Нощта бавно се спускаше над столицата и завиваше неспокойните й улици с плътното си тъмно покривало. Шумната глъчка постепенно се стопяваше сред привидната самота на големия град и отстъпваше на среднощните шепоти и пиянските крясъци из крайморските кръчми. Мъглявата светлина, разпръсквана сякаш неохотно от старите фенери, придаваше някаква призрачна осанка на сградите, като че духове се бяха надигнали из града – като че бяха прегърнали къщите му и настояваха, че е техен по право.
Не бяха далеч от истината, помисли си раздразнено Джоррам, докато мълчаливо наблюдаваше тъмното лице на Даная през един от големите филигранни прозорци високо горе, в покоите на Първосвещеника. Отпусна се уморено в креслото си и си наля още малко от горещото вино. Главата му пулсираше бясно. Внимателно отметна коса назад – челото му изпротестира буйно срещу движението – и остави погледа си да се рее към тъмния таван на помещението.
От няколко дни напразно се опитваше да възстанови порядъка в града. За удивително кратко време отсъствието на кралицата бе породило вълна от безнаказани престъпления. Внимателното крепеното равновесие сред разнообразното население на морската столица просто се сриваше, без кралския авторитет на Анара, който го бе поддържал по-рано. Разбира се, намираха се достатъчно скрити из тълпата подстрекатели, които дори и без знанието на владетелите си гледаха да мътят водите просто за всеки случай, но това обикновено бе в границите на очакваното, а сега размириците вече ставаха повод за притеснение.
Даная винаги бе била основната твърдина на халидския култ и въпреки изкушението да използва неуредиците в столицата за собствена изгода, Джоррам не можеше да позволи нещата да излязат съвсем извън контрол. Хората недоволстваха от липсата на обичаната си кралица. Надигаха се гласове, че не е редно знатните сватби да се провеждат в Бодар, наместо в Даная. Не чак толкова отдавна придобили важния си столичен статус, жителите на морския град лесно се даваха на наранената си гордост.
Разбира се, това не беше основният проблем. Без твърдата ръка на кралицата и на Кейдж по-едрите търговци започваха да стават твърде смели и да заобикалят закона. Хазната имаше резерви да се справи с ефектите от това, но разходите по празненствата в Бодар и възстановяването на нормалния живот в Арсис бяха изтощили държавата допълнително. Администрацията в Даная нямаше кралския авторитет и не успяваше да се справи нито с търговците, нито със собствената си книжнина. Елитната част от стражата бе потеглила с Джони в охрана на кралицата и внезапно поелите несвойствени отговорности по-нисши стражници не успяваха да поддържат реда в столицата.
Свещениците на Халид се радваха на уважението на гражданите, макар че потънал в сенките на храма си, Джоррам никога не бе бил обект на особено голяма народна любов. Досега не се беше налагало да я има. Все пак халидските жреци бяха добре приети навсякъде из града, но дори и тяхната намеса не винаги успяваше да спомогне за потушаването на неуредиците, а и голяма част от подчинените си Първосвещеникът се налагаше да разпраща вън от Даная, където проблемите ставаха все повече и повече. Селения се изплъзваше от контрола му, а той усещаше как времето вече го притиска в гърба. В самата столица дори административните задачи на храма се оказваха трудност за останалите малцина свещеници. Трябваше да успокои някак нещата тук и да заздрави последната си останала сигурна локация – центърът на цялата църква трябваше да остане непокътнат, каквото и да се случеше с плановете му навън.
Обичаната си кралица… Мислите му прескочиха отново назад. Някои неща оставаха необясними. Погледната за момент отвън, обстановката не изглеждаше никак естествена. Данайските крале и преди бяха напускали столицата, самата Анара също. Народът обичаше и уважаваше владетелката си и й вярваше, което правеше тези бунтове из столицата още по-необясними. Намалялото влияние на жреците също будеше притеснение. Загледан в пръснатите извивки по крилата на прозорците, Джоррам все още отказваше да приеме отговора, който бденията и докоснатата му от Бога кръв му шепнеха отдавна. Хаосът поглъщаше всичко. Проявленията му бяха навсякъде, дори в безредиците по улиците. Знаеше, че нещо е на път да се случи твърде скоро, усещаше го с цялото си същество. Балансът рухваше, а той си позволяваше да продължава да играе игрите на останалите Пазители…
Стаята внезапно засия в тиха зелена светлина и юмрукът му конвулсивно се сви върху гърдите. Усещаше веригите на Земя около сърцето си. Силата му се подчиняваше, но и го мамеше към себе си. Толкова лесно… Камъкът зовеше с мрачния си упойващ зов и отнемаше мислите му, увиваше ги в могъщите си лиани и ги водеше надалеч, към обърканите картини от покварения дом на Очите. Лунното сърце пееше студената си песен към останалите сили и всяка секунда Първосвещеникът трябваше да устоява на волята си да се подчини на дълбокия есенен глас на Земя.
Пое си внимателно дъх и с известно нежелание отблъсна Силата надалеч, къпейки се в бледите й следи. Светлината бавно се стопи в пода на стаята. Главата му тежеше от упойващата миризма на земната плът. Наложи си да се съсредоточи…
Трябваше да изчака още малко. Една грешна стъпка сега и рискуваше да изпусне всяка възможност да събере Камъните в дверите на Халидовия дом. И междувременно трябваше да попречи на хаотичните пипала на Силите да разрушат крехкото си равновесие докрай. Поне тук, в Даная. Усещаше развълнуваните отсенки по границите на кралството, бунтуващи се някъде из чувствата му под зелената призма на земното було в мислите му. Трябваше някак да съсредоточи силата на Баланса поне в столицата… трябваше някак…
Очите му отведнъж просветнаха изненадано и една мисъл внезапно изплува в умореното му съзнание. Остана загледан за миг в тъмнината, после кимна отсечено сякаш на себе си и запали внимателно свещта на бюрото си. Ръката му бързо заигра по хартията.
Ваше Величество,
Страховете относно състоянието на столицата се оказват никак преувеличени. Боя се, че нищо не е в състояние да замести Ваша официална намеса тук. Знаем позитивните страни на местоположението Ви в Бодар, както и уязвимостта на Даная, но трябва да сте наясно, че в града съществува опасност за открити бунтове и безредици. Във връзка с това смея да предложа едно малко необичайно решение на проблема, което би могло да ни даде отговора на дилемата как ако има нужда да се прехвърли властта, без да предизвикаме проблеми в столицата. Потеглям скоро след писмото си и ще Ви изложа идеята лично, но времето не чака. Помислете над възможността да подготвите предварителен едикт за преместване. Уверен съм в способностите Ви да намерите правилния тон.
По волята на Халид и с цялото необходимо уважение,
Джоррам
Една прокламация за увеличения пограничен контрол по данайските пристанища, за засилването на охраната над кралската двойка в сърцето на държавата, нещо за неспокойни съседи – сигурен бе, че ще успеят да го доснадят, така че хората да свикнат малко по малко с мисълта столицата да се премести в Бодар. Прегледа още веднъж писмото и поклати доволно глава. Нямаше да стане толкова лесно, но планът можеше и да успее. Нарочно бе избрал по-официален тон, за да привлече вниманието на Анара. Не можеше да си позволи повече забавяне, а идеята може би щеше да му осигури и необходимата помощ за действията на изток.
Докато размишляваше, продължи да пише на друг лист, но усещаше, че губи концентрация. Не успяваше да се съсредоточи дори в анализа на състоянието в столицата, който искаше да изложи на кралицата. За пореден път се разминаваше със съня, а времето напредваше. Чувстваше се ужасно изморен. Не можеше да си позволи да се разсея точно в най-важния момент, а фактът, че продължаваше да не знае почти нищо за напредъка на Ти’сейн, допълнително го притесняваше. Още в младостта му се беше наложило да научи основния принцип на бойното поле – независимо дали ставаше дума за политически дела, военни или свръхестествени – изчакаш ли твърде много, просто губиш.
Джоррам се усмихна на себе си и остави листа настрана. Ръката му уморено потърка слепоочията, после се отпусна върху бюрото. Погледът му се спря на селенийски печат и Първосвещеникът любопитно разчупи восъка. Очите му пробягаха по редовете, спряха се за миг на подписа, просветнаха весело, после се върнаха с тревога нагоре. Прочете няколко пъти думите, за да се увери, че не греши. Дълбоки бръчки прорязаха умореното му лице и той поглади замислено наболата си брада, загледан неподвижно в прозореца на отсрещната стена.
Морето изливаше своята белоснежна бяс върху скалите под крепостта на храма на Халид. Соленият вятър биеше по изгладения от времето камък и поглъщаше в себе си крясъците на чайките, добавяйки тяхната сила към своята мощ. Скалите далеч долу сякаш постоянно се скриваха и изплуваха от водовъртежа морска пяна.
Мислите бясно се завъртяха през главата му. Налагаше се да разбере повече. Неизвестното местоположение на камъка точно в този момент беше риск, който не можеше да си позволи. За момент се изкуши да прояви повече самоувереност, но отхвърли мисълта. Главоболия с Умбра бяха последното, което му трябваше. А Първожрицата трябваше да му разкрие какво се беше случило. Трескаво се замисли как да привлече интереса й. Ако разбереше, че той няма нищо общо с отвличането на Окото, рискуваше тя да потърси камъка на своя глава. Трябваше да бъде достатъчно неутрален… Не биваше да показва, че губи контрол. Изпрати едно мислено проклятие към Врод и игричките му. Беше се надявал източниците му да се се заблудили за убийството, но сега вече нямаше съмнение. И пак селенити! Само това му липсваше.
Затвори за миг очи и си пое дъх. После се обърна отсечено и за пореден път хвана перото.
Скъпа херцогиньо,
Мисля ще се съгласите, че ситуацията налага разговор на четири очи. След няколко дни ще бъда в Бодар. Уверен съм, че ще се видим там.
Искрено Ваш…
Сгъна внимателно писмото и замислено издърпа шнурчето. Когато прислужникът дойде, Джоррам разсеяно подпечата първия лист и го връчи на момчето, след което нареди:
– Изпратете го по най-бързия начин до кралицата. После извикайте пратеника, който е донесъл това – извади селенийското писмо и показа печата на младежа. – Каретата ми нека е готова за след няколко часа. Заминавам отново за Бодар. Изпратете и за Аратен. Това е, тичай.
Първосвещеникът се загледа по стълбите след момчето, после погледът му отново се отклони към прозореца и морето. „Би ли могла да не дойдеш, Кларис?”. Притеснението продължаваше да го гложди. Нямаше място за грешки.
– Отнеси го на господарката си. Вярвам знаеш как да я намериш – меко каза на пратеника, който тихо бе почукал на вратата. После мъжът кимна и без да каже дума повече бързо заслиза надолу по стълбите.
Джоррам си пое дълбоко дъх и извади още няколко листа от бюрото. Трябваше да се подготви и за последната среща – наместникът на Анара в Даная не беше човек, с който можеше да се разбереш лесно, но двамата бяха намерили донякъде общ език с мисълта да установят все някакъв ред в града. Не очакваше гордият брадат мъж да притича веднага и вероятно имаше време да проучи последните доклади за състоянието на града и дори да успокои тялото си с малко медитация.
Дъждът украси с леките си почуквания шума на прибоя и в стаята нахлу свеж въздух. Тъмнината се схлупи над догарящата свещ, а Джоррам въздъхна уморено.
Мислите му вече бягаха към Бодар и срещата с кралицата.
* * *
Поглади разсеяно гривата на коня и завърза несръчно поводите му за една от клонките по близките храсти. Животното го изгледа безизразно, после сведе глава и започна миролюбиво да пасе оскъдната тревица.
Мъжът развърза дисагите си и извади парчето изсушено месо, което беше останало там. Денят преваляше, а още не се виждаше крепостта, за която му бяха разказали селяните отвъд хълмовете. Май трябваше да продължи и утре. Изплю се ядно на земята и удари с крак. После се усмихна. Нямаше защо да бърза.
Внимателно и с неуверени движения запали малък огън. Чувстваше се странно и ръцете не му се подчиняваха съвсем. Това също го ядосваше, но се надяваше скоро да мине. Трябваше да го очаква. Поне това – да. Умът му се проясняваше по-бавно, спомените се завръщаха на късове, забиваха се в съзнанието му като големи ледени айсберги от откровения и събуждаха заспалия му гняв.
Образите от Докосването му замъгляваха всичко останало в огнения си водовъртеж. Безсмислени картини се рояха все по-бързо и все по-бързо и той трябваше да си поема дъх, за да не му се завие свят. Но дори през водовъртежа можеше да улови нишките на чуждата воля, да се хване за тях здраво и някак да запази здравия си разсъдък. Те щяха да го доведат до жадуваното отмъщение. Тук. Сега. Още един леден спомен изплува неканен в огненото море на мислите му и зъбите му изскърцаха бясно.
Изведнъж усети, че е извадил острието от канията му и кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане. Опита да се успокои. Клекна и внимателно постели коженото покривало под себе си. С отсъстващ поглед разбърка въглените сред пламъците и се уви в наметалото си. Мислите му се върнаха назад към града, после бавно се размиха и го оставиха в чернотата на нощта.
Не знаеше какво да очаква, когато прекрачи до първите къщи. Всичко това му изглеждаше толкова непознато и странно, пълно с този дребен, дребен живот. Чувстваше се объркан. Спомените му бяха оплетени, разкъсани, но нещо му шепнеше, че тези същества не са истински хора, че той самият не е истински, че нещо огромно липсва, но не можеше да разбере какво. Ледените айсберги още не бяха започнали да обземат нестройния му ум. Несъзнателният шепот го объркваше още повече и го хващаше яд на слабостта му.
Реши да следва тълпата. Мълчеше и се ослушваше. Седна в една страноприемница и кимна на въпросителния поглед на съдържателя. Нямаше представа какво иска другият, но когато му донесоха чаша с топло греяно вино, всичко сякаш си дойде по местата. Отпи внимателно и се заслуша в разговорите на останалите посетители.
Говореха за управниците си, за някакви Магистрати и някой друг – някакъв херцог, – който всъщност не бил от тях, а по-скоро срещу тях, но не всички, и може би щял да се завърне, или били глупости, а хората изглежда говореха с добро за него, освен някои, които… обърка се да следи мислите на всички, които упорито говореха един през друг. Явно се разбираха, но той нищо не разбираше и намусено надигна отново чашата с виното.
– Халид да благослови стария Херцог, казвам аз, Кане. Умориха го, живота му изпиха – завърши тирадата си един от селяните и хлопна своята кана с пиво на масата горчиво.
Мъжът обърна рязко глава към него и виното се разля по дрехата му, а дробовете му се задавиха с горещата течност. Кашляйки и проклинайки, той бутна стола си назад и изведнъж се озова пред стареца, който гледаше удивено към него.
– Хали.. – гласът му излезе на пресекулки, необработен и дрезгав. Изведнъж осъзна, че изглежда жалък. Гневът му разцъфна и ръцете му сграбчиха яростно яката на човечеца – Халид. Търся храм.. храма на Халид – наложи си да прозвучи властно.
Наоколо хората бяха наставали и го бяха обградили заплашително. Старецът го изгледа внимателно, след което посегна да махне ръцете му от ризата си. Мъжът се стегна, после се отказа и остави пръстите си да се отдръпнат от тялото на другия.
– По-спокойно, синко – рече старецът – Не си от тук, а? Че защо ще ти е притрябвал храм на Халид? Да не си решил жрец да ставаш – погледна го насмешливо, а няколко гласа наоколо се разсмяха. Мъжът изръмжа и се огледа нетърпеливо и мрачно – Не се дърпай, остави. Няма значение. Има един далече в Озгария. Но ако мен питаш, тръгни на запад, към Даная. Там са големите храмове. И най-големият е там, на брега на морето.
Мъжът отвори уста да отговори нещо, но зад него се разнесе шум. Изведнъж всички млъкнаха и склониха почтително глава, къде с желание, къде без. Някои коленичиха. Обърна се и видя неколцина души, които току що бяха влезли в стаята. Най-предният беше набит, с късо подстригана коса и суровото му изражение сякаш се подкопаваше от злобно извитите ъгълчета на устата му. Коварните очи пробягаха по единствения непоклонил се в помещението и мъжът побърза да сведе глава. Ханджията се приближи и се прокашля смутено, триейки потното си чело с мръсна кърпа:
– Господарю Озгар… заповядайте, седнете – и продължи да мърмори някакви любезности. Магистратът се разположи на голямата маса, от която няколко парцаливи пияници бяха набързо изритани, и посочи на останалите да седнат до него. Глъчката бавно се възстанови на по-тих глас, а мъжът използва момента и бързо излезе от кръчмата.
Огледа внимателно покрайнините на града, докато накрая откри каквото търсеше. Човекът насреща му избра по-як кон – когато докосна челото му, усети огъня в животното. Усмихна се по детински на един внезапно изскочил в ума му спомен. Обичаше да язди. Тръсна глава и остави човека да си вземе от златните монети в кесията му. Не знаеше дали го лъжат, но не беше толкова важно. Разпита за пътя напред, после се метна на седлото и препусна смело на запад. Храмът щеше да го чака. А там… Усмивката му се изкриви и вятърът забръска по изпитите му страни.
Сутринта го завари още свит около останките от огъня. Разроши гривата на животното и докосна муцуната му, после двамата продължиха напред по пътя, който се стесняваше сред зачестилите горички. Беше вече обяд, когато хребетите пред него най-после разкриха своето каменно съкровище и крепостта Файлиен, сърцето на херцогството Ондрар, изведнъж се изправи с цялото си великолепие пред очите му. Пое си възбудено дъх, стисна яростно поводите и заби петите си в хълбоците на коня, който изцвили възмутено и препусна напред. Денят беше необичайно топъл, но с приближаването му към крепостта свежо хладно чувство за ефирна мощ бавно се настани в ума му. Изведнъж се спря, погледна объркано към крепостта, после затвори очи. Прокара ръка през непокорните черни кичури. Чувството нарасна и полъхът на вятъра неспокойно обгърна тялото му. Мислите внезапно се наместиха в главата му и мъжът тихо промърмори:
– Чуй Въздуха, странниче. Разрови Земята в нозете си… – гласът му постепенно заглъхна, докато споменът за думите се стопи, тъй леко, както се беше появил – Чуй Въздуха… – после се засмя доволно. Ако завъртеше главата си, можеше да усети полъха на Силата. Само леко, после пак изчезваше… но тя властваше на това място. Сама, свободна от възела на Баланса. Възбудата изправи косата му. Той беше слаб! Слаб беше, щом Силите се изплъзваха от алчната му хватка. И щеше да си получи заслуженото. О, да…
Стисна яростно зъби и нетърпеливо подкара отново животното. Напред крепостта го очакваше с хладното си спокойствие.
* * *
Вълните развълнувано галеха скалите далеч надолу под нея. Босите й крака блестяха меко като кехлибар на червената светлина, която умиращото слънце пръскаше уморено над морето. Очите й попиваха златото на слънчевата пътека по морската гръд, загледани сякаш на сляпо напред, към безкрайния хоризонт и края на света.
С топла въздишка аленият кръг се стопи зад тъмните води и здрачът изведнъж погълна брега в студената си паст. Кожата й настръхна от внезапния студ и жената придърпа припряно вълнената дреха около раменете си. Гърдите й трепнаха, когато си пое дълбоко дъх и се засмя облекчено. Бавно се изправи и остави дрехата да се свлече на скалистата земя. Роклята й сияеше в бяло из празната тъмнина на вечерта. Вятърът поде светлите й коси и се заигра безсърдечно с тях, разпиля ги из въздуха, сякаш се подиграваше на жената.
Тя не го забелязваше. Усмивката й се стопи и сериозно изражение, примесено с уплах и копнеж се загнезди в обърканите й синьозелени очи. Водите пееха. Леки вълни неуморно набраздиха морската повърхност и поеха устрема на студения вятър. Морето изведнъж започна да й изглежда ужасно могъщо и вечно, вълните я мамеха в своите обятия. Върни се, пееха, там, откъдето всички идваме. Ела при нас. Очите на девойката се бяха впили в морската плът.
– Искаш ме! – засмя се тя внезапно, после прехапа устни и прошепна – Искаш, искаш!
После се обърна и побягна бързо назад по скалите. Тишината се спусна по петите й на морския бряг и само мрачната песен на морето остана да мокри крайбрежния въздух. Вятърът мълчаливо пое изоставената дреха и я развя над вълните, запрати я далеч навътре, където слънцето отдавна бе потънало в черните води.
Чак когато стигна до селото, жената забави хода си и опита задъхано да успокои разтуптяното си сърце. Огледа се объркано наоколо. Хората бързаха да се прибират по къщите си, неколцина влачеха дългите навити рибарски мрежи след себе си и с пъшкане се тътрузеха напред.
Девойката се примъкна предпазливо към една от по-големите къщи. Стъмваше се и се нуждаеше от подслон. С учудване призна пред себе си, че я е страх. Чувстваше се не на себе си, непозната, не разбираше нищо от това място. Притисна се до стената и затвори очи. Мислите й се завъртяха в цветен водовъртеж, зави й се свят. Трябваше да е силна сега. Ядоса се на себе си. Толкова много неща й изглеждаха странно. Различни и не както трябва. Дори тялото й… дори тялото й сякаш не се подчиняваше, но не разбираше как и защо. Чувстваше се много объркана. Само един ясен светъл фар стоеше непоколебим в ума й – той щеше да си плати, щеше да страда, тъй както тя бе страдала и щеше.. щеше… щеше да я прегърне. Да я прегърне. Зари лицето си в дланите и тихо захлипа, прехапала устни.
Мина сякаш много време в мрака. Студеният въздух хапеше навлажнената й кожа. Дишането й бавно се успокои и само по някое самотно сподавено хлипане караше пълните й гърди да подскачат. После вратата внезапно се отвори пред нея и нощта се озари от светлина. Жената се приведе бързо в сенките.
– Да, господарке – дочу ведър женски глас. – За нас ще бъде чест.
– Нека Майката ви закриля, Риля, теб и семейството ти – гласът на другата жена бе дълбок и криеше в себе си някакви резки нотки, сякаш облечени в кадифе.
– Нека Майката бди над пътя ви, господарке – жената сведе очи към земята. Събеседничката й кимна отсечено, после се обърна и пое към коня си, където я очакваше огромен мъж, чиито очи внимателно опипваха сенките по къщата. Погледът му сякаш за миг се спря върху бегълката, нещо присветна в очите му, после той отново отклони очи и подаде сбруята на жената. Тя се обърна и лунните лъчи огряха лицето й.
Усети как сърцето й подскочи и бързо сподави ахването си. Въздухът изведнъж се озари от някакво пурпурно сияние пред очите й и кожата й пламна. Умът й се проясни.
– Огън, огън – зашепна възбудено жената, притворила очи, докато сиянието угасна тъй както се беше появило и чувството се стопи бързо в ума й. Пред къщата мъжът и господарката, както я беше нарекла домакинята, се качиха на конете си и препуснаха напред в тъмната нощ. Изведнъж я обзе спокойствие и дъхът й се успокои. Мислите й отново се впуснаха към безпорядъка и тя отчаяно се опита да задържи видението пред очите си.
– Огън – прошепна още веднъж – от десницата му. Огън, Въздух… в неговата ръка. – поклати объркано глава. Изтупа праха от ръцете си и се изправи, изглаждайки полите на роклята си. После си пое дълбоко дъх, мина отпред и почука на вратата.
Посрещна я светлина. Тъмен силует се изправи пред нея и ахна изненадано.
– Аз… – гласът й потъна дрезгаво в гърлото. Тя сведе очи и започна отново. – Търся подслон.
Жената пред нея я изгледа изпитателно. Очите й се спряха на мокрите страни на странната гостенка и на праха по роклята, където коленете й бяха се отъркали в мръсната земя. Тя все така стоеше на вратата й със сведени очи. Изглеждаше уплашена и малко тъжна. Жената взе решение и се усмихна:
– Заповядай, момиче. Хайде, влез при огнището. Ще ти постелим тук. Аз съм Риля.
Непознатата вдигна бързо поглед и по очите й пробягаха светли петна. На лицето й грейна по детски доволна усмивка и тя прошепна:
– Ще се стопля. Благодаря… Риля. – после бързо пристъпи напред и се сви до огъня, внимателно оглеждайки набития мъж, който намусено и упорито търкаше някакво сечиво, приседнал тежко на един пън до огъня и сякаш изобщо не я забелязваше. Малка женска статуетка красеше камината.
– Как е името ти, момиче? – обърна се към нея домакинята, докато оплакваше ръцете си в малкото корито, пълно с изворна вода и посягаше за широката червена кърпа, просната на дървения стол. После отвори някаква ракла и извади голяма шарена черга, която връчи на гостенката. Тя погледна учудено към ръцете си, после погледна нагоре с широко отворени очи и пак ги сведе. Опря колене в пода и започна да разстила чергата.
– Таю…
Думата напусна като придихание устните й и сякаш я уплаши. Ръцете й се защураха да изглаждат чергата.
– Риля… накъде отиде огнената жена? – попита внезапно светлооката гостенка.
– Огнената жена? Имаш предвид жрицата? – обърка се Риля. Момичето само я гледаше внимателно – Ами към Цитаделата… как накъде? Към Цитаделата.. – замърмори неуверено жената. Настана неловко мълчание. Огънят тихо бумтеше в камината. Мъжът само изсумтя и продължи да лъска черния метал.
– Таю – повтори Риля – и откъде си, момиче?
Странницата отново вдигна очи и само се усмихна.
– Аз.. аз ще полегна тук. Благодаря… Риля.
После се сгуши на пода и уви внимателно тялото си с чергата. Нощта щеше да успокои ума й и сутринта щеше да е по-добре. Трябваше да е по-добре. А после щеше да тръгне на юг. По следите на огнената жена.
В ума й фарът ярко грееше, а около него мислите й бавно потънаха в безмилостния хаос на Докосването му. Сънят я пое на крехките си рамене, сън без сънища, изпълнен с ярки образи и звуци без смисъл, и дишането й бавно утихна.
Скоро и Риля вдигна замислено поглед в тъмнината и кимна на мъжа си. Двамата тихо станаха и внимателно прескочиха гостенката, минавайки в другата стая. Само огнището остана да крее в тъмната нощ. Навън облаците лениво налазиха по мокрото небе и бавно закриха бледите лунни лъчи. Прозорците потъмняха и сенките в стаята станаха още по-плътни. Замиращите огнени езици очертаха формите на момичето, увито в дебелия китеник. Лицето й за миг потрепна, издължи се, ръцете й се изкривиха, а кожата внезапно попи светлината в мекотата си. После мигът отмина и сенките отново изрисуваха легналата жена, сякаш видението бе просто игра на въображението. Навън вятърът забушува по скалите около селцето и самотен кучешки вой прониза нощта.
Джоррам - Даная - (-3/-2 ден) - 17/18 септември
Икбал - крепостта Файлиен, източна Даная - (+2 ден) - 22 септември
Таю - северното крайбрежие на Умбра - (сега) - 20 септември
Историята: Пурпурна есен
Прокара ръка по късо подстриганата си черна коса и се усмихна на жрицата срещу себе си. Цяла вечер Юла му хвърляше многозначни погледи и Ка’анел нямаше как да не остане доволен от вниманието, насочено към него. Това доста улесняваше задачата му.
“Все още не обучена жрица”, напомни си той, спускайки “сочните” си устни, както ги бяха наричали не малко жени през годините, върху белите зъби, подредени в идеална усмивка.
Скоро вечерята приключи и Магът чу как Черис лаконично се извинява на Ти’сейн и напусна трапезарията. Когато всички станаха от дългите маси и се запътиха към по-малкия салон за десерта и лекото червено вино, което появилите се отново слугите носеха, Ка’анел забеляза младата жрица да се приближава към него.
“Не бързай толкова, малката.”, каза си той и погледна Ти’сейн. Не, че очакваше друго, но лицето на Принца не трепна. А бе сигурен, че е забелязал всичко – от погледите, които си разменяха цяла вечер с Юла, до напускането на Черис.
Магът се извърна и се запъти бързо към една от галериите, която го отведе извън трапезарията. С ъгълчето на очите си забеляза едва доловимото кимване на Ти’сейн, което можеше да се приеме и за неволно движение при слизането от трите стъпала на подиума, върху който бяха разположени масите.
На следващия ден се засякоха случайно с Принца по коридорите на крепостта и той с усмивка му разказа как Юла за малко да се втурне след него, но бързо се е овладяла, “спъвайки” се във въпросните стъпала.
Следващата вечер Магът прекара в стаята си. Етеран му правеше компания на вечеря. Момчето не бе от най-общителните, но двамата се разбираха добре. А и все пак Ка’анел, с двадесет и петте си години, бе един от най-младите Магове. Разговорът тръгна в посока към жените и се задържа по-продължително на темата. Отново развеселен той се зачуди как винаги се случва така, че независещи едно от друго обстоятелства се обединяваха около настоящата цел на човек.
Седяха отново на вечеря в голямата трапезария на крепостта и отново се гледаха, но този път – по-продължително. Много му се искаше да научи какво се върти в главата на младата жрица, но нямаше как да разбере, ако само се гледаха като срамежливо влюбени деца.
Отново дойде време за десерта, но този път нито Черис, нито Ка’анел понечиха да си тръгнат. Докато се настаняваше на едно от двете кресла пред празната камина в по-малкия салон до трапезарията, Магът се зачуди колко бързо крепостта бе придобила доста по-цивилизован вид – стените бяха облицовани с ламперия от крушова дървесина, а леко протърканите неански килими, явно продадени на втора ръка, бяха в унисон с поизвехтелите дивани и фотьойли, донесени от незнайно къде. А и този готвач, който от скоро започна да глези обитателите на крепостта с десерти всяка вечер.
Въпросният готвач се появи след малко, носейки голям поднос с чаши. Раздавайки напитките на Ти’сейн, Брет и Черис, той поясни на висок глас, че в кафето има добавена рядка синехийска напитка. Принцът вдигна леко вежда и предпазливо отпи от семплата бяла порцеланова чашка.
Не забеляза кога Юла се бе настанила на креслото до него, че даже и поставяше нейната чашка обратно в чинийката, сгънала грациозно пръстите на ръката, с която я държеше.
- Струва ми се, че отскоро сте в крепостта. – каза му мило тя, отпускайки се се удобно на ниската облегалка.
Ка’анел раздвижи раздразнено гърба си от една страна именно заради ниската облегалка, която го ръгаше под лопатките, и от друга задето жената отсреща бе успяла да го изненада.
- Да, така е. И да си призная, останах изненадан да срещна жрици толкова скоро тук.
- Но защо? – престори се на леко засегната Юла и понечи да остави чашата си някъде, но след като не намери къде, просто хвана чинийката с две ръце, заемайки привидно смирена поза.
- Смятах, че на жриците им трябва повече време, за да се намърдат навсякъде. – подхвърли й хапливо той.
Юла се замисли какво да отговори и отпи от силното и горчиво кафеено питие.
- Не подценявайте дъщерите на Умбра. – самодоволно му каза тя.
- Не бих си го позволил. – увери я Ка’анел. – И все пак – какво ви накара да дойдете в Тиен’хара?
- Делата на жриците не ви влизат в работата. – усмихна му се заядливо тя.
- Нима? – изсумтя той. – Добре, да речем, че ще говоря лично с Черис по въпроса. Но тъй като вие все още сте послушница, - натърти той на последната дума, - да разбирам ли, че сте тук, за да довършите своето обучение?
Ръцете на Юла леко потрепериха и тя присви тънките си устни.
- Не само, разбира се. – оправда се набързо тя. - Една жрица никога не бива изпратена само с една задача. – загадъчно прошепна тя, навеждайки се към Ка’анел. Деколтето на роклята й се разтвори, но тя сякаш наистина не осъзнаваше това си “предимство”, реши Магът и каза:
- Но все пак вие още не сте жрица. – не се отказваше той.
- Може би скоро ще се убедите в противното. – намекна му тя и грациозно се изправи от креслото. Пътьом остави полупълната си чаша на един висок скрин от лакирано черно дърво и се запъти към далечния край на салона.
Ка’анел я настигна в галерията и я прихвана за раменете. Небрежно я погали по косите и каза:
- Дали може да се убеждаваме по-скоро? – попита той.
*****
Вече близо седмица пътуваха надолу по реката на път за Арсис. Трите големи платнохода, превозващи подкрепленията за Арсис не бяха нарушили формацията си, въпреки завоите и подводните скали, които се срещаха на някои места.
Херцогиня Юранска измести погледа си от издутото бяло платно на съда зад флагманския кораб, на чиято кърма стоеше в момента. Очите й пробягаха по браздите на водната повърхност, несекващи пенливата си игра. Същите бразди, които бяха съзерцавали с Озмънд по време на обяда по-рано през деня.
Бе много приятен обяд – в единия ъгъл на кърмата, близо до въздушните течения, които нежно бяха разрошвали косата й. Лийра се усмихна, спомняйки си бялата покривка, стояща така нелепо върху ниската бъчва, служила им за маса. И все пак имаше нещо очарователно в идеята на Херцога. Ниските хълмове, стигащи и сега до хоризонта отвъд единия бряг, лекото полюшване на големия кораб, плясъкът на вълните, примигващите очи на Озмънд, седнал срещу слънцето...
Лийра се загледа в купчината сгради на поредното село. Оказа се малко по-голямо, сгушено около полите на разлат хълм. На върха му, на фона на залязващото слънце се очертаваше странната архитектура на някакъв стар храм. От толкова далеч не можеше да е сигурна, но изглеждаше запустял с годините и с кривите изсъхнали дървета, наобиколили го като съсухрени жреци на отдавна изчезнала религия.
Огнено-пурпурните лъчи на заника се отразяваха от розовата му камбанария и къпеха платната на корабите в топлите си багри. Изведнъж селцето й се стори по-приветливо и дори китно, въпреки рибарските колиби покрай брега на реката.
Един бос моряк претича покрай нея и гордо й подвикна:
- Керпротинзанригандониес. Тук съм отраснал. – и се завтече да натяга някакво въже.
В първия миг Херцогинята реши, че не е чула правилно, но после повдигна рамене. “Какво пък, всякакви имена ги има по тези земи.”
Нечие мъчително кашляне или по-скоро задавяне привлече вниманието й. На палубата под нея Озрил, младият паж на Херцога, се бе надвесил над перилата и освобождаваше съдържанието на стомаха си. Ако въобще бе останало нещо там. Пътуването по вода не му се отразяваше никак добре.
Слезе по тесните и стръмни дървени стъпала, скърцащи под леките стъпки на обутите й в кожени пантофки стъпала и отиде при пажа. Погали го по главата, вдигайки дългия перчем от челото му и загрижено го попита:
- Добре ли си?
Младежът преглътна с усилие и само й отговори:
- Вечерята на херцога... Не мога да...
- Няма нищо, аз ще му я занеса. – успокои го тя и го погали още веднъж.
Странно. Бе поръчвала убийствата на толкова хора, дори собственоръчно бе тровила някои от тях, а сега й ставаше жал за едно момче със слаб стомах. Лийра въздъхна дълбоко и затърси вечерята на Херцога.
След като бе пристигнала онази птица на обяд, докато все още пийваха вино на кърмата, Озмънд не бе излизал от каютата си. Херцогиня Юранска не искаше да издава любопитството си, аможе би и тревогата си, пред него, но подносът с храна, който и дадоха, бе идеалното извинение. Тя почука леко на малката врата на каютата му и внимателно я отвори като за малко не се заля с топлата супа и не смеси зеленчуковата с плодовата салата.
Озикс вдигна глава от картата на Херцогството, която бе опитал да разстеле на малката просто скована маса, прикрепена към пода на каютата му. Лийра му се усмихна и недодялано остави подноса, който държеше върху Тиен’хара.
- Все пак не е хубаво да стоиш гладен. – деликатно му каза тя.
Той само махна с ръка и разеяно набоде четвърт кюфте и лист зелена салата на обикновената желязна вилица.
- Корабната кухня не е особено изискана май. – опита се да го развесели Херцогинята, забелязвайки тревожния му поглед.
- Трябва да свиквам. Явно и връщането на властта няма да стане никак изискано. – отговори й той, след като преглътна.
- Лоши вести ли донесоха птиците? – попита тя. – Що за проклятие е да можеш да летиш, да се рееш свободно, виждайки красотите на земята и същевременно ставайки свидетел на толкова много мъка. – вярваше ли си въобще на думите?!
Озикс въздъхна и й обясни кратичко:
- Магистратът на войната е загинал в битките на север. Освен това Озгар е тръгнал да се перчи извън столицата, за да набира още привъженици, а и да напомни на обикновените хорица, че не Херцогът, а той в момента управлява Озикс.
- Какво ще правиш, Озмънд?
Херцогът вдигна отново глава и се вгледа в сивите й очи. Насилена усмивка се появи на устните му и той хвана ръката й.
- Каквото и да е не е твоя грижа. И както изглежда няма да е гражданска война по улиците на столицата.
Лийра се засмя, искрено развеселена от думите му. Смехът й го разведри за мигове, но после тревогите отново натежаха на челото му с бръчките си.
- А дали... – започна неуверено тя. – Дали би те улеснило присъствието на Озгар в столицата? – Херцогът само я изгледа въпросително, затова тя продължи. – Смъртта на някой близък роднина би била неотложна причина за връщането му в Озгария.
- Да, но... – започна Озмънд.
Лийра сложи пръст на устните му и усмихна се отново с опасен блясък в сивите си очи.
- Значи ще бъде сторено. – увери го тя и го целуна по бузата. От розовата камбанария на близкия хълм долетя щастливо звънене.
Преди Озикс да е реагирал издърпа нежно ръката си от неговата и се понесе с грациозна походка, доколкото позволяваше клатушкащия се под, към вратата на каютата.
- Лека вечер, Озмънд. – пожела му тя и добави: - Всичко ще бъде наред.
Юла, Ка'анел (Тиен'хара) +2/3 ден, 22/23 септември
Херцог Озикс, Лийра Юранска (Керпротинзанригандониес) +5/+6 ден, 25/26 септември
“Все още не обучена жрица”, напомни си той, спускайки “сочните” си устни, както ги бяха наричали не малко жени през годините, върху белите зъби, подредени в идеална усмивка.
Скоро вечерята приключи и Магът чу как Черис лаконично се извинява на Ти’сейн и напусна трапезарията. Когато всички станаха от дългите маси и се запътиха към по-малкия салон за десерта и лекото червено вино, което появилите се отново слугите носеха, Ка’анел забеляза младата жрица да се приближава към него.
“Не бързай толкова, малката.”, каза си той и погледна Ти’сейн. Не, че очакваше друго, но лицето на Принца не трепна. А бе сигурен, че е забелязал всичко – от погледите, които си разменяха цяла вечер с Юла, до напускането на Черис.
Магът се извърна и се запъти бързо към една от галериите, която го отведе извън трапезарията. С ъгълчето на очите си забеляза едва доловимото кимване на Ти’сейн, което можеше да се приеме и за неволно движение при слизането от трите стъпала на подиума, върху който бяха разположени масите.
На следващия ден се засякоха случайно с Принца по коридорите на крепостта и той с усмивка му разказа как Юла за малко да се втурне след него, но бързо се е овладяла, “спъвайки” се във въпросните стъпала.
Следващата вечер Магът прекара в стаята си. Етеран му правеше компания на вечеря. Момчето не бе от най-общителните, но двамата се разбираха добре. А и все пак Ка’анел, с двадесет и петте си години, бе един от най-младите Магове. Разговорът тръгна в посока към жените и се задържа по-продължително на темата. Отново развеселен той се зачуди как винаги се случва така, че независещи едно от друго обстоятелства се обединяваха около настоящата цел на човек.
Седяха отново на вечеря в голямата трапезария на крепостта и отново се гледаха, но този път – по-продължително. Много му се искаше да научи какво се върти в главата на младата жрица, но нямаше как да разбере, ако само се гледаха като срамежливо влюбени деца.
Отново дойде време за десерта, но този път нито Черис, нито Ка’анел понечиха да си тръгнат. Докато се настаняваше на едно от двете кресла пред празната камина в по-малкия салон до трапезарията, Магът се зачуди колко бързо крепостта бе придобила доста по-цивилизован вид – стените бяха облицовани с ламперия от крушова дървесина, а леко протърканите неански килими, явно продадени на втора ръка, бяха в унисон с поизвехтелите дивани и фотьойли, донесени от незнайно къде. А и този готвач, който от скоро започна да глези обитателите на крепостта с десерти всяка вечер.
Въпросният готвач се появи след малко, носейки голям поднос с чаши. Раздавайки напитките на Ти’сейн, Брет и Черис, той поясни на висок глас, че в кафето има добавена рядка синехийска напитка. Принцът вдигна леко вежда и предпазливо отпи от семплата бяла порцеланова чашка.
Не забеляза кога Юла се бе настанила на креслото до него, че даже и поставяше нейната чашка обратно в чинийката, сгънала грациозно пръстите на ръката, с която я държеше.
- Струва ми се, че отскоро сте в крепостта. – каза му мило тя, отпускайки се се удобно на ниската облегалка.
Ка’анел раздвижи раздразнено гърба си от една страна именно заради ниската облегалка, която го ръгаше под лопатките, и от друга задето жената отсреща бе успяла да го изненада.
- Да, така е. И да си призная, останах изненадан да срещна жрици толкова скоро тук.
- Но защо? – престори се на леко засегната Юла и понечи да остави чашата си някъде, но след като не намери къде, просто хвана чинийката с две ръце, заемайки привидно смирена поза.
- Смятах, че на жриците им трябва повече време, за да се намърдат навсякъде. – подхвърли й хапливо той.
Юла се замисли какво да отговори и отпи от силното и горчиво кафеено питие.
- Не подценявайте дъщерите на Умбра. – самодоволно му каза тя.
- Не бих си го позволил. – увери я Ка’анел. – И все пак – какво ви накара да дойдете в Тиен’хара?
- Делата на жриците не ви влизат в работата. – усмихна му се заядливо тя.
- Нима? – изсумтя той. – Добре, да речем, че ще говоря лично с Черис по въпроса. Но тъй като вие все още сте послушница, - натърти той на последната дума, - да разбирам ли, че сте тук, за да довършите своето обучение?
Ръцете на Юла леко потрепериха и тя присви тънките си устни.
- Не само, разбира се. – оправда се набързо тя. - Една жрица никога не бива изпратена само с една задача. – загадъчно прошепна тя, навеждайки се към Ка’анел. Деколтето на роклята й се разтвори, но тя сякаш наистина не осъзнаваше това си “предимство”, реши Магът и каза:
- Но все пак вие още не сте жрица. – не се отказваше той.
- Може би скоро ще се убедите в противното. – намекна му тя и грациозно се изправи от креслото. Пътьом остави полупълната си чаша на един висок скрин от лакирано черно дърво и се запъти към далечния край на салона.
Ка’анел я настигна в галерията и я прихвана за раменете. Небрежно я погали по косите и каза:
- Дали може да се убеждаваме по-скоро? – попита той.
*****
Вече близо седмица пътуваха надолу по реката на път за Арсис. Трите големи платнохода, превозващи подкрепленията за Арсис не бяха нарушили формацията си, въпреки завоите и подводните скали, които се срещаха на някои места.
Херцогиня Юранска измести погледа си от издутото бяло платно на съда зад флагманския кораб, на чиято кърма стоеше в момента. Очите й пробягаха по браздите на водната повърхност, несекващи пенливата си игра. Същите бразди, които бяха съзерцавали с Озмънд по време на обяда по-рано през деня.
Бе много приятен обяд – в единия ъгъл на кърмата, близо до въздушните течения, които нежно бяха разрошвали косата й. Лийра се усмихна, спомняйки си бялата покривка, стояща така нелепо върху ниската бъчва, служила им за маса. И все пак имаше нещо очарователно в идеята на Херцога. Ниските хълмове, стигащи и сега до хоризонта отвъд единия бряг, лекото полюшване на големия кораб, плясъкът на вълните, примигващите очи на Озмънд, седнал срещу слънцето...
Лийра се загледа в купчината сгради на поредното село. Оказа се малко по-голямо, сгушено около полите на разлат хълм. На върха му, на фона на залязващото слънце се очертаваше странната архитектура на някакъв стар храм. От толкова далеч не можеше да е сигурна, но изглеждаше запустял с годините и с кривите изсъхнали дървета, наобиколили го като съсухрени жреци на отдавна изчезнала религия.
Огнено-пурпурните лъчи на заника се отразяваха от розовата му камбанария и къпеха платната на корабите в топлите си багри. Изведнъж селцето й се стори по-приветливо и дори китно, въпреки рибарските колиби покрай брега на реката.
Един бос моряк претича покрай нея и гордо й подвикна:
- Керпротинзанригандониес. Тук съм отраснал. – и се завтече да натяга някакво въже.
В първия миг Херцогинята реши, че не е чула правилно, но после повдигна рамене. “Какво пък, всякакви имена ги има по тези земи.”
Нечие мъчително кашляне или по-скоро задавяне привлече вниманието й. На палубата под нея Озрил, младият паж на Херцога, се бе надвесил над перилата и освобождаваше съдържанието на стомаха си. Ако въобще бе останало нещо там. Пътуването по вода не му се отразяваше никак добре.
Слезе по тесните и стръмни дървени стъпала, скърцащи под леките стъпки на обутите й в кожени пантофки стъпала и отиде при пажа. Погали го по главата, вдигайки дългия перчем от челото му и загрижено го попита:
- Добре ли си?
Младежът преглътна с усилие и само й отговори:
- Вечерята на херцога... Не мога да...
- Няма нищо, аз ще му я занеса. – успокои го тя и го погали още веднъж.
Странно. Бе поръчвала убийствата на толкова хора, дори собственоръчно бе тровила някои от тях, а сега й ставаше жал за едно момче със слаб стомах. Лийра въздъхна дълбоко и затърси вечерята на Херцога.
След като бе пристигнала онази птица на обяд, докато все още пийваха вино на кърмата, Озмънд не бе излизал от каютата си. Херцогиня Юранска не искаше да издава любопитството си, аможе би и тревогата си, пред него, но подносът с храна, който и дадоха, бе идеалното извинение. Тя почука леко на малката врата на каютата му и внимателно я отвори като за малко не се заля с топлата супа и не смеси зеленчуковата с плодовата салата.
Озикс вдигна глава от картата на Херцогството, която бе опитал да разстеле на малката просто скована маса, прикрепена към пода на каютата му. Лийра му се усмихна и недодялано остави подноса, който държеше върху Тиен’хара.
- Все пак не е хубаво да стоиш гладен. – деликатно му каза тя.
Той само махна с ръка и разеяно набоде четвърт кюфте и лист зелена салата на обикновената желязна вилица.
- Корабната кухня не е особено изискана май. – опита се да го развесели Херцогинята, забелязвайки тревожния му поглед.
- Трябва да свиквам. Явно и връщането на властта няма да стане никак изискано. – отговори й той, след като преглътна.
- Лоши вести ли донесоха птиците? – попита тя. – Що за проклятие е да можеш да летиш, да се рееш свободно, виждайки красотите на земята и същевременно ставайки свидетел на толкова много мъка. – вярваше ли си въобще на думите?!
Озикс въздъхна и й обясни кратичко:
- Магистратът на войната е загинал в битките на север. Освен това Озгар е тръгнал да се перчи извън столицата, за да набира още привъженици, а и да напомни на обикновените хорица, че не Херцогът, а той в момента управлява Озикс.
- Какво ще правиш, Озмънд?
Херцогът вдигна отново глава и се вгледа в сивите й очи. Насилена усмивка се появи на устните му и той хвана ръката й.
- Каквото и да е не е твоя грижа. И както изглежда няма да е гражданска война по улиците на столицата.
Лийра се засмя, искрено развеселена от думите му. Смехът й го разведри за мигове, но после тревогите отново натежаха на челото му с бръчките си.
- А дали... – започна неуверено тя. – Дали би те улеснило присъствието на Озгар в столицата? – Херцогът само я изгледа въпросително, затова тя продължи. – Смъртта на някой близък роднина би била неотложна причина за връщането му в Озгария.
- Да, но... – започна Озмънд.
Лийра сложи пръст на устните му и усмихна се отново с опасен блясък в сивите си очи.
- Значи ще бъде сторено. – увери го тя и го целуна по бузата. От розовата камбанария на близкия хълм долетя щастливо звънене.
Преди Озикс да е реагирал издърпа нежно ръката си от неговата и се понесе с грациозна походка, доколкото позволяваше клатушкащия се под, към вратата на каютата.
- Лека вечер, Озмънд. – пожела му тя и добави: - Всичко ще бъде наред.
Юла, Ка'анел (Тиен'хара) +2/3 ден, 22/23 септември
Херцог Озикс, Лийра Юранска (Керпротинзанригандониес) +5/+6 ден, 25/26 септември
Last edited by Jaar on Sat Oct 15, 2005 1:23 pm, edited 1 time in total.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Багатур Дамяна домакинстваше и със спокойни, приятни за окото движения разсипваше на всеки от оскъдната като количество, но силна и питателна храна. Хлапетиите се нахраниха на бърза ръка и с разстърсваща сградата олелия се изнесоха нагоре към учебните работилници и класните стаи. Възрастните - преподаватели, гости или постоянни обитатели ги последваха и в трапезарията стана безлюдно, като изключим шетащите дневални и тримата мъже на масата в най-вътрешния ъгъл.
Самата Дамяна отиде на масата им и се присъедини към компанията им.
- Здравей, Дамяна! Искаш ли да присъстваш на последното изпитание на Ростис и Кинло? - попита Онегавон.
- Иска ли питане? - усмихна се тя - ще посетите Танцуващ Пламък, нали? Само това остана от големите уроци.
- За да завърша обучението си? - Да! – отвърна Ростис и я погледна почти влюбено. Тя обаче се престори, че се му се намръщва:
- Въобще не ми се усмихвай така! Ти си само един глупав посветен боец, който се води по ума на батагур Менедем... Който, ако се върне без теб, ще си има сериозен разговор с мен.
- Недейте така, багатур Дамяна – обаде се Кинло, третият мъж на масата и също със степен на посветен боец - заедно с наставника сме защитени от всичко, освен от самите себе си.
- Тъкмо от това най-много се опасявам – отвърна тя и попита:
- А кога ще започвате?
- Още сега слизаме долу в Тренировъчната Зала. Ще дойдете ли с нас?
Дамяна въздъхна тихичко, докато ги изпращаше с поглед. Сега щяха да се спуснат надолу през тайните проходи, да минат през Залата на Мълчанието, после през Библиотеката и да слязат на нивото, където бяха Оръжейната, Тренировъчната зала и Ферундалната Ковачница... От там имаше само едно завъртане на стълбището, за да се озовеш в дългото тунелно гробище със странични оклонения.. и страничните ниши с рафтове, на чийто полици бяха урните ...
Забави се, колкото да предаде нарежданията си за почистването на трапезарията и подготовката за обедното хранене. След това последва другите трима и се озова при тях точно, когато Онегавон даваше последните си напътствия. Пристъпи безмълвно в обширната и още безлюдна зала, окъпна в ярките и студени светлини на магическите кристали. Седна тихичко на пейката, обхващаща стените на помещението и докосна вътрешните ъгъчета на очите си с върховете на пръстите. Нямаше какво да им каже.
Те седяха на пода в равностранен триъгълник, с подвити нозе. Бяха достатъчно близо, за да може всеки от тях да достигне с ръка раменете на другите двама. Онегавон, който беше млъкнал при появата на Дамяна, продължи:
- Не всичко на този свят може да се обясни. В едно от своите безплътни пътувания Сков Яркен стигнал до пространството на Смъртта, но вместо мигновенно да загине, душата му открила нещо прекрасно...
Танцуващ Пламък.
- Но, наставнико – осмели се да го прекъсне Кинло - как може да има нещо Там. В царството на Смъртта? В отговор Багатурът поклати отрицателно глава и каза:
- Въпросът ти е прекалено разумен, за да има някакъв смисъл от него. Ние възприемаме Танцуващ Пламък като дъщеря на Онази, но това може да е заради несъвършенството на ограничените ни съзнания. За нас онова, което се усеща между тях, е обич, най-нежна обич... но може да е просто хармонията между сили, за които нямаме дори точни имена.
Всъщност няма нужда от друго, освен да дойдете с мен при Танцуващ Пламък. Но трябва да ви кажа две неща, дори и вече да сте ги чували от по-старите войни. Първото е, че ако загазите по време на това пътуване никой в обикновенния свят не може да ви помогне. Сънуващият кошмари може да бъде разтърсен и събуден – но ние няма просто да сънуваме – ние ще отидем и ще се върнем за времето, за което една светкавица не може да свари да падне от небето до земята. И докато в нашия свят мине една секунда, там душата ви ще е подложена на мъки, лудост и смърт в продължение на милиони години – така че не допускайте грешки, защото от вас няма да остане нищо освен една дишаща и трепереща черупка от плът.
- Може ли да попитам нещо – осмели се отново Кинло?
- Вече си почнал – усмихна се батагурът – давай!
- Ако трансът е само неизмеримо кратък миг, как ще осъществим крайната цел на пътуването. Тази да се свържем с някой от нашите отдалечени братя – ферундали.
Ростис помоли да отговори вместо наставника и получи разрешение:
- Мисля че онзи, с когото искам да свържа трябва вече да спи или още по-добре да е в подходящо дълбок транс. Така ли е наставник Менедем?
- Именно! Също така вече трябва да сте наясно, че там, където отиваме, е много трудно да бъдем заедно. Там времето и мерките на пространството не са като тук – нужно е да тръгнем заедно и да се държим заедно, иначе ще трябва да се прибираме поединично. Но ако всичко протече по план ще се свържем с някой от ферундалите в Арсис и в столицата и ще се сме тук преди батагур Дамяна да е примигнала.
- А всъщност как точно става това – попита Ростис – сигурно хиляди пъти съм медитирал и никога не съм усещал близост до някакво пространство на Смъртта?
- Тайната е във ферундалните ни мечове, господа. Те не са само оръжия. Те са и врати... обикновенно е нужно да допреш страницата на оголеното острие на челото си, но днес сме трима. Аз ще докосна с острието на моя меч челото на Кинло, той на Ростис, а последния моето..... в мига, в който кръгът се затвори, ще се озовем при Нея ...
............. ................ .....................
Първото нещо, което осъзна Ростис беше, че е само присъствие и усещане. Мигновенно осъзна, че няма тяло и е само зрение, слух, осезние, чувстване. Второто нещо, което разбра по някакъв необяснимо бърз начин беше, че по-силно от другарската близост на Кинло и Онегавон усеща прегръщащото присъствие на Танцуващ Пламък. Беше като да те гушне за врата малко, високо смеещо се момиченце – с огромни розови панделки в косите, сложени й от мама. Беше като да те прегърне южният вятър в хамака ти при залез слънце, когато небето затваря пурпурния си клепач, като вихреща се, нежна топлина, дососваща всяка фибра от същността ти, ... беше просто неизразимо, неизразимо...
Намираха се далеч от Танцуващ Пламък - каквото и да значеше всъщност това в заобикалящото ги пространство без разстояния - но чувстваха мекото й, съхранянаващо ги от мигновенна гибел притегляне. Без нея не биха оцелели тук дори миг.
В това място...
Небе без Слънце и Луна , с ярки и огромни като монети, падащи звезди. Тъмно Небе на пустеещи простори, а през него- пикиращи звезди, докосващи топлата и равна повърхност на едно безкрайно море. Море без брегове и вълни, наречено Вечност.
Ето КЪДЕ беше домът на Смъртта.
Тук беше мястото, където безбройни потоци от сразена светлина, водопади от уморени звезди и безплътни души пресичаха равната, нетрепваща повърхност на безкрайното море, наречено Вечност. Те го докосваха в устремния си полет и изчезваха в недрата му, отнасяйки своята мека, ласкава топлина към непрогледната тъмнина на дълбините му.
Морето без брегове и вълни, наречено Вечност.
Дъждопадът от звезди и души, с които Животът целуваше Вечността и чезнеше в тъмното й, равно огледало на изначалната водна шир, съществуваща преди, отвъд и след светлината на деня.
... Защото само звездите имаха души и само хората имаха зведи в себе си... Само звездите и човеците припламваха за последно, оставяйки ярки и светли следи в Небето, което е над Вечността - тази равна и гладка безсърдечност, тази неумолима сестра на изначалния Безкрай.
Тук, в Царството на умиращата в звездопади слаба светлина и тишината на Морето Без Вятър- тук, в средата на пространство без ориентири и краища- тук растеше Единственото Дърво. Корените му стигаха до дъното на Вечността. Стволът му беше гладка, сребърна колона, минаваща с непростимо изящество през съвършенната повърхност на Морето Без Вълни. Клоните му - виещи се спирални пътеки, закачащи с разклонените си вейки цели гроздове Вселени.
Ето КЪДЕ беше домът на Смъртта.
На една от клонките, под едно от златните, сияещи в тъмното листа - имаше шушулчица, изплетена от самата Смърт.
В тази шушулчица, полюляваща се с главата надолу, спеше и сънуваше Танцуващ Пламък. Нейното пашкулче висеше над морето с падащи и потъващи в него звезди и души... Защото само Звездите имаха души и само Душите имаха тела... Преди да се превърнат в безбройни потоци от гмурваща се във вечността, умираща светлина.
Ето къде беше домът на Смъртта.
Тук Смъртта беше в истинския си облик. Тя беше полъхът, раздвижващ клоните на Единственото Дърво, тя набраздяваше нерушимото спокойсвия на огледалната, тъмна повърхност на Вечността. Смъртта беше последното дихание на Вселената, потрепването на пламъка върху свеща, последната точица светлина в очите на Създателя. Тя беше нежният ветрец, шепнещият ураган, милувката на къпещия се във вечен полумрак, течен въздух.
Тя беше господарката на всичкоТук.
Тук спеше и растеше Танцуващ Пламък в своята шушулка, изплетена от Ветрилницата- онази, който вее през тъканта на Безкрая и превръща звездите и създанията му в безбройни потоци от гмуркаща се, победена светлина.
Тук едно прекрасно присъствие спеше в шушулката си, висяща от незнайна клонка на Единственото Дърво. Спеше в пашкулчето си, люлеещо се над морето без брегове и вълни... освен когато Смъртта минаваше над Вечността и набраздяваше повърхността й с пулсиращото си, неизразимо присъствие.
Кинло усещаше как се приближава все повече и повече до това пашкулче, как все по-силно се слива със съхнаняващото живота му притегляне и прегръщане на спящото момиче. Тя му позволяваше да се докосне до неизразимите образи на сънищатата й ...
Някаква частица от него съзнаваше, че пречупва през човешкото си сърце усещаното и възприема като обич между майка и дъщеря една неизразима хармония между сили, които не проумява. Но беше толкова съвършенно, абсолютно чувство.
За него в нейните сънища Смъртта беше всеобхватен облак любов, нежно разклащане клоните на Игразил, инак тъй непоклатимо пронизващ тъмната и равна като леност повърхнина на Вечността със сребърната колона на ствола си.
Смъртта й носеше отклонили се по пътя си надолу гаснещи души, доближаваше ги до шушулката, в която се полюлюваше Тануващ Пламък и ги караше да припламнат за последно в хилядите си цветове на още живи звезди.
Знаеше, че това е повече негова, отколкото нейна мисъл: " Мама е Невидимата Ветрилница, мама е самотна жена, мама е сълзите и смеха, тя е шепота в клоните на Игразил ".
ТЯ Я прегръщала насън и й разказвала за мънички светове, пълни с простосмъртна светлина и лунна тишина. Странни места, където Небето е извито като шепа над теб и целувките му със Земята се наричат дъжд.
Особени места, където се кръстосват пътищата на създания, способни да обичат и мразят, да изпълват със смисъл безграничната Вселена, да събуждат великата й душа и после да я разочароват, и после пак да я възторгнат... отново и отново до безкрай!
Защото точно това правят човеците – карат Вселената да плаче и да се смее.
И Кинло осъзна със цялото си същество - Когато Танцуващ пламък излети с пеперудените си криле- Смъртта ще се вгледа прималяла в цвета на очите й.
В сивите й очи-
Най- топлото сиво на съзиданието-
Побрало безкрайности.
В този миг тримата се докоснаха до златистата сфера, която представляваше пашкулчето на Танцуващ Пламък и нейната любов, и обич ги погълна в необятна бяла светлина.
---------------- ---------------------
Наскоро възвърнатата мощ го изпълваше с радост... въпреки всичко друго.
Все още не можеше да се насити на чувството от възродената си сила. На усещането за свобода и ненакърненост. Също така обаче се беше засилило чувството за отегчение и незадоволено любопитство – в това отношение онзи неугледен, строящ се град някак го привличаше със самото си обещание за бъдеще и нови чудеса. Може би затова реши отново да се разходи по улиците му...
Засмя се презрително, когато видя в четири и половина сутринта по голямата част от града будна. Тези хора строяха и създаваха с някакво яростно, безумно настървение, което на него му се виждаше ужасно смешно. Нима не осъзнаваха колко са безсмилени усилията им... Ето, дори къщата на градоначалника на Ерисея излъчваше неясно хало от светлина над ръбовете на високата си, защитена по всеки възможен начин ограда. Нима властта беше за да се съсипваш от работа? Красивият странник само изсумтя пренебрежително и продължи пътя си, излизайки на главния площад.
В ляво се извисяваше над него бялата, назъбена и недовършена грамада на Двореца-Катедрала. От бързане дори бяха използвли магия за поддържащото скеле. На срещоположната страна на площада беше недовършената сграда, в която се помещаваше управлението на бирниците .... много символично, няма що.
В центъра на още непавирания площад се строеше фонтан със сложна конструкция, а по краищата на общирното, равно пространство, съществуващо в завършен вид само в главата на архитекта си, бяха започнали да се правят основите на големи, помпозни къщи. От тук-там подочутото ставаше ясно, че това са бъдещите къщи на най-богатите хора из Даная. Казваше се още, че с парите, дадени от богаташите за тези парцели, можело да се направи една коронация и да остане за кралска сватба.... Очевидно тукашните хора бяха щастливи поне за момента и мечтаеха за вечна стабилност и мир.
Странникът им пожела на ум интересни времена... При неговата мощ такава мисъл беше на границата на проклятието... но тези червей не заслужаваха дори и такъв вид внимание от негова страна... пресече площада и продължи в отрсещната уличка, излизайки пред един от първите, чевръсто появили се златарски работилнички.
Беше мярнал магазинчето миналия път, когато минаваше от тук.
Не се очуди, че вече работи въпреки ранния .... дори би могло да се каже твърде късен час... На небето нямаше дори намек за изгрев, а вече се разнасяше чукане, тракане, викове, мятаха се отблясъци от факли и лампи.... ненормалници, цял град от работливи ненормалници... така че в един ранно отворил златар май нямаше нищо странно... поне по тези места, де.
- Какво ще желае господина – появи се пред него занаятчията, успешно имитирайки онези играчки на пружини, които изскачат от някой по- големи и помпозни часовници. Непознатият махна арогантно с ръка, изисквайки домакънът му да се отмести или да отстъпи навътре, за да може да влезе:
- Господинът желае да разгледа.
Възрастният, дребен човечец хлътна навътре и се засуети, палейки десетки и десетки свещи. Бижутата бяха сложени на огледални поставки, шкафовете бяха олицовани със огледало – и въпреки слабата светлина гостът имаше чувството, че потапя очите си в басейнчета със златисто мляко.
- Прощавйте за слабата светлина – по нататък ще спестя пари за магичски кристал.. Но засега мога само с тези няколко слаби лампи. Дано Господинът може да разгледа на тази...
- Тишина, старче – изсъска непознития, за който мракът не беше никакъв проблем – като е още тъмно защо си отворил?
- Ми аз завършвам едно нещо и сън не ме свърта... да го направя, че да ме пусне от хватката си.
- Не ме интересуват творческите ти терзания. Бърборенетто ти ме дразни.
След последната му забележка се възцари тишина, нарушвана само от кратки въпроси и отговори. Накрая посетителят си хареса един пръстен.
- Господинът за жена ли го взима или за дете.
- За жена с финни пръсти!... Колко?
Непознитият тръшна тежка кесия върху едното блюдо на златарската везничка и почти я счупи:
- Ще взема и други неща. Пръстенът е красив, старче, наистина е красив. Украшението представляваше две преплитащи се спирали от злато и сребро с миниатюрни листенца на роза от изумруди и нефрит. В центъра – по крехка от дихание конструкция от големи колкото трохи даиманти, обазуващи разстваряща се цветна пъпка... Дори гостът си даваше сметка колко любов и старание е вложен в този предмет. Той го задържа за миг пред очите си, после с плавен жест го метна в нажения тигел, където съскаше малка златиста локвичка. Старият майстор извика и се олюля:
- Защо?
- Обяснение ли ми искаш? Имам причина, която червей като теб не е достоен да разбере. В отговор старият майстор само поклати глава в невярващ, покрусен, отрицателен жест:
- Моля ви вървете си...
- Гониш ли ме? - нещо в гласа на непознатия накара златаря да се скове като мишка пред очите на змия.
- Но...
- Млък! ... Нали го бях купил вече – красивият, висок и стоен мъж избра чифт дълги обици, завършващи с топченца от сапфир и метна и тях в тигела:
- Ето, скъпа... това е за теб... и това колие от блодорозови перли също... Не трепери червей, ще ти платя всичко.
- Моля ви, не е само в парите, моля ви...
Странникът погледна за миг домакина си в очитеу сякаш се чудеше дали да го убие или не. Изведнъж се усмихна зловещо:
- Разбира се, че не е само в парите. Но аз ти плащам, и ако откажеш кесията ми ще те провеся през корема върху шпила на сторящия ви се тъп Дворец-Катедала. Ясен ли съм?
- Да господине – отвърна смирено старецът и сълзите покапаха по страните му, когато непознатият в присъп на раздразнение награби със шепи бижутата и ги метна в вече разноцветната , преливаща локвичка от тигела за топене:
- Как мислиш, дали една жена заслужва толкова подаръци?
- Не познавам въпросната дама, господине?
- Значи си... далеч по щастлив от мен... Имаш ли нещо истинско сред тези боклуци или – кълна се в лъчите на мрака - ще те унищожа.
Старецът за миг се поколеба, после страхът от физическо унищожение надделя и от някакво шкафче извади нещо наистина специално. Представляваше бял елфически камък, голям колкото орех и обработен във вид на сърце, обрамчен във фина рамка от сребро и стомана, слети в сплав с помощта на заклинание. Имаше и ажурна като паешка нишка верижка от същия материал. Златарят трепереше само като гледаше предмета:
- Снощи му направих и закопчалката.... всъщност е готов, но исках да го огледам за последно и тази сутрин.
- Как, мизернико, в теб се е озовал истински елфически камък?
- Това е делото на живота ми – отвърна простичко стареца и в гласа му се появи гордост, която проби дори облаците от ужас, който му вдъхваше непознатия.
- Вземам го!
- Кесията ви не го покрива – отвърна златярят, молейки се непознатият да не реши посто да го вземе със сила.
- А това? – странникът метна една по малка кесия и я развърза, при което дузина скъпоценни камъни се търкулнаха върху масата и сякаш напълниха стаята със разноцветни дъги от светлина.
- А сега ще ми го дадеш – казалият това впи очи в домакина си и само със силата на погледа си го пречупи окончателно. Старецът запчна да трепери конвулсивно, но страхът надделя над обичта към сътвореното и ръката му се протегна, отвори и обърна. Непознатият се засмя и с наслаждение впи очи в прекрасното произведение на изкуството:
- Да, това вече е достойно за нея. Съвършенно е... това е нещо повече от украшение – вложил си душата си в него, нали, старче?
- Точно така господине – отвърна златарят и за миг в душата му избухна надеждата, че поне това негово творение няма да го сполети съдбата на другите му неща...
... В този миг Непознатият изрече нещо на непознат език, странни думи, в което се усещаше едновременно копнеж и болка... и метна шедовъра при другите, стапящи се безжалостно неща.
Вещта не изчезна напълно, защото елфическите камъни издържаха на висока температура, а закалената с магия сплав от сребро и стомана за миг се задържа невредима и плуваща върху по-тежкото от нея разстопено злато. В този миг старецът замахна и извади последното си творение, спасявайки го от гибел.
Виковете му се понесеха из все пак още спящия квартал, а странникът с мълниеносно движение докосна главата на стареца и някаква странна сила не позволи на пищящия от болка човек да припадне. Остана прав и изпепеляващото усещане от изгорената ръка раздроби съзнанието му. През безумно дългите мигове на агония, нещо не му даваше да избяга в меките прегръдки на безсъзнанието.
Купувачът досадено въздъхна - крясъците му сигурно бяха вдигнали на крак целия квартал, а местният префект имаше отвратилно настървени патрули. Не че не можеше да ги размаже, но странникът просто не обичаше да привлича излишно внимание върху себе си.
- Тази сутрин ти ми достави невероятно удоволствие и забава, старче и ще те оставя жив. Може и да запазиш проклетото колие.
В пълно противоречие на думите си обаче се пресегна и разтвори изгорената ръка на златаря, предизвиквайки нова вълна писъци, които докараха на лицето му почти презрителна усмивка.
- Стига си пищял, просто все пак ще го взема прокл....
Спря се, защото белият цвят на оформения като сърце елфически камък беше станал кърваво, наситено черевен, винено ален. В белия си обков от още гореща сплав сребро и стомана камъкът дори пулсираше в сърдечен ритъм – едно хипнотично красиво усилване и отслабване на идещата от дълбините му алена светлина.... Странникът колебливо отдръпна ръката си, а после рязко се изправи, излезе и се стопи в тъмината.
------------- ---------------------- ------------
Откри, че не му се ходи никъде – намери рано отворила страноприемница, плати и се строполи безжизнен на евтиното легло. Заспа почти мигновенно и потъна в съня си за едно отдавна загубено място. Видя го по-ясно, отколкото и в най-напрегнатите опити да си го спомни като буден...
Сънят е сетната пътека към твоя роден дом
И силнатта, дълбока памет на злодея
те води по пътеки лъкатушни.
Мрачно тъжни, те -
към детството дълбоко те отвеждат.
... Там където е Огъня, където няма трева, където Небето е искрящо сияние от пурпурен мрак, където Небето е сумрачно сияние, а Земята е съвършенно кристално пространство под нозете ти, където всичко е различно, където е родния му дом.
От където започва всичко, където е началото.
Първото нещо,
което помнеха очите му
бе равнина от кристал, прозрачен като празнота.
Бездна от съвършенно твърдо сияние, върху която може да тичаш, замаяно поглеждайки надолу към нищото под нозете си.
Първото нещо,
което помнеше сърцето му,
беше растежа на Дърветата.
Можеше с ужас и възхита да се взира в сребърните игли, устремяващи се от дъното на кристалната бездна под него. Ярки колони, прииждащи нагоре, за да изригнат във фонтани от твърдо сребро, протегнали се към безграничното Небе над тях. Устремили се нагоре, за да се пръснат в необятни разклонения от устремени във всички посоки бледосинеещи шипове, по дълги от въобръжението му.
Разгръщаха се над него тези изящтни стълбове, тези клони, тези реещи се в лицето на Небето Дървета.... и тогава огнени струйки разцъфваха по милиардите им ефирни клонки от люлееща се в нищото бяла искрящност, по безброните краища на живите сребърни вейки, плуващи в течния синкав въздух.
Покриваха се с листа от цветни пламъци Дърветата, обгръщаха се в алени премени, във виолетови мрежи, в каскади от листа, от пламъци, от огнена красота. И неистовата горещина, милиардите пламъчета-листа довеждаха, предизвикваха, призоваваха Вятъра.
Той идеше и прегръщаше Дърветата, а полюшващите им се върхове галеха лицето на Сумрачното Небе, на Небето от безсветло сияние. Безесенен листопад отронваше сините, алените, черевните, зелените пламъчета-листа. Безесенен листопад под небе, което не познава сезоните, оголваше Дърветата и ги разстапяше в последната неистова прегръдка на отронващите се листенца от огън. Шумоляща буря, нежен ураган оголваше дърветата и те - ограбени и сиротни, се стапяха по- безмълвно от съня на децата, чезнеха с изящество и мекота, сравнима само с космическия им ръст...
Реещи се листа от огън, танцуващи с призования от тях Вятър. Огнени искрици и откликналия им Полъх, огън и отзовалия се Порив на Въздуха... и Накрая оставаше само Вятърът и той донасяше Водата.
Вода, Дъжд, кротко безумие от падащи диаманти, от безброй чувствени докосвания на Земята с мънички мокри пръстчета, крехка и могъща милувка. Вода. Дъжд, танцуващи капчици нежност, спускащи се от прегръдката на усмихващия се под тъмното небе Вятър.
Вода, деликатно прегръщаща Земята, попиваща в нея, потъваща в нея - надолу, към сърцето й, към дъното на вибриращата кристална твърда любов, раждаща космическите Дървета.
Понякога стихиите встъпваха в сблъсък - отвъд титаничното.
Тогава - за да оцелеят - неговият народ се сливаше със стихиите и ставаше едно цяло с тях. Танцуваха заедно с първичните енергий, прехвърляха се от една Сила в друга подобно на мятащи се прашинки...
В такива мигове беше неописуемо.... едновременно помитащо, ужасно и оргаистично....
Тогава Огънят се спускаше от Небето във вид на яростни колони и целуваше Земята с омраза и любов, от която Тя се превръщаше в разстопено огледало от безпомощна, изнемогваща кристална гладкост. В пулсираща, изнасилена стъклена равнина, издъхваща в безумната прегръдка на Огъня, на разгневеното Небе. Огнени струи, вплитащи се в пурпурни спирални вихрушки, близваха прозрачния корем на Земята и изпепеляваха семената на Дърветата в Утробата й, изпаряваха жилките с Вода под съвършенната й повърхност, изтезаваха я и я разплакваха без сълзи.
Докато Водата не се притече на своята по-голяма сестра и не обвие Огъня в хладни целувки, в задържащата хватка на течната си, гъвкава същост... Побеждаваше го с лекота и се разстилаше доволна и могъща върху изгладената от ударите на Огъня Земя. Наедряваше, набъбваше, покриваше всичко...
Докато някое оцеляло семенце не изригне в жажда за живот и не простре тънки като присъствие коренчета, изпивайки морната, ширнала се мокрота върху лицето на неговата родителка....
С Алчност, от която достигаше Небето....
Където Вятърът го пресрещаше и с чудовищен изблик на титанична енергия не изтръгваше клоните му със стонове и грохот, от който вселената се разстърсваше. Набрал мощ, Вятърът помиташе всички стихий за да срещне Планините, коравите гърди на Земята, за да пропадне в километричните проломи, които Тя отваряше пред неговия път, за да се загуби в либиринтите от височини и низини, с които го мамеше и обръщаше силата му срещу самия него...
И която - Останала последна от Победителите - ставаше отново жертва Огъня.
Друг път Стихиите се вплитаха една в друга, отдаваха се една на друга, подсилваха се, усилваха се, танцуваха и се сливаха.
Тогава Земята Вибрираше, а Небето - тъмното Небе, се покриваше в отговор с бягащи извивки от ярко сияние. Тогава необятната кристална повърхност долу и безкрайната тъмна недостъпност над нея танцуваха без да се докосват, влизаха в във взаимни ритъм на споделената си връзка.... и всичко беше само хармония.
Тогава Огънят сам се превръщаше във Вода, горещината в прохлада, Буйството в покой и течно сияние.
Тогава Водата поемаше в себе си падащите вейки на Дърветата и съхраняваше семаната им, отвеждайки ги дълбоко надолу в корема на своята сестра.
А дърветата пускаха Вятъра в себе си и го оставяха да превръща клонките им в струни на космическа арфа, да създават заедно песен, която се носи над смълчаните пространства на кротналите се стихий, над всичко онова, което наричаме реалност.
Тогава Вятърът притискаше с длани Земята и се опитваше да я вземе със себе си, да я поведе във вечно танцуващите си стъпки, да сподели с нея вечно немирното си сърцебиене. Но вдигаше само ефирен прах, носещ се като блестяща и вихрена мъгла, като топла виелица, като полюшващи се облаци от Въздух и Кристални песъчинки.
Ето къде започваше всичко за него. Ето къде беше неговия роден дом.
Беше го загубил и дори връщането на сън караше сърцето му да се обръща наопаки в гнездото на гърдите му....
Но дори и в този миг бе неспособен да отрони дори сълза.
Тъмните елфи не можеха да плачат, защото не познаваха разкаянието.
... И Внезапно сънят му се промени и се озова се на върха на Олтара, постронен от сурова магия и кован като метал мрак. Висока колона, завършваща с тясна площадка, на която неговите палачи долетяха заедно с него - мятащ се в магическия пашкул, с който го бяха овързали.
Там – на тясната и висока площадка, го събориха на колене, приковаха ръцете му към черната повърхност с жестоки заклиная и начертаха около него руните на рухването и поражението. После натъркаха крилете му с пепел от Изгорена Земя и нанесоха рани по гърдите му, кръвта от които покапа върху чуводищтните руни на слабостта и гибелта.
Там – застанали над него, палачите му го попитаха дали осъзнава защо го наказват, а в отговор той сама им се изсмя.
Изчакаха го са спре да се смее и обявиха присъдата му – Прокуден.
Но мълчаха, защото знаеха, че лишен от силата си, той нивга не ще премине Отвъд.... това, което ставаше сега, всъщност беше екзекуция... Ето защо той им се присмиваше.
Отлетяха и го оставиха сам, а той можеше дори от това разстояние да почувства чудовищната мощ на призовавенето, с което себеподобниту примамваха Огъня на Небето, накацали в широк, безопаснно голям кръг около олтара
И той дойде – ослепително бяла колона от светлина, широк сто метра и дълъг от Земята до Небето жезъл от енергия, неизрамим огнен удар, който изпепели сдържащите го заклинания, унищожи го и в същото време го отнесе като прашинка в ураган.
В един единствен, нажежен миг..
------------- ------------------ --------------------
Сънят му внезапно стана плитък и накъсан, и се превърна в разочароваща полубудност.
А неудовлетвореността избухна в ярост, когато разбра, че е на път да се събуди заради безрасъден нахалник, опитващи се да съпреживее сънищата му. За такива имаше само един отговор....
Онегавон достигна до Нея, наслади се на топлината от нейната прегръдка и смирено я помоли - да му помогне да докосне спящата душа на Райно – Кроткия Бяс или на Кубер, или на Рея Сусле – багатури в Арсис. Но капризната, усмихната Танцуващ Пламък го захвърли някъде другаде. В ума на същество, което сънуваше някакво неистово пространство.. В първия миг неволният натрапник беше запленен от мрачната, безутешна красота на това място и не успя да си тръгне. В следващия миг – доколкото въбоще на сън има преди, сега и после... вече не можеше... поне не и безпрепятсвено.
Защото Сънят - истинският, Дълбокият Сън прекъсна или свърши и Наблюдаващият внезапно осъзна твърде остро присъствието си в чуждия духовен мир. Понечи възпитано да си тръгне - Съдбата можеше да си играе с всички същества, но нейните капризи не освобождаваха никого от законите на етичността... Затова опита да си тръгне и веднага разбра, че не може.
Защото се намираше насред тъмна равнина, под тъмно небе, без хоризонт и звезди, с нечие задържащо го присъствие зад себе си. Обърна се бавно и видя " домакина " си. Висок, много красив и излъчваш открито презрение и арогантност към неканения в съня му гост. Неволният смутител лекичко се поклони и със свити лакти допря юмрука на дясната си ръка в изпънатата длан на лявата.
На този универсален между войните жест на добра воля и смирение домакинът му само вдигна ръце и ги срещна, вплитайки пръсти един през друг. Простичкото, мълниеносно заклинание подкоси нозете на Онегавон и той се срути хриптейки на тъмната, безлична повърхност под себе си. Получи още и още удари. Магията го ослепи, отне му дъха, слуха и осезанието, загуби усещането за ръцете и нозете си, престана да усеща каквото и да е освен прииждаща на талази слабост и вцепенение.
Мощта на непознатия се впи в него, загриза го, отне му дъха и посегна да прекъсне тънката нишка на живота.
И в този миг - ослепен и лишен от осезание, потопен в океана на смазващатата го смъртоносна сила, в този миг багатурът отвърна на ударите. Волята му избухна, изригна в непреодолима вълна от насилие, надигна се от неугасимото му войнско сърце и проби покрова на напластилия се върху него мрак и слабост. Търсещ лъч от бушуваща Воля, Дух, Непоколебимост - изгарящ лъч енергия изригна от него и разпръсна тъмната мрежа, и се заби в гърдите на противника му. Чу се вик.
Извикаха и двамата - Единият от болка, другият от отприщена ярост. Единият от объркване, другият от разтърсваща енергия и трепет. Трепет в сърцето, трепет в нозете, вибриция в ръцете и гърдите. По-дребниният от двамата се изстреля напред със скоростта на желанието за нанасяне на удар.
И го нанесе. Грубо, за победа, за убиване, за поваляне, за смърт. Тежкият му, разгневен юмрук намери челото на злия красавец и го запрати назад. И още докато падаше го настигна и му нанесе втори и после трети. Яхна го през гърдите и с едната ръка повдигна брадичката му, а другата засили за нанасяне на решаващият удар.
И дори не успя да примигне, когато изпод тялото на врага му изригнаха крилете - огромните, черни отрязъци непроницаема нощ, разгънаха се прекрасните в своето съвършенство тъмни ципести криле и се събряха с плясък на окончателност, обгръщайки го в непробиваемата прегръдка на бушуващата в чуждото съзнание омраза.
Попадна в най- дълбоките и яростни същини на чуждата душа и се озова насред нищото, без посока за падане или опора. Озова се мятан и по нищожен от прашинка насред Кипящия ураган, бушуващите облаци от сурова омраза и гордост, режеща света на агонизаращи, кървави късове. Озова се в самия център на чуждата лудост и разбра, че загива.
И тогава - когато се вкочани от първичния лед на душа, отгледана където няма Слънце и звезди, когато яростта на войнското му сърце спря, победена от чуждия студ - студ на душа родена където няма Пролет и Прошка... в този миг багатурът посегна в самия себе си и даде онова, което му беше останало последно.
Своето спокойствие - знаеше, че загива и смени яростта със спокойствие, напора с усмивка, енергията с дихание... Ако не друго, щеше да умре в най-красивата и неизмерима буря, нераждала се под истинско Небе.
Бурята трепна, Ураганът, носещ го без посока и цел в пространство без очертания и граници, се поколеба за миг и самата Вселена се разстърси.
Отново се усмихна. Този път тъжно, защото умирайки, искаше да сподели с другия онова, което е скрито най- дълбоко в душата на един войн.
Смирението.
Прошката.
Състраданието.
Тъжната усмивка на добрия и силен човек,
усещаш Сърдечния Тътен на Вселената със Всяко Свое Дихание.
Светата Болка.
Бурята изрева в предсмъртен гърч, Ураганът се превърна в объркани тласъци, Студът се превърна в искрящи облаци от ледени кристали, разпръскващи се във всички посоки из това пространство без горе и долу, без близо и далеч...
... и отново стояха един срещу друг, но създанието - защото бататурът вече знаеше, че неговият противник не е човек, а нещо друго - беше паднал на едно коляно, а той беше хванал главата му с две ръце и я притискаше така, щото челата им се допираха със сила едно към друго.
Общият им вик на болка и напрежение отново се разнесе из тъмното, безлично пространство. Онегавон притискаше челото си към това на другия и в един миг, в едно дихание, в едно последно неистово усилие, изпълнено с насилие и братска обич - Сподели...
Сподели острата си осезателност, чувството си за принадлежност към всяка тревичка и същество, към всяка чужда болка и всяка радост, която беше усетил в близък или подмината улична котка, смирението си пред Слънцето сутрин - при изгрев, покоя на мирните хора при идването на Залеза, кротката, нежна топлина да обичаш, да споделяш, да чувстваш какво изпълва сърцата на околните, на тези крехки, несъвършенни, но заслужаващи нашата смирена обич създания.
На всички създания. Защото онзи, който веднъж почувства нерушимата си връзка със Вселената, вече не може да слага егото си като щит между себе си и чуждата болка, чуждите стремежи...
Защото вече няма мое и чуждо, когато си едно със всичко останало под Усмихнатото Небе, окъпано в светлина и Слънце и Луна и Зведи....
Защото ако нямаш сърце, нищо не си.
Защото ако не усещаш Сърдечния Тътен на Вселената със Всяко Свое Дихание.... нищо не си.
Защото ако имаш прошка за даване, трябва да я дадеш на онзи, който те мрази. Понеже, ако го усещаш истински в сърцето си, си неспособен да му отвърнеш с омраза.
Защото обичаш дори онези, които те карат да отвърнеш на ударите им. Ти им прощаваш в мига, в който започва битката.... защото за теб тя вече е свършила.
Защото Животът е река от кръв, минаваща през безлюдните пустини на Вечността... и семенцето на глухарчето е по-прекрасно и от най-величествената Планина, коронована с облаци и наметната със бури.
Защото сме хора и в нас има човечност.
Онегавон задържа опита на другия да се дръпне назад и изкрещя, а викът му се понесе:
- С обич разстърсвам душата ти, братко. Ето ти моята болка, моето състрадание. Споделям с теб всяко свиване на своето сърце... ето ти образа на този просяк, ето ти погледа на това сираче, ето ти жалейната песента на Нила Мирин, ето ти усещането от студ, което усетих в първия си смъртоносно поразен противник, ето ти моето разскаяние, че го сторих... ето ти чувстото за дълг, което усетих в кралица Анара, ето ти моята прошка и обич..... БРАТКООООООООООООО
- НЕ! - другият конвулсивно и безуспешно се изви в дъга назад и очите му се затвориха, опитвайки се да се освободи от изпепеляващия душата му Подарък. От Споделянето на Светата Болка. Непознато чувство минаваше като вятър през образите на всики, които беше погубил и ги събуждаше пред взора на съзнанието му, те го поглеждаха отново и този път той усещаше какво са чувствали в миговете на смъртта си.... Дори не можеше да си представи, че може да има такава болка и слабост... и те са причинени от него... После дойде чувството за загуба, за непоправимост, за вина.... Ален океан от сърдечна болка го помете и го повлече към..... към... към....
Един образ го спря точно преди пълното поражение. Силует, нежен като сън и изящен като бледо сияние, с черти, толкова прекрасни, че не можеха да се осмислят ... Образ, който изригна пред вътрешния му взор и помете всичо останало - гордост, омраза, мощ, слабост, нахлуващите чувства на емпатична свъразност със Вселената, на споделена и осъзната болка, идеща от жертвите му. Един образ, едно чувство, едно изригващо в ореол от желание лице – то израсна пред вътрешния му взор и присъствието му беше толкова силно, че порази и непознатия войн.
Багатур Онегавон само усети, че в душата на другия израства нещо, което е по- силно дори от вече надмогнатата омраза и гордост, и тъмна лудост. Енергия - пурпурно движение към сърцето, желание, томителен стремеж, копнеж по образ, който за миг се очерта в неговото собствено съзнание с такава неистовост, че изпусна своя противник и падна със залитане назад.
Дори не успя да се надигне - тъмното, безлично пространство се пръсна като късове разлитащо се огледало и се озова в предгъдката Й, в успокояващото и люлеещо присъствие на Танцуващ Пламък...
-------------------- ----------------------- ------------------------
Отвори очи и няколко секунди не можеше да се ориентира, докато постепенно не различи също така премигващите лица на Кинло и Ростис.... Баха живи и се бяха върнали без него.
Нещо повече – съвзеха се по- бързо от него и вече докладваха, докато той отнесено зяпаше светлините на тавана. Все пак накрая дойде и неговият ред:
- Не може да си представите къкъв късмет сте извадили момчета – да останете без водач в първото си Пътуване, да се свържете сами с търесните ни събратя и да се върнете невредими... Наистина е късмет.
- Така е, но къде се изгубихте вие, наставник Менедем? - попита Ростис и при цялото му уважение и респект в гласа му се прокрадна и нотка недоумение, че толкова могъщ човек като Онегавон може просто да ги загуби и двамата.
- Казах ви вече! Танцуващ Пламък ме свърза с напълно непознато създание, различно и зло.... ТЯ е нещо по-висшо от мен или теб, не мога да й тълкувам постъпките... това, което ние възприемаме като постъпки
- Но какво всъщност стана – попита Дамяна.
- Как да ви кажа..... водих битка и май я загубих... не чувствам никакви поражения, но съм много обръкан.
- От какво, братко... - попита Дамяна.
--------------- ----------------- -----------------------
Тук имаше малки пътечки , лъкътушещи под короните на добре поддържани ябълки и черници и водещи до изящтни, закънани с декоративни храсти беседки. Стъпките му го водеха без посока и цел и неусетно го изведоха пред една от тези конструкций, потънала в розов аромат и цветове. Огледа се, взирайки се в засадените в привидно безредия цветя, в шарктите на виещата се пътечка, направена от мраморни плочки в пастелни , спокойни тонове.
Не искаше да гази напряко през тази красота и послушно мина на зиг заг разстоянието до централното езеро на двореца. Мина под бледи залезни сенки и пресече мостчета , прескачащи половин метрови поточета ...
Красиво и .... хармонично място.
Застана на западния браг на езерото, с гръб към умиращия залез и с очи, потопени в алената светлина, обливаща лилиите в езерото. Но за пръв път, освен хармония, долавяше в това място и още нещо. Някакво излъчване, което винаги е било тук, но той не го е долавял.
Усещането за чувственост. Чашките на лилиите и нежно носещите се върху спокойната вода равни зелени длани на листате им, крехките стъбълца, аромата на прииждащата сладострастна есенна нощ, синкавата полупрозрачност на въздуха, постепенно изпълван от присъствието на встъпващата във власта си Луна. Недоловимата мелодия на флейта, идеща от колосалната и в същото време ефрина сграда до него, глъхнещи смехове, отблясъци от далечи ярки светлини, славеева песен, разстилаща се върху сърцето му, непоносимо, неистово, задуваващо го усещане за нещо пропуснато и пропускано.
Една мисъл го пробождаше право в гърдите -беше създавал два пъти деца, но те бяха тилн'наари. Заченати между победната двойка в магическо състезание за сила и мощ. Деца, които повече не виждаш, жена, която повече не вкусваш, акт на творчество, в който не преминаваш границата с безумието.... Имаше чувствотво, че ще се пръсне при следващото си дихание.
Чу се копринено пърхнане на криле и славейчето отлетя, оставяки го в тишината и мекото безмълвие на нечий приближаващи се недоловими стъпки. Малка, но силна ръка легна на работо му и гласът на багатур Дамяна се разнесе в притихващия в своя залез свят:
- Не трябва да си толкова обръкан, братко.
- Какво всъщност ми има?
- Ти ми кажи?
- Не знам... но ми липсва...
---------------------------------------------------------
Дамяна, Онегавон - Бодар, Двореца на +3, привечер на 23.09.1414г.
Зигур - За няколко часа в Ерисея - на +3, тоест призори, рано сутрин на 23.09.1414г
Самата Дамяна отиде на масата им и се присъедини към компанията им.
- Здравей, Дамяна! Искаш ли да присъстваш на последното изпитание на Ростис и Кинло? - попита Онегавон.
- Иска ли питане? - усмихна се тя - ще посетите Танцуващ Пламък, нали? Само това остана от големите уроци.
- За да завърша обучението си? - Да! – отвърна Ростис и я погледна почти влюбено. Тя обаче се престори, че се му се намръщва:
- Въобще не ми се усмихвай така! Ти си само един глупав посветен боец, който се води по ума на батагур Менедем... Който, ако се върне без теб, ще си има сериозен разговор с мен.
- Недейте така, багатур Дамяна – обаде се Кинло, третият мъж на масата и също със степен на посветен боец - заедно с наставника сме защитени от всичко, освен от самите себе си.
- Тъкмо от това най-много се опасявам – отвърна тя и попита:
- А кога ще започвате?
- Още сега слизаме долу в Тренировъчната Зала. Ще дойдете ли с нас?
Дамяна въздъхна тихичко, докато ги изпращаше с поглед. Сега щяха да се спуснат надолу през тайните проходи, да минат през Залата на Мълчанието, после през Библиотеката и да слязат на нивото, където бяха Оръжейната, Тренировъчната зала и Ферундалната Ковачница... От там имаше само едно завъртане на стълбището, за да се озовеш в дългото тунелно гробище със странични оклонения.. и страничните ниши с рафтове, на чийто полици бяха урните ...
Забави се, колкото да предаде нарежданията си за почистването на трапезарията и подготовката за обедното хранене. След това последва другите трима и се озова при тях точно, когато Онегавон даваше последните си напътствия. Пристъпи безмълвно в обширната и още безлюдна зала, окъпна в ярките и студени светлини на магическите кристали. Седна тихичко на пейката, обхващаща стените на помещението и докосна вътрешните ъгъчета на очите си с върховете на пръстите. Нямаше какво да им каже.
Те седяха на пода в равностранен триъгълник, с подвити нозе. Бяха достатъчно близо, за да може всеки от тях да достигне с ръка раменете на другите двама. Онегавон, който беше млъкнал при появата на Дамяна, продължи:
- Не всичко на този свят може да се обясни. В едно от своите безплътни пътувания Сков Яркен стигнал до пространството на Смъртта, но вместо мигновенно да загине, душата му открила нещо прекрасно...
Танцуващ Пламък.
- Но, наставнико – осмели се да го прекъсне Кинло - как може да има нещо Там. В царството на Смъртта? В отговор Багатурът поклати отрицателно глава и каза:
- Въпросът ти е прекалено разумен, за да има някакъв смисъл от него. Ние възприемаме Танцуващ Пламък като дъщеря на Онази, но това може да е заради несъвършенството на ограничените ни съзнания. За нас онова, което се усеща между тях, е обич, най-нежна обич... но може да е просто хармонията между сили, за които нямаме дори точни имена.
Всъщност няма нужда от друго, освен да дойдете с мен при Танцуващ Пламък. Но трябва да ви кажа две неща, дори и вече да сте ги чували от по-старите войни. Първото е, че ако загазите по време на това пътуване никой в обикновенния свят не може да ви помогне. Сънуващият кошмари може да бъде разтърсен и събуден – но ние няма просто да сънуваме – ние ще отидем и ще се върнем за времето, за което една светкавица не може да свари да падне от небето до земята. И докато в нашия свят мине една секунда, там душата ви ще е подложена на мъки, лудост и смърт в продължение на милиони години – така че не допускайте грешки, защото от вас няма да остане нищо освен една дишаща и трепереща черупка от плът.
- Може ли да попитам нещо – осмели се отново Кинло?
- Вече си почнал – усмихна се батагурът – давай!
- Ако трансът е само неизмеримо кратък миг, как ще осъществим крайната цел на пътуването. Тази да се свържем с някой от нашите отдалечени братя – ферундали.
Ростис помоли да отговори вместо наставника и получи разрешение:
- Мисля че онзи, с когото искам да свържа трябва вече да спи или още по-добре да е в подходящо дълбок транс. Така ли е наставник Менедем?
- Именно! Също така вече трябва да сте наясно, че там, където отиваме, е много трудно да бъдем заедно. Там времето и мерките на пространството не са като тук – нужно е да тръгнем заедно и да се държим заедно, иначе ще трябва да се прибираме поединично. Но ако всичко протече по план ще се свържем с някой от ферундалите в Арсис и в столицата и ще се сме тук преди батагур Дамяна да е примигнала.
- А всъщност как точно става това – попита Ростис – сигурно хиляди пъти съм медитирал и никога не съм усещал близост до някакво пространство на Смъртта?
- Тайната е във ферундалните ни мечове, господа. Те не са само оръжия. Те са и врати... обикновенно е нужно да допреш страницата на оголеното острие на челото си, но днес сме трима. Аз ще докосна с острието на моя меч челото на Кинло, той на Ростис, а последния моето..... в мига, в който кръгът се затвори, ще се озовем при Нея ...
............. ................ .....................
Първото нещо, което осъзна Ростис беше, че е само присъствие и усещане. Мигновенно осъзна, че няма тяло и е само зрение, слух, осезние, чувстване. Второто нещо, което разбра по някакъв необяснимо бърз начин беше, че по-силно от другарската близост на Кинло и Онегавон усеща прегръщащото присъствие на Танцуващ Пламък. Беше като да те гушне за врата малко, високо смеещо се момиченце – с огромни розови панделки в косите, сложени й от мама. Беше като да те прегърне южният вятър в хамака ти при залез слънце, когато небето затваря пурпурния си клепач, като вихреща се, нежна топлина, дососваща всяка фибра от същността ти, ... беше просто неизразимо, неизразимо...
Намираха се далеч от Танцуващ Пламък - каквото и да значеше всъщност това в заобикалящото ги пространство без разстояния - но чувстваха мекото й, съхранянаващо ги от мигновенна гибел притегляне. Без нея не биха оцелели тук дори миг.
В това място...
Небе без Слънце и Луна , с ярки и огромни като монети, падащи звезди. Тъмно Небе на пустеещи простори, а през него- пикиращи звезди, докосващи топлата и равна повърхност на едно безкрайно море. Море без брегове и вълни, наречено Вечност.
Ето КЪДЕ беше домът на Смъртта.
Тук беше мястото, където безбройни потоци от сразена светлина, водопади от уморени звезди и безплътни души пресичаха равната, нетрепваща повърхност на безкрайното море, наречено Вечност. Те го докосваха в устремния си полет и изчезваха в недрата му, отнасяйки своята мека, ласкава топлина към непрогледната тъмнина на дълбините му.
Морето без брегове и вълни, наречено Вечност.
Дъждопадът от звезди и души, с които Животът целуваше Вечността и чезнеше в тъмното й, равно огледало на изначалната водна шир, съществуваща преди, отвъд и след светлината на деня.
... Защото само звездите имаха души и само хората имаха зведи в себе си... Само звездите и човеците припламваха за последно, оставяйки ярки и светли следи в Небето, което е над Вечността - тази равна и гладка безсърдечност, тази неумолима сестра на изначалния Безкрай.
Тук, в Царството на умиращата в звездопади слаба светлина и тишината на Морето Без Вятър- тук, в средата на пространство без ориентири и краища- тук растеше Единственото Дърво. Корените му стигаха до дъното на Вечността. Стволът му беше гладка, сребърна колона, минаваща с непростимо изящество през съвършенната повърхност на Морето Без Вълни. Клоните му - виещи се спирални пътеки, закачащи с разклонените си вейки цели гроздове Вселени.
Ето КЪДЕ беше домът на Смъртта.
На една от клонките, под едно от златните, сияещи в тъмното листа - имаше шушулчица, изплетена от самата Смърт.
В тази шушулчица, полюляваща се с главата надолу, спеше и сънуваше Танцуващ Пламък. Нейното пашкулче висеше над морето с падащи и потъващи в него звезди и души... Защото само Звездите имаха души и само Душите имаха тела... Преди да се превърнат в безбройни потоци от гмурваща се във вечността, умираща светлина.
Ето къде беше домът на Смъртта.
Тук Смъртта беше в истинския си облик. Тя беше полъхът, раздвижващ клоните на Единственото Дърво, тя набраздяваше нерушимото спокойсвия на огледалната, тъмна повърхност на Вечността. Смъртта беше последното дихание на Вселената, потрепването на пламъка върху свеща, последната точица светлина в очите на Създателя. Тя беше нежният ветрец, шепнещият ураган, милувката на къпещия се във вечен полумрак, течен въздух.
Тя беше господарката на всичкоТук.
Тук спеше и растеше Танцуващ Пламък в своята шушулка, изплетена от Ветрилницата- онази, който вее през тъканта на Безкрая и превръща звездите и създанията му в безбройни потоци от гмуркаща се, победена светлина.
Тук едно прекрасно присъствие спеше в шушулката си, висяща от незнайна клонка на Единственото Дърво. Спеше в пашкулчето си, люлеещо се над морето без брегове и вълни... освен когато Смъртта минаваше над Вечността и набраздяваше повърхността й с пулсиращото си, неизразимо присъствие.
Кинло усещаше как се приближава все повече и повече до това пашкулче, как все по-силно се слива със съхнаняващото живота му притегляне и прегръщане на спящото момиче. Тя му позволяваше да се докосне до неизразимите образи на сънищатата й ...
Някаква частица от него съзнаваше, че пречупва през човешкото си сърце усещаното и възприема като обич между майка и дъщеря една неизразима хармония между сили, които не проумява. Но беше толкова съвършенно, абсолютно чувство.
За него в нейните сънища Смъртта беше всеобхватен облак любов, нежно разклащане клоните на Игразил, инак тъй непоклатимо пронизващ тъмната и равна като леност повърхнина на Вечността със сребърната колона на ствола си.
Смъртта й носеше отклонили се по пътя си надолу гаснещи души, доближаваше ги до шушулката, в която се полюлюваше Тануващ Пламък и ги караше да припламнат за последно в хилядите си цветове на още живи звезди.
Знаеше, че това е повече негова, отколкото нейна мисъл: " Мама е Невидимата Ветрилница, мама е самотна жена, мама е сълзите и смеха, тя е шепота в клоните на Игразил ".
ТЯ Я прегръщала насън и й разказвала за мънички светове, пълни с простосмъртна светлина и лунна тишина. Странни места, където Небето е извито като шепа над теб и целувките му със Земята се наричат дъжд.
Особени места, където се кръстосват пътищата на създания, способни да обичат и мразят, да изпълват със смисъл безграничната Вселена, да събуждат великата й душа и после да я разочароват, и после пак да я възторгнат... отново и отново до безкрай!
Защото точно това правят човеците – карат Вселената да плаче и да се смее.
И Кинло осъзна със цялото си същество - Когато Танцуващ пламък излети с пеперудените си криле- Смъртта ще се вгледа прималяла в цвета на очите й.
В сивите й очи-
Най- топлото сиво на съзиданието-
Побрало безкрайности.
В този миг тримата се докоснаха до златистата сфера, която представляваше пашкулчето на Танцуващ Пламък и нейната любов, и обич ги погълна в необятна бяла светлина.
---------------- ---------------------
Наскоро възвърнатата мощ го изпълваше с радост... въпреки всичко друго.
Все още не можеше да се насити на чувството от възродената си сила. На усещането за свобода и ненакърненост. Също така обаче се беше засилило чувството за отегчение и незадоволено любопитство – в това отношение онзи неугледен, строящ се град някак го привличаше със самото си обещание за бъдеще и нови чудеса. Може би затова реши отново да се разходи по улиците му...
Засмя се презрително, когато видя в четири и половина сутринта по голямата част от града будна. Тези хора строяха и създаваха с някакво яростно, безумно настървение, което на него му се виждаше ужасно смешно. Нима не осъзнаваха колко са безсмилени усилията им... Ето, дори къщата на градоначалника на Ерисея излъчваше неясно хало от светлина над ръбовете на високата си, защитена по всеки възможен начин ограда. Нима властта беше за да се съсипваш от работа? Красивият странник само изсумтя пренебрежително и продължи пътя си, излизайки на главния площад.
В ляво се извисяваше над него бялата, назъбена и недовършена грамада на Двореца-Катедрала. От бързане дори бяха използвли магия за поддържащото скеле. На срещоположната страна на площада беше недовършената сграда, в която се помещаваше управлението на бирниците .... много символично, няма що.
В центъра на още непавирания площад се строеше фонтан със сложна конструкция, а по краищата на общирното, равно пространство, съществуващо в завършен вид само в главата на архитекта си, бяха започнали да се правят основите на големи, помпозни къщи. От тук-там подочутото ставаше ясно, че това са бъдещите къщи на най-богатите хора из Даная. Казваше се още, че с парите, дадени от богаташите за тези парцели, можело да се направи една коронация и да остане за кралска сватба.... Очевидно тукашните хора бяха щастливи поне за момента и мечтаеха за вечна стабилност и мир.
Странникът им пожела на ум интересни времена... При неговата мощ такава мисъл беше на границата на проклятието... но тези червей не заслужаваха дори и такъв вид внимание от негова страна... пресече площада и продължи в отрсещната уличка, излизайки пред един от първите, чевръсто появили се златарски работилнички.
Беше мярнал магазинчето миналия път, когато минаваше от тук.
Не се очуди, че вече работи въпреки ранния .... дори би могло да се каже твърде късен час... На небето нямаше дори намек за изгрев, а вече се разнасяше чукане, тракане, викове, мятаха се отблясъци от факли и лампи.... ненормалници, цял град от работливи ненормалници... така че в един ранно отворил златар май нямаше нищо странно... поне по тези места, де.
- Какво ще желае господина – появи се пред него занаятчията, успешно имитирайки онези играчки на пружини, които изскачат от някой по- големи и помпозни часовници. Непознатият махна арогантно с ръка, изисквайки домакънът му да се отмести или да отстъпи навътре, за да може да влезе:
- Господинът желае да разгледа.
Възрастният, дребен човечец хлътна навътре и се засуети, палейки десетки и десетки свещи. Бижутата бяха сложени на огледални поставки, шкафовете бяха олицовани със огледало – и въпреки слабата светлина гостът имаше чувството, че потапя очите си в басейнчета със златисто мляко.
- Прощавйте за слабата светлина – по нататък ще спестя пари за магичски кристал.. Но засега мога само с тези няколко слаби лампи. Дано Господинът може да разгледа на тази...
- Тишина, старче – изсъска непознития, за който мракът не беше никакъв проблем – като е още тъмно защо си отворил?
- Ми аз завършвам едно нещо и сън не ме свърта... да го направя, че да ме пусне от хватката си.
- Не ме интересуват творческите ти терзания. Бърборенетто ти ме дразни.
След последната му забележка се възцари тишина, нарушвана само от кратки въпроси и отговори. Накрая посетителят си хареса един пръстен.
- Господинът за жена ли го взима или за дете.
- За жена с финни пръсти!... Колко?
Непознитият тръшна тежка кесия върху едното блюдо на златарската везничка и почти я счупи:
- Ще взема и други неща. Пръстенът е красив, старче, наистина е красив. Украшението представляваше две преплитащи се спирали от злато и сребро с миниатюрни листенца на роза от изумруди и нефрит. В центъра – по крехка от дихание конструкция от големи колкото трохи даиманти, обазуващи разстваряща се цветна пъпка... Дори гостът си даваше сметка колко любов и старание е вложен в този предмет. Той го задържа за миг пред очите си, после с плавен жест го метна в нажения тигел, където съскаше малка златиста локвичка. Старият майстор извика и се олюля:
- Защо?
- Обяснение ли ми искаш? Имам причина, която червей като теб не е достоен да разбере. В отговор старият майстор само поклати глава в невярващ, покрусен, отрицателен жест:
- Моля ви вървете си...
- Гониш ли ме? - нещо в гласа на непознатия накара златаря да се скове като мишка пред очите на змия.
- Но...
- Млък! ... Нали го бях купил вече – красивият, висок и стоен мъж избра чифт дълги обици, завършващи с топченца от сапфир и метна и тях в тигела:
- Ето, скъпа... това е за теб... и това колие от блодорозови перли също... Не трепери червей, ще ти платя всичко.
- Моля ви, не е само в парите, моля ви...
Странникът погледна за миг домакина си в очитеу сякаш се чудеше дали да го убие или не. Изведнъж се усмихна зловещо:
- Разбира се, че не е само в парите. Но аз ти плащам, и ако откажеш кесията ми ще те провеся през корема върху шпила на сторящия ви се тъп Дворец-Катедала. Ясен ли съм?
- Да господине – отвърна смирено старецът и сълзите покапаха по страните му, когато непознатият в присъп на раздразнение награби със шепи бижутата и ги метна в вече разноцветната , преливаща локвичка от тигела за топене:
- Как мислиш, дали една жена заслужва толкова подаръци?
- Не познавам въпросната дама, господине?
- Значи си... далеч по щастлив от мен... Имаш ли нещо истинско сред тези боклуци или – кълна се в лъчите на мрака - ще те унищожа.
Старецът за миг се поколеба, после страхът от физическо унищожение надделя и от някакво шкафче извади нещо наистина специално. Представляваше бял елфически камък, голям колкото орех и обработен във вид на сърце, обрамчен във фина рамка от сребро и стомана, слети в сплав с помощта на заклинание. Имаше и ажурна като паешка нишка верижка от същия материал. Златарят трепереше само като гледаше предмета:
- Снощи му направих и закопчалката.... всъщност е готов, но исках да го огледам за последно и тази сутрин.
- Как, мизернико, в теб се е озовал истински елфически камък?
- Това е делото на живота ми – отвърна простичко стареца и в гласа му се появи гордост, която проби дори облаците от ужас, който му вдъхваше непознатия.
- Вземам го!
- Кесията ви не го покрива – отвърна златярят, молейки се непознатият да не реши посто да го вземе със сила.
- А това? – странникът метна една по малка кесия и я развърза, при което дузина скъпоценни камъни се търкулнаха върху масата и сякаш напълниха стаята със разноцветни дъги от светлина.
- А сега ще ми го дадеш – казалият това впи очи в домакина си и само със силата на погледа си го пречупи окончателно. Старецът запчна да трепери конвулсивно, но страхът надделя над обичта към сътвореното и ръката му се протегна, отвори и обърна. Непознатият се засмя и с наслаждение впи очи в прекрасното произведение на изкуството:
- Да, това вече е достойно за нея. Съвършенно е... това е нещо повече от украшение – вложил си душата си в него, нали, старче?
- Точно така господине – отвърна златарят и за миг в душата му избухна надеждата, че поне това негово творение няма да го сполети съдбата на другите му неща...
... В този миг Непознатият изрече нещо на непознат език, странни думи, в което се усещаше едновременно копнеж и болка... и метна шедовъра при другите, стапящи се безжалостно неща.
Вещта не изчезна напълно, защото елфическите камъни издържаха на висока температура, а закалената с магия сплав от сребро и стомана за миг се задържа невредима и плуваща върху по-тежкото от нея разстопено злато. В този миг старецът замахна и извади последното си творение, спасявайки го от гибел.
Виковете му се понесеха из все пак още спящия квартал, а странникът с мълниеносно движение докосна главата на стареца и някаква странна сила не позволи на пищящия от болка човек да припадне. Остана прав и изпепеляващото усещане от изгорената ръка раздроби съзнанието му. През безумно дългите мигове на агония, нещо не му даваше да избяга в меките прегръдки на безсъзнанието.
Купувачът досадено въздъхна - крясъците му сигурно бяха вдигнали на крак целия квартал, а местният префект имаше отвратилно настървени патрули. Не че не можеше да ги размаже, но странникът просто не обичаше да привлича излишно внимание върху себе си.
- Тази сутрин ти ми достави невероятно удоволствие и забава, старче и ще те оставя жив. Може и да запазиш проклетото колие.
В пълно противоречие на думите си обаче се пресегна и разтвори изгорената ръка на златаря, предизвиквайки нова вълна писъци, които докараха на лицето му почти презрителна усмивка.
- Стига си пищял, просто все пак ще го взема прокл....
Спря се, защото белият цвят на оформения като сърце елфически камък беше станал кърваво, наситено черевен, винено ален. В белия си обков от още гореща сплав сребро и стомана камъкът дори пулсираше в сърдечен ритъм – едно хипнотично красиво усилване и отслабване на идещата от дълбините му алена светлина.... Странникът колебливо отдръпна ръката си, а после рязко се изправи, излезе и се стопи в тъмината.
------------- ---------------------- ------------
Откри, че не му се ходи никъде – намери рано отворила страноприемница, плати и се строполи безжизнен на евтиното легло. Заспа почти мигновенно и потъна в съня си за едно отдавна загубено място. Видя го по-ясно, отколкото и в най-напрегнатите опити да си го спомни като буден...
Сънят е сетната пътека към твоя роден дом
И силнатта, дълбока памет на злодея
те води по пътеки лъкатушни.
Мрачно тъжни, те -
към детството дълбоко те отвеждат.
... Там където е Огъня, където няма трева, където Небето е искрящо сияние от пурпурен мрак, където Небето е сумрачно сияние, а Земята е съвършенно кристално пространство под нозете ти, където всичко е различно, където е родния му дом.
От където започва всичко, където е началото.
Първото нещо,
което помнеха очите му
бе равнина от кристал, прозрачен като празнота.
Бездна от съвършенно твърдо сияние, върху която може да тичаш, замаяно поглеждайки надолу към нищото под нозете си.
Първото нещо,
което помнеше сърцето му,
беше растежа на Дърветата.
Можеше с ужас и възхита да се взира в сребърните игли, устремяващи се от дъното на кристалната бездна под него. Ярки колони, прииждащи нагоре, за да изригнат във фонтани от твърдо сребро, протегнали се към безграничното Небе над тях. Устремили се нагоре, за да се пръснат в необятни разклонения от устремени във всички посоки бледосинеещи шипове, по дълги от въобръжението му.
Разгръщаха се над него тези изящтни стълбове, тези клони, тези реещи се в лицето на Небето Дървета.... и тогава огнени струйки разцъфваха по милиардите им ефирни клонки от люлееща се в нищото бяла искрящност, по безброните краища на живите сребърни вейки, плуващи в течния синкав въздух.
Покриваха се с листа от цветни пламъци Дърветата, обгръщаха се в алени премени, във виолетови мрежи, в каскади от листа, от пламъци, от огнена красота. И неистовата горещина, милиардите пламъчета-листа довеждаха, предизвикваха, призоваваха Вятъра.
Той идеше и прегръщаше Дърветата, а полюшващите им се върхове галеха лицето на Сумрачното Небе, на Небето от безсветло сияние. Безесенен листопад отронваше сините, алените, черевните, зелените пламъчета-листа. Безесенен листопад под небе, което не познава сезоните, оголваше Дърветата и ги разстапяше в последната неистова прегръдка на отронващите се листенца от огън. Шумоляща буря, нежен ураган оголваше дърветата и те - ограбени и сиротни, се стапяха по- безмълвно от съня на децата, чезнеха с изящество и мекота, сравнима само с космическия им ръст...
Реещи се листа от огън, танцуващи с призования от тях Вятър. Огнени искрици и откликналия им Полъх, огън и отзовалия се Порив на Въздуха... и Накрая оставаше само Вятърът и той донасяше Водата.
Вода, Дъжд, кротко безумие от падащи диаманти, от безброй чувствени докосвания на Земята с мънички мокри пръстчета, крехка и могъща милувка. Вода. Дъжд, танцуващи капчици нежност, спускащи се от прегръдката на усмихващия се под тъмното небе Вятър.
Вода, деликатно прегръщаща Земята, попиваща в нея, потъваща в нея - надолу, към сърцето й, към дъното на вибриращата кристална твърда любов, раждаща космическите Дървета.
Понякога стихиите встъпваха в сблъсък - отвъд титаничното.
Тогава - за да оцелеят - неговият народ се сливаше със стихиите и ставаше едно цяло с тях. Танцуваха заедно с първичните енергий, прехвърляха се от една Сила в друга подобно на мятащи се прашинки...
В такива мигове беше неописуемо.... едновременно помитащо, ужасно и оргаистично....
Тогава Огънят се спускаше от Небето във вид на яростни колони и целуваше Земята с омраза и любов, от която Тя се превръщаше в разстопено огледало от безпомощна, изнемогваща кристална гладкост. В пулсираща, изнасилена стъклена равнина, издъхваща в безумната прегръдка на Огъня, на разгневеното Небе. Огнени струи, вплитащи се в пурпурни спирални вихрушки, близваха прозрачния корем на Земята и изпепеляваха семената на Дърветата в Утробата й, изпаряваха жилките с Вода под съвършенната й повърхност, изтезаваха я и я разплакваха без сълзи.
Докато Водата не се притече на своята по-голяма сестра и не обвие Огъня в хладни целувки, в задържащата хватка на течната си, гъвкава същост... Побеждаваше го с лекота и се разстилаше доволна и могъща върху изгладената от ударите на Огъня Земя. Наедряваше, набъбваше, покриваше всичко...
Докато някое оцеляло семенце не изригне в жажда за живот и не простре тънки като присъствие коренчета, изпивайки морната, ширнала се мокрота върху лицето на неговата родителка....
С Алчност, от която достигаше Небето....
Където Вятърът го пресрещаше и с чудовищен изблик на титанична енергия не изтръгваше клоните му със стонове и грохот, от който вселената се разстърсваше. Набрал мощ, Вятърът помиташе всички стихий за да срещне Планините, коравите гърди на Земята, за да пропадне в километричните проломи, които Тя отваряше пред неговия път, за да се загуби в либиринтите от височини и низини, с които го мамеше и обръщаше силата му срещу самия него...
И която - Останала последна от Победителите - ставаше отново жертва Огъня.
Друг път Стихиите се вплитаха една в друга, отдаваха се една на друга, подсилваха се, усилваха се, танцуваха и се сливаха.
Тогава Земята Вибрираше, а Небето - тъмното Небе, се покриваше в отговор с бягащи извивки от ярко сияние. Тогава необятната кристална повърхност долу и безкрайната тъмна недостъпност над нея танцуваха без да се докосват, влизаха в във взаимни ритъм на споделената си връзка.... и всичко беше само хармония.
Тогава Огънят сам се превръщаше във Вода, горещината в прохлада, Буйството в покой и течно сияние.
Тогава Водата поемаше в себе си падащите вейки на Дърветата и съхраняваше семаната им, отвеждайки ги дълбоко надолу в корема на своята сестра.
А дърветата пускаха Вятъра в себе си и го оставяха да превръща клонките им в струни на космическа арфа, да създават заедно песен, която се носи над смълчаните пространства на кротналите се стихий, над всичко онова, което наричаме реалност.
Тогава Вятърът притискаше с длани Земята и се опитваше да я вземе със себе си, да я поведе във вечно танцуващите си стъпки, да сподели с нея вечно немирното си сърцебиене. Но вдигаше само ефирен прах, носещ се като блестяща и вихрена мъгла, като топла виелица, като полюшващи се облаци от Въздух и Кристални песъчинки.
Ето къде започваше всичко за него. Ето къде беше неговия роден дом.
Беше го загубил и дори връщането на сън караше сърцето му да се обръща наопаки в гнездото на гърдите му....
Но дори и в този миг бе неспособен да отрони дори сълза.
Тъмните елфи не можеха да плачат, защото не познаваха разкаянието.
... И Внезапно сънят му се промени и се озова се на върха на Олтара, постронен от сурова магия и кован като метал мрак. Висока колона, завършваща с тясна площадка, на която неговите палачи долетяха заедно с него - мятащ се в магическия пашкул, с който го бяха овързали.
Там – на тясната и висока площадка, го събориха на колене, приковаха ръцете му към черната повърхност с жестоки заклиная и начертаха около него руните на рухването и поражението. После натъркаха крилете му с пепел от Изгорена Земя и нанесоха рани по гърдите му, кръвта от които покапа върху чуводищтните руни на слабостта и гибелта.
Там – застанали над него, палачите му го попитаха дали осъзнава защо го наказват, а в отговор той сама им се изсмя.
Изчакаха го са спре да се смее и обявиха присъдата му – Прокуден.
Но мълчаха, защото знаеха, че лишен от силата си, той нивга не ще премине Отвъд.... това, което ставаше сега, всъщност беше екзекуция... Ето защо той им се присмиваше.
Отлетяха и го оставиха сам, а той можеше дори от това разстояние да почувства чудовищната мощ на призовавенето, с което себеподобниту примамваха Огъня на Небето, накацали в широк, безопаснно голям кръг около олтара
И той дойде – ослепително бяла колона от светлина, широк сто метра и дълъг от Земята до Небето жезъл от енергия, неизрамим огнен удар, който изпепели сдържащите го заклинания, унищожи го и в същото време го отнесе като прашинка в ураган.
В един единствен, нажежен миг..
------------- ------------------ --------------------
Сънят му внезапно стана плитък и накъсан, и се превърна в разочароваща полубудност.
А неудовлетвореността избухна в ярост, когато разбра, че е на път да се събуди заради безрасъден нахалник, опитващи се да съпреживее сънищата му. За такива имаше само един отговор....
Онегавон достигна до Нея, наслади се на топлината от нейната прегръдка и смирено я помоли - да му помогне да докосне спящата душа на Райно – Кроткия Бяс или на Кубер, или на Рея Сусле – багатури в Арсис. Но капризната, усмихната Танцуващ Пламък го захвърли някъде другаде. В ума на същество, което сънуваше някакво неистово пространство.. В първия миг неволният натрапник беше запленен от мрачната, безутешна красота на това място и не успя да си тръгне. В следващия миг – доколкото въбоще на сън има преди, сега и после... вече не можеше... поне не и безпрепятсвено.
Защото Сънят - истинският, Дълбокият Сън прекъсна или свърши и Наблюдаващият внезапно осъзна твърде остро присъствието си в чуждия духовен мир. Понечи възпитано да си тръгне - Съдбата можеше да си играе с всички същества, но нейните капризи не освобождаваха никого от законите на етичността... Затова опита да си тръгне и веднага разбра, че не може.
Защото се намираше насред тъмна равнина, под тъмно небе, без хоризонт и звезди, с нечие задържащо го присъствие зад себе си. Обърна се бавно и видя " домакина " си. Висок, много красив и излъчваш открито презрение и арогантност към неканения в съня му гост. Неволният смутител лекичко се поклони и със свити лакти допря юмрука на дясната си ръка в изпънатата длан на лявата.
На този универсален между войните жест на добра воля и смирение домакинът му само вдигна ръце и ги срещна, вплитайки пръсти един през друг. Простичкото, мълниеносно заклинание подкоси нозете на Онегавон и той се срути хриптейки на тъмната, безлична повърхност под себе си. Получи още и още удари. Магията го ослепи, отне му дъха, слуха и осезанието, загуби усещането за ръцете и нозете си, престана да усеща каквото и да е освен прииждаща на талази слабост и вцепенение.
Мощта на непознатия се впи в него, загриза го, отне му дъха и посегна да прекъсне тънката нишка на живота.
И в този миг - ослепен и лишен от осезание, потопен в океана на смазващатата го смъртоносна сила, в този миг багатурът отвърна на ударите. Волята му избухна, изригна в непреодолима вълна от насилие, надигна се от неугасимото му войнско сърце и проби покрова на напластилия се върху него мрак и слабост. Търсещ лъч от бушуваща Воля, Дух, Непоколебимост - изгарящ лъч енергия изригна от него и разпръсна тъмната мрежа, и се заби в гърдите на противника му. Чу се вик.
Извикаха и двамата - Единият от болка, другият от отприщена ярост. Единият от объркване, другият от разтърсваща енергия и трепет. Трепет в сърцето, трепет в нозете, вибриция в ръцете и гърдите. По-дребниният от двамата се изстреля напред със скоростта на желанието за нанасяне на удар.
И го нанесе. Грубо, за победа, за убиване, за поваляне, за смърт. Тежкият му, разгневен юмрук намери челото на злия красавец и го запрати назад. И още докато падаше го настигна и му нанесе втори и после трети. Яхна го през гърдите и с едната ръка повдигна брадичката му, а другата засили за нанасяне на решаващият удар.
И дори не успя да примигне, когато изпод тялото на врага му изригнаха крилете - огромните, черни отрязъци непроницаема нощ, разгънаха се прекрасните в своето съвършенство тъмни ципести криле и се събряха с плясък на окончателност, обгръщайки го в непробиваемата прегръдка на бушуващата в чуждото съзнание омраза.
Попадна в най- дълбоките и яростни същини на чуждата душа и се озова насред нищото, без посока за падане или опора. Озова се мятан и по нищожен от прашинка насред Кипящия ураган, бушуващите облаци от сурова омраза и гордост, режеща света на агонизаращи, кървави късове. Озова се в самия център на чуждата лудост и разбра, че загива.
И тогава - когато се вкочани от първичния лед на душа, отгледана където няма Слънце и звезди, когато яростта на войнското му сърце спря, победена от чуждия студ - студ на душа родена където няма Пролет и Прошка... в този миг багатурът посегна в самия себе си и даде онова, което му беше останало последно.
Своето спокойствие - знаеше, че загива и смени яростта със спокойствие, напора с усмивка, енергията с дихание... Ако не друго, щеше да умре в най-красивата и неизмерима буря, нераждала се под истинско Небе.
Бурята трепна, Ураганът, носещ го без посока и цел в пространство без очертания и граници, се поколеба за миг и самата Вселена се разстърси.
Отново се усмихна. Този път тъжно, защото умирайки, искаше да сподели с другия онова, което е скрито най- дълбоко в душата на един войн.
Смирението.
Прошката.
Състраданието.
Тъжната усмивка на добрия и силен човек,
усещаш Сърдечния Тътен на Вселената със Всяко Свое Дихание.
Светата Болка.
Бурята изрева в предсмъртен гърч, Ураганът се превърна в объркани тласъци, Студът се превърна в искрящи облаци от ледени кристали, разпръскващи се във всички посоки из това пространство без горе и долу, без близо и далеч...
... и отново стояха един срещу друг, но създанието - защото бататурът вече знаеше, че неговият противник не е човек, а нещо друго - беше паднал на едно коляно, а той беше хванал главата му с две ръце и я притискаше така, щото челата им се допираха със сила едно към друго.
Общият им вик на болка и напрежение отново се разнесе из тъмното, безлично пространство. Онегавон притискаше челото си към това на другия и в един миг, в едно дихание, в едно последно неистово усилие, изпълнено с насилие и братска обич - Сподели...
Сподели острата си осезателност, чувството си за принадлежност към всяка тревичка и същество, към всяка чужда болка и всяка радост, която беше усетил в близък или подмината улична котка, смирението си пред Слънцето сутрин - при изгрев, покоя на мирните хора при идването на Залеза, кротката, нежна топлина да обичаш, да споделяш, да чувстваш какво изпълва сърцата на околните, на тези крехки, несъвършенни, но заслужаващи нашата смирена обич създания.
На всички създания. Защото онзи, който веднъж почувства нерушимата си връзка със Вселената, вече не може да слага егото си като щит между себе си и чуждата болка, чуждите стремежи...
Защото вече няма мое и чуждо, когато си едно със всичко останало под Усмихнатото Небе, окъпано в светлина и Слънце и Луна и Зведи....
Защото ако нямаш сърце, нищо не си.
Защото ако не усещаш Сърдечния Тътен на Вселената със Всяко Свое Дихание.... нищо не си.
Защото ако имаш прошка за даване, трябва да я дадеш на онзи, който те мрази. Понеже, ако го усещаш истински в сърцето си, си неспособен да му отвърнеш с омраза.
Защото обичаш дори онези, които те карат да отвърнеш на ударите им. Ти им прощаваш в мига, в който започва битката.... защото за теб тя вече е свършила.
Защото Животът е река от кръв, минаваща през безлюдните пустини на Вечността... и семенцето на глухарчето е по-прекрасно и от най-величествената Планина, коронована с облаци и наметната със бури.
Защото сме хора и в нас има човечност.
Онегавон задържа опита на другия да се дръпне назад и изкрещя, а викът му се понесе:
- С обич разстърсвам душата ти, братко. Ето ти моята болка, моето състрадание. Споделям с теб всяко свиване на своето сърце... ето ти образа на този просяк, ето ти погледа на това сираче, ето ти жалейната песента на Нила Мирин, ето ти усещането от студ, което усетих в първия си смъртоносно поразен противник, ето ти моето разскаяние, че го сторих... ето ти чувстото за дълг, което усетих в кралица Анара, ето ти моята прошка и обич..... БРАТКООООООООООООО
- НЕ! - другият конвулсивно и безуспешно се изви в дъга назад и очите му се затвориха, опитвайки се да се освободи от изпепеляващия душата му Подарък. От Споделянето на Светата Болка. Непознато чувство минаваше като вятър през образите на всики, които беше погубил и ги събуждаше пред взора на съзнанието му, те го поглеждаха отново и този път той усещаше какво са чувствали в миговете на смъртта си.... Дори не можеше да си представи, че може да има такава болка и слабост... и те са причинени от него... После дойде чувството за загуба, за непоправимост, за вина.... Ален океан от сърдечна болка го помете и го повлече към..... към... към....
Един образ го спря точно преди пълното поражение. Силует, нежен като сън и изящен като бледо сияние, с черти, толкова прекрасни, че не можеха да се осмислят ... Образ, който изригна пред вътрешния му взор и помете всичо останало - гордост, омраза, мощ, слабост, нахлуващите чувства на емпатична свъразност със Вселената, на споделена и осъзната болка, идеща от жертвите му. Един образ, едно чувство, едно изригващо в ореол от желание лице – то израсна пред вътрешния му взор и присъствието му беше толкова силно, че порази и непознатия войн.
Багатур Онегавон само усети, че в душата на другия израства нещо, което е по- силно дори от вече надмогнатата омраза и гордост, и тъмна лудост. Енергия - пурпурно движение към сърцето, желание, томителен стремеж, копнеж по образ, който за миг се очерта в неговото собствено съзнание с такава неистовост, че изпусна своя противник и падна със залитане назад.
Дори не успя да се надигне - тъмното, безлично пространство се пръсна като късове разлитащо се огледало и се озова в предгъдката Й, в успокояващото и люлеещо присъствие на Танцуващ Пламък...
-------------------- ----------------------- ------------------------
Отвори очи и няколко секунди не можеше да се ориентира, докато постепенно не различи също така премигващите лица на Кинло и Ростис.... Баха живи и се бяха върнали без него.
Нещо повече – съвзеха се по- бързо от него и вече докладваха, докато той отнесено зяпаше светлините на тавана. Все пак накрая дойде и неговият ред:
- Не може да си представите къкъв късмет сте извадили момчета – да останете без водач в първото си Пътуване, да се свържете сами с търесните ни събратя и да се върнете невредими... Наистина е късмет.
- Така е, но къде се изгубихте вие, наставник Менедем? - попита Ростис и при цялото му уважение и респект в гласа му се прокрадна и нотка недоумение, че толкова могъщ човек като Онегавон може просто да ги загуби и двамата.
- Казах ви вече! Танцуващ Пламък ме свърза с напълно непознато създание, различно и зло.... ТЯ е нещо по-висшо от мен или теб, не мога да й тълкувам постъпките... това, което ние възприемаме като постъпки
- Но какво всъщност стана – попита Дамяна.
- Как да ви кажа..... водих битка и май я загубих... не чувствам никакви поражения, но съм много обръкан.
- От какво, братко... - попита Дамяна.
--------------- ----------------- -----------------------
Тук имаше малки пътечки , лъкътушещи под короните на добре поддържани ябълки и черници и водещи до изящтни, закънани с декоративни храсти беседки. Стъпките му го водеха без посока и цел и неусетно го изведоха пред една от тези конструкций, потънала в розов аромат и цветове. Огледа се, взирайки се в засадените в привидно безредия цветя, в шарктите на виещата се пътечка, направена от мраморни плочки в пастелни , спокойни тонове.
Не искаше да гази напряко през тази красота и послушно мина на зиг заг разстоянието до централното езеро на двореца. Мина под бледи залезни сенки и пресече мостчета , прескачащи половин метрови поточета ...
Красиво и .... хармонично място.
Застана на западния браг на езерото, с гръб към умиращия залез и с очи, потопени в алената светлина, обливаща лилиите в езерото. Но за пръв път, освен хармония, долавяше в това място и още нещо. Някакво излъчване, което винаги е било тук, но той не го е долавял.
Усещането за чувственост. Чашките на лилиите и нежно носещите се върху спокойната вода равни зелени длани на листате им, крехките стъбълца, аромата на прииждащата сладострастна есенна нощ, синкавата полупрозрачност на въздуха, постепенно изпълван от присъствието на встъпващата във власта си Луна. Недоловимата мелодия на флейта, идеща от колосалната и в същото време ефрина сграда до него, глъхнещи смехове, отблясъци от далечи ярки светлини, славеева песен, разстилаща се върху сърцето му, непоносимо, неистово, задуваващо го усещане за нещо пропуснато и пропускано.
Една мисъл го пробождаше право в гърдите -беше създавал два пъти деца, но те бяха тилн'наари. Заченати между победната двойка в магическо състезание за сила и мощ. Деца, които повече не виждаш, жена, която повече не вкусваш, акт на творчество, в който не преминаваш границата с безумието.... Имаше чувствотво, че ще се пръсне при следващото си дихание.
Чу се копринено пърхнане на криле и славейчето отлетя, оставяки го в тишината и мекото безмълвие на нечий приближаващи се недоловими стъпки. Малка, но силна ръка легна на работо му и гласът на багатур Дамяна се разнесе в притихващия в своя залез свят:
- Не трябва да си толкова обръкан, братко.
- Какво всъщност ми има?
- Ти ми кажи?
- Не знам... но ми липсва...
---------------------------------------------------------
Дамяна, Онегавон - Бодар, Двореца на +3, привечер на 23.09.1414г.
Зигур - За няколко часа в Ерисея - на +3, тоест призори, рано сутрин на 23.09.1414г
Last edited by cherno_slance on Tue Oct 11, 2005 9:36 pm, edited 6 times in total.
Луната уморено се носеше по познатия си път сред звездното море, прорязваше рехавата облачна дантела и разливаше омайни лъчи над селенийските земи. По пътя, виещ се лениво между пръснатите из планината села, се движеха тихо две сенки – безшумни, уверени крачки, които сякаш не докосваха прашната земя. Полъх на вятъра се плъзна в короните на дърветата и есенните листа развълнувано зашепнаха. По-дребният силует забави ход и замря неподвижно. Качулката се свлече назад, разкривайки блестящи, дълги, черни коси. Сноп от лунни лъчи се сплете в нежен воал около слабите рамене на младата жена и освети лицето й. Спътникът й направи още няколко крачки напред, но, усетил изоставането на девойката, също спря и се обърна към нея.
- Чу ли нещо, Нене?
Тя вдигна пръст до устните си и му направи знак да мълчи. Големите й тъмни очи тревожно се взираха в черните сенки на дърветата, сякаш се опитваха да изтръгнат някаква тайна от мрака им. Мъжът застина, напрегнал сетивата си, но не успяваше да чуе нищо, освен обичайния, едва доловим унес на нощната гора.
- Няма нищо, Нене – прошепна той и погали успокоително косите на девойчето. Тя вдигна ръка и нежно преплете пръсти в неговите.
- Мисля, че усетих някого, Треол – промълви тя и допря ласкаво устни до дланта му и в същия миг усети как тя се стегна. Треол бавно се обърна назад, а огромните му зеници отразиха безкрая на лунно-звездната нощ. Лунната светлина послушно се изви край ръцете му и той застина неподвижно. Не бяха сами. Лицето на Нене деликатно засия и тя боязливо се доближи към спътника си. Времето се опъна бавно като тетива и замря в напрегнато очакване.
- Впечатляващо изпълнение, Треол!
Умореният глас на внезапно появилия се мъж прогони напрежението от нощта. Треол видимо се отпусна, но Нене продължи плахо да надзърта иззад рамото му. Едва когато сребърната светлина погали лицето на мъжа, тя се успокои, разпознала острите черти на Ванел.
- Не си ли из Даная? – обади се Треол и протегна ръка към новодошлия.
- И там ще отида... – промълви мрачно Ванел и спря до тях. – Но първо трябва да се видя с Мела. А като гледам, май и вие към нея сте се запътили. И вас ли привика?
Треол кимна мълчаливо и тримата продължиха по пътеката, която не след дълго навлезе в черните сенки на гората.
- Имаш ли идея какво се е случило? – попита колебливо по някое време Ванел.
- Не знаем – обади се бързо Нене го стрелна крадешком с поглед. Ванел се беше променил за времето, в които не го бе виждала. Тъмни сенки дълбаеха и без това ъгловатото му лице и тежка умора бе натиснала раменете му. Угрижена нежност се разля в тялото й и тя едва удържа желанието си да погали сплъстените му коси. В изминалите дни усещаше Луна безмилостно да играе с отключените й чувства и те се плискаха неудържимо ту към спомена й за близнаците, ту към силния и спокоен Треол. Можеше да усети силата им като река, като море, като стихия, която едва-едва успяваше да удържи. И сега Ванел, сякаш доловил изливащата се към него нежност, се извърна изненадано към девойчето и тя смутено сведе глава. Усетила слабостта й, лунната стихия се вля в съзнанието й и лакомо започна да се храни с избуялите й чувства, оставяйки на тяхно място мразовита празнота.
- Ще се научиш да го овладяваш, Нене – дочу тя някъде далече кроткия глас на Треол, а тежката му длан погали ласкаво косите й. Усети как той уверено увлича небесната сила към себе си и постепенно студеният лунен дъх изчезна.
Неусетно достигнаха до малката позната къща, скрита в уютните сенки на ябълковите дървета. Посрещна ги тихият ромон на извора, а едва пристъпили в градината, вратата се отвори и през прага се изля топлата светлина на огнището в кухнята.
Мела ги настани бързо край голямата маса, а цялата стая вече ухаеше на билков чай и топъл хляб. Девойката притвори очи и остави ласкавия уют на познатия дом да попие в съзнанието й. Притискаше топлата керамична чаша между дланите си и едва в периферията на сетивата си долавяше спокойния глас на Мела да разказва за срещата й с Лунел и за лунния камък. Думите се плъзгаха край нея без да оставят следа, но постепенно, успяла най-после да събере разпилените си чувства и мисли, тя предпазливо насочи сетивата си към околните. Усещаше как лека, едва доловима тревога се промъква в спокойния мрак зад Треоловите зеници. Ванел изглеждаше развълнуван, но не можеше да определи дали заради чутото току-що, или бе в плен на тревогата, изпила лицето му през изминалите дни.
- Какво ще правим сега? – резкият глас на Мела я стресна и Нене вдигна любопитен поглед към нея. Жената не й обърна внимание. Взираше се напрегнато в сериозното лице на Треол, сякаш се опитваше да проникне отвъд неговата безмълвната невъзмутимост.
- Не изглеждаш никак изненадан, Треол – промълви почти небрежно Мела, когато напрежението в настаналата тишина стана непоносимо. Той побутна напред празната чаша и приглади прошарените си коси.
- Признавам, че допусках подобно развитие – отбеляза меко той. –Лунният камък не съществува сам за себе си, Мела, и ние би трябвало да го знаем. Но това е истина, болезнена както за самите нас, така и за всеки човек в Селения.
Мела сбърчи леко вежди и прехапа устни.
- Знаеш, че посветих последните няколко години, за да се опитвам да помирявам силите.
Треол се засмя студено.
- Това начинаие е твърде амбициозно дори за теб, Мела! А и има твърде много неща, които все още не можем да обясним...
- И все пак, във времето, за което намекна, селенитите са успели...
- Били са много, било е различно – прекъсна я властно той. Гняв проблясна в очите на Мела, но тя успя да го смири. “Винаги става така”, помисли си тя. “Защо не може Треол поне малко да се смирява понякога!”. Той сякаш прочете мислите й, защото надменното му изражение бе заменено от кротка, топла сърдечност. – Пропускаш още нещо, Мела. Те са се обединили за нещо различно. Не можеш да сравняваш....
- За какво стана дума? – обади се внезапно Нене. Двамата се обърнаха към нея, сякаш изненадани от присъствието й.
- Легенди... – отвърна разсеяно Мела. – Най-добре да ги оставим настрана засега. – добави тя решително и се изправи. Измъкна от долапа малка тумбеста бутилка и внимателно разля кехлибарената напитка в чашите. В стаята се разнесе омайният есенен аромат на ябълки, смеси се с уханието на билките, разпилени от Мела в съседната стая, и извика усмивка на лицето на Треол.
- Вече се притеснявах, че ще пропуснеш.
Сърдечният смях на Мела, последвал тези думи, прогони напрежението от кухнята.
Ванел, който до този момент мълчаливо седеше край масата, потънал в мислите си, внезапно вдигна поглед от чашата си.
- Нещо става в Селения, Мела – неочаквано трескавият му поглед се впи в нежното лице на Нене. – Ти можеш да го почувстваш, нали?
- Не разбирам... – промълви тя и гласът й неуверено заглъхна. Усети изпитателните погледи на Мела и Треол върху себе си и лицето й пламна.
- Силата на Луна... Тя не изчезна... но се променя.... – обади се неуверено Ванел. – По-... хищна е... Гладна... Тя го усети... докато идвахме насам...
- Тя просто не може да се владее още – разнесе се спокойният глас на Треол. Ванел поклати глава. Нене трепна когато меките хладни длани на Мела докоснаха страните й и вдигна поглед нагоре. Усети силата на жената да се излива край нея, деликатно обгръщайки развълнуваните й мисли.
- Какво се е случило с нея? – обади се след малко Мела, обръщайки се към Треол.
- Всеки носи своето проклятие, Мела – отвърна той. – Чувствителността е нейното... а знаеш какво е това за Луна.
- Не разбирам....
- Тя не просто усеща себеподобните си – обясни бавно Треол. – Не може да чете мисли, но може да усети чувствата ни... да се влее в тях... повече от всеки друг, когото съм усещал до момента... Съзнанието й се плъзга като деликатна ръка в умовете ни, и следва извивките, възлите на чувствата и вълненията ни... нещо повече... откликва насреща. Луна усилва това... а тя не може да го контролира.... Но си прав – добави ядно Треол, обръщайки се към другия мъж. – Луна се засилва...
- Лунните стават все повече и по-дейни – добави Ванел и се обърна към Мела. – Терем иска да се свърже с теб.
Гневна сянка помрачи хубавото лице на жената.
- Няма за какво да говоря с него!
- Но той явно има за какво да говори с теб – натърти Ванел и се приведе напред. – Не можем да бягаме от това, което се случва в Селения, Мела. Нямаме право. Знаеш, че Селиал...
- Селиал нямаше доверие на Терем! – прекъсна го Мела. – Аз също.
- Мина време – намеси се и Треол и повтори думите на Ванел: – Лунните стават все повече, Мела. Питаш, какво ще правим сега. Е, аз знам какво не можем да направим. Не можем да спрем дотук. Ако искаш аз ще се срещна с Терем. Нене ще дойде с мен, може да ми е от полза, а и искам да я наблюдавам. Мела, ти ни привикай, ако Лунел се свърже с теб. А ти, – той се извърна рязко към Ванел, - с теб трябва да говорим за твоята връзка с огъня.
* * *
действията се развиват сега (20 септември) в Селения
- Чу ли нещо, Нене?
Тя вдигна пръст до устните си и му направи знак да мълчи. Големите й тъмни очи тревожно се взираха в черните сенки на дърветата, сякаш се опитваха да изтръгнат някаква тайна от мрака им. Мъжът застина, напрегнал сетивата си, но не успяваше да чуе нищо, освен обичайния, едва доловим унес на нощната гора.
- Няма нищо, Нене – прошепна той и погали успокоително косите на девойчето. Тя вдигна ръка и нежно преплете пръсти в неговите.
- Мисля, че усетих някого, Треол – промълви тя и допря ласкаво устни до дланта му и в същия миг усети как тя се стегна. Треол бавно се обърна назад, а огромните му зеници отразиха безкрая на лунно-звездната нощ. Лунната светлина послушно се изви край ръцете му и той застина неподвижно. Не бяха сами. Лицето на Нене деликатно засия и тя боязливо се доближи към спътника си. Времето се опъна бавно като тетива и замря в напрегнато очакване.
- Впечатляващо изпълнение, Треол!
Умореният глас на внезапно появилия се мъж прогони напрежението от нощта. Треол видимо се отпусна, но Нене продължи плахо да надзърта иззад рамото му. Едва когато сребърната светлина погали лицето на мъжа, тя се успокои, разпознала острите черти на Ванел.
- Не си ли из Даная? – обади се Треол и протегна ръка към новодошлия.
- И там ще отида... – промълви мрачно Ванел и спря до тях. – Но първо трябва да се видя с Мела. А като гледам, май и вие към нея сте се запътили. И вас ли привика?
Треол кимна мълчаливо и тримата продължиха по пътеката, която не след дълго навлезе в черните сенки на гората.
- Имаш ли идея какво се е случило? – попита колебливо по някое време Ванел.
- Не знаем – обади се бързо Нене го стрелна крадешком с поглед. Ванел се беше променил за времето, в които не го бе виждала. Тъмни сенки дълбаеха и без това ъгловатото му лице и тежка умора бе натиснала раменете му. Угрижена нежност се разля в тялото й и тя едва удържа желанието си да погали сплъстените му коси. В изминалите дни усещаше Луна безмилостно да играе с отключените й чувства и те се плискаха неудържимо ту към спомена й за близнаците, ту към силния и спокоен Треол. Можеше да усети силата им като река, като море, като стихия, която едва-едва успяваше да удържи. И сега Ванел, сякаш доловил изливащата се към него нежност, се извърна изненадано към девойчето и тя смутено сведе глава. Усетила слабостта й, лунната стихия се вля в съзнанието й и лакомо започна да се храни с избуялите й чувства, оставяйки на тяхно място мразовита празнота.
- Ще се научиш да го овладяваш, Нене – дочу тя някъде далече кроткия глас на Треол, а тежката му длан погали ласкаво косите й. Усети как той уверено увлича небесната сила към себе си и постепенно студеният лунен дъх изчезна.
Неусетно достигнаха до малката позната къща, скрита в уютните сенки на ябълковите дървета. Посрещна ги тихият ромон на извора, а едва пристъпили в градината, вратата се отвори и през прага се изля топлата светлина на огнището в кухнята.
Мела ги настани бързо край голямата маса, а цялата стая вече ухаеше на билков чай и топъл хляб. Девойката притвори очи и остави ласкавия уют на познатия дом да попие в съзнанието й. Притискаше топлата керамична чаша между дланите си и едва в периферията на сетивата си долавяше спокойния глас на Мела да разказва за срещата й с Лунел и за лунния камък. Думите се плъзгаха край нея без да оставят следа, но постепенно, успяла най-после да събере разпилените си чувства и мисли, тя предпазливо насочи сетивата си към околните. Усещаше как лека, едва доловима тревога се промъква в спокойния мрак зад Треоловите зеници. Ванел изглеждаше развълнуван, но не можеше да определи дали заради чутото току-що, или бе в плен на тревогата, изпила лицето му през изминалите дни.
- Какво ще правим сега? – резкият глас на Мела я стресна и Нене вдигна любопитен поглед към нея. Жената не й обърна внимание. Взираше се напрегнато в сериозното лице на Треол, сякаш се опитваше да проникне отвъд неговата безмълвната невъзмутимост.
- Не изглеждаш никак изненадан, Треол – промълви почти небрежно Мела, когато напрежението в настаналата тишина стана непоносимо. Той побутна напред празната чаша и приглади прошарените си коси.
- Признавам, че допусках подобно развитие – отбеляза меко той. –Лунният камък не съществува сам за себе си, Мела, и ние би трябвало да го знаем. Но това е истина, болезнена както за самите нас, така и за всеки човек в Селения.
Мела сбърчи леко вежди и прехапа устни.
- Знаеш, че посветих последните няколко години, за да се опитвам да помирявам силите.
Треол се засмя студено.
- Това начинаие е твърде амбициозно дори за теб, Мела! А и има твърде много неща, които все още не можем да обясним...
- И все пак, във времето, за което намекна, селенитите са успели...
- Били са много, било е различно – прекъсна я властно той. Гняв проблясна в очите на Мела, но тя успя да го смири. “Винаги става така”, помисли си тя. “Защо не може Треол поне малко да се смирява понякога!”. Той сякаш прочете мислите й, защото надменното му изражение бе заменено от кротка, топла сърдечност. – Пропускаш още нещо, Мела. Те са се обединили за нещо различно. Не можеш да сравняваш....
- За какво стана дума? – обади се внезапно Нене. Двамата се обърнаха към нея, сякаш изненадани от присъствието й.
- Легенди... – отвърна разсеяно Мела. – Най-добре да ги оставим настрана засега. – добави тя решително и се изправи. Измъкна от долапа малка тумбеста бутилка и внимателно разля кехлибарената напитка в чашите. В стаята се разнесе омайният есенен аромат на ябълки, смеси се с уханието на билките, разпилени от Мела в съседната стая, и извика усмивка на лицето на Треол.
- Вече се притеснявах, че ще пропуснеш.
Сърдечният смях на Мела, последвал тези думи, прогони напрежението от кухнята.
Ванел, който до този момент мълчаливо седеше край масата, потънал в мислите си, внезапно вдигна поглед от чашата си.
- Нещо става в Селения, Мела – неочаквано трескавият му поглед се впи в нежното лице на Нене. – Ти можеш да го почувстваш, нали?
- Не разбирам... – промълви тя и гласът й неуверено заглъхна. Усети изпитателните погледи на Мела и Треол върху себе си и лицето й пламна.
- Силата на Луна... Тя не изчезна... но се променя.... – обади се неуверено Ванел. – По-... хищна е... Гладна... Тя го усети... докато идвахме насам...
- Тя просто не може да се владее още – разнесе се спокойният глас на Треол. Ванел поклати глава. Нене трепна когато меките хладни длани на Мела докоснаха страните й и вдигна поглед нагоре. Усети силата на жената да се излива край нея, деликатно обгръщайки развълнуваните й мисли.
- Какво се е случило с нея? – обади се след малко Мела, обръщайки се към Треол.
- Всеки носи своето проклятие, Мела – отвърна той. – Чувствителността е нейното... а знаеш какво е това за Луна.
- Не разбирам....
- Тя не просто усеща себеподобните си – обясни бавно Треол. – Не може да чете мисли, но може да усети чувствата ни... да се влее в тях... повече от всеки друг, когото съм усещал до момента... Съзнанието й се плъзга като деликатна ръка в умовете ни, и следва извивките, възлите на чувствата и вълненията ни... нещо повече... откликва насреща. Луна усилва това... а тя не може да го контролира.... Но си прав – добави ядно Треол, обръщайки се към другия мъж. – Луна се засилва...
- Лунните стават все повече и по-дейни – добави Ванел и се обърна към Мела. – Терем иска да се свърже с теб.
Гневна сянка помрачи хубавото лице на жената.
- Няма за какво да говоря с него!
- Но той явно има за какво да говори с теб – натърти Ванел и се приведе напред. – Не можем да бягаме от това, което се случва в Селения, Мела. Нямаме право. Знаеш, че Селиал...
- Селиал нямаше доверие на Терем! – прекъсна го Мела. – Аз също.
- Мина време – намеси се и Треол и повтори думите на Ванел: – Лунните стават все повече, Мела. Питаш, какво ще правим сега. Е, аз знам какво не можем да направим. Не можем да спрем дотук. Ако искаш аз ще се срещна с Терем. Нене ще дойде с мен, може да ми е от полза, а и искам да я наблюдавам. Мела, ти ни привикай, ако Лунел се свърже с теб. А ти, – той се извърна рязко към Ванел, - с теб трябва да говорим за твоята връзка с огъня.
* * *
действията се развиват сега (20 септември) в Селения
Вечер се спускаше над Бодар и пурпурна светлина заля островърхите покриви на замъка. Опряла длани в хладните мраморни колони на балкона, Анара се любуваше на позлатените води пред нея. Ветрило от огнени лъчи пронизваше рехавата облачна пелена на запад, докосваше набраздената от хладния есенен вятър повърхност на езерото и се разпиляваше в хаотични отражения. Медени отблясъци играеха в разпуснатите коси на кралицата. Лицето й изглеждаше уморено, а очите й искряха в трескав унес. Чу познати стъпки зад себе си и устните й трепнаха в нежна усмивка, но тя не се обърна, не намерила сили да откъсне поглед от Бодарското езеро, от плетеницата от меки вечерни сенки и искрящи отражения... от нежно-розовия, все още блед лик на луната, надникнала отвъд далечните била на планината. Усети ръцете на Кейдж да я прегръщат и леко се отпусна назад в обятията му.
- Уморена ли си? – попита тихо той.
- Да – кимна кралицата и притвори леко очи. – Но в момента не го усещам. Толкова е красиво, Джони!
Почувства устните му да докосват меките къдрици, спускащи се край страните й, и вдигна ръка, за да помилва лицето му.
- Мислех си… - гласът й заглъхна.
- Какво?
- Мислех си за Лунел.
Думите й го изненадаха и той леко се отдръпна, обръщайки Анара към себе си.
- Какво за нея?
Смехът й се разсипа в кристалната тишина на есенната вечер.
- Нищо. Видях луната – нежна, омайваща – и се сетих за нея.
Кралицата отново се обърна и се сгуши в прегръдките на Джони, зареяла взор към месечината. Вечерното светило плавно се изкачваше в помръкващото небе, докато руменината на залеза бавно се отдръпваше от наедрелия му лик.
– Питам се, Джони, какво ли е да си свързан с нея? – промълви замислено Анара и плъзна длан по мраморния парапет. – Какво ли е да си селенит? Какво ли чувства Лунел?
– Трудно е да се каже – промърмори Кейдж и проследи погледа на жена си нагоре. – Но аз желая да поговорим за нещо друго, Ана, не за Лунел.
- Тя появявала ли се е? – попита Анара, сякаш не бе чула последните му думи. Усети как ръцете му се стегнаха. Той се отдръпна, хвана я нежно за ръка и я поведе към покоите й. Тя го последва, но миг преди нежните тюлени пердета да се спуснат зад нея, Анара отново извърна поглед към луната и се усмихна. – Джонатан, надявам се, че имаш сериозна причина да ми откраднеш удоволствието от тези няколко свободни мига красота.
Той се засмя, настани я удобно в кадифените прегръдки на едно кресло и сам се разположи срещу нея.
- Съжалявам, че те откъсвам от този поетичен унес, но трябва да поговорим сериозно – за ферундалите, а също и за...
- Какво за тях? – прекъсна го кралицата. Той забави следващите си думите, сякаш за да подчертае значението им.
- Наистина ли възнамеряваш да им се довериш, Ана? Да се довериш на това момиче – на Нила?
- Да, смятам – в думите й се промъкнаха звънливите нотки, които винаги по неповторим начин отличаваха гласа на кралицата от този на жената. Кейдж се усмихна на явния й опит да използва кралската си власт, за да сложи край на неговите възражения. Несъмнено преди години това действаше. Вярно, караше го да се бунтува в себе си, да търси начин да изтъкне своите доводи, да измъкне крак изпод нежната пантофка, която властно се опитваше да му наложи волята на кралицата. Но сега, когато реката на обичта му се бе вляла в тази на дълга, това не можеше да го спре.
- Знаеш много добре какво направи тя.
- Менедем не би ми пратил човек, на когото няма доверие – заяви тя. – А аз самата предпочитам да мога да ги наблюдавам по-отблизо, отколкото да забърсвам пролятата кръв. Нека са видими за нас, Джонатан. Няколко стари книги и споразумение между двама мъртъвци – това крепи връзката им с Данайския трон. Поне привидно. Искам да зная повече. Но не от сухите страници и изветрялото мастило, а от очите на едно момиче, което несъмнено знае, че аз знам.
Кейдж бавно плъзна длани по меката тапицерия на креслото си. Без сам да се усети, хвърли жаден поглед към каната за вино. Сякаш в отговор на желанието му, в този миг на вратата на кралските покои се почука и след малко вътре влязоха две прислужници. Едната смени разочароващо празния съд с кана, пълна с ароматно червено вино, докато другото девойче палеше огън в камината, за да прогони ранно-есенния хлад.
Кейдж отпи със задоволство от чашата си, докато мислите му продължаваха да блуждаят към ферундалите. Непонятни бяха за него тези хора, а и информацията, дадена му по-рано от кралицата, далеч не му помогна да ги разбере. Сам той в далечното минало размирник и обитател на данайските килии, сега се отнасяше с недоверие към укротяваните крайности на тези воини.
– Всеки следва своя път – каза сякаш на себе си Джони, когато прислужниците напуснаха кралските покои и отново остана насаме с Анара, а след това добави: – И все пак смятам, че им гласуваш твърде много доверие.
- Вече говорихме за това. Смятам, че мога да им вярвам – отбеляза Анара и добави. – В разумни граници.
- Дано да е така – промърмори Кейдж.
- Има ли нещо, което да не зная, Джони? Нещо друго, което да те кара да се съмняваш в тях? – попита рязко Анара.
- Опазил ни Халид! – засмя се сухо Джони, но лицето му остана сериозно. – Все пак... самоконтролът, аскетизмът ... сами по себе си те са крайности, Ана. Тези воини са като струна, опъната до крайния предел. Когато струната се скъса бог да е на помощ на тези, които са наоколо. Момичето самò е доказателство за това. Аз лично предпочитам хората, които не пъхат в затвора така наречените си слабости, а предпочитат да ги опознаят и обърнат в своя полза.
- Ласкаете ме, лорд Кейдж – потрепнаха в закачлива ирония устните на кралицата при спомена за собствената й роля в живота на мъжа срещу нея. – А и тези разсъждения... явно престоят в библиотеката Ви влияе. Да очаквам ли скоро сам да я запълните със своята теория за крайностите?
- Ваше Величество се подиграва с мен – усмихна се кротко Кейдж.
- Да оставим ферундалите на мира. Поне засега – властните нотки отново звъннаха в гласа на кралицата и тя продължи делово. – Като прекарваш толкова време в библиотеката, успя ли да откриеш следа към легендата на Арсис?
- Знаеш, че аз само я ползвам за кабинет, както и че не ми остава необходимото време, за да отдам дължимото внимание на книгите, които тя съхранява. – каза бавно той и се облегна удобно в креслото си. – И все пак… Насочих търсенето към Бодарската корона и мисля, че попаднах на нещо интересно.
- Какво за нея? Тя си е тук, в Бодар. Там, където съм и аз. Отговорът е в самата корона.
- Имам чувството, Ана, че все още ни убягва въпросът.
Двамата потънаха дълбините на собствените си мисли. Навън сенките плавно преминаваха в мрак, докато в кралските покои тихият шепот на пламъците в камината се мъчеше да разсее натежалата тишина.
- Исках да говорим за още нещо – обади се внезапно Кейдж и откъсна поглед от късчето звездно небе, надзъртащо между завесите.
- Джоррам – промълви замислено Анара, безпогрешно отгатвайки насоката на разговора. Тя усети изпитателния поглед на Джони върху лицето си, но не обърна глава към него. „Толкова неизвестни...”, помисли си тя, докато неусетно за самата нея, взорът й търсеше сребърния лик на Луната навън.
- Прав ли съм да смятам, че избягваш разговора за него? – попита с внезапно появила се острота в гласа Джони. Тя се усмихна и бавно остави чашата на пода до креслото си. Кейдж проследи с поглед стъпките й до вратата към балкона, където кралицата спря и се облегна на широката рамка.
- Анара – повика я той. Тя най-после се обърна към него.
- Права ли съм да смятам, че знаеш за Джоррам нещо, което не си ми казал? – попита го на свой ред тя.
Сините очи на Джони проблеснаха студено, което не убягна от вниманието на Анара.
- Какво не ми казваш, Джонатан?
- Никога не сме били първи приятели с Първосвещеника – каза сухо той, изправи се рязко от мястото си и отиде до нея. Погледът му почти веднага бе пленен от искрящите отражения на звездите в черните води на езерото.
- Не е само това – настоя Анара и властният й глас го накара да се обърне към нея.
- Той не ти е съюзник, Ана – каза твърдо Кейдж.
Сянка на черни криле премина през мислите на кралицата и студеният им полъх разбуди задрямалите й страхове. Елфът не се бе появявал откакто бе върнал сина й в Бодар. „За щастие”, добави тя на ум. „Да видим какво ще иска Джоррам сега”.
- Срещата е неизбежна. А и той все още не е освободен от поста съветник. Може да ми бъде полезен – заяви гласно тя и се обърна към Кейдж. – Но ти не отговори на въпроса ми, Джонатан? Смяташ ли, че можем да си позволим тайни помежду ни? Преди време ми намекна, че Първосвещеникът има нещо общо с камъните, с които ти си свързан. Както и момичето – Лунел. От доста дни не си съвсем на себе си. Самата Лунел изчезва, появява се, пак изчезва. Искам да знам какво става, лорд Кейдж! Искам да знам – тук и сега!
Усмивка пропъди сериозната мрачност от лицето на Кейдж при вида на властния блясък в красивите очи на кралицата. Той я прегърна и прошепна развеселено в косите й:
- Ти си моя жена, Ана, нима мога да ти откажа?
Внезапната промяна в настроението му я обърка и за миг кралицата се изкуши да се ядоса, но собственият й смях изпревари раздразнението й и тя се върна отново в креслото си. Кейдж напълни отново чашите с вино, придърпа своето кресло по-близо до Анара и започна тихо да разказва.
* * *
Анара, Кейдж – вечерта на 23 септември в Бодар (+3 дни)
- Уморена ли си? – попита тихо той.
- Да – кимна кралицата и притвори леко очи. – Но в момента не го усещам. Толкова е красиво, Джони!
Почувства устните му да докосват меките къдрици, спускащи се край страните й, и вдигна ръка, за да помилва лицето му.
- Мислех си… - гласът й заглъхна.
- Какво?
- Мислех си за Лунел.
Думите й го изненадаха и той леко се отдръпна, обръщайки Анара към себе си.
- Какво за нея?
Смехът й се разсипа в кристалната тишина на есенната вечер.
- Нищо. Видях луната – нежна, омайваща – и се сетих за нея.
Кралицата отново се обърна и се сгуши в прегръдките на Джони, зареяла взор към месечината. Вечерното светило плавно се изкачваше в помръкващото небе, докато руменината на залеза бавно се отдръпваше от наедрелия му лик.
– Питам се, Джони, какво ли е да си свързан с нея? – промълви замислено Анара и плъзна длан по мраморния парапет. – Какво ли е да си селенит? Какво ли чувства Лунел?
– Трудно е да се каже – промърмори Кейдж и проследи погледа на жена си нагоре. – Но аз желая да поговорим за нещо друго, Ана, не за Лунел.
- Тя появявала ли се е? – попита Анара, сякаш не бе чула последните му думи. Усети как ръцете му се стегнаха. Той се отдръпна, хвана я нежно за ръка и я поведе към покоите й. Тя го последва, но миг преди нежните тюлени пердета да се спуснат зад нея, Анара отново извърна поглед към луната и се усмихна. – Джонатан, надявам се, че имаш сериозна причина да ми откраднеш удоволствието от тези няколко свободни мига красота.
Той се засмя, настани я удобно в кадифените прегръдки на едно кресло и сам се разположи срещу нея.
- Съжалявам, че те откъсвам от този поетичен унес, но трябва да поговорим сериозно – за ферундалите, а също и за...
- Какво за тях? – прекъсна го кралицата. Той забави следващите си думите, сякаш за да подчертае значението им.
- Наистина ли възнамеряваш да им се довериш, Ана? Да се довериш на това момиче – на Нила?
- Да, смятам – в думите й се промъкнаха звънливите нотки, които винаги по неповторим начин отличаваха гласа на кралицата от този на жената. Кейдж се усмихна на явния й опит да използва кралската си власт, за да сложи край на неговите възражения. Несъмнено преди години това действаше. Вярно, караше го да се бунтува в себе си, да търси начин да изтъкне своите доводи, да измъкне крак изпод нежната пантофка, която властно се опитваше да му наложи волята на кралицата. Но сега, когато реката на обичта му се бе вляла в тази на дълга, това не можеше да го спре.
- Знаеш много добре какво направи тя.
- Менедем не би ми пратил човек, на когото няма доверие – заяви тя. – А аз самата предпочитам да мога да ги наблюдавам по-отблизо, отколкото да забърсвам пролятата кръв. Нека са видими за нас, Джонатан. Няколко стари книги и споразумение между двама мъртъвци – това крепи връзката им с Данайския трон. Поне привидно. Искам да зная повече. Но не от сухите страници и изветрялото мастило, а от очите на едно момиче, което несъмнено знае, че аз знам.
Кейдж бавно плъзна длани по меката тапицерия на креслото си. Без сам да се усети, хвърли жаден поглед към каната за вино. Сякаш в отговор на желанието му, в този миг на вратата на кралските покои се почука и след малко вътре влязоха две прислужници. Едната смени разочароващо празния съд с кана, пълна с ароматно червено вино, докато другото девойче палеше огън в камината, за да прогони ранно-есенния хлад.
Кейдж отпи със задоволство от чашата си, докато мислите му продължаваха да блуждаят към ферундалите. Непонятни бяха за него тези хора, а и информацията, дадена му по-рано от кралицата, далеч не му помогна да ги разбере. Сам той в далечното минало размирник и обитател на данайските килии, сега се отнасяше с недоверие към укротяваните крайности на тези воини.
– Всеки следва своя път – каза сякаш на себе си Джони, когато прислужниците напуснаха кралските покои и отново остана насаме с Анара, а след това добави: – И все пак смятам, че им гласуваш твърде много доверие.
- Вече говорихме за това. Смятам, че мога да им вярвам – отбеляза Анара и добави. – В разумни граници.
- Дано да е така – промърмори Кейдж.
- Има ли нещо, което да не зная, Джони? Нещо друго, което да те кара да се съмняваш в тях? – попита рязко Анара.
- Опазил ни Халид! – засмя се сухо Джони, но лицето му остана сериозно. – Все пак... самоконтролът, аскетизмът ... сами по себе си те са крайности, Ана. Тези воини са като струна, опъната до крайния предел. Когато струната се скъса бог да е на помощ на тези, които са наоколо. Момичето самò е доказателство за това. Аз лично предпочитам хората, които не пъхат в затвора така наречените си слабости, а предпочитат да ги опознаят и обърнат в своя полза.
- Ласкаете ме, лорд Кейдж – потрепнаха в закачлива ирония устните на кралицата при спомена за собствената й роля в живота на мъжа срещу нея. – А и тези разсъждения... явно престоят в библиотеката Ви влияе. Да очаквам ли скоро сам да я запълните със своята теория за крайностите?
- Ваше Величество се подиграва с мен – усмихна се кротко Кейдж.
- Да оставим ферундалите на мира. Поне засега – властните нотки отново звъннаха в гласа на кралицата и тя продължи делово. – Като прекарваш толкова време в библиотеката, успя ли да откриеш следа към легендата на Арсис?
- Знаеш, че аз само я ползвам за кабинет, както и че не ми остава необходимото време, за да отдам дължимото внимание на книгите, които тя съхранява. – каза бавно той и се облегна удобно в креслото си. – И все пак… Насочих търсенето към Бодарската корона и мисля, че попаднах на нещо интересно.
- Какво за нея? Тя си е тук, в Бодар. Там, където съм и аз. Отговорът е в самата корона.
- Имам чувството, Ана, че все още ни убягва въпросът.
Двамата потънаха дълбините на собствените си мисли. Навън сенките плавно преминаваха в мрак, докато в кралските покои тихият шепот на пламъците в камината се мъчеше да разсее натежалата тишина.
- Исках да говорим за още нещо – обади се внезапно Кейдж и откъсна поглед от късчето звездно небе, надзъртащо между завесите.
- Джоррам – промълви замислено Анара, безпогрешно отгатвайки насоката на разговора. Тя усети изпитателния поглед на Джони върху лицето си, но не обърна глава към него. „Толкова неизвестни...”, помисли си тя, докато неусетно за самата нея, взорът й търсеше сребърния лик на Луната навън.
- Прав ли съм да смятам, че избягваш разговора за него? – попита с внезапно появила се острота в гласа Джони. Тя се усмихна и бавно остави чашата на пода до креслото си. Кейдж проследи с поглед стъпките й до вратата към балкона, където кралицата спря и се облегна на широката рамка.
- Анара – повика я той. Тя най-после се обърна към него.
- Права ли съм да смятам, че знаеш за Джоррам нещо, което не си ми казал? – попита го на свой ред тя.
Сините очи на Джони проблеснаха студено, което не убягна от вниманието на Анара.
- Какво не ми казваш, Джонатан?
- Никога не сме били първи приятели с Първосвещеника – каза сухо той, изправи се рязко от мястото си и отиде до нея. Погледът му почти веднага бе пленен от искрящите отражения на звездите в черните води на езерото.
- Не е само това – настоя Анара и властният й глас го накара да се обърне към нея.
- Той не ти е съюзник, Ана – каза твърдо Кейдж.
Сянка на черни криле премина през мислите на кралицата и студеният им полъх разбуди задрямалите й страхове. Елфът не се бе появявал откакто бе върнал сина й в Бодар. „За щастие”, добави тя на ум. „Да видим какво ще иска Джоррам сега”.
- Срещата е неизбежна. А и той все още не е освободен от поста съветник. Може да ми бъде полезен – заяви гласно тя и се обърна към Кейдж. – Но ти не отговори на въпроса ми, Джонатан? Смяташ ли, че можем да си позволим тайни помежду ни? Преди време ми намекна, че Първосвещеникът има нещо общо с камъните, с които ти си свързан. Както и момичето – Лунел. От доста дни не си съвсем на себе си. Самата Лунел изчезва, появява се, пак изчезва. Искам да знам какво става, лорд Кейдж! Искам да знам – тук и сега!
Усмивка пропъди сериозната мрачност от лицето на Кейдж при вида на властния блясък в красивите очи на кралицата. Той я прегърна и прошепна развеселено в косите й:
- Ти си моя жена, Ана, нима мога да ти откажа?
Внезапната промяна в настроението му я обърка и за миг кралицата се изкуши да се ядоса, но собственият й смях изпревари раздразнението й и тя се върна отново в креслото си. Кейдж напълни отново чашите с вино, придърпа своето кресло по-близо до Анара и започна тихо да разказва.
* * *
Анара, Кейдж – вечерта на 23 септември в Бодар (+3 дни)
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Денят мина и отмина, търкулвайки се като монета под масата. Работниците си заминаха, повечето от служителите му също. Останаха само караулните, неколцина разследващи в алхимическата и магическата зала и разбира се самия той. Имаше чувството, че се е превърнал в пленник на тази сграда.. излизаше от тук само за да се върне в нея, понесъл поредната частица човешки мрак и лудост. Умората го стягаше в слепоочията.
Успя да проумее, че нито му се спи, нито има повече желание за работа. Измъкна се от бюрото си, разстъпвайки игличките в нозете си и отметна завесата на полупреходната стена. Децата продължиха да спят, но Синуин се размърда. Тънкото лятно одеало подчертаваше с белота и лунни сенки щедрите, разкошни хълмове и долини на нейното тяло, мекотата на позата й, задъхващата дължина на нозете й, нежното злато на разпилените й коси... приближи се безшумно и я погали по бузата. Беше бяла, нежна и топла от съня.
- Солг – промълви неочаквано тя - ела си при мен – хубавите й, големи очи го гледаха притворени, през нежната преграда на долепените й от съня, дълги мигли. Погали я отново:
- Не мога, трябва пак да прескоча до Крепостта.
- Сега? Късно е вече, мили – в сребърната камбанка на гласа й се прокрадна тревога.
- Нищо не може да ми се случи, милича моя, та нали Звездата на Тиен'хара се вижда от града, разстоянието е толкова малко.... Спи, обичам те..
Синуин сложи малката си, бяла длан върху неговата, галеща лицето й:
- Маг Корвейл каза, че пак си получавал заплахи да те убият. Някакъв Мълчаливия... опасен ли е?
- Не колкото мен, обич.. спи, моля те... между другото кога успя да се срещнеш с Корвейл?
- Глупчо – засмя се тя и звука на собствения й глас я събуди. Тя се прозя, извивайки се назад в грациозна котешка дъга, после го погледна със смях в ъгълчетата на устните си – Първо внучката му е чудесно момиче.... второ, покрай новата работа, с която го товарите ти и онзи коварен Велиан, на него почти не му остава време да се занимава с проектът си за училище. Затова пък остана очарован от идеята ми за приют в Ерисея. Бихме могли да използваме обща сграда, кухня и поддръжка за сираците и за учениците..
Солг не можа да разбере какво е общото между първото и второто, за това само си позволи да я погали по красивото, кръгло лице, по слепоочията, нежните бузи и мъничката брадичка...
... Говоренето за любимата й работа започна да я разсъннва – сините езера на очите й се разтвориха... тъмни на фона на слабата светлина.... малката й, нежна ръка отметна завивката и тя понечи да се изправи.
- Недей – погали я по рамото и внимателно я бутна обратно в леглото... не се разсънвай.
Целуна я по гладкото чело, носа и устните. После докосна колебливо с грубите си пръсти върховете на миглите й. За миг се почувства прекалено огромен и грубо скроен, примитивен. Тя го погали, докато потъваше обратно в меката бездна на съня си – млечен и изпълнен с добрина и светлина:
- Върви скъпи... пази се...
Даваше си сметка, че тя както винаги е по-мъдра и умна от него и зад привидно обикновенното й пожелание се крие преценката на внимателен и интуитивен човек. Той наистина твърде често прескачаше до Крепостта – нощем и сам, по един и същ път... но кой би нападнал самия префект на Ерисея... всъщност префекта на целия бивш северен Озикс... Реши, че тя както винаги проявява прекалена, почти майчинска загриженост. Не че имаше нещо против - в края на краищата тя правеше така от обич...
Слезе на първия етаж и помоли старшията на караулното да му прати едно момче от отстъпващите от пост – да му помогне за слагането на бронята по него и Рошльо. Обичаше усещането за приятна тежест, което идваше от кирасата, шлема и всичкото останало желязо по него. Обичаше и огромния Рошльо, понасящ със завидно спокойствие тежестта на неговата си броня и тази на обвития си в стомана стопанин... Прикрепи към седлото дългия двуръчен меч, по късия гладиус закачи на бедрото си, после яхна стария си четирикрак боен другар и взе от прислужващото му момче конническия щит и тежкото копие, чийто заден край отиде в пригоден за целта калъф, направен от здрава кожа и подсилен в дъното с “ пета ” от желязо.
Изчака момъка да отвори портата на конюшната към улицата, потупа коня си по бронираната му шия и излезе в нощна Ерисея.
Градът още будуваше – усърден и изпълнен с мъждукащи светлини, прозиращи изпод спуснатите кепенци на работилнички и стаички на късно лягащи си работливи семейства. Ръмеше дъждец, който упорито се опитваше да превърне непавираната уличка в кален улей, но твърдата и плитка почва на платото все още не му се даваше.
Ездачът съжали, че не е взел наметало. Жегата от дългото лято и въобще дългите години из гъстите гори на Северен Озикс бяха създали в него леко отрицателно мнение към свободно спускащия се от раменете ти плащ – но сега, върху гърба на Рошльо, студа на нощния вертец и дъжд започнаха постепенно да стават твърде осезаеми. Изруга беззвучно и леко ускори ход- не искаше да си мисли колко недрожелюбен ще стане вятъра, като го причака отвъд портите на Ерисея, сред оскъдната на растителност гладка равнина на платото.
Пресече набързо празното пространство между последните къщи и неугледните дървени стени на Ерисея. Някой ден стените щяха да са каменни, а пространството запълнено с къщи.. Някой ден... макар че, ако човек слушаше Рампсън това време все едно вече беше дошло... Стигна до портата, направена от масивни греди и се провикна да го пуснат.
Естествено стражите на града не бяха много очаровани да отварят тежките и високи крила на вратата заради един единствен конник. Солг раздразнено им викна:
- Мозъците ви са в стомасите! Отворете ми вратичката за излаз.
Времето отвън наистина беше отвратително.
Леденият ветрец пъхна пръсти от дъждовни струи в процепите на забралото му, обгърна го в студ и влага, а копитата на Рошльо започнаха да джакат в постепенно омекващата почва. Измърмори ругатня към времето и света като цяло, и ускори леко ход, пожелавайки си по-скоро да стигне до Крепостта.
Зъзнеше, озъзнавайки очуден, че тялото му е свикнало прекалено много с топлината на тази страна, съществуваща далеч на юг от родното му, обковано в сняг и лед място. Вече виждаше в далечината тъмното петно на крепостта, когато Рошльо изпръхтя, извивайки глава наляво. Дръпна юздата му, поглеждайки в същата посока, само за да види поне двайсетина конника, опитващи се да пресекът под ъгъл пътя му. Изви коня си в тяхна посока и забави ход, вдигайки тежкото си копие нагоре в знак на мир. Нещо в устрема на галопа им, в стойките на ездачите го накара да застане нащрек. На четиридесетина метра от тях успя да различи на слабата лунна светлина, че ездачите държат някакви неща в ръцете си - тъмни и дълги предмети, с тежест...
.... почернени остриета.... мярна и специфичните очертания на тежки самостели. Реагира мигновенно - пришпори коня си и се приведе напред, прикривайки се колкото може с малкия си, но здрав щит...
... Останалото беше лудост и смърт...
. ---------------------------------
Беше забравил какво е усещането да те цери силен магьосник по-бързата процедура. Двете млади дами без много свян, със оправданото самочувствие на добри лечителки му заповядаха да стои мирен на леглото. После със завидно спокойствие измъкнаха забилите се в него арбалетни стрели, свалиха броните, ризата и панталоните и простряха ръце над него.
Корвейл им беше казал да не се церемонят с него и те дисциплинирано изпълниха нареждането му. Още докато почваха със заклининията си по тялото му сякаш плъзнаха мравки, които бързо се превърнаха в огнени игли, а миг по-късно в истински пламъци.
... Това което беше забравил, беше колко бавно става всичко... отвъд прозорците на кулата започна да се развиделява, а лечителките сякаш едва сега започваха...
-... Потърпете, су Саро – рече кротко Тамара по някое време – като не спите нощем при жена си и скиторите самичък, така ще е... Виктория, усили малко, имаме си работа с наистина тежки рани...
- Загубих Рошльо – изхъхри Солг и понечи да стане. Лечителките едва го накараха да остане легнал.
- Сам сте си виновен – поклати по- дребничката лечителка и задържа по-дълго ръката си върху раната на хълбока. Сякаш жив огън нахлу в тялото на лекувания и той издиша на пресекулки. Когато малката й длан се отдръпна, раната все още кървеше, но не така силно:
- Ако наистина сте толкова припрян и сте готов да търпите на наистина големи болки, може да ускорим малко.
- Направете го... и някой да се обади на Синуин!
-Вече е сторено префект су Саро. Сега, моля, стиснете зъби...
Вечерта на следващия ден му позволиха да се размърда. Тамара назидателно му обясни:
- Затворихме дупките във вас, и ви почистихме доколкото можахме, но въпреки всичко може някоя рана да се възпали. Затова ще ви наложим с компреси и ще ги притегнем с бинтове.
- Правете каквото трябва, госпожици. Но ако изпусна Ти'сейн заради вас, ще ви се разсърдя жестоко...
. -------------------------
- Принце? – влезлият учитиво се смути пред гледката на пишещия Ти'сейн. Последният остави перодръжката и махна с ръка:
- Щом съм ти казал да влезеш, значи всичко е наред. Какво те е накарало да тръгнеш снощи по никое време... Брет ми каза, че си имал премеждие по пътя.
- Да имах. Сигурно като прокараме подземния тунел между Крепостта и града ще е по-безопасно! До тогава ще спра нощем да пътувам сам извън Ерисея
- Какво се случи? - попита принца и Солг му обясни за заплахите, които получаваше от разни престъпници, както и за очевидния факт, че онзи главорез Марвин Мълчаливеца явно беше проучил доста добре навиците му. Разказа и за засадата. Принцът го изслуша внимателно, после потъна в размисъл, а накрая вдигна поглед и каза:
- Не искам разни Марвиновци и Сигри да се разпореждат с хората в най-големия град на държавата ми. Направи каквото е нужно за да ги озаптиш. Ясен ли съм, префект су Саро.
- Напълно, принце! Всъщност именно заради това исках да се срещна с вас!
- Посред нощ? Не можа ли да изчакаш до днес сутринта? Можело е да умреш?
- Става все по-трудно да ви открие човек, милорд! Особено през деня! - Солг млъкна внезапно...
- Какво има, префекте?
- ... Трябва да седна!
- Ами сядай тогава – Ти'сейн скри усмивката си, коята напираше да се появи, щом сравни мисленно поведението на префекта с това на първия министър. Наблюдаваше как огромният войн предпазливо отпуска тежестта си на стола, който му беше предложил принца – само внимателното вглеждане можеше да подскаже, че мъжът полага неистови усилия да не потрепва или да се срути и да заспи. Ти'сейн инстинктивно пое инициативата в замиращия разговор:
- От кога не си спал като хората, Солг?
- От някой и друг ден, принце! Всъщност снощи лежах... докато твоите лечителки ме пърлеха със заклинанията си.
- И не си ял през това време нали? ... не отричай, знам как реагират едрите хора на глада!
- Всъщност вчера сутринта изядох едно пиле.
- Аха! – Ти'сейн мислено наложи пилето на ръста и мускулите на събеседника си. Реши да смекчи малко тона:
- Не може да свършиш цялата работа сам, Солг. Намери си повече помощници! Ако трябва говори с Дуорн Макрон да ти отпусне пари за каквото там е нужно – за повече писари, улични информатори, наемни магове – каквото ти трябва... само не се проваляй!
- Точно там е работата, принце, че може за няколко дни всичко да си дойде на мястото. Но решението може да ви разгневи?
- За какво става въпрос?
- За бившите ми подчинени. Повечето полицай напуснаха, когато дойдохте на власт. Къде от лоялност към Озикс, къде от страх или заради нуждата от пари. Но сега една част от тях е готова да се върне на работа.
- Защо?
- Защото става въпрос за по-добрата, умна и съвестна част. Тъкмо тези, които са си намерили хубава работа - предимно те искат да се върнат... тези мъже живеят в растяща Ересия или из малките градчета на Тиен'хара – и онова, което започват да виждат всеки ден по улиците около домовете си, не им харесва.
Принцът не отговори веднага. Взря се в едрото, прямо и честно лице на су Саро:
- Ти вярваш ли им?
- Не на всички, милорд.
- И правилно! Подбирай внимателно. Няма какво друго да ти кажа, нито пък ще те уча как да си вършиш работата – принцът разсеяно погледна някакъв документ на бюрото си – друго има ли?
- Всъщност да! Искам да поговорим за Зелените Мечове.
- Искаш да поговорим за Зелените, значи? Доколкото помня, преди време ти сам ми каза, че си ги разпуснал – точно, когато аз се появих във вече бившата северна част на Озикс.
- Точно така, милорд – но е време да ви занимая с малко подробности за тях.
- Слушам те, тогава – отвърна търпеливо Ти'сейн.
- Те са всичко на всичко сто и двайсет човека в три отряда. Едната група, разделена на седем отряда, пази мините и малките градчета, беси бракониерите и лови разбойници. Момчетата от втората разпускат, като тренират колкото да си поддържат формата, като междувременно набират попълнения. Третата група се готви усилено, за да смени първата. Завъртането става за една година.
- Как сте осигурявали лоялноста им?
- Първо избираме хора с морал и чест. Второ – на тях им е казано, че непрекъснато ги проверяват – по всички възможни начини. Трето – поощряваме ги да се женят и да имат деца. Семействата им живеят общо – в едно малко градче на двестатина километра северно от тук... Обанише.
- Какъв е редът за управление?
- Командир на отряд, префектът на северен Озикс, Херцогът. Когато ги разпуснах, те ... ми казаха да отида и да се ударя главата в стената.... знам, че са пратили запитване до Озгария, искали са разрешение да ви нападнат. Обаче вместо Херцога са попаднали на Магистратите, които им казали, че сега те държат върховната власт. Зелените им казали, че с превратаджий не общуват... пак се обърнаха към мен и аз повторно им наредих да се разпуснат.
- Интересна история, Солг – коментира принца - но поражда един интересен въпрос. Защо ги разпусна?
- Защото аз повярвах във вашата звезда, а те не.
- Повярвал си в моята звезда? - принцът беше харизматична личност и приемаше за даденост, че хората го следват. Сега обаче внезапно се запита защо контретно този човек е заложил бъдещето си на неговата кауза:
- Сега остава да ми кажеш, че още тогава си знаел за съществуването на някогашната Тие'хара.
- Не аз... но в моето семейство има един наистина образован и начетен човек.... понякога си мисля, че... тя... е по умна и мъдра от мен.
- Синуин?! - Принцът неволно се усмихна. Мисълта, че огромният, мрачен префект на Ерисея е съпруг под пантофка... Човек нямаше как да не се усмихне на такава мисъл:
- Да оставим семейството ти на мира – бързо стана отново сериозен Ти'сейн – какво е променило позицията на тези Зелени Мечове.
- Същото, което Синуин и аз приехме предварително за даденост – че ще има истинско управление над тази страна. Вие дадохте надежди за бъдещето и съвсем реално благоденствие за обикновенните хора... всъщност хората са впечатлени, че успяхте да впрегнете за вашите цели усилията на такива егоисти като Арит и Велиан. Хич не ги понасям, но трябва да призная, че по накакъв начин сте спечелили лоялността йм... те винаги са имали огромни възможности, но вие сте първия, който ги накара да бъдат полезни... И не само това – данъците от нашите градове ще остават тук, а няма да изчезват безследно в Озгария. Не са едно и две нещата, които се променят към добро...
Ти'сейн стана от бюрото си и отиде до прозореца. Гледаше нещо навън, преди да попита:
- Ти на мое място как би се почувствал?
- Едновременно разгневен и поласкан. Ядосан, защото някакви обикновенни хора си позволяват да претеглят на кантар личността и постъпките ми. Поласкан, защото това е преценката на твърди и чесни хора.
- И ще са верни на мен?
- Те са верни на закона, а законът произтича от суверена, тоест от вас.... Но не всеки Суверен има нужда от Закона...
- Да ме разгневиш ли се опитваш, Солг су Саро?
- Само да ви служа, милорд. Ако го върша зле – накажете ме!
Принцът си обърна и се взря в лицето на префекта. В свят, където хората говореха за вярност и честност, но нито ги даваха, нито ги получаваха... се срещаха и хора, които просто основаваха постъпките си на тези ценности. При Солг нямаше средно положение – трябваше или да му повярва, или да го унижи. След още няколко секунден размисъл кимна:
- Действай! Очаквам резултати, префекте. Също така смятам тези дни да посетя Обанише - базата на тези Зелени мечове. Предполагам, че щом са разпуснати, повечето са там, при семействата си.
- Точно така, принце. Там са.
. -------------------------------------
- Как мина? - попита го Брет, когато Солг се отби при него след срещата си с Принца.
- Добре. Мисля, че скоро работата ми ще бъде неимоверно облекчена.
- Това е добре! - съгласи се генерал Брет и смени темата – не прави повече така, Солг. Можеше да умреш миналата вечер.
- Да, надцених се – виновна, срамежлива усмивка се появи на лицето на северняка. Той си позволи да сложи ръка на рамото на събеседника си:
- Благодаря ти, че прати отряд да провери какво става... онези гниди можеха всеки момент да се върнат обратно за мен... вече залитах от загубата на кръв...
- Не благодари на мен! Наблюдателката на портата е чула бойния ти рог и го е познала. Само ти може да свириш толкова фалшиво на толкова прост инстумент. Думите му накараха и двамата да се засмеят. Смехът им огласи стаята и сигурно се понесе из коридора, защото един младичък слуга надникна да види какво става. Брет му махна заповедно с ръка:
- Донеси вино, младежо, и две чаши!
- Ти си луда глава, Солг! - рече с привиден укор Брет и другият отвърна:
- Кой ми го казва! - отново избухнаха в смях. Наляха си и чукнаха чашите си – за късмета и просто така – че в този момент и място, и двамата са живи и здрави. Солг допи своята и каза:
- Ела пак някой път на гости. Идеално ще е да дойдеш с Пратеничката, но сам да си – пак ще те посрещнем както подобава. Само ела.
- Благодаря ти за поканата! Но не мога! Извини ме пред Синуин, че отказвам. Но... е, защо да го крия – не ми се идва сам... а и не искам да давам задочно обещанието на Арабела за гостуване при хора, които тя всъщност не познава.
- Извинявай, Брет. Не исках да ъъъ...
- Няма нищо, Солг. Нещата са каквито трябва да бъдат. Още вино?
- Не бива да пия повече – ще тръгвам наобратно. Тамара и Виктория вчера на два пъти са отпратили Синуин, без да й позволят да влезе в заличката за лечение и да ме види. Сигурно се е побъркала от притеснение.
- Ха... днес на обяд те оставиха за половин час и ти веднага заспа - тогава я пуснаха да те види... и да ти кажа, на всички ни трепна, когато тя те погледна на онова легло и се разплака.... направо не я заслужаваш.
- Знам, че не я заслужавам - съгласи се с тих глас Солг - ще тръгвам при нея.
- Ама че си и ти.. наистина ли мислиш, че жена като нея ще се прибере у вас в такъв момент? Тя е тук, заедно с петгодишния ви Идомар, сладката Пела и мъничката Катерина. Всички те чакат в една от южните кули.
- Не знам какво да кажа, Брет...
-Не е нужно да казваш каквото и да е. Ако искате да се приберете у вас въпреки късния час, ще ви дам екскорт. Този път не го отказвай... Всъщност ти трябва и нова броня и кон.
- Знам - онвърна Солг. Нещо в изражението му накара Брет да каже:
- Ако бях на мястото на този Марвин Мълчаливеца, още миналата нощ щях да се изселя от Тиен'хара.
- Той е като мен и теб - няма да отстъпи. Не и докато единият от двама ни не умре.
----------------------------
Брет, Солг, Ти'сейн ( по азбучен ред ) - Крепостта ( Ерисея ) на +1/ - 21. 09. 1414г.
Успя да проумее, че нито му се спи, нито има повече желание за работа. Измъкна се от бюрото си, разстъпвайки игличките в нозете си и отметна завесата на полупреходната стена. Децата продължиха да спят, но Синуин се размърда. Тънкото лятно одеало подчертаваше с белота и лунни сенки щедрите, разкошни хълмове и долини на нейното тяло, мекотата на позата й, задъхващата дължина на нозете й, нежното злато на разпилените й коси... приближи се безшумно и я погали по бузата. Беше бяла, нежна и топла от съня.
- Солг – промълви неочаквано тя - ела си при мен – хубавите й, големи очи го гледаха притворени, през нежната преграда на долепените й от съня, дълги мигли. Погали я отново:
- Не мога, трябва пак да прескоча до Крепостта.
- Сега? Късно е вече, мили – в сребърната камбанка на гласа й се прокрадна тревога.
- Нищо не може да ми се случи, милича моя, та нали Звездата на Тиен'хара се вижда от града, разстоянието е толкова малко.... Спи, обичам те..
Синуин сложи малката си, бяла длан върху неговата, галеща лицето й:
- Маг Корвейл каза, че пак си получавал заплахи да те убият. Някакъв Мълчаливия... опасен ли е?
- Не колкото мен, обич.. спи, моля те... между другото кога успя да се срещнеш с Корвейл?
- Глупчо – засмя се тя и звука на собствения й глас я събуди. Тя се прозя, извивайки се назад в грациозна котешка дъга, после го погледна със смях в ъгълчетата на устните си – Първо внучката му е чудесно момиче.... второ, покрай новата работа, с която го товарите ти и онзи коварен Велиан, на него почти не му остава време да се занимава с проектът си за училище. Затова пък остана очарован от идеята ми за приют в Ерисея. Бихме могли да използваме обща сграда, кухня и поддръжка за сираците и за учениците..
Солг не можа да разбере какво е общото между първото и второто, за това само си позволи да я погали по красивото, кръгло лице, по слепоочията, нежните бузи и мъничката брадичка...
... Говоренето за любимата й работа започна да я разсъннва – сините езера на очите й се разтвориха... тъмни на фона на слабата светлина.... малката й, нежна ръка отметна завивката и тя понечи да се изправи.
- Недей – погали я по рамото и внимателно я бутна обратно в леглото... не се разсънвай.
Целуна я по гладкото чело, носа и устните. После докосна колебливо с грубите си пръсти върховете на миглите й. За миг се почувства прекалено огромен и грубо скроен, примитивен. Тя го погали, докато потъваше обратно в меката бездна на съня си – млечен и изпълнен с добрина и светлина:
- Върви скъпи... пази се...
Даваше си сметка, че тя както винаги е по-мъдра и умна от него и зад привидно обикновенното й пожелание се крие преценката на внимателен и интуитивен човек. Той наистина твърде често прескачаше до Крепостта – нощем и сам, по един и същ път... но кой би нападнал самия префект на Ерисея... всъщност префекта на целия бивш северен Озикс... Реши, че тя както винаги проявява прекалена, почти майчинска загриженост. Не че имаше нещо против - в края на краищата тя правеше така от обич...
Слезе на първия етаж и помоли старшията на караулното да му прати едно момче от отстъпващите от пост – да му помогне за слагането на бронята по него и Рошльо. Обичаше усещането за приятна тежест, което идваше от кирасата, шлема и всичкото останало желязо по него. Обичаше и огромния Рошльо, понасящ със завидно спокойствие тежестта на неговата си броня и тази на обвития си в стомана стопанин... Прикрепи към седлото дългия двуръчен меч, по късия гладиус закачи на бедрото си, после яхна стария си четирикрак боен другар и взе от прислужващото му момче конническия щит и тежкото копие, чийто заден край отиде в пригоден за целта калъф, направен от здрава кожа и подсилен в дъното с “ пета ” от желязо.
Изчака момъка да отвори портата на конюшната към улицата, потупа коня си по бронираната му шия и излезе в нощна Ерисея.
Градът още будуваше – усърден и изпълнен с мъждукащи светлини, прозиращи изпод спуснатите кепенци на работилнички и стаички на късно лягащи си работливи семейства. Ръмеше дъждец, който упорито се опитваше да превърне непавираната уличка в кален улей, но твърдата и плитка почва на платото все още не му се даваше.
Ездачът съжали, че не е взел наметало. Жегата от дългото лято и въобще дългите години из гъстите гори на Северен Озикс бяха създали в него леко отрицателно мнение към свободно спускащия се от раменете ти плащ – но сега, върху гърба на Рошльо, студа на нощния вертец и дъжд започнаха постепенно да стават твърде осезаеми. Изруга беззвучно и леко ускори ход- не искаше да си мисли колко недрожелюбен ще стане вятъра, като го причака отвъд портите на Ерисея, сред оскъдната на растителност гладка равнина на платото.
Пресече набързо празното пространство между последните къщи и неугледните дървени стени на Ерисея. Някой ден стените щяха да са каменни, а пространството запълнено с къщи.. Някой ден... макар че, ако човек слушаше Рампсън това време все едно вече беше дошло... Стигна до портата, направена от масивни греди и се провикна да го пуснат.
Естествено стражите на града не бяха много очаровани да отварят тежките и високи крила на вратата заради един единствен конник. Солг раздразнено им викна:
- Мозъците ви са в стомасите! Отворете ми вратичката за излаз.
Времето отвън наистина беше отвратително.
Леденият ветрец пъхна пръсти от дъждовни струи в процепите на забралото му, обгърна го в студ и влага, а копитата на Рошльо започнаха да джакат в постепенно омекващата почва. Измърмори ругатня към времето и света като цяло, и ускори леко ход, пожелавайки си по-скоро да стигне до Крепостта.
Зъзнеше, озъзнавайки очуден, че тялото му е свикнало прекалено много с топлината на тази страна, съществуваща далеч на юг от родното му, обковано в сняг и лед място. Вече виждаше в далечината тъмното петно на крепостта, когато Рошльо изпръхтя, извивайки глава наляво. Дръпна юздата му, поглеждайки в същата посока, само за да види поне двайсетина конника, опитващи се да пресекът под ъгъл пътя му. Изви коня си в тяхна посока и забави ход, вдигайки тежкото си копие нагоре в знак на мир. Нещо в устрема на галопа им, в стойките на ездачите го накара да застане нащрек. На четиридесетина метра от тях успя да различи на слабата лунна светлина, че ездачите държат някакви неща в ръцете си - тъмни и дълги предмети, с тежест...
.... почернени остриета.... мярна и специфичните очертания на тежки самостели. Реагира мигновенно - пришпори коня си и се приведе напред, прикривайки се колкото може с малкия си, но здрав щит...
... Останалото беше лудост и смърт...
. ---------------------------------
Беше забравил какво е усещането да те цери силен магьосник по-бързата процедура. Двете млади дами без много свян, със оправданото самочувствие на добри лечителки му заповядаха да стои мирен на леглото. После със завидно спокойствие измъкнаха забилите се в него арбалетни стрели, свалиха броните, ризата и панталоните и простряха ръце над него.
Корвейл им беше казал да не се церемонят с него и те дисциплинирано изпълниха нареждането му. Още докато почваха със заклининията си по тялото му сякаш плъзнаха мравки, които бързо се превърнаха в огнени игли, а миг по-късно в истински пламъци.
... Това което беше забравил, беше колко бавно става всичко... отвъд прозорците на кулата започна да се развиделява, а лечителките сякаш едва сега започваха...
-... Потърпете, су Саро – рече кротко Тамара по някое време – като не спите нощем при жена си и скиторите самичък, така ще е... Виктория, усили малко, имаме си работа с наистина тежки рани...
- Загубих Рошльо – изхъхри Солг и понечи да стане. Лечителките едва го накараха да остане легнал.
- Сам сте си виновен – поклати по- дребничката лечителка и задържа по-дълго ръката си върху раната на хълбока. Сякаш жив огън нахлу в тялото на лекувания и той издиша на пресекулки. Когато малката й длан се отдръпна, раната все още кървеше, но не така силно:
- Ако наистина сте толкова припрян и сте готов да търпите на наистина големи болки, може да ускорим малко.
- Направете го... и някой да се обади на Синуин!
-Вече е сторено префект су Саро. Сега, моля, стиснете зъби...
Вечерта на следващия ден му позволиха да се размърда. Тамара назидателно му обясни:
- Затворихме дупките във вас, и ви почистихме доколкото можахме, но въпреки всичко може някоя рана да се възпали. Затова ще ви наложим с компреси и ще ги притегнем с бинтове.
- Правете каквото трябва, госпожици. Но ако изпусна Ти'сейн заради вас, ще ви се разсърдя жестоко...
. -------------------------
- Принце? – влезлият учитиво се смути пред гледката на пишещия Ти'сейн. Последният остави перодръжката и махна с ръка:
- Щом съм ти казал да влезеш, значи всичко е наред. Какво те е накарало да тръгнеш снощи по никое време... Брет ми каза, че си имал премеждие по пътя.
- Да имах. Сигурно като прокараме подземния тунел между Крепостта и града ще е по-безопасно! До тогава ще спра нощем да пътувам сам извън Ерисея
- Какво се случи? - попита принца и Солг му обясни за заплахите, които получаваше от разни престъпници, както и за очевидния факт, че онзи главорез Марвин Мълчаливеца явно беше проучил доста добре навиците му. Разказа и за засадата. Принцът го изслуша внимателно, после потъна в размисъл, а накрая вдигна поглед и каза:
- Не искам разни Марвиновци и Сигри да се разпореждат с хората в най-големия град на държавата ми. Направи каквото е нужно за да ги озаптиш. Ясен ли съм, префект су Саро.
- Напълно, принце! Всъщност именно заради това исках да се срещна с вас!
- Посред нощ? Не можа ли да изчакаш до днес сутринта? Можело е да умреш?
- Става все по-трудно да ви открие човек, милорд! Особено през деня! - Солг млъкна внезапно...
- Какво има, префекте?
- ... Трябва да седна!
- Ами сядай тогава – Ти'сейн скри усмивката си, коята напираше да се появи, щом сравни мисленно поведението на префекта с това на първия министър. Наблюдаваше как огромният войн предпазливо отпуска тежестта си на стола, който му беше предложил принца – само внимателното вглеждане можеше да подскаже, че мъжът полага неистови усилия да не потрепва или да се срути и да заспи. Ти'сейн инстинктивно пое инициативата в замиращия разговор:
- От кога не си спал като хората, Солг?
- От някой и друг ден, принце! Всъщност снощи лежах... докато твоите лечителки ме пърлеха със заклинанията си.
- И не си ял през това време нали? ... не отричай, знам как реагират едрите хора на глада!
- Всъщност вчера сутринта изядох едно пиле.
- Аха! – Ти'сейн мислено наложи пилето на ръста и мускулите на събеседника си. Реши да смекчи малко тона:
- Не може да свършиш цялата работа сам, Солг. Намери си повече помощници! Ако трябва говори с Дуорн Макрон да ти отпусне пари за каквото там е нужно – за повече писари, улични информатори, наемни магове – каквото ти трябва... само не се проваляй!
- Точно там е работата, принце, че може за няколко дни всичко да си дойде на мястото. Но решението може да ви разгневи?
- За какво става въпрос?
- За бившите ми подчинени. Повечето полицай напуснаха, когато дойдохте на власт. Къде от лоялност към Озикс, къде от страх или заради нуждата от пари. Но сега една част от тях е готова да се върне на работа.
- Защо?
- Защото става въпрос за по-добрата, умна и съвестна част. Тъкмо тези, които са си намерили хубава работа - предимно те искат да се върнат... тези мъже живеят в растяща Ересия или из малките градчета на Тиен'хара – и онова, което започват да виждат всеки ден по улиците около домовете си, не им харесва.
Принцът не отговори веднага. Взря се в едрото, прямо и честно лице на су Саро:
- Ти вярваш ли им?
- Не на всички, милорд.
- И правилно! Подбирай внимателно. Няма какво друго да ти кажа, нито пък ще те уча как да си вършиш работата – принцът разсеяно погледна някакъв документ на бюрото си – друго има ли?
- Всъщност да! Искам да поговорим за Зелените Мечове.
- Искаш да поговорим за Зелените, значи? Доколкото помня, преди време ти сам ми каза, че си ги разпуснал – точно, когато аз се появих във вече бившата северна част на Озикс.
- Точно така, милорд – но е време да ви занимая с малко подробности за тях.
- Слушам те, тогава – отвърна търпеливо Ти'сейн.
- Те са всичко на всичко сто и двайсет човека в три отряда. Едната група, разделена на седем отряда, пази мините и малките градчета, беси бракониерите и лови разбойници. Момчетата от втората разпускат, като тренират колкото да си поддържат формата, като междувременно набират попълнения. Третата група се готви усилено, за да смени първата. Завъртането става за една година.
- Как сте осигурявали лоялноста им?
- Първо избираме хора с морал и чест. Второ – на тях им е казано, че непрекъснато ги проверяват – по всички възможни начини. Трето – поощряваме ги да се женят и да имат деца. Семействата им живеят общо – в едно малко градче на двестатина километра северно от тук... Обанише.
- Какъв е редът за управление?
- Командир на отряд, префектът на северен Озикс, Херцогът. Когато ги разпуснах, те ... ми казаха да отида и да се ударя главата в стената.... знам, че са пратили запитване до Озгария, искали са разрешение да ви нападнат. Обаче вместо Херцога са попаднали на Магистратите, които им казали, че сега те държат върховната власт. Зелените им казали, че с превратаджий не общуват... пак се обърнаха към мен и аз повторно им наредих да се разпуснат.
- Интересна история, Солг – коментира принца - но поражда един интересен въпрос. Защо ги разпусна?
- Защото аз повярвах във вашата звезда, а те не.
- Повярвал си в моята звезда? - принцът беше харизматична личност и приемаше за даденост, че хората го следват. Сега обаче внезапно се запита защо контретно този човек е заложил бъдещето си на неговата кауза:
- Сега остава да ми кажеш, че още тогава си знаел за съществуването на някогашната Тие'хара.
- Не аз... но в моето семейство има един наистина образован и начетен човек.... понякога си мисля, че... тя... е по умна и мъдра от мен.
- Синуин?! - Принцът неволно се усмихна. Мисълта, че огромният, мрачен префект на Ерисея е съпруг под пантофка... Човек нямаше как да не се усмихне на такава мисъл:
- Да оставим семейството ти на мира – бързо стана отново сериозен Ти'сейн – какво е променило позицията на тези Зелени Мечове.
- Същото, което Синуин и аз приехме предварително за даденост – че ще има истинско управление над тази страна. Вие дадохте надежди за бъдещето и съвсем реално благоденствие за обикновенните хора... всъщност хората са впечатлени, че успяхте да впрегнете за вашите цели усилията на такива егоисти като Арит и Велиан. Хич не ги понасям, но трябва да призная, че по накакъв начин сте спечелили лоялността йм... те винаги са имали огромни възможности, но вие сте първия, който ги накара да бъдат полезни... И не само това – данъците от нашите градове ще остават тук, а няма да изчезват безследно в Озгария. Не са едно и две нещата, които се променят към добро...
Ти'сейн стана от бюрото си и отиде до прозореца. Гледаше нещо навън, преди да попита:
- Ти на мое място как би се почувствал?
- Едновременно разгневен и поласкан. Ядосан, защото някакви обикновенни хора си позволяват да претеглят на кантар личността и постъпките ми. Поласкан, защото това е преценката на твърди и чесни хора.
- И ще са верни на мен?
- Те са верни на закона, а законът произтича от суверена, тоест от вас.... Но не всеки Суверен има нужда от Закона...
- Да ме разгневиш ли се опитваш, Солг су Саро?
- Само да ви служа, милорд. Ако го върша зле – накажете ме!
Принцът си обърна и се взря в лицето на префекта. В свят, където хората говореха за вярност и честност, но нито ги даваха, нито ги получаваха... се срещаха и хора, които просто основаваха постъпките си на тези ценности. При Солг нямаше средно положение – трябваше или да му повярва, или да го унижи. След още няколко секунден размисъл кимна:
- Действай! Очаквам резултати, префекте. Също така смятам тези дни да посетя Обанише - базата на тези Зелени мечове. Предполагам, че щом са разпуснати, повечето са там, при семействата си.
- Точно така, принце. Там са.
. -------------------------------------
- Как мина? - попита го Брет, когато Солг се отби при него след срещата си с Принца.
- Добре. Мисля, че скоро работата ми ще бъде неимоверно облекчена.
- Това е добре! - съгласи се генерал Брет и смени темата – не прави повече така, Солг. Можеше да умреш миналата вечер.
- Да, надцених се – виновна, срамежлива усмивка се появи на лицето на северняка. Той си позволи да сложи ръка на рамото на събеседника си:
- Благодаря ти, че прати отряд да провери какво става... онези гниди можеха всеки момент да се върнат обратно за мен... вече залитах от загубата на кръв...
- Не благодари на мен! Наблюдателката на портата е чула бойния ти рог и го е познала. Само ти може да свириш толкова фалшиво на толкова прост инстумент. Думите му накараха и двамата да се засмеят. Смехът им огласи стаята и сигурно се понесе из коридора, защото един младичък слуга надникна да види какво става. Брет му махна заповедно с ръка:
- Донеси вино, младежо, и две чаши!
- Ти си луда глава, Солг! - рече с привиден укор Брет и другият отвърна:
- Кой ми го казва! - отново избухнаха в смях. Наляха си и чукнаха чашите си – за късмета и просто така – че в този момент и място, и двамата са живи и здрави. Солг допи своята и каза:
- Ела пак някой път на гости. Идеално ще е да дойдеш с Пратеничката, но сам да си – пак ще те посрещнем както подобава. Само ела.
- Благодаря ти за поканата! Но не мога! Извини ме пред Синуин, че отказвам. Но... е, защо да го крия – не ми се идва сам... а и не искам да давам задочно обещанието на Арабела за гостуване при хора, които тя всъщност не познава.
- Извинявай, Брет. Не исках да ъъъ...
- Няма нищо, Солг. Нещата са каквито трябва да бъдат. Още вино?
- Не бива да пия повече – ще тръгвам наобратно. Тамара и Виктория вчера на два пъти са отпратили Синуин, без да й позволят да влезе в заличката за лечение и да ме види. Сигурно се е побъркала от притеснение.
- Ха... днес на обяд те оставиха за половин час и ти веднага заспа - тогава я пуснаха да те види... и да ти кажа, на всички ни трепна, когато тя те погледна на онова легло и се разплака.... направо не я заслужаваш.
- Знам, че не я заслужавам - съгласи се с тих глас Солг - ще тръгвам при нея.
- Ама че си и ти.. наистина ли мислиш, че жена като нея ще се прибере у вас в такъв момент? Тя е тук, заедно с петгодишния ви Идомар, сладката Пела и мъничката Катерина. Всички те чакат в една от южните кули.
- Не знам какво да кажа, Брет...
-Не е нужно да казваш каквото и да е. Ако искате да се приберете у вас въпреки късния час, ще ви дам екскорт. Този път не го отказвай... Всъщност ти трябва и нова броня и кон.
- Знам - онвърна Солг. Нещо в изражението му накара Брет да каже:
- Ако бях на мястото на този Марвин Мълчаливеца, още миналата нощ щях да се изселя от Тиен'хара.
- Той е като мен и теб - няма да отстъпи. Не и докато единият от двама ни не умре.
----------------------------
Брет, Солг, Ти'сейн ( по азбучен ред ) - Крепостта ( Ерисея ) на +1/ - 21. 09. 1414г.
Last edited by cherno_slance on Thu Oct 20, 2005 7:18 pm, edited 2 times in total.
Спокойните води на Рая бавно и уверено носеха кораба към необятните прегръдки на морето. Велар стоеше облегнат на перилата, а погледът и мислите му се плъзгаха надолу по течението, бързаха да достигнат до устието на голямата река - там, където тъмните води срещаха гордите изумрудени вълни. Там, където почиваха костите на Арсис. Там, където отново се бе разбудил неговият дух....
Лек южен вятър разбъркваше светлите коси на Велар и сякаш шепнеше спомени за минало и бъдеще в ума му с мекия топъл глас на Елиана. Спомняше си младият мъж тъмните вечери, когато притихнал се взираше в пламъците на камината и ненаситно слушаше вълшебните истории на майка си. Помнеше блясъка в големите зелени очи на принцеса Анара, когато омагьосаният й поглед срещаше неговия и търсеше в очите му вълшебството, завладяло и двамата. Помнеше битките, които разиграваха в парка на Бодар, малката лодка, която беше кораба на Арсис… неговият кораб. Помнеше и други неща... неизживени. Битки, в които не бе участвал. Пламъкът в очи, които не бе срещал. Огнени къдрици, които не бе докосвал. Обич и копнеж, които не бе изживял. Глас...
- Приятна вечер, граф Дориан.
Думите разбъркаха потока от спомени и те се разпиляха. Той рязко се обърна, за да срещне приветливата усмивка на Херцог Озикс.
- Носи соления дъх на морето – усмихна се той в отговор. – Малко път остана.
- Наблюдавам ви от известно време - продължи Озикс и се облегна на потъмнелите перила до него. – Сякаш не бяхте тук, графе.
Велар се засмя и обърна лице на запад. Пурпурните лъчи на спускащото се слънце палеха огнени отблясъци по реката и заслепяваха очите му. “Арсис!” – викът внезапно отекна в ума му. Не за пръв път чуваше този вик, събуждащ душата му. Призрачен глас... призрачно лице... призрачно име… Арден.
- Какво казахте, графе?
Неусетно името се бе изплъзнало от устата му. Велар се помъчи да се отърси от унеса на мислите си.
- Арден – повтори ясно той.
Озикс се намръщи - Велар изглежаше странно, не на себе си, и херцогът сериозно се запита дали младият граф е с всичкия си. “Все пак, наскоро момчето погреба и двамата си родители”, помисли си той и го потупа съчувствено по рамото.
- Пътуваме доста по на юг, надявам се – отбеляза с кротка усмивка херцогът.
- Така е – потвърди отнесено Велар и сведе поглед към водите на Рая, прорязвани от масивното тяло на кораба. – И дано стигнем по-скоро.
- Кажете ми, графе – полюбопитства след малко Озикс, сякаш опитвайки се да попречи на данаеца да изпадне в поредното си отсъстващо състояние и да го задържи по-дълго в реалността – защо приехте назначението за Арсис? Всъщност дочух, че дори сам сте го пожелал. Разбрах, че след разрушението градът изглеждал доста подтискащо. При все това – добави бързо той – добре ще е да се съживи. Чувал съм, че е оцелявал и преди, при все че май никога преди опустошенията не са били толкова значителни.
- Така е – промълви замислено Велар и добави – Но сега е различно.
- Точно това се опитвах да подчертая – отвърна херцогът.
- Градът има свой дух, херцоже – усмихна се Велар. – Има своя история, която винаги ме е привличала. Има свой глас и сега той ме вика там.
Херцогът се засмя.
- Звучи много загадъчно, графе. Любопитен съм да чуя каква е тази история, която толкова силно ви е запленила. Стига да имате нужното време.
Велар не отговори. Заслуша се в приглушения глас на прииждащата вечер – гласовете на хората му се смесваха с ритъма на стъпките по палубата и далечния шум откъм бреговете.
- Майка ми, графиня Елиана, често ни разказваше за Изумрудения град. – започна неочаквано той, стъпвайки в следите на отдавна промълвени думи. – Така се е наричал Арсис преди. В него се стичали богатства от цяла Версея, както и от околните херцогства. Но не само търговците обичали богатия град. Чести били нападенията на пиратите и мнозина успявали да отмъкнат плячка от него. Но едно име запомнили легендите - едно име, което всявало страх в сърцата на жителите по Западното крайбрежие. Три пъти паднал Изумрудения град в ръцете на Арсис. Три пъти корабите, следващи младия пират, си тръгвали натоварени със скъпоценности, коприна, оръжия и роби. Но третия път Арсис взел със себе си повече, отколкото очаквал. Надявайки се да получи богат откуп, той отвлякъл дъщерята на Елеирския владетел. Не знаел, че сам влиза в капан, приготвен специално за него от владетеля на Версея. А може би и от съдбата. Защото не била случайна появата на Елеирската принцеса в изумруденото сърце на Версея. А и самата тя не била обикновена девойка. Легендите разказват как огнени жени от Изтока отвели момичето още когато била дете. Върнали я осемнадесетгодишна девойка – красива като пламък в непрогледна нощ, дете на огъня и негова жрица. Но силата й плашела нейните близки и този страх сковавал сърцат им. Някои казват, че Елеирският владетел я пратил в Бялата крепост край морето – тази, която днес носи нейното име. Други казват, че сама принцесата се запътила натам, отзовавайки се на повик, който само тя чувала. Но каквато и да е била историята, когато владетелят на Версея помолил за помощ своя съсед, за да се справят с пиратската напаст, Елеир изпратил своето огнено цвете. Късно разбрал Арсис за властта на Арден. Нямало спасение за него от омайния й глас, от копнежа по огненото момиче. Вестта за откуп така и не отпътувала към Елеир, а нападенията му престанали.
Велар замлъкна и усмихнато продължи да се любува на виденията, извикани от спомените за любимата история. Херцогът почака малко, но скоро любопитството му взе връх и той нетърпеливо се обади.
- Това ли е всичко?
- Не – отвърна Велар. – Това било само началото на историята. Макар Арсис да преустановил своите набези, други алчни ръце продължавали да се протягат към богатите крайморски градове и Изумруденият град все така привличал хищния интерес на морските разбойници. При едно нападение, когато силите на защитниците стигали предела си, пиратските корабите изневиделица били ударени откъм морето. Попаднали между два огъня, нападателите бързо били пометени. Тези, които не се издавили, увиснали на бесилките в града. А корабите, внезапно притекли се на помощ, се стопили отвъд хоризонта. И тогава започнали да се разнасят вести за потопени пиратски кораби, за внезапна помощ, появяваща се когато някой град бивал нападнат от морските разбойници. За светлината на пламтящи в нощта кораби. Отново се чуло името на Арсис, но този път нови чувства извиквало то у хората в крайморските градове. И още едно име се споменавало редом с неговото. Арсис и Арден...
В една нощ, близо четири години след отвличането на Арден, управителят в Изумрудения град имал неочаквано посещение. Едва не онемял от изненада когато в кабинета му с нехайно спокойствие пристъпил мъжът, за когото все още неотменена стояла смъртната присъда, а до него се усмихвала дъщерята на Елеирския херцог. Горд и самоуверен бил Арсис, не поднесъл извинения за своите набези, но предложил своята защита за града, ако той приюти него, жена му и тяхното дете.
- И управителят, естествено, приел – промърмори усмихнато Озикс.
- Точно така. Дори ако славата, която Арсис придобил в изминалите години, не се окажела достатъчна за него, Арден несъмнено щяла да има последната дума. – отвърна Велар. – И всичко можело да свърши дотук.
- А не е ли така?
Велар поклати глава и усмивката му помръкна. Отново го заля горчивата тъга, както всеки път, когато си спомнеше за тази история. Неясен копнеж се разгоря в сърцето му и той отправи жаден поглед към подпаленото от залеза небе.
- Арден започнала да линее. Все на север я теглело, към родните й земи, към Бялата крепост край Елеирския бряг. Нощем бродела насън в нея и сутрин се събуждала с болка в сърцето. Видения преследвали и Арсис. Знаел той, че любимата му ще си отиде. Знаел, че няма да се върне от прегръдките на Бялата крепост, а сам не можел да я последва. Бъдещето повдигало за миг непрогледното си було пред очите му и неканените видения разкъсвали сърцето му с неизбежната си предопределеност. Не искал да я пуска Арсис, но и не можел да й попречи. Крепостта я зовяла така, както Изумруденият град бил пленил самия него. Арден заминала и наистина Бялата крепост не я пуснала да се върне отново при своя любим и при детето, което оставила при него. Той останал на поста си до сетния си ден. Вражески крак не стъпил в Изумрудения град до смъртта на неговия страж. Преди да умре, той разкрил своите виденията на дъщеря си. Като бълнуване звучали думите му - смъртта щяла да го събере отново с любимата Арден. Три пъти огънят щял да целуне неговата крепост. Третият огън щял да го събуди във времето на стражите и отново да го раздели от неговата жена. Думите му били изписани на плочата, покрила гроба му, а градът приел неговото име.
Думите на Велар заглъхнаха и Озикс мълчаливо се наслади на миговете, в които историята се разтвори в магията на неусетно настъпилата вечер.
- Хубава приказка – промърмори след дълга пауза той.
- Приказка – повтори шепнешком Велар. – Арсис горя за трети път, Херцоже. Светлината на пожара достигна Арден. Стражът се е събудил, а пламъци, невидими за нас, се разгарят и в този миг. Каквото и да е писано да се случва, херцоже, то вече е започнало.
***
Велар, Озикс - 26/27 септември (+6/7)- на път за Арсис
Лек южен вятър разбъркваше светлите коси на Велар и сякаш шепнеше спомени за минало и бъдеще в ума му с мекия топъл глас на Елиана. Спомняше си младият мъж тъмните вечери, когато притихнал се взираше в пламъците на камината и ненаситно слушаше вълшебните истории на майка си. Помнеше блясъка в големите зелени очи на принцеса Анара, когато омагьосаният й поглед срещаше неговия и търсеше в очите му вълшебството, завладяло и двамата. Помнеше битките, които разиграваха в парка на Бодар, малката лодка, която беше кораба на Арсис… неговият кораб. Помнеше и други неща... неизживени. Битки, в които не бе участвал. Пламъкът в очи, които не бе срещал. Огнени къдрици, които не бе докосвал. Обич и копнеж, които не бе изживял. Глас...
- Приятна вечер, граф Дориан.
Думите разбъркаха потока от спомени и те се разпиляха. Той рязко се обърна, за да срещне приветливата усмивка на Херцог Озикс.
- Носи соления дъх на морето – усмихна се той в отговор. – Малко път остана.
- Наблюдавам ви от известно време - продължи Озикс и се облегна на потъмнелите перила до него. – Сякаш не бяхте тук, графе.
Велар се засмя и обърна лице на запад. Пурпурните лъчи на спускащото се слънце палеха огнени отблясъци по реката и заслепяваха очите му. “Арсис!” – викът внезапно отекна в ума му. Не за пръв път чуваше този вик, събуждащ душата му. Призрачен глас... призрачно лице... призрачно име… Арден.
- Какво казахте, графе?
Неусетно името се бе изплъзнало от устата му. Велар се помъчи да се отърси от унеса на мислите си.
- Арден – повтори ясно той.
Озикс се намръщи - Велар изглежаше странно, не на себе си, и херцогът сериозно се запита дали младият граф е с всичкия си. “Все пак, наскоро момчето погреба и двамата си родители”, помисли си той и го потупа съчувствено по рамото.
- Пътуваме доста по на юг, надявам се – отбеляза с кротка усмивка херцогът.
- Така е – потвърди отнесено Велар и сведе поглед към водите на Рая, прорязвани от масивното тяло на кораба. – И дано стигнем по-скоро.
- Кажете ми, графе – полюбопитства след малко Озикс, сякаш опитвайки се да попречи на данаеца да изпадне в поредното си отсъстващо състояние и да го задържи по-дълго в реалността – защо приехте назначението за Арсис? Всъщност дочух, че дори сам сте го пожелал. Разбрах, че след разрушението градът изглеждал доста подтискащо. При все това – добави бързо той – добре ще е да се съживи. Чувал съм, че е оцелявал и преди, при все че май никога преди опустошенията не са били толкова значителни.
- Така е – промълви замислено Велар и добави – Но сега е различно.
- Точно това се опитвах да подчертая – отвърна херцогът.
- Градът има свой дух, херцоже – усмихна се Велар. – Има своя история, която винаги ме е привличала. Има свой глас и сега той ме вика там.
Херцогът се засмя.
- Звучи много загадъчно, графе. Любопитен съм да чуя каква е тази история, която толкова силно ви е запленила. Стига да имате нужното време.
Велар не отговори. Заслуша се в приглушения глас на прииждащата вечер – гласовете на хората му се смесваха с ритъма на стъпките по палубата и далечния шум откъм бреговете.
- Майка ми, графиня Елиана, често ни разказваше за Изумрудения град. – започна неочаквано той, стъпвайки в следите на отдавна промълвени думи. – Така се е наричал Арсис преди. В него се стичали богатства от цяла Версея, както и от околните херцогства. Но не само търговците обичали богатия град. Чести били нападенията на пиратите и мнозина успявали да отмъкнат плячка от него. Но едно име запомнили легендите - едно име, което всявало страх в сърцата на жителите по Западното крайбрежие. Три пъти паднал Изумрудения град в ръцете на Арсис. Три пъти корабите, следващи младия пират, си тръгвали натоварени със скъпоценности, коприна, оръжия и роби. Но третия път Арсис взел със себе си повече, отколкото очаквал. Надявайки се да получи богат откуп, той отвлякъл дъщерята на Елеирския владетел. Не знаел, че сам влиза в капан, приготвен специално за него от владетеля на Версея. А може би и от съдбата. Защото не била случайна появата на Елеирската принцеса в изумруденото сърце на Версея. А и самата тя не била обикновена девойка. Легендите разказват как огнени жени от Изтока отвели момичето още когато била дете. Върнали я осемнадесетгодишна девойка – красива като пламък в непрогледна нощ, дете на огъня и негова жрица. Но силата й плашела нейните близки и този страх сковавал сърцат им. Някои казват, че Елеирският владетел я пратил в Бялата крепост край морето – тази, която днес носи нейното име. Други казват, че сама принцесата се запътила натам, отзовавайки се на повик, който само тя чувала. Но каквато и да е била историята, когато владетелят на Версея помолил за помощ своя съсед, за да се справят с пиратската напаст, Елеир изпратил своето огнено цвете. Късно разбрал Арсис за властта на Арден. Нямало спасение за него от омайния й глас, от копнежа по огненото момиче. Вестта за откуп така и не отпътувала към Елеир, а нападенията му престанали.
Велар замлъкна и усмихнато продължи да се любува на виденията, извикани от спомените за любимата история. Херцогът почака малко, но скоро любопитството му взе връх и той нетърпеливо се обади.
- Това ли е всичко?
- Не – отвърна Велар. – Това било само началото на историята. Макар Арсис да преустановил своите набези, други алчни ръце продължавали да се протягат към богатите крайморски градове и Изумруденият град все така привличал хищния интерес на морските разбойници. При едно нападение, когато силите на защитниците стигали предела си, пиратските корабите изневиделица били ударени откъм морето. Попаднали между два огъня, нападателите бързо били пометени. Тези, които не се издавили, увиснали на бесилките в града. А корабите, внезапно притекли се на помощ, се стопили отвъд хоризонта. И тогава започнали да се разнасят вести за потопени пиратски кораби, за внезапна помощ, появяваща се когато някой град бивал нападнат от морските разбойници. За светлината на пламтящи в нощта кораби. Отново се чуло името на Арсис, но този път нови чувства извиквало то у хората в крайморските градове. И още едно име се споменавало редом с неговото. Арсис и Арден...
В една нощ, близо четири години след отвличането на Арден, управителят в Изумрудения град имал неочаквано посещение. Едва не онемял от изненада когато в кабинета му с нехайно спокойствие пристъпил мъжът, за когото все още неотменена стояла смъртната присъда, а до него се усмихвала дъщерята на Елеирския херцог. Горд и самоуверен бил Арсис, не поднесъл извинения за своите набези, но предложил своята защита за града, ако той приюти него, жена му и тяхното дете.
- И управителят, естествено, приел – промърмори усмихнато Озикс.
- Точно така. Дори ако славата, която Арсис придобил в изминалите години, не се окажела достатъчна за него, Арден несъмнено щяла да има последната дума. – отвърна Велар. – И всичко можело да свърши дотук.
- А не е ли така?
Велар поклати глава и усмивката му помръкна. Отново го заля горчивата тъга, както всеки път, когато си спомнеше за тази история. Неясен копнеж се разгоря в сърцето му и той отправи жаден поглед към подпаленото от залеза небе.
- Арден започнала да линее. Все на север я теглело, към родните й земи, към Бялата крепост край Елеирския бряг. Нощем бродела насън в нея и сутрин се събуждала с болка в сърцето. Видения преследвали и Арсис. Знаел той, че любимата му ще си отиде. Знаел, че няма да се върне от прегръдките на Бялата крепост, а сам не можел да я последва. Бъдещето повдигало за миг непрогледното си було пред очите му и неканените видения разкъсвали сърцето му с неизбежната си предопределеност. Не искал да я пуска Арсис, но и не можел да й попречи. Крепостта я зовяла така, както Изумруденият град бил пленил самия него. Арден заминала и наистина Бялата крепост не я пуснала да се върне отново при своя любим и при детето, което оставила при него. Той останал на поста си до сетния си ден. Вражески крак не стъпил в Изумрудения град до смъртта на неговия страж. Преди да умре, той разкрил своите виденията на дъщеря си. Като бълнуване звучали думите му - смъртта щяла да го събере отново с любимата Арден. Три пъти огънят щял да целуне неговата крепост. Третият огън щял да го събуди във времето на стражите и отново да го раздели от неговата жена. Думите му били изписани на плочата, покрила гроба му, а градът приел неговото име.
Думите на Велар заглъхнаха и Озикс мълчаливо се наслади на миговете, в които историята се разтвори в магията на неусетно настъпилата вечер.
- Хубава приказка – промърмори след дълга пауза той.
- Приказка – повтори шепнешком Велар. – Арсис горя за трети път, Херцоже. Светлината на пожара достигна Арден. Стражът се е събудил, а пламъци, невидими за нас, се разгарят и в този миг. Каквото и да е писано да се случва, херцоже, то вече е започнало.
***
Велар, Озикс - 26/27 септември (+6/7)- на път за Арсис
Кардинал Антулу лежеше върху дълбокият диван, с пурпурни пискюли докосващи ониксовите плочи на пода и подръпваше от мундщука на наргилето на равни интервали. Мислите му се спускаха подобни на черни сажди върху останките на сънуван град опожарен от несъществуващи еманации на почерненото му от опиума съзнание. “Всичко е сън!” мислеше си кардинала “ Кулите, кладенците, корабите закотвени в пристанището, корсарите..всичко е плод на моята мисъл. Всъщност аз лежа сред останките на древния Абкан. Сам. Дойдох тук за да сънувам, но забравих какво точно. От известно време предполагам че самият аз и всичко случвaщо се из възпаленото ми от опиума съзнание е част от виденията на някой жълт пустинен гущер полегнал да почине върху нагорещен камък сред останките на древен град”.
Вчера когато се спуснах по дванадесетте хиляди стъпала. По шест хиляди за всяко смазано ходило. Двойно за тежкия торс. Десет пъти по толкова за бедната ми глава. Стълбата беше безкрайна!
…Дъното на стълбата водеща в недрата на великата пирамида беше сумрачно място миришещо на страх. Лепкавата студена влага по стените и в самият въздух пронизваше костите на кардинала. Долу в централната зала паяжинистият мрак бе разкъсан единствено от мъждукането на окадени светилници, които пропукваха от мокрия въздух.
Съществото се движеше покрито от купчина кафеникави парцали, които някога може би са били пурпурни. То се спря за момент до нисък олтар, покрит от множество, сякаш изгорени от киселина язви. Наведе се над него и дрипите по гърба му се раздвижиха. След като приключи с неапетитните си действия се завъртя към кардинала. В залата лъхна миризма на леш и химикали. То заговори.
- Кажи му да не го носи тук! Още не! Наследството на Дорон трябва да стои далеч от Абкан…докато не се приготвим!
Антулу изглади ръкавите на робата си и започна да крачи напред назад по-скоро за да се отдалечи от нещото отколкото за да огледа мрачната зала. В полуздрача се движеха още няколко форми, подобни на говорещото създание. Една от тях премина наблизо и кардинала отбеляза как бледа опашка, а може би пипало се показа за миг изпод дрипите и после бързо изчезна обратно.
След него по плочите оставаха лепкави мокри следи.
- Значи мисията му е успешна? – каза Антулу проследявайки с поглед нещото. – Дорон пътува насам. Впрочем, къде ако не в Абкан може да се съхранява подовно съкровище?
Оракула застина за момент и завъртя глава наляво-надясно сякаш душеше нещо във въздуха.
- В Ха’неа! – изхриптя той – В старият ни дом. Само съвета ноже да го опази сега! Но не и тук.- гласът му стана тих и заплашителен - Абкан сега е като люпило на змия – не трябва да се разравя докато онова не изпълзи само!
- Разбирам – отвърна тихо кардинала – Ще бъде трудно да убедим синът на адмирал Дорон, но ще сторим необходимото.
Той се замисли за момент
- Няма ли нещо което би защитило нас и цяла Неа сега? Нещо, което да осигури пълен покой, докато момента настъпи? Понякога чувствам товара на силите които ни заобикалят от Запад и сърцето ми желае да открие решение. Крайно решение!
В мрачната зала под пирамидите настъпи тишина. Само влагата капеща от далечните сводове накъсваше времето като точка в края на недовършено изречение. Съществото пред кардинала стоеше замръзнало, а може би умряло преди стотици години. “От колко време съм тук” помисли си Антулу.
Изведнъж то рязко се хвърли към него и чифт бледи жилести крайници се вкопчиха в гънките на робата навеждайки пълното тяло към себе си. Тогава пластовете парцали се разместиха и оттам се показа лице. Първата мислъл на кардинала беше, че никой е взел изгладен конски череп и върху него е опънал одраното лице на човек. Очите на съществото имаха ириси с цвят на жълта гной и мърдащи вертикални зеници. Докато шепота му преминаваше в писък, гласът звучеше сякаш някои влачи котва по морско дъно покрито с човешки кости.
- Изгорете света на хората! – изпищя то - Изгорете го!!.
~~~~~~~~~~~~~~~
Винс Дорон яздеше вече пети ден през хълмовете на Изток от Тиен’хара като вдигаше поглед само за да свери посоката с някакви известни само нему ориентири лежащи далеч отвъд прашният хоризонт. Прехваленият Тиен’харски жребец вече подгъваше крака и от време на време извърташе глава за да му хвърли поглед изпълнен по скоро с учудване, отколкото с молба за почивка. За разлика от него конете на двамата баскери избягваха да поглеждат към ездачите си и само свиваха уши, добавяйки ход за да догонят водача. Двама. Другите бяха останали там. Враговете бяха реални и колелата се завъртаха. Дорон се усмихна представяйки си отговора на пирамидите. Не знаеше кой е новият Нокът на Хаоса но знаеше със сигурност че вече се е родил. Сътворен.
Отвъд хълмовете лежеше пустинята.
Подобно на диво животно усетило бърлогата си след многодневни странствания, Дорон насочваше групата единствено по мириса на пясък и леш.
~~~~~~~~~~~~~~
След бурното, но все пак успешно приемане на декларацията съставена от лорд Естора, старият мъж се зае с трудната задача да обедини разделените и объркани лордове в единен, работещ съвет. Той дълго говори насаме с младата принцеса и почти със сълзи на очи поднесе извиненията си за решението което я оставяше без власт. С умбрийските жрици тонът му беше учтив но твърд. Използвайки обичайните фрази на уважение и дипломатическа неопределеност, той им даде да разерат, че в момента тяхното оставане в Селения ги подлага на голяма опастност и никой от лордовете, както и самият Естора, не се наема да гарантира, че няма да станат жертва на онези елементи все още верни на Сетиий. Несъмнено съвета на Селения, както и народа ще се възрадва, когато такива скъпи гости и съюзници ще могат да се завърнат в Периал, разбира се когато всички са сигурни, че размириците са отминали. Да, жриците ще бъдат уведомени, когато това се случи. Не, напускането им още днес е най-безопастният вариант. Разбира се, вещите им ще ги последват още утре в специална карета, осигурена от съвета на Селения.
В самият дворец се бе възцарила атмосфера на напрегнато спокойствие, като всички отбелязваха колко любезни са станали придворните благородници един към друг и как вече е почти невъзможно да чуеш спорове, някога толкова обичайни за позлатените бални зали на резиденцията на селенийските крале. В дните след тайното събрание организирано от Херцог Естора в двореца започнаха да се случват събития, които осигуриха сериозни грижи на придворните аристократи, главно защото ги караха да се напрягат значително повече от обикновено, за да разберат откъде и най-вече накъде духа новия вятър. Голямо смущение предизвика появяването на барон Дариус Блицен - лица не виждано и съвсем неочаквано в двореца, и най-вече далечно от тънкото изкуство на политиката Това че той съпровождаше Херцог Естора беше още по-учудващто.
Сега двамата мъже седяха в един от многобройните кабинети, разположени по горните етажи на двореца. Бяха сами сред разкоша на държавническите вещи, червения плюш на завесите и ореховия блясък на дървените повърхности.
Блицен заговори пръв.
- Знаеш какво ще ти кажа приятелю. Моето време в Периал изтича, скоро трябва да успокоя придворните хорица и да се завърна на Север. Преди това искам да съм сигурен че Периал няма да остане в ръцете на някой като Албедо. Ти знаеш какво трябва да се направи.
Херцог Естора замаха с ръце сякаш отпъждайки думите на барона.
- Това не е за мен! Аз не съм политик и грижата за старото ми имение е предостатъчна задача за един стар човек. Освен това всеки ден трябва да срещам погледа на Деа…
- Естора! – баронът се наведе напред над масата и насочи показалец към гърдите възрастният мъж – Ти ще бъдеш новият регент! Лордовете ще те изберат, дори само от страх, че някой от тях може да заеме мястото. Убеден съм, че в твоите ръце Селения ще се справи със всичко...а и аз ще бъда по-спокоен така – довърши той и се отпусна назад.
~~~~~~~~~~~~~
Няколко дни откакто Бащицата се бе завърнал в Бодар, след посещението си при бароните Блицен в Селения, Башир Зерга влезе в “Главата на Военачалника” и изкачи стъпалата до вторият етаж.
В познатата, любима на бандита зала вече го очакваше Удж Авариз, седнал на един от ниските дивани с чаша неанско кафе на масата пред него.
Зерга кисело му се усмихна, когато двамата мъже стиснаха ръце.
- Джош се е поболял напоследък – каза Башир сядайки от другата страна на масата. – Загубил бил доверие. Обмислял бъдещето.
Авариз сви рамене.
- Не, ти ми кажи Удж – продължи Башир – Какво ще стане ако всяка една подобва свиня започне да “обмисля бъдещето”? Нужни ли са ни на нас такива житейски въпроси? Бащицата казва – “Не не са ни нужни!” И аз смятам че е прав. Ти как смяташ?
Удж, разтвори ръце и отново повдигна рамене. - Аз ще поговоря с Джош..ако трябва ще се върнем там с повече хора…
- ДВАМА! – Зерга се наведе през масата и лицата им се доближиха – Били са само двама! Един старец и някакъв друг от детегледачките!
Колко души са ти необходими за да се справиш с двама възпитатели от някакво сиропиталище?!
- Те…единят си беше направо професионалист! Стола така го…
- А ти какво си, аматьор?! Няма значение, стига сме говорили. Сега върви и се заеми със задачите. Много скоро ще имаш възможност да ..изкупиш грешката си.
Зерга се облегна назад, и се зае да разпалва едно от наргилетата. Видът му показваше, че за него разговорът е приключил. Авариз бавно се надигна и се запъти към дъното на залата, където зад тежките завеси се криеше тясната врата на таен вход. Малко след като завесите се затвориха зад гърба му, до слуха на Башир достигнаха звуци на борба - тежко пъшкане и хлъзгане на стъпала, опитващи се да намерят опора върху каменният под. След това стана тихо.
И тогава някой закрещя с ужасен глас.
Бандита се намръщи и пусна спретнато колелце дим
- На вълка му е дебел врата…. –обяви той сред празната зала.
Небето над Бодар беше още виолетово, когато от гъстата утринна мъгла кълбяща се между фасадите на къщите изплуваха четири ръбести черни карети и спряха пред масивната П-образна сграда на Приюта. Странните посетители не успяха да събудят никой с преминаването си, което бе странно, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше, че копитата на конете както и високите дървени колела бяха дебело омотани с плат. За момент каретите застинаха пред портите на Приюта, сякаш двоумейки се дали да не продължат по-натам. От муцуните на конете се изтрелваха рязки вълма пара а черните лакирани бордове мътно лъщяха в полумрака. Изведнъж сякаш по обща команда (какъвто бе и случая) вратите на каретите се разтвориха и оттам заслизаха въоръжени мъже в тъмни дрехи.
Тактиката на Башир Зерга беше проста, брутална и досега винаги бе осигурявала желаният резултат – две по-яки момчета с таран, а след тях двадесетина подбрани главорези с оръжие по личен вкус и избор .
Първата двойка се затича към вратата и засили късата стоманена тръба срещу резетата. Останалите се наредиха в две отделни редици отстрани, готови да се втурнат сред разбитите останки на вратата. Колекцията от мечове, саби, къси секири, самострели и запалени факли в ръцете им създаваше впечатлението, че повечето от тях имаха поне по шест ръце.
Башир се облегна на един от черните бордове, скръсти ръце и погледна към Кривия който точно слизаше от собствената си карета.
- Да им дадем малко време – каза той – ако Бащицата е прав ще отнеме не повече от десет минути.
Едрият бандит се приближи до него, силно накуцвайки на дясната си страна. След това демонстративно измъкна два завити ятагана от каниите висящи на бедрата му и с наведена глава се втурна след останалите нападатели.
Зерга поклати глава и почеса брадичката си. Понякога Дорон наистина му липсваше.
Преди няколко дни Бащицата го бе повикал при себе си в тайнствената бърлога-кабинет, която старецът беше избрал да обитава тази седмица. Около дългата маса седеше обичайната сбирщина от бандитски главатари, тъмни фигури от подземния свят, някакви тръговци и разорени благородници с гладни погледи. Башир влезе и без да ги поглежда седна от дясната страна на Бащицата. Старецът игриво го ръгна с лакът в ребрата, без да откъсва поглед от едно окъсано парче пергамент изпъстрено с подозрителни ръждиви петна.
В последните месеци Сватовете процъфтяваха. Златото се лееше като река. Виcшите държавни служители се купуваха на небивало ниски цени. ..Бащицата все по-често ръгаше “децата” си с лакът в ребрата.
Зерга спокойно се отпусна върху облегалката на стола си и затъкна палци в джобовете на елечето. Най-после, старецът довърши зловещото четиво и се обърна към него.
- Добре работиш Башир! – каза хитро той – Но много! Имаш нужда от почивка. Обичаш ли…Тиен’хара да кажем?
Башир Зерга наостри уши. Бащицата не използваше думата почивка. А ако я употребяваше, то единствено в изрази като “Той почина наскоро.”
- Казват че е красиво място. – предпазливо започна той – Но просто така без причина не бих отишъл… - и остави изречението да увисне във въздуха.
- Ще отидеш, ще отидеш, сине мой. – Бащицата се наведе към него и зашепна с доверителен тон - Добрият ми приятел Марвин Мълчаливеца имал проблеми там. – И след това му намигна. – И за да не ти е скучно по пътя, ще пратя с теб ето тези любезни господа. – Той посочи с пръст някъде в сенките.
Пет фигури се надигнаха от местата си и се приближиха към масата. Чак тогава, в светлината на свещите Башир разпозна лицата. Той не се cдържа и подсвирна.
- Нека да отгатна – откраднал е коня на Ти’сейн!
Бащицата отметна глава и се разсмя с тънък неприятен глас.
Винс Дорон - +2 (22 септември 1414 г) - Тиен'хара/Неа
Зерга, Бащицата - +4 (24 септември 1414 г) - Бодар
Дариус Блицен - -1 (19 септември 1414 г) - Периал
Кардинал Антулу - сега (20 септември 1414 г) - Абкан
Вчера когато се спуснах по дванадесетте хиляди стъпала. По шест хиляди за всяко смазано ходило. Двойно за тежкия торс. Десет пъти по толкова за бедната ми глава. Стълбата беше безкрайна!
…Дъното на стълбата водеща в недрата на великата пирамида беше сумрачно място миришещо на страх. Лепкавата студена влага по стените и в самият въздух пронизваше костите на кардинала. Долу в централната зала паяжинистият мрак бе разкъсан единствено от мъждукането на окадени светилници, които пропукваха от мокрия въздух.
Съществото се движеше покрито от купчина кафеникави парцали, които някога може би са били пурпурни. То се спря за момент до нисък олтар, покрит от множество, сякаш изгорени от киселина язви. Наведе се над него и дрипите по гърба му се раздвижиха. След като приключи с неапетитните си действия се завъртя към кардинала. В залата лъхна миризма на леш и химикали. То заговори.
- Кажи му да не го носи тук! Още не! Наследството на Дорон трябва да стои далеч от Абкан…докато не се приготвим!
Антулу изглади ръкавите на робата си и започна да крачи напред назад по-скоро за да се отдалечи от нещото отколкото за да огледа мрачната зала. В полуздрача се движеха още няколко форми, подобни на говорещото създание. Една от тях премина наблизо и кардинала отбеляза как бледа опашка, а може би пипало се показа за миг изпод дрипите и после бързо изчезна обратно.
След него по плочите оставаха лепкави мокри следи.
- Значи мисията му е успешна? – каза Антулу проследявайки с поглед нещото. – Дорон пътува насам. Впрочем, къде ако не в Абкан може да се съхранява подовно съкровище?
Оракула застина за момент и завъртя глава наляво-надясно сякаш душеше нещо във въздуха.
- В Ха’неа! – изхриптя той – В старият ни дом. Само съвета ноже да го опази сега! Но не и тук.- гласът му стана тих и заплашителен - Абкан сега е като люпило на змия – не трябва да се разравя докато онова не изпълзи само!
- Разбирам – отвърна тихо кардинала – Ще бъде трудно да убедим синът на адмирал Дорон, но ще сторим необходимото.
Той се замисли за момент
- Няма ли нещо което би защитило нас и цяла Неа сега? Нещо, което да осигури пълен покой, докато момента настъпи? Понякога чувствам товара на силите които ни заобикалят от Запад и сърцето ми желае да открие решение. Крайно решение!
В мрачната зала под пирамидите настъпи тишина. Само влагата капеща от далечните сводове накъсваше времето като точка в края на недовършено изречение. Съществото пред кардинала стоеше замръзнало, а може би умряло преди стотици години. “От колко време съм тук” помисли си Антулу.
Изведнъж то рязко се хвърли към него и чифт бледи жилести крайници се вкопчиха в гънките на робата навеждайки пълното тяло към себе си. Тогава пластовете парцали се разместиха и оттам се показа лице. Първата мислъл на кардинала беше, че никой е взел изгладен конски череп и върху него е опънал одраното лице на човек. Очите на съществото имаха ириси с цвят на жълта гной и мърдащи вертикални зеници. Докато шепота му преминаваше в писък, гласът звучеше сякаш някои влачи котва по морско дъно покрито с човешки кости.
- Изгорете света на хората! – изпищя то - Изгорете го!!.
~~~~~~~~~~~~~~~
Винс Дорон яздеше вече пети ден през хълмовете на Изток от Тиен’хара като вдигаше поглед само за да свери посоката с някакви известни само нему ориентири лежащи далеч отвъд прашният хоризонт. Прехваленият Тиен’харски жребец вече подгъваше крака и от време на време извърташе глава за да му хвърли поглед изпълнен по скоро с учудване, отколкото с молба за почивка. За разлика от него конете на двамата баскери избягваха да поглеждат към ездачите си и само свиваха уши, добавяйки ход за да догонят водача. Двама. Другите бяха останали там. Враговете бяха реални и колелата се завъртаха. Дорон се усмихна представяйки си отговора на пирамидите. Не знаеше кой е новият Нокът на Хаоса но знаеше със сигурност че вече се е родил. Сътворен.
Отвъд хълмовете лежеше пустинята.
Подобно на диво животно усетило бърлогата си след многодневни странствания, Дорон насочваше групата единствено по мириса на пясък и леш.
~~~~~~~~~~~~~~
След бурното, но все пак успешно приемане на декларацията съставена от лорд Естора, старият мъж се зае с трудната задача да обедини разделените и объркани лордове в единен, работещ съвет. Той дълго говори насаме с младата принцеса и почти със сълзи на очи поднесе извиненията си за решението което я оставяше без власт. С умбрийските жрици тонът му беше учтив но твърд. Използвайки обичайните фрази на уважение и дипломатическа неопределеност, той им даде да разерат, че в момента тяхното оставане в Селения ги подлага на голяма опастност и никой от лордовете, както и самият Естора, не се наема да гарантира, че няма да станат жертва на онези елементи все още верни на Сетиий. Несъмнено съвета на Селения, както и народа ще се възрадва, когато такива скъпи гости и съюзници ще могат да се завърнат в Периал, разбира се когато всички са сигурни, че размириците са отминали. Да, жриците ще бъдат уведомени, когато това се случи. Не, напускането им още днес е най-безопастният вариант. Разбира се, вещите им ще ги последват още утре в специална карета, осигурена от съвета на Селения.
В самият дворец се бе възцарила атмосфера на напрегнато спокойствие, като всички отбелязваха колко любезни са станали придворните благородници един към друг и как вече е почти невъзможно да чуеш спорове, някога толкова обичайни за позлатените бални зали на резиденцията на селенийските крале. В дните след тайното събрание организирано от Херцог Естора в двореца започнаха да се случват събития, които осигуриха сериозни грижи на придворните аристократи, главно защото ги караха да се напрягат значително повече от обикновено, за да разберат откъде и най-вече накъде духа новия вятър. Голямо смущение предизвика появяването на барон Дариус Блицен - лица не виждано и съвсем неочаквано в двореца, и най-вече далечно от тънкото изкуство на политиката Това че той съпровождаше Херцог Естора беше още по-учудващто.
Сега двамата мъже седяха в един от многобройните кабинети, разположени по горните етажи на двореца. Бяха сами сред разкоша на държавническите вещи, червения плюш на завесите и ореховия блясък на дървените повърхности.
Блицен заговори пръв.
- Знаеш какво ще ти кажа приятелю. Моето време в Периал изтича, скоро трябва да успокоя придворните хорица и да се завърна на Север. Преди това искам да съм сигурен че Периал няма да остане в ръцете на някой като Албедо. Ти знаеш какво трябва да се направи.
Херцог Естора замаха с ръце сякаш отпъждайки думите на барона.
- Това не е за мен! Аз не съм политик и грижата за старото ми имение е предостатъчна задача за един стар човек. Освен това всеки ден трябва да срещам погледа на Деа…
- Естора! – баронът се наведе напред над масата и насочи показалец към гърдите възрастният мъж – Ти ще бъдеш новият регент! Лордовете ще те изберат, дори само от страх, че някой от тях може да заеме мястото. Убеден съм, че в твоите ръце Селения ще се справи със всичко...а и аз ще бъда по-спокоен така – довърши той и се отпусна назад.
~~~~~~~~~~~~~
Няколко дни откакто Бащицата се бе завърнал в Бодар, след посещението си при бароните Блицен в Селения, Башир Зерга влезе в “Главата на Военачалника” и изкачи стъпалата до вторият етаж.
В познатата, любима на бандита зала вече го очакваше Удж Авариз, седнал на един от ниските дивани с чаша неанско кафе на масата пред него.
Зерга кисело му се усмихна, когато двамата мъже стиснаха ръце.
- Джош се е поболял напоследък – каза Башир сядайки от другата страна на масата. – Загубил бил доверие. Обмислял бъдещето.
Авариз сви рамене.
- Не, ти ми кажи Удж – продължи Башир – Какво ще стане ако всяка една подобва свиня започне да “обмисля бъдещето”? Нужни ли са ни на нас такива житейски въпроси? Бащицата казва – “Не не са ни нужни!” И аз смятам че е прав. Ти как смяташ?
Удж, разтвори ръце и отново повдигна рамене. - Аз ще поговоря с Джош..ако трябва ще се върнем там с повече хора…
- ДВАМА! – Зерга се наведе през масата и лицата им се доближиха – Били са само двама! Един старец и някакъв друг от детегледачките!
Колко души са ти необходими за да се справиш с двама възпитатели от някакво сиропиталище?!
- Те…единят си беше направо професионалист! Стола така го…
- А ти какво си, аматьор?! Няма значение, стига сме говорили. Сега върви и се заеми със задачите. Много скоро ще имаш възможност да ..изкупиш грешката си.
Зерга се облегна назад, и се зае да разпалва едно от наргилетата. Видът му показваше, че за него разговорът е приключил. Авариз бавно се надигна и се запъти към дъното на залата, където зад тежките завеси се криеше тясната врата на таен вход. Малко след като завесите се затвориха зад гърба му, до слуха на Башир достигнаха звуци на борба - тежко пъшкане и хлъзгане на стъпала, опитващи се да намерят опора върху каменният под. След това стана тихо.
И тогава някой закрещя с ужасен глас.
Бандита се намръщи и пусна спретнато колелце дим
- На вълка му е дебел врата…. –обяви той сред празната зала.
Небето над Бодар беше още виолетово, когато от гъстата утринна мъгла кълбяща се между фасадите на къщите изплуваха четири ръбести черни карети и спряха пред масивната П-образна сграда на Приюта. Странните посетители не успяха да събудят никой с преминаването си, което бе странно, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше, че копитата на конете както и високите дървени колела бяха дебело омотани с плат. За момент каретите застинаха пред портите на Приюта, сякаш двоумейки се дали да не продължат по-натам. От муцуните на конете се изтрелваха рязки вълма пара а черните лакирани бордове мътно лъщяха в полумрака. Изведнъж сякаш по обща команда (какъвто бе и случая) вратите на каретите се разтвориха и оттам заслизаха въоръжени мъже в тъмни дрехи.
Тактиката на Башир Зерга беше проста, брутална и досега винаги бе осигурявала желаният резултат – две по-яки момчета с таран, а след тях двадесетина подбрани главорези с оръжие по личен вкус и избор .
Първата двойка се затича към вратата и засили късата стоманена тръба срещу резетата. Останалите се наредиха в две отделни редици отстрани, готови да се втурнат сред разбитите останки на вратата. Колекцията от мечове, саби, къси секири, самострели и запалени факли в ръцете им създаваше впечатлението, че повечето от тях имаха поне по шест ръце.
Башир се облегна на един от черните бордове, скръсти ръце и погледна към Кривия който точно слизаше от собствената си карета.
- Да им дадем малко време – каза той – ако Бащицата е прав ще отнеме не повече от десет минути.
Едрият бандит се приближи до него, силно накуцвайки на дясната си страна. След това демонстративно измъкна два завити ятагана от каниите висящи на бедрата му и с наведена глава се втурна след останалите нападатели.
Зерга поклати глава и почеса брадичката си. Понякога Дорон наистина му липсваше.
Преди няколко дни Бащицата го бе повикал при себе си в тайнствената бърлога-кабинет, която старецът беше избрал да обитава тази седмица. Около дългата маса седеше обичайната сбирщина от бандитски главатари, тъмни фигури от подземния свят, някакви тръговци и разорени благородници с гладни погледи. Башир влезе и без да ги поглежда седна от дясната страна на Бащицата. Старецът игриво го ръгна с лакът в ребрата, без да откъсва поглед от едно окъсано парче пергамент изпъстрено с подозрителни ръждиви петна.
В последните месеци Сватовете процъфтяваха. Златото се лееше като река. Виcшите държавни служители се купуваха на небивало ниски цени. ..Бащицата все по-често ръгаше “децата” си с лакът в ребрата.
Зерга спокойно се отпусна върху облегалката на стола си и затъкна палци в джобовете на елечето. Най-после, старецът довърши зловещото четиво и се обърна към него.
- Добре работиш Башир! – каза хитро той – Но много! Имаш нужда от почивка. Обичаш ли…Тиен’хара да кажем?
Башир Зерга наостри уши. Бащицата не използваше думата почивка. А ако я употребяваше, то единствено в изрази като “Той почина наскоро.”
- Казват че е красиво място. – предпазливо започна той – Но просто така без причина не бих отишъл… - и остави изречението да увисне във въздуха.
- Ще отидеш, ще отидеш, сине мой. – Бащицата се наведе към него и зашепна с доверителен тон - Добрият ми приятел Марвин Мълчаливеца имал проблеми там. – И след това му намигна. – И за да не ти е скучно по пътя, ще пратя с теб ето тези любезни господа. – Той посочи с пръст някъде в сенките.
Пет фигури се надигнаха от местата си и се приближиха към масата. Чак тогава, в светлината на свещите Башир разпозна лицата. Той не се cдържа и подсвирна.
- Нека да отгатна – откраднал е коня на Ти’сейн!
Бащицата отметна глава и се разсмя с тънък неприятен глас.
Винс Дорон - +2 (22 септември 1414 г) - Тиен'хара/Неа
Зерга, Бащицата - +4 (24 септември 1414 г) - Бодар
Дариус Блицен - -1 (19 септември 1414 г) - Периал
Кардинал Антулу - сега (20 септември 1414 г) - Абкан
Last edited by B. Delvig on Tue Oct 25, 2005 1:59 pm, edited 2 times in total.
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Още при третия, четвъртия удар на тарана вратите на Приюта се разтърсиха и със замах се отвориха навътре. Кривия, който се канеше да даде сигнал за нападение, се вторачи в безлюдния коридор и тъмнеещите сенки от двете му страни – двайсетина метра по-навътре се виждаше отляво пастта на стълбището за втория етаж. Малко по нататък пък, от другата страна, зееше хлътнатината за приземието.... Трябваше вече да се чува шум от възбудени и уплашени гласове, думтенето на тарана трябваше вече да е докарало в коридора любопитни или пък обратно – да се чуват онези неповторими, сладки звуци от топуркането на множество крака, опитващи се да намерят безопасен изход от тях... нощните сватове.
... Или всички в това място спяха като пънове... или... Просто миришеше на капан... От друга страна Сивия Дракон беше приел пари, за да разбере кои и колко са тези в Приюта и ... беше изчезнал... Косъмчетата по врата на стария, опитен главорез настръхнаха, а той винаги се доверяваше на инстинкта си:
- Ти... и ти – я бегом и ми доведете за яката онзи дядка! Посочените дисциплинирано се пъхнаха в пастта на коридора и започнаха да проверяват без излишни звуци кои са заключените врати по коридора. След малко тръгнаха по стълбището за втория етаж.... мина минута, две, три... в гробно мълчание.... изведнъж Кривия се обърна към Авариз:
- Добре, признавам – тези двамата бяха най тихите и неусетни крадци на живот, които съм познавал. Вътре има някой, който убива по-бързо и недоловимо от тях. Сега обаче ще му порна гърбинката! – при тези думи той обходи с поглед поверените му войни, пресметна мигновенно броят им – знаеше го, но опитът и навиците никога не умираха, и вдигна единия си ятаган, за да замахне с него по посока на притихналата сграда...
В този миг Авариз Удж произнесе една единствена дума:
- Масакра!
Началникът му за миг го изгледа така, че проговорилият мисленно се прости с живота си. Беше дързост да се обади в този миг, но идеята го беше споходила за миг, като светкавица и той се почувства длъжен да я сподели. Стоеше прав и броеше подарените му последни гълтоци въздух, преди по-старшия да го съсече... когато другият извъднъж се ухили зловещо и го плясна с плоското на сабята си по гърдите:
- Масакра, казваш... - смехът внезапно избликна от гърлото му и заля притихналата зловещо сграда – нека е така! ... Той внезапно прибра с едно единствено движение двата ятагана в ножниците и издаде тихи, безпрекословни заповеди. Мигновенно групата от войни, наредени около големия вход започна да се оттегля в каретите – точно преди да си тръгнат обаче неколцина от тях притичаха обратно, държейки по една бутилка във всяка ръка и метнаха към десетина парчета върху покрива и през прозорците на втория етаж. Стъклариите са разбиха и прикрепените към тях горящи фитили мигновенно превърнаха съдържанието им - рядко, но силно разгарящо се и задушливо масло - в буйни огньове. Последваха ги факли – някой от тях уцелиха прозорците, други само се удариха в стените и паднаха на земята.
Първия етаж беше каменен и с типичните малки прозорчета, но горния беше дървен, а под керемидите подпорните греди сигурно цяло лято се бяха напичали и изсъхвали. В края на горещото и силно лято сградата сякаш само чакаше да й бъде пусната искрата – цялото крило започна да се обвива в пушеци и дим още докато каретите с натъпканите в тях войни се оттегляха.
В мига, в който обаче завиха зад най-близкия ъгъл, тъмните сенки от тях започнаха да се изсипват в движение и да се разгръщат в рехав строй. Докато пришпорените коне се отдалечаваха с приглушения тропот на увитите си в парцали копита, докато каретите малко или много издаваха звуци от устремното си отдалечаване... в същите тези мигове двайсетината нощни сватове и командирите им се примъкнаха обратно. Кривия, Авариз и Кървясалото Око - най точният им стрелец в отряда, избраха най-високата точка, до която можеха да достигнат – покрива на някаква почти двуетажна къщурка, отдалечена на петдесет, шейсет метра от разгарящата се част от голямата сграда. Покатериха се с ловки, безшумни стъпки – толкова тихо, че само няколко спящи гълъба неспокойно пропляскаха с криле, но Авариз с две светкавични мушкания ги приспа завинаги... Изкатериха се на обратния скат на покрива, свалиха от гърбовете си взетите именно за такива случай тежки самострели и зачакаха. В това време техните хора тихичко и без излишно бързане се примъкнаха максимално близо до разгарящия се пожар и се притаиха в сенките.
Неколцина ранобудни глави надникнаха из прозорците на съседните къщи, чуха се откъслечни викове... в това време от Приюта бълваха хора – повечето ужасно млади. Сградата буквално вибрираше от тропота на множество нозе – при липса на организация това означаваше, че в момента вътре се изпотъпкват, кой да стигне по-бързо до изходите... ако обаче онези вътре имаха дисциплина, това означаваше, че най-мъненките се изтеглят в другата част на сградата, а младежите и възпитателите всеки миг ще изкочат със стълби и кофи с вода ... и всичко друго подръчно...
Така и стана – при това с бързина, която говореше много – хората по съседните къщи още се чудеха какво става, когато покрива на Приюта се изпълни с хора, кофи с вода, и одеала, мятани едно след друго върху опитващия се да оцелее, упорито разрастващ се пожар. Една малка и неясна в тъмното фигурка тичаше насам и ръкомахаше заповеднически. Продрания й старчески глас организираше хората, пренасочваше по-малко заетите към най-критичните точки... от някъде се появиха двама възрастни, които започнаха да напяват нещо и застанаха неподвижни насред целия този хаос – с вдигнати настрани или нагоре ръце... Сигурно бяха някакви магьосници или нещо такова... само след секунда това нямаше да има никакво значение.
- Това може да е онзи същия, дядката – просъска Авариз Удж.
- Ми тогава го застрелваме и тримата и това ще е сигналът за останалите? - рече с въпросителен тон Кървясалото Око.
- Масакра – ухили се кръвожадно Кривия и тримата в тренирана едновременност дръпнаха спусъците на тежките самострели...
. ------------------------------------------------------
Леман се намираше в обущарската работилничка в средния корпус, заедно с твърде ранобудния Крис Бенън, и му обясняваше как се правят късите полу-ботуши:
- Кожата трябва да е здрава, да! И да не се цапа лесно, въпреки че е официалната ни униформа е изцяло бяла. Много зависи и от старанието, с което обработваш телешката кожа и какво ще използваш за избелване.
- А подметките?
- Те са истинската мъка. Трябва да са гъвкави, а в същото време и здрави. Методът е ужасен, но за един век не сме измислили друг.
- Това ли е?- попита немирникът.
- Да – кимна благосклонно старецът – тънки клечки, взети от снагата на млади дрянови клонки, потопени в специална, почти негоряща смола и привързани едно към друго със стотици тънички нишки, изпредени от влакната, изтъргани от кората на драконово дърво.... И трябва да стане достатъчно дебело, за да може в средата да се вмъкнат пет припокриващи се метални пластинки, пазещи те при стъпване върху не каквото трябва...
- Лелеее... сигурно е истинска утрепия, докато направиш един такъв чифт?
- Утрепия си е – ето защо не трябва да се сърдиш, че носиш обувки, в които някой друг ученик с твоя ръст си е пъхал преди това краката... макар и с малко, са по-тежки от обикновенните ти ботушки и трябва мускулите ти да свик....
ДРЯННННН.... Могъщият звук отекна из спящата сграда, звучеше така, сякаш гигантски юмрук разби лицето на невидимата от тяхното място външна порта. Крис понечи да попита какво става и откри, че лампата е загаснала, вратата зее, а учителят е изчезнал... само столът, на който беше седял, се люлееше на задните си два крака. Пред очите на хлапето тръгна да пада назад, но той се пресегна с крак под масата и го запря...
За миг имаше тишина и още тишина, напластявана върху тътнеши пластове безшумие и нагнетяваща се като небе през буря тревога... последва втория и третия удар, при който се чу как се скършва съпротивата на двете заключени крила.... после отново тишина – кънтяща като звънтенето в собствените му уши, въздигащо се между всяко тупкане на сърцето.... безмълвие, което продължи почти вечно..... и после изведнъж всичко се оказа шум и бъркотия, и дим, огън, горещина, пукаща жега, организиран хаос от отвеждани в безпасност малки хлапета на неговата и по-голяма възраст... кофи с вода, някой измъкна стълбите, пясъка и цимента, предвидени за есенния ремонт и непълнолетните ученици заедно с майсторите-занаятчий и наличните “помагачи” - всичко живо се изсипа в коридора... а през това време старческия, прегракнал от вълнение глас на Учителя се извиси и разпредели хората в правилните посоки.
Крис Бенън решително се противопостави да бъде изтикан заедно с обикновенните деца на неговата възраст – някакво момче с поне няколко години по- голямо от него се опита да го повлече към другия край на сградата, но той му се измъкна с тренирано движение, плъзна се с полу-танцова, полуспринтираща крачка през потока от тела и след малко се озова на покрива. Намери изоставена от някого лопата и започна да разсипва пясък върху едно от яростно разгарящите се маслени петна.... жегата под него му напомняше, че масивните греди сигурно вече са започнали да тлеят и може цялото пространство да се срути заедно с тях... В този миг онзи, който си беше забравил лопатата, дойде да си я вземе и безцеремонно му я изтръгна от ръцете... Крис понечи да изроптае и в този миг периферното му зрение видя как Учителя рязко обърна гръб на цялата им група...
. -------------------------------------------------
Леман чу блъсъка по портата и мигновенно старите спомени от безчет войни му казаха какво става. Преди още да заглъхнал първия удар пое дъх и с издишането му премина в самата сърцевина на сладостното безвремие. Ставането от стола, отварянето на вратата, изтичването по коридора и качването на втория етаж при хлапетата – всичко това траеше толкова дълго от личното му време, че по някакъв парадоксален начин отделните действия се сливаха в една едниствена, наситена със безметежност, сакаш сънувана картина. Обиколи стаите със децата, събуждайки задрямалите с наближавенето на утрото дневални и всъщност това му отне най – много време – да се завръща няколко пъти от безвремието и да прави на опулените физиономий на младежите безпрекословния знак за пазене на тишина.. Беше в последното помещение, точно над портата, когато в отсрещния край първия събуден от него дневален започна да шътка на надигащите се детски главички....
Тишина... океани от неподвижност... Две сенки, опитващи се да се слеят и промъкнат в мрака се изкачват по стълбите... Старецът ги остави да се изкачат на площадката на спалното – наблюдаваше ги от другия край на помещението и всяка тяхна стъпка прииждаше в изострените му сетива като грохот на водопади, сенките им се открояваха в околната тъмнина с контраст, който накара сърцето му да избухне в отдавна забравен хищнически екстаз... Съзнанието му избухна и го отведе отвъд бързината... ТАМ, където виждаш всички движения, идващи от всички посоки като едно единствено, хармонично, неразрушимо цяло....
Надигането на няколко детски главички, пробръмчаването на комар, пробягването на миши крачета из излъскания, чистичък под, дишането на онези двамата и неговото собствено.... Всичко Това ставаше не просто бавно като растенето на ледник..... възприемаше го едновременно - в екстаз, който уби гостите му и ги положи меко върху кадифената тишина на старите, но поддържани и нескърцащи дъски на пода....
Цяла вечност слушаше как онези пред входа шумно дишат, чакайки своите хора, как изсъскаха нещо.... цели облаци от време увиснаха неподвижно докато чакаше да нахлуят... и тогава единият от тях изсъска непозната дума, чу се смях и после си тръгнаха.... превръщайки Приюта в огнен ад...
Докато организираше потушаването на пожара, си мислеше, че утре ще се поразтърси из тъмните ъгълчета на града и ще разбере кой стои зад цялата тази работа.... махна на някакво хлапе, да не се заяжда с по-големия от него младеж и да му отстъпи лопатата... май покривът нямаше да може да се спаси... гадо..ве...
Внезапно и неочаквано инстинкът му го убоде да отскочи, но една мисъл го спря – каквото и да идваше, той – стареца - се намираше между нея и някое от хлапетата на покрива – обърна се кръгом, оставайки на място и сграбчи с всяка ръка по една арбалетна стрела, устремена със шеметната си скорост право към гърдите му... имаше обаче и трета - тя прониза корема и излетя през десния му бъбрек.... стори му се дори, че усеща как металното шилце изскача от него с вече забавена скорост и сменена посока, и издрънчава някъде далеч зад и под него, по калдаръма от другата страна на сградата.... Нозете му омекнаха и падна на колене в мига, в който покривът се изпълни с пищящи и търкалящи се в агония тела. Лъковете на нападателите превърнаха мигновенно голяма част от борещите се с огъня в... игленици...
Бяха професионалисти – преди още първите тела да се срутят, към тях полетя втори облак стрели... Леман се подпря с дясната си ръка и замахна с лявата – напред и настрани, при което невидима вълна помете през пространството идещите стрели, разбърка ги и ги пръсна надолу и надясно.
Точно, когато довърши замаха си - от посоката, от която бяха долетели арбалетните стрели - дойде още една, удари го под лявото рамо и излезе през горния край на плешката, оставяйки в костта малка, перфектна по очертания дупчица. Силата на удара завъртя стареца и го метна по гръб върху нагорещените керемиди. Залпът на другите двама със самострели сигурно щеше да го убие – защото макар и легнал, стрехата беше с достатъчен наклон, за да се премерят в него – но в този миг някакъв бял силует се устреми към него.
Беше единият от посветените бойци, пазещи пред Оръжейната... Ферундалният му меч проблясна и отби стрелата от втория самострел, насочена към Учителя, но така пожертва себе си - третото метално шило с безпогрешна точност го уцели в основата на бедрото, от вътрешната страна - и навсякъде плисна кръв. Поразения посветен боец остана прав още няколко мига свръх сили, поемайки с тялото си тази част от следващия залп обикновенни стрели, която щеше да превърне Леман в мъртвец.... После се срути по гръб върху ранения, прикривайки го дори и в смъртта си... На две крачки от него се въргаляха труповете на двамата “ помагачи” .... неколцина от оцелелите панически се прехвърляха през билото на покрива, към отсрещната страна на покрива. Някой хвърли кофа със закачено на нея въже и Леман въпреки слабостта си, се впи в нея и усети как много и все отчаяни, и паникьосани мишци го изтеглят от към безопасната страна...
В този миг, оглеждайки в какво бяха превърнали нападателите подобечния му Приют, ранения Учител разбра защо след онази просъскана дума, пришълците се бяха разсмяли толкова зловещо....
.... Разбра какво означава онази дума....
.... Масакра...
. ------------------------------
Посветените бойци Тер-ли, Сират Жер и Осен наобиколиха приведени ранения си водач и той ги изгледа с разконцентрирания си поглед:
- Прецакаха ни.... умеят да сеят смърт, копелетата, помислих ги за подли и гадни, а те се оказаха умни и зли...
- Учителю.... вие... сте.... единствения багатур в наличност... Останалите са в Двореца или в Голямята Къща... само вие...
- Аз? Аз подцених ситуацията и ума на врага... и си платих... - Леман с усилие на волята пое дъх за да продължи - но тяхната алчност за убиване също ще ги подведе – сигурен съм, че в момента или обхождат крилото, за да ни измъкнат от прикритието, или са се запътили към другото крило, за да колят... или просто стоят и ни се наслаждават на това, как се изпичаме върху собствения си покрив.... няма да си тръгнат, преди да свършат с нас... трябва да ги нападнете и да ги прогоните, за да може да спасим каквото може от хлапетата и да да спрем пожара преди да е отнесъл останалата част от сградата.... вървете момчета.
- Само аз имам истински меч – обади се Тер-ли – Сират и Осен са си почивали, когато са чули врявата и ни извикаха с Гисто..
- Истинския меч на Гисто е още в ръката му... поне дръжката, защото острието се пръсна на парчета в мига на смъртта му! - Леман с усилие си пое дъх - ... каквото е, такова.... вървете момчета! ...
. ------------------------------------
Тримата се втурнаха през билото на покрива, стигнаха до ръба на стряхата и скочиха направо долу, на земята във вътрешния двор на П-образната сграда. Засякоха се с нападателите тъкмо, когато последните пресичаха разстоянието да отсрещното крило на сградата - там, където бяха най-малките хлапета. Когато пришълците мярнаха белите силуети реагираха мигновенно, но не очакваха, че тримата просто така ще се изсипят от четири, петметровата височина - поради това точният им, дисциплинирано уеднаквен залп отиде над главите на скочилите...
После разстоянието стана изведнъж твърде малко и остриетата за ръкопашен бой изскочиха с гладка мазност от ножниците, просветвайки в мазолестите от практика длани... Мъжете в по-многобройната група дори се сгъстиха – толкова, колкото е нужно, за да могат да посрещнат всеки от втурналите се към тях белодрешковци с гора от настръхнали остриета.
Сират, Осен и Тер-ли приближиха в спокоен, хладнокръвен бяг чакащата ги също толкова хладнокръвно група ... и едва тогава избухнаха в лудешка вихрушка от бързина и точност. Не можеха дори да се сравняват с багатурите, но бяха минали през сериозна част от тяхното безжалостно обучение - всеки от тях беше оцелял след изнурителни многогодишни тренировки, отнели живота или пречупили волята не един другар – сега, в този миг тази цена трябваше да се изплати!
Нападателите им бяха смели и обучени мъже и освен това осъзнаваха, че са двадесет и двама срещу трима. Те просто пресрещнаха всеки от тях с единен, съкрушителен мушкаш удар на поне три, четири чифта ръце и още толкова над главите на тези отпред. Всеки обикновен войн би умрял мигновенно, нанизан като като пеперуда върху кензан... И още докато пада, би получил още по един удар от множество остриета – бързо и безкомпромисно...
Тримата посветени бяха нещо повече от обикновенни бойци – Сират изригна напред, завъртайки меча си в светкавична спирала, с която си отвори пролука в настръхналата, избухваща срещу него преграда от остриета. Отмести с обикновенния си меч три остриета, приведе се странично на дясно, минавайки с рамо под четвъртото и стъпвайки с бронираната си подметка върху петото, идващо към глезените му в косо движение – полусъсичане, полумушкане. Със самото полуобръщане на тялото премести меча в обратен хват в лявата ръка и - подпирайки с лакът тъпата му страна - го прекара с цялата маса и скорост на въртенето си през нечий стомах. Чу се тихата шумоляща въздишка на ризница, оказала се в досег с острието...
... кръв...
. ---------------------------------------------
Настана великото Сега на битката. Екстазът на абсолютното настояще....
Сират продължава движението си напред, надолу и по часовниковата около остта си. Проблясване, озовавайки се след пълен кръг на едно коляно – с очи на нивото на слабините на противнака срещу него. Едновременно с тази маневра мечът му разсича нечий глезени – два, но на различни хора.... Усеща просвяткване точно над главата си – това е от обикновенния меч на Осен ... забива се в нечие лице със стремителен замах и излиза през отсрещната скула, превръщайки го в нещо, в което не трябва да се вглеждаш....
Тер- ли минава отдясната му страна, отблъсква острие, насочено към коленичилия Сират – последния вече се изправя и стъпва странично през крака на атакувалия го – левият му лакът се движи по инстинкт, уцелвайки гърлото на мъжа пред него – всичко става с някаква шеметна лекота и радост, радост от която всяко дихание е сладко като една нощ с багатур Дамяна....
Сират се привежда и разсича някой под мишниците .... Тер-ли стъпва върху нечие срутващо се тяло и прави огромен скок, приземявайки се с превъртане от другата страна на биещите се яростно, без отстъпване мъже... Въпреки мигновенно нанесените загуби нападателите не само че не провявяват колебание, но дори се скупчват около Сират и Осен, напирайки да ги смажат с наплива от остриета, колене, лакти и юмруци...
Всичко става в настоящето, всичко е Сега.... Като на сън Осен докосва нечие острие и го отвежда към ръката на съседа на удрящия... фонтани кръв, крясъци на омраза и писъци за убиване.... Острие на къс меч щръква от гърдите на Осен, той забива ръба на дланта си под нечия брадичка, докато с лявата си ръка мушка с меча назад , над рамото си в лицето на промушилия го... Сират блокира удар към краката на Осен и набива глава в лицето на замахналия към другаря му... а Тер-ли прокарва три бързи, дълбоки до смърт разрези в гърбовете на прескочените... ах, толкова бавно се обръщат кръгом срещу него...
Сират изубтва настрани гаснещия Осен и нанася “ двоен гейзер ” - стремителни кръгови удари, тръгващи нагоре от лявото и съответно от дясното бедро... има защо да се нарича този удар двоен гейзер... ефектът е страховит.. гъвкаво приплъзване на тялото настрани със стремителен отклон, пресрещане на подсечка с бронираната подметка на полуботуша му..
Някой мята верига в краката на ранения Осен и макар той да отскача, края на веригата закача единия крак. Не успява да се увие, но нарушава равновесието му и при кацането единственото, което му остава, е да наръга единия от двамата си нападатели --- замахът на другия отсича лявата му ръка, в която държи меча и се забива дълбоко, дълбоко в гърдите му... мъртъв е преди да е достигнал земята...
Тер-ли и Сират започват да се стрелкат между оределите си врагове и мечовете им проблясват ту от ляво, ту от дясно... Залъгващ зиг-заг и поредният противник, който го очаква от едната си страна, го почувства от другата... игра на бързина в разчистеното място, игра на смърт и кръв.... Пространството наистина се разчиства и в този момент самозабравилия се Сират за момент застава с гръб към посоката, от където се беше стреляло със самострели... вижда вика на Тер-ли - вижда го в очите му и се обръща, но е страшно късно – първата стрела изчезва странично в него, потъвайки дълбоко в далака, втората я пресреща с меча, а третата се забива в лицето му и останалото – лично за него - е само една ослепителна, бяла светлина.... за миг...
Тер-ли изкрещява при смъртта на Сират, осъзнавайки мигновенно, че и най-великият лечител-помагач не може да му помогне... втурва се срещу групичката от трима последни войни, упорито и несломимо замахващи с остриета срещу него – крайният от ляво се опитва да го загради, замахвайки успоредно с по един гладиус във всяка ръка – на нивото на коленете и на гърдите – а той се хвърля в пролуката, натискайки с лявата си ръка дланта, стискаща минаващата под него смърт – и - докато се плъзга почти хоризонтално с ужасяваща елегантност - неговият ферундален меч с небрежна лекота разделя човека на две половинки... преметва се със невероятно рисковано, ниско салто и се плъзна право назад, изненадвайки средния от групата, който се извърта на кръгом, за да го пресрещне.... от предполагаемата, но грешна посока... разсича и него и забива меча си в шията на последния, отмествайки таза си с танцово движение настрани от последния, отчаян, мръсен и нисък удар на последния си противник...
Вечното СЕГА на битката отмина и се върна ритъмът, и потока на времето от обикновеното настояще... екзтазът от Смъртта свърши и последният останал прав насред битката направи опит хладнокръвно да прецени ситуацията от тук нататък...
. -----------------------------------
Дворът на Приюта представляваше касапница, втория етаж и покрива на лявото крило беше в пламъци, някъде там в тъмното се зареждаха за нов изстрел три тежки самострела... Тер-ли се стрелна към дясното крило – разби един капак и се вмъкна със скок във вътрешноста, където се увери, че всичко е наред и няма проникнали нападатели... после изскочи от другата страна на корпуса, притича на зиг заг между сенките и прикритията на къщите и се озова в гръб на предполагаемата позиция на спотаените отдалеч стрелци.... който и да се бе намирал тук обаче, се беше изнесъл... за подигравка бяха оставили един гълъб, нанизан на острието на вертикално закрепена стрела от самострел...
------------------------------
Леман и сие - Бодар, Приюта - +4, рано, рано преди утрото на 24.09.1414г.
... Или всички в това място спяха като пънове... или... Просто миришеше на капан... От друга страна Сивия Дракон беше приел пари, за да разбере кои и колко са тези в Приюта и ... беше изчезнал... Косъмчетата по врата на стария, опитен главорез настръхнаха, а той винаги се доверяваше на инстинкта си:
- Ти... и ти – я бегом и ми доведете за яката онзи дядка! Посочените дисциплинирано се пъхнаха в пастта на коридора и започнаха да проверяват без излишни звуци кои са заключените врати по коридора. След малко тръгнаха по стълбището за втория етаж.... мина минута, две, три... в гробно мълчание.... изведнъж Кривия се обърна към Авариз:
- Добре, признавам – тези двамата бяха най тихите и неусетни крадци на живот, които съм познавал. Вътре има някой, който убива по-бързо и недоловимо от тях. Сега обаче ще му порна гърбинката! – при тези думи той обходи с поглед поверените му войни, пресметна мигновенно броят им – знаеше го, но опитът и навиците никога не умираха, и вдигна единия си ятаган, за да замахне с него по посока на притихналата сграда...
В този миг Авариз Удж произнесе една единствена дума:
- Масакра!
Началникът му за миг го изгледа така, че проговорилият мисленно се прости с живота си. Беше дързост да се обади в този миг, но идеята го беше споходила за миг, като светкавица и той се почувства длъжен да я сподели. Стоеше прав и броеше подарените му последни гълтоци въздух, преди по-старшия да го съсече... когато другият извъднъж се ухили зловещо и го плясна с плоското на сабята си по гърдите:
- Масакра, казваш... - смехът внезапно избликна от гърлото му и заля притихналата зловещо сграда – нека е така! ... Той внезапно прибра с едно единствено движение двата ятагана в ножниците и издаде тихи, безпрекословни заповеди. Мигновенно групата от войни, наредени около големия вход започна да се оттегля в каретите – точно преди да си тръгнат обаче неколцина от тях притичаха обратно, държейки по една бутилка във всяка ръка и метнаха към десетина парчета върху покрива и през прозорците на втория етаж. Стъклариите са разбиха и прикрепените към тях горящи фитили мигновенно превърнаха съдържанието им - рядко, но силно разгарящо се и задушливо масло - в буйни огньове. Последваха ги факли – някой от тях уцелиха прозорците, други само се удариха в стените и паднаха на земята.
Първия етаж беше каменен и с типичните малки прозорчета, но горния беше дървен, а под керемидите подпорните греди сигурно цяло лято се бяха напичали и изсъхвали. В края на горещото и силно лято сградата сякаш само чакаше да й бъде пусната искрата – цялото крило започна да се обвива в пушеци и дим още докато каретите с натъпканите в тях войни се оттегляха.
В мига, в който обаче завиха зад най-близкия ъгъл, тъмните сенки от тях започнаха да се изсипват в движение и да се разгръщат в рехав строй. Докато пришпорените коне се отдалечаваха с приглушения тропот на увитите си в парцали копита, докато каретите малко или много издаваха звуци от устремното си отдалечаване... в същите тези мигове двайсетината нощни сватове и командирите им се примъкнаха обратно. Кривия, Авариз и Кървясалото Око - най точният им стрелец в отряда, избраха най-високата точка, до която можеха да достигнат – покрива на някаква почти двуетажна къщурка, отдалечена на петдесет, шейсет метра от разгарящата се част от голямата сграда. Покатериха се с ловки, безшумни стъпки – толкова тихо, че само няколко спящи гълъба неспокойно пропляскаха с криле, но Авариз с две светкавични мушкания ги приспа завинаги... Изкатериха се на обратния скат на покрива, свалиха от гърбовете си взетите именно за такива случай тежки самострели и зачакаха. В това време техните хора тихичко и без излишно бързане се примъкнаха максимално близо до разгарящия се пожар и се притаиха в сенките.
Неколцина ранобудни глави надникнаха из прозорците на съседните къщи, чуха се откъслечни викове... в това време от Приюта бълваха хора – повечето ужасно млади. Сградата буквално вибрираше от тропота на множество нозе – при липса на организация това означаваше, че в момента вътре се изпотъпкват, кой да стигне по-бързо до изходите... ако обаче онези вътре имаха дисциплина, това означаваше, че най-мъненките се изтеглят в другата част на сградата, а младежите и възпитателите всеки миг ще изкочат със стълби и кофи с вода ... и всичко друго подръчно...
Така и стана – при това с бързина, която говореше много – хората по съседните къщи още се чудеха какво става, когато покрива на Приюта се изпълни с хора, кофи с вода, и одеала, мятани едно след друго върху опитващия се да оцелее, упорито разрастващ се пожар. Една малка и неясна в тъмното фигурка тичаше насам и ръкомахаше заповеднически. Продрания й старчески глас организираше хората, пренасочваше по-малко заетите към най-критичните точки... от някъде се появиха двама възрастни, които започнаха да напяват нещо и застанаха неподвижни насред целия този хаос – с вдигнати настрани или нагоре ръце... Сигурно бяха някакви магьосници или нещо такова... само след секунда това нямаше да има никакво значение.
- Това може да е онзи същия, дядката – просъска Авариз Удж.
- Ми тогава го застрелваме и тримата и това ще е сигналът за останалите? - рече с въпросителен тон Кървясалото Око.
- Масакра – ухили се кръвожадно Кривия и тримата в тренирана едновременност дръпнаха спусъците на тежките самострели...
. ------------------------------------------------------
Леман се намираше в обущарската работилничка в средния корпус, заедно с твърде ранобудния Крис Бенън, и му обясняваше как се правят късите полу-ботуши:
- Кожата трябва да е здрава, да! И да не се цапа лесно, въпреки че е официалната ни униформа е изцяло бяла. Много зависи и от старанието, с което обработваш телешката кожа и какво ще използваш за избелване.
- А подметките?
- Те са истинската мъка. Трябва да са гъвкави, а в същото време и здрави. Методът е ужасен, но за един век не сме измислили друг.
- Това ли е?- попита немирникът.
- Да – кимна благосклонно старецът – тънки клечки, взети от снагата на млади дрянови клонки, потопени в специална, почти негоряща смола и привързани едно към друго със стотици тънички нишки, изпредени от влакната, изтъргани от кората на драконово дърво.... И трябва да стане достатъчно дебело, за да може в средата да се вмъкнат пет припокриващи се метални пластинки, пазещи те при стъпване върху не каквото трябва...
- Лелеее... сигурно е истинска утрепия, докато направиш един такъв чифт?
- Утрепия си е – ето защо не трябва да се сърдиш, че носиш обувки, в които някой друг ученик с твоя ръст си е пъхал преди това краката... макар и с малко, са по-тежки от обикновенните ти ботушки и трябва мускулите ти да свик....
ДРЯННННН.... Могъщият звук отекна из спящата сграда, звучеше така, сякаш гигантски юмрук разби лицето на невидимата от тяхното място външна порта. Крис понечи да попита какво става и откри, че лампата е загаснала, вратата зее, а учителят е изчезнал... само столът, на който беше седял, се люлееше на задните си два крака. Пред очите на хлапето тръгна да пада назад, но той се пресегна с крак под масата и го запря...
За миг имаше тишина и още тишина, напластявана върху тътнеши пластове безшумие и нагнетяваща се като небе през буря тревога... последва втория и третия удар, при който се чу как се скършва съпротивата на двете заключени крила.... после отново тишина – кънтяща като звънтенето в собствените му уши, въздигащо се между всяко тупкане на сърцето.... безмълвие, което продължи почти вечно..... и после изведнъж всичко се оказа шум и бъркотия, и дим, огън, горещина, пукаща жега, организиран хаос от отвеждани в безпасност малки хлапета на неговата и по-голяма възраст... кофи с вода, някой измъкна стълбите, пясъка и цимента, предвидени за есенния ремонт и непълнолетните ученици заедно с майсторите-занаятчий и наличните “помагачи” - всичко живо се изсипа в коридора... а през това време старческия, прегракнал от вълнение глас на Учителя се извиси и разпредели хората в правилните посоки.
Крис Бенън решително се противопостави да бъде изтикан заедно с обикновенните деца на неговата възраст – някакво момче с поне няколко години по- голямо от него се опита да го повлече към другия край на сградата, но той му се измъкна с тренирано движение, плъзна се с полу-танцова, полуспринтираща крачка през потока от тела и след малко се озова на покрива. Намери изоставена от някого лопата и започна да разсипва пясък върху едно от яростно разгарящите се маслени петна.... жегата под него му напомняше, че масивните греди сигурно вече са започнали да тлеят и може цялото пространство да се срути заедно с тях... В този миг онзи, който си беше забравил лопатата, дойде да си я вземе и безцеремонно му я изтръгна от ръцете... Крис понечи да изроптае и в този миг периферното му зрение видя как Учителя рязко обърна гръб на цялата им група...
. -------------------------------------------------
Леман чу блъсъка по портата и мигновенно старите спомени от безчет войни му казаха какво става. Преди още да заглъхнал първия удар пое дъх и с издишането му премина в самата сърцевина на сладостното безвремие. Ставането от стола, отварянето на вратата, изтичването по коридора и качването на втория етаж при хлапетата – всичко това траеше толкова дълго от личното му време, че по някакъв парадоксален начин отделните действия се сливаха в една едниствена, наситена със безметежност, сакаш сънувана картина. Обиколи стаите със децата, събуждайки задрямалите с наближавенето на утрото дневални и всъщност това му отне най – много време – да се завръща няколко пъти от безвремието и да прави на опулените физиономий на младежите безпрекословния знак за пазене на тишина.. Беше в последното помещение, точно над портата, когато в отсрещния край първия събуден от него дневален започна да шътка на надигащите се детски главички....
Тишина... океани от неподвижност... Две сенки, опитващи се да се слеят и промъкнат в мрака се изкачват по стълбите... Старецът ги остави да се изкачат на площадката на спалното – наблюдаваше ги от другия край на помещението и всяка тяхна стъпка прииждаше в изострените му сетива като грохот на водопади, сенките им се открояваха в околната тъмнина с контраст, който накара сърцето му да избухне в отдавна забравен хищнически екстаз... Съзнанието му избухна и го отведе отвъд бързината... ТАМ, където виждаш всички движения, идващи от всички посоки като едно единствено, хармонично, неразрушимо цяло....
Надигането на няколко детски главички, пробръмчаването на комар, пробягването на миши крачета из излъскания, чистичък под, дишането на онези двамата и неговото собствено.... Всичко Това ставаше не просто бавно като растенето на ледник..... възприемаше го едновременно - в екстаз, който уби гостите му и ги положи меко върху кадифената тишина на старите, но поддържани и нескърцащи дъски на пода....
Цяла вечност слушаше как онези пред входа шумно дишат, чакайки своите хора, как изсъскаха нещо.... цели облаци от време увиснаха неподвижно докато чакаше да нахлуят... и тогава единият от тях изсъска непозната дума, чу се смях и после си тръгнаха.... превръщайки Приюта в огнен ад...
Докато организираше потушаването на пожара, си мислеше, че утре ще се поразтърси из тъмните ъгълчета на града и ще разбере кой стои зад цялата тази работа.... махна на някакво хлапе, да не се заяжда с по-големия от него младеж и да му отстъпи лопатата... май покривът нямаше да може да се спаси... гадо..ве...
Внезапно и неочаквано инстинкът му го убоде да отскочи, но една мисъл го спря – каквото и да идваше, той – стареца - се намираше между нея и някое от хлапетата на покрива – обърна се кръгом, оставайки на място и сграбчи с всяка ръка по една арбалетна стрела, устремена със шеметната си скорост право към гърдите му... имаше обаче и трета - тя прониза корема и излетя през десния му бъбрек.... стори му се дори, че усеща как металното шилце изскача от него с вече забавена скорост и сменена посока, и издрънчава някъде далеч зад и под него, по калдаръма от другата страна на сградата.... Нозете му омекнаха и падна на колене в мига, в който покривът се изпълни с пищящи и търкалящи се в агония тела. Лъковете на нападателите превърнаха мигновенно голяма част от борещите се с огъня в... игленици...
Бяха професионалисти – преди още първите тела да се срутят, към тях полетя втори облак стрели... Леман се подпря с дясната си ръка и замахна с лявата – напред и настрани, при което невидима вълна помете през пространството идещите стрели, разбърка ги и ги пръсна надолу и надясно.
Точно, когато довърши замаха си - от посоката, от която бяха долетели арбалетните стрели - дойде още една, удари го под лявото рамо и излезе през горния край на плешката, оставяйки в костта малка, перфектна по очертания дупчица. Силата на удара завъртя стареца и го метна по гръб върху нагорещените керемиди. Залпът на другите двама със самострели сигурно щеше да го убие – защото макар и легнал, стрехата беше с достатъчен наклон, за да се премерят в него – но в този миг някакъв бял силует се устреми към него.
Беше единият от посветените бойци, пазещи пред Оръжейната... Ферундалният му меч проблясна и отби стрелата от втория самострел, насочена към Учителя, но така пожертва себе си - третото метално шило с безпогрешна точност го уцели в основата на бедрото, от вътрешната страна - и навсякъде плисна кръв. Поразения посветен боец остана прав още няколко мига свръх сили, поемайки с тялото си тази част от следващия залп обикновенни стрели, която щеше да превърне Леман в мъртвец.... После се срути по гръб върху ранения, прикривайки го дори и в смъртта си... На две крачки от него се въргаляха труповете на двамата “ помагачи” .... неколцина от оцелелите панически се прехвърляха през билото на покрива, към отсрещната страна на покрива. Някой хвърли кофа със закачено на нея въже и Леман въпреки слабостта си, се впи в нея и усети как много и все отчаяни, и паникьосани мишци го изтеглят от към безопасната страна...
В този миг, оглеждайки в какво бяха превърнали нападателите подобечния му Приют, ранения Учител разбра защо след онази просъскана дума, пришълците се бяха разсмяли толкова зловещо....
.... Разбра какво означава онази дума....
.... Масакра...
. ------------------------------
Посветените бойци Тер-ли, Сират Жер и Осен наобиколиха приведени ранения си водач и той ги изгледа с разконцентрирания си поглед:
- Прецакаха ни.... умеят да сеят смърт, копелетата, помислих ги за подли и гадни, а те се оказаха умни и зли...
- Учителю.... вие... сте.... единствения багатур в наличност... Останалите са в Двореца или в Голямята Къща... само вие...
- Аз? Аз подцених ситуацията и ума на врага... и си платих... - Леман с усилие на волята пое дъх за да продължи - но тяхната алчност за убиване също ще ги подведе – сигурен съм, че в момента или обхождат крилото, за да ни измъкнат от прикритието, или са се запътили към другото крило, за да колят... или просто стоят и ни се наслаждават на това, как се изпичаме върху собствения си покрив.... няма да си тръгнат, преди да свършат с нас... трябва да ги нападнете и да ги прогоните, за да може да спасим каквото може от хлапетата и да да спрем пожара преди да е отнесъл останалата част от сградата.... вървете момчета.
- Само аз имам истински меч – обади се Тер-ли – Сират и Осен са си почивали, когато са чули врявата и ни извикаха с Гисто..
- Истинския меч на Гисто е още в ръката му... поне дръжката, защото острието се пръсна на парчета в мига на смъртта му! - Леман с усилие си пое дъх - ... каквото е, такова.... вървете момчета! ...
. ------------------------------------
Тримата се втурнаха през билото на покрива, стигнаха до ръба на стряхата и скочиха направо долу, на земята във вътрешния двор на П-образната сграда. Засякоха се с нападателите тъкмо, когато последните пресичаха разстоянието да отсрещното крило на сградата - там, където бяха най-малките хлапета. Когато пришълците мярнаха белите силуети реагираха мигновенно, но не очакваха, че тримата просто така ще се изсипят от четири, петметровата височина - поради това точният им, дисциплинирано уеднаквен залп отиде над главите на скочилите...
После разстоянието стана изведнъж твърде малко и остриетата за ръкопашен бой изскочиха с гладка мазност от ножниците, просветвайки в мазолестите от практика длани... Мъжете в по-многобройната група дори се сгъстиха – толкова, колкото е нужно, за да могат да посрещнат всеки от втурналите се към тях белодрешковци с гора от настръхнали остриета.
Сират, Осен и Тер-ли приближиха в спокоен, хладнокръвен бяг чакащата ги също толкова хладнокръвно група ... и едва тогава избухнаха в лудешка вихрушка от бързина и точност. Не можеха дори да се сравняват с багатурите, но бяха минали през сериозна част от тяхното безжалостно обучение - всеки от тях беше оцелял след изнурителни многогодишни тренировки, отнели живота или пречупили волята не един другар – сега, в този миг тази цена трябваше да се изплати!
Нападателите им бяха смели и обучени мъже и освен това осъзнаваха, че са двадесет и двама срещу трима. Те просто пресрещнаха всеки от тях с единен, съкрушителен мушкаш удар на поне три, четири чифта ръце и още толкова над главите на тези отпред. Всеки обикновен войн би умрял мигновенно, нанизан като като пеперуда върху кензан... И още докато пада, би получил още по един удар от множество остриета – бързо и безкомпромисно...
Тримата посветени бяха нещо повече от обикновенни бойци – Сират изригна напред, завъртайки меча си в светкавична спирала, с която си отвори пролука в настръхналата, избухваща срещу него преграда от остриета. Отмести с обикновенния си меч три остриета, приведе се странично на дясно, минавайки с рамо под четвъртото и стъпвайки с бронираната си подметка върху петото, идващо към глезените му в косо движение – полусъсичане, полумушкане. Със самото полуобръщане на тялото премести меча в обратен хват в лявата ръка и - подпирайки с лакът тъпата му страна - го прекара с цялата маса и скорост на въртенето си през нечий стомах. Чу се тихата шумоляща въздишка на ризница, оказала се в досег с острието...
... кръв...
. ---------------------------------------------
Настана великото Сега на битката. Екстазът на абсолютното настояще....
Сират продължава движението си напред, надолу и по часовниковата около остта си. Проблясване, озовавайки се след пълен кръг на едно коляно – с очи на нивото на слабините на противнака срещу него. Едновременно с тази маневра мечът му разсича нечий глезени – два, но на различни хора.... Усеща просвяткване точно над главата си – това е от обикновенния меч на Осен ... забива се в нечие лице със стремителен замах и излиза през отсрещната скула, превръщайки го в нещо, в което не трябва да се вглеждаш....
Тер- ли минава отдясната му страна, отблъсква острие, насочено към коленичилия Сират – последния вече се изправя и стъпва странично през крака на атакувалия го – левият му лакът се движи по инстинкт, уцелвайки гърлото на мъжа пред него – всичко става с някаква шеметна лекота и радост, радост от която всяко дихание е сладко като една нощ с багатур Дамяна....
Сират се привежда и разсича някой под мишниците .... Тер-ли стъпва върху нечие срутващо се тяло и прави огромен скок, приземявайки се с превъртане от другата страна на биещите се яростно, без отстъпване мъже... Въпреки мигновенно нанесените загуби нападателите не само че не провявяват колебание, но дори се скупчват около Сират и Осен, напирайки да ги смажат с наплива от остриета, колене, лакти и юмруци...
Всичко става в настоящето, всичко е Сега.... Като на сън Осен докосва нечие острие и го отвежда към ръката на съседа на удрящия... фонтани кръв, крясъци на омраза и писъци за убиване.... Острие на къс меч щръква от гърдите на Осен, той забива ръба на дланта си под нечия брадичка, докато с лявата си ръка мушка с меча назад , над рамото си в лицето на промушилия го... Сират блокира удар към краката на Осен и набива глава в лицето на замахналия към другаря му... а Тер-ли прокарва три бързи, дълбоки до смърт разрези в гърбовете на прескочените... ах, толкова бавно се обръщат кръгом срещу него...
Сират изубтва настрани гаснещия Осен и нанася “ двоен гейзер ” - стремителни кръгови удари, тръгващи нагоре от лявото и съответно от дясното бедро... има защо да се нарича този удар двоен гейзер... ефектът е страховит.. гъвкаво приплъзване на тялото настрани със стремителен отклон, пресрещане на подсечка с бронираната подметка на полуботуша му..
Някой мята верига в краката на ранения Осен и макар той да отскача, края на веригата закача единия крак. Не успява да се увие, но нарушава равновесието му и при кацането единственото, което му остава, е да наръга единия от двамата си нападатели --- замахът на другия отсича лявата му ръка, в която държи меча и се забива дълбоко, дълбоко в гърдите му... мъртъв е преди да е достигнал земята...
Тер-ли и Сират започват да се стрелкат между оределите си врагове и мечовете им проблясват ту от ляво, ту от дясно... Залъгващ зиг-заг и поредният противник, който го очаква от едната си страна, го почувства от другата... игра на бързина в разчистеното място, игра на смърт и кръв.... Пространството наистина се разчиства и в този момент самозабравилия се Сират за момент застава с гръб към посоката, от където се беше стреляло със самострели... вижда вика на Тер-ли - вижда го в очите му и се обръща, но е страшно късно – първата стрела изчезва странично в него, потъвайки дълбоко в далака, втората я пресреща с меча, а третата се забива в лицето му и останалото – лично за него - е само една ослепителна, бяла светлина.... за миг...
Тер-ли изкрещява при смъртта на Сират, осъзнавайки мигновенно, че и най-великият лечител-помагач не може да му помогне... втурва се срещу групичката от трима последни войни, упорито и несломимо замахващи с остриета срещу него – крайният от ляво се опитва да го загради, замахвайки успоредно с по един гладиус във всяка ръка – на нивото на коленете и на гърдите – а той се хвърля в пролуката, натискайки с лявата си ръка дланта, стискаща минаващата под него смърт – и - докато се плъзга почти хоризонтално с ужасяваща елегантност - неговият ферундален меч с небрежна лекота разделя човека на две половинки... преметва се със невероятно рисковано, ниско салто и се плъзна право назад, изненадвайки средния от групата, който се извърта на кръгом, за да го пресрещне.... от предполагаемата, но грешна посока... разсича и него и забива меча си в шията на последния, отмествайки таза си с танцово движение настрани от последния, отчаян, мръсен и нисък удар на последния си противник...
Вечното СЕГА на битката отмина и се върна ритъмът, и потока на времето от обикновеното настояще... екзтазът от Смъртта свърши и последният останал прав насред битката направи опит хладнокръвно да прецени ситуацията от тук нататък...
. -----------------------------------
Дворът на Приюта представляваше касапница, втория етаж и покрива на лявото крило беше в пламъци, някъде там в тъмното се зареждаха за нов изстрел три тежки самострела... Тер-ли се стрелна към дясното крило – разби един капак и се вмъкна със скок във вътрешноста, където се увери, че всичко е наред и няма проникнали нападатели... после изскочи от другата страна на корпуса, притича на зиг заг между сенките и прикритията на къщите и се озова в гръб на предполагаемата позиция на спотаените отдалеч стрелци.... който и да се бе намирал тук обаче, се беше изнесъл... за подигравка бяха оставили един гълъб, нанизан на острието на вертикално закрепена стрела от самострел...
------------------------------
Леман и сие - Бодар, Приюта - +4, рано, рано преди утрото на 24.09.1414г.
Last edited by cherno_slance on Thu Oct 20, 2005 7:22 pm, edited 3 times in total.
Генерал Брет скръцна тихо със зъби докато секретарят уведомяваше лорд Велиан за посещението му. Той подхвана по-внимателно и здраво опакования в кожа пордълговат предмет, който носеше и си обеща мислено тази среща да продължи колкото е възможно по-кратко. Секретаря излезе от стаята и му кимна, че лорда ще го приеме. Велиан седеше зад огромно бюро покрито с документи и имаше недоспал вид. ”Очевидно многото работа не понася никому”, си помисли Брет и му махна с ръка да не става.
- Не си прекъсвайте работата заради мене, Велиан. Ще бъда кратък.
- Генерал Брет, на какво дължа честта..?
- На предложение, което сте отправили към принц Ти'сейн да поема поста Пръв Министър, което ще отхвърля. - изражението на Велиан беше трудно разчетимо. - Нямам намерение да се нагърбвам с администрация, още повече като знам колко е времегубеща тази в крепостта. И нямам намерение да съм спасителен пояс за теб и проектите ти - поел си длъжността, заклел си се и след две седмици вече я предлагаш на друг? Да не ти мина ентусиазма? - усети, че се е ядосал отново и спря за да поеме дъх и да се успокои.
- Брет.. - той махна с ръка.
- Както и да е.. Не съм дошъл да споря, а просто да откажа. Аз съм воин. Не съм чиновник. Много мило, но не, благодаря. Виждам, че сте зает човек, ще ви оставям. Затова минах. Не ми позволявайте да губя повече от времето ви. - той кимна отсечено и побърза да излезе. Велиан изглеждаше уморен и може би разсеян иначе сигурно щеше да го засипе с увещания. ”Или може би вече е съжалил за предложението пред Ти'сейн?”
Навън слънцето нагряваше улиците на Ерисея. Скоро щеше да стане студено и хората се радваха на последните топли есенни дни, които им се бяха паднали. Навсякъде кипеше труд и Брет приглади отново пакета в ръцете си и забърза по улиците избягвайки сблъсъци с натоварени каруци или носачи на дъски и други строителни материали. След още няколко пресечки стигна до магазина, към който се беше запътил. Влезе внимателно, а при отварянето на вратата малък меден звънец издаде посещението му. Имаше няколко секунди време да огледа лъскавите стъкленици подредени върху чистите рафтове, преди една женска фигура да се появи иззад завесите.
- О, генерал Брет. Каква изненада.
- Надявам се да е приятна изненада, прекрасна Мар`иста. Дошъл съм с една голяма молба.
- Нека чуя, генерале. Ако мога да помогна ще се отзова. - тя се усмихна и подпря на единя от дървените плотове, покрити със ситно извезани покривки. Иззад завесата се показа още една жена, кимна и се скри отново.
- Имам нужда от едно ухание, прекрасна Мар`иста. По-специално ухание. Много по-специално ухание.
- За вас ли генерале? - тъмнокосата жена се усмихна заинтригувано.
- О, не. За една жена.
- Значи искате специално ухание за специална жена? - усмивката на уханната ставаше все по-широка. Брет усети, че започва да се изчервява.
- Ммможе да се каже и така, да.
- Ами бъдете по-конкретен, генерале, за това ухание. Трябва да сме сигурни, че ще хареса на избранницата ви. На какво искате да й напомня, какво да й внушава. Каква е по характер? Дали ще й харесват тежки аромати или предпочита леките, дали сладникави или плодови..
- Аз.. Мисля, че би й харесвало, ако й напомня за дома.
- Ами това стеснява нещата.. Откъде е тя?
- От изтока.
- Къде от изток? Силосия? Синехия? Неа?
- Аз.. Не съм много сигурен. Тя ми е говорила за пустинята веднъж..
- Значи ухание, което да напомня за изтока, за пустинята. Няма да е толкова лесно, но ще направим всичко по силите си. За кога ще ви трябва, генерале?
- Не знам. Колкото може по-скоро. Може би след седмица, може и по-рано.
- Само седмица? Не съм сигурна дали може за толкова кратко..
Брет се усмихна и побутна към нея кесията си. Мар`иста я погледна само за миг, след това започна да се изчервява на свой ред.
- Това е твърде много, генерале, дори за такъв рядък аромат, какъвто желаете.
- Да, но трябва по някакъв начин да компенсирам времето, което ще загубите докато се опитате да го постигнете и което ще ви лиши временно от други клиенти. А и искам това да ухание само за нея и никой друг.
- Разбирам. Тогава бих се съгласила да приема тази кесия с уговорката, че вбъдеще ще продължим да снабдяваме избраницата ви с аромата, докато сметката ни не се изравни.
- Разбрахме се. - той й стисна ръката и тръгна да излиза, когато се спря и се върна.
- За малко да забравя. Това е подарък от мен и от момчетата от крепостта за магазина ви. Надявам се да ви хареса, някои се постараха особено много за да го направят - той остави пакета и изчака Мар`иста да го развие. Тя ахна изненадано и генерала се измъкна с усмивка на задоволство преди останалите уханни да са се появили да го разгледат. Увита в кожата лежеше изящно изработена табела - с метални халки в горния край, разноцветен надпис ”Ухания” в долния, а по средата седеше издута стъклена колба, в чиято вътрешност играта на светлината рисуваше изящни и разнообразни цветя - лилии, рози, орхидеи, теменужки и много други. Той побърза да се скрие в една от близките преки преди магьосничките да се бяха отърсили от изненадата.
Приближавайки се до входа на крепостта забеляза странно оживление - повечето от войниците и маговете бяха наобиколили двойка новопристигнали с куче и муле. Войниците се смееха на нещо, което мъжа разказваше, а жената се опитваше да укроти кучето, което възбудено от многото хора бягаше наоколо и лаеше развеселено.
- Какво става тук? - силния глас на Брет прекъсна някаква история за халидски жрец, селенийска млекарка и кравата й. Повечето войници изглеждаха достатъчно смутени за да се завърнат на постовете си без да чакат допълнителна покана. Брет обаче направи знак на един от маговете да му обясни.
- Бардове, генерале. Дошли са да търсят работа в крепостта или нещо такова. Рядко се срещат да пътуват по двама, но мисля, че съм чувал за тях..
- Ясно, ще се оправя. - той повиши леко глас - Останалите на работа.
Приближавайки се още той най-накрая получи възможност да огледа двамата пътници. Жената, която най-вероятно още нямаше трийсет години, беше с буйна права тъмноруса коса. Тя най-накрая успя да хване кучето, което беше доста едро и завърза дълъг каиш за нашийника му. Мъжът, на вид малко по-възрастен от жената, дооправяше такъмите на мулето им когато забеляза Брет.
- Брет, генерал на Тиен'хара и за момента кастелан на крепостта на Тиен'хара. С кого имам честта да се запозная?
- Моите почитания, генерале - мъжът се поклони, а медния му език моментално смени диалекта от простонародния на дворцовия еквивалент. - Наричат ме Бруми, милорд, от Брумбандил Шанър, а това е сестра ми Лия.
- Брумбандил, това не беше ли някакъв легендарен герой от Лунните острови?
- Точно така, милорд. Баща ми имаше добро чувство за хумор, дано ветровете вечно носят праха му над океана. Но предпочитам да ме наричат Бруми, милорд. За да не ме бъркат с другия - той се засмя, а сестра му като че ли го изгледа намръщена.
- И по какъв случай сте решили да се отбиете в Тиен'хара, Бруми и - той се обърна към жената - Лия Шанър.
- Ние сме пътуващи музиканти, милорд. Пеем, свирим, разказваме приказки и легенди. Веселим хората. Наскоро чухме, че една от легендите се е върнала отново сред Даная и не можахме да устоим на изкушението. Всеки двор има нужда от развлечения, милорд, а доколкото разбрахме принц Ти'сейн още не е избрал свои придворни музиканти..
- Аха.. Разбирам.. Е, предполагам, че можем да ви предложим гостоприемството си докато талантите ви бъдат оценени от принца и останалите. Крепостта е малка, но предполагам, че ще успеем да намерим място за вас двамата.
Той махна на единя от конярите да поеме мулето на двамата и ги покани да влязат с него в крепостта. В този миг от входа на централната кула излязоха хванати под ръка Юла и Ка'анел. Послушницата очевидно се наслаждаваше на вниманието на магът, до момента когато видя Брет и двамата се приближиха към групата.
- Добър ден, генерале.. - се усмихна Юла. Брет им кимна и може би щеше да каже нещо, когато кучето ненадейно започна да ръмжи и да лае срещу двойката. Каишът му бе опънат до край и на Лия се наложи буквално да седне върху му, докато двамата се отдалечиха по-бързо.
- Аз.. съжалявам, милорд. Саба рядко се държи така.. - Брет махна с ръка при очевидно разтревоженото изражение на Бруми.
- Саба? Интересно име за куче.
- О, Саба е много интересен сам по себе си, милорд. Рядка порода е той, цяло щастие е, че се сдобихме с него. Подарък разбира се, не бихме могли да си позволим..
- За лов е сигурно..
- О, да. За лов.
Бруми се умълча, но влизайки в крепостта Лия и кучето се изравниха с Брет.
- Простете, че питам, милорд, но онази девойка преди малко не говореше ли с умбрийски акцент? - гласът на жената беше по-мек от този на брат й, но и в него се усещаше същото напрежение.
- Имате отличен слух, милейди. Госпожица Юла е част от Умбрийското посланничество в Тиен'хара.
- Умбра има посланничество в Тиен'хара? - лицето й сякаш изведнъж помръкна, но после бързо се усмихна. - Сигурно принца е много зает човек, може би ще бъде глупаво да го разсейваме..
- Не се безпокойте затова. Именно защото е зает има нужда да го разсейват от време на време. Заповядайте тук - той отвори вратата на една от стаите за отдих - Разположете се удобно, принца в момента не е в крепостта, затова може да се наложи да почакате. Ще известя слугите.
Той ги остави и тръгна надолу по стълбите, но вместо да свие към помещенията на слугите излезе отново на двора и потърси с поглед магът, който беше чувал за бардовете. Имаше нещо странно около тях, което не му даваше мира, а не искаше повече неприятности в и без това изпълнената с проблеми крепост.
* * *
Трапезарията беше пълна с войници и магове, които вечеряха и слушаха новодошлите. Обикновенно беше шумно, тъй като на всяка от дългите маси се разказваха поне по три различни истории, но тази вечер вниманието на всички бе приковано в барда, която подрънкваше тихо на някакъв струнен инструмент като акомпанимент към историята, която разказваше. Войници, които трябваше да застъпват на пост отстъпваха местата си с недоволство, на тия които сега сдаваха стражата и с нежелание напускаха дългата зала. Малцината, които приказваха го правеха шепнешком и гласът на Бруми се чуваше ясен и силен из цялата зала, чак до единия страничен вход където се тамън бяха пристигнали Ти'сейн и Брет. Принца открехна завесата за да чува по-добре думите на барда, докато своевременно се стараеше да следи разказът на генерала.
- .. от маговете си спомняше да е присъствал на представлението на другата известна двойка бардове и каза, че си приличат, а и било преди четири или пет години.. Затова се е припознал, но после си спомнил, че онези са били съпрузи, докато тези двамата са брат и сестра..
- .. станало преди много, много години, когато дори звездите по небосклона били различни, почти всички освен една - звездата на Тиен'хара. Тогава крал бил Ле'дан Смелия, а синът му Ле'дар бил едва на петнайсет години. Тогава в едно от поредните сражения..
- .. стори ми се странна реакцията им спрямо жриците на Умбра, изглеждаха изнервени и може би даже уплашени, затова ги настаних в другото крило, където бяхме настанили и Арабела. Разбира се, можех да ги отпратя - те самите изявиха желание да си тръгнат без да те безпокоят когато разбраха за официалното посланничество на Умбра, но..
Ти'сейн постави ръка на рамото му и му даде знак да замълчи.
- Правилно си постъпил. Дори от това разстояние мога да усетя колко силна е светлината в кръвта на жената - те също са дошли заради призива.. Защо са закъснели толкова и каква е историята им с жриците ще разберем по-късно. Сега ме остави да чуя историята.
Брет кимна и на свой ред се заслуша в плътния глас на барда.
- .. разбрал за смъртта на баща си Ле'дар бил почти ужасен. Та как би могъл той да стане крал на Тиен'хара при положение, че баща му, който би толкова по-силен, по-смел, по-опитен и мъдър от него, не успял да се справи. Той се заключил на върха на централната кула на крепостта, над която светела звездата и започнал да се моли на предците си да му дадат някакъв съвет, някаква помощ, с която няма да засрами баща си и да не разруши делото му. Ле'дар се молил цяла нощ под звездите, защото както сигурно знаете звездите са светлинките на душите на всички умрели тиен'харци, а най-ярките са тези на кралете от древността, които са заслужили мястото си и осветяват силно тъмата на нощта. Молил се цяла нощ, а когато изгрева разпръснал звездите и ги скрил от погледа му отключил вратата и слязъл при майка си, кралицата. Никой не разбрал какво точно са казали предците на младия Ле'дар, но той сякаш се променил коренно - сякаш за една нощ порастнал от момче в мъж. Много от придворните започнали да вярват, че духът на покойния крал се вселил в сина му - толкова много си приличало държанието им от този момент нататък. Младия крал се упражнявал толкова настървено в боя, че не било трудно да се разбере желанието му да стане поне толкова добър, колкото бил Ле'дан, а защо не и повече..
- Враговете на Тиен'хара по онова време били разпръснатите владения из близка Даная на запад, забравени вече князе, владеещи земи на север, юг и изток от Тиен'хара и всяко едно от тях се опитвало да завземе крепостта - и през следващите няколко години Ле'дар не веднъж се срещнал в битка с техните владетели. Той вървял точно по стъпките на баща си, докато не се оженил за прекрасната Кайрис и не разбрал, че ще стане баща. Светът наново се преобърнал за младия Ле'дар - за пореден път се заключил той на върха на централната кула, молейки предците си за съвет и помощ както бил направил в миналото. Този път молбата му била не за да не посрами рода си, а за да не го остави беззащитен, както бил направил неговия баща. Как можел да бъде сигурен, че няма да падне посечен в следващата битка и да остави детето си на произвола на съдбата? И той се молил три нощи подред, крачел из коридорите на крепостта мрачен и изпълнен със съмнения и планове седмици на ред и все още нямал отговор.
- Времето летяло, а крал Ле'дар бил все така неспокоен. Всеки път, когато заминавал от крепостта се сбогувал с кралицата си, все едно отивал на сигурна смърт. Всяка вечер преди битка будувал по цяла нощ с очи вперени в звездите. Колко се е измъчвал и терзаел, думите ни са безсилни да опишат, ала ето че годините минавали, а смъртта така и не идвала да го прибере. Синът му, Ле'сар, израсъл силен и здрав и скоро започнал да помага на баща си, защото умът му бил остър и виждал, че баща му се радва повече на примирията със съседите, отколкото на битките, които бил спечелил. Времето, когато двамата управлявали заедно Тиен'хара били десетилетия на успех и благоденствие за целия народ, заради които принца получил прозвището Мъдрия. Ле'дар не се боял вече от смъртта - виждал, че синът му е порастнал и вече може сам да се грижи за семейството си, но ето, че смъртта все още не идвала за него. Синът му порастнал, оженил се, родил му се на свой ред син, който растял, ала Ле'дар не стареел. Нито един косъм от тъмната му коса не бил побелял, когато на кралица Кайрис косата вече била сива като утринна мъгла, нито една бръчица не се била появила по лицето му, което било още младо като на сина му. Хората започнали да го наричат Ле'дар Младоликия и не след дълго плъзнала мълвата, че в отговор на молитвите му предците са го надарили с вечен живот, безсмъртие.
- Но това, което хората приемали за дар, Ле'дар започнал да разбира, че е проклятие. Скоро през една студена зимна нощ любимата му Кайрис починала в съня си и той останал без другар и опора до себе си, а не след дълго синът му пострадал при лов и му оставали броени дни - нито лечителите, нито знахарите можели да му помогнат. За последен път се качил Ле'дар на централната кула на крепостта и се окъпал в светлината на звездата на Тиен'хара. Този път не отишъл сам, а с него бил Де'сейн, единствения му внук, който вече бил на възраст за женене. Те прекарали дълго горе сами, под звездите, а когато Де'сейн се върнал в залата при съветниците на краля, разказват, че бил пребледнял като снега по бойниците на крепостта и треперещ повтарял само ”Той полетя, той полетя..” Със свито сърце верните бойци на Ле'дар се качили на кулата, а после обходили и двора - нито краля, нито тялото му се виждало някъде. Когато успели да успокоят достатъчно младия Де'сейн той им разказал, как след като дълго били разговаряли за Тиен'хара, Ле'дар му бил дал кралския пръстен и с думите, че на хората не е писано да живеят вечно, се хвърлил през ръба на кулата. Ала тялото му не било намерено, защото както младия крал разказал, Ле'дар не започнал да пада към земята, а се издигал все по високо в небето, докато накрая изчезнал с блясък в тъмнината. А от тази вечер на небето се появила нова звезда, голяма и ярка, която изгрява в настъпването на есента и се скрива на края на зимата.
- Така се случи, че днес привечер забелязах, че тази звезда се е появила отново и си спомних за тази история, която макар да не е много весела, се надявам, че ви е харесала. - бурни ръкопляскания от притихналите войници докараха усмивка на посърналото лице на барда. Принца забеляза, че очевидно представлението на бардовете е приключило и се обърна към Брет за да му каже нещо, когато чу ясно гласът на жената:
- Да пием за принц Ти'сейн - да бъде смел като Ле'дан, мъдър като Ле'сар и нека царуването му продължи поне колкото това на Ле'дар!
Гръмката наздравица озвучи наново трапезарията, а Ти'сейн се обърна замислен към Брет.
- Искам тези двамата на аудиенция. Колкото може по-скоро.
--------
Брет, Ти'сейн, Велиан и двама нови второстепенни герои в Тиен'хара на 23ти септември целия ден
- Не си прекъсвайте работата заради мене, Велиан. Ще бъда кратък.
- Генерал Брет, на какво дължа честта..?
- На предложение, което сте отправили към принц Ти'сейн да поема поста Пръв Министър, което ще отхвърля. - изражението на Велиан беше трудно разчетимо. - Нямам намерение да се нагърбвам с администрация, още повече като знам колко е времегубеща тази в крепостта. И нямам намерение да съм спасителен пояс за теб и проектите ти - поел си длъжността, заклел си се и след две седмици вече я предлагаш на друг? Да не ти мина ентусиазма? - усети, че се е ядосал отново и спря за да поеме дъх и да се успокои.
- Брет.. - той махна с ръка.
- Както и да е.. Не съм дошъл да споря, а просто да откажа. Аз съм воин. Не съм чиновник. Много мило, но не, благодаря. Виждам, че сте зает човек, ще ви оставям. Затова минах. Не ми позволявайте да губя повече от времето ви. - той кимна отсечено и побърза да излезе. Велиан изглеждаше уморен и може би разсеян иначе сигурно щеше да го засипе с увещания. ”Или може би вече е съжалил за предложението пред Ти'сейн?”
Навън слънцето нагряваше улиците на Ерисея. Скоро щеше да стане студено и хората се радваха на последните топли есенни дни, които им се бяха паднали. Навсякъде кипеше труд и Брет приглади отново пакета в ръцете си и забърза по улиците избягвайки сблъсъци с натоварени каруци или носачи на дъски и други строителни материали. След още няколко пресечки стигна до магазина, към който се беше запътил. Влезе внимателно, а при отварянето на вратата малък меден звънец издаде посещението му. Имаше няколко секунди време да огледа лъскавите стъкленици подредени върху чистите рафтове, преди една женска фигура да се появи иззад завесите.
- О, генерал Брет. Каква изненада.
- Надявам се да е приятна изненада, прекрасна Мар`иста. Дошъл съм с една голяма молба.
- Нека чуя, генерале. Ако мога да помогна ще се отзова. - тя се усмихна и подпря на единя от дървените плотове, покрити със ситно извезани покривки. Иззад завесата се показа още една жена, кимна и се скри отново.
- Имам нужда от едно ухание, прекрасна Мар`иста. По-специално ухание. Много по-специално ухание.
- За вас ли генерале? - тъмнокосата жена се усмихна заинтригувано.
- О, не. За една жена.
- Значи искате специално ухание за специална жена? - усмивката на уханната ставаше все по-широка. Брет усети, че започва да се изчервява.
- Ммможе да се каже и така, да.
- Ами бъдете по-конкретен, генерале, за това ухание. Трябва да сме сигурни, че ще хареса на избранницата ви. На какво искате да й напомня, какво да й внушава. Каква е по характер? Дали ще й харесват тежки аромати или предпочита леките, дали сладникави или плодови..
- Аз.. Мисля, че би й харесвало, ако й напомня за дома.
- Ами това стеснява нещата.. Откъде е тя?
- От изтока.
- Къде от изток? Силосия? Синехия? Неа?
- Аз.. Не съм много сигурен. Тя ми е говорила за пустинята веднъж..
- Значи ухание, което да напомня за изтока, за пустинята. Няма да е толкова лесно, но ще направим всичко по силите си. За кога ще ви трябва, генерале?
- Не знам. Колкото може по-скоро. Може би след седмица, може и по-рано.
- Само седмица? Не съм сигурна дали може за толкова кратко..
Брет се усмихна и побутна към нея кесията си. Мар`иста я погледна само за миг, след това започна да се изчервява на свой ред.
- Това е твърде много, генерале, дори за такъв рядък аромат, какъвто желаете.
- Да, но трябва по някакъв начин да компенсирам времето, което ще загубите докато се опитате да го постигнете и което ще ви лиши временно от други клиенти. А и искам това да ухание само за нея и никой друг.
- Разбирам. Тогава бих се съгласила да приема тази кесия с уговорката, че вбъдеще ще продължим да снабдяваме избраницата ви с аромата, докато сметката ни не се изравни.
- Разбрахме се. - той й стисна ръката и тръгна да излиза, когато се спря и се върна.
- За малко да забравя. Това е подарък от мен и от момчетата от крепостта за магазина ви. Надявам се да ви хареса, някои се постараха особено много за да го направят - той остави пакета и изчака Мар`иста да го развие. Тя ахна изненадано и генерала се измъкна с усмивка на задоволство преди останалите уханни да са се появили да го разгледат. Увита в кожата лежеше изящно изработена табела - с метални халки в горния край, разноцветен надпис ”Ухания” в долния, а по средата седеше издута стъклена колба, в чиято вътрешност играта на светлината рисуваше изящни и разнообразни цветя - лилии, рози, орхидеи, теменужки и много други. Той побърза да се скрие в една от близките преки преди магьосничките да се бяха отърсили от изненадата.
Приближавайки се до входа на крепостта забеляза странно оживление - повечето от войниците и маговете бяха наобиколили двойка новопристигнали с куче и муле. Войниците се смееха на нещо, което мъжа разказваше, а жената се опитваше да укроти кучето, което възбудено от многото хора бягаше наоколо и лаеше развеселено.
- Какво става тук? - силния глас на Брет прекъсна някаква история за халидски жрец, селенийска млекарка и кравата й. Повечето войници изглеждаха достатъчно смутени за да се завърнат на постовете си без да чакат допълнителна покана. Брет обаче направи знак на един от маговете да му обясни.
- Бардове, генерале. Дошли са да търсят работа в крепостта или нещо такова. Рядко се срещат да пътуват по двама, но мисля, че съм чувал за тях..
- Ясно, ще се оправя. - той повиши леко глас - Останалите на работа.
Приближавайки се още той най-накрая получи възможност да огледа двамата пътници. Жената, която най-вероятно още нямаше трийсет години, беше с буйна права тъмноруса коса. Тя най-накрая успя да хване кучето, което беше доста едро и завърза дълъг каиш за нашийника му. Мъжът, на вид малко по-възрастен от жената, дооправяше такъмите на мулето им когато забеляза Брет.
- Брет, генерал на Тиен'хара и за момента кастелан на крепостта на Тиен'хара. С кого имам честта да се запозная?
- Моите почитания, генерале - мъжът се поклони, а медния му език моментално смени диалекта от простонародния на дворцовия еквивалент. - Наричат ме Бруми, милорд, от Брумбандил Шанър, а това е сестра ми Лия.
- Брумбандил, това не беше ли някакъв легендарен герой от Лунните острови?
- Точно така, милорд. Баща ми имаше добро чувство за хумор, дано ветровете вечно носят праха му над океана. Но предпочитам да ме наричат Бруми, милорд. За да не ме бъркат с другия - той се засмя, а сестра му като че ли го изгледа намръщена.
- И по какъв случай сте решили да се отбиете в Тиен'хара, Бруми и - той се обърна към жената - Лия Шанър.
- Ние сме пътуващи музиканти, милорд. Пеем, свирим, разказваме приказки и легенди. Веселим хората. Наскоро чухме, че една от легендите се е върнала отново сред Даная и не можахме да устоим на изкушението. Всеки двор има нужда от развлечения, милорд, а доколкото разбрахме принц Ти'сейн още не е избрал свои придворни музиканти..
- Аха.. Разбирам.. Е, предполагам, че можем да ви предложим гостоприемството си докато талантите ви бъдат оценени от принца и останалите. Крепостта е малка, но предполагам, че ще успеем да намерим място за вас двамата.
Той махна на единя от конярите да поеме мулето на двамата и ги покани да влязат с него в крепостта. В този миг от входа на централната кула излязоха хванати под ръка Юла и Ка'анел. Послушницата очевидно се наслаждаваше на вниманието на магът, до момента когато видя Брет и двамата се приближиха към групата.
- Добър ден, генерале.. - се усмихна Юла. Брет им кимна и може би щеше да каже нещо, когато кучето ненадейно започна да ръмжи и да лае срещу двойката. Каишът му бе опънат до край и на Лия се наложи буквално да седне върху му, докато двамата се отдалечиха по-бързо.
- Аз.. съжалявам, милорд. Саба рядко се държи така.. - Брет махна с ръка при очевидно разтревоженото изражение на Бруми.
- Саба? Интересно име за куче.
- О, Саба е много интересен сам по себе си, милорд. Рядка порода е той, цяло щастие е, че се сдобихме с него. Подарък разбира се, не бихме могли да си позволим..
- За лов е сигурно..
- О, да. За лов.
Бруми се умълча, но влизайки в крепостта Лия и кучето се изравниха с Брет.
- Простете, че питам, милорд, но онази девойка преди малко не говореше ли с умбрийски акцент? - гласът на жената беше по-мек от този на брат й, но и в него се усещаше същото напрежение.
- Имате отличен слух, милейди. Госпожица Юла е част от Умбрийското посланничество в Тиен'хара.
- Умбра има посланничество в Тиен'хара? - лицето й сякаш изведнъж помръкна, но после бързо се усмихна. - Сигурно принца е много зает човек, може би ще бъде глупаво да го разсейваме..
- Не се безпокойте затова. Именно защото е зает има нужда да го разсейват от време на време. Заповядайте тук - той отвори вратата на една от стаите за отдих - Разположете се удобно, принца в момента не е в крепостта, затова може да се наложи да почакате. Ще известя слугите.
Той ги остави и тръгна надолу по стълбите, но вместо да свие към помещенията на слугите излезе отново на двора и потърси с поглед магът, който беше чувал за бардовете. Имаше нещо странно около тях, което не му даваше мира, а не искаше повече неприятности в и без това изпълнената с проблеми крепост.
* * *
Трапезарията беше пълна с войници и магове, които вечеряха и слушаха новодошлите. Обикновенно беше шумно, тъй като на всяка от дългите маси се разказваха поне по три различни истории, но тази вечер вниманието на всички бе приковано в барда, която подрънкваше тихо на някакъв струнен инструмент като акомпанимент към историята, която разказваше. Войници, които трябваше да застъпват на пост отстъпваха местата си с недоволство, на тия които сега сдаваха стражата и с нежелание напускаха дългата зала. Малцината, които приказваха го правеха шепнешком и гласът на Бруми се чуваше ясен и силен из цялата зала, чак до единия страничен вход където се тамън бяха пристигнали Ти'сейн и Брет. Принца открехна завесата за да чува по-добре думите на барда, докато своевременно се стараеше да следи разказът на генерала.
- .. от маговете си спомняше да е присъствал на представлението на другата известна двойка бардове и каза, че си приличат, а и било преди четири или пет години.. Затова се е припознал, но после си спомнил, че онези са били съпрузи, докато тези двамата са брат и сестра..
- .. станало преди много, много години, когато дори звездите по небосклона били различни, почти всички освен една - звездата на Тиен'хара. Тогава крал бил Ле'дан Смелия, а синът му Ле'дар бил едва на петнайсет години. Тогава в едно от поредните сражения..
- .. стори ми се странна реакцията им спрямо жриците на Умбра, изглеждаха изнервени и може би даже уплашени, затова ги настаних в другото крило, където бяхме настанили и Арабела. Разбира се, можех да ги отпратя - те самите изявиха желание да си тръгнат без да те безпокоят когато разбраха за официалното посланничество на Умбра, но..
Ти'сейн постави ръка на рамото му и му даде знак да замълчи.
- Правилно си постъпил. Дори от това разстояние мога да усетя колко силна е светлината в кръвта на жената - те също са дошли заради призива.. Защо са закъснели толкова и каква е историята им с жриците ще разберем по-късно. Сега ме остави да чуя историята.
Брет кимна и на свой ред се заслуша в плътния глас на барда.
- .. разбрал за смъртта на баща си Ле'дар бил почти ужасен. Та как би могъл той да стане крал на Тиен'хара при положение, че баща му, който би толкова по-силен, по-смел, по-опитен и мъдър от него, не успял да се справи. Той се заключил на върха на централната кула на крепостта, над която светела звездата и започнал да се моли на предците си да му дадат някакъв съвет, някаква помощ, с която няма да засрами баща си и да не разруши делото му. Ле'дар се молил цяла нощ под звездите, защото както сигурно знаете звездите са светлинките на душите на всички умрели тиен'харци, а най-ярките са тези на кралете от древността, които са заслужили мястото си и осветяват силно тъмата на нощта. Молил се цяла нощ, а когато изгрева разпръснал звездите и ги скрил от погледа му отключил вратата и слязъл при майка си, кралицата. Никой не разбрал какво точно са казали предците на младия Ле'дар, но той сякаш се променил коренно - сякаш за една нощ порастнал от момче в мъж. Много от придворните започнали да вярват, че духът на покойния крал се вселил в сина му - толкова много си приличало държанието им от този момент нататък. Младия крал се упражнявал толкова настървено в боя, че не било трудно да се разбере желанието му да стане поне толкова добър, колкото бил Ле'дан, а защо не и повече..
- Враговете на Тиен'хара по онова време били разпръснатите владения из близка Даная на запад, забравени вече князе, владеещи земи на север, юг и изток от Тиен'хара и всяко едно от тях се опитвало да завземе крепостта - и през следващите няколко години Ле'дар не веднъж се срещнал в битка с техните владетели. Той вървял точно по стъпките на баща си, докато не се оженил за прекрасната Кайрис и не разбрал, че ще стане баща. Светът наново се преобърнал за младия Ле'дар - за пореден път се заключил той на върха на централната кула, молейки предците си за съвет и помощ както бил направил в миналото. Този път молбата му била не за да не посрами рода си, а за да не го остави беззащитен, както бил направил неговия баща. Как можел да бъде сигурен, че няма да падне посечен в следващата битка и да остави детето си на произвола на съдбата? И той се молил три нощи подред, крачел из коридорите на крепостта мрачен и изпълнен със съмнения и планове седмици на ред и все още нямал отговор.
- Времето летяло, а крал Ле'дар бил все така неспокоен. Всеки път, когато заминавал от крепостта се сбогувал с кралицата си, все едно отивал на сигурна смърт. Всяка вечер преди битка будувал по цяла нощ с очи вперени в звездите. Колко се е измъчвал и терзаел, думите ни са безсилни да опишат, ала ето че годините минавали, а смъртта така и не идвала да го прибере. Синът му, Ле'сар, израсъл силен и здрав и скоро започнал да помага на баща си, защото умът му бил остър и виждал, че баща му се радва повече на примирията със съседите, отколкото на битките, които бил спечелил. Времето, когато двамата управлявали заедно Тиен'хара били десетилетия на успех и благоденствие за целия народ, заради които принца получил прозвището Мъдрия. Ле'дар не се боял вече от смъртта - виждал, че синът му е порастнал и вече може сам да се грижи за семейството си, но ето, че смъртта все още не идвала за него. Синът му порастнал, оженил се, родил му се на свой ред син, който растял, ала Ле'дар не стареел. Нито един косъм от тъмната му коса не бил побелял, когато на кралица Кайрис косата вече била сива като утринна мъгла, нито една бръчица не се била появила по лицето му, което било още младо като на сина му. Хората започнали да го наричат Ле'дар Младоликия и не след дълго плъзнала мълвата, че в отговор на молитвите му предците са го надарили с вечен живот, безсмъртие.
- Но това, което хората приемали за дар, Ле'дар започнал да разбира, че е проклятие. Скоро през една студена зимна нощ любимата му Кайрис починала в съня си и той останал без другар и опора до себе си, а не след дълго синът му пострадал при лов и му оставали броени дни - нито лечителите, нито знахарите можели да му помогнат. За последен път се качил Ле'дар на централната кула на крепостта и се окъпал в светлината на звездата на Тиен'хара. Този път не отишъл сам, а с него бил Де'сейн, единствения му внук, който вече бил на възраст за женене. Те прекарали дълго горе сами, под звездите, а когато Де'сейн се върнал в залата при съветниците на краля, разказват, че бил пребледнял като снега по бойниците на крепостта и треперещ повтарял само ”Той полетя, той полетя..” Със свито сърце верните бойци на Ле'дар се качили на кулата, а после обходили и двора - нито краля, нито тялото му се виждало някъде. Когато успели да успокоят достатъчно младия Де'сейн той им разказал, как след като дълго били разговаряли за Тиен'хара, Ле'дар му бил дал кралския пръстен и с думите, че на хората не е писано да живеят вечно, се хвърлил през ръба на кулата. Ала тялото му не било намерено, защото както младия крал разказал, Ле'дар не започнал да пада към земята, а се издигал все по високо в небето, докато накрая изчезнал с блясък в тъмнината. А от тази вечер на небето се появила нова звезда, голяма и ярка, която изгрява в настъпването на есента и се скрива на края на зимата.
- Така се случи, че днес привечер забелязах, че тази звезда се е появила отново и си спомних за тази история, която макар да не е много весела, се надявам, че ви е харесала. - бурни ръкопляскания от притихналите войници докараха усмивка на посърналото лице на барда. Принца забеляза, че очевидно представлението на бардовете е приключило и се обърна към Брет за да му каже нещо, когато чу ясно гласът на жената:
- Да пием за принц Ти'сейн - да бъде смел като Ле'дан, мъдър като Ле'сар и нека царуването му продължи поне колкото това на Ле'дар!
Гръмката наздравица озвучи наново трапезарията, а Ти'сейн се обърна замислен към Брет.
- Искам тези двамата на аудиенция. Колкото може по-скоро.
--------
Брет, Ти'сейн, Велиан и двама нови второстепенни герои в Тиен'хара на 23ти септември целия ден
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
- Искам тези двамата на аудиенция. Колкото може по-скоро. – каза му Ти’сейн. – Освен това утре искам да се видя и с Велиан. Нали ще пратиш сутринта да го повикат?
- Разбира се. – увери го приятелят му. – В кабинета ли ще се проведат двете срещи? – поинтересува се той.
- Едната не. Доведи тези двамата на Централната кула след като вечерята приключи.
Постепенно бе станало обичай всички да се събират в голямата трапезария на крепостта. Няколко часа всяка вечер дългите маси бяха оживени от разговорите на различните служители и гости в крепостта. Принцът бе доволен, че може да наглежда войниците, които бранеха крепостта, както и наемниците, придържащи се към своята лоялност. Лоялност, до скоро диктувана от парите. Но само преди няколко дни цял отряд му се бе заклел във вярност. “Всеки осъзнава рано или късно, че има нужда от дом”, помисли си Ти’сейн и прокара пръсти по сребристата коприна с вплетени сини нишки, препречваща пътя му.
Напоследък крепостта бе станала неузнаваема. Фино тъкани гоблени покриваха до преди голите каменни стени и лъхащия преди от тях студ. Ефирни завеси отделяха коридорите от големите зали там, където по една или друга причина нямаше врати. Имаше нещо смътно познато в атмосферата, която се създаваше. Може би далечна прилика с двореца на Самра. “Неански привкус в най-качественото тиен’харско вино”. Усмивка заигра на устните му и той най-сетне отметна сребристата завеса.
За хората, които наблюдаваха влизането му, изглеждаше сякаш мракът на черните му официални дрехи погълнаха блясъка на коприната, останал само в очите му. Твърде светски бяха станали тези вечери, за да си позволява да се появява облечен с някой от любимите си халати. Пък и вече нямаше кинжали, които да крие в ръкавите си.
Задържа усмивката на лицето си и изръкопляска кратко, привличайки вниманието на бардовете.
- За звездите на Тиен’хара. – отвърна на тоста той, взимайки поднесената му чаша от един набързо притичал прислужник.
Качи се на ниския подиум в единия край на трапезарията, където Черис и Рамегал спореха оживено за нещо, а Юла и Ка’анел бяха свели глава един към друг, тихо обсъждайки разказаната легенда. Ти’сейн се настани на обикновеният дървен стол с висока облегалка и преди още някой слуга да е дотичал, си сипа сам от предястията, подредени с вкус върху големи плата.
*****
feat. Atealein
Оттегли се малко по-рано от обичайното, но не предизвика особен интерес с напускането си на трапезарията. По коридорите все още цареше вечерното оживление – закъснели прислужници бързаха да подредят покоите на гостите, войници се прехвърляха от една крепостна стена на друга, избрали заобиколния маршрут през топлите недра на Тиен’хара.
Есенният вятър разпиля косите му и той вдигна глава към звездите. Отдавна не бе изпълнявал обичая, разказан в легендата. Дори в миналото малцина бяха допусканите до тази площадка, които са имали възможност да отправят молитва към нощното небе. Към какво бе отправял молитвата си той през изминатите месеци, запита се той и застана под Звездата.
Единственото, в което вярваше, бе това знаме, изтъкано от Баланс и Светлина. Единственият Бог, който диктуваше действията му, бе дългът. Единствената почит, която можеше да му окаже, бе битката. И все пак думите на Брумбандил Шанър бяха събудили неясния подтик да се помоли на загиналите си прадеди, осветяващи далечния небосклон със своите добродетели.
- Къде ли отиват кралете, които не са заслужили тази чест? – запита се той и поклати глава. Честта изобщо не беше сред целите, към които се стремеше. – Може би в пустинята. – развеселено си отговори Ти’сейн и замълча в няколко безкрайни мига, успокоявайки съвестта си.
Никога не бе знаел как да се моли. По-скоро го възприемаше като възможност да остане насаме със себе си - със сърцето, а не с разума, погълнат от всички отговорности, стремежи и проблеми, да осъзнае какво изпитва като най-обикновен човек. Споделяше искрено със своите предци, въпреки че не знаеше, дали го чуват.
Молитвата му бе прекъсната от далечен женски смях. Намираше се твърде високо, за да е някоя от Отряд на кръвта. Огледа се любопитно и видя Ка’анел и Юла, прегърнати през кръста, на една по-ниска кула. Ти’секн повдигна вежда и си помисли доволно: “Значи засега Магът се справя успешно”. Кога ли щеше да му донесе първата ценна информация за двете умбрийки...
Докосна камъка на Въздуха все така скрит в кесията с пясък, висяща на колана му. Точица Светлина от сребристите очи се пренесе плавно в кристалното и за миг допирът му стана леден. Принцът усети как ветровете промениха полета си, обгръщайки покривната площадка в тишина. Не искаше двойката долу, наблюдаващи звездите, да чуе предстоящия разговор.
От тясното стълбище оттекнаха стъпи и бардовете скоро пристъпиха в Светлината. Двамата се опитваха да запомнят всяка подробност, несъмнено за да могат да разказват поредната история за Тиен’хара. Брет неусетно се бе оттеглил, затова Ти’сейн пристъпи напред, за да ги посрещне и се обърна към Лия Шанър:
- Усещаш я, нали? – попита той, сочейки Звездата над тях.
- Принц Ти'сейн.. - Лия се поклони елегатно, последвана от Бруми.
- Същият. - кимна едва забележимо той. Жената упорито бе избегнала въпроса му. - Елате, - продължи той, - нека не стоим на тъмно. - Поведе ги към яркото знаме висящо над центъра на площадката.
Лия тръгна първа, а Бруми я последва, сякаш й преотстъпваше водачеството при тази среща.
- Необичайно знаме, нали?
- Необичайно за всяко друго място освен тук, милорд.
- И все пак то е моят дом. – каза замислено той и обходи с поглед платото. – А както чух искате да бъде и ваш.
- Стига Принцът да е харесал представянето ни не бихме имали нищо против - намеси се Бруми, привел почтително глава - Ала ако не сте, не бихме искали да се натрапваме.
- Тиен’хара е открита за всякакви хора. – “Е, почти”, поправи се на ум Ти’сейн, а пред очите му изникна лика на Картов Мискини. – Независимо дали ги харесваме или не.
Направи кратка пауза и каза:
- Но не мога да не призная, че представлението ми хареса. Явно сте доста запознати с културата ни?
- Удивително е колко много човек може да научи от легендите и хорските предания, наистина. А и из Херцогството все още има семейства, чиито корени избледняват далеч в миналото, по-далеч дори отколкото можете да си представите. - Лия откъсна поглед от звездата и се вгледа в тъмното небе настрани.
- Нима произхождате от такова семейство? – попита между другото Ти’сейн.
- Откъде може да сте останали с такова впечатление, милорд?
Бруми погледна леко учудено първо принца, после Лия.
- Оставяте такова впечатление у хората. – отвърна той и отново сякаш видя силното сияние на Светлината в кръвта й.
- Наистина не знам какво да кажа...
Ти’сейн се засмя, но реакцията му явно още повече притесни бардовете.
- Не го имах предвид като комплимент. Понякога се чудя дали Светлината в кръвта може бъде такъв изобщо.
- Трябва да бъдете горд, че във вените ви тече кръвта на мъже и жени, които са властвали над тази земя в течения на векове.
Погледна жената пред себе си и задържа сребристия си поглед на морските очи на Лия. Отдавна не му бяха казвали нещо толкова хубаво.
- Благодаря, - тихо рече той. – И какво ви доведе в същата тази земя?
- Освен възможността да видим раждането на една легенда, принце.. Причините са ни чисто практични..
- Харесвам хората, които мислят практично. Означава ли това, че някой ден ще ни напуснете? Някои хора веднъж видели Звездата, трудно се отделят от нея.
- Ако се наложи да напуснем Тиен'хара ще бъде поради много сериозно причини, можете да бъдете сигурен.
Знаеше ли въобще тази жена за потеклото си. За способностите, с които Светлината я даряваше? Или просто твърде добре се владееше както повечето актьори.
- Предполагам, че търсите нещо повече от подслон, вино и слушатели?
Последва още един от погледите между двамата новодошли. Този път Бруми пристъпи напред.
- Може би и .. закрила, милорд.
- Интересно - дом и публика срещу легенди и врагове. - изсумтя Ти’сейн, но отново заговори със сериозен глас: - Във времената, за които разказвахте преди вечерята, знамето на Тиен’хара се е считало за символ на закрилата. Може би някой ден това отново ще е валидно. – “Дали ще доживея този ден?” – Все пак трябва да знам от какво да ви предпазвам.
- Най вече от... Умбра, милорд.
- Умбра. – повтори кратко той. Балансирането между Умбра и Силосия му беше достатъчно, а то щеше да става още по-трудно в бъдеще. Сега пък тези двама непознати... – Предполагам вече сте научили за посланичеството им в Тиен’хара. – Явно бе въпрос на време интригите да завладеят крепостта.
- Всъщност това е основната причина да повдигнем въпроса, милорд, най-основната и за да напуснем Тиен'хара...
- Не забравяйте, че става дума за посланичество, а не наказателна мисия. – Което го подсети, че трябва да обсъди с Черис правомощията на жриците.
- Не искам да го приемате като укор, принц Ти'сейн, но според мен съхранявате твърде наивно виждане за Умбра и нейните методи. - каза тихо Лия - Ако нямат позволение за да наложат наказание биха го наложили... неофициално... в някоя тъмна уличка или коридор.
- Не подценявайте прекалената наивност. И не се оставяйте да ви заблуди. След като чуя причините да искате закрила от Умбра, може и да се окажа твърде благосклонен в това отношение.
- Не бяхме напълно искрени с вас, принце.. - започна да говори Лия, но Бруми и махна да спре.
- Предпазливостта ни накара да използваме имена различни от собствените ни, милорд, но нямахме друг избор. Умбра ни преследва заради престъпление, което извършихме докато бяхме в границите й преди около две години.
- Искреността е другото нещо, което ценя у хората. – вметна Ти’сейн.
- Не сме брат и сестра, а - Бруми погледна сякаш извинително Лия - бяхме съпрузи, преди да решим да попътуваме из Умбра за да съберем някои от техните истории. Изглежда някои мои таланти привлякоха вниманието на една от жриците и .. честно казано не мога да си спомня всичко до момента когато...
- ... Когато я заварих в леглото със съпруга ми и застрелях с лъка му. - гласът й беше леден - Една стрела точно в гърлото.. Докато кръвта й се пропие през дъските до долния етаж на страноприемницата вече бяхме извън града.
- В Умбра смъртта на жрица е по-голямо престъпление от всичко друго. Преминахме планините на изток и се скрихме в Силосия, където бяхме сигурни, че няма да ни последват. Ала после А'тане поиска да дойдем насам и известно време се колебаехме докато не чухме, че Звездата е изграла отново.
“А’тане”, повтори на ум името Принцът.
- Един потомък на древен тиен’харски благороднически род няма да остане без закрила, нито ще бъде съден за действията си. – думите му прозвучаха някак тържествено в мистичната светлина, различваща се по цялата покривна площадка и платото. – Още повече, когато е защитавал честта и семейството си. Добре дошла у дома, А’тане. – Ти’сейн сложи ръка на рамото на Лия и се вгледа в синьозелените й очи.
За един кратък миг му се стори, че от очите й засия светлина, когато напиращите сълзи отразиха лъчите на звездата, а в следващия тя почти се свлече на колене пред него.
Принцът я прихвана под мишниците и й помогна да се изправи. Тя трепна при хладния допир на остриетата, усукани около ръцете му, но явно бе твърде развълнувана, за да обърне внимание. Погали страните й, оставяйки сълзите да попият в кожата му. Тя все още трепереше, когато той й заговори:
- Народът на Тиен’хара е силен. Показваме сълзите си само на близки.
- ... И той даде светлина на обезверените и дом на загубените и всички знаеха, че бе краля на Тиен'хара, защото звездите осветяваха пътя му.. - Изрецитира в страни от тях Бруми, а после се покашля смутено - Простете, просто не се сдържах..
Ти’сейн се обърна рязко към него и процеди през зъби:
- И без това рядко държа патетични слова! – след което избухна в смях.
Двамата се засмяха заедно с принца. А'тане избърса зачервените си страни с длан и сякаш дойде на себе си.
- Благодарим ви за помощта, принц Ти'сейн. За разбирането, закрилата и посрещането. Тиен'хара несъмнено ще е благословена с крал като вас.
“А понякога си мисля, че ще бъда нейното проклятие.”
- Преди да ви пожелая лека нощ в дома, който ви е чакал цял живот, ще попитам още нещо, което е важно за мен – какви са способностите ти, Бруми? – обърна се той към барда.
- О, способностите ми.. - Бруми изглеждаше по-скоро засрамен отколкото смутен - Ами, умея да въздействам на хората. Когато ме слушат да свиря или разказвам история.. Карам ги да забравят някои неща или да си спомнят други.. Всичко това е временно, разбира се. Не мислех, че е нещо особено преди онази умбрийка да се заинтересува.. Тя обаче изглежда смяташе, че не е толкова проста магия.
- Умбрийките са доста... настоятелни, когато се заинтересуват от нещо. - иронично каза Принцът. - Смятам, че от сега нататък Бардът на Тиен'хара ще има една доста по-... значима функция. Но се надявам, че няма да имаш нищо против тя да остане в тайна. - намекна му той.
- Аз.. Ще си помисля, милорд. - отвърна Бруми, хвърляй крадешком поглед към А'тане. - Колкото до умбрийките. Познавам методите им, милорд, по-добре отколкото можете да предположите. А и престоят ни в Силосия определено беше полезен.
- Не те задължавам с нищо. Имаш достатъчно време да вземеш решение. Ако жриците са те наплашили толкова много, мога да ти предоставя един Маг на Светлината, с когото да обсъждате истинността на легендите за Тиен’хара.
- О, наплашване не е точно.. А и няма нужда да занимавате някой от Маговете само с мен.. Ще ми е много по-лесно да ги разпитвам сам, а и А'тане е безценен източник.
- В това не се и съмнявам. Но бих искал да запазим и нейната самоличност в тайна на този етап. Твърде много кризи преживяха напоследък умбрийките, - каза загадъчно той. – Ако имате нужда от помощ или съвет се обръщайте спокойно към мен или Брет. Или към Маг Корвейл.
- Маг Корвейл е тук? - А'тане изглеждаше приятно изненадана.
- Тази вечер май е останал в Ерисея. – махна с ръка към светлинките на строящия се на северния край на платото град. – Нима се познавате?
- Беше приятел на семейството ми, но едва ли ме помни. Последно го видях когато все още живеехме в имение край езерото Таку, а тогава съм била на не повече от дванадесет години.
- Било е наистина отдавна. – замислено отвърна Ти’сейн. Кога го бяха отвели Маговете? Може би беше вече на петнадесет... – Мисля, че от тогава Корвейл се занимава с един друг ... младеж. – ухили се той. След малко допълни: - Не искам да ви задържам повече. Брет ще ви отведе обратно до покоите ви.
Бардовете се поклониха и тръгнаха към стълбището, където от сенките се бе показал Воинът на Светлината.
- Официалностите са излишни. – извика след тях Принцът и с тиха въздишка кръстоса крака направо на студените каменни плочи. Притвори очи и обърканите му мисли се насочиха като лъчи светлина към Звездата, грееща над главата му. Имена и образи се преплитаха в съзнанието му, докато той не успя да се концентрира върху загадката на Петоъгълния свитък.
*****
feat. cherno_slance
- Викали сте ме, Принце?
- Велиан! - направи се на леко изненадан Ти'сейн. - Не те очаквах толкова скоро.
- Защо, сър? Трябваше ли да закъснея?
- Кой може да каже кога е рано и кога късно? - замислено му отговори той. - И не ме наричай "сър", ако обичаш. - каза равно Ти'сейн и заразглежда някакви книжа по писалището си.
Велиан усети, че Принът налага максимална официалност в срещата, което можеше да означава само, че нещо не е наред. Отвърна:
- С какво точно мога да бъда полезен за вас, Ваша Светлост?
Принцът го прикова с поглед. "Какво не е наред, Велиан?", замисли се той. "Какво пак вършиш под носа ми и същевременно зад гърба ми. Брет е прав. Трябва да отделям повече време и внимание на управлението. Скоро. Скоро..." - Като начало да ми отговориш на няколко въпроса. - каза бързо той, за да запълни надвисващото мълчание между двамата.
- Може ли да седна преди това? - попита лорд Велиан и внезапно почувства смазващата тежест на умората, която го повличаше към опасното безразличие.... безразличие какво ще стане в следващия момент.
- Щом имаш нужда... - направи дълга пауза Принцът - от разрешение. - "Сега на слаб ли ще ми се правиш? Или на засегнат?"
- Благодаря, Принце - отвърна лорда и се настани в предложения му стол с искренно блаженство. Потърка зачеревните си очи и търпеливо зачака суверенът му да направи първата крачка в този започнал с неясно напрежение разогвор.
- Предполагам лейди Арит вече се е заела с поставената й задача относно Магистратите, поддържащи Озгар в Съвета на деветимата? – без предисловия започна Ти’сейн.
- Да, Принце. Хората й знаят какво правят... За мое съжаление тя пое в далеч по-опасна посока - нае се лично с проблем, който дори не е ясно колко е сериозен.
- Тогава... кажи ми какво е направила в тази насока? - попита Ти'сейн и се зачуди за опасната задача, с която се е нагърбила годеницата на Велиан.
- Както знаете, тя плащаше и на поддръжниците на Озгар и на противниците му... за начало спря да поддържа първата група и освен това... хм, как да го кажа...
- Както и да го кажеш... - многозначително вметна Принцът.
- ... тя купи от името на Озгар някои, на които преди това плащаше да водят кампания срещу него... но имаше и непримирими люде, отричащи връщането на този слабохарактерен човек, някой от тях... Всъщност първият вече изчезна.
Принцът кимна и се усмихна доволно:
- Много добре. Все пак нека не прекалява. Херцогът не иска да завари полупразно Събрание на гилдиите, нали така? - Погледът му отново стана ледено сребро и той продължи: - Слабохарактерен казваш? Такова ли е мнението ти за южния ни съюзник?
- Поне такова е поведението му в първите дни на възкръсването на Тиен'хара.... Напоследък пристигат противоречиви вести за този човек.... Сякаш някой друг се е намърдал в кожата му.
- Съгласен съм с теб. Убедих се лично с очите си. - "Които ти толкова много искаш за внуците си..." - Но не трябва да забравяме, че не му оставих възможност да прояви характера си, след като възродих Тиен'хара. А коварството на Магистратите...
- Какво коварство, Принце? Че ни нападнаха, смятайки ни за бунтовници? Това просто беше глупост от тяхна страна.
– Ни нападнаха...? Все още помня кой яздеше с озикските благородници от север. – напомни му Ти’сейн. – Но това вече няма значение. – успокои го той. – Говорех за коварството спрямо Херцог Озикс.
- Не бих казал, че е коварство - просто го изхвърлиха от властта като мръсно коте. – тук Принцът отново се зачуди на страния речник на лорда. - На тяхно място и аз бих направил така.... Той чак после започна да се събужда като личност.
– О, в такъв случай дали не трябва да заръчам на лейди Арит да убие и теб? – развеселен попита Ти’сейн.
- Това би било изключително далновиден ход от ваша страна, принце - после може да се погрижите за Брет, Корвейл, Астар и самата Арит...
- Ако тя не се погрижи преди това за мен. - каза той и се заигра със силосийския нож за хартия, озовал се неясно как в кабинета му.
- Принце, и двамата знаем, че имам простичка, ясноразбирамема причина да ви бъда лоялен - дори и рискувайки всичко, което съм получил в наследство от дедите си и което съм придобил сам. Същата причина е в основата и на лоялността на лейди Арит.
“Ако можеше и за мен да е така ясноразбираема...” Ти'сейн пренебрегна казаното и продължи:
- Което ме подсети, че ми трябват имената на Магистратите, за които ще се погрижи твоята лоялна годеница.
- Озлит, Оздером, Озиеран.
- Искам да знам всичко за тях. На коя гилдия са Водачи, как точно ще загинат, с каква лична гвардия разполагат. И най-вече - колко доверени Магистрати имат в Събранието на гилдиите. Може да се наложи да се появявам на въпросното Събрание.
- Принце, по-лесно небето ще падне над Тиен'хара, отколкото аз и генерал Брет да станем приятели. Но той по-скоро ще пие от моята чаша и ще преспи на гости в моето имение, отколкото да ви пусне да отидете беззащитен в столицата на Озикс. И аз съм съгласен с него.
- Че вас кой ви пита? - засмя се Ти'сейн. - Просто имай предвид какво искам да науча. За да си поне малко по-спокоен, когато разбереш, че съм отишъл в Озгария. Ако въобще разбереш преди да се върна.
Велиан беше прекалено уморен за да прикрие раздразнението си. Какъв беше смисълът усилията на толкова хора - на Брет, Арит, на Солг и неговите собствени, когато суверенът му така лекомислено си залагаше живота.... почти всеки ден.
- За какъв опасен и сериозен проблем стана дума по-рано. – подсети се Принцът. – Проблем, за който не знам нищо?
- Нещо е прегазило организацията на лейди Арит в Джендин, господарю.
Ти’сейн определено не бе подготвен за споменаването на Джендин. Едва успя да прикрие объркването и изненадата си, за да се подразни от досадното и патетично “господарю”. Повдигна вежда и попита:
- Джендин. Не предполагах, че сте чували за града.
- Като спазваща законите личност не съм и чувал, разбира се - Велиан се усмихна по неговия си начин - едновременно искренно и обезоръзаващо невинно.
– Не знаех, че Самра толерира толкова много беззаконие в града. – провокира го Ти’сейн. Ако младият лорд знаеше и за раджата, Принцът наистина щеше да остане впечатлен.
- За управника на онзи град ли говорите, Принце? Боя се, че за подробности трябва да попитате Арит - знам, каквото тя реши да ми сподели, преди да замине... Мога да поговоря с нейните хора и да видя дали разполагат с някаква информация за мястото...
Велиан го изненадваше с всяка тяхна следваща среща.
- Не е необходимо. Нима искаш да кажеш, че подземният свят в Джендин се е раздвижил? – ако беше вярно, трябваше да предупреди раджата.
- Зависи какво разбирате под раздвижване! - отвърна спокойно лордът - ако бандите на местните главорези се избиваха със същото темпо, Солг би поискал извънредни правомощия и бихме му ги дали единодушно.
– Не прибързвай толкова с решенията за извънредни правомощия. Ако се стигне до такива мерки, едва ли Солг ще е човекът, който ще ги получи. – реши да бъде откровен Принцът. – Но това сега не е важно. И не е твоя грижа. – усмихна му се той. – Кажи каква опасност грози Мария. Знам, че се тревожиш за нея. – бе му трудно да звучи загрижено, но официалният тон едва ли щеше да е подходящ за случая.
- Благодаря за загрижеността, Принце - странно, но гласът на лордът звучеше абсолютно искрено. За миг Ти'сейн прозря зад маската на този твърде гъвкав като мислене министър и видя просто един разтревожен човек. Реши просто да го остави да говори.
- Тя е безкрайно амбициозна и направо безрасъдна. Реши лично да се справи с неизвестните хора, които се опитват да превземат позициите й в Джендин... Този град е ключов за някой особени стоки, идващи от вътрешността на Неа... Не можах да я спра... – Велиан, за пръв път, от както го познаваше Ти'сейн, изглеждаше неспособен да се контролира напълно. Емоциите му личаха.
Едва сега разбра напълно какво преживяваше Брет всеки път, когато той изчезваше без да остави вест. И все пак – не можеше да иска от друг това, което собственият му дълг повеляваше. Почувства някаква симпатия към младия лорд. Сведе поглед към писалището и тихо каза:
– Кога замина лейди Арит? Мисля, че ще мога да отделя някой Маг да я съпроводи.
- Тя вече замина. - Велиан пое дъх и откровено направи упраженението със задържането му в долната част на корема. Изведнъж придоби виновно изражение: - Занимавам ви с личните си проблеми, а има нещо съдбоносно важно.
– Велиан... – започна Принцът с приятелски глас. – Ако личните ти проблеми не ме интересуваха, нямаше да разговаряме за тях. Не е късно Б’саен да настигне годеницата ти предполагам.
- Тя... тя ... вече е в Джендин, Принце...
Ти’сейн не бе подготвен за подобен отговор. Вдигна очи с изненадано сребристо сияние към младия лорд насреща. “Ндеге? Или селенит...”, мина бързо през ума му, но знаеше, че ако лейди Арит бе чедо на Луната, щеше да го е усетил досега.
- Как? – успя само да попита без да изгуби равния си глас.
- Използвахме нещо ... нещо много особено, за което научихме съвсем наскоро. Не ме питайте за цената, която се плаща при използването на подобно съоръжение...
Ледени тръпки полазиха по гърба на Принца. Думите на Велиан прозвучаха злокобно в тишината на малкия работен кабинет.
- Разкажи ми повече. – подкани го той и отиде до високия бюфет от абанос, в който съхраняваше важните документи на крепостта и Тиен’хара. Загреба със сребърен черпак от безалкохолния пунш, плискащ се сред резенчета плодове и ароматни цветове в кристалната купа, и разля в две чаши. Отпи от своята, облегнат на бюфета и се заслуша в разказа на Велиан.
Лордът бавно се приближи, кимна за благодарност и взе отредената му чаша; и с кратки, простички изречения обясни за картата, намерена в Картов Мискини и за гибелта на най-добрия си наемен маг. Въпреки лаконичността му, в неговия глас се долавяше тревога и дори терзание....
Ти'сейн осъзна, че тя не е заради седемте жертви, а заради риска, на който бе подложена Мария Арит.... що за човек всъщност беше неговия първи министър? “Не по-различен от мен самия.”, отговори си той. Погали гладката повърхност на кристала и отново вдигна чашата към устните си. Успокояващият хладен допир му напомняше на Окото, което в момента бе в ложето си от пустинен пясък в малката кесия на колана му.
- Искам този портален камък под постоянно наблюдение!
- Вече е сторено, Принце - отвърна лордът.
Ти’сейн кимна одобрително и обясни:
- Ако един свещеник на Халид го е използвал, възможно е да дойдат и други. Може ли да се блокира?
- Мисля, че не невъзможно - доколкото проумях от обясненията на наемните магове, ще е нужна наистина колосална магическа мощ, и то само за временното блокиране на това нещо. За това просто наредих да поставят заклинания-капани. За да оцелее при минаването през този портал, използващият го трябва да носи специален медальон - като този на гърдите на Арит и спътниците й.
- Не подценявай силата на Халид. – каза по-скоро на себе си Ти’сейн. Въртопът на събитията отново се ускоряваше около него, а той имаше нужда от миг спокойствие. Миг спокойствие, в който да помисли върху думите от свитъка. – Ще поговоря с някого по въпроса. – продължи той. Дали Алаир Танх знаеше нещо за тези Портали? – Но не сега. Разчитам на наблюдението ти.
- Правя каквото мога - отвърна скромно Велиан.
– Между другото, какво става с онези две амбициозни личности на север. – с презрение попита Принцът.
- За Ричърд Гроу и Дейв Фогъс ли питате? - уточни Велиан и продължи със същия спокоен тон. - Смятам, че неофициално сме във война на два фронта. Онези двама идиоти на север не само мобилизират селяните си, но и набират наемници от внезапно притихналите земи на Триумвирата... Хиляди наемни саби, които не умеят друго освен да бъдат войници... Ако имена като Лоро Кървавия Сън и Карас мокрото острие ви говорят нещо...? Имам план.
– Да чуем.
- Трябва да нападнем преди да е станало късно, но същевременно е нужно никой да не може да ни обвини, че удряме първи... Планът вече е наполовина изпълнен но ми трябва вашето одобрение, за да го приключа....
- Не обичам да съм в неведение дори за наполовина неизпълнени планове.
- Златото на трите умбрийски търговки, участващи в Златната Дузина, по план трябва да тръгне от Шитара след седмица, броено от тази вечер... Обаче аз допуснах нарочно да изтече информация за момента на тръгването на конвоя и от къде ще мине... Дейв Фогъс се хвана на въдицата
- Защото истината е, че рискувах и прекарах златото без охрана няколко дни по рано. До утре всъщност товарите злато и сребро ще пристигнат в Ерисея..
- Знаеш, че каквото рискуваш, е за твоя сметка. - с хладен тон му напомни Ти'сейн.
- Победителите не ги съдят, Принце. - отвърна с усмивка лордът и продължи: - Дейв Фогъс обаче си мисли, че мишката е все още в дупката, пред която е застанал. Единственият му проблем е, че конвоят е силен - триста човека. За да го прегази и да достигне товарите със златото е приготвил цял полк... Имам данни, че го е преместил почти до симия коларски път Шитара - Ерисея... Той също вярва, че победителите не ги съдят... Но когато докопа денковете, ще открие вътре само камъни. Това ще срине авторитета му на пълководец пред северните наемници; и въобще ще е сериозен удар върху самочувствието на войската му. Ще ни даде и повод да раздадем ред и справедливост...
Принцът удари чашата в бюфета, оставяйки я с трясък върху черната му повърхност. Приближи се до Велиан и с тих, равен глас каза:
- Ред и справедливост както ти ги виждаш. Нима ще жертваш триста човека за нищо? – гледаше го изпитателно със сребристите си очи, а недопитият пунш още се плискаше в чашата му.
- Мнението ми като човеко същество ли търсите, или като Първи министър? Не съм толкова зъл, колкото ме мислят Брет и Солг... Мога да различавам доброто от злото, Принце. Но ако не ги провокираме, те ще си стоят там, ще събират сили и наемници и когато дойде зимата ще тръгнат. С толкова много северни саби във войската им зимата в Тиен'хара ще им се стори като мека есен. А ако набележат първоначални успехи... Говори се... че към тях може да се присъединят и някои Северни Воеводи... Вие ми кажете колко хора ще умрат, ако страната бъде подложена на грабителска война?
- А сега чуй мнението ми на владетел. – каза Ти’сейн и отново взе чашата си. – Няма да позволя страната да бъде подложена на грабителска война и го знаеш много добре. В момента предпочитам да оставя това възстаниие да зрее в северните ми земи. А когато настъпи моментът, ще жертвам триста човека и повече ако трябва, но хората ще знаят кой е владетел на Тиен’хара. Освен това, – сребристите му очи проблеснаха за миг, – земите на няколкото воеводства към границите на страната... – не довърши мисълта си той.
- Разбирам. - Или поне си мислеше, че разбира. Явно Принцът играеше с по-високи залози от неговите...
– Радвам се. – махна с чашата си към него Ти’сейн и го подкани: - Върви. Ерисея те чака.
“Камък на колана, Портален камък в двора, камъни по границите...”, въздъхна Принцът и се отпусна в удобното си кресло зад писалището, когато Велиан затвори вратата след себе си. Подръпна ръкавите на светлосинята си риза и погали усуканите около плътта му остриета. “Дано се справиш сам, Самра...” Нямаше възможност да пътува отново до Джендин, за да предупреди раджата. Не и сега. “Справял се е с какво ли не, едва ли една война в подземния свят ще го притесни.”, заубеждава се той. Трябваше някой ден да попита Самра за въпросния подземен свят в града му. Дали и той не бе под невидимото управление на раджата?
*****
Прекара поредната безсънна нощ под яркото знаме на Тиен’хара. Надяваше се да открие отговорите, които търсеше, в сянката на звездата – напътстван от сияйните й лъчи от Светлина.
Мислите му отново се лутаха като сребристи нишки в черния безкрай на нощта... Повтаряше отново и отново шестстишието от свитъка. Дори го написа няколко пъти – перото се поклащаше бавно, сякаш подканяйки го да последва смисъла на думите. Но той все така му убягваше.
Усещаше как Светлината все повече се наслагваше в кръвта му, сред мислите му, отвъд сребристите му очи. Стаена, в очакване...
Есенното слънце се показа над планините на изток, хвърляйки пурпурносивкавата си светлина върху платото. Започна бавно да се надига по небосклона, напускайки силоските земи, а Звездата чезнеше в съмващото се утро.
Ти’сейн все още усещаше пулсиращата й енергия, надвиснала като благослов над него, пулсираща и в тялото му със силата на Баланса, чието проявление бе Светлината. Зачуди се как ли виждат свещениците на Халид тази концентрация на Баланс над Тиен’хара.
Погледът му се спря нейде из прохода Тагоя, когато осъзна, че вече изобщо не мисли върху думите, които изпълваха нощите му. Изпъна схванатите си крака и се изправи бавно, едва сега усетил студа на каменните плочи, върху които бе седял от полунощ. Подпря се на парапета на площадката и погледна към другите кули под него. Южните наблюдатели тъкмо се сменяха, а на една кула под тяхната се появи позната фигура. Брет.
Загледа се в приятеля си, който бе зареял поглед към изгрева. “Или към Силосия.”, поправи се Принцът. Уморено отметна няколко дълги кичура от лицето си и поклати глава. Самият той щеше да се радва много повече, когато отоново видеше Воинът и силоската пратеница заедно на онази кула.
Брет разкопча наметалото си и го преметна на каменния парапет. Вятърът издуваше недозакопчаната му бяла риза и тя се вееше на неустоимите му пориви. Той докосна татуировките по челото си и се загледа в брошката, която държеше.
В този миг накитът улови един кос слънчев лъч и го отрази към Ти’сейн. Принцът примигна раздразнено, за да прогони парещото усещане и отново погледна към приятеля си. Брет изглеждаше така, сякаш държи късче от слънцето в ръката си. Непоклатим пред напорите на вятъра, сякаш готов за битка...
“Лунен лъч в нечия ръка...”, мина като сребърна нишка през мислите на Ти’сейн. Слънце в неговата... Очите му трескаво се задвижиха, невиждащи разпиляните по небето облаци. Вглеждаха се в спомените му, в ръката, уловила слънчевия, не – лунния лъч.
- Статуята на Пазителя! – възкликна Ти’сейн. Изваянието на селенита в петоъгълника. Изведнъж всичко си дойде на мястото, сякаш леко, едва видимо напасвайки се в представите му. Вече знаеше към какво го насочваха думите на петоъгълния свитък от Марашна.
Ка'анел, Юла, Лия, Бруми (Тиен'хара) +3/4 ден, 23/24 септември
Велиан (Тиен'хара) +4 ден, 24 септември
Ти'сейн (Тиен'хара) +7 ден, 27 септември
- Разбира се. – увери го приятелят му. – В кабинета ли ще се проведат двете срещи? – поинтересува се той.
- Едната не. Доведи тези двамата на Централната кула след като вечерята приключи.
Постепенно бе станало обичай всички да се събират в голямата трапезария на крепостта. Няколко часа всяка вечер дългите маси бяха оживени от разговорите на различните служители и гости в крепостта. Принцът бе доволен, че може да наглежда войниците, които бранеха крепостта, както и наемниците, придържащи се към своята лоялност. Лоялност, до скоро диктувана от парите. Но само преди няколко дни цял отряд му се бе заклел във вярност. “Всеки осъзнава рано или късно, че има нужда от дом”, помисли си Ти’сейн и прокара пръсти по сребристата коприна с вплетени сини нишки, препречваща пътя му.
Напоследък крепостта бе станала неузнаваема. Фино тъкани гоблени покриваха до преди голите каменни стени и лъхащия преди от тях студ. Ефирни завеси отделяха коридорите от големите зали там, където по една или друга причина нямаше врати. Имаше нещо смътно познато в атмосферата, която се създаваше. Може би далечна прилика с двореца на Самра. “Неански привкус в най-качественото тиен’харско вино”. Усмивка заигра на устните му и той най-сетне отметна сребристата завеса.
За хората, които наблюдаваха влизането му, изглеждаше сякаш мракът на черните му официални дрехи погълнаха блясъка на коприната, останал само в очите му. Твърде светски бяха станали тези вечери, за да си позволява да се появява облечен с някой от любимите си халати. Пък и вече нямаше кинжали, които да крие в ръкавите си.
Задържа усмивката на лицето си и изръкопляска кратко, привличайки вниманието на бардовете.
- За звездите на Тиен’хара. – отвърна на тоста той, взимайки поднесената му чаша от един набързо притичал прислужник.
Качи се на ниския подиум в единия край на трапезарията, където Черис и Рамегал спореха оживено за нещо, а Юла и Ка’анел бяха свели глава един към друг, тихо обсъждайки разказаната легенда. Ти’сейн се настани на обикновеният дървен стол с висока облегалка и преди още някой слуга да е дотичал, си сипа сам от предястията, подредени с вкус върху големи плата.
*****
feat. Atealein
Оттегли се малко по-рано от обичайното, но не предизвика особен интерес с напускането си на трапезарията. По коридорите все още цареше вечерното оживление – закъснели прислужници бързаха да подредят покоите на гостите, войници се прехвърляха от една крепостна стена на друга, избрали заобиколния маршрут през топлите недра на Тиен’хара.
Есенният вятър разпиля косите му и той вдигна глава към звездите. Отдавна не бе изпълнявал обичая, разказан в легендата. Дори в миналото малцина бяха допусканите до тази площадка, които са имали възможност да отправят молитва към нощното небе. Към какво бе отправял молитвата си той през изминатите месеци, запита се той и застана под Звездата.
Единственото, в което вярваше, бе това знаме, изтъкано от Баланс и Светлина. Единственият Бог, който диктуваше действията му, бе дългът. Единствената почит, която можеше да му окаже, бе битката. И все пак думите на Брумбандил Шанър бяха събудили неясния подтик да се помоли на загиналите си прадеди, осветяващи далечния небосклон със своите добродетели.
- Къде ли отиват кралете, които не са заслужили тази чест? – запита се той и поклати глава. Честта изобщо не беше сред целите, към които се стремеше. – Може би в пустинята. – развеселено си отговори Ти’сейн и замълча в няколко безкрайни мига, успокоявайки съвестта си.
Никога не бе знаел как да се моли. По-скоро го възприемаше като възможност да остане насаме със себе си - със сърцето, а не с разума, погълнат от всички отговорности, стремежи и проблеми, да осъзнае какво изпитва като най-обикновен човек. Споделяше искрено със своите предци, въпреки че не знаеше, дали го чуват.
Молитвата му бе прекъсната от далечен женски смях. Намираше се твърде високо, за да е някоя от Отряд на кръвта. Огледа се любопитно и видя Ка’анел и Юла, прегърнати през кръста, на една по-ниска кула. Ти’секн повдигна вежда и си помисли доволно: “Значи засега Магът се справя успешно”. Кога ли щеше да му донесе първата ценна информация за двете умбрийки...
Докосна камъка на Въздуха все така скрит в кесията с пясък, висяща на колана му. Точица Светлина от сребристите очи се пренесе плавно в кристалното и за миг допирът му стана леден. Принцът усети как ветровете промениха полета си, обгръщайки покривната площадка в тишина. Не искаше двойката долу, наблюдаващи звездите, да чуе предстоящия разговор.
От тясното стълбище оттекнаха стъпи и бардовете скоро пристъпиха в Светлината. Двамата се опитваха да запомнят всяка подробност, несъмнено за да могат да разказват поредната история за Тиен’хара. Брет неусетно се бе оттеглил, затова Ти’сейн пристъпи напред, за да ги посрещне и се обърна към Лия Шанър:
- Усещаш я, нали? – попита той, сочейки Звездата над тях.
- Принц Ти'сейн.. - Лия се поклони елегатно, последвана от Бруми.
- Същият. - кимна едва забележимо той. Жената упорито бе избегнала въпроса му. - Елате, - продължи той, - нека не стоим на тъмно. - Поведе ги към яркото знаме висящо над центъра на площадката.
Лия тръгна първа, а Бруми я последва, сякаш й преотстъпваше водачеството при тази среща.
- Необичайно знаме, нали?
- Необичайно за всяко друго място освен тук, милорд.
- И все пак то е моят дом. – каза замислено той и обходи с поглед платото. – А както чух искате да бъде и ваш.
- Стига Принцът да е харесал представянето ни не бихме имали нищо против - намеси се Бруми, привел почтително глава - Ала ако не сте, не бихме искали да се натрапваме.
- Тиен’хара е открита за всякакви хора. – “Е, почти”, поправи се на ум Ти’сейн, а пред очите му изникна лика на Картов Мискини. – Независимо дали ги харесваме или не.
Направи кратка пауза и каза:
- Но не мога да не призная, че представлението ми хареса. Явно сте доста запознати с културата ни?
- Удивително е колко много човек може да научи от легендите и хорските предания, наистина. А и из Херцогството все още има семейства, чиито корени избледняват далеч в миналото, по-далеч дори отколкото можете да си представите. - Лия откъсна поглед от звездата и се вгледа в тъмното небе настрани.
- Нима произхождате от такова семейство? – попита между другото Ти’сейн.
- Откъде може да сте останали с такова впечатление, милорд?
Бруми погледна леко учудено първо принца, после Лия.
- Оставяте такова впечатление у хората. – отвърна той и отново сякаш видя силното сияние на Светлината в кръвта й.
- Наистина не знам какво да кажа...
Ти’сейн се засмя, но реакцията му явно още повече притесни бардовете.
- Не го имах предвид като комплимент. Понякога се чудя дали Светлината в кръвта може бъде такъв изобщо.
- Трябва да бъдете горд, че във вените ви тече кръвта на мъже и жени, които са властвали над тази земя в течения на векове.
Погледна жената пред себе си и задържа сребристия си поглед на морските очи на Лия. Отдавна не му бяха казвали нещо толкова хубаво.
- Благодаря, - тихо рече той. – И какво ви доведе в същата тази земя?
- Освен възможността да видим раждането на една легенда, принце.. Причините са ни чисто практични..
- Харесвам хората, които мислят практично. Означава ли това, че някой ден ще ни напуснете? Някои хора веднъж видели Звездата, трудно се отделят от нея.
- Ако се наложи да напуснем Тиен'хара ще бъде поради много сериозно причини, можете да бъдете сигурен.
Знаеше ли въобще тази жена за потеклото си. За способностите, с които Светлината я даряваше? Или просто твърде добре се владееше както повечето актьори.
- Предполагам, че търсите нещо повече от подслон, вино и слушатели?
Последва още един от погледите между двамата новодошли. Този път Бруми пристъпи напред.
- Може би и .. закрила, милорд.
- Интересно - дом и публика срещу легенди и врагове. - изсумтя Ти’сейн, но отново заговори със сериозен глас: - Във времената, за които разказвахте преди вечерята, знамето на Тиен’хара се е считало за символ на закрилата. Може би някой ден това отново ще е валидно. – “Дали ще доживея този ден?” – Все пак трябва да знам от какво да ви предпазвам.
- Най вече от... Умбра, милорд.
- Умбра. – повтори кратко той. Балансирането между Умбра и Силосия му беше достатъчно, а то щеше да става още по-трудно в бъдеще. Сега пък тези двама непознати... – Предполагам вече сте научили за посланичеството им в Тиен’хара. – Явно бе въпрос на време интригите да завладеят крепостта.
- Всъщност това е основната причина да повдигнем въпроса, милорд, най-основната и за да напуснем Тиен'хара...
- Не забравяйте, че става дума за посланичество, а не наказателна мисия. – Което го подсети, че трябва да обсъди с Черис правомощията на жриците.
- Не искам да го приемате като укор, принц Ти'сейн, но според мен съхранявате твърде наивно виждане за Умбра и нейните методи. - каза тихо Лия - Ако нямат позволение за да наложат наказание биха го наложили... неофициално... в някоя тъмна уличка или коридор.
- Не подценявайте прекалената наивност. И не се оставяйте да ви заблуди. След като чуя причините да искате закрила от Умбра, може и да се окажа твърде благосклонен в това отношение.
- Не бяхме напълно искрени с вас, принце.. - започна да говори Лия, но Бруми и махна да спре.
- Предпазливостта ни накара да използваме имена различни от собствените ни, милорд, но нямахме друг избор. Умбра ни преследва заради престъпление, което извършихме докато бяхме в границите й преди около две години.
- Искреността е другото нещо, което ценя у хората. – вметна Ти’сейн.
- Не сме брат и сестра, а - Бруми погледна сякаш извинително Лия - бяхме съпрузи, преди да решим да попътуваме из Умбра за да съберем някои от техните истории. Изглежда някои мои таланти привлякоха вниманието на една от жриците и .. честно казано не мога да си спомня всичко до момента когато...
- ... Когато я заварих в леглото със съпруга ми и застрелях с лъка му. - гласът й беше леден - Една стрела точно в гърлото.. Докато кръвта й се пропие през дъските до долния етаж на страноприемницата вече бяхме извън града.
- В Умбра смъртта на жрица е по-голямо престъпление от всичко друго. Преминахме планините на изток и се скрихме в Силосия, където бяхме сигурни, че няма да ни последват. Ала после А'тане поиска да дойдем насам и известно време се колебаехме докато не чухме, че Звездата е изграла отново.
“А’тане”, повтори на ум името Принцът.
- Един потомък на древен тиен’харски благороднически род няма да остане без закрила, нито ще бъде съден за действията си. – думите му прозвучаха някак тържествено в мистичната светлина, различваща се по цялата покривна площадка и платото. – Още повече, когато е защитавал честта и семейството си. Добре дошла у дома, А’тане. – Ти’сейн сложи ръка на рамото на Лия и се вгледа в синьозелените й очи.
За един кратък миг му се стори, че от очите й засия светлина, когато напиращите сълзи отразиха лъчите на звездата, а в следващия тя почти се свлече на колене пред него.
Принцът я прихвана под мишниците и й помогна да се изправи. Тя трепна при хладния допир на остриетата, усукани около ръцете му, но явно бе твърде развълнувана, за да обърне внимание. Погали страните й, оставяйки сълзите да попият в кожата му. Тя все още трепереше, когато той й заговори:
- Народът на Тиен’хара е силен. Показваме сълзите си само на близки.
- ... И той даде светлина на обезверените и дом на загубените и всички знаеха, че бе краля на Тиен'хара, защото звездите осветяваха пътя му.. - Изрецитира в страни от тях Бруми, а после се покашля смутено - Простете, просто не се сдържах..
Ти’сейн се обърна рязко към него и процеди през зъби:
- И без това рядко държа патетични слова! – след което избухна в смях.
Двамата се засмяха заедно с принца. А'тане избърса зачервените си страни с длан и сякаш дойде на себе си.
- Благодарим ви за помощта, принц Ти'сейн. За разбирането, закрилата и посрещането. Тиен'хара несъмнено ще е благословена с крал като вас.
“А понякога си мисля, че ще бъда нейното проклятие.”
- Преди да ви пожелая лека нощ в дома, който ви е чакал цял живот, ще попитам още нещо, което е важно за мен – какви са способностите ти, Бруми? – обърна се той към барда.
- О, способностите ми.. - Бруми изглеждаше по-скоро засрамен отколкото смутен - Ами, умея да въздействам на хората. Когато ме слушат да свиря или разказвам история.. Карам ги да забравят някои неща или да си спомнят други.. Всичко това е временно, разбира се. Не мислех, че е нещо особено преди онази умбрийка да се заинтересува.. Тя обаче изглежда смяташе, че не е толкова проста магия.
- Умбрийките са доста... настоятелни, когато се заинтересуват от нещо. - иронично каза Принцът. - Смятам, че от сега нататък Бардът на Тиен'хара ще има една доста по-... значима функция. Но се надявам, че няма да имаш нищо против тя да остане в тайна. - намекна му той.
- Аз.. Ще си помисля, милорд. - отвърна Бруми, хвърляй крадешком поглед към А'тане. - Колкото до умбрийките. Познавам методите им, милорд, по-добре отколкото можете да предположите. А и престоят ни в Силосия определено беше полезен.
- Не те задължавам с нищо. Имаш достатъчно време да вземеш решение. Ако жриците са те наплашили толкова много, мога да ти предоставя един Маг на Светлината, с когото да обсъждате истинността на легендите за Тиен’хара.
- О, наплашване не е точно.. А и няма нужда да занимавате някой от Маговете само с мен.. Ще ми е много по-лесно да ги разпитвам сам, а и А'тане е безценен източник.
- В това не се и съмнявам. Но бих искал да запазим и нейната самоличност в тайна на този етап. Твърде много кризи преживяха напоследък умбрийките, - каза загадъчно той. – Ако имате нужда от помощ или съвет се обръщайте спокойно към мен или Брет. Или към Маг Корвейл.
- Маг Корвейл е тук? - А'тане изглеждаше приятно изненадана.
- Тази вечер май е останал в Ерисея. – махна с ръка към светлинките на строящия се на северния край на платото град. – Нима се познавате?
- Беше приятел на семейството ми, но едва ли ме помни. Последно го видях когато все още живеехме в имение край езерото Таку, а тогава съм била на не повече от дванадесет години.
- Било е наистина отдавна. – замислено отвърна Ти’сейн. Кога го бяха отвели Маговете? Може би беше вече на петнадесет... – Мисля, че от тогава Корвейл се занимава с един друг ... младеж. – ухили се той. След малко допълни: - Не искам да ви задържам повече. Брет ще ви отведе обратно до покоите ви.
Бардовете се поклониха и тръгнаха към стълбището, където от сенките се бе показал Воинът на Светлината.
- Официалностите са излишни. – извика след тях Принцът и с тиха въздишка кръстоса крака направо на студените каменни плочи. Притвори очи и обърканите му мисли се насочиха като лъчи светлина към Звездата, грееща над главата му. Имена и образи се преплитаха в съзнанието му, докато той не успя да се концентрира върху загадката на Петоъгълния свитък.
*****
feat. cherno_slance
- Викали сте ме, Принце?
- Велиан! - направи се на леко изненадан Ти'сейн. - Не те очаквах толкова скоро.
- Защо, сър? Трябваше ли да закъснея?
- Кой може да каже кога е рано и кога късно? - замислено му отговори той. - И не ме наричай "сър", ако обичаш. - каза равно Ти'сейн и заразглежда някакви книжа по писалището си.
Велиан усети, че Принът налага максимална официалност в срещата, което можеше да означава само, че нещо не е наред. Отвърна:
- С какво точно мога да бъда полезен за вас, Ваша Светлост?
Принцът го прикова с поглед. "Какво не е наред, Велиан?", замисли се той. "Какво пак вършиш под носа ми и същевременно зад гърба ми. Брет е прав. Трябва да отделям повече време и внимание на управлението. Скоро. Скоро..." - Като начало да ми отговориш на няколко въпроса. - каза бързо той, за да запълни надвисващото мълчание между двамата.
- Може ли да седна преди това? - попита лорд Велиан и внезапно почувства смазващата тежест на умората, която го повличаше към опасното безразличие.... безразличие какво ще стане в следващия момент.
- Щом имаш нужда... - направи дълга пауза Принцът - от разрешение. - "Сега на слаб ли ще ми се правиш? Или на засегнат?"
- Благодаря, Принце - отвърна лорда и се настани в предложения му стол с искренно блаженство. Потърка зачеревните си очи и търпеливо зачака суверенът му да направи първата крачка в този започнал с неясно напрежение разогвор.
- Предполагам лейди Арит вече се е заела с поставената й задача относно Магистратите, поддържащи Озгар в Съвета на деветимата? – без предисловия започна Ти’сейн.
- Да, Принце. Хората й знаят какво правят... За мое съжаление тя пое в далеч по-опасна посока - нае се лично с проблем, който дори не е ясно колко е сериозен.
- Тогава... кажи ми какво е направила в тази насока? - попита Ти'сейн и се зачуди за опасната задача, с която се е нагърбила годеницата на Велиан.
- Както знаете, тя плащаше и на поддръжниците на Озгар и на противниците му... за начало спря да поддържа първата група и освен това... хм, как да го кажа...
- Както и да го кажеш... - многозначително вметна Принцът.
- ... тя купи от името на Озгар някои, на които преди това плащаше да водят кампания срещу него... но имаше и непримирими люде, отричащи връщането на този слабохарактерен човек, някой от тях... Всъщност първият вече изчезна.
Принцът кимна и се усмихна доволно:
- Много добре. Все пак нека не прекалява. Херцогът не иска да завари полупразно Събрание на гилдиите, нали така? - Погледът му отново стана ледено сребро и той продължи: - Слабохарактерен казваш? Такова ли е мнението ти за южния ни съюзник?
- Поне такова е поведението му в първите дни на възкръсването на Тиен'хара.... Напоследък пристигат противоречиви вести за този човек.... Сякаш някой друг се е намърдал в кожата му.
- Съгласен съм с теб. Убедих се лично с очите си. - "Които ти толкова много искаш за внуците си..." - Но не трябва да забравяме, че не му оставих възможност да прояви характера си, след като възродих Тиен'хара. А коварството на Магистратите...
- Какво коварство, Принце? Че ни нападнаха, смятайки ни за бунтовници? Това просто беше глупост от тяхна страна.
– Ни нападнаха...? Все още помня кой яздеше с озикските благородници от север. – напомни му Ти’сейн. – Но това вече няма значение. – успокои го той. – Говорех за коварството спрямо Херцог Озикс.
- Не бих казал, че е коварство - просто го изхвърлиха от властта като мръсно коте. – тук Принцът отново се зачуди на страния речник на лорда. - На тяхно място и аз бих направил така.... Той чак после започна да се събужда като личност.
– О, в такъв случай дали не трябва да заръчам на лейди Арит да убие и теб? – развеселен попита Ти’сейн.
- Това би било изключително далновиден ход от ваша страна, принце - после може да се погрижите за Брет, Корвейл, Астар и самата Арит...
- Ако тя не се погрижи преди това за мен. - каза той и се заигра със силосийския нож за хартия, озовал се неясно как в кабинета му.
- Принце, и двамата знаем, че имам простичка, ясноразбирамема причина да ви бъда лоялен - дори и рискувайки всичко, което съм получил в наследство от дедите си и което съм придобил сам. Същата причина е в основата и на лоялността на лейди Арит.
“Ако можеше и за мен да е така ясноразбираема...” Ти'сейн пренебрегна казаното и продължи:
- Което ме подсети, че ми трябват имената на Магистратите, за които ще се погрижи твоята лоялна годеница.
- Озлит, Оздером, Озиеран.
- Искам да знам всичко за тях. На коя гилдия са Водачи, как точно ще загинат, с каква лична гвардия разполагат. И най-вече - колко доверени Магистрати имат в Събранието на гилдиите. Може да се наложи да се появявам на въпросното Събрание.
- Принце, по-лесно небето ще падне над Тиен'хара, отколкото аз и генерал Брет да станем приятели. Но той по-скоро ще пие от моята чаша и ще преспи на гости в моето имение, отколкото да ви пусне да отидете беззащитен в столицата на Озикс. И аз съм съгласен с него.
- Че вас кой ви пита? - засмя се Ти'сейн. - Просто имай предвид какво искам да науча. За да си поне малко по-спокоен, когато разбереш, че съм отишъл в Озгария. Ако въобще разбереш преди да се върна.
Велиан беше прекалено уморен за да прикрие раздразнението си. Какъв беше смисълът усилията на толкова хора - на Брет, Арит, на Солг и неговите собствени, когато суверенът му така лекомислено си залагаше живота.... почти всеки ден.
- За какъв опасен и сериозен проблем стана дума по-рано. – подсети се Принцът. – Проблем, за който не знам нищо?
- Нещо е прегазило организацията на лейди Арит в Джендин, господарю.
Ти’сейн определено не бе подготвен за споменаването на Джендин. Едва успя да прикрие объркването и изненадата си, за да се подразни от досадното и патетично “господарю”. Повдигна вежда и попита:
- Джендин. Не предполагах, че сте чували за града.
- Като спазваща законите личност не съм и чувал, разбира се - Велиан се усмихна по неговия си начин - едновременно искренно и обезоръзаващо невинно.
– Не знаех, че Самра толерира толкова много беззаконие в града. – провокира го Ти’сейн. Ако младият лорд знаеше и за раджата, Принцът наистина щеше да остане впечатлен.
- За управника на онзи град ли говорите, Принце? Боя се, че за подробности трябва да попитате Арит - знам, каквото тя реши да ми сподели, преди да замине... Мога да поговоря с нейните хора и да видя дали разполагат с някаква информация за мястото...
Велиан го изненадваше с всяка тяхна следваща среща.
- Не е необходимо. Нима искаш да кажеш, че подземният свят в Джендин се е раздвижил? – ако беше вярно, трябваше да предупреди раджата.
- Зависи какво разбирате под раздвижване! - отвърна спокойно лордът - ако бандите на местните главорези се избиваха със същото темпо, Солг би поискал извънредни правомощия и бихме му ги дали единодушно.
– Не прибързвай толкова с решенията за извънредни правомощия. Ако се стигне до такива мерки, едва ли Солг ще е човекът, който ще ги получи. – реши да бъде откровен Принцът. – Но това сега не е важно. И не е твоя грижа. – усмихна му се той. – Кажи каква опасност грози Мария. Знам, че се тревожиш за нея. – бе му трудно да звучи загрижено, но официалният тон едва ли щеше да е подходящ за случая.
- Благодаря за загрижеността, Принце - странно, но гласът на лордът звучеше абсолютно искрено. За миг Ти'сейн прозря зад маската на този твърде гъвкав като мислене министър и видя просто един разтревожен човек. Реши просто да го остави да говори.
- Тя е безкрайно амбициозна и направо безрасъдна. Реши лично да се справи с неизвестните хора, които се опитват да превземат позициите й в Джендин... Този град е ключов за някой особени стоки, идващи от вътрешността на Неа... Не можах да я спра... – Велиан, за пръв път, от както го познаваше Ти'сейн, изглеждаше неспособен да се контролира напълно. Емоциите му личаха.
Едва сега разбра напълно какво преживяваше Брет всеки път, когато той изчезваше без да остави вест. И все пак – не можеше да иска от друг това, което собственият му дълг повеляваше. Почувства някаква симпатия към младия лорд. Сведе поглед към писалището и тихо каза:
– Кога замина лейди Арит? Мисля, че ще мога да отделя някой Маг да я съпроводи.
- Тя вече замина. - Велиан пое дъх и откровено направи упраженението със задържането му в долната част на корема. Изведнъж придоби виновно изражение: - Занимавам ви с личните си проблеми, а има нещо съдбоносно важно.
– Велиан... – започна Принцът с приятелски глас. – Ако личните ти проблеми не ме интересуваха, нямаше да разговаряме за тях. Не е късно Б’саен да настигне годеницата ти предполагам.
- Тя... тя ... вече е в Джендин, Принце...
Ти’сейн не бе подготвен за подобен отговор. Вдигна очи с изненадано сребристо сияние към младия лорд насреща. “Ндеге? Или селенит...”, мина бързо през ума му, но знаеше, че ако лейди Арит бе чедо на Луната, щеше да го е усетил досега.
- Как? – успя само да попита без да изгуби равния си глас.
- Използвахме нещо ... нещо много особено, за което научихме съвсем наскоро. Не ме питайте за цената, която се плаща при използването на подобно съоръжение...
Ледени тръпки полазиха по гърба на Принца. Думите на Велиан прозвучаха злокобно в тишината на малкия работен кабинет.
- Разкажи ми повече. – подкани го той и отиде до високия бюфет от абанос, в който съхраняваше важните документи на крепостта и Тиен’хара. Загреба със сребърен черпак от безалкохолния пунш, плискащ се сред резенчета плодове и ароматни цветове в кристалната купа, и разля в две чаши. Отпи от своята, облегнат на бюфета и се заслуша в разказа на Велиан.
Лордът бавно се приближи, кимна за благодарност и взе отредената му чаша; и с кратки, простички изречения обясни за картата, намерена в Картов Мискини и за гибелта на най-добрия си наемен маг. Въпреки лаконичността му, в неговия глас се долавяше тревога и дори терзание....
Ти'сейн осъзна, че тя не е заради седемте жертви, а заради риска, на който бе подложена Мария Арит.... що за човек всъщност беше неговия първи министър? “Не по-различен от мен самия.”, отговори си той. Погали гладката повърхност на кристала и отново вдигна чашата към устните си. Успокояващият хладен допир му напомняше на Окото, което в момента бе в ложето си от пустинен пясък в малката кесия на колана му.
- Искам този портален камък под постоянно наблюдение!
- Вече е сторено, Принце - отвърна лордът.
Ти’сейн кимна одобрително и обясни:
- Ако един свещеник на Халид го е използвал, възможно е да дойдат и други. Може ли да се блокира?
- Мисля, че не невъзможно - доколкото проумях от обясненията на наемните магове, ще е нужна наистина колосална магическа мощ, и то само за временното блокиране на това нещо. За това просто наредих да поставят заклинания-капани. За да оцелее при минаването през този портал, използващият го трябва да носи специален медальон - като този на гърдите на Арит и спътниците й.
- Не подценявай силата на Халид. – каза по-скоро на себе си Ти’сейн. Въртопът на събитията отново се ускоряваше около него, а той имаше нужда от миг спокойствие. Миг спокойствие, в който да помисли върху думите от свитъка. – Ще поговоря с някого по въпроса. – продължи той. Дали Алаир Танх знаеше нещо за тези Портали? – Но не сега. Разчитам на наблюдението ти.
- Правя каквото мога - отвърна скромно Велиан.
– Между другото, какво става с онези две амбициозни личности на север. – с презрение попита Принцът.
- За Ричърд Гроу и Дейв Фогъс ли питате? - уточни Велиан и продължи със същия спокоен тон. - Смятам, че неофициално сме във война на два фронта. Онези двама идиоти на север не само мобилизират селяните си, но и набират наемници от внезапно притихналите земи на Триумвирата... Хиляди наемни саби, които не умеят друго освен да бъдат войници... Ако имена като Лоро Кървавия Сън и Карас мокрото острие ви говорят нещо...? Имам план.
– Да чуем.
- Трябва да нападнем преди да е станало късно, но същевременно е нужно никой да не може да ни обвини, че удряме първи... Планът вече е наполовина изпълнен но ми трябва вашето одобрение, за да го приключа....
- Не обичам да съм в неведение дори за наполовина неизпълнени планове.
- Златото на трите умбрийски търговки, участващи в Златната Дузина, по план трябва да тръгне от Шитара след седмица, броено от тази вечер... Обаче аз допуснах нарочно да изтече информация за момента на тръгването на конвоя и от къде ще мине... Дейв Фогъс се хвана на въдицата
- Защото истината е, че рискувах и прекарах златото без охрана няколко дни по рано. До утре всъщност товарите злато и сребро ще пристигнат в Ерисея..
- Знаеш, че каквото рискуваш, е за твоя сметка. - с хладен тон му напомни Ти'сейн.
- Победителите не ги съдят, Принце. - отвърна с усмивка лордът и продължи: - Дейв Фогъс обаче си мисли, че мишката е все още в дупката, пред която е застанал. Единственият му проблем е, че конвоят е силен - триста човека. За да го прегази и да достигне товарите със златото е приготвил цял полк... Имам данни, че го е преместил почти до симия коларски път Шитара - Ерисея... Той също вярва, че победителите не ги съдят... Но когато докопа денковете, ще открие вътре само камъни. Това ще срине авторитета му на пълководец пред северните наемници; и въобще ще е сериозен удар върху самочувствието на войската му. Ще ни даде и повод да раздадем ред и справедливост...
Принцът удари чашата в бюфета, оставяйки я с трясък върху черната му повърхност. Приближи се до Велиан и с тих, равен глас каза:
- Ред и справедливост както ти ги виждаш. Нима ще жертваш триста човека за нищо? – гледаше го изпитателно със сребристите си очи, а недопитият пунш още се плискаше в чашата му.
- Мнението ми като човеко същество ли търсите, или като Първи министър? Не съм толкова зъл, колкото ме мислят Брет и Солг... Мога да различавам доброто от злото, Принце. Но ако не ги провокираме, те ще си стоят там, ще събират сили и наемници и когато дойде зимата ще тръгнат. С толкова много северни саби във войската им зимата в Тиен'хара ще им се стори като мека есен. А ако набележат първоначални успехи... Говори се... че към тях може да се присъединят и някои Северни Воеводи... Вие ми кажете колко хора ще умрат, ако страната бъде подложена на грабителска война?
- А сега чуй мнението ми на владетел. – каза Ти’сейн и отново взе чашата си. – Няма да позволя страната да бъде подложена на грабителска война и го знаеш много добре. В момента предпочитам да оставя това възстаниие да зрее в северните ми земи. А когато настъпи моментът, ще жертвам триста човека и повече ако трябва, но хората ще знаят кой е владетел на Тиен’хара. Освен това, – сребристите му очи проблеснаха за миг, – земите на няколкото воеводства към границите на страната... – не довърши мисълта си той.
- Разбирам. - Или поне си мислеше, че разбира. Явно Принцът играеше с по-високи залози от неговите...
– Радвам се. – махна с чашата си към него Ти’сейн и го подкани: - Върви. Ерисея те чака.
“Камък на колана, Портален камък в двора, камъни по границите...”, въздъхна Принцът и се отпусна в удобното си кресло зад писалището, когато Велиан затвори вратата след себе си. Подръпна ръкавите на светлосинята си риза и погали усуканите около плътта му остриета. “Дано се справиш сам, Самра...” Нямаше възможност да пътува отново до Джендин, за да предупреди раджата. Не и сега. “Справял се е с какво ли не, едва ли една война в подземния свят ще го притесни.”, заубеждава се той. Трябваше някой ден да попита Самра за въпросния подземен свят в града му. Дали и той не бе под невидимото управление на раджата?
*****
Прекара поредната безсънна нощ под яркото знаме на Тиен’хара. Надяваше се да открие отговорите, които търсеше, в сянката на звездата – напътстван от сияйните й лъчи от Светлина.
Мислите му отново се лутаха като сребристи нишки в черния безкрай на нощта... Повтаряше отново и отново шестстишието от свитъка. Дори го написа няколко пъти – перото се поклащаше бавно, сякаш подканяйки го да последва смисъла на думите. Но той все така му убягваше.
Усещаше как Светлината все повече се наслагваше в кръвта му, сред мислите му, отвъд сребристите му очи. Стаена, в очакване...
Есенното слънце се показа над планините на изток, хвърляйки пурпурносивкавата си светлина върху платото. Започна бавно да се надига по небосклона, напускайки силоските земи, а Звездата чезнеше в съмващото се утро.
Ти’сейн все още усещаше пулсиращата й енергия, надвиснала като благослов над него, пулсираща и в тялото му със силата на Баланса, чието проявление бе Светлината. Зачуди се как ли виждат свещениците на Халид тази концентрация на Баланс над Тиен’хара.
Погледът му се спря нейде из прохода Тагоя, когато осъзна, че вече изобщо не мисли върху думите, които изпълваха нощите му. Изпъна схванатите си крака и се изправи бавно, едва сега усетил студа на каменните плочи, върху които бе седял от полунощ. Подпря се на парапета на площадката и погледна към другите кули под него. Южните наблюдатели тъкмо се сменяха, а на една кула под тяхната се появи позната фигура. Брет.
Загледа се в приятеля си, който бе зареял поглед към изгрева. “Или към Силосия.”, поправи се Принцът. Уморено отметна няколко дълги кичура от лицето си и поклати глава. Самият той щеше да се радва много повече, когато отоново видеше Воинът и силоската пратеница заедно на онази кула.
Брет разкопча наметалото си и го преметна на каменния парапет. Вятърът издуваше недозакопчаната му бяла риза и тя се вееше на неустоимите му пориви. Той докосна татуировките по челото си и се загледа в брошката, която държеше.
В този миг накитът улови един кос слънчев лъч и го отрази към Ти’сейн. Принцът примигна раздразнено, за да прогони парещото усещане и отново погледна към приятеля си. Брет изглеждаше така, сякаш държи късче от слънцето в ръката си. Непоклатим пред напорите на вятъра, сякаш готов за битка...
“Лунен лъч в нечия ръка...”, мина като сребърна нишка през мислите на Ти’сейн. Слънце в неговата... Очите му трескаво се задвижиха, невиждащи разпиляните по небето облаци. Вглеждаха се в спомените му, в ръката, уловила слънчевия, не – лунния лъч.
- Статуята на Пазителя! – възкликна Ти’сейн. Изваянието на селенита в петоъгълника. Изведнъж всичко си дойде на мястото, сякаш леко, едва видимо напасвайки се в представите му. Вече знаеше към какво го насочваха думите на петоъгълния свитък от Марашна.
Ка'анел, Юла, Лия, Бруми (Тиен'хара) +3/4 ден, 23/24 септември
Велиан (Тиен'хара) +4 ден, 24 септември
Ти'сейн (Тиен'хара) +7 ден, 27 септември
Бавно наливаше горещата напитка, възвръщайки покоя и реда в мислите си. Подаде пълната чаша на Ян, правейки се, че не забелязва подозрителния поглед, с който стрелваше непознатата. С периферното зрение можеше да забележи и нейното по-скоро объркване, отколкото безпокойство, както и трудно подтисканото нетърпение. Подаде й чашата и се настани удобно в креслото, което допълнително й бяха предоставили в странноприемницата – място, където обичайно отсядаше при посещенията си в Бодар, тя или някоя от сестрите й. Жената срещу нея мълчеше и сякаш не знаеше откъде да подхване разговора. Ерис си даде възможност да я поразгледа, отпивайки от горещия чай. Рядко срещаше хора от нейната раса, а толкова на север – за първи път. Халид определено имаше чувство за хумор, избирайки Воина измежду безликите. Любопитна бе доколко младата жена осъзнаваше предопределението си.
- И откога чедата на пясъците помагат в безчестията на забулените? – наруши мълчанието с тих глас. Ян изненадано задържа погледа си на чужденката и този път Ерис видя как мислено отбелязва неприсъщия за силосите висок и атлетичен ръст, както и странната пъстрота на погледа, който в момента бе прикован в поглъщащия мрак на очите на жрицата. Жената трепна, но спокойно отвърна.
- Реакцията ми днес вероятно ви е заблудила, госпожо, аз служа на своята държава не по-малко отколкото вие на своята...
Ерис повдигна вежда от изненада, след което добави.
- ...Освен, когато не служите на миналото си? – замълча за момент, давайки възможност на непознатата да осмисли думите й – Но щом настоявате, нека бъде така... Надявам се поне името ви не е тайна?
- Арабела Далин... Какво вие знаете за миналото ми, Пазител?
Лека усмивка заигра по лицето на жрицата.
- Поне с това виждам, че сте наясно госпожо Далин, но може да ме наричате графиня Лукреция Перска, - замисли се за момент, а после добави – или просто Ерис.
Забеляза смута в погледа при споменаването на името и се зачуди каква би могла да бъде причината, но младата жена само кимна.
- Предполагам ви е известна самоличността на моят спътник, граф Ян Силвърстоун...
Младата жена изсумтя и остави чашата си настрани.
- Хайде да приключим с нещата, които знаем, че знаем, и да поговорим за причините, за които може би някои от нас знаят, а други – в някаква степен подозират.
Ерис отпи спокойно от своята чаша и вдигна поглед към младата жена.
- Дотук с официалностите, а? Да поговорим тогава, но не съм сигурна доколко ти знаеш или би искала да узнаеш, Арабела. Самата аз не зная много за теб, със сигурност – не достатъчно.
- Защо ме нарече „дете на пустинята”?
- Защото си точно това. Ако не греша, а аз рядко греша при житейския ми опит, който искам или не, съм натрупала, твоите корени, твоите черти не са на силос. Нямаш дори следа от умбрийската кръв, която тече във вените на прокудените. Ти си от Древните, Арабела, и мисля, че в една или друга степен го съзнаваш, освен ако всичко това с принадлежността ти към Силосия не е просто театър. И не просто от древните... ти си от тези древни, за които има повече легенди, отколкото свидетелства, че действително съществуват, но аз зная, че съществуват. Толкова мога да кажа за произхода ти, но ти не питаше за това, нали? Търсиш обяснение за днес?
Арабела не помръдна в очакване да продължи. Ерис въздъхна и също остави своята чаша.
- Не зная много. То е просто легенда. До днес не вярвах, че е възможно да е нещо повече, но като се замисля, ти си не по-малко невъзможна в произхода си – жрицата се засмя за момент, после стана съсредоточена – Легендата е свързана с времената на Завръщането на Баланса. Описана е в един много рядък том на Цион. Аз лично не съм я чела, преразказвана ми е преди години, когато още ме интересуваше... мисията ми. Накратко, легендата говори, че във времената на Завръщането, Халид ще изпрати „Воинът, Пророкът и Лъжепророкът”, за да „пазят, подпомогнат и заблуждават, комуто е нужно, в служба на Баланса”... Казано е още, че „когато им дойде времето, те ще се познаят, за да следват съдбата си”...
В стаята настана тишина. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Почукването по вратата дойде неочаквано. Ян скочи и я открехна леко, блокирайки достъпа до стаята с тяло. Гласове не се чуха. Миг по-късно подаде лист хартия на Ерис. Жрицата изглеждаше заинтригувана. Очите й пробягаха по редовете, след което остави посланието настрани.
- Докъде бяхме стигнали?.. Ах, да... Воинът, Арабела, искаш или не, приемаш или не, но в теб аз разпознах Воина... Не ме питай как го разбрах. Не видях сияние, звън на камбани или какъвто и да е друг знак. Просто го знаех. Знаех, че си там, за да ме пазиш, за да ме съхраниш жива, дори да се наложи да рискуваш живота си, а какво разбрах впоследствие – и репутацията си...
Арабела се размърда неспокойно.
- Не може да останете повече в хана.
Ерис кимна.
- Ще се преместим в имението на Анара. – кимна към сгънатият пергамент – Явно не само силосите могат да ме намерят. Вече получихме покана да погостуваме на кралицата и мисля да се възползвам от нея. А ти колко време възнамеряваш да останеш в Бодар?
- Колкото е нужно...
- Разбира се... Мисля, че зная какво сте търсили – Ерис задържа погледа си на Ян – Но сте на погрешна следа. Майката има своите начини да бди над чедата си.
- Какво общо има Майката с делата на следовниците на Огъня?
- Какво ти знаеш за тези дела, Древна?
Младата жена пред нея потръпна и рязко се изправи.
- Време е да вървя.
* * *
Дагоба, Ерис, Ян - Бодар - 17 септември 1414г. (- 3 ден)
- И откога чедата на пясъците помагат в безчестията на забулените? – наруши мълчанието с тих глас. Ян изненадано задържа погледа си на чужденката и този път Ерис видя как мислено отбелязва неприсъщия за силосите висок и атлетичен ръст, както и странната пъстрота на погледа, който в момента бе прикован в поглъщащия мрак на очите на жрицата. Жената трепна, но спокойно отвърна.
- Реакцията ми днес вероятно ви е заблудила, госпожо, аз служа на своята държава не по-малко отколкото вие на своята...
Ерис повдигна вежда от изненада, след което добави.
- ...Освен, когато не служите на миналото си? – замълча за момент, давайки възможност на непознатата да осмисли думите й – Но щом настоявате, нека бъде така... Надявам се поне името ви не е тайна?
- Арабела Далин... Какво вие знаете за миналото ми, Пазител?
Лека усмивка заигра по лицето на жрицата.
- Поне с това виждам, че сте наясно госпожо Далин, но може да ме наричате графиня Лукреция Перска, - замисли се за момент, а после добави – или просто Ерис.
Забеляза смута в погледа при споменаването на името и се зачуди каква би могла да бъде причината, но младата жена само кимна.
- Предполагам ви е известна самоличността на моят спътник, граф Ян Силвърстоун...
Младата жена изсумтя и остави чашата си настрани.
- Хайде да приключим с нещата, които знаем, че знаем, и да поговорим за причините, за които може би някои от нас знаят, а други – в някаква степен подозират.
Ерис отпи спокойно от своята чаша и вдигна поглед към младата жена.
- Дотук с официалностите, а? Да поговорим тогава, но не съм сигурна доколко ти знаеш или би искала да узнаеш, Арабела. Самата аз не зная много за теб, със сигурност – не достатъчно.
- Защо ме нарече „дете на пустинята”?
- Защото си точно това. Ако не греша, а аз рядко греша при житейския ми опит, който искам или не, съм натрупала, твоите корени, твоите черти не са на силос. Нямаш дори следа от умбрийската кръв, която тече във вените на прокудените. Ти си от Древните, Арабела, и мисля, че в една или друга степен го съзнаваш, освен ако всичко това с принадлежността ти към Силосия не е просто театър. И не просто от древните... ти си от тези древни, за които има повече легенди, отколкото свидетелства, че действително съществуват, но аз зная, че съществуват. Толкова мога да кажа за произхода ти, но ти не питаше за това, нали? Търсиш обяснение за днес?
Арабела не помръдна в очакване да продължи. Ерис въздъхна и също остави своята чаша.
- Не зная много. То е просто легенда. До днес не вярвах, че е възможно да е нещо повече, но като се замисля, ти си не по-малко невъзможна в произхода си – жрицата се засмя за момент, после стана съсредоточена – Легендата е свързана с времената на Завръщането на Баланса. Описана е в един много рядък том на Цион. Аз лично не съм я чела, преразказвана ми е преди години, когато още ме интересуваше... мисията ми. Накратко, легендата говори, че във времената на Завръщането, Халид ще изпрати „Воинът, Пророкът и Лъжепророкът”, за да „пазят, подпомогнат и заблуждават, комуто е нужно, в служба на Баланса”... Казано е още, че „когато им дойде времето, те ще се познаят, за да следват съдбата си”...
В стаята настана тишина. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Почукването по вратата дойде неочаквано. Ян скочи и я открехна леко, блокирайки достъпа до стаята с тяло. Гласове не се чуха. Миг по-късно подаде лист хартия на Ерис. Жрицата изглеждаше заинтригувана. Очите й пробягаха по редовете, след което остави посланието настрани.
- Докъде бяхме стигнали?.. Ах, да... Воинът, Арабела, искаш или не, приемаш или не, но в теб аз разпознах Воина... Не ме питай как го разбрах. Не видях сияние, звън на камбани или какъвто и да е друг знак. Просто го знаех. Знаех, че си там, за да ме пазиш, за да ме съхраниш жива, дори да се наложи да рискуваш живота си, а какво разбрах впоследствие – и репутацията си...
Арабела се размърда неспокойно.
- Не може да останете повече в хана.
Ерис кимна.
- Ще се преместим в имението на Анара. – кимна към сгънатият пергамент – Явно не само силосите могат да ме намерят. Вече получихме покана да погостуваме на кралицата и мисля да се възползвам от нея. А ти колко време възнамеряваш да останеш в Бодар?
- Колкото е нужно...
- Разбира се... Мисля, че зная какво сте търсили – Ерис задържа погледа си на Ян – Но сте на погрешна следа. Майката има своите начини да бди над чедата си.
- Какво общо има Майката с делата на следовниците на Огъня?
- Какво ти знаеш за тези дела, Древна?
Младата жена пред нея потръпна и рязко се изправи.
- Време е да вървя.
* * *
Дагоба, Ерис, Ян - Бодар - 17 септември 1414г. (- 3 ден)
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Сън в есенна нощ...
Отвори очи. Светът бе червен. Затвори очи. Светът бе черен.
Кое бе сън и кое - реалност? Имаше ли граница между двете, или реалността бе сън?...
Болката я извади от унеса. Бавно пропълзя по дясната й страна, като слънчев лъч галеше кожата. След време се появи и отдясно. Първото нещо, което почуства от толкова дълго време, бе болка.
Следващият шамар бе по-силен от два и тя осъзна какво чувства. Все още не виждаше никаква форма, но чувстваше, че лежи. Лежеше на нещо твърдо и някой я бе ударил. Следващия шок, който изпита, бе когато отново чу нещо различно от мислите си.
- ... дете...
Измина цяла вечност, докато успее да помръдне един от пръстите си. След като усети твърдост, чу звук, насили се да отвори очите си. Не успя. Нещо ги държеше затворени. Тогава се обърна към езика си. Отвори няколко пъти устата си. Какво трябваше да направи, за да излезе звук?
- .... дете...
Кой казваше това? На нея ли говореше? Защо? Тя се опита да повтори думата. Въздухът излизаше от устата й, но не успяваше да произведе звук. Тя се стегна и се напрегна.
Болката прониза цялото й тяло. Милион игли се забиха в плътта й и всичко се сгърчи. Всяка частичка от нея пищеше и се бореше. Нещо в областта на стомаха й сякаш се смаза и тя почуства налягане. С титанично усилие прехвърли тежестта на тялото си върху едната си страна и повърна.
Миризмата ощипа носа й. Тежка, стипчива миризма. Тя се опита да се отдалечи от източника й, но не бе достатъчно силна. Отпусна се назад, дишайки тежко и на пресекулки.
- .... дете чуваш....
Речта я накара да изтръгне всяка капчица воля от съзнанието си, да накара съсъка, който излиза от гърлото й да се оформи като нещо.. нещо...
- В...Во-.. да.
Ето го. Резултатът от усилията й. Цялото и същество се радваше, сгърчено от болка. Миг след това, който беше по-дълъг от вечността, тя почуства меката прегръдка на течността по лицето, устните и гърлото си. Беше топла, и имаше вкус на блато. Съвсем различна от водата, която бе пила преди....някъде..
Някой или нещо я повдигна и тя почуства, че вече не е легнала. Болката я преряза през средата и тя заплака. Скъпоценните й сълзи, последните й сълзи. Смесваха се с капките вода по лицето й. През кристалната мрежа на тъмнината се прокрадна светло петно. С всеки следващ хлип то се увеличаваше.
Светлината на деня блесна в очите й! Шумът на града писна в ушите й!
- Дете, чуваш ли ме?
Най-после. Тя се опита да се отърси от шока.
- Д-д-да.
Силует започна да се оформя пред ослепените й очи. След момент тя успя да го различи - бе на човек. Бяха в тясно пространство със стени около тях, огряни от слънцето, ослепителна светлина. Силуетът се размърда и без да успее да реагира, посегна към лицето й. Тя се сви в очакване на още болка по горящите си страни, но вместо да я удари, човекът нежно избърса очите й. Кожата му бе мека, гладка и тънка. Тя обърна лицето си към него и се напрегна.
Усмивката на жената бе чиста и ясна като капка кристал.
- Спокойно, дете. Сега можеш единствено да си починеш. Другото го остави на мен. Как се казваш?
- Как... се казвам? - нещо не бе в ред. Коя бе тя? Името й беше на върха на езика и дълбоко в най-тъмното кътче на душата й. Сякаш имаше две имена.
- Как се казвам?.... Как....Казвам се... Казвам се...
Как се казваше?! Името й... Светлина, град, коридори, осветявани от факли, мъже, жени и деца, тъмнина, по-гъста и от катран, звездно небе, пясък, тъмен град... Вино? Дим? Видя се отвън, видя светлината в очите си. Погледна вътре в себе си и намери тъмнината в душата си.
Тя задуши свелината, задуши частта от нея, наричала себе си с различно име.
Отвори очите си и погледна старицата до себе си.
- Казвам се Сеана.... Мюшир.
- Слава Майци си! Дете, най-после се събуди! Видях те да лежиш тук още сутринта и си помислих, какво хубаво момиче като теб, твоятя младост, така пропиляна. Нали ти, ако знаеш как беше побледняла, същински смъртник. И едвам-едвам дишаше, съвсем си беше отишла. И само по едно нещо разбрах, че още дишаш - медальона на шията бляскаше на слънцето в очите ми, та те погледнах и дойдох. Тюх, ама и ти как си се докарала до това състояние? Да лежиш на уличката между къщите. Вятърът беше навял пясък върху тебе, още малко и щеше да те затрупа и тогава?
"Какво правех наистина? Защо съм тук? Какво е станало с мен?
Влязох в Абкан... Отидох в първата кръчма... Потърсих някой да ми помогне... Някакви хора ме заведоха в стая, дадоха ми вино и се опих. След това стаята се задими... Дрога! Допълзяла съм до тук или са ме захвърлили. Колко време съм лежала тук неподвижно? Цялата съм изтръпнала. Стомахът ми е а топка. Жадна съм. Колко време съм била тук?"
Сеана сграбчи ръката на старицата, стисна я и попита:
- Къде съм и коя дата сме?
- Милата ми, ти наистина си стояла дълго тук, сигурно си слънчасала. В Абкан си.. - Сеана мислено въздъхна - и сме 15 Септември.
15 Септември.... една, две... две седмици!!! Толкова много.... Невъзможно е. Човек не може да издържи толкова дълго без вода? Тя извърна погледа си настрани и попадна на жълто-зелена гъста слуз. Това ли бе повърнала? Имаше вид на.... блатна вода?
Тъмна стая, няколко свещи, ръкопис.
" Fucus aquatropus*"
В чудния свят на пустинята има неща, които убиват живота за секунди, както и такива, които го спасяват. Има истории за хора и животни, преживявали дни в пустинята без капка вода. Не всичките са били истина, но един единствен човек и пристигнал и е умрял в града след като е преминал през пустинята без вода. След аутопсия на непознатия в стомаха му са открити жълто-зелени водорасли, живели в стомаха му. Те са се хранили от стомашния му сок и в замяна са произвеждали течност, подобна по състав на водата. Според документите, човекът е преживял почти 3 седмици, или 20 дена, без вода. За това време водораслите, попаднали по някакъв начин в стомаха му, са преработили всичкия му стомашен сок и след като вече не са имали източник на енергия, са загинали. След ден е загинал и човека. Това е единственият документиран случай на водораслите"
Fucus aquatropus, значи. КОйто и да се е опитал да я убие, не е предвидил това. Сеана се усмихна накриво, подаде ръката си на страрицата и се опита да се изправи.
- Ще те заведа на сигурно място и ще ти помогна.
***
Стопанина Калим Мюшир, хвърли поглед към картата на стената на кабинета. Разчертаната повърхност на острова го притесняваше. Нещо във вътрешността го човъркаше, далече от дома му, далече от Хипопион, и все пак опасно близо. Той въздъхна. Почти две седмици домашен арест. "Скучно ми е" беше мисълта му, удавена в поредната чаша дисар.
_____________
Сеана (Абкан) -5 ден, 15 Септември
Калим Мюшир (Хипопион) -5 ден, 15 Сепемнрви
Отвори очи. Светът бе червен. Затвори очи. Светът бе черен.
Кое бе сън и кое - реалност? Имаше ли граница между двете, или реалността бе сън?...
Болката я извади от унеса. Бавно пропълзя по дясната й страна, като слънчев лъч галеше кожата. След време се появи и отдясно. Първото нещо, което почуства от толкова дълго време, бе болка.
Следващият шамар бе по-силен от два и тя осъзна какво чувства. Все още не виждаше никаква форма, но чувстваше, че лежи. Лежеше на нещо твърдо и някой я бе ударил. Следващия шок, който изпита, бе когато отново чу нещо различно от мислите си.
- ... дете...
Измина цяла вечност, докато успее да помръдне един от пръстите си. След като усети твърдост, чу звук, насили се да отвори очите си. Не успя. Нещо ги държеше затворени. Тогава се обърна към езика си. Отвори няколко пъти устата си. Какво трябваше да направи, за да излезе звук?
- .... дете...
Кой казваше това? На нея ли говореше? Защо? Тя се опита да повтори думата. Въздухът излизаше от устата й, но не успяваше да произведе звук. Тя се стегна и се напрегна.
Болката прониза цялото й тяло. Милион игли се забиха в плътта й и всичко се сгърчи. Всяка частичка от нея пищеше и се бореше. Нещо в областта на стомаха й сякаш се смаза и тя почуства налягане. С титанично усилие прехвърли тежестта на тялото си върху едната си страна и повърна.
Миризмата ощипа носа й. Тежка, стипчива миризма. Тя се опита да се отдалечи от източника й, но не бе достатъчно силна. Отпусна се назад, дишайки тежко и на пресекулки.
- .... дете чуваш....
Речта я накара да изтръгне всяка капчица воля от съзнанието си, да накара съсъка, който излиза от гърлото й да се оформи като нещо.. нещо...
- В...Во-.. да.
Ето го. Резултатът от усилията й. Цялото и същество се радваше, сгърчено от болка. Миг след това, който беше по-дълъг от вечността, тя почуства меката прегръдка на течността по лицето, устните и гърлото си. Беше топла, и имаше вкус на блато. Съвсем различна от водата, която бе пила преди....някъде..
Някой или нещо я повдигна и тя почуства, че вече не е легнала. Болката я преряза през средата и тя заплака. Скъпоценните й сълзи, последните й сълзи. Смесваха се с капките вода по лицето й. През кристалната мрежа на тъмнината се прокрадна светло петно. С всеки следващ хлип то се увеличаваше.
Светлината на деня блесна в очите й! Шумът на града писна в ушите й!
- Дете, чуваш ли ме?
Най-после. Тя се опита да се отърси от шока.
- Д-д-да.
Силует започна да се оформя пред ослепените й очи. След момент тя успя да го различи - бе на човек. Бяха в тясно пространство със стени около тях, огряни от слънцето, ослепителна светлина. Силуетът се размърда и без да успее да реагира, посегна към лицето й. Тя се сви в очакване на още болка по горящите си страни, но вместо да я удари, човекът нежно избърса очите й. Кожата му бе мека, гладка и тънка. Тя обърна лицето си към него и се напрегна.
Усмивката на жената бе чиста и ясна като капка кристал.
- Спокойно, дете. Сега можеш единствено да си починеш. Другото го остави на мен. Как се казваш?
- Как... се казвам? - нещо не бе в ред. Коя бе тя? Името й беше на върха на езика и дълбоко в най-тъмното кътче на душата й. Сякаш имаше две имена.
- Как се казвам?.... Как....Казвам се... Казвам се...
Как се казваше?! Името й... Светлина, град, коридори, осветявани от факли, мъже, жени и деца, тъмнина, по-гъста и от катран, звездно небе, пясък, тъмен град... Вино? Дим? Видя се отвън, видя светлината в очите си. Погледна вътре в себе си и намери тъмнината в душата си.
Тя задуши свелината, задуши частта от нея, наричала себе си с различно име.
Отвори очите си и погледна старицата до себе си.
- Казвам се Сеана.... Мюшир.
- Слава Майци си! Дете, най-после се събуди! Видях те да лежиш тук още сутринта и си помислих, какво хубаво момиче като теб, твоятя младост, така пропиляна. Нали ти, ако знаеш как беше побледняла, същински смъртник. И едвам-едвам дишаше, съвсем си беше отишла. И само по едно нещо разбрах, че още дишаш - медальона на шията бляскаше на слънцето в очите ми, та те погледнах и дойдох. Тюх, ама и ти как си се докарала до това състояние? Да лежиш на уличката между къщите. Вятърът беше навял пясък върху тебе, още малко и щеше да те затрупа и тогава?
"Какво правех наистина? Защо съм тук? Какво е станало с мен?
Влязох в Абкан... Отидох в първата кръчма... Потърсих някой да ми помогне... Някакви хора ме заведоха в стая, дадоха ми вино и се опих. След това стаята се задими... Дрога! Допълзяла съм до тук или са ме захвърлили. Колко време съм лежала тук неподвижно? Цялата съм изтръпнала. Стомахът ми е а топка. Жадна съм. Колко време съм била тук?"
Сеана сграбчи ръката на старицата, стисна я и попита:
- Къде съм и коя дата сме?
- Милата ми, ти наистина си стояла дълго тук, сигурно си слънчасала. В Абкан си.. - Сеана мислено въздъхна - и сме 15 Септември.
15 Септември.... една, две... две седмици!!! Толкова много.... Невъзможно е. Човек не може да издържи толкова дълго без вода? Тя извърна погледа си настрани и попадна на жълто-зелена гъста слуз. Това ли бе повърнала? Имаше вид на.... блатна вода?
Тъмна стая, няколко свещи, ръкопис.
" Fucus aquatropus*"
В чудния свят на пустинята има неща, които убиват живота за секунди, както и такива, които го спасяват. Има истории за хора и животни, преживявали дни в пустинята без капка вода. Не всичките са били истина, но един единствен човек и пристигнал и е умрял в града след като е преминал през пустинята без вода. След аутопсия на непознатия в стомаха му са открити жълто-зелени водорасли, живели в стомаха му. Те са се хранили от стомашния му сок и в замяна са произвеждали течност, подобна по състав на водата. Според документите, човекът е преживял почти 3 седмици, или 20 дена, без вода. За това време водораслите, попаднали по някакъв начин в стомаха му, са преработили всичкия му стомашен сок и след като вече не са имали източник на енергия, са загинали. След ден е загинал и човека. Това е единственият документиран случай на водораслите"
Fucus aquatropus, значи. КОйто и да се е опитал да я убие, не е предвидил това. Сеана се усмихна накриво, подаде ръката си на страрицата и се опита да се изправи.
- Ще те заведа на сигурно място и ще ти помогна.
***
Стопанина Калим Мюшир, хвърли поглед към картата на стената на кабинета. Разчертаната повърхност на острова го притесняваше. Нещо във вътрешността го човъркаше, далече от дома му, далече от Хипопион, и все пак опасно близо. Той въздъхна. Почти две седмици домашен арест. "Скучно ми е" беше мисълта му, удавена в поредната чаша дисар.
_____________
Сеана (Абкан) -5 ден, 15 Септември
Калим Мюшир (Хипопион) -5 ден, 15 Сепемнрви
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
В ранната утрин на двадесет и пети септември магистър Озлит загуби всичко, което имаше, освен живота си. Всъщност - в няколкото объркани минути, в които пощурялата градска стража претърсваше цялата му разкошна къща в най-престижния квартал на Озгария - в тези бързо изтичащи мигове магистърът разбра, че ще загуби и шията си.
Докато капитанът на стражниците му крещеше нещо, той мъчително се опитваше да осъзнае какво става. Последният му ясен спомен беше, че снощи пиха толкова до късно с магистър Оздером, че последният остана да спи в отделението за гостите.... а точно от там се носеше в момента най-голямата врява. Писъци на слуги, възмутени крясъци, шушукане от тълпата, събираща се от вън, пред голямата му, разкошна столична къща.
...Напоследък доста често се заседяваха с Оздером до късно над бутилка-две качествено селенийско... В ареста обаче разбра, че Оздером вече никога няма да пие вино... не и ако Халид не откриеше сезона на възкресенията.
Дори дебелите стени на затворническата цитадела не можеха да спрат избухналите в града коментари, че магистрите вече са започнали да се избиват един друг заради привилегии, пари и власт. Магистър Озлит се опита да обясни на разпитващите го, че няма никакви интереси да убие един от най-верните си съюзници, а и не би го направил в собствения си дом.
- Умрял е от бавнодействаща отрова... Изглежда хич не те бива за отровител... кулемето не бива да се смесва с вино, защото тогава убива жертвата за няколко часа.... в пъти по-бързо от предвиденото...
- Не съм аз...
- Да, бе, не си ти!!
Процесът му беше организиран за по-малко от ден. Още на другото утро бе изправен пред собствените си колеги магистрати и осъден на смърт за подриване управлението на страната.
Единственият, който се намеси в негова защита срещу почти единодушното решение на останалите беше магистър Озериан. Той не обичаше публичните прояви, но кратък разговор с личния му банкер Обсъл го застави да се застъпи за колегата си. Неприлично богатия лихвар и търговец беше ясен:
- Господин Озериан. Имам сведения от свои източници, че убийството на Оздером е дело на солов артист, пратен от онази вещица – графиня Арит. Някоя си Сигра Диер Спаманши – страшно сръчна с камата и отровите... Сам виждате – убиха Оздером, натопиха Обсъл.... не искам след тях да си отиде от този свят и един най-точните ми клиенти. Тоест вие. Разяснете на магистратите, че Обсъл не е толкова тъп, че да отрови най -добрия си приятел в собствения си дом... И отделно от това – направете всичко възможно, за да бъде убита незабавно тази Сигра. Казвам ви го като на приятел.
Озериан се опита да оневини съюзника си магистрат, но останалите не повярваха. Наложи се мнението, че твърде самоуверения в уменията си отровител е проявил несръчност – отрицателно качество, за което един висш държавник трябва да е готов да заплати с главата си. Като висша милост решиха да не му конфкуват цялото имущество и му позволиха да се види със сина си и фамилния си ковчежник – сър Йегем от Ознабад. Разговорът беше интересен:
- Сър, започна – тихичко Йегем – знаем кой ви натопи?
- Кой?
- Озериан!
- Невъзможно. Той единствен ме защити! Е – поне се опита!
- Ако е за въпрос, Озериан получава и моята финансова подкрепа. Но това не му е попречило да ни предаде и двамата. Имам данни, че вчера на обяд е била убита някоя си Сигра Диер Спаманши. Една от виртуозите в подземния свят. Знам и кой е поръчал заличаването на тази млада усойница...
- Озериан?
- Именно – кимна Йегем – при това я е докопал чрез хората си в стражата само за половин ден след вашето арестуване и смъртта на Оздером... Озериан наистина има прекалено добри връзки в стражата.... чудно как онези бронирани кретени са разбрали толкова бързо, че в къщата ви има прясно отровен труп...
- Да... Йегем... остави ме насаме със сина ми – моля те...
На следващия ден, в мига, в който брадвата на палача отдели главата на Обсъл от тялото му, една стрела полетя към трибуната, на която се намираха присъстващите магистрати и се заби в гърдите на магистър Озериан. Беше мъртъв преди още да проехти първият писък....
С същото време, в другия край на града, Йегем почерпи Обсъл с чаша кафе:
- Това, неанското, няма равно... Между другото оставихме Върховния магистър Озгар без подръжници... тези тримата му бяха последните верни...
- Абсолютно вярно, драги ми Йегем... Лейди Арит също много обича този сорт...
- Забележителна жена, не мислиш ли?
- И годеникът й не си пада по долу... да са живи и здрави и двамата, и онзи среброокия, който има куража ги използва.
. ----------------------------------------------
Младият мъж несъмнено беше умен. И добър картоиграч. Печелеше на карти, печелеше и на заровете. Умееше да намира баланса между риск и залог и да печели и на най-непредвидимите игри, раположени по зелените маси, под одимения таван, сред рехавата тълпа от опитващи се да се разорят богаташи. Постепенно обаче безумието на хазарта го обземаше и започваше да играе сякаш предизвиква самата съдба – все по безрасъдно и безрасъдно. Започваше да губи колосални състояния и сигурно отдавна би се разорил, ако не получаваше кредит от самия съдържател на заведението.
В момента въпросният собственик дори присъстваше и кротко отпиваше от превъзходно, тъмно червено периалско. Не усещаше никакъв вкус – нито от виното, нито от изтънчените, отбрани ястия, нито от блясъка в очите на хубавицата, разположила се на канапето срещу него. Не можеше да усети нищо от тези неща, защото Господарката му отнемаше всяко възможно чувство... Само среброто продължаваше да го влече.... даже не среброто, а Нейният блясък в повърхността му.
В безвремието на безразличието, в което бавно потъваше, се появи малка искра любопитство. По скоро чисто умствено раздразнение сред хладния покой на душевното нищо, в което го потапяше Луната. Стана и слезе по стълбичките, отделящи кабинета му с вътрешен прозорец от заличката долу - приближи се полека към причината за събуждането на дремещата му душа:
- Върховен жрец Врод? На какво дължа честта? Да ви срещна точно тук?
- Сър Терем Харт – свещенникът бързо се обърна към неочаквания си домакин, но не и преди последния да види накъде е обърнат погледа на неканения му гост. Селениецът се опита да бъде любезен:
- Партия шах?
- С удоволствие – отвърна жрецът и последна Харт по стълбите. Вече в кабинета, когато се разположиха, Врод каза:
- Интересен род имате Терем. Във почти всяко поколение имате човек, който управлява имуществото на фамилията и всеки път той се оказва бездетен, и наследнъкът му е или най-близкия племеник, или брат...
- Аз съм това, което усещате че съм, господине.... но въпросът ми е дали дойдохте точно в тази игрална зала, за да пръснете малко пари или наистина гледахте към виконт Естора.... или само така ми се стори? Преди да отговори на въпросът му, Врод се вгледа в студеното, безсърдечно изражение на събеседника си и не откри там дори помен от емоция. Само хладен ум. Реши да не рискува:
- Какво прави той тук?
- Не съм го принудил... ако това имате предвид. Покварява се по собствена воля – при това изключително успешно и с мащаб.
- Колко е загубил за тази вечер?
- Около три хиляди златни данайски лири .... за такива като него махам горната граница на залозите...
- Скъпо ви излиза този виконт – отвърна свещенникът, давайки си сметка, че всъщност не е така. Понеже очевидно заведението беше на самия Харт. Последният го подкани:
- Определено!... играйте, върховен жрец, Врод. Всичките ми агенти казват, че сте невероятно умен човек... в нощи като тази шахът е единственото удоволствие, което мога да вкуся. В него има някаква висша, ледена естетика – всичко това беше казано с безжизненост в гласа, от която на свещенника му се обърна стомаха. В този миг наистина си даваше сметка, че срещу него стои изчадие на луната...
Странното беше, че Терем Харт загуби три поредни партии, деликатно предавайки позиция след позиция на опонента си. В един момент Врод осъзна, че другия го прави нарочно:
- Защо държите да губите, господин Харт?
- Защото така ми е изгодно. Вашето идване в моята половина на дъската ми носи печалба?
- Все още ли говорим за шах?
- Всичко е шах... - отвърна с мъртвешки равен тон Харт - Селения е разделена на малки квадратчета и в тях най различни сили правят своите ходове. Червени царици и Бели офицери се борят да държат под контрол една кралица, която се е маскирала като непълнолетна пешка.
- Така е, но май вие държите една от моите фигурки, господин Харт?
- Нищо подобно – вие държите частица от моето бъдеще, свещеннико.
- Тоест?
- Навсякъде, където има халидови храмове, има и ред, благоденствие, законност.... Аз обичам да правя много пари, а не мисля че това е възможно, ако страната продължава да затъва в хаос. В Хаос, свещеннико на баланса. В растящ хаос, който тепърва ще се превръща в разногласия между благородниците.
- Червените царици могат да ви осигурят такава стабилност, господин Харт. Белите офицери също.
- Да.... но нима църквата Му ще гледа отстрани? - попита с объркващо хладен тон селенитът – колкото до стария херцог Естора и блитцените.... кой стои зад активизирането на последните? Те избягват политиката... кой?
- И какво предлагате? - попита върховния жрец.
- Нека се съюзим, докато другите си пречат един на друг. Не е нужно да влизаме в конфликт с Умбра или... да пречим на който стои зад блитцените... да не повтарям, че не знаем кой е този някой..... - отвърна равно, с беззижнен блясък в очите Харт.
- Става, ако този път играете истински срещу мен.... Мисля, че е мой ред да местя пръв.
. ----------------------------------------
Сър Сорв Гобрин още не беше взел вана след дългия и монотонен път, продължил почти две седмици... когато му сервираха новината за арестуването на сър Девърмонт Кестрийдж. Тоест, още не го бяха арестували, но на там вървяха нещата. Гобрин, който още носеше в душата си сладкия вкус от голямата сделка, постигната в Ерисея, едва се удържа да не заколи подчинените си:
- Защо? Това беше най- удобния началник на митницата на речното пристанище, с който съм имал вземане даване? Защо го подхвърлихте на лорд Кейдж?
- Започна да прави услуги и на неанците, та подхърлихме уличаващи го документи на онзи фанатик, инспектор Менедем. Този човек сигурно би предал на съд и майка си, ако научи, че тя е извършила престъпление?
- А нощните сватове как реагираха на това?
- Казаха, че сме привлекли вниманието им...
- Те да не мислят, че ние пасем трева? Я се пригответе за малко танци...
. ----------------------------------------
След напускането на Брет Велиан остана известно време неподвижен, разсеяно зяпащ през прозореца към вътрешното, четириъгълно дворче. После много бавно осъзна, че нещо в него е взело решение, което не му харесва. Но няма избор.
Всъщност бяха минали няколко часа, когато разлюля звънчето на бюрото си и нареди на влезлия слуга да приготви каретата му и необходимия екскорт охрана. Налагаше се да отиде до крепоста и да уточни някой неща с генерал Брет.
Когато влезе в кабинета на едрия войн, започна разговора по същество:
- Генерал Брет? - може ли да ви отнема минута? - попита с прекомерна, студена учтивост лорд Велиан.
- Трябва да е важно, щом сте дошли на крака да ми го кажете! Но ако е за предложението, което дори не сте направили на мен, а сте го отправили към Принца - забравете! Мисле, че днес бях достатъчно ясен.
- Моят жест беше проява на внимание. Предложих поста първи министър на вас, защото си дадох сметка, че Принцът ви има повече доверие, отколкото към мен. Това беше израз на признанието ми, че... няма значение... Дойдох за друго!
- Слушам ви! - отвърна учитиво, но твърдо генералът.
- Цялостното ви отношение към мен изразява презрение - Велиан за момент спря, сякаш дори и в момента все още обмисляше мотивите си да води този разговор- ... Вижте, Брет, ще стана баща след няколко месеца, и днес по време на вашето посещение осъзнах, че името на рода ми струва повече от собствения ми живот...
- Разбирам какво намеквате, но нямам намерение да угаждам на накърнената ви гордост. Ако искате приятелски двубой ще приема - водил съм такива с Посланничката и с Префекта... но нямам намерение да ви убивам, лорд Велиан - нито да ви дам възможност да ме убиете вие, само защото не ви харесва моята оценка за личността ви.
- И на мен не ми се водят дуели. Но предпочитам да умра, отколкото детето ми да расте с име, към което хората няма уважение.
- А аз проявявам неуважение, така ли? - гласът на генерала беше съвсем равен, прикривайки всяка възможна емоция - давам ви точно толкова, колкото получавам от вас. Дали сега вие ме разбирате, какво намеквам?
- Прекрасно! - потвърди с недоловимо кимване лорд Велиан - понякога се опитвам да ви накарам да се чувствате по-глупав от мен!
- Това е разковничето, първи министре! На вас не ви е достатъчно да знаете, че сте по-образован от мен, или играете по добре любимия си шах - на вас ви е нужно да карате околните да се чувстват по-глупави от вас. Това дразни! Ако не беше дисциплината, която забранява дуелите по време на война - а и чувтвото ми на дълг към Ти'сейн... аз самият бих ви предложил дуел и бих премахнал с удоволствие първия министър на Принца... но не сме деца, Велиан.
- Странно, дойдох да ви предизвикам, а изглежда ще се наложи да призная, че и моето поведение не е било безупречно.
- Моля ви, Велиан - задръжте си безупречното поведение за другите като вас, които си броят родостловното дърво до незнам си кое поколение назад...
Гостът внезапно избухна в тихичък, но все пак искрен и чистосърдечен смях... Домакънът му осъзна иронията, която неусетно беше вложил в думите си и си неволно се предаде на една кратка, мимо волята му усмивка. Веселото изражение обаче изчезна от лицата им едновременно:
- В такъв случай... простете за минутата, генерал Брет, която ви отнех за себе си.
- Простен сте, лорде.
- Това за приятелския двубой остава ли в сила?
- Само ако първо играете срещу Солг... той има навика да чупи своя шинай в тялото на партньора си.
. ----------------------------------------
Йегем и Обсъл (членове на Златната Дузина) – Озгария – на +7, тоест 27.09.1414г.
Върховен жрец Врод, Виконт Естора, Терем Харт (член на ЗД) – Периал – на +1/2, тоест 21/2.09.1414г.
Сър Сорв Гобрин ( член на ЗД ) - Бодар – на + 5, тоест 25.09.1414г.
Брет , Велиан - Тиен'хара - +3, тоест 23 целия ден 09.1414
Докато капитанът на стражниците му крещеше нещо, той мъчително се опитваше да осъзнае какво става. Последният му ясен спомен беше, че снощи пиха толкова до късно с магистър Оздером, че последният остана да спи в отделението за гостите.... а точно от там се носеше в момента най-голямата врява. Писъци на слуги, възмутени крясъци, шушукане от тълпата, събираща се от вън, пред голямата му, разкошна столична къща.
...Напоследък доста често се заседяваха с Оздером до късно над бутилка-две качествено селенийско... В ареста обаче разбра, че Оздером вече никога няма да пие вино... не и ако Халид не откриеше сезона на възкресенията.
Дори дебелите стени на затворническата цитадела не можеха да спрат избухналите в града коментари, че магистрите вече са започнали да се избиват един друг заради привилегии, пари и власт. Магистър Озлит се опита да обясни на разпитващите го, че няма никакви интереси да убие един от най-верните си съюзници, а и не би го направил в собствения си дом.
- Умрял е от бавнодействаща отрова... Изглежда хич не те бива за отровител... кулемето не бива да се смесва с вино, защото тогава убива жертвата за няколко часа.... в пъти по-бързо от предвиденото...
- Не съм аз...
- Да, бе, не си ти!!
Процесът му беше организиран за по-малко от ден. Още на другото утро бе изправен пред собствените си колеги магистрати и осъден на смърт за подриване управлението на страната.
Единственият, който се намеси в негова защита срещу почти единодушното решение на останалите беше магистър Озериан. Той не обичаше публичните прояви, но кратък разговор с личния му банкер Обсъл го застави да се застъпи за колегата си. Неприлично богатия лихвар и търговец беше ясен:
- Господин Озериан. Имам сведения от свои източници, че убийството на Оздером е дело на солов артист, пратен от онази вещица – графиня Арит. Някоя си Сигра Диер Спаманши – страшно сръчна с камата и отровите... Сам виждате – убиха Оздером, натопиха Обсъл.... не искам след тях да си отиде от този свят и един най-точните ми клиенти. Тоест вие. Разяснете на магистратите, че Обсъл не е толкова тъп, че да отрови най -добрия си приятел в собствения си дом... И отделно от това – направете всичко възможно, за да бъде убита незабавно тази Сигра. Казвам ви го като на приятел.
Озериан се опита да оневини съюзника си магистрат, но останалите не повярваха. Наложи се мнението, че твърде самоуверения в уменията си отровител е проявил несръчност – отрицателно качество, за което един висш държавник трябва да е готов да заплати с главата си. Като висша милост решиха да не му конфкуват цялото имущество и му позволиха да се види със сина си и фамилния си ковчежник – сър Йегем от Ознабад. Разговорът беше интересен:
- Сър, започна – тихичко Йегем – знаем кой ви натопи?
- Кой?
- Озериан!
- Невъзможно. Той единствен ме защити! Е – поне се опита!
- Ако е за въпрос, Озериан получава и моята финансова подкрепа. Но това не му е попречило да ни предаде и двамата. Имам данни, че вчера на обяд е била убита някоя си Сигра Диер Спаманши. Една от виртуозите в подземния свят. Знам и кой е поръчал заличаването на тази млада усойница...
- Озериан?
- Именно – кимна Йегем – при това я е докопал чрез хората си в стражата само за половин ден след вашето арестуване и смъртта на Оздером... Озериан наистина има прекалено добри връзки в стражата.... чудно как онези бронирани кретени са разбрали толкова бързо, че в къщата ви има прясно отровен труп...
- Да... Йегем... остави ме насаме със сина ми – моля те...
На следващия ден, в мига, в който брадвата на палача отдели главата на Обсъл от тялото му, една стрела полетя към трибуната, на която се намираха присъстващите магистрати и се заби в гърдите на магистър Озериан. Беше мъртъв преди още да проехти първият писък....
С същото време, в другия край на града, Йегем почерпи Обсъл с чаша кафе:
- Това, неанското, няма равно... Между другото оставихме Върховния магистър Озгар без подръжници... тези тримата му бяха последните верни...
- Абсолютно вярно, драги ми Йегем... Лейди Арит също много обича този сорт...
- Забележителна жена, не мислиш ли?
- И годеникът й не си пада по долу... да са живи и здрави и двамата, и онзи среброокия, който има куража ги използва.
. ----------------------------------------------
Младият мъж несъмнено беше умен. И добър картоиграч. Печелеше на карти, печелеше и на заровете. Умееше да намира баланса между риск и залог и да печели и на най-непредвидимите игри, раположени по зелените маси, под одимения таван, сред рехавата тълпа от опитващи се да се разорят богаташи. Постепенно обаче безумието на хазарта го обземаше и започваше да играе сякаш предизвиква самата съдба – все по безрасъдно и безрасъдно. Започваше да губи колосални състояния и сигурно отдавна би се разорил, ако не получаваше кредит от самия съдържател на заведението.
В момента въпросният собственик дори присъстваше и кротко отпиваше от превъзходно, тъмно червено периалско. Не усещаше никакъв вкус – нито от виното, нито от изтънчените, отбрани ястия, нито от блясъка в очите на хубавицата, разположила се на канапето срещу него. Не можеше да усети нищо от тези неща, защото Господарката му отнемаше всяко възможно чувство... Само среброто продължаваше да го влече.... даже не среброто, а Нейният блясък в повърхността му.
В безвремието на безразличието, в което бавно потъваше, се появи малка искра любопитство. По скоро чисто умствено раздразнение сред хладния покой на душевното нищо, в което го потапяше Луната. Стана и слезе по стълбичките, отделящи кабинета му с вътрешен прозорец от заличката долу - приближи се полека към причината за събуждането на дремещата му душа:
- Върховен жрец Врод? На какво дължа честта? Да ви срещна точно тук?
- Сър Терем Харт – свещенникът бързо се обърна към неочаквания си домакин, но не и преди последния да види накъде е обърнат погледа на неканения му гост. Селениецът се опита да бъде любезен:
- Партия шах?
- С удоволствие – отвърна жрецът и последна Харт по стълбите. Вече в кабинета, когато се разположиха, Врод каза:
- Интересен род имате Терем. Във почти всяко поколение имате човек, който управлява имуществото на фамилията и всеки път той се оказва бездетен, и наследнъкът му е или най-близкия племеник, или брат...
- Аз съм това, което усещате че съм, господине.... но въпросът ми е дали дойдохте точно в тази игрална зала, за да пръснете малко пари или наистина гледахте към виконт Естора.... или само така ми се стори? Преди да отговори на въпросът му, Врод се вгледа в студеното, безсърдечно изражение на събеседника си и не откри там дори помен от емоция. Само хладен ум. Реши да не рискува:
- Какво прави той тук?
- Не съм го принудил... ако това имате предвид. Покварява се по собствена воля – при това изключително успешно и с мащаб.
- Колко е загубил за тази вечер?
- Около три хиляди златни данайски лири .... за такива като него махам горната граница на залозите...
- Скъпо ви излиза този виконт – отвърна свещенникът, давайки си сметка, че всъщност не е така. Понеже очевидно заведението беше на самия Харт. Последният го подкани:
- Определено!... играйте, върховен жрец, Врод. Всичките ми агенти казват, че сте невероятно умен човек... в нощи като тази шахът е единственото удоволствие, което мога да вкуся. В него има някаква висша, ледена естетика – всичко това беше казано с безжизненост в гласа, от която на свещенника му се обърна стомаха. В този миг наистина си даваше сметка, че срещу него стои изчадие на луната...
Странното беше, че Терем Харт загуби три поредни партии, деликатно предавайки позиция след позиция на опонента си. В един момент Врод осъзна, че другия го прави нарочно:
- Защо държите да губите, господин Харт?
- Защото така ми е изгодно. Вашето идване в моята половина на дъската ми носи печалба?
- Все още ли говорим за шах?
- Всичко е шах... - отвърна с мъртвешки равен тон Харт - Селения е разделена на малки квадратчета и в тях най различни сили правят своите ходове. Червени царици и Бели офицери се борят да държат под контрол една кралица, която се е маскирала като непълнолетна пешка.
- Така е, но май вие държите една от моите фигурки, господин Харт?
- Нищо подобно – вие държите частица от моето бъдеще, свещеннико.
- Тоест?
- Навсякъде, където има халидови храмове, има и ред, благоденствие, законност.... Аз обичам да правя много пари, а не мисля че това е възможно, ако страната продължава да затъва в хаос. В Хаос, свещеннико на баланса. В растящ хаос, който тепърва ще се превръща в разногласия между благородниците.
- Червените царици могат да ви осигурят такава стабилност, господин Харт. Белите офицери също.
- Да.... но нима църквата Му ще гледа отстрани? - попита с объркващо хладен тон селенитът – колкото до стария херцог Естора и блитцените.... кой стои зад активизирането на последните? Те избягват политиката... кой?
- И какво предлагате? - попита върховния жрец.
- Нека се съюзим, докато другите си пречат един на друг. Не е нужно да влизаме в конфликт с Умбра или... да пречим на който стои зад блитцените... да не повтарям, че не знаем кой е този някой..... - отвърна равно, с беззижнен блясък в очите Харт.
- Става, ако този път играете истински срещу мен.... Мисля, че е мой ред да местя пръв.
. ----------------------------------------
Сър Сорв Гобрин още не беше взел вана след дългия и монотонен път, продължил почти две седмици... когато му сервираха новината за арестуването на сър Девърмонт Кестрийдж. Тоест, още не го бяха арестували, но на там вървяха нещата. Гобрин, който още носеше в душата си сладкия вкус от голямата сделка, постигната в Ерисея, едва се удържа да не заколи подчинените си:
- Защо? Това беше най- удобния началник на митницата на речното пристанище, с който съм имал вземане даване? Защо го подхвърлихте на лорд Кейдж?
- Започна да прави услуги и на неанците, та подхърлихме уличаващи го документи на онзи фанатик, инспектор Менедем. Този човек сигурно би предал на съд и майка си, ако научи, че тя е извършила престъпление?
- А нощните сватове как реагираха на това?
- Казаха, че сме привлекли вниманието им...
- Те да не мислят, че ние пасем трева? Я се пригответе за малко танци...
. ----------------------------------------
След напускането на Брет Велиан остана известно време неподвижен, разсеяно зяпащ през прозореца към вътрешното, четириъгълно дворче. После много бавно осъзна, че нещо в него е взело решение, което не му харесва. Но няма избор.
Всъщност бяха минали няколко часа, когато разлюля звънчето на бюрото си и нареди на влезлия слуга да приготви каретата му и необходимия екскорт охрана. Налагаше се да отиде до крепоста и да уточни някой неща с генерал Брет.
Когато влезе в кабинета на едрия войн, започна разговора по същество:
- Генерал Брет? - може ли да ви отнема минута? - попита с прекомерна, студена учтивост лорд Велиан.
- Трябва да е важно, щом сте дошли на крака да ми го кажете! Но ако е за предложението, което дори не сте направили на мен, а сте го отправили към Принца - забравете! Мисле, че днес бях достатъчно ясен.
- Моят жест беше проява на внимание. Предложих поста първи министър на вас, защото си дадох сметка, че Принцът ви има повече доверие, отколкото към мен. Това беше израз на признанието ми, че... няма значение... Дойдох за друго!
- Слушам ви! - отвърна учитиво, но твърдо генералът.
- Цялостното ви отношение към мен изразява презрение - Велиан за момент спря, сякаш дори и в момента все още обмисляше мотивите си да води този разговор- ... Вижте, Брет, ще стана баща след няколко месеца, и днес по време на вашето посещение осъзнах, че името на рода ми струва повече от собствения ми живот...
- Разбирам какво намеквате, но нямам намерение да угаждам на накърнената ви гордост. Ако искате приятелски двубой ще приема - водил съм такива с Посланничката и с Префекта... но нямам намерение да ви убивам, лорд Велиан - нито да ви дам възможност да ме убиете вие, само защото не ви харесва моята оценка за личността ви.
- И на мен не ми се водят дуели. Но предпочитам да умра, отколкото детето ми да расте с име, към което хората няма уважение.
- А аз проявявам неуважение, така ли? - гласът на генерала беше съвсем равен, прикривайки всяка възможна емоция - давам ви точно толкова, колкото получавам от вас. Дали сега вие ме разбирате, какво намеквам?
- Прекрасно! - потвърди с недоловимо кимване лорд Велиан - понякога се опитвам да ви накарам да се чувствате по-глупав от мен!
- Това е разковничето, първи министре! На вас не ви е достатъчно да знаете, че сте по-образован от мен, или играете по добре любимия си шах - на вас ви е нужно да карате околните да се чувстват по-глупави от вас. Това дразни! Ако не беше дисциплината, която забранява дуелите по време на война - а и чувтвото ми на дълг към Ти'сейн... аз самият бих ви предложил дуел и бих премахнал с удоволствие първия министър на Принца... но не сме деца, Велиан.
- Странно, дойдох да ви предизвикам, а изглежда ще се наложи да призная, че и моето поведение не е било безупречно.
- Моля ви, Велиан - задръжте си безупречното поведение за другите като вас, които си броят родостловното дърво до незнам си кое поколение назад...
Гостът внезапно избухна в тихичък, но все пак искрен и чистосърдечен смях... Домакънът му осъзна иронията, която неусетно беше вложил в думите си и си неволно се предаде на една кратка, мимо волята му усмивка. Веселото изражение обаче изчезна от лицата им едновременно:
- В такъв случай... простете за минутата, генерал Брет, която ви отнех за себе си.
- Простен сте, лорде.
- Това за приятелския двубой остава ли в сила?
- Само ако първо играете срещу Солг... той има навика да чупи своя шинай в тялото на партньора си.
. ----------------------------------------
Йегем и Обсъл (членове на Златната Дузина) – Озгария – на +7, тоест 27.09.1414г.
Върховен жрец Врод, Виконт Естора, Терем Харт (член на ЗД) – Периал – на +1/2, тоест 21/2.09.1414г.
Сър Сорв Гобрин ( член на ЗД ) - Бодар – на + 5, тоест 25.09.1414г.
Брет , Велиан - Тиен'хара - +3, тоест 23 целия ден 09.1414
Last edited by cherno_slance on Sat Nov 12, 2005 9:07 pm, edited 1 time in total.
- Лунел!
Обърна се рязко и слънцето огря лицето й. Ярките лъчи подразниха очите й и тя примижа, опитвайки се да различи чертите на приближаващия Томас.
- Търсила си ме.
Спря пред нея, препречвайки пътя на слънчевите потоци, изливащи се през рехавите, позлатени корони на дърветата в Греймонския парк. Понечи да отговори на усмивката, огряла лицето на мъжа пред нея, но внезапно вниманието й бе привлечено от прясна рана на врата му.
- Какво е това? – попита бързо тя, а ръката й се стрелна към тъмната резка. Той улови внимателно дланта й преди да го достигне и я отклони, поднасяйки я към устните си.
- Нищо особено – пренебрежително се усмихна графът.
- Малко кърваво ми изглежда това „нищо” – каза сериозно Лунел, взирайки се изпитателно в усмихнатите сини очи, докато той не отклони поглед.
- Стрела... тази сутрин. – промърмори Корел и добави: - Не искам да се вдига шум за това.
Той замълча неуверено, сякаш се чудеше дали да произнесе следващите думи:
– Знаеш ли, Лунел... Случката тази сутрин много ми напомни за една друга стрела... по пътя към Греймон. И двете бяха сребърни... и двете изчезнаха без следа. Имаш ли да ми казваш нещо за това?
Взря се в лицето й, сякаш търсеше някакъв знак, но тя упорито мълчеше. Стоеше неподвижно насреща му – тиха, застинала в есенното спокойствие на Греймонския парк. Разтревоженият й поглед се плъзна от раната, подаваща се над бялата яка на Корел и се спря на лицето му.
Слънчев лъч надникна над рамото на Корел и позлати девойката пред него. Мека руменина плъзна по лицето й и вдъхна топлина и нежност в усмивката, която изгря за него. Кехлибарена мекота заля очите й, където студеният мрак на зениците отстъпи на цветовете на есенния килим под нозете им. Полъх на вятъра се заигра с вълнистите, кестеняви коси, обрамчващи това ново лице и довя до него свежия аромат на смола.
- Лунел! – името се изплъзна от устните му докато гледаше как жената пред него се променя. В този миг лъчът се скри, светлината в девойката угасна, косите й отново тежко се отпуснаха – гладки и черни, а мастиленият мрак на зениците погълна кехлибарената мекота в погледа й. Мигът се търкулна, Лунел сведе поглед и магията се разпиля. Корел се зачуди дали сетивата му не се бяха пошегували с него.
- Лунел!
Протегна ръка, за да отмести косите от лицето й, но тя се извърна рязко и му обърна гръб.
- Отивам в Бодар – промълви тя.
- Кога? – попита учудено Томас, взирайки се във водопада от черен блясък, разлял се по гърба й.
- Тази вечер – достигна ясният й глас до него.
- С кого?
- Нямам нужда от придружител – каза сухо тя. – Търсих те, за да попитам дали би желал да предадеш нещо на Кейдж или кралицата.
Той я улови за лакътя и внимателно, но властно я обърна към себе си. Видя познатото бледо лице с мрачни очи, който невъзмутимо отвърнаха погледа му.
- Не можеш да тръгнеш просто така!
- Мога – възрази спокойно тя. – Нямам време за обяснения, Томас. Ако искаш, можеш да използваш способностите ми. Аз така или иначе ще разговарям тази вечер с Джонатан Кейдж.
Сянка на тревога засенчи лицето му. Думите й му звучаха абсурдно и той се зачуди дали не е полудяла. Безрадостният смях, с който тя отвърна на явното му недоумение, само усили безпокойството му
- Е, добре... – каза накрая тя. – Забрави! Просто не се тревожи, когато изчезна тази вечер.
Тя тръгна по алеята, но само след няколко стъпки спря и отново се обърна към него.
- Обещай ми нещо! – каза тя.
- Да? – подкани я Корел.
- Обещай ми да избягваш разходките навън по лунна светлина! Обещай ми да се пазиш!
Нещо в напрегнатата настойчивост в гласа й го накара да кимне мълчаливо. В спомените му отново проблесна една сребърна стрела и отражението на луната в безжизнените очи на един убиец. „Вещица ли си, Лунел?”
Понечи да я повика отново, но името замръзна на устните му, докато гледаше как бързо се отдалечава по алеята.
* * *
Нощният мрак се разля край Греймон и надникна през отворените прозорци в замъка. Заал се усмихна на отражението си в огледалото и се обърна.
- Появата ти на моя прозорец изглежда толкова романтично, Лунел! Да разбирам ли, че най-после си се поддала на неустоимия ми чар!
- Укроти въображението си – каза тя и пристъпи в стаята.
Заал приближи към нея и протегна ръка към лицето й, но тя бързо го перна през пръстите.
- Знаеш ли нещо за една стрела? Сребърна... Засегнала е Корел тази утрин!
- Разбира се! – ухили се той. – Тя беше личен подарък от мен, с най-добрите ми благопожелания, но явно Халид е твърде заинтересован да опази водното момче.
- Защо? – попита рязко тя тя.
- Знам ли го! - сви пренебрежително рамене Заал. – Божествени работи. Крайно неудобни. Никакво търпение не проява той към моите скромни амбиции! За пореден път спира ръката ми.. или нейното продължение.
Лунел тръсна объркано глава.
- Не те питам за Халид! Защо си се опитал да убиеш Корел? И какво значи „пореден”?
Заал си отдели няколко мига да се наслади на обърканата й тревога и се засмя.
- Поласкан съм, Лунел! Проявяваш повече интерес към моите планове, отколкото към божествените!
- Единственото нещо, което може да съперничи на твоята самонадеяност... – започна студено девойката, но той безцеремонно я прекъсна.
- Хайде сега, Лунел! Струва ми се, че се каниш да станеш саркастична, а това никак kе подхожда на нежното ти момичешко личице. Изненада, невинност, унесена небрежност... това да. Но сарказъм... – той поклати разочаровано глава.
- Не ме разсейвай с празни приказки! – сряза го тя. – Какво означава „пореден”?
- Силите търсят своите души, Лунел, привличат децата си. Ако не направя нещо, крепостите ще се пробудят, кръгът отново ще се затегне и тогава шансовете ни да намерим короната ще се стопят.
- Никаква корона не ме интересува!
- Липсата на амбиция у теб би била озадачаваща за мен, ако не беше онова удивително обстоятелство, красящо твоята загадъчна, женствено-лунна природа. За какво ти е корона, когато владееш самото лунно сърце!
Лунел усещаше как студен, овладян гняв уверено набира мощ в нея. Понечи да отвори уста, но Заал отново изпревари думите й.
- Единственият начин, който виждам, за да забавя засилването на силите, е да засегна техните избраници! – заговори сериозно той. – Когато за пръв път потърсих наследницата на Юрански, почувствах земното влияние в нея. Когато разбрах, че идва насам, поисках да й попреча да стигне Ромена. Накарах Лийра да се задейства, което не беше никак трудно. Толкова е лесно да подчиниш суетното й съзнание и да го тласнеш в желаната насока! Жалко, че самата херцогиня се оказа безполезна в крайна сметка. Опитах сам да уредя всичко, но тогава ти, както се оказа, си се намесила в най-неподходящия момент. Ако не бях толкова доволен да те видя отново, щях да те убия, задето си попречила на наемника ми да убие човека, който несъмнено носи зова на Вода в себе си. Такъв късмет, че съдбата го доведе тук!
- Само да си посмял...
- Какво... - прекъсна я развеселен Заал. – Да убия скъпоценния Корел? Но разбери ме, ненагледна моя, все някого трябва да убия! – той разпери безпомощно ръце. - Миела се оказа твърде... – той замлъкна. – Няма начин! Поне засега не мога да посегна на жената. Така че докато не срещна някой от останалите, Корел оглавява моя списък.
Тя понечи да го удари, но лунната светлина се плъзна като змия около нея и я стегна в примката си. Заал пристъпи спокойно към девойката и я прегърна. Усети устните му да докосват лицето й. Дланта му плъзна нежно по гърба й, докато сребърните пипала на Луна, овързваха волята й.
- Безсмислено е, мореа! – прошепна като в унес той. Думите му се посипаха като сребърен прах край нея. – Водата е сила, дълбока и мощна – страст, която желае да следва лунния повик, но и посява в лунните болката от собствената им празнота. Така, както земя ни напомня за живота, който не можем да даваме, не можем да вкусим, вода ни кара да осъзнаем колко слаби са чувствата ни. Само отражения. Отражение на светило, намек за топлина, която принадлежи другиму. Корел може и да бъде твой, но ти никога няма да можеш да почувстваш обичта, която той ще търси. Защото си празна, Лунел – съд за Луна, малка душица, която отразява лунното величие. Там е силата ти. Не бягай от нея, Лунел!
Ръката й се стрелна мълниеносно, ноктите задраха в плътта му, оставяйки три пурпурни резки на врата му. Заал се отдръпна назад, без усмивката му да трепне.
- Забравих... – промърмори той – сянката на Земя. Може и да ти помогне, малка моя, но дали това наистина ще се случи.
Тя пристъпи заднишком към прозореца и безмълвно се стопи в луните лъчи. Заал се облегна на перваза и се усмихна, загледан в плъзналите из Греймонсикя парк сенки.
- Нямаш избор, дете! Аз ще се погрижа да нямаш!
* * *
Лунел, Заал, Корел - 26 септември (+6) - Греймон, Юрея
Обърна се рязко и слънцето огря лицето й. Ярките лъчи подразниха очите й и тя примижа, опитвайки се да различи чертите на приближаващия Томас.
- Търсила си ме.
Спря пред нея, препречвайки пътя на слънчевите потоци, изливащи се през рехавите, позлатени корони на дърветата в Греймонския парк. Понечи да отговори на усмивката, огряла лицето на мъжа пред нея, но внезапно вниманието й бе привлечено от прясна рана на врата му.
- Какво е това? – попита бързо тя, а ръката й се стрелна към тъмната резка. Той улови внимателно дланта й преди да го достигне и я отклони, поднасяйки я към устните си.
- Нищо особено – пренебрежително се усмихна графът.
- Малко кърваво ми изглежда това „нищо” – каза сериозно Лунел, взирайки се изпитателно в усмихнатите сини очи, докато той не отклони поглед.
- Стрела... тази сутрин. – промърмори Корел и добави: - Не искам да се вдига шум за това.
Той замълча неуверено, сякаш се чудеше дали да произнесе следващите думи:
– Знаеш ли, Лунел... Случката тази сутрин много ми напомни за една друга стрела... по пътя към Греймон. И двете бяха сребърни... и двете изчезнаха без следа. Имаш ли да ми казваш нещо за това?
Взря се в лицето й, сякаш търсеше някакъв знак, но тя упорито мълчеше. Стоеше неподвижно насреща му – тиха, застинала в есенното спокойствие на Греймонския парк. Разтревоженият й поглед се плъзна от раната, подаваща се над бялата яка на Корел и се спря на лицето му.
Слънчев лъч надникна над рамото на Корел и позлати девойката пред него. Мека руменина плъзна по лицето й и вдъхна топлина и нежност в усмивката, която изгря за него. Кехлибарена мекота заля очите й, където студеният мрак на зениците отстъпи на цветовете на есенния килим под нозете им. Полъх на вятъра се заигра с вълнистите, кестеняви коси, обрамчващи това ново лице и довя до него свежия аромат на смола.
- Лунел! – името се изплъзна от устните му докато гледаше как жената пред него се променя. В този миг лъчът се скри, светлината в девойката угасна, косите й отново тежко се отпуснаха – гладки и черни, а мастиленият мрак на зениците погълна кехлибарената мекота в погледа й. Мигът се търкулна, Лунел сведе поглед и магията се разпиля. Корел се зачуди дали сетивата му не се бяха пошегували с него.
- Лунел!
Протегна ръка, за да отмести косите от лицето й, но тя се извърна рязко и му обърна гръб.
- Отивам в Бодар – промълви тя.
- Кога? – попита учудено Томас, взирайки се във водопада от черен блясък, разлял се по гърба й.
- Тази вечер – достигна ясният й глас до него.
- С кого?
- Нямам нужда от придружител – каза сухо тя. – Търсих те, за да попитам дали би желал да предадеш нещо на Кейдж или кралицата.
Той я улови за лакътя и внимателно, но властно я обърна към себе си. Видя познатото бледо лице с мрачни очи, който невъзмутимо отвърнаха погледа му.
- Не можеш да тръгнеш просто така!
- Мога – възрази спокойно тя. – Нямам време за обяснения, Томас. Ако искаш, можеш да използваш способностите ми. Аз така или иначе ще разговарям тази вечер с Джонатан Кейдж.
Сянка на тревога засенчи лицето му. Думите й му звучаха абсурдно и той се зачуди дали не е полудяла. Безрадостният смях, с който тя отвърна на явното му недоумение, само усили безпокойството му
- Е, добре... – каза накрая тя. – Забрави! Просто не се тревожи, когато изчезна тази вечер.
Тя тръгна по алеята, но само след няколко стъпки спря и отново се обърна към него.
- Обещай ми нещо! – каза тя.
- Да? – подкани я Корел.
- Обещай ми да избягваш разходките навън по лунна светлина! Обещай ми да се пазиш!
Нещо в напрегнатата настойчивост в гласа й го накара да кимне мълчаливо. В спомените му отново проблесна една сребърна стрела и отражението на луната в безжизнените очи на един убиец. „Вещица ли си, Лунел?”
Понечи да я повика отново, но името замръзна на устните му, докато гледаше как бързо се отдалечава по алеята.
* * *
Нощният мрак се разля край Греймон и надникна през отворените прозорци в замъка. Заал се усмихна на отражението си в огледалото и се обърна.
- Появата ти на моя прозорец изглежда толкова романтично, Лунел! Да разбирам ли, че най-после си се поддала на неустоимия ми чар!
- Укроти въображението си – каза тя и пристъпи в стаята.
Заал приближи към нея и протегна ръка към лицето й, но тя бързо го перна през пръстите.
- Знаеш ли нещо за една стрела? Сребърна... Засегнала е Корел тази утрин!
- Разбира се! – ухили се той. – Тя беше личен подарък от мен, с най-добрите ми благопожелания, но явно Халид е твърде заинтересован да опази водното момче.
- Защо? – попита рязко тя тя.
- Знам ли го! - сви пренебрежително рамене Заал. – Божествени работи. Крайно неудобни. Никакво търпение не проява той към моите скромни амбиции! За пореден път спира ръката ми.. или нейното продължение.
Лунел тръсна объркано глава.
- Не те питам за Халид! Защо си се опитал да убиеш Корел? И какво значи „пореден”?
Заал си отдели няколко мига да се наслади на обърканата й тревога и се засмя.
- Поласкан съм, Лунел! Проявяваш повече интерес към моите планове, отколкото към божествените!
- Единственото нещо, което може да съперничи на твоята самонадеяност... – започна студено девойката, но той безцеремонно я прекъсна.
- Хайде сега, Лунел! Струва ми се, че се каниш да станеш саркастична, а това никак kе подхожда на нежното ти момичешко личице. Изненада, невинност, унесена небрежност... това да. Но сарказъм... – той поклати разочаровано глава.
- Не ме разсейвай с празни приказки! – сряза го тя. – Какво означава „пореден”?
- Силите търсят своите души, Лунел, привличат децата си. Ако не направя нещо, крепостите ще се пробудят, кръгът отново ще се затегне и тогава шансовете ни да намерим короната ще се стопят.
- Никаква корона не ме интересува!
- Липсата на амбиция у теб би била озадачаваща за мен, ако не беше онова удивително обстоятелство, красящо твоята загадъчна, женствено-лунна природа. За какво ти е корона, когато владееш самото лунно сърце!
Лунел усещаше как студен, овладян гняв уверено набира мощ в нея. Понечи да отвори уста, но Заал отново изпревари думите й.
- Единственият начин, който виждам, за да забавя засилването на силите, е да засегна техните избраници! – заговори сериозно той. – Когато за пръв път потърсих наследницата на Юрански, почувствах земното влияние в нея. Когато разбрах, че идва насам, поисках да й попреча да стигне Ромена. Накарах Лийра да се задейства, което не беше никак трудно. Толкова е лесно да подчиниш суетното й съзнание и да го тласнеш в желаната насока! Жалко, че самата херцогиня се оказа безполезна в крайна сметка. Опитах сам да уредя всичко, но тогава ти, както се оказа, си се намесила в най-неподходящия момент. Ако не бях толкова доволен да те видя отново, щях да те убия, задето си попречила на наемника ми да убие човека, който несъмнено носи зова на Вода в себе си. Такъв късмет, че съдбата го доведе тук!
- Само да си посмял...
- Какво... - прекъсна я развеселен Заал. – Да убия скъпоценния Корел? Но разбери ме, ненагледна моя, все някого трябва да убия! – той разпери безпомощно ръце. - Миела се оказа твърде... – той замлъкна. – Няма начин! Поне засега не мога да посегна на жената. Така че докато не срещна някой от останалите, Корел оглавява моя списък.
Тя понечи да го удари, но лунната светлина се плъзна като змия около нея и я стегна в примката си. Заал пристъпи спокойно към девойката и я прегърна. Усети устните му да докосват лицето й. Дланта му плъзна нежно по гърба й, докато сребърните пипала на Луна, овързваха волята й.
- Безсмислено е, мореа! – прошепна като в унес той. Думите му се посипаха като сребърен прах край нея. – Водата е сила, дълбока и мощна – страст, която желае да следва лунния повик, но и посява в лунните болката от собствената им празнота. Така, както земя ни напомня за живота, който не можем да даваме, не можем да вкусим, вода ни кара да осъзнаем колко слаби са чувствата ни. Само отражения. Отражение на светило, намек за топлина, която принадлежи другиму. Корел може и да бъде твой, но ти никога няма да можеш да почувстваш обичта, която той ще търси. Защото си празна, Лунел – съд за Луна, малка душица, която отразява лунното величие. Там е силата ти. Не бягай от нея, Лунел!
Ръката й се стрелна мълниеносно, ноктите задраха в плътта му, оставяйки три пурпурни резки на врата му. Заал се отдръпна назад, без усмивката му да трепне.
- Забравих... – промърмори той – сянката на Земя. Може и да ти помогне, малка моя, но дали това наистина ще се случи.
Тя пристъпи заднишком към прозореца и безмълвно се стопи в луните лъчи. Заал се облегна на перваза и се усмихна, загледан в плъзналите из Греймонсикя парк сенки.
- Нямаш избор, дете! Аз ще се погрижа да нямаш!
* * *
Лунел, Заал, Корел - 26 септември (+6) - Греймон, Юрея
На влизане в града я посрещнаха студените пориви на морските ветрове. Високите стени, опасващи града, не успяваха да спрат напорите на въздушните маси и Сайхе усети как хладът плъзва по краката й. Чакаше вече час пред една от портите на Даная, но дългата колона от каруци, домашни животни и тук-там по някоя карета напредваше бавно през високите дървени врати, които бяха широко разтворени. Пъстра тълпа се бе събрала сред селяните, дошли да предлагат своята стока от късната реколта, и безуспешно се опитваше да си проправи път между тях. Скромно облечени дечица тичаха около пътя и се закачаха с воловетеи конете, пристъпващи безразлично от крак на крак. Търговци, пътешественици, дори едно отделение от войската се бе пръснало сред този хаос...
Магьосницата потърка разсеяно дланите си и си спомни за възхищението на Озикс, когато я бе наблюдавал облечена в ефирните й одежди. “Студът за теб явно е поредният мъж, който си заслужава да забележиш.” “Но не и този тук”, помисли си тя, оглеждайки намръщено небето. Сивите облаци бяха надвиснали ниско над столицата, обещавайки отново да освободят своите порои.
Рядко бе напускала двореца в Озгария. А и толкова на юг зимата изобщо не беше тежка. Само веднъж видя сняг, който се стопи за два дни. Топлите коридори и покои й позволяваха да носи целогодишно обичайното си облекло. Но след като скитанията й наистина започнаха, бе време да помисли сериозно върху този въпрос. И без това нямаше какво друго да прави, напредвайки бавно към градските порти. Няколко идеи се появиха в главата й и тя скоро забрави за студа, унесена в мисли за топли дрехи...
Час по-късно вече се луташе из Даная, търсейки подходящ шивашки магазин. По широките павирани улици сякаш се гонеха ветровете, опитвайки да настигнат невидимите морски вълни, разбили се на каменистия бряг.
Озова се на просторен търговски площад, в средата на който се издигаха няколко мраморни статуи. Не й остана време да се запита кого ли възвеличаваха, защото в далечния край на овалния площад забеляза шивашко ателие. Голямата табела над вратата изобразяваше пищна рокля и мъжки жакет, явно по най-новата мода, съдейки по богато облечените минувачи. “Принцът ще остане очарован, ако разбере къде са отишли парите му”, иронично си каза магьосницата и се запъти към магазина.
След няколко часа прекарани в ателието, най-сетне получи това, което бе пожелала. Бе й отнело доста време, докато обясни какво точно иска, спечелвайки си много странни погледи от страна на съветничките и повечето посетителки, имащи вид на съпруги на заможни търговци.
Докато шивачките се бяха заели със сложната й по техните думи поръчка, Сайхе бе отскочила до съседния магазин за обувки и сега оглеждаше цялостния резултат във високото огледало в малката стая за проби.
Тъмнокафявата пола бе по тялото й, като от едната страна се спускаше чак до токовете на високите й ботуши, а от другата показваше гладката й мургава кожа далеч над коляното. Отсрещното й рамо също оставаше оголено, а малко под него бе сложила две широки златни гривни. Бежовата блуза бе със същите мотиви като полата и в есенните багри на косата й. Два златни диска проблясваха на ушите й сред късите кичури.
Магьосницата вдигна ръце и огледа дланите си, наполовина покрити от плътно прилепналите ръкави. Обичаше усещането на събиращите се енергии на заклинанието по върховете на пръстите си – точно в миговете преди да го освободи. Макар да знаеше, че е невъзможно, не искаше да го притъпява с каквито и да било ръкавици, дори да й измръзнеха ръцете. Няколкото пръстена от преплетени златни нишки трябваше да я топлят достатъчно.
Фината вълна непривично дразнеше кожата й, но Сайхе знаеше, че скоро ще свикне. Погледна още веднъж голата си от едната страна талия и се зачуди, дали все пак няма да й е студено. Загърна се с дългото дебело наметало с двойна подплата на нужните места и го закопча за едрите кехлибарени копчета на блузата.
Още два подобни тоалета я чакаха вече опаковани на ниския диван. След като се раздели с по-голямата част от съдържанието на кесията, дадена й от Ти’сейн, магьосницата отново излезе сред тълпите на столицата.
Храмът на Халид се извисяваше покровителствено над околните сгради, вдъхвайки респект и усещане за духовен мир. Храмовата стража пред портите на храма й напомниха обаче за разговорите с Принца. Така и не разбра какво точно против църквата има той, но според думите му, смирението не бе едно от най-проповядваните сред свещениците качества. Сравнявайки я с култа към Майката, тази религия й приличаше доста повече на политика.
Под любопитните погледи на минувачите най-сетне стигна и двореца. Отсъствието на Анара и на по-голямата част на данайския двор бе очевидно – стражите на портата се бяха подпряли на алебардите си и без да има посетители, които да проверяват, безцелно разглеждаха гарваните, накацали по околните покриви, и панорамните прозорци на богатите къщи.
Преметнала сгънатото наметало през голото си рамо, магьосницата заизкачва стъпалата към тях, привличайки вниманието им.
- Лейди Сайхе Танаà. – представи се с отнетата й титла. – От Силосия. – допълни тя, срещайки неразбиращото мълчание на стражите. Преди да са й отговорили, тя влезе в двореца и се огледа за някоя от висшестоящите прислужници.
По-възрастната жена веднага я поведе към някакви покои в едно от крилата за гости, заповядвайки по пътя на няколко девойки да донесат това или онова за почитаемата гостенка. Дългата служба в двореца я бе научила да не задава излишни въпроси на благородници, които и да са те. След като й донесоха вечерята, магьосницата заръча да не я безпокоят до сутринта, тъй като бе уморена от дългия път.
Навън вече се смрачаваше, когато Сайхе допи ягодовия сок и остави празната чаша на посребрения поднос. Бяха й донесли храна веднага щом спомена, че не е яла от сутринта.
Е, бе пристигнала в двореца в Даная. “Време е да ида на гости”, каза си тя и излезе. Както и очакваше, коридорите бяха почти пусти. Повечето слуги се бяха прибрали за кратка почивка преди предстоящата вечеря. Избра едно момиче, което постоянно се оглеждаше и приглаждаше гънките на униформата си. Наскоро наета, тя направи един несръчен реверанс и веднага насочи Сайхе към покоите на графиня Мертьой, която в момента не била в двореца.
“По-добре ако беше тук... Но все пак Първожрицата на Умбра...”, разубеди се сама магьосницата и пое в указаната посока. Нямаше никой пред вратата на жриците и тя влезе без да чука. Младата жена, разположила се в удобно ниско кресло, вдигна изненадано очи от бродерията, с която се занимаваше.
- Аз съм лейди Сайхе Танаà. – Търся графиня Лукреция Перска. – леко надменно каза тя.
- В момента отсъства. – отвърна й студено Сара и посегна към кошницата с конците. Магьосницата се зачуди дали обучават умбрийките в мятане на ножица и се приготви да отскочи, приближавайки се към прислужницата.
- Кажи на Ерис, че Ти’сейн я очаква. – прошепна тя и се втурна към вратата преди Сара да се е опомнила. Сви в първото разклонение, което й се изпречи, докато не стигна някакво стълбище. Продължи нагоре със забързана крачка и чак когато се убеди, че умбрийката не я е последвала, потърси пътя към покоите си.
Сайхе не се и съмняваше, че след като се бе представила с името на рода си, до сутринта тихите ще са научили за присъствието й в двореца. А втора среща с резачите би избегнала с удоволствие. Намери няколко листа хартия в чекмеджето на малкото писалище в единия ъгъл на стаята си и написа набързо на силоски:
Може би Дъщерята ще премисли.
Нарисува набързо герба на рода Танаà – разтворен магнолиев цвят и остави бележката върху писалището. Взе неразопакованите си вещи и се запромъква из двореца. “Ако Ти’сейн е прав за промяната на силоската политика, може би ще успея да се възползвам от новата посока на вятъра.”
Когато слънцето се опита да разстели лъчите си на следващата сутрин, Сайхе препускаше с откраднатия кон в мъглата. За разлика от миналия път, когато отлетя с ндегето, сега бе оставила достатъчно жълтици в празната ясла. Търговецът на коне щеше да остане доволен от “сделката”. Бе се насочила на изток, обратно към Тиен’хара.
- Много път за две реплики. – изсумтя на развиделяващия се ден тя и потупа дисагите на коня: - И няколко топли дрехи.
Смехът й се разнесе по пустия път.
Сайхе (близо до Даная) +10/+11 ден, 30 септември/01 октомври
* * *
Даная се мести на нов адрес:
http://www.geocities.com/new_danaia
Магьосницата потърка разсеяно дланите си и си спомни за възхищението на Озикс, когато я бе наблюдавал облечена в ефирните й одежди. “Студът за теб явно е поредният мъж, който си заслужава да забележиш.” “Но не и този тук”, помисли си тя, оглеждайки намръщено небето. Сивите облаци бяха надвиснали ниско над столицата, обещавайки отново да освободят своите порои.
Рядко бе напускала двореца в Озгария. А и толкова на юг зимата изобщо не беше тежка. Само веднъж видя сняг, който се стопи за два дни. Топлите коридори и покои й позволяваха да носи целогодишно обичайното си облекло. Но след като скитанията й наистина започнаха, бе време да помисли сериозно върху този въпрос. И без това нямаше какво друго да прави, напредвайки бавно към градските порти. Няколко идеи се появиха в главата й и тя скоро забрави за студа, унесена в мисли за топли дрехи...
Час по-късно вече се луташе из Даная, търсейки подходящ шивашки магазин. По широките павирани улици сякаш се гонеха ветровете, опитвайки да настигнат невидимите морски вълни, разбили се на каменистия бряг.
Озова се на просторен търговски площад, в средата на който се издигаха няколко мраморни статуи. Не й остана време да се запита кого ли възвеличаваха, защото в далечния край на овалния площад забеляза шивашко ателие. Голямата табела над вратата изобразяваше пищна рокля и мъжки жакет, явно по най-новата мода, съдейки по богато облечените минувачи. “Принцът ще остане очарован, ако разбере къде са отишли парите му”, иронично си каза магьосницата и се запъти към магазина.
След няколко часа прекарани в ателието, най-сетне получи това, което бе пожелала. Бе й отнело доста време, докато обясни какво точно иска, спечелвайки си много странни погледи от страна на съветничките и повечето посетителки, имащи вид на съпруги на заможни търговци.
Докато шивачките се бяха заели със сложната й по техните думи поръчка, Сайхе бе отскочила до съседния магазин за обувки и сега оглеждаше цялостния резултат във високото огледало в малката стая за проби.
Тъмнокафявата пола бе по тялото й, като от едната страна се спускаше чак до токовете на високите й ботуши, а от другата показваше гладката й мургава кожа далеч над коляното. Отсрещното й рамо също оставаше оголено, а малко под него бе сложила две широки златни гривни. Бежовата блуза бе със същите мотиви като полата и в есенните багри на косата й. Два златни диска проблясваха на ушите й сред късите кичури.
Магьосницата вдигна ръце и огледа дланите си, наполовина покрити от плътно прилепналите ръкави. Обичаше усещането на събиращите се енергии на заклинанието по върховете на пръстите си – точно в миговете преди да го освободи. Макар да знаеше, че е невъзможно, не искаше да го притъпява с каквито и да било ръкавици, дори да й измръзнеха ръцете. Няколкото пръстена от преплетени златни нишки трябваше да я топлят достатъчно.
Фината вълна непривично дразнеше кожата й, но Сайхе знаеше, че скоро ще свикне. Погледна още веднъж голата си от едната страна талия и се зачуди, дали все пак няма да й е студено. Загърна се с дългото дебело наметало с двойна подплата на нужните места и го закопча за едрите кехлибарени копчета на блузата.
Още два подобни тоалета я чакаха вече опаковани на ниския диван. След като се раздели с по-голямата част от съдържанието на кесията, дадена й от Ти’сейн, магьосницата отново излезе сред тълпите на столицата.
Храмът на Халид се извисяваше покровителствено над околните сгради, вдъхвайки респект и усещане за духовен мир. Храмовата стража пред портите на храма й напомниха обаче за разговорите с Принца. Така и не разбра какво точно против църквата има той, но според думите му, смирението не бе едно от най-проповядваните сред свещениците качества. Сравнявайки я с култа към Майката, тази религия й приличаше доста повече на политика.
Под любопитните погледи на минувачите най-сетне стигна и двореца. Отсъствието на Анара и на по-голямата част на данайския двор бе очевидно – стражите на портата се бяха подпряли на алебардите си и без да има посетители, които да проверяват, безцелно разглеждаха гарваните, накацали по околните покриви, и панорамните прозорци на богатите къщи.
Преметнала сгънатото наметало през голото си рамо, магьосницата заизкачва стъпалата към тях, привличайки вниманието им.
- Лейди Сайхе Танаà. – представи се с отнетата й титла. – От Силосия. – допълни тя, срещайки неразбиращото мълчание на стражите. Преди да са й отговорили, тя влезе в двореца и се огледа за някоя от висшестоящите прислужници.
По-възрастната жена веднага я поведе към някакви покои в едно от крилата за гости, заповядвайки по пътя на няколко девойки да донесат това или онова за почитаемата гостенка. Дългата служба в двореца я бе научила да не задава излишни въпроси на благородници, които и да са те. След като й донесоха вечерята, магьосницата заръча да не я безпокоят до сутринта, тъй като бе уморена от дългия път.
Навън вече се смрачаваше, когато Сайхе допи ягодовия сок и остави празната чаша на посребрения поднос. Бяха й донесли храна веднага щом спомена, че не е яла от сутринта.
Е, бе пристигнала в двореца в Даная. “Време е да ида на гости”, каза си тя и излезе. Както и очакваше, коридорите бяха почти пусти. Повечето слуги се бяха прибрали за кратка почивка преди предстоящата вечеря. Избра едно момиче, което постоянно се оглеждаше и приглаждаше гънките на униформата си. Наскоро наета, тя направи един несръчен реверанс и веднага насочи Сайхе към покоите на графиня Мертьой, която в момента не била в двореца.
“По-добре ако беше тук... Но все пак Първожрицата на Умбра...”, разубеди се сама магьосницата и пое в указаната посока. Нямаше никой пред вратата на жриците и тя влезе без да чука. Младата жена, разположила се в удобно ниско кресло, вдигна изненадано очи от бродерията, с която се занимаваше.
- Аз съм лейди Сайхе Танаà. – Търся графиня Лукреция Перска. – леко надменно каза тя.
- В момента отсъства. – отвърна й студено Сара и посегна към кошницата с конците. Магьосницата се зачуди дали обучават умбрийките в мятане на ножица и се приготви да отскочи, приближавайки се към прислужницата.
- Кажи на Ерис, че Ти’сейн я очаква. – прошепна тя и се втурна към вратата преди Сара да се е опомнила. Сви в първото разклонение, което й се изпречи, докато не стигна някакво стълбище. Продължи нагоре със забързана крачка и чак когато се убеди, че умбрийката не я е последвала, потърси пътя към покоите си.
Сайхе не се и съмняваше, че след като се бе представила с името на рода си, до сутринта тихите ще са научили за присъствието й в двореца. А втора среща с резачите би избегнала с удоволствие. Намери няколко листа хартия в чекмеджето на малкото писалище в единия ъгъл на стаята си и написа набързо на силоски:
Може би Дъщерята ще премисли.
Нарисува набързо герба на рода Танаà – разтворен магнолиев цвят и остави бележката върху писалището. Взе неразопакованите си вещи и се запромъква из двореца. “Ако Ти’сейн е прав за промяната на силоската политика, може би ще успея да се възползвам от новата посока на вятъра.”
Когато слънцето се опита да разстели лъчите си на следващата сутрин, Сайхе препускаше с откраднатия кон в мъглата. За разлика от миналия път, когато отлетя с ндегето, сега бе оставила достатъчно жълтици в празната ясла. Търговецът на коне щеше да остане доволен от “сделката”. Бе се насочила на изток, обратно към Тиен’хара.
- Много път за две реплики. – изсумтя на развиделяващия се ден тя и потупа дисагите на коня: - И няколко топли дрехи.
Смехът й се разнесе по пустия път.
Сайхе (близо до Даная) +10/+11 ден, 30 септември/01 октомври
* * *
Даная се мести на нов адрес:
http://www.geocities.com/new_danaia