- Чудесна работа, жрец Памид, чудесна! – споменатият измънка смутено някаква благодарност и се поглади по плешивото теме. – Битката за това дребно воеводство може да предопредели съдбините на континента и твоя е заслугата, че сме в толкова добра позиция. Наздраве!
Памид отпи и крадешком огледа събеседника си. За методите на Върховен жрец Гидер се носеха всякакви зловещи слухове, някои го наричаха Черния жрец, но пък имаше и славата на човек, който винаги решава проблемите, каквито и да са те. За изненада на Памид Гидер беше приятен на вид жрец с изключително добро чувство за хумор, който предразполагаше за приятелски разговор.
- Е, Даная те очаква с отворени обятия, време е да потегляш.
- Хм, аз… бих предпочел Бодар… - смънка отново Памид, не беше забравил обещанието дадено на Картов.
- Ах, тии, хитрец! – закани му се шеговито с пръст Гидер. – По-близо до двора, а? Халид да благослови тези, които му служат вярно. Нека бъде Бодар.
- Готова ли е стаята за разпити? – попита малко по-късно Върховният жрец докато изпращаше с поглед отдалечаващия се екскорт, жестока усмивка играеше по студеното му лице.
- Да – отговори помощникът му. – Свидетелят е вече тук.
- Добре. Някакви проблеми?
- Не – подсмихна се другият. – Измъкнахме я от още топлата постеля. Войводата Бараан не беше много съгласен, но бързо омекна щом му напомних, че лудостта може отново да го погълне, ако не се подчинява на Халидовата воля.
Гидер слезе по витата стълба, която водеше до подземието, набързо го бяха преустроили в зала за мъчения.
- Е – рече благо той, впивайки поглед в разширените от ужас очи на миловидната девойка, прикована на масата. – Къде е това гнездо на змии, храма на Майката? Все някой те е пратил при войводата, нали така? – и докато нахлузваше черните си ръкавици, допълни. – Хората, които попадат в ръцете ми, смятат смъртта за избавление…
***
Щитът пришпорваше коня си сякаш искаше да го убие, затова Картов размахваше отново и отново камшика, за да може да го следва. Таис се беше вкопчила в облегалката на капрата, а вятърът мяташе косата й в лицето му.
- Колко още има до Портала? – попита го тя.
- Ще го стигнем по мръкване.
- А защо затвори близнаците при Масиар? Няма ли да я удушат?
- Обещах им, че ще излязат живи, само ако и тя слезе от каретата жива – опита се да надвика тропотът на препускащите коне Картов. – Пък и разбрах, че имат доста общи спомени, няма да скучаят…
- Трябва да спрем – обади се след малко. – Тенън е уморен, ти също едва се държиш на крака, пък и аз съм изтощен.
- Даа… добре – отвърна през прозявка жрицата. Спряха каретата на закътана полянка, Мискини напали малък огън и убеди Таис той първи да стои на пост и да я събуди след два часа, а след това щитът да ги пази. Скоро и двамата умбрейци потънаха в сладък сън, а халидовия жрец добави още съчки в огъня. След половин час се убеди, че спят непробудно и победоносна усмивка изгря на лицето му. От сутринта подготвяше заклинанието, вплиташе едва доловими нишки в естествената умора от безсънната нощ и сега неговата паяжина ги беше стегнала здраво в прегръдките си. Време беше да действа. Крадешком се приближи до Таис, бръкна в пазвата й и сграбчи камъка. Проклятие, това беше твърде меко! По устните на жрицата заигра неясна усмивка. Картов бръкна по-дълбоко и изтегли бавно Окото на огъня заедно с верижката, на която висеше. Напъха го в джоба си, докато се мяташе на коня си, спря за миг чудейки се дали да не отвори каретата, но това вече не беше негов проблем. В ръцете си държеше живота и свободата на сестра си, не искаше да губи и миг повече.
Привечер разбра, че не е преценил правилно пътя до Портала. Не искаше да пътува през нощта, затова намери малка пещера, в която не проникваше и лунен лъч, блокира входа със защитно заклинание и се тръшна да спи.
Таис се пробуди в ранния следобяд от студ и някаква неясна тревога. Беше сънувала странен, но хубав сън, от чийто спомен дори леко се изчервяваше. Огледа се – огънят отдавна беше угаснал, а от Картов нямаше и следа. Окото на огъня! Беше изчезнало!
***
- Това е къщата, в която е бил забелязан да влиза Мискини – прошепна Върховният жрец Врод на лежащия до него Бутани. Онзи само кимна в отговор и даде знак. Огромно огнено кълбо разби южната стена и пръсна покрива, второ го последва, а от къщата се чуха писъци. Синкави светкавици затрещяха по прозорците на втория етаж, а жрец Серист се метна напред следван плътно от гвардейците. Писъците рязко секнаха, чу се звън на стомана, входната врата се пръсна на трески, полуобгорен мъж се изтърколи на моравата отпред и замря. Бутани бавно слезе по стъпалата и се насочи към Врод, лицето му беше изкривено в кисела гримаса.
- Умбрейски жрици. Няколко щита. – изплю той. – Не че не го очаквах. И въпреки това повечето ни гвардейци са мъртви.
- Залови ли някой жив? – попита с гаснеща надежда в гласа Върховният жрец.
- Не са ме учили да взимам пленници – отвърна надменно Серист и подаде дебел свитък на Врод. – Намерих това.
Върховният жрец го разгърна и се намръщи.
- Забъркахме голяма каша, Посветени, голяма каша… Това е било официалното представителство на Умбра… – замисли се за миг и после решително продължи. – Ще го припишем на враждуващи кланове селенити, изтрийте всякакви следи от нашето присъствие… А Мискини?
- Нищо за съжаление. Ще продължим да го издирваме.
***
Лорд Сетий раздразнено изпуфтя, това беше нечувано! Да поставят под домашен арест самия регент на Селения! Но събитията от изтеклата нощ, а и двете черни жрици, които се бяха разположили свойски в кабинета му, усмиряваха гнева му. Отново беше нощ, усещаше го по изострените си сетива, въпреки че завесите бяха плътно спуснати. Понечи да смъмра една от натрапените си гостенки, която ровеше из личната му колекция от златни съдове, когато вълната го блъсна. Изскимтя и се свлече на земята, стискайки главата си с ръце. Едната жрица залитна, другата пребледняла се стовари рязко на близкото кресло. Времето се точеше като мед, но постепенно пристъпът отмина, остана само тъпа бумтяща болка в слепоочията. Някъде сякаш много отдалеч се чу бръмчене на десетки гласове, което се усилваше. Вратите се отвориха с трясък и влезе Морсий, сподирян от тълпа селенити с факли в ръце.
- Сетий! Сетий! Някой е открил ка… - погледът му се закова в двете жени. – Какво е това?
Схватката беше кратка, но кървава. Морсий притискаше ранената си ръка и недоумяващо оглеждаше купчината трупове наоколо.
- Кои бяха тези? – насочи поглед към Сетий, кимвайки към съсечените тела на двете жрици. – Не съм виждал преди някой да се бие така… Освен може би Ганаин…
- Позна – изстена Сетий, все още стискайки главата си с ръце. – Умбрейки. Самата им Първожрица беше тук. Заключи ме в собствения ми дом, представяш ли си? – захихика истерично. – И отведе близнаците и Масиар със себе си…
- Близнаците? – трепна Морсий. – Отивам да ги намеря, а после ще тръгнем след камъка… Който и да го е намерил, няма да стигне далеч!
Разтвори се в лунните лъчи заедно с хората си, а Сетий уморено се надигна.
- Блитцен! – излая той. – Разчисти тази… тази кочина тук и удвои охраната, искам цялото имение плътно затворено. Омръзнаха ми тези неочаквани посещения!
Картов, Таис - Селения +9 (9 септември)
Сетий, Морсий, Врод - Периал +9/10 (9/10 септември)
Историята: Пурпурна есен
Капитан Вълиз бе изгубил представа за времето. Дали бе минала седмица. Или вече са станали две?
След като акостираха на Лунните острови, изникна толкова много работа. Откакто Магистратите бяха взели властта в Херцогството, жителите на тези малки късчета земя бяха съвсем забравени и изоставени на произвола на съдбата. Но нейните ветрове довяха корабите им до бреговете им и не толкова офоциалното писмо от Херцог Озикс, колкото товарът, който носеха в трюмовете си, им спечели симпатията на хората.
Капитанът изсумтя и отпи от рома в дървената си чаша. Ако не бяха корабостроителниците, които макар и изоставени от години, все още бяха използваеми, Търговските капитани никога нямаше да се съгласят на тази блокада. Но още повече след опустошаването на Арсис те искаха да се подсигурят със силна и многоброна флота.
Новите работни места в корабостроителниците и търговията по близките източни брегове на Селения скоро щеше да донесе благоденствие на тези острови. Бе въпрос на време останалите жители на Херцогството да ги приветстват като спасители. Озмънд Озикс трябваше само да се справи с политическата страна на порблема.
Поредната глътка ром се търкулна по изсъхналото гърло на оплешивяващия мъж, загледан в знойния южен залез.
*****
С много трудности конярите успяха да намерят място за ндегето в претъпканите конюшни. От обясненията им Озикс разбра, че в последните няколко дни са пристигнали и други важни особи. “Явно съм дошъл точно навреме”, доволно отбеляза той на ум, въпреки че не знаеше за какво. Анара му бе писала да пристигне в Бодар възможно най-бързо; явно го е планувала отдавна.
Херцогът за пореден път се възхити на младата кралица – балансираше успешно на трона вече толкова години. Да, вярно, с помощта на съюзници и доверени хора, най-вече онзи Джонатан Кейдж... “Владетел, който си въобразява, че може сам да се справи с управлението, е глупак.” От горчив опит знаеше Озмънд. Какво ли бе замислила този път...
Суматохата в двореца потвърди предположенията и догадките му. Явно Анара събираше наистина влиятелни личности в града на рода си. Настаниха го в богато обзаведена, но единична стая в по-отдалечено крило на двореца. Слугите промърмориха набързо някакво извинение, че покоите за гости, подходящи за титлата и положението му, вече били заети, и се изнизаха със съсредоточени физиономии навън, насочили вниманието си към чакащите ги задачи.
Сайхе отвори вратата, свързваща стаята й с тази на Херцога и се спря на прага. Огледа критично мебелите с пищна украса, които не пасваха на малкото помещение. Пристъпи бавно вътре и се отпусна в едно ниско кресло, тапицирано с червено кадифе. Позлатата и тежките платове не бяха по вкуса й, но: “Това е Западът”, както казваха в Синехия.
- Предполагах, че поне теб са те настанили в подобаващи покои. – проговри тя уморено.
Озмънд се засмя, туловището му се разтресенеудържимо и той й отвъна с въпрос:
- Какво смяташ за подобаващо, Сайхе? Нещо аскетично. Или може би нешо ефирно като твоите одежди?
- Дори това, да. Но за мен самата. Натруфеността на мебелите тук съответства на положението ти, Херцоже. Но да беше малко по-просторно...
Усмивка порбяга по лицето му и тойна свой ред се настани в другото кресло в стаята.
- Има ли значение? – неопределено попита той, махвайки с ръка, отрупана със златни пръстени. – В момента е по-важно дали хвъркатата ти крава е настанена удобно и сигурно.
Сайхе започваше да се притеснява за Озикс. Няколкодневният полет явно не му се отразяваше съвсем здравословно. Признаваше, че ндегетата не са от най-красивите животни, но чак пък толкова... Отвори стреснат очи и преметна крак върху крак, при което почти цялото й бедро се разголи. Наистина бе уморена, след като вече се унасяше в собствените си хаотични мисли. Изтощението й докарваше само пилета и крави в главата....
- Сблъскаха малко конете на Херцог Юрански и освободиха една стара плевня за Голямата птица.
- Илай Юрански е тук? – надигна се от креслото си Озикс. – Сигурна ли си? – невярващо попита той.
- Сигурна, колкото и конярите са. Чух част от разговора им, докато разместваха животните. – “Да не се пиртесни от присъствието на друг Херцог в Бодар?”, изгледа го изпитателно тя, но в погледа й се четеше предимно умора. Потисна поредната прозявка, слушайки размислите на Озмънд:
- Анара със сигурност е замислила нещо. В противен случай не би позволила на този човек да пристъпи прага й. – провлачи той накрая, разхождайки се бавно в малката стая. – Освен ако... не ни очакват неприятности.
Магьосницата завъртя очи в безсилието си. Не можеше отново да се втурне нанякъде. Не и толкова скоро след... “След кое от всичките?”, запита себе си тя, припомняйки си събитията от изминалите седмици. Трябваха й няколко дни отдих.
- Сайхе, - обърна се към нея Херцогът, нарушавайки настъпилата тишина, - подсигури ли нд...
- Ндегето. – помогна му тя. – Да. Заклинанията са положени. Ще усетя всеки, доближил се до птицата.
- Надявам се да е достатъчно. Може да ни се наложи бързо да напуснем Бодар. А не искаме да изгубим единствената ни възможност за това, нали?
Тревогите на Озикс се засилиха след краткото посещение на кралицата на следващата сутрин. Бе дошла сама в покоите му и почти през цялото, всъщност през малкото време, не спря да говори. Общо взето думите й представляваха само покана за сватбата й с Херцог Юрански, която щеше да се състои след два дни. И му обеща, че ще разговарят отново на спокойствие след радостното събитие.
- Радостно, но за кого? – попита Озмънд резбованата врата, която кралицата затръшна в бързината след себе си. – Дали Илай я е принудил или тя е станала толкова опитна в машинациите си...
- Има ли значение? – раздразнено му подхвърли Сайхе. – И без това ще разберем в близките дни. – започваше да й омръзва новопоявилата се склонност на Херцога продължително да изразява на глас прозорливите си мисли. Или може би просто не бе свикнала да го вижда такъв. – Хайде, трябва да купим подарък на младоженците. А и не може да отидеш на церемонията с това. – посочи тя измачканите, прашни дрехи на пълния мъж. Всъщност, единствените дрехи, които имаше тук.
- Ами ти? – поинтересува се той. Копринените й шалове бяха раздрани на две места, разкривайки още привлекателна плът.
Магьосницата се засмя, докато приглаждаше с ръка разрошената си коса и отвърна:
- Не се безпокой за мен, аз съм лесна.
- Как ли не се сетих. – изпуфтя Херцогът и излезе в коридора.
Оживлението бе обхванало и града. Улиците на Бодар бяха претъпкани, двамата едва си проправяха път сред разнообразната тълпа, събрала се за престоящето събитие.
Отбиха се в кантората на Търговските капитани, която се намираше на брега на езерото. Сайхе погледна през дългите прозорци, образуващи четвъртата стена на приемната, докато нисшият чиновник, който ги бе посрещнал, ги водеше при Наземният капитан.
- Прекрасна гледка. – въздъхна Сайхе, сочейки полегатите прегове и гладката водна повърхност. Някъде там, зад онази извивка на каменистия плаж, бе плувала с Джони. Примигна бавно, сякаш да прогони глупавите мисли или напротив, за да извика спомена за онази ранна утрин. И тя самата не бе много сигурна. Но така или иначе този мъж вече не я интересуваше.
Наземният капитан ги посрещна радушно и все пак в държанието му се усещаше трудно потискана сдържаност, която стана още по-забележима, след като узна искането на Херцога. Въпреки това с поклон се оттегли в малката стаичка, в която се влизаше през тясна врата с тежък дървен обков зад облегалката на стола му. Чу се дрънкане на монети. “На много монети”, отбеляза наум Озикс и с усмихна багодарно на пенсионирания моряк, който му подаде двете издути кесии.
Най-напред посетиха магазин за платове, където Сайхе критично заоглежда топовете копринен плат. Докато Озмънд обясняваше на шивачите за какъв повод му трябваха дрехите и ги убеждаваше в спешността на поръчката, поставяйки шепа монети на работния тезгях, магьосницата се приближи до него и каза:
- Няма да стане тук, ще трябва да потърсим по-различен магазин. Не може да няма в цял Бодар.
Обикаляха пазарищата и дюкяните, разглеждайки разнообразните стоки от всички краища на континента. Видя дори няколко дебели килима със специфични спираловидни шарки, които можеха да са дело само на синехийски занаятчии. Лутаха се безцелно, надявайки се да открият нещо подходящо за кралицата и Юрански.
Натъкнаха се на шатра на неански търговци, които предлагаха гоблени от най-фина вълна с толкова живи цветове, че картините по тях изглеждаха живи. Херцогът се приближи с клатушкане до магьосницата с намерението да я помоли да не се улисва излишно, но погледът му бе привлечен от един голям гоблен, заемащ почти цялата отсрещна стена на шатрата.
Бе изобразен дуел между млада жена, чийто огнени къдрици се виеха по голите й рамене, и едър, чернокос мъж размахал голям двуостър меч. Бе се покачила на червеникава скала, откъдето бе направила и послдния си удар – острието на тънката сабя прокарващо дълга кървава резка по лицето на боеца. На Херцога му се видя почти невъзможно как тъкачите бяха вплели опасния блясък в невинните, нежни очи на жената.
- Не прилича ли поразително на... – тръгна да пита той.
- Наистина. – някак незаинтересовано отвърна Сайхе. – Мислиш ли, че ще е подходящо. – с лукава усмивка го запита на свой ред тя, след като се отдалечиха в другия край на шатрата.
- Но разбира се! И в двата случая... Още един повод Анара да натяква на Херцога превъзходството си. Или поне някакъв опит да пробудим самочувствието и самоувереността й.
- Добре. Остави ме аз да го изтъргувам. – настоя магьоницата и протегна ръка – жест, нетърпящ възражение. Озмънд й подаде едната кесия и тя някак я скъта под ефирните си одежди.
След около половин час се спазари с неанския търговец и двамата излязоха от шатрата му, понесли дългия вързоп. На следващата пряка Сайхе се спря и възкликна:
- Точно това търсех.
Влязоха в магазин за шалове. Херцогът никога не бе виждал такова изобилие от материи, форми, шарки... “И всичко това само за един вид ... ами, добре, при нея със сигурност са дрехи.”
Магьосницата се изгуби сред рафтовете и от време на време се чуваха тихите й възклицания. Озикс я чакаше търпеливо, подпрял едрото си туловище на изправения вързоп с гоблена. Когато отново се появи, Сайхе бе понесла малък куп коприна, който сякаш се лееше от ръцете й. Изгледа я изненадано и невярващо попита:
- Нима за официални случаи се обличаш по-... повече. – щеше да каже прилично, но се усети на време и се сдържа.
- О, не. – развали илюзиите му тя. – искам да направя един личен подарък на кралицата. Ето, виж. – Тя разгърна най горните шалове, кафяви, обсипани с всякакви други топли тонове, както и капки зелено. – Ще отиват на очите й косата й. И ще подчертават светлата й кожа.
- И стройната фигура. – деликатно подчерта Херцогът.
Сайхе се засмя и отиде да се разплати с търговеца.
Когато се добраха отново до двореца, вече бе станал късен следобед и слънцето се бе спуснало ниско. Прибраха се да си починат малко преди вечерята, която им бе сервирана в покоите. Прислужницата се заизвинява, но подготвяли голямата зала за сватбеното тържество.
Следващият ден Озикс прекара при шивачите, опитващи се да нагласят дрехите към безформеното му тяло. Магьосницата се затвори в библиотеката, която, макар и не толкова богата, колкото тази в Даная, съдържаше редица стари книги и ръкописи, които тя с надежда прелистваше. Но до вечерта така и не успя да открие нищо за Танх.
Големият храм на Халид бе пълен с хора. Благородници, почетна стража, свещеници, изпълнили тъмните ъгли... Гостите бяха настанени на дървени пейки, сковани набързо за случая, а зад тях се блъскаше множеството любопитни жители на Бодар, дошли да видят сватбата на кралицата си.
Херцогът остана втрещен, виждайки Принц Аркип, седнал на първия ред, редом с графиня Елиана и съпруга й – граф Дориан. Застаряваща благородничка от южна Даная му заразказва с пълни подробности историята на престолонаследника. Жената определено бе отегчена от дългото чакане и търсеше някаква компания.
Почти бе настъпил часът, когато свободното място до нея се зае и Сайхе се обърна, само за да срещне очите на Джонатан Кейдж. Първият съветник нарочно се бе оттеглил по-назад сред гостите, искайки да остане незабелязан от младоженеца по време на церемонията. Все пак може би щеше да съжалява, че не остана отпред при Брионелите.
Хвърляше й притеснени погледи от време на време, но преди да са разменили и една приказка, големите двери на храма се отвориха и по златистата пътека се плъзна с грациозна походка кралицата на Даная. Пищната й бяла рокля, цялата от дантела и везба, се поклащаше при всяка нейна стъпка. Краката й, обути в изящни пантофи, стъпваха сред пръснатите бели розови цветове. Сайхе се загледа в тях с мисълта: “Като мъртви пера на падащ ангел.” Тя тихо изсумтя на себе си, напомняйки си, че Анара отдавна бе загубила невинноста на създанията от силоските митове.
Влизането на втората двойка прекъсна за кратко размислите й, но нищо по-особено не успя повече да привлече вниманието й. Върховният свещеник на Халид започна церемонията и магьосницата раздразнено плъзна поглед по небесносинята рокля на Миела. Не й допадаше този цвят. Не и в такова изобилно количество.
Леко жълтеещите перли искряха по роклята на кралицата. Сайхе започна да следи с поглед наглед безредните шарки, но бързо стилизираната звезда от дясно на гърба й, един от чийто лъчове продължаваше към деколтето. Перлена окръжност - като седефена луна, покриваше долната част на роклята, близо до шлейфа. Отстрани до нея се виеше спирала, чиито край се губеше из гънките му. Бели мъниста на хаоса, сред вълните от бяла коприна. Облаци от бялата мрежичка, прихваща косата й, покриваха голите рамене; няколко черни перли, открояващи се по възлите. Бе й най-трудно да възприеме цялостната фигура, която се виждаше на гърба на роклята – бяла, бисерна лилия, изваяна като самата Анара.
Остатъка от церемонията Сайхе прекара обхождайки с поглед големите порцеланови вази, пълни с есенни цветя, златистите и сребристи панделки, висящи от колоните на храма. Чудеше се как ли свещениците са се съгласили на всичко това.
След като Халидовия служител обяви встъпването им в брак, всички гости се отправиха към двореца, където щяха да продължат тържествата.
Сред леещото се първокласно вино, огромните плата с кулинарни чудеса, сътворени в кухните на двореца, и живата музика, изпълнявна от придворните музиканти, започна Даряването. Когато дойде ред на Озикс и Сайхе, двама слуги разтвориха дебелия вързоп и разгърнаха гоблена, задържайки го пред кралицата и Юрански. Илай стрелна Херцога със злобен поглед, докато развеселена усмивка порбяга по устните на Анара. Подаръкът на магьосницата я накара да се изчерви и когато синехийката забеляза руменината, покриваща страните й, заговори развесело:
- Обещайте ми, че ще ги облечете поне веднъж, Ваше величество.
Кралицата се засмя, което й даде възможност отново да възвърне самообладанието си и се обърна към следвашите благородници, чакащи търпеливо да поднесат поздравленията и подаръците си.
Едва два дни по-късно Анара успя да ги приеме на адуенция. Въпреки че Илай Юрански бе поел част от официалните задължения, все още имаше твърде много работа – предимно около всички присътвали за сватбата.
- Знаете как е при някои благородници. – намекна му неприязънта си кралицата. – Но какво да се прави – всички са поданици на короната.
- Която, надявам се, все още ви принадлежи?
Младата владетелка не се засегна от въпроса на Херцога, или поне не го показа външно.
- Повече от всякога. – приветливо му се усмихна тя. – Но трябва да се погрижим за вашата, Херцог Озикс. – върна му предизвикателството кралицата.
- Управляващите от рода Озикс никога не са отъждествявали властта си със символи. – отвърна той. – Но ако разбирам правилно метафората ви, сте искали да ме видите, за да поговорим именно за това.
- Прав сте. – кратко се съгласи тя.
Озмънд продължаваше да се чуди защо е цялата официалност на срещата им, когато Анара директно отправи молбата си:
- Искам да се срещнете с един човек. До няколко дни ще бъде тук, в Бодар. Вярвам, че той също може да ви помогне.
Интересът на Херцога бе видимо събуден:
- И кой е той? – попита веднага той.
- Принц Ти’сейн. – изпитателно го погледна Анара Данайска.
Анара, Озикс, Сайхе (Бодар) 9 септември.
След като акостираха на Лунните острови, изникна толкова много работа. Откакто Магистратите бяха взели властта в Херцогството, жителите на тези малки късчета земя бяха съвсем забравени и изоставени на произвола на съдбата. Но нейните ветрове довяха корабите им до бреговете им и не толкова офоциалното писмо от Херцог Озикс, колкото товарът, който носеха в трюмовете си, им спечели симпатията на хората.
Капитанът изсумтя и отпи от рома в дървената си чаша. Ако не бяха корабостроителниците, които макар и изоставени от години, все още бяха използваеми, Търговските капитани никога нямаше да се съгласят на тази блокада. Но още повече след опустошаването на Арсис те искаха да се подсигурят със силна и многоброна флота.
Новите работни места в корабостроителниците и търговията по близките източни брегове на Селения скоро щеше да донесе благоденствие на тези острови. Бе въпрос на време останалите жители на Херцогството да ги приветстват като спасители. Озмънд Озикс трябваше само да се справи с политическата страна на порблема.
Поредната глътка ром се търкулна по изсъхналото гърло на оплешивяващия мъж, загледан в знойния южен залез.
*****
С много трудности конярите успяха да намерят място за ндегето в претъпканите конюшни. От обясненията им Озикс разбра, че в последните няколко дни са пристигнали и други важни особи. “Явно съм дошъл точно навреме”, доволно отбеляза той на ум, въпреки че не знаеше за какво. Анара му бе писала да пристигне в Бодар възможно най-бързо; явно го е планувала отдавна.
Херцогът за пореден път се възхити на младата кралица – балансираше успешно на трона вече толкова години. Да, вярно, с помощта на съюзници и доверени хора, най-вече онзи Джонатан Кейдж... “Владетел, който си въобразява, че може сам да се справи с управлението, е глупак.” От горчив опит знаеше Озмънд. Какво ли бе замислила този път...
Суматохата в двореца потвърди предположенията и догадките му. Явно Анара събираше наистина влиятелни личности в града на рода си. Настаниха го в богато обзаведена, но единична стая в по-отдалечено крило на двореца. Слугите промърмориха набързо някакво извинение, че покоите за гости, подходящи за титлата и положението му, вече били заети, и се изнизаха със съсредоточени физиономии навън, насочили вниманието си към чакащите ги задачи.
Сайхе отвори вратата, свързваща стаята й с тази на Херцога и се спря на прага. Огледа критично мебелите с пищна украса, които не пасваха на малкото помещение. Пристъпи бавно вътре и се отпусна в едно ниско кресло, тапицирано с червено кадифе. Позлатата и тежките платове не бяха по вкуса й, но: “Това е Западът”, както казваха в Синехия.
- Предполагах, че поне теб са те настанили в подобаващи покои. – проговри тя уморено.
Озмънд се засмя, туловището му се разтресенеудържимо и той й отвъна с въпрос:
- Какво смяташ за подобаващо, Сайхе? Нещо аскетично. Или може би нешо ефирно като твоите одежди?
- Дори това, да. Но за мен самата. Натруфеността на мебелите тук съответства на положението ти, Херцоже. Но да беше малко по-просторно...
Усмивка порбяга по лицето му и тойна свой ред се настани в другото кресло в стаята.
- Има ли значение? – неопределено попита той, махвайки с ръка, отрупана със златни пръстени. – В момента е по-важно дали хвъркатата ти крава е настанена удобно и сигурно.
Сайхе започваше да се притеснява за Озикс. Няколкодневният полет явно не му се отразяваше съвсем здравословно. Признаваше, че ндегетата не са от най-красивите животни, но чак пък толкова... Отвори стреснат очи и преметна крак върху крак, при което почти цялото й бедро се разголи. Наистина бе уморена, след като вече се унасяше в собствените си хаотични мисли. Изтощението й докарваше само пилета и крави в главата....
- Сблъскаха малко конете на Херцог Юрански и освободиха една стара плевня за Голямата птица.
- Илай Юрански е тук? – надигна се от креслото си Озикс. – Сигурна ли си? – невярващо попита той.
- Сигурна, колкото и конярите са. Чух част от разговора им, докато разместваха животните. – “Да не се пиртесни от присъствието на друг Херцог в Бодар?”, изгледа го изпитателно тя, но в погледа й се четеше предимно умора. Потисна поредната прозявка, слушайки размислите на Озмънд:
- Анара със сигурност е замислила нещо. В противен случай не би позволила на този човек да пристъпи прага й. – провлачи той накрая, разхождайки се бавно в малката стая. – Освен ако... не ни очакват неприятности.
Магьосницата завъртя очи в безсилието си. Не можеше отново да се втурне нанякъде. Не и толкова скоро след... “След кое от всичките?”, запита себе си тя, припомняйки си събитията от изминалите седмици. Трябваха й няколко дни отдих.
- Сайхе, - обърна се към нея Херцогът, нарушавайки настъпилата тишина, - подсигури ли нд...
- Ндегето. – помогна му тя. – Да. Заклинанията са положени. Ще усетя всеки, доближил се до птицата.
- Надявам се да е достатъчно. Може да ни се наложи бързо да напуснем Бодар. А не искаме да изгубим единствената ни възможност за това, нали?
Тревогите на Озикс се засилиха след краткото посещение на кралицата на следващата сутрин. Бе дошла сама в покоите му и почти през цялото, всъщност през малкото време, не спря да говори. Общо взето думите й представляваха само покана за сватбата й с Херцог Юрански, която щеше да се състои след два дни. И му обеща, че ще разговарят отново на спокойствие след радостното събитие.
- Радостно, но за кого? – попита Озмънд резбованата врата, която кралицата затръшна в бързината след себе си. – Дали Илай я е принудил или тя е станала толкова опитна в машинациите си...
- Има ли значение? – раздразнено му подхвърли Сайхе. – И без това ще разберем в близките дни. – започваше да й омръзва новопоявилата се склонност на Херцога продължително да изразява на глас прозорливите си мисли. Или може би просто не бе свикнала да го вижда такъв. – Хайде, трябва да купим подарък на младоженците. А и не може да отидеш на церемонията с това. – посочи тя измачканите, прашни дрехи на пълния мъж. Всъщност, единствените дрехи, които имаше тук.
- Ами ти? – поинтересува се той. Копринените й шалове бяха раздрани на две места, разкривайки още привлекателна плът.
Магьосницата се засмя, докато приглаждаше с ръка разрошената си коса и отвърна:
- Не се безпокой за мен, аз съм лесна.
- Как ли не се сетих. – изпуфтя Херцогът и излезе в коридора.
Оживлението бе обхванало и града. Улиците на Бодар бяха претъпкани, двамата едва си проправяха път сред разнообразната тълпа, събрала се за престоящето събитие.
Отбиха се в кантората на Търговските капитани, която се намираше на брега на езерото. Сайхе погледна през дългите прозорци, образуващи четвъртата стена на приемната, докато нисшият чиновник, който ги бе посрещнал, ги водеше при Наземният капитан.
- Прекрасна гледка. – въздъхна Сайхе, сочейки полегатите прегове и гладката водна повърхност. Някъде там, зад онази извивка на каменистия плаж, бе плувала с Джони. Примигна бавно, сякаш да прогони глупавите мисли или напротив, за да извика спомена за онази ранна утрин. И тя самата не бе много сигурна. Но така или иначе този мъж вече не я интересуваше.
Наземният капитан ги посрещна радушно и все пак в държанието му се усещаше трудно потискана сдържаност, която стана още по-забележима, след като узна искането на Херцога. Въпреки това с поклон се оттегли в малката стаичка, в която се влизаше през тясна врата с тежък дървен обков зад облегалката на стола му. Чу се дрънкане на монети. “На много монети”, отбеляза наум Озикс и с усмихна багодарно на пенсионирания моряк, който му подаде двете издути кесии.
Най-напред посетиха магазин за платове, където Сайхе критично заоглежда топовете копринен плат. Докато Озмънд обясняваше на шивачите за какъв повод му трябваха дрехите и ги убеждаваше в спешността на поръчката, поставяйки шепа монети на работния тезгях, магьосницата се приближи до него и каза:
- Няма да стане тук, ще трябва да потърсим по-различен магазин. Не може да няма в цял Бодар.
Обикаляха пазарищата и дюкяните, разглеждайки разнообразните стоки от всички краища на континента. Видя дори няколко дебели килима със специфични спираловидни шарки, които можеха да са дело само на синехийски занаятчии. Лутаха се безцелно, надявайки се да открият нещо подходящо за кралицата и Юрански.
Натъкнаха се на шатра на неански търговци, които предлагаха гоблени от най-фина вълна с толкова живи цветове, че картините по тях изглеждаха живи. Херцогът се приближи с клатушкане до магьосницата с намерението да я помоли да не се улисва излишно, но погледът му бе привлечен от един голям гоблен, заемащ почти цялата отсрещна стена на шатрата.
Бе изобразен дуел между млада жена, чийто огнени къдрици се виеха по голите й рамене, и едър, чернокос мъж размахал голям двуостър меч. Бе се покачила на червеникава скала, откъдето бе направила и послдния си удар – острието на тънката сабя прокарващо дълга кървава резка по лицето на боеца. На Херцога му се видя почти невъзможно как тъкачите бяха вплели опасния блясък в невинните, нежни очи на жената.
- Не прилича ли поразително на... – тръгна да пита той.
- Наистина. – някак незаинтересовано отвърна Сайхе. – Мислиш ли, че ще е подходящо. – с лукава усмивка го запита на свой ред тя, след като се отдалечиха в другия край на шатрата.
- Но разбира се! И в двата случая... Още един повод Анара да натяква на Херцога превъзходството си. Или поне някакъв опит да пробудим самочувствието и самоувереността й.
- Добре. Остави ме аз да го изтъргувам. – настоя магьоницата и протегна ръка – жест, нетърпящ възражение. Озмънд й подаде едната кесия и тя някак я скъта под ефирните си одежди.
След около половин час се спазари с неанския търговец и двамата излязоха от шатрата му, понесли дългия вързоп. На следващата пряка Сайхе се спря и възкликна:
- Точно това търсех.
Влязоха в магазин за шалове. Херцогът никога не бе виждал такова изобилие от материи, форми, шарки... “И всичко това само за един вид ... ами, добре, при нея със сигурност са дрехи.”
Магьосницата се изгуби сред рафтовете и от време на време се чуваха тихите й възклицания. Озикс я чакаше търпеливо, подпрял едрото си туловище на изправения вързоп с гоблена. Когато отново се появи, Сайхе бе понесла малък куп коприна, който сякаш се лееше от ръцете й. Изгледа я изненадано и невярващо попита:
- Нима за официални случаи се обличаш по-... повече. – щеше да каже прилично, но се усети на време и се сдържа.
- О, не. – развали илюзиите му тя. – искам да направя един личен подарък на кралицата. Ето, виж. – Тя разгърна най горните шалове, кафяви, обсипани с всякакви други топли тонове, както и капки зелено. – Ще отиват на очите й косата й. И ще подчертават светлата й кожа.
- И стройната фигура. – деликатно подчерта Херцогът.
Сайхе се засмя и отиде да се разплати с търговеца.
Когато се добраха отново до двореца, вече бе станал късен следобед и слънцето се бе спуснало ниско. Прибраха се да си починат малко преди вечерята, която им бе сервирана в покоите. Прислужницата се заизвинява, но подготвяли голямата зала за сватбеното тържество.
Следващият ден Озикс прекара при шивачите, опитващи се да нагласят дрехите към безформеното му тяло. Магьосницата се затвори в библиотеката, която, макар и не толкова богата, колкото тази в Даная, съдържаше редица стари книги и ръкописи, които тя с надежда прелистваше. Но до вечерта така и не успя да открие нищо за Танх.
Големият храм на Халид бе пълен с хора. Благородници, почетна стража, свещеници, изпълнили тъмните ъгли... Гостите бяха настанени на дървени пейки, сковани набързо за случая, а зад тях се блъскаше множеството любопитни жители на Бодар, дошли да видят сватбата на кралицата си.
Херцогът остана втрещен, виждайки Принц Аркип, седнал на първия ред, редом с графиня Елиана и съпруга й – граф Дориан. Застаряваща благородничка от южна Даная му заразказва с пълни подробности историята на престолонаследника. Жената определено бе отегчена от дългото чакане и търсеше някаква компания.
Почти бе настъпил часът, когато свободното място до нея се зае и Сайхе се обърна, само за да срещне очите на Джонатан Кейдж. Първият съветник нарочно се бе оттеглил по-назад сред гостите, искайки да остане незабелязан от младоженеца по време на церемонията. Все пак може би щеше да съжалява, че не остана отпред при Брионелите.
Хвърляше й притеснени погледи от време на време, но преди да са разменили и една приказка, големите двери на храма се отвориха и по златистата пътека се плъзна с грациозна походка кралицата на Даная. Пищната й бяла рокля, цялата от дантела и везба, се поклащаше при всяка нейна стъпка. Краката й, обути в изящни пантофи, стъпваха сред пръснатите бели розови цветове. Сайхе се загледа в тях с мисълта: “Като мъртви пера на падащ ангел.” Тя тихо изсумтя на себе си, напомняйки си, че Анара отдавна бе загубила невинноста на създанията от силоските митове.
Влизането на втората двойка прекъсна за кратко размислите й, но нищо по-особено не успя повече да привлече вниманието й. Върховният свещеник на Халид започна церемонията и магьосницата раздразнено плъзна поглед по небесносинята рокля на Миела. Не й допадаше този цвят. Не и в такова изобилно количество.
Леко жълтеещите перли искряха по роклята на кралицата. Сайхе започна да следи с поглед наглед безредните шарки, но бързо стилизираната звезда от дясно на гърба й, един от чийто лъчове продължаваше към деколтето. Перлена окръжност - като седефена луна, покриваше долната част на роклята, близо до шлейфа. Отстрани до нея се виеше спирала, чиито край се губеше из гънките му. Бели мъниста на хаоса, сред вълните от бяла коприна. Облаци от бялата мрежичка, прихваща косата й, покриваха голите рамене; няколко черни перли, открояващи се по възлите. Бе й най-трудно да възприеме цялостната фигура, която се виждаше на гърба на роклята – бяла, бисерна лилия, изваяна като самата Анара.
Остатъка от церемонията Сайхе прекара обхождайки с поглед големите порцеланови вази, пълни с есенни цветя, златистите и сребристи панделки, висящи от колоните на храма. Чудеше се как ли свещениците са се съгласили на всичко това.
След като Халидовия служител обяви встъпването им в брак, всички гости се отправиха към двореца, където щяха да продължат тържествата.
Сред леещото се първокласно вино, огромните плата с кулинарни чудеса, сътворени в кухните на двореца, и живата музика, изпълнявна от придворните музиканти, започна Даряването. Когато дойде ред на Озикс и Сайхе, двама слуги разтвориха дебелия вързоп и разгърнаха гоблена, задържайки го пред кралицата и Юрански. Илай стрелна Херцога със злобен поглед, докато развеселена усмивка порбяга по устните на Анара. Подаръкът на магьосницата я накара да се изчерви и когато синехийката забеляза руменината, покриваща страните й, заговори развесело:
- Обещайте ми, че ще ги облечете поне веднъж, Ваше величество.
Кралицата се засмя, което й даде възможност отново да възвърне самообладанието си и се обърна към следвашите благородници, чакащи търпеливо да поднесат поздравленията и подаръците си.
Едва два дни по-късно Анара успя да ги приеме на адуенция. Въпреки че Илай Юрански бе поел част от официалните задължения, все още имаше твърде много работа – предимно около всички присътвали за сватбата.
- Знаете как е при някои благородници. – намекна му неприязънта си кралицата. – Но какво да се прави – всички са поданици на короната.
- Която, надявам се, все още ви принадлежи?
Младата владетелка не се засегна от въпроса на Херцога, или поне не го показа външно.
- Повече от всякога. – приветливо му се усмихна тя. – Но трябва да се погрижим за вашата, Херцог Озикс. – върна му предизвикателството кралицата.
- Управляващите от рода Озикс никога не са отъждествявали властта си със символи. – отвърна той. – Но ако разбирам правилно метафората ви, сте искали да ме видите, за да поговорим именно за това.
- Прав сте. – кратко се съгласи тя.
Озмънд продължаваше да се чуди защо е цялата официалност на срещата им, когато Анара директно отправи молбата си:
- Искам да се срещнете с един човек. До няколко дни ще бъде тук, в Бодар. Вярвам, че той също може да ви помогне.
Интересът на Херцога бе видимо събуден:
- И кой е той? – попита веднага той.
- Принц Ти’сейн. – изпитателно го погледна Анара Данайска.
Анара, Озикс, Сайхе (Бодар) 9 септември.
Интерлюдия..
В източната част на Абкан, там където започваха доковете и широкия централен булевард се превръщаше в лабиринт от извити улички, които продължаваха на Юг към казармите, имаше множество малки и по-големи кръчми, наричани на местен диалект просто “казба”,
В една такава казба, седяха две обикновени създания и водеха разговор, подобен на тези, които можеха да бъдат чути навсякъде по улиците на Абкан.
Този от ляво, беше представител на раса от Древните, известна като Полипите на Молох. Той явно се съобразяваше с обичаите на хората, защото вместо да виси надолу с главата от тавана, както бе прието за вида му, седеше съвсем културно с крила прибрани зад гърба, наподобяващи сега, черно смачкано наметало. Бледите му триъгълни очи разсеяно следяха събеседника му, а в черните си извити нокти стискаше огромна халба бира.
Мъжът от другата страна на масата беше човек, облечен в широка бурка и червена чалма на главата. Той носеше дълъг шамшир с особена форма, който издаваше принадлежността му към Трета кавалериийска Ала, под командването на Абдул ал Хазаред.
Пред него както и пред Древния, стоеше сериозна колекция от празни чаши за бира и вино.
- С-старите легенди говорят – каза той, заваляйки думите и оставяйки овнешката плешка, която досега усърдно глозгаше, да падне в чинията – Че в…месеците преди завръшшането на Господаря, се появяват черните елфи. – той се опита да фокусира погледа си за момент - Те се…. реят в небето и минават през сенките и…. носят смърт! – размаха пръст над главата си, остана така за момент, сякаш мислеше какво да добави и после се върна към плешката.
- Чувал съм я тая легенда! – каза създанието срещу него и загълта бирата си. Пенливата течност се раздели на ручеи покрай стените на халбата и опръска крилата му. – Обаче не са черни елфи а са бели демони! Те се реят в небето и…използват лъчите на Слънцето за ездитни коне, а не товаа…сенките.
Мъжът го изгледа дълго.
- Черните Елфи ти казвам!.... През сенките..и фюуу! – последното събори една чаша, която се пръсна на пода. Древния бавно поклати зловещата си муцуна и изхълца
- Бели. Демони!
Мълчанието се проточи.
- А Господа, господа! Без да искам, дочух вашата интересна дискусия и бих искал да ви поправя ако може.
Двамата се опитаха да разберат откъде идва гласа.
Беше млад приятен на външен вид търговец със спретната триъгълна брадичка и приветливо лице, седящ на съседната маса.
Те се спогледаха и отново надигнаха чаши готови за следващия тур.
- Черни елфи бе, летящ плъх!
- Плъ..?! Ах ти копеле на болна камила! Бели! Демони!
Човекът изпразни чашата си на един дъх и потърси с поглед пълна бутилка. Крилатото създание веднага му подаде една в която се усещаше обещаваща тежест.
- А господа моля ви! Всъщност и двамата грешите! Става дума за Сивите Гоблини, които живеят под земята и…
- Копеле?! Баща ми беше бей! Ахх ти, смрадлив овчи мях!
- Нож ще ми вадиш?! На мен?! Ще те разпоря, както съм седнал гнидо!
- Господа моля ви! Аз искам да кажа че… А-а-а-гх! Хора-а! Помощ! Убиват ме! А-а-а!!
- ??
- [повдига рамене]
- Кхм, може и да си прав, май наистина елфи бяха.
- Ами и аз не съм сигурен приятелю. Да извикаме по още една?
- Давай..
В източната част на Абкан, там където започваха доковете и широкия централен булевард се превръщаше в лабиринт от извити улички, които продължаваха на Юг към казармите, имаше множество малки и по-големи кръчми, наричани на местен диалект просто “казба”,
В една такава казба, седяха две обикновени създания и водеха разговор, подобен на тези, които можеха да бъдат чути навсякъде по улиците на Абкан.
Този от ляво, беше представител на раса от Древните, известна като Полипите на Молох. Той явно се съобразяваше с обичаите на хората, защото вместо да виси надолу с главата от тавана, както бе прието за вида му, седеше съвсем културно с крила прибрани зад гърба, наподобяващи сега, черно смачкано наметало. Бледите му триъгълни очи разсеяно следяха събеседника му, а в черните си извити нокти стискаше огромна халба бира.
Мъжът от другата страна на масата беше човек, облечен в широка бурка и червена чалма на главата. Той носеше дълъг шамшир с особена форма, който издаваше принадлежността му към Трета кавалериийска Ала, под командването на Абдул ал Хазаред.
Пред него както и пред Древния, стоеше сериозна колекция от празни чаши за бира и вино.
- С-старите легенди говорят – каза той, заваляйки думите и оставяйки овнешката плешка, която досега усърдно глозгаше, да падне в чинията – Че в…месеците преди завръшшането на Господаря, се появяват черните елфи. – той се опита да фокусира погледа си за момент - Те се…. реят в небето и минават през сенките и…. носят смърт! – размаха пръст над главата си, остана така за момент, сякаш мислеше какво да добави и после се върна към плешката.
- Чувал съм я тая легенда! – каза създанието срещу него и загълта бирата си. Пенливата течност се раздели на ручеи покрай стените на халбата и опръска крилата му. – Обаче не са черни елфи а са бели демони! Те се реят в небето и…използват лъчите на Слънцето за ездитни коне, а не товаа…сенките.
Мъжът го изгледа дълго.
- Черните Елфи ти казвам!.... През сенките..и фюуу! – последното събори една чаша, която се пръсна на пода. Древния бавно поклати зловещата си муцуна и изхълца
- Бели. Демони!
Мълчанието се проточи.
- А Господа, господа! Без да искам, дочух вашата интересна дискусия и бих искал да ви поправя ако може.
Двамата се опитаха да разберат откъде идва гласа.
Беше млад приятен на външен вид търговец със спретната триъгълна брадичка и приветливо лице, седящ на съседната маса.
Те се спогледаха и отново надигнаха чаши готови за следващия тур.
- Черни елфи бе, летящ плъх!
- Плъ..?! Ах ти копеле на болна камила! Бели! Демони!
Човекът изпразни чашата си на един дъх и потърси с поглед пълна бутилка. Крилатото създание веднага му подаде една в която се усещаше обещаваща тежест.
- А господа моля ви! Всъщност и двамата грешите! Става дума за Сивите Гоблини, които живеят под земята и…
- Копеле?! Баща ми беше бей! Ахх ти, смрадлив овчи мях!
- Нож ще ми вадиш?! На мен?! Ще те разпоря, както съм седнал гнидо!
- Господа моля ви! Аз искам да кажа че… А-а-а-гх! Хора-а! Помощ! Убиват ме! А-а-а!!
- ??
- [повдига рамене]
- Кхм, може и да си прав, май наистина елфи бяха.
- Ами и аз не съм сигурен приятелю. Да извикаме по още една?
- Давай..
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
- А, херцог Озикс! – Озмънд се обърна изненадан и видя насреща си сияещият Илай.
- Ваше Величество – кимна кратко в отговор.
- Но моля те – запротестира Юрански, - стига толкова формалности, не се познаваме от вчера, нали така? Може ли да те наричам Озмънд? – и той го хвана под ръка. – Нека се разходим в този чудесен ден, градината е разкошна, похвалите по адрес на графиня Елиана са напълно заслужени…
Двамата закрачиха по обляните от слънцето алеи.
- Как вървят при теб нещата, Озмънд? Успя да се срещнеш с кралицата, да? Чудесно, чудесно… Носеха се слухове, че тя те подозира в отвличането на Аркип…
Озикс се спря рязко и понечи нещо да каже, но Илай го прекъсна:
- Твоят подарък много ми хареса, много красив гоблен… Как върви блокадата на Херцогството? Търговските капитани май са блокирали вече излаза на море, колко жалко че Селения продължава да снабдява Озикс със стоки и оръжие…
- Накъде биеш, Илай? – попита внимателно Озмънд.
- О, наникъде – уж небрежно избъбра събеседникът му. – Мисълта ми беше, че блокадата може да се проточи доста време, а търпението на капитаните не е безкрайно, все пак губят пари от бездействието си… А аз имам някои връзки… всъщност доста добре познавам сегашния регент на Селения лорд Сетий, може би пък да успея да го убедя да прекъсне доставките за Херцогството…
- Това би било чудесно – отвърна Озмънд. – Но, Илай, трудно ми е да повярвам, че ще го направиш от добри чувства към мен.
Кралят пусна ръката му, присви очи и преценяващо го изгледа.
- Знаеш ли, Озикс, мисля че траурът ти продължи вече твърде дълго… Може би е време да помислиш отново за женитба…
- Това ли било? – внезапно развеселен попита херцогът. – Ти май вече ожени дъщеря си, или греша?
- Братовчедка ми Лийра открай време ти се възхищава, Озмънд, често ми е говорила за теб… - Илай вдигна предупредително пръст за да предотврати следващите думите на херцога. – Предлагам ти да се сродиш с данайската корона, не отхвърляй предложението ми с лека ръка. Времената се променят, Озмънд, Даная е най-силната държава на този континент и трябва ясно да го покаже, дори и да се наложи да поразмаха оръжие. Можеш да избереш страната на победителите, но трябва да я избереш сега…
Херцогът помълча няколко мига и после презрително изплю:
- Размечта се нещо, Илай, вчера сложи короната на главата си и вече планове света да завладееш започна да кроиш…
- Мечтите ми ме направиха крал – контрира Юрански. – А нима ти мечтаеш само за мизерен остров накрай света? Или пък ще оставиш някакъв самозванец да се разпорежда с половината ти владение? Помисли, Озмънд, помисли…А между другото, може би не съм ти споменавал, но комит Терсавен ми е близък приятел, може би пък това да ти е от полза… ако решиш да помечтаеш – Илай придружи последните си думи с подигравателна усмивка. – А сега ме извини, кралските задължения не трябва да се пренебрегват.
Влезе в тайната стаичка до покоите си, както винаги завари мъжът приседнал на тесния нар, вперил невиждащ поглед в стената пред себе си.
- Разкажи ми за тази хубавица, която придружава херцог Озикс…
- Сайхе.
- Сайхе… Сайхе… - Илай повтори няколко пъти името й, сякаш го опитваше на вкус. – Разкажи ми значи за тази Сайхе…
Илай, Озикс - Бодар - +10 (10-ти септември)
- Ваше Величество – кимна кратко в отговор.
- Но моля те – запротестира Юрански, - стига толкова формалности, не се познаваме от вчера, нали така? Може ли да те наричам Озмънд? – и той го хвана под ръка. – Нека се разходим в този чудесен ден, градината е разкошна, похвалите по адрес на графиня Елиана са напълно заслужени…
Двамата закрачиха по обляните от слънцето алеи.
- Как вървят при теб нещата, Озмънд? Успя да се срещнеш с кралицата, да? Чудесно, чудесно… Носеха се слухове, че тя те подозира в отвличането на Аркип…
Озикс се спря рязко и понечи нещо да каже, но Илай го прекъсна:
- Твоят подарък много ми хареса, много красив гоблен… Как върви блокадата на Херцогството? Търговските капитани май са блокирали вече излаза на море, колко жалко че Селения продължава да снабдява Озикс със стоки и оръжие…
- Накъде биеш, Илай? – попита внимателно Озмънд.
- О, наникъде – уж небрежно избъбра събеседникът му. – Мисълта ми беше, че блокадата може да се проточи доста време, а търпението на капитаните не е безкрайно, все пак губят пари от бездействието си… А аз имам някои връзки… всъщност доста добре познавам сегашния регент на Селения лорд Сетий, може би пък да успея да го убедя да прекъсне доставките за Херцогството…
- Това би било чудесно – отвърна Озмънд. – Но, Илай, трудно ми е да повярвам, че ще го направиш от добри чувства към мен.
Кралят пусна ръката му, присви очи и преценяващо го изгледа.
- Знаеш ли, Озикс, мисля че траурът ти продължи вече твърде дълго… Може би е време да помислиш отново за женитба…
- Това ли било? – внезапно развеселен попита херцогът. – Ти май вече ожени дъщеря си, или греша?
- Братовчедка ми Лийра открай време ти се възхищава, Озмънд, често ми е говорила за теб… - Илай вдигна предупредително пръст за да предотврати следващите думите на херцога. – Предлагам ти да се сродиш с данайската корона, не отхвърляй предложението ми с лека ръка. Времената се променят, Озмънд, Даная е най-силната държава на този континент и трябва ясно да го покаже, дори и да се наложи да поразмаха оръжие. Можеш да избереш страната на победителите, но трябва да я избереш сега…
Херцогът помълча няколко мига и после презрително изплю:
- Размечта се нещо, Илай, вчера сложи короната на главата си и вече планове света да завладееш започна да кроиш…
- Мечтите ми ме направиха крал – контрира Юрански. – А нима ти мечтаеш само за мизерен остров накрай света? Или пък ще оставиш някакъв самозванец да се разпорежда с половината ти владение? Помисли, Озмънд, помисли…А между другото, може би не съм ти споменавал, но комит Терсавен ми е близък приятел, може би пък това да ти е от полза… ако решиш да помечтаеш – Илай придружи последните си думи с подигравателна усмивка. – А сега ме извини, кралските задължения не трябва да се пренебрегват.
Влезе в тайната стаичка до покоите си, както винаги завари мъжът приседнал на тесния нар, вперил невиждащ поглед в стената пред себе си.
- Разкажи ми за тази хубавица, която придружава херцог Озикс…
- Сайхе.
- Сайхе… Сайхе… - Илай повтори няколко пъти името й, сякаш го опитваше на вкус. – Разкажи ми значи за тази Сайхе…
Илай, Озикс - Бодар - +10 (10-ти септември)
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Топлите и влажни ветрове, плъзгащи се над полята на Даная, стигаха до западните краища на Тиен`хара и като мека вълна нахлуваха по неусетно издигащата се на изток равнина. Височината и вечерния хлад караха препускащите с ветровете облаци да проливат влагата си, дарявайки земите под себе си с напоителни дъждове, свежест през лятото и мокра, свирепа хлад през зимата.
Ето и тази привечер пухкави облаци припламнаха в топлооранжево, докато заспиващото слънце ги изпращаше с отслабващите си лъчи в галопиращата им надпревара на изток, навътре из обширните пространства на замръкващи гори и притъмняващи пасища.
Умиращия ден отстъпваше пред блясъка на нежно потрепващите звезди и плуващата сред тях ладия на луната. Скоро те останаха едничките източници на светлина в посиняващото до неистовост пространство, а царицата им Селена- тази вечно спяща, кръглолика богиня- спусна косите си от сребриста светлина през душата на тъмното небе.
Ала точно тогава долу, сред притихналата земя, започнаха да се появяват техни посестрими. Пръснати като въгленчета в мрак, започнаха да припламват огънчетата на селищата - малки, изгубени в зелената шир селца, градчета и домове на едри земевладелци. Те блещукаха с крехките сияния на мънички пламъчета, намекващи за човешко присъствие и уютни домове.
Някъде тези светлинки бяха едва забележими, другаде струпани като съзвездия, но на едно място постигаха почти истинска яркост. Там, зад пръстена на защитната стена – окичени по клоните на декоративните дръвчета като магически плодове, сияеха стотици книжни фенери, пръскащи танцуваща оранжевозлатиста светлина и хвърлящи хиляди бледи, многоцветни сенки.
Поклащаха се шарени сенки на гъвкави клонки и намекващи зелено листенца, пустееха меланхолично мънички алеи, виещи се сред кокетните храстчета на затворения за чужди очи парк- всичко намекваше за стаено сладостно напрежение, очакване на шум и аромати на вино, подправки, и изтънчени парфюми.
Ала сега – в последните мигове преди пристигането на гостите, по алеите се движеха само трима човека, излъчващи сила, решителност и воля. Тихите им, котешки стъпки, балансът между стегната и отпусната стойка, точната плавност на движенията- всичко подсказваше, че тези мъже осъзнават своята мощ и в същото време могат прекрасно да я контролират. Обхождаха мястото в пълна тишина, правейки си само от време на време някой знак от езика с ръце на професоналните войни. Спираха се, оглеждайки оградата от дясната си страна, взираха се в по- дълбоките сенки покрай китните беседки и под еднометровите мостчета, прескачащи поточета, широки две педи... Мястото беше чудно красиво и окъпано във вълшебни светлини, но от тях се искаше не да му се наслаждават, а да направят последна проверка на сигурността- тази вечер в това имение щеше да се появи самия владетел на Тиен`хара.
Когато се върнаха в началната точка на обиколката си най- гъвкавият и стройният от силуетите наруши мълчанието:
- Като домакин смятам, че можем да си позволим миг почивка преди да започне напливът от коприна и сатен- той махна с ръка и стоящият наблизо слуга чевръсто приближи, носейки кошница с вино и деликатеси. По- едрият му и масивен спътник се съгласи и отвори една бутилка бяло селенийско от превъзходна реколта. С опитен жест наля на себе си и останалите двама. После погледът му се спря върху ливреята на слугата, проблясваща разкошно на светлината на многобройните фенери, поклащаши се сред клонките на декоративните дръвчета и храсти. Засмя се:
- Свободно.... войниче- зъбите му лъснаха в цветния полумрак, когато се обърна към другия си спътник – Солг Кеборг су Саро, ти се престараваш повече и от мен. В отговор третият силует – на едър и едновременно с това страховито набит и масивен мъж - само вдигна внушително широките си рамене:
- Именно нашият спътник и домакин ме помоли да заменя слугите му с войници и полицаи. Съгласи се , че така е по- мъдро и безопасно.
- Така е – потвърди лорд Велиан - лично аз помолих нашия префект да засили охраната на имението ми за тази вечер.
- Напълно съм съгласен с вас двамата и все пак е истинско изпитание за момчетата да стоят цяла вечер до кошници с хубаво вино и храна...а по някое време покрай тях ще започнат да се разхождат и красиви жени... и някои нарочно ще се разхождат без кавалери...
- Така е, Брет, за момчетата ще е истинско изпитание. Но очаквам да се справят. Все пак повечето от тях ми ги избра лично ти сред най- умните си и дисциплинирани войни.
- Защото очаквам ти и твоите хора да ги превърнат в свестни полицаи. Ерисея ще става голям град и вече усеща ползата от твоята работа, Солг.
- Знам- тъжно отвърна огромният и широкоплещест мъж- Ерисея вече има полза от работата ми на префект.
Лорд Велиан и генерал Брет кимнаха в знак на съгласие и отпиха от превъзходното вино, докато Солг само го помириса и върна чашата си недокосната. Тази вечер никакво вино за него и момчетата му.
Докато стояха и се оставяха на мързеливото течение на разговора си чуха роговете от часовоите при портата. Това беше сигнал, че са забелязали пристигането на първата карета с гости за вечерта. Тримата се запътиха към парадното стълбище на фамилната къща на Велиан, всеки влизайки мимоходом в ролите, премахнати по време на дружеския разговор. Брет и и Солг застанаха леко в страни на централната ос на стълбището, така че едновременно да бъдат гости и част от посрещането. В благородната навалица от приятели и съребрени роднини на лорд Велиан Солг успя да хване ръката на съпругата си – Синуин. Тя беше пищтна, великолепна жена на двайсет и девет години, надарена с прелестно, леко детско и кръглико лице с нежни черти. Усмихнаха се един на друг, сякаш цялатата тази дантелена суетня около тях е някаква детска игра, в която те участват наужким. Копринената кожа на дланта й му подейства невероятно успокояващо- Солг изведнъж разбра колко е бил напрегнат до преди мига на взаимното им докосване.
Някъде на триста метра пред тях крилата на портата се отвориха с гладко завъртане, без звук. Невидимата от тук точица на каретата в момента стоеше неподвижна в плътния обръч от вежливи и бронирани конници, охраняващи главния вход на имението. После роговете отново се чуха, което означаваше, че гостите са разпознати, поканите им, написани лично от Велиан, са приети обратно от стражите и ще ги пуснат навътре.
Самото преминаване на тези последни триста метра до стълбището беше превърнато от домакина в зрелищен спектакъл. Около каляската на идещия гост тичаха дванадесет факлоносеца, облечени в злато и пурпур. Дузината мъже в почетния екскорт припяваха някаква маршова песен, набиваща се в ушите колкото със натрапчивостта си, толкова и със неочакваната си мелодичност.
Каляската спря и от нея слезе сър Дюлорн с жена си и децата си- син и дъщеря на възраст за женене...Брет се усмихна, осъзнавайки цялата практичност на баловете, завоалирана зад пищтната им разточителност. Междувременно новодошлите изкачиха постланото в краката им червено сукно и застанаха пред лорд Велиан и дамата му – Лейди Мария Талд ин Арит. Графинята, хванала под ръка Велиан, изглеждаше зашеметяващо със своята искряща до синкавост черна коса, оформена на висок кок, хищтно-гъвкъв, леко заоблен силует и съвършенно в своя овал лице, загатващо недоловима надменност. Имаше устни като набъбнали листа на роза и тъмни очи с леко екзотична, бадемовидна форма. Останалите жени, а и мъже, се ужасяваха от нея.
Последваха прегръдки, уверения във вечно приятлество и допълнителни покани към гостите да пръстъпят навътре в скромния дом на рода Велианови. Семейство Дюлорн беше лично отведено от домакините си в залата за танцуване, като почти половината антураж около Велиан остана в бляскавото, необятно помещение и започна постепенно да изпълва наситеното със разкош пространство със смях, шушукане и престрелки на погледи. Велиан и Арит се върнаха на входа за да посрещнат следващите си гости и неусетно покрай тях тръгна река от коприна, богатство и аристократичност. Чуха се имената на родовете Ерфон, Велатис, Слийт, Телкар, Хаерн, Виноркис, Мазадон ... като че ли нямаха край...
Накрая, с разстърсваща сила на рогове и фанфари пристигна самия суверен на Тиен`хара. В името на етикета беше пристигнал с каляска, жертвайки времето, необходимо за изминаването на двайсетте километра разстояние между Ерисея и имението на Велиан. Цялата процесия с отварянето на портата, екскорта от факлоносци и посрещане на стълбите се извърши за пореден път, само че този път с максимална тържественост. Фанфарите проглушиха тъпанчетата на Солг, залата зад гърба му утихна в очакване, самият Велиан коленичи на дясното си коляно, докосвайки повърхността пред свития крак си с юмрука на лявата си ръка. Всички мъже го последавха, а жените направиха реверанс и застинаха в тази изящтна, но неудобна поза. В този миг принц Ти`сейн слезе от каляската и с леки стъпки взе разтоянието до посрещачите си, давайки заповед всички да се изправят. Десетки погледи се впериха в него, претегляйки семплата елегантност на облеклото му, величествения ръст, сребристия пламък в невероятните му очи и лекотата на походката му – походка на войн и пътешественик. Принцът усмихнат прегърна Велиан, прошепвайки на ухото му.
- Признавам, че съм впечатлен.
- Изчакайте няколко секунди, принце, преди да казвате каквото и да било– отвърна Велиан и даде възвожност на лейди Арит да застане така, че да ги хване под ръка и двамата. След това тримата заедно влязоха в балната зала, където хората междувременно се бяха пръснали на малки, изискано клюкарстващи групички.
Мигновенно последваха нови поклони към владетеля на Тиен`хара, шушукане сред женската половина на гостите, аплауз от страна на музикантите, одобрително хъмкане от мъжете, преценяващи владетеля си като “ момък на място ”.
После Ти`сейн откри танците, повеждайки в стъпките на менуета домакинята си. След него под водопадите от светлина на колосалните полилеи се завъртяха и останалите- едри земевладелци с финните си съпруги, управници от градски съвети с дъщерите и тъщите си, военни, богати купци, дори неколцина магове. Въобще пъстър и замайващ свят на дантели, погледи и усмивки...
Бал.
Постепенно всеобщото внимание се разпадна. Пространството за танцуване беше все така наситено с величествено маневриращи женски и мъжки фигури, но като цяло тълпата се разпадна на малки флиртуващи или скучаещи групички. Някой от по- старите мъже се отделяха по петима, шестима и отиваха в страничните стаички, където предвидливия Велиан им беше приготвил по-мека светлина и маси с изрядно изпънато зелено сукно - както и нови, новенички карти и зарове. Тоест празненсвото беше в разгара си и виното се лееше като река, а лакеите сновяха с табли, отрупани с чаши и деликатеси. Същевременно разгорещени двойки излизаха навън , из градините... за да танцуват на ... чист въздух...
Само Ти`сейн се беше заловил здраво за работата, заради която всъщност беше организирана цялата тази шумотевица. Смеси се с хората от не особено силната опозиция срещу себе си и започна да изслушва проблемите и исканията им. Всъщност Брет, Велиан и Солг- всеки по собствените си канали- му бяха събрали необходимата информация за всеки човек в тази зала- но личното впечатление беше нещо важно и той държеше да го има, смяташе, че нищо не заменя личното изслушване на една личност.
Естествено, както винаги, лиспваха реални изненади: - Дюлорн си каза болката за онзи рудник, който се бил намирал намирал точно на границата между неговите земи и тези на братовчед му... “ - Но е мой, законно мой, принце! Онзи само шиканира, от чиста злоба ми пречи, разбирате ли принце? “.
За съжаление на Дюлорн принцът наистина разбираше конкретния казус и знаеше, че дядката послъгва за истинското положение на нещата. Отпрати го с няколко общи приказки, старателно избягвайки всяка фраза, която може да се изтълкува като ангажиране. За жалост обаче не беше само стареца - налагаше се да изтърпи още доста ... “ Някакъв градски съветник се лепна за него...
- ако може да се поправи пътя към нашето градче, ние...
Последваха го баща и син Хаерн...
- ... имахме поръчки да произвеждаме сбруите на херцогската кавалерия в северните, тукашните земи....
После до него се озова някакъв, който Ти`сейн не можа да се сети кой е, въпреки настойчивостта за разпознаване в обратна посока:
-.... ако може да ви запозная с дъщеря си....” ...
Ти`сейн си наложи търпение, спомнайки си, че е на този бал така да се каже по работа!
Един поглед към неговите хора го убеди, че и на тях не им е лесно. Имаше леки стълпотворения около Велиан, Брет, новоназначенят ковчежник Дуор Макрон и разбира се около Силвестър Рамсън – архитектът на Ерисея, човекът, който можеше да каже на Дуор колко дълбоко да бръкне в хазната заради някой неотложен проект. Дори стоящият настрани и периодично излизащ навън Солг Саро не успя да избегне по едно време глудницата от вежливи, задаващи въпроси дами и господа. Префектът, свикнал да действа тихомълком, явно се чувстваше неудобно от такова внимание.
Неудобството му предизвика лека усмивка върху лицето на наблюдаващия отстрани Ти`сейн, който изведнъж, с неочаквана острота, се запита дали някой от доверените му хора няма да поддаде тази вечер на предложение за подкуп, изгодна женитба, шантаж или нещо такова.
“ За Брет съм абсолютно сигурен, а Велеан е прекалено амбициозен, за да позволи да бъде част от нечий други планове... само аз разбрах тайната му- дадох му задача, която сам си избра и го оставих да действа самостоятелно... той просто е горд човек!
Ами Дуорн? Бил е сираче, осиновено от сравнително заможни, бездетни роднини. На 23 започнал търговия, но го обрали и пребили в най- източния проход между Тиен`хара и Умбра. Брет го спасил от разбойническия плен и му помогнал да си възвърне ограбените средства...а пък после са били повече от побратими... Брет гарантира за него със собствената си чест... а това е нещо! - той има безпогрешна преценка за хората... ”
- Сър – извади го от унеса на размислите му познат глас.
- Да, Велиан, кажи какво има.
- Ричард Гроу и Дейв Фогъс не дойдоха... и неколкцина дребни земевладелци, гравитиращи около тях.
- Тези двамата са важни, Велиан. Прекалено са богати и силни... и прекалено далеч на север са имотите им...и рудниците им.... а те директно ли отказаха да дойдат на приема?
- Не, разбира се. Получих стандартния отговор – единият имал здравословни проблеми, а другият неотложна работа. Щели да направят и невъзможносто, само и само за да дойдат, но да не съм се засегел, ако все пак не успеели да пристигнат...
- ... Ала все пак са останали в земите си – рече Ти`сейн и изведнъж леещата се музика и светлина му се сториха лишени от съдържание, превърнаха се за сърцето му в безсмислена естетическа прищявка и загуба на време. Нямаше работа тук- отсъствието на Фогъс и Гроу обезмисляше основния замисъл на този бал. Принцът промълви:
- А исках само да поговоря с тях двамата... Но явно тези магарета искат вместо с теб, да си имат работа с Брет, с първия ми геренал.
- Има нещо такова, господарю - отвърна лорд Велиан, но чувствителното ухо на принца долови разсеяността в другия. Стана му любопитно, защото младият благородник беше изключително целеустремено създание. “ Интересно! Какво би могло да наруши концентрацията му толкова видимо. “
Проследи погледа му и съзря танцуващата Мария Талд ин Арит. Когато някой се опитваше да притисне с държанието си негов човек, лейди Арит по някакъв начин веднага разбираше и се намесваше деликатно и котешки ловко в излизащия от контрол разговор. В този момент си проличаваше, че дори най- богатите и могъщи личности изпитват към нея и близките й роднини явен респект. Принцът си спомни, че рода Арит нямат много земи и основните им доходи идват от контрабанда в особени размери, организиране на покушения и търговия с ” цветя ”. Тези дейности явно им бяха достатъчни, за да поддържат великолепна шпионска мрежа из целия континент. Не случайно членовете на този род бяха изпълнявали в продължение на век и половина ролята на посланници на Херцогството, при това без да си дават труда да заемат официалните длъжности и постове.
Колкото до самата дама, тя беше типична представителка на фамилията си- тоест красавица, поетеса, прелъстителка, отровителка от най- висша класа и като цяло безценен съюзник в интигите на всички равнища... и наистина беше чаровна жена. Принцът одобрително се усмихна:
- Тя е много красива, Велиан! Заслужва си да има човек сериозна връзка с хубавица като нея, нали? Тоест, искам да кажа- радвам за двама ви. В отговор лордът кимна с благодарност, защото знаеше, че Ти`сейн е искрен и щедър човек и наистина му пожелава бъдещо семейно щастие- въпреки че самия той нямаше още такова. Каза:
- ... Радвам се, че одобрявате вкуса ми. Пък и признавам, че не ми беше лесно да я спечеля. Бяха нужни почти две години, докато стигнем един определен момент в отношенията си....
- Данните ми за нея са точно обратни – аспострофира го принца -. много хора казват, че... ее .... сещаш се...
- Господарю, - рече с мек укор, младия благородник - много от тези хора са умрели до седмица след създаванетоо на първите впечатления от определено естество. Просто тя е смъртноопасна.... за членовете на рода Арит се говори, че могат да отровят прелитаща над тях птица.
- Тогава защо е домакиня на приема ти? – полюбопитства Ти`сейн.
- Защото... връзката ми с нея е сериозна – и двамата лекичко се засмяха и отпиха от чашите си.
Все пак беше чудесна вечер, помисли си принца, и виното имаше страхотен вкус, макар да не опиваше така силно, както присъствието на всичките тези пърхащи наоколо красавици или обещания на могъщи мъже за политическа подкрепа и несломима лоялност.
Всъщност имаше усещането, че животът около него, под маската от музика и веселие, се заплита и разплита на поне няколко пласта, един от друг по- дълбоки и безшумни. Това чувство накара Ти`сейн да въдъхне лекичко и смирено да отпие от ароматното вино в чашата си. Великолепният вкус го накара да осъзнае, че Велиан има страхотна изба! Това просто трябваше да му се признае.
Навън върху преоблечените в ливреи войничета беше започнал да се изсипва кротък нощен дъждец. Липсваше вятър и топлата есенна вечер беше приятна въпреки процеждащите се капчици, които по едно време се превърнаха в ситно ръмене, а накрая в гъста мъгла. Нейните сиви кълбета се оцветяваха причудливо заради постепенно прогизващите книжни фенери, висящи като някакви невиждани плодове от клони и храсти. Светлината им постепенно се превръщаше в разсеяно хало, в нежни аури на гигантски разноцветни глухарчета, цъфтящи в призачното пространство на нощтната мъгла. Заедно с това долитащата от празнично греещата къща музика и глъчка допълнитено затвърждаваха усещането за приказна нереалност.
Може би точно това беше нужно на Солг Саро, за да съжали окончателно, че тази вечер се грижи за безопасността на другите. За момент обаче остана очарован, когато в единия ъгъл на необятния двор шумът на повторно прииждащия дъжд надмогна присъствието на празнуващата къща и всички музиканти в нея. В обиколката си по постовете Солг се озова достъчно далеч, за да чуе дъжда.
Усмихна се, спомняйки си едно старо стихче:
Без вятър пада
дъждът върху гората.
Милиони малки, зелени барабани.
Лорд Велиан, Мария Талд ин Арит, Солг Кеборг Саро - на 6 срещу 7 септеври вечерта.
Ето и тази привечер пухкави облаци припламнаха в топлооранжево, докато заспиващото слънце ги изпращаше с отслабващите си лъчи в галопиращата им надпревара на изток, навътре из обширните пространства на замръкващи гори и притъмняващи пасища.
Умиращия ден отстъпваше пред блясъка на нежно потрепващите звезди и плуващата сред тях ладия на луната. Скоро те останаха едничките източници на светлина в посиняващото до неистовост пространство, а царицата им Селена- тази вечно спяща, кръглолика богиня- спусна косите си от сребриста светлина през душата на тъмното небе.
Ала точно тогава долу, сред притихналата земя, започнаха да се появяват техни посестрими. Пръснати като въгленчета в мрак, започнаха да припламват огънчетата на селищата - малки, изгубени в зелената шир селца, градчета и домове на едри земевладелци. Те блещукаха с крехките сияния на мънички пламъчета, намекващи за човешко присъствие и уютни домове.
Някъде тези светлинки бяха едва забележими, другаде струпани като съзвездия, но на едно място постигаха почти истинска яркост. Там, зад пръстена на защитната стена – окичени по клоните на декоративните дръвчета като магически плодове, сияеха стотици книжни фенери, пръскащи танцуваща оранжевозлатиста светлина и хвърлящи хиляди бледи, многоцветни сенки.
Поклащаха се шарени сенки на гъвкави клонки и намекващи зелено листенца, пустееха меланхолично мънички алеи, виещи се сред кокетните храстчета на затворения за чужди очи парк- всичко намекваше за стаено сладостно напрежение, очакване на шум и аромати на вино, подправки, и изтънчени парфюми.
Ала сега – в последните мигове преди пристигането на гостите, по алеите се движеха само трима човека, излъчващи сила, решителност и воля. Тихите им, котешки стъпки, балансът между стегната и отпусната стойка, точната плавност на движенията- всичко подсказваше, че тези мъже осъзнават своята мощ и в същото време могат прекрасно да я контролират. Обхождаха мястото в пълна тишина, правейки си само от време на време някой знак от езика с ръце на професоналните войни. Спираха се, оглеждайки оградата от дясната си страна, взираха се в по- дълбоките сенки покрай китните беседки и под еднометровите мостчета, прескачащи поточета, широки две педи... Мястото беше чудно красиво и окъпано във вълшебни светлини, но от тях се искаше не да му се наслаждават, а да направят последна проверка на сигурността- тази вечер в това имение щеше да се появи самия владетел на Тиен`хара.
Когато се върнаха в началната точка на обиколката си най- гъвкавият и стройният от силуетите наруши мълчанието:
- Като домакин смятам, че можем да си позволим миг почивка преди да започне напливът от коприна и сатен- той махна с ръка и стоящият наблизо слуга чевръсто приближи, носейки кошница с вино и деликатеси. По- едрият му и масивен спътник се съгласи и отвори една бутилка бяло селенийско от превъзходна реколта. С опитен жест наля на себе си и останалите двама. После погледът му се спря върху ливреята на слугата, проблясваща разкошно на светлината на многобройните фенери, поклащаши се сред клонките на декоративните дръвчета и храсти. Засмя се:
- Свободно.... войниче- зъбите му лъснаха в цветния полумрак, когато се обърна към другия си спътник – Солг Кеборг су Саро, ти се престараваш повече и от мен. В отговор третият силует – на едър и едновременно с това страховито набит и масивен мъж - само вдигна внушително широките си рамене:
- Именно нашият спътник и домакин ме помоли да заменя слугите му с войници и полицаи. Съгласи се , че така е по- мъдро и безопасно.
- Така е – потвърди лорд Велиан - лично аз помолих нашия префект да засили охраната на имението ми за тази вечер.
- Напълно съм съгласен с вас двамата и все пак е истинско изпитание за момчетата да стоят цяла вечер до кошници с хубаво вино и храна...а по някое време покрай тях ще започнат да се разхождат и красиви жени... и някои нарочно ще се разхождат без кавалери...
- Така е, Брет, за момчетата ще е истинско изпитание. Но очаквам да се справят. Все пак повечето от тях ми ги избра лично ти сред най- умните си и дисциплинирани войни.
- Защото очаквам ти и твоите хора да ги превърнат в свестни полицаи. Ерисея ще става голям град и вече усеща ползата от твоята работа, Солг.
- Знам- тъжно отвърна огромният и широкоплещест мъж- Ерисея вече има полза от работата ми на префект.
Лорд Велиан и генерал Брет кимнаха в знак на съгласие и отпиха от превъзходното вино, докато Солг само го помириса и върна чашата си недокосната. Тази вечер никакво вино за него и момчетата му.
Докато стояха и се оставяха на мързеливото течение на разговора си чуха роговете от часовоите при портата. Това беше сигнал, че са забелязали пристигането на първата карета с гости за вечерта. Тримата се запътиха към парадното стълбище на фамилната къща на Велиан, всеки влизайки мимоходом в ролите, премахнати по време на дружеския разговор. Брет и и Солг застанаха леко в страни на централната ос на стълбището, така че едновременно да бъдат гости и част от посрещането. В благородната навалица от приятели и съребрени роднини на лорд Велиан Солг успя да хване ръката на съпругата си – Синуин. Тя беше пищтна, великолепна жена на двайсет и девет години, надарена с прелестно, леко детско и кръглико лице с нежни черти. Усмихнаха се един на друг, сякаш цялатата тази дантелена суетня около тях е някаква детска игра, в която те участват наужким. Копринената кожа на дланта й му подейства невероятно успокояващо- Солг изведнъж разбра колко е бил напрегнат до преди мига на взаимното им докосване.
Някъде на триста метра пред тях крилата на портата се отвориха с гладко завъртане, без звук. Невидимата от тук точица на каретата в момента стоеше неподвижна в плътния обръч от вежливи и бронирани конници, охраняващи главния вход на имението. После роговете отново се чуха, което означаваше, че гостите са разпознати, поканите им, написани лично от Велиан, са приети обратно от стражите и ще ги пуснат навътре.
Самото преминаване на тези последни триста метра до стълбището беше превърнато от домакина в зрелищен спектакъл. Около каляската на идещия гост тичаха дванадесет факлоносеца, облечени в злато и пурпур. Дузината мъже в почетния екскорт припяваха някаква маршова песен, набиваща се в ушите колкото със натрапчивостта си, толкова и със неочакваната си мелодичност.
Каляската спря и от нея слезе сър Дюлорн с жена си и децата си- син и дъщеря на възраст за женене...Брет се усмихна, осъзнавайки цялата практичност на баловете, завоалирана зад пищтната им разточителност. Междувременно новодошлите изкачиха постланото в краката им червено сукно и застанаха пред лорд Велиан и дамата му – Лейди Мария Талд ин Арит. Графинята, хванала под ръка Велиан, изглеждаше зашеметяващо със своята искряща до синкавост черна коса, оформена на висок кок, хищтно-гъвкъв, леко заоблен силует и съвършенно в своя овал лице, загатващо недоловима надменност. Имаше устни като набъбнали листа на роза и тъмни очи с леко екзотична, бадемовидна форма. Останалите жени, а и мъже, се ужасяваха от нея.
Последваха прегръдки, уверения във вечно приятлество и допълнителни покани към гостите да пръстъпят навътре в скромния дом на рода Велианови. Семейство Дюлорн беше лично отведено от домакините си в залата за танцуване, като почти половината антураж около Велиан остана в бляскавото, необятно помещение и започна постепенно да изпълва наситеното със разкош пространство със смях, шушукане и престрелки на погледи. Велиан и Арит се върнаха на входа за да посрещнат следващите си гости и неусетно покрай тях тръгна река от коприна, богатство и аристократичност. Чуха се имената на родовете Ерфон, Велатис, Слийт, Телкар, Хаерн, Виноркис, Мазадон ... като че ли нямаха край...
Накрая, с разстърсваща сила на рогове и фанфари пристигна самия суверен на Тиен`хара. В името на етикета беше пристигнал с каляска, жертвайки времето, необходимо за изминаването на двайсетте километра разстояние между Ерисея и имението на Велиан. Цялата процесия с отварянето на портата, екскорта от факлоносци и посрещане на стълбите се извърши за пореден път, само че този път с максимална тържественост. Фанфарите проглушиха тъпанчетата на Солг, залата зад гърба му утихна в очакване, самият Велиан коленичи на дясното си коляно, докосвайки повърхността пред свития крак си с юмрука на лявата си ръка. Всички мъже го последавха, а жените направиха реверанс и застинаха в тази изящтна, но неудобна поза. В този миг принц Ти`сейн слезе от каляската и с леки стъпки взе разтоянието до посрещачите си, давайки заповед всички да се изправят. Десетки погледи се впериха в него, претегляйки семплата елегантност на облеклото му, величествения ръст, сребристия пламък в невероятните му очи и лекотата на походката му – походка на войн и пътешественик. Принцът усмихнат прегърна Велиан, прошепвайки на ухото му.
- Признавам, че съм впечатлен.
- Изчакайте няколко секунди, принце, преди да казвате каквото и да било– отвърна Велиан и даде възвожност на лейди Арит да застане така, че да ги хване под ръка и двамата. След това тримата заедно влязоха в балната зала, където хората междувременно се бяха пръснали на малки, изискано клюкарстващи групички.
Мигновенно последваха нови поклони към владетеля на Тиен`хара, шушукане сред женската половина на гостите, аплауз от страна на музикантите, одобрително хъмкане от мъжете, преценяващи владетеля си като “ момък на място ”.
После Ти`сейн откри танците, повеждайки в стъпките на менуета домакинята си. След него под водопадите от светлина на колосалните полилеи се завъртяха и останалите- едри земевладелци с финните си съпруги, управници от градски съвети с дъщерите и тъщите си, военни, богати купци, дори неколцина магове. Въобще пъстър и замайващ свят на дантели, погледи и усмивки...
Бал.
Постепенно всеобщото внимание се разпадна. Пространството за танцуване беше все така наситено с величествено маневриращи женски и мъжки фигури, но като цяло тълпата се разпадна на малки флиртуващи или скучаещи групички. Някой от по- старите мъже се отделяха по петима, шестима и отиваха в страничните стаички, където предвидливия Велиан им беше приготвил по-мека светлина и маси с изрядно изпънато зелено сукно - както и нови, новенички карти и зарове. Тоест празненсвото беше в разгара си и виното се лееше като река, а лакеите сновяха с табли, отрупани с чаши и деликатеси. Същевременно разгорещени двойки излизаха навън , из градините... за да танцуват на ... чист въздух...
Само Ти`сейн се беше заловил здраво за работата, заради която всъщност беше организирана цялата тази шумотевица. Смеси се с хората от не особено силната опозиция срещу себе си и започна да изслушва проблемите и исканията им. Всъщност Брет, Велиан и Солг- всеки по собствените си канали- му бяха събрали необходимата информация за всеки човек в тази зала- но личното впечатление беше нещо важно и той държеше да го има, смяташе, че нищо не заменя личното изслушване на една личност.
Естествено, както винаги, лиспваха реални изненади: - Дюлорн си каза болката за онзи рудник, който се бил намирал намирал точно на границата между неговите земи и тези на братовчед му... “ - Но е мой, законно мой, принце! Онзи само шиканира, от чиста злоба ми пречи, разбирате ли принце? “.
За съжаление на Дюлорн принцът наистина разбираше конкретния казус и знаеше, че дядката послъгва за истинското положение на нещата. Отпрати го с няколко общи приказки, старателно избягвайки всяка фраза, която може да се изтълкува като ангажиране. За жалост обаче не беше само стареца - налагаше се да изтърпи още доста ... “ Някакъв градски съветник се лепна за него...
- ако може да се поправи пътя към нашето градче, ние...
Последваха го баща и син Хаерн...
- ... имахме поръчки да произвеждаме сбруите на херцогската кавалерия в северните, тукашните земи....
После до него се озова някакъв, който Ти`сейн не можа да се сети кой е, въпреки настойчивостта за разпознаване в обратна посока:
-.... ако може да ви запозная с дъщеря си....” ...
Ти`сейн си наложи търпение, спомнайки си, че е на този бал така да се каже по работа!
Един поглед към неговите хора го убеди, че и на тях не им е лесно. Имаше леки стълпотворения около Велиан, Брет, новоназначенят ковчежник Дуор Макрон и разбира се около Силвестър Рамсън – архитектът на Ерисея, човекът, който можеше да каже на Дуор колко дълбоко да бръкне в хазната заради някой неотложен проект. Дори стоящият настрани и периодично излизащ навън Солг Саро не успя да избегне по едно време глудницата от вежливи, задаващи въпроси дами и господа. Префектът, свикнал да действа тихомълком, явно се чувстваше неудобно от такова внимание.
Неудобството му предизвика лека усмивка върху лицето на наблюдаващия отстрани Ти`сейн, който изведнъж, с неочаквана острота, се запита дали някой от доверените му хора няма да поддаде тази вечер на предложение за подкуп, изгодна женитба, шантаж или нещо такова.
“ За Брет съм абсолютно сигурен, а Велеан е прекалено амбициозен, за да позволи да бъде част от нечий други планове... само аз разбрах тайната му- дадох му задача, която сам си избра и го оставих да действа самостоятелно... той просто е горд човек!
Ами Дуорн? Бил е сираче, осиновено от сравнително заможни, бездетни роднини. На 23 започнал търговия, но го обрали и пребили в най- източния проход между Тиен`хара и Умбра. Брет го спасил от разбойническия плен и му помогнал да си възвърне ограбените средства...а пък после са били повече от побратими... Брет гарантира за него със собствената си чест... а това е нещо! - той има безпогрешна преценка за хората... ”
- Сър – извади го от унеса на размислите му познат глас.
- Да, Велиан, кажи какво има.
- Ричард Гроу и Дейв Фогъс не дойдоха... и неколкцина дребни земевладелци, гравитиращи около тях.
- Тези двамата са важни, Велиан. Прекалено са богати и силни... и прекалено далеч на север са имотите им...и рудниците им.... а те директно ли отказаха да дойдат на приема?
- Не, разбира се. Получих стандартния отговор – единият имал здравословни проблеми, а другият неотложна работа. Щели да направят и невъзможносто, само и само за да дойдат, но да не съм се засегел, ако все пак не успеели да пристигнат...
- ... Ала все пак са останали в земите си – рече Ти`сейн и изведнъж леещата се музика и светлина му се сториха лишени от съдържание, превърнаха се за сърцето му в безсмислена естетическа прищявка и загуба на време. Нямаше работа тук- отсъствието на Фогъс и Гроу обезмисляше основния замисъл на този бал. Принцът промълви:
- А исках само да поговоря с тях двамата... Но явно тези магарета искат вместо с теб, да си имат работа с Брет, с първия ми геренал.
- Има нещо такова, господарю - отвърна лорд Велиан, но чувствителното ухо на принца долови разсеяността в другия. Стана му любопитно, защото младият благородник беше изключително целеустремено създание. “ Интересно! Какво би могло да наруши концентрацията му толкова видимо. “
Проследи погледа му и съзря танцуващата Мария Талд ин Арит. Когато някой се опитваше да притисне с държанието си негов човек, лейди Арит по някакъв начин веднага разбираше и се намесваше деликатно и котешки ловко в излизащия от контрол разговор. В този момент си проличаваше, че дори най- богатите и могъщи личности изпитват към нея и близките й роднини явен респект. Принцът си спомни, че рода Арит нямат много земи и основните им доходи идват от контрабанда в особени размери, организиране на покушения и търговия с ” цветя ”. Тези дейности явно им бяха достатъчни, за да поддържат великолепна шпионска мрежа из целия континент. Не случайно членовете на този род бяха изпълнявали в продължение на век и половина ролята на посланници на Херцогството, при това без да си дават труда да заемат официалните длъжности и постове.
Колкото до самата дама, тя беше типична представителка на фамилията си- тоест красавица, поетеса, прелъстителка, отровителка от най- висша класа и като цяло безценен съюзник в интигите на всички равнища... и наистина беше чаровна жена. Принцът одобрително се усмихна:
- Тя е много красива, Велиан! Заслужва си да има човек сериозна връзка с хубавица като нея, нали? Тоест, искам да кажа- радвам за двама ви. В отговор лордът кимна с благодарност, защото знаеше, че Ти`сейн е искрен и щедър човек и наистина му пожелава бъдещо семейно щастие- въпреки че самия той нямаше още такова. Каза:
- ... Радвам се, че одобрявате вкуса ми. Пък и признавам, че не ми беше лесно да я спечеля. Бяха нужни почти две години, докато стигнем един определен момент в отношенията си....
- Данните ми за нея са точно обратни – аспострофира го принца -. много хора казват, че... ее .... сещаш се...
- Господарю, - рече с мек укор, младия благородник - много от тези хора са умрели до седмица след създаванетоо на първите впечатления от определено естество. Просто тя е смъртноопасна.... за членовете на рода Арит се говори, че могат да отровят прелитаща над тях птица.
- Тогава защо е домакиня на приема ти? – полюбопитства Ти`сейн.
- Защото... връзката ми с нея е сериозна – и двамата лекичко се засмяха и отпиха от чашите си.
Все пак беше чудесна вечер, помисли си принца, и виното имаше страхотен вкус, макар да не опиваше така силно, както присъствието на всичките тези пърхащи наоколо красавици или обещания на могъщи мъже за политическа подкрепа и несломима лоялност.
Всъщност имаше усещането, че животът около него, под маската от музика и веселие, се заплита и разплита на поне няколко пласта, един от друг по- дълбоки и безшумни. Това чувство накара Ти`сейн да въдъхне лекичко и смирено да отпие от ароматното вино в чашата си. Великолепният вкус го накара да осъзнае, че Велиан има страхотна изба! Това просто трябваше да му се признае.
Навън върху преоблечените в ливреи войничета беше започнал да се изсипва кротък нощен дъждец. Липсваше вятър и топлата есенна вечер беше приятна въпреки процеждащите се капчици, които по едно време се превърнаха в ситно ръмене, а накрая в гъста мъгла. Нейните сиви кълбета се оцветяваха причудливо заради постепенно прогизващите книжни фенери, висящи като някакви невиждани плодове от клони и храсти. Светлината им постепенно се превръщаше в разсеяно хало, в нежни аури на гигантски разноцветни глухарчета, цъфтящи в призачното пространство на нощтната мъгла. Заедно с това долитащата от празнично греещата къща музика и глъчка допълнитено затвърждаваха усещането за приказна нереалност.
Може би точно това беше нужно на Солг Саро, за да съжали окончателно, че тази вечер се грижи за безопасността на другите. За момент обаче остана очарован, когато в единия ъгъл на необятния двор шумът на повторно прииждащия дъжд надмогна присъствието на празнуващата къща и всички музиканти в нея. В обиколката си по постовете Солг се озова достъчно далеч, за да чуе дъжда.
Усмихна се, спомняйки си едно старо стихче:
Без вятър пада
дъждът върху гората.
Милиони малки, зелени барабани.
Лорд Велиан, Мария Талд ин Арит, Солг Кеборг Саро - на 6 срещу 7 септеври вечерта.
Last edited by cherno_slance on Sun Oct 02, 2005 1:23 am, edited 4 times in total.
Тъмнината обгръщаше сетивата му и той напрегнато се взираше в безкрая на нищото пред себе си. Стъпките му отекваха в тишината на притихналите каменни стени. Бе тръгнал по своя път, но знаеше ли накъде ще го отведе той. И дали накрая го очакваше това, което tой предполагаше. Веднъж вече се случи, когато откри Петоъгълника, напоследък се чувстваше все по-несигурен относно Алаир Танх... А какво ли го очакваше, след като изпълни дълга, който сам си бе поставил.
- Нищо по страшно от смъртта. – прошепна той, но проходът в скалите пое гласа му и го повтори с гробовен тон. Принцът само се усмихна и продължи напред.
Студен вятър се гонеше в мрака, нашепвайки тихо на неразбираем език. Ти’сейн пъхна ръце в ръкавите на халата си и напипа дръжките на дългите кинжали. Бяха като част от него, даваха му сигурност. Толкова години ги носеше със себе си и бе спасявал живота си с тях. Все усещания, които Окото на Въздуха, притихнало в кесията на колана му, никога не успяваше да му донесе.
Стори му се, че долови някакво движение зад гърба си, ехо от нечии предпазливи крачки, преплитащо се с отзвука от неговите. Меко бяло сияние го обгърна, разпръсвайки тъмнината около него. Обърна се уж небрежно, но не забеляза нищо. Може би си въобразяваше – поземията бяха достатъчно измамни.
Доближи канарата, затваряща входа към пещерата на сфинкса и се спря замислено пред нея. Нямаше представа какво точно да каже, нито как да накара Пазителя да разкрие тайните, криещи се зад реките от огън и лед. Нямаше да задава въпроси, дори няма да заговори пръв, реши той и лъч светлина погали вградения в скалата диамант. Вратата се отдръпна и Принцът пристъпи бавно в куполната пещера.
- Ти’сейн! – гласът на Алаир прозвуча леко изненадано. – Заповядай. Бих ти предложила да седнеш, но...
Мъжът мълчаливо се приближи и седна с кръстосани крака пред полупрозрачното тяло на сфинкса. Пазителката явно саркастично отбелязваше разликата между сегашното му появяване и връхлитането му миналия път. Знаеше, че никак не й е допаднало. Особено на нея. Надяваше се някой ден да може да си обясни странностите й. “Още днес, ако сте достатъчно невнимателни.”
- Кажи ми, Принце, има ли посетители в крепостта. Тиен’хара вече би трябвало да е известна. – ледените й мигли се спуснаха бавно върху гледащите го изпитателно очи.
- Стават все повече. Със строежа на град Ерисея тук на платото... – не успя да довърши, защото огненото лице на Танх зае главата на създанието. Гневно червено сияние...
- Ерисея?! Столица? Ерисея! – повтори, викайки той.
Лицето на Принца придоби каменно изражение и той отговори рязко:
- Тиен’хара винаги ще остане столица. Крепостта ще бъде престолнина, поне докато Светлината още тече редом с кръвта ми.
- Жриците нямат място... – гласът му се извиси застрашително, но бе прекъснат от настоятелен женски глас.
- Напротив, имат.
Сивена пристъпи от сенките край отдръпнатата канара. Още докато задаваше въпроса си, Ти’сейн скочи на крака и се впусна към нея.
- Какво е това същество, Принце? – запита с ледено любопитство тя, игнорирайки напълно сфинкса.
Преди да й отговори, той усети надигащата се магическа сила зад гърба си. Извърна се и го посрещна пронизващия хладен поглед на Алаир. Ледени късчета започнаха да се събират между двамата, единявайки постепенно студения си танц. Светлината в залата се промени в бледо синкаво сияние.
Мигът отмина и магическите остриета полетяха покрай него. Принцът махна с юмрук, в който държеше Окото и невидим полъх разби ледените лъсчета в каменните стени. Запрати вълна от ярка светлина към развихрилия се Пазител, която трябваше да се плъзне по магическото му тяло и да задържи заклинанията му. Но вместо това тя потъна в потоците от огън и лед, които проблеснаха силно на местата, където ги докосна.
“Балансът поглъща баланса”, осъзна Ти’сейн. Но силата на сфинкса не се таеше само в него. Твърде късно се досети за това. Ледената пързалка, образувала се под краката му, го свари неподготвен и той се стовари тежко на земята. През черните кичури, разпиляни по лицето му, той успя да види жрицата, вадеща кама с извито острие някъде от гънките на полите си. Гласът й безмилостно заповяда:
- ОВЛАДЕЙ СТИХИЯТА СИ И ПРЕКЛОНИ ГЛАВА!
Сивена усещаше как с всяка дума кипящите пламъци на Умбра заливаха тялото й. Влагаше силата им в Гласа си, топлината – в спокойствието си. Приготви се да хвърли камата, въпреки че може би щеше да е безполезно. Жар вместо ярост се надигаше с опасния блясък в очите й и тя замахна с ръка. Отдаде се на огъня, който я прегърна, облада... И я помете в стихията си, изгаряйки сърцето и душата й.
- Никога повече пред жрица! – победоносно се закани Танх, който бе изтласкал леда в сърцевината на сфинкса. Постепенно огънят се усмири и сините потоци отново се появиха.
Камата падна на неравния каменен под със смъртно дрънчене, а около нея се сипеше черна пепел.
Принцът бавно се изправи, готов да начупи въздуха в защитна решетка, но остави светлината да заглъхне в съзнанието му, виждайки, че Алаир Танх няма да ударят отново.
- Какво направихте? – попита ги с равен тон Ти’сейн, приближавайки се до главата на сфинкса. Брадичката на Алаир последва движението на ръката му, която сякаш я държеше здраво, а когато той продължи, огнените черти на Танх заеха лицето. – Сега ще ми кажете...
Думите му бяха пркъснати от трополящия звук на тичащи хора. Принцът издиша шумно и се втурна към изхода на пещерата. Плъзна канарата след себе си, изцеждайки Светлината от диаманта и посрещна задъханите Магове, които се появиха зад острия ъгъл на прохода.
Малко след тях се появиха и двете жрици, надничащи с тревога зад гърбовете на мъжете. Корвейл и Дагал ги усетиха и ги пропуснаха пред себе си. Черис оглеждаше с неспокоен поглед канарата зад Принца и преди някой да го е запитал, Ти’сейн проговори:
- Съветник Сивена Камасеян е мъртва. – равният му глас заглъхна в тишината, последван от неудържаното ахване на Юла. Маговете на Светлината си размениха многозначителни погледи, но запазиха мълчание.
- Още една жрица намери смъртта си в Тиен’хара. – констатира Арабела, излизайки от сенките, образувани от живите факли, които представляваха ръцете на Гар и Микас. Принцът се сепна и я погледна с прикрита изненада. “Тя пък какво е усетила?!”, запита се той, но зараждащата се буря на лицето на Черис изтласка въпросите му относно силоската пратеница.
- Загина при опит да разгадае тайната на Звездата. – обясни кратко Ти’сейн, но както предполагаше, това не бе достатъчно.
- Беше ли необходимо да я убивате? – попита го Черис. Младата жрица запристъпва нервно от крак на крак и оглеждаше притеснено Маговете около себе си, сякаш очакваше да я нападнат всеки миг.
- Не аз, а тя сама причини смъртта си. Бях оставил Окото на Въздуха в гнездото на Звездата, за да може тя да почерпи нова порция сила от него. Сивена се бе промъкнала след мен и преди да успея да я възпра, тя се бе докоснала до преливането. Намесата й не остана безнаказана. Светлината я изпепели.
- Може ли да... – започна Черис, но Принцът я прекъсна с категоричен тон:
- Не. Не искам да рискувам живота на още една от вас.
- Но... – опита да се намеси и Юла, но лакътят на Арабела даде възможност на Принца да се намеси и този път.
- Ще обсъдя с Маговете подробностите около церемонията по погребението тази вечер. Веднага. – напомни им той и те се размърдаха, прогонвайки израженията си на вцепенение, безмълвна изненада и объркани догадки. – Дотогава смятам, че е удачно да останете в покоите си, почитайки в следващите часове на траур достойният живот на Съветник Сивена.
Така поставена, заповедта му нямаше как да остане неизпълнена, нито пък жриците си позволиха да протестират. Арабела понечи да си върви, но Ти’сейн я спря с думите:
- Килиан, след като приключим, разчитам на теб, да разясниш на пратеник Далин традициите на Умбра и предимно на Тиен’хара, свързани с мъртвите.
Споменавайки за гнездото на звездата, Принцът бе забелязал проблясването на нескрит интерес в очите на Арабела. Сега той изчезна, заменен от раздразнение и... нещо, което той не можеше да изтълкува правилно.
- Пазителят се е развилнял. – каза простичко Корвейл, настанявайки се с пъшкане на каменния под в кабинета на Принца. – Стар съм вече за такова клечене. – допълни с измъчен глас той. Брет му предложи един от трите свободни стола в стаята, но старчето само махна с разкривените си пръсти. След като най-възрастният от тях бе седнал, избирайки как точно да заеме мястото си пред Принца, останалите Магове също последваха примера му, събирайки полите на робите и повдигайки краищата на халатите си. Само облеченият в къса туника Б’саен застана прав до Воина, сякаш за да прикрие липсата на по-“подходящо” облекло.
- Трябва да си купиш килим, Принце. – подсмихна се Корвейл. Ти’сейн само поклати невярващо глава и набързо разказа за смъртта на Съветника.
– Алаир Танх крият повече тайни, отколкото някой от нас е предполагал. Засега ще го оставя в неясно очакване. Надявам се, че скоро един човек ще разкрие повече за миналото му. – спомни си за разказа на Сайхе. Възнамеряваше да разпита сфинкса в нейно присъствие, за да не продължи да го обърква с лъжите и недоизказаното.
- Нима ще ни стовариш Ерис на главите? – скочи Микас и няколко мънички пламъчета затанцуваха по лицето му.
- Не. – “Въпреки че, ако е необходимо, и това ще сторя.”, помисли си Принцът. – Сега това не е от значение.
- Ти’сейн е прав. – проговори Б’саен. – Жриците могат да се окажат непосредствен проблем. Проблем, на който трудно би се намерило решение. – Другите замърмориха одобрително.
- Принципно си прав...
- Прав е, че как иначе. Нали не е седнал при нас. – поглади мустак Корвейл и кимна към младия Маг.
- Неприятностите с тях ще бъдат спестени. Тази вечер ще уведомя Черис, че Умбра получава разрешение за постоянно пратеничество в крепостта. – усмивчицата на Корвейл изчезна, Дагал изсумтя, а Гар и Микас завъртяха едновременно очи.
- Не мисля, че е удачно. – включи се и Брет. – Посланникът на Силосия...
- ... не е пречка, тъй като заминава след броени дни. – довърши вместо него Ти’сейн.
Воинът смръщи чело и веждите му се събраха над кафявите очи. Малки мускулчета потрепнаха около челюстта му и Принцът забеляза побелелите кокалчета на ръката, стисната в юмрук.
Б’саен подкрепи Генерала на Тиен’хара:
- Съгласен съм с Брет. Умбра има достатъчно места, в които се меси без да й е работа. Излишно е това да се случи и тук.
- Умбра се забърква навсякъде, където става нещо. – раздразнено отбеляза Етеран - млад Маг, който дори все още не бе придобил напълно черти на мъж.
- И където не става нищо. – обади се Корвейл.
Гар размести надипления плат на оранжево-червената си роба и ъгълчето на устата му потрепна, раздвижвайки дълбокия белег от изгаряне на лявата му страна.
- Помислете само колко полезна би била Черис при друга битка. Такава буря...
- Има ли смисъл да го обсъждаме, Ти’сейн и без това вече е решил. – каза Дагал. – Мисля, че разбирам Астар.
Принцът пропусна намека му и пое новата нишка на разговора, питайки:
- Говорейки за Астар – някой да е получавал вести от него? – сам знаеше отговора на въпроса си, затова продължи: - Какво ли е замислил сега?
- Остава и той да се забърка с някакви жрици! – менящия дълбочинта си глас на Етеран прозвуча неочаквано. Все още не бяха свикнали с присъствието му, както и със свободата, с която общуваше с тях.
- Етеран, ти не си виждал Пазителя, нали? – попита го изненадващо Принцът.
- Нее. – провлачи младежът.
- Чудесно. Значи и те не са те виждали. Вземи сребърната урна от Голямата зала, която незнайно защо купих преди два дни, - вметна той, - и ела с мен в подземията. Някой непознат за сфинкса трябва да събере пепелта на Сивена. Аз само ще отворя вратата.
Етеран кимна едва забележимо и излезе от кабинета, за да изпълни поръчението на Ти’сейн. Скоро събирането приключи и Маговете се заизнизваха един по един. Последен си тръгна Б’саен, който отправи последен тревожен поглед към Брет, преди да затвори вратата.
Наруши настъпилото мълчание, обръщайки се с непринуден тон към Воина:
- Може да вървиш, Брет. Мисля, че обсъдихме всичко.
- Добре. – сякаш му благодари той. – Ще наглеждам приготовленията за довечера.
- Не съм се и съмнявал. – усмихна се Ти’сейн и изпрати приятеля си с озадачен поглед. Отново Арабела, със сигурност...
Няколко часа по-късно на врата се почука и Велиан пристъпи бързо в кабинета.
- Велиан! – зарадвано го посрещна Принцът. Или поне така звучеше. – Тъкмо щях да пращам вестоносец до теб.
- Така ли? – очевидно се изненада младия благородник. – И защо?
- Тази вечер ще погребваме втора жрица.
Мъжът го изгледа невярващо и ведрината напусна изражението му. Зачуди се и на лежерния тон на Принца, който му обясни накратко за какво става дума. Понякога продължаваше да се пита що за човек бе Ти’сейн.
- А аз исках да ви поканя на малък прием, който организирам утре след залез. – Но в такъв случай...
- Нима вече започнаха и приемите в Ерисея? – отегчено попита мъжът със сребристите очи.
- Не, в имението ми. – добави Велиан, отбелязвайки наум очевидната досада на Принца. Правилно бе решил да не му казва нищо предварително.
- Ще дойда. Само не забравяй да сложиш огледало. – младият благородник остана изненадан от отговора на Ти’сейн.
- Чудесно. Благодаря, че приехте, Принце. Ще си позволя да ви помоля да дойдете с карета – много е важно първото впечатление, което ще направите на гостите. Предполагам се досещате целта на...
- Естествено, Велиан. Радвам се, че ти е хрумнала идеята. Само дано се окаже успешна.
Когато по-късно яздеше обратно към Ерисея, се замисли дали, слуховете за близостта на Ти’сейн с пратеничката на Умбра са истина. Бе останал със съвсем различно впечатление при срещата си с него, но пък вече се бе убедил, че никога не може да е напълно сигурен с Принца. А и всъщност му бе интересно само от любопитство.
Залезът хвърляше последните си огнени лъчи, обагряйки рехавите облаци в оранжево и лилаво. Вятърът набраздяваше робите на Гар и Микас, които сякаш се сливаха с небето около тях. Далеч на изток напираше нощния мрак и сякаш под него стоеше Арабела Далин. Не бе канена; както и всички останали всъщност. Жриците само я изгледаха изпитателно, когато се появи на покрива на Централната кула, но не се възпротивиха.
Брет, Велиан и Маговете се бяха подредили в полукръг в единия край на площадката. Зад тях стояха командирите на Отряди, Наблюдатели, Лечителки, заможни търговци, сред които дори се забелязваха и неанци. Познати и непознати лица се бяха събрали под знамето на Тиен’хара, за да изпратят Съветника на Умбра в последното й пътуване.
На Ти’сейн никак не му харесваше видът на цялата тази тълпа под Звездата, но този път не можеше да избегне официалностите. Просто искаше всичко да приключи по-бързо.
Сякаш прочела мислите му, Черис отвори сребърната урна в ръцете на Юла и загреба шепа пепел. Остана така за миг, приковала неразгадаем поглед в черната прах. Затвори очи и разпръсна пепелта отвъд каменния парапет. Устните й беззвучно редяха някакви думи. Единственото, което Ти’сейн успя да различи, той прочете отново на устните на Арабела. Безмълвно изреченото “Майка” се запечата в съзнанието му, докато той развихряше ветровете, за да понесат останките на жрицата. През Окото усети намек за нечия друга разгръщаща се сила и в далечината проблеснаха светкавици.
Появиха се първите ярки звезди на небосклона и хората започнаха да се разотиват. Ти’сейн се приближи до жриците с мрачни лица и официално оповести, така, че да го чуят и други от присъстващите:
- От днес Умбра получава правото да бъде постоянно представлявана в крепостта на Тиен’хара от една пълноправна и една обучаваща се жрица.
Черис се взря продължително в сребристите му очи.
Ти'сейн, Брет, Сивена, Черис, Юла, Арабела, Велиан (Тиен'хара) - 5 септември.
- Нищо по страшно от смъртта. – прошепна той, но проходът в скалите пое гласа му и го повтори с гробовен тон. Принцът само се усмихна и продължи напред.
Студен вятър се гонеше в мрака, нашепвайки тихо на неразбираем език. Ти’сейн пъхна ръце в ръкавите на халата си и напипа дръжките на дългите кинжали. Бяха като част от него, даваха му сигурност. Толкова години ги носеше със себе си и бе спасявал живота си с тях. Все усещания, които Окото на Въздуха, притихнало в кесията на колана му, никога не успяваше да му донесе.
Стори му се, че долови някакво движение зад гърба си, ехо от нечии предпазливи крачки, преплитащо се с отзвука от неговите. Меко бяло сияние го обгърна, разпръсвайки тъмнината около него. Обърна се уж небрежно, но не забеляза нищо. Може би си въобразяваше – поземията бяха достатъчно измамни.
Доближи канарата, затваряща входа към пещерата на сфинкса и се спря замислено пред нея. Нямаше представа какво точно да каже, нито как да накара Пазителя да разкрие тайните, криещи се зад реките от огън и лед. Нямаше да задава въпроси, дори няма да заговори пръв, реши той и лъч светлина погали вградения в скалата диамант. Вратата се отдръпна и Принцът пристъпи бавно в куполната пещера.
- Ти’сейн! – гласът на Алаир прозвуча леко изненадано. – Заповядай. Бих ти предложила да седнеш, но...
Мъжът мълчаливо се приближи и седна с кръстосани крака пред полупрозрачното тяло на сфинкса. Пазителката явно саркастично отбелязваше разликата между сегашното му появяване и връхлитането му миналия път. Знаеше, че никак не й е допаднало. Особено на нея. Надяваше се някой ден да може да си обясни странностите й. “Още днес, ако сте достатъчно невнимателни.”
- Кажи ми, Принце, има ли посетители в крепостта. Тиен’хара вече би трябвало да е известна. – ледените й мигли се спуснаха бавно върху гледащите го изпитателно очи.
- Стават все повече. Със строежа на град Ерисея тук на платото... – не успя да довърши, защото огненото лице на Танх зае главата на създанието. Гневно червено сияние...
- Ерисея?! Столица? Ерисея! – повтори, викайки той.
Лицето на Принца придоби каменно изражение и той отговори рязко:
- Тиен’хара винаги ще остане столица. Крепостта ще бъде престолнина, поне докато Светлината още тече редом с кръвта ми.
- Жриците нямат място... – гласът му се извиси застрашително, но бе прекъснат от настоятелен женски глас.
- Напротив, имат.
Сивена пристъпи от сенките край отдръпнатата канара. Още докато задаваше въпроса си, Ти’сейн скочи на крака и се впусна към нея.
- Какво е това същество, Принце? – запита с ледено любопитство тя, игнорирайки напълно сфинкса.
Преди да й отговори, той усети надигащата се магическа сила зад гърба си. Извърна се и го посрещна пронизващия хладен поглед на Алаир. Ледени късчета започнаха да се събират между двамата, единявайки постепенно студения си танц. Светлината в залата се промени в бледо синкаво сияние.
Мигът отмина и магическите остриета полетяха покрай него. Принцът махна с юмрук, в който държеше Окото и невидим полъх разби ледените лъсчета в каменните стени. Запрати вълна от ярка светлина към развихрилия се Пазител, която трябваше да се плъзне по магическото му тяло и да задържи заклинанията му. Но вместо това тя потъна в потоците от огън и лед, които проблеснаха силно на местата, където ги докосна.
“Балансът поглъща баланса”, осъзна Ти’сейн. Но силата на сфинкса не се таеше само в него. Твърде късно се досети за това. Ледената пързалка, образувала се под краката му, го свари неподготвен и той се стовари тежко на земята. През черните кичури, разпиляни по лицето му, той успя да види жрицата, вадеща кама с извито острие някъде от гънките на полите си. Гласът й безмилостно заповяда:
- ОВЛАДЕЙ СТИХИЯТА СИ И ПРЕКЛОНИ ГЛАВА!
Сивена усещаше как с всяка дума кипящите пламъци на Умбра заливаха тялото й. Влагаше силата им в Гласа си, топлината – в спокойствието си. Приготви се да хвърли камата, въпреки че може би щеше да е безполезно. Жар вместо ярост се надигаше с опасния блясък в очите й и тя замахна с ръка. Отдаде се на огъня, който я прегърна, облада... И я помете в стихията си, изгаряйки сърцето и душата й.
- Никога повече пред жрица! – победоносно се закани Танх, който бе изтласкал леда в сърцевината на сфинкса. Постепенно огънят се усмири и сините потоци отново се появиха.
Камата падна на неравния каменен под със смъртно дрънчене, а около нея се сипеше черна пепел.
Принцът бавно се изправи, готов да начупи въздуха в защитна решетка, но остави светлината да заглъхне в съзнанието му, виждайки, че Алаир Танх няма да ударят отново.
- Какво направихте? – попита ги с равен тон Ти’сейн, приближавайки се до главата на сфинкса. Брадичката на Алаир последва движението на ръката му, която сякаш я държеше здраво, а когато той продължи, огнените черти на Танх заеха лицето. – Сега ще ми кажете...
Думите му бяха пркъснати от трополящия звук на тичащи хора. Принцът издиша шумно и се втурна към изхода на пещерата. Плъзна канарата след себе си, изцеждайки Светлината от диаманта и посрещна задъханите Магове, които се появиха зад острия ъгъл на прохода.
Малко след тях се появиха и двете жрици, надничащи с тревога зад гърбовете на мъжете. Корвейл и Дагал ги усетиха и ги пропуснаха пред себе си. Черис оглеждаше с неспокоен поглед канарата зад Принца и преди някой да го е запитал, Ти’сейн проговори:
- Съветник Сивена Камасеян е мъртва. – равният му глас заглъхна в тишината, последван от неудържаното ахване на Юла. Маговете на Светлината си размениха многозначителни погледи, но запазиха мълчание.
- Още една жрица намери смъртта си в Тиен’хара. – констатира Арабела, излизайки от сенките, образувани от живите факли, които представляваха ръцете на Гар и Микас. Принцът се сепна и я погледна с прикрита изненада. “Тя пък какво е усетила?!”, запита се той, но зараждащата се буря на лицето на Черис изтласка въпросите му относно силоската пратеница.
- Загина при опит да разгадае тайната на Звездата. – обясни кратко Ти’сейн, но както предполагаше, това не бе достатъчно.
- Беше ли необходимо да я убивате? – попита го Черис. Младата жрица запристъпва нервно от крак на крак и оглеждаше притеснено Маговете около себе си, сякаш очакваше да я нападнат всеки миг.
- Не аз, а тя сама причини смъртта си. Бях оставил Окото на Въздуха в гнездото на Звездата, за да може тя да почерпи нова порция сила от него. Сивена се бе промъкнала след мен и преди да успея да я възпра, тя се бе докоснала до преливането. Намесата й не остана безнаказана. Светлината я изпепели.
- Може ли да... – започна Черис, но Принцът я прекъсна с категоричен тон:
- Не. Не искам да рискувам живота на още една от вас.
- Но... – опита да се намеси и Юла, но лакътят на Арабела даде възможност на Принца да се намеси и този път.
- Ще обсъдя с Маговете подробностите около церемонията по погребението тази вечер. Веднага. – напомни им той и те се размърдаха, прогонвайки израженията си на вцепенение, безмълвна изненада и объркани догадки. – Дотогава смятам, че е удачно да останете в покоите си, почитайки в следващите часове на траур достойният живот на Съветник Сивена.
Така поставена, заповедта му нямаше как да остане неизпълнена, нито пък жриците си позволиха да протестират. Арабела понечи да си върви, но Ти’сейн я спря с думите:
- Килиан, след като приключим, разчитам на теб, да разясниш на пратеник Далин традициите на Умбра и предимно на Тиен’хара, свързани с мъртвите.
Споменавайки за гнездото на звездата, Принцът бе забелязал проблясването на нескрит интерес в очите на Арабела. Сега той изчезна, заменен от раздразнение и... нещо, което той не можеше да изтълкува правилно.
- Пазителят се е развилнял. – каза простичко Корвейл, настанявайки се с пъшкане на каменния под в кабинета на Принца. – Стар съм вече за такова клечене. – допълни с измъчен глас той. Брет му предложи един от трите свободни стола в стаята, но старчето само махна с разкривените си пръсти. След като най-възрастният от тях бе седнал, избирайки как точно да заеме мястото си пред Принца, останалите Магове също последваха примера му, събирайки полите на робите и повдигайки краищата на халатите си. Само облеченият в къса туника Б’саен застана прав до Воина, сякаш за да прикрие липсата на по-“подходящо” облекло.
- Трябва да си купиш килим, Принце. – подсмихна се Корвейл. Ти’сейн само поклати невярващо глава и набързо разказа за смъртта на Съветника.
– Алаир Танх крият повече тайни, отколкото някой от нас е предполагал. Засега ще го оставя в неясно очакване. Надявам се, че скоро един човек ще разкрие повече за миналото му. – спомни си за разказа на Сайхе. Възнамеряваше да разпита сфинкса в нейно присъствие, за да не продължи да го обърква с лъжите и недоизказаното.
- Нима ще ни стовариш Ерис на главите? – скочи Микас и няколко мънички пламъчета затанцуваха по лицето му.
- Не. – “Въпреки че, ако е необходимо, и това ще сторя.”, помисли си Принцът. – Сега това не е от значение.
- Ти’сейн е прав. – проговори Б’саен. – Жриците могат да се окажат непосредствен проблем. Проблем, на който трудно би се намерило решение. – Другите замърмориха одобрително.
- Принципно си прав...
- Прав е, че как иначе. Нали не е седнал при нас. – поглади мустак Корвейл и кимна към младия Маг.
- Неприятностите с тях ще бъдат спестени. Тази вечер ще уведомя Черис, че Умбра получава разрешение за постоянно пратеничество в крепостта. – усмивчицата на Корвейл изчезна, Дагал изсумтя, а Гар и Микас завъртяха едновременно очи.
- Не мисля, че е удачно. – включи се и Брет. – Посланникът на Силосия...
- ... не е пречка, тъй като заминава след броени дни. – довърши вместо него Ти’сейн.
Воинът смръщи чело и веждите му се събраха над кафявите очи. Малки мускулчета потрепнаха около челюстта му и Принцът забеляза побелелите кокалчета на ръката, стисната в юмрук.
Б’саен подкрепи Генерала на Тиен’хара:
- Съгласен съм с Брет. Умбра има достатъчно места, в които се меси без да й е работа. Излишно е това да се случи и тук.
- Умбра се забърква навсякъде, където става нещо. – раздразнено отбеляза Етеран - млад Маг, който дори все още не бе придобил напълно черти на мъж.
- И където не става нищо. – обади се Корвейл.
Гар размести надипления плат на оранжево-червената си роба и ъгълчето на устата му потрепна, раздвижвайки дълбокия белег от изгаряне на лявата му страна.
- Помислете само колко полезна би била Черис при друга битка. Такава буря...
- Има ли смисъл да го обсъждаме, Ти’сейн и без това вече е решил. – каза Дагал. – Мисля, че разбирам Астар.
Принцът пропусна намека му и пое новата нишка на разговора, питайки:
- Говорейки за Астар – някой да е получавал вести от него? – сам знаеше отговора на въпроса си, затова продължи: - Какво ли е замислил сега?
- Остава и той да се забърка с някакви жрици! – менящия дълбочинта си глас на Етеран прозвуча неочаквано. Все още не бяха свикнали с присъствието му, както и със свободата, с която общуваше с тях.
- Етеран, ти не си виждал Пазителя, нали? – попита го изненадващо Принцът.
- Нее. – провлачи младежът.
- Чудесно. Значи и те не са те виждали. Вземи сребърната урна от Голямата зала, която незнайно защо купих преди два дни, - вметна той, - и ела с мен в подземията. Някой непознат за сфинкса трябва да събере пепелта на Сивена. Аз само ще отворя вратата.
Етеран кимна едва забележимо и излезе от кабинета, за да изпълни поръчението на Ти’сейн. Скоро събирането приключи и Маговете се заизнизваха един по един. Последен си тръгна Б’саен, който отправи последен тревожен поглед към Брет, преди да затвори вратата.
Наруши настъпилото мълчание, обръщайки се с непринуден тон към Воина:
- Може да вървиш, Брет. Мисля, че обсъдихме всичко.
- Добре. – сякаш му благодари той. – Ще наглеждам приготовленията за довечера.
- Не съм се и съмнявал. – усмихна се Ти’сейн и изпрати приятеля си с озадачен поглед. Отново Арабела, със сигурност...
Няколко часа по-късно на врата се почука и Велиан пристъпи бързо в кабинета.
- Велиан! – зарадвано го посрещна Принцът. Или поне така звучеше. – Тъкмо щях да пращам вестоносец до теб.
- Така ли? – очевидно се изненада младия благородник. – И защо?
- Тази вечер ще погребваме втора жрица.
Мъжът го изгледа невярващо и ведрината напусна изражението му. Зачуди се и на лежерния тон на Принца, който му обясни накратко за какво става дума. Понякога продължаваше да се пита що за човек бе Ти’сейн.
- А аз исках да ви поканя на малък прием, който организирам утре след залез. – Но в такъв случай...
- Нима вече започнаха и приемите в Ерисея? – отегчено попита мъжът със сребристите очи.
- Не, в имението ми. – добави Велиан, отбелязвайки наум очевидната досада на Принца. Правилно бе решил да не му казва нищо предварително.
- Ще дойда. Само не забравяй да сложиш огледало. – младият благородник остана изненадан от отговора на Ти’сейн.
- Чудесно. Благодаря, че приехте, Принце. Ще си позволя да ви помоля да дойдете с карета – много е важно първото впечатление, което ще направите на гостите. Предполагам се досещате целта на...
- Естествено, Велиан. Радвам се, че ти е хрумнала идеята. Само дано се окаже успешна.
Когато по-късно яздеше обратно към Ерисея, се замисли дали, слуховете за близостта на Ти’сейн с пратеничката на Умбра са истина. Бе останал със съвсем различно впечатление при срещата си с него, но пък вече се бе убедил, че никога не може да е напълно сигурен с Принца. А и всъщност му бе интересно само от любопитство.
Залезът хвърляше последните си огнени лъчи, обагряйки рехавите облаци в оранжево и лилаво. Вятърът набраздяваше робите на Гар и Микас, които сякаш се сливаха с небето около тях. Далеч на изток напираше нощния мрак и сякаш под него стоеше Арабела Далин. Не бе канена; както и всички останали всъщност. Жриците само я изгледаха изпитателно, когато се появи на покрива на Централната кула, но не се възпротивиха.
Брет, Велиан и Маговете се бяха подредили в полукръг в единия край на площадката. Зад тях стояха командирите на Отряди, Наблюдатели, Лечителки, заможни търговци, сред които дори се забелязваха и неанци. Познати и непознати лица се бяха събрали под знамето на Тиен’хара, за да изпратят Съветника на Умбра в последното й пътуване.
На Ти’сейн никак не му харесваше видът на цялата тази тълпа под Звездата, но този път не можеше да избегне официалностите. Просто искаше всичко да приключи по-бързо.
Сякаш прочела мислите му, Черис отвори сребърната урна в ръцете на Юла и загреба шепа пепел. Остана така за миг, приковала неразгадаем поглед в черната прах. Затвори очи и разпръсна пепелта отвъд каменния парапет. Устните й беззвучно редяха някакви думи. Единственото, което Ти’сейн успя да различи, той прочете отново на устните на Арабела. Безмълвно изреченото “Майка” се запечата в съзнанието му, докато той развихряше ветровете, за да понесат останките на жрицата. През Окото усети намек за нечия друга разгръщаща се сила и в далечината проблеснаха светкавици.
Появиха се първите ярки звезди на небосклона и хората започнаха да се разотиват. Ти’сейн се приближи до жриците с мрачни лица и официално оповести, така, че да го чуят и други от присъстващите:
- От днес Умбра получава правото да бъде постоянно представлявана в крепостта на Тиен’хара от една пълноправна и една обучаваща се жрица.
Черис се взря продължително в сребристите му очи.
Ти'сейн, Брет, Сивена, Черис, Юла, Арабела, Велиан (Тиен'хара) - 5 септември.
Нямаше болка… нямаше скръб… нямаше солени следи от сълзи по лицето й… Нощният вятър едва се осмеляваше да погали тежко спуснатите черни кичури. Лунел вдигна бавно бледото си лице нагоре и брилянтно проблясващият безкрай на небето се отрази в студените й очи. Протегна ръка към месечината и крайчетата на устните й се извиха в унесена усмивка, когато седефеното сияние плъзна като ръкавица по кожата й. Крайчетата на пъстите й, почти прозрачни под лунната светлина, трепнаха нервно. “Никога повече няма да докоснат лицето му”. Мисълта отекна в празната й душа, но не изтръгна сълзи от очите й. Усещаше глухите равномерни, бавни удари на своето сърце, а споменът за обичното усмихнато лице и топлия блясък в зелените очи бе удавен в безкрайния мрак...
Перлен дъжд се изсипа върху нея и тя се стопи в нощта.
Времето загуби своето значение... някъде денят властно налагаше своето присъствие, но Лунел не напускаше своята мрачна среднощна реалност. Луна пиеше от силата и живота й и вливаше ласкав хлад, безвремие и нова сила в безплътното момиче. Лунни лъчи пронизваха съзнанието й, сплитаха, стягаха възли в самата й същност, за да бъдат там, в тялото й, когато тя все пак реши да се върне в него. Сянката на земята яростно хапеше лунните ръце и плетеше все по-здраво своите мрежи, отказвайки да пусне детето си. Но Лунел сякаш бе далеч от тази борба.
Видения се сменяха пред студения взор на мислите й. Тънки лъчи пронизваха висок свод и се спускаха в ръцете на красива статуя... мрак спеше в прегръдките на древен храм, а в тъмнината усещаше зовящата пустота на раните в олтара му – пустота, която отекваше в собствената й душа и зовеше, дърпаше мислите й, късаше хищно съзнанието, докато Лунел не започваше да мечтае да усети болка, за да може да я изкрещи и изплаче навън. Но пустотата стоеше все така хищно гладна и чакаща.
Лунни чеда преминаваха край нея, но сякаш оставаха в друг, далечен свят. Земя продължаваше ревниво да крие детето си от взора на лунните души и Лунел й бе благодарна за това. Усещаше лунната сила да се плиска освободена в нея, но не все още не желаеше да се изправя срещу себеподобните си.
Черни криле закриха звездния небосвод и се понесоха над безкраен океан от пясък, напразно търсещи зовящия храм.... Тъмни сенки сновяха сред дюните, а нечовешки очи следяха с очакване хищния полет на летящите в мрака черни сенки. Видя създания, напомнящи и й черния приятел на Първосвещеника... видя създания, напомнили й за свитата на Дорон... “камъка”... мерна се уморената мисъл някъде в периферията на съзнанието й. “трябва да му занеса камъка”. Още преди да заглъхне мисълта и небето се изпълни с глухия плясък на мощни черни криле и усещането за заплаха изби като капчици пот по кожата.
Но лунният диск се стопяваше и тежката властна сянка на земята изтръгна девойката от празнотата. Звездите се отдалечиха от нея, а Луната нежно вдигна сияйната си мека завивка от болезно опустялата й душа и лъчите я поведоха внимателно, но неотклонно към Даная.
Хладните розови ласки на утрото събудиха Лунел. Усети твърдата земя под себе си. Изправи се с мъка, разтри очи и огледа местността. Високи тъмнозелени склонове плавно преминаваха в сивосини върхове, откъдето се спускаха вълни от студен въздух. Слънцето блъсна тъмните празни очи на девойката и сякаш уплашено се отдръпна от празнотата в тях. Лунел сплете косите си в небрежна плитка и се ослуша. Някъде наблизо течеше река и тя тръгна по посока на звука.
Скоро буйните води на Перин блеснаха пред очите й и тя се спусна по стръмната пътека към една долинка, където земя укротяваше временно планинската река в шепата си и сред гъстите пламнали в есенен огън храсти искреше неголямо езеро.
Смъкна бързо дрехите си, оставайки само двата камъка да висят на врата й, обковани в сребърните си верижки. Гмурна се в студената вода и за миг хладната й прегръдка изтика всяка мрачна мисъл от ума й. Плуваше сред искрящи светлини, а плясъкът на ръцете й във водата пръсваше десетки искрящи водни капчици наоколо и светът ставаше още по светъл, макар и все така ледено студен. Плитката й се разплете и косите й плъзнаха като преплетени черни змии наоколо. Лунел се гмурна дълбоко в ледените дълбини на езерото... Спускаше се дълбоко в кристалните недра, широко отворила очи, търсейки това, което никога повече нямаше да види. Ледни пръсти се впиха злобно в дробовете й и тя се стрелна обратно към обляната в слънце повърхност. Ръцете й разцепиха с плясък водата и тя се появи отново сред слънчевите отражения. Капки вода заискриха весело по кожата й.
Внезапно усети, че я наблюдават и извърна рязко лице съм брега. Приклекнал край водата и потопил пръсти в нея, там стоеше млад мъж и усмихнато я наблюдаваше.
Тя отметна мокрите си черни коси назад и спокойно се вгледа в лицето на непознатия. Не можеше да види добре лицето му и затова с няколко уверени загребвания се понесе към брега.
Сините му очи проблеснаха, когато тя се доближи и спря и той наклони глава, очаквайки от нея да заговори, но Лунел мълчаливо и неподвижно го съзерцаваше, застинала сред блесналите води на езерцето. Неусетно той започна да потъва в черната бездна на зениците й... слънцето помръкна и за миг той бе готов да се закълне, че звездна нощ е заляла мислите му и някъде там, в черния безкрай имаше.... Той тръсна глава, за да прогони нелепите мисли и се изправи.
- Сама ли сте?
- Кой пита?
Непознатият присви леко очи и опита отново да надзърне в черните зеници на девойката, но тя отбягна погледа му.
- Граф Томас Корел – отвърна бавно той и продължи: - Наблизо ли живеете?
Лунел загреба още няколко пъти. Измъкна се от водата и се доближи до непознатия.
- Стъпили сте на дрехите ми, граф Корел – отбеляза тя, свела поглед към купчината в краката му. Той проследи погледа й и бързо се отмести. Лунел бавно се облече и извърна лице към езерото. Усещаше погледа на графа върху себе си, но упорито продължаваше да съзерцава водата.
- Не отговорихте на въпроса ми – отбеляза Корел.
- Не съм и длъжна – сряза го тя, обърна се и тръгна нагоре по пътеката. Внезапно се закова на мястото си.
- Идвате ли? – попита тя, без да се обръща. Чу бавните му уверени стъпки зад себе си и се усмихна. Извърна леко лице назад и все така избягвайки погледа му попита.
- За къде сте се запътили, графе?
- Не ми казахте името си – отбеляза той.
Кротка усмивка се плъзна по заруменялото й нежно лице. Черните ириси погълнаха ума му и звездният блясък в тях го заслепи. “уязвима... сама... беззащитна...” думите се забиваха като тънки сребърни остриета в съзнанието му.
- Лунел – звънна тихо гласът й... отдавна забравено име изплува от дъното на спомените й. – Лунел Мореà.
* * *
Лунел - 11 септември някъде по границата на земите на Юрански
Перлен дъжд се изсипа върху нея и тя се стопи в нощта.
Времето загуби своето значение... някъде денят властно налагаше своето присъствие, но Лунел не напускаше своята мрачна среднощна реалност. Луна пиеше от силата и живота й и вливаше ласкав хлад, безвремие и нова сила в безплътното момиче. Лунни лъчи пронизваха съзнанието й, сплитаха, стягаха възли в самата й същност, за да бъдат там, в тялото й, когато тя все пак реши да се върне в него. Сянката на земята яростно хапеше лунните ръце и плетеше все по-здраво своите мрежи, отказвайки да пусне детето си. Но Лунел сякаш бе далеч от тази борба.
Видения се сменяха пред студения взор на мислите й. Тънки лъчи пронизваха висок свод и се спускаха в ръцете на красива статуя... мрак спеше в прегръдките на древен храм, а в тъмнината усещаше зовящата пустота на раните в олтара му – пустота, която отекваше в собствената й душа и зовеше, дърпаше мислите й, късаше хищно съзнанието, докато Лунел не започваше да мечтае да усети болка, за да може да я изкрещи и изплаче навън. Но пустотата стоеше все така хищно гладна и чакаща.
Лунни чеда преминаваха край нея, но сякаш оставаха в друг, далечен свят. Земя продължаваше ревниво да крие детето си от взора на лунните души и Лунел й бе благодарна за това. Усещаше лунната сила да се плиска освободена в нея, но не все още не желаеше да се изправя срещу себеподобните си.
Черни криле закриха звездния небосвод и се понесоха над безкраен океан от пясък, напразно търсещи зовящия храм.... Тъмни сенки сновяха сред дюните, а нечовешки очи следяха с очакване хищния полет на летящите в мрака черни сенки. Видя създания, напомнящи и й черния приятел на Първосвещеника... видя създания, напомнили й за свитата на Дорон... “камъка”... мерна се уморената мисъл някъде в периферията на съзнанието й. “трябва да му занеса камъка”. Още преди да заглъхне мисълта и небето се изпълни с глухия плясък на мощни черни криле и усещането за заплаха изби като капчици пот по кожата.
Но лунният диск се стопяваше и тежката властна сянка на земята изтръгна девойката от празнотата. Звездите се отдалечиха от нея, а Луната нежно вдигна сияйната си мека завивка от болезно опустялата й душа и лъчите я поведоха внимателно, но неотклонно към Даная.
Хладните розови ласки на утрото събудиха Лунел. Усети твърдата земя под себе си. Изправи се с мъка, разтри очи и огледа местността. Високи тъмнозелени склонове плавно преминаваха в сивосини върхове, откъдето се спускаха вълни от студен въздух. Слънцето блъсна тъмните празни очи на девойката и сякаш уплашено се отдръпна от празнотата в тях. Лунел сплете косите си в небрежна плитка и се ослуша. Някъде наблизо течеше река и тя тръгна по посока на звука.
Скоро буйните води на Перин блеснаха пред очите й и тя се спусна по стръмната пътека към една долинка, където земя укротяваше временно планинската река в шепата си и сред гъстите пламнали в есенен огън храсти искреше неголямо езеро.
Смъкна бързо дрехите си, оставайки само двата камъка да висят на врата й, обковани в сребърните си верижки. Гмурна се в студената вода и за миг хладната й прегръдка изтика всяка мрачна мисъл от ума й. Плуваше сред искрящи светлини, а плясъкът на ръцете й във водата пръсваше десетки искрящи водни капчици наоколо и светът ставаше още по светъл, макар и все така ледено студен. Плитката й се разплете и косите й плъзнаха като преплетени черни змии наоколо. Лунел се гмурна дълбоко в ледените дълбини на езерото... Спускаше се дълбоко в кристалните недра, широко отворила очи, търсейки това, което никога повече нямаше да види. Ледни пръсти се впиха злобно в дробовете й и тя се стрелна обратно към обляната в слънце повърхност. Ръцете й разцепиха с плясък водата и тя се появи отново сред слънчевите отражения. Капки вода заискриха весело по кожата й.
Внезапно усети, че я наблюдават и извърна рязко лице съм брега. Приклекнал край водата и потопил пръсти в нея, там стоеше млад мъж и усмихнато я наблюдаваше.
Тя отметна мокрите си черни коси назад и спокойно се вгледа в лицето на непознатия. Не можеше да види добре лицето му и затова с няколко уверени загребвания се понесе към брега.
Сините му очи проблеснаха, когато тя се доближи и спря и той наклони глава, очаквайки от нея да заговори, но Лунел мълчаливо и неподвижно го съзерцаваше, застинала сред блесналите води на езерцето. Неусетно той започна да потъва в черната бездна на зениците й... слънцето помръкна и за миг той бе готов да се закълне, че звездна нощ е заляла мислите му и някъде там, в черния безкрай имаше.... Той тръсна глава, за да прогони нелепите мисли и се изправи.
- Сама ли сте?
- Кой пита?
Непознатият присви леко очи и опита отново да надзърне в черните зеници на девойката, но тя отбягна погледа му.
- Граф Томас Корел – отвърна бавно той и продължи: - Наблизо ли живеете?
Лунел загреба още няколко пъти. Измъкна се от водата и се доближи до непознатия.
- Стъпили сте на дрехите ми, граф Корел – отбеляза тя, свела поглед към купчината в краката му. Той проследи погледа й и бързо се отмести. Лунел бавно се облече и извърна лице към езерото. Усещаше погледа на графа върху себе си, но упорито продължаваше да съзерцава водата.
- Не отговорихте на въпроса ми – отбеляза Корел.
- Не съм и длъжна – сряза го тя, обърна се и тръгна нагоре по пътеката. Внезапно се закова на мястото си.
- Идвате ли? – попита тя, без да се обръща. Чу бавните му уверени стъпки зад себе си и се усмихна. Извърна леко лице назад и все така избягвайки погледа му попита.
- За къде сте се запътили, графе?
- Не ми казахте името си – отбеляза той.
Кротка усмивка се плъзна по заруменялото й нежно лице. Черните ириси погълнаха ума му и звездният блясък в тях го заслепи. “уязвима... сама... беззащитна...” думите се забиваха като тънки сребърни остриета в съзнанието му.
- Лунел – звънна тихо гласът й... отдавна забравено име изплува от дъното на спомените й. – Лунел Мореà.
* * *
Лунел - 11 септември някъде по границата на земите на Юрански
Last edited by Lannis on Tue Apr 19, 2005 9:45 pm, edited 2 times in total.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
-Добро утро – приятен, мек контраалт събуди Велиан от дрямката, в коята беше пропаднал през последните минути от вечерта. Докато другите се бяха забавлявали на бала той и Принца бяха претегляли задачи и възможности, правомощия и вътрешна политика. Това беше опустошаващ резервите на ума и съзнанието разговор, който продължи и на другия ден и на другата нощ. Двамата преплитаха плановете си, спореха, съгласяваха се един с друг и отново влизаха в противоречие. Понякога някой детайл се оказваше по- важен от принципен въпрос... и накрая, едно денонощие след бала, те двамата знаеха за плановете и мечтите на другия повече, отколтото за собствените си души.
Все пак Ти`сейн не му казваше всичко, запазваше една тънка, но последна преграда между владетел и поданник -... обаче младия благородник приемаше това за нормално – още помнеше напоителните вечерни беседи с своите родители, сестри и братя. Тогава - по същия начин - мама и такто не им казваха всичко необходимо за решаване на поставените гатанки и ги принуждаваха да прекарват непривично за възрастта си време в кулата с библиотеката... И Велиан си беше научил уроците от онези времена... доказателството лежеше на работната му маса. Трябваше само да отвори очи и да се вгледа в пергамента, покрит с гръмки фрази, заврънтулки и един небрежен, енергично поставен подпис.
- Лейди Арит си тръгна още вчера сутринта... с някъкъв дребен благородник ? – обади се с въпросителен тон чаровият глас и се сдоби с леки стъпки, отиващи към прозореца...
- Не, лельо! ... Не пердетата - Велиан бързо примижа и сложи ръка пред очиете си, събуждайки се окончателно. След миг разтръска глава, осъзнавайки, че целия се е схванал. Приятната, старателно поддържана и младееща жена до прозореца се засмя.
- Трябва да спреш да спиш върху бюрото си... в този свят има и по-меки неща от неговите ръбове.
- Ако говориш за Нея, знай, че ще се видим след има няма три часа....
- На обяд? Кой се среща с такава красивица на обяд? В това няма никакъв смисъл ? – леля му Лариса естествено се заяждаше. Те двамата с Велиан си бяха единствените оцелели роднини и цялата им синовно-родителска обич се беше прехвърлила един към друг. Тоест възрастната дама много добре знаеше, че днешният ден се очертава като много тежък и съдбоносен за племенника й. Тя плясна с ръце:
- Хайде, миличък, чака те един чудесен, прелестен ден... стегни се, слънчице...
На Велиан не му оставаше друго освен да се подчини на леля Лариса. Позволи й да разтрие свханатите му плещи, докато го разпитва за разговора с принц Ти`сейн, започнал сякаш преди цяла вечност - в късните часове на вчерашния бал, далеч след пулонощ.
Остави я да посегне с малката си ръчичка на потомствена благородничка към документа на масата и да задоволи любопитството си. Можеше да усети как устните й се разтеглят в доволна усмивка – можеше да усети въпреки че беше зад гърба му. Внезапно си помисли: “ На картините мама и леля си приличат толкова много ... ако можеше в този миг зад мен да е мама... ”
“ Гордея се с теб, племеннико... и все пак, ако можеше в този миг, в това кресло, да стои някой от двамата ми сина... поне единият да беше оцелял ... Обичам те, Велиан, ти си плътта на сестра ми. И все пак... ”
- Ще закусим ли заедно? – попита тя и той кимна. “ Какво да се прави, нещата не могат да бъдат съвършенни . ”
Пиха горчиво кафе и се подкрепиха с най- обикновенни бухти със сирене. След всичките излишества от деликатеси стомасите им не биха издържали нещо по- засукано. Поговориха си, играха шах и дама, разходиха се из двора на имението и обядваха леки ястия в зелената беседка. После той целуна леля си по бузата за довиждане и се засили към отдавна приготвената карета.
Ерисея го чакаше ...
В растящия град само няколко от сериозните сгради изглеждаха в поне привидно довършен вид или поне годни за използване. Всъщност по това колко е завършена постройката, в която се разполагаш, можеше да се разбере колко си богат или с колко власт и отговорност разлага особата ти. Самият Велиан осъзнаваше от самото начало, че за два - три месеца преди идването зимата не може да се направи много. Поради тази причина беше поръчал върху парцела си четири малки, съвсем обикновенни къщички, свързани с външни, покрити коридори. Единственото, което демонстрираше сила и респект, беше общата, почти четири метрова ограда с ъглови кулички и обкована в метал порта. Всъщност, когато влезе в имота си, завари работниците, които довършваха павирането на невзрачното, вътрешно дворче.
Тукашните гости, за които лакеят пошушна, че вече са се събрали, май недоумяваха от поведението му - първо беше бързал да ги покани, а след това ги беше оставил да го чакат. Мисълта за предполагаемите реакции на всеки от шестимата му посетители го накара да се усмихне и смръщи едновременно. Можеше да се закълне, че усеща от разстояние тяхното недоверие и объркване или откровенна враждебност....
Подаде връхната си дреха на слугата, който всъщност си беше поредният преоблечен войник и мина от антрето в малка стая с почти аскетично обзавеждане, състоящо се от прозорец към дворчето, голяма маса със удобни столове около нея и масивно огледало в цял ръст зад празното кресло в дъното – там където трябваше да седне домакинът, тоест той.
- Здравейте на всички. Радвам се да ви видя всички- направи небрежен приветсвен жест и седна на отреденото му от самия него място. Брет - първия генерал на Тиен`хара – се намръщи:
- Ти`сейн рече, че си имал да ни казваш нещо важно. Давай и да си вървим, че работа ни чака всичките.
- Искаш да кажеш, че Принцът не ти е казал какво се разбрахме? – Велиан навлезе в спиралата на предстоящия разговор с естествена за един аристократ лекота. С закъсняло изумление забеляза някакви татуировки по лицето на едрия войн. Бяха толкова необичайни, че караха дори невъзмутимите им събеседници да хвърлят крадешком по някой поглед към лицето на събеседника му. Лейди Арит дори изглеждаше ... заинтригувана. Колкото и добре да се владееше, Велиан забеляза дълбоко сподавен смях в ъгълчетата на прекрасните й устнички. Като всеосведомена личност тя май знаеше повече от удудено зяпащите мъже около генерала. Наложи се да повтори репликата си, за да е сигурен, че владее изцяло вниманието им:
- Казах, че Ти`сейн със сигурност ви е казал защо съм ви събрал, нали? С крачеца на окото си забеляза вълната от почти незабележимо раздвижване сред останалите на масата. Вдясно от него стоеше Солг су Саро, вляво Мария ин Арит. До лакътя на полицейския префект на Ерисея стоеше неподвижен Силвестър Рамсън– отговорникът по строежите, а срещу него, от другата страна на масата, се намираше Дуорн Макрон, ковчежникът на Тиен`хара. Той беше един абсолютно верен човек на генерал Брет - едрият мъж, който си беше избрал позиция с гръб към вратата и директно срещу стола на домакина си. Велиан изведнъж си даде смета, че огледалото зад него дава чудесна възможност на война да осъзнае странния си вид. Инстинктивно отчете възможността да се възползва от този факт. После премести поглед към още един човек - между генерала и отговорника по сторежите, някак настрани от ставащото, на ъгъла на масата, стоеше магът Корвейл. Той беше един изключително зает човек, опитващ се да създаде висока образованост в земя, където досега е оставала в страни от грижите на центалната власт - и като пари и като внимание към хората.
През всички тях премина лека вълна несигурност, неодобрение или прецизно отмерен присмех. Някой от тях знаеха темата на предстоящия разговор лично от принц Ти`сейн ( например Брет ), други се досещаха, трети смятаха това за нищо незначещи политически маневри ( например стария Корвейл ).
- Като заговорихме за Принца, защо не виждам стол за него – процеди генерала - всъщност ако това е някакъв общ съвет, то столът, на който стоиш, трябва да е запазен за него.... , градоначалнико на Ерисея!
Брет редеше думите бавно и внимателно, леко натъртвайки ги. Велиан не му остана длъжен:
- Не мислите ли, че огледалото зад мен е великолепно? Откривам своеобразна естетическа специфичност в тази отразяваща повърхност в цял ръст! ... Не мислите ли така, маг Корвейл?
- Мисля, – усмихна се попитаният - че вие сте един млад, бързо учещ се човек, лорде- старецът непринудено придърпа напред своя стол и постави ръцете си на масата - преплитайки пръсти в привидна безобидност. Велиан също се усмихна:
- С вас, достопочитиеми Корвейл, се разбираме от половин дума! Вие сте умен човек и това личи по съветите, които давате на нашия суверен. Вашите магове на светлината придават огромна тежест на всяка дума на Принца в управите на тиен`харските градчета. Подходът ви е повече от добър и при други обстоятелсва не бих ви се месил- млъкна, давайки възможност на стареца да прецени дали иска да продължи тази нишка на разговора. Накрая все пак любопитството взе връх в мага:
- И какви са... в момента... обстоятелствата?
- Ако не сте забелязали, сторим огромен град. Предстои ни изграждането на северна порта и път от тук до умбрийския град Шитра. За нуждата от акведукти, гранични застави по южната граница и прочие няма дори да започвам да говоря... Искам само да ви е ясно, че тези хубави неща няма да станат без съсредоточаване на всички ресурси в пари, суровини и хора, които може да осигури малка и млада държава като нашата... Обаче хазната ни тепърва ще се изгражда като институция – нали г-н Дуор Макрон. В момента разполагате с една празна каса и тепърва обучаващи се бирници.
- Това е самата истина, но не виждам вие с какво може да ми помогнете, градоначалнико?
- Като градоначалник? – вдигна рамене лордът – с нищо. Но като пръв министър мога с много. Работете с мен и до 1417 та есента ще имаме акведукти за града и първокласен път до Шитра. Остави казаното до проникне до мозъците на хората около масата. Пръв реагира Силвестър Рамсън:
- Би ми се искало да можех да ви повярвам, лорд Велиан.... но това са над седемстотин километра по права линия. Никой не може да оси...
- Уредено е вече! – прекъсна го твърдо Велиан – намерил съм пари, работна ръка и разполагам с няколко удачни строителни проекта, правени от различни архитекти. Но до снощи всичките ми преговори с необходимите хора бяха просто частни разговори! До снощи! - при тези думи той хвърли на масата навитият на руло пергамент. “ Подписът на Ти`сейн е толкова пресен, че нищо чудно да се е размазало мастилото ”.
Забеляза, че никой не си прави труд да разгъне свитъка. “ Значи са знаели какво пише вътре – всички до един. ” Не се ядоса, просто се приготви за неизбежния въпрос, зададен от човека, който трябваше да го зададе по всички закони на логиката и човешкото мислене. Тоест от Дуорн Макрон:
- Какво сте обещали в замяна?
- Нищо – отвърна той - защото това бяха частни разговори с неколцина извънредно богати личности и обединения.
- Да се уточня – почеса се по носа ковчежника – какво им споменахте като възможна бъдеща печалба за участието им в държавни сторежи?
- Ще получават петнадесет процента отстъпка от дължимите към хазната данъци, такси и мита. Докато съберат облекчения, на стойност два пъти вложеното от тях в строежите. Ясно е, че това е много по- добро от взимането на заем от големите данайски сарафи и лихвари... те ще ни одерат живи. Практически от хазната няма да излезе и един един сребърник – нещо повече, тези хора ще бързат да въртят търговия, за да си върнат вложеното.
- И ... разните търговци и гилдий просто така ще дадат пари? – не можеше да повярва Дуорн Макрон.
- Защо да не дадат? – искрено се учуди Силвестър Рамсън – аз го разбирам така: - даваш сто данайски лири и получаш отстъпка в размер на една шеста от мита, такси и данъци - докато събереш облекчения за двеста данайски лири. Най – смешото е, че за да възвърнат максимално бързо вложеното, търговците и гилдиите ще увеличат дейността си... и въпреки отстъпката постъпленията в нашата хазна ще намалеят незначително... Лорд Велиан, вие ме очаровате...
- Радвам се да го чуя от човека, който казва на Дуорн кога и с колко да се бръкне... но все пак искам да чуя и неговото мнение - мимо волята си усети, че лекичко затаява дъх – това беше критичната точка в днешния ден... и може би за следващите поколения поданници на Тиен`хара. Достатъчно беше Дуорн да махне пренебрежително с ръка ....
- Моето мнение? – ковчежникът отново се почеса разсеяно по носа – моето мнение е ... хм ... казахте, че всъщност вече сте преговаряли със заинтересовани търговци и други такива... давали ли сте им конкретни обещания.
- Обещах им възможности – отвърна Велиан - но имам малка изненада за тях. Утре ще ги събера всичките заедно... някой от тях си въобразиха, че съм преговарял единствено с тях... Ако ме разбирате какво имам предвид?
- А работната ръка? – попита маг Корвейл. Въпросът му накара Велиан да изцъка неодобрително наум. Външно не изрази с нищо недоволството си от непохватността на мага в игра, в която той беше закърмен с майчиното си мляко. Чу собствения си глас някак отстрани:
- Вече мислех за първото решение, което му идва на човек- но освен неговата очевидност то няма други достойнства. Пращането на войници по строежи винаги и във всички времена означава падане на дисциплината и боеспособността на въпросните бойни части.... Ти`сейн беше изричен по този въпрос.
Но нещата имат и друг ъгъл – незнам дали вие, които седите на тази маса, си давате сметка, че Ерисея вече започна да действа на околните градчета като синехийска змия одушвач. Тя гълта хора, пари, стоки и търговски оборот. Съвсем скоро хората в малките градчета, приснати чак до Триумвирата и Умбра, ще осъзнаят, че начинът им на живот се променя към лошо заради пренасочването на търговците... Ще обеднеят много хора, които знаят и могат да вършат разни неща с ръцете си... В самата Ерисея има преселници, дошли със занаят и много мечти – те също са в несигурно положение. Ако дадем работа на тези хора по гелемите стоежи извън столицата ще запазим боеспособността на войскатата, общественото спокойствие и ще си осигурим работна ръка, която иначе ще започне да напуска пределите на страната ни в търсене на по- добър живот.
Решенето зависи от вас – трябва да имаме съгласувани планове и седмината на тази маса. Трябва да знаем какво всъщност правим. Мисля, че по въпроса за бъдещето на Тиен`хара, всички споделяме мечтите на Ти`сейн- Велиан спря да си поеме дъх, и осъзна, че е казал неща, които душата му на потомствен аристократ пази дълбоко в себе си. “ Туко виж ме взели за мечтател ”.
Изгледа бавно един по един всеки от присъстващите и накрая спря очи върху първия генерал. Погледите им се пресещнаха и препелтоха с открита враждебност от едната страна и хладно спокойствие от другата. Велиан си помисли: " Странните черти и резки по лицето всъщност му стоят добре ... той и преди излъчваше мощ и заплашителност, но сега е като... като тигър, който те гледа в очите " Накрая гневът и раздразнението надделяха в мъжа отсреща. Той проговори, разчупвайки възцарилото се мълчание:
- Аз съм войн и не харесвам тази игра на обещания, преговори и недомлъвки. Не харесвам факта, че Принца ти предоставя властта на първи министър, че въобще създава такъв пост толкова рано в живота на държавата. А най- не харесвам, че тази власт се дава на човек, който я иска така очевидно. Ясен ли съм?
- Напълно, генерал Брет – отвърна лорд Велиан, осъзнавайки, че всички са затаили дъх – затова ще ви отвърна с въпрос. Според вас след сто години кой ще си спомня, че през благодатното за Данайската държава властване на кралица Анара е имало някой си Джони Кейдж.... Колцина учени историци ще узнаят имената на нас седмината след десет поколения – ще се помни единствено името на принц Ти`сейн – суверенът. Единственото ни удовлетворение ще бъде,че нашите деца ще живеят в едно малко по- добре уредено място. Аз се боря да осъществя няколко идей, генерал Брет, и ако не ги разбирате, значи не разбирате и своя владетел - въпреки обичта си към него.
Чуваха се кротките, монотонни шумове от работниците отвън, на дворчето. Изведнъж Брет се усмихна на Велиан. С очи – устните му все така стояха свити в неодобрителна цепка:
- Вие сте змия, която може да се превръща в лъв, лорде... Щяхме да бъдем добри приятели, ако не беше първата ви половина. За съжаление не ви вярвам. Всичко звучи разумно, но просто не ви вярвам. Съжалявам - Брет понечи да стане и да си тръгне, напускайки импровизирания съвет.
- Има начин да ми повярвате, първи генерале – спря го Велиан – ето това е за вас. Той плъзна по масата нов документ, и войнът инстинктивно го затисна с ръка, преди да е паднал през ръба. Разпечата го бавно и без бързане, давайки да се разбере, че това е последното, което ще направи като компромис с личното си време и внимание. Докато четеше веждите му се повдигнаха изумено. Подаде новия пергамент на маг Корвейл и погледна Велиан, сякаш го виждаше за пръв път:
- Мога просто да не приема!
- В такъв случай наистина ще ме оскърбите. Подаръци не се отказват просто така. Особено такива подаръци.
- Но това е цялата ви лична гвардия – продължи да се очудва едрият мъж - хиляда и петстотин войника и към сто и петдесет обучени командири.... и ми предоставяте правото да ги размествам, разформировам и въобще както намеря за добре...
- Точно така, генерале, можете да разпръснете поединично десетниците и офицерите където пожелаете – все пак ,ако ще ги понижавате в длъжност или унижавате, ще ви помоля да ми ги оставите. Те са добри войни.
- Знам – отвърна веднага Брет – вие ги присъединихте към армията ми, когато отбранявахме Цитаделата... а петте отряда?
- Ако искате ги запазете както са си, ако искате ги пръснете като патрули и гранични застави – от съответните места ще може да изтеглите войни на светлината и да ги съсредоточите... Все пак ви моля да се държите добре с войниците ми. Те го заслужават.
- И няма да ги използвате за да вербувате хората, сред които ще ги размеся? – лицето на генерала изведнъж помрачня и странните лицеви татуировки се превърнаха в страховита плетеница от гняв и мрак – о, не исках да ви обидя, лорд Велиан. Естествено че няма да ги използвате за тази цел – вие вече сте проникнали в моите редици, прав ли съм?
- Трябва да преглътнете това, Брет. Работата ми като първи министър ще се състои именно в това – да оглавявам този съвет, на който ще си разпределяме задачите, да се отчитам пряко на Ти`сейн .... и естествено имам право да бъда любопитен как вървят работите, за които принцът ще ме държи отговорен.
В същото време си помисли: “ А да – ще се оттърва от почти двехиляди гладни гърла, които всеки месец искат плата, жилища, безплатни бардаци и всичко това отделно от разходите за снаряжение. ”
Едно кратко споглеждане между маг Корвейл и генерал Брет сложи край на тази част от съвещанието. Старият маг се обърна към него:
- Е, нека е така! Кажете, ... първи министре, ... какво може да направим за вашата отговорност пред Ти`сейн?
- На първо време да си поемете сериозно задълженията като главен съдия на Ерисея. Всички ваши предложения за промени в наказателните и цивилните закони ще се обсъждат още на първото съвещание след като ви хрумнат и ги споделите с мен. Нашето общо менние ще бъде предоставяно на владетеля, да си каже окончателното мнение.
- Имам задължения в школата - според мен тя е не по-малко важна от вашите акведукти. Там няма кой да ме замести.
- Изтеглете част от маговете, пръснати като съветници в управите на тиен`харските градове и градчета...
- За да сложите на тяхно място свои хора, нали? – усмихна се по детски старият мъж.
- Съветниците на първия министър – отвърна спокойно Велиан - не се налагат със сила на градските управи. Те просто ... помагат, намекват, разменят обещания за задължения... това изкуство е извън обхвата на вашите магове, господин Корвейл. Според Солг су Саро вече се стига до саморазправи поради липсата на правосъдие, което да решава споровете. Споменатият веднага реагира:
- Не ме слагайте на лъжицата на катапулта, лорд Велиан, особено когато “ набивате “ нечие “ канче “. Домакинът се обърна към полицейскя префект:
- Това ще ми е задачата – да ви карам да осъзнавате, че работата на всеки от нас зависи от усърдието на някой от останалите седмина. Например вие, Солг ме попитахте дали имам някаква информация за разбойниците и прочие сволоч по нашите земи. Обяснихте ми, че тези хора бързо ще се ориентират във възможностите, които дава един нов, голям, кръстопътен град. Реших, че трябва да си спазя обещанието. От един месец моите писари преписват чрез старо-озикси бързопис необходимото. Мисля, че когато се приберете в недостроения си участък сандъкът с книжа ще ви чака. Позволих си да ви ви пратя и трима човека, които да работят на първо време с всичката тази информация и междувременно да обучат ваши хора да го правят- Велиан усети, че най- накрая набира скорост. Обърна се към Дуорн и Силвестър:
-- Ще ви помоля да ми правите компания този следобяд, за да ви въведа в подробностите за утрешните разговори – или по- точно импровизиран търг. Освен това мисля, че трябва да дадем поне веднъж думата на единствената дама сред нас. Какво може да споделите с нас, лейди Арит?
- Ако г-н Брет пожелае, мога да му кажа дали Ричард Гроу и Дейв Фогъс са започнали тайна мобилизация във владенията си... тези хора се държат като древни господари и привикват населението в земите си за ангария. По – лошото е, че това е само прикритие – хората са събирани в горите до изоставения рудник под връх Тич и въоръжавани. Имат засилено присъствие на шпиони в зоната от двеста километра на юг от основните си крепости. Ако не са ме подвели, смятам, че ще ударят точно преди настъпването на снеговете и после ще използват зимата за да задържат отхапаната територия. Освен това в момента водят преговори с Магистратите на Херцогството. Думите й предизвикаха сдържан гняв в Солг су Саро:
- Трябваше да ги смажем още когато се включиха срещу нас в нападението над Крепостта. Но Ти`сейн с неговото великодушие... трябваше да ги смажем още тогава. Юмрукът на огромния на ръст и страховито масивен мъж за малко да се стовари върху масата. В последния миг се задържа:
- Можем ли да очакваме техни хора в Ерисея? В отговор Мария кимна с прекрасната си главица:
- Хората на Велиан вече се погрижиха за тях – една част станаха двойни играчи, а на другите подхвърляме “ фалшиво злато “ - Тя продължи, изваждайки малки бележки, изпълнени с акуратния й, изящен женски почерк – разбрах кой стои зад опустошаването на крайбрежния град Арис. В момента моите хора се опитват да вязат в контакт с него и да го подтикнат да опустоши поне още един крайбрежен град – не е задължително да е в Даная.
- Защо? – възкликна Силвестър – това е чудовищтно! Понечи да каже още нещо , но маг Корвейл незабелязано от останалите го настъпа по крака. Момата явно си разбираше от работата – ползата за Тиен`хара от несигурността по крайбрежията на континента беше очевидна. Тя продължи необезпокоявана:
- Пробутахме наш човек за готвач при Ричард Гроу, но за съжаление Фогъс поне за сега е нодосегаем... би било добре да изчакаме, за да “ приспим ” и двамата наведнъж. Но това е само предложение- ако Съветът реши и Принцът одобри решението ... Гроу може да бъде заличен до края на седмицата.
- Как ще гласуваме ? – попита Корвейл.
- Явно – отвърна Велиан и допълни – аз съм за изчакването – ако усмъртим Гроу Фогъс ще стане подозрителен и ще се пази по- старателно. Отделно може да се почувства притиснат до стената и да започне веднага военни действия.
- Аз съм съгласен с вас и лейди Арит – обади се Корвейл. Друг не се обади и Велиан попита кой е против изчакването със убийството на Гроу. Солг су Саро вдигна ръка, последван от Брет. Дурн и Силвестър се въздържаха – първият ценеше мира, защото войната означава празна хазна, втроият знаеше, че мобилизациите означават край на всяко полезна дейност... същевременно не искаха тяхното колебание да натежи на везните... макар че точно така всъщност се случи. Три гласа на два... Гроу щеше да живее още поне месец... или да умре едновременно със съюзника си Фогъс.
Лейди Арит се обади още веднъж:
- Г- н Дуорн – ще ми трябва определено количество злато за подкупването на част от Магистратите в Херцогсвтото. С цел да приемат каузата на Херцог Озикс.
- Това пък защо ? – полюбопитства самия лорд Велиан. Неговата шпионска мрежа съсредоточаваше усилията си в границите на Тиен`хара и контрола над разузнавачите на хората, седящи около тази маса. Техните пипалца извън страната му идваха твърде далеч... човек трябва някъде да сложи граница на действията си... все пак.
Арит му се усмихна:
- Защото отделените ми досега средства свършиха, докато подкупвах другата част от магистратите да застанат срещу всеки опит за връщане на херцог Озикс.
В този миг Велиан наистина я обичаше.
Мария, Велиан, Брет, Корвейл, Дуорн, Силвестър и Солг су Саро - +8, тоест осми септември - в близост до центъра на Ерисея.
Все пак Ти`сейн не му казваше всичко, запазваше една тънка, но последна преграда между владетел и поданник -... обаче младия благородник приемаше това за нормално – още помнеше напоителните вечерни беседи с своите родители, сестри и братя. Тогава - по същия начин - мама и такто не им казваха всичко необходимо за решаване на поставените гатанки и ги принуждаваха да прекарват непривично за възрастта си време в кулата с библиотеката... И Велиан си беше научил уроците от онези времена... доказателството лежеше на работната му маса. Трябваше само да отвори очи и да се вгледа в пергамента, покрит с гръмки фрази, заврънтулки и един небрежен, енергично поставен подпис.
- Лейди Арит си тръгна още вчера сутринта... с някъкъв дребен благородник ? – обади се с въпросителен тон чаровият глас и се сдоби с леки стъпки, отиващи към прозореца...
- Не, лельо! ... Не пердетата - Велиан бързо примижа и сложи ръка пред очиете си, събуждайки се окончателно. След миг разтръска глава, осъзнавайки, че целия се е схванал. Приятната, старателно поддържана и младееща жена до прозореца се засмя.
- Трябва да спреш да спиш върху бюрото си... в този свят има и по-меки неща от неговите ръбове.
- Ако говориш за Нея, знай, че ще се видим след има няма три часа....
- На обяд? Кой се среща с такава красивица на обяд? В това няма никакъв смисъл ? – леля му Лариса естествено се заяждаше. Те двамата с Велиан си бяха единствените оцелели роднини и цялата им синовно-родителска обич се беше прехвърлила един към друг. Тоест възрастната дама много добре знаеше, че днешният ден се очертава като много тежък и съдбоносен за племенника й. Тя плясна с ръце:
- Хайде, миличък, чака те един чудесен, прелестен ден... стегни се, слънчице...
На Велиан не му оставаше друго освен да се подчини на леля Лариса. Позволи й да разтрие свханатите му плещи, докато го разпитва за разговора с принц Ти`сейн, започнал сякаш преди цяла вечност - в късните часове на вчерашния бал, далеч след пулонощ.
Остави я да посегне с малката си ръчичка на потомствена благородничка към документа на масата и да задоволи любопитството си. Можеше да усети как устните й се разтеглят в доволна усмивка – можеше да усети въпреки че беше зад гърба му. Внезапно си помисли: “ На картините мама и леля си приличат толкова много ... ако можеше в този миг зад мен да е мама... ”
“ Гордея се с теб, племеннико... и все пак, ако можеше в този миг, в това кресло, да стои някой от двамата ми сина... поне единият да беше оцелял ... Обичам те, Велиан, ти си плътта на сестра ми. И все пак... ”
- Ще закусим ли заедно? – попита тя и той кимна. “ Какво да се прави, нещата не могат да бъдат съвършенни . ”
Пиха горчиво кафе и се подкрепиха с най- обикновенни бухти със сирене. След всичките излишества от деликатеси стомасите им не биха издържали нещо по- засукано. Поговориха си, играха шах и дама, разходиха се из двора на имението и обядваха леки ястия в зелената беседка. После той целуна леля си по бузата за довиждане и се засили към отдавна приготвената карета.
Ерисея го чакаше ...
В растящия град само няколко от сериозните сгради изглеждаха в поне привидно довършен вид или поне годни за използване. Всъщност по това колко е завършена постройката, в която се разполагаш, можеше да се разбере колко си богат или с колко власт и отговорност разлага особата ти. Самият Велиан осъзнаваше от самото начало, че за два - три месеца преди идването зимата не може да се направи много. Поради тази причина беше поръчал върху парцела си четири малки, съвсем обикновенни къщички, свързани с външни, покрити коридори. Единственото, което демонстрираше сила и респект, беше общата, почти четири метрова ограда с ъглови кулички и обкована в метал порта. Всъщност, когато влезе в имота си, завари работниците, които довършваха павирането на невзрачното, вътрешно дворче.
Тукашните гости, за които лакеят пошушна, че вече са се събрали, май недоумяваха от поведението му - първо беше бързал да ги покани, а след това ги беше оставил да го чакат. Мисълта за предполагаемите реакции на всеки от шестимата му посетители го накара да се усмихне и смръщи едновременно. Можеше да се закълне, че усеща от разстояние тяхното недоверие и объркване или откровенна враждебност....
Подаде връхната си дреха на слугата, който всъщност си беше поредният преоблечен войник и мина от антрето в малка стая с почти аскетично обзавеждане, състоящо се от прозорец към дворчето, голяма маса със удобни столове около нея и масивно огледало в цял ръст зад празното кресло в дъното – там където трябваше да седне домакинът, тоест той.
- Здравейте на всички. Радвам се да ви видя всички- направи небрежен приветсвен жест и седна на отреденото му от самия него място. Брет - първия генерал на Тиен`хара – се намръщи:
- Ти`сейн рече, че си имал да ни казваш нещо важно. Давай и да си вървим, че работа ни чака всичките.
- Искаш да кажеш, че Принцът не ти е казал какво се разбрахме? – Велиан навлезе в спиралата на предстоящия разговор с естествена за един аристократ лекота. С закъсняло изумление забеляза някакви татуировки по лицето на едрия войн. Бяха толкова необичайни, че караха дори невъзмутимите им събеседници да хвърлят крадешком по някой поглед към лицето на събеседника му. Лейди Арит дори изглеждаше ... заинтригувана. Колкото и добре да се владееше, Велиан забеляза дълбоко сподавен смях в ъгълчетата на прекрасните й устнички. Като всеосведомена личност тя май знаеше повече от удудено зяпащите мъже около генерала. Наложи се да повтори репликата си, за да е сигурен, че владее изцяло вниманието им:
- Казах, че Ти`сейн със сигурност ви е казал защо съм ви събрал, нали? С крачеца на окото си забеляза вълната от почти незабележимо раздвижване сред останалите на масата. Вдясно от него стоеше Солг су Саро, вляво Мария ин Арит. До лакътя на полицейския префект на Ерисея стоеше неподвижен Силвестър Рамсън– отговорникът по строежите, а срещу него, от другата страна на масата, се намираше Дуорн Макрон, ковчежникът на Тиен`хара. Той беше един абсолютно верен човек на генерал Брет - едрият мъж, който си беше избрал позиция с гръб към вратата и директно срещу стола на домакина си. Велиан изведнъж си даде смета, че огледалото зад него дава чудесна възможност на война да осъзнае странния си вид. Инстинктивно отчете възможността да се възползва от този факт. После премести поглед към още един човек - между генерала и отговорника по сторежите, някак настрани от ставащото, на ъгъла на масата, стоеше магът Корвейл. Той беше един изключително зает човек, опитващ се да създаде висока образованост в земя, където досега е оставала в страни от грижите на центалната власт - и като пари и като внимание към хората.
През всички тях премина лека вълна несигурност, неодобрение или прецизно отмерен присмех. Някой от тях знаеха темата на предстоящия разговор лично от принц Ти`сейн ( например Брет ), други се досещаха, трети смятаха това за нищо незначещи политически маневри ( например стария Корвейл ).
- Като заговорихме за Принца, защо не виждам стол за него – процеди генерала - всъщност ако това е някакъв общ съвет, то столът, на който стоиш, трябва да е запазен за него.... , градоначалнико на Ерисея!
Брет редеше думите бавно и внимателно, леко натъртвайки ги. Велиан не му остана длъжен:
- Не мислите ли, че огледалото зад мен е великолепно? Откривам своеобразна естетическа специфичност в тази отразяваща повърхност в цял ръст! ... Не мислите ли така, маг Корвейл?
- Мисля, – усмихна се попитаният - че вие сте един млад, бързо учещ се човек, лорде- старецът непринудено придърпа напред своя стол и постави ръцете си на масата - преплитайки пръсти в привидна безобидност. Велиан също се усмихна:
- С вас, достопочитиеми Корвейл, се разбираме от половин дума! Вие сте умен човек и това личи по съветите, които давате на нашия суверен. Вашите магове на светлината придават огромна тежест на всяка дума на Принца в управите на тиен`харските градчета. Подходът ви е повече от добър и при други обстоятелсва не бих ви се месил- млъкна, давайки възможност на стареца да прецени дали иска да продължи тази нишка на разговора. Накрая все пак любопитството взе връх в мага:
- И какви са... в момента... обстоятелствата?
- Ако не сте забелязали, сторим огромен град. Предстои ни изграждането на северна порта и път от тук до умбрийския град Шитра. За нуждата от акведукти, гранични застави по южната граница и прочие няма дори да започвам да говоря... Искам само да ви е ясно, че тези хубави неща няма да станат без съсредоточаване на всички ресурси в пари, суровини и хора, които може да осигури малка и млада държава като нашата... Обаче хазната ни тепърва ще се изгражда като институция – нали г-н Дуор Макрон. В момента разполагате с една празна каса и тепърва обучаващи се бирници.
- Това е самата истина, но не виждам вие с какво може да ми помогнете, градоначалнико?
- Като градоначалник? – вдигна рамене лордът – с нищо. Но като пръв министър мога с много. Работете с мен и до 1417 та есента ще имаме акведукти за града и първокласен път до Шитра. Остави казаното до проникне до мозъците на хората около масата. Пръв реагира Силвестър Рамсън:
- Би ми се искало да можех да ви повярвам, лорд Велиан.... но това са над седемстотин километра по права линия. Никой не може да оси...
- Уредено е вече! – прекъсна го твърдо Велиан – намерил съм пари, работна ръка и разполагам с няколко удачни строителни проекта, правени от различни архитекти. Но до снощи всичките ми преговори с необходимите хора бяха просто частни разговори! До снощи! - при тези думи той хвърли на масата навитият на руло пергамент. “ Подписът на Ти`сейн е толкова пресен, че нищо чудно да се е размазало мастилото ”.
Забеляза, че никой не си прави труд да разгъне свитъка. “ Значи са знаели какво пише вътре – всички до един. ” Не се ядоса, просто се приготви за неизбежния въпрос, зададен от човека, който трябваше да го зададе по всички закони на логиката и човешкото мислене. Тоест от Дуорн Макрон:
- Какво сте обещали в замяна?
- Нищо – отвърна той - защото това бяха частни разговори с неколцина извънредно богати личности и обединения.
- Да се уточня – почеса се по носа ковчежника – какво им споменахте като възможна бъдеща печалба за участието им в държавни сторежи?
- Ще получават петнадесет процента отстъпка от дължимите към хазната данъци, такси и мита. Докато съберат облекчения, на стойност два пъти вложеното от тях в строежите. Ясно е, че това е много по- добро от взимането на заем от големите данайски сарафи и лихвари... те ще ни одерат живи. Практически от хазната няма да излезе и един един сребърник – нещо повече, тези хора ще бързат да въртят търговия, за да си върнат вложеното.
- И ... разните търговци и гилдий просто така ще дадат пари? – не можеше да повярва Дуорн Макрон.
- Защо да не дадат? – искрено се учуди Силвестър Рамсън – аз го разбирам така: - даваш сто данайски лири и получаш отстъпка в размер на една шеста от мита, такси и данъци - докато събереш облекчения за двеста данайски лири. Най – смешото е, че за да възвърнат максимално бързо вложеното, търговците и гилдиите ще увеличат дейността си... и въпреки отстъпката постъпленията в нашата хазна ще намалеят незначително... Лорд Велиан, вие ме очаровате...
- Радвам се да го чуя от човека, който казва на Дуорн кога и с колко да се бръкне... но все пак искам да чуя и неговото мнение - мимо волята си усети, че лекичко затаява дъх – това беше критичната точка в днешния ден... и може би за следващите поколения поданници на Тиен`хара. Достатъчно беше Дуорн да махне пренебрежително с ръка ....
- Моето мнение? – ковчежникът отново се почеса разсеяно по носа – моето мнение е ... хм ... казахте, че всъщност вече сте преговаряли със заинтересовани търговци и други такива... давали ли сте им конкретни обещания.
- Обещах им възможности – отвърна Велиан - но имам малка изненада за тях. Утре ще ги събера всичките заедно... някой от тях си въобразиха, че съм преговарял единствено с тях... Ако ме разбирате какво имам предвид?
- А работната ръка? – попита маг Корвейл. Въпросът му накара Велиан да изцъка неодобрително наум. Външно не изрази с нищо недоволството си от непохватността на мага в игра, в която той беше закърмен с майчиното си мляко. Чу собствения си глас някак отстрани:
- Вече мислех за първото решение, което му идва на човек- но освен неговата очевидност то няма други достойнства. Пращането на войници по строежи винаги и във всички времена означава падане на дисциплината и боеспособността на въпросните бойни части.... Ти`сейн беше изричен по този въпрос.
Но нещата имат и друг ъгъл – незнам дали вие, които седите на тази маса, си давате сметка, че Ерисея вече започна да действа на околните градчета като синехийска змия одушвач. Тя гълта хора, пари, стоки и търговски оборот. Съвсем скоро хората в малките градчета, приснати чак до Триумвирата и Умбра, ще осъзнаят, че начинът им на живот се променя към лошо заради пренасочването на търговците... Ще обеднеят много хора, които знаят и могат да вършат разни неща с ръцете си... В самата Ерисея има преселници, дошли със занаят и много мечти – те също са в несигурно положение. Ако дадем работа на тези хора по гелемите стоежи извън столицата ще запазим боеспособността на войскатата, общественото спокойствие и ще си осигурим работна ръка, която иначе ще започне да напуска пределите на страната ни в търсене на по- добър живот.
Решенето зависи от вас – трябва да имаме съгласувани планове и седмината на тази маса. Трябва да знаем какво всъщност правим. Мисля, че по въпроса за бъдещето на Тиен`хара, всички споделяме мечтите на Ти`сейн- Велиан спря да си поеме дъх, и осъзна, че е казал неща, които душата му на потомствен аристократ пази дълбоко в себе си. “ Туко виж ме взели за мечтател ”.
Изгледа бавно един по един всеки от присъстващите и накрая спря очи върху първия генерал. Погледите им се пресещнаха и препелтоха с открита враждебност от едната страна и хладно спокойствие от другата. Велиан си помисли: " Странните черти и резки по лицето всъщност му стоят добре ... той и преди излъчваше мощ и заплашителност, но сега е като... като тигър, който те гледа в очите " Накрая гневът и раздразнението надделяха в мъжа отсреща. Той проговори, разчупвайки възцарилото се мълчание:
- Аз съм войн и не харесвам тази игра на обещания, преговори и недомлъвки. Не харесвам факта, че Принца ти предоставя властта на първи министър, че въобще създава такъв пост толкова рано в живота на държавата. А най- не харесвам, че тази власт се дава на човек, който я иска така очевидно. Ясен ли съм?
- Напълно, генерал Брет – отвърна лорд Велиан, осъзнавайки, че всички са затаили дъх – затова ще ви отвърна с въпрос. Според вас след сто години кой ще си спомня, че през благодатното за Данайската държава властване на кралица Анара е имало някой си Джони Кейдж.... Колцина учени историци ще узнаят имената на нас седмината след десет поколения – ще се помни единствено името на принц Ти`сейн – суверенът. Единственото ни удовлетворение ще бъде,че нашите деца ще живеят в едно малко по- добре уредено място. Аз се боря да осъществя няколко идей, генерал Брет, и ако не ги разбирате, значи не разбирате и своя владетел - въпреки обичта си към него.
Чуваха се кротките, монотонни шумове от работниците отвън, на дворчето. Изведнъж Брет се усмихна на Велиан. С очи – устните му все така стояха свити в неодобрителна цепка:
- Вие сте змия, която може да се превръща в лъв, лорде... Щяхме да бъдем добри приятели, ако не беше първата ви половина. За съжаление не ви вярвам. Всичко звучи разумно, но просто не ви вярвам. Съжалявам - Брет понечи да стане и да си тръгне, напускайки импровизирания съвет.
- Има начин да ми повярвате, първи генерале – спря го Велиан – ето това е за вас. Той плъзна по масата нов документ, и войнът инстинктивно го затисна с ръка, преди да е паднал през ръба. Разпечата го бавно и без бързане, давайки да се разбере, че това е последното, което ще направи като компромис с личното си време и внимание. Докато четеше веждите му се повдигнаха изумено. Подаде новия пергамент на маг Корвейл и погледна Велиан, сякаш го виждаше за пръв път:
- Мога просто да не приема!
- В такъв случай наистина ще ме оскърбите. Подаръци не се отказват просто така. Особено такива подаръци.
- Но това е цялата ви лична гвардия – продължи да се очудва едрият мъж - хиляда и петстотин войника и към сто и петдесет обучени командири.... и ми предоставяте правото да ги размествам, разформировам и въобще както намеря за добре...
- Точно така, генерале, можете да разпръснете поединично десетниците и офицерите където пожелаете – все пак ,ако ще ги понижавате в длъжност или унижавате, ще ви помоля да ми ги оставите. Те са добри войни.
- Знам – отвърна веднага Брет – вие ги присъединихте към армията ми, когато отбранявахме Цитаделата... а петте отряда?
- Ако искате ги запазете както са си, ако искате ги пръснете като патрули и гранични застави – от съответните места ще може да изтеглите войни на светлината и да ги съсредоточите... Все пак ви моля да се държите добре с войниците ми. Те го заслужават.
- И няма да ги използвате за да вербувате хората, сред които ще ги размеся? – лицето на генерала изведнъж помрачня и странните лицеви татуировки се превърнаха в страховита плетеница от гняв и мрак – о, не исках да ви обидя, лорд Велиан. Естествено че няма да ги използвате за тази цел – вие вече сте проникнали в моите редици, прав ли съм?
- Трябва да преглътнете това, Брет. Работата ми като първи министър ще се състои именно в това – да оглавявам този съвет, на който ще си разпределяме задачите, да се отчитам пряко на Ти`сейн .... и естествено имам право да бъда любопитен как вървят работите, за които принцът ще ме държи отговорен.
В същото време си помисли: “ А да – ще се оттърва от почти двехиляди гладни гърла, които всеки месец искат плата, жилища, безплатни бардаци и всичко това отделно от разходите за снаряжение. ”
Едно кратко споглеждане между маг Корвейл и генерал Брет сложи край на тази част от съвещанието. Старият маг се обърна към него:
- Е, нека е така! Кажете, ... първи министре, ... какво може да направим за вашата отговорност пред Ти`сейн?
- На първо време да си поемете сериозно задълженията като главен съдия на Ерисея. Всички ваши предложения за промени в наказателните и цивилните закони ще се обсъждат още на първото съвещание след като ви хрумнат и ги споделите с мен. Нашето общо менние ще бъде предоставяно на владетеля, да си каже окончателното мнение.
- Имам задължения в школата - според мен тя е не по-малко важна от вашите акведукти. Там няма кой да ме замести.
- Изтеглете част от маговете, пръснати като съветници в управите на тиен`харските градове и градчета...
- За да сложите на тяхно място свои хора, нали? – усмихна се по детски старият мъж.
- Съветниците на първия министър – отвърна спокойно Велиан - не се налагат със сила на градските управи. Те просто ... помагат, намекват, разменят обещания за задължения... това изкуство е извън обхвата на вашите магове, господин Корвейл. Според Солг су Саро вече се стига до саморазправи поради липсата на правосъдие, което да решава споровете. Споменатият веднага реагира:
- Не ме слагайте на лъжицата на катапулта, лорд Велиан, особено когато “ набивате “ нечие “ канче “. Домакинът се обърна към полицейскя префект:
- Това ще ми е задачата – да ви карам да осъзнавате, че работата на всеки от нас зависи от усърдието на някой от останалите седмина. Например вие, Солг ме попитахте дали имам някаква информация за разбойниците и прочие сволоч по нашите земи. Обяснихте ми, че тези хора бързо ще се ориентират във възможностите, които дава един нов, голям, кръстопътен град. Реших, че трябва да си спазя обещанието. От един месец моите писари преписват чрез старо-озикси бързопис необходимото. Мисля, че когато се приберете в недостроения си участък сандъкът с книжа ще ви чака. Позволих си да ви ви пратя и трима човека, които да работят на първо време с всичката тази информация и междувременно да обучат ваши хора да го правят- Велиан усети, че най- накрая набира скорост. Обърна се към Дуорн и Силвестър:
-- Ще ви помоля да ми правите компания този следобяд, за да ви въведа в подробностите за утрешните разговори – или по- точно импровизиран търг. Освен това мисля, че трябва да дадем поне веднъж думата на единствената дама сред нас. Какво може да споделите с нас, лейди Арит?
- Ако г-н Брет пожелае, мога да му кажа дали Ричард Гроу и Дейв Фогъс са започнали тайна мобилизация във владенията си... тези хора се държат като древни господари и привикват населението в земите си за ангария. По – лошото е, че това е само прикритие – хората са събирани в горите до изоставения рудник под връх Тич и въоръжавани. Имат засилено присъствие на шпиони в зоната от двеста километра на юг от основните си крепости. Ако не са ме подвели, смятам, че ще ударят точно преди настъпването на снеговете и после ще използват зимата за да задържат отхапаната територия. Освен това в момента водят преговори с Магистратите на Херцогството. Думите й предизвикаха сдържан гняв в Солг су Саро:
- Трябваше да ги смажем още когато се включиха срещу нас в нападението над Крепостта. Но Ти`сейн с неговото великодушие... трябваше да ги смажем още тогава. Юмрукът на огромния на ръст и страховито масивен мъж за малко да се стовари върху масата. В последния миг се задържа:
- Можем ли да очакваме техни хора в Ерисея? В отговор Мария кимна с прекрасната си главица:
- Хората на Велиан вече се погрижиха за тях – една част станаха двойни играчи, а на другите подхвърляме “ фалшиво злато “ - Тя продължи, изваждайки малки бележки, изпълнени с акуратния й, изящен женски почерк – разбрах кой стои зад опустошаването на крайбрежния град Арис. В момента моите хора се опитват да вязат в контакт с него и да го подтикнат да опустоши поне още един крайбрежен град – не е задължително да е в Даная.
- Защо? – възкликна Силвестър – това е чудовищтно! Понечи да каже още нещо , но маг Корвейл незабелязано от останалите го настъпа по крака. Момата явно си разбираше от работата – ползата за Тиен`хара от несигурността по крайбрежията на континента беше очевидна. Тя продължи необезпокоявана:
- Пробутахме наш човек за готвач при Ричард Гроу, но за съжаление Фогъс поне за сега е нодосегаем... би било добре да изчакаме, за да “ приспим ” и двамата наведнъж. Но това е само предложение- ако Съветът реши и Принцът одобри решението ... Гроу може да бъде заличен до края на седмицата.
- Как ще гласуваме ? – попита Корвейл.
- Явно – отвърна Велиан и допълни – аз съм за изчакването – ако усмъртим Гроу Фогъс ще стане подозрителен и ще се пази по- старателно. Отделно може да се почувства притиснат до стената и да започне веднага военни действия.
- Аз съм съгласен с вас и лейди Арит – обади се Корвейл. Друг не се обади и Велиан попита кой е против изчакването със убийството на Гроу. Солг су Саро вдигна ръка, последван от Брет. Дурн и Силвестър се въздържаха – първият ценеше мира, защото войната означава празна хазна, втроият знаеше, че мобилизациите означават край на всяко полезна дейност... същевременно не искаха тяхното колебание да натежи на везните... макар че точно така всъщност се случи. Три гласа на два... Гроу щеше да живее още поне месец... или да умре едновременно със съюзника си Фогъс.
Лейди Арит се обади още веднъж:
- Г- н Дуорн – ще ми трябва определено количество злато за подкупването на част от Магистратите в Херцогсвтото. С цел да приемат каузата на Херцог Озикс.
- Това пък защо ? – полюбопитства самия лорд Велиан. Неговата шпионска мрежа съсредоточаваше усилията си в границите на Тиен`хара и контрола над разузнавачите на хората, седящи около тази маса. Техните пипалца извън страната му идваха твърде далеч... човек трябва някъде да сложи граница на действията си... все пак.
Арит му се усмихна:
- Защото отделените ми досега средства свършиха, докато подкупвах другата част от магистратите да застанат срещу всеки опит за връщане на херцог Озикс.
В този миг Велиан наистина я обичаше.
Мария, Велиан, Брет, Корвейл, Дуорн, Силвестър и Солг су Саро - +8, тоест осми септември - в близост до центъра на Ерисея.
Last edited by cherno_slance on Sun Oct 02, 2005 1:34 am, edited 3 times in total.
Остър нечовешки писък разцепи мастиленочерната нощ, разкъса мислите й на безброй късчета, които се разпиляха над необятния сребърен океан в ума й. Чуваше как огромни криле бият ожесточено напоения с тревога и страх въздух, как остриета пронизват плът и разсичат кости. Можеше да усети отварянето на всяка рана, изтръгването на всеки вик на болка, всяка студена прегръдка на смъртта... Вдигна лице към небето, чиято тъмна плът бе разсечена от острия сърп на луната, и потърси кротката омая на познатата й сила. Перленобяла мъгла се разстла край нея и покри като ефирно було биещите се черни сенки. Внезапно стотици сапфирено проблясващи змийчета се плъзнаха сред бялата пелена, последвани не след дълго от изумрудени, рубинени и диамантено искрящи нишки, сплетоха се във фина мрежа, прегръщайки перлените потоци на лунната сила и засияха.
Внезапно част от кървавочервените струйки се издигнаха над общата сияеща плетеница, вляха се едва в друга се и неусетно оформиха стройния силует на жена. Огнени отблясъци играеха по бледата й кожа и оживяваха високо вдигнатите в стегнат кок коси. Лунел спокойно посрещна погледа на познатите вече властни тъмни очи на жената, когато тя се обърна към нея. Ерис се взря в искрящите черни ириси на момичето селенит, погледът й се плъзна към двата камъка, сияещи в сребърните си обкови, след което извърна лице към продължаващата наоколо битка.
- Храмът чака всеки свой Пазител, дете – отбеляза спокойно жрицата и гласът й глухо отекна сред мрачния шум на вилнеещите край тях насилие и смърт. – Никой не може да бъде заместен.
Лунни вихри се заиграха с тежките черни коси на Лунел и погалиха бледото й лице. Тъмните устни се разтеглиха едва в усмивка, която не достигна студените й очи.
- Не знам за какво говориш. – отбеляза момичето и леко се отмести когато странно разкривена, подобна на човешка фигура се срути през безплътния й искрящ силует и притихна на земята. Ерис не се и обърна.
- За какво ти е тогава Окото на Вода?
- За да откупя живот.
Иронична усмивка изви красивите устни на жрицата.
- Глупаво дете! Това не е разменна монета. Силите поглъщат живот. – погледът на Ерис мина бавно над пропитото със смърт и унищожение поле и внезапно прониза мислите на момичето, плъзна се като огнен език по тежките заскрежени врати, затворили се зад спомена за Данил и внезапно угасна. Лунел едва доловимо трепна и зарея поглед покрай жрицата. Сиянието край нея ставаше все по-силно, погълна образа на Ерис, обви всеки шум в мека тишина и внезапно реалността нахлу в света на Лунел.
Пътуваше, сгушена в една от каруците, съпровождащи младото семейство Брионел по пътя им към имението на Юрански. Ритмичната мелодия на колелата и конските копита неусетно бе оплела мислите й и я бе понесла към объркания свят на виденията. Лунел примижа леко, когато топлите слънчеви лъчи целунаха бледото й лице и вдигна ръка, за да предпази очите си. Погледът й си плъзна разсеяно по ездачите наоколо. Внезапно един от тях се обърна и вниманието й бе привлечено от открития сапфирен поглед на граф Корел. Лека усмивка разведри сериозното му лице и повика някакъв неясен спомен в ума на Лунел. Тя присви очи, опитвайки се да го улови, но образът непрекъснато й се изплъзваше. “Виждала съм това лице и преди...”, помисли си тя, докато погледът и се плъзгаше по мокрите му коси, които блестяха под ярките слънчеви лъчи. Можеше да различи искрящи капчици вода, които се отцеждаха от слепените къси черни кичури и се спускаха надолу по лицето му, оставайки влажна диря след себе си по загорялата кожа. “... и все пак... беше различно”. В ума й внезапно се мерна споменът за мрак, прегърнал ревниво дълбоко в себе си кристалния студен ромон на вода, но само след миг отново й се изплъзна.
Корел забеляза как лицето на Лунел помръкна и обърна коня назад. Продължи да язди бавно край каруцата, загледан тревожно в сериозното лице на момичето. Светлината на слънцето потъваше унило в гъстите черни коси, които хвърляха мрачни сенки по бледата й кожа.
- Добре ли сте, госпожице Мореà? – попита той, опитвайки се напразно да улови смущаващия тъмен поглед на момичето. Откакто я бе довел, тя почти не бе говорила с него. Каст се бе опитал да го подкачи за нея, но Томас невъзмутимо отклони игривите подпитвания на приятеля си. Сам не можеше да обясни на себе си, защо я бе довел, но бе убеден, че не би и могъл да постъпи другояче, а и тя самата го бе последвала, сякаш водена от същата увереност. Томас усещаше в нея нещо познато, но и толкова дразнещо недоловимо, че отново и отново се мъчеше да надзърне в студения безкрай на странните черни очи, за да потърси отговора там.
Изведнъж забеляза удивения й поглед да се спира в косите му. Тя се надигна бавно от малкото си гнездо сред вързопите в каруцата, олюля се леко, пазейки равновесие, и протегна ръка към него. Тънките й пръсти докоснаха лъскавите, нагрети от слънцето черни кичури. Едва долови неясното й възклицание - “Сухи!”. Томас се отдръпна леко назад и сбърчи леко чело. Момичето се държеше все по-странно и той се замисли дали не е луда.
- Добре ли сте? – попита отново той.
Тя се отпусна отново на мястото, сгуши се сред меките вързопи и прегърна коленете си.
- Всичко е наред, графе – каза спокойно тя. Притисна ръка към гърдите си и потъна в неясните си мисли, сякаш напълно забравила за него.
* * *
Лунел, Томас Корел - 11 септември, южна Даная
Внезапно част от кървавочервените струйки се издигнаха над общата сияеща плетеница, вляха се едва в друга се и неусетно оформиха стройния силует на жена. Огнени отблясъци играеха по бледата й кожа и оживяваха високо вдигнатите в стегнат кок коси. Лунел спокойно посрещна погледа на познатите вече властни тъмни очи на жената, когато тя се обърна към нея. Ерис се взря в искрящите черни ириси на момичето селенит, погледът й се плъзна към двата камъка, сияещи в сребърните си обкови, след което извърна лице към продължаващата наоколо битка.
- Храмът чака всеки свой Пазител, дете – отбеляза спокойно жрицата и гласът й глухо отекна сред мрачния шум на вилнеещите край тях насилие и смърт. – Никой не може да бъде заместен.
Лунни вихри се заиграха с тежките черни коси на Лунел и погалиха бледото й лице. Тъмните устни се разтеглиха едва в усмивка, която не достигна студените й очи.
- Не знам за какво говориш. – отбеляза момичето и леко се отмести когато странно разкривена, подобна на човешка фигура се срути през безплътния й искрящ силует и притихна на земята. Ерис не се и обърна.
- За какво ти е тогава Окото на Вода?
- За да откупя живот.
Иронична усмивка изви красивите устни на жрицата.
- Глупаво дете! Това не е разменна монета. Силите поглъщат живот. – погледът на Ерис мина бавно над пропитото със смърт и унищожение поле и внезапно прониза мислите на момичето, плъзна се като огнен език по тежките заскрежени врати, затворили се зад спомена за Данил и внезапно угасна. Лунел едва доловимо трепна и зарея поглед покрай жрицата. Сиянието край нея ставаше все по-силно, погълна образа на Ерис, обви всеки шум в мека тишина и внезапно реалността нахлу в света на Лунел.
Пътуваше, сгушена в една от каруците, съпровождащи младото семейство Брионел по пътя им към имението на Юрански. Ритмичната мелодия на колелата и конските копита неусетно бе оплела мислите й и я бе понесла към объркания свят на виденията. Лунел примижа леко, когато топлите слънчеви лъчи целунаха бледото й лице и вдигна ръка, за да предпази очите си. Погледът й си плъзна разсеяно по ездачите наоколо. Внезапно един от тях се обърна и вниманието й бе привлечено от открития сапфирен поглед на граф Корел. Лека усмивка разведри сериозното му лице и повика някакъв неясен спомен в ума на Лунел. Тя присви очи, опитвайки се да го улови, но образът непрекъснато й се изплъзваше. “Виждала съм това лице и преди...”, помисли си тя, докато погледът и се плъзгаше по мокрите му коси, които блестяха под ярките слънчеви лъчи. Можеше да различи искрящи капчици вода, които се отцеждаха от слепените къси черни кичури и се спускаха надолу по лицето му, оставайки влажна диря след себе си по загорялата кожа. “... и все пак... беше различно”. В ума й внезапно се мерна споменът за мрак, прегърнал ревниво дълбоко в себе си кристалния студен ромон на вода, но само след миг отново й се изплъзна.
Корел забеляза как лицето на Лунел помръкна и обърна коня назад. Продължи да язди бавно край каруцата, загледан тревожно в сериозното лице на момичето. Светлината на слънцето потъваше унило в гъстите черни коси, които хвърляха мрачни сенки по бледата й кожа.
- Добре ли сте, госпожице Мореà? – попита той, опитвайки се напразно да улови смущаващия тъмен поглед на момичето. Откакто я бе довел, тя почти не бе говорила с него. Каст се бе опитал да го подкачи за нея, но Томас невъзмутимо отклони игривите подпитвания на приятеля си. Сам не можеше да обясни на себе си, защо я бе довел, но бе убеден, че не би и могъл да постъпи другояче, а и тя самата го бе последвала, сякаш водена от същата увереност. Томас усещаше в нея нещо познато, но и толкова дразнещо недоловимо, че отново и отново се мъчеше да надзърне в студения безкрай на странните черни очи, за да потърси отговора там.
Изведнъж забеляза удивения й поглед да се спира в косите му. Тя се надигна бавно от малкото си гнездо сред вързопите в каруцата, олюля се леко, пазейки равновесие, и протегна ръка към него. Тънките й пръсти докоснаха лъскавите, нагрети от слънцето черни кичури. Едва долови неясното й възклицание - “Сухи!”. Томас се отдръпна леко назад и сбърчи леко чело. Момичето се държеше все по-странно и той се замисли дали не е луда.
- Добре ли сте? – попита отново той.
Тя се отпусна отново на мястото, сгуши се сред меките вързопи и прегърна коленете си.
- Всичко е наред, графе – каза спокойно тя. Притисна ръка към гърдите си и потъна в неясните си мисли, сякаш напълно забравила за него.
* * *
Лунел, Томас Корел - 11 септември, южна Даная
Винс Дорон седи в центъра на празна зала, отпуснат върху масивната кожена облегалка на тежко кресло и с крака качени върху ръба на масата. Черен арбалет лежи върху бедрото му а втори, близнак на първия е оставен на плота пред него, опрян в носовете на прашните му ботуши.
Във вилата е тихо. През широката панорамна врата водеща към терасата и парка, свободно влиза лунна светлина и завесите се развяват от вятъра. Пирата не е помръднал дълги часове. Само от време на време замислено подръпва от стара, обгорена лула с извита дръжка.
Зад него шест еднакви сенки стоят изправени до стените. Лесно сгрешими със статуи или забравени от някой древни доспехи, останали да чакат команда за атака, която никога не идва. Баскерите стискат масивни стоманени стреломети – съоръжения в по-близко родство със стенобойни оръдия, отколкото с арбалетите в скута на Дорон и чакат с търпеливото спокойствие на навити стоманени пружини.
Топлата Тиен’харска есен пълни мислите на пирата с одавна забравена тревога. Аромати на сочна влажна, земя и гора. Вятърът които издува завесите, все още има вкуса на изгоряла лятна трева и само усещането за идващия студ, по-горчиво и всъщност, по-тревожно от останалите признаци му помага в търсенето на оная мисловна нишка, която той вече трета лула (а и тя вече започна да догаря и трябва да се изчука в ръба на масата) се опитва да залови, изглади и навие обратно до началото и.
Когато напусна Неа, Винс Дорон беше прекалено млад за да успее да поеме всички онези правила, суеверия, легенди и неписани закони от които бе изтъкан живота в двореца на Падишаха, но пророческата кръв във вените на рода, винаги намираше начин да напомни за себе си. Усещането му беше помагало много пъти, докато кръстосваше моретата и той се беше научил да му отдава необходимото внимание. Нещо щеше да се случи и пирата знаеше, че камъка в ръцете на странното момиче е част от играта. Той се усмихна доволно и премести лулата в устата си.
Забеляза сгъстяващото се сияние малко по късно. То се появи неочаквано като дразнеща мислъл и отражението му бързо потече по дъските на пода. Сякаш луната се измъкна иззад облак и съсредоточи цялата си сила пред отворената врата на вилата. Дорон се изплю сухо и хвана по-удобно дръжките на арбалетите. Нямаше нужда да поглежда назад към баскерите, косъмчетата на врата му настръхнаха от познатото усещане за смъртоносно напрежение скрито в мрака на ъглите.
Една дълга човешка сянка се плъзна покрай вратата и завесата бавно се отмести. Както и очакваше не беше момичето. Висок светлокос мъж присъпи в залата и спря на разумно растояние от масата и пирата седящ зад нея. Винс нацели единия арбалет в гърлото му и леко присви очи заради дима от лулата.
- Сега ти ще ми разкажеш нещо, - каза той – Аз ще те послушам малко, защото вече ми е скучно тук и след това ще ти забия една стрела. После пак ще чакам. Затова ти предлагам да яхнеш отново, каквато магия използва на идване и да изчезнеш още сега.
- Бащицата се притеснява за теб Дорон – отговори след кратко мълчание мъжа. – А Башир Зерга се оплака, че някаква свирачка на цитра постоянно питала за тебе. Освен това, явно не си имал удоволствието да срещаш често селенити. Трябваше да ме застреляш още пред вратата. Всъщност, изпратен съм да предотвратя точно такива грешки. Ако мога разбира се. Тази вечер, моят баща и суверен, барон Дариус Блицен ми постави определена задача, ще ми е неприятно да се върна без да съм я изпълнил.
Винс се ухили мрачно, докато наблюдаваше как мъжа критично оглежда насочените арбалети.
- Покани и другия да влезе, няма нужда да стои на терасата. – каза той. След това се поправи. – Всъщност нека да проверим съвета ти.
Арбалета в лявата му ръка освободи товара си преди селенита да успее да реагира. Тежката стрела свирна покрай светлокосата глава, проби завесата и изчезна в нощта. Не последва нищо. Нямаше вик на болка или тъп удар на паднало тяло.
Винс леко наведе глава настрани и загледа мъжа с интерес. Той не помръдваше. Само около отпуснатите покрай бедрата му ръце се сгъстяваха сребристи спирали, които бързо пълзяха нагоре към лактите. Миг по-късно, завесата отлетя настрани и втори селенит, които можеше да бъде брат на първия нахлу в залата. Пред гърдите си държеше ослепителен водовъртеж от светлинни нишки с формата на щит. В дясната ръка – нещо с неясна форма, наподобяващо тризъбец, оплетен от сребристи лъчи. Дългата му руса коса беше разпиляна по челото, а в погледа на мъжа, Винс различи добре познатия му пламък на войната.
Пирата се засмя и свали арбалетите.
- Добре дошли в Тиен’хара момчета! Мога ли да имам честта да узная имената ви?
Първия селенит беше сложил ръка върху гърдите на мъжа със щита и гледаше Винс с неодобрение.
- Както вече казах, - отвърна той – Изпратени сме за да помогнем. Подобни изблици са …неуместни. Аз съм Донер Блицен, а това е брат ми Ерик. Ако вече сме приключили с проверките, може би ще е разумно да ни кажеш, кого очаквате с такова гостоприемство – той изгледа баскерите зад гърба на пирата - И какво можем да направим за теб.
Винс кимна.
- Правилно, разполагайте се. Време е да поговорим. Твърде много легенди се разхождат из света в момента. Има неща които един обикновен пират не знае.
Винс Дорон, Донер и Ерик Блицен - Околностите на Тиен"хара - 16 Септ.
Във вилата е тихо. През широката панорамна врата водеща към терасата и парка, свободно влиза лунна светлина и завесите се развяват от вятъра. Пирата не е помръднал дълги часове. Само от време на време замислено подръпва от стара, обгорена лула с извита дръжка.
Зад него шест еднакви сенки стоят изправени до стените. Лесно сгрешими със статуи или забравени от някой древни доспехи, останали да чакат команда за атака, която никога не идва. Баскерите стискат масивни стоманени стреломети – съоръжения в по-близко родство със стенобойни оръдия, отколкото с арбалетите в скута на Дорон и чакат с търпеливото спокойствие на навити стоманени пружини.
Топлата Тиен’харска есен пълни мислите на пирата с одавна забравена тревога. Аромати на сочна влажна, земя и гора. Вятърът които издува завесите, все още има вкуса на изгоряла лятна трева и само усещането за идващия студ, по-горчиво и всъщност, по-тревожно от останалите признаци му помага в търсенето на оная мисловна нишка, която той вече трета лула (а и тя вече започна да догаря и трябва да се изчука в ръба на масата) се опитва да залови, изглади и навие обратно до началото и.
Когато напусна Неа, Винс Дорон беше прекалено млад за да успее да поеме всички онези правила, суеверия, легенди и неписани закони от които бе изтъкан живота в двореца на Падишаха, но пророческата кръв във вените на рода, винаги намираше начин да напомни за себе си. Усещането му беше помагало много пъти, докато кръстосваше моретата и той се беше научил да му отдава необходимото внимание. Нещо щеше да се случи и пирата знаеше, че камъка в ръцете на странното момиче е част от играта. Той се усмихна доволно и премести лулата в устата си.
Забеляза сгъстяващото се сияние малко по късно. То се появи неочаквано като дразнеща мислъл и отражението му бързо потече по дъските на пода. Сякаш луната се измъкна иззад облак и съсредоточи цялата си сила пред отворената врата на вилата. Дорон се изплю сухо и хвана по-удобно дръжките на арбалетите. Нямаше нужда да поглежда назад към баскерите, косъмчетата на врата му настръхнаха от познатото усещане за смъртоносно напрежение скрито в мрака на ъглите.
Една дълга човешка сянка се плъзна покрай вратата и завесата бавно се отмести. Както и очакваше не беше момичето. Висок светлокос мъж присъпи в залата и спря на разумно растояние от масата и пирата седящ зад нея. Винс нацели единия арбалет в гърлото му и леко присви очи заради дима от лулата.
- Сега ти ще ми разкажеш нещо, - каза той – Аз ще те послушам малко, защото вече ми е скучно тук и след това ще ти забия една стрела. После пак ще чакам. Затова ти предлагам да яхнеш отново, каквато магия използва на идване и да изчезнеш още сега.
- Бащицата се притеснява за теб Дорон – отговори след кратко мълчание мъжа. – А Башир Зерга се оплака, че някаква свирачка на цитра постоянно питала за тебе. Освен това, явно не си имал удоволствието да срещаш често селенити. Трябваше да ме застреляш още пред вратата. Всъщност, изпратен съм да предотвратя точно такива грешки. Ако мога разбира се. Тази вечер, моят баща и суверен, барон Дариус Блицен ми постави определена задача, ще ми е неприятно да се върна без да съм я изпълнил.
Винс се ухили мрачно, докато наблюдаваше как мъжа критично оглежда насочените арбалети.
- Покани и другия да влезе, няма нужда да стои на терасата. – каза той. След това се поправи. – Всъщност нека да проверим съвета ти.
Арбалета в лявата му ръка освободи товара си преди селенита да успее да реагира. Тежката стрела свирна покрай светлокосата глава, проби завесата и изчезна в нощта. Не последва нищо. Нямаше вик на болка или тъп удар на паднало тяло.
Винс леко наведе глава настрани и загледа мъжа с интерес. Той не помръдваше. Само около отпуснатите покрай бедрата му ръце се сгъстяваха сребристи спирали, които бързо пълзяха нагоре към лактите. Миг по-късно, завесата отлетя настрани и втори селенит, които можеше да бъде брат на първия нахлу в залата. Пред гърдите си държеше ослепителен водовъртеж от светлинни нишки с формата на щит. В дясната ръка – нещо с неясна форма, наподобяващо тризъбец, оплетен от сребристи лъчи. Дългата му руса коса беше разпиляна по челото, а в погледа на мъжа, Винс различи добре познатия му пламък на войната.
Пирата се засмя и свали арбалетите.
- Добре дошли в Тиен’хара момчета! Мога ли да имам честта да узная имената ви?
Първия селенит беше сложил ръка върху гърдите на мъжа със щита и гледаше Винс с неодобрение.
- Както вече казах, - отвърна той – Изпратени сме за да помогнем. Подобни изблици са …неуместни. Аз съм Донер Блицен, а това е брат ми Ерик. Ако вече сме приключили с проверките, може би ще е разумно да ни кажеш, кого очаквате с такова гостоприемство – той изгледа баскерите зад гърба на пирата - И какво можем да направим за теб.
Винс кимна.
- Правилно, разполагайте се. Време е да поговорим. Твърде много легенди се разхождат из света в момента. Има неща които един обикновен пират не знае.
Винс Дорон, Донер и Ерик Блицен - Околностите на Тиен"хара - 16 Септ.
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
Разхождаха се из пустия Кладенец. Отправяше замечтани погледи към слънцето, загледана в несекващата му яркост и жар. На север постепенно настъпваше есента. Или поне така бе чувала от разкази на търговци и пътешественици. Въпреки годините на скитане, Калитеа никога не се бе осмелила да отиде отвъд планините и пясъците на Неа. Бе виждала снегове и вихрушки, но толите есенни багри на дърветата, изобразявани по гоблени и платна, оставаха само изкуство.
Есента. Сезонът на смъртта, както сама го наричаше. Искаше някой ден да го види. Да го преживее. Но нямаше да е тази година. Вечното синехийско лято ставаше все по тревожно. Вестите, които й носеха шпионите от Съвета, не предполагаха нищо добро. Но може би все пак щяха да успеят да ги използват за плановете си.
- Бе грешка, че им позволихме да научат. – прекъсна размислите й Ефат, връщайки я към належащия разговор. – Много по-лесно мислеха, че са господари на Хипопион, когато не знаеха нищо за Академията, отколкото сега, преструвайки се, че не съществуваме или че сме нищо неозначаваща хайка магьосници. – Върховният въртеше стрък зелена трева между пръстите си, усукваше и го разплиташе. – Накрая ще се окаже, че сме с вързани ръце.
Калитеа драсна с нокът във въздуха и растението в ръцете на Ефат Мадайр повяхна, съсухри се и се зарони от допира на тъмнта му кожа. – Завързаното може да се развърже. – грапавият й глас се разнесе в тишината на депресията. – Така или иначе, Стопаните бяха надушили нещо. Ако не бяхме оставили губернаторът да им подхвърля истината малко по малко, досега той щеше да е свален от власт, а съдбата на Академията...
- ... щеше да е неясна. Каквато е от създаването й, всъщност. – махна с ръка Ефат, сякаш да възпре думите на Върховната. – Домогването на власт вече представлява своеобразна опасност от гражданска война. А това вече ще оповести на света за съществуването ни.
- Неизбежно, е, Мадайр. – Древната го погледна с изцяло черните си очи, но марашнецът дори не трепна. Един от малкото, които устояваха на погледа й. – По-добре да плъзнат слухове за бунта в Хипопион, които можем да манипулираме, отколкото Сборището да вземе окончателно решение за поход срещу Силосия.
Върховният обърна обръснатата си глава към Древната, лицето му, сякаш лишено от възраст, се отрази в тъмните й очи. Преди да избяга от Марашна, за да се спаси от смъртно наказание, Ефат често си имаше работа с Безлики. Заради което за малко не изгуби живота си. Повечето неанци не извръщаха поглед пред Древните, но клана, покровителстван от смъртта, оставаше предимно в сенките. Говореше се за него, но малцина бяха виждали Безлики.
- Какво намекваш, Калитеа? – попита я хладно той. – Знаеш, че моите сей’хаянна могат бързо и безшумно да потушат заговорите.
- Не могат, Ефат, и ти го знаеш. – Безликата заобиколи изпречилите се на пътя й храсти. – Дори сега да положението да се успокои, опасността ще остане затворна в хазните на Стопаните. Рано или късно ще се изправят срещу властта на Академията. Предпочитам да знам кога ще е този момент.
- Тоест искаш да е сега? – невярващо попита високият мъж, който въпреки ръста си стигаше едва до рамото на Древната.
- Каква по-добра възможност идеите за борба за независимост да бъдат поне за малко забравени? – отговори му с въпрос тя. А тогава поне целият град ще е наясно кой държи властта в Хипопион.
- Ако успеем да я удържим. – мрачно изрече Ефат. – Склонен съм да се съглася.
“Защото не знаеш за Танх.” – мислено отвърна тя. Ако дори най-малкият намек, че Сайхе е по обещаваща следа, водеща я към Основателя, стигнеше до ушите на поддръжниците й в Сборището, плановете на Калитеа бяха обречени.
- Да вървим. – подкани го тя, насочвайки се към сводестия вход на пещерите. – Ще известим Върховни за заговоите и предполагаемата двойна игра на Губернатора. Това ще е последната им възможност да запазят сегашното положение.
Марашнецът я последва, предричайки протичането на поредната сесия:
- Освен ако не продължат да развиват стратегия срещу Силосия, поблазнени от независимостта, която победата ще донесе.
- Тогава дори преди първата битка, която плануват, улиците на Хипопион ще потънат в кръв и хаос. – гробовно прозвуча гласът й, когато двамата прекрачиха под скалния свод. – Понякогасе чудя, защо въобще го правим. – “Освен заради Безликите, разбира се”, добави тя наум.
Ефат зарея поглед сред оранжевеникавата светлина на факлите и каза:
- Свободата е идеал. Ценност. Тя е истинското познание, към което Академията се стреми от триста години. Познание, върху което независима тя ще се развива занапред. Но прибързването може да се окаже и най-големият провал.
Калитеа сви ръка в юмрук, дългите й нокти се врязаха в сивкавата кожа. “И ти не можеш да избягаш от същността си на човек, Мадайр.“
*****
Остана в градината дълго, след като Илай Юрански се върна отново в двореца, за да се отдаде на “кралските си задължения”.
- Кралски, - изсумтя Озмънд. – Как ли пък не.
Нямаше кой да чуе думите му, освен редящите се покрай пътеката дръвчета, чиито листа започваха да пожълтяват. В последно време Херцогът бе опознал Анара, и не вярваше, че ще остави толкова лесно съпруга си да я измести от трона. Бе я опознал, че и дори нелепи мисли за обединяване на властващите родове на Озикс и Даная бяха минавали през ума му. Но илюзиите му се разсипаха на прах със скорошната сватба. А сега Юрански му предлагаше една много по-реалистична алтернатива.
Припомни си думите на консорта и усмивка се появи на лицето му. Търговските капитани далеч не бездействаха на Лунните острови. Изрично бе заповядал да не получава известия в Бодар, не и докато не изпрати друга заповед. Но корабостроителниците вече трябваше да работят с пълна сила, осигурявайки бъдещото подсилване на флотата. “И връщането ми на трона в Херцогството”, допълни доволен Озикс.
Не вярваше на казаното от Илай за братовчедка му. Не бе възможно една млада, поне от негова гледна точка, жена да се възхищава на човек, оставил властта да се изплъзне от ръцете му. “На човек, който изглежда по този начин”, саркастично поклати глава Херцогът, виждайки отражението на отпуснатото си тяло в малкото езерце, покрай което го водеше алеята. Въпреки че от бягството на борда на “Червения гларус” водеше много по-активен живот, а и отскоро запозна отново с тренировките, Озмънд знаеше, че никога не ще възвърне формата си, нито ще постигне по-привлекателен външен вид. Все пак можеше поне малко да се погрижи за себе си.
В предложението, отправено му от Илай, Херцогът виждаше изгодата и за тримата. Въпреки че вече се съгласи пред себе си, той продължи да разсъждава относно избора си. Сродяването му с Юрански щеше да го въвлече в опасната игра между кралицата и нейния консорт. Игра, която можеше да му донесе допълнителни облаги. Прекалено дълго не бе се занимавал с политически интриги, но наученото в младостта никога не се забравяше. Обзе го някакво дори детско нетърпение и с високо изпуфтяване той прескочи ниската декоративна ограда от ковано желязо.
“Стар съм вече за такива неща”, помисли си той, докато береше ранни есенни цветя, красящи градината на двореца. Букетът в ръцете му нарастна застрашително, приемайки тумбестата форма, която притежаваше и тялото му. “Време е да вървя. Ако въобще си спомня как се прави”, завъртя очи с досада. Запъти се към покоите на Лийра Юранска, оставяйки накъсана следа от малки, ухаещи цветчета.
Стресна се при вида на младата жена, която отвори врата след неговото почукване. Очакваше да види някоя от прислужничките й, но вместо това той запелтечи в изненадата си, но бързо се съвзе. Прокашля се деликатно, сякаш разлетял се прашец бе причинил неудобството му и връчи букета на Лийра.
Тъмносивите й очи го гледаха изпитателно, но въпреки това тя протегна ръце и пое подаръка му с учтива благодарност. Половината цветя се разсипаха в полите на светозелената й рокля и Херцогът се усмихна насреща й:
- Две стоманени пеперуди пърхат над жизнерадостна поляна от есенни листа, пркривайки умело своята красота. - Лека усмивка заигра на устните й и изражението на лицето й стана по приветливо. – От близо седмица съм в Бодар, но така и не успяхме да поговорим по-дълго, като изключим суматохата на сватбите. Надявах се на компанията ви по-късно през деня. На вечеря в градината. – не бе обичайно нито за положението му, нито за годините му, но Озмънд искаше поне да достави удоволствие на младата жена с ухажването си. Най-много да изглеждаше като глупак, ако тя се противопоставеше на идеята на братовчед си.
Въпреки опасенията му, Юранска отвърна сдържано:
- Наистина не е имало удобен случай, Херцоже. За мен ще бъде удоволствие да вечерям с вас.
Преди да го е поканила за кратко в покоите си, както изискваше етикетът, Озикс се поклони леко на Лийра и двамата си взеха довиждане. Забърза към собствените си покой, където се надяваше да завари Сайхе. Нуждаеше се от чисто женските съвети на магьосницата.
Калитеа (Хипопион) 10 септември.
Херцог Озикс, Лийра (Бодар) 10 септември.
Есента. Сезонът на смъртта, както сама го наричаше. Искаше някой ден да го види. Да го преживее. Но нямаше да е тази година. Вечното синехийско лято ставаше все по тревожно. Вестите, които й носеха шпионите от Съвета, не предполагаха нищо добро. Но може би все пак щяха да успеят да ги използват за плановете си.
- Бе грешка, че им позволихме да научат. – прекъсна размислите й Ефат, връщайки я към належащия разговор. – Много по-лесно мислеха, че са господари на Хипопион, когато не знаеха нищо за Академията, отколкото сега, преструвайки се, че не съществуваме или че сме нищо неозначаваща хайка магьосници. – Върховният въртеше стрък зелена трева между пръстите си, усукваше и го разплиташе. – Накрая ще се окаже, че сме с вързани ръце.
Калитеа драсна с нокът във въздуха и растението в ръцете на Ефат Мадайр повяхна, съсухри се и се зарони от допира на тъмнта му кожа. – Завързаното може да се развърже. – грапавият й глас се разнесе в тишината на депресията. – Така или иначе, Стопаните бяха надушили нещо. Ако не бяхме оставили губернаторът да им подхвърля истината малко по малко, досега той щеше да е свален от власт, а съдбата на Академията...
- ... щеше да е неясна. Каквато е от създаването й, всъщност. – махна с ръка Ефат, сякаш да възпре думите на Върховната. – Домогването на власт вече представлява своеобразна опасност от гражданска война. А това вече ще оповести на света за съществуването ни.
- Неизбежно, е, Мадайр. – Древната го погледна с изцяло черните си очи, но марашнецът дори не трепна. Един от малкото, които устояваха на погледа й. – По-добре да плъзнат слухове за бунта в Хипопион, които можем да манипулираме, отколкото Сборището да вземе окончателно решение за поход срещу Силосия.
Върховният обърна обръснатата си глава към Древната, лицето му, сякаш лишено от възраст, се отрази в тъмните й очи. Преди да избяга от Марашна, за да се спаси от смъртно наказание, Ефат често си имаше работа с Безлики. Заради което за малко не изгуби живота си. Повечето неанци не извръщаха поглед пред Древните, но клана, покровителстван от смъртта, оставаше предимно в сенките. Говореше се за него, но малцина бяха виждали Безлики.
- Какво намекваш, Калитеа? – попита я хладно той. – Знаеш, че моите сей’хаянна могат бързо и безшумно да потушат заговорите.
- Не могат, Ефат, и ти го знаеш. – Безликата заобиколи изпречилите се на пътя й храсти. – Дори сега да положението да се успокои, опасността ще остане затворна в хазните на Стопаните. Рано или късно ще се изправят срещу властта на Академията. Предпочитам да знам кога ще е този момент.
- Тоест искаш да е сега? – невярващо попита високият мъж, който въпреки ръста си стигаше едва до рамото на Древната.
- Каква по-добра възможност идеите за борба за независимост да бъдат поне за малко забравени? – отговори му с въпрос тя. А тогава поне целият град ще е наясно кой държи властта в Хипопион.
- Ако успеем да я удържим. – мрачно изрече Ефат. – Склонен съм да се съглася.
“Защото не знаеш за Танх.” – мислено отвърна тя. Ако дори най-малкият намек, че Сайхе е по обещаваща следа, водеща я към Основателя, стигнеше до ушите на поддръжниците й в Сборището, плановете на Калитеа бяха обречени.
- Да вървим. – подкани го тя, насочвайки се към сводестия вход на пещерите. – Ще известим Върховни за заговоите и предполагаемата двойна игра на Губернатора. Това ще е последната им възможност да запазят сегашното положение.
Марашнецът я последва, предричайки протичането на поредната сесия:
- Освен ако не продължат да развиват стратегия срещу Силосия, поблазнени от независимостта, която победата ще донесе.
- Тогава дори преди първата битка, която плануват, улиците на Хипопион ще потънат в кръв и хаос. – гробовно прозвуча гласът й, когато двамата прекрачиха под скалния свод. – Понякогасе чудя, защо въобще го правим. – “Освен заради Безликите, разбира се”, добави тя наум.
Ефат зарея поглед сред оранжевеникавата светлина на факлите и каза:
- Свободата е идеал. Ценност. Тя е истинското познание, към което Академията се стреми от триста години. Познание, върху което независима тя ще се развива занапред. Но прибързването може да се окаже и най-големият провал.
Калитеа сви ръка в юмрук, дългите й нокти се врязаха в сивкавата кожа. “И ти не можеш да избягаш от същността си на човек, Мадайр.“
*****
Остана в градината дълго, след като Илай Юрански се върна отново в двореца, за да се отдаде на “кралските си задължения”.
- Кралски, - изсумтя Озмънд. – Как ли пък не.
Нямаше кой да чуе думите му, освен редящите се покрай пътеката дръвчета, чиито листа започваха да пожълтяват. В последно време Херцогът бе опознал Анара, и не вярваше, че ще остави толкова лесно съпруга си да я измести от трона. Бе я опознал, че и дори нелепи мисли за обединяване на властващите родове на Озикс и Даная бяха минавали през ума му. Но илюзиите му се разсипаха на прах със скорошната сватба. А сега Юрански му предлагаше една много по-реалистична алтернатива.
Припомни си думите на консорта и усмивка се появи на лицето му. Търговските капитани далеч не бездействаха на Лунните острови. Изрично бе заповядал да не получава известия в Бодар, не и докато не изпрати друга заповед. Но корабостроителниците вече трябваше да работят с пълна сила, осигурявайки бъдещото подсилване на флотата. “И връщането ми на трона в Херцогството”, допълни доволен Озикс.
Не вярваше на казаното от Илай за братовчедка му. Не бе възможно една млада, поне от негова гледна точка, жена да се възхищава на човек, оставил властта да се изплъзне от ръцете му. “На човек, който изглежда по този начин”, саркастично поклати глава Херцогът, виждайки отражението на отпуснатото си тяло в малкото езерце, покрай което го водеше алеята. Въпреки че от бягството на борда на “Червения гларус” водеше много по-активен живот, а и отскоро запозна отново с тренировките, Озмънд знаеше, че никога не ще възвърне формата си, нито ще постигне по-привлекателен външен вид. Все пак можеше поне малко да се погрижи за себе си.
В предложението, отправено му от Илай, Херцогът виждаше изгодата и за тримата. Въпреки че вече се съгласи пред себе си, той продължи да разсъждава относно избора си. Сродяването му с Юрански щеше да го въвлече в опасната игра между кралицата и нейния консорт. Игра, която можеше да му донесе допълнителни облаги. Прекалено дълго не бе се занимавал с политически интриги, но наученото в младостта никога не се забравяше. Обзе го някакво дори детско нетърпение и с високо изпуфтяване той прескочи ниската декоративна ограда от ковано желязо.
“Стар съм вече за такива неща”, помисли си той, докато береше ранни есенни цветя, красящи градината на двореца. Букетът в ръцете му нарастна застрашително, приемайки тумбестата форма, която притежаваше и тялото му. “Време е да вървя. Ако въобще си спомня как се прави”, завъртя очи с досада. Запъти се към покоите на Лийра Юранска, оставяйки накъсана следа от малки, ухаещи цветчета.
Стресна се при вида на младата жена, която отвори врата след неговото почукване. Очакваше да види някоя от прислужничките й, но вместо това той запелтечи в изненадата си, но бързо се съвзе. Прокашля се деликатно, сякаш разлетял се прашец бе причинил неудобството му и връчи букета на Лийра.
Тъмносивите й очи го гледаха изпитателно, но въпреки това тя протегна ръце и пое подаръка му с учтива благодарност. Половината цветя се разсипаха в полите на светозелената й рокля и Херцогът се усмихна насреща й:
- Две стоманени пеперуди пърхат над жизнерадостна поляна от есенни листа, пркривайки умело своята красота. - Лека усмивка заигра на устните й и изражението на лицето й стана по приветливо. – От близо седмица съм в Бодар, но така и не успяхме да поговорим по-дълго, като изключим суматохата на сватбите. Надявах се на компанията ви по-късно през деня. На вечеря в градината. – не бе обичайно нито за положението му, нито за годините му, но Озмънд искаше поне да достави удоволствие на младата жена с ухажването си. Най-много да изглеждаше като глупак, ако тя се противопоставеше на идеята на братовчед си.
Въпреки опасенията му, Юранска отвърна сдържано:
- Наистина не е имало удобен случай, Херцоже. За мен ще бъде удоволствие да вечерям с вас.
Преди да го е поканила за кратко в покоите си, както изискваше етикетът, Озикс се поклони леко на Лийра и двамата си взеха довиждане. Забърза към собствените си покой, където се надяваше да завари Сайхе. Нуждаеше се от чисто женските съвети на магьосницата.
Калитеа (Хипопион) 10 септември.
Херцог Озикс, Лийра (Бодар) 10 септември.
Елиана се въртеше неспокойно в леглото, не успяваше да примами съня. Стана, наметна някаква дреха и излезе на терасата, без да обръща внимание на студа, щипещ босите й крака. Рояк объркани мисли препускаха из главата й, чувствата я заливаха на вълни и я запращаха в бездната на отчаянието. Да подчини Кейдж, заповедта беше недвусмислена… не можеше да причини това на Анара… беше я отгледала като собствена дъщеря… Мислите й полетяха към сина й, някъде там на границата със Селения… посещението на тайнствения селенит… намеците на Илай… Впери изтерзан поглед в умиращата луна и една идея внезапно я осени. Да! Така щеше да направи. А после щеше да убеди Съвета, че така е било най-правилно, щяха да й повярват, нали я послушаха, когато настоя да дадат трона на Анара…
Илай Юрански потърка уморено слепоочия, напразно се опитваше да се концентрира върху книжата на масата. Още мислеше за разговора с братовчедка си късно следобяд.
“ -… имаш ли нещо общо с това, Илай?
- Аз?! – демонстрира искрено учудване. – Е, да, днес Озмънд ме пресрещна в градината и ми говори дълго за теб, той те обожава, Лийра. Аз само го окуражих да направи първата стъпка…
- И мислиш, че ти вярвам? – прекъсна го гневно тя. – Да ме продадеш ли опитваш?
Той протегна ръка и я погали по бузата.
- Чуй ме, Лий! – гневът й внезапно изчезна, не я беше наричал така откакто бяха деца. – Искам най-доброто за теб! Заслужаваш нещо повече от кокетниченето с празноглави аристократи. А и вече ти е време да се омъжиш…
- Не заслужавам ли щастие, Илай? – изхълца тя и го погледна с премрежени от сълзи очи. Той я прегърна и погали косата й.
- Понякога се налага човек да прави жертви, Лий… тежки жертви, трудни жертви… Не винаги можем да контролираме съдбата си…
- Виждам каква жертва направи ти! – отблъсна го грубо и го стрелна с яден поглед. – Ожени се за Анара и стана крал!
Илай въздъхна и прекара ръка през косата си.
- Тя ме изнуди, Лий. Държеше живота ми, живота на Миела и ... твоя живот. Не можех да не се съглася! Не можех да те изгубя! Ти винаги си била най-близкият ми човек…
Лийра примирено приседна на едно канапе.
- И сега трябва да се примиря с онзи дебелак Озмънд!
- Е, недей така! Вярно, не е първа младост, не е и особено красив, но е добър човек. Повярвай ми! А има бъдеще, и то какво! Скоро отново ще седне на трона на Херцогството. Ти заслужаваш това, Лий!
Братовчедка му се заусмихва. Властта винаги беше чудесно лекарство, знаеше Илай. Той извади ленена кърпичка и избърса очите й.
- Хайде, иди да се приготвиш за вечерята. Знам, че ще бъдеш очарователна както винаги…”
Мислите му бяха прекъснати от тихо почукване. Зачуди се кой ли може да го търси през нощта. А щом видя кой влиза, само хлъцна изненадано.
- Елиана?! – отрони се сам въпросът от устните му.
Граф Дориан мръзнеше в коридора, а свещта догаряше в ръцете му. Чувстваше се жалък и унижен и му беше студено. Да следи жена си в собствения си замък! Ревността го изгаряше, опитваше се да се успокои, че се е заблудил, че не е прав, но доводите му се пръскаха на малки капки от течението, което виеше из сумрачния коридор. Почти се беше отказал да чака и реши да се прибира обратно, когато изскърцване на врата го накара да подаде глава от нишата, в която се беше притаил. Видя ги как се разделиха със страстна целувка, а после Елиана пое обратно. Мина покрай него без да го забележи, страните й бяха поруменели, а по устните й играеше доволна усмивка. Изпрати я с поглед, внезапен порив на вятъра изгаси свещта му и той остана сам в мрака.
- Какво си мислиш, че правиш? – попита го малко по-късно слепият.
- Защо? – отвърна разсеяно кралят.
- Тя е умбрейка, Илай! Умбрейка! Набий си го в главата. И сега ще те върти на малкия си пръст като послушно кученце!
Юрански понечи да каже нещо, но викове и дрънчене на оръжие го прекъснаха. Излезе бързо в коридора и замалко не се блъсна в кралицата.
- Ела! – кимно му тя кратко и той закрачи редом с нея, като навличаше в движение връхната си дреха. На вратата към покоите на граф Дориан се сблъскаха и с Джони Кейдж. Гвардейският капитан насреща им беше пребледнял като смъртник и заеквайки докладваше:
- Граф-графиня Елиана е мъртва… Граф Дориан се е заключил в спалнята и никой не пуска…
Едва сега Илай потресен забеляза бездиханното тяло на Елиана, простряно на пода. Беше пронизана с кама право в сърцето. А само допреди час тя беше в прегръдките му, толкова жива и чувствена. Юрански объркан притвори очи, но гласът на Анара го изтръгна от унеса му:
- Всички да излязат!
Войниците побързаха да изпълнят заповедта й.
- Разбийте вратата!
Илай и Джони се спогледаха, а после заедно се засилиха и влетяха през вратата на спалнята. Щом ги видя, Дориан грабна кама от масата и спря обезумелият си поглед на краля.
- Ти!!! – и тръгна към него, но гласът на кралицата го спря.
- Хвърли оръжието, Дориан!
Той спря нерешително насред крачка, погледна я умолително и прошепна:
- Прости ми, Анара… аз я убих… прости ми… - заби ножа в сърцето си и се строполи на земята. На Илай му призля, залитна и се подпря на вратата. В стаята се възцари мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на Кейдж. Кралицата първа се окопити:
- Джони, погрижи се за телата на Елиана и Дориан… Обяви, че са станали жертва на наемни убийци… И отзови сина им от границата, нека се прибере колкото се може по-скоро в Бодар… А ти – и тя посочи Илай с пръст, - ела с мен!
Още докато излизаха, Юрански чу как Кейдж раздава заповеди на гвардейците. Въряха мълчаливо докато влязоха в личните покои на кралицата. Тогава тя се обърна гневно към него.
- Обясни ми какво става! Парфюмът на Елиана още се усеща по теб!
- Е – опита се да заеме обичайната си нагла поза, - не съм виновен, тя сама ми се нахвърли… Неустоим чар предпола…
Плесницата изплющя оглушително, Илай машинално потърка ударената си буза.
- Не забравяй, че животът ти е в ръцете ми! – тръсна ядосано къдрици Анара. – И само една моя дума и утре главата ти ще се търкаля на площада!
Ядът се разгоря в Юрански и му вдъхна смелост:
- Хайде, направи го! Обяви, че твоят крал три дена след сватбата е прелъстил най-близката ти придворна дама. А после кажи, че ден преди сватбата си се оженила тайно за твоят любим генерал!
Кралицата трепна за миг, но за Илай това беше достатъчно да разбере, че Аркип не го е излъгал. Наведе се към нея и тихо изсъска.
- Не си мисли, че не знам! О, сигурно се чудиш откъде съм разбрал? Твоят Джони ми се похвали, не пропусна да се поперчи като паун…
- Махай се! И гледай да не се мяркаш пред погледа ми следващите няколко дни!
Юрански се спря на вратата и не пропусна да подметне подигравателно:
- Интересно… А на кого ще припишеш заговора, довел до убийството на графа и графинята? На Селения? На Херцогството? Или на Триумвирата?
Побърза да излезе, защото видя как Анара сграбчи една ваза. Прибра се в стаята си и с треперещи ръце си наля чаша вино. Май засега му се беше разминало, надяваше се да доживее до сутринта.
Илай, Анара, Кейдж - Бодар + 0/1 (10/11 септември)
Илай Юрански потърка уморено слепоочия, напразно се опитваше да се концентрира върху книжата на масата. Още мислеше за разговора с братовчедка си късно следобяд.
“ -… имаш ли нещо общо с това, Илай?
- Аз?! – демонстрира искрено учудване. – Е, да, днес Озмънд ме пресрещна в градината и ми говори дълго за теб, той те обожава, Лийра. Аз само го окуражих да направи първата стъпка…
- И мислиш, че ти вярвам? – прекъсна го гневно тя. – Да ме продадеш ли опитваш?
Той протегна ръка и я погали по бузата.
- Чуй ме, Лий! – гневът й внезапно изчезна, не я беше наричал така откакто бяха деца. – Искам най-доброто за теб! Заслужаваш нещо повече от кокетниченето с празноглави аристократи. А и вече ти е време да се омъжиш…
- Не заслужавам ли щастие, Илай? – изхълца тя и го погледна с премрежени от сълзи очи. Той я прегърна и погали косата й.
- Понякога се налага човек да прави жертви, Лий… тежки жертви, трудни жертви… Не винаги можем да контролираме съдбата си…
- Виждам каква жертва направи ти! – отблъсна го грубо и го стрелна с яден поглед. – Ожени се за Анара и стана крал!
Илай въздъхна и прекара ръка през косата си.
- Тя ме изнуди, Лий. Държеше живота ми, живота на Миела и ... твоя живот. Не можех да не се съглася! Не можех да те изгубя! Ти винаги си била най-близкият ми човек…
Лийра примирено приседна на едно канапе.
- И сега трябва да се примиря с онзи дебелак Озмънд!
- Е, недей така! Вярно, не е първа младост, не е и особено красив, но е добър човек. Повярвай ми! А има бъдеще, и то какво! Скоро отново ще седне на трона на Херцогството. Ти заслужаваш това, Лий!
Братовчедка му се заусмихва. Властта винаги беше чудесно лекарство, знаеше Илай. Той извади ленена кърпичка и избърса очите й.
- Хайде, иди да се приготвиш за вечерята. Знам, че ще бъдеш очарователна както винаги…”
Мислите му бяха прекъснати от тихо почукване. Зачуди се кой ли може да го търси през нощта. А щом видя кой влиза, само хлъцна изненадано.
- Елиана?! – отрони се сам въпросът от устните му.
Граф Дориан мръзнеше в коридора, а свещта догаряше в ръцете му. Чувстваше се жалък и унижен и му беше студено. Да следи жена си в собствения си замък! Ревността го изгаряше, опитваше се да се успокои, че се е заблудил, че не е прав, но доводите му се пръскаха на малки капки от течението, което виеше из сумрачния коридор. Почти се беше отказал да чака и реши да се прибира обратно, когато изскърцване на врата го накара да подаде глава от нишата, в която се беше притаил. Видя ги как се разделиха със страстна целувка, а после Елиана пое обратно. Мина покрай него без да го забележи, страните й бяха поруменели, а по устните й играеше доволна усмивка. Изпрати я с поглед, внезапен порив на вятъра изгаси свещта му и той остана сам в мрака.
- Какво си мислиш, че правиш? – попита го малко по-късно слепият.
- Защо? – отвърна разсеяно кралят.
- Тя е умбрейка, Илай! Умбрейка! Набий си го в главата. И сега ще те върти на малкия си пръст като послушно кученце!
Юрански понечи да каже нещо, но викове и дрънчене на оръжие го прекъснаха. Излезе бързо в коридора и замалко не се блъсна в кралицата.
- Ела! – кимно му тя кратко и той закрачи редом с нея, като навличаше в движение връхната си дреха. На вратата към покоите на граф Дориан се сблъскаха и с Джони Кейдж. Гвардейският капитан насреща им беше пребледнял като смъртник и заеквайки докладваше:
- Граф-графиня Елиана е мъртва… Граф Дориан се е заключил в спалнята и никой не пуска…
Едва сега Илай потресен забеляза бездиханното тяло на Елиана, простряно на пода. Беше пронизана с кама право в сърцето. А само допреди час тя беше в прегръдките му, толкова жива и чувствена. Юрански объркан притвори очи, но гласът на Анара го изтръгна от унеса му:
- Всички да излязат!
Войниците побързаха да изпълнят заповедта й.
- Разбийте вратата!
Илай и Джони се спогледаха, а после заедно се засилиха и влетяха през вратата на спалнята. Щом ги видя, Дориан грабна кама от масата и спря обезумелият си поглед на краля.
- Ти!!! – и тръгна към него, но гласът на кралицата го спря.
- Хвърли оръжието, Дориан!
Той спря нерешително насред крачка, погледна я умолително и прошепна:
- Прости ми, Анара… аз я убих… прости ми… - заби ножа в сърцето си и се строполи на земята. На Илай му призля, залитна и се подпря на вратата. В стаята се възцари мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на Кейдж. Кралицата първа се окопити:
- Джони, погрижи се за телата на Елиана и Дориан… Обяви, че са станали жертва на наемни убийци… И отзови сина им от границата, нека се прибере колкото се може по-скоро в Бодар… А ти – и тя посочи Илай с пръст, - ела с мен!
Още докато излизаха, Юрански чу как Кейдж раздава заповеди на гвардейците. Въряха мълчаливо докато влязоха в личните покои на кралицата. Тогава тя се обърна гневно към него.
- Обясни ми какво става! Парфюмът на Елиана още се усеща по теб!
- Е – опита се да заеме обичайната си нагла поза, - не съм виновен, тя сама ми се нахвърли… Неустоим чар предпола…
Плесницата изплющя оглушително, Илай машинално потърка ударената си буза.
- Не забравяй, че животът ти е в ръцете ми! – тръсна ядосано къдрици Анара. – И само една моя дума и утре главата ти ще се търкаля на площада!
Ядът се разгоря в Юрански и му вдъхна смелост:
- Хайде, направи го! Обяви, че твоят крал три дена след сватбата е прелъстил най-близката ти придворна дама. А после кажи, че ден преди сватбата си се оженила тайно за твоят любим генерал!
Кралицата трепна за миг, но за Илай това беше достатъчно да разбере, че Аркип не го е излъгал. Наведе се към нея и тихо изсъска.
- Не си мисли, че не знам! О, сигурно се чудиш откъде съм разбрал? Твоят Джони ми се похвали, не пропусна да се поперчи като паун…
- Махай се! И гледай да не се мяркаш пред погледа ми следващите няколко дни!
Юрански се спря на вратата и не пропусна да подметне подигравателно:
- Интересно… А на кого ще припишеш заговора, довел до убийството на графа и графинята? На Селения? На Херцогството? Или на Триумвирата?
Побърза да излезе, защото видя как Анара сграбчи една ваза. Прибра се в стаята си и с треперещи ръце си наля чаша вино. Май засега му се беше разминало, надяваше се да доживее до сутринта.
Илай, Анара, Кейдж - Бодар + 0/1 (10/11 септември)
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Разказват, че денят в които Идгразил, Нокът на Пълзящия Хаос и Центурион на баскерите, се появявил на бял свят, бил белязан от многобройни знамения. Първото от тях, е счупването на големия чук Архгронд, дълбоко под пирамидите в ковачниците на плът. Великият чук за души се строшил на две еднакви парчета, още след първия удар върху същността на Идгразил. Едното парче майсторите оформили и после поставили в гърдите на новия баскер. От второ, изковали меч. Мечът нарекли Елфкрист, защото имал силата за разсича сенките, както се разсича мека коприна. Той бил така изкусно полиран, че мрака се разделял пред острието му и светлина блестяла по него дори в най-мрачните подземия.
Известно е, че човешките майстори на военното дело се обучават цял живот в изкуството на стратегията и владеенето на различни видове оръжия. Баскерите, гравират тези умения върху телата на своите войни. Оплитат ги в тъканнта на тяхната същност, още от момента, когато клещите хванат неоформената душа и я пъхнат в пещите под великите пирамиди. Еони знание са необходими за да се създаде един добър воин. Понякога ковачите на плът получават непознато вдъхновение. Тогава пещите горят особено ярко, жизнената сила струи на прави чисти снопове, а над върховете на пирамидите блести синьо зарево.
Това бил такъв ден.
Казват още че майстор който обича изкуството си, но дълго време не разполага с висококачествени материали, влага особена любов в следващото си творение, когато най-после получи такива. Не било любов това което майсторите баскери вложили в Идгразил, защото неспособни са те, да изковат такива човешки чувства. Това, което вложили било гордост, ярост и нетленния пламък на войната. Сякаш в новия Центурион се завърнала силата на древните генерали от далечните времена, когато Древните свободно бродили по замите на Север, Запад и Изток. Времена на войни с могъщи създания, сега обитаващи само легендите.
И това било второто знамение. Мнозина виждали в мощта на Идгразил, тревожен знак за завръщането на старите врагове.
Обхванат от неясно предчувствие, Кардинал Антулу напуснал Абкан и се отправил към Марашна за да търси отговори сред белите стени и тишината на Великата Библиотека……
Дори най-гордите владетели и най-арогантните пълководци, пристъпват със смирение тези прагове. Властта им се стопява, а мощта на златото и стоманата висяща от коланите им, започва да изглежда дребна и преходна дори за самите тях. Гласовете свикнали да заповядват, стават тихи и несигурни. Стъпките меки.
Такава е силата на Великата Библиотека в Марашна.
Кардинал Антулу прекоси Портала на Питащите, застлан с бели плочи, полирани през вековете от стъпките на библиотекари и търсещи знание посетители и спря, за да изчака дребничкия служител, които слизаше по стълбите да го посрещне. Нямаше приветствия или поклони. Всички бяха равни пред Знанието и библиотекарите не пропускаха да го демонстрират при всяка възможност. Мъжът просто посочи с ръка, подканяйки кардинала да го последва по един от дългите коридори.
Високи бели сводове, тапицирани с тишина и миризма на стар шоколад. Аромат на книги. По пътя си между стройните колонади, губещи се някъде високо в тавана и покрай стотиците врати, водещи към други части на комплекса, двамата не срещнаха нито един човек или друго същество. Библиотеката беше планирана така, че всеки посетител се чувстваше като единствен собственик на знанията събрани под тези покриви. Чувство заплащано прескъпо на входа. Кардинала и неговият водач вървяха в мълчание под сводовете. След няколко минути библиотекаря спря пред ниска дървена врата неотличима от стотиците други покрай които бяха преминали. Той извади метален кръг с един единствен ключ и когато вратата безшумно се отвори, кардинала можа да различи тясна, мрачна килия в която имаше само груба, дървена маса и стол с права облегалка. Килията се осветяваше от малък свещник с три капливи свещи, поставен върху масата. Привеждайки се Антулу прекрачи прага, огледа за момент бъдещия си кабинет и без да поглежда към ниския мъж, му подаде свит на тръба списък с необходимите томове. Той го пое внимателно и тихо притвори вратата докато излизаше.
Библиотекаря се появи само два пъти през следващите часове. Веднъж за да донесе още свещи и втори път с малка каничка вода и параче черен хляб, с които кардинала набързо се справи, докато прелистваше дебелите жълти страници на поредния том. Антулу се чувстваше ужасно. Пълното му тяло, свикнало с меки възглавници и уютни дивани, протестираше срещу изтезанието на дървения стол. От дима на свещите и полумрака, очите му сълзяха и буквите се размазваха. А и самите книги бяха написани на език толкова различен от сегашния неански, че кардинала разбираше само отделни думи и фрази, които дразнеха мисълтта му и го караха ядосано да се почесва по темето. Накрая не издържа и дръпна връвта на стената. След няколко минути се появи същия служител и го загледа с очакване.
- Трябват ми други книги! – каза Антулу и захлопна корицата на последния том. – Такива в които е ясно обяснено това което търся!
Той се вгледа изпитателно в библиотекаря, опитвайки се да открие и най-малкия признак за насмешка в очите му. Не успя.
- Ако желаете разяснение по някои от въпросите съдържащи се в избраните от вас съчинения, сигурен съм, че нашият декан ще ви приеме още сега. Срещу допълнително заплащане разбира се.
- Допълнително… Добре, така да бъде! Води ме, искам да се срещна с него веднага!
Деканът на Великата Библиотека, изглеждаше като изровения след дълги години труп на човек, загинал в страшни мъки. Когато кардинала влезе, през двойната врата на кабинета му, за момент дори не го забеляза зад масата отрупана с книги, снопове пера и стъклени алхимически принадлежности.
Старецът отбеляза с костелив пръст страниците на една дебела книга, вдигна поглед към госта си и промъмори замислено.
- Култа към Пълзящия Хаос, много висок ранг….Добре дошли в Марашна кардинал Антулу! Какво може да стори за Вас един беден слуга на Знанието?
- Беден, хм...Вашите книги са пълни с мистерии и гатанки! – отвърна кардинала – Аз искам ясни отговори! Моите оракули виждат само сенки! Сенки в които има черни криле. Самума над пустинята носи червен пясък! Майсторите на плът създадоха нов Центурион! От столетия….а сега изведнъж нов Центурион! И то с невиждана мощ! Какво става в Неа, бедни слуга на знанието?!
Декана поглади едно дълго перо, оправяйки формата му.
- В света в които живеем всичко е обвързано. Щом някъде вее самум, значи на друго място е тихо. Пет са стихиите, които определят съдбата на света. Значи трябва да търсим отговор в една от тях. Или във всичките пет заедно. Мнозина от мъдрите смятат, че нарушаването на Баланса е най-страшното, което е сполетяло света до сега. Те виждат дуалистичната природа на живота. Баланс и Хаос. Но силите, които се стремят към тези две положения, нямат истинска дуалистична природа. Те не изповядват чистите страни на добро и зло. В зависимост от своите интереси и вярвания, те наричат Баланса зло или наричат по същтия начин Хаоса. Истинското зло е непознато за тях, както съществата които обитават дълбините на океана са непознати за птиците в небето. Вашият..култ очаква завръщането на нещо, принадлежащо към едната от чистите прояви на доброто и злото. За вас Баланса е нещо подобно на първата пролетна песен на кукувицата – знак за събуждане. За това тези, които смятат че Хаоса е опасен грешат. Балансът може да бъде много по-опасен. Има същества, чиято единствена цел е да предпазят това това да се случи. Кукувицата да запее. Крилатите сенки в сънищата на вашите оракули. Ключът отново са петте стихии които определят съдбата на света.
Кардинал Антулу закима и поправи тежкия символ висящ на гърдите му.
- Знам кои са петте стихии. Във вашите книги се казва много за Очите. Значи ако някой събере всичките пет и ги върне обратно на мястото им в Храма на Халид това ще призове Господаря Под Пясъците?
Сухият, сбръчкан мъж зад бюрото се усмихна тъжно.
- Не уважаеми кардинале. Явно многото приказки за Баланс и Хаос са Ви объркали. Простете на стария човек. Храма на Халид е част от Неговия личен план за света. Той няма нищо общо с доброто и злото. Вие и вашият култ сте част от съвсем друг план, които за съжаление също е обвързан с петте стихии. Никой освен пазителите на Очите не може дори да открие истинския Храм. Но аз знам, че поне едно от Очите се е съхранявало в Абкан, преди да бъде откраднато отново. Нима до него, в храма на Пълзящия Хаос няма още четири гнезда?
- Оракулите в пирамидите мълчат за това – каза замислено Антулу. – Завръщането на Господаря и причините за неговото идване, са една от големите мистерии на нашата църква. Ние не търсим ключ към неведомата Му воля. Но знаем че Той винаги се завръща. В този момент един от най-великите синове на Неа, наследник на рода Дорон се е заел с трудната задача да върне Окото на Водата в Абкан. Во истина, ръката Му е всесилна!
Деканът заинтересовано вдигна глава и врата му се опъна като шията на костенурка.
- А! – изграчи той – В такъв случай, този човек се е подложил на велика опастност! Виждате ли кардинале, петте стихии и камъните които ги представят, са обект на интерес за почти всички велики сили ръководещи съдбините на света. Дори всевиждащите жрици на Умбра следят Очите като ястреби. Пазителите са способни да ги усещат и проследяват. Тайнствените селенити също имат свои лични планове за тях. Боя се че ако Дорон стане притежател на едино от Очите, той и цяла Неа ще се окаже между двата камъка на световната мелница.
Пълният мъж, който беше кардинал и всъщност владетел на Неа, се приближи до масата и вдигна едно кълбо от синьо стъкло. Повъртя го между пръстите си и се вгледа в мътната сърцевина. Не видя нищо.
- Каквото е писано ще стане. – каза след миг той.
кардинал Антулу - 16 Септ. Марашна, Неа
Известно е, че човешките майстори на военното дело се обучават цял живот в изкуството на стратегията и владеенето на различни видове оръжия. Баскерите, гравират тези умения върху телата на своите войни. Оплитат ги в тъканнта на тяхната същност, още от момента, когато клещите хванат неоформената душа и я пъхнат в пещите под великите пирамиди. Еони знание са необходими за да се създаде един добър воин. Понякога ковачите на плът получават непознато вдъхновение. Тогава пещите горят особено ярко, жизнената сила струи на прави чисти снопове, а над върховете на пирамидите блести синьо зарево.
Това бил такъв ден.
Казват още че майстор който обича изкуството си, но дълго време не разполага с висококачествени материали, влага особена любов в следващото си творение, когато най-после получи такива. Не било любов това което майсторите баскери вложили в Идгразил, защото неспособни са те, да изковат такива човешки чувства. Това, което вложили било гордост, ярост и нетленния пламък на войната. Сякаш в новия Центурион се завърнала силата на древните генерали от далечните времена, когато Древните свободно бродили по замите на Север, Запад и Изток. Времена на войни с могъщи създания, сега обитаващи само легендите.
И това било второто знамение. Мнозина виждали в мощта на Идгразил, тревожен знак за завръщането на старите врагове.
Обхванат от неясно предчувствие, Кардинал Антулу напуснал Абкан и се отправил към Марашна за да търси отговори сред белите стени и тишината на Великата Библиотека……
Дори най-гордите владетели и най-арогантните пълководци, пристъпват със смирение тези прагове. Властта им се стопява, а мощта на златото и стоманата висяща от коланите им, започва да изглежда дребна и преходна дори за самите тях. Гласовете свикнали да заповядват, стават тихи и несигурни. Стъпките меки.
Такава е силата на Великата Библиотека в Марашна.
Кардинал Антулу прекоси Портала на Питащите, застлан с бели плочи, полирани през вековете от стъпките на библиотекари и търсещи знание посетители и спря, за да изчака дребничкия служител, които слизаше по стълбите да го посрещне. Нямаше приветствия или поклони. Всички бяха равни пред Знанието и библиотекарите не пропускаха да го демонстрират при всяка възможност. Мъжът просто посочи с ръка, подканяйки кардинала да го последва по един от дългите коридори.
Високи бели сводове, тапицирани с тишина и миризма на стар шоколад. Аромат на книги. По пътя си между стройните колонади, губещи се някъде високо в тавана и покрай стотиците врати, водещи към други части на комплекса, двамата не срещнаха нито един човек или друго същество. Библиотеката беше планирана така, че всеки посетител се чувстваше като единствен собственик на знанията събрани под тези покриви. Чувство заплащано прескъпо на входа. Кардинала и неговият водач вървяха в мълчание под сводовете. След няколко минути библиотекаря спря пред ниска дървена врата неотличима от стотиците други покрай които бяха преминали. Той извади метален кръг с един единствен ключ и когато вратата безшумно се отвори, кардинала можа да различи тясна, мрачна килия в която имаше само груба, дървена маса и стол с права облегалка. Килията се осветяваше от малък свещник с три капливи свещи, поставен върху масата. Привеждайки се Антулу прекрачи прага, огледа за момент бъдещия си кабинет и без да поглежда към ниския мъж, му подаде свит на тръба списък с необходимите томове. Той го пое внимателно и тихо притвори вратата докато излизаше.
Библиотекаря се появи само два пъти през следващите часове. Веднъж за да донесе още свещи и втори път с малка каничка вода и параче черен хляб, с които кардинала набързо се справи, докато прелистваше дебелите жълти страници на поредния том. Антулу се чувстваше ужасно. Пълното му тяло, свикнало с меки възглавници и уютни дивани, протестираше срещу изтезанието на дървения стол. От дима на свещите и полумрака, очите му сълзяха и буквите се размазваха. А и самите книги бяха написани на език толкова различен от сегашния неански, че кардинала разбираше само отделни думи и фрази, които дразнеха мисълтта му и го караха ядосано да се почесва по темето. Накрая не издържа и дръпна връвта на стената. След няколко минути се появи същия служител и го загледа с очакване.
- Трябват ми други книги! – каза Антулу и захлопна корицата на последния том. – Такива в които е ясно обяснено това което търся!
Той се вгледа изпитателно в библиотекаря, опитвайки се да открие и най-малкия признак за насмешка в очите му. Не успя.
- Ако желаете разяснение по някои от въпросите съдържащи се в избраните от вас съчинения, сигурен съм, че нашият декан ще ви приеме още сега. Срещу допълнително заплащане разбира се.
- Допълнително… Добре, така да бъде! Води ме, искам да се срещна с него веднага!
Деканът на Великата Библиотека, изглеждаше като изровения след дълги години труп на човек, загинал в страшни мъки. Когато кардинала влезе, през двойната врата на кабинета му, за момент дори не го забеляза зад масата отрупана с книги, снопове пера и стъклени алхимически принадлежности.
Старецът отбеляза с костелив пръст страниците на една дебела книга, вдигна поглед към госта си и промъмори замислено.
- Култа към Пълзящия Хаос, много висок ранг….Добре дошли в Марашна кардинал Антулу! Какво може да стори за Вас един беден слуга на Знанието?
- Беден, хм...Вашите книги са пълни с мистерии и гатанки! – отвърна кардинала – Аз искам ясни отговори! Моите оракули виждат само сенки! Сенки в които има черни криле. Самума над пустинята носи червен пясък! Майсторите на плът създадоха нов Центурион! От столетия….а сега изведнъж нов Центурион! И то с невиждана мощ! Какво става в Неа, бедни слуга на знанието?!
Декана поглади едно дълго перо, оправяйки формата му.
- В света в които живеем всичко е обвързано. Щом някъде вее самум, значи на друго място е тихо. Пет са стихиите, които определят съдбата на света. Значи трябва да търсим отговор в една от тях. Или във всичките пет заедно. Мнозина от мъдрите смятат, че нарушаването на Баланса е най-страшното, което е сполетяло света до сега. Те виждат дуалистичната природа на живота. Баланс и Хаос. Но силите, които се стремят към тези две положения, нямат истинска дуалистична природа. Те не изповядват чистите страни на добро и зло. В зависимост от своите интереси и вярвания, те наричат Баланса зло или наричат по същтия начин Хаоса. Истинското зло е непознато за тях, както съществата които обитават дълбините на океана са непознати за птиците в небето. Вашият..култ очаква завръщането на нещо, принадлежащо към едната от чистите прояви на доброто и злото. За вас Баланса е нещо подобно на първата пролетна песен на кукувицата – знак за събуждане. За това тези, които смятат че Хаоса е опасен грешат. Балансът може да бъде много по-опасен. Има същества, чиято единствена цел е да предпазят това това да се случи. Кукувицата да запее. Крилатите сенки в сънищата на вашите оракули. Ключът отново са петте стихии които определят съдбата на света.
Кардинал Антулу закима и поправи тежкия символ висящ на гърдите му.
- Знам кои са петте стихии. Във вашите книги се казва много за Очите. Значи ако някой събере всичките пет и ги върне обратно на мястото им в Храма на Халид това ще призове Господаря Под Пясъците?
Сухият, сбръчкан мъж зад бюрото се усмихна тъжно.
- Не уважаеми кардинале. Явно многото приказки за Баланс и Хаос са Ви объркали. Простете на стария човек. Храма на Халид е част от Неговия личен план за света. Той няма нищо общо с доброто и злото. Вие и вашият култ сте част от съвсем друг план, които за съжаление също е обвързан с петте стихии. Никой освен пазителите на Очите не може дори да открие истинския Храм. Но аз знам, че поне едно от Очите се е съхранявало в Абкан, преди да бъде откраднато отново. Нима до него, в храма на Пълзящия Хаос няма още четири гнезда?
- Оракулите в пирамидите мълчат за това – каза замислено Антулу. – Завръщането на Господаря и причините за неговото идване, са една от големите мистерии на нашата църква. Ние не търсим ключ към неведомата Му воля. Но знаем че Той винаги се завръща. В този момент един от най-великите синове на Неа, наследник на рода Дорон се е заел с трудната задача да върне Окото на Водата в Абкан. Во истина, ръката Му е всесилна!
Деканът заинтересовано вдигна глава и врата му се опъна като шията на костенурка.
- А! – изграчи той – В такъв случай, този човек се е подложил на велика опастност! Виждате ли кардинале, петте стихии и камъните които ги представят, са обект на интерес за почти всички велики сили ръководещи съдбините на света. Дори всевиждащите жрици на Умбра следят Очите като ястреби. Пазителите са способни да ги усещат и проследяват. Тайнствените селенити също имат свои лични планове за тях. Боя се че ако Дорон стане притежател на едино от Очите, той и цяла Неа ще се окаже между двата камъка на световната мелница.
Пълният мъж, който беше кардинал и всъщност владетел на Неа, се приближи до масата и вдигна едно кълбо от синьо стъкло. Повъртя го между пръстите си и се вгледа в мътната сърцевина. Не видя нищо.
- Каквото е писано ще стане. – каза след миг той.
кардинал Антулу - 16 Септ. Марашна, Неа
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Възрастният, леко плешив и безличен човечец чакаше вече четири дни. Не проявявяше нервност, защото осъзнаваше, че както винаги го наблюдават. По същия начин, по който той дълги години беше наблюдавал своите подчинени.
Сега не му се полагаха подопечни – беше му възложено да свърши тази работа лично. Което всъщност означаваше, че му е последна задача. “ Само че в моя занаят никога няма такова нещо като последна задача. Когато загубиш анонимността си пред външния свят....тогава? ... дано намерят за какво за ме използват! .... Странното е, че за толкова години не успях да разбера за кого всъщност работя.... “ Мислите на Ко`сеак – невзрачния силует на масата до вратата - бяха прекъснати от влизането на очакваната личност в кръчмата “ Гърбавия катър ”– всъщност единствената пивница в радиус от двайсетина километра.
Вътрешно се усмихна, доволен от добре работещия си вътрешен усет за поведението на жертвата. Интуитивното пресмятане на разстояния, привички и слабости на наблюдаваната личност бяха всичко от което се нуждае един наемен убиец или шпионин. Така че той стана от мястото си и се приближи до новодошлия, спирайки на безопасно разстояние от него и двамцата, които някак случайно и небрежно заставаха между работодателя си и заварените на мястото местни къркачи и отрепки.
... Не че, господин Винс Дорон имаше нужда от спътници, които да го охраняват. Онова, което му бяха дали като данни за пирата го караше да осъзнава, че последния е крайно смъртоносно и непредвидимо създание. Ко`сеак реши, че си заслужава приветливо се усмихне. Разчиташе на факта, че на по- принцип безизразното му лице една рядка усмивка стои почти.... искренно:
- Господин Дорон?
- Същия! - отвърна младият човек с глас небрежен и пълен с добре шлифовано, самоконтролиращо се насилие. Ко`сеак, който си беше имал работа със всякакви хора, настръхна отвътре заради тембрите и намеците в този глас. “ Този човек е невероятно опасен. ” Реши, че може да пробва с един лек поклон от раменете – по- скоро деликатно намекване за уважение и респект, отколкото явно подмазване:
- Боя се, че е във взаимен интерес да отнема пет минути от времето ви, господине!
- Кой те праща? – младият човек се облегна странично на кръчмарския тезгях, насочвайки към възрастния, плешив шишко цялата мощ на мрачния си поглед. Ко`сеак пое дъх... може би за последно....:
- Някой, който знае колко добре сте се спавили в Арсис... и иска да продължи да се възхищава на действията ви...
“ Това е! “. Помисли си той. “ Ако преживея за следващото вдишване, може и да успея да си изпълня задачата ”. Вътрешно се стегна за очакваната развръзка, но реакцията на събеседника му го изненада. Винс Дорон се засмя - вместо да се начумери и да преглътне раздразнението или просто да кимне на главорезите си – вместо това той се разсмя. Тихичко и мрачно, но се разсмя:
- Непознато, човече... върнете се при онзи, който ви е пратил и му кажете, че с роби, слуги и кучета не преговарям. И въобще усилието да предизвикваш възхищение е толкова изморително.... не мислиш ли ?...
- Усилието е огромно, когато трябва да надминаващ собствените си дела. Само боговете могат да възнаградят подобаващо толкова мащабно дело, .... но и моят господар се е погрижил да получите заслужена награда.
- Чухте ли, момчета – рече зловещо усмихнат Дюрон, без да е ясно към кого точно се обръща. Може би към двамата, които се правеха, че не са с него – някой ще ме награди заради унищожението на Арсис ... а аз си мислех, че съм познал злото из основи! – Той се усмихна хищтно на Ко`сеак и с небрежен жест го покани да се приближи:
- И каква е наградата? Кинжал в ребрата, стрела в гърлото? – очите му на врял и кипял войн незабелязано оглеждаха прозорците, вратите и стълбището за втория етаж, за към стаите за гостите и “ цветята ”. Възрастният мъж тихо прошепна:
- Пълните картографски планове и чертежи на няколко съвсем слаби укрепления, намиращи се на Лунните острови.
- И какво е това нещо, което хем е слабо пазено, хем е достатъчно ценно, за да си протегна ръката да го взема.
- Цяла армия майстори корабостроители, господин Дорон. Цяла армия от първокласни дърводелци, въжари, шивачи на платна, ковачи, инжинери и прочие. Разбира се, морските капитани им дават заплати, но когато.... ги отведете... на изток.... въпроса с трудовите надници ще отпаде от самосебе си.
- На изток? – направи се на учуден Винс Дорон – защо ще ги водя на изток?
- Това го знаете само вие и моят работодател ... не ме гледайте така.... щях да спомена името му, ако го знаех.
- Не знаеш за кого всъщност работиш? – учуди се пирата.
- Не бих ви лъгал ей така.... това би могло да ми донесе океан от внезапна, но безкрайно продължителна болка. В отговор Дорон надигна чашата си и отпи. После го погледна с тежък, ужасяващ поглед... Ко`сеак за пръв път и може би за последен път в дългата си кариера на шпионин преглътна с видимо подскачане на гърлената ябълка. Усети, че устата му внезапно пресъхва – но с върховно усилие на волята издържа погледа на младия си събеседник. Онзи кимна:
- Добре! Така да е... ще праема разговор теб, въпреки че не знам кой те праща. Да седнем някъде – той направи някакъв жест на хората си и те с леко поклащаща се и заплашителна походка се запътиха към най- тъмната и неугледна, забутана в най – мрачния ъгъл масичка. Винс и Ко`сеак ги последваха и стигнаха точно когато онези изръчкаха пиянадетата по масата да си ометат парцалите на бегом. Седнаха и пратеника с бавни, внимателни движения разкопча куртката си. Беше с гръб към останалата кръчма и никой освен другите трима на масата не видя как измъкна две широки парчета чисто бяла коприна. При нейната поява Дорон присви одобрително очи – коприната не шумолеше, не се забелязваше при претърсване на тялото с опипване. Можеше безкрайно да се мачка и нищо да не стане с изображенията.
Изображения на двата Лунни острова – всяко голямо поне метър на метър, с подробно нанесени изобарни линий, височина на стените на гарнизоните, къде какъв вид обсаден стреломет или катапулт има. Всички възможни силни и слаби точки и подстъпи.... плюс брой на войниците и разписание на смените на караулите по стените. Ко`сеак се обади:
- Всъщност не е нужно да атакувате тези малки укрепления. И без това не може да ги задържите при ответния удар от страна на Херцогството, Даная и морските капитани. Но може просто да влезете в пристанището ... ето тук и тук и тук ... и да подложите на грабеж и огън самите корабостроителници. Разбира се, да си вземете и вашите майстори корабостроители. Ако глупаците от гарнизончетата излязат на помощ на цивилните – ще си платят за глупостта.... но каквото и да стане вие ще бъдете там, ще си вземете своето и ще сте си тръгнал преди някой да успее да реагира.
- Защо охраната е слаба? – наостри се подозрително Дорон – не е ли твърде подозрително.
- Слаба е според вашите стандарти, господине. Тук, на запад, още не сме свикнали пиратите да действат с цели армади и масирани десанти, способни да смажат цял град. Пък и бившия херцог в момента не разполага с реална бойна сила, за да отделя подразделеня за Лунните острови.
Винс цъкна с език:
- Твоят годсподар знае твърде много неща, господин Никой... твърде много? А казал ли ти е, защо морските капитани са се навили да платят на тази армия корабостроители?
- Строят осем кораба, клас Левиатан, господин Пират. Чутото накара Винс почти звучно да изругае. Левиатаните си бяха търговски кораби – твърде бавни и неповратливи, за да бъдат използвани от военните или пиратите. Представляха огромни туловища, които побираха четири, до шест пъти повече стоки от обикновената търговска гемия, само че се движеха поне два пъти и половина по- бавно от последната като тип... За Винс лошото беше, че корабите от клас Левиатан са толкова големи, че на борда им може най- нечаквано да срещнеш една, две роти тежка пехота. Правиш абордаж, стиковаш с куки твоя мъничък, бърз кораб към това огромно корито, покатерваш се по такелажа на неговата палуба.... и те размазват.
Едно е да смачкаш шепа обикновени моряци, друго е да се изправиш срещу дванайсет дузини дисциплинирани професионалисти, въоръжени с тежко сухопътно снаряжение: брони, щитове, копия и онези гадни, пехотински мечове с къс, клиновиден ефес.... и хвърлячи на дротици.
- .... Сам разбирате, господин Дорон, че тези кораби трябва да бъдат унищожени още на стапелите си. По възможност заедно със самите работилници. Пиратът даде да се разбере, че принципно е съгласен:
- Дадохте ме сериозна тема за размисъл, гоподин Никой. Може да кажете на своя господар, че ме накара сериозно да се замисля... От една страна са левиатаните, от друга страна са всички тези работници, които само чакат да ги хвана за ръчичката и да ги заведа .... как го казахте – “ Някъде на изток ”.
- ... На едно място с хубав залив – допълни Ко`сеак, предизвиквайки тънката, смъртоносна усмивка по обветреното, сурово лице на събеседника си:
- Кажете на когото трябва, че ще взема със себе си плановете и чертежите на тези две гарнизончета. Може би в най- скоро Лунните острови ще бъдат поразтърсени малко... Може би! ... Но когато взема решение, ще го разбере цялото крайбрежие на континента.
***************************
“ В младите има някаква особена тайна -някаква особена вяра в съдбата, която с годините се износва. “ - Ето това си помисли началникът на канцеларията на първосвещенник Джоррам. Мисълта му мина, когато набюдаваше влизането на бъдещия си заместник. Сам си го беше избрал - след обстоен и внимателен преглед на всички възможни кандитатури - подадени и неподадени.
Възхдъхна - чувстваше се толкова бодър и жизнен... нима бе невъзможно лечителите и магьосниците-церители да бъркат. Неизличима болест - до два месеца... господин Хорпах Джоунс.... най- много до два месеца...
Погледна през прозореца, към ширналия се под него град и желанието за живот го преряза през гърдите като невидим, жесток меч. Беше свикнал с работата си, владееше я и ... " И какво... ще ми липсва, когато умра? " Разсеяно се взря в документите на бюрото си. Всеки ден през него минаваха стотици папки, съдържащи тайни, прогнози, досиета, повече или по- малко подредена информация. Повечето неща спираше или пропускаше " нагоре " само с един поглед за преценка. Знаеше кое е важно и кое не. Най- малкото като началник на канцеларията на Джоррам имаше достъп до много тайни, и то в текущо време. Въпросът беше дали е направил правилният избор с младока пред него. Обърна се към влезлия, впивайки очи в леко неуверената му стойка, в ръцете, чудещи се къде да се дянат. “ И аз се чувствах точно така преди цели четеридесет години. Помня как гърлото ми пресъхна, когато влязох за пръв път в тази стая и изведнъж разбрах какво ще работя... В името на Халид – четеридесет години. Кога минаха? ”.
- Господин Хорпах Джоунс? – попита с леко колебание младежът.
- Същия! А вие сте Саймън Метц – Хорпах го подложи на първия личен, важаш само между тях тест:
- Дипломата ви не е блестяща, млади човече. Удивително ниски оценки за човек, който никога не е пропускал занятия и винаги може да бъде намерен в библиотеката?? ... да не би да четете твърде бавно, младежо? Моите колеги, които се занимават с преподаване, не са особено очаровани от вас. Казаха, че с големи усилия запомняте дори най- простите дефиниций. Защо така?
- Защото ...
- Да ?
- Защото те могат да бъдат помнени и по смисъл, господин Джоунс. А, ако се стигне до спор, може да се направи проверка – младежът изглеждаше готов да отстоява мнението си и това се хареса на Хорпах. Реши обаче външно да не го показва. Още не! Изхъмка:
- Как си представяте този момент с проверката по време на теологичен или правен диспут. Това би означавало да спрете диалога и да почнете да прелиствате в десетки, понякога стотици дебели томове. Просто не може да стане. В отговор младият Метц се изопна:
- Не всичко е диспут, господине. Понкога има повече полза, ако видиш поставеня въпрос като гатанка... или чертеж по геометрия.... Щом сме тук и разговаряме за това, значи сте ми разгледали писмените работи и годишните проекти.
- И в такъв случай какъв е твоят извод от сегашната ситуация, тази между нас в момента ?
- Ще ми предложите някаква работа, сър.
Хорпах за втори път се усмихна вътрешно. Момъкът наистина умееше да разсъждава. Можеше и да стане нещо от него – но беше още твърде рано да му казва колко високо в йерархията на халидовата администрация може да се озове. Все пак не се сдържа:
- Добре, да приемем хипотетично... че си търся мой заместник. Защо да не избера някой от преките ми подчинени ? Очите на младежа се разшириха в първия миг от изумление и изненада, но мигновенно огъня в тях бе прикрит. Можеше да се види как прехапва език, съсредотачайки ума си, преди да проговори:
- Мисля, че преките ви подчинени.... стават за точно определена работа.... за каквото сте им възложили... Убеден съм, че сте се погрижили да не могат да ви заменят. Никой от тях! Си...си... сигурен съм в това, макар че никога не съм ги виждал. Всъщност и вас виждам за пръв път.
- Отличен отговор, млади Метц. Нека видим какво ще ми кажете за това писмо.
Хорпах бутна към него правоъгълен лист тънка и глатка оризова хартия, покрита с някакво лъскаво, приятно миришещо покритие. Саймън прочете бавно съдържавието, после учудено погледна към по- възрастният мъж:
- Датата, отбелязана вътре в писмото, е от шести септеври! Но тава е абсурдно. Невъзможно е да пристигне за четири дни от Ерисея до Бодар. Няма начин!
- А това, че е именно от новостроящата се столица на онзи Ти`сейн. Човекът, срещу когото магистратите получиха помощ от наша страна – в своя един единствен опит да го смажат с военна сила.
- Не знаех за това – но щом ми го казвате, значи има значение... Макар че това писмо е от частно лице... Някоя си лейди Лариса Селтис Крисчрън. Тя просто моли за присъствието на един наш свешенник, който да я въведе в светите догми на учението ни. Пише, че била стара и неуверена за очакващото я в Отвъдното. Обещава да построи приют, малък храм и параклис и тн. и тн... Обичайните неща... все едно чувам баба си, която на младини не е била, ъъъ .... особено вярваща.... така разпрявяха по- дъртите съседи де. Той се подхилна и Хорпах усети, че ъгълчетата на неговите устни също се повдигат в иронична усмивка. И тогава следващия прочетен ред накара младежа пред него да се смръщи:
- Това е странно.... споменава името на конкретен свещенник.... Някой си Мискини Картов. Хм, ако ме пуснете във вашия архив, то бих могъл да разбера какъв й е на тази старица този свещенник. Ще ми разпишете ли пропуск за етажите ... над вашия кабинет.
- Ще ти разпиша постоянен... но за Картов няма да намериш нищо в архива. Абсолютно нищичко – рече бавно и натъртено Хорпах и Саймън кимна разбиращо. След това попита:
- Колко време имам да се занимавам с това писмо... доста е странно...
- Странно е, но всеки ден ще те чакат поне още сто такива нещица. За това трябва да решиш дали да отделиш време на тази загадка или да я пуснеш в кошчето- Старецът наблюдаваше как лицето на младежа се сгърчва от усилието и чувството за отговорност. Накрая той изглежда взе решение – твърдо, сигурно решение:
- Тази дама е написала дата вътре в писмото, дата на изпращането ... и после някой много се е постарал да изпрати това писмо с невъзможна скорост до нас. Убеден съм, че е използана по- добра пощенска система от нашата.
- Никой няма по – добра система за съобщения от нас – укори го Хорпах. Ние имаме гълъбарници. Но дори и гълъб ще се затрудни да измине това разстояние толкова бързо. Странно нали.
- Значи са използвали нещо още по- добро, нещо наистина бързо. Което вече говори за намек. Имаме писмо от частно лице, доставено чрез използането на сила, с каквато разполагат само могъщи организации... и самите държави, естествено- Саймън погледна Хорпах, очаквайки оценката му. Тя не закъсня:
- Опичай си акъла, момче. Давам ти пропуск за етажите над кабинета ми, плюс половин час. Тичай да разбереш кой стои зад тази Лейди Лариса Крисчрън.
Младежът се върна след двадесет минути. Седна запъхтян на стола пред Хорпах и извади бележките си:
- Значи, сър, тази дама не е чак толкова стара. И по моминско име е лейди Лариса Селтис Велиан. Единствен жив сродник – нейният племенник, настоящият градоначалник на строящата се столица на Тиен`хара - лорд Айвън Горг Велиан. Казват, че доверието между него и онзи принц било на ниво... И.. сър... един от архиварите ми подшушна, че при нападението над онази крепост .... сред защитниците е имало и жрици на Умбра... Те май са останали по-продължително време из крепостта и дори..... ъъ, някой слуги са видели странни работи сър....от определено естество, леко клюкарско...всъщност... какво ли не им се привижда на тези леняи...
- Тоест? – попита Хорпах, макар че за него всичко вече беше ясно. Саймън си позволи лекичко да се намръщи:
- Онзи принц отваря вратата на своя дом за жриците на Умбра. После някаква мила дама на средна възраст кани наш свещенник, за който никъде няма никакви данни... само дипломата ??.... обаче тази дама се оказва леля на доверено лице на същия владетел, поканил вечните ни съперници. Само че жриците са ги поканили официално, а нас тихомълком.
- Докато разбойниците се карат за плячката, собственика се измъква с имуществото си – рече подсмивайки се Хорпах и добави – забележи обаче, че този принц и неговия лорд не разчитат на пряка конфронтация между нас и жриците. Въпросният Картов ще бъде там инкогнито. А всъщност Мискини .... той ... той е от хората, които умеят да решават проблемите .... по изключително бърз начин. От време на време ще попадаш на следи от неговото придвижване.... насам натам из континента..... ще имаш за цел да препращаш тези свидетелсва и документи лично на Първосвещенника – без никакви копия за моя ... и бъдещ твой архив. Ясен ли съм?
- Да, сър!
- Хубаво тогава, напиши едно обяснение към писмото, дай да се подпиша и го пращаме на Джоррам да вземе окончателно решение. Все пак той е шефът..... а, да, Саймън – ако нямаш лошия навик да мислиш на глас, може да работиш в кабинета ми. Ето там на страничната масичка – малко си височък, ще гледам за утре да ти осугуря по висока. Заемай се с първата си резоюция.
Младият Метц обаче имаше да каже още нещо:
- Заинтересувах се от втората странност – че се споменава името на конкретен свещенник и то при условие, че става въпрос за толкова потайна личност като господин Картов. Запитах се откъде може тази Крисчрън или Велиан да го познават.
- Много добре, Саймън, какво откри?
- Този Велиан го има в архива на частните студенти. Тези, дето идват заради парите на мама и татко и всъщност никога не стават свещенници... Винаги съм ги съжалявал – занятията им са отделно, общежитията им са отделно.... втора ръка ученици. Лицето на Метц изрази едновременно презрение и съжаление. Хорпах въздъхна, осъзнавайки, че стоящият пред него все пак е един млад човек, уязвим на съзнателно пропагандирани и насаждани заблуди. Налагаше се да разбие тази още сега.
- Истината е, че частните студенти учат почти всичко, което и вие. Но на самите изпити минават по- леко, много по леко! Всъщност може да се каже, че хлапаците четат толкова, колкото им се чете... но ти трябва да си наясно, че хората са способни на изключителни странности – например да учат без върху тях да тегне мисълта за комисия, съставена от стария Реймън, “Звяра “ и “ Малката секира “ .... по теология.... помните ли го този изпит, Саймън Метц ?
- Твърде добре- Малката секира ме скъса два поредни пъти !
- Е, той дъртия Ричард си е такъв ... колко студенти са проплакали от него... но да се върнем на въпроса. Частните студенти са отделно, за да не ви дразнят заради привилегиите си – лесни изпити, лесен режим, липса на наказания – на истински наказания – ако внесат в стаите си алкохол, еретическа литература или .... момичета..... Хорпах наблюдаваше как очите на младежа се разширявят. След миг той проумя и кимна на стария си събеседник:
- Всъщност защо не .... те не идват за да станат свещенници, а за да получат образование.
- Всъщност повечето си тръгват и без реални знания.... но между временно сме им набили в кратуните колко е велик Халид и каква опора са неговите умни и образовани свещенници, как халидовата църква може да се справи с всеки възникнал проблем – епидемия, глад, война, жрици ....
- Разбирам – поклати глава Саймън, обаче този Велиан явно е четял и то доста... прегледах му някой годишни проекти. Виждам един особен ум. Много особен и силен ум. Не бих искал да играя шах срещу него – младежът спря за момент, сякаш обмисляше дали е важно това, което се кани да сподели:
- Сега разбирам защо сред частните студенти само единици се явяват на изпита с трапа с колчетата... глупаво е да си дете на свръхбогати мама и татко и да те върнат надупчен.
Обаче този Велиан се е натискал да присъства на лекциите и на самото изпитание. Преподавателят се е дърпал, но някой го е убедил да се съгласи... Някой, който умее да убеждава...
- Картов? – попита Хорпах.
- Поне онзи вече починал преподавател е смятал него за ... ъъ, намерил си е любимата котка обезглавена – и то когато вече се е бил завил с одеялото, за да спи... А и след изпитанието с устойчивотта срещу Гласа Велиан е проявявал всички признаци на благодарност към Картов. Благодарността май се е изразявала главно в пари – според същия преподавател в стаята на Картов скоро след това са се появили нови, хубави вещи и дрехи.
Чутото накара Хорпах да се замисли. Дори стана и отиде до прозореца... Погледът му се зарея над покривите на сградите, напечени от следобедното слънце. Замисли се сериозно. “ Джоррам – Принц Ти`сейн.... Врагове, които имат общи врагове ... и всеки на всеки се усмихва.... Картов – Велиан ... убиец и тих дипломат, своенрав свещенник и лорд, способен да купи доброто и злото... Колко ще ми липсва тази игра, когато предам щафетата на Саймън.”
Ко`сейн, ( второстепенен герой ) - сега, 10 септември 1414 г. Някъде между Даная и Тиен`хара.
Хорпах Джоунс, Саймън Метц ( второстепенни герои ) сега, 10 септември 1414 г. - в Бодар, в Храма на Халид.
Сега не му се полагаха подопечни – беше му възложено да свърши тази работа лично. Което всъщност означаваше, че му е последна задача. “ Само че в моя занаят никога няма такова нещо като последна задача. Когато загубиш анонимността си пред външния свят....тогава? ... дано намерят за какво за ме използват! .... Странното е, че за толкова години не успях да разбера за кого всъщност работя.... “ Мислите на Ко`сеак – невзрачния силует на масата до вратата - бяха прекъснати от влизането на очакваната личност в кръчмата “ Гърбавия катър ”– всъщност единствената пивница в радиус от двайсетина километра.
Вътрешно се усмихна, доволен от добре работещия си вътрешен усет за поведението на жертвата. Интуитивното пресмятане на разстояния, привички и слабости на наблюдаваната личност бяха всичко от което се нуждае един наемен убиец или шпионин. Така че той стана от мястото си и се приближи до новодошлия, спирайки на безопасно разстояние от него и двамцата, които някак случайно и небрежно заставаха между работодателя си и заварените на мястото местни къркачи и отрепки.
... Не че, господин Винс Дорон имаше нужда от спътници, които да го охраняват. Онова, което му бяха дали като данни за пирата го караше да осъзнава, че последния е крайно смъртоносно и непредвидимо създание. Ко`сеак реши, че си заслужава приветливо се усмихне. Разчиташе на факта, че на по- принцип безизразното му лице една рядка усмивка стои почти.... искренно:
- Господин Дорон?
- Същия! - отвърна младият човек с глас небрежен и пълен с добре шлифовано, самоконтролиращо се насилие. Ко`сеак, който си беше имал работа със всякакви хора, настръхна отвътре заради тембрите и намеците в този глас. “ Този човек е невероятно опасен. ” Реши, че може да пробва с един лек поклон от раменете – по- скоро деликатно намекване за уважение и респект, отколкото явно подмазване:
- Боя се, че е във взаимен интерес да отнема пет минути от времето ви, господине!
- Кой те праща? – младият човек се облегна странично на кръчмарския тезгях, насочвайки към възрастния, плешив шишко цялата мощ на мрачния си поглед. Ко`сеак пое дъх... може би за последно....:
- Някой, който знае колко добре сте се спавили в Арсис... и иска да продължи да се възхищава на действията ви...
“ Това е! “. Помисли си той. “ Ако преживея за следващото вдишване, може и да успея да си изпълня задачата ”. Вътрешно се стегна за очакваната развръзка, но реакцията на събеседника му го изненада. Винс Дорон се засмя - вместо да се начумери и да преглътне раздразнението или просто да кимне на главорезите си – вместо това той се разсмя. Тихичко и мрачно, но се разсмя:
- Непознато, човече... върнете се при онзи, който ви е пратил и му кажете, че с роби, слуги и кучета не преговарям. И въобще усилието да предизвикваш възхищение е толкова изморително.... не мислиш ли ?...
- Усилието е огромно, когато трябва да надминаващ собствените си дела. Само боговете могат да възнаградят подобаващо толкова мащабно дело, .... но и моят господар се е погрижил да получите заслужена награда.
- Чухте ли, момчета – рече зловещо усмихнат Дюрон, без да е ясно към кого точно се обръща. Може би към двамата, които се правеха, че не са с него – някой ще ме награди заради унищожението на Арсис ... а аз си мислех, че съм познал злото из основи! – Той се усмихна хищтно на Ко`сеак и с небрежен жест го покани да се приближи:
- И каква е наградата? Кинжал в ребрата, стрела в гърлото? – очите му на врял и кипял войн незабелязано оглеждаха прозорците, вратите и стълбището за втория етаж, за към стаите за гостите и “ цветята ”. Възрастният мъж тихо прошепна:
- Пълните картографски планове и чертежи на няколко съвсем слаби укрепления, намиращи се на Лунните острови.
- И какво е това нещо, което хем е слабо пазено, хем е достатъчно ценно, за да си протегна ръката да го взема.
- Цяла армия майстори корабостроители, господин Дорон. Цяла армия от първокласни дърводелци, въжари, шивачи на платна, ковачи, инжинери и прочие. Разбира се, морските капитани им дават заплати, но когато.... ги отведете... на изток.... въпроса с трудовите надници ще отпаде от самосебе си.
- На изток? – направи се на учуден Винс Дорон – защо ще ги водя на изток?
- Това го знаете само вие и моят работодател ... не ме гледайте така.... щях да спомена името му, ако го знаех.
- Не знаеш за кого всъщност работиш? – учуди се пирата.
- Не бих ви лъгал ей така.... това би могло да ми донесе океан от внезапна, но безкрайно продължителна болка. В отговор Дорон надигна чашата си и отпи. После го погледна с тежък, ужасяващ поглед... Ко`сеак за пръв път и може би за последен път в дългата си кариера на шпионин преглътна с видимо подскачане на гърлената ябълка. Усети, че устата му внезапно пресъхва – но с върховно усилие на волята издържа погледа на младия си събеседник. Онзи кимна:
- Добре! Така да е... ще праема разговор теб, въпреки че не знам кой те праща. Да седнем някъде – той направи някакъв жест на хората си и те с леко поклащаща се и заплашителна походка се запътиха към най- тъмната и неугледна, забутана в най – мрачния ъгъл масичка. Винс и Ко`сеак ги последваха и стигнаха точно когато онези изръчкаха пиянадетата по масата да си ометат парцалите на бегом. Седнаха и пратеника с бавни, внимателни движения разкопча куртката си. Беше с гръб към останалата кръчма и никой освен другите трима на масата не видя как измъкна две широки парчета чисто бяла коприна. При нейната поява Дорон присви одобрително очи – коприната не шумолеше, не се забелязваше при претърсване на тялото с опипване. Можеше безкрайно да се мачка и нищо да не стане с изображенията.
Изображения на двата Лунни острова – всяко голямо поне метър на метър, с подробно нанесени изобарни линий, височина на стените на гарнизоните, къде какъв вид обсаден стреломет или катапулт има. Всички възможни силни и слаби точки и подстъпи.... плюс брой на войниците и разписание на смените на караулите по стените. Ко`сеак се обади:
- Всъщност не е нужно да атакувате тези малки укрепления. И без това не може да ги задържите при ответния удар от страна на Херцогството, Даная и морските капитани. Но може просто да влезете в пристанището ... ето тук и тук и тук ... и да подложите на грабеж и огън самите корабостроителници. Разбира се, да си вземете и вашите майстори корабостроители. Ако глупаците от гарнизончетата излязат на помощ на цивилните – ще си платят за глупостта.... но каквото и да стане вие ще бъдете там, ще си вземете своето и ще сте си тръгнал преди някой да успее да реагира.
- Защо охраната е слаба? – наостри се подозрително Дорон – не е ли твърде подозрително.
- Слаба е според вашите стандарти, господине. Тук, на запад, още не сме свикнали пиратите да действат с цели армади и масирани десанти, способни да смажат цял град. Пък и бившия херцог в момента не разполага с реална бойна сила, за да отделя подразделеня за Лунните острови.
Винс цъкна с език:
- Твоят годсподар знае твърде много неща, господин Никой... твърде много? А казал ли ти е, защо морските капитани са се навили да платят на тази армия корабостроители?
- Строят осем кораба, клас Левиатан, господин Пират. Чутото накара Винс почти звучно да изругае. Левиатаните си бяха търговски кораби – твърде бавни и неповратливи, за да бъдат използвани от военните или пиратите. Представляха огромни туловища, които побираха четири, до шест пъти повече стоки от обикновената търговска гемия, само че се движеха поне два пъти и половина по- бавно от последната като тип... За Винс лошото беше, че корабите от клас Левиатан са толкова големи, че на борда им може най- нечаквано да срещнеш една, две роти тежка пехота. Правиш абордаж, стиковаш с куки твоя мъничък, бърз кораб към това огромно корито, покатерваш се по такелажа на неговата палуба.... и те размазват.
Едно е да смачкаш шепа обикновени моряци, друго е да се изправиш срещу дванайсет дузини дисциплинирани професионалисти, въоръжени с тежко сухопътно снаряжение: брони, щитове, копия и онези гадни, пехотински мечове с къс, клиновиден ефес.... и хвърлячи на дротици.
- .... Сам разбирате, господин Дорон, че тези кораби трябва да бъдат унищожени още на стапелите си. По възможност заедно със самите работилници. Пиратът даде да се разбере, че принципно е съгласен:
- Дадохте ме сериозна тема за размисъл, гоподин Никой. Може да кажете на своя господар, че ме накара сериозно да се замисля... От една страна са левиатаните, от друга страна са всички тези работници, които само чакат да ги хвана за ръчичката и да ги заведа .... как го казахте – “ Някъде на изток ”.
- ... На едно място с хубав залив – допълни Ко`сеак, предизвиквайки тънката, смъртоносна усмивка по обветреното, сурово лице на събеседника си:
- Кажете на когото трябва, че ще взема със себе си плановете и чертежите на тези две гарнизончета. Може би в най- скоро Лунните острови ще бъдат поразтърсени малко... Може би! ... Но когато взема решение, ще го разбере цялото крайбрежие на континента.
***************************
“ В младите има някаква особена тайна -някаква особена вяра в съдбата, която с годините се износва. “ - Ето това си помисли началникът на канцеларията на първосвещенник Джоррам. Мисълта му мина, когато набюдаваше влизането на бъдещия си заместник. Сам си го беше избрал - след обстоен и внимателен преглед на всички възможни кандитатури - подадени и неподадени.
Възхдъхна - чувстваше се толкова бодър и жизнен... нима бе невъзможно лечителите и магьосниците-церители да бъркат. Неизличима болест - до два месеца... господин Хорпах Джоунс.... най- много до два месеца...
Погледна през прозореца, към ширналия се под него град и желанието за живот го преряза през гърдите като невидим, жесток меч. Беше свикнал с работата си, владееше я и ... " И какво... ще ми липсва, когато умра? " Разсеяно се взря в документите на бюрото си. Всеки ден през него минаваха стотици папки, съдържащи тайни, прогнози, досиета, повече или по- малко подредена информация. Повечето неща спираше или пропускаше " нагоре " само с един поглед за преценка. Знаеше кое е важно и кое не. Най- малкото като началник на канцеларията на Джоррам имаше достъп до много тайни, и то в текущо време. Въпросът беше дали е направил правилният избор с младока пред него. Обърна се към влезлия, впивайки очи в леко неуверената му стойка, в ръцете, чудещи се къде да се дянат. “ И аз се чувствах точно така преди цели четеридесет години. Помня как гърлото ми пресъхна, когато влязох за пръв път в тази стая и изведнъж разбрах какво ще работя... В името на Халид – четеридесет години. Кога минаха? ”.
- Господин Хорпах Джоунс? – попита с леко колебание младежът.
- Същия! А вие сте Саймън Метц – Хорпах го подложи на първия личен, важаш само между тях тест:
- Дипломата ви не е блестяща, млади човече. Удивително ниски оценки за човек, който никога не е пропускал занятия и винаги може да бъде намерен в библиотеката?? ... да не би да четете твърде бавно, младежо? Моите колеги, които се занимават с преподаване, не са особено очаровани от вас. Казаха, че с големи усилия запомняте дори най- простите дефиниций. Защо така?
- Защото ...
- Да ?
- Защото те могат да бъдат помнени и по смисъл, господин Джоунс. А, ако се стигне до спор, може да се направи проверка – младежът изглеждаше готов да отстоява мнението си и това се хареса на Хорпах. Реши обаче външно да не го показва. Още не! Изхъмка:
- Как си представяте този момент с проверката по време на теологичен или правен диспут. Това би означавало да спрете диалога и да почнете да прелиствате в десетки, понякога стотици дебели томове. Просто не може да стане. В отговор младият Метц се изопна:
- Не всичко е диспут, господине. Понкога има повече полза, ако видиш поставеня въпрос като гатанка... или чертеж по геометрия.... Щом сме тук и разговаряме за това, значи сте ми разгледали писмените работи и годишните проекти.
- И в такъв случай какъв е твоят извод от сегашната ситуация, тази между нас в момента ?
- Ще ми предложите някаква работа, сър.
Хорпах за втори път се усмихна вътрешно. Момъкът наистина умееше да разсъждава. Можеше и да стане нещо от него – но беше още твърде рано да му казва колко високо в йерархията на халидовата администрация може да се озове. Все пак не се сдържа:
- Добре, да приемем хипотетично... че си търся мой заместник. Защо да не избера някой от преките ми подчинени ? Очите на младежа се разшириха в първия миг от изумление и изненада, но мигновенно огъня в тях бе прикрит. Можеше да се види как прехапва език, съсредотачайки ума си, преди да проговори:
- Мисля, че преките ви подчинени.... стават за точно определена работа.... за каквото сте им възложили... Убеден съм, че сте се погрижили да не могат да ви заменят. Никой от тях! Си...си... сигурен съм в това, макар че никога не съм ги виждал. Всъщност и вас виждам за пръв път.
- Отличен отговор, млади Метц. Нека видим какво ще ми кажете за това писмо.
Хорпах бутна към него правоъгълен лист тънка и глатка оризова хартия, покрита с някакво лъскаво, приятно миришещо покритие. Саймън прочете бавно съдържавието, после учудено погледна към по- възрастният мъж:
- Датата, отбелязана вътре в писмото, е от шести септеври! Но тава е абсурдно. Невъзможно е да пристигне за четири дни от Ерисея до Бодар. Няма начин!
- А това, че е именно от новостроящата се столица на онзи Ти`сейн. Човекът, срещу когото магистратите получиха помощ от наша страна – в своя един единствен опит да го смажат с военна сила.
- Не знаех за това – но щом ми го казвате, значи има значение... Макар че това писмо е от частно лице... Някоя си лейди Лариса Селтис Крисчрън. Тя просто моли за присъствието на един наш свешенник, който да я въведе в светите догми на учението ни. Пише, че била стара и неуверена за очакващото я в Отвъдното. Обещава да построи приют, малък храм и параклис и тн. и тн... Обичайните неща... все едно чувам баба си, която на младини не е била, ъъъ .... особено вярваща.... така разпрявяха по- дъртите съседи де. Той се подхилна и Хорпах усети, че ъгълчетата на неговите устни също се повдигат в иронична усмивка. И тогава следващия прочетен ред накара младежа пред него да се смръщи:
- Това е странно.... споменава името на конкретен свещенник.... Някой си Мискини Картов. Хм, ако ме пуснете във вашия архив, то бих могъл да разбера какъв й е на тази старица този свещенник. Ще ми разпишете ли пропуск за етажите ... над вашия кабинет.
- Ще ти разпиша постоянен... но за Картов няма да намериш нищо в архива. Абсолютно нищичко – рече бавно и натъртено Хорпах и Саймън кимна разбиращо. След това попита:
- Колко време имам да се занимавам с това писмо... доста е странно...
- Странно е, но всеки ден ще те чакат поне още сто такива нещица. За това трябва да решиш дали да отделиш време на тази загадка или да я пуснеш в кошчето- Старецът наблюдаваше как лицето на младежа се сгърчва от усилието и чувството за отговорност. Накрая той изглежда взе решение – твърдо, сигурно решение:
- Тази дама е написала дата вътре в писмото, дата на изпращането ... и после някой много се е постарал да изпрати това писмо с невъзможна скорост до нас. Убеден съм, че е използана по- добра пощенска система от нашата.
- Никой няма по – добра система за съобщения от нас – укори го Хорпах. Ние имаме гълъбарници. Но дори и гълъб ще се затрудни да измине това разстояние толкова бързо. Странно нали.
- Значи са използвали нещо още по- добро, нещо наистина бързо. Което вече говори за намек. Имаме писмо от частно лице, доставено чрез използането на сила, с каквато разполагат само могъщи организации... и самите държави, естествено- Саймън погледна Хорпах, очаквайки оценката му. Тя не закъсня:
- Опичай си акъла, момче. Давам ти пропуск за етажите над кабинета ми, плюс половин час. Тичай да разбереш кой стои зад тази Лейди Лариса Крисчрън.
Младежът се върна след двадесет минути. Седна запъхтян на стола пред Хорпах и извади бележките си:
- Значи, сър, тази дама не е чак толкова стара. И по моминско име е лейди Лариса Селтис Велиан. Единствен жив сродник – нейният племенник, настоящият градоначалник на строящата се столица на Тиен`хара - лорд Айвън Горг Велиан. Казват, че доверието между него и онзи принц било на ниво... И.. сър... един от архиварите ми подшушна, че при нападението над онази крепост .... сред защитниците е имало и жрици на Умбра... Те май са останали по-продължително време из крепостта и дори..... ъъ, някой слуги са видели странни работи сър....от определено естество, леко клюкарско...всъщност... какво ли не им се привижда на тези леняи...
- Тоест? – попита Хорпах, макар че за него всичко вече беше ясно. Саймън си позволи лекичко да се намръщи:
- Онзи принц отваря вратата на своя дом за жриците на Умбра. После някаква мила дама на средна възраст кани наш свещенник, за който никъде няма никакви данни... само дипломата ??.... обаче тази дама се оказва леля на доверено лице на същия владетел, поканил вечните ни съперници. Само че жриците са ги поканили официално, а нас тихомълком.
- Докато разбойниците се карат за плячката, собственика се измъква с имуществото си – рече подсмивайки се Хорпах и добави – забележи обаче, че този принц и неговия лорд не разчитат на пряка конфронтация между нас и жриците. Въпросният Картов ще бъде там инкогнито. А всъщност Мискини .... той ... той е от хората, които умеят да решават проблемите .... по изключително бърз начин. От време на време ще попадаш на следи от неговото придвижване.... насам натам из континента..... ще имаш за цел да препращаш тези свидетелсва и документи лично на Първосвещенника – без никакви копия за моя ... и бъдещ твой архив. Ясен ли съм?
- Да, сър!
- Хубаво тогава, напиши едно обяснение към писмото, дай да се подпиша и го пращаме на Джоррам да вземе окончателно решение. Все пак той е шефът..... а, да, Саймън – ако нямаш лошия навик да мислиш на глас, може да работиш в кабинета ми. Ето там на страничната масичка – малко си височък, ще гледам за утре да ти осугуря по висока. Заемай се с първата си резоюция.
Младият Метц обаче имаше да каже още нещо:
- Заинтересувах се от втората странност – че се споменава името на конкретен свещенник и то при условие, че става въпрос за толкова потайна личност като господин Картов. Запитах се откъде може тази Крисчрън или Велиан да го познават.
- Много добре, Саймън, какво откри?
- Този Велиан го има в архива на частните студенти. Тези, дето идват заради парите на мама и татко и всъщност никога не стават свещенници... Винаги съм ги съжалявал – занятията им са отделно, общежитията им са отделно.... втора ръка ученици. Лицето на Метц изрази едновременно презрение и съжаление. Хорпах въздъхна, осъзнавайки, че стоящият пред него все пак е един млад човек, уязвим на съзнателно пропагандирани и насаждани заблуди. Налагаше се да разбие тази още сега.
- Истината е, че частните студенти учат почти всичко, което и вие. Но на самите изпити минават по- леко, много по леко! Всъщност може да се каже, че хлапаците четат толкова, колкото им се чете... но ти трябва да си наясно, че хората са способни на изключителни странности – например да учат без върху тях да тегне мисълта за комисия, съставена от стария Реймън, “Звяра “ и “ Малката секира “ .... по теология.... помните ли го този изпит, Саймън Метц ?
- Твърде добре- Малката секира ме скъса два поредни пъти !
- Е, той дъртия Ричард си е такъв ... колко студенти са проплакали от него... но да се върнем на въпроса. Частните студенти са отделно, за да не ви дразнят заради привилегиите си – лесни изпити, лесен режим, липса на наказания – на истински наказания – ако внесат в стаите си алкохол, еретическа литература или .... момичета..... Хорпах наблюдаваше как очите на младежа се разширявят. След миг той проумя и кимна на стария си събеседник:
- Всъщност защо не .... те не идват за да станат свещенници, а за да получат образование.
- Всъщност повечето си тръгват и без реални знания.... но между временно сме им набили в кратуните колко е велик Халид и каква опора са неговите умни и образовани свещенници, как халидовата църква може да се справи с всеки възникнал проблем – епидемия, глад, война, жрици ....
- Разбирам – поклати глава Саймън, обаче този Велиан явно е четял и то доста... прегледах му някой годишни проекти. Виждам един особен ум. Много особен и силен ум. Не бих искал да играя шах срещу него – младежът спря за момент, сякаш обмисляше дали е важно това, което се кани да сподели:
- Сега разбирам защо сред частните студенти само единици се явяват на изпита с трапа с колчетата... глупаво е да си дете на свръхбогати мама и татко и да те върнат надупчен.
Обаче този Велиан се е натискал да присъства на лекциите и на самото изпитание. Преподавателят се е дърпал, но някой го е убедил да се съгласи... Някой, който умее да убеждава...
- Картов? – попита Хорпах.
- Поне онзи вече починал преподавател е смятал него за ... ъъ, намерил си е любимата котка обезглавена – и то когато вече се е бил завил с одеялото, за да спи... А и след изпитанието с устойчивотта срещу Гласа Велиан е проявявал всички признаци на благодарност към Картов. Благодарността май се е изразявала главно в пари – според същия преподавател в стаята на Картов скоро след това са се появили нови, хубави вещи и дрехи.
Чутото накара Хорпах да се замисли. Дори стана и отиде до прозореца... Погледът му се зарея над покривите на сградите, напечени от следобедното слънце. Замисли се сериозно. “ Джоррам – Принц Ти`сейн.... Врагове, които имат общи врагове ... и всеки на всеки се усмихва.... Картов – Велиан ... убиец и тих дипломат, своенрав свещенник и лорд, способен да купи доброто и злото... Колко ще ми липсва тази игра, когато предам щафетата на Саймън.”
Ко`сейн, ( второстепенен герой ) - сега, 10 септември 1414 г. Някъде между Даная и Тиен`хара.
Хорпах Джоунс, Саймън Метц ( второстепенни герои ) сега, 10 септември 1414 г. - в Бодар, в Храма на Халид.
Генерал Брет почти не затвори очи тази нощ. Разкъсваха го безброй емоции и различни въпроси, които дори сам не можеше да определи. Но всички бяха свързани с нея. Защо не му бе казала, че ще заминава? Наистина ли имаше семейство, както послушничката каза.. Защо го криеше? Нима и тя имаше някакви тайни планове и скрити цели подобно умбрийките.. Колко бе глупав да се върже така лесно на закачливия и поглед и онази целувка.. Какво още криеше? А и реакцията й след погребението.. Kараше го да се чувства някакси виновен за острите думи, които й каза тогава. Дали не беше сгрешил?
Беше се приближила към него след церемонията, а той се беше постарал да скрие гнева си и обидата, която чувстваше, зад маска на хладна любезност.
- Генерале.. - той се спря и й кимна официално.
- Госпожо Далин. - тя не изглеждаше изненадана, че я нарича така и даже се усмихна.
- Изглежда погребенията настройват хората в страната ви към официалности. Исках да поговорим, ако е възможно.. - тя хвърли красноречив поглед наоколо към разотиващите се присъстващи. Гневът на Брет отново припламна и той отвърна студено и тихо.
- Не мисля, че е редно, госпожо, да се държа фамилиарно с една задомена жена. Семейството ви несъмнено мисли за вас и се очаква и вие да мислите за него. А изглежда по време на престоя си в Тиен'хара го забравихте.
Арабелa го изгледа мълчаливо, след което му кимна и се упъти към покоите си сигурно. Сега като премисляше сцената за стотен път, все повече започваше да се чуди дали не е прекалил. Но тя трябваше да му каже!
Призори се отказа от опити да заспи и се подготви за сутрешната тренировка. Когато излезе на двора по навик хвърли поглед към бойниците, но нея я нямаше.
- Добро утро, генерале. - гласът й откъм лявото му рамо го стресна, но Арабела не показа да го е забелязала и продължи - Бих ви помолила да ми върнете оръжията, които ви предадох на влизане в крепостта.
- Разбира се, нали си заминавате, няма проблем. - той скръцна със зъби.
- Виждате ли, генерале, очевидно съм ви обидила по някакъв начин, за да се постараете толкова много да ме засегнете вчера. И тъй като не обичам да оставям недовършена работа зад гърба си, мисля да приключа с този въпрос още сега.
- Да приключите?
- В Силосия има обичай ако двама души имат някакви разногласия или са си разменили обиди, проблемите да се решават с оръжие.. Чувала съм, че и тук на запад имате подобен обичай, който наричате..
- .. дуел? Предлагате ми да се дуелираме?
- Понякога наранената чест или самолюбие може да бъде излекувана само с кръв. А и ще бъде добър показен урок за подчинените ви какво могат да очакват от бойците от изтока.. Ако се наложи да се бият срещу такива. - тя кимна към двора зад гърба на Брет и той се извърна за да види вече събиращите се за сутрешната тренировка мъже. - Разбира се ще трябва да наложим някои ограничения.. Тъй като се съмнявам Принца да одобри убийството или осакатяването ви, а и все още не съм успяла да изпълня заръката на Дъщерята на Силосия и за целта ми трябват всички крайници.. Ще се споразумеем, как го казахте.. дуела да бъде до първа кръв. Като по възможност тя да не е от гърлото..
Арабела скръсти ръце под изумения поглед на тиенхареца.
- Въпреки че обидата, която ми нанесохте би искала доста кръв в Силосия, аз се съгласявам да я забравя дори при малко. Какво решавате вие, генерале? Честта ви желае ли по-сериозна жертва?
Надали сутринта можеше да поднесе повече изненади на генерала. Той махна на един от войниците да се приближи и кимна на Арабела.
- Показен дуел значи.. - той се обърна към приближилия се войник - Калум, би ли отскочил до оръжейната да донесеш двойка кинжали и оръжията на силосийската пратеничка.. - Арабела го прекъсна.
- Двойка кинжали? Не се ли биете обикновенно с меч?
- Обикновено да, но нали дуела ще е показен, мисля, че мога да си позволя малко ефектност за сметка на .. удобство. - Пъстрите й очи като че ли се усмихнаха, но лицето й остана сериозно.
- Така да бъде! Войниче, би ли помолил оръжейника ви да даде още една сабя към тази, която е в моите вещи. Ако може да намери и някоя, която си прилича с моята ще е още по-добре.
Войника изчака кимването на Брет и се затича към оръжейната, подвиквайки няколко думи на групата бойци, които вече хвърляха любопитни погледи към двамата.
- Двойка саби?
- При положение, че вие няма да се биете с обичайното си оръжие, не виждам защо аз трябва да съм с предимство.
Те се приближиха към строените войници.
- Добро утро.. - Кимна им Брет, а Арабела остана няколко крачки зад него. - Тази сутрин ще имаме малко необичайна тренировка. Госпожа Далин се съгласи да ви покаже непознатия за нас начин за водене на бой, който практикуват в Силосия. За целта ще направим показен дуел.
Той загърби войниците и въодушевените им възгласи и се приближи към Арабела, която претегляше оръжията, донесени от Камул. Брет пое от него двата кинжала и му скръцна да се връща при останалите. След няколко минути запознанство с новото си оръжие тя му кимна.
- Само за минутка - с няколко бързи движения прибра сплетената си коса прибрана стегнато под кърпата си. Протегна се и вдигна отново сабите с ловко движение. - Готова съм.
- Двойка саби? Що за избор?
- Сабята е често използвано оръжие в Силосия, а боя с две се води за един от традиционните спортове в източната й част. - Тя завъртя бързо сабите около тялото и главата си и сякаш за един миг те образуваха щит около нея, после спря. - Един от съпрузите ми е майстор на боя с тях.
Брет стисна зъби. Тя зачака и след миг той се стрелна напред. Кратък сблъсък на остриета и с ловко извъртане и приплъзване Брет излезе извън обхвата й. Тя му се поклони с леки и почти танцувални стъпки се приближи към него, въртейки този път по-бавно оръжията около китките си, ускорявайки по пътя си. Тиенхарецът отстъпи крачка назад, отклони първата й атака и блокира с гарда втората. За миг му се стори, че се усмихна, а след това се дръпна бързо и зачака контраатаката му, а тя не се забави много. При всяка размяна на атаки наблюдателите наоколо затаяваха дъх, а след това разменяха мнения шепнейки. Единственото, което се чуваше бе свистенето на остриетата, скърцането на ботушите им по пясъка и сблъсъка на метал с метал при всеки нов блок. При поредната атака Брет допусна грешка и една тънка червена рязка обагри гърдите му. Той се спря за миг, както и тя.
- Още не сме приключили, генерале. - каза тя тихо, за да не я чуе публиката.
- Нали беше до първа кръв?
- До първа и на двамата. А вие като че ли ме щадите, генерале. Не ви разбирам. Ако сте обиден, сега е момента. Не ви давам друга възможност.
- Да приключваме тогава.
Тя се завъртя и металния отблясък на сабите й отново затанцува около нея. Брет стоя загледан в този необичаен щит и се зачуди как да го пробие. Очевидно идеята с близкия бой не беше толкова добра. Той отстъпи бързо една крачка назад и подхвърли кинжала в ръката си, хващайки го за острието. Един проблясък над дясното й рамо, изчака втори и замахна. Наблюдаващите ахнаха, а Арабела се завъртя увлечена от силата на кинжала и спря танца си. Брет се приближи бавно до нея, а тя изпусна сабите и изтегли бавно заседналия в кожения й елек кинжал и му го подаде.
- Добро решение за преминаване през защитата.. - гласът й без висок и ясен и притихналите войници избухнаха в овации. - Надявам се, че урока е бил достатъчен.
Последните й думи бяха по-тихи, а след като се усмихна на войниците се оттегли бързо в крепостта. Брет бързо прибра кинжала и посочи на едно от момчетата да вдигне и прибере и нейните оръжия, а след това с привидно равнодушен тон им разпредели задачите и ги разпусна, а после се зае със своите. Но през целия ден си мислеше, че трябваше да я последва тогава в крепостта. Тогава, когато му даде кинжала с окървавени краища. Силосите бяха прави. Кръвта измива всяка обида. Сега се чувстваше глупаво, че бе реагирал толкова пресилено, но вече беше твърде късно..
***
Юла слизаше бързо по стълбите и нервно мачкаше с ръка края на полата си. Едва бе изчакала Черис да стане и да я изпрати отново в библиотеката за да се измъкне от стаята. Още не й бе казала за Цион и цяла нощ бе премисляла как да си върне книгата обратно. Най-накрая реши да действа директно и се озова пред вратата на покоите на силосийката, ала нея я нямаше и разбира се стаята й беше заключена. Замисли се пред вратата дали да не се опита да убеди някой от прислугата да й отключи стаята, когато в дъното на коридора се появи самата пратеничка. Юла се скри в сенките надолу по коридора, а приближаващата се жена изглежда не я забеляза - свали кърпата от главата си и като че ли я пъхна в пазвата си, след което се спря пред вратата, но вместо да я отключи се спря и ослуша. Май нямаше смисъл да се крие.
- Я виж ти.. За какво си дошла? - гласа на Арабела съдържаше една стоманена нотка, която дори изнервената Юла успя да долови. Това я ядоса и й даде малко по-голяма увереност.
- Дойдох за книгата си. Върни ми я.
- Книгата ти?
- Тази, която оставих вчера в коридора.
- Изгубила си книгата си, колко жалко. За съжаление това въобще не ме вълнува.
Юла стисна юмруци и кокалчетата й побеляха.
- ДАЙ МИ КНИГАТА! - Арабела се изпъна и я прониза с пъстрите си очи. За миг Юла реши, че не е уцелила интонацията и силата, ала отговора на високата жена я успокои.
- Не мога. Не е в мен.
- В КОЙ Е?
- Може слугите да са я прибрали.
Послушницата я изгледа преценяващо, а после бавно се плъзна покрай нея и се затича по коридора. Ако не беше в нея и са я взели слугите, сигурно са я занесли в библиотеката. И точно там мислеше да я потърси..
Докато гледаше как послушницата се отдалечава Арабела се усмихна по нейния си хищен начин. Намести кърпата, която бе сложила да покрива раната от кинжала и се прибра в стаята си. Закуската щеше да пристигне скоро, а и трябваше да си стегне багажа. Зае се с промиването на раната. Оказа се най-вече отдраскване и след като беше почистена бързо се успокои. Вътрешно обаче Арабела не беше спокойна. Чудеше се дали Брет е разбрал смисъла на двубоя - за един силосец това не би бил никакъв проблем, но западните мъже изглежда мислеха по съвсем различен начин. Тя обаче нямаше намерение да насилва повече нещата - предизвикателството беше хвърлено и прието и сега бе ред на Брет да направи следващата стъпка. Поръча на прислужничката със закуската да й подготвят гореща вода за банята и най-накрая се зае с опаковането на багажа - парите, дрехите, нещата за из път.. Постепенно стигна до книгата, която вчера бе захвърлила небрежно сред вещите си и я отвори заинтригувана. Какво толкова важно може да има в нея, че да принуди пребледнялата от страх послушничка да се изправи пред нея лице в лице, само и само да си я върне.
Заглавната страница липсваше откъсната, а вместо страница за начало имаше красива миниатюра с градина и пиедестал, от който бликаше дъга. Личеше си, че книгата е стара, но добре съхранена. Миниатюрите не бяха загубили още свежестта на цветовете си и златото по ръбовете си.
”Поруган бе храма на реда
и се разпиляха даровете Халидови.
Настъпиха дни на хаос и мрак,
заспаха гигантите древни..”
Арабела отгърна нататък и се зачете. Сутринта и обяда минаха неусетно. Подноса със закуската стоеше още недокоснат когато на вратата почука прислугата с водата за банята. Тя им благодари и заключи подире им, а мислите й неусетно се бяха преместили от Брет на написаното в сборника. Небрежно си свали дрехите и отбеляза мислено в огледалото, че знаците по гърба й вече почти са стигнали основата на кръста. Излегна се във ваната и продължи да чете, докато топлата вода не отпусна мускулите й и не започна да се унася. Положи книгата върху една от кърпите положени встрани и притвори очи. Историята й бе позната, макар че имаше чувството, че пропуска нещо основно. Неусетно, размишлявайки върху този факт, се отпусна и задряма.
Слънчевите лъчи отдавна не огряваха вече стените на крепостта, когато Арабела се сепна и събуди в изстиналата вана. От стаята й се чуваше шум, а тя бе заключила вратата. Стана от ваната, но шумът от водата очевидно бе достатъчен за да стресне човека влязъл вътре. Тя видя разпръснатия си багаж и се наметна с копринения халат в движение, хуквайки покрай измъкващия се човек. Мерна фигура в рокля да се измъква в края на коридора и се затича след нея. Мокрите й стъпала я подведоха на няколко пъти, но тя успя да свие точно за да види как полите на жената изчезват нагоре по стълбището. Последва я бързо и зад няколко завоя, но в крайна сметка я изгуби. Постоя за няколко минути заслушана в тишината обзела крепостта, а след това се върна бавно към стаята си. Коридорите бяха пусти и крепостта спеше непробудно.
***
Брет се разхождаше бавно из градините на имението и гледаше отнесено чашата си с вино. Балът вече нямаше нужда от него, а главата му беше достатъчно размътена за да смотолеви някакво извинение на Ти'сейн и да се измъкне в градината, далеч от шумотевицата и светлините. Колкото и да бе пиян не можеше да спре да мисли за нея. Даже май беше по-зле. По време на целия бал, докато си разменяше любезности с гостите и правеше комплименти на дамите, си мислеше за нея. Колко по-различна бе тя от всички наоколо и как не се вписваше в неговия свят, неговата култура. Коя от тези жени би предизвикала човека, който я обиди, на двубой? Някои биха се опитали да го убият, но не и по този директен начин. Отрова, интриги, възползване от слабостта на един за да отмъстиш на друг - това бе женския подход. Но не и Арабела.
Той сви по обратния път водещ към конюшните. След сутрешната им среща не я бе видял отново, но бе разбрал от ратаите, че е поръчала коня й да бъде готов за заминаване още сутринта. Дали той бе виновен за бързото й заминаване или причината беше друга? Дали щеше да се върне? Така и не успя да я попита.. Кимна на стражевите край входа на имението и махна на единя от конярите. Може би беше виното или студения въздух тези, които му помогнаха да осъзнае, че не иска да я изпусне току така. Не и без да се е сбогувал, без да я е попитал.. Яхна бързо коня, който му доведоха и го пришпори към крепостта, а от небето заваля ситен дъждец, който намокри страните му и го успокои.
Пристигна в крепостта може би малко преди полунощ. Трудно му бе да прецени, всяка минута от пътя му се бе сторила цяла вечност. Остави коня под навеса и се затича през двора към покоите на Арабела. Мислено си бе представял тази сцена стотици пъти през последния час, но все още не беше сигурен какво трябва да й каже, как ще реагира тя. Крепостта бе тиха и сякаш притаила дъх, точно като него. Сърцето му щеше да изскочи, а стомахът му се беше свил на топка, подобно на нервното усещане, което имаше преди битка. Най-накрая стигна до стаята й.
Брет тръгна да почука на вратата, но в момента, в който ръката му се докосна до повърхността на дървото вратата се отвори леко. "Не е заключена? Странно." Генерала влезе в тъмната стая, в която нахлуваше бледа светлина през самотен тесен процеп на пуснатите завеси.
- Арабела? - изведнъж започна да го гложди неприятното чувство, че нещо не е наред. Направи няколко крачки навътре в стаята, но никой не му отговори. Отвори вратата на банята, но там също беше тъмно и нямаше никой. Тръгна да се връща в спалнята, когато чу отчетливо заключване на резето и се смръзна на място. Стаята бе тъмна като в рог и дори светлината на звездата, която не можеше да бъде закрита от облаци, едва-едва навлизаше през тясната пролука на завесите. Брет понечи да извика по име Арабела, но в последния миг се отказа - различи висока фигура в роба или рокля, която нямаше как да е пратеничката, която не носеше такива дрехи. Кой можеше да бъде това?
Непознатия бе едва на няколко метра от генерала, който не смееше да диша от изненада. Направи няколко крачки към писалището и Брет чу звука от прелистване на хартия. Генерала се приближи към фигурата, която беше с гръб към него, готов за да се бие, когато тя изведнъж се приклекна и се завъртя, подсичайки го през краката. Падайки, Брет се извъртя и усети свистенето на хладно оръжие пред гърдите си. Размахвайки сляпо, лявата му ръка се оплете в дрехата на нападателя. Той я захвана здраво и придърпа рязко, замахвайки с дясната, свита в юмрук, за да го зашемети преди да е успял да замахне с оръжието отново. В мига, в който нечия ръка отклони юмрука му, той усети как острието на кинжала се допира до гърлото му с особена решителност.
Брет замръзна отново, осъзнал безизходицата на положението си. В този миг чу тихия шепот на непознатия.
- Кой те праща?
Генерала почти онемя разпознавайки в шепота гласа на Арабела. Мислите му запрепускаха бързо, опитвайки се да си обясни ситуацията. Сигурно бе излязла от стаята замалко и затова не бе заключила, а робата, с която бе облечена бе всъщност копринения халат за баня.. За миг осъзна иронията на положението си - да бъде убит заради недоразумение.
- Отговаряй! - кинжала се плъзна леко до кожата му и той усети как от порязаното място потича тънка струя кръв. Дали от движението на вятъра или нещо друго, но завесите за миг се разтвориха и светлината на звездата нахлу с всичка сила в стаята.
- Брет! - Арабела ахна от изненада и дръпна бързо кинжала към себе си, а генерала се отпусна с въздишка на пода с мускули, опънати до край от напрежението. Тя се вгледа за миг в окървавения край на ножа за хартия, който държеше и го захвърли към ъгъла на стаята, след което пропълзя върху Брет и се вгледа в лицето му. Той бе пуснал халата й и бе сложил лявата ръка върху очите си, която тя премести колебливо. Той стисна дланта й в своята, а тя се вгледа с пъстрите си очи в неговите разтревожено.
- Добре ли си?
Косата й се разпиля по раменете й, около лицето на генерала, като махагонова завеса и нежния й аромат сякаш изтри цялата случка от съзнанието му. Как можеше да й се сърди?
Съзнанието му започна да се опиянява от близкото й присъствие и от приятното усещане, което протичаше между двете им хванати една в друга длани. Той отпусна още свитата в юмрук десница и я постави на кръста й, сякаш бе най-естественото нещо на света. А може би и беше. Арабела сви лявата си ръка, на която се подпираше и се облегна на Брет. Зарови пръсти в косата му и завъртя главата му леко и се вгледа в мястото, на което, Брет си спомни, че го бе порязала. Тя наведе глава към неговата и той пое рязко дъх, когато усети как кадифения й език облиза раната на шията му. Усещането за допира им този път мина като светкавица през тялото му, карайки го да настръхне целия и да забрави за всичко останало. Вече бе започнал да опознава мрака, който пълзеше по тялото му всеки път когато я докоснеше, но новата емоция го изненада - изпълнена с опасност, риск и удоволствие, тя едновременно го омаломощяваше и изпълваше с енергия, която не можеше да удържи или подчини. Арабела надигна глава, отърка буза в неговата набола брада и го погледна с нейния зорък и насмешлив поглед. Миг на колебание и Брет впи усни в нейните. Мрака и светлината се завъртяха около преплетените им тела в сложна вихрушка, която те не забелязаха и от която не се интересуваха, времето сякаш се удължи, забави хода си и нощта стана безкрайна.
***
Лежаха прегърнати върху копринените завивки и ги огряваше бледа звездна светлина. Арабела се бе излегнала по корем до него и бе обгърнала с ръка кръста му, а той се бе облегнал странично на една ръка и с другата прокарваше пръсти по извивката на гърба й и изрисуваните там символи.
- Красиви са. Какво означават?
- Белязана съм за специална.
- От някой мъж? - ръката на Брет застина за миг, а лицето му се намуси. Арабела се засмя и с леко движение се изправи.
- Нима виждам гневни пламъчета в очите ти?
- Нима силоските мъже не ревнуват жените си?
- Сигурно някои ревнуват. Повечето не си губят времето за такива неща..
- А твоите съпрузи? Трябва ли да очаквам някой ден да ме посетят, за да искат възмездие? Досега не съм се занимавал с омъжени жени.. - той обви с ръце кръста й, преплете пръсти на гърба й и я придърпа към себе си.
- Моите съпрузи са ми наследство от сестринството с Джузерийе. Нейния харем стана мой. Както съпрузите й, така и децата й се водят както нейни, така и мои. - тя обви с длани лицето му и го целуна нежно докато очите й се смееха на объркания му поглед.
- Защо не ми каза това по-рано?
- Защото не ме остави.. За мен ти си специален.
- И ще ме бележиш? - устните му се извиха в усмивка, а тя отпусна тялото си върху неговото и отметна няколко кичури коса, паднали върху лицето му.
- Идеята не е лоша, особено с всички тези умбрийки наоколо.. - Той се засмя, а тя се претърколи и плъзна до края на леглото.
- Къде отиваш?
- За белязването са нужни определени инструменти.. - Тя се наведе и взе захвърления по-рано нож за хартия от пода и се приближи към писалището - Поради липсата на специални такива ще импровизирам..
Тя изля малко мастило в съдинката за подгряване на восък и прокара острието на ножа през дланта си.
- Какво правиш? - Брет беше седнал на леглото и я наблюдаваше внимателно. Тя смеси кръвта си с мастилото и разбърка с върха на ножа и огледа стаята. Целия под бе осеян с разхвърляните им дрехи и измежду тях тя си хареса брошката от ризата на Брет. Вдигна я и заедно със съдинката се качи обратно на леглото.
- Това пък за какво ти е?
- Лягай. Ще видиш.. - Тя натисна с ръка Брет към леглото и седна върху корема му. Целуна го и прибра с лявата си ръка изпопадалите на челото му кичури коса, след което облиза иглата на брошката и я топна в сместа.
- Ще боли ли?
- Дали не чувам гласа ти да трепери? Един генерал на Тиен'хара да се страхува от една жена с брошка в ръка? Колко нетипично за западняците..
Брет изсумтя, а после трепна, когато усети мократа игла да докосва челото му. Усети леко бодване, после още едно.. Имаше чувство, че рисува на лицето му и макар че в началото да бе изнервен, очакваната голяма болка така и не последва. Той наблюдаваше с изумление съсредоточеното й лице и пъстрите й очи, които отвреме на време поглеждаха в неговите, за да проверят дали не го е заболяло. Ръцете му, първоначално стиснали предпазливо копринените завивки скоро се плъзнаха по краката й, обвиха кръста й и зашариха по извития й гръб. След известно време, нямаше представа колко бе минало, тя се отдръпна леко, огледа го преценяващо и кимна с глава доволно. Протегна се, остави съда с останалата течност и брошката на пода, след което се върна и обсипа лицето му с целувки.
- И сега това белязване ще ме спаси от умбрийките?
- О, не. То е само предупреждение..
- Предупреждение за какво?
- Че си мой. Само мой. Ще прережа гърлото на всяка, която пренебрегне това.
- Убеден съм, че така ще направиш. - Той се усмихна широко, а тя му отвърна с една по-дълга целувка.
- Нима на запад единствено мъжете могат да ревнуват?
- О, не.. - устните им се сляха отново, леко позабравеното чувство на допира помежду им напомни за себе си и телата им се преплетоха. Нощта още не бе свършила.
***
Късното следобедно слънце се промуши през завесите и затанцува по лицето на генерала. Той примижа и след няколко секунди опомняне се протегна и огледа. Бе в стаята на Арабела, но нея я нямаше. Той стана бързо и отиде до креслото, върху което бяха грижливо наредени дрехите му, а най-отгоре закопчано с брошката му седеше грижливо изписано писмо.
”Любими,
все пак ми се налага да замина. Ще предупредя прислугата да не пипа стаята до твое нареждане - изглеждаш сякаш имаш нужда от сън. Помни ме и ме чакай, ще се върна скоро.
Арабела”
Той поглади листа хартия, а после се облече набързо и се погледна в огледалото. Едва тогава видя за първи път начина, по който го бе белязала предишната вечер. Започвайки от долната част на слепоочията извивайки се над веждите и събирайки се в основата на челото ми бяха изрисувани два реда тъмно кафеви точки, а в центъра на челото му бе оформен изящен и оплетен символ, подобен на тези, които красяха гърба на Арабела. Той опипа невярващо рисунките и изми лицето си с мократа кърпа, разположена до огледалото и отново се погледна. Дооправи дрехите си, сгъна мократа кърпа като компрес на челото си и излизайки заключи стаята, а после се отправи към кабинета на Ти'сейн. Какво ли щеше да каже за това..
Юла - 6ти септември, Тиен'хара
Арабела, Брет - (+7) 7ми септември, Тиен'хара.
Беше се приближила към него след церемонията, а той се беше постарал да скрие гнева си и обидата, която чувстваше, зад маска на хладна любезност.
- Генерале.. - той се спря и й кимна официално.
- Госпожо Далин. - тя не изглеждаше изненадана, че я нарича така и даже се усмихна.
- Изглежда погребенията настройват хората в страната ви към официалности. Исках да поговорим, ако е възможно.. - тя хвърли красноречив поглед наоколо към разотиващите се присъстващи. Гневът на Брет отново припламна и той отвърна студено и тихо.
- Не мисля, че е редно, госпожо, да се държа фамилиарно с една задомена жена. Семейството ви несъмнено мисли за вас и се очаква и вие да мислите за него. А изглежда по време на престоя си в Тиен'хара го забравихте.
Арабелa го изгледа мълчаливо, след което му кимна и се упъти към покоите си сигурно. Сега като премисляше сцената за стотен път, все повече започваше да се чуди дали не е прекалил. Но тя трябваше да му каже!
Призори се отказа от опити да заспи и се подготви за сутрешната тренировка. Когато излезе на двора по навик хвърли поглед към бойниците, но нея я нямаше.
- Добро утро, генерале. - гласът й откъм лявото му рамо го стресна, но Арабела не показа да го е забелязала и продължи - Бих ви помолила да ми върнете оръжията, които ви предадох на влизане в крепостта.
- Разбира се, нали си заминавате, няма проблем. - той скръцна със зъби.
- Виждате ли, генерале, очевидно съм ви обидила по някакъв начин, за да се постараете толкова много да ме засегнете вчера. И тъй като не обичам да оставям недовършена работа зад гърба си, мисля да приключа с този въпрос още сега.
- Да приключите?
- В Силосия има обичай ако двама души имат някакви разногласия или са си разменили обиди, проблемите да се решават с оръжие.. Чувала съм, че и тук на запад имате подобен обичай, който наричате..
- .. дуел? Предлагате ми да се дуелираме?
- Понякога наранената чест или самолюбие може да бъде излекувана само с кръв. А и ще бъде добър показен урок за подчинените ви какво могат да очакват от бойците от изтока.. Ако се наложи да се бият срещу такива. - тя кимна към двора зад гърба на Брет и той се извърна за да види вече събиращите се за сутрешната тренировка мъже. - Разбира се ще трябва да наложим някои ограничения.. Тъй като се съмнявам Принца да одобри убийството или осакатяването ви, а и все още не съм успяла да изпълня заръката на Дъщерята на Силосия и за целта ми трябват всички крайници.. Ще се споразумеем, как го казахте.. дуела да бъде до първа кръв. Като по възможност тя да не е от гърлото..
Арабела скръсти ръце под изумения поглед на тиенхареца.
- Въпреки че обидата, която ми нанесохте би искала доста кръв в Силосия, аз се съгласявам да я забравя дори при малко. Какво решавате вие, генерале? Честта ви желае ли по-сериозна жертва?
Надали сутринта можеше да поднесе повече изненади на генерала. Той махна на един от войниците да се приближи и кимна на Арабела.
- Показен дуел значи.. - той се обърна към приближилия се войник - Калум, би ли отскочил до оръжейната да донесеш двойка кинжали и оръжията на силосийската пратеничка.. - Арабела го прекъсна.
- Двойка кинжали? Не се ли биете обикновенно с меч?
- Обикновено да, но нали дуела ще е показен, мисля, че мога да си позволя малко ефектност за сметка на .. удобство. - Пъстрите й очи като че ли се усмихнаха, но лицето й остана сериозно.
- Така да бъде! Войниче, би ли помолил оръжейника ви да даде още една сабя към тази, която е в моите вещи. Ако може да намери и някоя, която си прилича с моята ще е още по-добре.
Войника изчака кимването на Брет и се затича към оръжейната, подвиквайки няколко думи на групата бойци, които вече хвърляха любопитни погледи към двамата.
- Двойка саби?
- При положение, че вие няма да се биете с обичайното си оръжие, не виждам защо аз трябва да съм с предимство.
Те се приближиха към строените войници.
- Добро утро.. - Кимна им Брет, а Арабела остана няколко крачки зад него. - Тази сутрин ще имаме малко необичайна тренировка. Госпожа Далин се съгласи да ви покаже непознатия за нас начин за водене на бой, който практикуват в Силосия. За целта ще направим показен дуел.
Той загърби войниците и въодушевените им възгласи и се приближи към Арабела, която претегляше оръжията, донесени от Камул. Брет пое от него двата кинжала и му скръцна да се връща при останалите. След няколко минути запознанство с новото си оръжие тя му кимна.
- Само за минутка - с няколко бързи движения прибра сплетената си коса прибрана стегнато под кърпата си. Протегна се и вдигна отново сабите с ловко движение. - Готова съм.
- Двойка саби? Що за избор?
- Сабята е често използвано оръжие в Силосия, а боя с две се води за един от традиционните спортове в източната й част. - Тя завъртя бързо сабите около тялото и главата си и сякаш за един миг те образуваха щит около нея, после спря. - Един от съпрузите ми е майстор на боя с тях.
Брет стисна зъби. Тя зачака и след миг той се стрелна напред. Кратък сблъсък на остриета и с ловко извъртане и приплъзване Брет излезе извън обхвата й. Тя му се поклони с леки и почти танцувални стъпки се приближи към него, въртейки този път по-бавно оръжията около китките си, ускорявайки по пътя си. Тиенхарецът отстъпи крачка назад, отклони първата й атака и блокира с гарда втората. За миг му се стори, че се усмихна, а след това се дръпна бързо и зачака контраатаката му, а тя не се забави много. При всяка размяна на атаки наблюдателите наоколо затаяваха дъх, а след това разменяха мнения шепнейки. Единственото, което се чуваше бе свистенето на остриетата, скърцането на ботушите им по пясъка и сблъсъка на метал с метал при всеки нов блок. При поредната атака Брет допусна грешка и една тънка червена рязка обагри гърдите му. Той се спря за миг, както и тя.
- Още не сме приключили, генерале. - каза тя тихо, за да не я чуе публиката.
- Нали беше до първа кръв?
- До първа и на двамата. А вие като че ли ме щадите, генерале. Не ви разбирам. Ако сте обиден, сега е момента. Не ви давам друга възможност.
- Да приключваме тогава.
Тя се завъртя и металния отблясък на сабите й отново затанцува около нея. Брет стоя загледан в този необичаен щит и се зачуди как да го пробие. Очевидно идеята с близкия бой не беше толкова добра. Той отстъпи бързо една крачка назад и подхвърли кинжала в ръката си, хващайки го за острието. Един проблясък над дясното й рамо, изчака втори и замахна. Наблюдаващите ахнаха, а Арабела се завъртя увлечена от силата на кинжала и спря танца си. Брет се приближи бавно до нея, а тя изпусна сабите и изтегли бавно заседналия в кожения й елек кинжал и му го подаде.
- Добро решение за преминаване през защитата.. - гласът й без висок и ясен и притихналите войници избухнаха в овации. - Надявам се, че урока е бил достатъчен.
Последните й думи бяха по-тихи, а след като се усмихна на войниците се оттегли бързо в крепостта. Брет бързо прибра кинжала и посочи на едно от момчетата да вдигне и прибере и нейните оръжия, а след това с привидно равнодушен тон им разпредели задачите и ги разпусна, а после се зае със своите. Но през целия ден си мислеше, че трябваше да я последва тогава в крепостта. Тогава, когато му даде кинжала с окървавени краища. Силосите бяха прави. Кръвта измива всяка обида. Сега се чувстваше глупаво, че бе реагирал толкова пресилено, но вече беше твърде късно..
***
Юла слизаше бързо по стълбите и нервно мачкаше с ръка края на полата си. Едва бе изчакала Черис да стане и да я изпрати отново в библиотеката за да се измъкне от стаята. Още не й бе казала за Цион и цяла нощ бе премисляла как да си върне книгата обратно. Най-накрая реши да действа директно и се озова пред вратата на покоите на силосийката, ала нея я нямаше и разбира се стаята й беше заключена. Замисли се пред вратата дали да не се опита да убеди някой от прислугата да й отключи стаята, когато в дъното на коридора се появи самата пратеничка. Юла се скри в сенките надолу по коридора, а приближаващата се жена изглежда не я забеляза - свали кърпата от главата си и като че ли я пъхна в пазвата си, след което се спря пред вратата, но вместо да я отключи се спря и ослуша. Май нямаше смисъл да се крие.
- Я виж ти.. За какво си дошла? - гласа на Арабела съдържаше една стоманена нотка, която дори изнервената Юла успя да долови. Това я ядоса и й даде малко по-голяма увереност.
- Дойдох за книгата си. Върни ми я.
- Книгата ти?
- Тази, която оставих вчера в коридора.
- Изгубила си книгата си, колко жалко. За съжаление това въобще не ме вълнува.
Юла стисна юмруци и кокалчетата й побеляха.
- ДАЙ МИ КНИГАТА! - Арабела се изпъна и я прониза с пъстрите си очи. За миг Юла реши, че не е уцелила интонацията и силата, ала отговора на високата жена я успокои.
- Не мога. Не е в мен.
- В КОЙ Е?
- Може слугите да са я прибрали.
Послушницата я изгледа преценяващо, а после бавно се плъзна покрай нея и се затича по коридора. Ако не беше в нея и са я взели слугите, сигурно са я занесли в библиотеката. И точно там мислеше да я потърси..
Докато гледаше как послушницата се отдалечава Арабела се усмихна по нейния си хищен начин. Намести кърпата, която бе сложила да покрива раната от кинжала и се прибра в стаята си. Закуската щеше да пристигне скоро, а и трябваше да си стегне багажа. Зае се с промиването на раната. Оказа се най-вече отдраскване и след като беше почистена бързо се успокои. Вътрешно обаче Арабела не беше спокойна. Чудеше се дали Брет е разбрал смисъла на двубоя - за един силосец това не би бил никакъв проблем, но западните мъже изглежда мислеха по съвсем различен начин. Тя обаче нямаше намерение да насилва повече нещата - предизвикателството беше хвърлено и прието и сега бе ред на Брет да направи следващата стъпка. Поръча на прислужничката със закуската да й подготвят гореща вода за банята и най-накрая се зае с опаковането на багажа - парите, дрехите, нещата за из път.. Постепенно стигна до книгата, която вчера бе захвърлила небрежно сред вещите си и я отвори заинтригувана. Какво толкова важно може да има в нея, че да принуди пребледнялата от страх послушничка да се изправи пред нея лице в лице, само и само да си я върне.
Заглавната страница липсваше откъсната, а вместо страница за начало имаше красива миниатюра с градина и пиедестал, от който бликаше дъга. Личеше си, че книгата е стара, но добре съхранена. Миниатюрите не бяха загубили още свежестта на цветовете си и златото по ръбовете си.
”Поруган бе храма на реда
и се разпиляха даровете Халидови.
Настъпиха дни на хаос и мрак,
заспаха гигантите древни..”
Арабела отгърна нататък и се зачете. Сутринта и обяда минаха неусетно. Подноса със закуската стоеше още недокоснат когато на вратата почука прислугата с водата за банята. Тя им благодари и заключи подире им, а мислите й неусетно се бяха преместили от Брет на написаното в сборника. Небрежно си свали дрехите и отбеляза мислено в огледалото, че знаците по гърба й вече почти са стигнали основата на кръста. Излегна се във ваната и продължи да чете, докато топлата вода не отпусна мускулите й и не започна да се унася. Положи книгата върху една от кърпите положени встрани и притвори очи. Историята й бе позната, макар че имаше чувството, че пропуска нещо основно. Неусетно, размишлявайки върху този факт, се отпусна и задряма.
Слънчевите лъчи отдавна не огряваха вече стените на крепостта, когато Арабела се сепна и събуди в изстиналата вана. От стаята й се чуваше шум, а тя бе заключила вратата. Стана от ваната, но шумът от водата очевидно бе достатъчен за да стресне човека влязъл вътре. Тя видя разпръснатия си багаж и се наметна с копринения халат в движение, хуквайки покрай измъкващия се човек. Мерна фигура в рокля да се измъква в края на коридора и се затича след нея. Мокрите й стъпала я подведоха на няколко пъти, но тя успя да свие точно за да види как полите на жената изчезват нагоре по стълбището. Последва я бързо и зад няколко завоя, но в крайна сметка я изгуби. Постоя за няколко минути заслушана в тишината обзела крепостта, а след това се върна бавно към стаята си. Коридорите бяха пусти и крепостта спеше непробудно.
***
Брет се разхождаше бавно из градините на имението и гледаше отнесено чашата си с вино. Балът вече нямаше нужда от него, а главата му беше достатъчно размътена за да смотолеви някакво извинение на Ти'сейн и да се измъкне в градината, далеч от шумотевицата и светлините. Колкото и да бе пиян не можеше да спре да мисли за нея. Даже май беше по-зле. По време на целия бал, докато си разменяше любезности с гостите и правеше комплименти на дамите, си мислеше за нея. Колко по-различна бе тя от всички наоколо и как не се вписваше в неговия свят, неговата култура. Коя от тези жени би предизвикала човека, който я обиди, на двубой? Някои биха се опитали да го убият, но не и по този директен начин. Отрова, интриги, възползване от слабостта на един за да отмъстиш на друг - това бе женския подход. Но не и Арабела.
Той сви по обратния път водещ към конюшните. След сутрешната им среща не я бе видял отново, но бе разбрал от ратаите, че е поръчала коня й да бъде готов за заминаване още сутринта. Дали той бе виновен за бързото й заминаване или причината беше друга? Дали щеше да се върне? Така и не успя да я попита.. Кимна на стражевите край входа на имението и махна на единя от конярите. Може би беше виното или студения въздух тези, които му помогнаха да осъзнае, че не иска да я изпусне току така. Не и без да се е сбогувал, без да я е попитал.. Яхна бързо коня, който му доведоха и го пришпори към крепостта, а от небето заваля ситен дъждец, който намокри страните му и го успокои.
Пристигна в крепостта може би малко преди полунощ. Трудно му бе да прецени, всяка минута от пътя му се бе сторила цяла вечност. Остави коня под навеса и се затича през двора към покоите на Арабела. Мислено си бе представял тази сцена стотици пъти през последния час, но все още не беше сигурен какво трябва да й каже, как ще реагира тя. Крепостта бе тиха и сякаш притаила дъх, точно като него. Сърцето му щеше да изскочи, а стомахът му се беше свил на топка, подобно на нервното усещане, което имаше преди битка. Най-накрая стигна до стаята й.
Брет тръгна да почука на вратата, но в момента, в който ръката му се докосна до повърхността на дървото вратата се отвори леко. "Не е заключена? Странно." Генерала влезе в тъмната стая, в която нахлуваше бледа светлина през самотен тесен процеп на пуснатите завеси.
- Арабела? - изведнъж започна да го гложди неприятното чувство, че нещо не е наред. Направи няколко крачки навътре в стаята, но никой не му отговори. Отвори вратата на банята, но там също беше тъмно и нямаше никой. Тръгна да се връща в спалнята, когато чу отчетливо заключване на резето и се смръзна на място. Стаята бе тъмна като в рог и дори светлината на звездата, която не можеше да бъде закрита от облаци, едва-едва навлизаше през тясната пролука на завесите. Брет понечи да извика по име Арабела, но в последния миг се отказа - различи висока фигура в роба или рокля, която нямаше как да е пратеничката, която не носеше такива дрехи. Кой можеше да бъде това?
Непознатия бе едва на няколко метра от генерала, който не смееше да диша от изненада. Направи няколко крачки към писалището и Брет чу звука от прелистване на хартия. Генерала се приближи към фигурата, която беше с гръб към него, готов за да се бие, когато тя изведнъж се приклекна и се завъртя, подсичайки го през краката. Падайки, Брет се извъртя и усети свистенето на хладно оръжие пред гърдите си. Размахвайки сляпо, лявата му ръка се оплете в дрехата на нападателя. Той я захвана здраво и придърпа рязко, замахвайки с дясната, свита в юмрук, за да го зашемети преди да е успял да замахне с оръжието отново. В мига, в който нечия ръка отклони юмрука му, той усети как острието на кинжала се допира до гърлото му с особена решителност.
Брет замръзна отново, осъзнал безизходицата на положението си. В този миг чу тихия шепот на непознатия.
- Кой те праща?
Генерала почти онемя разпознавайки в шепота гласа на Арабела. Мислите му запрепускаха бързо, опитвайки се да си обясни ситуацията. Сигурно бе излязла от стаята замалко и затова не бе заключила, а робата, с която бе облечена бе всъщност копринения халат за баня.. За миг осъзна иронията на положението си - да бъде убит заради недоразумение.
- Отговаряй! - кинжала се плъзна леко до кожата му и той усети как от порязаното място потича тънка струя кръв. Дали от движението на вятъра или нещо друго, но завесите за миг се разтвориха и светлината на звездата нахлу с всичка сила в стаята.
- Брет! - Арабела ахна от изненада и дръпна бързо кинжала към себе си, а генерала се отпусна с въздишка на пода с мускули, опънати до край от напрежението. Тя се вгледа за миг в окървавения край на ножа за хартия, който държеше и го захвърли към ъгъла на стаята, след което пропълзя върху Брет и се вгледа в лицето му. Той бе пуснал халата й и бе сложил лявата ръка върху очите си, която тя премести колебливо. Той стисна дланта й в своята, а тя се вгледа с пъстрите си очи в неговите разтревожено.
- Добре ли си?
Косата й се разпиля по раменете й, около лицето на генерала, като махагонова завеса и нежния й аромат сякаш изтри цялата случка от съзнанието му. Как можеше да й се сърди?
Съзнанието му започна да се опиянява от близкото й присъствие и от приятното усещане, което протичаше между двете им хванати една в друга длани. Той отпусна още свитата в юмрук десница и я постави на кръста й, сякаш бе най-естественото нещо на света. А може би и беше. Арабела сви лявата си ръка, на която се подпираше и се облегна на Брет. Зарови пръсти в косата му и завъртя главата му леко и се вгледа в мястото, на което, Брет си спомни, че го бе порязала. Тя наведе глава към неговата и той пое рязко дъх, когато усети как кадифения й език облиза раната на шията му. Усещането за допира им този път мина като светкавица през тялото му, карайки го да настръхне целия и да забрави за всичко останало. Вече бе започнал да опознава мрака, който пълзеше по тялото му всеки път когато я докоснеше, но новата емоция го изненада - изпълнена с опасност, риск и удоволствие, тя едновременно го омаломощяваше и изпълваше с енергия, която не можеше да удържи или подчини. Арабела надигна глава, отърка буза в неговата набола брада и го погледна с нейния зорък и насмешлив поглед. Миг на колебание и Брет впи усни в нейните. Мрака и светлината се завъртяха около преплетените им тела в сложна вихрушка, която те не забелязаха и от която не се интересуваха, времето сякаш се удължи, забави хода си и нощта стана безкрайна.
***
Лежаха прегърнати върху копринените завивки и ги огряваше бледа звездна светлина. Арабела се бе излегнала по корем до него и бе обгърнала с ръка кръста му, а той се бе облегнал странично на една ръка и с другата прокарваше пръсти по извивката на гърба й и изрисуваните там символи.
- Красиви са. Какво означават?
- Белязана съм за специална.
- От някой мъж? - ръката на Брет застина за миг, а лицето му се намуси. Арабела се засмя и с леко движение се изправи.
- Нима виждам гневни пламъчета в очите ти?
- Нима силоските мъже не ревнуват жените си?
- Сигурно някои ревнуват. Повечето не си губят времето за такива неща..
- А твоите съпрузи? Трябва ли да очаквам някой ден да ме посетят, за да искат възмездие? Досега не съм се занимавал с омъжени жени.. - той обви с ръце кръста й, преплете пръсти на гърба й и я придърпа към себе си.
- Моите съпрузи са ми наследство от сестринството с Джузерийе. Нейния харем стана мой. Както съпрузите й, така и децата й се водят както нейни, така и мои. - тя обви с длани лицето му и го целуна нежно докато очите й се смееха на объркания му поглед.
- Защо не ми каза това по-рано?
- Защото не ме остави.. За мен ти си специален.
- И ще ме бележиш? - устните му се извиха в усмивка, а тя отпусна тялото си върху неговото и отметна няколко кичури коса, паднали върху лицето му.
- Идеята не е лоша, особено с всички тези умбрийки наоколо.. - Той се засмя, а тя се претърколи и плъзна до края на леглото.
- Къде отиваш?
- За белязването са нужни определени инструменти.. - Тя се наведе и взе захвърления по-рано нож за хартия от пода и се приближи към писалището - Поради липсата на специални такива ще импровизирам..
Тя изля малко мастило в съдинката за подгряване на восък и прокара острието на ножа през дланта си.
- Какво правиш? - Брет беше седнал на леглото и я наблюдаваше внимателно. Тя смеси кръвта си с мастилото и разбърка с върха на ножа и огледа стаята. Целия под бе осеян с разхвърляните им дрехи и измежду тях тя си хареса брошката от ризата на Брет. Вдигна я и заедно със съдинката се качи обратно на леглото.
- Това пък за какво ти е?
- Лягай. Ще видиш.. - Тя натисна с ръка Брет към леглото и седна върху корема му. Целуна го и прибра с лявата си ръка изпопадалите на челото му кичури коса, след което облиза иглата на брошката и я топна в сместа.
- Ще боли ли?
- Дали не чувам гласа ти да трепери? Един генерал на Тиен'хара да се страхува от една жена с брошка в ръка? Колко нетипично за западняците..
Брет изсумтя, а после трепна, когато усети мократа игла да докосва челото му. Усети леко бодване, после още едно.. Имаше чувство, че рисува на лицето му и макар че в началото да бе изнервен, очакваната голяма болка така и не последва. Той наблюдаваше с изумление съсредоточеното й лице и пъстрите й очи, които отвреме на време поглеждаха в неговите, за да проверят дали не го е заболяло. Ръцете му, първоначално стиснали предпазливо копринените завивки скоро се плъзнаха по краката й, обвиха кръста й и зашариха по извития й гръб. След известно време, нямаше представа колко бе минало, тя се отдръпна леко, огледа го преценяващо и кимна с глава доволно. Протегна се, остави съда с останалата течност и брошката на пода, след което се върна и обсипа лицето му с целувки.
- И сега това белязване ще ме спаси от умбрийките?
- О, не. То е само предупреждение..
- Предупреждение за какво?
- Че си мой. Само мой. Ще прережа гърлото на всяка, която пренебрегне това.
- Убеден съм, че така ще направиш. - Той се усмихна широко, а тя му отвърна с една по-дълга целувка.
- Нима на запад единствено мъжете могат да ревнуват?
- О, не.. - устните им се сляха отново, леко позабравеното чувство на допира помежду им напомни за себе си и телата им се преплетоха. Нощта още не бе свършила.
***
Късното следобедно слънце се промуши през завесите и затанцува по лицето на генерала. Той примижа и след няколко секунди опомняне се протегна и огледа. Бе в стаята на Арабела, но нея я нямаше. Той стана бързо и отиде до креслото, върху което бяха грижливо наредени дрехите му, а най-отгоре закопчано с брошката му седеше грижливо изписано писмо.
”Любими,
все пак ми се налага да замина. Ще предупредя прислугата да не пипа стаята до твое нареждане - изглеждаш сякаш имаш нужда от сън. Помни ме и ме чакай, ще се върна скоро.
Арабела”
Той поглади листа хартия, а после се облече набързо и се погледна в огледалото. Едва тогава видя за първи път начина, по който го бе белязала предишната вечер. Започвайки от долната част на слепоочията извивайки се над веждите и събирайки се в основата на челото ми бяха изрисувани два реда тъмно кафеви точки, а в центъра на челото му бе оформен изящен и оплетен символ, подобен на тези, които красяха гърба на Арабела. Той опипа невярващо рисунките и изми лицето си с мократа кърпа, разположена до огледалото и отново се погледна. Дооправи дрехите си, сгъна мократа кърпа като компрес на челото си и излизайки заключи стаята, а после се отправи към кабинета на Ти'сейн. Какво ли щеше да каже за това..
Юла - 6ти септември, Тиен'хара
Арабела, Брет - (+7) 7ми септември, Тиен'хара.
Last edited by Atealein on Mon Apr 25, 2005 6:56 pm, edited 1 time in total.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
В топлия септемврийски ден слънцето топло сгряваше пъстрите корони на Пурпурния лес. Името на гората, покрила западните склонове на Сивите планини, идваше от пламтящите пурпурни цветове, които разцъфтяваха в короните на дърветата всяка година, месец преди пролетта плавно да прелее в златното лято. Но макар и отдавна да бе отминало времето на красивите пламтящи цветя, техните сочни, подобни на ябълки златисти плодове сега се спотаяваха сред листа, които хладният дъх на есента бе обагрил в кърваво червени цветове.
Застланият с медно-кафеникави листа път се виеше като тунел през гората. Лунел отметна глава назад и се усмихна на късчето синьо небе, надзъртащо любопитно през огнените корони на дърветата. В този миг слънцето надникна иззад пухкав бял облак и сноп ярки лъчи нахлу в черните зеници. Момичето затвори очи, отпусна ръце и остави коня да я води. Бе успяла да го купи предната нощ в селцето, в което бяха отседнали. В началото у продавача липсваше достатъчна охота да се раздели с хубавото животно, но внезапно, поглеждайки в невинните красиви очи на тъмнокосото девойче, бе завладян от неудържимо желание да се погрижи за него. А и кесията със сребърни монети бе не по-малко убедителна. Така Лунел се снабди с кон, а странникът – с чувство за изпълнен дълг.
Мекият килим от листа шепнеше приспивно под копитата на коня и унасяше неговата ездачка. Златисти искри проникваха през преплетените й мигли и се опитваха да оживят страховития мрак зад спуснатите клепачи. Сенките се разбягаха и се спотаиха в периферията на ума й, и топла усмивка оживи бледото лице на момичето, когато усети познатите аромати на мед и плодове край себе си. “Сянката на Земя поглъща Луната”, помисли си тя. Когато отвори очи кехлибарените ириси проблеснаха меко. Тя огледа разсеяно пътниците край себе си и погледът й се спря по-дълго на яздещите напред Томас Корел и Каст Брионел. Бе забелязала любопитните погледи на последния, но до момента успяваше да отбегне всякакъв разговор с него и с нежната му жена. Мрачна сянка пропъди слънчевата светлина от очите на момичето, когато погледът й се плъзна към Томас Корел. За пореден път тя напрегна ума си, опитвайки да си спомни къде е виждала лицето му, но отново мислите й се потънаха в мрак. Тя раздразнено тръсна глава. Протегна разсеяно ръка към клоните на дърво, край нея и откъсна сочен златист плод. Впи зъби в него и устата й се изпълни с наситен сладък сок, ароматен като мед и леко, едва доловимо нагарчащ. Не след дълго усети силна жажда и се отклони от пътя, следваща зова на течащата наблизо река.
Каст и Томас се бяха откъснали пред колоната и тихо разговаряха. От време на време графът хвърляше поглед през рамо към момичето, което мълчаливо яздеше само, поддържайки постоянно разстояние между себе си и останалите в групата им.
- Томас, - обади се внезапно младият Брионел – искам да говорим за това момиче.
Корел се усмихна.
- Но аз не искам!
- Не разбираш – настоя Каст, - Миела каза, че я е виждала в Бодар. Последно – в деня преди отпътуването ни. – Корел не каза нищо и само леко, едва забележимо трепване на устните му, показа, че информацията го е заинтересовала. – Тя не е сигурна, но смята, че тази госпожица Мореà е човек на Анара. Или по-скоро на Кейдж.
- Смяташ, че Първият съветник на Нейно величество е решил да наблюдава отблизо положението тук? – Корел поклати глава. – Не зная, Каст. Бих се изненадал, ако сред хората, които пътуват с нас, няма служители на Джонатан Кейдж. Да не забравяме, че неговите хора, както и тези на баща ти са вече в имението на Юрански. Но не мисля, че появата на Лунел има нещо общо.
- Тази сутрин получих вести от тях. – отбеляза Каст. - Всичко в Греймон е спокойно, а и хората изглеждат доволни от факта, че детето на Елея Юранска най-после идва в родния дом.
- А дали не ги притеснява появата на Каст Брионел, новият господар на Херцогство Юран?
- Засега всичко е спокойно. - повтори Каст. - И ще направя всичко възможно да го задържа така.
- А какво ще правиш с Дейв? Или по-скоро с Лийра?
- Миела настоява да потуля случая.
- А какво мисли Херцогинята?
Каст се замисли. Потупа разсеяно врата на коня.
- Засега зная само, че майка ми е получила съобщението ти. Дейв ще бъде съден в Греймон. Нека се поизпоти дотогава. Може да се сети и за нещо, което е пропуснал да ти каже. – Той се намръщи и сърдито изръмжа: -Чудя се кога ли най-после ще пристигнем.
- Три- четири дни – не повече – отбеляза спокойно Томас. – Ако не се лъжа, утре ще излезем от Пурпурния лес, а на следващото утро очаквам да бъдем заслепени от светлината на слънцето, изгряващо над Слънчев праг. Ставаш владетел на красиви земи, приятелю.
Каст се засмя, но смехът му бързо заглъхна, сякаш идеята не го въодушевяваше чак толкова.
- На Север сигурно вече е доста по-студено… - отбеляза неопределено той. Дяволита усмивка оживи лицето му. – Чудя се дали няма да се сродим най-после, Том?
- Стига Ваяр да не се колебае твърде дълго между Дара и Дара – усмихна се на свой ред Томас. – Всъщност последните новини от него бяха малко тревожни. Твърдеше, че разбойниците са се раздвижили, но май успя да овладее положението.
- Да вземе най-после да се реши той – промърмори той. – И какво толкова има сестра ти против крепостта? Все пак тя дълго време е била управлявана от вашите предци.
Томас сви рамене и отново погледна назад. Лунел беше изчезнала. За миг сянка на тревога се плъзна по лицето му, но почти веднага изчезна.
- Не зная, Каст. Има нещо странно в онази крепост и Дара също го усеща.
Двамата продължиха да яздят мълчаливо. Внезапно Каст се обърна назад и огледа спътниците си. Миела бе излязла от каретата и също бе предпочела ездата пред безкрайното люлеене на каретата. Погледът й се спря на лицето на съпруга й и тя се усмихна.
В този момент откъм храстите се чу шум и Лунел се завърна на пътеката. Нежното й Лице беше мокро, а от дългите разпилени коси се процеждаше вода.
- Къде е била – възкликна тихо Каст.
- На реката естествено – отговори спокойно Томас. – Минава недалече от пътя.
Когато нощният мрак завладя гората, пътниците спряха и се приготвиха да лагеруват. Скоро пламнаха огньове и наоколо се понесе ароматът на печено месо.
Лунел преминаваше тихо като сянка покрай хората на Брионел. Отклонявайки спокойно опитите спътниците си да я заговорят, тя почти незабелязано се отдалечи от лагера и се загуби между дърветата. Мракът я скри ревниво в прегръдките си. Тихите й стъпки уверено я водеха към реката, чиято песен примамливо звучеше в ума й.
- Лунел!
Гласът я застигна и тя спря. Обърна се и напрегна очи, опитвайки се да различи силуета на Томас Корел в тъмнината. Чу шума от стъпките му и се усмихна. Когато той я достигна, тя се обърна и продължи напред. Той я последва тихо. Скоро реката се ширна пред очите им – широка, лъскава черна лента, обсипана със звезди.
- Тук все още е спокойна, - отбеляза тихо Лунел и седна кротко на земята, разстилайки внимателно тъмните си поли под себе си.- Някъде нагоре в планината има водопад.
- Била ли си там? – попита Корел и се разположи до нея.
- Да… преди много време. – гласът й прозвуча глухо е далечно. – Наблизо край пътя има хан. Отседнах в него с един приятел… - гласът й трепна за миг. – Преди много време… - повтори едва доловимо тя и опря чело в коленете си.
Корел изгледа замислено тъмните черни коси, криещи лицето на девойката до него. Тя не помръдваше. Той извърна поглед към привидно спокойните черните води на Перин.
- Лунел, - обади се внезапно той - Нейно Величество ли те прати да ни следваш?
Тя вдигна глава и впи поглед в него
– Да ви следвам?
- Или Кейдж?
Нещо в погледа й трепна за миг.
- Не разбирам за какво говорите, графе.
- Познаха те. Виждали са те в Бодар. Чух, че си човек на Кейдж.
- Срещата ни е случайна, граф Корел. – натърти бавно тя. – Или поне се надявам да е така.
Изправи се бавно и нагази във водата до колене. Течението задърпа тъмните поли на роклята й. Лунел се обърна и за миг едва доловимо сияние обрамчи лицето й. “Сигурно е някакво отражение на лунната светлина във водите на реката”, помисли си Корел, загледан унесено в нежно сияещия силует на момичето. Тя бавно извърна глава към звездното небе и протегна ръка нагоре.
- Земята отново е покрила лицето на Луната – достигна до него шепота й. – Всяка от тях зове, тегли, къса и хапе, сякаш е останало нещо... Проклети да са и те и глупавите им камъни!
Водата спокойно продължаваше да тече край нея. Луната, забулена в сянката на Земя невъзмутимо продължаваше да шепне в ума на девойката. Лунел стисна здраво очи и образът на древния олтар се настани в мислите й, а всяка от петте черни рани в него неистово гладно викаше насреща й. “Силите поглъщат живот”...
Мълчанието натежа и в желанието си да го премахне, Корел търсеше подходящите думи и въпроси в ума си, но единственото, което намираше, бе мълчаливият образ на Лунел, отпечатан в съзнанието му, а едва доловимият шум на реката сякаш отнасяше надалеч всичко останало. Внезапно усети студ да пронизва тялото му и потрепери. Забеляза как Лунел се отпусна във водата и рязко скочи. Улови ръката й и усети силното придръпване на реката и за миг съзнанието му сякаш се сля с оживялата маса вода. Изтегли момичето на брега и усети, че трепери.
- Какво ги вършиш, Лунел!
Тя се усмихна накриво и започна да отцежда водата от полите на роклята си.
- Всичко е наред, графе, просто исках да поплувам малко.
- Течението щеше да те отнесе.
Замечтаният й поглед се плъзна надолу по реката.
- - Водата ми е приятел, графе. – засмя се звънко и протегна ръка към него. – Все още, надявам се. Хайде, да се връщаме в лагера.
* * *
Светлините на прозорците блестяха ярко в мрака, прегърнал приспивно Тиен`хара – градът, призован от обятията на легендите за нов живот чрез волята и силата на своя нов владетел. Лунел спря в покрайнините и отправи взор към бляскавата звезда, увиснала над крепостта. Полъх на вятъра сякаш опита да разбърка ярките лъчи на звездата и светът се разми в бляскав водовъртеж, в чийто център сияеше знамето на възродената държава. Лунел затвори очи и за пореден път посрещна страховитите образи, които все по-рядко изчакваха момичето да спусне клепачи, за да обсебят ума й. Остри нокти на видения за смърт и разруха се забиха в мислите й, но вместо усещане за болка, в душата й кънтеше празнота, толкова страшна, че я караше да копнее за болката. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху дискретното сияние на пръстена, който почти приятелски я канеше да отиде при него.
Спря в тъмната сянка на вилата и вдигна поглед към обляната от светлина тераса. Нощният вятър галеше нежния плат на завесите и караше светлинните сенки по тях да танцуват примамливо.
Очите на Лунел леко се разшириха и тя се усмихна. Той беше горе… Или поне пръстенът беше там. Но можеше да усети и другите – лунната сила напираше в телата им и тя сякаш усещаше мислите - самодоволни и студени. “Като моите”, помисли си тя. “Вероятно в момента и те ме усещат”.
Перлено сияеща река се изля тихо покрай завесите, раздели се в два ръкава, всеки от които се изви нежно, но сигурно около двамата селенити. Дорон бе забелязал изненадата внезапно изместила спокойно-самоуверените изражения на двамата Блицен, както и засиленото сияние край тях. Видя мускулите на ръцете на Ерик да се стягат в неуспешен опит да се раздвижи и се усмихна, когато забеляза финия скреж, проблясващ по бледата кожа. Познаваше тази мразовита прегръдка, както и силуета, откроил се в рамката на вратата. Лунел стоеше на прага и с почти детинско любопитство оглеждаше двамата селенити в залата. Босите й стъпала тихо пристъпиха вътре. Тя погледна замислено към Дорон, след което погледът й бързо се плъзна към сенките на неговите все още неподвижни стражи и отново се обърна към двамата Блицен. Ерик почти веднага бе преустановил опитите си да се измъкне и в момента гладно гледаше сияещото Око на Луна. Лунел проследи погледа му, погали с пръст гладката повърхност на камъка и се обърна се към Донер, който спокойно я наблюдаваше. Плаха усмивка се прокрадна на лицето й, докато сиянието наоколо бавно гаснеше, оставяйки единствено топлата жизнена светлина на свещите да гони сенките в далечните ъгли на залата. Студът се разнесе в нощта, а ледените кристалчета по кожата на братята Блицен се превърнаха в ситни капчици вода.
Лунел направи няколко крачки към центъра на залата и разсеяната трепкаща светлина погали бледото й лице. В контраст с ефектната й поява, в момента девойката изглеждаше по-уязвима от всякога. Тъмни сенки рисуваха с драматичен замах чертите на лицето й, а в големите черни очи се таеше несигурност.
- Обкръжението ви става все по-съмнително, Винс! – прозвуча с неочаквано студено спокойствие гласът й.
Дорон бавно запали поредната лула и се усмихна.
- Аз пък така се надявах, че срещата с твои хора ще те зарадва – отбеляза той, кимайки по посока на Ерик и Донер Блицен, които безмълвно следяха с поглед Лунел.
- Място не мога да си намеря от радост – отбеляза кротко девойката и се обърна отново към селенитите. Дланта й покри млечнобелия камък, открояващ се върху тъмната й дреха. – Знаете какво е това, нали?
Донер кимна и черните зеници почти напълно погълнаха тънките сини пръстени на едва видимите ириси.
– Но как е попаднал в теб? – попита той, взирайки се любопитно в очите на Лунел.
Мълчанието увисна в залата. Нежна вена пулсираше развълнувано под студената бяла кожа на шията на девойката.
- Лош късмет – промърмори внезапно тя, врътна се рязко и доближи до масата в центъра на залата. Разположи се върху нея и се приведе леко напред, надниквайки в очите на Дорон.
- Мога да изпълня своята част от сделката – каза тихо тя и бавно разкопча сребърната верижка, на която висеше Водният камък. Вдигна го пред лицето си и в тъмната му сърцевина се разгоря син пламък, чиято светлина се разля наоколо. Лицето на Лунел стана още по-бледо и тя леко се олюля.
Светлината на свещите бавно помръкна и мракът уверено плъзна край тях, смаза стените на залата, погълна баскерите и братята Блицен. Времето се завъртя в безкрайна спирала около сияещия воден камък, чиято призрачна сапфирена светлина огряваше лицата на Лунел и Дорон. Изви се силен вятър и около тях се ширнаха безкрайните пясъци на пустинята. Кратък миг тишина бе грубо изтласкан от виковете на битка, познатият вече за Лунел шум на мощни криле, оръжия, сеещи смърт… и тихият древен шепот на пустинните пясъци, които жадно пиеха тъмната кръв.
- Мисля, че появата ти беше достатъчно впечатляваща – отбеляза Дорон, без да се оглежда. – Какво се опитваш да постигнеш?
- Не го правя аз – каза уморено Лунел и сви рамене. - Преследва ме откакто… - думите заседнаха в гърлото й... – от известно време.
Дорон извърна глава настрана към вихрещата се наоколо битка. Погледът му различи баскер, който тъкмо пронизваше гърдите на създание с огромни черни крила, които миг по-късно обгърнаха любвеобилно тялото на древния и го премазаха в предсмъртната си прегръдка.
- Не зная защо и ти го виждаш, но съм убедения, че всичко това има връзка с проклетите камъни – продължи Лунел.
- Забелязах, че имаш два – подхвърли Винс, гледайки с мрачно любопитство бойното поле около тях.
- Имам? – възкликна Лунел. – Той има мен, проклет да е!
Внезапно гневът избухна в огромните черни зеници. С рязък жест тя дръпна другата верига. Тъмночервени резки обагриха врата й, но тя сякаш не ги забеляза.
- Имам! Искаш ли ги? Да ги “имаш”?– бавно, с тиха ярост нареждаше тя и тикна двата камъка към лицето на Дорон. – Можеш дори да подхвърлиш единия на онези самонадеяни глупаци там. Само да имаше смисъл! Накрая той пак ще ме призове. Ще вика, ще хапе мислите ми, ще убива наред, докато накрая отново не ме получи…
“Силите поглъщат живот”, прокънтя гласът на Ерис в спомените й. Лунел тръсна синия камък на масата и той се удари в масивното дърво.
– И този е същият. Рано или късно, той ще намери начин да попадне отново в ръцете на Кейдж. А ако убиеш Кейдж, тогава ще е следващият му Пазител. И повярвай ми, Винс, дано да си ти, за да изпиташ цялото необятно блаженство, скътано в това “да имаш” камъка… Отново и отново… Докато не се върнат в прокълнатата си дупка в неанската пустиня!
Яростният вой на битката погълна последните й думи. Вятърът хвърляше шепи пясък в лицата им и Винс примигна, за да предпази очите си.
Когато отвори клепачи, двамата бяха отново във вилата в Тиен`хара. Нито баскерите, нито Блицен показваха по някакъв начин, че нещо се е случило. Лунел седеше кротко пред него, притиснала с една ръка синия камък върху масата и отпуснала другата в скута си. Млечнобелият камък меко проблясваше между тънките й пръсти. Лицето й бе спокойно и невъзмутимо, а извитите в невинно-плаха усмивка устни сякаш не бяха промълвили нито една от развълнуваните думи, чути току-що от него. За миг той си помисли, че древната кръв, пулсираща във вените му, е пратила ново видение, когато забеляза тъмночервените мъниста на врата на момичето.
* * *
Лунел - 16 септември - Тиен`хара
Корел- 15 септемри - Сивите планини (в Хрецогство Юран)
Застланият с медно-кафеникави листа път се виеше като тунел през гората. Лунел отметна глава назад и се усмихна на късчето синьо небе, надзъртащо любопитно през огнените корони на дърветата. В този миг слънцето надникна иззад пухкав бял облак и сноп ярки лъчи нахлу в черните зеници. Момичето затвори очи, отпусна ръце и остави коня да я води. Бе успяла да го купи предната нощ в селцето, в което бяха отседнали. В началото у продавача липсваше достатъчна охота да се раздели с хубавото животно, но внезапно, поглеждайки в невинните красиви очи на тъмнокосото девойче, бе завладян от неудържимо желание да се погрижи за него. А и кесията със сребърни монети бе не по-малко убедителна. Така Лунел се снабди с кон, а странникът – с чувство за изпълнен дълг.
Мекият килим от листа шепнеше приспивно под копитата на коня и унасяше неговата ездачка. Златисти искри проникваха през преплетените й мигли и се опитваха да оживят страховития мрак зад спуснатите клепачи. Сенките се разбягаха и се спотаиха в периферията на ума й, и топла усмивка оживи бледото лице на момичето, когато усети познатите аромати на мед и плодове край себе си. “Сянката на Земя поглъща Луната”, помисли си тя. Когато отвори очи кехлибарените ириси проблеснаха меко. Тя огледа разсеяно пътниците край себе си и погледът й се спря по-дълго на яздещите напред Томас Корел и Каст Брионел. Бе забелязала любопитните погледи на последния, но до момента успяваше да отбегне всякакъв разговор с него и с нежната му жена. Мрачна сянка пропъди слънчевата светлина от очите на момичето, когато погледът й се плъзна към Томас Корел. За пореден път тя напрегна ума си, опитвайки да си спомни къде е виждала лицето му, но отново мислите й се потънаха в мрак. Тя раздразнено тръсна глава. Протегна разсеяно ръка към клоните на дърво, край нея и откъсна сочен златист плод. Впи зъби в него и устата й се изпълни с наситен сладък сок, ароматен като мед и леко, едва доловимо нагарчащ. Не след дълго усети силна жажда и се отклони от пътя, следваща зова на течащата наблизо река.
Каст и Томас се бяха откъснали пред колоната и тихо разговаряха. От време на време графът хвърляше поглед през рамо към момичето, което мълчаливо яздеше само, поддържайки постоянно разстояние между себе си и останалите в групата им.
- Томас, - обади се внезапно младият Брионел – искам да говорим за това момиче.
Корел се усмихна.
- Но аз не искам!
- Не разбираш – настоя Каст, - Миела каза, че я е виждала в Бодар. Последно – в деня преди отпътуването ни. – Корел не каза нищо и само леко, едва забележимо трепване на устните му, показа, че информацията го е заинтересовала. – Тя не е сигурна, но смята, че тази госпожица Мореà е човек на Анара. Или по-скоро на Кейдж.
- Смяташ, че Първият съветник на Нейно величество е решил да наблюдава отблизо положението тук? – Корел поклати глава. – Не зная, Каст. Бих се изненадал, ако сред хората, които пътуват с нас, няма служители на Джонатан Кейдж. Да не забравяме, че неговите хора, както и тези на баща ти са вече в имението на Юрански. Но не мисля, че появата на Лунел има нещо общо.
- Тази сутрин получих вести от тях. – отбеляза Каст. - Всичко в Греймон е спокойно, а и хората изглеждат доволни от факта, че детето на Елея Юранска най-после идва в родния дом.
- А дали не ги притеснява появата на Каст Брионел, новият господар на Херцогство Юран?
- Засега всичко е спокойно. - повтори Каст. - И ще направя всичко възможно да го задържа така.
- А какво ще правиш с Дейв? Или по-скоро с Лийра?
- Миела настоява да потуля случая.
- А какво мисли Херцогинята?
Каст се замисли. Потупа разсеяно врата на коня.
- Засега зная само, че майка ми е получила съобщението ти. Дейв ще бъде съден в Греймон. Нека се поизпоти дотогава. Може да се сети и за нещо, което е пропуснал да ти каже. – Той се намръщи и сърдито изръмжа: -Чудя се кога ли най-после ще пристигнем.
- Три- четири дни – не повече – отбеляза спокойно Томас. – Ако не се лъжа, утре ще излезем от Пурпурния лес, а на следващото утро очаквам да бъдем заслепени от светлината на слънцето, изгряващо над Слънчев праг. Ставаш владетел на красиви земи, приятелю.
Каст се засмя, но смехът му бързо заглъхна, сякаш идеята не го въодушевяваше чак толкова.
- На Север сигурно вече е доста по-студено… - отбеляза неопределено той. Дяволита усмивка оживи лицето му. – Чудя се дали няма да се сродим най-после, Том?
- Стига Ваяр да не се колебае твърде дълго между Дара и Дара – усмихна се на свой ред Томас. – Всъщност последните новини от него бяха малко тревожни. Твърдеше, че разбойниците са се раздвижили, но май успя да овладее положението.
- Да вземе най-после да се реши той – промърмори той. – И какво толкова има сестра ти против крепостта? Все пак тя дълго време е била управлявана от вашите предци.
Томас сви рамене и отново погледна назад. Лунел беше изчезнала. За миг сянка на тревога се плъзна по лицето му, но почти веднага изчезна.
- Не зная, Каст. Има нещо странно в онази крепост и Дара също го усеща.
Двамата продължиха да яздят мълчаливо. Внезапно Каст се обърна назад и огледа спътниците си. Миела бе излязла от каретата и също бе предпочела ездата пред безкрайното люлеене на каретата. Погледът й се спря на лицето на съпруга й и тя се усмихна.
В този момент откъм храстите се чу шум и Лунел се завърна на пътеката. Нежното й Лице беше мокро, а от дългите разпилени коси се процеждаше вода.
- Къде е била – възкликна тихо Каст.
- На реката естествено – отговори спокойно Томас. – Минава недалече от пътя.
Когато нощният мрак завладя гората, пътниците спряха и се приготвиха да лагеруват. Скоро пламнаха огньове и наоколо се понесе ароматът на печено месо.
Лунел преминаваше тихо като сянка покрай хората на Брионел. Отклонявайки спокойно опитите спътниците си да я заговорят, тя почти незабелязано се отдалечи от лагера и се загуби между дърветата. Мракът я скри ревниво в прегръдките си. Тихите й стъпки уверено я водеха към реката, чиято песен примамливо звучеше в ума й.
- Лунел!
Гласът я застигна и тя спря. Обърна се и напрегна очи, опитвайки се да различи силуета на Томас Корел в тъмнината. Чу шума от стъпките му и се усмихна. Когато той я достигна, тя се обърна и продължи напред. Той я последва тихо. Скоро реката се ширна пред очите им – широка, лъскава черна лента, обсипана със звезди.
- Тук все още е спокойна, - отбеляза тихо Лунел и седна кротко на земята, разстилайки внимателно тъмните си поли под себе си.- Някъде нагоре в планината има водопад.
- Била ли си там? – попита Корел и се разположи до нея.
- Да… преди много време. – гласът й прозвуча глухо е далечно. – Наблизо край пътя има хан. Отседнах в него с един приятел… - гласът й трепна за миг. – Преди много време… - повтори едва доловимо тя и опря чело в коленете си.
Корел изгледа замислено тъмните черни коси, криещи лицето на девойката до него. Тя не помръдваше. Той извърна поглед към привидно спокойните черните води на Перин.
- Лунел, - обади се внезапно той - Нейно Величество ли те прати да ни следваш?
Тя вдигна глава и впи поглед в него
– Да ви следвам?
- Или Кейдж?
Нещо в погледа й трепна за миг.
- Не разбирам за какво говорите, графе.
- Познаха те. Виждали са те в Бодар. Чух, че си човек на Кейдж.
- Срещата ни е случайна, граф Корел. – натърти бавно тя. – Или поне се надявам да е така.
Изправи се бавно и нагази във водата до колене. Течението задърпа тъмните поли на роклята й. Лунел се обърна и за миг едва доловимо сияние обрамчи лицето й. “Сигурно е някакво отражение на лунната светлина във водите на реката”, помисли си Корел, загледан унесено в нежно сияещия силует на момичето. Тя бавно извърна глава към звездното небе и протегна ръка нагоре.
- Земята отново е покрила лицето на Луната – достигна до него шепота й. – Всяка от тях зове, тегли, къса и хапе, сякаш е останало нещо... Проклети да са и те и глупавите им камъни!
Водата спокойно продължаваше да тече край нея. Луната, забулена в сянката на Земя невъзмутимо продължаваше да шепне в ума на девойката. Лунел стисна здраво очи и образът на древния олтар се настани в мислите й, а всяка от петте черни рани в него неистово гладно викаше насреща й. “Силите поглъщат живот”...
Мълчанието натежа и в желанието си да го премахне, Корел търсеше подходящите думи и въпроси в ума си, но единственото, което намираше, бе мълчаливият образ на Лунел, отпечатан в съзнанието му, а едва доловимият шум на реката сякаш отнасяше надалеч всичко останало. Внезапно усети студ да пронизва тялото му и потрепери. Забеляза как Лунел се отпусна във водата и рязко скочи. Улови ръката й и усети силното придръпване на реката и за миг съзнанието му сякаш се сля с оживялата маса вода. Изтегли момичето на брега и усети, че трепери.
- Какво ги вършиш, Лунел!
Тя се усмихна накриво и започна да отцежда водата от полите на роклята си.
- Всичко е наред, графе, просто исках да поплувам малко.
- Течението щеше да те отнесе.
Замечтаният й поглед се плъзна надолу по реката.
- - Водата ми е приятел, графе. – засмя се звънко и протегна ръка към него. – Все още, надявам се. Хайде, да се връщаме в лагера.
* * *
Светлините на прозорците блестяха ярко в мрака, прегърнал приспивно Тиен`хара – градът, призован от обятията на легендите за нов живот чрез волята и силата на своя нов владетел. Лунел спря в покрайнините и отправи взор към бляскавата звезда, увиснала над крепостта. Полъх на вятъра сякаш опита да разбърка ярките лъчи на звездата и светът се разми в бляскав водовъртеж, в чийто център сияеше знамето на възродената държава. Лунел затвори очи и за пореден път посрещна страховитите образи, които все по-рядко изчакваха момичето да спусне клепачи, за да обсебят ума й. Остри нокти на видения за смърт и разруха се забиха в мислите й, но вместо усещане за болка, в душата й кънтеше празнота, толкова страшна, че я караше да копнее за болката. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху дискретното сияние на пръстена, който почти приятелски я канеше да отиде при него.
Спря в тъмната сянка на вилата и вдигна поглед към обляната от светлина тераса. Нощният вятър галеше нежния плат на завесите и караше светлинните сенки по тях да танцуват примамливо.
Очите на Лунел леко се разшириха и тя се усмихна. Той беше горе… Или поне пръстенът беше там. Но можеше да усети и другите – лунната сила напираше в телата им и тя сякаш усещаше мислите - самодоволни и студени. “Като моите”, помисли си тя. “Вероятно в момента и те ме усещат”.
Перлено сияеща река се изля тихо покрай завесите, раздели се в два ръкава, всеки от които се изви нежно, но сигурно около двамата селенити. Дорон бе забелязал изненадата внезапно изместила спокойно-самоуверените изражения на двамата Блицен, както и засиленото сияние край тях. Видя мускулите на ръцете на Ерик да се стягат в неуспешен опит да се раздвижи и се усмихна, когато забеляза финия скреж, проблясващ по бледата кожа. Познаваше тази мразовита прегръдка, както и силуета, откроил се в рамката на вратата. Лунел стоеше на прага и с почти детинско любопитство оглеждаше двамата селенити в залата. Босите й стъпала тихо пристъпиха вътре. Тя погледна замислено към Дорон, след което погледът й бързо се плъзна към сенките на неговите все още неподвижни стражи и отново се обърна към двамата Блицен. Ерик почти веднага бе преустановил опитите си да се измъкне и в момента гладно гледаше сияещото Око на Луна. Лунел проследи погледа му, погали с пръст гладката повърхност на камъка и се обърна се към Донер, който спокойно я наблюдаваше. Плаха усмивка се прокрадна на лицето й, докато сиянието наоколо бавно гаснеше, оставяйки единствено топлата жизнена светлина на свещите да гони сенките в далечните ъгли на залата. Студът се разнесе в нощта, а ледените кристалчета по кожата на братята Блицен се превърнаха в ситни капчици вода.
Лунел направи няколко крачки към центъра на залата и разсеяната трепкаща светлина погали бледото й лице. В контраст с ефектната й поява, в момента девойката изглеждаше по-уязвима от всякога. Тъмни сенки рисуваха с драматичен замах чертите на лицето й, а в големите черни очи се таеше несигурност.
- Обкръжението ви става все по-съмнително, Винс! – прозвуча с неочаквано студено спокойствие гласът й.
Дорон бавно запали поредната лула и се усмихна.
- Аз пък така се надявах, че срещата с твои хора ще те зарадва – отбеляза той, кимайки по посока на Ерик и Донер Блицен, които безмълвно следяха с поглед Лунел.
- Място не мога да си намеря от радост – отбеляза кротко девойката и се обърна отново към селенитите. Дланта й покри млечнобелия камък, открояващ се върху тъмната й дреха. – Знаете какво е това, нали?
Донер кимна и черните зеници почти напълно погълнаха тънките сини пръстени на едва видимите ириси.
– Но как е попаднал в теб? – попита той, взирайки се любопитно в очите на Лунел.
Мълчанието увисна в залата. Нежна вена пулсираше развълнувано под студената бяла кожа на шията на девойката.
- Лош късмет – промърмори внезапно тя, врътна се рязко и доближи до масата в центъра на залата. Разположи се върху нея и се приведе леко напред, надниквайки в очите на Дорон.
- Мога да изпълня своята част от сделката – каза тихо тя и бавно разкопча сребърната верижка, на която висеше Водният камък. Вдигна го пред лицето си и в тъмната му сърцевина се разгоря син пламък, чиято светлина се разля наоколо. Лицето на Лунел стана още по-бледо и тя леко се олюля.
Светлината на свещите бавно помръкна и мракът уверено плъзна край тях, смаза стените на залата, погълна баскерите и братята Блицен. Времето се завъртя в безкрайна спирала около сияещия воден камък, чиято призрачна сапфирена светлина огряваше лицата на Лунел и Дорон. Изви се силен вятър и около тях се ширнаха безкрайните пясъци на пустинята. Кратък миг тишина бе грубо изтласкан от виковете на битка, познатият вече за Лунел шум на мощни криле, оръжия, сеещи смърт… и тихият древен шепот на пустинните пясъци, които жадно пиеха тъмната кръв.
- Мисля, че появата ти беше достатъчно впечатляваща – отбеляза Дорон, без да се оглежда. – Какво се опитваш да постигнеш?
- Не го правя аз – каза уморено Лунел и сви рамене. - Преследва ме откакто… - думите заседнаха в гърлото й... – от известно време.
Дорон извърна глава настрана към вихрещата се наоколо битка. Погледът му различи баскер, който тъкмо пронизваше гърдите на създание с огромни черни крила, които миг по-късно обгърнаха любвеобилно тялото на древния и го премазаха в предсмъртната си прегръдка.
- Не зная защо и ти го виждаш, но съм убедения, че всичко това има връзка с проклетите камъни – продължи Лунел.
- Забелязах, че имаш два – подхвърли Винс, гледайки с мрачно любопитство бойното поле около тях.
- Имам? – възкликна Лунел. – Той има мен, проклет да е!
Внезапно гневът избухна в огромните черни зеници. С рязък жест тя дръпна другата верига. Тъмночервени резки обагриха врата й, но тя сякаш не ги забеляза.
- Имам! Искаш ли ги? Да ги “имаш”?– бавно, с тиха ярост нареждаше тя и тикна двата камъка към лицето на Дорон. – Можеш дори да подхвърлиш единия на онези самонадеяни глупаци там. Само да имаше смисъл! Накрая той пак ще ме призове. Ще вика, ще хапе мислите ми, ще убива наред, докато накрая отново не ме получи…
“Силите поглъщат живот”, прокънтя гласът на Ерис в спомените й. Лунел тръсна синия камък на масата и той се удари в масивното дърво.
– И този е същият. Рано или късно, той ще намери начин да попадне отново в ръцете на Кейдж. А ако убиеш Кейдж, тогава ще е следващият му Пазител. И повярвай ми, Винс, дано да си ти, за да изпиташ цялото необятно блаженство, скътано в това “да имаш” камъка… Отново и отново… Докато не се върнат в прокълнатата си дупка в неанската пустиня!
Яростният вой на битката погълна последните й думи. Вятърът хвърляше шепи пясък в лицата им и Винс примигна, за да предпази очите си.
Когато отвори клепачи, двамата бяха отново във вилата в Тиен`хара. Нито баскерите, нито Блицен показваха по някакъв начин, че нещо се е случило. Лунел седеше кротко пред него, притиснала с една ръка синия камък върху масата и отпуснала другата в скута си. Млечнобелият камък меко проблясваше между тънките й пръсти. Лицето й бе спокойно и невъзмутимо, а извитите в невинно-плаха усмивка устни сякаш не бяха промълвили нито една от развълнуваните думи, чути току-що от него. За миг той си помисли, че древната кръв, пулсираща във вените му, е пратила ново видение, когато забеляза тъмночервените мъниста на врата на момичето.
* * *
Лунел - 16 септември - Тиен`хара
Корел- 15 септемри - Сивите планини (в Хрецогство Юран)
Last edited by Lannis on Mon Apr 25, 2005 10:05 pm, edited 1 time in total.
Кръчмата беше почти пълна по това време на нощта и Винс привично огледа някои от лицата, които влизаха и излизаха, за издайническите белези на казарма и военно обучение. След това бавно обърна глава към човека пред него.
- Преди да се разделим, надявам се завинаги, искам да изчистя един въпрос. Нека да предположим, че това което ми казвате е вярно. Осем Левиатана, които чакат да бъдат изгорени и стотици майстори обречени да станат роби. Аз познавам Търговските капитани. Те не биха предприели такъв скъпоструващ строеж, без сигурни гаранции за печалба. Но да оставим това.
Едни думи особено ме заинтересуваха в щедрото ви предложение - “ответен удар от страна на Херцогството, Даная и морските капитани”. Откога могъщата Даная, Озикс и капитаните нанасят заедно ответни удари? В териториалните води на Херцогството? На острови, които досега не са представлявали ценност за никой освен за Търговските капитани? Явно Магистратите и Херцога са се превърнали в изкустни политици, докато аз си губя времето в Даная. Тук за момент си помислих, че самия Озикс се опитва да разчиства някакви свои сметки с капитаните и за тази цел е благоволил да използва Неанските корсари. Но нека да погледнем нещата от друг, още по-интересен ъгъл. Щом ответния удар ще дойде от самите Озикс и Даная, в съглашение с капитаните, дори за прост наемник като мен е ясно че Херцога и Данайската корона са станали близки приятели. И тогава, аз се замислих кой ли може да бъде тайнствения ви господар? Не е Анара, защото в такъв случай нашият разговор нямаше да се състои. С вас вече достигнахме до извода, че не е и Озикс. Хмм, Левиатаните са големи кораби. С тях можеш превозваш много стоки наведнъж….или цяла армия. Ако предположим, че Даная помага на Херцогството и капитаните са се заели със същата благородна задача, кой ли е този, който желае корабите строящи се на Лунните острови да изгорят? Селения? Не мисля. Може би Умбра или Силосия? Аз съм разграбвал Умбрийските брегове десетки пъти. Да са благословени добрите наплашени хора на Умбра, те не могат да организират и рибарска флотилия, да не говорим за сделки с Търговските капитани на другия край на света. Силоските никога не биха използвали Неански корсари.
Затова ще поставя едно единствено условие. След две седмици официален пратеник на Тиен’хара ще пристигне в Абкан за подписването на един важен договор. Тогава ще решим.
~~~~~~~~~~~~~~~
Сандо Блицен, отново сечеше мебелите. Останалите членове на рода стояха до стените и се опитваха да не попаднат под острието на широкия двуостър меч. На една дълга маса, в задната част на залата седеше барон Дариус Блицен и замислено режеше тънки парчета от един пушен еленов бут. После ги топваше в купичка с подправки и ги отправяше в устата си.
- Оседлайте ми кон! – избумтя Сандо, когато задъхан спря да върти меча за момент – Кон! И съберете йегерите! Аз лично ще му отсеча главата на тая торба с лой!
- Той бил по-скоро слаб, според думите на Севар – прекъсна го хладният спокоен глас на Дариус.
- Кой?!
Барона бавно сдъвка и преглътна следващото парче еленско.
- Морсий. Ти нали него искаше да сечеш първо?
Сандо го изгледа с кървясал поглед и разби на трески последния оцелял стол в залата.
- И на него ще му дойде реда! Стария граф Рамиел ми беше приятел! Сега тия лешояди се разполагат в имението му!
Дариус се обърна към Севар, който стоеше облегнат на стената.
- Това с камъка, особено ме притеснява момче! Сигурен ли си че жриците са мъртви?
Младия баронет мрачно кимна
- Морсий и останалите селенити се погрижиха за това. Главната взе близнаците със себе си. А Сетии ме използва за слуга и...
- Да, да това е ужасно разбира се – прекъсна го замислено барона. – Говорихте ли с Естора?
Донер Блицен, който досега седеше на перваза на прозореца, скочи на пода и се приближи.
- Да разказах на херцога цялата история. Той беше учуден от бързото ми пристигане, но силно се заинтригува от случващото се в двореца. Обеща че ще събере извънредно събрание на лордовете и ще ги убеди да заемат позиция веднага. Тревожи се от възможността това да доведе до гражданска война, но е съгласен че този изход е по-добър от Умбрийски жрици управляващи Селения.
Дариус се почеса по брадичката и отмести подноса с месото.
- Интересни времена, наистина. А сина на Рамиел?
Донер поклати глава.
- Добре тогава – продължи барона – Ако се случи най-лошото и трябва да се изправим срещу Сетий със сила, ще са ни необходими някои допълнителни подкрепления. Той се замисли за момент. После погледна надясно. Там, в сенките, забравен от всички, седеше главатаря на Нощните Сватове, наричан от всички просто Бащицата.
Винс Дорон - вечерта на 10 Септ, между Бодар и Тиен"хара
Бароните Блицен, Бащицата - сутринта на 15 Септ, Селения
- Преди да се разделим, надявам се завинаги, искам да изчистя един въпрос. Нека да предположим, че това което ми казвате е вярно. Осем Левиатана, които чакат да бъдат изгорени и стотици майстори обречени да станат роби. Аз познавам Търговските капитани. Те не биха предприели такъв скъпоструващ строеж, без сигурни гаранции за печалба. Но да оставим това.
Едни думи особено ме заинтересуваха в щедрото ви предложение - “ответен удар от страна на Херцогството, Даная и морските капитани”. Откога могъщата Даная, Озикс и капитаните нанасят заедно ответни удари? В териториалните води на Херцогството? На острови, които досега не са представлявали ценност за никой освен за Търговските капитани? Явно Магистратите и Херцога са се превърнали в изкустни политици, докато аз си губя времето в Даная. Тук за момент си помислих, че самия Озикс се опитва да разчиства някакви свои сметки с капитаните и за тази цел е благоволил да използва Неанските корсари. Но нека да погледнем нещата от друг, още по-интересен ъгъл. Щом ответния удар ще дойде от самите Озикс и Даная, в съглашение с капитаните, дори за прост наемник като мен е ясно че Херцога и Данайската корона са станали близки приятели. И тогава, аз се замислих кой ли може да бъде тайнствения ви господар? Не е Анара, защото в такъв случай нашият разговор нямаше да се състои. С вас вече достигнахме до извода, че не е и Озикс. Хмм, Левиатаните са големи кораби. С тях можеш превозваш много стоки наведнъж….или цяла армия. Ако предположим, че Даная помага на Херцогството и капитаните са се заели със същата благородна задача, кой ли е този, който желае корабите строящи се на Лунните острови да изгорят? Селения? Не мисля. Може би Умбра или Силосия? Аз съм разграбвал Умбрийските брегове десетки пъти. Да са благословени добрите наплашени хора на Умбра, те не могат да организират и рибарска флотилия, да не говорим за сделки с Търговските капитани на другия край на света. Силоските никога не биха използвали Неански корсари.
Затова ще поставя едно единствено условие. След две седмици официален пратеник на Тиен’хара ще пристигне в Абкан за подписването на един важен договор. Тогава ще решим.
~~~~~~~~~~~~~~~
Сандо Блицен, отново сечеше мебелите. Останалите членове на рода стояха до стените и се опитваха да не попаднат под острието на широкия двуостър меч. На една дълга маса, в задната част на залата седеше барон Дариус Блицен и замислено режеше тънки парчета от един пушен еленов бут. После ги топваше в купичка с подправки и ги отправяше в устата си.
- Оседлайте ми кон! – избумтя Сандо, когато задъхан спря да върти меча за момент – Кон! И съберете йегерите! Аз лично ще му отсеча главата на тая торба с лой!
- Той бил по-скоро слаб, според думите на Севар – прекъсна го хладният спокоен глас на Дариус.
- Кой?!
Барона бавно сдъвка и преглътна следващото парче еленско.
- Морсий. Ти нали него искаше да сечеш първо?
Сандо го изгледа с кървясал поглед и разби на трески последния оцелял стол в залата.
- И на него ще му дойде реда! Стария граф Рамиел ми беше приятел! Сега тия лешояди се разполагат в имението му!
Дариус се обърна към Севар, който стоеше облегнат на стената.
- Това с камъка, особено ме притеснява момче! Сигурен ли си че жриците са мъртви?
Младия баронет мрачно кимна
- Морсий и останалите селенити се погрижиха за това. Главната взе близнаците със себе си. А Сетии ме използва за слуга и...
- Да, да това е ужасно разбира се – прекъсна го замислено барона. – Говорихте ли с Естора?
Донер Блицен, който досега седеше на перваза на прозореца, скочи на пода и се приближи.
- Да разказах на херцога цялата история. Той беше учуден от бързото ми пристигане, но силно се заинтригува от случващото се в двореца. Обеща че ще събере извънредно събрание на лордовете и ще ги убеди да заемат позиция веднага. Тревожи се от възможността това да доведе до гражданска война, но е съгласен че този изход е по-добър от Умбрийски жрици управляващи Селения.
Дариус се почеса по брадичката и отмести подноса с месото.
- Интересни времена, наистина. А сина на Рамиел?
Донер поклати глава.
- Добре тогава – продължи барона – Ако се случи най-лошото и трябва да се изправим срещу Сетий със сила, ще са ни необходими някои допълнителни подкрепления. Той се замисли за момент. После погледна надясно. Там, в сенките, забравен от всички, седеше главатаря на Нощните Сватове, наричан от всички просто Бащицата.
Винс Дорон - вечерта на 10 Септ, между Бодар и Тиен"хара
Бароните Блицен, Бащицата - сутринта на 15 Септ, Селения
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
Оказа се, че Принцът не бе в кабинета си. Брет се зачуди къде може да е, тъй като напоследък по цял ден прекарваше седнал на бюрото си. Трябваше да навакса времето, изгубено в пътешествия и авантюри. Или поне така изглеждаше за всички останали. Но Воинът знаеше, че това далеч не е хвърлено на вятъра време. “Точно обратното”, усмихна се той, сещайки се за прозрачния камък, който Ти’сейн владееше.
Реши да провери в покоите на Принца. Всъщност и сам не знаеше защо иска да му се покаже в новата си светлина... “Арабела наистина ме вдъхновява за странни метафори”, помисли си той. Този път се ухили широко и продължи с още по-ведра крачка. Но същевременно бръкна в джоба на панталоните си, намирайки бележката на силоската. Докосна хартията нежно, сякаш бе самата жена, и погледът му се отнесе в спомени за изминалата нощ.
Разминаваше се със слуги, чиновници, които от скоро бяха плъзнали в цялата крепост, дори с няколко наемника, неизвестно какво търсещи по коридорите на Тиен’хара. Привличаше вниманието на тези, които го познаваха, чу дори няколко зле прикрити възклицания, но никой не посмя да го заговори открито, колкото и странно да им се видя, че Генералът ходи с кърпа, омотана около главата му.
Унесен в преживяванията от нощта, Брет не усети дори кога влезе в стаята на Ти’сейн. Първото, което видя, бе купчината дрехи, целите пропити с кръв. Очите му се разшириха от ужас и инстинктите му на Воин се съживиха на мига. Зоркият му поглед обходи стаята и почти веднага забеляза приятеля си, който тъкмо закопчаваше ръкавите на чиста бяла риза.
Едва тогава се вгледа по-внимателно, различавайки петна от червено вино по захвърлената светлосиня туника. Ти’сейн го забеляза и извинително обясни:
- Разговорите с Велиан са доста изтощителни. Дори виното не помага. А жестикулирането в един момент се оказа... повод за почивка. – двамата се разсмяха, докато Принцът прибираше кинжалите си в свободните ръкави на дрехата. – Да не се обличаш по новата неанска мода? – попита той. – Цветовете нещо не ми подхождат. – заяде се мъжът със сребристите очи.
Вместо да му отговори, Брет дръпна кърпата от челото си и загледа с интерес реакцията на приятеля си. Ти’сейн повдигна вежда и се приближи, опитвайки да разгадае значението на татуирания символ.
- Това как да го разбирам? – попита той и продължи да изучава белязаната кожа на Генерала.
- Както искаш. – подсмихна се Воинът.
- Може би просто ще я попитам. – реши гласно той и вдигна ботушите си от пода. – Интересно, не съм чувал за подобен силоски обичай. Добра кожа се оказа озикската. Виното не е успяло да я повреди. – смени небрежно темата той. “А ти ще се прмениш ли?”, попита безгласно приятеля си.
- Тя вече замина. – мрачно изрече Брет. Потри едното си слепоочие, от където започваше редица малки синкаволилави точици, продължаващи над веждата му. Сянка премина по лицето на Ти’сейн, но той бързо възвърна непроницаемото си изражение и отговори с намек за съжаление:
- Вярно, че днес продължаваше по пътя си. Значи ти е оставила нещо за спомен. – Принцът се приближи до голямото огледало, висящо на стената, и отново се обърна към Воина: - Трябва да се връщам. Искам да приключа уговорките с Велиан веднъж за винаги. Няма умора у този човек... – Генералът определено не харесваше младия благородник. Факт, който си пролича и сега. – Брет, ще поговорим, когато се върна. – каза той и се изгуби в отражението си.
- Остави нещо за “спомен” на околните. – промълви мъжът, останал сам в просторната стая и добави: – Има ли смисъл да говорим? Или да чакам? Трябва просто да оставя времето да измине. – убеждаваше той, затваряйки вратата зад гърба си.
*****
Сравнително късно на следващия ден Ти’сейн седеше в удобното кресло зад бюрото си след няколкото часа сън под Звездата. Денонощието, прекарано на стола с твръда облеглака у Велиан и каменния под на покривната площадка напомняха настойчиво за себе си с болките, които чувстваше в гърба. Поне бяха приключили всички належащи теми за обсъждане с младия благородник.
Принцът се замисли дали не го бе подценил. Велиан се оказа още по-настойчив и настъпателен, отколкото наблюденията на Ти’сейн предполагаха. “Колкото повече отговорности, толкова повече доказване е необходимо”, мина през ума му и той вдигна настолното огледало на поставката му. “Да видим как ще се справи на тази официална среща Първият министър. Но що за нелепа титла си избра той?!”
Сребристите му очи се притвориха и светлината заигра из въздуха и по огледалната повърхност. Отражението постепенно се избистри, показвайки събралите се около масата мъже. И дамата, която сякаш придаваше завършек на разнообразната група хора. Развесели се, виждайки недоумението им от новия външен вид на Брет. Воинът не бе приветствал вестта за пълномощното, което Велиан си бе издействал и обвинително поведе началото на разговора.
- Ти`сейн беше изричен по този въпрос. – изтръгнаха го от унеса му думите на младия благородник. Приказките за търговски и икономически облаги се бяха изплъзнли от вниманието му, още повече, че вече ги бе обсъждал продължително с Велиан. Започваше да се радва, че го назначи за Пръв министър. Подобни занимания му бяха изключително досадни, а и му липсваше подходящото обучение, за да крои такива гъвкави планове. Маговете го бяха научили на много, но имаше области, които дори тяхното знание не включваше. Надяваше се само, че след време няма да съжалява, че не се бе заел сам с всичко това, колкото и ограничени да бяха възможностите му в тази област.
- Да, категоричен съм. – отговори той на огледалото. Хората от другата страна нямаше как да го чуят. – Тиен’хара има нужда от своята военна сила. Ще има нужда от нея още дълги години, преди да бъде призната от всички.
- Трябва да знаем какво всъщност правим. Мисля, че по въпроса за бъдещето на Тиен`хара, всички споделяме мечтите на Ти`сейн. – продължи разпалено да обяснява Велиан.
- Какво знаеш ти за мечтите ми. – прошепна Принцът. – За дълговете, за бляновете. А ако знаеше какво всъщност правя, едва ли щеше да седиш на тази маса. И то не заради обучението ти при свещениците на Халид.
Наскоро Ти’сейн бе проучил цялото минало на младия благородник и откри някои много интересни сведения, които прокраднаха нишка на колебание в избора му на бъдещия Управник на Ерисея. Въпреки това играта бе започната отдавна, а Принцът не обичаше да се връща назад.
- А дали аз се досещам за всички твои мечти? – запита се той, докато Брет заговори отново отвъд огледалото.
– Ще се помни единствено името на принц Ти`сейн. – обясняваше Велиан. “С какво ли ще се запомни това име”, замисли се мъжът със сребристите очи. - Аз се боря да осъществя няколко идей...
- Само няколко! – възкликна Ти’сейн, спомняйки си дългите преговори, които води с упорития благородник.
- И няма да ги използвате за да вербувате хората, сред които ще ги размеся? – питаше Воинът и Принцът му отговори: - Просто няма да ги размесваш, Брет. – Тънка усмивка заигра на устните му и той продължи с интерес да следи разговора на голямата маса.
Допълнително научи интересни подробности за новите си подчинени. Солг су Саро, например, си нямаше и понятие от дипломация. Велиан и най-вече сладката му женичка можеха да бъде още по-коварни, установи Ти’сейн, слушайки кроежите им за Херцогството.
- Една грешна стъпка, Велиан, една единствена... И ще съжалиш, че се захвана с всичко това.
Два дни по-късно, някъде в ранния следобяд, пристигнаха Маговете, които Корвейл му бе препоръчал да привика в крепостта. След краткото посрещане, Се’ган и Рамегал веднага последваха стареца, който ги отведе при учениците си в библиотеката. Принцът задържа Ка’анел в кабинета си и когато гласовете на останалите се загубиха по коридора, той отключи едно от чекмеджетата на писалището. Извади пълната стъкленица, в която се плискаше златиста течност.
Огледа отново младия Маг, който седеше от другата страна на тъкмния дървен плот. Къса черна коса, сресана назад, така че да открива високото, волево чело. Сините очи и светлата кожа на приветливо, открито лице. Под черните дрехи на Ка’анел си личеше стройното му тяло. Принцът се зачуди в правилността на избора си.
- Вече разбра за постоянното пратеничество на Умбра. – запита той, ставайки от креслото.
Младият Маг не помръдна от мястото си, а само го проследи с поглед, изричайки:
- Да. Предполагам си имал причина да го допуснеш.
- Естествено. – увери го Ти’сейн. “Поне не му липсва арогантност. Ще му потрябва”. – Едната от тях, Юла, все още се обучава за жрица. – той разклати стъкленицата и я подаде на Мага. – Искам да се сближиш с нея. Трябва да знам какви са плановете на Умбра.
Ка’анел не можеше да отрече, че остана доволен от възложената му задача. Пое стъкленицата от Принца и въпросително отрони:
- Отварата. Ревниво пазената тайна на умбрийските жрици.
- Една от многото! – напомни му Ти’сейн и дадепоследните си нареждания: - Още една причина действията ти да не стават достояние на никого.
Бе ред на Магът да отвърне убедително, наподобявайки интонацията на Принца от преди малко:
- Естествено. Ще се заема с това още след вечеря.
- Когато прецениш. Аз не бързам, смятам, че и ти трябва да си предпазлив... Въпреки че, признавам, изкушението е голямо. – допълни след кратка пауза той и изпрати Ка’анел до вратата.
Малко след закуска Брет го навести в кабинета, все още облечен в дрехите си за тренировка. Пот се стичаше по татуираното му лице, а по мократа му разкопчана риза бе полепнал прахоляк. Ти’сейн хвърли един бърз поглед към гърдите на Воина, за да се убеди, че няма други татуировки и обвинително каза:
- Поне те е белязала само на челото. – не можа да сдържи усмивката си, виждайки объркването, което обзе приятеля му.
- Спести си шегите, моля те. – леко обидено му отвърна той. – Имаш вести от Анара. Конникът доста е бързал, между другото. – обясни той, подавайки му малкият плик с личния печат на данайската кралица. – Оставям те да се запознаеш със съдържанието му. Трябва да продължа тренировката.
Принцът вече разчупваше червения восък и разсеяно отвръна:
- Върви. После ще ти кажа какво пише. – вече разгръщаше сгънатия лист бяла хартия и се зачете в изящния почерк на Анара.
Когато по-късно уведоми приятеля си за съдържанието на писмото, Брет не остана никак доволен.
- Ще дойде ли време, когато да се задържаш за малко по-дълго в крепостта. – попита обвинително той. Подобни разговори започваха да им стават навик.
- И аз се чудя. – развеселено каза Ти’сейн, но продължи със сериозен тон: - Знаеш, че се налага. А и в случая ми е любопитно какво изисква спешното ми присъствие в Бодар.
- Дано някой ден не изисква спшешното ти присъствие тук. – подхвърли Воинът. – След като и други хора вече се разпореждат наоколо...
Принцът схвана намека му и се опита да го вразуми:
- Брет, мислех, че вече сте поизгладили различията си с Велиан.
- Едва ли е възможно да го постигнем някога. Не и напълно.
- Не те карам да го заобичаш. И без това си имаш вече Арабела. – не се стърпя Ти’сейн. – Освен това, колкото повече доверени хора имам около него, толкова по-сигурен съм какви ги върши. Свободата може да замае много хора.
- Знаеш, че и този път ще те послушам. – усмихна се приятелят му. – Аз пък се чудя защо проължавам да го правя. Двамата се разсмяха, след което всеки отново се зае със задачите си.
*****
Вечерята с братовчедката на Юрански бе минала очудващо добре. Както и разходката в градината, последвала на сутринта. Лийра флиртуваше изключително сдържано с Херцога, който пък постепенно си припомняше етикета на ухажването и собствените си “хитрини”.
По досегашните им разговори съдеше, че тя вече поне обмисля предложението на Илай. Озмънд поне можеше да бъде възможно най-убедителен, за да улесни решението й. Което нямаше да е никак лесно, тъй като Лийра не бе някоя празноглава придворна дама, сляпо следваща същия този етикет. Отправяше прикрити предизвикателства към Херцог Озикс, което пък го забавляваше. Отдавна не му се бе налагало да мисли толкова бързо и постоянно да търси подходящ отговор.
Някаква скрита опасност намекваше за себе си в цялостното държание на Юранска, но той бе склонен да я пренебрегне за момента. По-късно можеше да се окаже дори ценна. Съзнаваше, че любов никога не би имало между тях, но това, към което той се стремеше, бе уважение. И доверие. Жена му трябваше да бъде най-напред Херцогиня на Озикс и Варгас и едва тогава братовчедка на консорта на Даная.
Сайхе бе успяла да научи някои интригуващи неща за нея, непотвърдени слухове за миналото й, безумно звучащи истории и тихо прошепнати клюки. Прислугата в бодарския дворец, както навсякъде другаде, обичаше да обсъжда живота и личностите на благородничеството. Съдейки по краткия и разноообразен разказ на магьосницата, властта щеше да бъде достатъчна мотивация за верността на Лийра.
Но можеше ли да разчита на нея, дори ако встъпеха в брачен съюз. “Дори след години на брак всъщност”, добави на ум той, замисляйки се за внезапната смърт на графиня Елиана и граф Дориан. Официалното твърдение за наемници не му звучеше много убедително. Дали интересите на Умбра или нечии интереси срещу жриците и тяхното влияние бяха замесени? Това, от своя страна, насочи мислите му към собствената си зависимост от Съвета. През годините се бе опитал да я сведе до минимум, но въпреки затишието в последно време, дори не смееше да предположи, че е успял.
Денят мина в траур за погубеното графско семейство. Нямаше да е подходящо да посети Лийра след разходката им, а и не искаше да се натрапва прекалено. Магьосницата пак се бе затворила в библиотеката. “В последно време”, мислеше си Озмънд, припомняйки си държанието й от изминалите дни, “ми се струва променена. Сякаш очаква нещо.”
Отдавна му бе хрумнало да предложи на Джонатан Кейдж един приятелски двубой, но не успя да намери съветника на кралицата никъде из двореца. А и едва ли моментът бе от най-подходящите.
Неусетно се стъмни и след вечеря Херцогът остана в новите си покои, които бе получил след заминаването на Брионелите и съпругата на Каст. Седеше до прозореца и плъзгаше невиждащ поглед по очертанията на храстите и лехите в градината долу и се чудеше дали все пак да прати известие до хадес за смъртта на Елиана. Очите му трепнаха, подведени от измамна сянка сред извивките на алеите. “Или пък бе някакво движение?”, запита се той, но мислите му бяха прекъснати от гласа на Анара:
- Херцог Озикс, последвайте ме. – Бе влязла безшумно с меките си пантофи в стаята. – Време е за един тежък разговор.
- Значи е тук. – констатира Озмънд, надигайки се тежко от огромния диван. – Да вървим.
За първи път виждаше човекът, нарекъл себе си владетел на половината му земи и причинил преврат в другата половина. Бе приседнал на писалището и въртеше дългото бяло перо. Вдигна очи към тях, когато вратата се отвори и Озикс остана изненадан от сребристия им цвят. Бе чувал за това, но на живо изглеждаха наистина странно.
- Светлината не се губи дори в нощта. – поздрави го официално той и потопи перото в отворената мастилница.
- Добър вечер. – простичко отвърна Озмънд, отпускайки се на облегалката на близкото кресло.
Кралицата се дръпна встрани, заставайки между двамата и Ти’сейн се обърна към нея:
- Е, убедихте ме да присъствам на тази среща. Въпреки че никога не съм целял да я избегна. Очакванията са коварни, нали? – намекна той и погледна Херцога.
Озикс мълчеше, давайки възможност на Анара да насочи разговора в предпочитаната от нея посока. Явно и Принцът не бързаше.
- Няма да крия, че и двамата потърсихте помощта на Данайската корона. И отправихте своите предложения. – тя махна леко с ръка и продължи: - Стигнах до извода, че както за Даная, така и за владенията ви, - не уточни кои по-точно, - едно споразумение би било най-доброто решение за усложнената ситуация.
Херцогът успя да запази изражението си непроменено, но бе убеден, че това не е коствало никакви усилия на Принца. Двамата се изучаваха с поглед и никой не нарушаваше настъпилото мълчание.
Ти’сейн най-сетне мигна за част от секундата и заговори:
- Приемам предложението, което кралицата отправя към нас. Единственото, което искам, е един подписан договор, - той отправи бърз поглед към Анара, - и признанието на двама ви, когато моментът за коронацията настъпи.
Преди Озмънд да се съвземе от чутото и да е успял да потъпче дипломатичния тон, Принцът предложи:
- В замяна получавате пълната подкрепа на Тиен’хара в борбата да си върнете владенията и престола. Някои Магистрати ще престнат да бъдат пречка; съвсем изненадващо, разбира се. – Ликът на Мария Талд ин Арит проблесна за миг в съзнанието му. – А Силосия би могла да престане да оказва помощ на Съвета на Деветимата.
- Искате твърде много, Принце. – обърна се към него Озикс.
- И давам много. – веднага отвърна той, поглеждайки към кралицата. – Мирът е безценен за Даная, нали така кралице Анара? – запита той, но не й даде възможност да отговори. – Под мъдрото ви управление той бе запазен дълги години. Но има сили, които обикновените оръжия не могат да спрат. Свещеници, жрици, селенити, камъни... – подхвърли накрая той, изучавайки внимателно лицето, обградено с червеникави къдрици. Устните й леко се присвиха при споменаването на Очите и той извади камъка на Въздуха.- При нужда Тиен’хара може да осигури Магове на Светлината, както и... това, - разтвори шепата си той. – Поне докато е... притежавано. – допълни той, свивайки отново пръстите си около прозрачния кристал.
- Ще получите договора си, Принце. – увери го кралицата. Но за признанието... – замисли се тя и потупа с пръст черешовите си устни. - ... ще решите вие, Херцог Озикс.
- Карате ме да се откажа от половината си владения. – заговори той, но Ти’сейн бързо се намеси:
- Владения, които преди само частично са били ваши. Помислете. Колко време ще е необходимо на Херцогството, за да се възстанови след управлението на Магистратите? Кога ще може да опитате да си възвърнете Северната провинция? Освен това, мнението ми е, че лично за вас Варгас е много по-необходим и носи много повече изгода.
Озмънд въдъхна тежко и сплете пръсти.
- Виждам, че ако не от нас, ще получите признанието си от други места. Което ще се окаже допълнително усложняване на ситуацията. – Анара само кимна, оценявайки евентуалното засилено силоско присъствие и поелите здраво властта Магистрати. - Имам само един въпрос, Принце. – продължи той. – Защо не се споразумяхте до сега със Съвета на деветимата?
- Защото никога не съм искал да ви сваля от власт, Херцог Озикс. Аз съм човекът, който най-малко приветства заграбването на чужди владения.
Гледаше с очакване Озмънд, когато полъх на неуловима сянка мина забързано покрай затворената врата. Съсредоточен в разговора, Ти’сейн за миг реши, че Арабела се разхожда из коридорите на крепостта. Бе привикнал с усещането за тъмното присъствие, което и тя му носеше.
Изведнъж очите му засияха с мека светлина и той долови лекото пулсиране на камъка. Но той се намираше в Бодар! Скочи на крака и се затича към вратата, извиквайки по пътя:
- Надявам се, че стигнахме до споразумение!
Успя да зърне крайчеца на черен плащ, развяващ се зад ъгъла. Принцът продължи в същата посока. Трескавият му бяг и опасната тъмнина пред него го водеха из коридорите на двореца. За малко да подмине затворената врата, когато усети сгъстяването на мрака и понечи да влезе, но бе заключено. Отдръпна се няколко крачки и призова Светлината. Удари с рамо тежкото резбовано дърво и усети как вълната от въздух се нагъна по повърхността му и добави своя натиск. Разлетяха се трески и вратата се огъна с протяжно скърцане.
Висока фигура, загърната плътно в широко черно наметало, се обърна изненадано към него. Сенчест диск вече летеше към Ти’сейн, но той го посрещна с фина мрежа от проблясващи нишки.
На една ниска масичка, малко в страни от тях, една кристална ваза бе разполовена на две, а на лакираното в тъмночервено дърво лежаха изсъхнали, почти разпадащи се цветя. Зад малката мебел Принцът забеляза нечие тяло, но вниманието му отново бе привлечено от заклинанията на познатия му магьосник.
Сенки натежаваха в ума му, светлината сред мислите му примигваше тревожно. Трите магически стрели, полетяли към него от различни страни, го свариха неподготвен. Успя да претопи едната в лъч от светлина, извръщайки енергийната й тъкан. Хвърли се към масичката, за да избегне другите две, които въпреки това щяха да го застигнат, но огън погълна събраната в тях тъмнина.
Сайхе се бе изправила, подпирайки се на земята. Ярки зелени спирали просветваха около силуета на непознатия, а по килима едва забележимо пълзеше локва вода от счупената ваза. Принцът изтласка изненадата и тревогата си настрана и запрати сиящи звезди към сенчестата фигура. Черни окови стягаха съзнанието му, черни вихри, неподчиняващи се на Въздуха, вилнееха около тях.
Заклинанията на жената се разсипваха на ситна пепел, изчезваща още преди да докосне дебелия килим. Невидима сфера от сгъстен въздух удари магьосника и той се блъсна в стената. Картина в тежка рамка се стовари върху друга маса, преобръщайки шише със странна форма.
Ти’сейн използва моментното разсейване на противника си и огледа набързо стаята. Не можеше да защитава едновременно себе си и Сайхе. Забеляза голямо огледало до гардероба в една дълбока ниша с прозорец. Преди да заотстъпва в същата посока, хванал магьосницата за ръка, той събра дебел сноп лъчи и ги пречупи през огледалото, удвоявайки силата им.
Непознатият от пустинята създаде черно, мъртво растение, което пое сред цветовете си светлината. Почти бяха стигнали нишата с гардероба. Принцът опита отново да извърне магията на противника си, сякаш вътрешността й бе от друга “тъкан”. В същия миг водата, която бе достигнала босите сивкави крака, се превърна в гореща пара, нахлуваща под наметалото. Тихият, безгласен вик, който само Ти’сейн успя да чуе сякаш в кръвта си, бе последван от спускащото се наметало на нощта. Той се хвърли към огледалото, повличайки след себе си Сайхе и успя да претвори отраженията им в мига, когато докоснаха кристалната му повърхност.
Когато Анара и Озикс влязоха на бегом в стаята, откриха само парчета от счупеното огледало и две купчинки пясък на скъпия селенски килим.
Същата нощ конярите откриха студеното туловище на огромната птица, приютена в старата плевня. Тънка струйка кръв се стичаше по белите пера на шията й, а жълтите очи се взираха в нищото помътняли. Който знаеше, можеше да се вгледа по-внимателно в тях и да различи ниска, забулена в червено фигура.
Анара, Озикс, Лийра, Денн (Бодар) 11/12 септември
Ти'сейн, Сайхе, Брет (Тиен'хара) 11/12 септември
Реши да провери в покоите на Принца. Всъщност и сам не знаеше защо иска да му се покаже в новата си светлина... “Арабела наистина ме вдъхновява за странни метафори”, помисли си той. Този път се ухили широко и продължи с още по-ведра крачка. Но същевременно бръкна в джоба на панталоните си, намирайки бележката на силоската. Докосна хартията нежно, сякаш бе самата жена, и погледът му се отнесе в спомени за изминалата нощ.
Разминаваше се със слуги, чиновници, които от скоро бяха плъзнали в цялата крепост, дори с няколко наемника, неизвестно какво търсещи по коридорите на Тиен’хара. Привличаше вниманието на тези, които го познаваха, чу дори няколко зле прикрити възклицания, но никой не посмя да го заговори открито, колкото и странно да им се видя, че Генералът ходи с кърпа, омотана около главата му.
Унесен в преживяванията от нощта, Брет не усети дори кога влезе в стаята на Ти’сейн. Първото, което видя, бе купчината дрехи, целите пропити с кръв. Очите му се разшириха от ужас и инстинктите му на Воин се съживиха на мига. Зоркият му поглед обходи стаята и почти веднага забеляза приятеля си, който тъкмо закопчаваше ръкавите на чиста бяла риза.
Едва тогава се вгледа по-внимателно, различавайки петна от червено вино по захвърлената светлосиня туника. Ти’сейн го забеляза и извинително обясни:
- Разговорите с Велиан са доста изтощителни. Дори виното не помага. А жестикулирането в един момент се оказа... повод за почивка. – двамата се разсмяха, докато Принцът прибираше кинжалите си в свободните ръкави на дрехата. – Да не се обличаш по новата неанска мода? – попита той. – Цветовете нещо не ми подхождат. – заяде се мъжът със сребристите очи.
Вместо да му отговори, Брет дръпна кърпата от челото си и загледа с интерес реакцията на приятеля си. Ти’сейн повдигна вежда и се приближи, опитвайки да разгадае значението на татуирания символ.
- Това как да го разбирам? – попита той и продължи да изучава белязаната кожа на Генерала.
- Както искаш. – подсмихна се Воинът.
- Може би просто ще я попитам. – реши гласно той и вдигна ботушите си от пода. – Интересно, не съм чувал за подобен силоски обичай. Добра кожа се оказа озикската. Виното не е успяло да я повреди. – смени небрежно темата той. “А ти ще се прмениш ли?”, попита безгласно приятеля си.
- Тя вече замина. – мрачно изрече Брет. Потри едното си слепоочие, от където започваше редица малки синкаволилави точици, продължаващи над веждата му. Сянка премина по лицето на Ти’сейн, но той бързо възвърна непроницаемото си изражение и отговори с намек за съжаление:
- Вярно, че днес продължаваше по пътя си. Значи ти е оставила нещо за спомен. – Принцът се приближи до голямото огледало, висящо на стената, и отново се обърна към Воина: - Трябва да се връщам. Искам да приключа уговорките с Велиан веднъж за винаги. Няма умора у този човек... – Генералът определено не харесваше младия благородник. Факт, който си пролича и сега. – Брет, ще поговорим, когато се върна. – каза той и се изгуби в отражението си.
- Остави нещо за “спомен” на околните. – промълви мъжът, останал сам в просторната стая и добави: – Има ли смисъл да говорим? Или да чакам? Трябва просто да оставя времето да измине. – убеждаваше той, затваряйки вратата зад гърба си.
*****
Сравнително късно на следващия ден Ти’сейн седеше в удобното кресло зад бюрото си след няколкото часа сън под Звездата. Денонощието, прекарано на стола с твръда облеглака у Велиан и каменния под на покривната площадка напомняха настойчиво за себе си с болките, които чувстваше в гърба. Поне бяха приключили всички належащи теми за обсъждане с младия благородник.
Принцът се замисли дали не го бе подценил. Велиан се оказа още по-настойчив и настъпателен, отколкото наблюденията на Ти’сейн предполагаха. “Колкото повече отговорности, толкова повече доказване е необходимо”, мина през ума му и той вдигна настолното огледало на поставката му. “Да видим как ще се справи на тази официална среща Първият министър. Но що за нелепа титла си избра той?!”
Сребристите му очи се притвориха и светлината заигра из въздуха и по огледалната повърхност. Отражението постепенно се избистри, показвайки събралите се около масата мъже. И дамата, която сякаш придаваше завършек на разнообразната група хора. Развесели се, виждайки недоумението им от новия външен вид на Брет. Воинът не бе приветствал вестта за пълномощното, което Велиан си бе издействал и обвинително поведе началото на разговора.
- Ти`сейн беше изричен по този въпрос. – изтръгнаха го от унеса му думите на младия благородник. Приказките за търговски и икономически облаги се бяха изплъзнли от вниманието му, още повече, че вече ги бе обсъждал продължително с Велиан. Започваше да се радва, че го назначи за Пръв министър. Подобни занимания му бяха изключително досадни, а и му липсваше подходящото обучение, за да крои такива гъвкави планове. Маговете го бяха научили на много, но имаше области, които дори тяхното знание не включваше. Надяваше се само, че след време няма да съжалява, че не се бе заел сам с всичко това, колкото и ограничени да бяха възможностите му в тази област.
- Да, категоричен съм. – отговори той на огледалото. Хората от другата страна нямаше как да го чуят. – Тиен’хара има нужда от своята военна сила. Ще има нужда от нея още дълги години, преди да бъде призната от всички.
- Трябва да знаем какво всъщност правим. Мисля, че по въпроса за бъдещето на Тиен`хара, всички споделяме мечтите на Ти`сейн. – продължи разпалено да обяснява Велиан.
- Какво знаеш ти за мечтите ми. – прошепна Принцът. – За дълговете, за бляновете. А ако знаеше какво всъщност правя, едва ли щеше да седиш на тази маса. И то не заради обучението ти при свещениците на Халид.
Наскоро Ти’сейн бе проучил цялото минало на младия благородник и откри някои много интересни сведения, които прокраднаха нишка на колебание в избора му на бъдещия Управник на Ерисея. Въпреки това играта бе започната отдавна, а Принцът не обичаше да се връща назад.
- А дали аз се досещам за всички твои мечти? – запита се той, докато Брет заговори отново отвъд огледалото.
– Ще се помни единствено името на принц Ти`сейн. – обясняваше Велиан. “С какво ли ще се запомни това име”, замисли се мъжът със сребристите очи. - Аз се боря да осъществя няколко идей...
- Само няколко! – възкликна Ти’сейн, спомняйки си дългите преговори, които води с упорития благородник.
- И няма да ги използвате за да вербувате хората, сред които ще ги размеся? – питаше Воинът и Принцът му отговори: - Просто няма да ги размесваш, Брет. – Тънка усмивка заигра на устните му и той продължи с интерес да следи разговора на голямата маса.
Допълнително научи интересни подробности за новите си подчинени. Солг су Саро, например, си нямаше и понятие от дипломация. Велиан и най-вече сладката му женичка можеха да бъде още по-коварни, установи Ти’сейн, слушайки кроежите им за Херцогството.
- Една грешна стъпка, Велиан, една единствена... И ще съжалиш, че се захвана с всичко това.
Два дни по-късно, някъде в ранния следобяд, пристигнаха Маговете, които Корвейл му бе препоръчал да привика в крепостта. След краткото посрещане, Се’ган и Рамегал веднага последваха стареца, който ги отведе при учениците си в библиотеката. Принцът задържа Ка’анел в кабинета си и когато гласовете на останалите се загубиха по коридора, той отключи едно от чекмеджетата на писалището. Извади пълната стъкленица, в която се плискаше златиста течност.
Огледа отново младия Маг, който седеше от другата страна на тъкмния дървен плот. Къса черна коса, сресана назад, така че да открива високото, волево чело. Сините очи и светлата кожа на приветливо, открито лице. Под черните дрехи на Ка’анел си личеше стройното му тяло. Принцът се зачуди в правилността на избора си.
- Вече разбра за постоянното пратеничество на Умбра. – запита той, ставайки от креслото.
Младият Маг не помръдна от мястото си, а само го проследи с поглед, изричайки:
- Да. Предполагам си имал причина да го допуснеш.
- Естествено. – увери го Ти’сейн. “Поне не му липсва арогантност. Ще му потрябва”. – Едната от тях, Юла, все още се обучава за жрица. – той разклати стъкленицата и я подаде на Мага. – Искам да се сближиш с нея. Трябва да знам какви са плановете на Умбра.
Ка’анел не можеше да отрече, че остана доволен от възложената му задача. Пое стъкленицата от Принца и въпросително отрони:
- Отварата. Ревниво пазената тайна на умбрийските жрици.
- Една от многото! – напомни му Ти’сейн и дадепоследните си нареждания: - Още една причина действията ти да не стават достояние на никого.
Бе ред на Магът да отвърне убедително, наподобявайки интонацията на Принца от преди малко:
- Естествено. Ще се заема с това още след вечеря.
- Когато прецениш. Аз не бързам, смятам, че и ти трябва да си предпазлив... Въпреки че, признавам, изкушението е голямо. – допълни след кратка пауза той и изпрати Ка’анел до вратата.
Малко след закуска Брет го навести в кабинета, все още облечен в дрехите си за тренировка. Пот се стичаше по татуираното му лице, а по мократа му разкопчана риза бе полепнал прахоляк. Ти’сейн хвърли един бърз поглед към гърдите на Воина, за да се убеди, че няма други татуировки и обвинително каза:
- Поне те е белязала само на челото. – не можа да сдържи усмивката си, виждайки объркването, което обзе приятеля му.
- Спести си шегите, моля те. – леко обидено му отвърна той. – Имаш вести от Анара. Конникът доста е бързал, между другото. – обясни той, подавайки му малкият плик с личния печат на данайската кралица. – Оставям те да се запознаеш със съдържанието му. Трябва да продължа тренировката.
Принцът вече разчупваше червения восък и разсеяно отвръна:
- Върви. После ще ти кажа какво пише. – вече разгръщаше сгънатия лист бяла хартия и се зачете в изящния почерк на Анара.
Когато по-късно уведоми приятеля си за съдържанието на писмото, Брет не остана никак доволен.
- Ще дойде ли време, когато да се задържаш за малко по-дълго в крепостта. – попита обвинително той. Подобни разговори започваха да им стават навик.
- И аз се чудя. – развеселено каза Ти’сейн, но продължи със сериозен тон: - Знаеш, че се налага. А и в случая ми е любопитно какво изисква спешното ми присъствие в Бодар.
- Дано някой ден не изисква спшешното ти присъствие тук. – подхвърли Воинът. – След като и други хора вече се разпореждат наоколо...
Принцът схвана намека му и се опита да го вразуми:
- Брет, мислех, че вече сте поизгладили различията си с Велиан.
- Едва ли е възможно да го постигнем някога. Не и напълно.
- Не те карам да го заобичаш. И без това си имаш вече Арабела. – не се стърпя Ти’сейн. – Освен това, колкото повече доверени хора имам около него, толкова по-сигурен съм какви ги върши. Свободата може да замае много хора.
- Знаеш, че и този път ще те послушам. – усмихна се приятелят му. – Аз пък се чудя защо проължавам да го правя. Двамата се разсмяха, след което всеки отново се зае със задачите си.
*****
Вечерята с братовчедката на Юрански бе минала очудващо добре. Както и разходката в градината, последвала на сутринта. Лийра флиртуваше изключително сдържано с Херцога, който пък постепенно си припомняше етикета на ухажването и собствените си “хитрини”.
По досегашните им разговори съдеше, че тя вече поне обмисля предложението на Илай. Озмънд поне можеше да бъде възможно най-убедителен, за да улесни решението й. Което нямаше да е никак лесно, тъй като Лийра не бе някоя празноглава придворна дама, сляпо следваща същия този етикет. Отправяше прикрити предизвикателства към Херцог Озикс, което пък го забавляваше. Отдавна не му се бе налагало да мисли толкова бързо и постоянно да търси подходящ отговор.
Някаква скрита опасност намекваше за себе си в цялостното държание на Юранска, но той бе склонен да я пренебрегне за момента. По-късно можеше да се окаже дори ценна. Съзнаваше, че любов никога не би имало между тях, но това, към което той се стремеше, бе уважение. И доверие. Жена му трябваше да бъде най-напред Херцогиня на Озикс и Варгас и едва тогава братовчедка на консорта на Даная.
Сайхе бе успяла да научи някои интригуващи неща за нея, непотвърдени слухове за миналото й, безумно звучащи истории и тихо прошепнати клюки. Прислугата в бодарския дворец, както навсякъде другаде, обичаше да обсъжда живота и личностите на благородничеството. Съдейки по краткия и разноообразен разказ на магьосницата, властта щеше да бъде достатъчна мотивация за верността на Лийра.
Но можеше ли да разчита на нея, дори ако встъпеха в брачен съюз. “Дори след години на брак всъщност”, добави на ум той, замисляйки се за внезапната смърт на графиня Елиана и граф Дориан. Официалното твърдение за наемници не му звучеше много убедително. Дали интересите на Умбра или нечии интереси срещу жриците и тяхното влияние бяха замесени? Това, от своя страна, насочи мислите му към собствената си зависимост от Съвета. През годините се бе опитал да я сведе до минимум, но въпреки затишието в последно време, дори не смееше да предположи, че е успял.
Денят мина в траур за погубеното графско семейство. Нямаше да е подходящо да посети Лийра след разходката им, а и не искаше да се натрапва прекалено. Магьосницата пак се бе затворила в библиотеката. “В последно време”, мислеше си Озмънд, припомняйки си държанието й от изминалите дни, “ми се струва променена. Сякаш очаква нещо.”
Отдавна му бе хрумнало да предложи на Джонатан Кейдж един приятелски двубой, но не успя да намери съветника на кралицата никъде из двореца. А и едва ли моментът бе от най-подходящите.
Неусетно се стъмни и след вечеря Херцогът остана в новите си покои, които бе получил след заминаването на Брионелите и съпругата на Каст. Седеше до прозореца и плъзгаше невиждащ поглед по очертанията на храстите и лехите в градината долу и се чудеше дали все пак да прати известие до хадес за смъртта на Елиана. Очите му трепнаха, подведени от измамна сянка сред извивките на алеите. “Или пък бе някакво движение?”, запита се той, но мислите му бяха прекъснати от гласа на Анара:
- Херцог Озикс, последвайте ме. – Бе влязла безшумно с меките си пантофи в стаята. – Време е за един тежък разговор.
- Значи е тук. – констатира Озмънд, надигайки се тежко от огромния диван. – Да вървим.
За първи път виждаше човекът, нарекъл себе си владетел на половината му земи и причинил преврат в другата половина. Бе приседнал на писалището и въртеше дългото бяло перо. Вдигна очи към тях, когато вратата се отвори и Озикс остана изненадан от сребристия им цвят. Бе чувал за това, но на живо изглеждаха наистина странно.
- Светлината не се губи дори в нощта. – поздрави го официално той и потопи перото в отворената мастилница.
- Добър вечер. – простичко отвърна Озмънд, отпускайки се на облегалката на близкото кресло.
Кралицата се дръпна встрани, заставайки между двамата и Ти’сейн се обърна към нея:
- Е, убедихте ме да присъствам на тази среща. Въпреки че никога не съм целял да я избегна. Очакванията са коварни, нали? – намекна той и погледна Херцога.
Озикс мълчеше, давайки възможност на Анара да насочи разговора в предпочитаната от нея посока. Явно и Принцът не бързаше.
- Няма да крия, че и двамата потърсихте помощта на Данайската корона. И отправихте своите предложения. – тя махна леко с ръка и продължи: - Стигнах до извода, че както за Даная, така и за владенията ви, - не уточни кои по-точно, - едно споразумение би било най-доброто решение за усложнената ситуация.
Херцогът успя да запази изражението си непроменено, но бе убеден, че това не е коствало никакви усилия на Принца. Двамата се изучаваха с поглед и никой не нарушаваше настъпилото мълчание.
Ти’сейн най-сетне мигна за част от секундата и заговори:
- Приемам предложението, което кралицата отправя към нас. Единственото, което искам, е един подписан договор, - той отправи бърз поглед към Анара, - и признанието на двама ви, когато моментът за коронацията настъпи.
Преди Озмънд да се съвземе от чутото и да е успял да потъпче дипломатичния тон, Принцът предложи:
- В замяна получавате пълната подкрепа на Тиен’хара в борбата да си върнете владенията и престола. Някои Магистрати ще престнат да бъдат пречка; съвсем изненадващо, разбира се. – Ликът на Мария Талд ин Арит проблесна за миг в съзнанието му. – А Силосия би могла да престане да оказва помощ на Съвета на Деветимата.
- Искате твърде много, Принце. – обърна се към него Озикс.
- И давам много. – веднага отвърна той, поглеждайки към кралицата. – Мирът е безценен за Даная, нали така кралице Анара? – запита той, но не й даде възможност да отговори. – Под мъдрото ви управление той бе запазен дълги години. Но има сили, които обикновените оръжия не могат да спрат. Свещеници, жрици, селенити, камъни... – подхвърли накрая той, изучавайки внимателно лицето, обградено с червеникави къдрици. Устните й леко се присвиха при споменаването на Очите и той извади камъка на Въздуха.- При нужда Тиен’хара може да осигури Магове на Светлината, както и... това, - разтвори шепата си той. – Поне докато е... притежавано. – допълни той, свивайки отново пръстите си около прозрачния кристал.
- Ще получите договора си, Принце. – увери го кралицата. Но за признанието... – замисли се тя и потупа с пръст черешовите си устни. - ... ще решите вие, Херцог Озикс.
- Карате ме да се откажа от половината си владения. – заговори той, но Ти’сейн бързо се намеси:
- Владения, които преди само частично са били ваши. Помислете. Колко време ще е необходимо на Херцогството, за да се възстанови след управлението на Магистратите? Кога ще може да опитате да си възвърнете Северната провинция? Освен това, мнението ми е, че лично за вас Варгас е много по-необходим и носи много повече изгода.
Озмънд въдъхна тежко и сплете пръсти.
- Виждам, че ако не от нас, ще получите признанието си от други места. Което ще се окаже допълнително усложняване на ситуацията. – Анара само кимна, оценявайки евентуалното засилено силоско присъствие и поелите здраво властта Магистрати. - Имам само един въпрос, Принце. – продължи той. – Защо не се споразумяхте до сега със Съвета на деветимата?
- Защото никога не съм искал да ви сваля от власт, Херцог Озикс. Аз съм човекът, който най-малко приветства заграбването на чужди владения.
Гледаше с очакване Озмънд, когато полъх на неуловима сянка мина забързано покрай затворената врата. Съсредоточен в разговора, Ти’сейн за миг реши, че Арабела се разхожда из коридорите на крепостта. Бе привикнал с усещането за тъмното присъствие, което и тя му носеше.
Изведнъж очите му засияха с мека светлина и той долови лекото пулсиране на камъка. Но той се намираше в Бодар! Скочи на крака и се затича към вратата, извиквайки по пътя:
- Надявам се, че стигнахме до споразумение!
Успя да зърне крайчеца на черен плащ, развяващ се зад ъгъла. Принцът продължи в същата посока. Трескавият му бяг и опасната тъмнина пред него го водеха из коридорите на двореца. За малко да подмине затворената врата, когато усети сгъстяването на мрака и понечи да влезе, но бе заключено. Отдръпна се няколко крачки и призова Светлината. Удари с рамо тежкото резбовано дърво и усети как вълната от въздух се нагъна по повърхността му и добави своя натиск. Разлетяха се трески и вратата се огъна с протяжно скърцане.
Висока фигура, загърната плътно в широко черно наметало, се обърна изненадано към него. Сенчест диск вече летеше към Ти’сейн, но той го посрещна с фина мрежа от проблясващи нишки.
На една ниска масичка, малко в страни от тях, една кристална ваза бе разполовена на две, а на лакираното в тъмночервено дърво лежаха изсъхнали, почти разпадащи се цветя. Зад малката мебел Принцът забеляза нечие тяло, но вниманието му отново бе привлечено от заклинанията на познатия му магьосник.
Сенки натежаваха в ума му, светлината сред мислите му примигваше тревожно. Трите магически стрели, полетяли към него от различни страни, го свариха неподготвен. Успя да претопи едната в лъч от светлина, извръщайки енергийната й тъкан. Хвърли се към масичката, за да избегне другите две, които въпреки това щяха да го застигнат, но огън погълна събраната в тях тъмнина.
Сайхе се бе изправила, подпирайки се на земята. Ярки зелени спирали просветваха около силуета на непознатия, а по килима едва забележимо пълзеше локва вода от счупената ваза. Принцът изтласка изненадата и тревогата си настрана и запрати сиящи звезди към сенчестата фигура. Черни окови стягаха съзнанието му, черни вихри, неподчиняващи се на Въздуха, вилнееха около тях.
Заклинанията на жената се разсипваха на ситна пепел, изчезваща още преди да докосне дебелия килим. Невидима сфера от сгъстен въздух удари магьосника и той се блъсна в стената. Картина в тежка рамка се стовари върху друга маса, преобръщайки шише със странна форма.
Ти’сейн използва моментното разсейване на противника си и огледа набързо стаята. Не можеше да защитава едновременно себе си и Сайхе. Забеляза голямо огледало до гардероба в една дълбока ниша с прозорец. Преди да заотстъпва в същата посока, хванал магьосницата за ръка, той събра дебел сноп лъчи и ги пречупи през огледалото, удвоявайки силата им.
Непознатият от пустинята създаде черно, мъртво растение, което пое сред цветовете си светлината. Почти бяха стигнали нишата с гардероба. Принцът опита отново да извърне магията на противника си, сякаш вътрешността й бе от друга “тъкан”. В същия миг водата, която бе достигнала босите сивкави крака, се превърна в гореща пара, нахлуваща под наметалото. Тихият, безгласен вик, който само Ти’сейн успя да чуе сякаш в кръвта си, бе последван от спускащото се наметало на нощта. Той се хвърли към огледалото, повличайки след себе си Сайхе и успя да претвори отраженията им в мига, когато докоснаха кристалната му повърхност.
Когато Анара и Озикс влязоха на бегом в стаята, откриха само парчета от счупеното огледало и две купчинки пясък на скъпия селенски килим.
Същата нощ конярите откриха студеното туловище на огромната птица, приютена в старата плевня. Тънка струйка кръв се стичаше по белите пера на шията й, а жълтите очи се взираха в нищото помътняли. Който знаеше, можеше да се вгледа по-внимателно в тях и да различи ниска, забулена в червено фигура.
Анара, Озикс, Лийра, Денн (Бодар) 11/12 септември
Ти'сейн, Сайхе, Брет (Тиен'хара) 11/12 септември
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Възрастният шишко се усмихна почти... снизходително:
- Вие не унищожихте ли един данайски град? По много решителен начин, между другото... Та според вас как ще реагира кралица Анара, когато разбере, че пират със същия " почерк на действие " е ударил и Лунните острови?? И е достатъчно глупав да се опита да ги задържи за база- човечецът внимателно и предпазливо бръкна под куртката си и извади лула.
Помоли за пауза, напълни я и с наслада всмукна може би последните глъдки тютюн в живота си. Сега, когато си беше разкрил лицето на външен човек, неговите хора със сигурност щяха да го убият. Прозрението за този неизбежен факт го изпълни отвътре като надигащия се в белите му дробове сладко-горчив дим. " Само дето така и не знам кои са моите хора. Цял живот бях като малко мишле в лабиринт-играчка от стъклени стени и тунелчета... Страх ме е... усещам тежест в стомаха ".... :
- ... Разберете ме, господин Дорон, за Даная е достатъчно само да си помисли, че нападателят над Лунните острови и убиецът на град Арсис са един и същ човек. Просто за личности като вас полицейските префекти и военните се обединяват незабавно. Може би само открита война между владетелите им би ги накарала да забравят съвместните действия срещу някой като вас.
Винс Дорон вдигна рамене:
- И така да е, само Тиен`хара остава в моя списък с заинтересовани... Ще чакам посланничество от нея в Абкан. Ясен ли съм?
- И как да го предам? - покашля се събеседникът му - в момента моите тайнствени работодатели ме употребяват за последно... никой няма да се свърже с мен, рискувайки опит от ваша страна да проследите веригата от съобщения.... сега аз ясен ли съм- внезапно той се поклони и се надигна- сбогом, господин Дорон. Ако искате нещо... направете го... оставям ви двете карти... от тук нататък сте вие. Той хвърли един последен поглед на пирата и спътниците му и напусна кръчмата.
Половин час по късно Винс ,напускайки пивницата, видя бившия си събеседник да лежи като мъртвопиян между две каци със трушия. Дори от тук можеше да се усети миризмата на разлято и повърнато от просналия се като кукла без конци тип.
" Само дето той напусна кръчмата напълно трезвен." Приближи се до уж заспалия от тежък, алкохолен сън и внимателно го огледа. Видя съвсем малка капчица кръв отзад на тила... и неподправения мирис на " лилавата орхидея ", излъчван от направо миниатюрната раничка. Нещастника беше умрял буквално за секунди, а според степента на вкочаняване от тогава беше минал около половин час. " Със сигурност не са започнали да разговарят за тайни насред двора на кръчмата. Просто е излязъл и някой от просяците до вратата се е оказал наемен убиец ".... извъртя се и ги погледна... дрипави, окъсани, клечащи с часове, та дано някой им подхърли пара за едно евтино пиене. Те можеше да са видели нещо.... ако всичките не изглеждаха като едновременно заспали. Наведнъж... гротескна редичка от ляво и от дясно на вратата на кръчмата- пет, шест човека, натръшкали се непробудно с рамене един на друг или направо на земята.... само дето Винс в един миг разбра, че не спят... между коленете на най- крайния - смешно, дребно същество на не повече от 14 години... се въргаляше празна бутилка.... не искаше дори да помирисва аромата на онова, което е било вътре, преди наивниците да го изпият.
- Смъртта се е вихрела тук тихо и неусетно, разперила невидимите си криле на вечно облекчение.
десети септември, някъде между Тиен`хара и Даная.
*************************************
В малката стаичка не се беше променило нищо - същатата маса, огледало, неугледен изглед през прозорчето към вътрешния двор. Само столовете бяха повече - цели петнадасет броя, при това в момента бяха заети само три.
Само трима човека присъстваха в стаята - лорд Велиан, ковчежник Дуорн и Силвесър Рамсън.
Останалите дванадесет щяха за започнат да идват всеки момент. Всъщност първият от тях се появи в мига, в който Рамсън разсеяно се почеса по носа, замисляйки се дали да чака повече.
Яхив Ал-Симон, може би най-влиятелният Свободен Търговец в Неа, се чудеше на домакините си, защото мястото за срещата беше повече от необичайно. Беше очаквал поканата да е за Крепостта, или в имението на Велиан, или дори директно в покоите на владетеля Ти`сейн. Вместо това се оказа, че ще говорят за колосални суми, в някаква малка стаичка с почти аскетично обзавеждане.
- Добра среща, господин Велиан. Добра среща господин Дуорн. Добра среща господин Рамсън. Дебелият, хитър и мазен шишко се поклнони леко от кръста , събрал ръце пред гърдите си в затворен кръг. В отговор тримата му домакини се изправиха – нещо всъщност неудобно, понеже пространството между ръбовете на масата и столовете им беше съвсем минимално. Последваха още поклони, размяна на любезности и застаналият на вратата търговец влезе в помещението, и седна съвсем близо до Силвестър Рамсън, стоящ на свой ред от дясно на лорд Велиан.
След минута дойде и вторият му гост – лейди Хамюери от Умбра, последвана почти незабавно от известния Сардон Одстрет от Даная и господин Обсъл от Озикс. Заради жената домакините станаха, а Яхим само имитира почтителния им поклон, без да си дава труд да става истински.
Пристигнаха сър Хорден от Даная – преди трийсет години беше започнал като наследник на дребен благороднически род около град Бодар. Сега беше толкова богат, че не си знаеше парите... После дойдоха Йегем от Озикс, лейди Маюра от Умбра, морският капитан Естър Бурния, най – големият контрабандист и лихвар за южна Даная: Сорв Гобрин и поклоникът на сребърната луна – сър Терем Харт – явен селенит, чувстваш се неудобно сред натъпканото със защитни заклинания пространсво. За него казваха, че във всяка столица строял огромна зала, чийто стени са облицовани със сребро и таванът се отваря като цвете за лъчите на нощтното светило. Освен това се говореше, че във въздуха висели стотици тангове, чиито пръчици и дискове били направени от планински кистал и сребро, отразяващи и пречупващи във фантастични плетеници лунната светлина, нахлуваща като прилив през разтварящия се покрив ....
Последните двама гости бяха Генри Ай – представител на фантастично богат род от областта около град Периал в Селения и умбрийката Ирем Кувера – далечна сродница на някакъв нагушен с власт и тайни полар в тамошния Съвет.
С пристигането на всеки следващ гост стваше все по ясно защо Велиан е избрал именно това място – обстановката беше само привидно скромна, като същевременно излъчваше деловитост. Цялото място предразполагаха към бързо и непосредствено общуване.
Силвесър огледа обстановката – всички заедно наброяваха петнайсет човека, натъпкани лакът до лакът като на селска седянка – и помоли някой да вдигне голямата като кофа кана с горещо, неанско кафе. Разстла карта на целия континент върху освободената повърхност и започна без предисловия:
- Досега през Тиен хара са минавали три пътя пътя. Първият е бил от град Озбанар до подстъпите на възвишенията, на които се намираме в момента, тоест Крепостта и Ерисея. След като са прокопали хълмовете открай до край са започнали да търсят нови находища на метал и минерали на север – в разпръсваща се в три посоки дъга. Така че истинския път юг – север свършва горе долу , където сме застанали в момента- Рамсън огледа лицата на присъстващите дали следят мисълта му или се отегчават и трябва да претупа всъпителната си реч. Видя само съсредоточени лица и това го окуражи да довърши изложението си, както го е запланувал-
Вторият път тръгва от Бодар, върви право на изток и се присъединява на около десетина километра западно от платото на Ерисея с останките от древен път, идещ от Севера и вървящ на юг, към Херцогството. Тази част от спускащия се от Триумвирата път, която е на север от кръсвотището е изчезнала със времето поради липса на поддръжка. Този път всъщност не стига до платото.
Третият път тръгва от Демар и минава през пролуката в планините в Северна Неа - пръстът му посочи пространството, намиращо се между планината, на чийто южен край беше построен известния на малцина Джендин и сериозният планински масив, извисяващ се на запад от границата на Силосия. Той се пое дъх и продъжли:
- Та значи Демарският път минава през тази пролука и отново се качва съвсем леко на север, заобикаляйки планините по протежението на източната граница на Херцогството, така всъщност се заобикаля и дълбоката пустиня. Пътя навлиза в Тиен'хара, вървейки всъщност почти до границата й с Херцогството..... и по някое време и без това навлиза в него и стига чак до столицата му!
Дотук всичко е ясно, нали?
В отговор дванайсет глави кимнаха почти единодушно. Ясно беше и казаното и подразбиращото се. Събралите се на масата знаеха, че няколко много, много потайни и могъщи озигски фамилии прехвърляха редки силоски стоки на запад и съответно данайски на изток.... печелейки колосални суми от сравнително малка по обем търговия... Самия факт, че Силвестър говореше за посоката на пътищата на територията на Тиен'хара вече беше намек. Твърд намек. Той продължи:
- Това са традиционните пътища на търговия през сушата. Но извън тях остава Севера, който е най – богатата част от континента на желязо, мед, цинк, злато, сребро, митрил, въглища за производството на джендинската гъвкава стомана... онова черно, миризливо течно нещо, с което в град Озгария нощем осветяват улиците.... много неща... Проблемът е, Триумвиратът периодично изпада в гърчовете на гражданските войни и касапници, а до Умбра няма път. По точно имало е , но с падането на предишната Тиен`хара не е имало кой да посмее да мине през него на път за другаде. Когато Херцогсвтото поема контрола над тези земи настилката на пътя вече е била дълги години разграбвана от околните села и градчета. Каквото хората не са могли да вземат, го е довършила природата.... Мисля, че вече сте наясно за какъв проект сме се събрали?... довърши той и огледа за втори път събралите се търговци от всички краища на света.
- И в момента има пътека за мулета между Шитара и Ерисея – рече внезапно Сорв Гобрин. Репликата му накара останалите четиринадесет човека, да се разсмеят така, че малката, уютна стаичка да се разстресе. Реакцията беше предизвикана от факта, че Гобрин, падайки си малко нещо контрабандист, често използаваше горските пътечки и мулета вместо нормалните пътища. Силвестър Рамсън отговори бързо, все още усмихнат:
- Става въпрос за двупосочен път с отводнителни канавки отстрани, с “ легло ” от трамбован пясък и глина, върху което ще има покритие от чакъл с цимент и най- отгоре отгоре – петнадесетсантимерови павета.
- И това от тук до Шитара ? – възкликна Ирем Кувера, умбрийката – и колко ще излезе при такова качество на строежа?
- По шестотин златни данайски лири на километър – отвърна твърдо Отговорникът по строежите – идеята е, като го направим един път да не “ мръдне “ следващите петдесет поколения..... евтини работи няма да правим! Той млъкна, изчаквайки реакцията на гостите си, която естествено не закъсня.
- Но това прави грубо към четиристотин и двайсет хиляди златни лири.... и смятате да поискате тези пари от нас – попита Терем Харт, след което допълни – тоест средно по трийсет и пет хиляди от всеки.
- Не е задължително – един може да вложи повече, друг по- малко.... кой с колкото иска да участва.
- И какво ще получим ние. Какво ще получа ако ви дам трийсет и пет хиляди данайски лири? – попита Яхив от Неа- каква ще е печалбата ми?
- Ако дадете тези пари – ще получите още толкова до шест години- отвърна Дуорн, изпреварвайки отговора на Рамсън. Думите му предизвикаха насмешлива усмивка по устните на дебелия мъж от изтока:
- Това прави по малко от двайсет процента на година – не мислите ли, че е се стискате господин Ковчежник- той погледна мазно Дуор, който спокойно отвърна на погледа му:
- Ми тогава отидете някъде другаде и се опитайде да вложите наведнъж трийсет и пет хиляди златни монети. Вярно е, че сарафите дават по- голяма лихва, но тук говорим за половин милион... а ако ви повикаме за акведуктите може да стане и цял милион... няма къде другаде да завъртите тези пари – те са ви излишъци, трупана с години печалба, която просто заделяте настрани от алъш-вериша... Така ли е, господин Яхив Ал-Симон.
- Прав сте, господин Ковчежник – рече примирено, уж примирено неанецът и подзе – а, как точно смятате да ми удвоите парите, като ще ги вложите в строеж на път?
- По три начина- почеса се по носа Дуорн – първият е, като ви намалим с петнасет процента митата.
- Двадесет и пет– отвърна твърдо сър Хорден – ще си прихващаме заема срещу двадесет и пет процента от начисляваните мита и данъци! Останалите търговци закимаха единодушно и Дуорн, след кратко споглеждане с Велиан и Рамсън се обърна към гостите си:
- Добре.... нека са двадесет и пет - леко намръщено той изгледа трите жени и деветимата мъже пред себе си, преди да продължи:
- Вторият начин е че няма да плащате такса за новопостроения път и дори ще получавате половината приходи от онова, което вземаме за товарните коли на останалите търговци. Но като казвам, че няма да плашате имам предвид, че отново ще си прихващаме.... да не си помисли някой нещо по – сочно.... и има и един трети начин. Но за него ще ви поговори лорд Велиан.
Погледите на една дузина свръхбогати люде се впиха в градоначалника на Ерисея, Първия министър на Тиен`хара. Последният невъзмутимо извади някакъв свитък на масата, и го простря върху териториите на Херцогството:
- Третия начин да си получите парите и още толкова отгоре е обръзнан с този документ. Някой от вас имаха удоволстието да се сблъскат с неговите разпоредби – две всичко на всичко, при това първата не е нищо особено. Ще си позволя да ви го прочета: .... Така... Декрет от Владетеля на Тиен`хара, господар на Светлината и Принц.... Аз, Ти`сейн, заповядвам .... така, тука дата.... и следва: “ Точка първа – наказва се със обесване и конфискация на имуществото онзи, който дава пари срещу разорителна лихва на жител на Тиен`харес, строящ къща в очертанията на Ерисея ” – Велиан се усмихна мило, защото лицата на хората пред него изглеждаха като на хора, глътнали суров калмар – и то не заради точка първа, а заради следващата. Той продължи да ги пържи на бавен огън:
- Това разпореждане всъщност е безсмислено – даването на заем с лихва обикновенно става насаме, пък и никоя от страните не иска да издаде другата. Може да се пробва с подставени лица, за да хванеш емисиря на лихваря... но е мъчна работа... Затова Ти`сейн добави и известната на всички ви втора точка. В известен смисъл тя прави документа уникален: - “ Който получи предложение да вземе заем с лихва и не доложи за това на властите в срок от едно денонощие – се наказва с обесване, а имуществото му се разпределя между съседите. ” Той се усмихна щедро на селениеца Генри Ай, който реагира с недоволно полу оплакване, полу ръмжене:
- Чудя се кой ли ум е подсказал тази дяволска идея на Принцът. Чувал съм , че е благороден човек – на него никога не би му хрумнало да беси собстените си поданници, защото имат нужда от пари. Велиан отвърна:
- Стига сега, бяха обесени всичко на всичко двайсет и шест човека и то за цели четири дни.
- Да но осем от тези хора бяха мои емисари – намръщи се селениецът
- Това е, защото сте упорит като синехийско магаре – апострофира го лордът, предизвиквайки лек смях, падащ като кисел дъжец върху жертвата му – другите си изтеглиха хората и спряха с лихваството още щом разбраха, че сред обикновенните хора ще тръгнат мои подставени лица, да им предлагат заеми.... неизбежно беше хората да се уплашат и да започнат да обаждат за всяко предолжение – дори и от истински лихвари и емисари на лихвари от вашия размер.
Възцари се мълчание, нарушено най- накрая от Яхив:
- Значи ако съберем тези четиристотин и двайсте хиляди данайски лири ще ни разрешите да въртим лихварство в Ерисея? В отговор Велиан се направи на засегнат:
- Обиждате моята лоялност – как да ви разреша нещо, забранено от самия Ти`сейн – начинът по който го каза, самата интонация, подсказваха и подканяха търговеца, да продължи да любопитсва. Яхив обаче не се поддаде и Велиан с усмивка огледа останалите единадесет от дошлите, докато накрая се втренчи в Терем Харт:
- Вие не искате ли да знаете какво имам наум?
- Мислех, че искате сам да ми кажете? – рече селенитът непринудено и накара лорда отново да се усмихне, но този път истински , с ъгълчета на очите си:
- Просто е – Рамсън не може да оползотвори наведнъж всички пари, дадени за строежа. Онази част, която предстои да бъде похарчена по- догодина, може да бъде дадена от името на Хазната на благородниците, търговците и обикновенните хора, строящи усилено в Ерисея. А лихвите ще си ги делим отново по- равно. Съгласни ли сте? Всъщност .... Играете с мен или въобще не играете!
- Какво ще стане, ако ви откажа, лорд Велиан – рече високо Яхив- вие откровенно се опитвате да въртите печалба с нашите пари.
- Ако вие ми откажете – рече Първия министър – ще намеря някой друг да ви замести в Златнатната Дузана, която виждам пред себе си в момента.
- Добре де- махна помирително с ръка неанецът – но аз се питах ако ви дам не трийсет и пет, а седемдесет данайски златни лири ... и тях ли може да ми върнете двойно до шест години.
- Господин Яхив, ако желаете, можем да поемем всичките ви седемдесет и осем хиляди, триста петсесет и четири жълтици, които по тефтер ви се водят излишък, който няма къде вече да вложите, без да предизвикате търговска война с някой от другите седящи около тази маса ... или чакащи да бъдат поканени от мен на вашето място.
Самото подписване протече изключително бързо и гладко – в един момент колебаещите се, дърпащи се от договорка търговци буквално се нахвърлиха върху Дуон и Велиан и започнаха да предлагат повече, отколкото тиен`харци искаха от човек.... накрая, за да няма разпри между гостите, се спряха на по четеридесет хиляди от търговец – за шест години. С печалба от 100 процента, осигурена само и единствено по начин, който Дуорн и Велиан намерят за добър. После извикаха двама нотариуси и няколко Наблюдателки за свидетелки
И изведнъж всичко свърши! Последва пиене на кафе и разпалване на лулите, малко любезности и празни приказки – но всичко беше свършило и то по идеалния начин.... Час по късно, съвсем последен, си тръгна Яхив Ал-Симон, отмъквайки с възхитителна ловкост две порцеланови чашки от сервиза за кафе.
Велиан се протегна и прозя, наблюдавайки с вече разфокусиран поглед как Дуорн прилежно събира дванайсетте договора в прилежна купчина и ги прибира в чантата си. Чу собствения си глас:
- До седмица - две керавните със златото ще започнат да пристигат в Ерисея. Търговците ще бъдат собстеници на златото до портите на града – но въпреки това ще е хубаво да подсилим конвоите им – особено като влязат на наша територия. Дуорн отвърна:
- Какво се иска от мен?
- Обсъди с Брет и Солг колко ще струва сформирането на специални отряди за такива дейности: конвоиране, охрана на трезори и хора.... нещо, което да се казва Зелените Сови или Сивите Тигри ... нали разбираш.... ако трябва всичките ще ги въоръжим с Джендински гъвкави саби и плетени ризници от Терновион.
- Става , господин Първи министре – отвърна Дуорн и нещо в тембъра му събуди мигновенно почти заспалия върху масата лорд:
- Сега какво?.... мислех, че си доволен.... туко що свършихме наистина важна работа.
- Да, така е, но се чудя какво ще е следващото нещо, което ще ви дойде на ум, лорд Велиан... и къде сте решил да спрете?
- Я вземи се поясни, господин Ковчежнио?
- Какво има да се пояснявам.... вашето поведение в първите дни от обявяването пред света на възкръсването на Тиен`хара... е било повече от странно.....
- Не е съвсем така – отвърна Велиан и със вдървена крачка се измъкна към по- широкия ъгъл на стаичката, към вратата. Намери чиста чашка и си наля кафе. Беше студено и горчиво, но за момент му върна бодростта. Щеше да му трябва в предстоящите минути. “ Така си и знаех, Ти`сейн не е казал на Дуорн. На Брет е казал, защото от последния се очаква да ме недолюбва... но на Дуорн не е казал, за да не му пречи да работи с мен. ” ...
- Мислиш какво да кажеш, за да ме излъжеш ли, лорд Велиан?
- Не, разбира се, смятам да ти кажа истината.... какво вече я казах на един друг човек... - остави намека да увисне във въздуха, да се спусне като невидимо наметало върху ума на Ковчежника. “ Точно така – на теб Той не ти казва всичко, лошо , а? ” На глас рече:
- Когато виях Знамето- Звезда над Крепостта, я разпознах мигновенно. Дори не се наложи да правя справка в библиотеката, при изключително скъпите и редки исторически книги. Просто разбрах веднага, кои сте, за какво се борите и какви принципи и идеали носите със себе си. Знаех, че ще победите или умрете, ще задържите тази крепост или ще паднете с нея.... ето защо използвах шпионите си, за да пусна слух, че ще преминете към партизанска война. Че сте някави луди пришълци, нещо като сухоземни пирати, дошли само за да изтребват, плячкосват и разрушват ... и нямате намерение да изоставяте тази земя, въпреки че не ви стиска да се биете открито или да удържате крепости.
- И защо направихте това, ако смея да попитам.
- Защото, драги ми Дуорн – някой хора се паникьосаха и се опитаха да си продадат земята и рудниците.... ако сте поне малко запознат с военното дело значи може да си представите на какво прилича една територия, превърната в “ осигурителна ивица ” от отстъпващава армия- чужденец. Това означават срутени мостове, изгорени селски стопанства, затрупани рудни шахти, колони от бежанци...
- И вие използвахте създадената от самия вас паника в съседите ви, за да им изкупите на безценица земята? В мига, в който ние сме си залагали главите вие сте купували пасища, сечища, водоеми и строителни парцели в градчетата? Нима....
- И рудници, Дуорн. Купих шест рудника – два за желязо, два за мед, един за калай и един за злато. Пък и да не забравяме кариерите за гранит и мрамор.
- Усмихвате ли се, Айвън Велиан? Би трябвало да се срамувате от това, което сте сторили!
- Аз да съм сторил нещо? Не сте прав. Ако бях тръгнал директно да купувам всичко това, то тогава всички щяха да се усъмнят в достоверността на слуховете за предстоящи разорителни, партизански войни в северен Озикс, тоест Тиен`хара... така че всичко беше купено, чрез разни търговци, лихвари, дребни земевладелци, собстевници на стада от говеда и овце..... тоест чрез цяла армия поствавени лица – и недейте да мислите, че ми беше лесно. Да не мислите, че туко така се купуват осемдедет хиляди квадратни километра частна земя? Наложи се да продам онези двайсет хиляди квадратни километра, които имах в южен Озикс. И там не ми беше лесно!
- Но сте се справили, чудесно. Разспространили сте информация, че сте мъртъв. Вашата плачеща, безутешна леля Лариса Кричрън, като единствен ваш наследник, е получила земите ви и веднага е започнала да ги продава. Преддекстът е бил, че иска да подари парите на различни сиропиталища, манастири и тн и съвсем бедна да се отттегли от светския живот в някое планинско светилище.... Колко драматично!
- Беше необходимо – винаги е нужен официален повод, когато вършиш нещо такова. Никой не се усъмнява в мотивите на възрастна жена, излязла от детеродната възраст, ако рухне при вестта за внезапната, мъчителна смърт на последния си жив сродник – на единствения й племенник, заместващ починалите й собствени деца и съпруг...
- Много драматично, признавам... но докато е плачела, леля ви е успяла да вземе добра цена за всяко парченце земя в Херцогството... При това за наистина фантастично кратко време.... И въобще всичко е било направено много бързо и много ловко... Свалям ви шапка, лорде!
- Ще предам похвалата на леля – отвърна студено Велиан и допъли – но и Ти`сейн спечели много от моята алчност. Не знам дали си давате сметка за силата на мълвата.... пуснатия от мен слух стигна до Магистратите и те си направиха грешно плановете. Те до последния момент очакваха, че Крепостта ще бъде напусната и ще се премине към партизанска война. Факта, че ви завариха в крепостта и ви обрградиха в нея, че им позволихте да ви нападнат.... това беше всъщност изненада за тях.
- И така да е, вие сте спечелили повече от мен, Брет, Корвейл.... вие сте просто една алчна лисица. В отговор Велиан изсумтя, почти раздразнен, но не съвсем. Него никой не можеше да раздразни истински:
- Тази алчна лициса си заложи главата и се би заедно с вас. И докато вие сте заложили само своята си глава, то аз.... аз съм четеридесет и седмия поред лорд Велиан. Възприемам се като брънка във верига от поколения, протягаща се назад и напред през вековете... И аз заложих не само себе си но и тази нишка от кръв и име.... заложих я на каузата на Ти`сейн.
- С вашето неповторимо разузнаване вече сте знаели, че силите на Магистратите не са достаъчно да ни смажат!
- Говорите глупости, Дуорн! Един древен мъдрец, велик пълвокодец между другото, го е казал: “ Битките са опасна работа ”. И е бил прав – никое сражение няма предварително предопределен изход... риск винаги има. И на един аристократ, който мисли с петедест поколения назад и напред във времето му, трябва нещо повече от увереност, за да се откаже от сигурността на скатаването, неутралитета и изчакването от безопасно разстояние.
- И кое е това нещо, което ви убеди да рискувате всичко за Ти`сейн?
- Цвета на очите му!
- Моля? – изуми се Дуорн толкова високо, че се чу сънливото простенване на спящия до тях Силвестър Рамсън. Ковчежникът не обърна внимание на протеста на третия им спътник и повтори високо – шегуваш ли се с мен?
- Не – отвърна съвсем сериозно Велаиан – помисли, Дуорн! Кралските двойки и те са хора – обичат се, правят любов, раждат си повече деца от колкото е нужно за наследяване на короната. Тези деца стават хора за омъжване и оженване .... и не винаги е възможно или удобно да се женят за децата на другите владетели из континента.
- И какво от това ? – попита Дуорн, макар в съзнането му вече да се оформяше предполагаемият отговор. Велиан се усмихна насреща му:
- Питаш ме защо рискувах всичко, което имам, заради Ти`сейн? Отговорът е, защото се надявам някое от моите правнучета или внучки да се роди със сребристи очички.
Айвън Горг Велиан, Дуорн Макрон и Силвестър Рамсън - на плюс 2/3, 12/13 септември 1414 годиниа, в град Ерисея.
- Вие не унищожихте ли един данайски град? По много решителен начин, между другото... Та според вас как ще реагира кралица Анара, когато разбере, че пират със същия " почерк на действие " е ударил и Лунните острови?? И е достатъчно глупав да се опита да ги задържи за база- човечецът внимателно и предпазливо бръкна под куртката си и извади лула.
Помоли за пауза, напълни я и с наслада всмукна може би последните глъдки тютюн в живота си. Сега, когато си беше разкрил лицето на външен човек, неговите хора със сигурност щяха да го убият. Прозрението за този неизбежен факт го изпълни отвътре като надигащия се в белите му дробове сладко-горчив дим. " Само дето така и не знам кои са моите хора. Цял живот бях като малко мишле в лабиринт-играчка от стъклени стени и тунелчета... Страх ме е... усещам тежест в стомаха ".... :
- ... Разберете ме, господин Дорон, за Даная е достатъчно само да си помисли, че нападателят над Лунните острови и убиецът на град Арсис са един и същ човек. Просто за личности като вас полицейските префекти и военните се обединяват незабавно. Може би само открита война между владетелите им би ги накарала да забравят съвместните действия срещу някой като вас.
Винс Дорон вдигна рамене:
- И така да е, само Тиен`хара остава в моя списък с заинтересовани... Ще чакам посланничество от нея в Абкан. Ясен ли съм?
- И как да го предам? - покашля се събеседникът му - в момента моите тайнствени работодатели ме употребяват за последно... никой няма да се свърже с мен, рискувайки опит от ваша страна да проследите веригата от съобщения.... сега аз ясен ли съм- внезапно той се поклони и се надигна- сбогом, господин Дорон. Ако искате нещо... направете го... оставям ви двете карти... от тук нататък сте вие. Той хвърли един последен поглед на пирата и спътниците му и напусна кръчмата.
Половин час по късно Винс ,напускайки пивницата, видя бившия си събеседник да лежи като мъртвопиян между две каци със трушия. Дори от тук можеше да се усети миризмата на разлято и повърнато от просналия се като кукла без конци тип.
" Само дето той напусна кръчмата напълно трезвен." Приближи се до уж заспалия от тежък, алкохолен сън и внимателно го огледа. Видя съвсем малка капчица кръв отзад на тила... и неподправения мирис на " лилавата орхидея ", излъчван от направо миниатюрната раничка. Нещастника беше умрял буквално за секунди, а според степента на вкочаняване от тогава беше минал около половин час. " Със сигурност не са започнали да разговарят за тайни насред двора на кръчмата. Просто е излязъл и някой от просяците до вратата се е оказал наемен убиец ".... извъртя се и ги погледна... дрипави, окъсани, клечащи с часове, та дано някой им подхърли пара за едно евтино пиене. Те можеше да са видели нещо.... ако всичките не изглеждаха като едновременно заспали. Наведнъж... гротескна редичка от ляво и от дясно на вратата на кръчмата- пет, шест човека, натръшкали се непробудно с рамене един на друг или направо на земята.... само дето Винс в един миг разбра, че не спят... между коленете на най- крайния - смешно, дребно същество на не повече от 14 години... се въргаляше празна бутилка.... не искаше дори да помирисва аромата на онова, което е било вътре, преди наивниците да го изпият.
- Смъртта се е вихрела тук тихо и неусетно, разперила невидимите си криле на вечно облекчение.
десети септември, някъде между Тиен`хара и Даная.
*************************************
В малката стаичка не се беше променило нищо - същатата маса, огледало, неугледен изглед през прозорчето към вътрешния двор. Само столовете бяха повече - цели петнадасет броя, при това в момента бяха заети само три.
Само трима човека присъстваха в стаята - лорд Велиан, ковчежник Дуорн и Силвесър Рамсън.
Останалите дванадесет щяха за започнат да идват всеки момент. Всъщност първият от тях се появи в мига, в който Рамсън разсеяно се почеса по носа, замисляйки се дали да чака повече.
Яхив Ал-Симон, може би най-влиятелният Свободен Търговец в Неа, се чудеше на домакините си, защото мястото за срещата беше повече от необичайно. Беше очаквал поканата да е за Крепостта, или в имението на Велиан, или дори директно в покоите на владетеля Ти`сейн. Вместо това се оказа, че ще говорят за колосални суми, в някаква малка стаичка с почти аскетично обзавеждане.
- Добра среща, господин Велиан. Добра среща господин Дуорн. Добра среща господин Рамсън. Дебелият, хитър и мазен шишко се поклнони леко от кръста , събрал ръце пред гърдите си в затворен кръг. В отговор тримата му домакини се изправиха – нещо всъщност неудобно, понеже пространството между ръбовете на масата и столовете им беше съвсем минимално. Последваха още поклони, размяна на любезности и застаналият на вратата търговец влезе в помещението, и седна съвсем близо до Силвестър Рамсън, стоящ на свой ред от дясно на лорд Велиан.
След минута дойде и вторият му гост – лейди Хамюери от Умбра, последвана почти незабавно от известния Сардон Одстрет от Даная и господин Обсъл от Озикс. Заради жената домакините станаха, а Яхим само имитира почтителния им поклон, без да си дава труд да става истински.
Пристигнаха сър Хорден от Даная – преди трийсет години беше започнал като наследник на дребен благороднически род около град Бодар. Сега беше толкова богат, че не си знаеше парите... После дойдоха Йегем от Озикс, лейди Маюра от Умбра, морският капитан Естър Бурния, най – големият контрабандист и лихвар за южна Даная: Сорв Гобрин и поклоникът на сребърната луна – сър Терем Харт – явен селенит, чувстваш се неудобно сред натъпканото със защитни заклинания пространсво. За него казваха, че във всяка столица строял огромна зала, чийто стени са облицовани със сребро и таванът се отваря като цвете за лъчите на нощтното светило. Освен това се говореше, че във въздуха висели стотици тангове, чиито пръчици и дискове били направени от планински кистал и сребро, отразяващи и пречупващи във фантастични плетеници лунната светлина, нахлуваща като прилив през разтварящия се покрив ....
Последните двама гости бяха Генри Ай – представител на фантастично богат род от областта около град Периал в Селения и умбрийката Ирем Кувера – далечна сродница на някакъв нагушен с власт и тайни полар в тамошния Съвет.
С пристигането на всеки следващ гост стваше все по ясно защо Велиан е избрал именно това място – обстановката беше само привидно скромна, като същевременно излъчваше деловитост. Цялото място предразполагаха към бързо и непосредствено общуване.
Силвесър огледа обстановката – всички заедно наброяваха петнайсет човека, натъпкани лакът до лакът като на селска седянка – и помоли някой да вдигне голямата като кофа кана с горещо, неанско кафе. Разстла карта на целия континент върху освободената повърхност и започна без предисловия:
- Досега през Тиен хара са минавали три пътя пътя. Първият е бил от град Озбанар до подстъпите на възвишенията, на които се намираме в момента, тоест Крепостта и Ерисея. След като са прокопали хълмовете открай до край са започнали да търсят нови находища на метал и минерали на север – в разпръсваща се в три посоки дъга. Така че истинския път юг – север свършва горе долу , където сме застанали в момента- Рамсън огледа лицата на присъстващите дали следят мисълта му или се отегчават и трябва да претупа всъпителната си реч. Видя само съсредоточени лица и това го окуражи да довърши изложението си, както го е запланувал-
Вторият път тръгва от Бодар, върви право на изток и се присъединява на около десетина километра западно от платото на Ерисея с останките от древен път, идещ от Севера и вървящ на юг, към Херцогството. Тази част от спускащия се от Триумвирата път, която е на север от кръсвотището е изчезнала със времето поради липса на поддръжка. Този път всъщност не стига до платото.
Третият път тръгва от Демар и минава през пролуката в планините в Северна Неа - пръстът му посочи пространството, намиращо се между планината, на чийто южен край беше построен известния на малцина Джендин и сериозният планински масив, извисяващ се на запад от границата на Силосия. Той се пое дъх и продъжли:
- Та значи Демарският път минава през тази пролука и отново се качва съвсем леко на север, заобикаляйки планините по протежението на източната граница на Херцогството, така всъщност се заобикаля и дълбоката пустиня. Пътя навлиза в Тиен'хара, вървейки всъщност почти до границата й с Херцогството..... и по някое време и без това навлиза в него и стига чак до столицата му!
Дотук всичко е ясно, нали?
В отговор дванайсет глави кимнаха почти единодушно. Ясно беше и казаното и подразбиращото се. Събралите се на масата знаеха, че няколко много, много потайни и могъщи озигски фамилии прехвърляха редки силоски стоки на запад и съответно данайски на изток.... печелейки колосални суми от сравнително малка по обем търговия... Самия факт, че Силвестър говореше за посоката на пътищата на територията на Тиен'хара вече беше намек. Твърд намек. Той продължи:
- Това са традиционните пътища на търговия през сушата. Но извън тях остава Севера, който е най – богатата част от континента на желязо, мед, цинк, злато, сребро, митрил, въглища за производството на джендинската гъвкава стомана... онова черно, миризливо течно нещо, с което в град Озгария нощем осветяват улиците.... много неща... Проблемът е, Триумвиратът периодично изпада в гърчовете на гражданските войни и касапници, а до Умбра няма път. По точно имало е , но с падането на предишната Тиен`хара не е имало кой да посмее да мине през него на път за другаде. Когато Херцогсвтото поема контрола над тези земи настилката на пътя вече е била дълги години разграбвана от околните села и градчета. Каквото хората не са могли да вземат, го е довършила природата.... Мисля, че вече сте наясно за какъв проект сме се събрали?... довърши той и огледа за втори път събралите се търговци от всички краища на света.
- И в момента има пътека за мулета между Шитара и Ерисея – рече внезапно Сорв Гобрин. Репликата му накара останалите четиринадесет човека, да се разсмеят така, че малката, уютна стаичка да се разстресе. Реакцията беше предизвикана от факта, че Гобрин, падайки си малко нещо контрабандист, често използаваше горските пътечки и мулета вместо нормалните пътища. Силвестър Рамсън отговори бързо, все още усмихнат:
- Става въпрос за двупосочен път с отводнителни канавки отстрани, с “ легло ” от трамбован пясък и глина, върху което ще има покритие от чакъл с цимент и най- отгоре отгоре – петнадесетсантимерови павета.
- И това от тук до Шитара ? – възкликна Ирем Кувера, умбрийката – и колко ще излезе при такова качество на строежа?
- По шестотин златни данайски лири на километър – отвърна твърдо Отговорникът по строежите – идеята е, като го направим един път да не “ мръдне “ следващите петдесет поколения..... евтини работи няма да правим! Той млъкна, изчаквайки реакцията на гостите си, която естествено не закъсня.
- Но това прави грубо към четиристотин и двайсет хиляди златни лири.... и смятате да поискате тези пари от нас – попита Терем Харт, след което допълни – тоест средно по трийсет и пет хиляди от всеки.
- Не е задължително – един може да вложи повече, друг по- малко.... кой с колкото иска да участва.
- И какво ще получим ние. Какво ще получа ако ви дам трийсет и пет хиляди данайски лири? – попита Яхив от Неа- каква ще е печалбата ми?
- Ако дадете тези пари – ще получите още толкова до шест години- отвърна Дуорн, изпреварвайки отговора на Рамсън. Думите му предизвикаха насмешлива усмивка по устните на дебелия мъж от изтока:
- Това прави по малко от двайсет процента на година – не мислите ли, че е се стискате господин Ковчежник- той погледна мазно Дуор, който спокойно отвърна на погледа му:
- Ми тогава отидете някъде другаде и се опитайде да вложите наведнъж трийсет и пет хиляди златни монети. Вярно е, че сарафите дават по- голяма лихва, но тук говорим за половин милион... а ако ви повикаме за акведуктите може да стане и цял милион... няма къде другаде да завъртите тези пари – те са ви излишъци, трупана с години печалба, която просто заделяте настрани от алъш-вериша... Така ли е, господин Яхив Ал-Симон.
- Прав сте, господин Ковчежник – рече примирено, уж примирено неанецът и подзе – а, как точно смятате да ми удвоите парите, като ще ги вложите в строеж на път?
- По три начина- почеса се по носа Дуорн – първият е, като ви намалим с петнасет процента митата.
- Двадесет и пет– отвърна твърдо сър Хорден – ще си прихващаме заема срещу двадесет и пет процента от начисляваните мита и данъци! Останалите търговци закимаха единодушно и Дуорн, след кратко споглеждане с Велиан и Рамсън се обърна към гостите си:
- Добре.... нека са двадесет и пет - леко намръщено той изгледа трите жени и деветимата мъже пред себе си, преди да продължи:
- Вторият начин е че няма да плащате такса за новопостроения път и дори ще получавате половината приходи от онова, което вземаме за товарните коли на останалите търговци. Но като казвам, че няма да плашате имам предвид, че отново ще си прихващаме.... да не си помисли някой нещо по – сочно.... и има и един трети начин. Но за него ще ви поговори лорд Велиан.
Погледите на една дузина свръхбогати люде се впиха в градоначалника на Ерисея, Първия министър на Тиен`хара. Последният невъзмутимо извади някакъв свитък на масата, и го простря върху териториите на Херцогството:
- Третия начин да си получите парите и още толкова отгоре е обръзнан с този документ. Някой от вас имаха удоволстието да се сблъскат с неговите разпоредби – две всичко на всичко, при това първата не е нищо особено. Ще си позволя да ви го прочета: .... Така... Декрет от Владетеля на Тиен`хара, господар на Светлината и Принц.... Аз, Ти`сейн, заповядвам .... така, тука дата.... и следва: “ Точка първа – наказва се със обесване и конфискация на имуществото онзи, който дава пари срещу разорителна лихва на жител на Тиен`харес, строящ къща в очертанията на Ерисея ” – Велиан се усмихна мило, защото лицата на хората пред него изглеждаха като на хора, глътнали суров калмар – и то не заради точка първа, а заради следващата. Той продължи да ги пържи на бавен огън:
- Това разпореждане всъщност е безсмислено – даването на заем с лихва обикновенно става насаме, пък и никоя от страните не иска да издаде другата. Може да се пробва с подставени лица, за да хванеш емисиря на лихваря... но е мъчна работа... Затова Ти`сейн добави и известната на всички ви втора точка. В известен смисъл тя прави документа уникален: - “ Който получи предложение да вземе заем с лихва и не доложи за това на властите в срок от едно денонощие – се наказва с обесване, а имуществото му се разпределя между съседите. ” Той се усмихна щедро на селениеца Генри Ай, който реагира с недоволно полу оплакване, полу ръмжене:
- Чудя се кой ли ум е подсказал тази дяволска идея на Принцът. Чувал съм , че е благороден човек – на него никога не би му хрумнало да беси собстените си поданници, защото имат нужда от пари. Велиан отвърна:
- Стига сега, бяха обесени всичко на всичко двайсет и шест човека и то за цели четири дни.
- Да но осем от тези хора бяха мои емисари – намръщи се селениецът
- Това е, защото сте упорит като синехийско магаре – апострофира го лордът, предизвиквайки лек смях, падащ като кисел дъжец върху жертвата му – другите си изтеглиха хората и спряха с лихваството още щом разбраха, че сред обикновенните хора ще тръгнат мои подставени лица, да им предлагат заеми.... неизбежно беше хората да се уплашат и да започнат да обаждат за всяко предолжение – дори и от истински лихвари и емисари на лихвари от вашия размер.
Възцари се мълчание, нарушено най- накрая от Яхив:
- Значи ако съберем тези четиристотин и двайсте хиляди данайски лири ще ни разрешите да въртим лихварство в Ерисея? В отговор Велиан се направи на засегнат:
- Обиждате моята лоялност – как да ви разреша нещо, забранено от самия Ти`сейн – начинът по който го каза, самата интонация, подсказваха и подканяха търговеца, да продължи да любопитсва. Яхив обаче не се поддаде и Велиан с усмивка огледа останалите единадесет от дошлите, докато накрая се втренчи в Терем Харт:
- Вие не искате ли да знаете какво имам наум?
- Мислех, че искате сам да ми кажете? – рече селенитът непринудено и накара лорда отново да се усмихне, но този път истински , с ъгълчета на очите си:
- Просто е – Рамсън не може да оползотвори наведнъж всички пари, дадени за строежа. Онази част, която предстои да бъде похарчена по- догодина, може да бъде дадена от името на Хазната на благородниците, търговците и обикновенните хора, строящи усилено в Ерисея. А лихвите ще си ги делим отново по- равно. Съгласни ли сте? Всъщност .... Играете с мен или въобще не играете!
- Какво ще стане, ако ви откажа, лорд Велиан – рече високо Яхив- вие откровенно се опитвате да въртите печалба с нашите пари.
- Ако вие ми откажете – рече Първия министър – ще намеря някой друг да ви замести в Златнатната Дузана, която виждам пред себе си в момента.
- Добре де- махна помирително с ръка неанецът – но аз се питах ако ви дам не трийсет и пет, а седемдесет данайски златни лири ... и тях ли може да ми върнете двойно до шест години.
- Господин Яхив, ако желаете, можем да поемем всичките ви седемдесет и осем хиляди, триста петсесет и четири жълтици, които по тефтер ви се водят излишък, който няма къде вече да вложите, без да предизвикате търговска война с някой от другите седящи около тази маса ... или чакащи да бъдат поканени от мен на вашето място.
Самото подписване протече изключително бързо и гладко – в един момент колебаещите се, дърпащи се от договорка търговци буквално се нахвърлиха върху Дуон и Велиан и започнаха да предлагат повече, отколкото тиен`харци искаха от човек.... накрая, за да няма разпри между гостите, се спряха на по четеридесет хиляди от търговец – за шест години. С печалба от 100 процента, осигурена само и единствено по начин, който Дуорн и Велиан намерят за добър. После извикаха двама нотариуси и няколко Наблюдателки за свидетелки
И изведнъж всичко свърши! Последва пиене на кафе и разпалване на лулите, малко любезности и празни приказки – но всичко беше свършило и то по идеалния начин.... Час по късно, съвсем последен, си тръгна Яхив Ал-Симон, отмъквайки с възхитителна ловкост две порцеланови чашки от сервиза за кафе.
Велиан се протегна и прозя, наблюдавайки с вече разфокусиран поглед как Дуорн прилежно събира дванайсетте договора в прилежна купчина и ги прибира в чантата си. Чу собствения си глас:
- До седмица - две керавните със златото ще започнат да пристигат в Ерисея. Търговците ще бъдат собстеници на златото до портите на града – но въпреки това ще е хубаво да подсилим конвоите им – особено като влязат на наша територия. Дуорн отвърна:
- Какво се иска от мен?
- Обсъди с Брет и Солг колко ще струва сформирането на специални отряди за такива дейности: конвоиране, охрана на трезори и хора.... нещо, което да се казва Зелените Сови или Сивите Тигри ... нали разбираш.... ако трябва всичките ще ги въоръжим с Джендински гъвкави саби и плетени ризници от Терновион.
- Става , господин Първи министре – отвърна Дуорн и нещо в тембъра му събуди мигновенно почти заспалия върху масата лорд:
- Сега какво?.... мислех, че си доволен.... туко що свършихме наистина важна работа.
- Да, така е, но се чудя какво ще е следващото нещо, което ще ви дойде на ум, лорд Велиан... и къде сте решил да спрете?
- Я вземи се поясни, господин Ковчежнио?
- Какво има да се пояснявам.... вашето поведение в първите дни от обявяването пред света на възкръсването на Тиен`хара... е било повече от странно.....
- Не е съвсем така – отвърна Велиан и със вдървена крачка се измъкна към по- широкия ъгъл на стаичката, към вратата. Намери чиста чашка и си наля кафе. Беше студено и горчиво, но за момент му върна бодростта. Щеше да му трябва в предстоящите минути. “ Така си и знаех, Ти`сейн не е казал на Дуорн. На Брет е казал, защото от последния се очаква да ме недолюбва... но на Дуорн не е казал, за да не му пречи да работи с мен. ” ...
- Мислиш какво да кажеш, за да ме излъжеш ли, лорд Велиан?
- Не, разбира се, смятам да ти кажа истината.... какво вече я казах на един друг човек... - остави намека да увисне във въздуха, да се спусне като невидимо наметало върху ума на Ковчежника. “ Точно така – на теб Той не ти казва всичко, лошо , а? ” На глас рече:
- Когато виях Знамето- Звезда над Крепостта, я разпознах мигновенно. Дори не се наложи да правя справка в библиотеката, при изключително скъпите и редки исторически книги. Просто разбрах веднага, кои сте, за какво се борите и какви принципи и идеали носите със себе си. Знаех, че ще победите или умрете, ще задържите тази крепост или ще паднете с нея.... ето защо използвах шпионите си, за да пусна слух, че ще преминете към партизанска война. Че сте някави луди пришълци, нещо като сухоземни пирати, дошли само за да изтребват, плячкосват и разрушват ... и нямате намерение да изоставяте тази земя, въпреки че не ви стиска да се биете открито или да удържате крепости.
- И защо направихте това, ако смея да попитам.
- Защото, драги ми Дуорн – някой хора се паникьосаха и се опитаха да си продадат земята и рудниците.... ако сте поне малко запознат с военното дело значи може да си представите на какво прилича една територия, превърната в “ осигурителна ивица ” от отстъпващава армия- чужденец. Това означават срутени мостове, изгорени селски стопанства, затрупани рудни шахти, колони от бежанци...
- И вие използвахте създадената от самия вас паника в съседите ви, за да им изкупите на безценица земята? В мига, в който ние сме си залагали главите вие сте купували пасища, сечища, водоеми и строителни парцели в градчетата? Нима....
- И рудници, Дуорн. Купих шест рудника – два за желязо, два за мед, един за калай и един за злато. Пък и да не забравяме кариерите за гранит и мрамор.
- Усмихвате ли се, Айвън Велиан? Би трябвало да се срамувате от това, което сте сторили!
- Аз да съм сторил нещо? Не сте прав. Ако бях тръгнал директно да купувам всичко това, то тогава всички щяха да се усъмнят в достоверността на слуховете за предстоящи разорителни, партизански войни в северен Озикс, тоест Тиен`хара... така че всичко беше купено, чрез разни търговци, лихвари, дребни земевладелци, собстевници на стада от говеда и овце..... тоест чрез цяла армия поствавени лица – и недейте да мислите, че ми беше лесно. Да не мислите, че туко така се купуват осемдедет хиляди квадратни километра частна земя? Наложи се да продам онези двайсет хиляди квадратни километра, които имах в южен Озикс. И там не ми беше лесно!
- Но сте се справили, чудесно. Разспространили сте информация, че сте мъртъв. Вашата плачеща, безутешна леля Лариса Кричрън, като единствен ваш наследник, е получила земите ви и веднага е започнала да ги продава. Преддекстът е бил, че иска да подари парите на различни сиропиталища, манастири и тн и съвсем бедна да се отттегли от светския живот в някое планинско светилище.... Колко драматично!
- Беше необходимо – винаги е нужен официален повод, когато вършиш нещо такова. Никой не се усъмнява в мотивите на възрастна жена, излязла от детеродната възраст, ако рухне при вестта за внезапната, мъчителна смърт на последния си жив сродник – на единствения й племенник, заместващ починалите й собствени деца и съпруг...
- Много драматично, признавам... но докато е плачела, леля ви е успяла да вземе добра цена за всяко парченце земя в Херцогството... При това за наистина фантастично кратко време.... И въобще всичко е било направено много бързо и много ловко... Свалям ви шапка, лорде!
- Ще предам похвалата на леля – отвърна студено Велиан и допъли – но и Ти`сейн спечели много от моята алчност. Не знам дали си давате сметка за силата на мълвата.... пуснатия от мен слух стигна до Магистратите и те си направиха грешно плановете. Те до последния момент очакваха, че Крепостта ще бъде напусната и ще се премине към партизанска война. Факта, че ви завариха в крепостта и ви обрградиха в нея, че им позволихте да ви нападнат.... това беше всъщност изненада за тях.
- И така да е, вие сте спечелили повече от мен, Брет, Корвейл.... вие сте просто една алчна лисица. В отговор Велиан изсумтя, почти раздразнен, но не съвсем. Него никой не можеше да раздразни истински:
- Тази алчна лициса си заложи главата и се би заедно с вас. И докато вие сте заложили само своята си глава, то аз.... аз съм четеридесет и седмия поред лорд Велиан. Възприемам се като брънка във верига от поколения, протягаща се назад и напред през вековете... И аз заложих не само себе си но и тази нишка от кръв и име.... заложих я на каузата на Ти`сейн.
- С вашето неповторимо разузнаване вече сте знаели, че силите на Магистратите не са достаъчно да ни смажат!
- Говорите глупости, Дуорн! Един древен мъдрец, велик пълвокодец между другото, го е казал: “ Битките са опасна работа ”. И е бил прав – никое сражение няма предварително предопределен изход... риск винаги има. И на един аристократ, който мисли с петедест поколения назад и напред във времето му, трябва нещо повече от увереност, за да се откаже от сигурността на скатаването, неутралитета и изчакването от безопасно разстояние.
- И кое е това нещо, което ви убеди да рискувате всичко за Ти`сейн?
- Цвета на очите му!
- Моля? – изуми се Дуорн толкова високо, че се чу сънливото простенване на спящия до тях Силвестър Рамсън. Ковчежникът не обърна внимание на протеста на третия им спътник и повтори високо – шегуваш ли се с мен?
- Не – отвърна съвсем сериозно Велаиан – помисли, Дуорн! Кралските двойки и те са хора – обичат се, правят любов, раждат си повече деца от колкото е нужно за наследяване на короната. Тези деца стават хора за омъжване и оженване .... и не винаги е възможно или удобно да се женят за децата на другите владетели из континента.
- И какво от това ? – попита Дуорн, макар в съзнането му вече да се оформяше предполагаемият отговор. Велиан се усмихна насреща му:
- Питаш ме защо рискувах всичко, което имам, заради Ти`сейн? Отговорът е, защото се надявам някое от моите правнучета или внучки да се роди със сребристи очички.
Айвън Горг Велиан, Дуорн Макрон и Силвестър Рамсън - на плюс 2/3, 12/13 септември 1414 годиниа, в град Ерисея.
Last edited by cherno_slance on Fri Sep 23, 2005 11:41 pm, edited 5 times in total.
Мекият звук на биещи въздуха криле бързо бе заглушен в тежката нощна тишина. Илай проследи с поглед отлитащата на юг птица, докато мракът не погълна черния й силует. Той остана до прозореца, загледан замислено към ширналата се пред очите му Велианска долина, сякаш опитвайки да проследи пътя към планините и скрития в сивите им прегръдки замък. Полъх на есенния вятър проникна под светлата му риза и хладната му милувка прогони унеса на херцога.
Илай Юрански приближи бавно до свещника, чиято светлина осветяваше новите му покои. Той разгърна бележката в ръката си и внимателно я прочете.
“Преди години се опитах да ви предупредя, че братовчедка ви е отговорна за смъртта на моята майка. Вие не предприехте нищо. Не зная, доколко това е новина за вас, но сега тя се изпрати отровител след мен.
Ваша дъщеря
Миела”
Вятър нахлу в покоите на херцога и погали пламъчетата на свещите. Светлината трепна игриво по късчето хартия и дребният почерк сякаш оживя. Топлите светлинки се отразиха и в тъмните сиви очи на херцога, но не прогониха мрака в тях. Илай прочете още веднъж няколкото думи, изпратени от дъщеря му за пръв път от години, след което бавно поднесе бележката към свещите. Изгледа замислено как огънят лакомо погълна късчето хартия и го превърна в сива пепел, която се разпадна в ръката му.
Внезапно вратата зад него се отвори и в покоите ми влезе личната прислужница на кралицата. Появата й по това време го изненада, но далеч не толкова, колкото поканата, която тя му предаде. Без да продума на жената, той се отправи към покоите на Анара.
Кралицата се беше разположила на огромния диван край прозореца и четеше някаква книга. Илай застана спокойно в средата на стаята и се приготви търпеливо да чака съпругата му да благоволи да му обърне внимание. За негова изненада Анара почти незабавно затвори книгата и внимателно я остави настрана. Лек вятър откъм езерото издуваше тюлените завеси зад нея и разбъркваше нежно разпуснатите й къдрици. Тъмнозелената коприна на дрехата й контрастираше с деликатната белота на кожата й и подчертаваше изумрудения блясък в красивите й очи. Тя кимна леко към креслото срещу нея и наля вино в оставените на масичката до нея чаши. Илай пое подадената чаша и се настани удобно. Не знаеше какво да очаква. Последния път, когато видя Анара, нищо не предполагаше, че кралицата ще го покани на среднощна романтична беседа на чаша вино.
- Очаквах повече от теб, Илай – заяви внезапно тя.
Той замислено изгледа виното и отпи. Прекрасният аромат и вкусът на тъмночервената напитка удавиха сетивата му го изненадаха. Задържа усмихнат чашата в ръка и спокойно посрещна погледа на жената срещу него.
- Не разбирам какво искаш да кажеш, Анара. Какво точно очакваше?
Тя сви рамене.
- Да надраснеш поне малко суетата си вероятно – в гласа й се промъкнаха нотки на досада. - Не крия, че неведнъж съм се изкушавала да те убия, Илай. Признавам и че предизвикателствата, които ми отправяш, успяват да ме увлекат. Но само донякъде. За мен Даная е по-важна от сблъсъка помежду ни. Винаги е била по-важна. – тя остави чашата на масата и се приведе напред. – Кажи ми, Илай, ти какво искаш? Да управляваш Даная? Да ми покажеш, че си по-силен от мен? Или се опитваш да убедиш себе си в това?
Вълнение зачерви страните на кралицата, докато говореше. “Несъмнено се е постарала да изглежда... убедителна”, помисли си иронично Илай и отново отпи от виното си. Мисълта, че кралицата може да се опитва да го съблазни, го забавляваше.
- Вълнуваща реч, Анара. Но не е ли малко късно за този театър? Не си спомням да са те интересували желанията ми когато заплаши да убиеш дъщеря ми, мен и Лийра, ако откажа да се оженя за теб. Не те интересуваше какво искам, когато ме направи за посмешище, вземайки Кейдж за свой съпруг няколко дни преди сватбата ни. Какво се случи, кралице? Откога моите желания имат някакво значение?
Анара раздразнено махна с ръка.
- Глупак! – ядно отсече тя. – Само настъпената ти суета има значение! След смъртта на Елиана единствено аз, ти, Аркип и самият Кейдж знаем за това. И естествено, че исках да се подсигуря, срещу теб, когато реших да те задържа в Бодар!
- Искаше да ме унизиш! – поправи я невъзмутимо Илай.
- Та ти дори не трябваше да знаеш за това!
- Е – усмихна се Илай – Кейдж...
- Престани веднага с тези глупости...- сряза го спокойно кралицата и се усмихна. – Кейдж никога не би ти казал подобно нещо. Или е била Елиана, или Аркип. Но не затова те повиках. Искам да разбереш, Илай, Даная не е залог за игри. Още по-малко в момента.
- В момента? Да разбирам ли, че в някой друг момент ще благоволиш да отстъпиш пред ламтежите за власт на своя съпруг, скъпа моя... т.е. на своя втори съпруг? Желанията на първия не ме интересуват, стига да не пречат на моите. – той доизпи виното наведнъж и остави чашата настрана. Опря ръце на коленете си и се приведе напред, надзъртайки любопитно в очите на Анара. – За какво е всичко това? Знаеш много добре какво искам още от времето, когато те омъжиха за Береар!
- Спести ми мелодрамите – отбеляза отегчено кралицата.
- Та те са твоя слабост, любима. – ухили се той. – И не се надценявай твърде... – той млъкна внезапно и стисна устни. Остра болка прониза тялото му. Сви неусетно ръце в юмруци и си пое дълбоко дъх.
- Не ти ли е добре, Илай? – попита с престорена загриженост Анара.
Капки студена пот бяха избили по кожата Юрански. Той погледна към празната си чаша и стисна зъби. Анара се изправи от мястото си и приближи бавно до него. Зрението му се замъгли. Искряща, едва доловима мъгла покри света около него с вълшебен, мек блясък.
- Още вино, Илай? – предложи с ослепителна усмивка кралицата. Илай се опита да й се усмихне невъзмутимо насреща й, но поредният спазъм изкриви усмивката в болезнена гримаса.
- Поне беше вкусно – гласът му успяваше да звучи почти спокойно.
- Така е... – замислено промълви Анара. Взе празната чаша, притвори очи и я подуши. – Билките вършат чудеса!
Мелодичният й глас сякаш идеше отдалеч. Илай протегна ръка към нея, но не можа да я достигне.
- И как ще обясниш смъртта ми? – изхриптя той.
- Няма да се налага да обяснявам нищо, скъпи мой съпруже. – кралицата се приведе над него. Нежният й парфюм го заля и замая. Меките й блестящи къдрици погалиха лицето му. Опита се да ги докосне, но не можеше да помръдне. Лицето й беше толкова близо, че красивите й очи бяха единственото нещо, което той можеше да види. Илай се потопи в тихите им зелени дълбини. Търсеше триумф или любопитство, но намираше единствено едва доловима сянка на загриженост. Болезнени спазми разкъсаха тялото му за пореден път. “Няма ли да приключи това!”, мерна се измъчената мисъл в ума му.
- Заради Береар е, нали? – попита изведнъж той. – Каквото и да си мислиш, Анара, не аз го убих. – болката намаля и той съумя да се усмихне. – Отровата все пак е женско оръжие – промърмори неясно херцогът.
Сякаш цяла вечност тя се взираше в очите му.
- Кой, Илай?
- Не зная... А и в момента това никак не ме интересува.
Тя се отдръпна рязко назад и му обърна гръб. Наля си вино и се облегна на перваза.
- След малко болката ще спре.
- Успокои ме – почти се изсмя Илай, но в същия миг изненадано установи, че болката наистина е започнала да отминава, макар все още да не можеше да се движи. Светът продължаваше да изглежда потънал във вълшебна нереалност.
- Няма да те убие – тя се изправи рязко. – До утре и последните следи от отварата ще са изчезнали. Илай, не мога да си позволя да си играя с теб. Даная не може да си позволи нашите игри. Искаш да управляваш – добре. Докажи, че тази страна наистина е важна за теб. Ако, обаче, продължиш да ми се пречкаш, ще те убия.
Той понечи да отвърне, но тя го прекъсна.
- Не се опитвай да отговориш сега... отварата все още ти действа.
Анара изчезна за миг и когато се върна, носеше някаква завивка. Метна я небрежно върху него и приседна наблизо.
- Има още нещо, което трябва да ти кажа. Говорих с Херцогиня Неара. Днес е получила вест от младите - заловили са отровител. Признал, че е пратен от братовчедка ти – тя го изгледа изпитателно. – Ако поне малко те е грижа за дъщеря ти, постарай се да укротиш Лийра. В противен случай, ще го направя аз. Неара е решила да остави Каст сам да реши как да се справи със ситуацията.
Мекотата и топлината на завивката сякаш прегърнаха нежно и мислите му и го унесоха. Думите на Анара се спотаиха удобно в ума му, но бяха изместени от мисълта колко красива изглеждаше тя. Скоро сънят го връхлетя.
* * *
Херцогиня Лийра разресваше дългите си черни коси пред огледалото в покоите си. Утринното слънце щедро изливаше румена светлина през големите прозорци и огряваше голите й рамене. Внезапно тя забеляза в блестящото отражение как вратата зад нея се отваря.
- Илай? – възкликна тя и се изправи, грейнала от задоволство.
Херцогът пристъпи мълчаливо в стаята. Лицето му изглеждаше уморено, сякаш бе боледувал, но тъмните му очи искряха развълнувано.
- Случило ли се е нещо, Илай? – попита Лийра, приближавайки бързо до него. Ръцете й се обвиха около врата му и тя понечи да го целуне, когато внезапно ръката му се стрелна към нея. Херцогът сграбчи дългите й черни коси, уви ги около китката си и придърпа грубо Лийра, докато тя не коленичи в краката му. Жената понечи да изпищи, но другата му ръка затисна устата й и заглуши вика й. Илай се приведе бавно към нея.
- Искам добре да ме чуеш, Лийра – устните му почти докосваха ухото й. Можеше да усети топлия му дъх да гали врата й. – Помниш ли старата Нейрин? – очите на херцогинята се разшириха ужасено. – Виждам, че си спомняш. А вероятно си спомняш как и защо умря. – Лийра съумя да кимне. Опита се да каже нещо, но ръката продължаваше да притиска устните й. – Трябваше да си ти, Лийра... Ти... Когато Нейрин умираше, аз виждах теб. Когато тя пищеше, аз исках твоите писъци да възмездят смъртта на Елеа... Единствената причина да дишаш все още – единствената - е, защото тогава реших, че ще ми трябваш. – ръцете му се отпуснаха и той отстъпи назад. – Но сега... сега ти си посегнала и на дъщеря ми, жено!
Лийра опря ръце в пода и извърна ужасеното си пребледняло си лице към него.
- Илай... Илай, нека ти обясня...
- Млъквай – прекъсна я рязко той. – Не искам да чувам нито дума. Толкова години я държах далече от себе си, от мислите си, за да не я използват срещу мен. А сега ти.... Искам да ме чуеш! – тихият му, измамно спокоен глас напомняше едва доловимо мъркане. – Не зная какво кроиш, Лийра, но веднага ще престанеш. Отсега нататък няма да правиш нищо без мое съгласие. Ще се спотаиш като змия в тревата, както само ти умееш, и ще правиш само това, което ти наредя! На първо време – ще направиш всичко възможно да се омъжиш за Озикс!
Той коленичи до нея и извърна лицето й към своето.
- И, запомни добре това, ако и косъм падне от главата на Миела или разбера, че не изпълняваш нарежданията ми, ще съжаляваш, че не ти бе на мястото на Нейрин след смъртта на Елеа!
Думите му останаха да кънтят в съзнанието й дълго, след като херцогът напусна покоите й.
* * *
Анара - Бодар 12/13 септември
Илай, Лийра - Бодар 13 септември
Илай Юрански приближи бавно до свещника, чиято светлина осветяваше новите му покои. Той разгърна бележката в ръката си и внимателно я прочете.
“Преди години се опитах да ви предупредя, че братовчедка ви е отговорна за смъртта на моята майка. Вие не предприехте нищо. Не зная, доколко това е новина за вас, но сега тя се изпрати отровител след мен.
Ваша дъщеря
Миела”
Вятър нахлу в покоите на херцога и погали пламъчетата на свещите. Светлината трепна игриво по късчето хартия и дребният почерк сякаш оживя. Топлите светлинки се отразиха и в тъмните сиви очи на херцога, но не прогониха мрака в тях. Илай прочете още веднъж няколкото думи, изпратени от дъщеря му за пръв път от години, след което бавно поднесе бележката към свещите. Изгледа замислено как огънят лакомо погълна късчето хартия и го превърна в сива пепел, която се разпадна в ръката му.
Внезапно вратата зад него се отвори и в покоите ми влезе личната прислужница на кралицата. Появата й по това време го изненада, но далеч не толкова, колкото поканата, която тя му предаде. Без да продума на жената, той се отправи към покоите на Анара.
Кралицата се беше разположила на огромния диван край прозореца и четеше някаква книга. Илай застана спокойно в средата на стаята и се приготви търпеливо да чака съпругата му да благоволи да му обърне внимание. За негова изненада Анара почти незабавно затвори книгата и внимателно я остави настрана. Лек вятър откъм езерото издуваше тюлените завеси зад нея и разбъркваше нежно разпуснатите й къдрици. Тъмнозелената коприна на дрехата й контрастираше с деликатната белота на кожата й и подчертаваше изумрудения блясък в красивите й очи. Тя кимна леко към креслото срещу нея и наля вино в оставените на масичката до нея чаши. Илай пое подадената чаша и се настани удобно. Не знаеше какво да очаква. Последния път, когато видя Анара, нищо не предполагаше, че кралицата ще го покани на среднощна романтична беседа на чаша вино.
- Очаквах повече от теб, Илай – заяви внезапно тя.
Той замислено изгледа виното и отпи. Прекрасният аромат и вкусът на тъмночервената напитка удавиха сетивата му го изненадаха. Задържа усмихнат чашата в ръка и спокойно посрещна погледа на жената срещу него.
- Не разбирам какво искаш да кажеш, Анара. Какво точно очакваше?
Тя сви рамене.
- Да надраснеш поне малко суетата си вероятно – в гласа й се промъкнаха нотки на досада. - Не крия, че неведнъж съм се изкушавала да те убия, Илай. Признавам и че предизвикателствата, които ми отправяш, успяват да ме увлекат. Но само донякъде. За мен Даная е по-важна от сблъсъка помежду ни. Винаги е била по-важна. – тя остави чашата на масата и се приведе напред. – Кажи ми, Илай, ти какво искаш? Да управляваш Даная? Да ми покажеш, че си по-силен от мен? Или се опитваш да убедиш себе си в това?
Вълнение зачерви страните на кралицата, докато говореше. “Несъмнено се е постарала да изглежда... убедителна”, помисли си иронично Илай и отново отпи от виното си. Мисълта, че кралицата може да се опитва да го съблазни, го забавляваше.
- Вълнуваща реч, Анара. Но не е ли малко късно за този театър? Не си спомням да са те интересували желанията ми когато заплаши да убиеш дъщеря ми, мен и Лийра, ако откажа да се оженя за теб. Не те интересуваше какво искам, когато ме направи за посмешище, вземайки Кейдж за свой съпруг няколко дни преди сватбата ни. Какво се случи, кралице? Откога моите желания имат някакво значение?
Анара раздразнено махна с ръка.
- Глупак! – ядно отсече тя. – Само настъпената ти суета има значение! След смъртта на Елиана единствено аз, ти, Аркип и самият Кейдж знаем за това. И естествено, че исках да се подсигуря, срещу теб, когато реших да те задържа в Бодар!
- Искаше да ме унизиш! – поправи я невъзмутимо Илай.
- Та ти дори не трябваше да знаеш за това!
- Е – усмихна се Илай – Кейдж...
- Престани веднага с тези глупости...- сряза го спокойно кралицата и се усмихна. – Кейдж никога не би ти казал подобно нещо. Или е била Елиана, или Аркип. Но не затова те повиках. Искам да разбереш, Илай, Даная не е залог за игри. Още по-малко в момента.
- В момента? Да разбирам ли, че в някой друг момент ще благоволиш да отстъпиш пред ламтежите за власт на своя съпруг, скъпа моя... т.е. на своя втори съпруг? Желанията на първия не ме интересуват, стига да не пречат на моите. – той доизпи виното наведнъж и остави чашата настрана. Опря ръце на коленете си и се приведе напред, надзъртайки любопитно в очите на Анара. – За какво е всичко това? Знаеш много добре какво искам още от времето, когато те омъжиха за Береар!
- Спести ми мелодрамите – отбеляза отегчено кралицата.
- Та те са твоя слабост, любима. – ухили се той. – И не се надценявай твърде... – той млъкна внезапно и стисна устни. Остра болка прониза тялото му. Сви неусетно ръце в юмруци и си пое дълбоко дъх.
- Не ти ли е добре, Илай? – попита с престорена загриженост Анара.
Капки студена пот бяха избили по кожата Юрански. Той погледна към празната си чаша и стисна зъби. Анара се изправи от мястото си и приближи бавно до него. Зрението му се замъгли. Искряща, едва доловима мъгла покри света около него с вълшебен, мек блясък.
- Още вино, Илай? – предложи с ослепителна усмивка кралицата. Илай се опита да й се усмихне невъзмутимо насреща й, но поредният спазъм изкриви усмивката в болезнена гримаса.
- Поне беше вкусно – гласът му успяваше да звучи почти спокойно.
- Така е... – замислено промълви Анара. Взе празната чаша, притвори очи и я подуши. – Билките вършат чудеса!
Мелодичният й глас сякаш идеше отдалеч. Илай протегна ръка към нея, но не можа да я достигне.
- И как ще обясниш смъртта ми? – изхриптя той.
- Няма да се налага да обяснявам нищо, скъпи мой съпруже. – кралицата се приведе над него. Нежният й парфюм го заля и замая. Меките й блестящи къдрици погалиха лицето му. Опита се да ги докосне, но не можеше да помръдне. Лицето й беше толкова близо, че красивите й очи бяха единственото нещо, което той можеше да види. Илай се потопи в тихите им зелени дълбини. Търсеше триумф или любопитство, но намираше единствено едва доловима сянка на загриженост. Болезнени спазми разкъсаха тялото му за пореден път. “Няма ли да приключи това!”, мерна се измъчената мисъл в ума му.
- Заради Береар е, нали? – попита изведнъж той. – Каквото и да си мислиш, Анара, не аз го убих. – болката намаля и той съумя да се усмихне. – Отровата все пак е женско оръжие – промърмори неясно херцогът.
Сякаш цяла вечност тя се взираше в очите му.
- Кой, Илай?
- Не зная... А и в момента това никак не ме интересува.
Тя се отдръпна рязко назад и му обърна гръб. Наля си вино и се облегна на перваза.
- След малко болката ще спре.
- Успокои ме – почти се изсмя Илай, но в същия миг изненадано установи, че болката наистина е започнала да отминава, макар все още да не можеше да се движи. Светът продължаваше да изглежда потънал във вълшебна нереалност.
- Няма да те убие – тя се изправи рязко. – До утре и последните следи от отварата ще са изчезнали. Илай, не мога да си позволя да си играя с теб. Даная не може да си позволи нашите игри. Искаш да управляваш – добре. Докажи, че тази страна наистина е важна за теб. Ако, обаче, продължиш да ми се пречкаш, ще те убия.
Той понечи да отвърне, но тя го прекъсна.
- Не се опитвай да отговориш сега... отварата все още ти действа.
Анара изчезна за миг и когато се върна, носеше някаква завивка. Метна я небрежно върху него и приседна наблизо.
- Има още нещо, което трябва да ти кажа. Говорих с Херцогиня Неара. Днес е получила вест от младите - заловили са отровител. Признал, че е пратен от братовчедка ти – тя го изгледа изпитателно. – Ако поне малко те е грижа за дъщеря ти, постарай се да укротиш Лийра. В противен случай, ще го направя аз. Неара е решила да остави Каст сам да реши как да се справи със ситуацията.
Мекотата и топлината на завивката сякаш прегърнаха нежно и мислите му и го унесоха. Думите на Анара се спотаиха удобно в ума му, но бяха изместени от мисълта колко красива изглеждаше тя. Скоро сънят го връхлетя.
* * *
Херцогиня Лийра разресваше дългите си черни коси пред огледалото в покоите си. Утринното слънце щедро изливаше румена светлина през големите прозорци и огряваше голите й рамене. Внезапно тя забеляза в блестящото отражение как вратата зад нея се отваря.
- Илай? – възкликна тя и се изправи, грейнала от задоволство.
Херцогът пристъпи мълчаливо в стаята. Лицето му изглеждаше уморено, сякаш бе боледувал, но тъмните му очи искряха развълнувано.
- Случило ли се е нещо, Илай? – попита Лийра, приближавайки бързо до него. Ръцете й се обвиха около врата му и тя понечи да го целуне, когато внезапно ръката му се стрелна към нея. Херцогът сграбчи дългите й черни коси, уви ги около китката си и придърпа грубо Лийра, докато тя не коленичи в краката му. Жената понечи да изпищи, но другата му ръка затисна устата й и заглуши вика й. Илай се приведе бавно към нея.
- Искам добре да ме чуеш, Лийра – устните му почти докосваха ухото й. Можеше да усети топлия му дъх да гали врата й. – Помниш ли старата Нейрин? – очите на херцогинята се разшириха ужасено. – Виждам, че си спомняш. А вероятно си спомняш как и защо умря. – Лийра съумя да кимне. Опита се да каже нещо, но ръката продължаваше да притиска устните й. – Трябваше да си ти, Лийра... Ти... Когато Нейрин умираше, аз виждах теб. Когато тя пищеше, аз исках твоите писъци да възмездят смъртта на Елеа... Единствената причина да дишаш все още – единствената - е, защото тогава реших, че ще ми трябваш. – ръцете му се отпуснаха и той отстъпи назад. – Но сега... сега ти си посегнала и на дъщеря ми, жено!
Лийра опря ръце в пода и извърна ужасеното си пребледняло си лице към него.
- Илай... Илай, нека ти обясня...
- Млъквай – прекъсна я рязко той. – Не искам да чувам нито дума. Толкова години я държах далече от себе си, от мислите си, за да не я използват срещу мен. А сега ти.... Искам да ме чуеш! – тихият му, измамно спокоен глас напомняше едва доловимо мъркане. – Не зная какво кроиш, Лийра, но веднага ще престанеш. Отсега нататък няма да правиш нищо без мое съгласие. Ще се спотаиш като змия в тревата, както само ти умееш, и ще правиш само това, което ти наредя! На първо време – ще направиш всичко възможно да се омъжиш за Озикс!
Той коленичи до нея и извърна лицето й към своето.
- И, запомни добре това, ако и косъм падне от главата на Миела или разбера, че не изпълняваш нарежданията ми, ще съжаляваш, че не ти бе на мястото на Нейрин след смъртта на Елеа!
Думите му останаха да кънтят в съзнанието й дълго, след като херцогът напусна покоите й.
* * *
Анара - Бодар 12/13 септември
Илай, Лийра - Бодар 13 септември
Last edited by Lannis on Thu May 05, 2005 9:11 am, edited 1 time in total.
Винс Дорон обхвана глава с ръце и после уморено потърка лицето си.
- Ние сме глупаци – каза той издишвайки дима през зъби. - “Магьосници оскверняват съкровищата на храма и ги използват за фокуси с призми, огледала и лоени свещи!” Това са мои думи! Казах ги, когато стъпих на тези проклети брегове! Ние сме тези, които са осквернявали съкровищата на храма и са ги използвали за фокуси! Това, което държиш е една от великите стихии на света, а баща ми мир на праха му, го използваше за да предсказва бури!
Той вдигна очи и погледна момичето. Устата му беше изкривена в ядосана усмивка.
- Аз нямам избор Ланис. Силната държава се изгражда върху символи, а символите се определят от съдбата. Аз трябва да се завърна в Неа, гордо носейки наследството на Адмирал Дорон. Това е предопределено и трябва да стане. За бъдещето на народа ми.
Погледа му за момент се спря върху двамата селенити, които не отделяха очи от втория камък.
- Синове на Блицен, – гласът на Дорон беше твърд но пълен с безкрайна умора – Това не е ваша легенда. Може би някой друг ден… Ако дори помръднете към нея, баскерите ще ви заковат на стената. Вашата мисия беше успешна и аз съм ви благодарен.
После отново се обърна към момичето.
- Това което ми показа, тези видения…те са неизбежни нали?
Той протегна ръка и Окото на Водата, един от петте велики камъка, за първи път от десетилетия, отново се завърна в рода Дорон.
Ланис остави верижката да се плъзне по дланта и. Тя леко въздъхна а сиянието около нея забележимо помръкна. Винс мислено отбеляза промяната, настъпила в нея след последната им среща. Зад крехката, скромна вънщност, прозираше някаква нова, концентрирана сила, която се усети и в гласа и когато тя заговори
- Виденията са само знаци, които ни предупреждават какво може да се случи. Така мисля. - Очите на момичето проблясваха в мрака. - Всичко зависи от тези които участват в тях. Аз не ги създавам. Те…просто се появиха наскоро.
Винс вдигна камъка и го разгледа. Синьо полирано камъче. Можеше да е планински кристал от сергията на някои търговец. И все пак около него се усещаше непогрешимия вкус на мощ. Необяснима чудовищна мощ. “Колко ли хора са го гледали по същия начин?” Помисли си той “А колко от тях са сред живите? Исфериот знаеше за него, но не предупреди баща ми. Кардинал Антулу ще го постави в подземната си зала, под тонове камък и ще го използва за избирането на новия си Падишах…А аз, ще се превърна в герой и символ зад, който народа ще застане…за да чака с мен онова, което следва по петите “наследството на рода Дорон” ”.
- Един ден – каза Винс, заравяйки мислите си дълбоко за да може по-късно, да ги извади наново и избистри на спокойствие. – Ще съжалявам за това – той разклати камъка на верижката. – Надявам се този ден да не настъпи твърде скоро.
Ланис не отвърна нищо. Тя погледна за момент към Окото на Водата, висящо от ръката му и после леко кимна, сякаш съгласявайки се с думите. А може би това бе просто начин да се сбогува. Тя безшумно и някак безтегловно се обърна и напусна стаята, вилата и Тиен’хара.
Винс постоя няколко мига, втренчен в полюляващата се завеса. След това се изкашля, бързо надяна камъка на врата си и се завъртя към братята селенити. Те продължаваха да гледат завесата.
Донер Блицен пръв възвърна мисълта си и сепнато разгледа следите, които ноктите му бяха оставили, върху свитата в юмрук длан. Той посочи с пръст към терасата.
- Това…беше огромен, непростимо пропуснат шанс. Дори не искам да питам как тя е станала притежател на лунния камък. Но НИЕ бяхме на една крачка от решаването на всичките ни…
- Бяхте на една крачка от собственото си унищожение – прекъсна го Дорон – Нека не говорим за това. – той вдигна ръка – Аз имам дълг към вас за помощта която ми оказахте. Кажете какво мога да направя като отплата?
Селенита махна с ръка и започна бързо да крачи из залата.
- Каква помощ?! Ние очаквахме съвсем друго! Лунния камък в Тиен’хара..- Изведнъж той рязко спря и присви очи. – Всъщност има нещо, което може да направите за нас…
Лунел, Винс - 16 септември - Тиен`хара
- Ние сме глупаци – каза той издишвайки дима през зъби. - “Магьосници оскверняват съкровищата на храма и ги използват за фокуси с призми, огледала и лоени свещи!” Това са мои думи! Казах ги, когато стъпих на тези проклети брегове! Ние сме тези, които са осквернявали съкровищата на храма и са ги използвали за фокуси! Това, което държиш е една от великите стихии на света, а баща ми мир на праха му, го използваше за да предсказва бури!
Той вдигна очи и погледна момичето. Устата му беше изкривена в ядосана усмивка.
- Аз нямам избор Ланис. Силната държава се изгражда върху символи, а символите се определят от съдбата. Аз трябва да се завърна в Неа, гордо носейки наследството на Адмирал Дорон. Това е предопределено и трябва да стане. За бъдещето на народа ми.
Погледа му за момент се спря върху двамата селенити, които не отделяха очи от втория камък.
- Синове на Блицен, – гласът на Дорон беше твърд но пълен с безкрайна умора – Това не е ваша легенда. Може би някой друг ден… Ако дори помръднете към нея, баскерите ще ви заковат на стената. Вашата мисия беше успешна и аз съм ви благодарен.
После отново се обърна към момичето.
- Това което ми показа, тези видения…те са неизбежни нали?
Той протегна ръка и Окото на Водата, един от петте велики камъка, за първи път от десетилетия, отново се завърна в рода Дорон.
Ланис остави верижката да се плъзне по дланта и. Тя леко въздъхна а сиянието около нея забележимо помръкна. Винс мислено отбеляза промяната, настъпила в нея след последната им среща. Зад крехката, скромна вънщност, прозираше някаква нова, концентрирана сила, която се усети и в гласа и когато тя заговори
- Виденията са само знаци, които ни предупреждават какво може да се случи. Така мисля. - Очите на момичето проблясваха в мрака. - Всичко зависи от тези които участват в тях. Аз не ги създавам. Те…просто се появиха наскоро.
Винс вдигна камъка и го разгледа. Синьо полирано камъче. Можеше да е планински кристал от сергията на някои търговец. И все пак около него се усещаше непогрешимия вкус на мощ. Необяснима чудовищна мощ. “Колко ли хора са го гледали по същия начин?” Помисли си той “А колко от тях са сред живите? Исфериот знаеше за него, но не предупреди баща ми. Кардинал Антулу ще го постави в подземната си зала, под тонове камък и ще го използва за избирането на новия си Падишах…А аз, ще се превърна в герой и символ зад, който народа ще застане…за да чака с мен онова, което следва по петите “наследството на рода Дорон” ”.
- Един ден – каза Винс, заравяйки мислите си дълбоко за да може по-късно, да ги извади наново и избистри на спокойствие. – Ще съжалявам за това – той разклати камъка на верижката. – Надявам се този ден да не настъпи твърде скоро.
Ланис не отвърна нищо. Тя погледна за момент към Окото на Водата, висящо от ръката му и после леко кимна, сякаш съгласявайки се с думите. А може би това бе просто начин да се сбогува. Тя безшумно и някак безтегловно се обърна и напусна стаята, вилата и Тиен’хара.
Винс постоя няколко мига, втренчен в полюляващата се завеса. След това се изкашля, бързо надяна камъка на врата си и се завъртя към братята селенити. Те продължаваха да гледат завесата.
Донер Блицен пръв възвърна мисълта си и сепнато разгледа следите, които ноктите му бяха оставили, върху свитата в юмрук длан. Той посочи с пръст към терасата.
- Това…беше огромен, непростимо пропуснат шанс. Дори не искам да питам как тя е станала притежател на лунния камък. Но НИЕ бяхме на една крачка от решаването на всичките ни…
- Бяхте на една крачка от собственото си унищожение – прекъсна го Дорон – Нека не говорим за това. – той вдигна ръка – Аз имам дълг към вас за помощта която ми оказахте. Кажете какво мога да направя като отплата?
Селенита махна с ръка и започна бързо да крачи из залата.
- Каква помощ?! Ние очаквахме съвсем друго! Лунния камък в Тиен’хара..- Изведнъж той рязко спря и присви очи. – Всъщност има нещо, което може да направите за нас…
Лунел, Винс - 16 септември - Тиен`хара
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
- Има ли вода в моето езеро?- мъжът внимателно погледна длетата, чуковете и рендетата, спретнато подредени около него... А Светлината кротко преливаше през още неостъклените прозорци на Катедралата, величествена в своята настояща празнота.
- Има ли вода в това езеро?- попита мъжът, внимателно поглеждайки ръцете си, обърнати с дланите нагоре, с разперени пръсти, между които се втурваше светлината на бодрото слънце, любопитно надничащо в търбуха на грандиозната сграда.
Той обичаше всяка сутрин да застава под някой от златистите водопади от разстопена слънчева светлина- редичка от сияйни острови сред копринената топла и тъмна лъскавина на неосветения беломраморен под.
Той обичаше да нарича сутрин именно тази част от деня- когато повечето хора отдавна са станали, а дневното светило се е издигнало почти до зенита си, та започва да надниква в хладнокаменния полумрак- там, където с тревога и трепет докосва своите длета, чукове и рендета...
Легнал си беше преди пет часа, защото нощта беше епохата на вълшебствата, времето, когато намека се превръща в изразено чувство, а отделното движение- в самостоятелнен стих, вграден в благородната плът на мрамора и гранита.
Боготвореше работата на свещи и лунна светлина, процеждаща се в дълбините на събуждащата се чрез ръцете му сграда. Боготвореше млякото от слаба светлина и сребрист полумрак, в който се откриваше достатъчен простор за въображението...защото очите трябва съвсем деликатно да следят онова, което съграждат живеещите в свой собствен ритъм пръсти и сърце.
Изгревът го заварваше пълен с енергия и умиращ за сън, бодър и щастливо отпуснат, усмихващ се и тъжен. Умът му крещеше за почивка от странното състояние на не-мисъл, съпроводено с такова съсредоточаване, че върху гънките на ваяния камък започваха да се наслагват цветни петна и ярки видения. Умът молеше и изнудваше за почивка, а Сърцето крещеше за още няколко мига чисто щастие и свобода.
Накрая все пак умората и резкостта на дневната светлина посичаха ръцете му и го катурваха направо върху беломраморния под- неведвъж се бе събуждал целия схванат, изпит от каменния под до подследната капчица жизнена топлина, с подуто гърло и треперещо тяло.
-- -- --
Топла есенна утрин с много слънце, рехави сънливи облаци и аромат на пържени бухти, кисело мляко и салата от суров лук с домати, краставички и кубчета нарязани на дребно картофи, печени на жар.
Задругата нагъваше простичката, но вкусна храна, момците бърбореха нещо с още мутиращите си или отдавна потъмнели от времето гласове- обсъждаха работата си естествено, но и куп други неща- някакво пиянско сбиване в близката кръчма, размера на надниците си, как Божимару снощи се прибрал не с една , ами с две “ пеперудки ” ... това момче ще вземе да пипне накрая някоя срамна болест...
Тя стоеше леко настрани и наблюдаваше как разсеяно поглъщат на едри залци усилието на ръцете й. Съзнаваше, че женският й труд е неблагодарна работа, но само се усмихна и отиде да види какво става с прането. Слугата тъкмо беше докарал тежките кошове с изцедени до възел ризи, работни фанелки, панталони и цели кълбета усукани чорапи. Отново се усмихна , защото това също беше неблагодарна работа- да провериш едно по едно дали всичко е избухано и изтъркано достатъчно добре, да няма забравени ликета от лак за дърво, вино, мазно или просто мръсни пръсти, избърсани с аристократично пренебрежение в единствената ти финнотъкана дреха за по-така... побратимите й бяха като малки прасенца, щастливо въргалящи се в калта- едно време дори вярваше, че мъжете се цапат нарочно.
Простя ги за съхнене вътре в бараката, защото тук, макар и височинно плато, валеше почти всеки ден. После излезе обратно на двора пред храма и раздигна трапезата. Младите и възрастните момци изроптаха леко, защото няма нищо по- хубаво от това да постоиш на пълен стомах, мързеливо пълнейки си лулата с тютюн или бавно сръбвайки от горчивото, ободряващо кафе. Тя обаче само смръщи своите тънки, извити вежди, погледна ги строго с прекрасните си, големи очи: - и им намери допълнителна работа. Прати един да нацепи дърва, друг да отиде да донесе вода с каците, трети да занесе туко що омесеното от нея тесто на кварталната пещ, да се обадят на каменоделците за още облицовъчни плочи от бледозеления, светлорозовия и черния мрамор, въобще да вземат да се размърдат всичките, че докато се нагласят за работа ще дойде време за обед.
Никой не се възпротиви, защото тя някак естествено беше поела юздите от отслабващата ръка на застарелия си баща. Беше силна личност, колкото й крехка да изглеждаше на вид и тъкмо тя щеше да определи следващия баш-майстор. Не грохващия й баща, нито те със гласуване, нито някой друг- тя щеше да избере най- добрия от тях и да го ожени за себе си, предавайки му властта на баща си. Скоро, съвсем скоро задругата щеше да си има нов, млад и пълен с енергия баш-майстор. Само че той в момента спеше третия час от оскъдната си денонощтна дрямка.
Много го харесваха, но косите им се изправяха при мъсълта, че може да ги накара да работят в неговото темпо и жизнен ритъм.
-- -- --
Да се събудиш премръзнал върху каменната настилка- там където преди четири часа те е тупнала умората- това е нищо!
Настинката и схващането са дребни неудобства, когато дори мъртъв от умора и духовно раздаване очакваш златните копия на Слънцето да пронижат в нападаща редица беломраморния под. Нищо друго няма значение, когато чакаш яркия огън на деня да събуди другата ти любов – тази към топлото, кротко и могъщо присъствие на Дървото, търпеливо очакващо ласката на твоите длета и стругове.
То- Дървото, искаше златото на деня, за да те допусне до себе си , да ти позволи да го погалиш със свирепата целувка на рендето, да изваеш женствената извивка на лоза, разклоняваща се в преситени от жега и грижи гроздове, в рояк от листа , пияни оси и сладък сок.
Дървото искаше сърдечния пулс на деня, глъчката на хората отвън, там- в тарапаната на площада отвън, искаше вибрициите от стъпките на многохилядната тълпа от забързани хора, искаше от ваятеля си мисли за морета, слънца и вятър, и открити равнини, и натежили от зърно житни поля, и вкуса на ябълки от напращели овошни градини.
Дървото искаше от ваятеля си спомените за дъхави треви и щедри женски присъствия, оставящи след себе си аромат на смачкани в сладострастно боричкане билки и загубен в бездната на небето дрезгав кикот. Искаше и отнемаше спомените за тежки запои и смирени изтрезнявания, чернилката на бойни полета, видени на сутринта след славната победа, искаше и крадеше от душата му. Искаше, грабеше, изпиваше го до дъно- и колкото повече взимаше и го попиваше в себе си- толкова повече прииждаше в неговото сърце силата и желанието да твори.
Всеки удар с длетото освобождаваше скритите в златистите жилки образи на гори и поля, невиждани животни и символични игри на религиозното въображение- страшното, тъжното, смешното и величественото, вплетени в единна, благородна алмагама. Ласка беше всеки щрих, извайващ, вадещ наяве спящата душа на дъбовите греди, буковите облицовъчни дъски и дъбовите сраници на олтарите и троновете!
Онази неизразима сила, която в заслепението си наричаме с имена, беше наляла вода в неговото езеро.
За още един ден, за още един миг му беше дадена върховната привилегия да усеща светата болка и екстаз на сътворението.
-- -- --
Накрая тя отиде да върши най- неприятната работа. Тази, с която старческия мозък на баща й вече не беше в състояние да се справи. След напредъка на неговото постепенно оглупяване някой трябваше да води сметките на Задругата и този някой се беше оказала тя- до пубертета беше обучавана за послушница в малък, но почитан храм и разбираше магията на числата. Също така разбираше, че деловодството е истинския лост, чрез който все още държи в подчинение тези горди със занаята си мъже. Защото без точни сметки и най- задружната група се разпадаше в крамоли или ставаше плячка на доставчиците и предприемачите. Възрастните майстори осъзнаваха това и се подчиняваха, макар и се неохота- опитни бяха те, макар и неуки, патили бяха и знаеха какво е кредиторите да те дърпат за всяка доставка, да не се знае колко надници дължи поръчителя... Сърбали я бяха тази попара и не бързаха да се пръскат по широкия свят.
Умно беше момичето и избранника й си го биваше.. имаше още хляб в тая задруга.
Само за нея положението ставаше нетърпимо, защото усещаше върху мъничките си рамене тази невидима, но страшна отговорност, по- голяма от грижата за кошовете с прането и готвенето. Отчаяно искаше някой да се появи и да снеме тези непривични задължения, нуждата да поглежда уважавани търговци право в очите и да им казва: - тази доставка не е добра, ще ви отбия от цената. И насрещтните погледи, пълни с плътска алчност, презрение и обидно изумление – сякаш очите им щяха да изхвъркнат от недоумение-... умна жена...
-- -- --
Да намериш точно определен човек в новосторящ се град е нещо повече от игра на котка и мишка. Да навлезеш в огромно селище, което се достроява в момента, значи да се загубиш доброволно като малко дете. Цялото място изглежда като заседяла се в лагера си многобройна армия, само че по- голямата част от нея са жени и деца, и въобще личности щъкащи насам натам- по пазари и улички на различните занаятчийски гилдий, строителни площадки и разкопани ровове, които умовете на благородниците и архитектите вече виждаха като павирани булеварди!
С една дума- хаос. Организиран, благословен хаос на материално благополучие, много пари, стоки и пресичащи се континентални пътища. Мястото от сега представляваше перманентен панаир, непрекъсната среща на култури, луксозни стоки, суровини и занаятчийски произведения. Тук имаше всичко – набързо сковани навеси за покрити тържища на висококачествена местна вълна, кожа и месо, коприна и пчелен мед. Имаше дори тържища под държавен надзор за пласиране на метала, добит от откритите в югоизточните краища на платото находища на мед, калай, желязо, сребро и злато. Предлагаха се дори мостри на бледорозов мрамор и онзи скъпоценен гранит, примесен с жилцици кварц и злато...
Животът кипеше тук, вреше във вид на блага, пари, надежди и алчност.... Великолепен, млад град, обещаващ прави улици, модерна канализация и дискретност към всеки чужденец, идещ с пари или сръчни ръце.
И въпреки това, в този привиден хаос имаше ред, съществуваше изначално заложен план. Стигаше един правилно написан адрес и няколко упътвания от любезните, усмихнати и енергични жители на строяща се Ерисея, за да намериш всяка сграда или дори незначителна личност. Двамата странници, които търсеха Уммон Риндзай, се объкраха само веднъж – докато проумеят, че обикновенните хора са прекръстили Двореца на Кралете от Светлина в по- простичкото “ Катедралата ”.
Само две пресечки по – нататък разбраха причината за тихата гордост на Ерисейци от тази сграда. Основните улици в близост до още строящият се дворец бяха ориентирани зведообразно към него, така че окото на пътника да има открит простор към величествената му фасада или необятните крила, или високите прозорци и арки откъм задната страна. Въплътяваше в камък чистото усещане за поезия и красота, изящество и мощ, устремени към небесата с извивките на страстни пламъци от мрамор, гранит и цветно стъкло. От усмихнатите подмятания на местните разбраха, че вътре съвсем ще си загубят ума ... цялото пространство отвътре било една единствена зала, без нито една подпорна колона по средата, с купол, който се губел високо горе.
Огромна, колосална сграда, издигната с магическа бързина, изтънчено умение и усет към прекрасното – върховен израз на мощта на вигорите на светлината и техният принц Ти`сейн. Странниците щели да видят и да ахнат пред вида на този купол от гранит и мрамор над главите им, крепящ се на тънки като женски парфюм колони, обрамчващи необятно широки и замайващи погледа цветни стъкла. Щели да ахнат втори път, ако влязат нощем и погледнат през най- големия прозорец, извисяващ се в дъното на залата. Той ( ще рече всъщност цялата сграда ) бил така ориентиран, че Лъч от Звездата- знаме на Тиен`хара да минава точно през него и да изпълва с нежно сияние вътрешността на Престолна Зала.
А целия дворец на Кралете от Светлина, тази една единствена просторна необятност - Тронната Зала... била наречена така заради реставрирания Престол, на който седели и пак ще седят несломимите мъже с неистова воля и неистово сребристи очи... този трон човек трябвало да види със собствените си очи - никакви думи не били в състояние дори да подготвят простосмъртния човек за такова величествено великолепие...
Уммон Риндзай - 02.09.1414 г. в Ерисея
- Има ли вода в това езеро?- попита мъжът, внимателно поглеждайки ръцете си, обърнати с дланите нагоре, с разперени пръсти, между които се втурваше светлината на бодрото слънце, любопитно надничащо в търбуха на грандиозната сграда.
Той обичаше всяка сутрин да застава под някой от златистите водопади от разстопена слънчева светлина- редичка от сияйни острови сред копринената топла и тъмна лъскавина на неосветения беломраморен под.
Той обичаше да нарича сутрин именно тази част от деня- когато повечето хора отдавна са станали, а дневното светило се е издигнало почти до зенита си, та започва да надниква в хладнокаменния полумрак- там, където с тревога и трепет докосва своите длета, чукове и рендета...
Легнал си беше преди пет часа, защото нощта беше епохата на вълшебствата, времето, когато намека се превръща в изразено чувство, а отделното движение- в самостоятелнен стих, вграден в благородната плът на мрамора и гранита.
Боготвореше работата на свещи и лунна светлина, процеждаща се в дълбините на събуждащата се чрез ръцете му сграда. Боготвореше млякото от слаба светлина и сребрист полумрак, в който се откриваше достатъчен простор за въображението...защото очите трябва съвсем деликатно да следят онова, което съграждат живеещите в свой собствен ритъм пръсти и сърце.
Изгревът го заварваше пълен с енергия и умиращ за сън, бодър и щастливо отпуснат, усмихващ се и тъжен. Умът му крещеше за почивка от странното състояние на не-мисъл, съпроводено с такова съсредоточаване, че върху гънките на ваяния камък започваха да се наслагват цветни петна и ярки видения. Умът молеше и изнудваше за почивка, а Сърцето крещеше за още няколко мига чисто щастие и свобода.
Накрая все пак умората и резкостта на дневната светлина посичаха ръцете му и го катурваха направо върху беломраморния под- неведвъж се бе събуждал целия схванат, изпит от каменния под до подследната капчица жизнена топлина, с подуто гърло и треперещо тяло.
-- -- --
Топла есенна утрин с много слънце, рехави сънливи облаци и аромат на пържени бухти, кисело мляко и салата от суров лук с домати, краставички и кубчета нарязани на дребно картофи, печени на жар.
Задругата нагъваше простичката, но вкусна храна, момците бърбореха нещо с още мутиращите си или отдавна потъмнели от времето гласове- обсъждаха работата си естествено, но и куп други неща- някакво пиянско сбиване в близката кръчма, размера на надниците си, как Божимару снощи се прибрал не с една , ами с две “ пеперудки ” ... това момче ще вземе да пипне накрая някоя срамна болест...
Тя стоеше леко настрани и наблюдаваше как разсеяно поглъщат на едри залци усилието на ръцете й. Съзнаваше, че женският й труд е неблагодарна работа, но само се усмихна и отиде да види какво става с прането. Слугата тъкмо беше докарал тежките кошове с изцедени до възел ризи, работни фанелки, панталони и цели кълбета усукани чорапи. Отново се усмихна , защото това също беше неблагодарна работа- да провериш едно по едно дали всичко е избухано и изтъркано достатъчно добре, да няма забравени ликета от лак за дърво, вино, мазно или просто мръсни пръсти, избърсани с аристократично пренебрежение в единствената ти финнотъкана дреха за по-така... побратимите й бяха като малки прасенца, щастливо въргалящи се в калта- едно време дори вярваше, че мъжете се цапат нарочно.
Простя ги за съхнене вътре в бараката, защото тук, макар и височинно плато, валеше почти всеки ден. После излезе обратно на двора пред храма и раздигна трапезата. Младите и възрастните момци изроптаха леко, защото няма нищо по- хубаво от това да постоиш на пълен стомах, мързеливо пълнейки си лулата с тютюн или бавно сръбвайки от горчивото, ободряващо кафе. Тя обаче само смръщи своите тънки, извити вежди, погледна ги строго с прекрасните си, големи очи: - и им намери допълнителна работа. Прати един да нацепи дърва, друг да отиде да донесе вода с каците, трети да занесе туко що омесеното от нея тесто на кварталната пещ, да се обадят на каменоделците за още облицовъчни плочи от бледозеления, светлорозовия и черния мрамор, въобще да вземат да се размърдат всичките, че докато се нагласят за работа ще дойде време за обед.
Никой не се възпротиви, защото тя някак естествено беше поела юздите от отслабващата ръка на застарелия си баща. Беше силна личност, колкото й крехка да изглеждаше на вид и тъкмо тя щеше да определи следващия баш-майстор. Не грохващия й баща, нито те със гласуване, нито някой друг- тя щеше да избере най- добрия от тях и да го ожени за себе си, предавайки му властта на баща си. Скоро, съвсем скоро задругата щеше да си има нов, млад и пълен с енергия баш-майстор. Само че той в момента спеше третия час от оскъдната си денонощтна дрямка.
Много го харесваха, но косите им се изправяха при мъсълта, че може да ги накара да работят в неговото темпо и жизнен ритъм.
-- -- --
Да се събудиш премръзнал върху каменната настилка- там където преди четири часа те е тупнала умората- това е нищо!
Настинката и схващането са дребни неудобства, когато дори мъртъв от умора и духовно раздаване очакваш златните копия на Слънцето да пронижат в нападаща редица беломраморния под. Нищо друго няма значение, когато чакаш яркия огън на деня да събуди другата ти любов – тази към топлото, кротко и могъщо присъствие на Дървото, търпеливо очакващо ласката на твоите длета и стругове.
То- Дървото, искаше златото на деня, за да те допусне до себе си , да ти позволи да го погалиш със свирепата целувка на рендето, да изваеш женствената извивка на лоза, разклоняваща се в преситени от жега и грижи гроздове, в рояк от листа , пияни оси и сладък сок.
Дървото искаше сърдечния пулс на деня, глъчката на хората отвън, там- в тарапаната на площада отвън, искаше вибрициите от стъпките на многохилядната тълпа от забързани хора, искаше от ваятеля си мисли за морета, слънца и вятър, и открити равнини, и натежили от зърно житни поля, и вкуса на ябълки от напращели овошни градини.
Дървото искаше от ваятеля си спомените за дъхави треви и щедри женски присъствия, оставящи след себе си аромат на смачкани в сладострастно боричкане билки и загубен в бездната на небето дрезгав кикот. Искаше и отнемаше спомените за тежки запои и смирени изтрезнявания, чернилката на бойни полета, видени на сутринта след славната победа, искаше и крадеше от душата му. Искаше, грабеше, изпиваше го до дъно- и колкото повече взимаше и го попиваше в себе си- толкова повече прииждаше в неговото сърце силата и желанието да твори.
Всеки удар с длетото освобождаваше скритите в златистите жилки образи на гори и поля, невиждани животни и символични игри на религиозното въображение- страшното, тъжното, смешното и величественото, вплетени в единна, благородна алмагама. Ласка беше всеки щрих, извайващ, вадещ наяве спящата душа на дъбовите греди, буковите облицовъчни дъски и дъбовите сраници на олтарите и троновете!
Онази неизразима сила, която в заслепението си наричаме с имена, беше наляла вода в неговото езеро.
За още един ден, за още един миг му беше дадена върховната привилегия да усеща светата болка и екстаз на сътворението.
-- -- --
Накрая тя отиде да върши най- неприятната работа. Тази, с която старческия мозък на баща й вече не беше в състояние да се справи. След напредъка на неговото постепенно оглупяване някой трябваше да води сметките на Задругата и този някой се беше оказала тя- до пубертета беше обучавана за послушница в малък, но почитан храм и разбираше магията на числата. Също така разбираше, че деловодството е истинския лост, чрез който все още държи в подчинение тези горди със занаята си мъже. Защото без точни сметки и най- задружната група се разпадаше в крамоли или ставаше плячка на доставчиците и предприемачите. Възрастните майстори осъзнаваха това и се подчиняваха, макар и се неохота- опитни бяха те, макар и неуки, патили бяха и знаеха какво е кредиторите да те дърпат за всяка доставка, да не се знае колко надници дължи поръчителя... Сърбали я бяха тази попара и не бързаха да се пръскат по широкия свят.
Умно беше момичето и избранника й си го биваше.. имаше още хляб в тая задруга.
Само за нея положението ставаше нетърпимо, защото усещаше върху мъничките си рамене тази невидима, но страшна отговорност, по- голяма от грижата за кошовете с прането и готвенето. Отчаяно искаше някой да се появи и да снеме тези непривични задължения, нуждата да поглежда уважавани търговци право в очите и да им казва: - тази доставка не е добра, ще ви отбия от цената. И насрещтните погледи, пълни с плътска алчност, презрение и обидно изумление – сякаш очите им щяха да изхвъркнат от недоумение-... умна жена...
-- -- --
Да намериш точно определен човек в новосторящ се град е нещо повече от игра на котка и мишка. Да навлезеш в огромно селище, което се достроява в момента, значи да се загубиш доброволно като малко дете. Цялото място изглежда като заседяла се в лагера си многобройна армия, само че по- голямата част от нея са жени и деца, и въобще личности щъкащи насам натам- по пазари и улички на различните занаятчийски гилдий, строителни площадки и разкопани ровове, които умовете на благородниците и архитектите вече виждаха като павирани булеварди!
С една дума- хаос. Организиран, благословен хаос на материално благополучие, много пари, стоки и пресичащи се континентални пътища. Мястото от сега представляваше перманентен панаир, непрекъсната среща на култури, луксозни стоки, суровини и занаятчийски произведения. Тук имаше всичко – набързо сковани навеси за покрити тържища на висококачествена местна вълна, кожа и месо, коприна и пчелен мед. Имаше дори тържища под държавен надзор за пласиране на метала, добит от откритите в югоизточните краища на платото находища на мед, калай, желязо, сребро и злато. Предлагаха се дори мостри на бледорозов мрамор и онзи скъпоценен гранит, примесен с жилцици кварц и злато...
Животът кипеше тук, вреше във вид на блага, пари, надежди и алчност.... Великолепен, млад град, обещаващ прави улици, модерна канализация и дискретност към всеки чужденец, идещ с пари или сръчни ръце.
И въпреки това, в този привиден хаос имаше ред, съществуваше изначално заложен план. Стигаше един правилно написан адрес и няколко упътвания от любезните, усмихнати и енергични жители на строяща се Ерисея, за да намериш всяка сграда или дори незначителна личност. Двамата странници, които търсеха Уммон Риндзай, се объкраха само веднъж – докато проумеят, че обикновенните хора са прекръстили Двореца на Кралете от Светлина в по- простичкото “ Катедралата ”.
Само две пресечки по – нататък разбраха причината за тихата гордост на Ерисейци от тази сграда. Основните улици в близост до още строящият се дворец бяха ориентирани зведообразно към него, така че окото на пътника да има открит простор към величествената му фасада или необятните крила, или високите прозорци и арки откъм задната страна. Въплътяваше в камък чистото усещане за поезия и красота, изящество и мощ, устремени към небесата с извивките на страстни пламъци от мрамор, гранит и цветно стъкло. От усмихнатите подмятания на местните разбраха, че вътре съвсем ще си загубят ума ... цялото пространство отвътре било една единствена зала, без нито една подпорна колона по средата, с купол, който се губел високо горе.
Огромна, колосална сграда, издигната с магическа бързина, изтънчено умение и усет към прекрасното – върховен израз на мощта на вигорите на светлината и техният принц Ти`сейн. Странниците щели да видят и да ахнат пред вида на този купол от гранит и мрамор над главите им, крепящ се на тънки като женски парфюм колони, обрамчващи необятно широки и замайващи погледа цветни стъкла. Щели да ахнат втори път, ако влязат нощем и погледнат през най- големия прозорец, извисяващ се в дъното на залата. Той ( ще рече всъщност цялата сграда ) бил така ориентиран, че Лъч от Звездата- знаме на Тиен`хара да минава точно през него и да изпълва с нежно сияние вътрешността на Престолна Зала.
А целия дворец на Кралете от Светлина, тази една единствена просторна необятност - Тронната Зала... била наречена така заради реставрирания Престол, на който седели и пак ще седят несломимите мъже с неистова воля и неистово сребристи очи... този трон човек трябвало да види със собствените си очи - никакви думи не били в състояние дори да подготвят простосмъртния човек за такова величествено великолепие...
Уммон Риндзай - 02.09.1414 г. в Ерисея
Омръзна му да бяга. Омръзна му мъчителното събуждане всеки втори път, след като се е прехвърлил през някое огледало. Тежестта на спуснатите клепачи, помръкналата светлина зад тях, слабостта в крайниците, болката в гърба. Надяваше се, че скоро наистина всичко ще свърши. Но какво ли го очакваше след това? Никога не бе кроил планове за след коронясването си. Може би женитба...
Усети, че се унася отново, а безпаметните сънища на твърдия под не бяха най-желаното от него в момента. Ти’сейн се размърдамъчително и чу как гръбнакът му тихо изпуква. Отвори бавно очи и видя задрямалата магьосница, седяща с кръстосани крака близо до него. Един от кинжалите му се плъзна от ръкава на халата му и падна на каменните плочи. Звукът сепна Сайхе, която, виждайки ставащия Принц, каза:
- Слава на Танх! Вече се чудех какво да правя...
- Не го благославяй. Може да окаже поредната опасност, дебнеща в сенките. – потуши ентусиазма й Ти’сейн. – Бе избрала най-правилното – трябва ти почива. Но леглото е в другата стая, защо...?
- Защото не знаех какво може да се случи с теб. – изпревари го с отговора си тя.
Навън тъкмо се съмваше. Бледата утринна светлина се смесваше със сиянието на Звездата. Хладен ветрец подухваше през отворения прозорец, а двамата се бяха отпуснали в меките кресла и опитваха да разрешат загадката на тъмния магьосник, който бе нападнал Сайхе в Бодар. Принцът й разказа накратко за срещата си с него в пустинята, за усещанията, които му носеше присъствието му и които от известно време с якаш го преследваха.
Прекъсна ги изненадващата поява на стария Маг, който нахълта в покоите на Ти’сейн.
- Не си ли чувал, че на затворените врати обикновено се чука, Корвейл? – попита го раздразнен той.
- Съжалявам, Принце. – почти сериозно се извини старчето: - Прекъсвам ли нещо? Не може да се отрече, че имате вкус за жените, макар и доста разнообразен. – изхили се той, оглеждайки стройното тяло на магьосницата. Погледът му се спусна от късите й червеникави коси по тъмната кожа, там където копринените шалове не я закриваха.
Сайхе само поклати глава. Започваше да й писва това внимание от страна на мъжете. Привлекателността й несъмнено бе полезна в много ситуации, но... Едва сега осъзна, че Ти’сейн не бе я погледнал похотливо нито веднъж.
- Моля те, отиди в кабинета ми долу. Явно трябва да поговоря с него. – обърна се към нея Принцът. С леко кимване тя се отправи към вътрешната стълба и заслиза към работната стая. – Корвейл, искам присъствието й в крепостта да остане тайна. Поне докато аз реша.
- Щом казваш. – съгласи се Магът. – Какво си намислил отново?
- Просто искам да я подготвя за някои изненади, които “дебнат” из крепостта. – поясни той и се зачуди как ли ще реагират жриците. Най-малкото не трябваше да научават за Сайхе, преди да я е отвел при Алаир Танх.
Корвейл поглади белите си мустаци и седна в креслото, което магьосницата бе освободила.
- Не ти говоря за това. Способен си да извлечеш полза от всяка ситуация, нали? Или поне да потърсиш такава. – Принцът продължаваше да го гледа неразбиращо, затова старецът най-сетне откри причината за посещението си. – Се’ган вече търси и обучава младежи, които носят Светлината в кръвта си и имат потенциал за Магове. Рамегал само броди из Ерисея и си набелязва места, където да разположи магически защити. А аз си мислех, че си ги повикал, за да ми помагат в учителстването. Чудя се само какво си заръчал на Ка’анел?
Ти’сейн се засмя на възмутения тон на Мага, отиде до него и го потупа по рамото.
- Ще ти кажа само, че скоро може да ми потрябва още от Отварата. Или по-скоро на него. – ухили се той.
Очите на Корвейл се разшириха и за миг той се чудеше какво да каже. Нкрая се ограничи само с думите:
- Невъзможен си, Ти’сейн.
- Нима си мислел, че ще позволя постоянно пратеничество на жрици в крепостта, без да знам какви ги вършат и какво са намислили?
- Внимавай, Принце. – предупреди го Магът. – Умбрийките са опасни. Може да се възползват от ситуацията.
Знаеше, че Корвейл е прав, но си заслужаваше да опита. А досега Юла не му бе направила впечатление на твърде прилежна ученичка. Или пък не бе толкова напреднала в обучението си. Отново си спомни за първата си среща с Таис...
- Под гордостта на Ка’анел е да позволи да го манипулират. А не вярвам Юла да е овладяла Гласа до такова съвършенство. – успокои той стария мъж, седящ срещу него.
Поговориха още малко, след което се появи един слуга с обилната закуска. Корвейл отиде при своите ученици в библиотеката, а Принцът и Сайхе седнаха на кръглата маса, където бе остваен подносът, за да заситят глада си.
Стояха на покривната площадка, където Ти’сейн се опитваше да й покаже звездата, видима само за него сред дневната светлина. Магьосницата усещаше само концентрираната сила над нея и поиска да я види на тъмно. Спомни си сиянието, което бе озарило северния небосклон в нощта на преврата в Озикс. Гледката тук, толкова близо до знамето на Тиен’хара, както Принцът го наричаше, щеше да е впечатляваща.
Ти’сейн насочи вниманието й към строящия се град в края на платото, който се разрастваше все по-бързо с увеличаващите се групи хора, стичащи се към него. Едва сега той забеляза, че на преди празното място на самия ръб, предвидено за дворец, е започнато издигането на масивна бяла конструкция. Това му напомни, че трябва спешно да поговорят с Велиан. Замисли се, дали да не го посети в Ерисея, но напоследък отношенията им бяха прерастнали в доста по-официални и тясно свързани с управлението. Младият лорд бе този, който трябваше да дойде при Принца. На слизане от покрива Ти’сейн нареди на един слуга да повикат спешно Велиан.
Първият министър се отзова изненадващо бързо. Без да изчака покана, се настани на стола с висока облегалка пред писалището на Принца, които премина направо към същината:
- Политиката на Тиен’хара спрямо Херцогство Озикс се променя. Отношенията ми с Херцога претърпяха развитие.
Велиан слушаше с интерес, който не остана задоволен и той попита:
- Което се изразява във?
- В това, че лейди Тилд ин Арит ще трябва да промени жертвите си сред Магистратите. – отбягна въпроса му Принцът. – Вярвам, че поддръжниците на Озгар ще бъдат сполетени от ненадейна и нелепа смърт.
Загадъчна усмивка се появи на лицето на Велиан. “Този човек наистина се гордее с любовницата си!”, удиви се Ти’сейн.
- Не смятате ли за удачно и въпросният Върховен магистрат да бъде премахнат? – поинтересува се младият благородник. – Това също не би било проблем за...
- Знам. – прекъсна го Принцът. – Не. Той ще остане жив, за да бъде изправен пред справедливостта на законния владетел на Херцогството.
- Както пожелаете. – съгласи се другият.
- Кажи ми още нещо, Велиан. – попита Ти’сейн, гледайки изпитателно лорда. – Защо започна със строежа на двореца толкова рано?
- За да впечатлим света. – бе простичкото обяснение, което бе последвано от подробно описание на бъдещото величие и вълшебна красота на Тронната зала.
Принцът се намръщи и изсумтя демонстративно:
- Колко недалновидно. И непрактично. А аз се надявах, че ще мога да държа гостите на столицата далеч от крепостта, за да се стават други ... злополуки. – намекна той за смъртта на Сивена. – Но започнатото ще бъде довършено. Поне Маговете ще има къде да се събират един ден.
- Боя се, че не те разбирам, Ти’сейн.
- Велиан, Тиен’хара си има тронна зала и това е Огледалната зала тук, в крепостта. Това, което ти строиш, наистина ще бъде само за пред света. Не ме разбирай погрешно, но има неща, които трябва да останат такива, каквито са били през вековете. Забележи обаче, че не става дума за традиции. – отново намекна нещо той, надявайки се Първият министър да го е разбрал. А и да не го бе разбрал – не го интересуваше толкова много.
Видял разочаровнието на мъжа отсреща, Принцът реши да допълни:
- Все пак благодаря за жеста. Но, моля те, помисли на пролет за някакъв малък дворец за гости. Наистина е неприятно да ти се мотаят в краката, докато е опитваш да свършиш някаква работа. Както може би сам ще разбереш един ден, когато съветници и магистрати от други страни идват на посещение при теб. – с усмивка завърши Ти’сейн и изпрати посетителя си до вратата.
Вечерта Принцът поведе Сайхе към подземията на крепостта. Двамата се промъкваха по коридорите, избягвайки слугите и закъснелите чиновници. Избра път, който минава възможно най-далеч от покоите на жриците. Не му трябваха неприятни изненади точно сега.
Стигнаха до мазетата и избите, подминавайки складовете, пълни с храна и “Тайната хазна”, където Ти’сейн бе започнал да трупа ценности и редки стоки, които биха могли да спасят страната в дни на криза. И които му даваха известна независимост, ако Велиан се поддадеше на жаждата за власт. “Но той отдавна си я утолява.”, напомни си той, оставяйки зад гърба си на глед обикновената ниска вратичка на хазната.
Заспускаха е по мрачни вити стълби, които ги отведоха до прокопани в скалада проходи – с влажни неравни стени, сред които цареше непрогледен мрак. Преди да е пречупил вътрешната си светлина през сребристите си очи, Сайхе озари пътя им в бледо жълтеникаво сияние. Едва сега Ти’сейн забеляза одеждите й – оранжеви шарки, разпръснати на небесно синия фон на фината коприна. “Колко подходящо”, реши той.
Оказаха се в задънен коридор. Усещаше силните еманации вече съвсем ясно, сякаш я привличаха, зовяха. Заклинанието осветяваше масивната скала, преграждаща пътя им. Магьосницата понечи да се обърне с въпрос към Принца, но видя как очите му проблясват със собствена светлина и канарата започна бавно да се отмества.
Пристъпиха в огромна сумрачна пещера, в чиито център се бе разположил сфинксът. Сайхе пристъпи още по-близо до съществото, изучавайки огнените черти на лицето му. Същите като на портрета в Академията.
- Танх... – успя само да промълви тя, преди да коленичи пред него.
Принцът се отдръпна в сенките и с интерес наблюдаваше срещата между двамата. Тоест между тримата. Забеляза как ледените потоци потрепваха някак нервно, но въпреки това Алаир неизмести съпруга си на лицето на сфинкса.
- Само жените от рода Танаà съм виждал облечени по този начин. – заговори Пазителят с дълбокия мъжки глас, който прокънтя в подзземната зала. – Нима това се е променило? – запита настойчиво той.
Магьосницата вдигна глава към него и бадемовите й очи се взряха в течащия огън.
- Не, Основателю. Аз съм Скиталец Сайхе Танаà. И най-сетне ви открих.
Уважение, дори богоговение изпитваше тя към него. Припомняйки си историята на живота й, Ти’сейн донякъде я разбираше. Но недоверието му към сфинкса бе нарастнало в последно време и вниманието му по-скоро бе заето с разговора, който двамата поведоха. Всичко съвпадаше – разказите на Пазителя, както и тези на магьосницата. Следеше внимателно израженията и на двамата, но нямаше и помен от неочакван неудобен въпрос или реплика. Неясна мисъл се появи сред светлината отвъд очите му и той здраво се хвана за нея. Продължи да слуша какво си казваха магьосниците, все повече убеждавайки се в своето предположение.
- Къде е Алаир. – Сайхе попита с тревога. Ако легендите за любовта между двамата бяха верни, а нея вече я нямаше...
- Тук съм, Дъще на Хипопион. – обадиха се ледените потоци, заели главата на сфинкса.
Магьосницата не можеше да откъсне объркания си поглед от студеното лице на жената, oбрамчено с чуплива заскрежена тъмна коса. Изпитите й страни и почти безцветните очи й придаваха вид на изящна статуетка. Имаше някаква необяснима красота в Алаир, красота, които малко бяха забелязвали на времето.
Прекара цялата нощ със сфинкса, докато Ти’сейн най-сетне не се показа от сенките. Знаеше, че Пазителят го бе забелязал още с влизането им, но сякаш сега бяха забравили за него.
- Защо не ми казахте? – попита ги той.
Танх извърна червените си очи към него:
- За Академията ли? – на свой ред поиска да се убеди той. – Защото не е твоя работа, Принце. Защото е минало, несвързано с Тиен’хара.
- И защото ако намеря начин да ви освободя, ще отлетите в Синехия, изоставяйки Тиен’хара? – предположи той.
- И затова. Може би силата ни ти е необходима. – Алаир пое думата: - Макар и оковани, все още сме от полза, както сам се убеди по време на битките.
- Не аз ви задържам тук. – напомни им Ти’сейн. – Свободни сте да си вървите, щом бъдете способни на това. Сайхе, - обърна се той към нея, - време е да вървим.
Магьосницата се изправи и произнесе тихо:
- Ще открия Ерис, Танх.
Когато се върнаха в покоите му, Ти’сейн я остави да си отдъхне от продължителната среща. Едва сега Сайхе усети вълнението и възбудата, които я заляха със закъснение. Бе го намерила! След толкова години на търсене. При това жив... Постепенно се унесе в дрямка, която бързо премина в дълбок сън.
Принцът я пренесе на леглото, а самия той слезе да поспи на дивана в кабинета си.
- Ще бъда откровен с теб, Сайхе. – говореха си по късно двамата. – Подозирам, че Алаир Танх крият още тайни от мен. Опасявам се, че тези тайни никак няма да ми харесат, защото би трябвало да се отнасят за времето, което са прекарали в Тиен’хара. – Магьосницата кръстоса ръце пред гърдите си и продължи да го слуша внимателно. – Само Ерис е тази, която може да разкрие тайните на сфинкса. Както и да го освободи.
- Ще намеря тази жрица и ще я доведа тук. Вече избрах следващата си мисия на Скиталец. – обясни му Сайхе.
- А ако е по-добре да не бъдат освобождавани?
- По-добре за кого? – дръзко запита магьосницата. – Притежаваш достатъчно сила, за да сключиш сделка с тях, ако се налага. Или с мен.
Ти’сейн леко повдигна вежда и отвърна:
- Не искам да сключвам сделки с теб. Просто те предупреждавам, че изходът на всичко това е неясен. И може да се окаже много различен от очаквания.
Тя въздъха, поклащайки глава.
- Готова съм да го посрещна, какъвто и да е той.
Принцът не можеше да отрече, че е впечатлен. Изпитваше все по-големи симпатии към магьосницата, която се оказваше много по-силна жена, отколкото показваше. “Явно не си приличаме само прекалената самоувереност”, развеселено си помисли той, канейки я на обяд.
Докато отпиваха от кървавото тиен’харско вино, Сайхе отбеляза:
- Селенското е по-добро.
- Признавам. – ухили се Ти’сейн, след което изражението му отново стана сериозно. – Ще говоря с жриците. Надявам се да ми дадат поне някаква насока къде би могла да откриеш Ерис.
- Благодаря ти. – признателно каза тя и двамата продължиха да разговарят, отпивайки вино над празните порцеланови подноси.
Ти’сейн наблюдаваше отраженията си в Огледалната зала. Толкова различни лица, които покзваше на отделните хора. И същевременно той бе всички свои отражения, които другите възприемаха като неговата личност. Понякога се чудеше какво ли виждат...
Жриците пристъпиха в залата, въведени от Брет. Оказваше им почест, съпровождайки ги до аудиентцията им с Принцът. Оттегли се без да каже и дума, затваряйки високата врата след себе си.
Посрещна ги с думите:
- Радвам се, че приехте поканата ми. – въпреки учтивостта си, той и не помисли да изказва благодарности. – Причината за тази среща е една молба, която искам да отправя към вас.
Черис го гледаше изпитателно, а Юла се опитваше да прикрие любопитството си. Пълноправната жрица заговори:
- Пратеничеството на Умбра няма за цел само да се възползва от гостоприемството ви, Принце. – “Не се и съмнявам”, искаше му се да вметне, но остави жрицата да продължи. – Надявам се да можем да ви помогнем, но все пак всичко зависи от молбата.
- Но разбира се. – съгласи се той. – Има някои събития от историята на Тиен’хара, които дори за мен остават обвити в тайнство. Ерис, като последна кралица на страната, би могла да даде отговор на въпросите, които са се изправили на пътя ми. Надявах се да ме насочите къде бих могъл да я открия.
*****
Дните на оплакване на покойните бяха отминали и бе дошъл денят на погребението на графското семейство. Херцог Озикс се приготвяше в покоите си, а един паж подскачаше около него, опитвайки се да му помогне с копчетата на бялата риза. След като ги закопча сам, Озикс махна с ръка и момчето му подаде дългото до колене черно палто, сливащо се с траурния цвят на панталоните му.
Приглади малкото коса, останала на оплешивялата му глава и се дръпна от огледалото. Прибра в джоба си една перлена огърлица и се отправи към другото крило на двореца, където бе настанена Лийра Юранска. Противно на очакванията му, младата жена се бе приготвила и не го остави да чака. Прие подаръка му с учтиви реплики на благодарност и му позволи да сложи колието около тънката й шия.
- Имате превъзходен вкус, Херцог Озикс – поласка го тя. - Перлите изпъкват чудесно на за съжаление траурната ми рокля.
Озмънд й подаде ръка, която тя пое и двамата се насочиха пък градините на двореца, където щяха да погребат Елиана и Дориан. За първи път се показаха заедно пред други хора, при това в такава интимна близост. Появата им предизвика оживена размяна на реплики и многозначителни погледи, въпреки тъжния овод, заради който се бяха събрали в този ден. Двамата се настаниха под една от опънатите черни тенти, които заслоняваха присъстващите от слабия дъждец и зачакаха началото на церемонията.
Ти'сейн, Сайхе, Черис, Юла (Тиен'хара) - 13 септември
Озикс, Лийра (Бодар) - 15 септември.
Усети, че се унася отново, а безпаметните сънища на твърдия под не бяха най-желаното от него в момента. Ти’сейн се размърдамъчително и чу как гръбнакът му тихо изпуква. Отвори бавно очи и видя задрямалата магьосница, седяща с кръстосани крака близо до него. Един от кинжалите му се плъзна от ръкава на халата му и падна на каменните плочи. Звукът сепна Сайхе, която, виждайки ставащия Принц, каза:
- Слава на Танх! Вече се чудех какво да правя...
- Не го благославяй. Може да окаже поредната опасност, дебнеща в сенките. – потуши ентусиазма й Ти’сейн. – Бе избрала най-правилното – трябва ти почива. Но леглото е в другата стая, защо...?
- Защото не знаех какво може да се случи с теб. – изпревари го с отговора си тя.
Навън тъкмо се съмваше. Бледата утринна светлина се смесваше със сиянието на Звездата. Хладен ветрец подухваше през отворения прозорец, а двамата се бяха отпуснали в меките кресла и опитваха да разрешат загадката на тъмния магьосник, който бе нападнал Сайхе в Бодар. Принцът й разказа накратко за срещата си с него в пустинята, за усещанията, които му носеше присъствието му и които от известно време с якаш го преследваха.
Прекъсна ги изненадващата поява на стария Маг, който нахълта в покоите на Ти’сейн.
- Не си ли чувал, че на затворените врати обикновено се чука, Корвейл? – попита го раздразнен той.
- Съжалявам, Принце. – почти сериозно се извини старчето: - Прекъсвам ли нещо? Не може да се отрече, че имате вкус за жените, макар и доста разнообразен. – изхили се той, оглеждайки стройното тяло на магьосницата. Погледът му се спусна от късите й червеникави коси по тъмната кожа, там където копринените шалове не я закриваха.
Сайхе само поклати глава. Започваше да й писва това внимание от страна на мъжете. Привлекателността й несъмнено бе полезна в много ситуации, но... Едва сега осъзна, че Ти’сейн не бе я погледнал похотливо нито веднъж.
- Моля те, отиди в кабинета ми долу. Явно трябва да поговоря с него. – обърна се към нея Принцът. С леко кимване тя се отправи към вътрешната стълба и заслиза към работната стая. – Корвейл, искам присъствието й в крепостта да остане тайна. Поне докато аз реша.
- Щом казваш. – съгласи се Магът. – Какво си намислил отново?
- Просто искам да я подготвя за някои изненади, които “дебнат” из крепостта. – поясни той и се зачуди как ли ще реагират жриците. Най-малкото не трябваше да научават за Сайхе, преди да я е отвел при Алаир Танх.
Корвейл поглади белите си мустаци и седна в креслото, което магьосницата бе освободила.
- Не ти говоря за това. Способен си да извлечеш полза от всяка ситуация, нали? Или поне да потърсиш такава. – Принцът продължаваше да го гледа неразбиращо, затова старецът най-сетне откри причината за посещението си. – Се’ган вече търси и обучава младежи, които носят Светлината в кръвта си и имат потенциал за Магове. Рамегал само броди из Ерисея и си набелязва места, където да разположи магически защити. А аз си мислех, че си ги повикал, за да ми помагат в учителстването. Чудя се само какво си заръчал на Ка’анел?
Ти’сейн се засмя на възмутения тон на Мага, отиде до него и го потупа по рамото.
- Ще ти кажа само, че скоро може да ми потрябва още от Отварата. Или по-скоро на него. – ухили се той.
Очите на Корвейл се разшириха и за миг той се чудеше какво да каже. Нкрая се ограничи само с думите:
- Невъзможен си, Ти’сейн.
- Нима си мислел, че ще позволя постоянно пратеничество на жрици в крепостта, без да знам какви ги вършат и какво са намислили?
- Внимавай, Принце. – предупреди го Магът. – Умбрийките са опасни. Може да се възползват от ситуацията.
Знаеше, че Корвейл е прав, но си заслужаваше да опита. А досега Юла не му бе направила впечатление на твърде прилежна ученичка. Или пък не бе толкова напреднала в обучението си. Отново си спомни за първата си среща с Таис...
- Под гордостта на Ка’анел е да позволи да го манипулират. А не вярвам Юла да е овладяла Гласа до такова съвършенство. – успокои той стария мъж, седящ срещу него.
Поговориха още малко, след което се появи един слуга с обилната закуска. Корвейл отиде при своите ученици в библиотеката, а Принцът и Сайхе седнаха на кръглата маса, където бе остваен подносът, за да заситят глада си.
Стояха на покривната площадка, където Ти’сейн се опитваше да й покаже звездата, видима само за него сред дневната светлина. Магьосницата усещаше само концентрираната сила над нея и поиска да я види на тъмно. Спомни си сиянието, което бе озарило северния небосклон в нощта на преврата в Озикс. Гледката тук, толкова близо до знамето на Тиен’хара, както Принцът го наричаше, щеше да е впечатляваща.
Ти’сейн насочи вниманието й към строящия се град в края на платото, който се разрастваше все по-бързо с увеличаващите се групи хора, стичащи се към него. Едва сега той забеляза, че на преди празното място на самия ръб, предвидено за дворец, е започнато издигането на масивна бяла конструкция. Това му напомни, че трябва спешно да поговорят с Велиан. Замисли се, дали да не го посети в Ерисея, но напоследък отношенията им бяха прерастнали в доста по-официални и тясно свързани с управлението. Младият лорд бе този, който трябваше да дойде при Принца. На слизане от покрива Ти’сейн нареди на един слуга да повикат спешно Велиан.
Първият министър се отзова изненадващо бързо. Без да изчака покана, се настани на стола с висока облегалка пред писалището на Принца, които премина направо към същината:
- Политиката на Тиен’хара спрямо Херцогство Озикс се променя. Отношенията ми с Херцога претърпяха развитие.
Велиан слушаше с интерес, който не остана задоволен и той попита:
- Което се изразява във?
- В това, че лейди Тилд ин Арит ще трябва да промени жертвите си сред Магистратите. – отбягна въпроса му Принцът. – Вярвам, че поддръжниците на Озгар ще бъдат сполетени от ненадейна и нелепа смърт.
Загадъчна усмивка се появи на лицето на Велиан. “Този човек наистина се гордее с любовницата си!”, удиви се Ти’сейн.
- Не смятате ли за удачно и въпросният Върховен магистрат да бъде премахнат? – поинтересува се младият благородник. – Това също не би било проблем за...
- Знам. – прекъсна го Принцът. – Не. Той ще остане жив, за да бъде изправен пред справедливостта на законния владетел на Херцогството.
- Както пожелаете. – съгласи се другият.
- Кажи ми още нещо, Велиан. – попита Ти’сейн, гледайки изпитателно лорда. – Защо започна със строежа на двореца толкова рано?
- За да впечатлим света. – бе простичкото обяснение, което бе последвано от подробно описание на бъдещото величие и вълшебна красота на Тронната зала.
Принцът се намръщи и изсумтя демонстративно:
- Колко недалновидно. И непрактично. А аз се надявах, че ще мога да държа гостите на столицата далеч от крепостта, за да се стават други ... злополуки. – намекна той за смъртта на Сивена. – Но започнатото ще бъде довършено. Поне Маговете ще има къде да се събират един ден.
- Боя се, че не те разбирам, Ти’сейн.
- Велиан, Тиен’хара си има тронна зала и това е Огледалната зала тук, в крепостта. Това, което ти строиш, наистина ще бъде само за пред света. Не ме разбирай погрешно, но има неща, които трябва да останат такива, каквито са били през вековете. Забележи обаче, че не става дума за традиции. – отново намекна нещо той, надявайки се Първият министър да го е разбрал. А и да не го бе разбрал – не го интересуваше толкова много.
Видял разочаровнието на мъжа отсреща, Принцът реши да допълни:
- Все пак благодаря за жеста. Но, моля те, помисли на пролет за някакъв малък дворец за гости. Наистина е неприятно да ти се мотаят в краката, докато е опитваш да свършиш някаква работа. Както може би сам ще разбереш един ден, когато съветници и магистрати от други страни идват на посещение при теб. – с усмивка завърши Ти’сейн и изпрати посетителя си до вратата.
Вечерта Принцът поведе Сайхе към подземията на крепостта. Двамата се промъкваха по коридорите, избягвайки слугите и закъснелите чиновници. Избра път, който минава възможно най-далеч от покоите на жриците. Не му трябваха неприятни изненади точно сега.
Стигнаха до мазетата и избите, подминавайки складовете, пълни с храна и “Тайната хазна”, където Ти’сейн бе започнал да трупа ценности и редки стоки, които биха могли да спасят страната в дни на криза. И които му даваха известна независимост, ако Велиан се поддадеше на жаждата за власт. “Но той отдавна си я утолява.”, напомни си той, оставяйки зад гърба си на глед обикновената ниска вратичка на хазната.
Заспускаха е по мрачни вити стълби, които ги отведоха до прокопани в скалада проходи – с влажни неравни стени, сред които цареше непрогледен мрак. Преди да е пречупил вътрешната си светлина през сребристите си очи, Сайхе озари пътя им в бледо жълтеникаво сияние. Едва сега Ти’сейн забеляза одеждите й – оранжеви шарки, разпръснати на небесно синия фон на фината коприна. “Колко подходящо”, реши той.
Оказаха се в задънен коридор. Усещаше силните еманации вече съвсем ясно, сякаш я привличаха, зовяха. Заклинанието осветяваше масивната скала, преграждаща пътя им. Магьосницата понечи да се обърне с въпрос към Принца, но видя как очите му проблясват със собствена светлина и канарата започна бавно да се отмества.
Пристъпиха в огромна сумрачна пещера, в чиито център се бе разположил сфинксът. Сайхе пристъпи още по-близо до съществото, изучавайки огнените черти на лицето му. Същите като на портрета в Академията.
- Танх... – успя само да промълви тя, преди да коленичи пред него.
Принцът се отдръпна в сенките и с интерес наблюдаваше срещата между двамата. Тоест между тримата. Забеляза как ледените потоци потрепваха някак нервно, но въпреки това Алаир неизмести съпруга си на лицето на сфинкса.
- Само жените от рода Танаà съм виждал облечени по този начин. – заговори Пазителят с дълбокия мъжки глас, който прокънтя в подзземната зала. – Нима това се е променило? – запита настойчиво той.
Магьосницата вдигна глава към него и бадемовите й очи се взряха в течащия огън.
- Не, Основателю. Аз съм Скиталец Сайхе Танаà. И най-сетне ви открих.
Уважение, дори богоговение изпитваше тя към него. Припомняйки си историята на живота й, Ти’сейн донякъде я разбираше. Но недоверието му към сфинкса бе нарастнало в последно време и вниманието му по-скоро бе заето с разговора, който двамата поведоха. Всичко съвпадаше – разказите на Пазителя, както и тези на магьосницата. Следеше внимателно израженията и на двамата, но нямаше и помен от неочакван неудобен въпрос или реплика. Неясна мисъл се появи сред светлината отвъд очите му и той здраво се хвана за нея. Продължи да слуша какво си казваха магьосниците, все повече убеждавайки се в своето предположение.
- Къде е Алаир. – Сайхе попита с тревога. Ако легендите за любовта между двамата бяха верни, а нея вече я нямаше...
- Тук съм, Дъще на Хипопион. – обадиха се ледените потоци, заели главата на сфинкса.
Магьосницата не можеше да откъсне объркания си поглед от студеното лице на жената, oбрамчено с чуплива заскрежена тъмна коса. Изпитите й страни и почти безцветните очи й придаваха вид на изящна статуетка. Имаше някаква необяснима красота в Алаир, красота, които малко бяха забелязвали на времето.
Прекара цялата нощ със сфинкса, докато Ти’сейн най-сетне не се показа от сенките. Знаеше, че Пазителят го бе забелязал още с влизането им, но сякаш сега бяха забравили за него.
- Защо не ми казахте? – попита ги той.
Танх извърна червените си очи към него:
- За Академията ли? – на свой ред поиска да се убеди той. – Защото не е твоя работа, Принце. Защото е минало, несвързано с Тиен’хара.
- И защото ако намеря начин да ви освободя, ще отлетите в Синехия, изоставяйки Тиен’хара? – предположи той.
- И затова. Може би силата ни ти е необходима. – Алаир пое думата: - Макар и оковани, все още сме от полза, както сам се убеди по време на битките.
- Не аз ви задържам тук. – напомни им Ти’сейн. – Свободни сте да си вървите, щом бъдете способни на това. Сайхе, - обърна се той към нея, - време е да вървим.
Магьосницата се изправи и произнесе тихо:
- Ще открия Ерис, Танх.
Когато се върнаха в покоите му, Ти’сейн я остави да си отдъхне от продължителната среща. Едва сега Сайхе усети вълнението и възбудата, които я заляха със закъснение. Бе го намерила! След толкова години на търсене. При това жив... Постепенно се унесе в дрямка, която бързо премина в дълбок сън.
Принцът я пренесе на леглото, а самия той слезе да поспи на дивана в кабинета си.
- Ще бъда откровен с теб, Сайхе. – говореха си по късно двамата. – Подозирам, че Алаир Танх крият още тайни от мен. Опасявам се, че тези тайни никак няма да ми харесат, защото би трябвало да се отнасят за времето, което са прекарали в Тиен’хара. – Магьосницата кръстоса ръце пред гърдите си и продължи да го слуша внимателно. – Само Ерис е тази, която може да разкрие тайните на сфинкса. Както и да го освободи.
- Ще намеря тази жрица и ще я доведа тук. Вече избрах следващата си мисия на Скиталец. – обясни му Сайхе.
- А ако е по-добре да не бъдат освобождавани?
- По-добре за кого? – дръзко запита магьосницата. – Притежаваш достатъчно сила, за да сключиш сделка с тях, ако се налага. Или с мен.
Ти’сейн леко повдигна вежда и отвърна:
- Не искам да сключвам сделки с теб. Просто те предупреждавам, че изходът на всичко това е неясен. И може да се окаже много различен от очаквания.
Тя въздъха, поклащайки глава.
- Готова съм да го посрещна, какъвто и да е той.
Принцът не можеше да отрече, че е впечатлен. Изпитваше все по-големи симпатии към магьосницата, която се оказваше много по-силна жена, отколкото показваше. “Явно не си приличаме само прекалената самоувереност”, развеселено си помисли той, канейки я на обяд.
Докато отпиваха от кървавото тиен’харско вино, Сайхе отбеляза:
- Селенското е по-добро.
- Признавам. – ухили се Ти’сейн, след което изражението му отново стана сериозно. – Ще говоря с жриците. Надявам се да ми дадат поне някаква насока къде би могла да откриеш Ерис.
- Благодаря ти. – признателно каза тя и двамата продължиха да разговарят, отпивайки вино над празните порцеланови подноси.
Ти’сейн наблюдаваше отраженията си в Огледалната зала. Толкова различни лица, които покзваше на отделните хора. И същевременно той бе всички свои отражения, които другите възприемаха като неговата личност. Понякога се чудеше какво ли виждат...
Жриците пристъпиха в залата, въведени от Брет. Оказваше им почест, съпровождайки ги до аудиентцията им с Принцът. Оттегли се без да каже и дума, затваряйки високата врата след себе си.
Посрещна ги с думите:
- Радвам се, че приехте поканата ми. – въпреки учтивостта си, той и не помисли да изказва благодарности. – Причината за тази среща е една молба, която искам да отправя към вас.
Черис го гледаше изпитателно, а Юла се опитваше да прикрие любопитството си. Пълноправната жрица заговори:
- Пратеничеството на Умбра няма за цел само да се възползва от гостоприемството ви, Принце. – “Не се и съмнявам”, искаше му се да вметне, но остави жрицата да продължи. – Надявам се да можем да ви помогнем, но все пак всичко зависи от молбата.
- Но разбира се. – съгласи се той. – Има някои събития от историята на Тиен’хара, които дори за мен остават обвити в тайнство. Ерис, като последна кралица на страната, би могла да даде отговор на въпросите, които са се изправили на пътя ми. Надявах се да ме насочите къде бих могъл да я открия.
*****
Дните на оплакване на покойните бяха отминали и бе дошъл денят на погребението на графското семейство. Херцог Озикс се приготвяше в покоите си, а един паж подскачаше около него, опитвайки се да му помогне с копчетата на бялата риза. След като ги закопча сам, Озикс махна с ръка и момчето му подаде дългото до колене черно палто, сливащо се с траурния цвят на панталоните му.
Приглади малкото коса, останала на оплешивялата му глава и се дръпна от огледалото. Прибра в джоба си една перлена огърлица и се отправи към другото крило на двореца, където бе настанена Лийра Юранска. Противно на очакванията му, младата жена се бе приготвила и не го остави да чака. Прие подаръка му с учтиви реплики на благодарност и му позволи да сложи колието около тънката й шия.
- Имате превъзходен вкус, Херцог Озикс – поласка го тя. - Перлите изпъкват чудесно на за съжаление траурната ми рокля.
Озмънд й подаде ръка, която тя пое и двамата се насочиха пък градините на двореца, където щяха да погребат Елиана и Дориан. За първи път се показаха заедно пред други хора, при това в такава интимна близост. Появата им предизвика оживена размяна на реплики и многозначителни погледи, въпреки тъжния овод, заради който се бяха събрали в този ден. Двамата се настаниха под една от опънатите черни тенти, които заслоняваха присъстващите от слабия дъждец и зачакаха началото на церемонията.
Ти'сейн, Сайхе, Черис, Юла (Тиен'хара) - 13 септември
Озикс, Лийра (Бодар) - 15 септември.
Last edited by Jaar on Sun May 29, 2005 1:35 am, edited 1 time in total.
Ароматът на кафе дразнеше сетивата на Кейдж и му пречеше да се съсредоточи в документите, които четеше. Прислужницата, притеснена от хартиения безпорядък на бюрото, бе оставила подноса със закуската на една по-отдалечена масичка в библиотеката и Джонатан така и не бе успял да стигне до нея. Най-накрая той не удържа на изкушението и остави писмата от Даная настрана. Докато минаваше край прозореца свежият утринен вятър нахлу в библиотеката и погали умореното му лице. Напоследък спеше все по-малко, а работата сякаш растеше главоломно. Излапа набързо една солена кифличка и си наля кафе. "Ароматът наистина е божествен", помисли си доволно той докато вдигаше чашата към устните си.
Вратата на библиотеката рязко се отвори.
- Джонатан, трябва да поговорим - властно заяви Анара, приближавайки до него. Кейдж вдигна поглед от малката локва кафе на пода и насочи вниманието си към кралицата.
- Ти ли си пратил Ланис след Каст и Миела? - попита тя, без да обръща внимание на укора в очите му. Кейдж внимателно остави изцапаната чаша обратно на подноса, взе една кърпа и започна да почиства ръцете си.
- Там ли е? - попита той, когато приключи и наля следваща чаша с кафе.
- Нeара е получила вест от Каст. Миела я е разпознала.
Кейдж сведе умислено глава и ръката му неусетно посегна към гърдите му, където доскоро бе усещал допира на водния камък.
- Присъствието й там ме притеснява, Джонатан - продължи Анара.
- Не съм я пращал аз - каза накрая той и най-после отпи от кафето.
Кралицата го изгледа мрачно, сякаш се чудеше, дали да му вярва.
- Значи сега мога да се притеснявам даже повече! - тя грабна една кифличка от подноса и се разположи до масичката. - Има ли начин да я привикаш?
- Не - поклати глава Кейдж. - Тя е своеволна, а аз нямам почти никаква власт над нея.
"За разлика от Джоррам май", добави той наум и погледна към големите прозореци. Някъде отдалече се носеха гласове и смях, които само подчертаваха глухата тишина в библиотеката.
- Кога се е появила там? - попита Кейдж.
- Преди няколко дни. Срещнали са я край Перин.
Кейдж се умълча.
- Ти какво реши, Джони?
"Какво ли?", запита се сам той. Знаеше, че не може да я достигне. От нощта, в която лунното момиче изчезна с камъка, той непрекъснато очакваше появата й обратно в Бодар. Знаеше, че тя ще дойде, но дните минаваха в напразно очакване. От друга страна... Той погледна Анара и се усмихна.
- Не мога да тръгна, Ана. Не мога да те оставя в момент като сегашния. Особено след смъртта на Елиана.
- Мога да се справя и сама, Джонатан! - рязко отговори кралицата. - Не е необходимо да оставаш тук.
Той се засмя и я прегърна здраво. Изненадвайки сама себе си, Анара се отпусна в ръцете му и затвори очи. Напрежението се отразяваше и на нея. Умора хвърляше сенки по красивото й лице, а желанието да заспи и да бъде далече от Бодар, Илай и всичко останало понякога надигаше глас и се опитваше да заглуши мислите и волята й. Усети устните на Джони да докосват ласкаво челото й.
- Остави ме сам да преценя кога да тръгна, Ана! – дъхът му галеше косите й. Тя се усмихна. – Тогава, когато това стане наистина необходимо.
На вратата на се потропа и Анара бързо се отдръпна от прегръдките на Кейдж.
- Милорд, току-що пристигна вестоносец от Арсис. Иска да се срещне с вас и Нейно Величество
- Нека влезе - нареди Кейдж. Наскоро бе получил известие от съседното графство, че към изгорения град е изпратена помощ и че възстановителните работи напредват. Внезапната поява на нов вестоносец го изненада.
След миг в библиотеката се появи мъж на около тридесет години с късо подстригана руса коса и черни очи.
- Велар! - възкликна изненадано Анара. - Кога пристигна? И... от Арсис?
Младият граф Дориан се поклони леко.
- Току-що пристигнах, Ваше Величество.
- Но защо от Арсис?
Новодошлият се поколеба.
- След вестта за нападението се отправих натам с част от хората си.
Неловко мълчание увисна в библиотеката. Анара не бе виждала Велар от години. Бяха израснали заедно в Бодар и дълго време той беше за нея като брат. "А сега дори не зная какво да кажа", помисли си горчиво тя.
- Съжалявам за родителите ти, Велар - промълви накрая тя. Велар не отвърна. Тъмните му очи се обърнаха към прозорците и той се заслуша в жизнените гласове, които огласяха слънчевата утрин.
- Аз също съжалявам - отбеляза накрая той. - Откриха ли убиеца?
Кралицата впери поглед в очите му. "Толкова прилича на Елиана", помисли си тя. "Има право да знае." Разказа му накратко за случилото се. Внимателно следеше изражението на лицето на Велар, но той не трепна. Когато кралицата привърши разказа си той помълча, опитвайки се да подреди току-що научената история в ума си.
- Какво ще предприемете, Ваше Величество?
Анара се приближи бавно до него и тихо попита.
- Какво искаш да направя?
Лека безрадостна усмивка разчупи безизразната физиономия на Велар.
- Главата на Илай би ме удовлетворила - каза той и почти веднага добави: - Но пък подозирам, че това няма да е много разумно.
- Така е - съгласи се кротко кралицата. - Не и в момента.
- Сякаш чувам нея - каза глухо той. - Разумна и сдържана. Как е могла... - гласът му заглъхна.
- Велар, аз обичах твоите родители като свои и случилото се остави болезнена празнина в живота ми. Но една кралица няма право да се подчини на желанието си за мъст. - красивите очи на Анара проблеснаха и тя добави тихо: - Поне не веднага.
Топлина се промъкна в погледа на Велар и за миг изглеждаше сякаш ще прегърне жената пред себе си. Спомни си детските годиини, в които заедно играеха из градините на Бодар с малката принцеса, споровете, които водеха с учителите си и безбройните малки тайни и заговори, които споделяха. Но вместо братът да прегърне сестра си, графът подтисна желанието си и просто се поклони отново пред кралицата.
- Имам молба към Ваше Величество.
- Каква е тя, Велар?
- Моля да ми позволите да се върна в Арсис и да ми поверите града. Започнахме възстановителните работи, хората ни имат доверие.
Молбата му изненада Анара.
- Щом такова е желанието ти, така да бъде. Градът имаше нужда от управление. Граф Крейн вече се оплаква, че не може да отдели достатъчно хора за работите и охраната на Арсис - тя седна край бюрото и покани Велар да се разположи срещу нея.
- Разкажи ми, как вървят възстановителните работи?
- По-лесно, отколкото очаквахме. Когато хората се върнали в града пламъците все още са горели. По-лесно се изгребва пепел. Строежите почнаха по-рано от очакваното.
Кейдж се приближи до тях и погледна изпитателно Велар.
- Имало е огън? Сигурен ли сте, графе? Получихме сведения, че пламъците са били угаснали преди хората да се върнат в Арсис.
Сянка на смущение премина по лицето на Велар. За момент той сякаш се зачуди какво да отговори.
- Така казаха хората, Лорд Кейдж. В града е имало пламъци, когато са се върнали.
Анара и Кейдж се спогледаха.
- Жалко за крепостта! - отбеляза тъжно Анара и се обърна отново към Велар.
- Всъщност... - започна графът и се поколеба как да продължи.
- Какво има?
- Там е работата... Макар и обгорена, крепостта, стените… те са почти непокътнати. Здрава крепост излезе Арсис.
Той се усмихна и продължи, наблагайки уж небрежно на следващите си думи.
- Вече е горял два пъти и е оцелявал. Ще оцелее и този път, както се вижда.
- Чудесна новина! – доволно възкликна кралицата, но забеляза странното изражение на лицето на Велар. Значението на последните му думи проблесна в ума й. – Това не е всичко, нали?
- Не, Ваше Величество. Затова Ви потърсих. Докато разчиствахме крепостта… намерихме нещо странно. Първоначално не обърнахме много внимание.
- За какво става дума?
- В подземията намерихме крипта. Наглед - нищо особено. Местните казват, че това е гробът на Арсис. Но хората, които първи слезли там, казаха, че над плочата се плъзгали пламъчета. Когато се осмелили да приближат, видели сияещ надпис - той направи пауза, за да подчертае следващите си думи и бавно изрецитира: - “От меките прегръдки на смъртта, за стража огън огъня привика…Сред гибел нощна пак се ражда ден, Арсис отново от Арден е разделен”.
Анара затаи дъх, а Велар се усмихна насреща й.
- И аз се сетих за същото.
- Някой друг видял ли е надписа след това?
- Аз самият го видях, Ана - каза той, обръщайки се този път към своето другарче от детинство. В гласа му се промъкна едва сдържано вълнение. - Не забелязах никакви пламъци, но върху плочата ясно се виждат издълбаните букви. Надписът събуди спомени в ума ми, но що се отнася до огъня върху плочата, реших, че момчетата са попрекалили с виното или че са се понапрегнали. Но няколко дни след това пристигнаха хора от Арден. Казват, че странни неща се случвали в крепостта. Няколко човека видели призрачна жена с огнени коси да обикаля из подземията. Други видели блуждаещи пламъчета, досущ като описаните от хората ми, да преминават из подземието към гроба на Арден.
- Някой ще ми обясни ли за какво става дума? - намеси се Кейдж. Анара вдигна блесналия си поглед към него. В този миг слънцето надникна през прозореца на кабинета и лъчите му пръснаха златисти искрици в зелените й очи.
- Това е приказка, Джонатан. Елиана ни я разказваше преди години. " Когато огънят за трети път целуне западния страж, то огън с огъня ще се вплетат. Арсис от сън ще се събуди... А щом Арсис сърцето си отвори, от севера Арден отново ще му отговори."
* * *
Анара, Кейдж - Бодар, 13 септември
Вратата на библиотеката рязко се отвори.
- Джонатан, трябва да поговорим - властно заяви Анара, приближавайки до него. Кейдж вдигна поглед от малката локва кафе на пода и насочи вниманието си към кралицата.
- Ти ли си пратил Ланис след Каст и Миела? - попита тя, без да обръща внимание на укора в очите му. Кейдж внимателно остави изцапаната чаша обратно на подноса, взе една кърпа и започна да почиства ръцете си.
- Там ли е? - попита той, когато приключи и наля следваща чаша с кафе.
- Нeара е получила вест от Каст. Миела я е разпознала.
Кейдж сведе умислено глава и ръката му неусетно посегна към гърдите му, където доскоро бе усещал допира на водния камък.
- Присъствието й там ме притеснява, Джонатан - продължи Анара.
- Не съм я пращал аз - каза накрая той и най-после отпи от кафето.
Кралицата го изгледа мрачно, сякаш се чудеше, дали да му вярва.
- Значи сега мога да се притеснявам даже повече! - тя грабна една кифличка от подноса и се разположи до масичката. - Има ли начин да я привикаш?
- Не - поклати глава Кейдж. - Тя е своеволна, а аз нямам почти никаква власт над нея.
"За разлика от Джоррам май", добави той наум и погледна към големите прозореци. Някъде отдалече се носеха гласове и смях, които само подчертаваха глухата тишина в библиотеката.
- Кога се е появила там? - попита Кейдж.
- Преди няколко дни. Срещнали са я край Перин.
Кейдж се умълча.
- Ти какво реши, Джони?
"Какво ли?", запита се сам той. Знаеше, че не може да я достигне. От нощта, в която лунното момиче изчезна с камъка, той непрекъснато очакваше появата й обратно в Бодар. Знаеше, че тя ще дойде, но дните минаваха в напразно очакване. От друга страна... Той погледна Анара и се усмихна.
- Не мога да тръгна, Ана. Не мога да те оставя в момент като сегашния. Особено след смъртта на Елиана.
- Мога да се справя и сама, Джонатан! - рязко отговори кралицата. - Не е необходимо да оставаш тук.
Той се засмя и я прегърна здраво. Изненадвайки сама себе си, Анара се отпусна в ръцете му и затвори очи. Напрежението се отразяваше и на нея. Умора хвърляше сенки по красивото й лице, а желанието да заспи и да бъде далече от Бодар, Илай и всичко останало понякога надигаше глас и се опитваше да заглуши мислите и волята й. Усети устните на Джони да докосват ласкаво челото й.
- Остави ме сам да преценя кога да тръгна, Ана! – дъхът му галеше косите й. Тя се усмихна. – Тогава, когато това стане наистина необходимо.
На вратата на се потропа и Анара бързо се отдръпна от прегръдките на Кейдж.
- Милорд, току-що пристигна вестоносец от Арсис. Иска да се срещне с вас и Нейно Величество
- Нека влезе - нареди Кейдж. Наскоро бе получил известие от съседното графство, че към изгорения град е изпратена помощ и че възстановителните работи напредват. Внезапната поява на нов вестоносец го изненада.
След миг в библиотеката се появи мъж на около тридесет години с късо подстригана руса коса и черни очи.
- Велар! - възкликна изненадано Анара. - Кога пристигна? И... от Арсис?
Младият граф Дориан се поклони леко.
- Току-що пристигнах, Ваше Величество.
- Но защо от Арсис?
Новодошлият се поколеба.
- След вестта за нападението се отправих натам с част от хората си.
Неловко мълчание увисна в библиотеката. Анара не бе виждала Велар от години. Бяха израснали заедно в Бодар и дълго време той беше за нея като брат. "А сега дори не зная какво да кажа", помисли си горчиво тя.
- Съжалявам за родителите ти, Велар - промълви накрая тя. Велар не отвърна. Тъмните му очи се обърнаха към прозорците и той се заслуша в жизнените гласове, които огласяха слънчевата утрин.
- Аз също съжалявам - отбеляза накрая той. - Откриха ли убиеца?
Кралицата впери поглед в очите му. "Толкова прилича на Елиана", помисли си тя. "Има право да знае." Разказа му накратко за случилото се. Внимателно следеше изражението на лицето на Велар, но той не трепна. Когато кралицата привърши разказа си той помълча, опитвайки се да подреди току-що научената история в ума си.
- Какво ще предприемете, Ваше Величество?
Анара се приближи бавно до него и тихо попита.
- Какво искаш да направя?
Лека безрадостна усмивка разчупи безизразната физиономия на Велар.
- Главата на Илай би ме удовлетворила - каза той и почти веднага добави: - Но пък подозирам, че това няма да е много разумно.
- Така е - съгласи се кротко кралицата. - Не и в момента.
- Сякаш чувам нея - каза глухо той. - Разумна и сдържана. Как е могла... - гласът му заглъхна.
- Велар, аз обичах твоите родители като свои и случилото се остави болезнена празнина в живота ми. Но една кралица няма право да се подчини на желанието си за мъст. - красивите очи на Анара проблеснаха и тя добави тихо: - Поне не веднага.
Топлина се промъкна в погледа на Велар и за миг изглеждаше сякаш ще прегърне жената пред себе си. Спомни си детските годиини, в които заедно играеха из градините на Бодар с малката принцеса, споровете, които водеха с учителите си и безбройните малки тайни и заговори, които споделяха. Но вместо братът да прегърне сестра си, графът подтисна желанието си и просто се поклони отново пред кралицата.
- Имам молба към Ваше Величество.
- Каква е тя, Велар?
- Моля да ми позволите да се върна в Арсис и да ми поверите града. Започнахме възстановителните работи, хората ни имат доверие.
Молбата му изненада Анара.
- Щом такова е желанието ти, така да бъде. Градът имаше нужда от управление. Граф Крейн вече се оплаква, че не може да отдели достатъчно хора за работите и охраната на Арсис - тя седна край бюрото и покани Велар да се разположи срещу нея.
- Разкажи ми, как вървят възстановителните работи?
- По-лесно, отколкото очаквахме. Когато хората се върнали в града пламъците все още са горели. По-лесно се изгребва пепел. Строежите почнаха по-рано от очакваното.
Кейдж се приближи до тях и погледна изпитателно Велар.
- Имало е огън? Сигурен ли сте, графе? Получихме сведения, че пламъците са били угаснали преди хората да се върнат в Арсис.
Сянка на смущение премина по лицето на Велар. За момент той сякаш се зачуди какво да отговори.
- Така казаха хората, Лорд Кейдж. В града е имало пламъци, когато са се върнали.
Анара и Кейдж се спогледаха.
- Жалко за крепостта! - отбеляза тъжно Анара и се обърна отново към Велар.
- Всъщност... - започна графът и се поколеба как да продължи.
- Какво има?
- Там е работата... Макар и обгорена, крепостта, стените… те са почти непокътнати. Здрава крепост излезе Арсис.
Той се усмихна и продължи, наблагайки уж небрежно на следващите си думи.
- Вече е горял два пъти и е оцелявал. Ще оцелее и този път, както се вижда.
- Чудесна новина! – доволно възкликна кралицата, но забеляза странното изражение на лицето на Велар. Значението на последните му думи проблесна в ума й. – Това не е всичко, нали?
- Не, Ваше Величество. Затова Ви потърсих. Докато разчиствахме крепостта… намерихме нещо странно. Първоначално не обърнахме много внимание.
- За какво става дума?
- В подземията намерихме крипта. Наглед - нищо особено. Местните казват, че това е гробът на Арсис. Но хората, които първи слезли там, казаха, че над плочата се плъзгали пламъчета. Когато се осмелили да приближат, видели сияещ надпис - той направи пауза, за да подчертае следващите си думи и бавно изрецитира: - “От меките прегръдки на смъртта, за стража огън огъня привика…Сред гибел нощна пак се ражда ден, Арсис отново от Арден е разделен”.
Анара затаи дъх, а Велар се усмихна насреща й.
- И аз се сетих за същото.
- Някой друг видял ли е надписа след това?
- Аз самият го видях, Ана - каза той, обръщайки се този път към своето другарче от детинство. В гласа му се промъкна едва сдържано вълнение. - Не забелязах никакви пламъци, но върху плочата ясно се виждат издълбаните букви. Надписът събуди спомени в ума ми, но що се отнася до огъня върху плочата, реших, че момчетата са попрекалили с виното или че са се понапрегнали. Но няколко дни след това пристигнаха хора от Арден. Казват, че странни неща се случвали в крепостта. Няколко човека видели призрачна жена с огнени коси да обикаля из подземията. Други видели блуждаещи пламъчета, досущ като описаните от хората ми, да преминават из подземието към гроба на Арден.
- Някой ще ми обясни ли за какво става дума? - намеси се Кейдж. Анара вдигна блесналия си поглед към него. В този миг слънцето надникна през прозореца на кабинета и лъчите му пръснаха златисти искрици в зелените й очи.
- Това е приказка, Джонатан. Елиана ни я разказваше преди години. " Когато огънят за трети път целуне западния страж, то огън с огъня ще се вплетат. Арсис от сън ще се събуди... А щом Арсис сърцето си отвори, от севера Арден отново ще му отговори."
* * *
Анара, Кейдж - Бодар, 13 септември
Last edited by Lannis on Thu Jun 02, 2005 12:47 pm, edited 1 time in total.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Двама души имаше през този следобен час в тренировъчната зала към още недостроеното полицейско управление на Ерисея. Ако някой можеше да се изкатери по стената до втория етаж и да надникне през прозорците от към вътрешния двор, облепени с тънка като скреж полупрозрачна хартия, щеше да види как два неясни силуета се налагат с мечове. Не би могъл обаче да разбере веднага, че оръжията им са направени от сплетени пръчици на леко и гъвкаво дърво, а масивно предпазно облекло ги защитава от разменяните със пълни сила удари.
Удари, при които шинаите се огъваха в уцелваните рамене, ръце, крака, глави или тела.
За сметка на това нахалника би чул смях и ръмжене, тропот от стъпки и тихи, съсредоточени издишвания при атака или енергично маневриране.
Колкото до създателите на този шум - те определено се забавляваха. По - стройният от двамата направи лъжливо движение, уж че тръгва да сече отдясно наляво през краката и в същия миг вдигна нивото на атаката си през гърдите на по - масивният си опонент. Не успя разбира се, защото онзи приклекна и превърна двжението на своя тренировъчен меч от пресрещащо в откланящо - под ъгъл, отдолу нагоре - а после и в широко отвеждане, създаващо пролука, през която масивното му тяло тръгна рязко напред и се блъсна в гърдите на по-лекия опонент.
Контраатакуваният се остави на тласъка, но докато падаше пусна с десницата " оръжието " си и хвана по - едрият и тежък противник зад врата, повличайки го след себе си. Получи веднага удар с коляно в ребрата отстрани, но за сметка на това успя да превърне повличането в истинско засукване и хвърляне.
Огромният войн се търкулна със заучена мекота по твърдия под и дори успя да блокира настигащият, наказващ удар на хвърлилия го. Изправи се и отново контраатакува с бръзи и къси мушкания, внезапно преливащи в коси разсичания от долу нагоре през краката на другия...
След два часа, вече при почти пълен полумрак, решиха да спрат. Скатаха пособията и се отправиха към банята. Тя представляваше малка, затворена във вътрешността на сградата стаичка, облицована с керамични плочки и осветена от две три малки, бездимни светилничета. Вътре имаше пейки за сядене покрай стените, а в центъра - плитък, в момента празен басейн, пълен с нажежени камъни. Двама слуги донесоха ведра с вода и я изляха върху нагорещените обли парчета скала, при което мигновенно се вдигна гъста, тежка, плътна пара, от която уморените им тела започнаха отново да се потят. После съпругата на по-едрият мъж и една нежна, младичка хубавелка извадиха стъргала и започнаха да махат мръсотията и избиващата от тях телесна влага, остромиришеща на умора и напрежение.
Накрая ги побутнаха да легнат по корем и започнаха да разтриват плещите и гръбните мускули. Опитните им пръстчета ловко откриваха и разснасяха всеки намек за конвулсилно стегнати възелчета или преплетени жилки.
По едно време съпругата извика другата и двете се събраха при по- масивния мъж. Едната хвана главата му в шепите си , а другата внимателно натисна в основата на тила. Чу се леко изщракване от наместен прешлен, последвано от облекчено, блажено изпъшкване на легналия:
- Благословенни да са ръцете ви, момичета.
Думите му накараха жените да се изкискат по начин, който накара по- стройния мъж да се изчерви. Тоест лицето му би пламнало, ако вече не се беше наляло с кръв заради жегата в банята. Чу собстения си глас, подрезгавял от умората и горещия задух в помещението:
- Повече няма да идвам тук!
По - едрият изръмжа по начин, който някак успя да изрази разбиране и съчувствие:
- Заради Пратеничката, нали?.... Трябваше да бъде тя, а не момичето, което съпругата ми ти избра за теляк.
В отговор на догатката Брет кимна, без да каже нищо. Вече осъзнаваше, че тази баня е предназначена за семейни двойки. Или поне онези, които искаха да останат верни на жените си, идваха тук с тях. След тежките тренировки мъжете искаха грижи и глезене ... и вероятно ги получаваха...
Начина, по който Синуин разтриваше с мъничките си длани могъщите плещи на Солг, накара Брет да изпита огромно, разтърсващо чувство за нечия настояща липса. Силоската му лиспваше. Липсваше му, лиспсваше му... Така, както никоя друга жена не му бе липсвала до сега.
Вечеряха в кабинета на Солг. Представляваше някакво лудо свърталище на документи - бяха натъпкани по рафтове покрай стените, върху огромното писалище и дори върху двата стола към последното.
Полупреходна стена - със завеса вместо врата - отделяше стаята от съседното помещение, от където се разнасяха миризми на билки, огромни количества сапун и някакви други неизместни аромати. В отговор на любопитното изражение на Брет Синуин го разведе оттатък, показвайки разните бинтове, игли за зашиване на рани и другите, направени от дългите, тънки и кухи зъби на отровна змия. Тук също имаше книги, но по не-магическа медицина, билкарство, трактати за възпитанието и тн и тн. Същевременно по ъглите бяха пръснати саксии с дървета- джуджета и прочие - въобще мястото излъчваше някаква борда, енергична майчинска енергия. Обстановката подчертаваше личността на обитателката си - тази лекичко пухкава, синеока котарана с детска усмивка, невинно излъчване и постепенно превземащо околните присъствие.
Когато след няколко минути се върнаха в първата полу-стая, Брет видя Солг да използва тежък боен нож, за да приготвя предястието от ситно нарязани домати и лук с мънички кубчета сухо месо и заливка от маслинен сос. Междувременно Синиун го разположи върху ниска, страшно удобна възглавничка. Докато Брет се наместваше и свикваше с липсата на истински стол и страната масичка пред себе си, висока точно педя ... докато се чудеше на всички тези неща, пред него се появи сякаш по чудо и малка чашчица с затоплено селенийско вино от превъзходна реколта червено грозде.
После си угодиха с бяло бодарско , прокарано с миди от Силосия, омешани в леко запечено на сухо неанско сирене. Малките чашки и изтънчения вкус на подбраните вина и храни предразполагаха към съвсем деликатни глътчици на ценител - по- скоро дегустиране, отколкото обикновенно, сравнително бързо напиване.
После - докато Солг нарязваше основното ястие от задушен в масло и орехи млад пуяк, Синуин отвори прозореца и закачи на кукички от тавана няколко танга. Нахлулият от вътрешния двор ветрец беше съвсем слаб и нежен - неговите неосезаеми докосвания се усещаха само от свръх чувствителните дискчета и висящи пръчици на сребърните тангове. Деликатно нестроен и крехък хор от прозвънявания изпълни стаята с изтънчения си звуков танц и накара Брет да се вцепени от страховитото по своята мощ усещане, че Арабела присъства... някак в цялата обстановка, в шарките на непростимо красивата покривка върху ниската масичка, или в ефирните завеси на отворения порзорец, в аромата на виното или в звука на танцуващите от невидимо крехкия ветрец тангове.
Синуин засече състоянието му със своя женски усет и се усмихна с изключителна мекота и съчувствие:
- В Бодар не разбират земите на изток от техните, защото ги смятат за пространство, където просто слънцето изгрява и залязва по- рано. Всъщност Изтокът е Състояние на Чувственост.
- Благодаря ви за вечерята - рече Брет, в немощен опит да избегне втора чинийка с деликатеса от ориз, мляко, мед и какао. Сигурно вътре имаше и други подправки и нещица - готварски тайни, както, смеейки се с очи, му обясни домакинята - но стомахът му бурно протестираше срещу всяко следващо количество храна, била тя сладка, кисела или изтънчено горчива. Чувстваше се безпомощен от толкова глезене, разпускащи разговори и приятна компания. Имаше усещането, че домакините му старателно се опитват да го превърнат в мъркащ котарак, който да се сгуши в тях и да се остави да го почесват зад ушите.
" Те буквално ме опитомяват " - мисълта внезапно го отрезви. Синуин мигновенно разчете промяната в него и престорено се намръщи:
- Ох, каква стана тя. Посрещнахме на гости Брет, а ще изпратим Първия Генерал на Тиен'хара.
- Ммм, сигурна ли си?- попита я полу-сериозно, полу-нашега Солг - защото аз Първия Генерал не съм го канил на гости! Дори не знам какво пие! Последното изречение на огромния и същевременно набит, масивен войн докара лек, кротък смях и при тримата събеседници. Брет се отпусна отново в блаженното състояние отпреди малко, но събуденото любопитство остана:
- Защо наистина ми обръщате такова внимание?
- Защото Синуин те харесва като човек - отвърна Солг - а аз винаги се доверявам на преценката й, когато избирам приятели и съюзници.
- Ти си добро момче! - рече в същия момент тя и Брет, който беше убил много мъже и завързвал много мимолетни връзки с различни жени, който беше верен до смърт на своя Принц и объркан до лудост по една загадъчна, опасна жена от Изтока - този Брет внезапно разбра какво иска да каже домакинята му. Внезапно видя Синуин в целия блясък и тъмнина на господстващото в нея родово съзнание. Може би дори тя не си даваше съзнателно сметка, че вече го вижда оженен за онази загадъчна силоска, с деца, които си играят с тяхното - на нея и Солг - потомство... с възможностите по нататък за сродяване и свързване...
" Колко простичко и в същото време дълбоко.... изконно неразгадаемо. Мисловните ходове в тази малка, кръгла главица с нежно личице и големи, детски очи .... са толкова недосегаеми за мъжкия ми ум, колкото и тези в съзнанието на Арабела. ". Догадката го накара да отвори уста и да зададе един почти неуместен за разтоварващата обстановка въпрос.
- Ти явно харесваш Арабела! Но какво ще ми кажеш за Мария Талд ин Арит.
- Не са ли ти казвали, че вечерно време не бива да се изричат личните имена на демоните - отвърна с усмивка Синуин, ала нещо в прекрасните й, големи и сини очи помръкна. Шегуваше се, ала в някаква своя част отговорът й беше най - сериозното и мрачно нещо, което Брет беше чувал наскоро.
- Какво, да не би лейди Арит наистина да е демон- попита на шега гостът, но Синуин Никаса Саро-са само тъжно поклати глава:
- Не е хубаво да го казвам в тази прекрасна вечер.... но Ти'сейн би трябвало да екзекутира Мария Талд ин Арит.
- Странно е да го чувам от толкова добър човек като теб, Синуин Саро-са! - отвърна Брет - пък и колкото и да не ми се ще да го призная, тя е невероятно полезна за държавата.
- Тогава Принцът да я омъжи за себе си или да я накара да се свърже с някой друг... само да не е Лорд Велиан. Не бива да се стига до сватба между тези два дракона в човешки облик.
- Не знаех, че се интересуваш от политика - отвърна Брет, след като се окопити от внезапната категоричност на синуиновото изказване. Подмятането му докара реакция, която наистина не очакваше. Синуин се пресегна и впи острите ноктета на пръстчетата си в дланта му:
- Ела - тя буквално го повлече към прозореца на отсрещната полу-стая. Отвориха капака и застанаха с гръб към светлината, отмахнали пердетата от ефирна, мрежеста тъкан, вперили поглед в тъмните, незавършени грамади на спящите отсреща сгради. Докато очите му свикваха с мрака отвън, усети до дясното си рамо безшумното присъствие на Солг - този огромен на ръст мъж, с пропорциите на тежкоатлет, се движеше със съвършенна хищническа мекота на стъпките.
Тримата застанаха на прозореца и се взряха в притихналия в среднощтната доба недостороен лабиринт от малки къщички и дюкянчета. В гледката на тези тъмни ъгловати силуети , сгушени в мътната чернилка на нощта, имаше нещо безкрайно утешаващо, вдъхващо сили и в същото време тревожно свиващо сърцето... Брет усети почти физически майчински-закрилническото чувство на Синуин към онези невидими, малки хорица, спящи в недостоените си домове. Помисли си: " Тези хора там, под прозореца са се доверили на мен, Солг, Велиан, Корвейл, на Дуорн и естествено на Принца.... те са прехвърлили бремето на бъдещето на нас.
Саро-са споделя тази невидима тежест, легнала и върху раменете на съпруга й - при това без да проявява и капчица алчност за власт или привилегий.... Тя е по - силна и мъдра, отколкото си я представях".
В този миг Брет осъзна, че в сърцето на тази жена има една смирена, могъща сила и състрадание, каквито не беше срещал досега.
Чу я да казва:
- Родовете Велиан и Арит подлагат от векове собствените си представители на жесток подбор. Казват, че в имението на Арит имало лабиринт със смъртоносни капани, които невръстния член на рода трябва да премине на максимум девет годишна вързраст. За по- големият брат на Айвън Велиан казват, че заложил живота си на партия шах... срещу собствения си баща... и загубил...
- Защо ми казваш това, Синуин? - попита Брет.
Вместо нея отговори намиращия се от другата му страна Солг:
- Защото Айвън и Мария са истински членове на своите родове. Те смятат, че едрите благородници трябва да се подлагат на изпитания за ум и хладнокръвие. Дребните аристократи - да минават през ситото на меча, а обикновените хора ... те трябва да се учат от поколение на поколение как по - добре да си плащат повинностите... и по- възможност да стават все по- глупави и покорни...
- Искате да кажете, че за онези двамата хората са просто различни породи кучета и добитък? - поясни Брет.
- Точно така - отвърна Солг, а Синуин допълни:
- А Ти'сейн, заради своята добрина и благородство, ще остави безучасно тези две чудовища да се обединят в съвършен съюз.
Синуин Никаса Саро-са, Първи Генерал Брет и Солг су Саро - на плюс 2/3, тоест 12/13 септември 1414 г
Удари, при които шинаите се огъваха в уцелваните рамене, ръце, крака, глави или тела.
За сметка на това нахалника би чул смях и ръмжене, тропот от стъпки и тихи, съсредоточени издишвания при атака или енергично маневриране.
Колкото до създателите на този шум - те определено се забавляваха. По - стройният от двамата направи лъжливо движение, уж че тръгва да сече отдясно наляво през краката и в същия миг вдигна нивото на атаката си през гърдите на по - масивният си опонент. Не успя разбира се, защото онзи приклекна и превърна двжението на своя тренировъчен меч от пресрещащо в откланящо - под ъгъл, отдолу нагоре - а после и в широко отвеждане, създаващо пролука, през която масивното му тяло тръгна рязко напред и се блъсна в гърдите на по-лекия опонент.
Контраатакуваният се остави на тласъка, но докато падаше пусна с десницата " оръжието " си и хвана по - едрият и тежък противник зад врата, повличайки го след себе си. Получи веднага удар с коляно в ребрата отстрани, но за сметка на това успя да превърне повличането в истинско засукване и хвърляне.
Огромният войн се търкулна със заучена мекота по твърдия под и дори успя да блокира настигащият, наказващ удар на хвърлилия го. Изправи се и отново контраатакува с бръзи и къси мушкания, внезапно преливащи в коси разсичания от долу нагоре през краката на другия...
След два часа, вече при почти пълен полумрак, решиха да спрат. Скатаха пособията и се отправиха към банята. Тя представляваше малка, затворена във вътрешността на сградата стаичка, облицована с керамични плочки и осветена от две три малки, бездимни светилничета. Вътре имаше пейки за сядене покрай стените, а в центъра - плитък, в момента празен басейн, пълен с нажежени камъни. Двама слуги донесоха ведра с вода и я изляха върху нагорещените обли парчета скала, при което мигновенно се вдигна гъста, тежка, плътна пара, от която уморените им тела започнаха отново да се потят. После съпругата на по-едрият мъж и една нежна, младичка хубавелка извадиха стъргала и започнаха да махат мръсотията и избиващата от тях телесна влага, остромиришеща на умора и напрежение.
Накрая ги побутнаха да легнат по корем и започнаха да разтриват плещите и гръбните мускули. Опитните им пръстчета ловко откриваха и разснасяха всеки намек за конвулсилно стегнати възелчета или преплетени жилки.
По едно време съпругата извика другата и двете се събраха при по- масивния мъж. Едната хвана главата му в шепите си , а другата внимателно натисна в основата на тила. Чу се леко изщракване от наместен прешлен, последвано от облекчено, блажено изпъшкване на легналия:
- Благословенни да са ръцете ви, момичета.
Думите му накараха жените да се изкискат по начин, който накара по- стройния мъж да се изчерви. Тоест лицето му би пламнало, ако вече не се беше наляло с кръв заради жегата в банята. Чу собстения си глас, подрезгавял от умората и горещия задух в помещението:
- Повече няма да идвам тук!
По - едрият изръмжа по начин, който някак успя да изрази разбиране и съчувствие:
- Заради Пратеничката, нали?.... Трябваше да бъде тя, а не момичето, което съпругата ми ти избра за теляк.
В отговор на догатката Брет кимна, без да каже нищо. Вече осъзнаваше, че тази баня е предназначена за семейни двойки. Или поне онези, които искаха да останат верни на жените си, идваха тук с тях. След тежките тренировки мъжете искаха грижи и глезене ... и вероятно ги получаваха...
Начина, по който Синуин разтриваше с мъничките си длани могъщите плещи на Солг, накара Брет да изпита огромно, разтърсващо чувство за нечия настояща липса. Силоската му лиспваше. Липсваше му, лиспсваше му... Така, както никоя друга жена не му бе липсвала до сега.
Вечеряха в кабинета на Солг. Представляваше някакво лудо свърталище на документи - бяха натъпкани по рафтове покрай стените, върху огромното писалище и дори върху двата стола към последното.
Полупреходна стена - със завеса вместо врата - отделяше стаята от съседното помещение, от където се разнасяха миризми на билки, огромни количества сапун и някакви други неизместни аромати. В отговор на любопитното изражение на Брет Синуин го разведе оттатък, показвайки разните бинтове, игли за зашиване на рани и другите, направени от дългите, тънки и кухи зъби на отровна змия. Тук също имаше книги, но по не-магическа медицина, билкарство, трактати за възпитанието и тн и тн. Същевременно по ъглите бяха пръснати саксии с дървета- джуджета и прочие - въобще мястото излъчваше някаква борда, енергична майчинска енергия. Обстановката подчертаваше личността на обитателката си - тази лекичко пухкава, синеока котарана с детска усмивка, невинно излъчване и постепенно превземащо околните присъствие.
Когато след няколко минути се върнаха в първата полу-стая, Брет видя Солг да използва тежък боен нож, за да приготвя предястието от ситно нарязани домати и лук с мънички кубчета сухо месо и заливка от маслинен сос. Междувременно Синиун го разположи върху ниска, страшно удобна възглавничка. Докато Брет се наместваше и свикваше с липсата на истински стол и страната масичка пред себе си, висока точно педя ... докато се чудеше на всички тези неща, пред него се появи сякаш по чудо и малка чашчица с затоплено селенийско вино от превъзходна реколта червено грозде.
После си угодиха с бяло бодарско , прокарано с миди от Силосия, омешани в леко запечено на сухо неанско сирене. Малките чашки и изтънчения вкус на подбраните вина и храни предразполагаха към съвсем деликатни глътчици на ценител - по- скоро дегустиране, отколкото обикновенно, сравнително бързо напиване.
После - докато Солг нарязваше основното ястие от задушен в масло и орехи млад пуяк, Синуин отвори прозореца и закачи на кукички от тавана няколко танга. Нахлулият от вътрешния двор ветрец беше съвсем слаб и нежен - неговите неосезаеми докосвания се усещаха само от свръх чувствителните дискчета и висящи пръчици на сребърните тангове. Деликатно нестроен и крехък хор от прозвънявания изпълни стаята с изтънчения си звуков танц и накара Брет да се вцепени от страховитото по своята мощ усещане, че Арабела присъства... някак в цялата обстановка, в шарките на непростимо красивата покривка върху ниската масичка, или в ефирните завеси на отворения порзорец, в аромата на виното или в звука на танцуващите от невидимо крехкия ветрец тангове.
Синуин засече състоянието му със своя женски усет и се усмихна с изключителна мекота и съчувствие:
- В Бодар не разбират земите на изток от техните, защото ги смятат за пространство, където просто слънцето изгрява и залязва по- рано. Всъщност Изтокът е Състояние на Чувственост.
- Благодаря ви за вечерята - рече Брет, в немощен опит да избегне втора чинийка с деликатеса от ориз, мляко, мед и какао. Сигурно вътре имаше и други подправки и нещица - готварски тайни, както, смеейки се с очи, му обясни домакинята - но стомахът му бурно протестираше срещу всяко следващо количество храна, била тя сладка, кисела или изтънчено горчива. Чувстваше се безпомощен от толкова глезене, разпускащи разговори и приятна компания. Имаше усещането, че домакините му старателно се опитват да го превърнат в мъркащ котарак, който да се сгуши в тях и да се остави да го почесват зад ушите.
" Те буквално ме опитомяват " - мисълта внезапно го отрезви. Синуин мигновенно разчете промяната в него и престорено се намръщи:
- Ох, каква стана тя. Посрещнахме на гости Брет, а ще изпратим Първия Генерал на Тиен'хара.
- Ммм, сигурна ли си?- попита я полу-сериозно, полу-нашега Солг - защото аз Първия Генерал не съм го канил на гости! Дори не знам какво пие! Последното изречение на огромния и същевременно набит, масивен войн докара лек, кротък смях и при тримата събеседници. Брет се отпусна отново в блаженното състояние отпреди малко, но събуденото любопитство остана:
- Защо наистина ми обръщате такова внимание?
- Защото Синуин те харесва като човек - отвърна Солг - а аз винаги се доверявам на преценката й, когато избирам приятели и съюзници.
- Ти си добро момче! - рече в същия момент тя и Брет, който беше убил много мъже и завързвал много мимолетни връзки с различни жени, който беше верен до смърт на своя Принц и объркан до лудост по една загадъчна, опасна жена от Изтока - този Брет внезапно разбра какво иска да каже домакинята му. Внезапно видя Синуин в целия блясък и тъмнина на господстващото в нея родово съзнание. Може би дори тя не си даваше съзнателно сметка, че вече го вижда оженен за онази загадъчна силоска, с деца, които си играят с тяхното - на нея и Солг - потомство... с възможностите по нататък за сродяване и свързване...
" Колко простичко и в същото време дълбоко.... изконно неразгадаемо. Мисловните ходове в тази малка, кръгла главица с нежно личице и големи, детски очи .... са толкова недосегаеми за мъжкия ми ум, колкото и тези в съзнанието на Арабела. ". Догадката го накара да отвори уста и да зададе един почти неуместен за разтоварващата обстановка въпрос.
- Ти явно харесваш Арабела! Но какво ще ми кажеш за Мария Талд ин Арит.
- Не са ли ти казвали, че вечерно време не бива да се изричат личните имена на демоните - отвърна с усмивка Синуин, ала нещо в прекрасните й, големи и сини очи помръкна. Шегуваше се, ала в някаква своя част отговорът й беше най - сериозното и мрачно нещо, което Брет беше чувал наскоро.
- Какво, да не би лейди Арит наистина да е демон- попита на шега гостът, но Синуин Никаса Саро-са само тъжно поклати глава:
- Не е хубаво да го казвам в тази прекрасна вечер.... но Ти'сейн би трябвало да екзекутира Мария Талд ин Арит.
- Странно е да го чувам от толкова добър човек като теб, Синуин Саро-са! - отвърна Брет - пък и колкото и да не ми се ще да го призная, тя е невероятно полезна за държавата.
- Тогава Принцът да я омъжи за себе си или да я накара да се свърже с някой друг... само да не е Лорд Велиан. Не бива да се стига до сватба между тези два дракона в човешки облик.
- Не знаех, че се интересуваш от политика - отвърна Брет, след като се окопити от внезапната категоричност на синуиновото изказване. Подмятането му докара реакция, която наистина не очакваше. Синуин се пресегна и впи острите ноктета на пръстчетата си в дланта му:
- Ела - тя буквално го повлече към прозореца на отсрещната полу-стая. Отвориха капака и застанаха с гръб към светлината, отмахнали пердетата от ефирна, мрежеста тъкан, вперили поглед в тъмните, незавършени грамади на спящите отсреща сгради. Докато очите му свикваха с мрака отвън, усети до дясното си рамо безшумното присъствие на Солг - този огромен на ръст мъж, с пропорциите на тежкоатлет, се движеше със съвършенна хищническа мекота на стъпките.
Тримата застанаха на прозореца и се взряха в притихналия в среднощтната доба недостороен лабиринт от малки къщички и дюкянчета. В гледката на тези тъмни ъгловати силуети , сгушени в мътната чернилка на нощта, имаше нещо безкрайно утешаващо, вдъхващо сили и в същото време тревожно свиващо сърцето... Брет усети почти физически майчински-закрилническото чувство на Синуин към онези невидими, малки хорица, спящи в недостоените си домове. Помисли си: " Тези хора там, под прозореца са се доверили на мен, Солг, Велиан, Корвейл, на Дуорн и естествено на Принца.... те са прехвърлили бремето на бъдещето на нас.
Саро-са споделя тази невидима тежест, легнала и върху раменете на съпруга й - при това без да проявява и капчица алчност за власт или привилегий.... Тя е по - силна и мъдра, отколкото си я представях".
В този миг Брет осъзна, че в сърцето на тази жена има една смирена, могъща сила и състрадание, каквито не беше срещал досега.
Чу я да казва:
- Родовете Велиан и Арит подлагат от векове собствените си представители на жесток подбор. Казват, че в имението на Арит имало лабиринт със смъртоносни капани, които невръстния член на рода трябва да премине на максимум девет годишна вързраст. За по- големият брат на Айвън Велиан казват, че заложил живота си на партия шах... срещу собствения си баща... и загубил...
- Защо ми казваш това, Синуин? - попита Брет.
Вместо нея отговори намиращия се от другата му страна Солг:
- Защото Айвън и Мария са истински членове на своите родове. Те смятат, че едрите благородници трябва да се подлагат на изпитания за ум и хладнокръвие. Дребните аристократи - да минават през ситото на меча, а обикновените хора ... те трябва да се учат от поколение на поколение как по - добре да си плащат повинностите... и по- възможност да стават все по- глупави и покорни...
- Искате да кажете, че за онези двамата хората са просто различни породи кучета и добитък? - поясни Брет.
- Точно така - отвърна Солг, а Синуин допълни:
- А Ти'сейн, заради своята добрина и благородство, ще остави безучасно тези две чудовища да се обединят в съвършен съюз.
Синуин Никаса Саро-са, Първи Генерал Брет и Солг су Саро - на плюс 2/3, тоест 12/13 септември 1414 г
Last edited by cherno_slance on Sat Oct 22, 2005 3:37 pm, edited 8 times in total.