Тиха музика се носеше из покоите на Дъщерята-Наследница, а нежен женски глас къдреше думите на песента. Напевите бяха протяжни, думите почти слети и само внезапните извивки на певицата означаваха къде свършват фразите. Гласът бе дълбок и мек и с лекота оплакваше любовта, която съдбата й бе отнела, а Богинята - забранила. Дъщерята я слушаше и поклащаше глава замислено, докато една от прислужничките й прибираше косата, а друга - рисуваше с къна ръцете й.
Бяха минали почти десет дни от вечерта, когато се сбогува с Доверената си. През това време нееднократно се видя с майка си, за да обсъждат жените, които Сумая й бе препоръчала. Едната се оказа, че е твърде млада, другата - твърде стара, третата се оказа, че е благословена и не би било редно да й се възлага допълнителна тежест.. Бе започнала да подозира, че цялата тази взискателност майка й прилагаше единствено към нейните предложения, защото предишната Вречена не отговаряше дори на половината от тях. Лицето на Дъщерята се смръщи при мисълта за предишната Вречена. Слава на Богинята, една от избраничките й се бе оказала подходяща, при това съгласна да поеме отговорността за новия си пост.
Исра Хайрия бе една от Висшите Командващи на Силвиев проток. Произхождаше от добро семейство с традиции в редиците на военните. Бе с няколко години по-възрастна от Сумая, имаше пет деца, като най-голямото й момиче още не бе започнало да се забулва. За нея се говореше, че подбирала мъжете си по бойните им умения и винаги ги взимала в битка. Също така се разказваше, че при едно от пиратските нападения, които й се наложило да отблъсква, един от нападателите успял да я бичува през лицето. Сумая бе виждала лицето й сега - белегът, минаващ напряко през лявата буза към носа и завършващ в основата на челото, бе притеснителен и придаваше на строгото и сериозно лице на жената допълнителна застрашителност и сила. Ала Дъщерята също така бе приказвала с Исра и знаеше, че тя е интелигентна и добре образована жена, с която е приятно да се общува. Даже вътрешно се радваше, че майка й избра точно нея.
Или поне се радваше, докато преди два дни не разбра от нея, че мисли да подложи Исра на изпитанието на кръвта преди да я приеме като Вречена. Вече бе наредила залавянето на необходимата за ритуала жрица на Умбра и изправяше Сумая пред свършен факт - избраницата й или ще оцелее след изпитанието и ще стане Вречена или ще полудее, както останалите провалили се. "Това е толкова нечестно! Нима смее да твърди, че е изправила своята Вречена пред изпитанието? Ха!" Изненада я донякъде готовността, с която Исра се съгласи да се подложи. По обяд бе получила бележка от Майката, че жрицата е доставена и ритуала ще се проведе именно тази нощ.
Прислужничката, която й рисуваше ръцете бе приключила и сега им вееше с едно кръгло ветрило за да изсъхне къната по-бързо. Другата, която трябваше да прибере косата й бе отдавна готова и само чакаше знак от господарката си, за да й донесе огледало да се погледне. Цялата й коса бе сресана и прибрана стегнато в дупата*, но когато прислужницата понечи да закачи воала към шапката, Дъщерята й махна с ръка. В храма на Богинята нямаше нужда от було, а до двореца щеше да я закара покрит паланкин. Тя все пак взе воала в ръка и се заметна с него, по-скоро от навик, отколкото от нужда, докато се качи в носилката. Ритуала щеше да се проведе призори, както й беше казала майка й, но я викаше още в полунощ..
Когато се качи в храма видя, че на кръглата площатка бе само Великата Майка. Каменния олтар бе покрит с червена покривка и почти приличаше на съвсем обикновенна маса. В кръг около краищата на масата бяха подредени различни по големина съдини съдържащи, както предположи по миризмата, различни билки. В центъра стоеше големия каменен бокал, който се използваше при всички ритуали, включително и Екстенара. Майка й наклони леко глава в знак на вежлив поздрав, а Сумая остави воала й да се смъкне и й се поклони дълбоко, както на нея, така и на статуята на Богинята, която гледаше през рамото й.
- Защо ме повика толкова рано? Нали каза, че изпитанието ще се проведе чак призори?
- Защото е време да започна да ти предавам тези знания, в крайна сметка дори и да не на тази Екстенара, някой ден ще ти се наложи да поемеш тази отговорност пред Богинята. По-добре да започнем отсега.
Великата Майка се завъртя около масата и полите й се оплетоха около глезените й.
- Тази нощ ще ти кажа малко, колкото да те наведа на някои мисли и да ти покажа как се прави на практика. Как би описала времето в момента? - дъщеря й се сепна за момент, след това започна бързо да говори.
- Топло е, все още е топло като през деня.
- След като знаеш това предположи защо ще проведем ритуала призори?
- Тогава е най-студено?
- Кръвта на жриците на Умбра е естествено свързана с огъня. Когато правиш напитка с кръвта им трябва да се стараеш да поддържаш баланса в нея, иначе този, на който я даваш може да пострада.
- Как?
- Различно. - Майката се пресегна през масата и взе тежкия каменен бокал в ръка - Трудно е да се различи повредата върху физиката и психиката нанесена от дисбаланса на питието или дисбаланса в самия човек, но.. слепота, загуба на сетивата, немощни крайници, лудост, смърт.. Има всякакви проявления.
Дъщерята замълча за няколко мига. Поне за това историите, които бе чувала се оказаха верни.
- Продължавай с описанието..
- Ами.. Въздухът е сух, ветровете.. - тя наплюнчи пръст и го дигна високо, а после се завъртя между осемте големи колони, които държаха купола на храма - .. идват от юг. И май се усилват.
Докато тя приказваше Майката обикаляше масата и й изреждаше билките, наредени на нея.
- Щом е сух ще имаме нужда от повече вода.. - тя загреба с шепа една от билките, после добави още щипка от друга - Ветровете ще са силни, значи няма да добавяме нищо.. А луната?
- Първа четвърт. - Майката посипа няколко увехнали цветни листенца в бокала и една перла - А земята? Как да опиша земята?
- Няма нужда да описваш земята. Земята не се мени, тя е неимоверно силна винаги, уравновесява и поглъща всичко, което й дадем. Земята ние внасяме с тези подправки, - тя посочи последната групичка съдинки - които винаги се слагат в една и съща комбинация и най-вече чрез камъните.
- Камъните?
- Винаги трябва да използваш каменен бокал, каменен съд, в който да събираш подправките за напитката и в последствие да размесваш с кръвта на жрицата. Стъклото обезсилва питието, метала засилва някой от другите елементи и води до дисбаланс, дървото също..
Майката разбърка с пръст съдържанието на бокала и кимна на дъщерята.
- Нареди на стражите да доведат жрицата.
Дъщерята излезе бързо от храма и самото й появяване размърда стражата, която седеше при стълбите. Тя забеляза, че бъдещата Вречена е долу и чака да я повикат, но също така забеляза с изумление, че наоколо бе притихнало и само шушукането на вятъра нарушаваше тишината. Колко часа бяха изминали откакто бе дошла не можеше да гадае, бе напълно изгубила представа за времето. Тя се върна в храма, а стражите започнаха да изкачват стълбите, носейки жрицата.
- Не ми каза кога се прилага тази съставка - Дъщерята посочи една от съдинките, а Майката кимна доволно.
- Ще ти кажа после, когато жрицата и стражите си тръгнат. Рецептата е тайна предавата от единствено от Великата Майка на Дъщерята-Наследница, когато наближи времето едната да се оттегли, а другата да поеме щафетата.
- А ако нещо ти се беше случило преди да направиш това?
- Има и други начини да я научиш. Знанието се предава чрез кръвта.. както и много други неща.
Стражите най-накрая въведоха жрицата. Лицето й бе открито, но имаше превръзка както на очите, така и на устата. Майката извади един от кинжалите си с едната ръка, а с другата повдигна леко превръзката на очите на умбрийката. Отдолу блесна полудял от уплаха поглед, който трескаво обиколи присъстващите и оглеждайки покрития каменен олтар и статуята жрицата започна да скимти през превръзката на устата си и да се опитва да се отскубне от стражите. Великата Майка впери властния си поглед в нея и допря кинжала до гърлото й. Жената сякаш се превърна в каменна статуя. Може би дори не дишаше.
- Дръж се прилично и може и да преживееш тази нощ. Не ме слушай и ще умреш веднага. - Майката добави на стражите без да премества погледа си от този на жрицата - Отвържете й едната ръка. Лявата.
Докато две от жените я държаха здраво, третата започна да отвързва ръката й, а четвъртата я държеше. Жрицата все още като че не дишаше, но не се възпротиви и ръката й се протегна напред послушно под ръководството на жената.
- Добро момиче. - кинжала на Майката за секунда се дръпна от шията на жрицата и преряза китката й. Тя изскимтя и понечи да се дръпне, но стражничките я удържаха. Каменният бокал бе подложен веднага под тънката струйка кръв и нито капка не бе пропиляна. Докато Дъщерята наблюдаваше с нескрит интерес действията на майка си, четвъртата жена се приближи с превръзка, с която овърза внимателно раната, когато Великата Майка й даде знак. След това жрицата бе отведена.
- Защо не я уби?
- Може да ни потрябва в следващите дни. Винаги е от полза да държиш някоя от тях наблизо.
- А сега, когато добави кръвта й.. питието готово ли е?
- Не още.. - Майката продължаваше да разбърква сместа. - В зависимост от предназначението на този етап се прилагат още неща. В нашия случай - това е твоя и моя кръв.
Майката взе кинжала, с който преди малко бе пробола жрицата, и решително го прекара през дланта си, на която си личаха доста белези. Дъщерята пое и на свой ред изтиска тънка струйка в тъмночервената течност.
- Ако се добави преди тази на жрицата, огъня в нея я прогаря и въздействието се губи. Добавена след това, съставките вече са внесли необходимото равновесие. Последната съставка се слага, ако човека, който ще пие притежава магическа дарба.
- Исра няма. Тя е воин.
- Исра има.. Но е слаба и се е проявила късно. Затова е воин, а не обучена магьосница. Но въпреки че е слаба - трябва да се сложи. Иначе смъртта й е сигурна. - Майката взе една щипка от прахообразното вещество и я посипа върху кървавото питие. - Сега вече може да извикаш Хайрия. Питието е готово.
Дъщерята се появи отново на входа на храма и при този повторен знак чакащата жена се затича нагоре по стълбите. Майката я посрещна и й подаде каменния бокал, а с окървавената си ръка, досега разбърквала сместа, изписа знака на Богинята върху челото й.
- Пиеш това по своя воля и ако е волята на Богинята, когато се събудиш, ще знаеш правилните думи. Думите на кръвта.
- Да бъде волята на Богинята - бе краткия отговор на Исра, която надигна смело бокала и го изпи до дъно. Почти успя да го подаде на Майката, когато краката й изневериха, а после и съзнанието и тя припадна. Майката прихвана чевръсто бокала и го положи в средата на олтара, докато Дъщерята наблюдаваше нерешително припадналата жена. Великата Майка я побутна към изхода на олтара.
- Остави я тук. Хладния камък ще й помогне, ако е такава волята на Богинята. Имаш нужда от сън. Отиди да спиш.
Дъщерята започна да слиза унесено по стълбите и без сили полегна на възглавниците в паланкина. Да спи след такова събитие? Каква лудост.
*дупата - цилиндрична женска шапка, прибираща косата, най-често придружена от воал, с който се покрива главата.
***
Предложението от страна на генерал Брет за разходка в строящата се столица, изненада приятно Арабела и единственото, което я накара да се замисли, преди да приеме, бе някакво вътрешно напрежение, което не можеше да определи точно. Чаровния тиен'харец обаче се оказа повече от приятна компания и скоро под леките пръски на непрестанния за последните дни дъжд, тя се усети, че искрено се забавлява, за пръв път.. от отдавна. Привечер, прибирайки се в крепостта, тя сякаш бе забравила за тревожните сънища и неясни усещания, които я вълнуваха. Докато не прекрачи входа.
Повика сякаш й зашлеви шамар, толкова чист и ясен беше. Той остави всичко наоколо в мъгла и единственото, което видаше бе пътя към него. Единственото, което знаеше бе, че трябва да разбере откъде идва. Тя се спря за миг, след което се забърза напред, а влизайки в крепостта даже се затича. Някаква малка част от съзнанието й напомни, че Брет е след нея, но останалата част го игнорира като нещо маловажно. Тя тичаше през коридорите, взимаше завои, в един трескав маратон из непознат лабиринт, който Арабела скоро се усети, че не беше толкова непознат - същите тези коридори бе бродила из сънищата си през последните дни. Осъзнавайки това тя забави ход, но продължи по пътя на повика. Осветените коридори прерастнаха в сумрачни, а после в абсолютно тъмни и неосветени. Това не я спря.
Тя вървеше уверено в мрака и той се увиваше около стъпките й като наметало, докато не спря в края на тунела. Бе дошла където я бяха повикали и усещаше безкрайно отчетливо присъствието от другата страна на каменната стена. Тя вдигна ръка и я поднесе към преградата, а очите й засветиха със всичките цветове на дъгата и.. се спря. Пръстите й бяха на няколко милиметра от повърхостта, но не напреднаха с нито един за няколкото минути, през които Арабела просто стоеше и сякаш се взираше в мрака с пъстроцветните си очи. Тогава тя примига, сиянието изчезна, а ръката й се дръпна от стената точно толкова уверено и бързо, колкото бе поднесена натам.
Запробива си път наобратно през лабиринта от коридори, унесена и вглъбена в себе си. Стигайки до стаята си, почти пропусна да забележи генерала, който бе застанал срещу вратата с кърпата й за коса в ръце. Арабела я погледна и сепнато вдигна ръка към главата си - дългата й тъмночервена коса се бе разпиляла и се къдреше на вълни по раменете й. Брет спря да подпира стената и се усмихна леко, но очите му останаха сериозни.
- Така се забързахте, че си изпуснахте кърпата.. Къде бяхте? - той й я подаде, а когато тя се протегна, за да я вземе, ръцете им се докоснаха. За един кратък миг пред очите й мина светлинна вихрушка изпълнена със повече образи, емоции, гласове и усещания, които можеше да възприеме. Тя се дръпна бързо и в удивения поглед на мъжа пред себе си разбра, че и той е усетил нещо подобно.
- Аз.. аз.. се изгубих.. стана ми лошо.. разбирате.. - тя се шмугна в стаята си и затвори бързо вратата зад себе си, а загубилия ума и дума Брет само успя да й кимне. Ако преди малко следвайки странния повик от подземието бе забравила за генерала, то сега единственото, за което можеше да мисли бе неговото лице и усещането, когато се докоснаха. Притвори очи и се спусна леко опряла гръб във вратата, без сили и след малко заспа така, седнала на пода.
Историята: Пурпурна есен
Last edited by Atealein on Mon Nov 29, 2004 7:44 pm, edited 1 time in total.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Застанала загледана в луната, обмисляше доколко можеше да има доверие на селенит. Въздъхна тихо – сякаш имаше избор. Затвори очи и призова огъня. Усети себе си като жарава. Опита се да задържи цялата енергия и се концентрира върху пръстена си. Камъкът заблестя по-ален от всякога. Повика мислено Ванел. Не чака дълго. Лунен лъч на нишка се отдели и познатите черти, обгърнати в меко сияние, се материализираха пред нея.
– Не е нужно да ме изпепелявате, Съветник. Какво желаете?
– Простете. – в гласа й нямаше извинение – Напоследък стихиите са неудържими...
– На мен ли го казвате – с горчивина промълви селенитът.
Киара любопитно се вгледа в него. Лицето му бе изпито и загрижено. Тръсна глава – нямаше време да се занимава с неговите грижи, имаше си достатъчно свои.
– Утре вечер връщам Деа в Селения. – селенитът не бе изненадан. Киара продължи. – Предупредете съмишлениците си – няма да я оставим беззащитна, но сами не бихме могли да я закрепим на трона. Има нужда от подкрепата на лордовете на съвета.
Ванел изглеждаше още по-уморен, но кимна в знак на съгласие.
– Ще уведомя, когото е нужно.
Киара продължи сериозно.
– Имате ден, за да сторите това, Ванел.
– Това ли е всичко?
– Струва ви се малко?
– Лека нощ, Съветник – селенитът се стопи и само бледо седефено сияние остана след него.
Бе слязла в градината на храма. Не си спомняше от колко време не се бе усамотявала на открито. Странно – листата бяха започнали да пожълтяват, а не бе забелязала раззеленяването им. Грижите се трупаха, а не можеше да намери време за себе си, за да почине или да се наслади на сезоните. Седна на единствената пейка в подножието на вековния дъб. Тихи стъпки прошумоляха по изсъхналите листа застлали пътеката.
Жената, която приближи нямаше възраст. Бе първата жрица-селенит, която познаваше, като изключим черните, и то – познаваше от години. Външността й не бе впечатляваща, дори незабележима. Сламенорусата й права коса, достигаща лактите й, и силно светлосините й очи, които държаха на дистанция. Киара я лъхна хлад.
– Добър ден, Селин.
– Почти вечер е, Киара. – селенитката задържа поглед на огромният лунен диск, чиито контури ставаха все по-ясни с отстъпването на деня. Безстрастните й очи се отместиха към съветничката. – Викала си ме?
– Да. – Киара я погледна в очите – След час ще върнеш принцеса Деа в Селения и ще се грижиш за нея, докато пристигне конния отряд, който ще ви изпратя за подкрепление – замълча за момент – Те вече се подготвят.
– Сама ли ще... пътувам?
– Не. Ще те придружи Тенан, както и една черна сестра.
При споменаването на черната жрица, Селин леко се намръщи, но нищо не каза. Гласове откъм храма привлякоха вниманието им. Изчакаха приближаването на малка група – Сида, Деа, щитът на Селин и младо момиче. Принцесата се опитваше да се владее, но страхът издайнически надничаше от очите й. Сида й се усмихваше и стискаше окуражително ръката й.
– Деа, това е Селин. – Киара стана, за да представи жрицата на принцесата.
– Ваше величество. – Селин сведе глава в лек реверанс. Киара бе изненадана от реакцията на селенитката, но същата определено я уреждаше.
– Селин ще ви придружи до дома Ви – очите на момичето се разшириха, затова Киара побърза да добави – Не се безпокойте – Мориан не може вече да ви навреди, а Селин ще има грижата за останалото. Сбогувайте се със Сида.
Приятелката й приклекна пред детето и занарежда нещо тихо с утешителен глас, но думите не стигаха до Киара. Приближавайки младата жрица забеляза как Сида подаде нещо набързо на принцесата и се усмихна. В същото време, тя извади красиво инкрустирана кама и я подаде на черната жрица.
– Лорд Сетий трябва да умре преди съвета. Постарай се.
Момичето ловко прибра оръжието в дрехата си. Киара се обърна.
– Вървете да се подготвите. Вашата покровителка скоро ще заблести в силата си.
Групата селените се отдалечи. Сида докосна рамото й.
– Чу те и видя камата...
– Зная, – сякаш на себе си отговори Киара – Ндегетата отпочинаха ли си?
Сида се оживи. Когато предната нощ петте огромни птици плавно се спуснаха в личната градина на Киара, приятелката й помисли, че ги нападат силоси и за малко не осакати едното животно. Бе озадачена от плана на Киара, дори я обвини в параноя, но не можеше да не се съгласи, че при зловещите новини, които получиха от юг, предпазливостта не бе излишна. „Дано опасенията ми са напразни, Сида...”, помисли си съветничката, когато малката група се загуби от погледа й.
Деа се унасяше в мекото кресло до камината. Бяха пристигнали в Периал и бързо намериха къщата, където да дочакат утрото. Селин стана и внимателно зави момичето с одеало. Видя как черната жрица приближи вратата и се обърна към нея.
– Ти къде?
– Искам да поогледам, докато не е просветляло.
– Ще дойда с теб, за да заключа външната врата.
Малкият двор бе окъпан от лунна светлина. Къщата бе закупена след завръщането в Умбра на жигосаната черна жрица и се използваше за начална и крайна точка при пътуванията до Селения. Държаха я базлюдна засега. Пръснаха слухове, че е собственост на богат лорд от далечна провинция, закупил я за престоя си в Периал за времето на съвета, който предстоеше. Слуховете бяха достатъчно достоверни, подкрепени и от постоянния поток от непознати, носещи мебели и килими, и скоро съседите загубиха интерес.
Черната жрица бе достигнала портата, когато Селин замахна с камата си към областта на сърцето й. Рязкото отдръпване не бе достатъчно да избегне удара и острието потъна в дясната ръка на черната. Селин бързо го извади, за да довърши започнатото, използвайки болката и изненадата на младото момиче, но силуетът на нападнатата се стопи в седефено сияние.
– Проклятие! Проклети черни! – изфуча Селин. Гърдите й се издигаха и спускаха, следвайки учестеното й дишане. Пое си въздух, за да се успокои – Е, поне спечелих време... Ще им трябва поне месец, за да пристигне подкреплението...
Усмивката отново се върна на лицето й докато почистваше камата си с ленена кърпа.
* * *
Лидия се надигна от импровизираното легло, което бяха стъкмили за нея и Самра в палатката. Бе напрегната. Срещата насред пустинята, макар и в нощ като тази, бе доста рисковано начинание. И все пак...
Обърна поглед към раджата, потънал в блажен сън. Чертите й омекнаха, но бързо сянка затъмни погледа й. Чувстваше се гузна, задето се наложи да разтвори малко от сънотворния прах във водата му. „Не забравяй отговорностите си. Не си му сторила кой знае какво.” Бързо се заоблича. Уви се плътно в наметалото, спусна качулката и се промъкна навън. Остана доволна, че Самра прие веднага предложението й тяхната палатка да бъде издигната на самия вход на храма. Подозираше, че любимият й се надяваше на скорошното завръщане на приятеля си. Тя обаче имаше други планове.
Безшумно запристъпва по плочките на храмовото предверие, внимателно опипвайки с крак пода. През деня бе преминала неколкократно този път, стараейки се да запомни броя на крачките си, водещи до целта. Не посмя да запали факла, разчитайки на останалите си сетива.
Приклекна до стената и зачака. Още малко време оставаше преди луната да достигне точното място. Надяваше се Цион да е прав. Засмя се в себе си – разчиташе на един отдавна мъртъв пророк, но си струваше да разбере. Миг по-късно то се случи. Лидия затаи дъх. Лунният диск пристъпи в обхвата на кръглия отвор, заемащ централната част на покрива на храма. В следващия миг всичко около нея засия. Лидия вдигна ръка, за да закрие очите си. Трябваше й минута, за да привикне към сиянието, което се излъчваше от всяка една плоча от пода, от стените... Усещания за нереалност, за живот, за възбуда се плискаха у нея на вълни. Напрегна волята си, за да се концентрира над червения камък от медалиона си. Призова огъня и сякаш целия свят лумна в пламъци. Миг по-късно вече не бе сама.
– Ибиса?
Крехката жена, появила се от нищото, се обърна бързо към нея.
– В името на Боговете, Лидия, огъня не е безопасен! – погледът й обходи залата в недоумение – Къде сме?
Лидия не откъсваше поглед от жрицата.
– Челото ти! Какво е.. това?
– Жигосаха ме. – лицето й стана мрачно – Дълга история...
– Но то сияе...
Селенитката докосна челото си.
– Сияе?
Лидия кимна.
– Странно... Къде ме повика?
– Ела – Лидия кимна, хвана за ръката черната жрица и я поведе към единия от петте ъгъла на храмовата зала. Светлината осветяваше нежните черти на статуята и камъкът сякаш оживя пред тях в красива жена.
– Удивително! – черната жрица с благоговение докосна статуята на Ерис. Лидия я наблюдаваше.
– Самра каза, че според Среброокия, това е Храмът на Първите Пазители...
Черната поклати глава.
– Не точно. Да, това е Храмът на Пазителите – второто по значимост свещено място на Халид, но според пророчествата на Цион, всеки път по време на Менара, Очите поглеждат насам и споделят едно на друго своите Пазители. Те преоформят статуите и запечатват облика им до следващия празник...
– Но последната Менара бе преди десет години! Значи това са последните Пазители? – Лидия заоглежда статуите с любопитство.
– Не. Това са Пазителите към деня на последната Менара... – замислено изрече Ибиса.
– Значи...
– Да, съвсем скоро ще ни се разкрият лицата на настоящите Пазители...
За няколко минути се възцари тишина. Двете жрици осмисляха важността на своето откритие. Лидия приближи статуята на мъжа.
– Нещо не е наред. Мислех, че Пазител на Въздуха е Алаир-Танх...
Черната приближи.
– Така е, но заради престъплението, което е извършил, той е не просто наказан – прикован за векове... Халид го е лишил от облик, оставяйки лика на предшественика му – И’сул Прокълнатия.
– Но според легендите И’сул също не е бил светец.
– Просто алчен – повдигна рамене черната – Това, което е сторил Алаир-Танх е несравнимо.
Лидия се бе загледала в забуленото лице.
– А жената? Трудно ми е да повярвам, че има Пазител – силос.
– Очите сами избират... – промълви Ибиса. Потрепери. Мощта на стихиите у силос бе нещо, което ужасяваше всяка жрица.
Ибиса се сепна. Лунната светлина в храма избледняваше.
– Трябва да вървя. – черната забърза към олтара в центъра на петоъгълната зала – Скоро Луна ще се скрие.
Лидия я догони.
– Вземи това – подаде й пергамент – Предай го на Киара, в случай, че не оцелея до завръщане в Джендин.
Черната взе писмото и погледна загрижено жената пред себе си.
– Древните?
– Не само. Храмът се пази от Безликите.
Очите на Ибиса се разшириха.
– Мислех, че са само легенда...
Лидия се засмя и с ръка обходи залата.
– Колко легенди вече оживяха?
Ибиса кимна замислено.
– Пази се – след което се сля с отиващата си светлина.
– Не е нужно да ме изпепелявате, Съветник. Какво желаете?
– Простете. – в гласа й нямаше извинение – Напоследък стихиите са неудържими...
– На мен ли го казвате – с горчивина промълви селенитът.
Киара любопитно се вгледа в него. Лицето му бе изпито и загрижено. Тръсна глава – нямаше време да се занимава с неговите грижи, имаше си достатъчно свои.
– Утре вечер връщам Деа в Селения. – селенитът не бе изненадан. Киара продължи. – Предупредете съмишлениците си – няма да я оставим беззащитна, но сами не бихме могли да я закрепим на трона. Има нужда от подкрепата на лордовете на съвета.
Ванел изглеждаше още по-уморен, но кимна в знак на съгласие.
– Ще уведомя, когото е нужно.
Киара продължи сериозно.
– Имате ден, за да сторите това, Ванел.
– Това ли е всичко?
– Струва ви се малко?
– Лека нощ, Съветник – селенитът се стопи и само бледо седефено сияние остана след него.
Бе слязла в градината на храма. Не си спомняше от колко време не се бе усамотявала на открито. Странно – листата бяха започнали да пожълтяват, а не бе забелязала раззеленяването им. Грижите се трупаха, а не можеше да намери време за себе си, за да почине или да се наслади на сезоните. Седна на единствената пейка в подножието на вековния дъб. Тихи стъпки прошумоляха по изсъхналите листа застлали пътеката.
Жената, която приближи нямаше възраст. Бе първата жрица-селенит, която познаваше, като изключим черните, и то – познаваше от години. Външността й не бе впечатляваща, дори незабележима. Сламенорусата й права коса, достигаща лактите й, и силно светлосините й очи, които държаха на дистанция. Киара я лъхна хлад.
– Добър ден, Селин.
– Почти вечер е, Киара. – селенитката задържа поглед на огромният лунен диск, чиито контури ставаха все по-ясни с отстъпването на деня. Безстрастните й очи се отместиха към съветничката. – Викала си ме?
– Да. – Киара я погледна в очите – След час ще върнеш принцеса Деа в Селения и ще се грижиш за нея, докато пристигне конния отряд, който ще ви изпратя за подкрепление – замълча за момент – Те вече се подготвят.
– Сама ли ще... пътувам?
– Не. Ще те придружи Тенан, както и една черна сестра.
При споменаването на черната жрица, Селин леко се намръщи, но нищо не каза. Гласове откъм храма привлякоха вниманието им. Изчакаха приближаването на малка група – Сида, Деа, щитът на Селин и младо момиче. Принцесата се опитваше да се владее, но страхът издайнически надничаше от очите й. Сида й се усмихваше и стискаше окуражително ръката й.
– Деа, това е Селин. – Киара стана, за да представи жрицата на принцесата.
– Ваше величество. – Селин сведе глава в лек реверанс. Киара бе изненадана от реакцията на селенитката, но същата определено я уреждаше.
– Селин ще ви придружи до дома Ви – очите на момичето се разшириха, затова Киара побърза да добави – Не се безпокойте – Мориан не може вече да ви навреди, а Селин ще има грижата за останалото. Сбогувайте се със Сида.
Приятелката й приклекна пред детето и занарежда нещо тихо с утешителен глас, но думите не стигаха до Киара. Приближавайки младата жрица забеляза как Сида подаде нещо набързо на принцесата и се усмихна. В същото време, тя извади красиво инкрустирана кама и я подаде на черната жрица.
– Лорд Сетий трябва да умре преди съвета. Постарай се.
Момичето ловко прибра оръжието в дрехата си. Киара се обърна.
– Вървете да се подготвите. Вашата покровителка скоро ще заблести в силата си.
Групата селените се отдалечи. Сида докосна рамото й.
– Чу те и видя камата...
– Зная, – сякаш на себе си отговори Киара – Ндегетата отпочинаха ли си?
Сида се оживи. Когато предната нощ петте огромни птици плавно се спуснаха в личната градина на Киара, приятелката й помисли, че ги нападат силоси и за малко не осакати едното животно. Бе озадачена от плана на Киара, дори я обвини в параноя, но не можеше да не се съгласи, че при зловещите новини, които получиха от юг, предпазливостта не бе излишна. „Дано опасенията ми са напразни, Сида...”, помисли си съветничката, когато малката група се загуби от погледа й.
Деа се унасяше в мекото кресло до камината. Бяха пристигнали в Периал и бързо намериха къщата, където да дочакат утрото. Селин стана и внимателно зави момичето с одеало. Видя как черната жрица приближи вратата и се обърна към нея.
– Ти къде?
– Искам да поогледам, докато не е просветляло.
– Ще дойда с теб, за да заключа външната врата.
Малкият двор бе окъпан от лунна светлина. Къщата бе закупена след завръщането в Умбра на жигосаната черна жрица и се използваше за начална и крайна точка при пътуванията до Селения. Държаха я базлюдна засега. Пръснаха слухове, че е собственост на богат лорд от далечна провинция, закупил я за престоя си в Периал за времето на съвета, който предстоеше. Слуховете бяха достатъчно достоверни, подкрепени и от постоянния поток от непознати, носещи мебели и килими, и скоро съседите загубиха интерес.
Черната жрица бе достигнала портата, когато Селин замахна с камата си към областта на сърцето й. Рязкото отдръпване не бе достатъчно да избегне удара и острието потъна в дясната ръка на черната. Селин бързо го извади, за да довърши започнатото, използвайки болката и изненадата на младото момиче, но силуетът на нападнатата се стопи в седефено сияние.
– Проклятие! Проклети черни! – изфуча Селин. Гърдите й се издигаха и спускаха, следвайки учестеното й дишане. Пое си въздух, за да се успокои – Е, поне спечелих време... Ще им трябва поне месец, за да пристигне подкреплението...
Усмивката отново се върна на лицето й докато почистваше камата си с ленена кърпа.
* * *
Лидия се надигна от импровизираното легло, което бяха стъкмили за нея и Самра в палатката. Бе напрегната. Срещата насред пустинята, макар и в нощ като тази, бе доста рисковано начинание. И все пак...
Обърна поглед към раджата, потънал в блажен сън. Чертите й омекнаха, но бързо сянка затъмни погледа й. Чувстваше се гузна, задето се наложи да разтвори малко от сънотворния прах във водата му. „Не забравяй отговорностите си. Не си му сторила кой знае какво.” Бързо се заоблича. Уви се плътно в наметалото, спусна качулката и се промъкна навън. Остана доволна, че Самра прие веднага предложението й тяхната палатка да бъде издигната на самия вход на храма. Подозираше, че любимият й се надяваше на скорошното завръщане на приятеля си. Тя обаче имаше други планове.
Безшумно запристъпва по плочките на храмовото предверие, внимателно опипвайки с крак пода. През деня бе преминала неколкократно този път, стараейки се да запомни броя на крачките си, водещи до целта. Не посмя да запали факла, разчитайки на останалите си сетива.
Приклекна до стената и зачака. Още малко време оставаше преди луната да достигне точното място. Надяваше се Цион да е прав. Засмя се в себе си – разчиташе на един отдавна мъртъв пророк, но си струваше да разбере. Миг по-късно то се случи. Лидия затаи дъх. Лунният диск пристъпи в обхвата на кръглия отвор, заемащ централната част на покрива на храма. В следващия миг всичко около нея засия. Лидия вдигна ръка, за да закрие очите си. Трябваше й минута, за да привикне към сиянието, което се излъчваше от всяка една плоча от пода, от стените... Усещания за нереалност, за живот, за възбуда се плискаха у нея на вълни. Напрегна волята си, за да се концентрира над червения камък от медалиона си. Призова огъня и сякаш целия свят лумна в пламъци. Миг по-късно вече не бе сама.
– Ибиса?
Крехката жена, появила се от нищото, се обърна бързо към нея.
– В името на Боговете, Лидия, огъня не е безопасен! – погледът й обходи залата в недоумение – Къде сме?
Лидия не откъсваше поглед от жрицата.
– Челото ти! Какво е.. това?
– Жигосаха ме. – лицето й стана мрачно – Дълга история...
– Но то сияе...
Селенитката докосна челото си.
– Сияе?
Лидия кимна.
– Странно... Къде ме повика?
– Ела – Лидия кимна, хвана за ръката черната жрица и я поведе към единия от петте ъгъла на храмовата зала. Светлината осветяваше нежните черти на статуята и камъкът сякаш оживя пред тях в красива жена.
– Удивително! – черната жрица с благоговение докосна статуята на Ерис. Лидия я наблюдаваше.
– Самра каза, че според Среброокия, това е Храмът на Първите Пазители...
Черната поклати глава.
– Не точно. Да, това е Храмът на Пазителите – второто по значимост свещено място на Халид, но според пророчествата на Цион, всеки път по време на Менара, Очите поглеждат насам и споделят едно на друго своите Пазители. Те преоформят статуите и запечатват облика им до следващия празник...
– Но последната Менара бе преди десет години! Значи това са последните Пазители? – Лидия заоглежда статуите с любопитство.
– Не. Това са Пазителите към деня на последната Менара... – замислено изрече Ибиса.
– Значи...
– Да, съвсем скоро ще ни се разкрият лицата на настоящите Пазители...
За няколко минути се възцари тишина. Двете жрици осмисляха важността на своето откритие. Лидия приближи статуята на мъжа.
– Нещо не е наред. Мислех, че Пазител на Въздуха е Алаир-Танх...
Черната приближи.
– Така е, но заради престъплението, което е извършил, той е не просто наказан – прикован за векове... Халид го е лишил от облик, оставяйки лика на предшественика му – И’сул Прокълнатия.
– Но според легендите И’сул също не е бил светец.
– Просто алчен – повдигна рамене черната – Това, което е сторил Алаир-Танх е несравнимо.
Лидия се бе загледала в забуленото лице.
– А жената? Трудно ми е да повярвам, че има Пазител – силос.
– Очите сами избират... – промълви Ибиса. Потрепери. Мощта на стихиите у силос бе нещо, което ужасяваше всяка жрица.
Ибиса се сепна. Лунната светлина в храма избледняваше.
– Трябва да вървя. – черната забърза към олтара в центъра на петоъгълната зала – Скоро Луна ще се скрие.
Лидия я догони.
– Вземи това – подаде й пергамент – Предай го на Киара, в случай, че не оцелея до завръщане в Джендин.
Черната взе писмото и погледна загрижено жената пред себе си.
– Древните?
– Не само. Храмът се пази от Безликите.
Очите на Ибиса се разшириха.
– Мислех, че са само легенда...
Лидия се засмя и с ръка обходи залата.
– Колко легенди вече оживяха?
Ибиса кимна замислено.
– Пази се – след което се сля с отиващата си светлина.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Нощта се спусна над Бодар и в езерото заплуваха милионите отражения на ярките звезди. Вятърът набразди гладките води, където образът на луната се разля като мляко по тъмната повърхност. Хладният повей загреба щедро от аромата на притварящите се цветове на лилиите, замеси го с този на розите в градините и го понесе към прозорците на Бодарския замък. Намери нежните завеси на покоите на Данайската кралица и ги напои със сладкия мирис на късното лято.
Анара Бодар седеше пред голямото огледало в стаята си и с плавни движения разресваше вълнистите си коси. Белотата на кокаления гребен се открояваше в огъня на жизнените й къдрици. Изведнъж тя спря и се извърна рязко при звука на отварящата се врата на покоите. Беше отпратила прислужницата преди десетина минути и вече предвкусваше насладата на моментите усамотение преди да се отпусне и да заспи. Внезапното нахлуване в покоите й я подразни, но когато видя Джони да се приближава към нея, се поуспокои. Изглеждаше самоуверен и светлите му очи искряха от задоволство.
- Случило ли се е нещо, Джонатан? – попита любопитно Анара и остави гребена на тоалетката пред себе си. Косите й се люшнаха, когато тя се изправи и заискриха на светлината на свещите.
- Малка промяна в плановете – отбеляза кратко той. Приближи до масата край прозореца и наля вино в две чаши. След това отиде до кралицата и й подаде едната. Ароматът нахлу в ноздрите й когато приближи бокала до устните си и тя притвори очи докато отпиваше. Виното в избите на Бодар бе все така хубаво, както когато за пръв път го опита. Глътката червено вино отключи спомените й и те се пръснаха в главата й като разкъсан наниз. Слънчевите дни в градините на Бодар, ароматът на лятото, който я омайваше и в момента, пъстротата на градините, смехът ...
Джони мълчаливо гледаше как по лицето на Анара се плъзна замечтана усмивка.
- Очакваме Юрански до няколко дни. – каза бавно и ясно той.
Усмивката изчезна от лицето й, сякаш изтрита внезапно от думите му и заличена назад във времето. Отвори очи и зеленият й поглед го прогори.
- Не можеше ли да оставим разговора за тази змия за утре? Когато влезе така доволен в покоите ми, реших, че имаш да ми кажеш нещо приятно.
- Змия? Що за отношение, Ваше Величество! – Джони поклати глава в престорен укор. - Та той оглавява един от по-старите Данайски родове. А и както казах, имаме изменение в плановете. – добави усмихнато той.
Анара се отпусна в едно кресло и остави чашата на масата пред себе си.
- Кои и чии планове? – в гласа на кралицата се усещаше ясно раздразнение.
- Ще ти обясня – отвърна спокойно Кейдж и се разположи непринудено на земята до краката й. “Почнал съм да придобивам навиците на малката селенитка” – помисли си усмихнато той и вдигна лице към кралицата. Започна да говори тихо. Гласът му се губеше в сумрака на кралските покои и Анара постепенно се приведе напред към него, за да може да го чуе. Не го прекъсна до края, макар очите й да проблеснаха изненадано и на моменти гневно.
- Ти си полудял – заяви студено тя накрая и рязко се дръпна назад. – И какво те кара да мислиш, че ще се съглася на това безумие!
Джони се засмя тихо и опря внимателно глава на коляното й.
- Е, винаги има рискове, Ана – каза накрая той.
Анара се пресегна и взе отново виното в ръце. Погледът й се зарея през прозореца към лунната нощ.
- Сам ли иде Илай? – попита изведнъж тя.
- Не – отвърна Джони. – Отнесената му братовчедка също ще се появи с него. В последните години, слез като жена му умря, тя го придружава навсякъде. Понякога се чудя, дали няма нещо общо със смъртта на Елеа Юранска. Но пък тъкмо ще съберем семейството на едно място. – добави той усмихнато. – Все пак, поводът ще е особено важен.
Анара го перна леко по врата и той се разсмя.
- Още не съм казала, че съм съгласна. Има доста несигурни неща в този план. Като започнем от смисъла му. – каза тя, но в очите й се промъкваше леко авантюристична искра.
Кейдж я придърпа към себе си и я целуна.
- Зная, обаче не си казала и че не си съгласна. – прошепна той. – И докато не го кажеш, ще продължа да действам, съобразно това, което ти казах.
Анара Бодар седеше пред голямото огледало в стаята си и с плавни движения разресваше вълнистите си коси. Белотата на кокаления гребен се открояваше в огъня на жизнените й къдрици. Изведнъж тя спря и се извърна рязко при звука на отварящата се врата на покоите. Беше отпратила прислужницата преди десетина минути и вече предвкусваше насладата на моментите усамотение преди да се отпусне и да заспи. Внезапното нахлуване в покоите й я подразни, но когато видя Джони да се приближава към нея, се поуспокои. Изглеждаше самоуверен и светлите му очи искряха от задоволство.
- Случило ли се е нещо, Джонатан? – попита любопитно Анара и остави гребена на тоалетката пред себе си. Косите й се люшнаха, когато тя се изправи и заискриха на светлината на свещите.
- Малка промяна в плановете – отбеляза кратко той. Приближи до масата край прозореца и наля вино в две чаши. След това отиде до кралицата и й подаде едната. Ароматът нахлу в ноздрите й когато приближи бокала до устните си и тя притвори очи докато отпиваше. Виното в избите на Бодар бе все така хубаво, както когато за пръв път го опита. Глътката червено вино отключи спомените й и те се пръснаха в главата й като разкъсан наниз. Слънчевите дни в градините на Бодар, ароматът на лятото, който я омайваше и в момента, пъстротата на градините, смехът ...
Джони мълчаливо гледаше как по лицето на Анара се плъзна замечтана усмивка.
- Очакваме Юрански до няколко дни. – каза бавно и ясно той.
Усмивката изчезна от лицето й, сякаш изтрита внезапно от думите му и заличена назад във времето. Отвори очи и зеленият й поглед го прогори.
- Не можеше ли да оставим разговора за тази змия за утре? Когато влезе така доволен в покоите ми, реших, че имаш да ми кажеш нещо приятно.
- Змия? Що за отношение, Ваше Величество! – Джони поклати глава в престорен укор. - Та той оглавява един от по-старите Данайски родове. А и както казах, имаме изменение в плановете. – добави усмихнато той.
Анара се отпусна в едно кресло и остави чашата на масата пред себе си.
- Кои и чии планове? – в гласа на кралицата се усещаше ясно раздразнение.
- Ще ти обясня – отвърна спокойно Кейдж и се разположи непринудено на земята до краката й. “Почнал съм да придобивам навиците на малката селенитка” – помисли си усмихнато той и вдигна лице към кралицата. Започна да говори тихо. Гласът му се губеше в сумрака на кралските покои и Анара постепенно се приведе напред към него, за да може да го чуе. Не го прекъсна до края, макар очите й да проблеснаха изненадано и на моменти гневно.
- Ти си полудял – заяви студено тя накрая и рязко се дръпна назад. – И какво те кара да мислиш, че ще се съглася на това безумие!
Джони се засмя тихо и опря внимателно глава на коляното й.
- Е, винаги има рискове, Ана – каза накрая той.
Анара се пресегна и взе отново виното в ръце. Погледът й се зарея през прозореца към лунната нощ.
- Сам ли иде Илай? – попита изведнъж тя.
- Не – отвърна Джони. – Отнесената му братовчедка също ще се появи с него. В последните години, слез като жена му умря, тя го придружава навсякъде. Понякога се чудя, дали няма нещо общо със смъртта на Елеа Юранска. Но пък тъкмо ще съберем семейството на едно място. – добави той усмихнато. – Все пак, поводът ще е особено важен.
Анара го перна леко по врата и той се разсмя.
- Още не съм казала, че съм съгласна. Има доста несигурни неща в този план. Като започнем от смисъла му. – каза тя, но в очите й се промъкваше леко авантюристична искра.
Кейдж я придърпа към себе си и я целуна.
- Зная, обаче не си казала и че не си съгласна. – прошепна той. – И докато не го кажеш, ще продължа да действам, съобразно това, което ти казах.
Загуби равновесие и се подпря на стената зад себе си. След като Арабела затръшна вратата, коридорът изведнъж бе опустял. Брет никога досега не бе чувствал такава празнота. Дори при първите посещения на крепостта, когато с Ти’сейн проучваха какво е оцеляло в древната столица.
Пустота... И онази толкова чужда тъмнина, която усети само за миг, но въпреки това го разтърси толкова силно. Като мъничка сянка прокрадваща се зад пъстрите очи, като плашеща неизвестност.
“Тя самата е плашеща! Миналото й...”, прекъсна той собствените си замечтани мисли. Тази жена го объркваше все повече, а той не можеше да се пребори със себе си. Дълго след като си пое дъх от докосването, Воинът стоеше неподвижно пред вратата й...
*****
Въпреки че цялото му тяло бе схванато, Ти’сейн се зарадва на твърдите каменни плочи, студени и влажни от хладния утринен дъждец, които усети под гърба си. Няколко ситни капчици се стекоха по клепачите му и той отвори очи – сребристите му ириси засияха като вече невидимата звезда над него.
Слънцето отдавна бе изгряло, но Принцът едва сега се събуди. След изтощителната седмица в пустинята, която сега му се виждаше като цяла вечност, и след последните две битки, изцедили силите му докрай, той прекара остатъка от нощта и половината сутрин в несвяст под знамето на крепостта-столица.
Сега вече се чувстваше значително по-добре, но доскоро заздравяващата рана на рамото го болеше, беше се схванал, а пясъкът, заврял се под дрехите и косата му, го сърбеше постоянно. Изправи се, подпирайки се с ръка и се приближи до бойниците. Облегна се на каменни парапет и погледна Ерисея – макар и за толкова кратко време градът видимо се бе разрастнал, а на един от площадите му Ти’сейн видя опънатите пъстроцветни шатри и кротките камили до тях. Бързо отмести поглед от животните – не искаше да се доближава до тях колкото е възможно по-дълго.
Пробивите в стените на крепостта бяха позакърпени, но все още личаха следите от скорошната битка. Принцът отново насочи вниманието си към строителните дейности в града, които продължаваха дори и в лошото време. Работници се лутаха наглед безцелно, каруци, натоварени с камъни и дървен материал се опитваха да се преборят с гъстата кал, в която се бе превърнала земята на платото. Не искаше да си помисля какви разходи озачава всичко това, но скоро щеше да разбере. Надяваше се да не го очакват твърде неприятни изненади, но бе почти убеден в противното заради посланичеството от Умбра. “Какви ли са ги вършили жриците?”, запита се той, но реши, че е излишно да отлага повече “завръщането” си и бавно пое към стълбището.
Спря се под звездата и отново вдигна сребристите си очи към нея. Вкуси от чистата й светлина, която бе заличила напълно мракът и сенчестите усещания, останалисред мислите му. Можеше да остане тук още дълго, имаше нужда от това – този път възвръщаше магическите си сили по-бавно от преди. Но въпреки това хвърли един последен поглед към знамето, което само той виждаше през деня, и заслиза все по-надолу в крепостта – към Брет и новините, които го очакваха. “И най-вече неприятностите:, примигна Ти’сейн и поизглади с ръка омачканата, прокъсана и замърсена туника, с която бе облечен в пустинята.
Скоро стигна кабинета на приятеля си, доволен, че успя да избегне слугите по коридорите, които в този час бяха малко. Раздвижването и свежия въздух на покрива на Централната кула му се отразиха добре и сега отново бе възвърнал самоообладанието и осанката си на непоколебимост. “А само ако можеха да узнаят какво е отвъд...”, замисли се той.
Отвори вратата без да почука и поздрави приятеля си преди той да е вдигнал глава от отрупаното с книжа бюро:
- Изгревът със сигурност е бил прекрасен тази сутрин, макар че го проспах.
За миг Воинът го изгледа стреснато, след което се усмихна широко, стана веднага и се приближи до Принца.
- Ти’сейн! Най-сетне! Изглеждаш отвратително... Какво се е случило? – за малко да каже, че Сивена най-накрая ще миряса и ще го остави на спокойствие. “Но какво спокойствие, когато Арабела не ми излиза от ума?”, запита се той, но премълча всичко.
- Предполагам... – кратко отговори Ти’сейн, замисления поглед на приятели си като притеснение. Бе забелязал отражението си в едно от огледалата из коридорите и едва се бе познал.
- Твърде дълго е за разказване. – продължи той. Някой от следващите дни ще говорим за това. Не мога да се понасям повече – нареди да стоплят вода и ела в покоите ми.
- Но... – опита се да му противоречи той, но Принцът не му позволи с думите:
- И, Брет, все още не казвай на никого, че съм се върнал. И искам наистина много вода!
Ти’сейн се запромъква по коридорите на собствената си крепост, отмъквайки поднос с нечия недокосната закуска и кана червено вино. През ума му вече минаваха някои много приятни мисли и той с усмивка затвори вратата на стаята си.
Не след дълго Воинът приситгна, този път с разтревожено изражение.
- Не знам какво си намисли, но няма да позволя отново да изчезнеш! – категорично му каза той.
- Не. Засега оставам. – усмихна се Ти’сейн. – Искам да разбера, какво се е случвало тук, както и какво вести са пристигнали.
- Преди Сивена да е дотърчала като влюбена мома – с досада отговори Брет, мръщейки се.
Принцът не успя да удържи смеха си и отново се замисли за жрицата – вместо той да й се подчини, тя бе... обезумяла, реши накрая, слушайки приятеля си. Поведението й наистина бе необичайно, но разказът на воина го развесели още повече.
Когато преминаха на по-сериозната тема за строежа на Ерисея, Ти’сейн се зарадва на новината, че Велиан е получил нови постъпления от оцелелите озикски благородници. Когато Принцът ги изпрати по именията им, той реши да им запази титлите, но те принадлежаха на Херцогството. В Тиен’хара за тях не получаваха привилегии, но ако докажеха верността верността си – управниците на градовете имаха нужда от съветници, а вече не можеше да си позволи да използва Маговете за целта. Явно младият благородник също бе успял да привлече вниманието им и сега те виждаха в Ерисея една нова възможност. Определено щеше да го награди за всичките му усилия, но все още не бе дошло времето.
Керванът на Свободните търговци също беше добра вест – връзките с Неа ставаха все по-стабилни, което имаше голямо значение за възраждащата се държава. Но въпреки това нещо притесняваше Воина и той най-накрая стигна и до неприятностите.
- Астар отново е в неизвестност, жриците се били отправили към Умбра. Каверън се върна с послание от Комита. И с молба за втора възможност. На изток от тук Херцогството е било удряно няколко пъти от силоски отряди, а преди три дни в крепостта пристигна вестителка от Силосия – носи писмо за теб. – Изговори всичко наведнъж и когато приключи, си пое шумно дъх.
Ти’сейн поседя мълчаливо на голите каменни плочи – не искаше да мърси красивия селенски килим, който отскоро беше в стаята му. Премисли казаното от приятеля му и отвърна:
- Астар не ме притеснява. Винаги е бил такъв. Ще се появи отново, когато сметне за добре – най-вероятно когато се наложи. Каврън... По-късно ще трябва да поговоря и с него. Не мога дълго да го задържам в крепостта, не и ако е искрен. Жриците ще го съсипят.
- Страни от тях, откакто се е върнал. – обясни Брет. – И проведохме няколко дълги разговора... Признавам, че успя да ме убеди...
- Не бих бил токова сигурен, но сега не мога да се занимавам и с него. Така или иначе ще е по-добре, ако го изпратя някъде... Това, което ме безпокои, е, че Силосия се раздвижва. И то без видима логика. Днес ще се срещна с вестителката...
Прекъсна го звукът на скърцащи въжета. В голямата баня бяха вдигнати пълни кофи с топла вода, които Ти’сейн изсипа в широката каменна вана. Съблече скъсаните и мръсни дрехи, седна на ръба и изхлузи с мъка черните ботуши.
- Повикай Сивена. – каза той на Брет и се усмихна на реакцията му. – Върви, после ще говорим отново.
Върна се с приятеля си в стаята, а когато Воинът затвори вратата, Ти’сейн взе сребърния поднос и една голяма дървена кутия, в която бе запазил белите рози от вечерята с жриците од звездата.
Отпусна се в приятно топлата вода и повдигна резбования капак. Погледна в каната, а после и в кутията и тихо каза:
- Червено вино, червени розови листенца...
За миг очите му засилиха сребристото си усмихнато сияние, след което той се потопи в прегръдките на водата.
*****
Забърза по стълбите към стаите на жриците. Искаше да види изражението на Сивена, когато й каже, че Принцът се е върнал. Искаше и час по-скоро тя да го остави на спокойствие и да престане с мрънкането си.
Отвори с размах вратата и в началото се изненда, виждайки Каверън. Но си спомни, че жриците го бяха поканили на чай да обсъдят случая с лъжещита на Ерис.
- Той е тук! Ти’сейн се върна. – оповести той.
Сивена подскочи от мястото си, последвана от другите две. Съвсем забрави, че Ти’сейн искаше да се види само нея. Трите щяха да се зарадват, ако го притиснеха в банята, но той - едва ли. “Една изнервена умбрийка му е достатъчна”, помисли си той и с облекчение чу жрицата да казва:
- Останете тук.
И си излезе невъзмутимо без дори да погледне Черис и Юла, които послушно си седнаха обратно в креслата. Спогледаха се за миг и по-възрастната се обърна към Брет.
- Ще бъдете ли така добър да поръчате да ни донесат чай. Тиенхарските билки са така ароматни. Знаете ли, видях някои много редки растения при една от разходките ни до Ерисея...
Гласът и вече заглъхваше зад гърба на Воина, който бързаше да изпълни молбата на жрицата, най-вече за да не се налага да я слуша. “Съветът на Умбра се е побъркал! Как са могли да изпратят точно тях?!”, запита се той, но смисълът в думите на Черис стигна до съзнанието му. “Ерисея... Вече толкова спокойно произнася това име. И билките...” Може би си въобразяваше, но Корвейл наистина бе взел някои от съставките за Отварата от околностите на крепостта.
Огледа се, но Сивена не се виждаше в нито един край на дългия коридор. “Явно доста е бързала...”, ухили се Брет и спря един слуга, поръчвайки му да занесе чай на жриците и Каверън.
*****
Изкъпа се и смени водата във ваната. Закуси набързо и отново се отпусна в топлата вода. Бе налял вино в две чаши, оставени на голите каменни плочи на банята.
Чу вратата на стаята му да се отваря и нечии тихи стъпки се приближаваха към него. Сивена влезе в просторната баня, следвайки пръснатите розови цветове по пода. Ти’сейн обърна поглед към нея и й подаде едната кристална чаша. Червената тченост се плискаше в нея, докато жрицата отпи малка глътка. Протегна ръка и я пръдърпа към ваната.
- Дълго те нямаше. – тихо му каза тя.
Принцът само я погали, следвайки извивките на тялото й. Подръпна връзките на бледозелената й рокля и тя я остави да се плъзне по кожата й. Прекрачи ръба на ваната и целуна Принца. Той посипа гърба й с капки вода и розови цветове. Увлякоха се – от нежността, от мекото вино, от докосването на голите им тела, а после и от връхлетялата ги страст.
Лежаха отпуснати във ваната и допиваха виното. Сивена прокара ръка по розовеещата кожа върху заздравяващата рана на лявото му рамо.
- Какви си ги вършил, Ти’сейн. – с тих глас, в който се долавяха нотки на тревога, го попита тя.
- Каквото трябваше да се свърши. – отговори и с равен глас той. – Нищо, което да интересува пратеничеството на Умбра.
- Но интересува мен. – вигна глава към него тя.
- Не забравяй защо си тук, Посланик. – усмивката му бе по-скоро озъбване.
Измъкна се изпод тялото на жрицата, излезе от ваната и стъпи на мокрия под на банята. По каменните плочи имаше разплискана вода...
- Не си бил в Херцогство Озикс. – констатира Сивена.
Принцът спря, обърна се бавно и попита:
- Защо мислиш така? – студеният му сребрист поглед прикова очите на жрицата.
- Загарът на лицето ти. – усмихна се тя без да казва нищо друго.
Не бе обърнал внимание, но наистина трябваше кожата на лицето и ръцете му да е потъмняла от жаркото слънце в пустинята. Нямаше намерение да се отказва от предишното си поведение пред жрицата и все пак реши да й каже:
- Неа. – и нищо повече.
Сивена не остана така изненадана, както той очакваше, или поне не го показа. Преди да е продължила и без това лаконичният им разговор, той отиде в стаята си да се облече.
“Вестител от Силосия...”, мислеше си той. “Всички ще бъдат посрещани по един и същи начин.”, реши той и извади от гардероба официалното черно облекло, извезано със сребърни нишки. Остриетата на кинжалите проблеснаха като гербът на Тиен’хара на гърдите му и стилизираните спирали виещи се по ръцете му, когато с рязко движение ги прибра в ръкавите си. Ако жриците бяха били опасни, то една силоска щеше да е смъртоносна...
Прехвърли Окото в черна кожена кесия, която се сливаше с цвета на дрехите му, и я закачи на също така черния колан. Сега дори му доставяше да носи Камъка на въздуха, да усеща силата му. Светлината, струяща постоянно от звездата над Тиен’хара, поглъщаше тежестта му, която иначе той усещаше като засилваща се слабост. Но не и тук. И все пак не би рискувал да го остави така небрежно в покоите си, особено когато една жрица на Умбра също е в тях.
Сивена се появи малко преди той да излезе. Явно тъкмо излизаше от ваната, защото ситни капчици проблясваха по голото й тяло. Застана в рамката на вратата с кръстосани крака и двамата само си размениха по един поглед.
Слугите го гледаха с ококорени очи – повечето никога не бяха го виждали облечен така, а и още не знаеха за завръщането му. Приклякаха в закъснели реверанси или се опитваха да се поклонят без да изпуснат подносите или прането, които носеха. Принцът само им махваше с ръка и продължаваше по коридора.
В кабинета на приятеля си той завари и Каверън. Сянка на притеснение премина по лицето на Щита, който си спомни последната им среща. Въпреки това той бързо се овладя и кимна на Принца. “Доста по-добре от предишния път”, помисли си доволно Ти’сейн и каза:
- Каверън! Радвам се отново да те видя в Тиен’хара. Добре дошъл в редиците на Светлината. – усмихна му се студено той и продължи: - Въпреки че ти все още не си я приел напълно в кръвта си...
Мъжът стоеше неподвижно срещу него и не промълви нито дума. Бе се завърнал от север, но се провали в изпълнението на задачата си. Не можеше да иска нищо от Принца, но той най-неочаквано попита:
- Готов ли си да отхвърлиш клетвите си на Щит? И да се преродиш във Воин на светлината?
Дори Брет, останал безмълвен през цялото време, го изгледа изненадано. Принцът продължи:
- Тиен’хара има нужда от своите Воини.
- Аз... – започна Каверън, но Ти’сейн го прекъсна, усетил несигурността му:
- Не ми отговаряй веднага. Оставям те да помислиш до вечерта. Сега искам само да ми донесеш писмото от Комита.
Щитът се приближи до бюрото на Брет и докато ровеше в едно от чекмеджетата, разказа набързо събитията в Терновион преди заминаването му. Намери това, което търсеше и подаде малък издължен пакет на Принца. Той го пое внимателно и го огледа с интерес. Извъртя китка за миг и в ръката му се появи единия кинжал с дълго острие, с което той разкъса няколкото пласта хартия.
Когато ги разгъна, откри писмото, бележката по-скоро, на Терсавен:
“Принц Ти’сейн, заминавам на северозапад. Надявам се скоро отново да ме удостоите с посещение, за да обсъдим бъдещите ни планове.”
Сред омачканите хартии лежеше една шокира – малка бойна брадвичка на северняците, която имаше повече символно значение по време на специални церемонии и кланови събори. Когато няколко племена сключеха съюз помежду си, воеводите им си разменяха оръжието, но Принцът не бе чувал някога да е била подарявана шокира на друг владетел извън Триумвирата.
Прибра бележката и кинжала и с брадвичката в ръка се обърна към Брет и Каверън:
- Някой от близките дни ще посетя нашия съюзник – Комит Терсавен. Но сега има по-неотложни неща, които изискват вниманието ми. Брет, доведи силоската в залата за аудиенции.
- Ти’сейн... – започна малко неуверено Брет. Нещо го възпираше да говори за нея, но въпреки това продължи: - Не мисля, че Арабела Далин е силоска, не и по рождение.
Принцът само леко вдигна вежда – всичко започваше да изглежда все по-странно.
- Благодаря, че ми каза името й. – приятелят му рядко пропускаше подробности, за които той самия не винаги се сещаше.
Огледалните колони и стени предаваха отражението му, което се губеше в безкрайността, едни на други. Остави всички образи така, не бе нужно да бъде чак толкова впечатляващ.
Големите врати се отвориха и Брет въведе високата жена, която стоеше плътно до него. Пъстрите й очи хвърлиха един бърз поглед на залата и после се приковаха на собствените му сребристи ириси. Не отклони поглед дори за миг, докато се приближаваше.
- Арабела Далин... – каза вместо поздрав Принцът. Нарочно остави името й да увисне между двамата - интересът му бе очевиден.
Когато жената прекоси почти цялото разстояние между тях, Ти’сейн настръхна, разтърсен от възродения спомен. Този път бе още по-реално, не с такава сила, както при срещите си в пустинята, но много по-ясно. Сякаш всепоглъщаща тъма се вихреше притаена в кръвта на вестителката – приличаше твърде много на усещането, когато различаваше някой от древния народ на Тиен’хара. Плашещо много... Но имаше чувството, че при Арабела всичко бе обърнато – забрава, вместо спомени, мрак, вместо светлина... И все пак долавяше докосването на Баланса у нея.
*****
Прекара цялата следваща нощ, бдейки над синкавото кълбо, което поддържаше с дланта си. Пророчеството се оказа вярно – дойде само един кратък момент, в който лъч от намаляващата луна проби каменната плетеница на тавана и попадна в шепата на статуята-селенит. Нямаше да се случи до следващото пълнолуние, когато цяла нощ фигурата му отново щеше да се облива във вълшебната й светлина. “Не се отказваш така лесно, нали?”, обърна се към луната Джоррам. “Дори, когато силите ти замират, се опитваш да ни докоснеш с твоето безумие. Не ти стига цялата нощ, която побъркваш с капризите си.”
Поклати глава и се зачуди, дали Ланис не му влияе зле. Развесели се от собствените си мисли... “Поне Принцът не се появи и днес. Или не знае какво трябва да стори, или се е побоял да опита толкова скоро. Така или иначе – има още един месец...”
Но вниманието му бе привлечено и от едно друго събитие – появата на жриците в храма. Никога не бе очаквал, че мрежата им се простира чак до Неа, и то сред могъщи владетели като раджата. И освен това знаеха твърде много – предателството на Цион е било най-големият удар до сега, нанасян на религията на Халид. Но явно имаше и неща, които дори за него бяха неизвестни: “Кой е този Алаир-Танх? Какво общо има с Ти’сейн? И Древните? Безликите?... Какво още се крие в тези прокълнати пустини?” Твърде много въпроси и никакви отговори. И сравнително малко време, в което тайната му на Пазител ще остане такава.
Пустота... И онази толкова чужда тъмнина, която усети само за миг, но въпреки това го разтърси толкова силно. Като мъничка сянка прокрадваща се зад пъстрите очи, като плашеща неизвестност.
“Тя самата е плашеща! Миналото й...”, прекъсна той собствените си замечтани мисли. Тази жена го объркваше все повече, а той не можеше да се пребори със себе си. Дълго след като си пое дъх от докосването, Воинът стоеше неподвижно пред вратата й...
*****
Въпреки че цялото му тяло бе схванато, Ти’сейн се зарадва на твърдите каменни плочи, студени и влажни от хладния утринен дъждец, които усети под гърба си. Няколко ситни капчици се стекоха по клепачите му и той отвори очи – сребристите му ириси засияха като вече невидимата звезда над него.
Слънцето отдавна бе изгряло, но Принцът едва сега се събуди. След изтощителната седмица в пустинята, която сега му се виждаше като цяла вечност, и след последните две битки, изцедили силите му докрай, той прекара остатъка от нощта и половината сутрин в несвяст под знамето на крепостта-столица.
Сега вече се чувстваше значително по-добре, но доскоро заздравяващата рана на рамото го болеше, беше се схванал, а пясъкът, заврял се под дрехите и косата му, го сърбеше постоянно. Изправи се, подпирайки се с ръка и се приближи до бойниците. Облегна се на каменни парапет и погледна Ерисея – макар и за толкова кратко време градът видимо се бе разрастнал, а на един от площадите му Ти’сейн видя опънатите пъстроцветни шатри и кротките камили до тях. Бързо отмести поглед от животните – не искаше да се доближава до тях колкото е възможно по-дълго.
Пробивите в стените на крепостта бяха позакърпени, но все още личаха следите от скорошната битка. Принцът отново насочи вниманието си към строителните дейности в града, които продължаваха дори и в лошото време. Работници се лутаха наглед безцелно, каруци, натоварени с камъни и дървен материал се опитваха да се преборят с гъстата кал, в която се бе превърнала земята на платото. Не искаше да си помисля какви разходи озачава всичко това, но скоро щеше да разбере. Надяваше се да не го очакват твърде неприятни изненади, но бе почти убеден в противното заради посланичеството от Умбра. “Какви ли са ги вършили жриците?”, запита се той, но реши, че е излишно да отлага повече “завръщането” си и бавно пое към стълбището.
Спря се под звездата и отново вдигна сребристите си очи към нея. Вкуси от чистата й светлина, която бе заличила напълно мракът и сенчестите усещания, останалисред мислите му. Можеше да остане тук още дълго, имаше нужда от това – този път възвръщаше магическите си сили по-бавно от преди. Но въпреки това хвърли един последен поглед към знамето, което само той виждаше през деня, и заслиза все по-надолу в крепостта – към Брет и новините, които го очакваха. “И най-вече неприятностите:, примигна Ти’сейн и поизглади с ръка омачканата, прокъсана и замърсена туника, с която бе облечен в пустинята.
Скоро стигна кабинета на приятеля си, доволен, че успя да избегне слугите по коридорите, които в този час бяха малко. Раздвижването и свежия въздух на покрива на Централната кула му се отразиха добре и сега отново бе възвърнал самоообладанието и осанката си на непоколебимост. “А само ако можеха да узнаят какво е отвъд...”, замисли се той.
Отвори вратата без да почука и поздрави приятеля си преди той да е вдигнал глава от отрупаното с книжа бюро:
- Изгревът със сигурност е бил прекрасен тази сутрин, макар че го проспах.
За миг Воинът го изгледа стреснато, след което се усмихна широко, стана веднага и се приближи до Принца.
- Ти’сейн! Най-сетне! Изглеждаш отвратително... Какво се е случило? – за малко да каже, че Сивена най-накрая ще миряса и ще го остави на спокойствие. “Но какво спокойствие, когато Арабела не ми излиза от ума?”, запита се той, но премълча всичко.
- Предполагам... – кратко отговори Ти’сейн, замисления поглед на приятели си като притеснение. Бе забелязал отражението си в едно от огледалата из коридорите и едва се бе познал.
- Твърде дълго е за разказване. – продължи той. Някой от следващите дни ще говорим за това. Не мога да се понасям повече – нареди да стоплят вода и ела в покоите ми.
- Но... – опита се да му противоречи той, но Принцът не му позволи с думите:
- И, Брет, все още не казвай на никого, че съм се върнал. И искам наистина много вода!
Ти’сейн се запромъква по коридорите на собствената си крепост, отмъквайки поднос с нечия недокосната закуска и кана червено вино. През ума му вече минаваха някои много приятни мисли и той с усмивка затвори вратата на стаята си.
Не след дълго Воинът приситгна, този път с разтревожено изражение.
- Не знам какво си намисли, но няма да позволя отново да изчезнеш! – категорично му каза той.
- Не. Засега оставам. – усмихна се Ти’сейн. – Искам да разбера, какво се е случвало тук, както и какво вести са пристигнали.
- Преди Сивена да е дотърчала като влюбена мома – с досада отговори Брет, мръщейки се.
Принцът не успя да удържи смеха си и отново се замисли за жрицата – вместо той да й се подчини, тя бе... обезумяла, реши накрая, слушайки приятеля си. Поведението й наистина бе необичайно, но разказът на воина го развесели още повече.
Когато преминаха на по-сериозната тема за строежа на Ерисея, Ти’сейн се зарадва на новината, че Велиан е получил нови постъпления от оцелелите озикски благородници. Когато Принцът ги изпрати по именията им, той реши да им запази титлите, но те принадлежаха на Херцогството. В Тиен’хара за тях не получаваха привилегии, но ако докажеха верността верността си – управниците на градовете имаха нужда от съветници, а вече не можеше да си позволи да използва Маговете за целта. Явно младият благородник също бе успял да привлече вниманието им и сега те виждаха в Ерисея една нова възможност. Определено щеше да го награди за всичките му усилия, но все още не бе дошло времето.
Керванът на Свободните търговци също беше добра вест – връзките с Неа ставаха все по-стабилни, което имаше голямо значение за възраждащата се държава. Но въпреки това нещо притесняваше Воина и той най-накрая стигна и до неприятностите.
- Астар отново е в неизвестност, жриците се били отправили към Умбра. Каверън се върна с послание от Комита. И с молба за втора възможност. На изток от тук Херцогството е било удряно няколко пъти от силоски отряди, а преди три дни в крепостта пристигна вестителка от Силосия – носи писмо за теб. – Изговори всичко наведнъж и когато приключи, си пое шумно дъх.
Ти’сейн поседя мълчаливо на голите каменни плочи – не искаше да мърси красивия селенски килим, който отскоро беше в стаята му. Премисли казаното от приятеля му и отвърна:
- Астар не ме притеснява. Винаги е бил такъв. Ще се появи отново, когато сметне за добре – най-вероятно когато се наложи. Каврън... По-късно ще трябва да поговоря и с него. Не мога дълго да го задържам в крепостта, не и ако е искрен. Жриците ще го съсипят.
- Страни от тях, откакто се е върнал. – обясни Брет. – И проведохме няколко дълги разговора... Признавам, че успя да ме убеди...
- Не бих бил токова сигурен, но сега не мога да се занимавам и с него. Така или иначе ще е по-добре, ако го изпратя някъде... Това, което ме безпокои, е, че Силосия се раздвижва. И то без видима логика. Днес ще се срещна с вестителката...
Прекъсна го звукът на скърцащи въжета. В голямата баня бяха вдигнати пълни кофи с топла вода, които Ти’сейн изсипа в широката каменна вана. Съблече скъсаните и мръсни дрехи, седна на ръба и изхлузи с мъка черните ботуши.
- Повикай Сивена. – каза той на Брет и се усмихна на реакцията му. – Върви, после ще говорим отново.
Върна се с приятеля си в стаята, а когато Воинът затвори вратата, Ти’сейн взе сребърния поднос и една голяма дървена кутия, в която бе запазил белите рози от вечерята с жриците од звездата.
Отпусна се в приятно топлата вода и повдигна резбования капак. Погледна в каната, а после и в кутията и тихо каза:
- Червено вино, червени розови листенца...
За миг очите му засилиха сребристото си усмихнато сияние, след което той се потопи в прегръдките на водата.
*****
Забърза по стълбите към стаите на жриците. Искаше да види изражението на Сивена, когато й каже, че Принцът се е върнал. Искаше и час по-скоро тя да го остави на спокойствие и да престане с мрънкането си.
Отвори с размах вратата и в началото се изненда, виждайки Каверън. Но си спомни, че жриците го бяха поканили на чай да обсъдят случая с лъжещита на Ерис.
- Той е тук! Ти’сейн се върна. – оповести той.
Сивена подскочи от мястото си, последвана от другите две. Съвсем забрави, че Ти’сейн искаше да се види само нея. Трите щяха да се зарадват, ако го притиснеха в банята, но той - едва ли. “Една изнервена умбрийка му е достатъчна”, помисли си той и с облекчение чу жрицата да казва:
- Останете тук.
И си излезе невъзмутимо без дори да погледне Черис и Юла, които послушно си седнаха обратно в креслата. Спогледаха се за миг и по-възрастната се обърна към Брет.
- Ще бъдете ли така добър да поръчате да ни донесат чай. Тиенхарските билки са така ароматни. Знаете ли, видях някои много редки растения при една от разходките ни до Ерисея...
Гласът и вече заглъхваше зад гърба на Воина, който бързаше да изпълни молбата на жрицата, най-вече за да не се налага да я слуша. “Съветът на Умбра се е побъркал! Как са могли да изпратят точно тях?!”, запита се той, но смисълът в думите на Черис стигна до съзнанието му. “Ерисея... Вече толкова спокойно произнася това име. И билките...” Може би си въобразяваше, но Корвейл наистина бе взел някои от съставките за Отварата от околностите на крепостта.
Огледа се, но Сивена не се виждаше в нито един край на дългия коридор. “Явно доста е бързала...”, ухили се Брет и спря един слуга, поръчвайки му да занесе чай на жриците и Каверън.
*****
Изкъпа се и смени водата във ваната. Закуси набързо и отново се отпусна в топлата вода. Бе налял вино в две чаши, оставени на голите каменни плочи на банята.
Чу вратата на стаята му да се отваря и нечии тихи стъпки се приближаваха към него. Сивена влезе в просторната баня, следвайки пръснатите розови цветове по пода. Ти’сейн обърна поглед към нея и й подаде едната кристална чаша. Червената тченост се плискаше в нея, докато жрицата отпи малка глътка. Протегна ръка и я пръдърпа към ваната.
- Дълго те нямаше. – тихо му каза тя.
Принцът само я погали, следвайки извивките на тялото й. Подръпна връзките на бледозелената й рокля и тя я остави да се плъзне по кожата й. Прекрачи ръба на ваната и целуна Принца. Той посипа гърба й с капки вода и розови цветове. Увлякоха се – от нежността, от мекото вино, от докосването на голите им тела, а после и от връхлетялата ги страст.
Лежаха отпуснати във ваната и допиваха виното. Сивена прокара ръка по розовеещата кожа върху заздравяващата рана на лявото му рамо.
- Какви си ги вършил, Ти’сейн. – с тих глас, в който се долавяха нотки на тревога, го попита тя.
- Каквото трябваше да се свърши. – отговори и с равен глас той. – Нищо, което да интересува пратеничеството на Умбра.
- Но интересува мен. – вигна глава към него тя.
- Не забравяй защо си тук, Посланик. – усмивката му бе по-скоро озъбване.
Измъкна се изпод тялото на жрицата, излезе от ваната и стъпи на мокрия под на банята. По каменните плочи имаше разплискана вода...
- Не си бил в Херцогство Озикс. – констатира Сивена.
Принцът спря, обърна се бавно и попита:
- Защо мислиш така? – студеният му сребрист поглед прикова очите на жрицата.
- Загарът на лицето ти. – усмихна се тя без да казва нищо друго.
Не бе обърнал внимание, но наистина трябваше кожата на лицето и ръцете му да е потъмняла от жаркото слънце в пустинята. Нямаше намерение да се отказва от предишното си поведение пред жрицата и все пак реши да й каже:
- Неа. – и нищо повече.
Сивена не остана така изненадана, както той очакваше, или поне не го показа. Преди да е продължила и без това лаконичният им разговор, той отиде в стаята си да се облече.
“Вестител от Силосия...”, мислеше си той. “Всички ще бъдат посрещани по един и същи начин.”, реши той и извади от гардероба официалното черно облекло, извезано със сребърни нишки. Остриетата на кинжалите проблеснаха като гербът на Тиен’хара на гърдите му и стилизираните спирали виещи се по ръцете му, когато с рязко движение ги прибра в ръкавите си. Ако жриците бяха били опасни, то една силоска щеше да е смъртоносна...
Прехвърли Окото в черна кожена кесия, която се сливаше с цвета на дрехите му, и я закачи на също така черния колан. Сега дори му доставяше да носи Камъка на въздуха, да усеща силата му. Светлината, струяща постоянно от звездата над Тиен’хара, поглъщаше тежестта му, която иначе той усещаше като засилваща се слабост. Но не и тук. И все пак не би рискувал да го остави така небрежно в покоите си, особено когато една жрица на Умбра също е в тях.
Сивена се появи малко преди той да излезе. Явно тъкмо излизаше от ваната, защото ситни капчици проблясваха по голото й тяло. Застана в рамката на вратата с кръстосани крака и двамата само си размениха по един поглед.
Слугите го гледаха с ококорени очи – повечето никога не бяха го виждали облечен така, а и още не знаеха за завръщането му. Приклякаха в закъснели реверанси или се опитваха да се поклонят без да изпуснат подносите или прането, които носеха. Принцът само им махваше с ръка и продължаваше по коридора.
В кабинета на приятеля си той завари и Каверън. Сянка на притеснение премина по лицето на Щита, който си спомни последната им среща. Въпреки това той бързо се овладя и кимна на Принца. “Доста по-добре от предишния път”, помисли си доволно Ти’сейн и каза:
- Каверън! Радвам се отново да те видя в Тиен’хара. Добре дошъл в редиците на Светлината. – усмихна му се студено той и продължи: - Въпреки че ти все още не си я приел напълно в кръвта си...
Мъжът стоеше неподвижно срещу него и не промълви нито дума. Бе се завърнал от север, но се провали в изпълнението на задачата си. Не можеше да иска нищо от Принца, но той най-неочаквано попита:
- Готов ли си да отхвърлиш клетвите си на Щит? И да се преродиш във Воин на светлината?
Дори Брет, останал безмълвен през цялото време, го изгледа изненадано. Принцът продължи:
- Тиен’хара има нужда от своите Воини.
- Аз... – започна Каверън, но Ти’сейн го прекъсна, усетил несигурността му:
- Не ми отговаряй веднага. Оставям те да помислиш до вечерта. Сега искам само да ми донесеш писмото от Комита.
Щитът се приближи до бюрото на Брет и докато ровеше в едно от чекмеджетата, разказа набързо събитията в Терновион преди заминаването му. Намери това, което търсеше и подаде малък издължен пакет на Принца. Той го пое внимателно и го огледа с интерес. Извъртя китка за миг и в ръката му се появи единия кинжал с дълго острие, с което той разкъса няколкото пласта хартия.
Когато ги разгъна, откри писмото, бележката по-скоро, на Терсавен:
“Принц Ти’сейн, заминавам на северозапад. Надявам се скоро отново да ме удостоите с посещение, за да обсъдим бъдещите ни планове.”
Сред омачканите хартии лежеше една шокира – малка бойна брадвичка на северняците, която имаше повече символно значение по време на специални церемонии и кланови събори. Когато няколко племена сключеха съюз помежду си, воеводите им си разменяха оръжието, но Принцът не бе чувал някога да е била подарявана шокира на друг владетел извън Триумвирата.
Прибра бележката и кинжала и с брадвичката в ръка се обърна към Брет и Каверън:
- Някой от близките дни ще посетя нашия съюзник – Комит Терсавен. Но сега има по-неотложни неща, които изискват вниманието ми. Брет, доведи силоската в залата за аудиенции.
- Ти’сейн... – започна малко неуверено Брет. Нещо го възпираше да говори за нея, но въпреки това продължи: - Не мисля, че Арабела Далин е силоска, не и по рождение.
Принцът само леко вдигна вежда – всичко започваше да изглежда все по-странно.
- Благодаря, че ми каза името й. – приятелят му рядко пропускаше подробности, за които той самия не винаги се сещаше.
Огледалните колони и стени предаваха отражението му, което се губеше в безкрайността, едни на други. Остави всички образи така, не бе нужно да бъде чак толкова впечатляващ.
Големите врати се отвориха и Брет въведе високата жена, която стоеше плътно до него. Пъстрите й очи хвърлиха един бърз поглед на залата и после се приковаха на собствените му сребристи ириси. Не отклони поглед дори за миг, докато се приближаваше.
- Арабела Далин... – каза вместо поздрав Принцът. Нарочно остави името й да увисне между двамата - интересът му бе очевиден.
Когато жената прекоси почти цялото разстояние между тях, Ти’сейн настръхна, разтърсен от възродения спомен. Този път бе още по-реално, не с такава сила, както при срещите си в пустинята, но много по-ясно. Сякаш всепоглъщаща тъма се вихреше притаена в кръвта на вестителката – приличаше твърде много на усещането, когато различаваше някой от древния народ на Тиен’хара. Плашещо много... Но имаше чувството, че при Арабела всичко бе обърнато – забрава, вместо спомени, мрак, вместо светлина... И все пак долавяше докосването на Баланса у нея.
*****
Прекара цялата следваща нощ, бдейки над синкавото кълбо, което поддържаше с дланта си. Пророчеството се оказа вярно – дойде само един кратък момент, в който лъч от намаляващата луна проби каменната плетеница на тавана и попадна в шепата на статуята-селенит. Нямаше да се случи до следващото пълнолуние, когато цяла нощ фигурата му отново щеше да се облива във вълшебната й светлина. “Не се отказваш така лесно, нали?”, обърна се към луната Джоррам. “Дори, когато силите ти замират, се опитваш да ни докоснеш с твоето безумие. Не ти стига цялата нощ, която побъркваш с капризите си.”
Поклати глава и се зачуди, дали Ланис не му влияе зле. Развесели се от собствените си мисли... “Поне Принцът не се появи и днес. Или не знае какво трябва да стори, или се е побоял да опита толкова скоро. Така или иначе – има още един месец...”
Но вниманието му бе привлечено и от едно друго събитие – появата на жриците в храма. Никога не бе очаквал, че мрежата им се простира чак до Неа, и то сред могъщи владетели като раджата. И освен това знаеха твърде много – предателството на Цион е било най-големият удар до сега, нанасян на религията на Халид. Но явно имаше и неща, които дори за него бяха неизвестни: “Кой е този Алаир-Танх? Какво общо има с Ти’сейн? И Древните? Безликите?... Какво още се крие в тези прокълнати пустини?” Твърде много въпроси и никакви отговори. И сравнително малко време, в което тайната му на Пазител ще остане такава.
Арабела спеше, свита до вратата на стаята, и сънуваше. Лицето на генерала бе изпълнило мислите й и се бе вплело в съня й, който за първи път от много дни бе ясен и чист. Тя спеше, а навън слънцето изгря, крепостта се събуди, сутринта дойде и отмина. Силно почукване по вратата я извади от съня й и тя стана бързо от пода и се протегна. Кратък поглед хвърлен към прозореца й подсказа, че слънцето грее високо и тя за миг се смути, че е проспала изгрева. Второ силно почукване по вратата я върна от мислите й и тя отвори вратата и за пореден път през последните няколко часа се огледа в лицето на Брет. Той изглеждаше сериозен и тържествен, но и някакси нервен.
- Да?
- Принц Ти'сейн се завърна и ще се зарадва да ви приеме.
- Кога?
- Сега.
- Изчакайте тогава малко..
Тя се дръпна от вратата и застана пред голямото огледало и се огледа критично. Прибра си пораздърпаните от съня дрехи, поизглади вида си, наплиска си лицето с вода, среса си набързо косата и започна да я увива в кърпата си. Отново се огледа и кимна на себе си, а после към Брет, който през цялото време я бе наблюдавал от вратата мълчаливо.
- Водете ме.
Той я поведе по големите коридори в крепостта и напрежението помежду им сякаш се увеличи. Стигнаха залата за аудиенции и Брет видимо се изпъна и стегна отваряйки вратата на залата и въвеждайки Арабела. Това бе залата изцяло облицована с огледала. Арабела смело закрачи до генерала, приближавайки се към принца на Тиен'хара. Спря на няколко крачки от него, а Брет продължи и застана до дясната му страна.
Принца бе малко по-висок от Брет, но осанката му го караше да изпъква. Черното му облекло бе прошарено от сребристи ширити, а дългата му черна коса - прибрана със сребриста лента.
- Арабела Далин.. - принца произнесе името й и то остана да виси като неизказан въпрос помежду им.
Арабела се поклони леко, а сребристите очи я гледаха внимателно и преценяващо.
- Не сме очаквали силоски пратеник след атаката ви..
- Тогава да се надявам, че вестите, които ви нося, ще ви изненадат приятно, принце.
- А какви вести ми носите?
Жената извади от гънките на пояса си увитото в намаслена хартия писмо и го подаде с две ръце на принца. Той го пое внимателно и огледа, преди да развие. Под намаслената хартия печата изглеждаше непокътнат - спираловидния знак, отпечатан на него не бе накърнен от нито една пукнатина. Той остави хартията да падне на пода и с уверено движение счупи печата и разтвори листа, изписан ситно с кафяво мастило.
До лорд Ти'сейн, Принц на Тиен'хара,
Съзнавам, че загубите от сблъсъка при Вашата столица са прекалено големи и за двете
страни, за да могат да бъдат заличени набързо с няколко изписани реда и бъдете
сигурен, че онези, които подведоха Великата Майка ще си платят прескъпо за това.
Искам да Ви уверя, че Силосия няма да търси повече конфликт с Тиен'хара и
се надявам, че в бъдеще между двете ни родини ще има мир.
В критични моменти, каквито има при всяка държава, на владетеля му се струва, че
нито една приятелска ръка не е в повече и нито един оттеглил се враг не е
достатъчно за да направи положението по-добро. С това писмо се надявам
да Ви убедя, че Силосия, ако не сред редиците на приятелите Ви, то поне вече
не е сред тези на враговете Ви.
Ако желаете да ми изпратите отговор можете да разчитате на моята Доверена,
която ще ви даде необходимата информация. Дано Богинята е благосклонна
към плановете Ви, а Тиен'хара благоденства под ръководството Ви.
Сумая Каламати,
по волята на Богинята-Майка,
Дъщеря-Наследница на Силосия.
- Да?
- Принц Ти'сейн се завърна и ще се зарадва да ви приеме.
- Кога?
- Сега.
- Изчакайте тогава малко..
Тя се дръпна от вратата и застана пред голямото огледало и се огледа критично. Прибра си пораздърпаните от съня дрехи, поизглади вида си, наплиска си лицето с вода, среса си набързо косата и започна да я увива в кърпата си. Отново се огледа и кимна на себе си, а после към Брет, който през цялото време я бе наблюдавал от вратата мълчаливо.
- Водете ме.
Той я поведе по големите коридори в крепостта и напрежението помежду им сякаш се увеличи. Стигнаха залата за аудиенции и Брет видимо се изпъна и стегна отваряйки вратата на залата и въвеждайки Арабела. Това бе залата изцяло облицована с огледала. Арабела смело закрачи до генерала, приближавайки се към принца на Тиен'хара. Спря на няколко крачки от него, а Брет продължи и застана до дясната му страна.
Принца бе малко по-висок от Брет, но осанката му го караше да изпъква. Черното му облекло бе прошарено от сребристи ширити, а дългата му черна коса - прибрана със сребриста лента.
- Арабела Далин.. - принца произнесе името й и то остана да виси като неизказан въпрос помежду им.
Арабела се поклони леко, а сребристите очи я гледаха внимателно и преценяващо.
- Не сме очаквали силоски пратеник след атаката ви..
- Тогава да се надявам, че вестите, които ви нося, ще ви изненадат приятно, принце.
- А какви вести ми носите?
Жената извади от гънките на пояса си увитото в намаслена хартия писмо и го подаде с две ръце на принца. Той го пое внимателно и огледа, преди да развие. Под намаслената хартия печата изглеждаше непокътнат - спираловидния знак, отпечатан на него не бе накърнен от нито една пукнатина. Той остави хартията да падне на пода и с уверено движение счупи печата и разтвори листа, изписан ситно с кафяво мастило.
До лорд Ти'сейн, Принц на Тиен'хара,
Съзнавам, че загубите от сблъсъка при Вашата столица са прекалено големи и за двете
страни, за да могат да бъдат заличени набързо с няколко изписани реда и бъдете
сигурен, че онези, които подведоха Великата Майка ще си платят прескъпо за това.
Искам да Ви уверя, че Силосия няма да търси повече конфликт с Тиен'хара и
се надявам, че в бъдеще между двете ни родини ще има мир.
В критични моменти, каквито има при всяка държава, на владетеля му се струва, че
нито една приятелска ръка не е в повече и нито един оттеглил се враг не е
достатъчно за да направи положението по-добро. С това писмо се надявам
да Ви убедя, че Силосия, ако не сред редиците на приятелите Ви, то поне вече
не е сред тези на враговете Ви.
Ако желаете да ми изпратите отговор можете да разчитате на моята Доверена,
която ще ви даде необходимата информация. Дано Богинята е благосклонна
към плановете Ви, а Тиен'хара благоденства под ръководството Ви.
Сумая Каламати,
по волята на Богинята-Майка,
Дъщеря-Наследница на Силосия.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Мракът бе захлупил гората, обгръщайки я с тишина, нарушавана единствено от случайните прошумолявания на нощните твари. Из въздуха леко се носеше ароматът на задаващата се есен. Няколко листа уморено се отрониха от клоните на един дъб и плавно се понесоха надолу. В този миг няколко светли лунни лъча пробиха клоните на дърветата, подхванаха ги насред полета им, завихриха се около тях и ги оживиха в последния им танц. Накрая мъртвите листа легнаха тихо на земята и веднага се сляха безлично с горския килим.
Лунните лъчи, обаче, продължиха да играят – сплетоха се в сложна, изящна мрежа, която се спусна сред черните сенки на гората и постепенно сред мрака се откроиха силуетите на мъж и жена.
Лунел се отдръпна веднага от Америл и се огледа любопитно наоколо. Отметна внимателно черните си коси назад, притвори очи и вдиша дълбоко аромата на гората. Сиянието, разляло се по кожата й, започна плавно да се разсейва.
Америл стоеше неподвижен край нея и не откъсваше очи от лицето й. Около него продължаваше да се вие сребриста мъгла, която се отразяваше в студения блясък на черните му зеници. Постепенно сияещият облак се разтегли и плавно се пренесе към Лунел. Когато усети обграждащата я сила, тя се усмихна и се обърна към своя спътник.
- Все още ми нямаш доверие, Амо – звънна гласът й, след което девойката сякаш бързо загуби интерес към селенита и отново се извърна към сенките на гората.
Той се опита да привлече вниманието й и постави собственически ръка на рамото й, но тя не реагира. Притворила очи, тя разравяше с крак мекия килим от паднали листа и трева и слушаше унесено в шепота им.
- Лунел – повика я Америл. Отново не показа да го е забелязала. Зовът на Земя отново я бе застигнал, но не успяваше да надделее над нарасналата сила на Луна.
- Наблизо е северният път. На няколко минути оттук е страноприемница “Златната порта”. – обръна се най-после девойката към Америл. – Да вървим, Амо.
Той хвана ръката й и тръгна след нея към пътя. Стъпките им прошумоляваха призрачно в нощната гора. Америл тръсна глава, опитвайки се да прогони залялото го усещане за нереалност. Вече от няколко дни не можеше да се отърси от него и съпътстващия го унес. От мига, в който напуснаха Дара и властващите в нея стихии, усещаше отново превъзходството си над силата на Лунел, но същевременно волята му сякаш бе упоена в безметежност. Не можеше да види ясно нито един път пред себе си и всяко решение се удавяше в покоя, разлял се около девойката. ”Силата ми сякаш е овързана с паяжина, която мога да отнеса с един дъх, а нямам желание да го сторя.” – помисли си удивено той. Този път тази мисъл успя да разбуди гняв у него и успя да проникне през лунната омая и той спря рязко и дръпна грубо момичето за ръката.
- Какво става, Лунел? Какво точно правиш? И накъде ме водиш?
Рязкото движение сякаш я изтръгна от унеса й. Лунел се обърна и когато го погледна изпод черните си мигли, му се стори безкрайно крехка и уязвима. Заля го чувство на вина и понечи да пусне ръката й, но вместо това я хвана още по-здраво.
- Бях забравил тези игрички, Лул – ухили се той. – Обаче не надценявай моята чувствителност и престани. Просто ми кажи какво искаш.
- Грубиян – гласът й бе кротък, но очите й проблеснаха гневно. - Пусни ме веднага!
- Иначе какво, мила моя? – подигравателно попита той.
- Ако ти кажа, – тя го приближи и свободната й ръка се обви леко около него – ще разваля изненадата и няма да има никакъв ефект, нали? – повдигна се леко на пръсти и устните й едва докоснаха брадясалата му страна. Смехът на Америл екна и разбуди няколко заспали птици, които уплашено изпърхаха надалеч.
- Все същата си, Лул – каза Америл.
Тя се сгуши в него и се засмя тихо.
- Познаваш ме добре, Амо – усмихнато прошепна Лунел. “Или поне така си мислиш”, добави тя наум. – Нека отидем в страноприемницата. Ще пием вино, ще си починем, а ти ще ми разкажеш някоя от своите истории. Както преди.
Нежният й глас отключи спомените в главата му и те се изляха навън – вечерите из крайпътните ханове, момичето с унесено, деликатно лице, което тихо се присъединяваше към слушателите му, топлината на огъня в камините и напиращият иззад черните й зеници лунен блясък, който бе улавял в редките мигове, когато тя надзърташе между лъскавите завеси на черните си коси. Отне му време, докато разпознае в нея описаното от Селиал лунно момиче.
Спомените разбудиха у него желанието отново да види унесения поглед в очите й, докато умът й следва гласа му. Целуна внимателно челото й, пусна тънката китка и внимателно разтри следите, оставени от пръстите му.
- Да вървим, Лунел, - каза Америл и я поведе към пътя. – Да я видим тази страноприемница.
Тъмните коси, скрили в сенките си нежното лице на селенитката, както и внезапно залелия го покой му попречиха да види доволната й усмивка. “Оплитаме се взаимно в заблудите, които творим, Америл”, помисли си тя. “И все пак се надявам следващата ти история да ми каже нещо повече за твоя Неански познат”.
* * *
- Прекрасна вечер! – познатият глас звънна нежно и мелодично. Джоррам се обърна бавно към прозореца и леко се усмихна.
- Малката лунна скитница реши да ме навести най-после. Омръзна ли ти вече суетния селенит?
Смехът й се разля тихо в стаята. Тя скочи с грациозна елегантност от перваза и приближи до бюрото. Сбута част от книжата настрани и се разположи удобно отгоре, скръстила крака. Предизвикателно-безцеремонното й поведение го развесели. Той внимателно премести още една купчина книжа и приседна близо до нея.
- И така, - отбеляза бавно той – какво те води при мен?
Лунел сведе замислено глава. Ръката й разсеяно погали гладката повърхност на бюрото.
- Не зная – заяви изведнъж тя. – Всичко става все по-объркано и колкото пъти се замислях какво да правя, се сещах за теб. – той я стрелна любопитно с поглед, но лицето й бе все така сведено надолу. – Ти ми помогна в Дара, нали? Знаеш ли какво искаше тя от мен?
Джоррам прокара пръсти през тъмните си коси. Беше се интересувал за крепостите, подвластни на силите, но до момента още не бе сигурен за същността на последните. “А и точно Дара... “ , мина през ума му и той си наложи да не мисли за това в момента.
- Силите често са неконтролируеми, Ланис, - отбеляза той и млъкна. Лунел стоеше неподвижно, очаквайки Първосвещеникът да продължи, но той не продума отново.
- Притеснявам се за Джони – заговори отново тя, когато разбра, че той няма да добави нищо. Протегна ръка към един свещник наблизо и с рязък жест издърпа една свещ. Горещ восък лисна върху ръката на Джоррам, изгаряйки кожата му, но тя не си направи труда да отбележи това. Черните й очи сякаш се мъчеха да изпият светлината в ръцете й, унесени в огнения безкрай, скрит в пламъчето. – Искат да го убият.
Джоррам продължаваше да мълчи. Внимателно почисти изстиващия восък.
- Какво точно очакваш от мен, Ланис? – попита внимателно той.
- Не зная – тя сви рамене с лек намек за безразличие. Пръстите й се плъзгаха около яркия пламък на свещта. Накрая тя стисна рязко шепа и светлината угасна. Лунел остави свещта настрана и се обърна към Джоррам.
- Ти ми харесваш – заяви изведнъж тя и се усмихна почти по детски. – Опитвам се да те спечеля на моя страна. Ей тъй, за всеки случай. И ти прекрасно го знаеш. – Първосвещеникът едва удържа смеха си. За разлика от Лунел, която звънко се разсмя. Наклони леко глава към него.
- Има ли някаква връзка между камъните и Неа, Първосвещенико? – запита внезапно тя.
Джоррам присви леко очи.
- Знаеш прекрасно, че има, Лунел. Защо питаш?
Тя тръсна с лека досада глава.
- Казах ти, че заплашват Джони. Има нещо общо с Неа. – тя млъкна, очаквайки с надежда Джоррам да прояви интерес.
- И това трябва да ме засяга? – спокойно попита той.
Тя се обърка. Лека червенина плъзна по страните й и почти веднага рязко се отдръпна.
- Поне доколкото те интересува камъкът, който той носи. А може би и който да е от останалите камъни. – отбеляза тя. Джоррам се изправи и й обърна гръб. Пръстите на Лунел сграбчиха плата на дрехата й. Безразличието му внезапно я уплаши. – Не ми казвай, че вече не ти трябвам.
- Не ми трябваш – достигна до нея хладният му глас. “Лъжец”, помисли си иронично в същия миг Джоррам. Обърна се отново към нея и се сблъска изненадано с тъгата, струяща от очите й. Черните зеници заискриха печално в блясъка на първите сълзи. Неусетно за самия него, силата се изплъзна и напои въздуха около тях с аромата на канела и ябълки. Лунел пое дълбоко дъх, унесена в жизнената прегръдка на земната сила и се усмихна. “Дори не си дава сметка, какво прави”, полу-удивено, полу-раздразнено си помисли Джоррам.
- Ела – каза внезапно той и подаде ръка на момичето. Тя я пое и го последва вън от храма.
Свежият нощен бриз ги посрещна на входа. До тях достигаше ревът на морето, миещо бреговете на Даная. Джоррам крачеше мълчаливо напред, а погледът му блуждаеше по земята пред него. Противопоставянето с Принца го бе карало на няколко пъти да преценява разположението и баланса между стихиите. Бе забелязал, че силата на Кейдж нараства с всеки изминал ден и си бе давал сметка, че ще се наложи скоро да се срещнат. Но дали му трябваше жив?
Замисли се отново за връзката между Пазителя и Камъка. Все още не можеше да прецени накъде натежава властта. Въздъхна и притвори леко очи. Слабо изумрудено сияние се разнесе от камъка, скрит до тялото му и светът около него стана по-ярък, жизнен и по-богат. Можеше да усети живота да препуска из вените си, да се слее със света около себе си.
Погледна към Лунел. Макар и далеч от Лунното око и нейната сила значително бе нараснала. През цялото й тяло сияеше нежна мрежа, чийто център бе съсредоточен в обляното й в лунна светлина сърце. Зачуди се дали всеки от тях се е слял дотолкова със своята стихия. Пресегна сетива към земните жизнени потоци и усети покрай тях да се усукват леко и останалите сили, сякаш се опитваше да измъкне нишките от едно голяма, обща плетеница.
- Какво правиш? – сепна го гласът на Лунел. Нежната лунна мрежа, обхванала тялото й вече сияеше по-ярко, но сред нея ясно се виждаха вплетени и тъмнозелените нишки на Земя. А дали бяха само на Земя?
- Нищо – отвърна той, затвори очи и отпусна силата. Когато отново ги отвори Лунел пак изглеждаше съвсем обикновена.
- Искам да отидеш в Бодар – заяви внезапно той.
- Ще ми помогнеш ли? – попита оживено тя. След като не получи отговор се нацупи. – Иначе няма да ходя – не съм желана там.
- Хайде стига – сряза я Джоррам. – Кога това е имало значение за теб? – тя понечи да отговори, но той не й остави възможност. – Предай на Джонатан, че трябва да се видим. Утре тръгвам към Бодар. След това искам пак да дойдеш при мен. И без капризи, Ланис - каза накрая рязко той, когато видя инатливото изражение, появило се на лицето й.
- Ти не разбра ли...
- ...че не обичаш да ти казват какво да правиш - продължи усмихнато той. – Разбрах. Но ти трябва да си разбрала, че нямаш избор.
Лунел се разсмя.
- Винаги успявам да си намеря и друга възможност, Първосвещенико. Няма да ходя никъде, докато не ми обясниш какво ще правиш!
Сенките под кестените около тях побягнаха като оживели, когато зеленото сияние избухна откъм Джоррам. В същия този миг наоколо като лунна река се разля седефена светлина и ги заля. Ударът бе неочакван и за двамата. Млечнобелите лъчи се завъртяха около тях, вляха се в зеленото езеро, разбъркаха го и повлякоха изумрудените потоци след себе си. Джоррам усети замайване. Лунната сила примамливо го зовеше – леко, неусетно и ласкаво. Нямаше борба, нямаше усещане за чужда сила, а обещание за хармония и спокойствие. Очите му намериха лицето на селенитката. Лунните вихри галеха косите й и озаряваха безкрая в черните й очи. Усмихна му се сякаш от много далече. Лунни безплътни пръсти погалиха лицето му и той затвори очи. Чуваше гласа на небесната сила – думи без звук, смисъл без думи...
“Ако мога да усетя силата, мога да й се опълча” - опита се да чуе сам себе си той. Колкото повече напрягаше силите си, толкова по-безсилен се чувстваше, сякаш изливаше енергията си в безкрая. За първи път се случваше да се сблъска с Лунната сила. Погледна отново към Лунел. Все още виждаше тънките нишки Земя у нея. Но сега ясно забеляза и другите – тънки сплетени влакна Пламък, Въздух и Вода. “Влияе ми, защото е и у мен” – помисли си изведнъж той. Внезапно рязко отпусна силата на Земя. Политна от внезапното усещане за празнина, което го ограби. Но в същото това време лунната мъгла около него започна бавно да се разсейва. Лунел се свлече на земята. Тялото й потръпваше, а тъмните й коси му пречеха да види лицето й.
- Ланис – повика я той и коленичи до нея. Лицето й бе бледо, устните синееха и само очите й горяха в треска. Беше студена като смъртта. Загърна я с наметалото си и й помогна да се изправи. Заведе я до входа на храма и я остави да седне на големите стъпала пред него.
Минутите тихо се отронваха край тях. Изведнъж няколко тънки лунни лъча крадешком се промъкнаха към стъпалата на момичето. Джоррам протегна ръка към тях.
- Недей – промълви Лунел. Бе вдигнала лице нагоре. Бе започнала да се съвзема. Единствено погледът й все още пламтеше трескаво. – Това е грижа.
Вдигна ръка и тънките лъчи се усукаха около нея.
- Ланис, - заговори Джоррам, - ако не откриеш скоро Окото на Луна, собствената ти стихия може да те унищожи.
- Не ме мисли – отвърна тихо девойката. Изправи се несигурно и го погледна в очите. – Ще ми помогнеш ли?
- Върви в Бодар – отвърна той.
- Не ми отговори – този път гласът й звучеше уморено.
- Върви – повтори отново той.
Десетки нови лъча плъзнаха по нея и тя изчезна. Джоррам се отпусна на стълбите пред храма. “Вероятно ще мога да разчитам на три от петте. Но за целта май ще трябва Пазителите им да останат живи”. След малко се изправи и отиде да се подготви за път.
Лунните лъчи, обаче, продължиха да играят – сплетоха се в сложна, изящна мрежа, която се спусна сред черните сенки на гората и постепенно сред мрака се откроиха силуетите на мъж и жена.
Лунел се отдръпна веднага от Америл и се огледа любопитно наоколо. Отметна внимателно черните си коси назад, притвори очи и вдиша дълбоко аромата на гората. Сиянието, разляло се по кожата й, започна плавно да се разсейва.
Америл стоеше неподвижен край нея и не откъсваше очи от лицето й. Около него продължаваше да се вие сребриста мъгла, която се отразяваше в студения блясък на черните му зеници. Постепенно сияещият облак се разтегли и плавно се пренесе към Лунел. Когато усети обграждащата я сила, тя се усмихна и се обърна към своя спътник.
- Все още ми нямаш доверие, Амо – звънна гласът й, след което девойката сякаш бързо загуби интерес към селенита и отново се извърна към сенките на гората.
Той се опита да привлече вниманието й и постави собственически ръка на рамото й, но тя не реагира. Притворила очи, тя разравяше с крак мекия килим от паднали листа и трева и слушаше унесено в шепота им.
- Лунел – повика я Америл. Отново не показа да го е забелязала. Зовът на Земя отново я бе застигнал, но не успяваше да надделее над нарасналата сила на Луна.
- Наблизо е северният път. На няколко минути оттук е страноприемница “Златната порта”. – обръна се най-после девойката към Америл. – Да вървим, Амо.
Той хвана ръката й и тръгна след нея към пътя. Стъпките им прошумоляваха призрачно в нощната гора. Америл тръсна глава, опитвайки се да прогони залялото го усещане за нереалност. Вече от няколко дни не можеше да се отърси от него и съпътстващия го унес. От мига, в който напуснаха Дара и властващите в нея стихии, усещаше отново превъзходството си над силата на Лунел, но същевременно волята му сякаш бе упоена в безметежност. Не можеше да види ясно нито един път пред себе си и всяко решение се удавяше в покоя, разлял се около девойката. ”Силата ми сякаш е овързана с паяжина, която мога да отнеса с един дъх, а нямам желание да го сторя.” – помисли си удивено той. Този път тази мисъл успя да разбуди гняв у него и успя да проникне през лунната омая и той спря рязко и дръпна грубо момичето за ръката.
- Какво става, Лунел? Какво точно правиш? И накъде ме водиш?
Рязкото движение сякаш я изтръгна от унеса й. Лунел се обърна и когато го погледна изпод черните си мигли, му се стори безкрайно крехка и уязвима. Заля го чувство на вина и понечи да пусне ръката й, но вместо това я хвана още по-здраво.
- Бях забравил тези игрички, Лул – ухили се той. – Обаче не надценявай моята чувствителност и престани. Просто ми кажи какво искаш.
- Грубиян – гласът й бе кротък, но очите й проблеснаха гневно. - Пусни ме веднага!
- Иначе какво, мила моя? – подигравателно попита той.
- Ако ти кажа, – тя го приближи и свободната й ръка се обви леко около него – ще разваля изненадата и няма да има никакъв ефект, нали? – повдигна се леко на пръсти и устните й едва докоснаха брадясалата му страна. Смехът на Америл екна и разбуди няколко заспали птици, които уплашено изпърхаха надалеч.
- Все същата си, Лул – каза Америл.
Тя се сгуши в него и се засмя тихо.
- Познаваш ме добре, Амо – усмихнато прошепна Лунел. “Или поне така си мислиш”, добави тя наум. – Нека отидем в страноприемницата. Ще пием вино, ще си починем, а ти ще ми разкажеш някоя от своите истории. Както преди.
Нежният й глас отключи спомените в главата му и те се изляха навън – вечерите из крайпътните ханове, момичето с унесено, деликатно лице, което тихо се присъединяваше към слушателите му, топлината на огъня в камините и напиращият иззад черните й зеници лунен блясък, който бе улавял в редките мигове, когато тя надзърташе между лъскавите завеси на черните си коси. Отне му време, докато разпознае в нея описаното от Селиал лунно момиче.
Спомените разбудиха у него желанието отново да види унесения поглед в очите й, докато умът й следва гласа му. Целуна внимателно челото й, пусна тънката китка и внимателно разтри следите, оставени от пръстите му.
- Да вървим, Лунел, - каза Америл и я поведе към пътя. – Да я видим тази страноприемница.
Тъмните коси, скрили в сенките си нежното лице на селенитката, както и внезапно залелия го покой му попречиха да види доволната й усмивка. “Оплитаме се взаимно в заблудите, които творим, Америл”, помисли си тя. “И все пак се надявам следващата ти история да ми каже нещо повече за твоя Неански познат”.
* * *
- Прекрасна вечер! – познатият глас звънна нежно и мелодично. Джоррам се обърна бавно към прозореца и леко се усмихна.
- Малката лунна скитница реши да ме навести най-после. Омръзна ли ти вече суетния селенит?
Смехът й се разля тихо в стаята. Тя скочи с грациозна елегантност от перваза и приближи до бюрото. Сбута част от книжата настрани и се разположи удобно отгоре, скръстила крака. Предизвикателно-безцеремонното й поведение го развесели. Той внимателно премести още една купчина книжа и приседна близо до нея.
- И така, - отбеляза бавно той – какво те води при мен?
Лунел сведе замислено глава. Ръката й разсеяно погали гладката повърхност на бюрото.
- Не зная – заяви изведнъж тя. – Всичко става все по-объркано и колкото пъти се замислях какво да правя, се сещах за теб. – той я стрелна любопитно с поглед, но лицето й бе все така сведено надолу. – Ти ми помогна в Дара, нали? Знаеш ли какво искаше тя от мен?
Джоррам прокара пръсти през тъмните си коси. Беше се интересувал за крепостите, подвластни на силите, но до момента още не бе сигурен за същността на последните. “А и точно Дара... “ , мина през ума му и той си наложи да не мисли за това в момента.
- Силите често са неконтролируеми, Ланис, - отбеляза той и млъкна. Лунел стоеше неподвижно, очаквайки Първосвещеникът да продължи, но той не продума отново.
- Притеснявам се за Джони – заговори отново тя, когато разбра, че той няма да добави нищо. Протегна ръка към един свещник наблизо и с рязък жест издърпа една свещ. Горещ восък лисна върху ръката на Джоррам, изгаряйки кожата му, но тя не си направи труда да отбележи това. Черните й очи сякаш се мъчеха да изпият светлината в ръцете й, унесени в огнения безкрай, скрит в пламъчето. – Искат да го убият.
Джоррам продължаваше да мълчи. Внимателно почисти изстиващия восък.
- Какво точно очакваш от мен, Ланис? – попита внимателно той.
- Не зная – тя сви рамене с лек намек за безразличие. Пръстите й се плъзгаха около яркия пламък на свещта. Накрая тя стисна рязко шепа и светлината угасна. Лунел остави свещта настрана и се обърна към Джоррам.
- Ти ми харесваш – заяви изведнъж тя и се усмихна почти по детски. – Опитвам се да те спечеля на моя страна. Ей тъй, за всеки случай. И ти прекрасно го знаеш. – Първосвещеникът едва удържа смеха си. За разлика от Лунел, която звънко се разсмя. Наклони леко глава към него.
- Има ли някаква връзка между камъните и Неа, Първосвещенико? – запита внезапно тя.
Джоррам присви леко очи.
- Знаеш прекрасно, че има, Лунел. Защо питаш?
Тя тръсна с лека досада глава.
- Казах ти, че заплашват Джони. Има нещо общо с Неа. – тя млъкна, очаквайки с надежда Джоррам да прояви интерес.
- И това трябва да ме засяга? – спокойно попита той.
Тя се обърка. Лека червенина плъзна по страните й и почти веднага рязко се отдръпна.
- Поне доколкото те интересува камъкът, който той носи. А може би и който да е от останалите камъни. – отбеляза тя. Джоррам се изправи и й обърна гръб. Пръстите на Лунел сграбчиха плата на дрехата й. Безразличието му внезапно я уплаши. – Не ми казвай, че вече не ти трябвам.
- Не ми трябваш – достигна до нея хладният му глас. “Лъжец”, помисли си иронично в същия миг Джоррам. Обърна се отново към нея и се сблъска изненадано с тъгата, струяща от очите й. Черните зеници заискриха печално в блясъка на първите сълзи. Неусетно за самия него, силата се изплъзна и напои въздуха около тях с аромата на канела и ябълки. Лунел пое дълбоко дъх, унесена в жизнената прегръдка на земната сила и се усмихна. “Дори не си дава сметка, какво прави”, полу-удивено, полу-раздразнено си помисли Джоррам.
- Ела – каза внезапно той и подаде ръка на момичето. Тя я пое и го последва вън от храма.
Свежият нощен бриз ги посрещна на входа. До тях достигаше ревът на морето, миещо бреговете на Даная. Джоррам крачеше мълчаливо напред, а погледът му блуждаеше по земята пред него. Противопоставянето с Принца го бе карало на няколко пъти да преценява разположението и баланса между стихиите. Бе забелязал, че силата на Кейдж нараства с всеки изминал ден и си бе давал сметка, че ще се наложи скоро да се срещнат. Но дали му трябваше жив?
Замисли се отново за връзката между Пазителя и Камъка. Все още не можеше да прецени накъде натежава властта. Въздъхна и притвори леко очи. Слабо изумрудено сияние се разнесе от камъка, скрит до тялото му и светът около него стана по-ярък, жизнен и по-богат. Можеше да усети живота да препуска из вените си, да се слее със света около себе си.
Погледна към Лунел. Макар и далеч от Лунното око и нейната сила значително бе нараснала. През цялото й тяло сияеше нежна мрежа, чийто център бе съсредоточен в обляното й в лунна светлина сърце. Зачуди се дали всеки от тях се е слял дотолкова със своята стихия. Пресегна сетива към земните жизнени потоци и усети покрай тях да се усукват леко и останалите сили, сякаш се опитваше да измъкне нишките от едно голяма, обща плетеница.
- Какво правиш? – сепна го гласът на Лунел. Нежната лунна мрежа, обхванала тялото й вече сияеше по-ярко, но сред нея ясно се виждаха вплетени и тъмнозелените нишки на Земя. А дали бяха само на Земя?
- Нищо – отвърна той, затвори очи и отпусна силата. Когато отново ги отвори Лунел пак изглеждаше съвсем обикновена.
- Искам да отидеш в Бодар – заяви внезапно той.
- Ще ми помогнеш ли? – попита оживено тя. След като не получи отговор се нацупи. – Иначе няма да ходя – не съм желана там.
- Хайде стига – сряза я Джоррам. – Кога това е имало значение за теб? – тя понечи да отговори, но той не й остави възможност. – Предай на Джонатан, че трябва да се видим. Утре тръгвам към Бодар. След това искам пак да дойдеш при мен. И без капризи, Ланис - каза накрая рязко той, когато видя инатливото изражение, появило се на лицето й.
- Ти не разбра ли...
- ...че не обичаш да ти казват какво да правиш - продължи усмихнато той. – Разбрах. Но ти трябва да си разбрала, че нямаш избор.
Лунел се разсмя.
- Винаги успявам да си намеря и друга възможност, Първосвещенико. Няма да ходя никъде, докато не ми обясниш какво ще правиш!
Сенките под кестените около тях побягнаха като оживели, когато зеленото сияние избухна откъм Джоррам. В същия този миг наоколо като лунна река се разля седефена светлина и ги заля. Ударът бе неочакван и за двамата. Млечнобелите лъчи се завъртяха около тях, вляха се в зеленото езеро, разбъркаха го и повлякоха изумрудените потоци след себе си. Джоррам усети замайване. Лунната сила примамливо го зовеше – леко, неусетно и ласкаво. Нямаше борба, нямаше усещане за чужда сила, а обещание за хармония и спокойствие. Очите му намериха лицето на селенитката. Лунните вихри галеха косите й и озаряваха безкрая в черните й очи. Усмихна му се сякаш от много далече. Лунни безплътни пръсти погалиха лицето му и той затвори очи. Чуваше гласа на небесната сила – думи без звук, смисъл без думи...
“Ако мога да усетя силата, мога да й се опълча” - опита се да чуе сам себе си той. Колкото повече напрягаше силите си, толкова по-безсилен се чувстваше, сякаш изливаше енергията си в безкрая. За първи път се случваше да се сблъска с Лунната сила. Погледна отново към Лунел. Все още виждаше тънките нишки Земя у нея. Но сега ясно забеляза и другите – тънки сплетени влакна Пламък, Въздух и Вода. “Влияе ми, защото е и у мен” – помисли си изведнъж той. Внезапно рязко отпусна силата на Земя. Политна от внезапното усещане за празнина, което го ограби. Но в същото това време лунната мъгла около него започна бавно да се разсейва. Лунел се свлече на земята. Тялото й потръпваше, а тъмните й коси му пречеха да види лицето й.
- Ланис – повика я той и коленичи до нея. Лицето й бе бледо, устните синееха и само очите й горяха в треска. Беше студена като смъртта. Загърна я с наметалото си и й помогна да се изправи. Заведе я до входа на храма и я остави да седне на големите стъпала пред него.
Минутите тихо се отронваха край тях. Изведнъж няколко тънки лунни лъча крадешком се промъкнаха към стъпалата на момичето. Джоррам протегна ръка към тях.
- Недей – промълви Лунел. Бе вдигнала лице нагоре. Бе започнала да се съвзема. Единствено погледът й все още пламтеше трескаво. – Това е грижа.
Вдигна ръка и тънките лъчи се усукаха около нея.
- Ланис, - заговори Джоррам, - ако не откриеш скоро Окото на Луна, собствената ти стихия може да те унищожи.
- Не ме мисли – отвърна тихо девойката. Изправи се несигурно и го погледна в очите. – Ще ми помогнеш ли?
- Върви в Бодар – отвърна той.
- Не ми отговори – този път гласът й звучеше уморено.
- Върви – повтори отново той.
Десетки нови лъча плъзнаха по нея и тя изчезна. Джоррам се отпусна на стълбите пред храма. “Вероятно ще мога да разчитам на три от петте. Но за целта май ще трябва Пазителите им да останат живи”. След малко се изправи и отиде да се подготви за път.
Last edited by Lannis on Sat Dec 11, 2004 11:03 am, edited 2 times in total.
Нетленно туй е, що вечно ще остане.
А сред безчетните еони – дори Смъртта намира своя край.
Сградата на храма принадлежал някога на Пълзящият Хаос представляваше груба, стъпаловидна пирамида с лице гледащо на Изток и ръбове разделени между двете главни посоки на Света. Нощният пустинен вятър гонеше малки пясъчни дяволи около оглозганите древни камъни и принуждаваше гигантските скорпиони да преустановяват своя вечерен лов, и да вкопчват лапи в прашната земя.
Дълбоко, в сърцето на пирамидата Кардинал Антулу стоеше с разперени ръце обгърнат от колона синкав пламък. Тази вечер за него беше кулминацията на седмици работа, срещи и пътувания из прашните простори на Неа. Кардиналът ликуваше. И макар че сиянието около него се раждаше от древната скалата, той чувстваше че собственото му пълно тяло излъчва мощни вълни от онази любима и малко позабравена енергия. Власт!
Всички племена на Древните Раси които все още не бяха смляни от жълтите пясъци или превърнати в легенди носени от вятъра бяха изпратили свои представители.
Под арките на залата, Полипите на Молох висяха в любимите си обърнати пози и оглеждаха множеството с празни триъгълни очи. Недоброжелателно любопитство. Най-многобройни бяха Баскерите. Сиволиките телохранители на Дорон тук се разхождаха с открити дълги лица или стояха кръстосали костеливите си лапи увлечени в тихи разговори на отдавна забравен език.
Кардинала ги гледаше почти с любов. "Гръбнака на новата държава. Оръжие. Хаос. Постоянна дебнеща заплаха която не ти позволява да обърнеш гръб или да затвориш очи дори за миг. Баскерите." Кардинала се замисли.
"Никой не знае точно как се раждат или откъде идват Баскерите. Тайните на древния народ са ревниво пазени и всеки любопитен бил той обикновен човек или самият Падишах бързо открива че в заобикалищят го свят има явления които са прекалено хаотични и ужасни за да оправдават подобно познание. Все пак една от най-издръжливите легенди разказва че Баскерите не са същества на естественета природа. Те не се раждат на този свят подобно на по-късните му обитатели – хората. Те се правят. Събратята им ги градят от прах, пясък и материя извадена от бездънни, черни кладенци, изкопани под пясъците в началото на Времето.
Дорон е безумец разбира се. Макар че той е почти един от тях. Кръвта говори. А! Ето я и нея! "
Тълпата се разтвори безшумно. Три жени пристъпиха в залата и водачката им приближи площадката на която стоеше Антулу.
- Каяна предводителка и посланничка на свободните сестри на пустинята! - гласът на церемониал майстора закова името и титлата върху каменните сводове на пирамидата.
Амазонката изви гъвкавото си мургаво тяло и се облегна на висок лък.
- Не вярвах че пясъците ще изплюят толкова от децата си обратно! – Тя повдигна лявата си вежда и огледа множеството и тавана. – Не виждам поне "диваци", колкото и малко да значи това.
Кардинал Антулу, новият Глас на Пълзящият Хаос събра ръце и се усмихна. “Дошла е само заради името Дорон. А може би не само заради името.” Той я погледна: Меки, гладки сфери с цвят на канела, оковани в кожената ризница. “Смъртоноcтно цвете на пустинята. Добра причина да обиколиш половината свят в търсене на противоотрова. Как го беше казал поета…
Саджах.
О Саджах!
Саджах, дъще на танух и тамим!
Лоното твое...
- Приветствам ви в Храма дъще! – изговори кардинала през сухото си гърло. – Намерете разбирателство и мир със своите братя.
В същия момент мамелюците хвърлиха факли в огромните железни мангали и сбора започна
****
Дорон и Зерга се спуснаха надолу по улицата на Стоте Лампи, за да открият онази част на Бодар която щеше да осигури естетическата подкрепа на мрачните им планове. Понякога единственото от което една добра идея се нуждае за да покълне и разкрие отровните си кълнове е просто огледало. Така както плахата дебютантка се оглежда в собственото си, облечено в златна рамка отражение на стената на първата и бална зала, злото притежава необходимостта да открие одобрение в мътните прозорци на мрачни улични кръчми и червения тюл на бордеите.
След смъртта на Исфериот пиратския командир сякаш беше престанал да се интересува от целта довела го в Бодар. Вместо това той активно се включи в делата на Башир и Нощните Сватове. Обикаляше нощните улици с бригадите, участваше в обири, поръчкови убийства и дори побои по кръчмите. Пиеше, наблюдаваше, чакаше. Той вършеше всичко това с някаква естествена лекота, но без удоволствие. Хората на Зерга го приемаха заради качествата му на боец, но хладната равнодущност на чужденеца към всяко дело ги отблъскваше.
Единствено Зерга, смътно долавяше преходноста на това спокойствие. Подобно на балона от кървавава пяна издуващ се на мястото на прясно отрязана глава, тишината около Дорон ставаше все по-напрегната. Башир Зерга също чакаше. Неговите собствени планове се бяха превърнали в подпорно скеле за привидно хаотичните идеи на човека крачещ до него. Походна тояга с която се изкачва планина. Той чакаше балона да се спука.
А сред безчетните еони – дори Смъртта намира своя край.
Сградата на храма принадлежал някога на Пълзящият Хаос представляваше груба, стъпаловидна пирамида с лице гледащо на Изток и ръбове разделени между двете главни посоки на Света. Нощният пустинен вятър гонеше малки пясъчни дяволи около оглозганите древни камъни и принуждаваше гигантските скорпиони да преустановяват своя вечерен лов, и да вкопчват лапи в прашната земя.
Дълбоко, в сърцето на пирамидата Кардинал Антулу стоеше с разперени ръце обгърнат от колона синкав пламък. Тази вечер за него беше кулминацията на седмици работа, срещи и пътувания из прашните простори на Неа. Кардиналът ликуваше. И макар че сиянието около него се раждаше от древната скалата, той чувстваше че собственото му пълно тяло излъчва мощни вълни от онази любима и малко позабравена енергия. Власт!
Всички племена на Древните Раси които все още не бяха смляни от жълтите пясъци или превърнати в легенди носени от вятъра бяха изпратили свои представители.
Под арките на залата, Полипите на Молох висяха в любимите си обърнати пози и оглеждаха множеството с празни триъгълни очи. Недоброжелателно любопитство. Най-многобройни бяха Баскерите. Сиволиките телохранители на Дорон тук се разхождаха с открити дълги лица или стояха кръстосали костеливите си лапи увлечени в тихи разговори на отдавна забравен език.
Кардинала ги гледаше почти с любов. "Гръбнака на новата държава. Оръжие. Хаос. Постоянна дебнеща заплаха която не ти позволява да обърнеш гръб или да затвориш очи дори за миг. Баскерите." Кардинала се замисли.
"Никой не знае точно как се раждат или откъде идват Баскерите. Тайните на древния народ са ревниво пазени и всеки любопитен бил той обикновен човек или самият Падишах бързо открива че в заобикалищят го свят има явления които са прекалено хаотични и ужасни за да оправдават подобно познание. Все пак една от най-издръжливите легенди разказва че Баскерите не са същества на естественета природа. Те не се раждат на този свят подобно на по-късните му обитатели – хората. Те се правят. Събратята им ги градят от прах, пясък и материя извадена от бездънни, черни кладенци, изкопани под пясъците в началото на Времето.
Дорон е безумец разбира се. Макар че той е почти един от тях. Кръвта говори. А! Ето я и нея! "
Тълпата се разтвори безшумно. Три жени пристъпиха в залата и водачката им приближи площадката на която стоеше Антулу.
- Каяна предводителка и посланничка на свободните сестри на пустинята! - гласът на церемониал майстора закова името и титлата върху каменните сводове на пирамидата.
Амазонката изви гъвкавото си мургаво тяло и се облегна на висок лък.
- Не вярвах че пясъците ще изплюят толкова от децата си обратно! – Тя повдигна лявата си вежда и огледа множеството и тавана. – Не виждам поне "диваци", колкото и малко да значи това.
Кардинал Антулу, новият Глас на Пълзящият Хаос събра ръце и се усмихна. “Дошла е само заради името Дорон. А може би не само заради името.” Той я погледна: Меки, гладки сфери с цвят на канела, оковани в кожената ризница. “Смъртоноcтно цвете на пустинята. Добра причина да обиколиш половината свят в търсене на противоотрова. Как го беше казал поета…
Саджах.
О Саджах!
Саджах, дъще на танух и тамим!
Лоното твое...
- Приветствам ви в Храма дъще! – изговори кардинала през сухото си гърло. – Намерете разбирателство и мир със своите братя.
В същия момент мамелюците хвърлиха факли в огромните железни мангали и сбора започна
****
Дорон и Зерга се спуснаха надолу по улицата на Стоте Лампи, за да открият онази част на Бодар която щеше да осигури естетическата подкрепа на мрачните им планове. Понякога единственото от което една добра идея се нуждае за да покълне и разкрие отровните си кълнове е просто огледало. Така както плахата дебютантка се оглежда в собственото си, облечено в златна рамка отражение на стената на първата и бална зала, злото притежава необходимостта да открие одобрение в мътните прозорци на мрачни улични кръчми и червения тюл на бордеите.
След смъртта на Исфериот пиратския командир сякаш беше престанал да се интересува от целта довела го в Бодар. Вместо това той активно се включи в делата на Башир и Нощните Сватове. Обикаляше нощните улици с бригадите, участваше в обири, поръчкови убийства и дори побои по кръчмите. Пиеше, наблюдаваше, чакаше. Той вършеше всичко това с някаква естествена лекота, но без удоволствие. Хората на Зерга го приемаха заради качествата му на боец, но хладната равнодущност на чужденеца към всяко дело ги отблъскваше.
Единствено Зерга, смътно долавяше преходноста на това спокойствие. Подобно на балона от кървавава пяна издуващ се на мястото на прясно отрязана глава, тишината около Дорон ставаше все по-напрегната. Башир Зерга също чакаше. Неговите собствени планове се бяха превърнали в подпорно скеле за привидно хаотичните идеи на човека крачещ до него. Походна тояга с която се изкачва планина. Той чакаше балона да се спука.
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
Пътят се виеше като гигантска ленива змия между ширналите се полета на земите на Бодар. Херцог Илай Юрански вдигна мургавото си лице нагоре и унило свъсеното небе се отрази в тъмносивите му ириси. В този миг залязващото слънце се спусна ниско под тъмния облачен свод и пленените му лъчи ярко заискриха. Илай вдигна ръка, облечена в черна кожена ръкавица, и опита да предпази очите си от яростния блясък на заклещеното между земята и облачния таван слънце. Разнесе се тътен и една голяма капка дъжд тупна тежко на лявата скула на херцога. Гъстите му черни мигли трепнаха инстинктивно. Дъждът се изля изведнъж – огромни, капки глухо тупваха в пътя, вдигаха малки облачета червеникав прах и оставяха малки гневни кратерчета. Но не за дълго – скоро всичко потъна във вода и кал.
- Милорд....
Илай спря и се обърна с раздразнение назад към приближаващия го конник. Сивите му очи сърдито стрелнаха каретата, трополяща след ездачите и после отново се върнаха на красивото изписано лице на младежа.
- Нека позная – изръмжа той. – Моята любима братовчедка отново се опитва да наложи желанието си да спрем в следващото село и да изчакаме бурята да отмине.
Последната му дума бе заглушена от силния трясък, разнесъл се от небето. Облаците бавно се скупчиха пред червеното слънце и ярката светлина внезапно угасна.
- Бурята ще бъде сериозна, милорд. Пътят вече се разкаля, а и без това има още много път до Бодар.
- Глупости – сряза го Илай и направи безуспешен опит да забърше бръснатата си глава от водата, която се стичаше по темето му и напояваше обилно черните му вежди. – Продължаваме.
- Но... – опита се да възрази събеседникът ми, но внезапният блясък, осветил облачните очи на херцога, го накара да млъкне.
- Продължаваме – повтори твърдо Илай и обърна гръб на вестоносеца на своята братовчедка. Обзелото го раздразнение, обаче, продължаваше да обикаля като досадна муха около мислите му. Глезените изнежени протежета на Лийра му лазеха по нервите и тя прекрасно съзнаваше това. Тази нейна преднамереност понякога го забавляваше, но пък те можеха да са толкова досадни... Тя все още се цупеше заради смъртта на последния, макар той да нямаше нищо общо... този път. “Веднъж като му излезе име на човек и върви се оправяй. А и да си държи палетата край полите, ако иска да им се радва достатъчно дълго!”. Пришпори коня и препусна напред. Нова светкавица проряза небето пред него и освети мислите му с гневен блясък. “Кога най-после ще стигнем до проклетия град!”
Дъждът ставаше все по-силен. Той трополеше диво по покрива на каретата, в която пътуваше Херцогиня Лийра Юранска, и в първия момент тя не можа да чуе почукването на вратичката. Когато звукът все пак стигна до слуха й, тя отдръпна завесата и видя мокрото лице на Сем. Нова светкавица освети за миг бледите й черти, тъмните сиви очи, обградени с извити черни мигли, и оживи лъскавите й черни коси.
- Лорд Илай настоява тази нощ да продължим към Бодар, милейди!
Раздразнение изкриви за момент красивите устни на Лийра. Тя впи очи в младежа.
- Е, каква друга вест да очаквам от едно мекушаво хлапе. – промълви бавно тя и със задоволство забеляза как той трепна и в очите му припламна гняв. “Добре”, каза си доволно наум Лийра. “Само ако можеше да проявява характер и пред мъж!”. Спусна небрежно завесата пред лицето на Сем и се облегна удобно между сатенените възглавници зад гърба си.
* * *
Ръцете на Джони унесено потропваха по махагоновата повърхност на бюрото. Нощта напредваше и умората заплашваше да се изсипе всеки миг в ума му. Наля си още малко вино и замислено отпи. Приглади с ръка писмото от Илай. Изглеждаше сякаш Херцогът доста се е разбързал.
Джони се изправи бавно и напусна кабинета. Кимна на стражите отвън и продължи по коридорите на Бодарския замък. Бавните му стъпки го отведоха в отдалечената част на източното крило. Тишината властваше в Слънчевата кула, където някога бе израснала бъдещата по това време кралица на Даная. Самата тя вече го чакаше в старите си покои и тази вечер. Мракът в стаята му попречи да види усмивката й, когато тя се извърна към него.
- Що за отношение е това? – попита го с престорено възмущение Анара. – Да караш кралицата си да чака!
Той я прегърна и се опита да съзре лицето й в тъмнината на стаята.
- Получих вести от Илай. До ден-два трябва да пристигне в Бодар.
Усети как тя се стегна и се опита да я прегърне още по-здраво. Жената, обаче, се измъкна от ръцете му и се отдалечи от него, а нежният аромат, понесъл се от косите й, остана да витае около лицето му.
- Знаеш, че решението в крайна сметка е твое, Ана – каза той и постави внимателно ръка на рамото й. – Но все пак ще е добре да знам какво е то, преди Илай да пристигне тук.
Тя се извърна рязко и отново се сгуши удобно в него.
- Всъщност ... планът ми хареса още когато го спомена. А и Илай все пак е хубав мъж, та положението няма да се окаже толкова неприятно в крайна сметка.
Джони замръзна за миг, след което избухна в смях.
- Шшшшшт – просъска Анара, за да го накара да млъкне.
- Май си го заслужих. – отвърна Джони. – Обаче още една такава приказка и сериозно ще се изкуша да проваля собствения си план, Ана.
Кралицата се усмихна, обви бавно ръце около врата му и го целуна.
- Хайде сега, Джонатан, аз тъкмо се въодушевих от идеята.
“А и Илай определено няма да живее дълго”, отбеляза наум Анара. В ума й изплува споменът за суровото лице на херцога и тъмносивите му студени очи. “Крайно време е Юрански да платят за смъртта на покойния Береар”, помисли си тя.
* * *
Утрото наближаваше, но мракът на нощта бе нарушаван единствено от случайни светлинки, появили се в домовете на по-ранобудните жители на Бодар. Пороят яростно изливаше студения си гняв върху дребния конник, носещ се из тъмните улици на града. Копитата пръскаха стотици капчици – някои от тях улавяха понякога светлината, изляла се от някой прозорец или врата, и проблясваха жизнено, преди отново да паднат на мокрия паваж. Когато умореното животно стигна до градините на Бодарския замък, ездачът скочи енергично от седлото и го заряза насред мрака. Дребната фигура се плъзна из алеите, опитвайки се да се приближи незабелязано до замъка.
Когато стигна до задния вход се спря и отметна качулката на тежкото наметало. Студеният дъжд заля момичешкото лице и веднага накваси дебелите черни плитки.
Ланис вдигна лице нагоре и се усмихна лъчезарно на сърдитото нощно небе. Черните облаци, спрели край Бодар, първо я бяха раздразнили, но след това я заля въодушевление. “Така де”, помисли си весело тя, “скучно е когато е твърде лесно.”
Приближи се до осветения вход, усмихна се сънливо на пазача и влезе уверено вътре.
- Палуваме до зори, а девойче! – провикна се пазачът след нея. – Беж да се стоплиш в кухнята!
Ланис се засмя и прати въздушна целувка назад. Отправи се към пералното помещение като напразно се опитваше да изтрие мокрото си лице с ръка. Когато влезе в широката зала, ухаеща на сапун, тя захвърли тежкото наметало настрана и се огледа, потрепервайки от студ. След кратко тършуване намери една чиста униформа. Бялата памучна риза беше смачкана, но реши да не обръща внимание на такива подробности. Уютният чисти мирис, която я лъхна когато нахлузи ризата, я накара да се усмихне доволно. Навлече и дебелия син сукман, сви на топка мокрите дрехи и ги срита весело към купа с мръсно пране. Усмихна се самодоволно и хукна към кухнята.
Топлината, която я лъхна от огромната зала и аромата на прясно опечените закуски и кафе я унесоха. Едно – две девойчета огледаха критично смачканата яка на ризата й, но тя само ги дари със сияеща усмивка и започна да отрупва един поднос. Когато, обаче реши да го понесе, установи, че се е надценила и тежко го пусна обратно на масата. Каната с кафе се преобърна и заля масата. На мига сякаш от нищото се появи една гръмогласна виелица, облечена в огромните телеса на главна готвачка, и започна да разяснява подробно мнението си за некадърните момичета с развлечени дрехи, които в крайна сметка стигат до много лош и печален край. Ланис просто сведе глава и позволи на мислите си да се поразходят из замъка в търсене на Джони, докато готвачката набираше скорост из философските размишления за мизерната съдба на непохватните прислужнички. Когато бурята започна да отминава, девойката приклекна леко и се изниза в друг ъгъл на огромната кухня, където необезпокоявано постави на един поднос една доста по-малка каничка кафе, две круши и няколко кифлички и напусна тихомълком кухнята.
Джони не беше в библиотеката. “Ама че съм глупачка!” помисли си тя. Някои хора все пак спят от време на време”. Продължи уверено към покоите на Кейдж, като от време на време стрелваше с подозрение крушите на подноса. Едната застрашително се поклащаше до ръба.
Когато застана пред вратата на покоите му, усети, че той не е и там. Заля я вълна на разочарование. Усмихна се смутено на стражите, когато те й съобщиха, че Джонатан Кейдж не е в покоите си. Промърмори, че изпълнява каквото са й наредили и че трябва да разтреби, след което се в мъкна вътре. Тръсна подноса на една маса и крушата най-после се реши да тупне на пода, но на Ланис не й беше до това. Отпусна се разочаровано в едно кресло, сви се на кълбо и притвори очи. Усещаше, че Джони е в замъка, но й бе трудно да усети къде.
След десетина минути усети, че той се приближава и се оживи. Когато Кейдж влезе с бодра стъпка в покоите си, тя вече стоеше с грейнал поглед насред стаята.
- Усетих те, месечинке – засмя се той, когато тя се метна на врата му.
- Къде беше, притесних се за теб! – измрънка тя.
- Хайде сега, Ланис, не може да знаеш всичко! – усмихна се доволно той.
- Е, аз ще науча! – заяви тя и сви рамене със самонадеян израз на лицето.
Джони протегна ръка към мокрите й коси и лицето му стана сериозно.
– Какво се е случило, месечинке? Не те очаквах в нощ като тази.
Тя се отдръпна от него и седна обратно в креслото. Джони се взря внимателно в сериозното й лице.
- Къде е Данил?
- Последно го видях в Дара – отвърна тя небрежно и зарея поглед през прозореца. Дъждът навън най-после даваше някакви признаци, че се кани да спре. Облаците се разкъсваха и през тях едва-едва надзърташе предутринното небе.
Джони си отля чаша кафе и застана мълчаливо срещу Ланис.
- Не ми се говори сега за това – промърмори девойката. – Сега просто трябва да ти предам нещо.
- И то е...? – подкани я Джони, когато тя несигурно замлъкна.
- Джоррам тръгва на път за Бодар и иска да се срещне с теб – заяви тя все така гледайки унесено навън.
- Джоррам? – повтори внимателно Джони. – Само той ми липсваше в момента.
Ланис вдигна внезапно поглед към него.
- Ако времето го позволява, нощес ще се отправя обратно към него.
Навън един ранен, розов слънчев лъч се показа ниско сред облаците, проблесна в капките дъжд и се плъзна над езерото.
- Милорд....
Илай спря и се обърна с раздразнение назад към приближаващия го конник. Сивите му очи сърдито стрелнаха каретата, трополяща след ездачите и после отново се върнаха на красивото изписано лице на младежа.
- Нека позная – изръмжа той. – Моята любима братовчедка отново се опитва да наложи желанието си да спрем в следващото село и да изчакаме бурята да отмине.
Последната му дума бе заглушена от силния трясък, разнесъл се от небето. Облаците бавно се скупчиха пред червеното слънце и ярката светлина внезапно угасна.
- Бурята ще бъде сериозна, милорд. Пътят вече се разкаля, а и без това има още много път до Бодар.
- Глупости – сряза го Илай и направи безуспешен опит да забърше бръснатата си глава от водата, която се стичаше по темето му и напояваше обилно черните му вежди. – Продължаваме.
- Но... – опита се да възрази събеседникът ми, но внезапният блясък, осветил облачните очи на херцога, го накара да млъкне.
- Продължаваме – повтори твърдо Илай и обърна гръб на вестоносеца на своята братовчедка. Обзелото го раздразнение, обаче, продължаваше да обикаля като досадна муха около мислите му. Глезените изнежени протежета на Лийра му лазеха по нервите и тя прекрасно съзнаваше това. Тази нейна преднамереност понякога го забавляваше, но пък те можеха да са толкова досадни... Тя все още се цупеше заради смъртта на последния, макар той да нямаше нищо общо... този път. “Веднъж като му излезе име на човек и върви се оправяй. А и да си държи палетата край полите, ако иска да им се радва достатъчно дълго!”. Пришпори коня и препусна напред. Нова светкавица проряза небето пред него и освети мислите му с гневен блясък. “Кога най-после ще стигнем до проклетия град!”
Дъждът ставаше все по-силен. Той трополеше диво по покрива на каретата, в която пътуваше Херцогиня Лийра Юранска, и в първия момент тя не можа да чуе почукването на вратичката. Когато звукът все пак стигна до слуха й, тя отдръпна завесата и видя мокрото лице на Сем. Нова светкавица освети за миг бледите й черти, тъмните сиви очи, обградени с извити черни мигли, и оживи лъскавите й черни коси.
- Лорд Илай настоява тази нощ да продължим към Бодар, милейди!
Раздразнение изкриви за момент красивите устни на Лийра. Тя впи очи в младежа.
- Е, каква друга вест да очаквам от едно мекушаво хлапе. – промълви бавно тя и със задоволство забеляза как той трепна и в очите му припламна гняв. “Добре”, каза си доволно наум Лийра. “Само ако можеше да проявява характер и пред мъж!”. Спусна небрежно завесата пред лицето на Сем и се облегна удобно между сатенените възглавници зад гърба си.
* * *
Ръцете на Джони унесено потропваха по махагоновата повърхност на бюрото. Нощта напредваше и умората заплашваше да се изсипе всеки миг в ума му. Наля си още малко вино и замислено отпи. Приглади с ръка писмото от Илай. Изглеждаше сякаш Херцогът доста се е разбързал.
Джони се изправи бавно и напусна кабинета. Кимна на стражите отвън и продължи по коридорите на Бодарския замък. Бавните му стъпки го отведоха в отдалечената част на източното крило. Тишината властваше в Слънчевата кула, където някога бе израснала бъдещата по това време кралица на Даная. Самата тя вече го чакаше в старите си покои и тази вечер. Мракът в стаята му попречи да види усмивката й, когато тя се извърна към него.
- Що за отношение е това? – попита го с престорено възмущение Анара. – Да караш кралицата си да чака!
Той я прегърна и се опита да съзре лицето й в тъмнината на стаята.
- Получих вести от Илай. До ден-два трябва да пристигне в Бодар.
Усети как тя се стегна и се опита да я прегърне още по-здраво. Жената, обаче, се измъкна от ръцете му и се отдалечи от него, а нежният аромат, понесъл се от косите й, остана да витае около лицето му.
- Знаеш, че решението в крайна сметка е твое, Ана – каза той и постави внимателно ръка на рамото й. – Но все пак ще е добре да знам какво е то, преди Илай да пристигне тук.
Тя се извърна рязко и отново се сгуши удобно в него.
- Всъщност ... планът ми хареса още когато го спомена. А и Илай все пак е хубав мъж, та положението няма да се окаже толкова неприятно в крайна сметка.
Джони замръзна за миг, след което избухна в смях.
- Шшшшшт – просъска Анара, за да го накара да млъкне.
- Май си го заслужих. – отвърна Джони. – Обаче още една такава приказка и сериозно ще се изкуша да проваля собствения си план, Ана.
Кралицата се усмихна, обви бавно ръце около врата му и го целуна.
- Хайде сега, Джонатан, аз тъкмо се въодушевих от идеята.
“А и Илай определено няма да живее дълго”, отбеляза наум Анара. В ума й изплува споменът за суровото лице на херцога и тъмносивите му студени очи. “Крайно време е Юрански да платят за смъртта на покойния Береар”, помисли си тя.
* * *
Утрото наближаваше, но мракът на нощта бе нарушаван единствено от случайни светлинки, появили се в домовете на по-ранобудните жители на Бодар. Пороят яростно изливаше студения си гняв върху дребния конник, носещ се из тъмните улици на града. Копитата пръскаха стотици капчици – някои от тях улавяха понякога светлината, изляла се от някой прозорец или врата, и проблясваха жизнено, преди отново да паднат на мокрия паваж. Когато умореното животно стигна до градините на Бодарския замък, ездачът скочи енергично от седлото и го заряза насред мрака. Дребната фигура се плъзна из алеите, опитвайки се да се приближи незабелязано до замъка.
Когато стигна до задния вход се спря и отметна качулката на тежкото наметало. Студеният дъжд заля момичешкото лице и веднага накваси дебелите черни плитки.
Ланис вдигна лице нагоре и се усмихна лъчезарно на сърдитото нощно небе. Черните облаци, спрели край Бодар, първо я бяха раздразнили, но след това я заля въодушевление. “Така де”, помисли си весело тя, “скучно е когато е твърде лесно.”
Приближи се до осветения вход, усмихна се сънливо на пазача и влезе уверено вътре.
- Палуваме до зори, а девойче! – провикна се пазачът след нея. – Беж да се стоплиш в кухнята!
Ланис се засмя и прати въздушна целувка назад. Отправи се към пералното помещение като напразно се опитваше да изтрие мокрото си лице с ръка. Когато влезе в широката зала, ухаеща на сапун, тя захвърли тежкото наметало настрана и се огледа, потрепервайки от студ. След кратко тършуване намери една чиста униформа. Бялата памучна риза беше смачкана, но реши да не обръща внимание на такива подробности. Уютният чисти мирис, която я лъхна когато нахлузи ризата, я накара да се усмихне доволно. Навлече и дебелия син сукман, сви на топка мокрите дрехи и ги срита весело към купа с мръсно пране. Усмихна се самодоволно и хукна към кухнята.
Топлината, която я лъхна от огромната зала и аромата на прясно опечените закуски и кафе я унесоха. Едно – две девойчета огледаха критично смачканата яка на ризата й, но тя само ги дари със сияеща усмивка и започна да отрупва един поднос. Когато, обаче реши да го понесе, установи, че се е надценила и тежко го пусна обратно на масата. Каната с кафе се преобърна и заля масата. На мига сякаш от нищото се появи една гръмогласна виелица, облечена в огромните телеса на главна готвачка, и започна да разяснява подробно мнението си за некадърните момичета с развлечени дрехи, които в крайна сметка стигат до много лош и печален край. Ланис просто сведе глава и позволи на мислите си да се поразходят из замъка в търсене на Джони, докато готвачката набираше скорост из философските размишления за мизерната съдба на непохватните прислужнички. Когато бурята започна да отминава, девойката приклекна леко и се изниза в друг ъгъл на огромната кухня, където необезпокоявано постави на един поднос една доста по-малка каничка кафе, две круши и няколко кифлички и напусна тихомълком кухнята.
Джони не беше в библиотеката. “Ама че съм глупачка!” помисли си тя. Някои хора все пак спят от време на време”. Продължи уверено към покоите на Кейдж, като от време на време стрелваше с подозрение крушите на подноса. Едната застрашително се поклащаше до ръба.
Когато застана пред вратата на покоите му, усети, че той не е и там. Заля я вълна на разочарование. Усмихна се смутено на стражите, когато те й съобщиха, че Джонатан Кейдж не е в покоите си. Промърмори, че изпълнява каквото са й наредили и че трябва да разтреби, след което се в мъкна вътре. Тръсна подноса на една маса и крушата най-после се реши да тупне на пода, но на Ланис не й беше до това. Отпусна се разочаровано в едно кресло, сви се на кълбо и притвори очи. Усещаше, че Джони е в замъка, но й бе трудно да усети къде.
След десетина минути усети, че той се приближава и се оживи. Когато Кейдж влезе с бодра стъпка в покоите си, тя вече стоеше с грейнал поглед насред стаята.
- Усетих те, месечинке – засмя се той, когато тя се метна на врата му.
- Къде беше, притесних се за теб! – измрънка тя.
- Хайде сега, Ланис, не може да знаеш всичко! – усмихна се доволно той.
- Е, аз ще науча! – заяви тя и сви рамене със самонадеян израз на лицето.
Джони протегна ръка към мокрите й коси и лицето му стана сериозно.
– Какво се е случило, месечинке? Не те очаквах в нощ като тази.
Тя се отдръпна от него и седна обратно в креслото. Джони се взря внимателно в сериозното й лице.
- Къде е Данил?
- Последно го видях в Дара – отвърна тя небрежно и зарея поглед през прозореца. Дъждът навън най-после даваше някакви признаци, че се кани да спре. Облаците се разкъсваха и през тях едва-едва надзърташе предутринното небе.
Джони си отля чаша кафе и застана мълчаливо срещу Ланис.
- Не ми се говори сега за това – промърмори девойката. – Сега просто трябва да ти предам нещо.
- И то е...? – подкани я Джони, когато тя несигурно замлъкна.
- Джоррам тръгва на път за Бодар и иска да се срещне с теб – заяви тя все така гледайки унесено навън.
- Джоррам? – повтори внимателно Джони. – Само той ми липсваше в момента.
Ланис вдигна внезапно поглед към него.
- Ако времето го позволява, нощес ще се отправя обратно към него.
Навън един ранен, розов слънчев лъч се показа ниско сред облаците, проблесна в капките дъжд и се плъзна над езерото.
Застанала на перваза кротко наблюдаваше суетнята в двора на замъка Граон. Вече цяла седмица бе в престолния град на воеводството като специална гостенка. Още не можеше да свикне с мисълта, че младият данайски принц е провъзгласен за воевода на севера, но изненадите не свършваха дотук. Когато остави Алзира в Огнедъб и потегли сама на юг, следвайки свитата на новия воевода, не бе и подозирала, че в тези сурови и забравени от цивилизацията земи, ще попадне на един от най-древните храмове на Богинята-Майка.
Бе яздила няколко дни като се стараеше да следва конната група на около половин ден разстояние, когато смесица от усещания я връхлетя. За миг студения режещ вятър се превърна в топъл бриз, галещ страните й. Каменистата местност, през която преминаваше се изпълни с аромати на пролетни цветя след паднал дъжд, а въздухът заискри от свежест. Усещането я опияни и тя спря коня. Отпусна се на седлото и затвори очи, вдишвайки дълбоко. Потрепна. До слухът й достигна зов. Отвори стреснато очи и се огледа. Нищо. Напрегна слуха си, но не можеше да отличи нищо, различно от обичайните шумове. Отпусна се и тогава го чу отново. Вече бе разбрала – зовът идеше отвътре. Затвори очи и потърси в себе си източника. Чуваше отчетливо ударите на сърцето си. Усещаше кръвта как тече по вените. Усещаше тласъците по артериите. Остана така отпусната и концентрирана и бавно повдигна клепачи. Главата й описа полукръг, когато забеляза сиянието – нежното сияние на изгряващата Луна, толкова привлекателно и блазнещо. Притисна пети към хълбоците на коня в посоката на светлината. Тясна пътека обхождаше каменистото било на хълма. Язди около половин час без да сменя посоката, когато го видя.
Тежките черни колони се извисяваха мрачни и неприветливи, закривайки диска на луната. Бе толкова красиво, че Ерис застина, наблюдавайки със стаен дъх нарастващия лунен ореол над купола на древния храм. Приятното усещане за уют в недружелюбната северна пустош й донесе неописуема радост. Пришпори коня си към самотната постройка в див галоп и тих ужас да не би същият да изчезне като мираж.
Скочи припряно от седлото и завърза юздите за ръбест камък на няколко крачки от портите. Придърпа наметалото плътно около себе си и решително натисна резето. Тежката врата поддаде и с ужасно скърцане заотстъпва педя по педя.
Горещата прегръдка на огъня я посрещна за добре дошла. Ерис остави наметалото да се свлече на каменния под и запристъпва с трепет към вътрешната аула на свещения дом. За миг забрави къде бе и мили спомени я върнаха в родна Умбра. Следваше червените отблясъци по стените до входната арка. Мракът на преддверието рязко отстъпваше на примамливата светлина на десетките огньове, опасващи стените. Светлината бе омекотена от призрачното сияние на отразяващата се Луна в спокойните води на изкуственото езеро в сърцето на ритуалната зала. Обходи с поглед стените. Продълговатите овални сводове на високите прозорци позволяваха на Луна да се къпе в езерото на централната храмова зала при всяка своя фаза. Не бе виждала подобно разположение от век и половина. Прокара длан по леко издигнатите стени на езерото и усети приятната топлина. Усмихна се одобрително – храмът се поддържаше добре. Потопи ръката си в чистата мека вода и настръхна. Усещаше почти неестественото равновесие на стихиите с всяка фибра от тялото си.
– Вървете си! Посетители не са желани!
Гласът, тих и учтив, не заблуждаваше в своята категоричност. Ерис се усмихна. В храмовете на Богинята-Майка случайни гости не бяха добре дошли. Обърна се по посока на гласа – не видя никого, но знаеше, че те са някъде там.
– Името ми е Ерис. Посланик на Съвета съм.
Огромният камък с рубинен цвят на пръстена й захвърля огнени отблясъци в потвърждение на думите й. Мълчанието се проточи твърде дълго, когато друг глас попита:
– Посланик къде?
Ерис се изсмя. Подозрителността бе качество, което високо ценеше, особено из чуждите земи.
– Където ме е пратил Съвета, Айслава. Толкова често ли посрещате свои, че да ги държите на прага? – опита се да звучи възмутено, но номерът не мина.
– Дръж се прилично, Дъще на Огъня, и не забравяй къде се намираш! – гласът, плътен и строг, отекна по базалтовите стени и се оттече в примамливото спокойствие на езерото.
– Простете, Майко – Ерис сведе глава в нисък реверанс, положила дясната ръка на челото си в знака на посветените. Пръстенът засия. – Твърде дълго скитам по света... Но грешите, Айслава, не съм следвала Огъня, а повелите на Майката... Макар и преди доста време. Всъщност, Тя ме повика тук. На това място...
Мълчанието бе нарушено от едва доловими стъпки на боси крака. Обърна се. Различи силует на дребна жена, който приближаваше към нея. Меката светлина от огъня и езерото я осветиха, щом излезе от сенките. Бе облечена в дълга ленена роба в пурпурен цвят, а лицето й бе покрито от гъста мрежа бръчки, през които надничаха две живи сини очи. Косата й, каквато и да бе била на цвят преди, бе приела снежната белота и 0запазила единствено гъстотата си. Дребната фигурка се движеше с особена грация, въпреки годините живот, които носеше на плещите си. Ерис се учуди откъде идваше тази сила на гласа, която сама бе изпитала преди малко, но бремето на Айслава очевидно си казваше думата.
– Повикала те е? – тихо повтори думите й старата жрица, докато внимателно я оглеждаше с леко присвит поглед. Ерис мълчеше. – Ищари, посрещнете гостенката.
Две млади жени, почти деца, притичаха боси с малък леген и кърпа. Ерис приседна на парапета на езерото, докато ищарите освободиха краката й от обувките, измиха ги в горещата вода и внимателно ги избърсаха. Ерис стъпи върху приятно затопления от подземните тръби каменен под. Определено храмът бе добре поддържан. Последва Айслава към подземното ниво, следвана от ищарите.
Чувстваше ги като иглички по стъпалата си. Бе изпила отварата, давана преди пречистването с огън и сега танцуваше върху жаравата. Обичаше състоянието на транс, в което се покоряваше на Огъня. Обичаше силата му, страстите, които будеше у нея, спомените...
Движеше се все по-бързо, следвайки ритъма на ударите по куалето. Едрите мъже около жаравата налагаха опънатата кожа и изпиваха с очи голото й тяло. Краката й сякаш се движеха сами. Айслава бе застанала на издигнатия олтар вперила немигащ поглед в очите на Богинята-Майка. Светещите огромни рубини щяха да дадат знак за надуване на рога, оставен в нозете на Майката. Тялото на Ерис бе плувнало в пот, когато чу дълбокия звук. Изпадна в конвулсии. Мъжете я прихванаха и я потопиха в студената вана. Огънят бе сякаш навсякъде. Образи от миналото изпълниха съзнанието й и болката забушува в синхрон с огнената стихия в нея. Наглата усмивка на Танх. Смразяващият поглед на Алаир. Пълните с желание очи на И’сул. И’сул...
Кръвта й закипя и тя отвори очи. Посрещнаха я ужасените погледи на ищарите и замислените сини очи на Айслава. Погледна към ваната – бе изпарила водата, а камъкът на пръста й хвърляше гневни отблясъци за още. Вълна на сила се надигна у нея. Не можеше повече да стои зад затворените врати, имаше нужда от въздух, от пространство. С рязък жест отблъсна подадената й ръка на младата послушница и хукна навън. Тежката врата на храма й се стори като завеса. Тя тичаше, подгонена от призраците в главата й, тичаше, бягаща от силата на желанията си, от себе си.
Стигна скалите и водна шир в подножието им я предизвика със спокойствието си. Ерис вдигна ръце и закрещя проклятия. Небето се раздвижи и придоби цвят на индиго. Ветрове подеха вълните и скалите се покриха с бяла пяна от връхлитащата ги водна стихия. Притаеният допреди минути залив побесня в синхрон с бурята в самата нея. Светкавици зашариха дантели по надвисналите облаци и тътенът й даде нови сили. Едри капки дъжд заблъскаха по каменистата земя. Ручеи се застичаха по извивките на тялото й. Не бе предизвиквала никога такава буря. Вложи всичките си сили, за да забрави....
Намериха я след час припаднала върху същите онези скали...
– Ти си Избраната, нали? – гласът на Айславата бе уморен. Подаде й чаша с някаква течност – Пийни, ще се почувстваш по-добре...
Ерис се надигна от леглото. Чувстваше се ужасно отпаднала и мускулите по цялото тяло я боляха. Отпи глътка и се закашля. Отварата миришеше ужасно.
– Пий, пий... – ръката на Айслава беше твърде силна, за можеше да й се противопостави в това състояние. Задави се, но бе успяла да погълне половината от течността. Усети как напитката затопли мускулите й и се почувства освежена.
– Колко време съм спала?
– Днес е четвъртия ден. Имаше треска. Бълнуваше...
Ерис с усилие седна на леглото и придърпа леката бяла роба метната в единия му край. Навлече я със стон – ленът бе станал прекалено груб за изтерзаното й тяло. Поседя няколко минути, опитвайки се да запази равновесие и стана решително. Не успя да направи и две крачки. Залитна и се подпря на прозореца, облегната на ръката на Айслана. Погледна навън и очите й се разшириха.
– Това не са ли...?!
– Ндегета, да.
– Но... – Ерис не знаеше как да продължи. Силоски птици толкова на север?! И все пак, съществуването на храма на Богинята-Майка точно по тези земи, бе не по-малко абсурдно. Придвижи се до леглото, подкрепяна от Айслана.
– Дълго е за обяснение, – старата жрица махна пренебрежително с ръка, а после се вгледа в очите й – но ти не ми отговори... Ти ли си Избраната?
Ерис кимна – нямаше сили за повече.
– Предположих го, след като видях силата на Огъня у теб, а после и бурята... Из целия север няма и наполовина толкова силни жрици, а съм виждала доста... – помълча малко. Странно, но на Ерис й се стори, че Айсава е притеснена. – Пък и бълнуванията...
Ерис се намръщи, но нищо не каза и старата жрица продължи.
– Не зная дали знаеш, но ние съхраняваме кръвните линии... Разбрах, че си направила Жертвата...
Ерис стана още по-мрачна.
– Дъщеря. Сама го предложих на Айслава на храма, където отраснах, а и където се завърнах след... Тиен’хара... Помолих те да направят подбора, за да ги даря с чиста кръвна линия... Роди се дъщеря, но не ме разпитвай повече – единственото, което зная е, че е последвала Пътя на Огъня... Дори името й не разбрах...
Старата жрица се наведе над лицето й и почти прошепна.
– Но можеш да проследиш поколенията... Да срещнеш наследника си... Твоята кръв. – очите на Айслава горяха – Ще ти помогна. Това ще бъде моят дар към теб, Избрана.
Ерис погледна малката каменна плочка на медальона, който Айсава й даде при напускането на храма. Символи, които не познаваше я покриваха, изписани около глава на сова. Бе попитала как ще разбере, но отговорът „Ще разбереш!”, остави само още неизречени въпроси. Стисна медалиона между дланите си.
Глъчката се усили и забързани стъпки я накараха да се обърне към вратата. Аркип със замах нахлу в стаята леко поруменял от студа навън.
– Графиньо, водя ви изненада – засмяно отстъпи встрани и зад него засия усмихнатото красиво лице на Таис.
– Ах... – Ерис възкликна от изненадата и от парещата болка между дланите си. Медалионът падна на пода, нажежен до бяло и няколко чифта очи се приковаха в камъка.
Бе яздила няколко дни като се стараеше да следва конната група на около половин ден разстояние, когато смесица от усещания я връхлетя. За миг студения режещ вятър се превърна в топъл бриз, галещ страните й. Каменистата местност, през която преминаваше се изпълни с аромати на пролетни цветя след паднал дъжд, а въздухът заискри от свежест. Усещането я опияни и тя спря коня. Отпусна се на седлото и затвори очи, вдишвайки дълбоко. Потрепна. До слухът й достигна зов. Отвори стреснато очи и се огледа. Нищо. Напрегна слуха си, но не можеше да отличи нищо, различно от обичайните шумове. Отпусна се и тогава го чу отново. Вече бе разбрала – зовът идеше отвътре. Затвори очи и потърси в себе си източника. Чуваше отчетливо ударите на сърцето си. Усещаше кръвта как тече по вените. Усещаше тласъците по артериите. Остана така отпусната и концентрирана и бавно повдигна клепачи. Главата й описа полукръг, когато забеляза сиянието – нежното сияние на изгряващата Луна, толкова привлекателно и блазнещо. Притисна пети към хълбоците на коня в посоката на светлината. Тясна пътека обхождаше каменистото било на хълма. Язди около половин час без да сменя посоката, когато го видя.
Тежките черни колони се извисяваха мрачни и неприветливи, закривайки диска на луната. Бе толкова красиво, че Ерис застина, наблюдавайки със стаен дъх нарастващия лунен ореол над купола на древния храм. Приятното усещане за уют в недружелюбната северна пустош й донесе неописуема радост. Пришпори коня си към самотната постройка в див галоп и тих ужас да не би същият да изчезне като мираж.
Скочи припряно от седлото и завърза юздите за ръбест камък на няколко крачки от портите. Придърпа наметалото плътно около себе си и решително натисна резето. Тежката врата поддаде и с ужасно скърцане заотстъпва педя по педя.
Горещата прегръдка на огъня я посрещна за добре дошла. Ерис остави наметалото да се свлече на каменния под и запристъпва с трепет към вътрешната аула на свещения дом. За миг забрави къде бе и мили спомени я върнаха в родна Умбра. Следваше червените отблясъци по стените до входната арка. Мракът на преддверието рязко отстъпваше на примамливата светлина на десетките огньове, опасващи стените. Светлината бе омекотена от призрачното сияние на отразяващата се Луна в спокойните води на изкуственото езеро в сърцето на ритуалната зала. Обходи с поглед стените. Продълговатите овални сводове на високите прозорци позволяваха на Луна да се къпе в езерото на централната храмова зала при всяка своя фаза. Не бе виждала подобно разположение от век и половина. Прокара длан по леко издигнатите стени на езерото и усети приятната топлина. Усмихна се одобрително – храмът се поддържаше добре. Потопи ръката си в чистата мека вода и настръхна. Усещаше почти неестественото равновесие на стихиите с всяка фибра от тялото си.
– Вървете си! Посетители не са желани!
Гласът, тих и учтив, не заблуждаваше в своята категоричност. Ерис се усмихна. В храмовете на Богинята-Майка случайни гости не бяха добре дошли. Обърна се по посока на гласа – не видя никого, но знаеше, че те са някъде там.
– Името ми е Ерис. Посланик на Съвета съм.
Огромният камък с рубинен цвят на пръстена й захвърля огнени отблясъци в потвърждение на думите й. Мълчанието се проточи твърде дълго, когато друг глас попита:
– Посланик къде?
Ерис се изсмя. Подозрителността бе качество, което високо ценеше, особено из чуждите земи.
– Където ме е пратил Съвета, Айслава. Толкова често ли посрещате свои, че да ги държите на прага? – опита се да звучи възмутено, но номерът не мина.
– Дръж се прилично, Дъще на Огъня, и не забравяй къде се намираш! – гласът, плътен и строг, отекна по базалтовите стени и се оттече в примамливото спокойствие на езерото.
– Простете, Майко – Ерис сведе глава в нисък реверанс, положила дясната ръка на челото си в знака на посветените. Пръстенът засия. – Твърде дълго скитам по света... Но грешите, Айслава, не съм следвала Огъня, а повелите на Майката... Макар и преди доста време. Всъщност, Тя ме повика тук. На това място...
Мълчанието бе нарушено от едва доловими стъпки на боси крака. Обърна се. Различи силует на дребна жена, който приближаваше към нея. Меката светлина от огъня и езерото я осветиха, щом излезе от сенките. Бе облечена в дълга ленена роба в пурпурен цвят, а лицето й бе покрито от гъста мрежа бръчки, през които надничаха две живи сини очи. Косата й, каквато и да бе била на цвят преди, бе приела снежната белота и 0запазила единствено гъстотата си. Дребната фигурка се движеше с особена грация, въпреки годините живот, които носеше на плещите си. Ерис се учуди откъде идваше тази сила на гласа, която сама бе изпитала преди малко, но бремето на Айслава очевидно си казваше думата.
– Повикала те е? – тихо повтори думите й старата жрица, докато внимателно я оглеждаше с леко присвит поглед. Ерис мълчеше. – Ищари, посрещнете гостенката.
Две млади жени, почти деца, притичаха боси с малък леген и кърпа. Ерис приседна на парапета на езерото, докато ищарите освободиха краката й от обувките, измиха ги в горещата вода и внимателно ги избърсаха. Ерис стъпи върху приятно затопления от подземните тръби каменен под. Определено храмът бе добре поддържан. Последва Айслава към подземното ниво, следвана от ищарите.
Чувстваше ги като иглички по стъпалата си. Бе изпила отварата, давана преди пречистването с огън и сега танцуваше върху жаравата. Обичаше състоянието на транс, в което се покоряваше на Огъня. Обичаше силата му, страстите, които будеше у нея, спомените...
Движеше се все по-бързо, следвайки ритъма на ударите по куалето. Едрите мъже около жаравата налагаха опънатата кожа и изпиваха с очи голото й тяло. Краката й сякаш се движеха сами. Айслава бе застанала на издигнатия олтар вперила немигащ поглед в очите на Богинята-Майка. Светещите огромни рубини щяха да дадат знак за надуване на рога, оставен в нозете на Майката. Тялото на Ерис бе плувнало в пот, когато чу дълбокия звук. Изпадна в конвулсии. Мъжете я прихванаха и я потопиха в студената вана. Огънят бе сякаш навсякъде. Образи от миналото изпълниха съзнанието й и болката забушува в синхрон с огнената стихия в нея. Наглата усмивка на Танх. Смразяващият поглед на Алаир. Пълните с желание очи на И’сул. И’сул...
Кръвта й закипя и тя отвори очи. Посрещнаха я ужасените погледи на ищарите и замислените сини очи на Айслава. Погледна към ваната – бе изпарила водата, а камъкът на пръста й хвърляше гневни отблясъци за още. Вълна на сила се надигна у нея. Не можеше повече да стои зад затворените врати, имаше нужда от въздух, от пространство. С рязък жест отблъсна подадената й ръка на младата послушница и хукна навън. Тежката врата на храма й се стори като завеса. Тя тичаше, подгонена от призраците в главата й, тичаше, бягаща от силата на желанията си, от себе си.
Стигна скалите и водна шир в подножието им я предизвика със спокойствието си. Ерис вдигна ръце и закрещя проклятия. Небето се раздвижи и придоби цвят на индиго. Ветрове подеха вълните и скалите се покриха с бяла пяна от връхлитащата ги водна стихия. Притаеният допреди минути залив побесня в синхрон с бурята в самата нея. Светкавици зашариха дантели по надвисналите облаци и тътенът й даде нови сили. Едри капки дъжд заблъскаха по каменистата земя. Ручеи се застичаха по извивките на тялото й. Не бе предизвиквала никога такава буря. Вложи всичките си сили, за да забрави....
Намериха я след час припаднала върху същите онези скали...
– Ти си Избраната, нали? – гласът на Айславата бе уморен. Подаде й чаша с някаква течност – Пийни, ще се почувстваш по-добре...
Ерис се надигна от леглото. Чувстваше се ужасно отпаднала и мускулите по цялото тяло я боляха. Отпи глътка и се закашля. Отварата миришеше ужасно.
– Пий, пий... – ръката на Айслава беше твърде силна, за можеше да й се противопостави в това състояние. Задави се, но бе успяла да погълне половината от течността. Усети как напитката затопли мускулите й и се почувства освежена.
– Колко време съм спала?
– Днес е четвъртия ден. Имаше треска. Бълнуваше...
Ерис с усилие седна на леглото и придърпа леката бяла роба метната в единия му край. Навлече я със стон – ленът бе станал прекалено груб за изтерзаното й тяло. Поседя няколко минути, опитвайки се да запази равновесие и стана решително. Не успя да направи и две крачки. Залитна и се подпря на прозореца, облегната на ръката на Айслана. Погледна навън и очите й се разшириха.
– Това не са ли...?!
– Ндегета, да.
– Но... – Ерис не знаеше как да продължи. Силоски птици толкова на север?! И все пак, съществуването на храма на Богинята-Майка точно по тези земи, бе не по-малко абсурдно. Придвижи се до леглото, подкрепяна от Айслана.
– Дълго е за обяснение, – старата жрица махна пренебрежително с ръка, а после се вгледа в очите й – но ти не ми отговори... Ти ли си Избраната?
Ерис кимна – нямаше сили за повече.
– Предположих го, след като видях силата на Огъня у теб, а после и бурята... Из целия север няма и наполовина толкова силни жрици, а съм виждала доста... – помълча малко. Странно, но на Ерис й се стори, че Айсава е притеснена. – Пък и бълнуванията...
Ерис се намръщи, но нищо не каза и старата жрица продължи.
– Не зная дали знаеш, но ние съхраняваме кръвните линии... Разбрах, че си направила Жертвата...
Ерис стана още по-мрачна.
– Дъщеря. Сама го предложих на Айслава на храма, където отраснах, а и където се завърнах след... Тиен’хара... Помолих те да направят подбора, за да ги даря с чиста кръвна линия... Роди се дъщеря, но не ме разпитвай повече – единственото, което зная е, че е последвала Пътя на Огъня... Дори името й не разбрах...
Старата жрица се наведе над лицето й и почти прошепна.
– Но можеш да проследиш поколенията... Да срещнеш наследника си... Твоята кръв. – очите на Айслава горяха – Ще ти помогна. Това ще бъде моят дар към теб, Избрана.
Ерис погледна малката каменна плочка на медальона, който Айсава й даде при напускането на храма. Символи, които не познаваше я покриваха, изписани около глава на сова. Бе попитала как ще разбере, но отговорът „Ще разбереш!”, остави само още неизречени въпроси. Стисна медалиона между дланите си.
Глъчката се усили и забързани стъпки я накараха да се обърне към вратата. Аркип със замах нахлу в стаята леко поруменял от студа навън.
– Графиньо, водя ви изненада – засмяно отстъпи встрани и зад него засия усмихнатото красиво лице на Таис.
– Ах... – Ерис възкликна от изненадата и от парещата болка между дланите си. Медалионът падна на пода, нажежен до бяло и няколко чифта очи се приковаха в камъка.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Погледът му бавно се плъзгаше по редовете, изписани със закръгленото силоско писмо. Вдигане на вежда от изненада, наблюдавайки внимателно жената отсреща, но тя не даде израз да е доловила жеста му. Някои думи разбра по смисъл, но едно определено нещо му направи впечатление:
- Доверена... Значи не сте само вестител на Дъщерята? – бяха първите му думи, след като остави писмото настрана.
- Не съм казала, че съм само вестител… - отвърна Арабела без да довърши мисълта си.
Принцът я погледна със сребристите си очи, които едва забележимо засилиха слабото си сияние и студена усмивка се появи на лицето му. Мълчанието, сякаш увиснало между двамата продължи повече от приетото и Ти’сейн побърза да продължи разговора, настоявайки все пак да разбере нещо повече:
- А тогава сте и...?
- Аз съм много неща, милорд, но освен вестител съм и Доверена на Дъщерята.
- Моля ви, не мисля, че е уместно да ме наричате "милорд", когато вие самата сте доверена на Наследницата на Силосия. – въпреки че не го показа, Ти’сейн се впечатли от отговора й. “Много неща... И едно от тях ли е мракът в кръвта ти?”, искаше му се да я попита, но вместо това изслуша отговора й.
- Това би била твърде голяма фамилиарност, според мен. Но както желаете. Вие сте домакинът в тази крепост. Как бихте искали да ви наричам тогава, Принце?
- Никога не са ми допадали официалностите. В крайна сметка - какво значение има? Оставям решението на вас. Но, предполагам няма да разговаряме отново. Навярно скоро ще напуснете крепостта с отговора на писмото?
- Всъщност тук ми хареса много, имате доста атрактивни – Арабела се извърна и стрелна с поглед Брет - местни забележителности. Мислех да поостана известно време, а и не съм сигурна, че бих приела да съм ваша вестителка. Нали разбирате, обичаи... Богинята не би одобрила.
Завъртането на очите й не остана незабелязано за Ти’сейн, който въпросително изгледа Брет. Воинът стоеше в другия край на залата и разсеяно проследяваше отраженията, наслояващи се едно върху друго. “Поредното общество, залъгвано от сляпи вярвания” - едва се сдържа да не изсумти, чувайки за религията, но все пак само каза иронично:
- Одобрението на Богинята не ме засяга. Но ще се съобразя с вашите вярвания.
Опасен блясък просветна в очите й и Арабела отвърна рязко:
- Пустинния вятър също не засяга пясъчните дюни и въпреки това те се менят под силата му дори без да подозират.
- А могат ли да подозират какво се крие зад вятъра... – някак отнесено каза той. - Чия ръка замахва, за да го създаде...
- Ако вярвате, че има ръка, която указва посоката на вятъра, то вие сте по-набожен от мен човек, Принце. – изглежда се бе поуспокоила малко тя.
- Ако набожността е това, което ни различава от дюните, тогава да, набожен съм. – изсумтя той и се усмихна насреща й. – Уверявам ви, че зад Вятъра винаги стои нечия ръка. Но мисълта ми бе, че нищо не е случайно, винаги се крият нечии интереси.
- Една прашинка не може да обозре цялата дюна, на която принадлежи, какво остава да разбере вятъра или да стигне до ръката, която го движи, ако има такава. Тя не товари съществуването си с въпроси, които не е ясно дали имат отговор. За разлика от хората.
- За разлика от хора като мен, да... – провлачи Ти’сейн. – Скромността явно не е присъща на прашинки като моята личност, или поне така съдя по думите ви.
- Въобще не съм споменавала нищо за скромност, Принце.
- По-скоро за придаване на важност. – Не изглеждаше засегнат от думите й, но въпреки това Брет нервно запристъпва от крак на крак и разтревожено следеше размяната им на реплики.
- И за това не съм говорила. – може би с намек за неразбиране поясни тя.
- О, нима? – попита я развеселен той и продължи: - Явно културите ни се различават доста една от друга. Тиен'хара ще се радва на вашето присъствие. Бих искал да науча повече за Силосия, особено след като поставихме началото на доброжелателни връзки между страните ни.
Ти’сейн бе убеден, че жриците ще се очароват от гостенката в крепостта. “Ще прекарат още по-интересно остатъка от времето си тук ”, помисли си с доволство той.
- За мен ще бъде чест да разширя кръгозора ви на изток по време на престоя си.
- А за мен чест, да ви покажа забележителностите на Тиен'хара. Но нека спрем дотук с въпросите на честта. Брет, нали ще изпратиш Доверената? - с настоятелен поглед подкани той приятеля си и след това се обърна отново към Арабела за довиждане: - Не бих искал да ви задържам повече. Желая ви лек ден.
Намаляването на деня започваше да става осезаемо. След еднта седмица, пракарана на юг в пустинята, Ти’сейн намираше прояманата дори за твърде бърза. Започна да се стъмва сравнително рано, а той имаше още толкова работа. Остатъка от следобеда се бе занимавал с документите, които, въпреки намесата и отсяването им от страна на Брет, бяха отрупали писалището му.
Въртеше в ръка високия сребърен бокал и отпиваше разсеяно от превъзходното тиенхарско червено вино. Отдавна бе загубил концентрацията си върху книжата, пръснати по полираното дърво. Бе се отнесъл с мислите си и осъзна, че с периферното си зрение все още вижда знойните пясъци на пустинята. Напрегнатото пътуване му бе направило силно впечатление, което сега му бе трудно да потисне. Сякаш всеки момент щеше да усети сухият въздух да навлиза в дробовете му, да изтръгва бързо и неумолимо влагата от тялото му.
Поклати глава и отпи отново от виното, най-вече за да се убеди, че в чашата има някаква течност. Нямаше смисъл повече да се занимава с чиновническата работа. Също както на приятеля му тя не допадаше на Принца. Брет отново бе споменал нещо за иконом. Все пак щеше да се окаже прав. Крепостта се оживи дори прекалено много и възникваха все повече необходимости.
Остави чашата на тъмното лакирано дърво малко по-рязко и тя се заклати леко. За миг реши, че ще олее всичко с вино, но преди да посегне да я задържи, тя застана стабилно. “Равновесието е разклатено. С всеки ден запазването му става все по-несигурно.” По скоро проблясък, отколкото мисъл премина през разума му...
Взе тъмносиньо-сивия халат, преметнат на облегалката на креслото за гости и го облече с доволно мързеливо изражение. Достави му удоволствие да усети чистата мека тъкан, с която да предпази тялото си от лекия вечерен хлад, който ранната есен носеше със себе си. “Нормално време, между жега и студ...”, усмихна се той и излезе навън.
Отдавна не се бе разхождал извън крепостта. Разкаляната земя, лекия нощен ветрец, който го караше да потръпва, засилващото се сияние на звездата, силуетът на строящия се град... Всичко бе ... правилно; по един много особен начин – сякаш завинаги щеше да остане такова, в този привиден мир и хармония, в тази идиличност, идеалистичност дори. Замисли се, този път забравяйки собстените си цели и дългове, замисли си се за хората – в крепостта и в Ерисея, за тези по земите на север от платото. Обикновените хора, за които той беше поредният владетел. Тях не ги интересуваха неговите дела. Колко от тях щяха да усетят разликата, ако в крайна сметка успееше?
Навлезе след строящите се къщи. Сравнително малки с големи вътрешни дворове, които сега представляваха разкаляни парчета земя, отрупани със строителни материали и отломки. Велиан искаше да построи колкото се може повече сгради до настъпването на зимата. Бъдеите собственици щяха да решат дали да си разширяват къщите, или вместо това да си запазят малките паркове. По разкаляните улици цареше оживление – всякакви хора, но предимно работници, бързаха нанякъде. Бе време за вечеря, а и лятото сякаш се бе оттеглило със залеза и никой не искаше да остава навън. Пък и не се знаеше кога отново ще се излее поредния порой.
Остана изненадан да види светещи прозорци. Не знаеше, че някои вече са се нанели. Въпреки че сградите все още имаха суров вид, а градът не бе особено уреден, хората не пропускаха новите възможности. И, естествено, търговията вече бе започнала. И въпреки това на този етап Ти’сейн виждаше в Ерисея само едно голямо село без домашните животни. “Но пък имаше достатъчно коне и камили.”, развесели се той.
Спря се пред един нисък, но набит мъж на средна възрат, който лакираше някакви дълги дъски пред дома си. Вътре се виждаше жена му, която шеташе в почти празната стая и явно приготвяше вечеря. Личеше си, че идват от близките села. Принцът се зачуди какъв град би се получил с такива разнообразни жители. Но това бе грижа на Велиан.
- Добър вечер. – поздрави го той. – Предполагам отскоро сте тук.
Мъжът продължи заниманието си и не вдигна глава от светлото дърво в краката си. Потопи четката в сместа от восъци и смоли и продължи да маже дъската.
- От скоро. Както всички тук. Избягахме с жената от Херцогството малко преди войниците на Магистратите да се развилнеят по селата. – езикът му бе обикновен, но не и просташки и той не се притесняваше да говори пред непознатия. – Решихме, че тук животът ще бъде малко по-спокоен.
- А нападенията над крепостта не ви ли притесняват? – попита го Ти’сейн и колкото и странно да бе за него самия, напрегнато очакваше отговора на мъжа.
- Не му е лесно и на този принц, но засега не сме пострадали. Пък и тук е хубаво, градът ни харесва. Искаме да отворим дюкян с жената. Дърводелството ми се отдва, а тя... – човечецът се поспря, чувайки смеха на непознатия. Най-сетне вдигна глава към него и с леко намръщено лице огледа облеклото му. Погледът му се спря на засмяното лице и сребристите очи, весело проблясващи в тъмния сумрак. Пребледня, изпусна четката и запелтечи:
- Принце... Аз... Простете... Не съм искал...
Ти’сейн удържа смеха си и махна с ръка. Наведе се, вдигна четката от калта и я подаде на уплашения мъж. После го потупа по рамото и му каза:
- Хайде, приятелю, успокой се. Не съм чак толкова страшен, колкото говорят хората.
- Не, никой не е говорил такива неща. – каза човечецът, позволявайки си плаха усмивка.
- Разбира се. – отвърна му Принцът. – Хайде, отивай да вечеряш, яденето ще изстине. – подкани го той и се обърна към жената, която стоеше неподвижно в рамката на вратата и не смееше да каже нищо. – Желая ви приятна вечер, госпожо.
Не можеше да си обясни защо, но приповдигнатото настроение не го напускаше. Спря се пред сергиите на Свободните търговци и заразглежда различни питиета. Бе му хрумнало, че ако бившите озикски благородници оценяха качествата на напитките от Неа, може да увеличи приходите в крепостта-столица и в Ерисея; специално тази търговия смяташе да минава само от там. Подаде малката кесия със сребърници на мургавия търговец, който говореше доста завалено, и му каза да достави на сутринта запечатаните делви в крепостта.
Стигна до края на платото и полукръглия площад, отвъд който някога щеше да се строи дворец. Но това Велиан го бе оставил за най-накрая. Принцът разпита няколко войника, които кръстосваха празното за сега пространство. Само голямата шатра, закриваща входа на тунела се виждаше съвсем близо до ръба на отвесните скали.
Ти’сейн влезе в една от големите къщи около площада и завари младия благородник на една голяма маса с архитекта и главния строител на Ерисея, както и други негови доверени хора. Още от вратата каза:
- Залезът е прекрасен тази вечер. Ще ми позволите ли да се присъединя към вас за вечеря?
Велиан веднага го покани и каза на един от прислужниците, застанали до стената, да донесе стол за Принца. Разговорите на масата се оживиха още повече, но през повечето време Ти’сейн само слушаше и наблюдаваше. Младият мъж, който постоянно се доказваше от първото нападение насам, наистина бе способен и заслужаваше поста си. Бе се отдал на начинанието си и увличаше и другите. Или поне успяваше да приложи техните способности.
Поговори малко с него за плановете му за Ерисея и спомена, че търси иконом за крепостта. Благородникът му обеща да подбере най-подходящия човек и стана да го изпрати, когато Принцът благодари за вечерята и се сбогува с другите.
Ситни капчици напояваха дългата му коса, но Ти’сейн не им обръщаше внимание. Бе погълнат от мислите си. Трябваше да се научи да се доверява на околните, въпреки че събитията в последно време говореха точно обратното. Разбираше, че вече не може да се справя сам с всичко. Ще се доверява, ще рискува и ще избягва да греши в преценките си. Или поне ще опита...
Прибра се в крепостта и въпреки че бе станало късно, се отправи към стаята на Каверън. Влезе без да чука и видя Щитът, седнал на земята, който си подхвърляше камата с отмерени движения и всеки път я улавяше за острието.
- Готов ли си? – попита го Ти’сейн.
Другият мъж се сепна, изпусна камата и тя одраска леко потрепващата му ръка. Тънка струйка светла кръв потече по кожата му и няколко капки обагриха светлия бежов килим, сливайки се с червените цветя, разпръснати по него. “Живи цветя на объркване и страх сред изкуствени, тъкани от нечия ръка.”, помисли си Принцът. Вече знаеше какъв ще е отговорът на Щита, още преди да го е чул. “Какво заплиташ, Таис? Защо измъчваш човека?” Но жрицата сигурно бе на стотици километри и едва ли би му отговорила, дори да беше в крепостта.
- Не мога, Ти’сейн. – тихо промълви Каверън. – Връзката е здрава, клетвите – прекалено силни. Не мога... – повтори той и наведе глава.
- Нали знаеш какво означава това, Каверън? – със студен и равен глас го попита Прнцът.
- Да. Още утре заминавам и повече няма да ме видиш.
- Лъгал си през цялото това време. Сега ще се върнеш при нея и ще й разкажеш всичко, което иска да знае и си успял да научиш. Върви тогава... – дори и слабото му желание за доверие се бе изпарило.
- Грешиш, Принце. Дори не зная къде е Таис. И нямам желание да я срещам.
Мислите запрепускаха зад сребристите очи на Ти’сейн, тънки лъчи светлина се запреплитаха с тях и той в крайна сметка реши да опита:
- Утре заминаваш, да. Но по поръчка на Тиен’хара.
Щитът го погледна очудено и само попита:
- Къде?
- Силосия. – бе лаконичният отговор на Принца, който побърза да напусне стаята.
Вървеше по притихналите коридори на крепостта, опустели по това време. Многото свещи и светлината на знамето отблъскваха нощта, но все пак по тъмните ъгли се събираха сенки. Ще изпрати отговор на писмото от Дъщерята по Каверън. Поредното изпитание за неговата искреност, която той все още поставяше под съмнение. И начин отново да го държи далеч от жриците. Може би присъствието им в крепостта бе повлияло на решението му.
Насочи се към покоите на Брет и се зачуди дали той ще бъде там. След аудиенцията не се появи цял следобед, което още повече го убеди, че нещо става. Въпреки това приятелят му си беше в стаята. Не каза нищо, само го погледна въпросително, но Воинът не реагира. Или се престори, че не е разбрал безмълвният му намек.
“Но всъщност какво право имам да го разпитвам. Като Воин той принадлежи на Тиен’хара, но иначе...”
- Утре сутрин искам да се срещна с Арабела. Ще й предадеш, нали? – попита го той и побърза да добави, виждайки че приятелят му още сега се запъти към вратата: - Не, не е нужно да е точно сега. Утре сутрин.
- Разбира се... – отговори му Брет и се отпусна в едно кресло, тапицирано с плат на зелени и червени шарки.
Поговориха още малко, след което Принцът го остави. Заизкачва се по стъпалата на Централната кула, подмина етажа, където бяха собствените му покои и излезе на покрива. Дъждът бе спрял, а вятърът сякаш вече бе подминал крепостта, устремен на юг към размирните земи на Херцогство Озикс.
Ти’сейн захвърли дрехите и се остави на яркото сияние на знамето да го погълне. Сля се със силата на звездата и потъна в сънища, облени със светлина...
*****
Събуди се рано. И без това не бе спал много през нощта. В началото се чудеше какво все пак да каже на Ти’сейн, но после мислите му отново се отнесоха към Арабела. И сега отново не спираше да я търси – да зърне лицето й, да чуе стъпките й, да усети аромата на косите й...
Наблюдателите му бяха казали, че всяка сутрин посреща изгрева на една от кулите, гледащи на юг. Трябваше да я намери заради заръката на Принца, но всъщност искаше да се срещнат.
Изкачи се до покрива на кулата и хладния утринен въздух го посрещна. Арабела стоеше с гръб към него, зареяла поглед на юг. Представи си пъстрите й замечтани очи, потайното, непознатото, което криеха в себе си. Изгревът обагряше пуснатите й коси в огнено, придавайки й повече обаяние. Повече, отколкото можеше да понесе.
Приближи се тихо и я погали. Онова разтърсващо усещане отново го завладя. За миг и жената настръхна, готова да се извръщане и удар, но го позна и застина под ласката му. Все пак Брет бързо се отдръпна и й каза:
- Арабела, Принцът иска да те види отново.
- Толкова скоро? – уж изненадано попита тя, но в гласът й не се долавяше никакво очудване.
- Да. Но преди това ще закусим. – отвърна той и я поведе надолу в крепостта.
*****
Топлите лъчи на изгряващото слънце го събудиха. Светлината в кръвта му пулсираше с нови сили. Стана от голите каменни плочи и отново огледа платото. Облаците се бяха разпръснали, може би последвали вятъра на юг. Ерисея вече се раздвижваше, а псотовете в крепостта се сменяха. На една от южните кули Ти’сейн забеляза двама души, в които разпозна Брет и Арабела. Близостта им, начинът, по който стояха един срещу друг, го убедиха напълно, че между тях има нещо. Мобе би тепърва се зараждаше, но...
Облече халата си и отиде да се измие и придаде прилиен вид на дългите си, разхвърляни черни кичури. Щеше да се срещне с вестителката от Силосия малко по-късно. Сега го трвожеха виденията и сънищата от изминалата нощ, в които отново крачеше сред каменните статуи на първите Пазители след падането на Тиен’хара. Но сфинксът не бе сред тях. “Какво още крият Алаир и Танх?” Въпросът не го оставяше на спокойствие, докато слизаше в подземията на крепостта.
Още преди да достигне каменната врата към залата, където Пазителят бе окован, Ти’сейн погали с лъч светлина вградения диамант и канарата се отмести точно навреме пред него. Без да се спира прекоси цялото разстояние до крилатата фигура и за втори път, откакто бе открил сфинкса, той застана толкова близо до него. Изгледа неотколнно изненаданото лице от виещи се потоци огън и лед и попита с режещ глас:
- Докога си мислехте, че ще ме лъжете? И’сул е бил първият Пазител след падането на Тиен’хара.
Мълчанието надвисна в залата, невидимо като стегите на сфинкса. Сливането на двете съзнания, което той представляваше, объркано се разместиха, но най-сетне Танх проговри, сякаш нищо не беше се случило:
- И’сул Прокълнатия... Да, беше Пазител. Но за толкова кратко. – Мислите на Алаир оттекваха в съзнанието му: “Научил е нещо, но не го е разбрал правилно. Отчасти ние съсипахме последния крал и доведохме до разпадането на владенията му. И до угасването на звездата с последния му дъх.” Огненото лице продължи да говори: - Той се провали, не успя да понесе дълга си. Това бе и неговото проклятие. И камъкът дойде у нас – да го пазим, докато се появи наследник на Светлината.
Сребристите очи на Ти’сейн не се отместваха от тези на сфинкса. Поседяха така известно време, след което Принцът излезе от пещерата.
“Мисля, че и този път го заблудихме”, не посмя да каже гласно Танх. “Да, но докога?”, попита Алаир и потоците от огън и лед продължиха разтревожено да се преплитат...
Чу се високо почукване и Брет отвори вратата, въвеждайки Арабела в кабинета на Принца. Този път аудиенцията бе неофициална и той започна с въпроса, който най-много го интересуваше в момента:
- Отговорът на писмото е готов. Надявам се няма да имате нищо против, ако го изпратя по мой вестоносец?
*****
Жаркото слънце на пустинята ги посрещна и тази сутрин. Ти’сейн не се бе появил, ане можеха да го чакат повече. Запасите им от вода застрашително бяха намалели, а ги чакаше дълъг път назад. Самра само се надяаше, че Принцът е оцелял и сега се възстановява. Или предпочита да не рискува, връщайки се в Храма.
Заклинателите го увериха, че са намерили някои безценни неща в подземията, както и много други, които ще трябва да проучат. Каквото и да станеше с Ти’сейн, Джендин досега бе спечелила достатъчно. Раджата се усмихна доволен, омота главата си със синьо-бежовата кърпа, която вече приличаше на парцал и поведе малката им група. Двамата Ловци бързо минаха отпред, търсейки пътя – вслушваха се в гласа на пустинята, в танца на пясъците й. А Самра още веднъж се замисли за Принца и се помоли все пак всичко да е наред и да се видят отново. Макар и малко странен, този човек му бе симпатичен.
- Доверена... Значи не сте само вестител на Дъщерята? – бяха първите му думи, след като остави писмото настрана.
- Не съм казала, че съм само вестител… - отвърна Арабела без да довърши мисълта си.
Принцът я погледна със сребристите си очи, които едва забележимо засилиха слабото си сияние и студена усмивка се появи на лицето му. Мълчанието, сякаш увиснало между двамата продължи повече от приетото и Ти’сейн побърза да продължи разговора, настоявайки все пак да разбере нещо повече:
- А тогава сте и...?
- Аз съм много неща, милорд, но освен вестител съм и Доверена на Дъщерята.
- Моля ви, не мисля, че е уместно да ме наричате "милорд", когато вие самата сте доверена на Наследницата на Силосия. – въпреки че не го показа, Ти’сейн се впечатли от отговора й. “Много неща... И едно от тях ли е мракът в кръвта ти?”, искаше му се да я попита, но вместо това изслуша отговора й.
- Това би била твърде голяма фамилиарност, според мен. Но както желаете. Вие сте домакинът в тази крепост. Как бихте искали да ви наричам тогава, Принце?
- Никога не са ми допадали официалностите. В крайна сметка - какво значение има? Оставям решението на вас. Но, предполагам няма да разговаряме отново. Навярно скоро ще напуснете крепостта с отговора на писмото?
- Всъщност тук ми хареса много, имате доста атрактивни – Арабела се извърна и стрелна с поглед Брет - местни забележителности. Мислех да поостана известно време, а и не съм сигурна, че бих приела да съм ваша вестителка. Нали разбирате, обичаи... Богинята не би одобрила.
Завъртането на очите й не остана незабелязано за Ти’сейн, който въпросително изгледа Брет. Воинът стоеше в другия край на залата и разсеяно проследяваше отраженията, наслояващи се едно върху друго. “Поредното общество, залъгвано от сляпи вярвания” - едва се сдържа да не изсумти, чувайки за религията, но все пак само каза иронично:
- Одобрението на Богинята не ме засяга. Но ще се съобразя с вашите вярвания.
Опасен блясък просветна в очите й и Арабела отвърна рязко:
- Пустинния вятър също не засяга пясъчните дюни и въпреки това те се менят под силата му дори без да подозират.
- А могат ли да подозират какво се крие зад вятъра... – някак отнесено каза той. - Чия ръка замахва, за да го създаде...
- Ако вярвате, че има ръка, която указва посоката на вятъра, то вие сте по-набожен от мен човек, Принце. – изглежда се бе поуспокоила малко тя.
- Ако набожността е това, което ни различава от дюните, тогава да, набожен съм. – изсумтя той и се усмихна насреща й. – Уверявам ви, че зад Вятъра винаги стои нечия ръка. Но мисълта ми бе, че нищо не е случайно, винаги се крият нечии интереси.
- Една прашинка не може да обозре цялата дюна, на която принадлежи, какво остава да разбере вятъра или да стигне до ръката, която го движи, ако има такава. Тя не товари съществуването си с въпроси, които не е ясно дали имат отговор. За разлика от хората.
- За разлика от хора като мен, да... – провлачи Ти’сейн. – Скромността явно не е присъща на прашинки като моята личност, или поне така съдя по думите ви.
- Въобще не съм споменавала нищо за скромност, Принце.
- По-скоро за придаване на важност. – Не изглеждаше засегнат от думите й, но въпреки това Брет нервно запристъпва от крак на крак и разтревожено следеше размяната им на реплики.
- И за това не съм говорила. – може би с намек за неразбиране поясни тя.
- О, нима? – попита я развеселен той и продължи: - Явно културите ни се различават доста една от друга. Тиен'хара ще се радва на вашето присъствие. Бих искал да науча повече за Силосия, особено след като поставихме началото на доброжелателни връзки между страните ни.
Ти’сейн бе убеден, че жриците ще се очароват от гостенката в крепостта. “Ще прекарат още по-интересно остатъка от времето си тук ”, помисли си с доволство той.
- За мен ще бъде чест да разширя кръгозора ви на изток по време на престоя си.
- А за мен чест, да ви покажа забележителностите на Тиен'хара. Но нека спрем дотук с въпросите на честта. Брет, нали ще изпратиш Доверената? - с настоятелен поглед подкани той приятеля си и след това се обърна отново към Арабела за довиждане: - Не бих искал да ви задържам повече. Желая ви лек ден.
Намаляването на деня започваше да става осезаемо. След еднта седмица, пракарана на юг в пустинята, Ти’сейн намираше прояманата дори за твърде бърза. Започна да се стъмва сравнително рано, а той имаше още толкова работа. Остатъка от следобеда се бе занимавал с документите, които, въпреки намесата и отсяването им от страна на Брет, бяха отрупали писалището му.
Въртеше в ръка високия сребърен бокал и отпиваше разсеяно от превъзходното тиенхарско червено вино. Отдавна бе загубил концентрацията си върху книжата, пръснати по полираното дърво. Бе се отнесъл с мислите си и осъзна, че с периферното си зрение все още вижда знойните пясъци на пустинята. Напрегнатото пътуване му бе направило силно впечатление, което сега му бе трудно да потисне. Сякаш всеки момент щеше да усети сухият въздух да навлиза в дробовете му, да изтръгва бързо и неумолимо влагата от тялото му.
Поклати глава и отпи отново от виното, най-вече за да се убеди, че в чашата има някаква течност. Нямаше смисъл повече да се занимава с чиновническата работа. Също както на приятеля му тя не допадаше на Принца. Брет отново бе споменал нещо за иконом. Все пак щеше да се окаже прав. Крепостта се оживи дори прекалено много и възникваха все повече необходимости.
Остави чашата на тъмното лакирано дърво малко по-рязко и тя се заклати леко. За миг реши, че ще олее всичко с вино, но преди да посегне да я задържи, тя застана стабилно. “Равновесието е разклатено. С всеки ден запазването му става все по-несигурно.” По скоро проблясък, отколкото мисъл премина през разума му...
Взе тъмносиньо-сивия халат, преметнат на облегалката на креслото за гости и го облече с доволно мързеливо изражение. Достави му удоволствие да усети чистата мека тъкан, с която да предпази тялото си от лекия вечерен хлад, който ранната есен носеше със себе си. “Нормално време, между жега и студ...”, усмихна се той и излезе навън.
Отдавна не се бе разхождал извън крепостта. Разкаляната земя, лекия нощен ветрец, който го караше да потръпва, засилващото се сияние на звездата, силуетът на строящия се град... Всичко бе ... правилно; по един много особен начин – сякаш завинаги щеше да остане такова, в този привиден мир и хармония, в тази идиличност, идеалистичност дори. Замисли се, този път забравяйки собстените си цели и дългове, замисли си се за хората – в крепостта и в Ерисея, за тези по земите на север от платото. Обикновените хора, за които той беше поредният владетел. Тях не ги интересуваха неговите дела. Колко от тях щяха да усетят разликата, ако в крайна сметка успееше?
Навлезе след строящите се къщи. Сравнително малки с големи вътрешни дворове, които сега представляваха разкаляни парчета земя, отрупани със строителни материали и отломки. Велиан искаше да построи колкото се може повече сгради до настъпването на зимата. Бъдеите собственици щяха да решат дали да си разширяват къщите, или вместо това да си запазят малките паркове. По разкаляните улици цареше оживление – всякакви хора, но предимно работници, бързаха нанякъде. Бе време за вечеря, а и лятото сякаш се бе оттеглило със залеза и никой не искаше да остава навън. Пък и не се знаеше кога отново ще се излее поредния порой.
Остана изненадан да види светещи прозорци. Не знаеше, че някои вече са се нанели. Въпреки че сградите все още имаха суров вид, а градът не бе особено уреден, хората не пропускаха новите възможности. И, естествено, търговията вече бе започнала. И въпреки това на този етап Ти’сейн виждаше в Ерисея само едно голямо село без домашните животни. “Но пък имаше достатъчно коне и камили.”, развесели се той.
Спря се пред един нисък, но набит мъж на средна възрат, който лакираше някакви дълги дъски пред дома си. Вътре се виждаше жена му, която шеташе в почти празната стая и явно приготвяше вечеря. Личеше си, че идват от близките села. Принцът се зачуди какъв град би се получил с такива разнообразни жители. Но това бе грижа на Велиан.
- Добър вечер. – поздрави го той. – Предполагам отскоро сте тук.
Мъжът продължи заниманието си и не вдигна глава от светлото дърво в краката си. Потопи четката в сместа от восъци и смоли и продължи да маже дъската.
- От скоро. Както всички тук. Избягахме с жената от Херцогството малко преди войниците на Магистратите да се развилнеят по селата. – езикът му бе обикновен, но не и просташки и той не се притесняваше да говори пред непознатия. – Решихме, че тук животът ще бъде малко по-спокоен.
- А нападенията над крепостта не ви ли притесняват? – попита го Ти’сейн и колкото и странно да бе за него самия, напрегнато очакваше отговора на мъжа.
- Не му е лесно и на този принц, но засега не сме пострадали. Пък и тук е хубаво, градът ни харесва. Искаме да отворим дюкян с жената. Дърводелството ми се отдва, а тя... – човечецът се поспря, чувайки смеха на непознатия. Най-сетне вдигна глава към него и с леко намръщено лице огледа облеклото му. Погледът му се спря на засмяното лице и сребристите очи, весело проблясващи в тъмния сумрак. Пребледня, изпусна четката и запелтечи:
- Принце... Аз... Простете... Не съм искал...
Ти’сейн удържа смеха си и махна с ръка. Наведе се, вдигна четката от калта и я подаде на уплашения мъж. После го потупа по рамото и му каза:
- Хайде, приятелю, успокой се. Не съм чак толкова страшен, колкото говорят хората.
- Не, никой не е говорил такива неща. – каза човечецът, позволявайки си плаха усмивка.
- Разбира се. – отвърна му Принцът. – Хайде, отивай да вечеряш, яденето ще изстине. – подкани го той и се обърна към жената, която стоеше неподвижно в рамката на вратата и не смееше да каже нищо. – Желая ви приятна вечер, госпожо.
Не можеше да си обясни защо, но приповдигнатото настроение не го напускаше. Спря се пред сергиите на Свободните търговци и заразглежда различни питиета. Бе му хрумнало, че ако бившите озикски благородници оценяха качествата на напитките от Неа, може да увеличи приходите в крепостта-столица и в Ерисея; специално тази търговия смяташе да минава само от там. Подаде малката кесия със сребърници на мургавия търговец, който говореше доста завалено, и му каза да достави на сутринта запечатаните делви в крепостта.
Стигна до края на платото и полукръглия площад, отвъд който някога щеше да се строи дворец. Но това Велиан го бе оставил за най-накрая. Принцът разпита няколко войника, които кръстосваха празното за сега пространство. Само голямата шатра, закриваща входа на тунела се виждаше съвсем близо до ръба на отвесните скали.
Ти’сейн влезе в една от големите къщи около площада и завари младия благородник на една голяма маса с архитекта и главния строител на Ерисея, както и други негови доверени хора. Още от вратата каза:
- Залезът е прекрасен тази вечер. Ще ми позволите ли да се присъединя към вас за вечеря?
Велиан веднага го покани и каза на един от прислужниците, застанали до стената, да донесе стол за Принца. Разговорите на масата се оживиха още повече, но през повечето време Ти’сейн само слушаше и наблюдаваше. Младият мъж, който постоянно се доказваше от първото нападение насам, наистина бе способен и заслужаваше поста си. Бе се отдал на начинанието си и увличаше и другите. Или поне успяваше да приложи техните способности.
Поговори малко с него за плановете му за Ерисея и спомена, че търси иконом за крепостта. Благородникът му обеща да подбере най-подходящия човек и стана да го изпрати, когато Принцът благодари за вечерята и се сбогува с другите.
Ситни капчици напояваха дългата му коса, но Ти’сейн не им обръщаше внимание. Бе погълнат от мислите си. Трябваше да се научи да се доверява на околните, въпреки че събитията в последно време говореха точно обратното. Разбираше, че вече не може да се справя сам с всичко. Ще се доверява, ще рискува и ще избягва да греши в преценките си. Или поне ще опита...
Прибра се в крепостта и въпреки че бе станало късно, се отправи към стаята на Каверън. Влезе без да чука и видя Щитът, седнал на земята, който си подхвърляше камата с отмерени движения и всеки път я улавяше за острието.
- Готов ли си? – попита го Ти’сейн.
Другият мъж се сепна, изпусна камата и тя одраска леко потрепващата му ръка. Тънка струйка светла кръв потече по кожата му и няколко капки обагриха светлия бежов килим, сливайки се с червените цветя, разпръснати по него. “Живи цветя на объркване и страх сред изкуствени, тъкани от нечия ръка.”, помисли си Принцът. Вече знаеше какъв ще е отговорът на Щита, още преди да го е чул. “Какво заплиташ, Таис? Защо измъчваш човека?” Но жрицата сигурно бе на стотици километри и едва ли би му отговорила, дори да беше в крепостта.
- Не мога, Ти’сейн. – тихо промълви Каверън. – Връзката е здрава, клетвите – прекалено силни. Не мога... – повтори той и наведе глава.
- Нали знаеш какво означава това, Каверън? – със студен и равен глас го попита Прнцът.
- Да. Още утре заминавам и повече няма да ме видиш.
- Лъгал си през цялото това време. Сега ще се върнеш при нея и ще й разкажеш всичко, което иска да знае и си успял да научиш. Върви тогава... – дори и слабото му желание за доверие се бе изпарило.
- Грешиш, Принце. Дори не зная къде е Таис. И нямам желание да я срещам.
Мислите запрепускаха зад сребристите очи на Ти’сейн, тънки лъчи светлина се запреплитаха с тях и той в крайна сметка реши да опита:
- Утре заминаваш, да. Но по поръчка на Тиен’хара.
Щитът го погледна очудено и само попита:
- Къде?
- Силосия. – бе лаконичният отговор на Принца, който побърза да напусне стаята.
Вървеше по притихналите коридори на крепостта, опустели по това време. Многото свещи и светлината на знамето отблъскваха нощта, но все пак по тъмните ъгли се събираха сенки. Ще изпрати отговор на писмото от Дъщерята по Каверън. Поредното изпитание за неговата искреност, която той все още поставяше под съмнение. И начин отново да го държи далеч от жриците. Може би присъствието им в крепостта бе повлияло на решението му.
Насочи се към покоите на Брет и се зачуди дали той ще бъде там. След аудиенцията не се появи цял следобед, което още повече го убеди, че нещо става. Въпреки това приятелят му си беше в стаята. Не каза нищо, само го погледна въпросително, но Воинът не реагира. Или се престори, че не е разбрал безмълвният му намек.
“Но всъщност какво право имам да го разпитвам. Като Воин той принадлежи на Тиен’хара, но иначе...”
- Утре сутрин искам да се срещна с Арабела. Ще й предадеш, нали? – попита го той и побърза да добави, виждайки че приятелят му още сега се запъти към вратата: - Не, не е нужно да е точно сега. Утре сутрин.
- Разбира се... – отговори му Брет и се отпусна в едно кресло, тапицирано с плат на зелени и червени шарки.
Поговориха още малко, след което Принцът го остави. Заизкачва се по стъпалата на Централната кула, подмина етажа, където бяха собствените му покои и излезе на покрива. Дъждът бе спрял, а вятърът сякаш вече бе подминал крепостта, устремен на юг към размирните земи на Херцогство Озикс.
Ти’сейн захвърли дрехите и се остави на яркото сияние на знамето да го погълне. Сля се със силата на звездата и потъна в сънища, облени със светлина...
*****
Събуди се рано. И без това не бе спал много през нощта. В началото се чудеше какво все пак да каже на Ти’сейн, но после мислите му отново се отнесоха към Арабела. И сега отново не спираше да я търси – да зърне лицето й, да чуе стъпките й, да усети аромата на косите й...
Наблюдателите му бяха казали, че всяка сутрин посреща изгрева на една от кулите, гледащи на юг. Трябваше да я намери заради заръката на Принца, но всъщност искаше да се срещнат.
Изкачи се до покрива на кулата и хладния утринен въздух го посрещна. Арабела стоеше с гръб към него, зареяла поглед на юг. Представи си пъстрите й замечтани очи, потайното, непознатото, което криеха в себе си. Изгревът обагряше пуснатите й коси в огнено, придавайки й повече обаяние. Повече, отколкото можеше да понесе.
Приближи се тихо и я погали. Онова разтърсващо усещане отново го завладя. За миг и жената настръхна, готова да се извръщане и удар, но го позна и застина под ласката му. Все пак Брет бързо се отдръпна и й каза:
- Арабела, Принцът иска да те види отново.
- Толкова скоро? – уж изненадано попита тя, но в гласът й не се долавяше никакво очудване.
- Да. Но преди това ще закусим. – отвърна той и я поведе надолу в крепостта.
*****
Топлите лъчи на изгряващото слънце го събудиха. Светлината в кръвта му пулсираше с нови сили. Стана от голите каменни плочи и отново огледа платото. Облаците се бяха разпръснали, може би последвали вятъра на юг. Ерисея вече се раздвижваше, а псотовете в крепостта се сменяха. На една от южните кули Ти’сейн забеляза двама души, в които разпозна Брет и Арабела. Близостта им, начинът, по който стояха един срещу друг, го убедиха напълно, че между тях има нещо. Мобе би тепърва се зараждаше, но...
Облече халата си и отиде да се измие и придаде прилиен вид на дългите си, разхвърляни черни кичури. Щеше да се срещне с вестителката от Силосия малко по-късно. Сега го трвожеха виденията и сънищата от изминалата нощ, в които отново крачеше сред каменните статуи на първите Пазители след падането на Тиен’хара. Но сфинксът не бе сред тях. “Какво още крият Алаир и Танх?” Въпросът не го оставяше на спокойствие, докато слизаше в подземията на крепостта.
Още преди да достигне каменната врата към залата, където Пазителят бе окован, Ти’сейн погали с лъч светлина вградения диамант и канарата се отмести точно навреме пред него. Без да се спира прекоси цялото разстояние до крилатата фигура и за втори път, откакто бе открил сфинкса, той застана толкова близо до него. Изгледа неотколнно изненаданото лице от виещи се потоци огън и лед и попита с режещ глас:
- Докога си мислехте, че ще ме лъжете? И’сул е бил първият Пазител след падането на Тиен’хара.
Мълчанието надвисна в залата, невидимо като стегите на сфинкса. Сливането на двете съзнания, което той представляваше, объркано се разместиха, но най-сетне Танх проговри, сякаш нищо не беше се случило:
- И’сул Прокълнатия... Да, беше Пазител. Но за толкова кратко. – Мислите на Алаир оттекваха в съзнанието му: “Научил е нещо, но не го е разбрал правилно. Отчасти ние съсипахме последния крал и доведохме до разпадането на владенията му. И до угасването на звездата с последния му дъх.” Огненото лице продължи да говори: - Той се провали, не успя да понесе дълга си. Това бе и неговото проклятие. И камъкът дойде у нас – да го пазим, докато се появи наследник на Светлината.
Сребристите очи на Ти’сейн не се отместваха от тези на сфинкса. Поседяха така известно време, след което Принцът излезе от пещерата.
“Мисля, че и този път го заблудихме”, не посмя да каже гласно Танх. “Да, но докога?”, попита Алаир и потоците от огън и лед продължиха разтревожено да се преплитат...
Чу се високо почукване и Брет отвори вратата, въвеждайки Арабела в кабинета на Принца. Този път аудиенцията бе неофициална и той започна с въпроса, който най-много го интересуваше в момента:
- Отговорът на писмото е готов. Надявам се няма да имате нищо против, ако го изпратя по мой вестоносец?
*****
Жаркото слънце на пустинята ги посрещна и тази сутрин. Ти’сейн не се бе появил, ане можеха да го чакат повече. Запасите им от вода застрашително бяха намалели, а ги чакаше дълъг път назад. Самра само се надяаше, че Принцът е оцелял и сега се възстановява. Или предпочита да не рискува, връщайки се в Храма.
Заклинателите го увериха, че са намерили някои безценни неща в подземията, както и много други, които ще трябва да проучат. Каквото и да станеше с Ти’сейн, Джендин досега бе спечелила достатъчно. Раджата се усмихна доволен, омота главата си със синьо-бежовата кърпа, която вече приличаше на парцал и поведе малката им група. Двамата Ловци бързо минаха отпред, търсейки пътя – вслушваха се в гласа на пустинята, в танца на пясъците й. А Самра още веднъж се замисли за Принца и се помоли все пак всичко да е наред и да се видят отново. Макар и малко странен, този човек му бе симпатичен.
Отново и отново същият сън -...Връщам се обратно в стаята…
После се събуждам. В ноздрите ми все още усещам аромата на мускус и шафран. Нейния аромат и този на дълбоката пустиня. Навън хладно премигват звездите на Даная. Студът на северните морета се завръща в костите и ръката ми сама пълзи към рамката на леглото където послушно ме чака кривото острие на най-верния ми приятел...
Започнаха с реставрацията на стария дворец на Падишаха. Високите минарета облицовани с нефритени плочки и кубета от златен филигран бяха символ, които носеше вкуса на старата държава. Баскерите събраха многоглави колони or роби, майстори каменоделци, зидари, стенописци и дърводелци. Абкан бързо се превърна в лагер на многохилядна армия от работници, поле покрито с платнени шатри, дървени платформи движени върху кръгли рендосани дънери, сложни кранове съставени от въжета и талпи.
Съгледвачи покачени на груби кули поддържаха сигналните клади и непрестанно се взираха на Изток откъдето трябваше да пристигнат корабите на Грид носещи още роби и злато.
Беше тежко. Пустинята не желаеше да освободи полу-смляните останки на старите сгради и се бореше със вятър и пясък за всяка реликва. Кубетата на храмове и старите крепосттни стени бавно се надигаха от пясъка за да бъдат съборени и построени наново.
На дванадесетя ден когато розовопръстата зора освети пясъците около Абкан, над дюните се появи група конници. Амазонката Кaяна и Ахасфер от Баскерите събраха отряд от хората си и отидоха да посрещнат непознатите гости…
*****
"Главата на Военачалника", беше проста войнишка кръчма заела удобния ъгъл между улицата на Стоте Лампи и широкия булевард водещ към замъка Бодар.
На прага седяха двама гвардейци от патрулите, облегнати на тежки алебарди. Единият, подпрял потното си чело на дръжката, повръщаше с мрачно пиянско отчаяние. Ханджията Муга Комара стоеше до отворената врата и замислено изтриваше зацапан сатър в огромното си шкембе. Явно досега е кълцал кучешко за чорба и сега беше излязъл да се отдиша.
Башир Зерга гнусливо отмести алебардата на единия гвардеец с върха на меча си и двамата мъже влязоха в кръчмата, привеждайки глави заради ниския таван. Помещението плуваше в супа от дим, пот, миризма на лук и евтина бира. Башир и Дорон прекосиха залата с твърди крачки заобикаляики лепкавите маси, прескачайки простнатите тела на данайски моряци, внимателно но твърдо отблъсквайки разгърдените и запотени бодарски моми.
Тясно стълбище, невидимо в задната част на залата, водеше към втория етаж. На входа небрежно облегнати на стената стояха двама мъже с къси лулички между дебелите пръсти. Раменете им почти закриваха входа към стълбите. Когато Винс и Башир се приближиха мъжете се отместиха освобождавайки минимално пространство и отново загърнаха прохода.
Там където стъпалата свършваха, от тавана се спускаха тежки завеси от червено кадифе. Башир разгърна богатата материя и те се озоваха в слабо осветено помещение със високи тавани.
Не е случайно че във всички писания, точно стълба води към портите на Рая.
Широки меки дивани, върху които хълмове от копринени възглавници се сливаха със дебелите джендински килими окачени по стените. Върху ниски масички от слонова кост и махагон, сплитаха опашките си тежки наргилета от Умбрийски кристал. Винс огледа залата. Тиха мелодия на цитра от нишата в дъното. Кандила пълни със портокалово масло осветяващи фрески от Сутрите по стените. Той се загледа в тънките, изрисувани с къна пръсти и сатененото, голо коремче на изпълнителката.
Единствените трима посетители тази вечер, седят излегнати около една от централните маси. Мазни талази от сладникав дим ги обгръщат като шалове оплетени от хашиш и спокойствие. Казба! Старата Неа.
После се събуждам. В ноздрите ми все още усещам аромата на мускус и шафран. Нейния аромат и този на дълбоката пустиня. Навън хладно премигват звездите на Даная. Студът на северните морета се завръща в костите и ръката ми сама пълзи към рамката на леглото където послушно ме чака кривото острие на най-верния ми приятел...
Започнаха с реставрацията на стария дворец на Падишаха. Високите минарета облицовани с нефритени плочки и кубета от златен филигран бяха символ, които носеше вкуса на старата държава. Баскерите събраха многоглави колони or роби, майстори каменоделци, зидари, стенописци и дърводелци. Абкан бързо се превърна в лагер на многохилядна армия от работници, поле покрито с платнени шатри, дървени платформи движени върху кръгли рендосани дънери, сложни кранове съставени от въжета и талпи.
Съгледвачи покачени на груби кули поддържаха сигналните клади и непрестанно се взираха на Изток откъдето трябваше да пристигнат корабите на Грид носещи още роби и злато.
Беше тежко. Пустинята не желаеше да освободи полу-смляните останки на старите сгради и се бореше със вятър и пясък за всяка реликва. Кубетата на храмове и старите крепосттни стени бавно се надигаха от пясъка за да бъдат съборени и построени наново.
На дванадесетя ден когато розовопръстата зора освети пясъците около Абкан, над дюните се появи група конници. Амазонката Кaяна и Ахасфер от Баскерите събраха отряд от хората си и отидоха да посрещнат непознатите гости…
*****
"Главата на Военачалника", беше проста войнишка кръчма заела удобния ъгъл между улицата на Стоте Лампи и широкия булевард водещ към замъка Бодар.
На прага седяха двама гвардейци от патрулите, облегнати на тежки алебарди. Единият, подпрял потното си чело на дръжката, повръщаше с мрачно пиянско отчаяние. Ханджията Муга Комара стоеше до отворената врата и замислено изтриваше зацапан сатър в огромното си шкембе. Явно досега е кълцал кучешко за чорба и сега беше излязъл да се отдиша.
Башир Зерга гнусливо отмести алебардата на единия гвардеец с върха на меча си и двамата мъже влязоха в кръчмата, привеждайки глави заради ниския таван. Помещението плуваше в супа от дим, пот, миризма на лук и евтина бира. Башир и Дорон прекосиха залата с твърди крачки заобикаляики лепкавите маси, прескачайки простнатите тела на данайски моряци, внимателно но твърдо отблъсквайки разгърдените и запотени бодарски моми.
Тясно стълбище, невидимо в задната част на залата, водеше към втория етаж. На входа небрежно облегнати на стената стояха двама мъже с къси лулички между дебелите пръсти. Раменете им почти закриваха входа към стълбите. Когато Винс и Башир се приближиха мъжете се отместиха освобождавайки минимално пространство и отново загърнаха прохода.
Там където стъпалата свършваха, от тавана се спускаха тежки завеси от червено кадифе. Башир разгърна богатата материя и те се озоваха в слабо осветено помещение със високи тавани.
Не е случайно че във всички писания, точно стълба води към портите на Рая.
Широки меки дивани, върху които хълмове от копринени възглавници се сливаха със дебелите джендински килими окачени по стените. Върху ниски масички от слонова кост и махагон, сплитаха опашките си тежки наргилета от Умбрийски кристал. Винс огледа залата. Тиха мелодия на цитра от нишата в дъното. Кандила пълни със портокалово масло осветяващи фрески от Сутрите по стените. Той се загледа в тънките, изрисувани с къна пръсти и сатененото, голо коремче на изпълнителката.
Единствените трима посетители тази вечер, седят излегнати около една от централните маси. Мазни талази от сладникав дим ги обгръщат като шалове оплетени от хашиш и спокойствие. Казба! Старата Неа.
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
Мела се сбогува набързо с Реса и забързано пресече двора на Греам. Старият седеше на пейката отвън и леко й кимна за поздрав, в отговор на което тя се усмихна кротко и излезе на пътя. Леките й стъпки я поведоха към гората, където бе скрит домът й. Когато навлезе между дърветата, забави ход. Чувстваше се изтощена а и нямаше закъде да бърза. Никой не я чакаше в дома й. Въздъхна леко, свърна встрани от пътеката и опря гръб в едно дърво. Само два дни бяха изминали откакто Нене замина с Треол и на нея вече й липсваше компанията на девойката.
Дланта й погали разсеяно явора, на който се бе облегнала. Затвори очи и се спусна леко надолу към земята, а няколко кичура от тъмните й коси се оплетоха в грубата напукана кора на дървото. Протегна бавно ръка над главата си и тънките й пръсти започнаха да се движат бавно и внимателно, опитвайки се да откачат тъмните къдрици. Когато освободи косите си, ги преметна от една страна и си позволи да се унесе.
Тревогата, с която се бореше в последните дни, бе успяла почти да изцеди силите й. Постепенно и плавно в ума й изплува широкото лице на месечината и тя леко се усмихна. Сякаш в отговор на усмивката й между клоните на дървото като струни се опънаха няколко тънки, сребърни лъчи, достигнаха жената и почти предпазливо се вплетоха в косите й. Мела усети грижливата ласка на Луна и се отпусна. Долови нечие познато присъствие, но то не я плашеше, а и бе прекалено уморена, за да се бори с влиянието му. Когато отново отвори очи, в гората вече цареше мрак и тя осъзна, че се е унесла в сън. Почувства се освежена и се изправи. Приглади косите си и около нея се разпиля сребрист прах, който заблестя сред тревата, а след това бавно помръкна. Мела продължи замислено по пътеката към дома си. Стъпките й бяха леки, но нищо не можеше да се сравни с лекотата в сърцето й. Изведнъж разпозна присъствието на Данил край дома й и леко забави ход. Не го бе очаквала толкова скоро. Напрегна се, опитвайки се да усети момичето до него, но намери само празнота.
Когато излезе от сенките на гората и пристъпи в градината около дома си, го забеляза веднага. Седеше на тревата край извора и гледаше замислено отражението на луната в тъмните води. Не се обърна към нея, макар тя да бе сигурна, че я е усетил.
- Ти беше, нали? – попита Мела, докато приближаваше към него.
- Уморена си, Мела – отвърна Данил. Взе едно камъче и го метна небрежно в извора, след което се загледа в концентричните кръгове, набраздили осеяната с отраженията на звездите повърхност. – Можеше да не съм аз.
Мела приседна до него. Накъдреното от вълните отражение на луната плавно се събра отново пред очите й и тя почти неусетно вдигна глава нагоре към първообраза.
- Е, човек се нуждае и от малко късмет понякога – усмихна се тя и се обърна към него. – Благодаря за грижата! Но защо ме задържа там?
Той сведе поглед към ръцете си. Бледо сияние привлече погледа й и тя забеляза, че той държи красива кама, изработена от лунни лъчи. Усети, че е негово творение, но имаше и нещо особено в нея.
- Изкуших се – усмихна се той, прекъсвайки плавния поток на мислите й. – А и имах нужда от малко време, за да помисля тук, преди да поговорим.
- За какво – попита Мела, без да откъсва поглед от проблясващото острие.
Той завъртя камата в ръцете си, подхвърли я леко и я улови отново.
- Тя избяга – каза кратко Данил и се обърна към жената до себе си.
- Как така избяга? – попита объркано Мела.
- Тръгна с Америл. Първоначално помислих, че ще отидат при Мориан и се понесох направо съм Периал.
- Мориан е мъртва – каза Мела и най после успя да откъсне очи от оръжието. Лицето на Данил не бе изменило изражението си.
- Разбрах – отвърна той и метна замислено още едно камъче във водата. – Настанал е хаос. Видях Треол и той ми разказа, какво се е случило. Оставих му някои нареждания. Той ще се свърже с теб.
- А защо дойде тогава при мен? – попита Мела.
Тишината погълна мислите й. Погледът й се плъзна към искрящите води на изворчето. Унесът омайваше ума й и при все това можеше да различи кристално ясно отражението на всяка звезда в облените в лунна светлина студени води. “Какво правиш Данил?”. Мисълта успя да се промъкне с мъка някъде сред прозрачно искрящите завеси, забулили съзнанието й. Зарови пръсти в зелената трева и волята й проникна като гладни корени в пулсиращите отдолу земни потоци. Извърна се към Данил. Беше толкова близо до нея, а очите му сякаш бяха на цяла вечност разстояние. Изведнъж реалността разкъса призрачните воали и тя отново седеше до него – в своята градина, край познатия извор. Вдигна ръка пред лицето си и на бледата лунна светлина забеляза забитата дълбоко под ноктите й пръст.
- Какво си мислиш, че правиш? – попита гневно тя към Данил. Той сведе мълчаливо глава и след малко обърна лице към нея.
- Ти успяваш да се свържеш някак със Земя. Искам да усетя как бих могъл са се боря срещу това. Тя също го прави. – Данил пробра ножа и изведнъж с едва удържан гняв каза: - Тя ме овърза толкова лесно! Изобщо не успях да реагирам. Измами ме, овърза ме и замина с Америл...
- Май нечия суета е пострадала – отбеляза с лека усмивка Мела. Почти веднага лицето й отново стана сериозно. – Това не ти дава право да се държиш по този начин! Какво става с теб Данил? Не можеш да си позволиш подобно поведение! Знаеш много добре, какво е заложено тук! Нямаш право да се мотаеш като изоставен хлапак!
- В името на Луната, Мела – ядно се обърна той към нея, - наистина ли мислиш...
- Да, – прекъсна го властно жената. – мисля!
- Изобщо не знаеш за какво става дума! – гласът му звучеше спокойно, но тя усещаше гневния хаос отвъд хладното сребърно спокойствие в ума му.
- Не ме интересува! – сряза го тя. – Не можеш да я оставиш при Америл. Още повече, че след смъртта на Мориан той ще бъде съвсем без контрол. Не ме интересува, как ще го направиш, но трябва да я отдалечиш от него. Ние ще се оправим в Селения. Аз ще говоря с Треол.
Данил премълча думите, които напираха да се изсипят навън. Не искаше да напуска Селения в този миг, не искаше да се изправя срещу Ланис, но съзнаваше и че Мела е права. Изправи се и й подаде ръка, за да стане от земята.
- Селиал трябваше да определи теб за свой заместник. – каза с хладна усмивка той.
- Аз винаги съм била заместник на Селиал, Данил. Нима си мислел, че тя разчита само на един? – усмихна се Мела и мигът, в който го каза, той осъзна, че това е самата истина. Целуна ръката й и се отдръпна.
- Трябва да тръгвам – каза спокойно селенитът. Изведнъж тъмните му лунни очи се впиха в лицето на Мела.
- От няколко дни се боря с желанието си да убия Америл. Знам, че мога да го направя, мога и да го открия, но не зная кое ме спира.
Мела отвърна на погледа му без да мигне.
- Въпросът е доколко наистина искаш да убиеш Америл. Дали всъщност не се бориш с желанието си да убиеш нея...
“Лицето му не трепна”, помисли си тя и страх започна да се промъква в съзнанието й. Внезапно Данил я прегърна и отпусна чело на рамото й.
- Ще ми мине, Мела. Май прекалих с лунната сила в последно време. – каза той и се стопи в мрака.
Тя остана, загледана в мястото, където бе стоял той допреди миг. Устните й прошепнаха безмълвно името му... Седна отново на земята и опря чело в коленете си. “Няма да е лесно... Никак няма да е лесно”.
Дланта й погали разсеяно явора, на който се бе облегнала. Затвори очи и се спусна леко надолу към земята, а няколко кичура от тъмните й коси се оплетоха в грубата напукана кора на дървото. Протегна бавно ръка над главата си и тънките й пръсти започнаха да се движат бавно и внимателно, опитвайки се да откачат тъмните къдрици. Когато освободи косите си, ги преметна от една страна и си позволи да се унесе.
Тревогата, с която се бореше в последните дни, бе успяла почти да изцеди силите й. Постепенно и плавно в ума й изплува широкото лице на месечината и тя леко се усмихна. Сякаш в отговор на усмивката й между клоните на дървото като струни се опънаха няколко тънки, сребърни лъчи, достигнаха жената и почти предпазливо се вплетоха в косите й. Мела усети грижливата ласка на Луна и се отпусна. Долови нечие познато присъствие, но то не я плашеше, а и бе прекалено уморена, за да се бори с влиянието му. Когато отново отвори очи, в гората вече цареше мрак и тя осъзна, че се е унесла в сън. Почувства се освежена и се изправи. Приглади косите си и около нея се разпиля сребрист прах, който заблестя сред тревата, а след това бавно помръкна. Мела продължи замислено по пътеката към дома си. Стъпките й бяха леки, но нищо не можеше да се сравни с лекотата в сърцето й. Изведнъж разпозна присъствието на Данил край дома й и леко забави ход. Не го бе очаквала толкова скоро. Напрегна се, опитвайки се да усети момичето до него, но намери само празнота.
Когато излезе от сенките на гората и пристъпи в градината около дома си, го забеляза веднага. Седеше на тревата край извора и гледаше замислено отражението на луната в тъмните води. Не се обърна към нея, макар тя да бе сигурна, че я е усетил.
- Ти беше, нали? – попита Мела, докато приближаваше към него.
- Уморена си, Мела – отвърна Данил. Взе едно камъче и го метна небрежно в извора, след което се загледа в концентричните кръгове, набраздили осеяната с отраженията на звездите повърхност. – Можеше да не съм аз.
Мела приседна до него. Накъдреното от вълните отражение на луната плавно се събра отново пред очите й и тя почти неусетно вдигна глава нагоре към първообраза.
- Е, човек се нуждае и от малко късмет понякога – усмихна се тя и се обърна към него. – Благодаря за грижата! Но защо ме задържа там?
Той сведе поглед към ръцете си. Бледо сияние привлече погледа й и тя забеляза, че той държи красива кама, изработена от лунни лъчи. Усети, че е негово творение, но имаше и нещо особено в нея.
- Изкуших се – усмихна се той, прекъсвайки плавния поток на мислите й. – А и имах нужда от малко време, за да помисля тук, преди да поговорим.
- За какво – попита Мела, без да откъсва поглед от проблясващото острие.
Той завъртя камата в ръцете си, подхвърли я леко и я улови отново.
- Тя избяга – каза кратко Данил и се обърна към жената до себе си.
- Как така избяга? – попита объркано Мела.
- Тръгна с Америл. Първоначално помислих, че ще отидат при Мориан и се понесох направо съм Периал.
- Мориан е мъртва – каза Мела и най после успя да откъсне очи от оръжието. Лицето на Данил не бе изменило изражението си.
- Разбрах – отвърна той и метна замислено още едно камъче във водата. – Настанал е хаос. Видях Треол и той ми разказа, какво се е случило. Оставих му някои нареждания. Той ще се свърже с теб.
- А защо дойде тогава при мен? – попита Мела.
Тишината погълна мислите й. Погледът й се плъзна към искрящите води на изворчето. Унесът омайваше ума й и при все това можеше да различи кристално ясно отражението на всяка звезда в облените в лунна светлина студени води. “Какво правиш Данил?”. Мисълта успя да се промъкне с мъка някъде сред прозрачно искрящите завеси, забулили съзнанието й. Зарови пръсти в зелената трева и волята й проникна като гладни корени в пулсиращите отдолу земни потоци. Извърна се към Данил. Беше толкова близо до нея, а очите му сякаш бяха на цяла вечност разстояние. Изведнъж реалността разкъса призрачните воали и тя отново седеше до него – в своята градина, край познатия извор. Вдигна ръка пред лицето си и на бледата лунна светлина забеляза забитата дълбоко под ноктите й пръст.
- Какво си мислиш, че правиш? – попита гневно тя към Данил. Той сведе мълчаливо глава и след малко обърна лице към нея.
- Ти успяваш да се свържеш някак със Земя. Искам да усетя как бих могъл са се боря срещу това. Тя също го прави. – Данил пробра ножа и изведнъж с едва удържан гняв каза: - Тя ме овърза толкова лесно! Изобщо не успях да реагирам. Измами ме, овърза ме и замина с Америл...
- Май нечия суета е пострадала – отбеляза с лека усмивка Мела. Почти веднага лицето й отново стана сериозно. – Това не ти дава право да се държиш по този начин! Какво става с теб Данил? Не можеш да си позволиш подобно поведение! Знаеш много добре, какво е заложено тук! Нямаш право да се мотаеш като изоставен хлапак!
- В името на Луната, Мела – ядно се обърна той към нея, - наистина ли мислиш...
- Да, – прекъсна го властно жената. – мисля!
- Изобщо не знаеш за какво става дума! – гласът му звучеше спокойно, но тя усещаше гневния хаос отвъд хладното сребърно спокойствие в ума му.
- Не ме интересува! – сряза го тя. – Не можеш да я оставиш при Америл. Още повече, че след смъртта на Мориан той ще бъде съвсем без контрол. Не ме интересува, как ще го направиш, но трябва да я отдалечиш от него. Ние ще се оправим в Селения. Аз ще говоря с Треол.
Данил премълча думите, които напираха да се изсипят навън. Не искаше да напуска Селения в този миг, не искаше да се изправя срещу Ланис, но съзнаваше и че Мела е права. Изправи се и й подаде ръка, за да стане от земята.
- Селиал трябваше да определи теб за свой заместник. – каза с хладна усмивка той.
- Аз винаги съм била заместник на Селиал, Данил. Нима си мислел, че тя разчита само на един? – усмихна се Мела и мигът, в който го каза, той осъзна, че това е самата истина. Целуна ръката й и се отдръпна.
- Трябва да тръгвам – каза спокойно селенитът. Изведнъж тъмните му лунни очи се впиха в лицето на Мела.
- От няколко дни се боря с желанието си да убия Америл. Знам, че мога да го направя, мога и да го открия, но не зная кое ме спира.
Мела отвърна на погледа му без да мигне.
- Въпросът е доколко наистина искаш да убиеш Америл. Дали всъщност не се бориш с желанието си да убиеш нея...
“Лицето му не трепна”, помисли си тя и страх започна да се промъква в съзнанието й. Внезапно Данил я прегърна и отпусна чело на рамото й.
- Ще ми мине, Мела. Май прекалих с лунната сила в последно време. – каза той и се стопи в мрака.
Тя остана, загледана в мястото, където бе стоял той допреди миг. Устните й прошепнаха безмълвно името му... Седна отново на земята и опря чело в коленете си. “Няма да е лесно... Никак няма да е лесно”.
Събуди я нежното докосване на разхлаждащия вечерен ветрец. Въпреки че бяха доста по- на юг от Варгас, къщата явно се намираше някъде в планината и тук приближаването на есента вече се усещаше, но все още като свежест в спускащия се мрак.
Размърда се сънливо на плетеното кресло и то приглушено изскърца под отпуснатото й тяло. Мъжът на земята до нея простена в съня си и потрепери отново. Едва ли му бе удобно на дървената тераса, но сутринта Сайхе нямаше сили да го премести на леглото вътре. А сега не бе убедена, че трябва да го стори.
Магьосницата сложи ръка на челото му и опасенията й се потвърдиха – имаше треска, макар и слаба. Потърси някакви одеала в къщата, но единственото, което намери, бе лека завивка. Смени превръзката, напоена с кръв и леко пожълтяла отстрани от гной. Огледа раната, но не й изглеждаше по-зле отпреди. Дори напротив. Но все пак треската се бе появила...
- Какво ли разбирам и аз. – иронично каза на себе си тя, докато завиваше мъжа и се чудеше какво още може да направи за него.
Отново влезе в къщата и за пореден път я обиколи и претърси цялата. Странни вещи имаше, някои абсолютно излишни или неподходящи за място като това. А други от първа необходимост пък липсваха. Не можа да намери по-подходящ съд и взе една кристална купа, която напълни с езерна вода и сложи някакви изсушени билки и зеленчуци, които също откри забутани в един шкаф. Остави я на лосък камък под верандата и приседна на земята с кръстосани крака. Камъкът се зачерви и скоро от водата заизлиза пара. Създаде малко завихряне и тя се разбърка.
“До къде ме доведе, Озикс – да си използвам способностите за готвене!” Остави “бульона” да поври известно време, поддържайки структурата на кристала, за да не се пръсне купата. После бързо го охлади, за да може да го държи и изля част от течността в устата на ранения старши лейтенант. Тънка струйка потече от ъгълчето на устата му и тя грижливо я забърса със завивката. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.
Отиде да провери ндегето. Голямата птица се разхождаше спокойно по поляната. Нямаше да отлети, докато някоя ездачка не я подкараше или докато Сайхе не объркаше животинското й съзнание с магиите си.
Звездите заизгряваха на нощното небе, скоро ги последва и почти пълната луна. Захладня още малко, но въпреки това магьосницата събра зелено-белите си одежди на купчинка на терасата и скочи в студените води на езерото. Цялата настръхна, но после я обзе приятното усещане на свежест, чистота и дълбоко скрита топлина.
Плъзгаше се елегнтно по кристалната повърхност и си припомни за едно друго езеро, в което бе плувала скоро. Мислите й се зареяха към Джони и тя за пореден път се запита какво го въздържаше. А и какво всъщност я привличаше? Може би именно това, че освен атрактивен мъж, той не си глътваше езика всеки път, когато я погледне. “А само си го заплита”, усмихна се тя и продължи да се носи сред водата и мислите си.
Загуби представа за времето, но скоро усети, че крайниците й започват да се схващат от студа. Достигна верандата и се изкачи на дървения под. Водата се стичаше от голото й тяло и се процеждаше обратно в езерото през процепите между дъските. Мургавата й кожа все още бе настръхнала и тя се изсуши с магия. Загърна се с копринените си шалове и погледна към ранения. Бе буден и се опитваше да я види, но му бе трудно да обърна очи в нейната посока.
Застана пред него и той се усмихна вяло. Проговори със слаб, пълен със съжаление глас:
- Да можех да се обърна и да те видя наистина...
Сайхе се засмя и му отговори:
- А аз съм тръгнала да се притеснявам... След като мислиш за това, значи оздравяваш.
Бе негов ред да се опита да се засмее, но лицето му се сгърчи от болка. Рзмърда се под тънката завивка и когато отшумя, отново отвори очи и я погледна. Тя се надвеси над него и оскъдното й облекло разкри още повече от мургавата й плът. Сложи ръка на челото му – треската не бе преминала напълно, но той все пак бе с ума си.
Даде му останалото от плодовете и сиренето и затопли с магия водата с билките, която трябваше да мине за “живителен” бульон. Подаде му купата, но той я бутна обратно в ръцете й щом видя съдържанието й и каза с пълна със сушени кайсии уста:
- Вино. – обърна поглед към недопитата рубиненочервена течност, която магьосницата бе оставила на масичката до плетените кресла.
Наля му в една кристална чаша и я поднесе към устните му. След като отпи, старши лейтенантът я погледна в кафявите й очи:
- Какво трябваше да преживея, за да ме пои красива млада жена като теб.
Видя как погледът му се замъглява и побърза да го разпита:
- Какво се случи в Периал?
Мъжът се умисли и Сайхе реши, че го е изпуснала и отново потъва в сън или безсъзнание. Но той заговори тихо и леко несвързано:
- Убиха краля. И принц Марсел. Нападението... Имало шанс... Съветник Мориан загинала... Изчезването на принцеса Деа... Селенити... Свещениците... - гласът му заглъхна и клепачите му се спуснаха над блесналите му зеници. Треската го бе погълнала отново.
Стоеше неподвижно на верандата. Нощният вятър развяваше краищата на копринените й шалове, а Сайхе не му обръщаше внимание. Загледа се в сиянието на звездите и си спомни за нощта, в която избягаха с “Червения гларус” от Озгария, нощта, в която Тиен’хара бе възродена.
“Ти’сейн...”, помисли тя и се запита кога ли щеше да я намери. “Мориан е мъртва. Озикс е отмъстен, макар и от някой друг. Едва ли ще остане много доволен, но поне се приключи с това. А може би вече всичко ще приключи.” Бе решила да отведе Херцога в Бодар. Щеше да почака Ти’сейн още няколко дни след това и ако не я потърсеше, ще посети Тиен’хара.
Погледна лежащия на дървената веранда мъж. За миг помисли дали да не го остави там, но не можеше да го стори. Можеше и да го убие с полета, но поне щеше да е опитала. Мина за последно през малката уютна къща и прекоси наполовина огромния двор, докато стигне ндегето, което сякаш пасеше тревата. А всъщност ровеше земята с голямата си човка в търсене на дребни гризачи.
Протегна ръка към главата му, придържайки я с другата за китката и я извъртя по посока на езерото. Голямата птица вдигна глава, изгледя я очудено с червените си очи и тръгна послушно след нея на големи подскоци. Около човката й се бяха заплели къси стръкове трева. Преди да достигнат брега, Сайхе прегърна главата на ндегето и с галещо движение почисти перата му. През това време създаде образите, които трябваше да напътстват съществото и за последно го потупа успокоително по човката.
Ндегето застана мирно до верандата, а магьосницата седна на земята с кръстосани крака и затвори очи. Раздвижи пръсти по посока на ранения селенски войник и започна да оформя заклинанието. Бе трудно да левитира толкова голямо и тежко тяло, още повече на жив човек. Опитваше се да не го извива, за да не влоши раната му. С магическите си сетива усещаше как тялото му се издигна бавно над дървените дъски и се понесе към белия гърб на ндегето. Положи го колкото можеше по-внимателно и шумно изпусна дъха си. Левитирането бе изтощително за нея и тя през цялото време се опасяваше, че ще го изпусне.
Качи го на ндегето и привърза с магия отпуснатото тяло на мъжа към себе си. Не искаше да притеснява допълнително птицата, която и без това бе достатъчно объркана в последно време. Размаха белите си криле по нейна команда, или по-скоро образ, и се понесе в нощта.
Призори прелетяха над първото по-голямо селище, което беше по пътя им. Малките селца, редящи се под тях, не й вдъхваха доверие досега. А и старши лейтенантът не изглеждаше толкова зле, поне не повече от преди. Видя централния площад на градчето и насочи ндегето натам. Извади шепа жълтици от един дълбок джоб, пришит към зелено-бялата коприна на дрехите й и ги сложи в шепата на мъжа пред нея. Притисна здраво пръстите към парите; надяваше се да са достатъчно.
Няколко ранобудни минувачи и сънените лица на ставащите, надничащи зад завесите, изгледаха с уплаха голямото бяло туловище, което се спускаше към площада. Магьосницата отново затвори очи и премахна магическите връзки, които придържаха ранения мъж към нея. Отново сътвори заклинанието за левитиране и внимателно го остави върху сивите павета. Веднага след това ндегето се издигна високо в изсветляващото небе и се скри от погледите на насъбралата се тълпа.
Сайхе прегърна шията на Голямата птица и уморено подпря глава на големите меки пера. Представи си двореца в Ерн така, че съществото да разбере накъде трябваше да лети. “Или поне така се опитах”, помисли провлачено тя, унасяйки се в сънищата си.
*****
Херцог Озикс отново седеше в любимата си беседка. След цяла седмица порои, сега му бе приятно да се наслаждава на хубавата гледка и спокойствието на парка. Листата на дърветата вече видимо пожълтяваха, макар и само по краищата, запазвайки общото впечатление за зеленина. Есента наближаваше, малко по-рано от обичайното за Варгас.
Видя в далечината някакво тъмно петно, което бързо се приближаваше към хълма, на който бе разположен двореца. “Буревестник или пак онова чудовище на Сайхе?”, запита се той. “Отново ли Куция! Или...” Скоро различи размерите на птицата и тръгна към двореца, за да посрещне магьосницата. Ндегето обаче му пресече пътя, прелитайки съвсем ниско над главата му. Спря се пред един висок жив плет и заподскача обратно към него.
- Послушно ндеге. – потупа бялата буза Сайхе, след като се смъкна от гърба му. – Здравей, Озикс. – обърна се приветливо към него тя. – Бурята бе изненадваща. В началото ме съсипа, но след няколко опита успях да обуздая част от ветровете й и птицата ги улови в крилете си.
Херцогът не обърна внимание на ентусиазма й и само промърмори:
- Май трябва свиквам с бързите ти завръщания.
Усмивката на магьосницата изчезна и тя попита:
- Ако не ме искаш тук, си тръгвам веднага. – режещите нотки в гласа й го накараха да се опомни.
- Напротив, Сайхе! Извинявай. – разпери ръце към нея той. – Дори и този път не очаквах да се върнеш толкова бързо. Какво се случи?
- Нищо. Или всъщност много неща. Пристигнах в разгара на преврат в Периал. Побеснели тълпи, сред които и свещеници на Халид щурмуваха двореца. Част от него е разрушена, крал и принц Марсел са мъртви, принцеса Деа – изчезнала. Имам опасения, че селенитите имаст пръст във всичко това. – Озикс не обърна много внимание на думите й. Гледаше очаквателно, но магьосницата не бе сигурна, дали би искал да чуе това, което бе научила, но въпреки това продължи. – Мориан също е загинала.
Доволство, разочарование, гняв, съжаление и спокойствие се бореха за надмощие у него. Очите му безспирно се въртяха и оглеждаха невиждащо. Пот изби по лицето му и той накрая не издържа и се стовари на земята. Сайхе загрижено приклекна до него, но не знаеше какво да му каже.
Трябваше му известно време докато се съвземе. Неясен въртоп от спомени и чувства се вихреше в душата му. Когато най-сетне се успокои, каза тихо:
- По-добре възмездие, отколкото отмъщение.
Магьосницата се изненада от думите му. Не бе очаквала да го приеме така лесно. Херцогът, когото познаваше от години, вече наистина се променяше. Всеки път напоследък се убеждаваше в това. Помогна му да се изправи, след което се обърна към ндегето. Искаше да го заведе пред конюшните да го нахранят и напоят. Въпреки че храната щяха да я вземат от друго място.
Преди да се е отдалечила от Озикс и птицата да е заподскачала зад нея, той я заговори:
- Кога ще може да лети отново?
- Ндегето ли? – обърка се в началото тя. – Довечера, предполагам.
Преди да е попитала нещо, Херцогът й обясни:
- Кралица Анара иска да отида в Бодар възможно най-скоро. Питомникът ти ще ми осигури нужната бързина.
Сайхе се спря и се обърна към Озмънд:
- Озикс, това не съм го очаквала от теб! – не се стърпя тя. Той я погледна неразбиращо, но тя само се засмя и заподскача като следващото я ндеге към двореца. След малко походката й отново стана нормална, “сериозна”, реши Херцогът, и Сайхе се провикна:
- Ще се видим довечера!
Слънцето се бе спуснало ниско над полята на Варгас. Западният хоризонт бе обагрен в златисто, пурпурно и оранжево. Подобни бяха и цветовете на копринените шалове на магьосницата. Херцогът рядко я бе виждал да носи накити, но този път широка златна гривна и огърлица от малки халки проблясваха с огнените си цветове на мургавата й кожа. Доволният израз на лицето й отново се бе появил и Озмънд се запита каква е причината.
Бързо започна да си задава друг въпрос, когато се приближиха до ндегето. Не знаеше доколко е добра идеята да лети с Голямата птица. Но нямаше да се откаже. Приглади нервно белите пера, изчака кимването на Сайхе, която бе насочила ръка към главата на ндегето и се покатери тромаво на гърба му. Магьосницата го последва и прицата се затича по моравата на парка.
Скоро се отделиха от земята и Озикс затвори очи. Усещаше как все повече и повече губи опора и представа за земята. Стискаше здраво бялото кожено седло, сякаш то бе последната му спасителна надежда. Не знаеше колко време е минало, когато се престраши да отвори очи, но нощта вече се спускаше и долу в далечината се виждаха само сивите вълни на морето.
- Бодар. – посочи му някъде напред Сайхе.
Озмън напрегна очи и го видя – голям, подреден град, построен на езерния бряг. Птицата махаше с големите си бели криле и те бързо се приближиха. Вече бе свикнал с приземяванията и този път не отбеляза дори, че са започнали да се спускат надолу. Вниманието му бе заето с оглеждане на града и двореца в единия му край.
- За ндегето е по-добре да кацне на мека земя, но няма да е учтиво да влезем през задния двор, нали Озикс? – попита го високо магьосницата, надвиквайки свистящия покрай тях вятър. Той само кимна, убеден, че тя е разбрала жеста му, въпреки че седеше зад него.
Краката на птицата докоснаха каменните плочи на площада пред двореца и хората се разбягаха. . Когато спряха пред стражите на портата, насочили пиките си към тях, Сайхе се провикна:
- Кажете на кралицата, че Херцог Озикс е пристигнал.
*****
Вървеше уморено по тъмните коридори на Академията и разсеяно броеше припукващите факли по гладките каменни стени. Нямаха магическо осветление в тази част на подземен Хипопион и обучаващите се трябваше да сменят факлите често, иначе всички проходи щяха да тънат в непрогледна тъмнина. “Не че всеки от нас не може сам да осветява пътя си, но... Отново въпросът е в принципите”, помисли си Калитеа Шеаин, една от Върховните на Академията.
Въпреки че беше една от управляващите подземната тайна част на града, тя даваше уроци на по-напредналите Призовани. Групата й бе малка – рядко се срещаха магьосници със способности като нейните, но й стигаха, за да бъде уморена. “Все пак са хора”, напомни си Върховната.
Връщаше се от шестнадесетия Кладенец, където в края на упражнението бяха останали само мъртви стръкове трева и изсъхнали храсти с изкривени клонаци. Градинарят бе застъпил със своите ученици след нея. Калитеа не спираше да се очудва как магьосникът успява да съживи растенията, които тя оставяше опустошени.
Радваше се, че видя лазурнотосиньото небе и най-вече слънцето. Огненият светлик, който толкова много й напомняше за отдавна напуснатата родина... Пораждаше копнежи у нея, копнежи, които тя се стараеше да потиска. Бе се отрекла от миналото си, от историята на расата си, от религията, която сънародниците й изповядваха. Вярваше само в собствените си способности и в Царството на смъртта. Знаеше, че то е само илюзорен образ, “въплъщение” на магическите сили, които й бяха достъпни. Но въпреки това обиаше да отива там в медитациите си, опитвайки се така по този начин да замени сънищата за родината.
В този миг го усети. Познатото присъствие, носещо се по тънката линия на смъртта. Тя се затича с дългите си тънки крака, шепнейки началото на сложно заклинание. Когато навлезе в по-обществените части на Академията, няколко от Нисшите магьосници, които рядко имаха възможност да я видят, се загледаха след нея, забелязвайки някак отсечената й грациозност, с която се придвижваше. Прекомерно дългите й крайници, босите стъпала, дългите оформени никти, издължената шия създаваха впечатление за крехка, неестествено слаба жена. Калитеа бе висока, но тялото й бе сравнително несъразмерно малко спрямо ръцете и краката й.
“Ранима, невинна жена”, може би си мислеха наблюдаващите я Нисши и Призовани. Но това бе, защото не са я срещали лице в лице, не са заставали пред изцяло черните й очи, които сякаш отричаха всичко човешко у нея.
Продължаваше да тича из проходите, широки колкото улици. Носеше се като бледо привидение – стегнатата й бяла, дори леко сивееща кожа се виждаше дори в мрака на малките свързващи коридорчета, в които тя се ориентираше без да има нужда от светлина. Късата й туника без ръкави от черна кожа й позволяваше да движи свободно дългите си крака и тя скоро стигна до дома си, издълбан с магия както всички останали постройки в крайбрежните скали на Хипопион.
Бутна вратата от черно полирано дърво, но се постара да я затвори след себе си. Не искаше случайни минувачи да наблюдават заниманията й. А се съмняваше, че иначе някой ще смути почивката на една Върховна. И то точно нейната.
Подреди дебелите черни свещи в широк кръг на голия под и седна с кръстосани крака в едната му половина. Разпери пръстите и на двете си ръце, без да спира да нашепва заклинанието, и те се запалиха със сини пламъци. Чертаеше невидими знаци по лицето си с дългите нокти и скоро усети как черният диамант, висящ от черна кожена каишка върху бялата кожа, която дълбокото деколте разкриваше, се вледени.
Мътната червена пелена покри очите й и тя се пусна по течението на реката на смъртта. Откри го да се носи неподвижно по всепоглъщащите вълни- тъмна сянка с едва забележимо синеещо сияние, чезнещо от време на време в околния мрак. Калитеа посегна към него и го привърза здраво с черно-бялата си магическамрежа. После се оттласна нагоре, навътре, отвъд и с разкъсващ вик възвърна зрението си.
Денн лежеше гол в другата половина на кръга от свещи и гърдите му се повдигаха и спускаха тежко. Опитваше се да си поеме дъх, а тялото му конвулсивно потрепваше. Когато се “възвърна” напълно от покровителката им смърт, Древният рязко се изправи и я прониза със сините си, дълбоки като небесата очи. Проговори с тих, хъхрещ глас:
- Носителят на Светлината се е завърнал. Като повелител на ветровете, както пророчествата предвиждаха. Тайната на петоъгълника е разкрита.
* * *
Сайхе, Херцог Озикс (Бодар) +11 (04 септември 1414г.)
Калитеа, Денн (Хипопион) +7/8 (нощта на 31 август срещу 01 септември 1414г.)
Размърда се сънливо на плетеното кресло и то приглушено изскърца под отпуснатото й тяло. Мъжът на земята до нея простена в съня си и потрепери отново. Едва ли му бе удобно на дървената тераса, но сутринта Сайхе нямаше сили да го премести на леглото вътре. А сега не бе убедена, че трябва да го стори.
Магьосницата сложи ръка на челото му и опасенията й се потвърдиха – имаше треска, макар и слаба. Потърси някакви одеала в къщата, но единственото, което намери, бе лека завивка. Смени превръзката, напоена с кръв и леко пожълтяла отстрани от гной. Огледа раната, но не й изглеждаше по-зле отпреди. Дори напротив. Но все пак треската се бе появила...
- Какво ли разбирам и аз. – иронично каза на себе си тя, докато завиваше мъжа и се чудеше какво още може да направи за него.
Отново влезе в къщата и за пореден път я обиколи и претърси цялата. Странни вещи имаше, някои абсолютно излишни или неподходящи за място като това. А други от първа необходимост пък липсваха. Не можа да намери по-подходящ съд и взе една кристална купа, която напълни с езерна вода и сложи някакви изсушени билки и зеленчуци, които също откри забутани в един шкаф. Остави я на лосък камък под верандата и приседна на земята с кръстосани крака. Камъкът се зачерви и скоро от водата заизлиза пара. Създаде малко завихряне и тя се разбърка.
“До къде ме доведе, Озикс – да си използвам способностите за готвене!” Остави “бульона” да поври известно време, поддържайки структурата на кристала, за да не се пръсне купата. После бързо го охлади, за да може да го държи и изля част от течността в устата на ранения старши лейтенант. Тънка струйка потече от ъгълчето на устата му и тя грижливо я забърса със завивката. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.
Отиде да провери ндегето. Голямата птица се разхождаше спокойно по поляната. Нямаше да отлети, докато някоя ездачка не я подкараше или докато Сайхе не объркаше животинското й съзнание с магиите си.
Звездите заизгряваха на нощното небе, скоро ги последва и почти пълната луна. Захладня още малко, но въпреки това магьосницата събра зелено-белите си одежди на купчинка на терасата и скочи в студените води на езерото. Цялата настръхна, но после я обзе приятното усещане на свежест, чистота и дълбоко скрита топлина.
Плъзгаше се елегнтно по кристалната повърхност и си припомни за едно друго езеро, в което бе плувала скоро. Мислите й се зареяха към Джони и тя за пореден път се запита какво го въздържаше. А и какво всъщност я привличаше? Може би именно това, че освен атрактивен мъж, той не си глътваше езика всеки път, когато я погледне. “А само си го заплита”, усмихна се тя и продължи да се носи сред водата и мислите си.
Загуби представа за времето, но скоро усети, че крайниците й започват да се схващат от студа. Достигна верандата и се изкачи на дървения под. Водата се стичаше от голото й тяло и се процеждаше обратно в езерото през процепите между дъските. Мургавата й кожа все още бе настръхнала и тя се изсуши с магия. Загърна се с копринените си шалове и погледна към ранения. Бе буден и се опитваше да я види, но му бе трудно да обърна очи в нейната посока.
Застана пред него и той се усмихна вяло. Проговори със слаб, пълен със съжаление глас:
- Да можех да се обърна и да те видя наистина...
Сайхе се засмя и му отговори:
- А аз съм тръгнала да се притеснявам... След като мислиш за това, значи оздравяваш.
Бе негов ред да се опита да се засмее, но лицето му се сгърчи от болка. Рзмърда се под тънката завивка и когато отшумя, отново отвори очи и я погледна. Тя се надвеси над него и оскъдното й облекло разкри още повече от мургавата й плът. Сложи ръка на челото му – треската не бе преминала напълно, но той все пак бе с ума си.
Даде му останалото от плодовете и сиренето и затопли с магия водата с билките, която трябваше да мине за “живителен” бульон. Подаде му купата, но той я бутна обратно в ръцете й щом видя съдържанието й и каза с пълна със сушени кайсии уста:
- Вино. – обърна поглед към недопитата рубиненочервена течност, която магьосницата бе оставила на масичката до плетените кресла.
Наля му в една кристална чаша и я поднесе към устните му. След като отпи, старши лейтенантът я погледна в кафявите й очи:
- Какво трябваше да преживея, за да ме пои красива млада жена като теб.
Видя как погледът му се замъглява и побърза да го разпита:
- Какво се случи в Периал?
Мъжът се умисли и Сайхе реши, че го е изпуснала и отново потъва в сън или безсъзнание. Но той заговори тихо и леко несвързано:
- Убиха краля. И принц Марсел. Нападението... Имало шанс... Съветник Мориан загинала... Изчезването на принцеса Деа... Селенити... Свещениците... - гласът му заглъхна и клепачите му се спуснаха над блесналите му зеници. Треската го бе погълнала отново.
Стоеше неподвижно на верандата. Нощният вятър развяваше краищата на копринените й шалове, а Сайхе не му обръщаше внимание. Загледа се в сиянието на звездите и си спомни за нощта, в която избягаха с “Червения гларус” от Озгария, нощта, в която Тиен’хара бе възродена.
“Ти’сейн...”, помисли тя и се запита кога ли щеше да я намери. “Мориан е мъртва. Озикс е отмъстен, макар и от някой друг. Едва ли ще остане много доволен, но поне се приключи с това. А може би вече всичко ще приключи.” Бе решила да отведе Херцога в Бодар. Щеше да почака Ти’сейн още няколко дни след това и ако не я потърсеше, ще посети Тиен’хара.
Погледна лежащия на дървената веранда мъж. За миг помисли дали да не го остави там, но не можеше да го стори. Можеше и да го убие с полета, но поне щеше да е опитала. Мина за последно през малката уютна къща и прекоси наполовина огромния двор, докато стигне ндегето, което сякаш пасеше тревата. А всъщност ровеше земята с голямата си човка в търсене на дребни гризачи.
Протегна ръка към главата му, придържайки я с другата за китката и я извъртя по посока на езерото. Голямата птица вдигна глава, изгледя я очудено с червените си очи и тръгна послушно след нея на големи подскоци. Около човката й се бяха заплели къси стръкове трева. Преди да достигнат брега, Сайхе прегърна главата на ндегето и с галещо движение почисти перата му. През това време създаде образите, които трябваше да напътстват съществото и за последно го потупа успокоително по човката.
Ндегето застана мирно до верандата, а магьосницата седна на земята с кръстосани крака и затвори очи. Раздвижи пръсти по посока на ранения селенски войник и започна да оформя заклинанието. Бе трудно да левитира толкова голямо и тежко тяло, още повече на жив човек. Опитваше се да не го извива, за да не влоши раната му. С магическите си сетива усещаше как тялото му се издигна бавно над дървените дъски и се понесе към белия гърб на ндегето. Положи го колкото можеше по-внимателно и шумно изпусна дъха си. Левитирането бе изтощително за нея и тя през цялото време се опасяваше, че ще го изпусне.
Качи го на ндегето и привърза с магия отпуснатото тяло на мъжа към себе си. Не искаше да притеснява допълнително птицата, която и без това бе достатъчно объркана в последно време. Размаха белите си криле по нейна команда, или по-скоро образ, и се понесе в нощта.
Призори прелетяха над първото по-голямо селище, което беше по пътя им. Малките селца, редящи се под тях, не й вдъхваха доверие досега. А и старши лейтенантът не изглеждаше толкова зле, поне не повече от преди. Видя централния площад на градчето и насочи ндегето натам. Извади шепа жълтици от един дълбок джоб, пришит към зелено-бялата коприна на дрехите й и ги сложи в шепата на мъжа пред нея. Притисна здраво пръстите към парите; надяваше се да са достатъчно.
Няколко ранобудни минувачи и сънените лица на ставащите, надничащи зад завесите, изгледаха с уплаха голямото бяло туловище, което се спускаше към площада. Магьосницата отново затвори очи и премахна магическите връзки, които придържаха ранения мъж към нея. Отново сътвори заклинанието за левитиране и внимателно го остави върху сивите павета. Веднага след това ндегето се издигна високо в изсветляващото небе и се скри от погледите на насъбралата се тълпа.
Сайхе прегърна шията на Голямата птица и уморено подпря глава на големите меки пера. Представи си двореца в Ерн така, че съществото да разбере накъде трябваше да лети. “Или поне така се опитах”, помисли провлачено тя, унасяйки се в сънищата си.
*****
Херцог Озикс отново седеше в любимата си беседка. След цяла седмица порои, сега му бе приятно да се наслаждава на хубавата гледка и спокойствието на парка. Листата на дърветата вече видимо пожълтяваха, макар и само по краищата, запазвайки общото впечатление за зеленина. Есента наближаваше, малко по-рано от обичайното за Варгас.
Видя в далечината някакво тъмно петно, което бързо се приближаваше към хълма, на който бе разположен двореца. “Буревестник или пак онова чудовище на Сайхе?”, запита се той. “Отново ли Куция! Или...” Скоро различи размерите на птицата и тръгна към двореца, за да посрещне магьосницата. Ндегето обаче му пресече пътя, прелитайки съвсем ниско над главата му. Спря се пред един висок жив плет и заподскача обратно към него.
- Послушно ндеге. – потупа бялата буза Сайхе, след като се смъкна от гърба му. – Здравей, Озикс. – обърна се приветливо към него тя. – Бурята бе изненадваща. В началото ме съсипа, но след няколко опита успях да обуздая част от ветровете й и птицата ги улови в крилете си.
Херцогът не обърна внимание на ентусиазма й и само промърмори:
- Май трябва свиквам с бързите ти завръщания.
Усмивката на магьосницата изчезна и тя попита:
- Ако не ме искаш тук, си тръгвам веднага. – режещите нотки в гласа й го накараха да се опомни.
- Напротив, Сайхе! Извинявай. – разпери ръце към нея той. – Дори и този път не очаквах да се върнеш толкова бързо. Какво се случи?
- Нищо. Или всъщност много неща. Пристигнах в разгара на преврат в Периал. Побеснели тълпи, сред които и свещеници на Халид щурмуваха двореца. Част от него е разрушена, крал и принц Марсел са мъртви, принцеса Деа – изчезнала. Имам опасения, че селенитите имаст пръст във всичко това. – Озикс не обърна много внимание на думите й. Гледаше очаквателно, но магьосницата не бе сигурна, дали би искал да чуе това, което бе научила, но въпреки това продължи. – Мориан също е загинала.
Доволство, разочарование, гняв, съжаление и спокойствие се бореха за надмощие у него. Очите му безспирно се въртяха и оглеждаха невиждащо. Пот изби по лицето му и той накрая не издържа и се стовари на земята. Сайхе загрижено приклекна до него, но не знаеше какво да му каже.
Трябваше му известно време докато се съвземе. Неясен въртоп от спомени и чувства се вихреше в душата му. Когато най-сетне се успокои, каза тихо:
- По-добре възмездие, отколкото отмъщение.
Магьосницата се изненада от думите му. Не бе очаквала да го приеме така лесно. Херцогът, когото познаваше от години, вече наистина се променяше. Всеки път напоследък се убеждаваше в това. Помогна му да се изправи, след което се обърна към ндегето. Искаше да го заведе пред конюшните да го нахранят и напоят. Въпреки че храната щяха да я вземат от друго място.
Преди да се е отдалечила от Озикс и птицата да е заподскачала зад нея, той я заговори:
- Кога ще може да лети отново?
- Ндегето ли? – обърка се в началото тя. – Довечера, предполагам.
Преди да е попитала нещо, Херцогът й обясни:
- Кралица Анара иска да отида в Бодар възможно най-скоро. Питомникът ти ще ми осигури нужната бързина.
Сайхе се спря и се обърна към Озмънд:
- Озикс, това не съм го очаквала от теб! – не се стърпя тя. Той я погледна неразбиращо, но тя само се засмя и заподскача като следващото я ндеге към двореца. След малко походката й отново стана нормална, “сериозна”, реши Херцогът, и Сайхе се провикна:
- Ще се видим довечера!
Слънцето се бе спуснало ниско над полята на Варгас. Западният хоризонт бе обагрен в златисто, пурпурно и оранжево. Подобни бяха и цветовете на копринените шалове на магьосницата. Херцогът рядко я бе виждал да носи накити, но този път широка златна гривна и огърлица от малки халки проблясваха с огнените си цветове на мургавата й кожа. Доволният израз на лицето й отново се бе появил и Озмънд се запита каква е причината.
Бързо започна да си задава друг въпрос, когато се приближиха до ндегето. Не знаеше доколко е добра идеята да лети с Голямата птица. Но нямаше да се откаже. Приглади нервно белите пера, изчака кимването на Сайхе, която бе насочила ръка към главата на ндегето и се покатери тромаво на гърба му. Магьосницата го последва и прицата се затича по моравата на парка.
Скоро се отделиха от земята и Озикс затвори очи. Усещаше как все повече и повече губи опора и представа за земята. Стискаше здраво бялото кожено седло, сякаш то бе последната му спасителна надежда. Не знаеше колко време е минало, когато се престраши да отвори очи, но нощта вече се спускаше и долу в далечината се виждаха само сивите вълни на морето.
- Бодар. – посочи му някъде напред Сайхе.
Озмън напрегна очи и го видя – голям, подреден град, построен на езерния бряг. Птицата махаше с големите си бели криле и те бързо се приближиха. Вече бе свикнал с приземяванията и този път не отбеляза дори, че са започнали да се спускат надолу. Вниманието му бе заето с оглеждане на града и двореца в единия му край.
- За ндегето е по-добре да кацне на мека земя, но няма да е учтиво да влезем през задния двор, нали Озикс? – попита го високо магьосницата, надвиквайки свистящия покрай тях вятър. Той само кимна, убеден, че тя е разбрала жеста му, въпреки че седеше зад него.
Краката на птицата докоснаха каменните плочи на площада пред двореца и хората се разбягаха. . Когато спряха пред стражите на портата, насочили пиките си към тях, Сайхе се провикна:
- Кажете на кралицата, че Херцог Озикс е пристигнал.
*****
Вървеше уморено по тъмните коридори на Академията и разсеяно броеше припукващите факли по гладките каменни стени. Нямаха магическо осветление в тази част на подземен Хипопион и обучаващите се трябваше да сменят факлите често, иначе всички проходи щяха да тънат в непрогледна тъмнина. “Не че всеки от нас не може сам да осветява пътя си, но... Отново въпросът е в принципите”, помисли си Калитеа Шеаин, една от Върховните на Академията.
Въпреки че беше една от управляващите подземната тайна част на града, тя даваше уроци на по-напредналите Призовани. Групата й бе малка – рядко се срещаха магьосници със способности като нейните, но й стигаха, за да бъде уморена. “Все пак са хора”, напомни си Върховната.
Връщаше се от шестнадесетия Кладенец, където в края на упражнението бяха останали само мъртви стръкове трева и изсъхнали храсти с изкривени клонаци. Градинарят бе застъпил със своите ученици след нея. Калитеа не спираше да се очудва как магьосникът успява да съживи растенията, които тя оставяше опустошени.
Радваше се, че видя лазурнотосиньото небе и най-вече слънцето. Огненият светлик, който толкова много й напомняше за отдавна напуснатата родина... Пораждаше копнежи у нея, копнежи, които тя се стараеше да потиска. Бе се отрекла от миналото си, от историята на расата си, от религията, която сънародниците й изповядваха. Вярваше само в собствените си способности и в Царството на смъртта. Знаеше, че то е само илюзорен образ, “въплъщение” на магическите сили, които й бяха достъпни. Но въпреки това обиаше да отива там в медитациите си, опитвайки се така по този начин да замени сънищата за родината.
В този миг го усети. Познатото присъствие, носещо се по тънката линия на смъртта. Тя се затича с дългите си тънки крака, шепнейки началото на сложно заклинание. Когато навлезе в по-обществените части на Академията, няколко от Нисшите магьосници, които рядко имаха възможност да я видят, се загледаха след нея, забелязвайки някак отсечената й грациозност, с която се придвижваше. Прекомерно дългите й крайници, босите стъпала, дългите оформени никти, издължената шия създаваха впечатление за крехка, неестествено слаба жена. Калитеа бе висока, но тялото й бе сравнително несъразмерно малко спрямо ръцете и краката й.
“Ранима, невинна жена”, може би си мислеха наблюдаващите я Нисши и Призовани. Но това бе, защото не са я срещали лице в лице, не са заставали пред изцяло черните й очи, които сякаш отричаха всичко човешко у нея.
Продължаваше да тича из проходите, широки колкото улици. Носеше се като бледо привидение – стегнатата й бяла, дори леко сивееща кожа се виждаше дори в мрака на малките свързващи коридорчета, в които тя се ориентираше без да има нужда от светлина. Късата й туника без ръкави от черна кожа й позволяваше да движи свободно дългите си крака и тя скоро стигна до дома си, издълбан с магия както всички останали постройки в крайбрежните скали на Хипопион.
Бутна вратата от черно полирано дърво, но се постара да я затвори след себе си. Не искаше случайни минувачи да наблюдават заниманията й. А се съмняваше, че иначе някой ще смути почивката на една Върховна. И то точно нейната.
Подреди дебелите черни свещи в широк кръг на голия под и седна с кръстосани крака в едната му половина. Разпери пръстите и на двете си ръце, без да спира да нашепва заклинанието, и те се запалиха със сини пламъци. Чертаеше невидими знаци по лицето си с дългите нокти и скоро усети как черният диамант, висящ от черна кожена каишка върху бялата кожа, която дълбокото деколте разкриваше, се вледени.
Мътната червена пелена покри очите й и тя се пусна по течението на реката на смъртта. Откри го да се носи неподвижно по всепоглъщащите вълни- тъмна сянка с едва забележимо синеещо сияние, чезнещо от време на време в околния мрак. Калитеа посегна към него и го привърза здраво с черно-бялата си магическамрежа. После се оттласна нагоре, навътре, отвъд и с разкъсващ вик възвърна зрението си.
Денн лежеше гол в другата половина на кръга от свещи и гърдите му се повдигаха и спускаха тежко. Опитваше се да си поеме дъх, а тялото му конвулсивно потрепваше. Когато се “възвърна” напълно от покровителката им смърт, Древният рязко се изправи и я прониза със сините си, дълбоки като небесата очи. Проговори с тих, хъхрещ глас:
- Носителят на Светлината се е завърнал. Като повелител на ветровете, както пророчествата предвиждаха. Тайната на петоъгълника е разкрита.
* * *
Сайхе, Херцог Озикс (Бодар) +11 (04 септември 1414г.)
Калитеа, Денн (Хипопион) +7/8 (нощта на 31 август срещу 01 септември 1414г.)
След приключването на аудиенцията Брет изпрати Арабела отново до стаята й, а тя мълчаливо му кимна. Имаше нещо, което й се беше изплъзнало в последните думи на Принца и този факт помрачи допълнително и без това объркната й сутрин. Тя влезе набързо в стаята, колкото да си вземе плаща и излизайки се сблъска с все още стоящия пред отворената врата Брет.
- Къде мислите да ходите?
- До Ерисея. Защо? Не може ли?
- Разбира се, че може. Вие сте гостенка на Тиен'хара. Вече даже официално - генералът се усмихна.
- Имам нужда от малко допълнително дрехи. Не очаквах да остана толкова дълго, когато тръгвах насам и гардеробът ми е твърде оскъден. Неудобно е, най-малкото. Трябва да си стоя цял ден в стаята, докато прислужничките изперат и изсушат дрехите ми.
Двамата неусетно бяха стигнали до двора на крепостта. Брет направи знак и единят от конярите доведе първо жребеца на жената, а после и кон за него. Тя погледна приготовленията му с лека подозрителност.
- Нима мислите да ме придружите?
- Имате ли нещо против?
- Ни най-малко, но не отнемам ли от безценното ви време?
- За мен е удоволствие, бъдете сигурна.
Арабела му се усмихна и препусна по пътя към столицата, а Брет пришпори коня си след нея. Надбягваха се почти половината път, а през останалата оставиха конете малко да отморят и се разприказваха.
- Не съм чувал за шивач в Ерисея..
- О, със сигурност има. Но аз мисля да си купя от свободните търговци, най-вероятно ще намеря някой, който носи платове и дрехи от изтока.
- Разкажи ми за изтока.
- Ах, Изтока.. - Арабела се усмихна някак загадъчно, а очите й пребродиха небесата над тях за миг. - Трудно е да се опише изтока с няколко думи. Той трябва да се види, там е съвсем различно от тук. Мъжете са различни, жените, миризмите, цветовете, дори изгревите и залезите са различни. Питай по-добре..
Брет се умълча. Двамата навлязоха в рамките на строящия се град и бързо продължиха към площада, където се бяха установили търговците. Арабела попита няколко души и скоро я упътиха към една от вдигнатите шатри.
- Може би ще се забавя малко.. - Брет й махна с ръка да влиза в палатката.
- Бави се колкото искаш, ще разгледам наоколо.
Тя влезе в шатрата и попита търговеца дали има готови ушити дрехи. Той й кимна и извика жена си, която започна да й разказва бързо какви дрехи и в какви цветове имат. Повечето от костюмите бяха твърде къси за жена с нейния ръст, но успя да си хареса няколко ризи и едно дебело вълнено наметало с изящна бродерия. Когато домакинята видя, че Арабела предпочита извезаните дрехи, изведнъж се сети, че има и нещо по-специално, което може да й стане. Скри се за малко зад дебелите завеси на шатрата и скоро се върна с една тъмнозелена харджа - носия, каквато се носеше в централните части на Неа и на север чак до южна Силосия. Обикновено се състоеше от две части - горна риза без ръкави с дължина до пъпа, панталон с широки крачоли и пришит към него колан, от който отпред и отзад висяха две парчета плат с дължина до коленете. Харджата, която й показа жената на търговеца, бе изработена майсторски с красиви ширити, колана и бе изтъкан от сърма и атлаз, а ръбовете на блузата и панталона бяха подгънати със същия плат. Въпреки че предпочиташе червените нюанси, Арабела не можа да не се възхити от дрехата.
- Мога ли да я премеря? - попита тя жената на търговеца, която изглеждаше доста доволна, че носията й е харесала.
- Разбира се, заповядайте ето тук - тя й посочи нишата между завесите, където преди малко се беше скрила. - Имаме и голямо огледало, в което може да се огледате.
Жената помогна на Арабела да се преоблече и ахна от нескрито задоволство, когато се оказа, че харджата й е по мярка. Арабела се раздвижи малко из стаята и се огледа на свой ред.
- Харесва ми, но малко ми стяга тук и тук.
- Няма проблем, може да отпуснем малко.
- Кервана не заминава ли скоро?
- До няколко дни, но това е работа за един ден, милейди. Ако ми го оставите тази вечер, утре ще пратя някое от момчетата да ви я донесе готова. От крепостта сте, нали?
- Да, в момента съм там.
Тя свали бързо горнището, когато чу как жената тихо ахна зад гърба й. Остави дрехата на една от големите възглавници и обличайки собствената си риза я погледна учудено.
- Има ли нещо?
- Съжалявам, милейди. На гърба си имате лоша синина, направо ме заболя сърцето като я видях.
Арабела се намръщи. Не се беше удряла скоро, за да има такова нараняване. Тя си дооблече ризата и се обърна отново към жената докато се преобуваше.
- Къде точно?
- Ами точно на врата. Лоша работа, милейди, да се ударите там. Можете да пострадате много.
Арабела се извъртя към огледалото и вдигна коса. Не можеше да види директно врата си, но видя изчезващата надолу синкава линия. Жената на търговеца измъкна бързо отнякъде второ малко огледало и й го подаде. Арабела го нагласи, така че да види гърба си, повдигна отново с една ръка косата си и замръзна на място.
Започвайки от основата на врата и постепенно изчезвайки четири-пет пръста надолу по гръбнака, на гърба й стоеше все още мъгляво очертана мрежа, тъмносиня плетеница от символи, широка около два пръста. Тя свали бързо косата си и върна огледалото на жената, след което се дооблече бързо. Каза да й донесат и другите дрехи, които хареса, в крепостта заедно с харджата и изсипа пет солидни силоски златни монети в ръката на търговеца, който започна да заеква леко, но й благодари за щедростта.
Излизайки тя яхна коня си и се огледа за Брет. Той не се бе отдалечил много и след броени минути бяха заедно отново и излизаха от града. Слънцето клонеше вече далече на запад, вятърът носеше приятни топли ласки от юг и Арабела неволно се усмихна.
- Усмихваш се. - каза й Брет.
- Какво каза?
- Казах, че се усмихваш. При това доволно. Харесаха ли ти дрехите?
- О, да. Но освен това.. деня е прекрасен.
Тя се засмя и пришпори коня си към крепостта. Настроението й изведнъж се приповдигна и тревогите от нощта и вълненията от по-рано през деня бяха забравени. Тя си бе спомнила. Знаците на гърба й бяха познати и съвсем скоро щеше да си спомни какво точно означават. И с тях щеше да си спомни и още, още много. Усещаше го, знаеше го. Ал-Акрома. Тя бе Белязаната.
Вечерта се изниза неусетно, както й нощта, която сякаш напук на предишните изтерзани от неясни и объркващи сънища, бе спокойна и отмаряща. На сутринта излезе рано на бойниците на крепостта и се вгледа спокойно на юг. Може би бе стояла така около десетина минути, когато усети погалване по косата си. Извърна се рязко, а пръстите на човека се плъзнаха за миг по бузата й, издавайки с необикновеното си усещане своя притежател. Брет.
- Арабела, Принцът иска да те види отново.
- Толкова скоро?
- Да. Но преди това ще закусим. – отвърна той и я поведе надолу в крепостта.
Закуската не бе особено пищна, но за сметка на това питателна и вкусна. Почти не приказваха, докато не се заситиха, а после бързо станаха, за да отидат при Принца. По пътя все пак Брет й напомни, че още не му е разказала за Силосия. Тя му кимна някак тържествено с обещанието, че ще му разкаже когато има време. Той я въведе при Ти'сейн, а принца започна директно с въпроса, който го вълнуваше.
- Отговорът на писмото е готов. Надявам се няма да имате нищо против, ако го изпратя по мой вестоносец?
- Разбира се, че не.
- Тогава тук идва моментът, където ще ми обясните как моят вестоносец да стигне до Дъщерята, за да й предаде отговора?
- Дали бихте могли да ме срещнете с този вестоносец?
- Щом желаете..
- Даже е наложително. Много от вашите хора си нямат представа за нравите в Силосия. Чували са истории, виждали са писмеността, може би дори са чули как се говори, но си нямат представа какво всъщност е там. Аз ще ви разкажа нещо, а вие ще запомните от него това, което вас ви интересува. А живота на вестоносецът може да зависи от нещо съвсем дребно, което сте пропуснали. По-добре да го видя..
- Много добре.. Брет, ще доведеш ли Каверън?
Брет кимна и излезе, а Арабела продължи:
- Имате ли карта на района на изток?
- Да, момент.. - Ти'сейн започна да рови из рулата върху помощната маса и когато намери това, което търсеше, го разстели върху голямото бюро. Арабела пристъпи към нея и я огледа внимателно.
- Най-добре е вестоносеца ви да мине по пътя, по който аз самата дойдох - през проход.. Тагоя, на югоизток докато планините не се снижат и не стигне морето. - Пръстът й следваше по картата маршрута, който описваше - След това на североизток докато навлезе в Силосия и после северозапад към Демар.
- Не е ли по-кратък пътя през Мелвора? - Ти'сейн нямаше намерение да праща Каверън толкова близо до жриците, но го заинтересува защо силосийката избра точно този маршрут.
- Може и да е по-кратък, но съвсем не е по-подходящ. Границата на Умбра и Силосия се следи зорко и от двете страни и конник, който реши да навлезе в Силосия от тази страна ще срещне редица.. пречки..
- ..които пътник, минаващ от юг, ще избегне?
- Може да се каже. Южната граница на Силосия се пази също толкова добре, но е по-отворена към пътниците.
В този миг Брет въведе Каверън, който огледа за няколко мига Арабела, след което премести погледа си върху Ти'сейн, на когото се поклони леко. Принцът му кимна.
- Каверън, това е Арабела Далин. Тя ще ти обясни до къде трябва да стигнеш.
Арабела наклони глава и се усмихна леко оп своя хищен начин.
- Не сме ли се срещали преди? - езикът на силосите бе плавен и течеше като река. Каверън се смути за момент, след това кимна и отговори на същия език.
- Преди няколко дни ви блъснах без да искам по коридора. Съжалявам.
- Ясно.. Както и да е, да карам по въпроса. Маршрута, по който трябва да минеш е следния - тя прокара отново пръст по картата, преминавайки плавно от силоския към западния език - проход Тагоя до морето, после на север към Демар. Принципно би било по-добре вестоносеца да е жена, но - хвърляйки поглед към Ти'сейн - след като сте решили вече няма да ви разубеждавам. Дано ти стане ясно обаче, че трябва да бъдеш много внимателен с хората там. Гледай да не се набуташ в някоя беля и най-вече избягвай всякакви контакти с жени. Невъзможно е да ти разкажа за всичките обичаи и начини, по които можеш да обидиш някой, затова просто ще ти кажа за най-ярките. Стой настрана от всякакви разноцветно облечени жени или покрити паланкини. Не се опитвай да ги заговаряш, те надали ще ти обърнат внимание. Говориш силоски, а можеш ли да го четеш?
- Да.
- Тогава слушай внимателно, а аз ще го и запиша. По-добре е да се постараеш да го запаметиш и да го изгориш още преди да си стигнал до Силосия. Как точно ще стигнеш до Демар значение няма, но предполагам, че ще искаш да е бързо. Когато стигнеш в Демар обаче, ще следваш инструкциите ми точно, иначе никак не ти обещавам, че ще се измъкнеш жив от там. Ще вървиш само по главната улица. Тя се вие спираловидно в града, отивайки към центъра и определено ще изминеш доста повече път, но в твоя случай е за предпочитане пред малките улички. Сигурно ще минеш много порти, повечето от които със свободен достъп. Постарай се да влезеш в Демар поне няколко часа преди мръкване, а най-добре рано сутрин. Когато навлезеш достатъчно навътре по главната улица, ще стигнеш до добре охранявана порта, където ще те попитат при кого отиваш. Това е портата на Външния кръг. Ще им отговориш, че отиваш до къщата на Маня Лушаси. - Тя записа името на лист хартия, който Ти'сейн й изрови изпод разстланата на бюрото карта. - Ще те пуснат най-вероятно без повече въпроси. Репутацията на името го предвижда. - Последва една от хищните усмивки, които й бяха така присъщи.
- Ще продължиш по главната улица. Във външния кръг ще забележиш, че къщите са по-големи и разнообразни от тези преди това. Ще вървиш по главната улица докато видиш, че скоро идва нова порта. Тази ще е затворена, но не ти трябва да се доближаваш до нея. Просто спри кой да е на улицата.. мъж по възможност, ако все пак заговориш жена, гледай да не я докосваш и да показваш уважение.. и попитай за къщата на Джузерийе Канриа. - на листа бе добавено още едно име - Ще ти покажат къщата и когато почукаш на вратата и ти отворят, ще кажеш, че те праща Арабела Далин, т.е. аз. Ще те настанят и ще предадеш писмото на Джузерийе, тя е господарката на къщата. Тя ще го предаде на Дъщерята..
- Няма ли да се види лично с нея? - Ти'сейн я прекъсна.
- Надали. Силосийките не обичат да се разбулват пред непознати, особено мъже. Бъдете сигурен, че писмото ще стигне до Дъщерята, а тя ще предаде своя отговор на Джузерийе. - Арабела се обърна отново към Каверън с леко заплашителен тон - Гледай да се държиш почтително към господарката на дома, никак не би ми харесало да разбера, че нещо лошо се е случило там. Аз ще ги предупредя за твоето пристигане, а те ще гледат да не се набъркваш в неприятности докато си там. Мисля, че не е толкова сложно та да се налага да го повтаряш, за да се уверя, че си го запомнил. Предполагам, че Принцът избира умно своите вестоносци.
- Това ли е всичко?
- Бих искала да кажа още нещо на Принца насаме.
Ти'сейн кимна на двамата си генерали и те излязоха бързо. Арабела му подаде листа с имената и след това скръсти ръце.
- Убеден ли сте, че искате да изпратите него като вестоносец до Дъщерята?
- Нямам по-подходящ човек от него за тази задача. Защо питате?
- Защото в такъв случай е добре да го посъветвате да се представя под друго име, когато излезе от крепостта. Също така да си купи една от често използваните сред планинските племена на изток маски за лице. Може би в кервана, който се намира в Ерисея, може да се намерят няколко бройки. А най-добре ще бъде да си пусне и брада.. Ще има поне две седмици, за които ще порастне прилично.
- Но защо всичко това?
- Защото поради някаква странна случайност той прилича изключително много на една личност, която през последната година е усилено издирвана от Великата Майка. Сигурно поради същото странно съвпадение името му е същото като на издирваната личност. - Арабела разпери ръце и се усмихна - Надали някой ще се сети да търси въпросната личност в Силосия, но пък ако чуе името, със сигурност ще се сети за нея. Малко предпазливост не е излишна, освен ако.. не искате да останете без вестоносец.
--------------
Началото на поста е на 1ви септември (+8 ), края на 2ри септември (+9)
- Къде мислите да ходите?
- До Ерисея. Защо? Не може ли?
- Разбира се, че може. Вие сте гостенка на Тиен'хара. Вече даже официално - генералът се усмихна.
- Имам нужда от малко допълнително дрехи. Не очаквах да остана толкова дълго, когато тръгвах насам и гардеробът ми е твърде оскъден. Неудобно е, най-малкото. Трябва да си стоя цял ден в стаята, докато прислужничките изперат и изсушат дрехите ми.
Двамата неусетно бяха стигнали до двора на крепостта. Брет направи знак и единят от конярите доведе първо жребеца на жената, а после и кон за него. Тя погледна приготовленията му с лека подозрителност.
- Нима мислите да ме придружите?
- Имате ли нещо против?
- Ни най-малко, но не отнемам ли от безценното ви време?
- За мен е удоволствие, бъдете сигурна.
Арабела му се усмихна и препусна по пътя към столицата, а Брет пришпори коня си след нея. Надбягваха се почти половината път, а през останалата оставиха конете малко да отморят и се разприказваха.
- Не съм чувал за шивач в Ерисея..
- О, със сигурност има. Но аз мисля да си купя от свободните търговци, най-вероятно ще намеря някой, който носи платове и дрехи от изтока.
- Разкажи ми за изтока.
- Ах, Изтока.. - Арабела се усмихна някак загадъчно, а очите й пребродиха небесата над тях за миг. - Трудно е да се опише изтока с няколко думи. Той трябва да се види, там е съвсем различно от тук. Мъжете са различни, жените, миризмите, цветовете, дори изгревите и залезите са различни. Питай по-добре..
Брет се умълча. Двамата навлязоха в рамките на строящия се град и бързо продължиха към площада, където се бяха установили търговците. Арабела попита няколко души и скоро я упътиха към една от вдигнатите шатри.
- Може би ще се забавя малко.. - Брет й махна с ръка да влиза в палатката.
- Бави се колкото искаш, ще разгледам наоколо.
Тя влезе в шатрата и попита търговеца дали има готови ушити дрехи. Той й кимна и извика жена си, която започна да й разказва бързо какви дрехи и в какви цветове имат. Повечето от костюмите бяха твърде къси за жена с нейния ръст, но успя да си хареса няколко ризи и едно дебело вълнено наметало с изящна бродерия. Когато домакинята видя, че Арабела предпочита извезаните дрехи, изведнъж се сети, че има и нещо по-специално, което може да й стане. Скри се за малко зад дебелите завеси на шатрата и скоро се върна с една тъмнозелена харджа - носия, каквато се носеше в централните части на Неа и на север чак до южна Силосия. Обикновено се състоеше от две части - горна риза без ръкави с дължина до пъпа, панталон с широки крачоли и пришит към него колан, от който отпред и отзад висяха две парчета плат с дължина до коленете. Харджата, която й показа жената на търговеца, бе изработена майсторски с красиви ширити, колана и бе изтъкан от сърма и атлаз, а ръбовете на блузата и панталона бяха подгънати със същия плат. Въпреки че предпочиташе червените нюанси, Арабела не можа да не се възхити от дрехата.
- Мога ли да я премеря? - попита тя жената на търговеца, която изглеждаше доста доволна, че носията й е харесала.
- Разбира се, заповядайте ето тук - тя й посочи нишата между завесите, където преди малко се беше скрила. - Имаме и голямо огледало, в което може да се огледате.
Жената помогна на Арабела да се преоблече и ахна от нескрито задоволство, когато се оказа, че харджата й е по мярка. Арабела се раздвижи малко из стаята и се огледа на свой ред.
- Харесва ми, но малко ми стяга тук и тук.
- Няма проблем, може да отпуснем малко.
- Кервана не заминава ли скоро?
- До няколко дни, но това е работа за един ден, милейди. Ако ми го оставите тази вечер, утре ще пратя някое от момчетата да ви я донесе готова. От крепостта сте, нали?
- Да, в момента съм там.
Тя свали бързо горнището, когато чу как жената тихо ахна зад гърба й. Остави дрехата на една от големите възглавници и обличайки собствената си риза я погледна учудено.
- Има ли нещо?
- Съжалявам, милейди. На гърба си имате лоша синина, направо ме заболя сърцето като я видях.
Арабела се намръщи. Не се беше удряла скоро, за да има такова нараняване. Тя си дооблече ризата и се обърна отново към жената докато се преобуваше.
- Къде точно?
- Ами точно на врата. Лоша работа, милейди, да се ударите там. Можете да пострадате много.
Арабела се извъртя към огледалото и вдигна коса. Не можеше да види директно врата си, но видя изчезващата надолу синкава линия. Жената на търговеца измъкна бързо отнякъде второ малко огледало и й го подаде. Арабела го нагласи, така че да види гърба си, повдигна отново с една ръка косата си и замръзна на място.
Започвайки от основата на врата и постепенно изчезвайки четири-пет пръста надолу по гръбнака, на гърба й стоеше все още мъгляво очертана мрежа, тъмносиня плетеница от символи, широка около два пръста. Тя свали бързо косата си и върна огледалото на жената, след което се дооблече бързо. Каза да й донесат и другите дрехи, които хареса, в крепостта заедно с харджата и изсипа пет солидни силоски златни монети в ръката на търговеца, който започна да заеква леко, но й благодари за щедростта.
Излизайки тя яхна коня си и се огледа за Брет. Той не се бе отдалечил много и след броени минути бяха заедно отново и излизаха от града. Слънцето клонеше вече далече на запад, вятърът носеше приятни топли ласки от юг и Арабела неволно се усмихна.
- Усмихваш се. - каза й Брет.
- Какво каза?
- Казах, че се усмихваш. При това доволно. Харесаха ли ти дрехите?
- О, да. Но освен това.. деня е прекрасен.
Тя се засмя и пришпори коня си към крепостта. Настроението й изведнъж се приповдигна и тревогите от нощта и вълненията от по-рано през деня бяха забравени. Тя си бе спомнила. Знаците на гърба й бяха познати и съвсем скоро щеше да си спомни какво точно означават. И с тях щеше да си спомни и още, още много. Усещаше го, знаеше го. Ал-Акрома. Тя бе Белязаната.
Вечерта се изниза неусетно, както й нощта, която сякаш напук на предишните изтерзани от неясни и объркващи сънища, бе спокойна и отмаряща. На сутринта излезе рано на бойниците на крепостта и се вгледа спокойно на юг. Може би бе стояла така около десетина минути, когато усети погалване по косата си. Извърна се рязко, а пръстите на човека се плъзнаха за миг по бузата й, издавайки с необикновеното си усещане своя притежател. Брет.
- Арабела, Принцът иска да те види отново.
- Толкова скоро?
- Да. Но преди това ще закусим. – отвърна той и я поведе надолу в крепостта.
Закуската не бе особено пищна, но за сметка на това питателна и вкусна. Почти не приказваха, докато не се заситиха, а после бързо станаха, за да отидат при Принца. По пътя все пак Брет й напомни, че още не му е разказала за Силосия. Тя му кимна някак тържествено с обещанието, че ще му разкаже когато има време. Той я въведе при Ти'сейн, а принца започна директно с въпроса, който го вълнуваше.
- Отговорът на писмото е готов. Надявам се няма да имате нищо против, ако го изпратя по мой вестоносец?
- Разбира се, че не.
- Тогава тук идва моментът, където ще ми обясните как моят вестоносец да стигне до Дъщерята, за да й предаде отговора?
- Дали бихте могли да ме срещнете с този вестоносец?
- Щом желаете..
- Даже е наложително. Много от вашите хора си нямат представа за нравите в Силосия. Чували са истории, виждали са писмеността, може би дори са чули как се говори, но си нямат представа какво всъщност е там. Аз ще ви разкажа нещо, а вие ще запомните от него това, което вас ви интересува. А живота на вестоносецът може да зависи от нещо съвсем дребно, което сте пропуснали. По-добре да го видя..
- Много добре.. Брет, ще доведеш ли Каверън?
Брет кимна и излезе, а Арабела продължи:
- Имате ли карта на района на изток?
- Да, момент.. - Ти'сейн започна да рови из рулата върху помощната маса и когато намери това, което търсеше, го разстели върху голямото бюро. Арабела пристъпи към нея и я огледа внимателно.
- Най-добре е вестоносеца ви да мине по пътя, по който аз самата дойдох - през проход.. Тагоя, на югоизток докато планините не се снижат и не стигне морето. - Пръстът й следваше по картата маршрута, който описваше - След това на североизток докато навлезе в Силосия и после северозапад към Демар.
- Не е ли по-кратък пътя през Мелвора? - Ти'сейн нямаше намерение да праща Каверън толкова близо до жриците, но го заинтересува защо силосийката избра точно този маршрут.
- Може и да е по-кратък, но съвсем не е по-подходящ. Границата на Умбра и Силосия се следи зорко и от двете страни и конник, който реши да навлезе в Силосия от тази страна ще срещне редица.. пречки..
- ..които пътник, минаващ от юг, ще избегне?
- Може да се каже. Южната граница на Силосия се пази също толкова добре, но е по-отворена към пътниците.
В този миг Брет въведе Каверън, който огледа за няколко мига Арабела, след което премести погледа си върху Ти'сейн, на когото се поклони леко. Принцът му кимна.
- Каверън, това е Арабела Далин. Тя ще ти обясни до къде трябва да стигнеш.
Арабела наклони глава и се усмихна леко оп своя хищен начин.
- Не сме ли се срещали преди? - езикът на силосите бе плавен и течеше като река. Каверън се смути за момент, след това кимна и отговори на същия език.
- Преди няколко дни ви блъснах без да искам по коридора. Съжалявам.
- Ясно.. Както и да е, да карам по въпроса. Маршрута, по който трябва да минеш е следния - тя прокара отново пръст по картата, преминавайки плавно от силоския към западния език - проход Тагоя до морето, после на север към Демар. Принципно би било по-добре вестоносеца да е жена, но - хвърляйки поглед към Ти'сейн - след като сте решили вече няма да ви разубеждавам. Дано ти стане ясно обаче, че трябва да бъдеш много внимателен с хората там. Гледай да не се набуташ в някоя беля и най-вече избягвай всякакви контакти с жени. Невъзможно е да ти разкажа за всичките обичаи и начини, по които можеш да обидиш някой, затова просто ще ти кажа за най-ярките. Стой настрана от всякакви разноцветно облечени жени или покрити паланкини. Не се опитвай да ги заговаряш, те надали ще ти обърнат внимание. Говориш силоски, а можеш ли да го четеш?
- Да.
- Тогава слушай внимателно, а аз ще го и запиша. По-добре е да се постараеш да го запаметиш и да го изгориш още преди да си стигнал до Силосия. Как точно ще стигнеш до Демар значение няма, но предполагам, че ще искаш да е бързо. Когато стигнеш в Демар обаче, ще следваш инструкциите ми точно, иначе никак не ти обещавам, че ще се измъкнеш жив от там. Ще вървиш само по главната улица. Тя се вие спираловидно в града, отивайки към центъра и определено ще изминеш доста повече път, но в твоя случай е за предпочитане пред малките улички. Сигурно ще минеш много порти, повечето от които със свободен достъп. Постарай се да влезеш в Демар поне няколко часа преди мръкване, а най-добре рано сутрин. Когато навлезеш достатъчно навътре по главната улица, ще стигнеш до добре охранявана порта, където ще те попитат при кого отиваш. Това е портата на Външния кръг. Ще им отговориш, че отиваш до къщата на Маня Лушаси. - Тя записа името на лист хартия, който Ти'сейн й изрови изпод разстланата на бюрото карта. - Ще те пуснат най-вероятно без повече въпроси. Репутацията на името го предвижда. - Последва една от хищните усмивки, които й бяха така присъщи.
- Ще продължиш по главната улица. Във външния кръг ще забележиш, че къщите са по-големи и разнообразни от тези преди това. Ще вървиш по главната улица докато видиш, че скоро идва нова порта. Тази ще е затворена, но не ти трябва да се доближаваш до нея. Просто спри кой да е на улицата.. мъж по възможност, ако все пак заговориш жена, гледай да не я докосваш и да показваш уважение.. и попитай за къщата на Джузерийе Канриа. - на листа бе добавено още едно име - Ще ти покажат къщата и когато почукаш на вратата и ти отворят, ще кажеш, че те праща Арабела Далин, т.е. аз. Ще те настанят и ще предадеш писмото на Джузерийе, тя е господарката на къщата. Тя ще го предаде на Дъщерята..
- Няма ли да се види лично с нея? - Ти'сейн я прекъсна.
- Надали. Силосийките не обичат да се разбулват пред непознати, особено мъже. Бъдете сигурен, че писмото ще стигне до Дъщерята, а тя ще предаде своя отговор на Джузерийе. - Арабела се обърна отново към Каверън с леко заплашителен тон - Гледай да се държиш почтително към господарката на дома, никак не би ми харесало да разбера, че нещо лошо се е случило там. Аз ще ги предупредя за твоето пристигане, а те ще гледат да не се набъркваш в неприятности докато си там. Мисля, че не е толкова сложно та да се налага да го повтаряш, за да се уверя, че си го запомнил. Предполагам, че Принцът избира умно своите вестоносци.
- Това ли е всичко?
- Бих искала да кажа още нещо на Принца насаме.
Ти'сейн кимна на двамата си генерали и те излязоха бързо. Арабела му подаде листа с имената и след това скръсти ръце.
- Убеден ли сте, че искате да изпратите него като вестоносец до Дъщерята?
- Нямам по-подходящ човек от него за тази задача. Защо питате?
- Защото в такъв случай е добре да го посъветвате да се представя под друго име, когато излезе от крепостта. Също така да си купи една от често използваните сред планинските племена на изток маски за лице. Може би в кервана, който се намира в Ерисея, може да се намерят няколко бройки. А най-добре ще бъде да си пусне и брада.. Ще има поне две седмици, за които ще порастне прилично.
- Но защо всичко това?
- Защото поради някаква странна случайност той прилича изключително много на една личност, която през последната година е усилено издирвана от Великата Майка. Сигурно поради същото странно съвпадение името му е същото като на издирваната личност. - Арабела разпери ръце и се усмихна - Надали някой ще се сети да търси въпросната личност в Силосия, но пък ако чуе името, със сигурност ще се сети за нея. Малко предпазливост не е излишна, освен ако.. не искате да останете без вестоносец.
--------------
Началото на поста е на 1ви септември (+8 ), края на 2ри септември (+9)
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Облегна се на удобното кресло и се опита да игнорира зоркия поглед на два чифта сини очи. „Като огледални образи са”, отбеляза наум Селин и насочи вниманието си върху сложните шарки по тежкия неански килим върху безупречния под от зелен мрамор. Традиционно високите тавани и изящните колони събудиха смътен спомен. Дебелият дребен мъж срещу нея откъсна зрънце грозде, огледа го одобрително и го пъхна в устата си. Примлясна шумно и облиза стеклия се по пръстите му сладък сок. Масивните пръстени проблеснаха предизвикателно.
– Значи ми предлагате подкрепа за регентството над Нейно височество принцеса Деа?
Селин кимна сериозна.
– Официално оповестена подкрепа на Умбра. Не мисля, че можете да си позволите да я отхвърлите лорд Сетий...
Селенитът не реагира. Оглеждаше взискателно дебелите си пръсти.
– Но това, разбира се, не е... официалната позиция на Умбра?
– Умбра иска главата ви. – безстрастният й глас звучеше, сякаш не би имала нищо против сама да изпълни присъдата. Сетий неволно вдигна ръка към нагънатата плът на шията си и бързо я отмести. Двете едри сенки зад него неспокойно се размърдаха.
– И какво ще й попречи да я получи?
– Теоретично... нищо – с хладен глас заанализира Селин. – На практика обаче, Умбра не би признала открито предателство сред своите редици, а процесията жрици на съветник Киара ще успее да пристигне в Периал най-рано след две седмици по мои изчисления – достатъчно време, за да мине Съвета и вие да поемете регентството... с благословията на Съвета на Умбра в мое лице. Деа би го потвърдила. – Селин замълча за момент, давайки време на мъжа пред нея да осмисли предложението й – В тази връзка, лорд Сетий, кое наложи отлагането на Съвета?
– Графиня Руела още не е пристигнала в столицата. – разсеяно отвърна Сетий – До ден-два ще е тук.
– Във ваш интерес е графинята да побърза – бъдете кавалер, пратете ескорт или каквото е нужно, но я докарайте да утре заран.
Селенитът наклони глава присвил очи, опитвайки се да прецени странната жрица пред себе си.
– Може би ще изпратя... – пресегна се за още грозде – И каква е цената ви, лейди Селин? Една... умбрийка едва ли току-така би пристъпила прословутата си лоялност...
Иронията бе очевидна, но Селин не се поддаваше лесно на провокации и отвърна с измамна кроткост в гласа.
– Селенит съм... – погледна го в очите – Също като вас, лорд Сетий, или като тези двама юнаци – кимна към едрите мъже до вратата, които се спогледаха. – Но сте прав, всичко си има цена, а цената за моята роля малкия ни театър е връщане на семейните ни владения в Галисия.
Сетий спря да дъвче заинтригуван.
– Семейни владения? Галисия? Вие да не сте...?
– Графиня Селин Валери Галианска.
– Внучката на стария Певар Галиански? Предателят? – туловището на Сетий се разтресе в беззвучен смях – Хахахааа... Простете, графиньо, но...
Смехът му наподобяваше писък на държан за опашката плъх, неприятно прекъсван от хрипове от задъхването. Селин доби морав цвят. Дишането й се учести.
– Дядо ми никого не е предал. Онази кучка, Мориан, просто искаше земите му. Има късмет, че е мъртва. – просъска жрицата.
С периферното си зрение забеляза как двамата телохранители на Сетий посегнаха към оръжието си. Жрицата застана нащрек, готова да отбие нападение. Усетил напрежението в стаят, с небрежен жест Сетий даде знак на мъжете и те с нежелание отпуснаха ръцете си, но вече я гледаха с неприкрита омраза. Селин го отбеляза мислено и върна вниманието си към възпълния мъж, който се опитваше да възвърне сериозността си.
– И как очаквате да сторя това? – театрално разпери ръце – Не притежавам властта за това...
– Ще имате нужната власт, лорд Сетий, като регент на Деа.
– Логично. – Сетий задържа хитрите си малки очички върху жрицата – Но защо са ви, графиньо? Земите ви? Толкова жертви за няколко стотици хектара камъни и вода?
– Земята на дедите ми, лорд Сетий, земята на дедите ми... Не очаквам да го разбирате, а да го получа – със сладък глас, намеквайки за неблагородния му произход, усмихната отвърна Селин и се наведе за чепка грозде – А е и благодатна почва за лозя. Най-доброто селенийско вино се прави в този регион.
Сетий повдигна рамене в безразличие, подтискайки раздразнението си. Селин едва прикри доволството от реакцията му. Думите още бяха пред очите й.
“Потопен във каменна прегръдка
На галианските земи
Той чакаше жената – огън
За нов живот да го освободи.”
Още щом бе видяла пергамента знаеше, че това бе тя. Цион не грешеше никога. Не случайно Мориан бе избила цялото семейство и заграбила земите им. Дойката едва я бе спасила и заточила в Умбра. Но сега вече бе тук, по-силна, по-мъдра. Тя бе жената от пророчеството и щеше да освободи Окото на Луната.”Защо ти трябваше Огъня тогава?...” Мисълта прелетя преди да успее да я прихване в хватката на самоконтрола. Това я дестабилизира за миг. Побърза да приключи срещата преди да стане нервна.
– Е? Приемате ли сделката?
Сетий бе замислен.
– Много сте сигурна, лейди Селин, в силата на вашата подкрепа, на подкрепата на Умбра, всъщност – намигна й той – за поставянето ми на поста регент. Дали не преувеличавате стойността й?
Селин въздъхна с досада.
– Умбра е силен съюзник, лорд Сетий. Селения е нестабилна, народът – объркан и уплашен, а и да не забравяме влиянието на свещениците на Халид. Достатъчно успяхте да ги настроите срещу себе си. Те ще използват ситуацията – повярвайте ми, а вие – лордовете на Селения нямате вече нито нужният авторитет, нито сили да се справите с тях. От друга страна, знаейки кой стои зад вашето регентство, те ще бъдат по-внимателни и предпазливи, и няма да си позволят прибързани ходове. Деа е единствения законен наследник на короната. При това... селенит. Не искаме ли всички ние да заеме полагащото й се място? – двусмислието в гласа й сепна селенита и той задържа поглед в безизразните очи срещу себе си, а устните му се разтеглиха в мазна усмивка.
– Разбира се, лейди Селин, разбира се... – надигна се тежко от креслото си – А междувременно, не е ли по-удачно да върнете принцесата в двореца – небрежно подхвърли Сетий – или да ми погостувате?
Сега бе неин ред да се разсмее.
– Учудвам се, че виждате подобно наивност у мен, лорд Сетий, – очите й заискриха гневно – Деа е моята застраховка и сама ще преценя кога да излезе на сцената.
Селенитът се размърда неспокойно.
– Ще имате земите си, графиньо. Вие се погрижете за вашата част от сделката.
Жрицата стана, кимна на лорда и се плъзна към вратата, опитвайки да не покаже доволството си. Сетий я изпрати с поглед, кимна към близнаците.
– Проследете я.
* * *
– Случи се, Плутар! – Киара влетя в стаята във вид, в който не бе я виждал никога. Тревогата я бе обсебила – ръцете й трепереха, а очите й шареха в панически ужас. – Окото... Откраднала го е! Още не разбирам как – бе охранявано строго... Няма как да не е тя... Създала е някаква илюзия... Вероятно Луна е помогнала... Трябваше да я убия, а вместо това й възложих мисия – Киара се разтресе в истеричен смях.
Плутар поклати глава и я стисна силно за ръката. Трябваха й няколко минути , за да се окопити.
– Кога разбра?
– Преди малко. Когато черната се върна полумъртва ме загложди съмнение. Призовах огъня, за са възстановя равновесието си след шока от предателството, но го усетих различно, далечен... Не помня как стигнах до олтара, тичах... Гледката ме жестока – четири сестри мъртви, а него го няма...
Очите й гледаха трескаво. Картината в съзнанието й още бе пред очите й. Гласът й бе заглъхнал до шепот.
– Ще плати жестоко за предателството си.
* * *
Селин и лорд Сетий - в Периал - сега (31.08.1414г.)
Киара и Плутар - в Умбра - сега (31.08.1414г.)
– Значи ми предлагате подкрепа за регентството над Нейно височество принцеса Деа?
Селин кимна сериозна.
– Официално оповестена подкрепа на Умбра. Не мисля, че можете да си позволите да я отхвърлите лорд Сетий...
Селенитът не реагира. Оглеждаше взискателно дебелите си пръсти.
– Но това, разбира се, не е... официалната позиция на Умбра?
– Умбра иска главата ви. – безстрастният й глас звучеше, сякаш не би имала нищо против сама да изпълни присъдата. Сетий неволно вдигна ръка към нагънатата плът на шията си и бързо я отмести. Двете едри сенки зад него неспокойно се размърдаха.
– И какво ще й попречи да я получи?
– Теоретично... нищо – с хладен глас заанализира Селин. – На практика обаче, Умбра не би признала открито предателство сред своите редици, а процесията жрици на съветник Киара ще успее да пристигне в Периал най-рано след две седмици по мои изчисления – достатъчно време, за да мине Съвета и вие да поемете регентството... с благословията на Съвета на Умбра в мое лице. Деа би го потвърдила. – Селин замълча за момент, давайки време на мъжа пред нея да осмисли предложението й – В тази връзка, лорд Сетий, кое наложи отлагането на Съвета?
– Графиня Руела още не е пристигнала в столицата. – разсеяно отвърна Сетий – До ден-два ще е тук.
– Във ваш интерес е графинята да побърза – бъдете кавалер, пратете ескорт или каквото е нужно, но я докарайте да утре заран.
Селенитът наклони глава присвил очи, опитвайки се да прецени странната жрица пред себе си.
– Може би ще изпратя... – пресегна се за още грозде – И каква е цената ви, лейди Селин? Една... умбрийка едва ли току-така би пристъпила прословутата си лоялност...
Иронията бе очевидна, но Селин не се поддаваше лесно на провокации и отвърна с измамна кроткост в гласа.
– Селенит съм... – погледна го в очите – Също като вас, лорд Сетий, или като тези двама юнаци – кимна към едрите мъже до вратата, които се спогледаха. – Но сте прав, всичко си има цена, а цената за моята роля малкия ни театър е връщане на семейните ни владения в Галисия.
Сетий спря да дъвче заинтригуван.
– Семейни владения? Галисия? Вие да не сте...?
– Графиня Селин Валери Галианска.
– Внучката на стария Певар Галиански? Предателят? – туловището на Сетий се разтресе в беззвучен смях – Хахахааа... Простете, графиньо, но...
Смехът му наподобяваше писък на държан за опашката плъх, неприятно прекъсван от хрипове от задъхването. Селин доби морав цвят. Дишането й се учести.
– Дядо ми никого не е предал. Онази кучка, Мориан, просто искаше земите му. Има късмет, че е мъртва. – просъска жрицата.
С периферното си зрение забеляза как двамата телохранители на Сетий посегнаха към оръжието си. Жрицата застана нащрек, готова да отбие нападение. Усетил напрежението в стаят, с небрежен жест Сетий даде знак на мъжете и те с нежелание отпуснаха ръцете си, но вече я гледаха с неприкрита омраза. Селин го отбеляза мислено и върна вниманието си към възпълния мъж, който се опитваше да възвърне сериозността си.
– И как очаквате да сторя това? – театрално разпери ръце – Не притежавам властта за това...
– Ще имате нужната власт, лорд Сетий, като регент на Деа.
– Логично. – Сетий задържа хитрите си малки очички върху жрицата – Но защо са ви, графиньо? Земите ви? Толкова жертви за няколко стотици хектара камъни и вода?
– Земята на дедите ми, лорд Сетий, земята на дедите ми... Не очаквам да го разбирате, а да го получа – със сладък глас, намеквайки за неблагородния му произход, усмихната отвърна Селин и се наведе за чепка грозде – А е и благодатна почва за лозя. Най-доброто селенийско вино се прави в този регион.
Сетий повдигна рамене в безразличие, подтискайки раздразнението си. Селин едва прикри доволството от реакцията му. Думите още бяха пред очите й.
“Потопен във каменна прегръдка
На галианските земи
Той чакаше жената – огън
За нов живот да го освободи.”
Още щом бе видяла пергамента знаеше, че това бе тя. Цион не грешеше никога. Не случайно Мориан бе избила цялото семейство и заграбила земите им. Дойката едва я бе спасила и заточила в Умбра. Но сега вече бе тук, по-силна, по-мъдра. Тя бе жената от пророчеството и щеше да освободи Окото на Луната.”Защо ти трябваше Огъня тогава?...” Мисълта прелетя преди да успее да я прихване в хватката на самоконтрола. Това я дестабилизира за миг. Побърза да приключи срещата преди да стане нервна.
– Е? Приемате ли сделката?
Сетий бе замислен.
– Много сте сигурна, лейди Селин, в силата на вашата подкрепа, на подкрепата на Умбра, всъщност – намигна й той – за поставянето ми на поста регент. Дали не преувеличавате стойността й?
Селин въздъхна с досада.
– Умбра е силен съюзник, лорд Сетий. Селения е нестабилна, народът – объркан и уплашен, а и да не забравяме влиянието на свещениците на Халид. Достатъчно успяхте да ги настроите срещу себе си. Те ще използват ситуацията – повярвайте ми, а вие – лордовете на Селения нямате вече нито нужният авторитет, нито сили да се справите с тях. От друга страна, знаейки кой стои зад вашето регентство, те ще бъдат по-внимателни и предпазливи, и няма да си позволят прибързани ходове. Деа е единствения законен наследник на короната. При това... селенит. Не искаме ли всички ние да заеме полагащото й се място? – двусмислието в гласа й сепна селенита и той задържа поглед в безизразните очи срещу себе си, а устните му се разтеглиха в мазна усмивка.
– Разбира се, лейди Селин, разбира се... – надигна се тежко от креслото си – А междувременно, не е ли по-удачно да върнете принцесата в двореца – небрежно подхвърли Сетий – или да ми погостувате?
Сега бе неин ред да се разсмее.
– Учудвам се, че виждате подобно наивност у мен, лорд Сетий, – очите й заискриха гневно – Деа е моята застраховка и сама ще преценя кога да излезе на сцената.
Селенитът се размърда неспокойно.
– Ще имате земите си, графиньо. Вие се погрижете за вашата част от сделката.
Жрицата стана, кимна на лорда и се плъзна към вратата, опитвайки да не покаже доволството си. Сетий я изпрати с поглед, кимна към близнаците.
– Проследете я.
* * *
– Случи се, Плутар! – Киара влетя в стаята във вид, в който не бе я виждал никога. Тревогата я бе обсебила – ръцете й трепереха, а очите й шареха в панически ужас. – Окото... Откраднала го е! Още не разбирам как – бе охранявано строго... Няма как да не е тя... Създала е някаква илюзия... Вероятно Луна е помогнала... Трябваше да я убия, а вместо това й възложих мисия – Киара се разтресе в истеричен смях.
Плутар поклати глава и я стисна силно за ръката. Трябваха й няколко минути , за да се окопити.
– Кога разбра?
– Преди малко. Когато черната се върна полумъртва ме загложди съмнение. Призовах огъня, за са възстановя равновесието си след шока от предателството, но го усетих различно, далечен... Не помня как стигнах до олтара, тичах... Гледката ме жестока – четири сестри мъртви, а него го няма...
Очите й гледаха трескаво. Картината в съзнанието й още бе пред очите й. Гласът й бе заглъхнал до шепот.
– Ще плати жестоко за предателството си.
* * *
Селин и лорд Сетий - в Периал - сега (31.08.1414г.)
Киара и Плутар - в Умбра - сега (31.08.1414г.)
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Тъмните облаци се разкъсваха и през тях нахлуха ведрите лъчи на утринното слънце. Те се отразиха в локвите, пръснати из калния двор на крайпътната страноприемница, и денят сякаш стана още по-светъл. Чу се хлопване на врата и херцог Юрански се появи на прага. Примижа, за да се предпази от ярката светлина, нахлула в очите му, и се отправи с бавна стъпка към коня си. Погледът му се плъзна недоволно покрай каретата на братовчедка му. Лийра бе успяла да се наложи в крайна сметка. Или по-скоро бурята. Поне Илай предпочиташе да признае, че е отстъпли пред гнева на бурята, но не и пред волята на разглезената жена.
В този момент вниманието на Илай бе привлечено от красив тъмен кон, вързан наблизо. Явно някой бе пристигнал в страноприемницата след тях. Чу хлопването на вратата зад себе си и калният звук на приближаващи се стъпки. Обърна се бавно и видя гневното лице на Сем.
- Нима херцогинята най-после се събуди, хлапе?
Сем си пое дълбоко въздух и стисна устни. Илай се развесели. Младежът очевидно бе доста развълнуван и той не можа да се удържи.
-Познавам това изражение, момко. Вече не си любимото пале на Лийра, нали? - присви леко очи, котао забеляза как ръката на Сем трепна. "Докъде може да стигнегне гневът ти, момче?", помисли си с мрачно задоволство той. - И така... кой е новият фаворит?
Сем мълчеше.
- Попитах те нещо, момче! Тази сутрин не съм в настроение да повтарям! - гласът на херцога не се промени, но блясъкът в очите му придоби една обещаваща острота. Младежът вирна глава и се овладя.
- Не разбирам за какво говорите, Ваша Светлост! Но ако се интересувате от това как е Херцогиня Юранска, мога да Ви кажа, че в момента закусва с един непознат. Пристигна снощи. Мисля, че е селенец. - Сем кимна по посока на тъмния кон. - Този е негов.
Юрански замислено проследи погледа му. Изведнъж желанието да дразни Сем се стопи.
- Селенец казваш. И накъде пътува?
- Доколкото разбрах - за Бодар.
Илай се запъти към страноприемницата. Отвори рязко вратата и се спря на прага. След ярката утринна, сега сумракът на помещението бе почти непрогледен за вего. В този миг, сякаш за да му помогне, сноп слънчеви лъчи се плъзна през един прозорец и огря светлите, леко червеникави коси на непознат мъж, който закусваше на една маса. Срещу него се бе разположила Лийра и кокетно пърхаше с мигли. В този миг непознатият явно каза нещо, което тя реши да определи като забавно, и звънкият й смях огласи страноприемницата.
- О, Илай, - Лийра се изправи грациозно, щом го видя да се приближава. - Позволи ми да ти представя граф Ноар от Селения. Доколкото разбрах, пътува за Бодар и бе така любезен да се съгласи да се присъедини към нас.
Графът се изправи и се усмихна сдържано на херцога.
- За мен ще бъде чест, Херцог Юрански! - отбеляза той и слънчевите лъчи огряха ведрите му зелени очи.
* * *
Данил яздеше край каретата на Лийра, потънал в мислите си. Чувстваше се леко уморен от безкрайното бърборене на херцогинята. Бе се опитвала да го разпита за имението му в Селения и той си избра да разкаже за едно от най-отдалечените и дребни южни имения. От време на време забелязваше заинтригувания поглед на Илай Юрански и кротко се усмихваше. Тази Данайска фамилия не бе непозната за него. Беше чувал за потушения заговор преди повече от 10 години, когато съпругът на Анара Данайска загина. Зачуди се какво ли ще се случва в Бодарския замък.
Денят вече праваляше и скоро трябваше да видят пред себе си Бодар. Топлото слънце бе изсушило пътя и се движеха все по-леко. Мислите на Данил се отправиха напред. Не знаеше дали се надява да я намери там или предпочита просто да поговори с Кейдж. "Там ще е", помисли си за кой ли път той. "Или е била, или ще отиде, но непременно ще иска да види Джонатан".
Данил, Юрански - до Бодар - 2 септември
В този момент вниманието на Илай бе привлечено от красив тъмен кон, вързан наблизо. Явно някой бе пристигнал в страноприемницата след тях. Чу хлопването на вратата зад себе си и калният звук на приближаващи се стъпки. Обърна се бавно и видя гневното лице на Сем.
- Нима херцогинята най-после се събуди, хлапе?
Сем си пое дълбоко въздух и стисна устни. Илай се развесели. Младежът очевидно бе доста развълнуван и той не можа да се удържи.
-Познавам това изражение, момко. Вече не си любимото пале на Лийра, нали? - присви леко очи, котао забеляза как ръката на Сем трепна. "Докъде може да стигнегне гневът ти, момче?", помисли си с мрачно задоволство той. - И така... кой е новият фаворит?
Сем мълчеше.
- Попитах те нещо, момче! Тази сутрин не съм в настроение да повтарям! - гласът на херцога не се промени, но блясъкът в очите му придоби една обещаваща острота. Младежът вирна глава и се овладя.
- Не разбирам за какво говорите, Ваша Светлост! Но ако се интересувате от това как е Херцогиня Юранска, мога да Ви кажа, че в момента закусва с един непознат. Пристигна снощи. Мисля, че е селенец. - Сем кимна по посока на тъмния кон. - Този е негов.
Юрански замислено проследи погледа му. Изведнъж желанието да дразни Сем се стопи.
- Селенец казваш. И накъде пътува?
- Доколкото разбрах - за Бодар.
Илай се запъти към страноприемницата. Отвори рязко вратата и се спря на прага. След ярката утринна, сега сумракът на помещението бе почти непрогледен за вего. В този миг, сякаш за да му помогне, сноп слънчеви лъчи се плъзна през един прозорец и огря светлите, леко червеникави коси на непознат мъж, който закусваше на една маса. Срещу него се бе разположила Лийра и кокетно пърхаше с мигли. В този миг непознатият явно каза нещо, което тя реши да определи като забавно, и звънкият й смях огласи страноприемницата.
- О, Илай, - Лийра се изправи грациозно, щом го видя да се приближава. - Позволи ми да ти представя граф Ноар от Селения. Доколкото разбрах, пътува за Бодар и бе така любезен да се съгласи да се присъедини към нас.
Графът се изправи и се усмихна сдържано на херцога.
- За мен ще бъде чест, Херцог Юрански! - отбеляза той и слънчевите лъчи огряха ведрите му зелени очи.
* * *
Данил яздеше край каретата на Лийра, потънал в мислите си. Чувстваше се леко уморен от безкрайното бърборене на херцогинята. Бе се опитвала да го разпита за имението му в Селения и той си избра да разкаже за едно от най-отдалечените и дребни южни имения. От време на време забелязваше заинтригувания поглед на Илай Юрански и кротко се усмихваше. Тази Данайска фамилия не бе непозната за него. Беше чувал за потушения заговор преди повече от 10 години, когато съпругът на Анара Данайска загина. Зачуди се какво ли ще се случва в Бодарския замък.
Денят вече праваляше и скоро трябваше да видят пред себе си Бодар. Топлото слънце бе изсушило пътя и се движеха все по-леко. Мислите на Данил се отправиха напред. Не знаеше дали се надява да я намери там или предпочита просто да поговори с Кейдж. "Там ще е", помисли си за кой ли път той. "Или е била, или ще отиде, но непременно ще иска да види Джонатан".
Данил, Юрански - до Бодар - 2 септември
Нощта бавно потъваше далеч назапад отстъпвайки място на новият ден. Последните звезди гаснеха една по една в просветляващото небе. Тих вятър галеше клоните на дърветата. Анара стоеше до прозореца загледана в далечината. Потънала в неспокойните си мисли, тя не усети как сенките в стаята се размърдаха. Тънки нишки мрак се плъзнаха една към друга и се слетоха в непрогледно кълбо. Оформиха фигура и се материализираха в тялото на строен мъж. Хладен полъх погали нежната кожа на кралицата. Помислила че някой влиза тя се обърна. И замръзна. В главата и се надигна спомена за кадифени криле и студена, задушаваща прегръдка. Ужас, страх....тя понечи да извика, но мъжът бе много бърз и затисна устата и с ръка.
- Не ви препоръчвам да викате, кралице Анара! Само ще повредите прекрастния и глас. Идвам с мир. Не бойте се, няма да ви нараня! – усмивка озари лицето на елфа. Анара се опита да се освободи, но хватката му стана още по-стегната. Тогава реши да го изслуша. Отпусна се и кимана леко с глава. Зигур я пусна и се настани на едно кресло близо до вратата.
- Защо си тук? Какво искаш?
- Не искам нищо. Засега! Но скоро ще поискам нещо много ценно за мен. Разбира се съм готов заплатя високо услугата, която ще ми направите.
- И какво бих могла да желая от теб?
Вместо да и отговори Зигур протегна ръката си към нея. Над дланта му се появи кълбо от снежинки. Лудият им бяг се засилваше и след малко се появи картина. Някуде много от дълбоко се появи фигурата на мъж. Дребен, може би още момче, който яздеше в някакво поле. Фигурата се приближи и Анара потръпна. Това беше синът й. Тя се приближи и тихо попита:
- Къде е той?
- На север. Пораснал е! Мисля че вече разбира много по-добре отговорността да бъдеш крал. – Елфът погледна кралицата. В очите й се четеше копнежа да види отново сина си. – Мога да ви го върна, кралице! По-бързо отколкото можете да си помислите.
- Какво ще искаш в замяна?
- Рано е да говорим за това. Пък и мисля че с вас ще станем добри приятели! – Странна усмивка заигра по устните му. – Имаме много общи неща. Но още не го знаете!
- Доведи сина ми и ще говорим! – С тези думи Анара отвори вратата и излезе. Не знаеше какво ще и донесе тази...дружба, но предчувстваше че ще й хареса. Поне не се опита да я убие.
- Не ви препоръчвам да викате, кралице Анара! Само ще повредите прекрастния и глас. Идвам с мир. Не бойте се, няма да ви нараня! – усмивка озари лицето на елфа. Анара се опита да се освободи, но хватката му стана още по-стегната. Тогава реши да го изслуша. Отпусна се и кимана леко с глава. Зигур я пусна и се настани на едно кресло близо до вратата.
- Защо си тук? Какво искаш?
- Не искам нищо. Засега! Но скоро ще поискам нещо много ценно за мен. Разбира се съм готов заплатя високо услугата, която ще ми направите.
- И какво бих могла да желая от теб?
Вместо да и отговори Зигур протегна ръката си към нея. Над дланта му се появи кълбо от снежинки. Лудият им бяг се засилваше и след малко се появи картина. Някуде много от дълбоко се появи фигурата на мъж. Дребен, може би още момче, който яздеше в някакво поле. Фигурата се приближи и Анара потръпна. Това беше синът й. Тя се приближи и тихо попита:
- Къде е той?
- На север. Пораснал е! Мисля че вече разбира много по-добре отговорността да бъдеш крал. – Елфът погледна кралицата. В очите й се четеше копнежа да види отново сина си. – Мога да ви го върна, кралице! По-бързо отколкото можете да си помислите.
- Какво ще искаш в замяна?
- Рано е да говорим за това. Пък и мисля че с вас ще станем добри приятели! – Странна усмивка заигра по устните му. – Имаме много общи неща. Но още не го знаете!
- Доведи сина ми и ще говорим! – С тези думи Анара отвори вратата и излезе. Не знаеше какво ще и донесе тази...дружба, но предчувстваше че ще й хареса. Поне не се опита да я убие.
Член на клуб Б
Разкъсани облаци се носеха безметежно сред яркосиньото небе и хвърляха пълзящи сенки върху разпиляните из Велинската долина полета. Карета и конници се движеха долу по широкия път, като преминаваха през хаотично пръснатите по земята и преливащи се едно в друго владения на светлина и сенки.
Лийра се беше разположила удобно сред разхвърляните наоколо й възглавнички, унесена в безпорядъка от мисли, настанил се в ума й. Постепенно дразнещото трополене на каретата се наложи на вниманието й и тя се размърда и изтегна. Чувстваше се схваната от дългия път. “Няма ли най-после да стигнем проклетия град”, промърмори ядно тя. Ръката й се плъзна по тъмносинята сатенена възглавничка до нея. Пръстите й бавно се свиха и ноктите й раздраха лъскавия плат.
Внезапно тя се надигна и отмести завеската. Погледът й бързо намери Данил, който яздеше недалеч от каретата. Изглеждаше унесен в мислите си и от време на време лека усмивка разведряваше лицето му. Лийра опря глава на рамката на прозорчето и започна да разглежда новия си познат. Погледът й се плъзна по червеникавите, непокорни кичури коса, които сякаш се опитваха да скрият спокойните му зелени очи, задържа се усмихнато на заострения нос и спусна надолу към изправените рамене и гръб. До него яздеше един от хората на херцога, с когото бързо се бяха сприятелили по пътя. Лийра дълго бе напрягала слуха си, за да чуе разговора им, но въпреки красноречието на графа, не бе успяла да научи почти нищо ново за него. “Кой си ти, граф Ноар”, запита се отново Лийра.
Юрански също бе проявил интерес към селенеца в началото, но след това бързо го изгуби. Тя знаеше, че Илай има някакви връзки със селенците, при това в самия двор в Периал, но братовчед й винаги бе лаконичен по тази тема. Както и по много други, но това я забавляваше, защото разравянето на тайните му внасяше разнообразие в дните й. И все пак в последните няколко часа, докато приближаваха крайната си цел, не бе доближил новия спътник, докато нейното желание да се сближи с него сякаш непрекъснато растеше.
- Граф Ноар!
Звънкият й глас отвлече Данил от мислите, в които бе потънал. Той дръпна леко юздите на коня, доближи го до каретата и се приведе към прозорчето.
- Мога ли да Ви бъда от полза, херцогиньо?
Топлият блясък в очите му я сгря и неусетно и за самата нея усмивка измести капризното й изражение.
- Моля Ви за помощ, графе - глезено заговори тя. - Пътуването в тази карета е невероятно досадно. Бъдете така добър и се погрижете да доведат коня ми! Смятам да се спася от скуката като се насладя на езда до Бодар… и на Вашата компания, надявам се.
- За мен ще бъде чест, херцогиньо - отвърна селенецът и се отдалечи.
Не след дълго доведоха коня на Лийра и тя продължи пътя си, яздейки до Данил.
Слънцето вече се спускаше ниско на запад гмурвайки се и изплувайки в хаоса от разпръснати облаци. Късните му лъчи се сипеха щедро над долината. В далечината пред взора на конниците вече можеха да се различат очертанията на Бодар.
- Простете любопитството ми, графе, но какво Ви води в Бодар? - попита внезапно Лийра.
Въпросът й сякаш беше отражение на собствените му мисли. Светлите мигли на Данил трепнаха бързо. Той се поколеба, преди да отговори.
- Жена - отвърна накрая с усмивка селенецът. Лийра прехапа неусетно устни, но бързо след това обърна кокетно усмихнатото си лице към спътника си.
- Щастливка - звънна засмяно гласът й. - Вероятно ви очаква с нетърпение.
Данил бавно извърна към нея замислените си зелени очи. В този момент сноп светлина прониза рехавата плът на един облак и го блъсна в лицето. Той присви бързо мигли и се усмихна.
- Наистина, не мисля, че появата ми ще я изненада, херцогиньо.
~ ~ ~
Улиците на Бодар бяха шумни и пъстри в късния следобед. Слънцето бе пресушило спомена за среднощната буря и бе оживило града. Гласовете на търговците се открояваха в общата глъч на деня, като от време на време бяха заглушавани от детска глъч.
Ланис седеше неподвижно край езерото, а очите й следваха замечтано танца на отраженията на облаците по огледалната водна повърхност. Лицето й бе спокойно и сънливо, но зад унесения поглед се преплитаха разбъркани мисли и въпроси. Девойката чакаше лунната нощ и се чудеше дали ще успее да напусне Бодар и да стигне до Джоррам. Не бе сигурна какво предпочита. Предполагаше и че Америл ще се появи скоро тук, но не бе сигурна дали желае да го види. Бе го зарязала да спи в една страноприемница в северна Даная и се надяваше да му отнеме време, преди да се досети къде да я търси. Внезапно в ума й изплува и ликът на Данил и мислите й се удавиха в объркани емоции. Тя тръсна глава и се опита да го изгони от ума си. Изправи се рязко, обърна гръб на езерото и се отправи към центъра на града.
Мотаеше се безцелно по улиците и погледът й се плъзгаше по множеството непознати лица, попиваше пъстротата на дрехите, а сетивата й пиеха жадно от жизнената смес от аромати и шумове. Скоро слънцето целуна небето за лека нощ и го заля в пламенни цветове. Тя спря и вдигна поглед към красивото небе. Луната вече бе изгряла, макар все още да бе бледа и невзрачна.
Внезапно някакъв минувач я блъсна и промърмори мнението си за завеяните хора, които стърчат неподвижно насред улицата. Ланис се извърна сърдито след него и в този миг светът около нея сякаш заглъхна, за да даде път за едно ново усещане. Ланис притвори бавно очи и лицето й щастливо се озари от усмивка. Бе го почувствала. Силното спокойно лунно вълшебство, струящо от Данил. Не се и замисли как я е намерил. Просто се потопи в желанието си да го види и се втурна към него. Тълпата пред нея се сгъстяваше, но тя умело се промъкваше напред сред хората. Дочу, че те развълнувано обсъждат нечия изненадваща поява в града, но не им обърна внимание. До нея достигна тропотът на конски копита и тя се надигна на пръсти, за да надзърне през раменете на хората пред нея. И го видя да приближава. Яздеше спокойно до една красива жена с прекрасни големи очи, която в този момент усмихнато му обясняваше нещо.
- Илай отдавна не е идвал в Бодар - дочу Ланис глас до себе си. Извърна се леко и видя двама мъже зад себе си. И те бяха проточили вратове, за да видят по-добре минаващите конници, като с интерес ги обсъждаха. Сведе лице и се заслуша в думите им.
- Защо ли Нейно Величество е решила изведнъж да привика тази змия в Бодар след всички тези години?
- Херцогинята сякаш изглежда още по-красива. Чудя се как досега не е оплела Юрански.
- А може би той все пак не желае да вкара в леглото си отровна змия - ухили се събеседникът му.
- Ха, че какъв му е проблемът? Тъкмо ще си съскат заедно - намеси се една жена. Тя проследи със замечтан поглед Илай, който в този момент минаваше покрай тях. Жената смушка съзаклятнически с лакът Ланис в ребрата и високо й прошепна. - Ама все пак никак не е за изхвърляне Илай Юрански, нали момиче!
Ланис се загледа любопитно в гологлавия конник. Яздеше самоуверено по пътя към замъка, гордо изправил гръб и без да поглежда настрани към нарасващата тълпа. Ланис сви рамене и върна вниманието си към Данил. Той огледа усмихнато лицата край себе си и тя побърза да извърна глава настрана.
- Червенокосият сигурно е новото протеже на Лийра - засмя се жената. - Ама бива си я тази жена.
Ланис я изгледа ядно и се запровира отново през тълпата. “Херцогиня?… Ами естествено, глупачка такава, ти какво очакваше…”. Тя се извърна към разотиващата се тълпа. Внезапно съзря едно познато лице и бързо сведе глава. Скри се между няколко минаващи минувача и предпазливо надзърна между тях. Те я изгледаха учудено и се опитаха да я закачат, но тя не им обърна внимание. Разпусна коси край лицето си, сведе леко глава и тръгна нехайно след мъжа.
Мракът падаше бързо и хората се отправяха към уюта на домовете си или забавленията, предлагани в местните кръчми. Тълпата оредяваше, докато мракът ставаше все по-плътен. Луната, останала без съперничество, ярко и суетно пръскаше призрачната си светлина. От време на време се скриваше за кратко зад някой облак, който започваше издайнически да свети.
Винс се движеше нехайно и спокойно из Бодар. Всяка следваща уличка, в която свърваше, сякаш бе все по-мрачна и самотна. Стъпките му се чуваха отчетливо в мрака - бавни, спокойни и равномерни. Ланис пристъпваше безшумно след него, прокрадвайки се покрай тъмните стени. Следваше го вече близо час, а още не можеше да реши какво точно иска.
Сякаш за да й помогне Луна надникна иззад черните очертания на околните къщи и светлината й погали лицето на девойката. Черните езера в очите й преляха и потопиха топлите кафяви ириси. Объркването изчезна и остана само мразовитото усещане за спокойствие и сила. Откъм девойката лъхна вледеняващ мраз. Тя забави ход и пое дълбоко дъх. В този миг и мъжът спря, но не се обърна. Просто стоеше там, в средата на тясната смълчана улица, а щедрите лунни лъчи осветяваха бялата му риза. Лунел не помръдна.
- Цяла нощ ли си решила да ме следваш, момиченце, преди да се престрашиш?
Подигравателният му глас я сепна. Винс бавно се обърна и очите му веднага я намериха. Лунел пристъпи плавно напред и лунните лъчи заискриха нежно около нея. Луната впримчи потока на времето в кристален бенет и то бавно се разля в езеро и спря своя ход.
- Разпознаваш ли ме? - макар и тих, мелодичният й глас ясно се чу.
- Имам добра памет - спокойна усмивка бавно се появи на лицето му.
- В такъв случай, предполагам, че тя услужливо ти подсказва, че имаме недовършен разговор.
Той наклони насмешливо глава и присви очи.
- А ти защо мислиш, че обикалям сам улиците на Бодар в тази прекрасна лунна нощ? Забелязах те още преди час.
Лунел направи още няколко крачки напред. Вдигна глава към месечината и се усмихна. Светлината около нея стана още по-плътна. Внезапно се разнесе като мъглив поток към Винс и го обгърна здраво. Голите му ръце се покриха с фин слой скреж.
- Говорих с Америл. - каза тя и спря на безопасно разстояние от него. - Каза ми доста неща… но пък той е умел в разказването на истории. Някои са истински, други не толкова. Но твоят интерес към Кейдж определено заинтригува и мен.
- Ето, че вече имаме общи “приятели” и общи интереси - иронично отвърна Винс. Скреж блестеше вече и по миглите му.
- Моите интереси предвиждат Джонатан Кейдж да остане жив и в добро здраве. - гласът на Лунел оттекваше призрачно в безвременния мразовит мрак. Тя вдигна сияещото си лице нагоре към него с почти детинко любопитство попита: - А твоите?
Винс се взря в черните студени зеници. Понечи да пристъпи напред, движенията му бяха сковани в сияещата край него мъгла. Дъхът му излизаше на пара от посиняващите му устни.
- “Общи” не значи “еднакви”, както вероятно си се досетила.
Сред езерото светлина се появи сребриста панделка, плъзна се гальовно край китката на дясната му ръка и се уви като змия до лакътя му. Лицето на Винс едва доловимо трепна.
- Не познавам Неанската литература, - промълви усмихнато Лунел, - но пък съм чувала, че студът може да причинява болка, подобна на тази от изгаряне. Така ли е, Винс? - тя сведе поглед към ледената гривна, стегнала ръката му. - Всъщност, какво ли знаеш ти - все пак не си изживявал това. Просто предпочиташ да палиш други хора.
- Като ти омръзне да си играеш, дали ще ми обясниш все пак какво искаш? - попита небрежно Винс.
Тя се надигна на пръсти към него и прошепна.
- Стой далече от хората, на които държа.
Бентовете, препречили хода на времето, се пръснаха като лед и то отново потече нормално. Лунел се стопи в разсейващата с сияеща мъгла. На мястото й остана сам искрящ скрежът, който бързо се стопи. Винс вдигна ръка нагоре и огледа замислено кървящата спирала, обгърнала ръката му.
~ ~ ~
Ланис, Данил, Юрански, Винс - Бодар - +2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
Лийра се беше разположила удобно сред разхвърляните наоколо й възглавнички, унесена в безпорядъка от мисли, настанил се в ума й. Постепенно дразнещото трополене на каретата се наложи на вниманието й и тя се размърда и изтегна. Чувстваше се схваната от дългия път. “Няма ли най-после да стигнем проклетия град”, промърмори ядно тя. Ръката й се плъзна по тъмносинята сатенена възглавничка до нея. Пръстите й бавно се свиха и ноктите й раздраха лъскавия плат.
Внезапно тя се надигна и отмести завеската. Погледът й бързо намери Данил, който яздеше недалеч от каретата. Изглеждаше унесен в мислите си и от време на време лека усмивка разведряваше лицето му. Лийра опря глава на рамката на прозорчето и започна да разглежда новия си познат. Погледът й се плъзна по червеникавите, непокорни кичури коса, които сякаш се опитваха да скрият спокойните му зелени очи, задържа се усмихнато на заострения нос и спусна надолу към изправените рамене и гръб. До него яздеше един от хората на херцога, с когото бързо се бяха сприятелили по пътя. Лийра дълго бе напрягала слуха си, за да чуе разговора им, но въпреки красноречието на графа, не бе успяла да научи почти нищо ново за него. “Кой си ти, граф Ноар”, запита се отново Лийра.
Юрански също бе проявил интерес към селенеца в началото, но след това бързо го изгуби. Тя знаеше, че Илай има някакви връзки със селенците, при това в самия двор в Периал, но братовчед й винаги бе лаконичен по тази тема. Както и по много други, но това я забавляваше, защото разравянето на тайните му внасяше разнообразие в дните й. И все пак в последните няколко часа, докато приближаваха крайната си цел, не бе доближил новия спътник, докато нейното желание да се сближи с него сякаш непрекъснато растеше.
- Граф Ноар!
Звънкият й глас отвлече Данил от мислите, в които бе потънал. Той дръпна леко юздите на коня, доближи го до каретата и се приведе към прозорчето.
- Мога ли да Ви бъда от полза, херцогиньо?
Топлият блясък в очите му я сгря и неусетно и за самата нея усмивка измести капризното й изражение.
- Моля Ви за помощ, графе - глезено заговори тя. - Пътуването в тази карета е невероятно досадно. Бъдете така добър и се погрижете да доведат коня ми! Смятам да се спася от скуката като се насладя на езда до Бодар… и на Вашата компания, надявам се.
- За мен ще бъде чест, херцогиньо - отвърна селенецът и се отдалечи.
Не след дълго доведоха коня на Лийра и тя продължи пътя си, яздейки до Данил.
Слънцето вече се спускаше ниско на запад гмурвайки се и изплувайки в хаоса от разпръснати облаци. Късните му лъчи се сипеха щедро над долината. В далечината пред взора на конниците вече можеха да се различат очертанията на Бодар.
- Простете любопитството ми, графе, но какво Ви води в Бодар? - попита внезапно Лийра.
Въпросът й сякаш беше отражение на собствените му мисли. Светлите мигли на Данил трепнаха бързо. Той се поколеба, преди да отговори.
- Жена - отвърна накрая с усмивка селенецът. Лийра прехапа неусетно устни, но бързо след това обърна кокетно усмихнатото си лице към спътника си.
- Щастливка - звънна засмяно гласът й. - Вероятно ви очаква с нетърпение.
Данил бавно извърна към нея замислените си зелени очи. В този момент сноп светлина прониза рехавата плът на един облак и го блъсна в лицето. Той присви бързо мигли и се усмихна.
- Наистина, не мисля, че появата ми ще я изненада, херцогиньо.
~ ~ ~
Улиците на Бодар бяха шумни и пъстри в късния следобед. Слънцето бе пресушило спомена за среднощната буря и бе оживило града. Гласовете на търговците се открояваха в общата глъч на деня, като от време на време бяха заглушавани от детска глъч.
Ланис седеше неподвижно край езерото, а очите й следваха замечтано танца на отраженията на облаците по огледалната водна повърхност. Лицето й бе спокойно и сънливо, но зад унесения поглед се преплитаха разбъркани мисли и въпроси. Девойката чакаше лунната нощ и се чудеше дали ще успее да напусне Бодар и да стигне до Джоррам. Не бе сигурна какво предпочита. Предполагаше и че Америл ще се появи скоро тук, но не бе сигурна дали желае да го види. Бе го зарязала да спи в една страноприемница в северна Даная и се надяваше да му отнеме време, преди да се досети къде да я търси. Внезапно в ума й изплува и ликът на Данил и мислите й се удавиха в объркани емоции. Тя тръсна глава и се опита да го изгони от ума си. Изправи се рязко, обърна гръб на езерото и се отправи към центъра на града.
Мотаеше се безцелно по улиците и погледът й се плъзгаше по множеството непознати лица, попиваше пъстротата на дрехите, а сетивата й пиеха жадно от жизнената смес от аромати и шумове. Скоро слънцето целуна небето за лека нощ и го заля в пламенни цветове. Тя спря и вдигна поглед към красивото небе. Луната вече бе изгряла, макар все още да бе бледа и невзрачна.
Внезапно някакъв минувач я блъсна и промърмори мнението си за завеяните хора, които стърчат неподвижно насред улицата. Ланис се извърна сърдито след него и в този миг светът около нея сякаш заглъхна, за да даде път за едно ново усещане. Ланис притвори бавно очи и лицето й щастливо се озари от усмивка. Бе го почувствала. Силното спокойно лунно вълшебство, струящо от Данил. Не се и замисли как я е намерил. Просто се потопи в желанието си да го види и се втурна към него. Тълпата пред нея се сгъстяваше, но тя умело се промъкваше напред сред хората. Дочу, че те развълнувано обсъждат нечия изненадваща поява в града, но не им обърна внимание. До нея достигна тропотът на конски копита и тя се надигна на пръсти, за да надзърне през раменете на хората пред нея. И го видя да приближава. Яздеше спокойно до една красива жена с прекрасни големи очи, която в този момент усмихнато му обясняваше нещо.
- Илай отдавна не е идвал в Бодар - дочу Ланис глас до себе си. Извърна се леко и видя двама мъже зад себе си. И те бяха проточили вратове, за да видят по-добре минаващите конници, като с интерес ги обсъждаха. Сведе лице и се заслуша в думите им.
- Защо ли Нейно Величество е решила изведнъж да привика тази змия в Бодар след всички тези години?
- Херцогинята сякаш изглежда още по-красива. Чудя се как досега не е оплела Юрански.
- А може би той все пак не желае да вкара в леглото си отровна змия - ухили се събеседникът му.
- Ха, че какъв му е проблемът? Тъкмо ще си съскат заедно - намеси се една жена. Тя проследи със замечтан поглед Илай, който в този момент минаваше покрай тях. Жената смушка съзаклятнически с лакът Ланис в ребрата и високо й прошепна. - Ама все пак никак не е за изхвърляне Илай Юрански, нали момиче!
Ланис се загледа любопитно в гологлавия конник. Яздеше самоуверено по пътя към замъка, гордо изправил гръб и без да поглежда настрани към нарасващата тълпа. Ланис сви рамене и върна вниманието си към Данил. Той огледа усмихнато лицата край себе си и тя побърза да извърна глава настрана.
- Червенокосият сигурно е новото протеже на Лийра - засмя се жената. - Ама бива си я тази жена.
Ланис я изгледа ядно и се запровира отново през тълпата. “Херцогиня?… Ами естествено, глупачка такава, ти какво очакваше…”. Тя се извърна към разотиващата се тълпа. Внезапно съзря едно познато лице и бързо сведе глава. Скри се между няколко минаващи минувача и предпазливо надзърна между тях. Те я изгледаха учудено и се опитаха да я закачат, но тя не им обърна внимание. Разпусна коси край лицето си, сведе леко глава и тръгна нехайно след мъжа.
Мракът падаше бързо и хората се отправяха към уюта на домовете си или забавленията, предлагани в местните кръчми. Тълпата оредяваше, докато мракът ставаше все по-плътен. Луната, останала без съперничество, ярко и суетно пръскаше призрачната си светлина. От време на време се скриваше за кратко зад някой облак, който започваше издайнически да свети.
Винс се движеше нехайно и спокойно из Бодар. Всяка следваща уличка, в която свърваше, сякаш бе все по-мрачна и самотна. Стъпките му се чуваха отчетливо в мрака - бавни, спокойни и равномерни. Ланис пристъпваше безшумно след него, прокрадвайки се покрай тъмните стени. Следваше го вече близо час, а още не можеше да реши какво точно иска.
Сякаш за да й помогне Луна надникна иззад черните очертания на околните къщи и светлината й погали лицето на девойката. Черните езера в очите й преляха и потопиха топлите кафяви ириси. Объркването изчезна и остана само мразовитото усещане за спокойствие и сила. Откъм девойката лъхна вледеняващ мраз. Тя забави ход и пое дълбоко дъх. В този миг и мъжът спря, но не се обърна. Просто стоеше там, в средата на тясната смълчана улица, а щедрите лунни лъчи осветяваха бялата му риза. Лунел не помръдна.
- Цяла нощ ли си решила да ме следваш, момиченце, преди да се престрашиш?
Подигравателният му глас я сепна. Винс бавно се обърна и очите му веднага я намериха. Лунел пристъпи плавно напред и лунните лъчи заискриха нежно около нея. Луната впримчи потока на времето в кристален бенет и то бавно се разля в езеро и спря своя ход.
- Разпознаваш ли ме? - макар и тих, мелодичният й глас ясно се чу.
- Имам добра памет - спокойна усмивка бавно се появи на лицето му.
- В такъв случай, предполагам, че тя услужливо ти подсказва, че имаме недовършен разговор.
Той наклони насмешливо глава и присви очи.
- А ти защо мислиш, че обикалям сам улиците на Бодар в тази прекрасна лунна нощ? Забелязах те още преди час.
Лунел направи още няколко крачки напред. Вдигна глава към месечината и се усмихна. Светлината около нея стана още по-плътна. Внезапно се разнесе като мъглив поток към Винс и го обгърна здраво. Голите му ръце се покриха с фин слой скреж.
- Говорих с Америл. - каза тя и спря на безопасно разстояние от него. - Каза ми доста неща… но пък той е умел в разказването на истории. Някои са истински, други не толкова. Но твоят интерес към Кейдж определено заинтригува и мен.
- Ето, че вече имаме общи “приятели” и общи интереси - иронично отвърна Винс. Скреж блестеше вече и по миглите му.
- Моите интереси предвиждат Джонатан Кейдж да остане жив и в добро здраве. - гласът на Лунел оттекваше призрачно в безвременния мразовит мрак. Тя вдигна сияещото си лице нагоре към него с почти детинко любопитство попита: - А твоите?
Винс се взря в черните студени зеници. Понечи да пристъпи напред, движенията му бяха сковани в сияещата край него мъгла. Дъхът му излизаше на пара от посиняващите му устни.
- “Общи” не значи “еднакви”, както вероятно си се досетила.
Сред езерото светлина се появи сребриста панделка, плъзна се гальовно край китката на дясната му ръка и се уви като змия до лакътя му. Лицето на Винс едва доловимо трепна.
- Не познавам Неанската литература, - промълви усмихнато Лунел, - но пък съм чувала, че студът може да причинява болка, подобна на тази от изгаряне. Така ли е, Винс? - тя сведе поглед към ледената гривна, стегнала ръката му. - Всъщност, какво ли знаеш ти - все пак не си изживявал това. Просто предпочиташ да палиш други хора.
- Като ти омръзне да си играеш, дали ще ми обясниш все пак какво искаш? - попита небрежно Винс.
Тя се надигна на пръсти към него и прошепна.
- Стой далече от хората, на които държа.
Бентовете, препречили хода на времето, се пръснаха като лед и то отново потече нормално. Лунел се стопи в разсейващата с сияеща мъгла. На мястото й остана сам искрящ скрежът, който бързо се стопи. Винс вдигна ръка нагоре и огледа замислено кървящата спирала, обгърнала ръката му.
~ ~ ~
Ланис, Данил, Юрански, Винс - Бодар - +2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
В падащия мрак дворецът изглеждаше призрачен със затъмнените си прозорци. Тук-там единични светлини се опитваха безуспешно да надвият непрогледната нощ, дори луната им беше отказала помощ, страхливо криейки се зад сиво-черните облаци. Сянка се плъзна безшумно по крепостната стена, кратко изохкване маркира поредния проснат пазач и загадъчната фигура продължи пътя си сред изящно оформените храсти в кралския парк. С лекота заобиколи магичните капани, прескочи замаскиран трап и се присламчи към един от прозорците на приземния етаж. На ръката му проблесна диамант, описаният полукръг лиши стъклото от възможността да се наслаждава на целостта си и сянката се вмъкна в тъмен коридор. Бледа светлина озари лицето му, високи скули, решително стиснати устни и изпитателен поглед, който бързешком прегледа картата.
- Добре – отрони се като сподавена въздишка и човекът пое уверено по мраморните пътеки на отминало величие. Не срещна жива душа по пътя си, малцината слуги, останали след заминаването на кралския двор, отдавна се бяха понесли по реката на сънищата. Дворецът изглеждаше някак запуснат, при все това могъщество и слава си шепнеха на всеки ъгъл, въпреки слуховете, че кралицата ще премести столицата в Бодар.
Паянтова вратичка жалостиво изскърца и разкри пътя към подземието. Библиотеките винаги са били добро скривалище за тайни проходи, може би защото хората толкова рядко вече четяха книги. Или пък защото само истинските читатели си заслужаваха да бъдат спасени. Фигурата отмена нахлупената над очите качулка и тихичко се засмя на мислите си. Изчака погледът му да привикне с новия пласт мрак, разстилащ се с мразовито съскане пред него, а после просто заслиза надолу. Всяка негова стъпка се превръщаше в грохот, всяко негово издишване виеше като ураган из тесните коридорчета. Невероятна акустика или… Спря се неподвижно и затаи дъх. Тишина, нарушавана единствено от далечния звук на капеща вода. Направи крачка и сякаш земята се разтърси.
- Хмм.
- МММММММММ – изгърмя ехото.
- Бре! – възкликна мъжът.
- ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ – оглуши го отзвукът.
- Исйсдкй йхдсфйсдф ксйдй! – изкрещя внезапно човекът. Смутена тишина.
- Пипнах те! – извика почти щастливо и рязко завъртя жезъла си, халосвайки тъмнината зад гърба си. Нещо в мрака измяка, зашава немощно с крачета и умря. Мъжът се ухили, не очакваше да е съвсем лесно все пак. Внезапен полъх го накара да застане нащрек, долови пърхане на много, ама много криле. Почуди се за миг, а после насочи жезъла си напред и колебливо сияние заструи, разкъсвайки дрипата на чернотата. И тогава ги видя – стотици, не, хиляди злобно озъбени челюсти, махащи усилено с черните си ципести крилца. Прилепи-вампири! Кожата по врата му настръхна, отстъпи ужасено крачка назад, но самообладанието му обидено тръшна вратата пред страха и взе нещата в свои ръце. Светлината от жезъла се концентрира в сноп, изпепеляващият лъч зашари напред-назад и крилатите убийци избухваха един след друг в огнени топки. Смъртта на неколцина не ги спря, прииждаха все нови и нови жадни за кръв прилепи, блъскайки се в стените, удряйки се с криле един друг, гмеж, обезумяла от желанието да се нахрани след толкова години на глад. Човекът вдигна високо жезъла си, примижа с очи и извика една единствена дума. Вълна от изгаряща белота се понесе по коридора, а мракът нахлу след нея, стъпквайки догарящите останки на прилепите. Мъжът си пое дълбоко въздух, закашля се от саждите, които го задращиха по гърлото, но продължи по пътя си. Този път се беше измъкнал на косъм, трябваше да се стегне и да внимава, миг разсейване можеше да бъде смъртоносно. Зает с подобни мисли, не обърна внимание на хрущящите кости под краката му, докато една костелива ръка не го сграбчи за ботуша. Дръпна се рязко и опря гръб в стената, осветявайки наоколо. Няколко скелети се изправяха, подрънквайки с доспехи. Мечовете им бяха ръждиви! Не че едно отравяне на кръвта щеше да го притесни, ако е мъртъв, но естетът в душата му се възмути на подобна нелепост. Удари с жезъла си най-близкия скелет по черепа и прошепна тихо заклинание. Земята видимо започна да вибрира, съживените мъртъвци объркано затракаха с кости. Мъжът се подпря с ръка на стената и ги дари с блага усмивка, хората винаги проявяха ограничено въображение, създателят на тези пазачи ги беше защитил против всякакъв вид нападетелни магии, но беше пропуснал простичките природни закони. Вибрирането прерасна в трус, скелетите се разпаднаха на съставните си части, а човекът продължи нататък, презрително подритвайки полуизгнил шлем. Гордостта е най-лошият порок, го учеха навремето, а именно този урок май беше пропуснал, защото в самодоволството си за малко не се сблъска с трите огнени глави на следващия завой. Главите бяха не по-малко изненадани от него, столетната скука явно беше позабавила реакциите им, затова мъжът набързо създаде леден голем и го насочи към тях. Огнените кълба разтърсиха ядно гриви и най-близката се вряза в голема. Жално изписукване доказа на останалите две, че посестримата им не е преценила добре мощта си. Големът се превърна във вода и плисна напред. Писъкът на останалите две се сля със съскането на догарящия им огън. Човекът зашляпа в локвата, останала след битката и се намръщи, беше уморен и изцеден, а неприятностите следваха една след друга. Надписът “Тук свършва всичко” го убеди, че още нищо не е видял. Всъщност старчето, което придремваше на нисък пън току до надписа, надали можеше да бъде сметнато за заплаха, но пък мъжът много добре знаеше, че най-хубавото винаги е невидимо за очите. Затова се покашля учтиво, надявайки се да събуди някакъв интерес у старчето ако не към собствената му персона, то поне към живота по принцип. Очевидно беше грешка, защото нищо не се случи или не се случи това, което трябваше да се случи. Един страничен наблюдател би се объркал от толкова различни гледни точки за едно едничко събитие, а именно: ослепителна светлина, придружена от трус, който разцепи коридора на две, от чиято пукнатина пък изпълзяха два ледени голема. Човекът подтисна инстикта си да действа на момента и да запрати откос от огнени топки, защото едно тъничко гласче вътре в него припяваше злорадо, че това вече някъде се е случвало. И тогава разбра, досега подземието беше изпитвало силата му, за да му го върне тъпкано точно накрая, края на пътя, края на силите му, а може би и края на живота му. Поредният трус го запрати на земята, не виждаше нищо, но усещаше тежките стъпки на големите, всеки миг щяха да го докопат с лепкавите си ръчища. Сети се за неудобния свитък, който го ръчкаше с острите си краища в пазвата му. “Използвай го само в краен случай”, нали такава беше изричната заповед. Е, случаят надали можеше да се определи като безкраен, затова просто измъкна навития пергамент и прочете думата, написана на него. Свистенето се появи за миг, но продължи сякаш векове, усети че някой изтръгва сърцето му. Бяха му отнели магическата сила. Свистенето се върна двойно по-силно отпреди, а мъжът се разсмя, смях изпълнен с болка, дива радост и безумие. Силата на старчето също се беше изпарила, затова мъжът запокити жезъла си, който прониза противника му право в сърцето. Заклатушка се напред, подритна ядно надписа и изсумтя:
- Никога нищо не свършва, особено пък тук! – после издърпа магическата си пръчка от сгърченото тяло. Ако лъжата не вървеше ръка за ръка със свитъка, който беше използвал преди малко, щеше да възстанови магическите си сили след ден.
Поколеба се пред обкованата с желязо порта, след това предпазливо натисна едното крило и надника вътре. Полукръгла стая с малък пиедестал в центъра, на който беше поставено дървено сандъче. Почувства леко разочарование, нима затова беше рискувал живота си? Понечи да влезе, но внезапно предчувствие го спря. Беше слушал неведнъж за “капан за магьосници”, винаги се намираше някой хитрец, който след като нареди една след друга почти невъзможни за преминаване магически защити, да сложи накрая някое елементарно механично приспобление, което да изтръгне искрата на живота от поредния непредпазлив маг. Върна се и нарами тялото на старчето, учуди се колко е леко, но не се двоуми много и го хвърли в стаята. Мигом от тавана падна метална решетка с наточени до блясък остриета, озъбеният череп на някой предишен авантюрист се взря право в очите на мъжа. Огледа пронизания скелет, прогнилите парченца плат поразително приличаха на туника на Халидов жрец. Въздъхна унило, значи не беше първият, който изпращаха тук. Прекрачи металната решетка и стигна до пиедестала. В стила на добрите традиции трябваше да го халоса камък по главата, щом вдигнеше сандъчето. Сграбчи го и рязко го дръпна към себе си, отстъпвайки няколко крачки. Нищо не се случи и човекът уморено се засмя, легендите понякога преувеличаваха. Протяжно скърцане го сепна и той хвърли бърз поглед вляво. Проклятие! Просто механизмът беше заял! Плю си веднага на петите, а след него хвърчаха копия, срутваха се стени, пропадаха коридори, летяха огнени топки. Гадост. Гадост, която винаги протестира, когато си й откраднал най-скъпото.
Когато се строполи на пода в библиотеката, все още притискаше сандъчето до гърдите си. Пребори се със желанието да го отвори, знаеше, че не бива да го прави. Изправи се, изтупа дрехите си от наслоения прах и пепел и крадешком се насочи към вратата. Вече с ръка на дръжката погледът му попадна на една от книгите, разтворена на близкото писалище. Рицарски роман, “Тайната на подземието”. Мъжът изсумтя раздразнено и излезе.
- Добре – отрони се като сподавена въздишка и човекът пое уверено по мраморните пътеки на отминало величие. Не срещна жива душа по пътя си, малцината слуги, останали след заминаването на кралския двор, отдавна се бяха понесли по реката на сънищата. Дворецът изглеждаше някак запуснат, при все това могъщество и слава си шепнеха на всеки ъгъл, въпреки слуховете, че кралицата ще премести столицата в Бодар.
Паянтова вратичка жалостиво изскърца и разкри пътя към подземието. Библиотеките винаги са били добро скривалище за тайни проходи, може би защото хората толкова рядко вече четяха книги. Или пък защото само истинските читатели си заслужаваха да бъдат спасени. Фигурата отмена нахлупената над очите качулка и тихичко се засмя на мислите си. Изчака погледът му да привикне с новия пласт мрак, разстилащ се с мразовито съскане пред него, а после просто заслиза надолу. Всяка негова стъпка се превръщаше в грохот, всяко негово издишване виеше като ураган из тесните коридорчета. Невероятна акустика или… Спря се неподвижно и затаи дъх. Тишина, нарушавана единствено от далечния звук на капеща вода. Направи крачка и сякаш земята се разтърси.
- Хмм.
- МММММММММ – изгърмя ехото.
- Бре! – възкликна мъжът.
- ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ – оглуши го отзвукът.
- Исйсдкй йхдсфйсдф ксйдй! – изкрещя внезапно човекът. Смутена тишина.
- Пипнах те! – извика почти щастливо и рязко завъртя жезъла си, халосвайки тъмнината зад гърба си. Нещо в мрака измяка, зашава немощно с крачета и умря. Мъжът се ухили, не очакваше да е съвсем лесно все пак. Внезапен полъх го накара да застане нащрек, долови пърхане на много, ама много криле. Почуди се за миг, а после насочи жезъла си напред и колебливо сияние заструи, разкъсвайки дрипата на чернотата. И тогава ги видя – стотици, не, хиляди злобно озъбени челюсти, махащи усилено с черните си ципести крилца. Прилепи-вампири! Кожата по врата му настръхна, отстъпи ужасено крачка назад, но самообладанието му обидено тръшна вратата пред страха и взе нещата в свои ръце. Светлината от жезъла се концентрира в сноп, изпепеляващият лъч зашари напред-назад и крилатите убийци избухваха един след друг в огнени топки. Смъртта на неколцина не ги спря, прииждаха все нови и нови жадни за кръв прилепи, блъскайки се в стените, удряйки се с криле един друг, гмеж, обезумяла от желанието да се нахрани след толкова години на глад. Човекът вдигна високо жезъла си, примижа с очи и извика една единствена дума. Вълна от изгаряща белота се понесе по коридора, а мракът нахлу след нея, стъпквайки догарящите останки на прилепите. Мъжът си пое дълбоко въздух, закашля се от саждите, които го задращиха по гърлото, но продължи по пътя си. Този път се беше измъкнал на косъм, трябваше да се стегне и да внимава, миг разсейване можеше да бъде смъртоносно. Зает с подобни мисли, не обърна внимание на хрущящите кости под краката му, докато една костелива ръка не го сграбчи за ботуша. Дръпна се рязко и опря гръб в стената, осветявайки наоколо. Няколко скелети се изправяха, подрънквайки с доспехи. Мечовете им бяха ръждиви! Не че едно отравяне на кръвта щеше да го притесни, ако е мъртъв, но естетът в душата му се възмути на подобна нелепост. Удари с жезъла си най-близкия скелет по черепа и прошепна тихо заклинание. Земята видимо започна да вибрира, съживените мъртъвци объркано затракаха с кости. Мъжът се подпря с ръка на стената и ги дари с блага усмивка, хората винаги проявяха ограничено въображение, създателят на тези пазачи ги беше защитил против всякакъв вид нападетелни магии, но беше пропуснал простичките природни закони. Вибрирането прерасна в трус, скелетите се разпаднаха на съставните си части, а човекът продължи нататък, презрително подритвайки полуизгнил шлем. Гордостта е най-лошият порок, го учеха навремето, а именно този урок май беше пропуснал, защото в самодоволството си за малко не се сблъска с трите огнени глави на следващия завой. Главите бяха не по-малко изненадани от него, столетната скука явно беше позабавила реакциите им, затова мъжът набързо създаде леден голем и го насочи към тях. Огнените кълба разтърсиха ядно гриви и най-близката се вряза в голема. Жално изписукване доказа на останалите две, че посестримата им не е преценила добре мощта си. Големът се превърна във вода и плисна напред. Писъкът на останалите две се сля със съскането на догарящия им огън. Човекът зашляпа в локвата, останала след битката и се намръщи, беше уморен и изцеден, а неприятностите следваха една след друга. Надписът “Тук свършва всичко” го убеди, че още нищо не е видял. Всъщност старчето, което придремваше на нисък пън току до надписа, надали можеше да бъде сметнато за заплаха, но пък мъжът много добре знаеше, че най-хубавото винаги е невидимо за очите. Затова се покашля учтиво, надявайки се да събуди някакъв интерес у старчето ако не към собствената му персона, то поне към живота по принцип. Очевидно беше грешка, защото нищо не се случи или не се случи това, което трябваше да се случи. Един страничен наблюдател би се объркал от толкова различни гледни точки за едно едничко събитие, а именно: ослепителна светлина, придружена от трус, който разцепи коридора на две, от чиято пукнатина пък изпълзяха два ледени голема. Човекът подтисна инстикта си да действа на момента и да запрати откос от огнени топки, защото едно тъничко гласче вътре в него припяваше злорадо, че това вече някъде се е случвало. И тогава разбра, досега подземието беше изпитвало силата му, за да му го върне тъпкано точно накрая, края на пътя, края на силите му, а може би и края на живота му. Поредният трус го запрати на земята, не виждаше нищо, но усещаше тежките стъпки на големите, всеки миг щяха да го докопат с лепкавите си ръчища. Сети се за неудобния свитък, който го ръчкаше с острите си краища в пазвата му. “Използвай го само в краен случай”, нали такава беше изричната заповед. Е, случаят надали можеше да се определи като безкраен, затова просто измъкна навития пергамент и прочете думата, написана на него. Свистенето се появи за миг, но продължи сякаш векове, усети че някой изтръгва сърцето му. Бяха му отнели магическата сила. Свистенето се върна двойно по-силно отпреди, а мъжът се разсмя, смях изпълнен с болка, дива радост и безумие. Силата на старчето също се беше изпарила, затова мъжът запокити жезъла си, който прониза противника му право в сърцето. Заклатушка се напред, подритна ядно надписа и изсумтя:
- Никога нищо не свършва, особено пък тук! – после издърпа магическата си пръчка от сгърченото тяло. Ако лъжата не вървеше ръка за ръка със свитъка, който беше използвал преди малко, щеше да възстанови магическите си сили след ден.
Поколеба се пред обкованата с желязо порта, след това предпазливо натисна едното крило и надника вътре. Полукръгла стая с малък пиедестал в центъра, на който беше поставено дървено сандъче. Почувства леко разочарование, нима затова беше рискувал живота си? Понечи да влезе, но внезапно предчувствие го спря. Беше слушал неведнъж за “капан за магьосници”, винаги се намираше някой хитрец, който след като нареди една след друга почти невъзможни за преминаване магически защити, да сложи накрая някое елементарно механично приспобление, което да изтръгне искрата на живота от поредния непредпазлив маг. Върна се и нарами тялото на старчето, учуди се колко е леко, но не се двоуми много и го хвърли в стаята. Мигом от тавана падна метална решетка с наточени до блясък остриета, озъбеният череп на някой предишен авантюрист се взря право в очите на мъжа. Огледа пронизания скелет, прогнилите парченца плат поразително приличаха на туника на Халидов жрец. Въздъхна унило, значи не беше първият, който изпращаха тук. Прекрачи металната решетка и стигна до пиедестала. В стила на добрите традиции трябваше да го халоса камък по главата, щом вдигнеше сандъчето. Сграбчи го и рязко го дръпна към себе си, отстъпвайки няколко крачки. Нищо не се случи и човекът уморено се засмя, легендите понякога преувеличаваха. Протяжно скърцане го сепна и той хвърли бърз поглед вляво. Проклятие! Просто механизмът беше заял! Плю си веднага на петите, а след него хвърчаха копия, срутваха се стени, пропадаха коридори, летяха огнени топки. Гадост. Гадост, която винаги протестира, когато си й откраднал най-скъпото.
Когато се строполи на пода в библиотеката, все още притискаше сандъчето до гърдите си. Пребори се със желанието да го отвори, знаеше, че не бива да го прави. Изправи се, изтупа дрехите си от наслоения прах и пепел и крадешком се насочи към вратата. Вече с ръка на дръжката погледът му попадна на една от книгите, разтворена на близкото писалище. Рицарски роман, “Тайната на подземието”. Мъжът изсумтя раздразнено и излезе.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Хладен вечерен вятър повя покрай фините завеси и погали пламъчетата на свещите. Анара, излегнала се удобно сред куп възглавнички, вдигна поглед от книгата и се усмихна на разлюлелите се сенки в големия салон. После обърна лице към прозореца, където в тъмния правоъгълник звездно небе се открояваше деликатният силует на Миела. От вдигнатия високо кок се спускаха медено-златисти кичури, които подчертаваха нежната шия на девойката. Тънките й пръсти галеха струните на арфата пред нея и изпълваха тишината на салона с тиха мелодия, която ту се носеше бавно и замечтано, ту забързваше игриво, преди отново да се отпусне в мелодичен покой. Миела бе притворила очи и гъстите й мигли, прикрили тъмносивите ириси на рода Юрански, хвърляха трепкащи сенки по младежки свежите й страни.
“Толкова е млада”, помисли си Анара и погледна към Елиана, която седеше в най-осветената част на салона и бродираше. Усетила вниманието й, графинята вдигна поглед от гергефа и се усмихна. В този момент се чу шум откъм вратата и музиката внезапно спря. Миела отвори големите си очи и се озърна. В стаята влезе секретарят на кралицата и й съобщи, че Юрански са пристигнали в града. Елиана се изправи от мястото си и приглади светлосините копринени поли на роклята си.
- Аз ще ги посрещна и ще се погрижа за настаняването им, Ваше Величество. – каза спокойно тя, когато секретарят излезе. След това се обърна към Миела. – Ще предам на баща ти и херцогинята, че си в покоите си, дете. Предполагам, че ще пожелаят да те видят още тази вечер.
Изражението на лицето на Миела не се промени. Тя направи реверанс към кралицата и безшумно напусна салона. Графинята понечи да я последва, но бе спряна от гласа на Анара.
- Елиана! Промених мнението си. – сянка мина по лицето на графинята. Тя се приближи до кралицата и седна край нея.
- Какво се е случило, Ваше Величество?
- Искам сама да говоря с Илай. – Анара се надигна от удобното меко гнездо сред възглавничките и остави книгата настрани. Елиана кимна в знак на съгласие.
- Има ли някаква особена причина за това? – попита тихо тя.
- Не – отвърна Анара, след което дяволито се засмя. – Въпрос на романтика, Елиана. А и предпочитам Илай да се поддаде на чара ми, а не на ... специалните ти умения.
Графинята не се присъедини към смеха й. Тя се изправи бавно и се отправи към вратата.
- Надявам се, че знаете какво правите – каза тя преди да излезе.
Анара се отпусна отново сред копринената мекота около нея.
- Нима някой знае, Елиана? – промърмори тихо тя и притвори очи.
* * *
Миела затвори вратата на покоите си зад гърба си и се облегна. Прислугата бе запалила свещи в стаята, но светлината им я подразни. Загаси повечето от тях и остави само няколко, пръснати в различни части на помещението. Светлините на самотните им пламъчета играеха по окачените на стените гоблени и хвърляха пълзящи отблясъци по диплите на тежките копринени завеси на леглото й. Девойката се отпусна в едно кресло и затвори очи. Когато графинята й бе казала, че баща й ще дойде в Бодар придружен от братовчедка си, новината я остави безчувствена. Бе изминало много време, откакто бе напуснала родните земи. Споменът бяха избелели, както и лицата, свързани с това място. Освен едно – нежното лице на херцогиня Елеа Юранска, златно-медният цвят на вълнистите й коси, деликатната й тънка снага. Всичко това бе наследила, но не и синевата на погледа й. Миела се опита да си спомни аромата, носещ се около майка й, гласа й. Далечни спомени се опитаха да надзърнат отвъд разстоянието на изминалите години. До нея сякаш достигна ароматът на акациите в градината, жуженето на пчелите и приспивната мелодия, която херцогинята й пееше, докато милваше челото й.
Миела рязко се изправи от мястото си. Отиде до тоалетката и измъкна сред безпорядъка едно огледало. Приближи се до една свещ и се взря в отражението си. Усмихна се на лицето отсреща, но само след миг, усмивката й помръкна, удавена в тъмната сивота на очите й. Друго лице изплува сред сенките на спомените й – лице, което дълго време бе изпълвало мислите й първо със страх, след това с гняв, а накрая с хладна омраза. “Дали мога да издера собствените си очи”, помисли си Миела и метна огледалото към стената, където то се разби на множество искрящи в студен блясък парчета.
Девойката приклекна на земята и стисна здраво очи. В мрака зад клепачите й отново я чакаха накъсани картини от онзи есенен следобед, когато бе избягала от стаята си. Мразеше да спи сама, но Лийра я остави в креватчето й и й нареди да не мърда от там. Бе изчакала малко и след това припна към покоите на херцогиня Елеа. Спотаена зад завесите, чакаше майка й да се появи и да я приласкае. Но когато херцогинята се появи в стаята, бе придружена от Лийра и Миела не намери кураж да излезе от скривалището си. Тогава не можа да разбере смисъла на бързото движение на ръцете на леля й, останало незабелязано за майка й, но помнеше блясъка в тъмните сиви очи, когато чашата падна от ръцете на Елеа Юранска. Виното се разля по земята и бавно попи в дебелия килим, докато животът и топлината напускаха тялото на херцогинята.
Миела отвори клепачи и споменът започна да се топи в мислите й. Погледът в сивите й очи, бе спокоен и хладен. “Нямам търпение да те видя отново, Лийра! И теб, татенце!”.
* * *
2 срещу 3 септември (+2 / +3 ден)
“Толкова е млада”, помисли си Анара и погледна към Елиана, която седеше в най-осветената част на салона и бродираше. Усетила вниманието й, графинята вдигна поглед от гергефа и се усмихна. В този момент се чу шум откъм вратата и музиката внезапно спря. Миела отвори големите си очи и се озърна. В стаята влезе секретарят на кралицата и й съобщи, че Юрански са пристигнали в града. Елиана се изправи от мястото си и приглади светлосините копринени поли на роклята си.
- Аз ще ги посрещна и ще се погрижа за настаняването им, Ваше Величество. – каза спокойно тя, когато секретарят излезе. След това се обърна към Миела. – Ще предам на баща ти и херцогинята, че си в покоите си, дете. Предполагам, че ще пожелаят да те видят още тази вечер.
Изражението на лицето на Миела не се промени. Тя направи реверанс към кралицата и безшумно напусна салона. Графинята понечи да я последва, но бе спряна от гласа на Анара.
- Елиана! Промених мнението си. – сянка мина по лицето на графинята. Тя се приближи до кралицата и седна край нея.
- Какво се е случило, Ваше Величество?
- Искам сама да говоря с Илай. – Анара се надигна от удобното меко гнездо сред възглавничките и остави книгата настрани. Елиана кимна в знак на съгласие.
- Има ли някаква особена причина за това? – попита тихо тя.
- Не – отвърна Анара, след което дяволито се засмя. – Въпрос на романтика, Елиана. А и предпочитам Илай да се поддаде на чара ми, а не на ... специалните ти умения.
Графинята не се присъедини към смеха й. Тя се изправи бавно и се отправи към вратата.
- Надявам се, че знаете какво правите – каза тя преди да излезе.
Анара се отпусна отново сред копринената мекота около нея.
- Нима някой знае, Елиана? – промърмори тихо тя и притвори очи.
* * *
Миела затвори вратата на покоите си зад гърба си и се облегна. Прислугата бе запалила свещи в стаята, но светлината им я подразни. Загаси повечето от тях и остави само няколко, пръснати в различни части на помещението. Светлините на самотните им пламъчета играеха по окачените на стените гоблени и хвърляха пълзящи отблясъци по диплите на тежките копринени завеси на леглото й. Девойката се отпусна в едно кресло и затвори очи. Когато графинята й бе казала, че баща й ще дойде в Бодар придружен от братовчедка си, новината я остави безчувствена. Бе изминало много време, откакто бе напуснала родните земи. Споменът бяха избелели, както и лицата, свързани с това място. Освен едно – нежното лице на херцогиня Елеа Юранска, златно-медният цвят на вълнистите й коси, деликатната й тънка снага. Всичко това бе наследила, но не и синевата на погледа й. Миела се опита да си спомни аромата, носещ се около майка й, гласа й. Далечни спомени се опитаха да надзърнат отвъд разстоянието на изминалите години. До нея сякаш достигна ароматът на акациите в градината, жуженето на пчелите и приспивната мелодия, която херцогинята й пееше, докато милваше челото й.
Миела рязко се изправи от мястото си. Отиде до тоалетката и измъкна сред безпорядъка едно огледало. Приближи се до една свещ и се взря в отражението си. Усмихна се на лицето отсреща, но само след миг, усмивката й помръкна, удавена в тъмната сивота на очите й. Друго лице изплува сред сенките на спомените й – лице, което дълго време бе изпълвало мислите й първо със страх, след това с гняв, а накрая с хладна омраза. “Дали мога да издера собствените си очи”, помисли си Миела и метна огледалото към стената, където то се разби на множество искрящи в студен блясък парчета.
Девойката приклекна на земята и стисна здраво очи. В мрака зад клепачите й отново я чакаха накъсани картини от онзи есенен следобед, когато бе избягала от стаята си. Мразеше да спи сама, но Лийра я остави в креватчето й и й нареди да не мърда от там. Бе изчакала малко и след това припна към покоите на херцогиня Елеа. Спотаена зад завесите, чакаше майка й да се появи и да я приласкае. Но когато херцогинята се появи в стаята, бе придружена от Лийра и Миела не намери кураж да излезе от скривалището си. Тогава не можа да разбере смисъла на бързото движение на ръцете на леля й, останало незабелязано за майка й, но помнеше блясъка в тъмните сиви очи, когато чашата падна от ръцете на Елеа Юранска. Виното се разля по земята и бавно попи в дебелия килим, докато животът и топлината напускаха тялото на херцогинята.
Миела отвори клепачи и споменът започна да се топи в мислите й. Погледът в сивите й очи, бе спокоен и хладен. “Нямам търпение да те видя отново, Лийра! И теб, татенце!”.
* * *
2 срещу 3 септември (+2 / +3 ден)
- Винаги съм вярвал в теб – посрещна го с усмивка първосвещеникът.
- Нима? – позволи си да се усъмни Кар.
- Драги ми Картов, никога не подлагай на съмнение преценката на Върховния жрец! – смъмри го Джоррам, докато отваряше сандъчето. – Точно това ми трябваше! – възкликна той, размахвайки въодушевено парче обгорен пергамент. Обърна се отново към Кар. - Ето, изпий това и утре ще си като нов.
Мъжът с подозрение изгледа белезникавата течност в малкото шишенце и попита:
- И какво следва сега?
Първосвещеникът се усмихна отново.
***
Ден по-рано…
Утрото беше както винаги прекрасно, птичките чуруликаха жизнерадостно, навън се носеше радостна глъч и детски смях… Всъщност смръщените облаци вещаеха дъжд, някъде грачеше гарван, а две от слугините отново се препираха на двора. Но това не попречи на ведрото настроение на Картов Мискини, Посветен жрец на Халид и носител на Сребърна лента. Той се протегна мързеливо в покритото с балдахин легло и подръпна няколко пъти шнура досами възглавницата си, за да възвести на прислугата, че е благоволил да се събуди. Проследи с поглед, пълен с похот и известно съжаление, младото и гъвкаво тяло на излизащия прислужник, покварата лесно пускаше пипала в душите на невинните. А Кар добре познаваше покварата, отдавна беше посветил живота си на нея. Още навремето, в жреческото училище, когато откри, че собственият му пол го привлича неудържимо. Денем служеше ревностно на Халид, толкова усърдно, че старанията му не останаха невъзнаградени и бързо се изкачваше в йерархията, а нощем… нощем се преобличаше в просешки дрехи и се отдаваше на разврат в бордеите край пристанището. Понякога се замисляше върху двойнствения си живот, най-вече поради страха, че рано или късно ще го заловят, но пропъждаше бързо подобни мисли с присъщото на младостта нехайство.
Най-после се реши да стане, нахлузи пантофите със заешки опашчици, изглеждаха нелепо, но бяха подарък от сестра му и той държеше да ги носи, защото му напомняха за нея. Наплиска набързо лицето си с хладка вода от легена, наметна любимия си халат с извезани дракони и после бодро зашляпа към трапезарията, където го очакваше богата закуска. Чудесно беше да живее в охолство, как да не служи усърдно на Халид? Пресрещна го друг прислужник, също толкова млад и невинен колкото предишния:
- Приготвил съм каретата, както ми заръчахте, Посветени.
- Каретата? – жрецът за миг искрено се изненада, но внезапен спомен го жегна, спомен, който някакси успяваше да забрави от време на време. Трябваше да вземе решение… Всъщност вече го беше взел, още вчера, затова и нареди да приготвят каретата.
Полутъмната зала беше събрала близо двадесет мъже около кръглата маса в центъра. Трудно беше да се определи възрастта на присъстващите, защото всички носеха маски и безлични черни облекла, но прегърбени рамене тук или дрезгав глас там издаваше достатъчно. Кар седеше мълчаливо и засега само слушаше.
- Джоррам вече е неспособен да ръководи култа…
- Губим навсякъде, губим в Тиен’хара…
- Не забравяй какво се случи на север…
- Време е да го сменим…
- Знаеш, че не можем…
- Всички са смъртни…
При последните думи се възцари мълчание, всички знаеха за какво са се събрали тук, но някой трябваше да го изрече гласно. Кар беше събрал шепи на масата пред себе си и нерво потропваше, нямаше ли някой да се престраши и да го каже, в името на Халид! Толкова ли беше трудно? “Да убием Джоррам, да заграбим властта”. Внезапно почувства леко гъделичкане в шепите си и изненадан разтвори ръце. Малка нежна лилия беше покълнала от масата! Мискини рязко се дръпна назад, събаряйки стола зад себе си. Всички погледи се приковаха в него, затова само той успя да забележи зелените филизи, които се виеха от всеки стол. Понечи да каже нещо, но всичко се разви прекалено бързо – жилавите клони обгърнаха всеки от присъстващите и го стегнаха в здрава прегръдка. Вратата на залата се разтвори с трясък, влезе Джоррам, последван от неколцина стражи. Първосвещеникът се усмихна:
- Мили мои заговорници… Не, няма смисъл да опитвате магии, всички вие черпите сила от Баланса, а точно в тази зала той не присъства… Мисля, всички усетихте благотворното влияние на Земя, от която скоро отново ще станете част… Пръст при пръстта…
Кар затвори очи за да не гледа клането, стражите посичаха оплетените заговорници методично и без да бързат, никой не можеше да избяга. Когато отвори очи, видя първосвещеникът пред себе си.
- Защо ме пощади?
- Харесва ми, че бързо съобразяваш – усмихна му се в отговор Джоррам. – Отдавна следя разгулния ти живот, струва ми се, че обичаш рисковете… Трябваш ми за една малка задача…
- А ако не се съглася? – поинтересува се Кар, макар че не смяташе да отказва.
- Ако не се съглася – повтори като ехо първосвещеникът и се заразхожда из залата. – Я ми кажи, сестра ти не беше ли придворна дама в двора на кралицата? Чух, че Бодар бил опасен град, какво ли не се случва в него…
***
Кар повтори въпроса си:
- Каква е следващата задача? Да се преборя с дракон и да спася принцеса, заключена в непристъпен замък?
Джоррам тихичко захихика:
- Ами… не е точно дракон и няма да е непристъпен замък… Пък и ще се наложи да спасяваш принц… Само, моля те, не го целувай! – вече се смееше от сърце. Мискини му хвърли мрачен поглед и едва чуто промърмори:
- Все едно не виждам с какви красавци си се заобиколил, - а после смени темата. –Имам поне 10 дена път с езда дотам, още толкова на връщане…
Джоррам изведнъж стана сериозен:
- Не, спешно е, ще използваш Древните портали… В сандъчето, което ми донесе, има и доста подробна тяхна карта…
- Древните портали?! Мислех, че са само легенда от минали столетия…
- Не съвсем… Но по ред причини, които скоро сам ще разбереш, са неизползваеми… Почти.
Кар изучаваше движенията на мъглата, тя се усукваше и въртеше в странни фигури, изглеждаше едновременно крехка и плътна и закриваше входа на пещерата. Сведе поглед към овързания мъж в краката си, стражата на храма му беше казала, че е осъден на смърт двоен убиец. И да не беше така, нямаше никакво значение. “Един остава, друг минава”. Ето защо вече никой не използваше порталите – трябваше да си съвсем полудял пълководец, за да пожертваш половината си войска, пък и входовете бяха теснички. Нямаше смисъл от повече мислене, повлече мъжа за краката и го метна в мъглата. Тя го пое с шумно измляскване, сякаш се втвърди около него, сграбчи го с хилядите си пипала и в миг го разкъса. Полюля се, въртейки игриви спирали и после изчезна. Кар пое дълбоко въздух и влезе в пещерата. Зад гърба му мъглата отново спусна плътната си завеса.
- Нима? – позволи си да се усъмни Кар.
- Драги ми Картов, никога не подлагай на съмнение преценката на Върховния жрец! – смъмри го Джоррам, докато отваряше сандъчето. – Точно това ми трябваше! – възкликна той, размахвайки въодушевено парче обгорен пергамент. Обърна се отново към Кар. - Ето, изпий това и утре ще си като нов.
Мъжът с подозрение изгледа белезникавата течност в малкото шишенце и попита:
- И какво следва сега?
Първосвещеникът се усмихна отново.
***
Ден по-рано…
Утрото беше както винаги прекрасно, птичките чуруликаха жизнерадостно, навън се носеше радостна глъч и детски смях… Всъщност смръщените облаци вещаеха дъжд, някъде грачеше гарван, а две от слугините отново се препираха на двора. Но това не попречи на ведрото настроение на Картов Мискини, Посветен жрец на Халид и носител на Сребърна лента. Той се протегна мързеливо в покритото с балдахин легло и подръпна няколко пъти шнура досами възглавницата си, за да възвести на прислугата, че е благоволил да се събуди. Проследи с поглед, пълен с похот и известно съжаление, младото и гъвкаво тяло на излизащия прислужник, покварата лесно пускаше пипала в душите на невинните. А Кар добре познаваше покварата, отдавна беше посветил живота си на нея. Още навремето, в жреческото училище, когато откри, че собственият му пол го привлича неудържимо. Денем служеше ревностно на Халид, толкова усърдно, че старанията му не останаха невъзнаградени и бързо се изкачваше в йерархията, а нощем… нощем се преобличаше в просешки дрехи и се отдаваше на разврат в бордеите край пристанището. Понякога се замисляше върху двойнствения си живот, най-вече поради страха, че рано или късно ще го заловят, но пропъждаше бързо подобни мисли с присъщото на младостта нехайство.
Най-после се реши да стане, нахлузи пантофите със заешки опашчици, изглеждаха нелепо, но бяха подарък от сестра му и той държеше да ги носи, защото му напомняха за нея. Наплиска набързо лицето си с хладка вода от легена, наметна любимия си халат с извезани дракони и после бодро зашляпа към трапезарията, където го очакваше богата закуска. Чудесно беше да живее в охолство, как да не служи усърдно на Халид? Пресрещна го друг прислужник, също толкова млад и невинен колкото предишния:
- Приготвил съм каретата, както ми заръчахте, Посветени.
- Каретата? – жрецът за миг искрено се изненада, но внезапен спомен го жегна, спомен, който някакси успяваше да забрави от време на време. Трябваше да вземе решение… Всъщност вече го беше взел, още вчера, затова и нареди да приготвят каретата.
Полутъмната зала беше събрала близо двадесет мъже около кръглата маса в центъра. Трудно беше да се определи възрастта на присъстващите, защото всички носеха маски и безлични черни облекла, но прегърбени рамене тук или дрезгав глас там издаваше достатъчно. Кар седеше мълчаливо и засега само слушаше.
- Джоррам вече е неспособен да ръководи култа…
- Губим навсякъде, губим в Тиен’хара…
- Не забравяй какво се случи на север…
- Време е да го сменим…
- Знаеш, че не можем…
- Всички са смъртни…
При последните думи се възцари мълчание, всички знаеха за какво са се събрали тук, но някой трябваше да го изрече гласно. Кар беше събрал шепи на масата пред себе си и нерво потропваше, нямаше ли някой да се престраши и да го каже, в името на Халид! Толкова ли беше трудно? “Да убием Джоррам, да заграбим властта”. Внезапно почувства леко гъделичкане в шепите си и изненадан разтвори ръце. Малка нежна лилия беше покълнала от масата! Мискини рязко се дръпна назад, събаряйки стола зад себе си. Всички погледи се приковаха в него, затова само той успя да забележи зелените филизи, които се виеха от всеки стол. Понечи да каже нещо, но всичко се разви прекалено бързо – жилавите клони обгърнаха всеки от присъстващите и го стегнаха в здрава прегръдка. Вратата на залата се разтвори с трясък, влезе Джоррам, последван от неколцина стражи. Първосвещеникът се усмихна:
- Мили мои заговорници… Не, няма смисъл да опитвате магии, всички вие черпите сила от Баланса, а точно в тази зала той не присъства… Мисля, всички усетихте благотворното влияние на Земя, от която скоро отново ще станете част… Пръст при пръстта…
Кар затвори очи за да не гледа клането, стражите посичаха оплетените заговорници методично и без да бързат, никой не можеше да избяга. Когато отвори очи, видя първосвещеникът пред себе си.
- Защо ме пощади?
- Харесва ми, че бързо съобразяваш – усмихна му се в отговор Джоррам. – Отдавна следя разгулния ти живот, струва ми се, че обичаш рисковете… Трябваш ми за една малка задача…
- А ако не се съглася? – поинтересува се Кар, макар че не смяташе да отказва.
- Ако не се съглася – повтори като ехо първосвещеникът и се заразхожда из залата. – Я ми кажи, сестра ти не беше ли придворна дама в двора на кралицата? Чух, че Бодар бил опасен град, какво ли не се случва в него…
***
Кар повтори въпроса си:
- Каква е следващата задача? Да се преборя с дракон и да спася принцеса, заключена в непристъпен замък?
Джоррам тихичко захихика:
- Ами… не е точно дракон и няма да е непристъпен замък… Пък и ще се наложи да спасяваш принц… Само, моля те, не го целувай! – вече се смееше от сърце. Мискини му хвърли мрачен поглед и едва чуто промърмори:
- Все едно не виждам с какви красавци си се заобиколил, - а после смени темата. –Имам поне 10 дена път с езда дотам, още толкова на връщане…
Джоррам изведнъж стана сериозен:
- Не, спешно е, ще използваш Древните портали… В сандъчето, което ми донесе, има и доста подробна тяхна карта…
- Древните портали?! Мислех, че са само легенда от минали столетия…
- Не съвсем… Но по ред причини, които скоро сам ще разбереш, са неизползваеми… Почти.
Кар изучаваше движенията на мъглата, тя се усукваше и въртеше в странни фигури, изглеждаше едновременно крехка и плътна и закриваше входа на пещерата. Сведе поглед към овързания мъж в краката си, стражата на храма му беше казала, че е осъден на смърт двоен убиец. И да не беше така, нямаше никакво значение. “Един остава, друг минава”. Ето защо вече никой не използваше порталите – трябваше да си съвсем полудял пълководец, за да пожертваш половината си войска, пък и входовете бяха теснички. Нямаше смисъл от повече мислене, повлече мъжа за краката и го метна в мъглата. Тя го пое с шумно измляскване, сякаш се втвърди около него, сграбчи го с хилядите си пипала и в миг го разкъса. Полюля се, въртейки игриви спирали и после изчезна. Кар пое дълбоко въздух и влезе в пещерата. Зад гърба му мъглата отново спусна плътната си завеса.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Въртеше се неспокойно в твърдото легло. Сънят бягаше от нея и същевременно не я пускаше от прегръдките си. Денят бе пренаситен с емоции и духът й ги съпреживяваше отново и отново, ненаситно. Умората бе натежала във всяка частица от тялото й. Таис изстена и отвори очи. Мрак. Остави няколко минути на очите си да привикнат и започна да различава кунтурите на предметите. Сияйният диск на Луна плавно напусна облака и обля малката стая с мека светлина. Таис се надигна от леглото. Равномерното дишане на мъжа до нея затихна и тя усети как тялото му се стегна.
– Спи... Всичко е наред...
Нежно отмести обгърналата я ръка. Отметна завивките и студа полази по голото й тяло. Потръпна. Мангала бе отдавна изгаснал. Не бързаше да се облича – имаше нужда от освежаващия ефект на ледената стая. Халата на Ян стоеше метнат небрежно на единственото кресло. Грубата материя застърга кожата й, но топлината, която й донесе си заслужаваше неудобството. Северняците знаеха от какво да шият топли дрехи. Погледна към леглото. Очите му спокойно я следяха. Усмихна се леко – не бе очаквала друго. Надяна чехлите и приседна на прозореца.
Погледът й затърси на север храма на Майката. Сякаш можеше да го види... Луната капризно се скри в облаците. Мрак. Таис отдавна не бе виждала толкова гъст мрак и беззвездно небе. „В тези условия, нищо чудно, че северняците са така сурови” Спомена за очите на Айслава, когато видя силоския пръстен на ръката й, измести всички мисли. Очи, в които ужасът се бореше с хладнокръвието. Спомена за сухите й пръсти, докато го сваляше от ръката си, за да го сложи на своята. Спомена за думи, които не разбираше, изречени шепнешком от Айслава пред лицето на Майката и блясъка на аления камък, преминал в изумрудено сияние и превърнал се за секунди в чист безцветен кристал, какъвто го помнеше у силоската. Не разбираше тревогата на старата жрица – бе носила този пръстен дни наред без да се бе случило нищо необичайно. „Но го бе носила в кесията си, едва сега реши да красиш с него ръцете си...” Бе видяла и загрижения поглед на Ерис, и сериозното лице на Ян, след като разбра за заплахата. Не искаше да мисли за това, силосите за нея не бяха пряка опасност в тези земи, но тогава видя птиците. Споменът за кошмарната нощ в равнините Мелвора я връхлетя жив и мокър. Летящите чудовища, сеещи смърт сред сестрите й, предсмъртните писъци на ужас и болка, тътенът от падащите туловища, поразени от светкавиците и мирисът на омърлена козина, я разтърсиха почти осезаемо и изведнъж заплахата от нападение на силоси доби ясни очертания. Не пожела да остане повече в храма – не разбираше Майката, не можеше да приеме, че закриляше не само чедата на Умбра, но и смъртният им враг.
Вечеряха с Аркип и Ерис. Младежът бе различен от онзи принц, който помнеше – имаше я носталгията по дома, но бе загърбил детството си и новите отговорности бяха сложили отпечатъка си както върху чертите на лицето, така и върху поведението му. Сериозните, не по детски, очи, търпението, с което ги изслушваше, кратките заповеди и увереното държане, ясно им показваха, че той се чувства на мястото си. Забеляза смущението му, когато го попита дали има намерение да се върне в Даная. Аркип се бе умълчал, очевидно подбирайки думите за отговора си, когато Ерис го изпревари, изненадвайки и двама им.
– Не бива да се връща! – забелязала въпросителните им погледи продължи – За принцът Даная не е най-безопасното място в момента. Уязвимостта на кралицата покрай изчезването му даде надежди на някои знатни особи да проявят повече смелост отколкото биха си позволили, ако сигурността на престолонаследника е гарантирана... Веднъж задвижили коварните си планове, ненадейната поява на принца ще донесе само раздразнение и желание да бъде поправено това... недоразумение, да бъде отстранена тази пречка по пътя към короната... Не случайно Анара се задържа в Бодар, а и заплахата не е само отвътре – слуховете за Арсис едва ли са преувеличени... Ето защо, съветвам Ваше Височество да не напуска Граон – тук сте истински владетел – трябва да стопанисвате земи и да управлявате воеводството си. Поели сте отговорности и сте дали дума. Покажете на хората си, че може да се разчита на вас, подсигурете се и същевременно наблюдавайте събитията в Даная, по възможност – отблизо и от първа ръка...
– Не мисля да се връщам на този етап. – Аркип не коментира повече думите на Ерис, само замисленият му поглед издаваше факта, че едва ли бе пропуснал и дума от казаното.
Таис се замисли. Ерис бе права – данайският престолонаследник им трябваше далеч от Даная. Имаше нужда от подходящи съветници и бе убедена, че Ерис вече се бе погрижила да информира Съвета за това.
Гореща вълна на желание я заля и тя се вкопчи в каменния прозорец, за да запази равновесие. Напоследък Огън сякаш си играеше с тях и засилваше всичките им усещания. Зигур. Знаеше, че е той. Задържа образа му в съзнанието си и го призова. Луна отново бе оттеглила лика си и мракът бе всичко, което виждаше. Мракът и усещането за Него. Концентрира се и изпрати вълна на желание към мъжа в мислите си. Нищо. За момент сякаш го усети близо до себе си, а после възбудата постепенно затихна. Бе убедена, че бе той. Но защо не се появи? Не бе възможно да устои на зова й. Нямаше как и въпреки това се бе случило...
Объркана се насочи към леглото. Залитна и почти падна върху твърдия матрак.
– Добре ли си? – гласът на Ян, тих и тревожен, я успокои.
– Да, добре съм. Просто... това място...
– Случило ли се е нещо?
– Да.. Не, няма значение, вероятно си въобразявам, преуморена съм. По-добре да поспим. – смъкна барзо халата, шмугна се под завивките и се вкопчи в горещото тяло на щита до себе си.
* * *
– При нея ли е? – Изаара крачеше нервно напред-назад и металните зъбчета на ботушите й отчетливо отекваха в пещерата.
Дребната жена пред нея почти нямаше човешки образ. Времето и годините отдавна бяха взели приемливия й вид и се бяха отказали да чакат тленните останки да се разделят с душата й. Ноктите й бяха твърди и заострени като на хишник, а очите, замъглени от плътна пелена, не даваха вид, че възприемат образи, но го правеха и то в поразителни детайли. Коса почти нямаше. Сбръчканата кожа на черепа й успяваше да задържи случайно покарали косъмчета, но не задълго.
Вещицата не обърна внимание на въпроса и продължи да нарежда плочките пред себе си. Знаците по тях образуваха странни плетеници и на моменти наподобяваха писания на непознат език, на моменти – красиви картини-пъзели. Изаара задържа погледа си на рисунъка и напрегна слуха си да разбере шепота на съществото.
– ...корона.... кръв... огън... пясък... луна.. камък... камък...
Опита да ги свърже по някакъв начин, но се отказа. Безсмислици. Редеше й безсмислици и я бавеше, а времето нямаше как да върне назад.
– Говори, Серена, кажи ми нещо полезно! – повиши глас Изаара и в миг съжали – не биваше да показва слабост. Бутна с ръка някаква дрипа от объл камък насред скалната ниша и седна – Върнахме му силата, излекувахме го, приехме го отново и за какво?... Той не е същия. За всичко е виновна онази вещица – умбрийката. Отровила е душата му. А древните плъзнаха. По-лошо – организират се. Света се руши. Камъните стават все по-силни и Баланса настъпва. Не мога да го позволя!
Скочи и залитна. Една кокалеста ръка я хвана здраво за лакътя и я задържа. Паяжинестите очи безстрастно я приковаха и съскащия глас на Серена я върна в реалността.
– Ревнуваш. – съществото се закиска. Смехът спря така внезапно, както бе започнал. – Не е при нея, но е в нейния свят. Спри го, докато е време от това, което върши, защото води всички ни към гибел. Иди сама и контролирай ревността си!
Изаара изсъска и закрачи към изхода. Искри захвърчаха изпод ботушите й.
* * *
Таис, Ян, Ерис, Аркип (Граон) + 2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
Изаара (Неа) + 2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
– Спи... Всичко е наред...
Нежно отмести обгърналата я ръка. Отметна завивките и студа полази по голото й тяло. Потръпна. Мангала бе отдавна изгаснал. Не бързаше да се облича – имаше нужда от освежаващия ефект на ледената стая. Халата на Ян стоеше метнат небрежно на единственото кресло. Грубата материя застърга кожата й, но топлината, която й донесе си заслужаваше неудобството. Северняците знаеха от какво да шият топли дрехи. Погледна към леглото. Очите му спокойно я следяха. Усмихна се леко – не бе очаквала друго. Надяна чехлите и приседна на прозореца.
Погледът й затърси на север храма на Майката. Сякаш можеше да го види... Луната капризно се скри в облаците. Мрак. Таис отдавна не бе виждала толкова гъст мрак и беззвездно небе. „В тези условия, нищо чудно, че северняците са така сурови” Спомена за очите на Айслава, когато видя силоския пръстен на ръката й, измести всички мисли. Очи, в които ужасът се бореше с хладнокръвието. Спомена за сухите й пръсти, докато го сваляше от ръката си, за да го сложи на своята. Спомена за думи, които не разбираше, изречени шепнешком от Айслава пред лицето на Майката и блясъка на аления камък, преминал в изумрудено сияние и превърнал се за секунди в чист безцветен кристал, какъвто го помнеше у силоската. Не разбираше тревогата на старата жрица – бе носила този пръстен дни наред без да се бе случило нищо необичайно. „Но го бе носила в кесията си, едва сега реши да красиш с него ръцете си...” Бе видяла и загрижения поглед на Ерис, и сериозното лице на Ян, след като разбра за заплахата. Не искаше да мисли за това, силосите за нея не бяха пряка опасност в тези земи, но тогава видя птиците. Споменът за кошмарната нощ в равнините Мелвора я връхлетя жив и мокър. Летящите чудовища, сеещи смърт сред сестрите й, предсмъртните писъци на ужас и болка, тътенът от падащите туловища, поразени от светкавиците и мирисът на омърлена козина, я разтърсиха почти осезаемо и изведнъж заплахата от нападение на силоси доби ясни очертания. Не пожела да остане повече в храма – не разбираше Майката, не можеше да приеме, че закриляше не само чедата на Умбра, но и смъртният им враг.
Вечеряха с Аркип и Ерис. Младежът бе различен от онзи принц, който помнеше – имаше я носталгията по дома, но бе загърбил детството си и новите отговорности бяха сложили отпечатъка си както върху чертите на лицето, така и върху поведението му. Сериозните, не по детски, очи, търпението, с което ги изслушваше, кратките заповеди и увереното държане, ясно им показваха, че той се чувства на мястото си. Забеляза смущението му, когато го попита дали има намерение да се върне в Даная. Аркип се бе умълчал, очевидно подбирайки думите за отговора си, когато Ерис го изпревари, изненадвайки и двама им.
– Не бива да се връща! – забелязала въпросителните им погледи продължи – За принцът Даная не е най-безопасното място в момента. Уязвимостта на кралицата покрай изчезването му даде надежди на някои знатни особи да проявят повече смелост отколкото биха си позволили, ако сигурността на престолонаследника е гарантирана... Веднъж задвижили коварните си планове, ненадейната поява на принца ще донесе само раздразнение и желание да бъде поправено това... недоразумение, да бъде отстранена тази пречка по пътя към короната... Не случайно Анара се задържа в Бодар, а и заплахата не е само отвътре – слуховете за Арсис едва ли са преувеличени... Ето защо, съветвам Ваше Височество да не напуска Граон – тук сте истински владетел – трябва да стопанисвате земи и да управлявате воеводството си. Поели сте отговорности и сте дали дума. Покажете на хората си, че може да се разчита на вас, подсигурете се и същевременно наблюдавайте събитията в Даная, по възможност – отблизо и от първа ръка...
– Не мисля да се връщам на този етап. – Аркип не коментира повече думите на Ерис, само замисленият му поглед издаваше факта, че едва ли бе пропуснал и дума от казаното.
Таис се замисли. Ерис бе права – данайският престолонаследник им трябваше далеч от Даная. Имаше нужда от подходящи съветници и бе убедена, че Ерис вече се бе погрижила да информира Съвета за това.
Гореща вълна на желание я заля и тя се вкопчи в каменния прозорец, за да запази равновесие. Напоследък Огън сякаш си играеше с тях и засилваше всичките им усещания. Зигур. Знаеше, че е той. Задържа образа му в съзнанието си и го призова. Луна отново бе оттеглила лика си и мракът бе всичко, което виждаше. Мракът и усещането за Него. Концентрира се и изпрати вълна на желание към мъжа в мислите си. Нищо. За момент сякаш го усети близо до себе си, а после възбудата постепенно затихна. Бе убедена, че бе той. Но защо не се появи? Не бе възможно да устои на зова й. Нямаше как и въпреки това се бе случило...
Объркана се насочи към леглото. Залитна и почти падна върху твърдия матрак.
– Добре ли си? – гласът на Ян, тих и тревожен, я успокои.
– Да, добре съм. Просто... това място...
– Случило ли се е нещо?
– Да.. Не, няма значение, вероятно си въобразявам, преуморена съм. По-добре да поспим. – смъкна барзо халата, шмугна се под завивките и се вкопчи в горещото тяло на щита до себе си.
* * *
– При нея ли е? – Изаара крачеше нервно напред-назад и металните зъбчета на ботушите й отчетливо отекваха в пещерата.
Дребната жена пред нея почти нямаше човешки образ. Времето и годините отдавна бяха взели приемливия й вид и се бяха отказали да чакат тленните останки да се разделят с душата й. Ноктите й бяха твърди и заострени като на хишник, а очите, замъглени от плътна пелена, не даваха вид, че възприемат образи, но го правеха и то в поразителни детайли. Коса почти нямаше. Сбръчканата кожа на черепа й успяваше да задържи случайно покарали косъмчета, но не задълго.
Вещицата не обърна внимание на въпроса и продължи да нарежда плочките пред себе си. Знаците по тях образуваха странни плетеници и на моменти наподобяваха писания на непознат език, на моменти – красиви картини-пъзели. Изаара задържа погледа си на рисунъка и напрегна слуха си да разбере шепота на съществото.
– ...корона.... кръв... огън... пясък... луна.. камък... камък...
Опита да ги свърже по някакъв начин, но се отказа. Безсмислици. Редеше й безсмислици и я бавеше, а времето нямаше как да върне назад.
– Говори, Серена, кажи ми нещо полезно! – повиши глас Изаара и в миг съжали – не биваше да показва слабост. Бутна с ръка някаква дрипа от объл камък насред скалната ниша и седна – Върнахме му силата, излекувахме го, приехме го отново и за какво?... Той не е същия. За всичко е виновна онази вещица – умбрийката. Отровила е душата му. А древните плъзнаха. По-лошо – организират се. Света се руши. Камъните стават все по-силни и Баланса настъпва. Не мога да го позволя!
Скочи и залитна. Една кокалеста ръка я хвана здраво за лакътя и я задържа. Паяжинестите очи безстрастно я приковаха и съскащия глас на Серена я върна в реалността.
– Ревнуваш. – съществото се закиска. Смехът спря така внезапно, както бе започнал. – Не е при нея, но е в нейния свят. Спри го, докато е време от това, което върши, защото води всички ни към гибел. Иди сама и контролирай ревността си!
Изаара изсъска и закрачи към изхода. Искри захвърчаха изпод ботушите й.
* * *
Таис, Ян, Ерис, Аркип (Граон) + 2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
Изаара (Неа) + 2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
В далечината, на фона на мрачното беззвездно небе, се очертаваха неясните контури на замъка Граон. Както и очакваше, всички спяха. Нито един прозорец не светеше. Нощта бе идеална за едно малко “покушение”. Зигур се усмихна в мрака. Зелените му очи проблеснаха лукаво. Може би трябваше да каже на кралицата кой бе поръчал нападението над нея. Може би следващият път...
Замъкът бавно се приближаваше. Никой не подозираше за изненадата, която го чака сутринта. Щеше да е забавно.
Елфът се снижи и кацна на една кула. Черните криле се стопиха. “Да видим сега къде е нашият принц!” Фигурата му се изкриви, разпадна се на струи непрогледен мрак и изчезна. Никой не видя как тънки нишки тъмнина плъзнаха по стените на замъка. Те се извиваха и опипваха всяка пролука. Изследваха и търсеха. Накрая се плъзнаха под една врата и зад нея се събраха възвръщайки отново формата си. Стаята беше просторна. На леглото увит в завивките спеше момче. И ли по-скоро мъж в момчешко тяло. “Ето те и теб” Зигур се огледа. На една масичка бе поставена кана за вода. За съжаление в нея нямаше нищо. “Е, няма да бъда гаден!” Приведе се над леглото и зашепна някакво заклинание. В този миг вратата се открехна и вътре влезе някакъв мъж. Явно не очакваше да завари неканени гости и се стъписа. Зигур се изправи. Известно време се гледаха преценяващо един друг, доколкото можеха да се видят в мрака.
- Колко весело! Май не съм единствения, който се интересува от принца! – Зигур пристъпи към мъжа.
- Принцът ми е нужен, така че, ако обичаш... – мъжът направи красноречив жест с който отпращаше елфа.
- Ами ако не обичам?
- Тогава ще се наложи да те отстраня! – С тези думи той измъкна меча си.
- Съжалявам, но ще те разочаровам! Не ми се искаше да оставям свидетели, но щом се налага... – Зигур се засмя. – Виждам че ти се спи! Защо не си полегнеш малко? – Протегна ръка и мъжът се свлече на пода.
- Какво става тук? – Зигур се обърна рязко. Принцът се бе събудил и зяпаше учудено. – Кой си ти?
- Приятел на майка ти! Тя много иска да те види! Тя ме прати да те заведа при нея!
- А защо мислиш че ти вярвам? Тя не би пратила някого да ме отвлича посред нощ!
- А може би точно това би направила. Пък и аз работя само нощем! В момента за теб е опасно в Даная. Но ако никой не знае че си там, няма как да ти навредят. Всички ще мислят че си отвлечен. Отново. – На устните му заигра закачлива усмивка. Предвкусваше истерията, която щеше да предизвика изчезването на принца.
- Все още не ти вярвам! И кой е онзи там? – принцът посочи мъжът на пода. – Мъртъв ли е?
- Не знам кой е! Нямахме време да се запознаем. Мисля че е дошъл за теб. И не е мъртъв, само спи. За съжаление. Колкото до вярването...нямаш голям избор. Или идваш доброволно, или утре ще се събудиш в Даная. Предимството на първото е, че ще можеш да се насладиш на полета. Пък и утре няма да те боли главата.
- Нямам намерение да се връщам в Даная. Поне за сега.
- Това няма значение. Много често на хората им се налага да си променят намеренията.
- Не знам защо, но мисля че казваш истината! Ще дойда с теб, но само при едно условие. Когато пожелая ще ме върнеш обратно.
- Приемам условието ти. Всъщност, ще се радвам да видя отново този приятел! – Елфът кимна към заспалия мъж и очите му заблестяха.
- Да вървим тогава! – принцът стана от леглото. Потрепери при допира на студения под, но бързо се окопити и се облече. – Готов съм!
Зигур се приближи до прозореца. Луна се бе показала от облаците и хвърляше сребристи стрели наоколо. По гърба на елфа плъзнаха ивици мрак и се разпериха оформяйки крилете му. Той погледна бледото лице на луната, докато то отново се скриваше под облачното одеяло. Вълна на страст го заля. В ума му проблесна позната картина. Гладка, кадифена кожа, тежки коси разпилени върху сатенени чаршафи... “Какво ли е намислила!? Защо е тук?!” Усещаше я все по осезателно. Тя го призоваваше. Желаеше го. Усещаше я сякаш е до него. Толкова близо. Имаше чувството че може да я докосне. Усмихна се. “Вече нямаш власт над мен, красавице! Вече не!” Обърна се и видя принца втренчен озадачено в него.
- Време е да вървим! – Подхвана леко момчето с една ръка и го вдигна. – Дръж се здраво. Ще летим цяла нощ.
Прекрачи перваза на прозореца и разпери криле. Все още усещаше силната възбуда на Таис, която бавно затихваше. Протегна свободната си ръка и от пръсти му заваляха ледени кристалчета. Събраха се и оформиха красива ледена роза. Тя се понесе из въздуха и тупна с тихичко звънене на перваза на един прозорец. Зигур огледа небето и полетя към Даная.
- Какво беше това?
- Подарък за една моя близка приятелка. Мисля че ще и хареса малката ми изненада. – А на ум добави: “Танто за танто, Таис. Цвете от лед за любов от лед.” Усмихна се злобно и потъна в нощта.
* * *
Зигур (на път за Бодар) + 2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
Замъкът бавно се приближаваше. Никой не подозираше за изненадата, която го чака сутринта. Щеше да е забавно.
Елфът се снижи и кацна на една кула. Черните криле се стопиха. “Да видим сега къде е нашият принц!” Фигурата му се изкриви, разпадна се на струи непрогледен мрак и изчезна. Никой не видя как тънки нишки тъмнина плъзнаха по стените на замъка. Те се извиваха и опипваха всяка пролука. Изследваха и търсеха. Накрая се плъзнаха под една врата и зад нея се събраха възвръщайки отново формата си. Стаята беше просторна. На леглото увит в завивките спеше момче. И ли по-скоро мъж в момчешко тяло. “Ето те и теб” Зигур се огледа. На една масичка бе поставена кана за вода. За съжаление в нея нямаше нищо. “Е, няма да бъда гаден!” Приведе се над леглото и зашепна някакво заклинание. В този миг вратата се открехна и вътре влезе някакъв мъж. Явно не очакваше да завари неканени гости и се стъписа. Зигур се изправи. Известно време се гледаха преценяващо един друг, доколкото можеха да се видят в мрака.
- Колко весело! Май не съм единствения, който се интересува от принца! – Зигур пристъпи към мъжа.
- Принцът ми е нужен, така че, ако обичаш... – мъжът направи красноречив жест с който отпращаше елфа.
- Ами ако не обичам?
- Тогава ще се наложи да те отстраня! – С тези думи той измъкна меча си.
- Съжалявам, но ще те разочаровам! Не ми се искаше да оставям свидетели, но щом се налага... – Зигур се засмя. – Виждам че ти се спи! Защо не си полегнеш малко? – Протегна ръка и мъжът се свлече на пода.
- Какво става тук? – Зигур се обърна рязко. Принцът се бе събудил и зяпаше учудено. – Кой си ти?
- Приятел на майка ти! Тя много иска да те види! Тя ме прати да те заведа при нея!
- А защо мислиш че ти вярвам? Тя не би пратила някого да ме отвлича посред нощ!
- А може би точно това би направила. Пък и аз работя само нощем! В момента за теб е опасно в Даная. Но ако никой не знае че си там, няма как да ти навредят. Всички ще мислят че си отвлечен. Отново. – На устните му заигра закачлива усмивка. Предвкусваше истерията, която щеше да предизвика изчезването на принца.
- Все още не ти вярвам! И кой е онзи там? – принцът посочи мъжът на пода. – Мъртъв ли е?
- Не знам кой е! Нямахме време да се запознаем. Мисля че е дошъл за теб. И не е мъртъв, само спи. За съжаление. Колкото до вярването...нямаш голям избор. Или идваш доброволно, или утре ще се събудиш в Даная. Предимството на първото е, че ще можеш да се насладиш на полета. Пък и утре няма да те боли главата.
- Нямам намерение да се връщам в Даная. Поне за сега.
- Това няма значение. Много често на хората им се налага да си променят намеренията.
- Не знам защо, но мисля че казваш истината! Ще дойда с теб, но само при едно условие. Когато пожелая ще ме върнеш обратно.
- Приемам условието ти. Всъщност, ще се радвам да видя отново този приятел! – Елфът кимна към заспалия мъж и очите му заблестяха.
- Да вървим тогава! – принцът стана от леглото. Потрепери при допира на студения под, но бързо се окопити и се облече. – Готов съм!
Зигур се приближи до прозореца. Луна се бе показала от облаците и хвърляше сребристи стрели наоколо. По гърба на елфа плъзнаха ивици мрак и се разпериха оформяйки крилете му. Той погледна бледото лице на луната, докато то отново се скриваше под облачното одеяло. Вълна на страст го заля. В ума му проблесна позната картина. Гладка, кадифена кожа, тежки коси разпилени върху сатенени чаршафи... “Какво ли е намислила!? Защо е тук?!” Усещаше я все по осезателно. Тя го призоваваше. Желаеше го. Усещаше я сякаш е до него. Толкова близо. Имаше чувството че може да я докосне. Усмихна се. “Вече нямаш власт над мен, красавице! Вече не!” Обърна се и видя принца втренчен озадачено в него.
- Време е да вървим! – Подхвана леко момчето с една ръка и го вдигна. – Дръж се здраво. Ще летим цяла нощ.
Прекрачи перваза на прозореца и разпери криле. Все още усещаше силната възбуда на Таис, която бавно затихваше. Протегна свободната си ръка и от пръсти му заваляха ледени кристалчета. Събраха се и оформиха красива ледена роза. Тя се понесе из въздуха и тупна с тихичко звънене на перваза на един прозорец. Зигур огледа небето и полетя към Даная.
- Какво беше това?
- Подарък за една моя близка приятелка. Мисля че ще и хареса малката ми изненада. – А на ум добави: “Танто за танто, Таис. Цвете от лед за любов от лед.” Усмихна се злобно и потъна в нощта.
* * *
Зигур (на път за Бодар) + 2/3 ден (02.09 срещу 03.09.1414г.)
Член на клуб Б
Младата жена бързаше по коридора, осветен от танцуващите пламъци на факлите по стените. Колкото повече се приближаваше до целта си, виждаше, че факлите догарят. Съвсем скоро щеше да минат Послушници и да ги сменят, а тя не искаше да бъде видяна.
Когато зави в последната пресечка, тъмнината я обгърна. Факлата беше изгаснала, а в коридора пред себе си чуваше гласове. В никакъв случай не трябваше да я видят тук - една Просветена не биваше да броди в близост до покоите на Върховните. Подобно провинение можеше да доведе до разпити и сурови наказания, дори изгонване. Жената си пое дълбоко въздух и придърпа полите на дрехата си. Отдръпна се до стената, сви се колкото можеше и прошепна Тайната дума.
Светлина освети стената срещу следващи завой и двама Послушника се показаха, бутайки количка с незапалени фалки, делва с масло и кошница, в която имаше остатъци от изгорели факли. Двамата бяха облечени в бели дрехи с черни ръкави и пояси - официалната им униформа. Те се спряха за момент, осветиха изгорялата факла и едното момче я свали.
- Още една изгаснала, без да изгори напълно. Започвам да си мисля, че има някакво течение, което ги гаси?
- Може и така да е - другото взе нова факла, намасли парцалите, с които бе увит единия й край, и я запали с искрите от кремъка и огнивото, които първия Послушник му подаде - следващия път е твой ред да палиш.
- Не е честно! Аз палих две поредни преди да се забутаме в тоя коридор!
- Да съм те карал? - по-голямото момче се подсмихна и отмина по коридора, бутайки количката. Нито един от двамата Послушници не забеляза тънките контури, които описваха прозрачната фигура, спотаила се при стената.
След като опасността от разкриване премина, фигурата пристъпи крачка напред и отново прие предишния си вид на младата жена. Сега забърза още повече, за да не закъснее заради моментното си забавяне. Няколко завоя по-късно факлите я изоставиха и тя трябваше да продължи в мрака. Вместо това на светлината на последната факла тя сви пръстите си един по един от кутрето към палеца. Светлината от факлата заигра и се пречупи около ръцете й. Тя рязко отвори длани и две малки светещи сфери политнаха и се завъртяха около нея, осигурявайки й нужното количество светлина. За сметка на факлата, която не можеше да свети толкова силно и минута по-късно изгасна.
"Да видим... След като вляза в тъмните коридори, завивам в първата пресечка надясно и тогава направо, докато стигна третото разклонение..." Спомените я връхлитаха, още когато за първи път бе минала оттук. Но тогава тя не бе сама. "При него завивам надясно и тогава влизам в първата черна врата". Минути по-късно тя беше пред въпросната врата, затаявайки дъх за момент, преди да почука. Вътре имаше двама души, които си говореха. Тя дочу отделни думи от раговора им:
- Няма .. да дойде ... сетне?
- .. трябвало вече .... тук. Не й е ....... да закъснява.
Жената отвън пое дълбоко въздух, изпусна го и почука бързо два пъти по две почуквания. Гласовете вътре замлъкнаха.
***
Преди няколко години, Насеа Мюшир бе обикновена дъщеря на един от благородниците на Хипопион. Изненадващо за самата нея при подслушването на една от тайните срещи на баща си, тя бе научила за Академията и след месец време, по време на една разходка по брега на морето, тя бе изчезнала от изненаданите погледи на слугите си. Там бе един от тайните входове за Академията, за който тя бе научила тайно от баща си. След като момичето вече бе попаднало вътре, лесно бе да се усети и вродената му магическа дарба. Сеана, каквото име бе приела след постъпването си в Академията, се бе учила и развивала, докато бе стигнала до ранга на Просветена. Някога тогава Върховната Калитеа бе съзряла потенциала на момичето, и бе започнала да го обучава специално. Сеана имаше талант за разрушение, и Върховната се стремеше да го развие. Ако пророчествата бяха верни, скоро Носителят щеше да се завърне, и тъй като щеше да е човек, само човек с подобна нему сила би могъл да му устои.
***
- Влез!
Сеана отвори полираната дървена врата и влезе в стаята. Върховната я очакваше вътре, заедно с друг мъж, заметнал се с тъмна наметка. Просветената направи кеано* на учителката си, а после и на мъжа, както повеляваше етикетът.
- Изправи се и слушай внимателно, защото времето ни не е в излишък. Стана това, което се очакваше, и настана време да видим дали ще можеш да изпълниш мисията си. Трябва да заминеш...
Сеана я гледаше уплашено с кафявите си очи. Когато Върховната я бе привикала в ума си, и за миг не бе помислила че животът й ще бъде коренно променен за минути.
- Трябва да заминеш още тази нощ. Отнемам ти прозвището Просветена и ти давам ново. - Върховната плъзна ръка по бузата на момичето, там, където беше изписан изкусно знака на Просветените, и той изчезна. - Вече си Сеана Скиталката.
След краткия ритуал, Върховната окачи на врата й кръстовиден медальон от мед с думите:
- Чрез него ще бъдеш разпозната от повечето от нас и те няма да представляват заплаха за теб. Тази нощ напускаш Академията, той - тя посочи Денн - ще те заведе до Абкан, но оттам нататък трябва да се оправяш сама.
Преди Сеана да възрази, мъжът я обгърна с наметалото си и образът му се разми във въздуха. Няколко мига след това се появи обратно и отметна качулката си. Сините му очи се смееха.
- Ако оцелее в пустинята сега, може би ще успее и да убие Носителя. Всичко зависи само от нея. Той се отпусна, подпрян на стената и затвори очите си.
***
Сеана се появи на близо до върха на дюната и бе изоставена от тайнствения приятел на учителката си. Студът я прониза през тънкото й облекло и тя потърси къде да се скрие. Пясъкът се свличаше под краката й, докато тя се изкачваше нагоре. Пред очите й се откриха светлините на Абкан, древната столица на Неа и седалището на Падишаха.
Сеана - сега/+1 ден
* - поклон, при който ръцете се държат събрани отпред, с юмруци, обърнати към лицето, придружен с леко приклякане поздрав на низшестояща жена в Академията към по-висш.
Когато зави в последната пресечка, тъмнината я обгърна. Факлата беше изгаснала, а в коридора пред себе си чуваше гласове. В никакъв случай не трябваше да я видят тук - една Просветена не биваше да броди в близост до покоите на Върховните. Подобно провинение можеше да доведе до разпити и сурови наказания, дори изгонване. Жената си пое дълбоко въздух и придърпа полите на дрехата си. Отдръпна се до стената, сви се колкото можеше и прошепна Тайната дума.
Светлина освети стената срещу следващи завой и двама Послушника се показаха, бутайки количка с незапалени фалки, делва с масло и кошница, в която имаше остатъци от изгорели факли. Двамата бяха облечени в бели дрехи с черни ръкави и пояси - официалната им униформа. Те се спряха за момент, осветиха изгорялата факла и едното момче я свали.
- Още една изгаснала, без да изгори напълно. Започвам да си мисля, че има някакво течение, което ги гаси?
- Може и така да е - другото взе нова факла, намасли парцалите, с които бе увит единия й край, и я запали с искрите от кремъка и огнивото, които първия Послушник му подаде - следващия път е твой ред да палиш.
- Не е честно! Аз палих две поредни преди да се забутаме в тоя коридор!
- Да съм те карал? - по-голямото момче се подсмихна и отмина по коридора, бутайки количката. Нито един от двамата Послушници не забеляза тънките контури, които описваха прозрачната фигура, спотаила се при стената.
След като опасността от разкриване премина, фигурата пристъпи крачка напред и отново прие предишния си вид на младата жена. Сега забърза още повече, за да не закъснее заради моментното си забавяне. Няколко завоя по-късно факлите я изоставиха и тя трябваше да продължи в мрака. Вместо това на светлината на последната факла тя сви пръстите си един по един от кутрето към палеца. Светлината от факлата заигра и се пречупи около ръцете й. Тя рязко отвори длани и две малки светещи сфери политнаха и се завъртяха около нея, осигурявайки й нужното количество светлина. За сметка на факлата, която не можеше да свети толкова силно и минута по-късно изгасна.
"Да видим... След като вляза в тъмните коридори, завивам в първата пресечка надясно и тогава направо, докато стигна третото разклонение..." Спомените я връхлитаха, още когато за първи път бе минала оттук. Но тогава тя не бе сама. "При него завивам надясно и тогава влизам в първата черна врата". Минути по-късно тя беше пред въпросната врата, затаявайки дъх за момент, преди да почука. Вътре имаше двама души, които си говореха. Тя дочу отделни думи от раговора им:
- Няма .. да дойде ... сетне?
- .. трябвало вече .... тук. Не й е ....... да закъснява.
Жената отвън пое дълбоко въздух, изпусна го и почука бързо два пъти по две почуквания. Гласовете вътре замлъкнаха.
***
Преди няколко години, Насеа Мюшир бе обикновена дъщеря на един от благородниците на Хипопион. Изненадващо за самата нея при подслушването на една от тайните срещи на баща си, тя бе научила за Академията и след месец време, по време на една разходка по брега на морето, тя бе изчезнала от изненаданите погледи на слугите си. Там бе един от тайните входове за Академията, за който тя бе научила тайно от баща си. След като момичето вече бе попаднало вътре, лесно бе да се усети и вродената му магическа дарба. Сеана, каквото име бе приела след постъпването си в Академията, се бе учила и развивала, докато бе стигнала до ранга на Просветена. Някога тогава Върховната Калитеа бе съзряла потенциала на момичето, и бе започнала да го обучава специално. Сеана имаше талант за разрушение, и Върховната се стремеше да го развие. Ако пророчествата бяха верни, скоро Носителят щеше да се завърне, и тъй като щеше да е човек, само човек с подобна нему сила би могъл да му устои.
***
- Влез!
Сеана отвори полираната дървена врата и влезе в стаята. Върховната я очакваше вътре, заедно с друг мъж, заметнал се с тъмна наметка. Просветената направи кеано* на учителката си, а после и на мъжа, както повеляваше етикетът.
- Изправи се и слушай внимателно, защото времето ни не е в излишък. Стана това, което се очакваше, и настана време да видим дали ще можеш да изпълниш мисията си. Трябва да заминеш...
Сеана я гледаше уплашено с кафявите си очи. Когато Върховната я бе привикала в ума си, и за миг не бе помислила че животът й ще бъде коренно променен за минути.
- Трябва да заминеш още тази нощ. Отнемам ти прозвището Просветена и ти давам ново. - Върховната плъзна ръка по бузата на момичето, там, където беше изписан изкусно знака на Просветените, и той изчезна. - Вече си Сеана Скиталката.
След краткия ритуал, Върховната окачи на врата й кръстовиден медальон от мед с думите:
- Чрез него ще бъдеш разпозната от повечето от нас и те няма да представляват заплаха за теб. Тази нощ напускаш Академията, той - тя посочи Денн - ще те заведе до Абкан, но оттам нататък трябва да се оправяш сама.
Преди Сеана да възрази, мъжът я обгърна с наметалото си и образът му се разми във въздуха. Няколко мига след това се появи обратно и отметна качулката си. Сините му очи се смееха.
- Ако оцелее в пустинята сега, може би ще успее и да убие Носителя. Всичко зависи само от нея. Той се отпусна, подпрян на стената и затвори очите си.
***
Сеана се появи на близо до върха на дюната и бе изоставена от тайнствения приятел на учителката си. Студът я прониза през тънкото й облекло и тя потърси къде да се скрие. Пясъкът се свличаше под краката й, докато тя се изкачваше нагоре. Пред очите й се откриха светлините на Абкан, древната столица на Неа и седалището на Падишаха.
Сеана - сега/+1 ден
* - поклон, при който ръцете се държат събрани отпред, с юмруци, обърнати към лицето, придружен с леко приклякане поздрав на низшестояща жена в Академията към по-висш.
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
Млечнобялото лице на луната надникна любопитно иззад сияещата дантела на разпокъсаните облачета, надвеси се тежко над Бодар, а отражението й в тъмното езерно огледало унесено отвърна на погледа й. Проблясващи звезди бяха пръснати из трептящата под ласката на нощния ветрец повърхност. Малки студени вълнички се плискаха тихо по гладките камъчета, покрили брега на езерото. Някои от тях се блъсваха леко в привързаните към малкия кей лодки и те лениво се полюляваха.
Паркът край езерото тънеше в мрежата от черни сенки и тишина. Звънливата глъч на деня се бе стопила бавно преди часове, а отливът на дневната светлина бе отмил топлината на пред-есенното слънце. Но не хладният полъх на нощта караше раменете на Лунел да потрепват, докато крачеше бързо по познатата алея към езерото. Мразовитото й предупреждение към Винс бе впримчило твърде много сила у нея и леденият порой на лунната стихия бе погълнал почти цялата топлина от тялото й. Умора бе положила тежкия си печат на страните й, но при все това тя се усмихваше щастливо. Спря до парапета на кея и искрящият й поглед се плъзна по празните усмивки на лодките. Освен една. Лунел почти веднага съзря сянката на мъж, излегнала се лениво в елегантна лодка, ползвана от дамите в замъка за разходки по езерото.
- Данил – повика го тя тихо и забърза към него. Когато стигна близо до него, тя приседна в края на кея, изхлузи обувките си и отпусна стъпала в студената вода. Малки концентрични кръгчета затрептяха по блесналата повърхност, когато пръстите й я докоснаха. Той не се обърна към нея. Бе скръстил ръце под главата си и погледът му блуждаеше из плуващите в небето съзвездия.
- Предположих, че може да дойдеш тук – гласът му прозвуча отнесено и хладно. Лунел наклони леко глава и изражението й стана сериозно. Погледът й се плъзгаше по спокойното му лице. Почувства се разтревожена. Искаше да привлече вниманието му, да поговори с него, а не можеше да се сети какво да му каже.
- Силата ми нараства – похвали се внезапно момичето, но това не направи очакваното впечатление. Тя присви замислено очи. Блясъкът в косите й изведнъж сякаш оживя, разля се около нея и се плъзна като светлеещ ручей към Данил. Завъртя се около главата му, укроти се и заблещука в косите му. Той бавно се надигна и обърна лице към нея. Лунел се усмихна доволно, но той не отвърна на усмивката й.
- Това може да те убие – отбеляза хладено и сериозно селенитът. Тръсна леко глава и блещукащите лунни искри се посипаха около него и плавно угаснаха. Девойката отново усети как тревогата я връхлита. Нацупи се и плесна с крак във водата, пръсвайки десетки искрящи капчици наоколо.
- Сърдиш се заради Дара, нали? – каза предизвикателно тя. – И заради Америл.
Той продължи да я наблюдава без да продума и тя раздразнено продължи:
- Хайде, Данил, не се дръж така. Ето, ти ме намери и аз се радвам да те видя.
Данил опря ръце на ръба на лодката и бавно се наклони към нея. Сериозните му очи не се откъсваха от лицето й. Попиваше следите на умора, стаени в страните й, предизвикателно усмихнатите устни и разтревожените черни очи.
- И защо реши, че търся теб? – попита тихо той.
- Защото след като ме видя днес, сега си тук – на мястото, за което знаеш, че ми е любимо – заяви самодоволно Лунел и също наклони лице към него. Най-после усмивка се появи на лицето на Данил, но тя не можа да прогони тревогата, плискаща се в ума на момичето.
- Уморих се, Ланис – каза внезапно Данил, изправи се внимателно, пазейки с лекота равновесие в разлюлялата се лодка и стъпи на кея. Тя вдигна глава към него и също се изправи насреща му. Ръката му погали леко гладките й коси. – Наистина те забелязах в тълпата днес и предположих, че ще се появиш тук. – пръстите му докоснаха усмихнатите й устни, но студенината в очите му отблъсна грейналия й поглед. “Всеки миг...”, помисли си той. – Потърсих те тази вечер, за да те помоля, да не ме търсиш повече и, ако ме срещнеш, да не показваш, че ме познаваш. – тя ахна изненадано и се отдръпна огорчено назад. Внезапно проблесналата в очите й болка го удари, но той не трепна. Тихият му глас спокойно продължи. – Поне докато не решиш сама, какво искаш, Ланис. След последните събития в Селения, нещата се промениха и засега нямам време за теб. А и ти умееш да се справяш достатъчно добре сама. – замисли се за миг и добави: - Стига да не прекаляваш с лунната стихия. Липсва ти сила, за да я овладееш без помощта на камъка.
Нощта сякаш доби плът и я прегърна в обятията си, а мракът потопи блясъка в очите й. Думите му достигаха до нея сякаш от безкрайно далеч, но при все това всяка от тях отекваше в нея. Изведнъж тя чу нещо, което разкъса унеса й.
- Не е вярно! – гласът й леко потрепваше и това я ядоса. Пръстите й безжалостно мачкаха полите на роклята й. – Казваш всичко това, защото си вбесен заради Дара. Не ти вярвам! Ти още имаш нужда от мен... заради камъка.
Лицето му остана невъзмутимо, сякаш бе очаквал точно тези думи.
- Мисли, каквото искаш, Пазителко. – каза тихо той. – И все пак ще съм ти благодарен, ако се съобразиш с молбата ми.
Лунел прехапа потрепващите си устни, докато мълчаливо го наблюдаваше как й обърна гръб и се отдалечи в тъмнината.
* * *
Ланис, Данил - Бодар +2/3 (02 с/у 03 септември)
Паркът край езерото тънеше в мрежата от черни сенки и тишина. Звънливата глъч на деня се бе стопила бавно преди часове, а отливът на дневната светлина бе отмил топлината на пред-есенното слънце. Но не хладният полъх на нощта караше раменете на Лунел да потрепват, докато крачеше бързо по познатата алея към езерото. Мразовитото й предупреждение към Винс бе впримчило твърде много сила у нея и леденият порой на лунната стихия бе погълнал почти цялата топлина от тялото й. Умора бе положила тежкия си печат на страните й, но при все това тя се усмихваше щастливо. Спря до парапета на кея и искрящият й поглед се плъзна по празните усмивки на лодките. Освен една. Лунел почти веднага съзря сянката на мъж, излегнала се лениво в елегантна лодка, ползвана от дамите в замъка за разходки по езерото.
- Данил – повика го тя тихо и забърза към него. Когато стигна близо до него, тя приседна в края на кея, изхлузи обувките си и отпусна стъпала в студената вода. Малки концентрични кръгчета затрептяха по блесналата повърхност, когато пръстите й я докоснаха. Той не се обърна към нея. Бе скръстил ръце под главата си и погледът му блуждаеше из плуващите в небето съзвездия.
- Предположих, че може да дойдеш тук – гласът му прозвуча отнесено и хладно. Лунел наклони леко глава и изражението й стана сериозно. Погледът й се плъзгаше по спокойното му лице. Почувства се разтревожена. Искаше да привлече вниманието му, да поговори с него, а не можеше да се сети какво да му каже.
- Силата ми нараства – похвали се внезапно момичето, но това не направи очакваното впечатление. Тя присви замислено очи. Блясъкът в косите й изведнъж сякаш оживя, разля се около нея и се плъзна като светлеещ ручей към Данил. Завъртя се около главата му, укроти се и заблещука в косите му. Той бавно се надигна и обърна лице към нея. Лунел се усмихна доволно, но той не отвърна на усмивката й.
- Това може да те убие – отбеляза хладено и сериозно селенитът. Тръсна леко глава и блещукащите лунни искри се посипаха около него и плавно угаснаха. Девойката отново усети как тревогата я връхлита. Нацупи се и плесна с крак във водата, пръсвайки десетки искрящи капчици наоколо.
- Сърдиш се заради Дара, нали? – каза предизвикателно тя. – И заради Америл.
Той продължи да я наблюдава без да продума и тя раздразнено продължи:
- Хайде, Данил, не се дръж така. Ето, ти ме намери и аз се радвам да те видя.
Данил опря ръце на ръба на лодката и бавно се наклони към нея. Сериозните му очи не се откъсваха от лицето й. Попиваше следите на умора, стаени в страните й, предизвикателно усмихнатите устни и разтревожените черни очи.
- И защо реши, че търся теб? – попита тихо той.
- Защото след като ме видя днес, сега си тук – на мястото, за което знаеш, че ми е любимо – заяви самодоволно Лунел и също наклони лице към него. Най-после усмивка се появи на лицето на Данил, но тя не можа да прогони тревогата, плискаща се в ума на момичето.
- Уморих се, Ланис – каза внезапно Данил, изправи се внимателно, пазейки с лекота равновесие в разлюлялата се лодка и стъпи на кея. Тя вдигна глава към него и също се изправи насреща му. Ръката му погали леко гладките й коси. – Наистина те забелязах в тълпата днес и предположих, че ще се появиш тук. – пръстите му докоснаха усмихнатите й устни, но студенината в очите му отблъсна грейналия й поглед. “Всеки миг...”, помисли си той. – Потърсих те тази вечер, за да те помоля, да не ме търсиш повече и, ако ме срещнеш, да не показваш, че ме познаваш. – тя ахна изненадано и се отдръпна огорчено назад. Внезапно проблесналата в очите й болка го удари, но той не трепна. Тихият му глас спокойно продължи. – Поне докато не решиш сама, какво искаш, Ланис. След последните събития в Селения, нещата се промениха и засега нямам време за теб. А и ти умееш да се справяш достатъчно добре сама. – замисли се за миг и добави: - Стига да не прекаляваш с лунната стихия. Липсва ти сила, за да я овладееш без помощта на камъка.
Нощта сякаш доби плът и я прегърна в обятията си, а мракът потопи блясъка в очите й. Думите му достигаха до нея сякаш от безкрайно далеч, но при все това всяка от тях отекваше в нея. Изведнъж тя чу нещо, което разкъса унеса й.
- Не е вярно! – гласът й леко потрепваше и това я ядоса. Пръстите й безжалостно мачкаха полите на роклята й. – Казваш всичко това, защото си вбесен заради Дара. Не ти вярвам! Ти още имаш нужда от мен... заради камъка.
Лицето му остана невъзмутимо, сякаш бе очаквал точно тези думи.
- Мисли, каквото искаш, Пазителко. – каза тихо той. – И все пак ще съм ти благодарен, ако се съобразиш с молбата ми.
Лунел прехапа потрепващите си устни, докато мълчаливо го наблюдаваше как й обърна гръб и се отдалечи в тъмнината.
* * *
Ланис, Данил - Бодар +2/3 (02 с/у 03 септември)
Last edited by Lannis on Fri Jan 14, 2005 6:13 pm, edited 2 times in total.