толерантност към 13-14-15 годишните и всички на възраст под тяхната. Забодох още по-свирепо нос в халбата си, мислейки си колко добре би ми дошла хубава чаша вино.

Всички оживено започнаха да се запознават с Ралица, както се представи нещото с кален (о,боже) розов анцуг. Само Коста и Антон изглеждаха (очевидно нормално за тях) по-дистанцирано. Аз си казах името през зъби. Точно тази вечер ме беше обзело едно от онези странни настроения, в които нямах никакво желание да контактувам с когото и да е. Мислено се връщах назад към своята си реалност - заключена там някъде, назад във времето и пространството. Разтърсих глава.

-Какво има? - опита се да ме ръчне Алек.

Аз само се усмихнах и промърморих, че няма нищо. И продължих да си смуча пивото. Имах нужда от нещо доста по-силно, за да преодолея горещата топка, която се бе събрала някъде в стомаха ми. Реших да завържа разговор с някой от "студентите" наоколо. Вдигнах си халбата и се преместих на една от съседните маси, където някакви очилати типове обсъждаха нещо. Представих се и попитах дали мога да споделя компанията им, защото на моята маса се "обсъждали твърде безинтересни за моята специалност теми". Момчетата почти веднага се съгласиха и след няколко минути вече оживено обсъждахме изкуствата в това "господарство".

В крайна сметка от разговора ни разбрах, че книжовниците по тези земи са много уважавани, особено ако се занимават с творческа дейност. Оказа се, че почти типично за средновековието бардовете са на почит, а още повече са на почит онези, които могат да сътворят хвалебствени песни за някоя междукланова борба за погранична ливада.

Момчетата, които само до преди миг, бяха заровили носове в някакви книжки, изведнъж се ентусиазираха. От дума на дума се оказа, че имаме сходни интереси и че се обучават в близкия храм за служители на тукашната богиня на изкуствата. Усмихвайки се ослепително, научих и още доста интересни неща. Тукашното херцогство водело от дълги години кланова война със съседите си. Някога в миналото "Ромеото и Жулиетата" на този край били съответно прачичото на тукашния владетел и пралелята на съседния. Противно на Шекспировата история, обаче, враждата се родила след нелепата им (вероятно) смърт, която настъпила от отравяне (един бог знае кой е бил виновен в действителност). Сдобих се с полезна информация за местните страноприемници и търговци, както и с твърде приятната новина, че тук човек с един сребърник може да си накупи доста неща. Явно тукашният владетел държеше с желязна десница нещата и не цепеше басма на магьосниците. Последното не ми се хареса много, имайки предвид парадоксалността на наличието на Магическа Академия в столицата му. Май щеше да е най-добре да не пропагандираме, че сме магьосници. Е, аз поне реших за себе си, че ще се представям като бард. Щеше да ми отива лека меланхолична финзиономия и дълъг черен плащ, който да закрива лицето ми. Разговорът с учениците на Богинята (както благоговейно я наричаха те) се превърна в приятно бъбрене на тема музика и поезия, почти успях да си осигуря достъп до библиотеката на техния храм.

По едно време Алек се приближи към мен и ми прошепна, че им трябвам на масата. Пожелах лека нощ на събеседниците си, изразявайки надеждата да ги видя скоро и изричайки пожеланието да ги пази Богинята. Върнах се на масата, където се водеше доста интересна дискусия за Трансгресията и какво количество енергия е необходимо за транслацията на обект в ротираното пространство. Отявлени участници в спора бяха Коста и как му беше името - а, да Траймън. Усещах, че и двамата изпитват удоволствие от приятната дискусия, в която, обаче, никой от нас не можеше да се включи.

-За какво, по дяволите, каза, че ви трябвам?! - обърнах се към Алек, който само ми се усмихна смутено.

-Ами... тук стана ужасно скучно след като онези двамата започнаха да си говорят...

-Хм, хубаво, е аз имам какво да ти разказвам. Стига да престанеш да зяпаш барманката толкова влюбено и благоволиш да се вслушаш в това, което имам да ти казвам. Само че предлагам да се отделим на някоя празна маса. Може би с малко храна... Вече тотално огладнях.

[cherno_slance]

Ива и Алекс вече се надигаха , когато ниското , приятно закръглено момиче осъзна две неща . Първото беше , че Алекс твърде бързо и лесно се съгласи те двамата да се отделят на отделна маса . Бърз поглед към бар-плота я увери , че красавицата гледа към тях двамата . Не само към нея и не само към високия им спътник , а именно към тях двамата . " Колко лесно ще накара сърцето й да трепне ... само щипка ревност ... И ние смятаме мъжете за глупави ! " .
Второто нещо , което осъзна , беше че Траймън и техния Коста са спрели и мълчат с безпомощтни лица .
- Не може да съберем необходимата апаратура - изстена Траймън . Сега , като знаем какво търсим , плюс вашите знания по математика .... само да можеше да получим пълен достъп до цялостно оборудване . Но правилата в университета са много строги . Трябва да мине през някакъв съвет на преподавателите и прочие ... Само някой гаден , мазен адвокат може да се справи с онези бюрократи .
- Аз съм гаден , мазен юрист - усмихна се мълчалия до този момент Антон . " Гадно копеленце може да е този наш спътник " осъзна изведъж Алекс . Само мълчи и слуша и те претегля като пиле на кантар .
- Не изглеждете мазен , гаден юрист - измъкна се с блящящо въпосният Траймът .
- Айде , сега - не си оттгегляйте искрената похвала . Такова определение за моята професия си е похвала .... но за съжаление ще ми трябва някой и друг ден да се запозная с вашите закони . Всъщност , някоя и друга седмица или месец .
- Нали идвате от по - развит икономически свят . Попита очилатият гений и Тонката кимна с уважение пред удачността на въпроса .
- Предполагам , че матреалното ви право е по -елементарно . Но пък процесуалното е усложенено . Може например да се окаже , че ние не може да заведем иск срещу еди кой си ...
- Тогава защо въобще повдигаш въпроса .
- Защото трябва да решим какво да правим ... все пак ние сме ощетените ... Дали ще търсим помощт от Трансгретеците или да ще ги съдим . Предлагам първо да искаме помощ , а после да ги съдим . Разбира се въпросът не е да ги осъдим , а да ги натиснем достатъчно , за да ни предложат извънсъдебно споразумение . Дори и да са невинни никой с подобни заниминия не обича да се шуми около името му ... Гробно мълчание . Пичовете домакини опулиха лица и замръзнаха , сякаш са си глътнали бастуни . Тонката продължи с най - нехаен тон :
- Да не говорим , че ако Светската власт има зъбче на маговете процесът би могъл да се превърне в политическа схватка ... и разчистване на сметки ...
Траймън намести очилата си и се вгледа през тях в Тонката . Личеше си как раздразнението се бори с неволното , парадоксално уважение . Такова уважение човек изпитва към нещо малко , съскащо и отровно :
- Много ли има като теб във вашия свят .
- Доста - усмихна се спътникът им с усмивка , която представляваше тънка , почти невидима ивица от две свити и злобно извити нагоре ъгълчета . Странно , но Траймън също се усмихна :
- Които и да сте , откъдето и да сте дошли ... пазете я тази гадина ... такива като него са полезни .... Тонът , сарказмът в гласа му беше такъв , че спътникът им изведнъж се разсмя . Злобната му гримаса се превърна в искрена , щедра усмивка . Ива с учудване забялезя , че когато се смее истински Тонката и почти привлекателен . Траймън някак учудено продължи да се усмихва :
- Но все пак помисли за смяна на професията си , все още изглеждаш достатъчно човечен .
- Знам - отвърна Антон , внезапно станал сериозен и мрачен . Всъщност , това което винаги съм искал е да мога на спокойствие да си напиша разказите и книгите ... Но всъщност , ако живеех красиво и щастливо нямаше да има какво да разказвам . В отговор умникът домакин само сви рамене :
- Все пак предварително мерси , ако се заемеш с бюрокрацията в университета .
- Да , ама всъщнст не мога . Не съм студент . Не съм полагал приемни изпити ....
- Е , предполагам , че мазна , гадна твар като тебе все ще измисли къде и как да се закачи - Траймън го каза с усмивка , която предизвика усмивка . Една такава , със свити устни , почти невидима от тънкота и свирепост .
" Май на това му викат начало на мъжко приятелство " - помисли си Ива . " Готови са да се смачкат един друг , а в следващия миг се тупат по раменете и се ръгат на майтап с ъпуркути в слънцевите сплитове . Тези , като по - интелигентни , правят същото , но на по - изтънчено ниво . Мъжкари ..."

[Infinity]

Чувствах се по-странно от когато и да е било. Стоях в един ъгъл и с всяка секунда паметта ми се възвръщаше, мозъкът ми усилено обмисляше случилото се, за да ме убеди, че или съм умряла, или съм полудяла....или в най-добрия случай просто сънувам... Не можеше да сънувам, всичко бе прекалено реално. Гласовете, образите...Триизмерни, да, съвсем реални. С всяка секунда се обърквах повече и повече. Явно бях полудяла... Но лудите са щастливи хора, нали така? Защото виждат живота през съвсем различна призма от общата... Но аз не се чувствах по-различна... Аз съм си същата меланхоличка. Не се чувствах по-нужна и по-неизлишна, по-пълна. Продължавах да съм като незавършена статуя... Красива отдалече, но куха отвътре... С очи безжизнени, същински мрамор... Не ми ли беше достатъчно трудно да намеря мястото си на Земята, че ми трябваше това сега? Нов трус под краката на мраморната статуя...По-уязвима бях от всякога.... Но за кого? Незнаех... Незнаех нищо, и сега бях напълно убедена в това... Не познавах никого и нищо, дори себе си. Неусетно, както се бях изолирала вътре в себе си, се бях свлякла на земята върху сака си... Зави ми се свят, но не бях гладна, нито пък уморена. Не бях и уплашена. Странното е, че винаги ме е било страх от непознатото, а сега, когато всичко от мен беше такова не изпитвах страх, а облекчение... Но защо? Защо пък облекчение? Нищо не можех да си обясня, а въпросите напираха все повече и повече и сякаш извираха като кръв от прясна, дълбока рана. Защо стоях тук? Защо не отидех да се присъединя към останалите(които и да бяха те)?Човекът, който ме доведе до тук (отново се запитах къде и какво е всъщност това "тук") изглеждаше дружелюбен... Но си бях недоверчива по природа. А дали?В този момент бях толкова объркана, че не знаех коя съм... Целият ми живот се базираше на една лъжа, а сега и това...Не, прекалено много въпроси си задавах....Външно не показвах нищо.. Бях си лепнала любимото изражение на нищо...Никой не можеше да разбере нито как се чувствам, нито какво мисля, когато се криех зад измамната фасада. Имаше ли отговор на моите въпроси?Можех да задоволя любопитството си до определена степен, но ако продължа да стоя...Какво щеше да стане?Стига въпроси...Седях на пода повече от час със сигурност. Наблюдавах как всичко покрай мен се движеше с бясна скорост, не искаше да му се изплъзне нишката на и без това обидно краткият ни живот. Но никой не вжидаше, или не искаше да види, че тази нишка опасва сърцето и никога не се губи. Никой не ме заговори. Че защо ли? Пак въпроси...Не, не, не и не!Няма да си задавам повече тези въпроси.Измъчвах се допълнително и се уморявах. По-добре ми беше просто да седя безмълвно в ъгъла и да наблюдавам как единствените хора, които познавах водят крайно чужди на мен разговори. Макар и да долавях говора им пак не разбирах за какво говорят. Споменаваха какви ли не чудати неща, чиито наименования бях срещала само в книгите, но така и не помнех. Изправих се и усетих тялото си много натежало, все едно бях облякла много мокри дрехи. Погледът ми се замъгли от въздуха в помещението, а той бе толкова тежък, че чак сега усетих колко трудно дишам. Реших вместо да си задавам въпроси да си предлагам разни неща... Сега може би ще е добре да се присъединя към останалите и да поразпитам. Лепнах си отново усмивка тип Камерън Диаз в периода "Ах, тази Мери!" и се проснах доста шумно на масата, на която се бяха уединили Ива и Александър. Тутакси съжалих за това свое дело. Те очевадно нарочно се бяха отделили от останалите и аз най-нахално се тупнах при тях с нелепа усмивка. В мозъка ми усмивката увяхна на мига щом очите ми срещнаха погледа на жената и после на мъжа.Но външно тя си стоеше като закована.

[Alaris]

ИИ: Значи 1 жълтица = 12 сребърника, 1 сребърник = 12 медника. С Андрас преценихме че е достатъчно близко до средновековната истина. Броенето до 12 става чрез 4 пръста по 3 деления(с палеца ги броите). Това позволява броене до 60 с 2 ръце

С Ива се друснахме на една от малкото празни маси. Оказахме се в непосредствена близост до барплота, леко встрани и като цяло на тихо и тъмно. Тъкмо бяхме приключили разговора за бардстването, кинжалите и изненадващо вкусната медовина, с която ни почерпха учащите се, когато при нас дойде новото попълнение на свето-круширалата ни групичка.
- Здравейте.. - едва каза тя - гърлото й изглежда беше пресъхнало доста сериозно.
- О, преглънала си шока надявам се - отвърнах на усмивката й с моята - Ралица нали?
Тя преглътна и кимна.
- Ние сме тук от около 3 дни... май - показах една силно зачудена физиономия и погледнах Ива - абе толкова са горе долу. Иии.. в общи линии сме от България всички.. иии съвсем хаотично и по различен начин сме попаднали тук... Засега не знаем как да се върнем, но пък поне сме в голям град и предполагам сме в безопасност.
- Алек... пиини си малко бре - Ива ме ръчна с нокът между ребрата. Като се забравя и мога да плямпам прекалено много...
Момичето се опитваше да поеме вълната думи и информация и усмивката й лекичко увехна, но само за секунда.
Преди да успее да ни пита нещо, над стаята се извиси мощния глас на съдържателя, който беше заместил красивото девойче зад плота.
- Хайде безделници - плащайте и изчезвайте - каза той леко шеговито и хвана хвръкналите към него монети със завидна ловкост. Бяха медни по груба преценка.
- А ние? - викнах му аз, а той ме погледна въпросително.
- Да преспите ли искате? - пита ме той и след положителния ми отговор продължи - имам горе две стаи... ако ще ги заемете и двете - 2 сребърника със закуската утре. Останалите могат да преспят в общата спалня за по 6 медника.
Последва кратко замисляне от моя страна а Ива побърза да потвърди че ще ги вземем и викна останалите за да се организираме. Решихме единодушно двете ни момичета да отидат в единичните стаи, а останалите петима да спим на сламениците в общата.
В общи линии бяхме доволни - поне нямаше да сме под открито небе. Разделихме се и се насочихме към указаните посоки. Общата стая беше само за нас. Представляваше дълга и тясна, тъмна стая с два реда сламеници, всеки от който снабден със завивка.
- Е.. някой с мерак да си ляга? - наруших аз тишината с шеговит глас.
- Давай де - ръчна ме Косьо и направи няколко крачки след мен.

Десет минути по-късно се убедихме че "по-добър" сламеник няма и всичките са еднакво прашни, опушени, бодливи и твърди. Беше станало към полунощ и тези които бяхме марширували през гората бързо се примирихме с реалността и побързахме да си легнем. След няколко завъртания разбрах защо дори по филмите никой не си ляга с кинжал затъкнат в пояса. Разпасах си пояса и увих острието, след което забих поглед в единственото прозорче през което прозираше зеленикава светлина. Опитите ми в легнало положение да премислям каквото и да било, обаче, се оказаха напълно безплодни... мозъка ми със задоволство отрегистрира хоризонталната ми позиция и секунди по-късно се унесох.

[Admatha]

Нощта обещаваше да е дълга. И безсънна.

Въпреки протестите ми трябваше да деля стаята си с новото женско попълнение. "Какъв ужас" помислих си. Докато онези долу се забавляват, аз ще трябва да дундуркам момиченце в периода на тежките екзистенциални въпроси. Въздъхнах тежко и тупнах върху импровизираното легло. За мое щастие Ралица нямаше желание да говори. Просто се усмихваше. Колкото и да не ми харесваше, в нея имаше нещо, което ме наведе на размисъл и доста спомени. Разтърсих нервно глава и се обърнах на другата страна.

Не можех да заспя. Меланхоличното ми настроение не бе прогонено дори от медовината и приятния разговор с учениците на Богинята. Като че ли по-добре се чувствах при елфата, която ни приюти първа. Три дни... Цели три дни бяхме изчезнали за всички. Е, явно отколешната ми мечта се сбъдваше. Сега бях свободна да започна отначало. Всичко. Абсолютно всичко. Можех да бъда каквото си пожелая. Когото пожелая. Оковите на несигурното бъдеще, за което копнееха всичките ми близки, вече не ми тежаха. Странно. Но не се чувствах свободна. Нито сигурна. Нито нищо. Чувството беше много особено. Май се самосъжалявах, въпреки че по нечия прищявка се бе сбъднало едно от най-искрените ми желания. Странни тълкувания имаше този някой за моите желания.

Продължавах да не мога да заспя. Дишането на Ралица свидетелстваше, че е заспала. Надигнах се и седнах върху "леглото". Огледах се. Не беше чак толкова зле. Луната надничаше през прозореца (колко на място), а моято муза бе дошла при мен. Образите се въртяха пред очите ми. В главата ми се гонеха откъслечни фрази. Празни думи. Наглед накъсани и безполезни. Свързвах ги една с друга. Рисувах с думи върху времето. Безмълвно. Започнах да повтарям фразите. Като в транс. Докато сънят надничаше в очите ми. Скоро заспах.

Един палав слънчев лъч ме събуди. Заедно с някакъв петел. И глъчката на долния етаж. Скочих и още мижейки разтърсих Ралица.

-Тръгвай. Нещо става долу.

Всъщност долу ни очакваше доста весела картинка. Момчетата отдавна бяха будни и се бяха отдали на по-обстойно запознаване. Разказваха си историите си, кога и как са пристигнали тук. От какво ги е откъснало пътуването. Като цяло обсъждаха какви ли не варианти. Над купички каша. Дружното "Добро утро", на което се натъкнахме двете с Ралица малко ме стресна. Все още бях сънена и объркана. Отнемаше ми около два часа, за да се събудя качествено и явно и в този свят се чувствах така. Кошмарно.

В главата ми все още се въртеше онова нещо от снощи. Мразех да се получава така.

-Някой да има нещо за писане.- попитах аз.

Някой от някъде ми изрови нещо. Докато другите весело си приказваха, аз успях да запиша "нещото", за да не ми причини главоболие през деня. Получи се доста добре. Истинската история на Ромео и Жулиета от това владение. Побутнах го на Аларис, за да даде компетентното си мнение, преди да отида и да представя творбата си на херцога. Коментарът ми хареса. И вече полусънна, полубудна, изоставих спътниците си, за да посетя храма на Богинята.

-Търся Вениар, Озуел и Климент. Аз съм техен познат пътуващ творец.

Това се оказаха магическите думи, които ми отвориха вратата към общежитието, зачислено на храма. Момчетата много се зарадваха да ме видят, а когато им прочетох творението си, останаха почти очаровани. Вениар сподели, че се нуждае от малки поправки, които да запазят ритъма му при един евентуален музикален съпровод, но със сигурност съм щяла да изкарам доста пари. Обещаха да ходатайстват пред наставника си, за да ми отвори път към дома на херцога. А междувременно щях да прекарам деня си с тях. В храма.

[Dark_Lord_]

Аз и останалите момчета от групата седяхме на една маса в приземния етаж на гостоприемницата. Гласувах им доверие, както и те на мен и в началото на този четвърти ден от изчезването ми се почувствах истински щастлив за първи път. Важното за мен беше, че не съм сам и, че съм попаднал във възможно най-добрата група. В главата ми се показаха образите на моите приятели и колеги по неволя. Алекс - този, с който без съмнение имах най-добри отношения, макар че щеше с радост да ме изхвърли като мръсно коте, ако пак се забъркам в нещо. За Константин и адашът също имах добро мнение - изключително умни хора, с които винаги можеш да си побъбриш. По-новичкият в групата - Антон се оказа някакъв гениален оратор, адвокат и какво ли не. Изобщо - имах късмет, че ми бяха съюзници. Ако ги нямаше тях, аз все още щях да обикалям старото селце от другата страна на гората и да си говоря самичък. За двете представителки на нежния пол нямах особено мнение, тъй като винаги съм странял от момичетата - и сега го правех.
С нокът чегърках по меката дървесина на масата и се опитвах да надраскам някакво цвете, но скоро и това ми писна. Искаше ми се да рисувам нещо, но ме мързеше да си изкарам партакешите от раницата. Наистина исках да правя нещо. Мисля, че един средновековен град изпълнен с магьосници може да предложи нещо за борба срещу скуката. Обърнах се към Константин за да пръсна тишината, която витаеше наоколо.
- Ъм... до колкото разбрах, те са доста по-назад що се отнася до математиката и така нататък, нали ?
Константин кимна..
- Ами тогава... няма ли да е възможно да... споделим някои от познанията си с тях. За пари. Така де.. ти и другите сте виртуози в математиката, както и в други неща. Нещата, които сме научили на Земята, могат да ни помогнат и тук.
- Мислиш ли, че ще реагират така както ти си мислиш ? - гласът на Коста беше все още гласът на сънен човек - Спомни си как са реагирали в средновековието на революционните идеи.
- Като с Галилео Галилей, ли ?
Коста кимна за пореден път..
- Ясно... значи възможността за бързо и лесно забогатяване отпада.
Обърнах гръб на останалите и забих кокалчета в стената. Знаех си, че няма да стане. Не искам да свърша на бесилката или на кладата, само защото съм се заял с един магьосник за нещо дребно. Тия неща не бяха за мен и се чувствах като тежест за групата - не можех да помогна по някакъв начин. Реших да не си вра носът, където не ми е работа, за да не оплескам отново положението.... отново.

[Infinity]

Спах ужасно онази нощ, ако безумното въртене и постоянното неудобство, можеха да се нарекат сън. Отново не исках да мисля за нищо, а осъзнавах, че трябва. Може би трябваше да поговоря със момичето, с което споделях стаята си. Но усущах, че тя не желае, а най-малкото, което исках сега е да досаждам...отново. Много неудобно се чувствах след глупавото си изтърсване на онази маса снощи и не ми се щеше да попадна пак в подобна ситуация. Не бях яла от доста време, но и не исках. Тялото ми бе привикнало да поема малко храна, заради пустия балет. И не само заради него, а заради самата мен. До голяма степен се отвращавах от някои храни, които бяха направо деликатеси в нашето семейство на всеядни. Разсъждавах - отново. И разсъжденията ме отведоха до едно дистанциране от собствената ми гледна точка и ми помогнаха да се видя от страни... Колко противна бях - като абсолютна префърцунена глезла. Ами да, кой нормален човек би ме сметнал за друга? Не бях ли аз арогантната балерина, капризна в отношението на почти всичко - от хората та чак до храната... Може би ако само ме познаваха, щяха да знаят, че това си е моята черупка. Създадох си я без никой да ме учи. Изглежда просто се бяха родила виждаща или нещо подобно... Но какво виждах? Собственото си падение всеки ден, и въпреки че знаех грешките си, въпреки че знаех как да ги избегна ги правех... Пак и пак... Не, не пак а отново. Май това беше част, неминуем очастък от пътя ми към моята собствена лична легенда. Доста време прекарах отново и отново в размишления. Слушах останалите и не обилвах и дума. Сама си бях виновна, че страничат от мен. Бях нова, кална и противно розова пък и дума не обелвах. Как очаквах да се сприятеля с някого? Но пък чух онзи екземпляр на моята възраст да казва нещо, което ме заинтригува. Дали пък да не поговоря с него? Преди да се усетя вече думите ми се изляха като хладен, облекчителен порой:
-Всъщност... Ако заинтригуваме с уменията си... Добре, всъщност с уменията на тези, които имат такива, някои по...ъм, висшестоящи тук, защо да не заинтригуваме и по - обикновените хора? Ако представим знанията си по по-достъпен начин, по начин, който не би предизвикал бунт и огромно недоволство, защо да не успеем? Все пак неуките са най - достъпното стадо за вълка, нали така? Те слушат по - умните... И ...-прекъснах, защото бях ужасена от погледа му, но нямаше да спра... Онази гордост ме накара да продължа с пороя от думи.-В крайна сметка, ако по - богатите и знатни хора тук харесат нашите, хъм, умения те ще ги популялизират, а това, което стадото следва най-неотлъчно е модата... Нали така?
Нем, погледът му никак не ме окуражи, напротив. Но аз автоматично си лепнах моята усмивка и станах от масата. Излязох навън и се плоснах на земята. Зад усмивката в себе си се самоубивах брутално. Проговорих за първи път и ето какво направих - изкарах се абсолютна глупачка. Това беше върха... Руса коса, розови дрехи, тъпа усмивка, а сега и този разговор... Какво ли очаквах да си помислят всички сега за мен? А защо ли ми пукаше? А, да, забравих онзи си свой недостатък, от който така устремено бягах - бях човек и то от онези с чувства.

[Alaris]

Спах като заклан. Не знаех останалите как са, но на мен тази доза сън ми се отрази перфектно, въпреки че сламеника беше едно от по-малко удобните легла, в които съм спал. Закуската също не беше отвратителна, засити ни отлично, а по грубите ми преценки трябваше да е адски полезна. По време на хапването изникнаха идеи за издигането на статута ни чрез знанията които имаме... нещо, което беше ясно още от момента, в който осъзнах къде съм. Оставаше да се прецени кои точно неща можехме да продадем. Косьо беше луд математик, Тони луд адвокат, Ива явно последва природата си на луда писателка и запраши нанякъде.. Единия Владо беше луд по животни, а другия луд ... като цяло. А моята скромна личност никак не отстъпваше на малкия Владо. Изобщо бяхме една луда групичка. Интересно накъде беше избила лудостта на новата ни спътница. Минути по-късно разбрах... девойчето мина, каза си приказката и след като видя полу-отгчените и полу-заспали физиономии от масата си стана и излезе. Мдааа... от ЕГН-то беше. Погледнах въпросително малкия Владо
- Айде бе, девойчето е твойта кръвна група, земи да споделиш няколко сребърника да се преоблече, ще ти се зарадва, а кат гледам има нужда.
- Абе я си гледай там кашата. Що ти не си дадеш от парите а!? - сопна ми се той.
Мда... ЕГН-то определено беше проблемен момент. Огледах останалите... явно никой не умираше от желание да ходи да успокоява момичето. Някой дори не бяха забелязали че тя е реагирала нестандартно.

Въздъхнах и станах от масата, казах на момчетата че ей сега идвам. Девойчето се беше цопнало на някакви щайги до прозореца, на който седях снощи и силно прегърбена, гледаше наникъде с някаква напълно невписваща се в картинката усмивка.
- Много лесно се предаде - подех внимателно с широката си усмивка - Какво става... я си кажи.
Тя ме погледна със смесица от почуда и нещо което не успях да определя, но не беше твърде дружелюбно.
- А какво трябваше да правя... да седя да споря с всички срещу мен ли!?
Следях внимателно думите и жестовете й. Определено нещо ставаше там за тези зелени очи.
- Хей... споко.. никой не е срещу теб, ще го измислим, но като сме сто народ е ясно че решенията няма да се взимат моментално. Всеки дърпа чергата към себе си.
Тя замълча и прибра краката към тялото си.
- Мисля че е време да смениш това кално розово. И определено е време аз да сменя тея шалварести килоти. - казах аз и видях че се поусмихна малко - айде аз ще питам другите и ще ходим да пазаруваме.

С удовлетворението че съм направил нещо бегло напомнящо добро дело отидох да питам народа, кой иска да ходи на пазар.

[Dark_Lord_]

Той каза просто : "Ходи ли ви се на пазар ?", а аз просто избухнах в желание да ме вземе със себе си. Шегуваше ли се ? Пазар.. и то в средновековен град изпълнен с магия - досущ като тези в хилядите Роулплейчета, които съм джиткал с приятели.
- Без мен никъде няма да ходиш ! - повторих аз и направих една крачка напред, подрънквайки с пълната си кесия. Щеше ми се да имаше жълтици, а не сребърници, но това пак беше добре.
С изненада разбрах, че почти всички споделяха моето мнение - с идването си всеки имаше я износена или съдрана дреха, я нужда от нещо друго "освежаващо" или ново. Други просто искаха да разгледат, но аз си знаех, че ще си вземат нещо.
- Добре, малък Владо, то се знае, че си на всяка манджа мерудия. Без теб не може. - Алекс ме изгледа някак странно и махна с ръка. Ралица също влезна. Забелязах, че калтта от розовото е започнала да се лющи, при което петната можеха да се видят само от близко разстояние. Отвънка печеше, та се пукаше. За мое очудване всичко живо изпълваше улиците на градчето и по площадът нямаше едно празно местенце. В дни като тези, в Бургас нямаше да има жива душа.
"Навици" - казах си аз и се заоглеждах. Въпросът беше на къде ще поемем. Напливът на хора, животни, ароматът на пот и работа объркваше.
- Аз съм пас, вие казвайте на къде да ходим. - Огледах се и видях, че върху лицата на останалите от групичката беше изписана несигурност - Ъъъъъ.. Александре, ти водиш. Кой предложи той заложи.
Чувах гласовете на другите - на Антон, на Константин - всеки се нуждаеше от нещо.
- Търпение само да има.
- И пари - намесих се аз.
Константин се усмихна, а Алекс ме сръчка в гърба. Какво ли пък искаше ? Обърнах се към Рали, която вървеше леко в дясно от мен спрях я и й броих 10 монети от кесията си.
- За какво ми ги даваш ? - попита тя леко смутено и объркано.
- Ами нали сме от една кръвна група ? Трябвало да сме си помагали - усмихнах й се и продължих пътя... Тя ме последва.
- А от къде разбра, че сме една кръвна група ?
- Не знам. Питай Александър, той така твърди..

[Haos]

Просто не издържах на желанието да разгледам всичко, всичко, всичко... Хилядите смесващи се аромати и шумове омаяха главата ми и започнах да се чувствам като пиян. Толкова хора на едно място като че ли не бях виждал през живота си... Е, може би се сравняваше с цемтралния площад на София по време на празник. Навсякъде имаше сергии и дюкянчета, които предлагаха толкова много неща, че нямах достатъчно време да ги огледам всичките. Стигнахме до част, която явно бе центъра на пазара. Всеки искаше да разгледа различни стоки и преди да се скараме, Алекс ни спря и каза:
- Окей, мисля че най добре ще е да се разделим по двойки. Диабло и Ралица ще бъдат заедно, аз и Коста също, и остават Владо и Антон. Всички да разгледат каквото си поискат, но внимавайте с парите, защото те са единствените ни засега. Не ги харчете за нищо неразумно! Ще се срещем отново тук след 1 час.
Без да чакам повече, дръпнах Антон и едва ли не го повлякох към най-близката сергия. Дребното старче пред нея се провикваше:
- Само тук и само сега! Само тук и само сега! Най-хубавите подправки от Илекаден! Подправки от Илекаден!
Е, може би стоката не бе толквоа интересна, но все пак ще я опиша: Имаше наредени съдове със различни билки, зрънца, плодчета и какво ли още не. С задоволство забелязах, че в една купа имаше сол, или поне така изклеждаше.
- Какво е това?
Продавачът плъзна поглед по необичайните ни дрехи, и с припокрито нежелание обяви:
- Това е най-хубавата от всички подправки. Това е сми***.
- Какво, какво?
- Смидлн! Как може да не знаеш какво е смидлн? Че кой не знае какво е смидлн?
Антон, който стоеше пред съседното дюкянче и разглеждаше, бързо се приближи и замаза положението със изпитаната версия:
- Ние сме Книжници от далечно Царство, и досега не ни се е налагало да се занимаваме с подправки. - той ми хвърли недоброжелателен поглед и продължи - и не мисля, че ще се занимаваме в бъдеще. Той ме издърпа настрани и ме попита:
- Какво си мислеше, че правиш?
Аз му се озъбих и му отвърнах:
- Тъкмо щях да измъкна ценна информация от продавача и ти дойде и развали всичко!
Без да слушам повече протестите му, аз се върнах при стареца и го заговорих:
- Добри ми продавачо, тъй като незнам, не съм оттук и съм за малко, би ли ми обяснил кое къде се намира из пазара?
Той ме погледна недоверчиво и си замълча. Дясната му ръка стоеше на масата и той с пръсти потракваше до купичка, пълна с монети. Аз въздъхнах, развързах кесията си и извадих една паричка. Живите му очи блеснаха и той едва ли не я грабна от ръката ми. След като пробва истинноста й като я сравни с другите от купичката, той я скри в един от джобовете на престилката си и започна:
- Значи, в тази посока - той посочи улицата срещу себе си, тази, откоято дойдохме - се намира пазара за дрехи и такива ми ти работи - постелки, платове, килими, кожена стока. Точно отсреща - той посочи продължението на улицата от другата страна на площада - е пазара за дървена стока - мебели, покъщина, украшения, всичко. Пазара вляво - той посочи улицата-пресечка на главната - е пазара за метали и метална стока - инструменти, оръжия, брони, златари, наемници и така нататък. А в срещуположния пазар вдясно продължава пазара за зеленчуци и месо, който започва още на площада. Съвсем в края му се намира и пазара за животни и това е.
Пазар за животни! Принципно не ги одобрявах, но тук беше различно. Казах на Антон, който също бе изслушал всичко:
- Ти къде искаш да идем?
Той погледна костюма си, после погледна моите дрехи, после вдигна поглед към моите и ме погледна многозначително.
- Е добре де, значи отиваме... - припомних си наум обясненията - усмихнах му се - там, откъдето дойдохме!

След като около половин час се помотахме из пазара за платове, и двамата успяхме да се сдобием с що-годе прилични ризи и панталони, които вече не ни отличаваха толкова от останалите хора.
- Не трябва ли по някакъв начин облеклото ни да показва, че не сме обикновени селяни, а Книжници?
Ние се спогледахме. Избрахме си прилични наметала, и вече не приличахме на селяни. Е, може би малко. Селяни с наметала.
Категорично отказах да сменя маратонките си с кожени ботуши. Не бяха удобни и бяха твърде топли. Пък и трябваше да сме екстравагантни. След това, докато Антон искаше да разгледа различните железа - оръжията, аз исках да отида на Животинския пазар. Разделихме се , като щяхме да се срещнем заедно с останалите по пладне, което се очертаваше да бъде скоро. Вече прилично облечен, аз прехвърлих всичките си неща в новите си дрехи, а старите носих в торбичка. Кесията с останалите ми около 40 сребърни монети завързах на колана си.

Животинския пазар бе всичко, за което съм мечтал. Пръхтене, цвърчене, песни на птици..Е, почти всичко. Редовните коне, магарета, крави, кози, овци... Имаше и нещо грамадно като тибетски як, но без рога. Приближих се до продавача и го попитах какво е.
- Това е най-добрия Клинтудски аер, който можеш да намериш тук. И всичко си има, виж - и козината му е гладка и лъскава, и копитата му са черни...
- Колко струва?
- 25 жълтици!
Е, това беше като гръм от ясно небе. Явно нямаше да имам Клинтудски аер. Цените на останалите животни също бяха подобни, но забелязах че повечето бяха пропорционални на големината на животното. Запътих се към една сергия с малки клетки, където се надявах да намеря нещо според кесията си. Реших да приложа психическа атака и да не харесвам животното, за да намаля цената. Птиците бяха красиви, но аз реших първо да разгледам всичко, преди да взема нещо. Последната клетка бе покрита с плат и аз леко го повдигнах, за да видя какво има вътре.

Бързичко пуснах плата. Направо треперих от напрежение, сърцето ми се сви и затупътя пъти по-бързо. Посочих клетката и попитах с трепрещ, но строг глас:
- Какво е това?
Продавачката, загръглена жена ме погледна с тъжните си очи умолително:
- Ще го вземете ли? Само 3 жълтици!
- Какво? 3 жълтици? Ама то на нищо не прилича! И сте го оставили тук, на жегата да се свари под плата! Вие нормална ли сте! И един медник не бих дал за него!
Вървеше добре. Жената ме слушаше със зяпнала уста.
- И не стига това, ами това животно в моята страна е свещено! А вие сте го отделили от групата му и го продавате. Мога да ви дам под съд!
Очите на жената се насълзиха. Тя едва ли е изплака :
- Ама аз откъде да знам... Взех го доста скъпо, а никой не иска да го купи... грозен бил, бил такъв, онакъв.. А имате ли си представа на мене какво ми е? Изяде ми ушите! И сега се оказа, че бил свещен, и ще го конфискувате без да ми се върне нито стотинка...
Съжалих жената.
- За колко сте го взели?
Тя подсмръкна и измърмори: - За две жълтици
Аз я погледнах строго, и тя бързо се поправи: - За една жълтица.
Аз пак я погледнах строго, после въздъхнах театрално и развързах кесията си.
- Ще го взема на половината цена, за която сте я купили. Това прави... шест сребърника.
Дадох й парите и взех клетката. Създанието вътре се разбутнтува, но аз му изшътках. Клетката тежеше не повече от няколко килограма. Обърнах глава и извиках на продавачката:
- Това да ти е за урок! - Мога да кажа, че беше направо щастлива. По пърхането вътре в клетката разбрах, че и той също бе щастлив. С възможно най-голяма усмивка на уста се запътих обратно към площада.

ИИ: Моля платът да остане върху клетката. Ще ви покажа Безценния ми като се приберем в кръчмата.

[cherno_slance]

Така - натъпках костюма и официалните си обувки в раницата , която туко що си бях купил . Хората по тези земи явно умееха да правят раници - тази представляваше две правъгълни парчета от някакъв промазан и много здрав плат , съединени с десет сантиметрова лента . Получаваше се нещо плоско , което доста прилично прилягаша по гърба . Умниците дори се бяха сетили да измислят долни презрамки .
" Явно технически са по - напред от съответния период във историята на моя свят . Може би дори аналогиите са недопустими ... " . Не исках да си блъскам главата с това . Реших просто да се помотая из пазара .
Тоест да разгледам сърцето на града .
Пазарът беше малък за моите представи , но изключително хаотичен и претъпкан , без никакъв ред в застрояването . Уличките бяха малки , криви и често обикаляха покрай дворовете на по - големите къщи . В тази теснотия не биха могли да се разминат двама конника , но хората не намираха нищо против да се гъчкат . Да не говорим , че с приближаването на някоя уличка с дюкяни или пешеходно кръстовище ( конница или каруци биха могли да минат тук само ако първо се обяви военно положение ) , започваше пълното задръстване . Тоест освен хаотично движещата се тълпа получаваш и рядката привилегия да рискуваш стъпване в нечия сергия , опъната направо върху настилката .
Хммм - наистина се продаваше всичко - от елексири и медальони със съмнителна ефикасност , до прясно одрани агнета , телета и шопари . Мириса на прясна , животинска кръв се примесваше с жужунето на едрите синьозелени мухи , налитащи върху полюшващите се щандове на цели рояци . Минута близо зяпах как някаква прилично облечена , симпатична девойка купи от такъв " щанд " . Месарят отсече с два ловки удара огромен къс месо и го натъпка в непромокаем кожен мех . Така кръвта нямаше да капе - но ако беше разгонил и мухите , които се озоваха вътре в торбата .... Усетих спазми в стомаха , осъзнавайки , че снощната храна в гостилницата се купува от подобни места . Време беше да сменя посоката на блуждаенето си .

Прехвърлих се на уличката с оръжейните майстори . Един поглед ми стигаше да разбера , че момчетата наистина са напред с материала . В малките мръсни магазинчета имаше от дамски кинжали до натягащи се с ръчка и винт десет- петнайсет килограмови арбалети . Тези чувовище сигурно пробиваха от двеста метра двустранно турнирни рицарски доспехи и се забиваха в следващия брониран ездач .
- Какво ще иска гоподинът ? - това беше стандартният въпрос , покана за безкрайни пазърлъци и многословни хвалби за качеството на стоманата , баланса на тежестта и тн качества на оръжията .
При една от обиколките си дори видях нещо , от което кратака ми се подкосиха - нещо като гигантски тромпет - със все устието , дългата тръба ... само че завършваше с нещо като гърне .
- това изхвърля огън , нали - попитах продавача , който явно беше и създателя на тези мрачни чудесий . Поне така прецених по обгорените му , страшно масивни ковашки ръце .
- Да това е сифон за Икростки огън . Продава се само ако имате разрешение от наместника ... зареден е с оригиналната смес .
Кимнах в знак на съгласие с появилото се в очите му пламъче на нравствен ужас . Ако му разкажех за атомните бомби сигурно нямаше да се отвращава така от въпросния огнемет .
... Излязох , продължавайки обиколката си ... и изведнъж попаднах на нещо , което - честно - не очаквах . Пазар за наемници . Копелетата клечаха на ниски столчета , чоплеха си зъбите и се опитваха да изглеждат като добре гледани добичета за продан . Инстинктивно отминах онези , които изглеждаха прекалено добре или прекалено изпаднали . Средното качество също не ме накара да си спра погледа с уважение . Единственото предимство на тези типове беше , че са участвали в битки и са останали живи . Повечето бяха бивши мобилизирани селяни , оцелели с късмет в началото и с някакъв минимум опит по нататък . Съмнявах се , че и 10 % от хората тук имат истинско обуче....
....Това пък какво беше .
... Външно беше по- опърпан и от мене . Оръжията му , доколкото можех да преценя бяха къс пехотински меч и нещо , което поразително приличаще на далекоизточен бронебоен катар . Единственото защитно снаряжение по него бяха чифт наколенки и пластини по горната страна на стъпалата . Беше покрит с белези по ръцете и лицето , но не това ми направи впечатление .
Просто останах изумен от силата , с която този човек присъсваше в частичката пространство , която заделил за себе си . Външно не правеше нищо - просто седеше и лениво рееше поглед през силуетите на хората . В същото време обаче втренченият ми поглед засече спокойното внимание , което този тип отделяше за всяко свое вдишване и издишване . Този човек беше постигнал толкова високо майсторство , че медитация , дихание и мързел се бяха слели в едно ... По едно време отегчено се подрапа по слабините и отиде някъде , развързвайки в движение процепа на широките си панталони . Гледах как стъпва с меки , преливащи крачки , как разни типове с огромни мечове и двуметрови ръстове с ръмжене и явен респект се дърпат встрани от нехайния му вървеж .... мда , ето как бих изглеждал ако се наложе да остана 20 години тук и имам време да се занимавам само с бойни изкуства ... и не бъда убит междувременно .
Продължих си пътя и вече забравях за случката , когато типът внезапно ме пресрещтна зад ъгъла . Опита се да се сблъска с мен и тялото ми реагира автоматично - дърпане настрани , по външата страна на завоя , с приклякане и контролиращ допир върху по - бликата му ръка . Справих се чудесно , като изключим острието в другата му ръка , което , ненадейно как , се озова между краката ми , на педя и половина под слабините .
- Кой си ти ?
- Казвам се Антон Фотев и съм чужденец . Очичките на типа ме претеглиха , явно прецениха , че не лъжа ... и че не се страхувам .
- Мога да те скопя .
- Ако го направиш , след това ще те накарам да ме довършиш ... Накой неща са по - лоши от смъртта .
- Прав си - рече непознатият и острието му едва едва докосна чатала ми - някой неща са по - лоши от смърта . Той за момен се замисли нещо , после извъднъж попита :
- Защо човек с твоето обучение няма оръжие ?
- Там , октъдето идвам оръжята са толкова мощтни , че има строг контрол . Много е трудно да получиш разрешение .
- Бъзикаш ме нещо ?
- Представи си винтов и скорострелен арбалет , събрани в едно .. и то голямо колкото кинжал !!
- Ако говориш истината това е страховито оръжие - как се нарича ?
- Пистолети - но има и още по мощтни ... А сега би ли махнал острието си от там ?
- Що пречи ли ти ?
- Моята гордост не ми позволява да поканя за почерпка човек , който ме държи под удар .
- Ммм , да , прав си . Острието изчезна в ножницата си . Пича дори се извини :
- Исках само да те стресна , но ти реагира доста добре и това задейства моите реакций .
- Не ти се сърдя . Сигурно имаш основания да си нащрек .
- Ама ти настина си чужденец - наистина ли не разпознаваш акцента ми ? Той помълча малко , след което реши , взе някакво вътрешно решение :
- Аз съм Идомар от Икростия . Бях дребен благородник до преди година . Сега преживявам както мога .
- Защо , какво стана с имотите ти в родината ? Въпросът ми го накара да спре , да се обърне към мен и да ме погледне по начин , от който космите по тила ми настръхнаха :
- Икростия вече не съществува . Съседите й избиха населението , посипаха земята със сол и затрупаха кладенците със камъни , споени с цимент .
- Боже , какво сте им направили .
- Беше ... въпрос на вяра . Диспут , в който съседите ни приведоха доводи от екзистенциално естество . Мъжът изкриви лице преди да продължи - не знам защо ти го казвам , щом си чужденец и това не те засяга .
- Ела , ще седнем някъде и ще ми разкажеш какво е станало . Именно защото съм чужденец мога да погледна на нещата от страни ... Между другото колко ти е платата ?
- Сребърник на ден !
- Не е ли малко . Само меч като твоя струва жълтици и жълтици .
- Така е , но мечът не яде ... а пък аз не съм като онези , които се препитават с меча си ... Като онези , които просто грабят и убиват с правото на по- силния .

[Dark_Lord_]

Едно голямо "Въх !!!! Владо !!!!" беше единственото нещо, което изскочи от устата ми при гледката, която се беше разкрила пред мен. НАмирах се пред опъната лилава шатра с оранжеви завъртулки по върха и нещо като висяща лъвска опашка вместо знаме. Точно това ме накара да влезна вътре.. а това, което беше вътре ме накара да остана.
Намирах се в нещо като магазинче за дребни домашни любимци. Върху няколко щанда, представляващи дебели дървени рамки с опъната твърда кожа помежду си, стояха десетки буркани с мърдащи гадинки. Имаше буркани колкото главата ми, бурканчета колкото нокътя ми и такива, в които можех без проблем да се шмугна. Странното беше, че в шатрата не се чуваха писъците, скимтенето и съскането на гадинките, а само мърморенето на продавачът. Той беше висок над два метра и с дълга червена коса до кръста. Докато ми се усмихваше най-любезно зърнах неестествените му зъби и металното око, което се въртеше в очната му кухина...
- Ъъъъъъъ.... какво се явява това ? - попитах аз без да скривам интереса си. В момента се бях насочил към малък буркан с жълтеникава марля отгоре. Това в него определено беше скорпион.
- Това, господине, е може би най-добрия амбулантен дюкян, предлагащ най-екзотичните гадинки улавяни някога. Мога ли да ви помогна с нещо ?
Аз го изгледах с невярващи очи, усмихнах му се доста любезно и кимнах с глава.
- Ако може да ми предложите нещо.. ъъъъ.. екзотично и интересно.. на поносима цена ? - по принцип не бих задал този въпрос, при положение, че зоологията ми е страст, но сега се наложи. Никога не бях виждал скорпион с четири жила и две глави. Богомолката в дясно беше голяма колкото ръката ми, а хлебарката няколко рафта по-надолу имаше шипове.
- Ама разбира се ! - той ме хвана за ръката и ме поведе към срещуположния щанд.. Посочи ми нещо с костеливия си пръст и започна да се обяснява надълго и на широко.. - Това тук, господине, е Малък тристовил. - сочеше буболечка голяма колкото юмрук - Известна е с това, че не може да бъде змачкана от почти нищо. Може да я стъпчете с крак, да я ударите с камък или дори да я съсечете с меч. Тя нищичко няма да усети, господине.
- Аха... ясно. Нещо друго ? Като това например - на свой ред посочмих едно малко бурканче, в което нещо уживено скачае и съскаше.. Приближих се и почуках с пръст... нещото бързо се стрелна към звука, който бях издал и оживено започна да писка..
- Господинът има ужасно добър вкус ! Това тук интиманти. Много малки буболечки, които се хранят с почти всичко - от месо до метал. Живеят ужасно дълго, умират ужасно трудно и се отглеждат ужасно лесно. Развъждат се бързо и имат зъби, които късат всичко. Тези тук са от привързващите се...
- Моля ? Привързващи се.. буболечки ?
Едноокият кимна..
- Точно тъй, господине. Тези тук се привързват към този, който ги отглежда. Те сякаш четат мислите ви господарю. Ако ги притежавате и им кажете да изядат ей тоя буркан, в който са - ще го направят. О, да - ще го направят и то за секунди.
- Ъммм.. това е добре, май ? - бях леко объркан, но държанието на тези буболечки беше много странно. - Искаш да ми кажеш, че ако бурканът се счупи и те литнат на някъде.. ще се върнат при мен само да искам. Тъй ли ?
Мъжът кимна и ме хвана за рамото..
- Освен това се размножават бързо и живеят ужасно дълго, умират ужасно трудно и..
- ... И се отглеждат ужасно лесно. Казахте ми.. но ме казахте цената ?
- 1 жълтица господине.
- Знаех си, че ще са скъпи. Не мога да си го позволя. Имам само 6 сребърника. - свих рамене в очакване, но за мое учудване продавачът не реши да свали цената... Бръкнах уж, че търся нещо и изведнъж възкликнах.. - А, още два сребърника намерих..
- Само толкова ли има господина ?
Аз кимнах...
Мъжът седна върху една купчина дрипи и за минутка се беше вгледал в бурканчето с буби...
- Мисля, че господинът може да вземе дузината интиманти срещу своите осем сребърника.
"Какъв глупак" - помислих си аз и му се усмихнах на свой ред. Бръкнах изкусно в уж празната кесийка и изкарах точно осем сребърника.. подадох му ги и взех бурканчето. Буболечките вътре шаваха превъзбудено и се лепяха по стъклото. Приличаха на малки елмази с червени очички и хиляди крачета. Имаха и крила.. на пръв поглед. "Спрете". Интимантите сякаш се успокоиха и започнаха да лазят по дъното на стъкления буркан. Усмихнах се. Онзи не ме беше излъгал.
Гушнал буркана с една ръка аз се сбогувах с продавачът, който ми се усмихна хладно и напуснах набързо шатрата. Бях покрил бурканчет с мръсно оранжев парцал, който онзи ми беше дал и се отправих на там от където бяхме дошли..

Магазинът за дрехи беше второто нещо, което ми направи впечатление. С изненада установих, че има повече мъжки дрехи отколкото женски. Зарадвах се и при това, че ги нямаше педалските прилепнали, оранжеви блузки, които предлагаха по битаците в Бургас. Тук дрехите бяха или широки... или много удобни. А понякога и двете. Имаше някои, които си бяха типични тоги или раса, имаше и широки роби, по-скоро приличащи на кимона. Естествено, никое не ми ставаше.
Накрая си взех една сива връхна дреха, която приличаше на яке, но от по-дебел и нежен плат. Отиваше ми и това беше най-важното. След това си избрах и една обикновена ножница за шпагата ми. Рано или късно трябваше да отделя време и за нея. С размахването й насам натам рискувах живота си, а сега когато лежеше дълбоко в зеленикавата ножница бях далеч по-спокоен. Така фръкнаха още пет сребърника. Оставаха ми още 27. Бях решен да си оставя поне 15 за из път.. другите смятах да похарча днес.

Реших да поразгледам и последните сергии по пътя към страноприемницата. Вече беше почнало да се смрачава, а исках да привърша с покупките за в бъдеще. Тогава се спрях. "Магическите стоки на Хатлан". Естествено - влезнах вътре. Новата ми дреха и ножница ми придаваха видът на някой прост оръженосец, но това поне за предпочитане. Не исках да ме бъркат с просяк. Разгледах набързо нещата нахвърляни в сергията. Имаше неща забити с пирони по стените, такива висящи от тавана, лежащи стъкленици и предмети върху рафтове от червена дървесина и огромни... огрооооооомни красиви вази от които се носеже благовонна миризма.
- Нещо да ви предложа ? - буквално от нищото се чу младешки глас и толкова внезапно пред мен се появи бледата фигура на един млад мъж с дълго коса, сплетена на плитки. Фигурата му постепенно се сгъстяваше докато не прие нормален вид. Магия. Беше безпорно магия. За пръв път след срещата ми с феичките станах свидетел на магия.. и то направена от жив човек.
- Мда.. нещо до две жълтици ? - реших просто да опитам. Беше ми повече от ясно, че тук неща от типа на един, два сребърника няма да има. Тук младият мъж приднаваше само злато. Знаех го.
Той кимна. Тия хора само кимаха. След десет минути върху стъклената повърхност която ни делеше се появиха два предмета. Знаех си, че нещата, които се предлагаха евтино щяха да малко. Вгледах се - пред мен лежеше някаква оръфана ръкавица и бронзов пръстен.
- Само това ли е ? - знаех си, че е това. Нещо ми ставаше. Как може да изпростея до толкова. Нищо, чудно, че магът не ми отговори. - Е, поне бихте ли ми обяснили какво правят тези двете ?
- Разбира се ! Това тук - той посочи ръкавицата - е най-обикновена ръкавица с вплетени магически свойства. Не се къса, нито износва.
- Ама тя вече е износена ! Какво й е магическото тогава ? - прост бях и прост си оставам, но този но никой, дори и маг не може да ме прави на глупак...
- Прекъсна ме.
Забих нос в пода и му направих знак да продължи..
- Освен тези си свои качества тази ръкавица може да свети в тъмното и веднъж стиснеш ли нещо с нея, няма да го изтървеш освен ако магията не бъда развалена по някакъв начин или ти не пожелаеш обратното.
Той изчака още малко и продължи..
- А това тук е пръстен за сила. Ефикасен, но с кратко действие. Веднъж завъртиш използваш ли го трябва да изчакаш един лунен цикъл за да се зареди силата му. За сметка на това ставаш толкова силен, че можеш да вдигнеш нещо четири пъти по-тежко от теб.
- Интересно. - почесох се про брадичката.. Така се прави като си в сериозна дилема. - Вземам ръкавицата. - подадох му двадесет и четири сребърника. Останаха ми само три. Е, не беше толкова зле. Дадох 10 на Ралица, 8 за интимантите, които все още жужаха в буркана, 5 за хубавата дрешка и ножницата и още двадесет и четири за тази ръкавица. Аларис щеше да ме убие.

[Infinity]

Ясно беше, че няма да се движим на групички... Поне не аз и Владо. 10 сребърника...Стисках ги в ръката си и не бяхх сигурна какво да ги правя. Но едно нещо ми бе ясно-каквото и да исках да купя, то тези пари бяха недостатъчно. Но когато прекарваш цялата си ваканция на село, сред мургави мили джипсита, знаеш как да си изкараш парите. За момент си помислих дали да не използвам палците в сака и трикото? Но те бяха в страноприемницата, а аз все още не исках да се връщам там... Оставаше варианта да се правя на Аладин и сама да си намеря пари... Но съзнавах, че тук нещата щяха да са определено по-различни. Хората са различни, обстановката, всичко. А ако ме хванеха? Нямаше...Бях си ловка с тънки, ловки ръчици ищях да се възползвам от това...Усетих, че стоя на пътя като кол и вероятно гледам в една точка... Не беше добре да привличам вниманието на хората...Всъщност, май беше невъзможно просто с този розов анцуг.. Трябваше първо да си купя дрехи... Но пак тези пари... Я по-добре да се запътя на някъде, че станах прекалено подозрителна така... За първи път се загледах в пазара на около.. Кипеше такъв живот! Ако нямах работа за вършене със сигурност щях да се спотая някъде на земята и да гледам как хората си вършеха работата... Така щях да науча малко повече за тях, за навиците им, за начинът им на живот... Но това можеше да се случи и по-късно, когато си свършех с пазаруването... Доближих се до една от сергиите с дрехи... Май нямаше нищо по джоба ми, което да ми харесва... Погледнах отстрани и забелязах доста голям кош пълен с дрехи, а до него един празен...

Изведнъж се доближи едно девойче в мътносиня роба, взе коша, покри го отгоре с някакъв плат и го отнесе на някъде... В главата ми се роди блестяща (поне за ситуацията) идея. Взех за 5 сребърника една подобна роба, отдалечих се малко и я навлякох върху анцуга си..Излишно е да казвам, че ми висеше като чувал на закачалка... Пуснах косата си и бързо я сплетох на две плитки, които после пък рпобрах около главата...Сърцето ми туптеше ужасно бързо, знаех, че очите ми са придобили неестествени размери и се опитах да мигам по-често, за да го прикрия... Спъвах се в робата, докато се приближавах до щанда... Беше доста пълно и хората се блъскаха около малкатасергийка. Опитах се да се приближа, но ме сбутаха назад. Нямаше пък да се дам, започнах и аз да се ръгам навътре. Като междувременно успях даизмъкна една кожена кесия от препаската на един огромен, набит мъж...но я изпуснах... Нямаше място да се наведа и да я взема, затова пък я настъпих и скоро я притисках между кецовете си. „Ами сега?”-прехапах устни...Нямаше място да мръдна, камо ли да се наведа...Бавно с единия крак се опитвах да изтъркалям кесията по крака си нагоре, но тя все падаше... Пък и в кецът ми нямаше място за нея... Вдигнах я максимално нагоре, докъдето кракът ми можеше да се вдигне и след това протегнах ръка надолу-„ХВАНАХ Я!!!”...Наум си умирах от щастие, но на външен вид продължавах да си гледам умно, с ненормално големи очи...

Излязох навън от бутаницата, прибрах кесията в джоба на суетшъра си и се запътих към кошовете до сергийката за дрехи... Стисната си бях и такава смятах да остана..Издърпах отдолу един плат, за мое щастие, никой не ми обърна внимание, покрих коша с него, и го отнесох...(оказа се по-тежък, отколкото си мислех и неведнъж залитнах, но не паднах.)...Отнесох го ли?Къде го отнесох?Просто си го мъкнех насам-натам, но тъй като беше прекалено голям почти не виждах къде вървя..За момент изтръпнах, ами ако пак мина покрай онази сергия?Ако ме види продавачът?Замръзнах на място и пак ме заля вълна от въпроси...Ами ако съм се загубила?!Я стига... Оставих коша на земята и щом се изправих, някой ме бутна отзад и паднах върху него... Що за грубост?! Що за въпрос?Току що бях откраднала една кесия с пари от нищо неподозиращ човек и цял кош с дрехи..И нямаше да е лошо, ако намеря място, кодето да разгледам плячката си...И като по филмите, точно, когато се обърнах на дясно видях една уличка, затънтена между две сгради-едната беше бръснарница с името „ Бродерик Карамфила”...Изглеждаше невероятно чиста. Верандата определено беше поддържана добре, а прозореца, като изключим зацапаната табела, беше много чист. Вътре едно момче бръснеше някакъв тип, чиито крака не стигаха пода, а плитката му пък се въргаляше около краката на момчето. Друг, по-възрастен мъж подстригваше някакво конте, което четеше вестник с монокъл.
Другата сграда беше някаква кръчма, в много по-добро състояние, от тази, в която ние спяхме. За щастие близо до сгушената тясна уличка нямаше сергии, нито пък хора, което ме устройваше то всякъде. Само някакво болно (или поне така изглеждаше) животно, приличащо на котка лежеше по средата на улицата...Странно, защото котките обикновено се кгушват в ъглите, но не и тази...Какво ли се чудех, изобщо не познавах тази страна и създанията, които я обитават. Важното бе, че ми изглеждаше безобидна и спяща. Със сетни сили домъкнах коша до уличката и цапочнах да ровя в него...Първото нещо, което ми направи впечатление (измъкнах го от дъното, защото винаги запомвах да разглеждам именно оттам), бе черна мантия от много хубав лек плат..Нежен беше и когато я хванах цялата в ръцете си тя се изплъзваше досущ като вода... Не беше точно мой размер, защото малко се влачеше, но беше много хубава. Иначе кошът бе пълен с какви ли не цветни парцали...Ама точно парцали, и най-вече шалове, извезани с разноцветни нишки, украсени с разноцветни мъниста, перли, странни монети и какви ли още не дрънкулки...Но нямаше нищо, което да можех да облека...

-Явно ще си играя на шивачка...
Но нямах с какво да шия...Намерих един ужасно дълъг панталон от груб кафяв плат..Той щеше да свърши работа май...Забелязах, че той и мантията бяха единствените дрехи-всичко останало бяха платове и шалове.Накрая раших, че така явно няма да стане...Скасях една роба, така че заприлича на риза, навлякох я и останах порозовия си анцуг надолу...Как да го прикрия?Все още правеше впечатление...Ами мантията разбира се! Наметнах и нея, като се въздържах от качулката, все пак не бях тайнствена вещица или нещо подобно...Останалите платове незнааех какво да ги правя...Накрая направих един от тях, приличащ на черен чаршаф на чувал и ги набутах в него...Както вече споменах съм си пестелива скръндза, която не обича да оставя неща навятъра...”Все тякога ще ми потрябват”.
Върнах се отново на главната улица и този път си пуснах косата, барем прикрие ненормалните ми очи.МРазех си русата чорла, ама нямаше начин да се пикрия, поне за сега...

Забелязах колко пъстър е пазарът!Каква игра на цветовете, какъв триумф на ароматите.Сдобих се с дрехи, а сега ми трябваха някои неща от първа необходимост...Като например храна!Но незнаех къде се продава, така че попитах едно малко момиченце къде мога да си намеря плодове...Знаех, (макар и от филмите), че ако попитам някой възрастен това ще ми коства пари...
-Хей, хлапе, къде мога да си купя плодове?-наведох се аз и със блага усмивка го запитах.
То също се усмихна и ме попита на свой ред.
-И ти ли си чужденка?
Губеше ми времето, а аз мразех това.
-Да, даа, кажи ми къде се продава храна!
-Имаш смешни очи.-лапето започна да се хили неприятно...Вече бях на ръба да го хвана за гушата и когато протегнах ръка, поне да го раздрусам, то видя на китката ми гривна от пластмасови звездички...
-Оооо, ти си принцеса!-айде пак глупости...я чакай, принцеса ли каза?
-Може и да съм, и ако не ми кажеш къде е пазара за храна ще те заключа в някоя кула!
-Ама ако си принцеса защо не си седиш в замъка?
Нямаше да постигна никакъв резултат, затова станах и тъкмо да се обърна, вече решила да платя на някой и хлапето ме задърпа за мантията и рече:
-Ако ми дадеш накита си ще те заведа на пазара.-ясно, дори хлапетата тук знаеха колко струва информацията.
-Но тя е от мното скъпи и редки камъни.
-А има ли марини в гривната ти?-
-Марини ли?Оооо да, много марини!Половината са марини!
-АУуу!-ококори се хлапето.-Ще ми дадеш ли тогава поне да ги пипна?
-Ами, незнам...Обещаваш ли, че ще ме заведеш до пазара?
-О, да! Калесия обещава!Калесия никога не лъже!
-Ти Калесия ли се казваш?Хайде, пипни!-и подадох ръката си на детето.

Очите му се ококориха още повече и светнаха по необичаен начин. То съвсем плахо посегна и пипна гривната...Погали я и 3-4 секунди ме гледаше благо...Ту мен-ту гривната.
-Калесия е много щастлива и ще заведе младата принцеса на пазара!
Най-накрая!Обещах си повече никога да не заговарям тукашни малки деца и последвах съществото, което се шмугна в тълпата и ако още секунда се бях поколебала сигурно щях да я изпусна. Наложи ми се почти да тичам, а това си беше истинско приключение в тази тълпа, за да я хвана. Изведнъж хлапето спря и аз едва не се сгромолясах върху него.
-Ето го пазара, принцесо!Но Калесия трябва да тръгва, има работа и татко ще се кара, че е закъсняла.
Калесия се нацупи и ми обърна гръб..Отново се шмугна в тълпата и се изгуби от погледа ми. Сега вече бях напълно доволна. Намирах се на пазара, който толкова време търсех и щях да похапна най-сетне, но какво? Не можех да се нагледам на сергиите, толкова различни плодове, зеленчуци и семена имаше!Месото бе отвратително и го подминах веднага. Впечатление ми направиха фурмите, защото само те изглеждаха като такива и ми бяха познати. О, видях и ябълки и тикви, хубави печени и големи колкото ябълки..Направо ми потекоха лигите!Но трябваше да проверя колко пари имам...Разполагах с 22 сребърника, неоткаднати(10 ми даде Владо, а Алек ми даде 12)...А кесията?Какво ли имаше в нея? Бръкнах под „ризата” и я извадих от джоба си...Застанах настрани, защото не беше много разумно да броя пари на пътя. Отворих я и затреперах! Вътре имаше само златни монети и няколко по-дребни. На око преброих 9, но знаех, че са повече. Бях богата!Да, да, да!Купих си една кошница за 5 медника, които пак извадих от кесията и започнах в нея да слагам разни плодове и зеленчуци...Взех 6 ужасно сочни ябълки, една кесия фурми, 7 захаросани печени оранжеви тикви, с размери, колкото ябълки, връзка сини репички, едно бурканче подправки, една кесия ориз, една кесия лют боб и 4-5 черни круши, оризово брашно ..Продавачът ме изгледа доста странно, когато му казах поръчката си, но щом извадих парите се ухили и ми върна кошницата с яденето в нея. Всичко това ми струваше 13 сребърника. Нямах представа малко или много е това, но бях богата и това ме радваше ужасно много. Вече мъкнех 1 чувал с парцали и една пълна кошница с ядене, а тепърва започвах пазаруването...

Оставаше половин час до срещата с останалите от групата и трябваше да побързам, защото не знаех обратния път към нашата кръчма.Отправих се към една сграда, която отново беше сбутана в края на една улица и се оказа книжарница..От нея си купих карта на селото и околните гори и селца, една книга за съществата, които обитават тая страна и една за отварите и билките в нея.
Когато излязох и оттам се почувствах адски уморена, защото мъкнех толкова много неща със себе си... Седнах на една пейка да си почина...Реших, че след това ще ида да си купя разни магически отвари, смеси и медальони от съответния магазин и никому нямаше да ги показвам, поне за сега.Така и направих..

[Alaris]

Разделихме се и отделните двойки бързо се изгубиха в тълпата. Погледнах Коста, той с интерес разглеждаше някакъв малък плод на близката сергия.
- Какво ще вземем? Освен дрехите.
- Аз мисля да си взема една хубава раница, че проклетия чувал с книгите ме насини.
- Добре, за да свършим максимално бързо, дай да се издокараме и после ще се разделим до часа на срещата.
- Дали няма да е глупаво да се делим. Земем да се затрием - ходи после търси.
Замислих се. Принципно ориентацията и паметта за изминат път не ми бяха проблем, а и Косьо беше планинар, нямаше да се затрие тука.
- Няма проблем според мен, ще се оправя. Давай сега да намерим един свестен-евтин-качествен-сговорлив шивач - завърших аз със усмивка и се огледах над тълпата.
- Ето - кимна ми Косьо, който също успяваше да се извиси над средния представител на масата народ.

След около 40 минути бяхме екипирани всеки с желаното облекло. Аз си закупих пълен екип черни дрехи от нещо наподобяващо лен или памук или нещо такова... какво ли разбирах от платове. Панталона беше почти прилепнал по краката ми, но не запарваше, ризата беше с дълъг реглан ръкав и ми стоеше отлично по скромната ми оценка. Като връхна дреха закупих евтино една леко употребявана пелерина без много украса, изцяло черна. Цялото това удоволствие за жълтица и половина.
Косьо от своя страна се екипира със съвсем обикновени дрехи, повечето от които като пелерината ми - употребявани. Изглеждаше като средно статистически гражданин и изглежда точно това целеше. Пък и мина тънко - само половин жълтица.

Бяхме доволни и с уговорката да се видим по пладне, което по скромната ми астрономическа преценка не беше далеч. Той се отправи към някакъв смесен магазин за пътешественици, а аз се огледах за майстор на брони и оръжия и скоро намерих. Изглежда двете обикновено вървяха ръка за ръка тук и заемаха огромни спрямо останалите дюкяни пълни с ковачи, стоки, продавачи и какво ли още не. Преброих наум парите, които ми оставаха - 20 сребърника. Щеше да се наложи сдобиване с допълнителен ресурс, но сега не ми се занимаваше с мислене за това. Сега ми се харчеше.
- Какво ще желае господина? - попита ме почти учтиво един от продавачите при вратата.
- Търся здрава тояга, за изпът и за защита. И едни ръкавици с катарами.
- Разбира се - отвърна той явно разочарован че няма да пазарувам много - ето там на стенда са тоягите, просто си харесайте, а за ръкавиците ще говориш с ей онзи - и той ми посочи един от майсторите вътре.
Тоягите бяха яки. Точно каквито исках. Разгледах ги подробно и си избрах една която беше импрегнирана със нещо като смола и не тежеше много. Беше дълга около 1,70-1,80м с диаметър около 2-3 сантиметра. Определено би ме направил с пъти по-опасен при нужда.

Майстора кожар също се оказа сговорчив, взе ми мярка и ми каза след час да мина да взема ръкавиците.
Щастлив оставих още една жълтица и стиснал здраво гьостерицата отново се смесих с тълпата.

Два часа по-късно се срещнах с останалите на площада. Беше точно пладне и тълпата беше понамаляла. Хората бяха разумни - време беше за хапване.
- Какво напазарувахте хора? - подвикнах аз и привлякох вниманието на групичката ни. Май всички без Тони бяха тук. Владо скокна да ми се похвали с нещо бурканирано, косьо само потупа запасаната на кръста му къса брадвичка. Настана суматоха, всички викаха показваха, сочеха... някои пък си стояха тихо встрани...
- Бастаааа. Стига толкоз, дайте да изядем нещо че минава пладне вече. - Коста ни разбута и направи 2 крачки към кръчмата ни.
Ние изостанахме малко и още известно време си говорехме за покупките. Изглежда всеки беше доволен, а Ралица даже беше накупила цяла кошница плодове... или зеленчуци... или местния еквивалент. Пътьом пробвах нещо малко, хрупкаво и черно... имаше вкус на киви и вид на нещо изкопано от дълбоко блато.
- Дали беше правилно да тръгваме без Антон? - обадих се аз когато приближихме хана.
- Голям човек е, ще се оправи. Сигурно се е заиграл в някой оръжеен магазин.
Вдигнах рамене и продължих по калдъръма. Времето беше прекрасно. Синьозеленото небе беше напълно безоблачно, а слънцето не печеше прекалено интензивно. Можеше да ми хареса тук.. ако и тя беше дошла. Стиснах зъби. И повече време бяхме прекарвали разделени, но това беше различно. Трябваше да се върнем някак... но до тогава щях да се порадвам на този свят.