Още не можеха да изчистят храма след церемонията за сватбата. Джоррам поклати глава и продължи да пристъпва бавно сред високите колони. Върховният свещеник, който го придружаваше, продължи да го уверява:
- Ще открием кой е убиецът на Хеффар.
- Надявам се да го сторите. – ледено отвърна Първосвещеникът. – Халид изгуби твърде много служители досега, а истинската битка тепърва предстои. Бодар, като сборен пункт, е от изключителна важност и трябва да бъде държан здраво. Не искам никакви провали тук.
- Да, Джоррам. – покорно отговори другият мъж, въпреки че бе два пъти по-възрастен.
- Имам още някои неотложни дела в Даная, след което ще се върна и сам ще поведа похода. Дотогава - всичко да върви по план. Ако закъснея не ме чакайте, ще ви настигна по пътя.
Бе се задържал в града още няколко дни. Трябваше да обсъдят стратегията за предстоящия поход срещу Тиен’хара и да съгласуват действията си с останалите призовани свещеници, които щяха да ударят от другите страни. Но основната сила се събираше тук, в Бодар.
Запъти се към тъмницата на храма, където вече бяха приготвили един осъден. Време бе да се връща в столицата. Свещениците от Севера се бавеха, не знаеше какво се случва в Селения... А и когато кралицата я нямаше, все някой трябваше да управялва града. Макар и не от нейно име.
Джоррам (Даная) 0/+1 ден, 10/11 септември
Историята: Пурпурна есен
Last edited by Jaar on Mon May 30, 2005 6:10 pm, edited 1 time in total.
Говори се, че когато кардинал Антулу се завърнал от Марашна, тъмни облаци закривали лицето му. Зад него, в праха пълзяла сянка с формата на ястреб, която покрила Западната порта, в часа на неговото пристигане. Още казват, че първото нещо, което направил, преди дори да измие краката и лицето си след пътя, било да призове великите пълководци на онова време: Идгразил от Баскерите и Абдул ал Хазаред от пустинните племена. Тримата се затворили за цял един ден в Синята зала на двореца и не пускали нито слуга, нито съветник при себе си. Рано на другата сутрин, конник облечен целия в бяло, върху черен кон, излетял сякаш преследван от сироко през Южната порта. С него, препускали девет други конници, облечени в черно и яздещи бели коне. Това били Абдул ал Хазаред и неговите най-верни мюриди. Цяла нощ не затворили очи десетимата войни, а изостряли сетивата си чрез суфийска музика, магически гъби и тайнствени билки. Тежка задача им била поставена от кардинала. Сега те препускали на Юг, през долината Нанохтеп, изгорена от слънцето и озъбена като кучешки череп и после на Запад, към сърцето на великата пустиня, там където опъвали шатрите си единствено войните номади, истинските деца на пясъка.
Лесно било за Абдул ал Хазаред, да обедини племената около Абкан и Марашна. Техните водачи били свикнали да приемат властта на Падишаха и почти с радост събрали знамената си под един флаг. Мнозина от тях били наследници на спахии и мамелюци, и пазели спомен за стария ред и благоденствие. Но как да стори същото със свободните номади, които признават единствено властта на шамшира и благоденствието на простата шатра? Не взел със себе си Абдул ал Хазаред злато и фини платове, защото е казано: "който носи дарове е слаб!" Взел само острият си ятаган и тънката си флейта. И потънал в пустинята за много дни…
Абдул ал Хазаред е казал: “Думите са стрелите в колчана на истината, а поетите са стрелците с точни лъкове” И аз знам, че трябва да продължа разказа си. Да опиша онези събития, които щяха да се случат и да проклинам деня в който Антулу, нашият могъщ кардинал ми заповяда, да започна този летопис. И аз отново поставям перото си върху празния пергамент и мастилото започва да тече сякш от раната на самата история.
Малко след като той напуснал Абкан, за да търси сред пясъците, водачите на номадските племена, една фигура се спуснала по високите стъпала на Падишахския дворец. Хора и древни се отмествали от пътя и като листа издухани от есенен вятър, защото това бил самият Идгразил и в погледа му имало черен гняв. Слязъл Центуриона на баскерите, дълбоко под пирамидите, там където се намират Ковачниците на плът и издал страшна заповед.
Да работят майсторите, ден и нощ без почивка или празник и да създават войни по негов образ и подобие. И макар да знаел, че друг като него не ще бъде сътворен още дълги години, той възжелал войни, които носят в себе си същия нетленен пламък на войната, какъвто горял и в самия него. И заработили духалата и помпите, и стъклениците, както не били работили от дълги, дълги години. Ярко зарево огряло пирамидите и се виждало далеч навътре в пустинята. Още същата нощ, първите тъмни форми, прекрачили каменият портал. И през следващите седмици единиците станали десетки, десетките образували корпуси, а корпусите скоро станали легиони….
Когато срещата на "Златната дузина" с Велиан в Ерисея завърши, Яхив ал Симон и Сорв Горбин, решиха да споделят каретата на неанеца по обратния им път към Даная. Това беше малко неочаквано, тъй като двамата мъже не изпитваха особена симпатия един към друг ( Горбин заради връзките на Яхив ал Симон с Нощните Сватове, а търговеца, защото принципно смяташе контрабандистите за второсортни хора) И това решение беше по-скоро резултат от току-що поетия риск, които по някакъв странен начин ги бе сближил.
Двамата дълго време пътуваха в мълчание, когато Яхив ал Симон се наведе и измъкна две малки чашки за кафе от торбичката на пояса си.
Горбин го изгледа с любопитство.
- Не разбирам смисъла на тази малка кражба – каза той и посочи “плячката” в ръцете на търговеца.
Ал Симон го погледна разсеяно и завъртя едната чашка пред очите си.
- Взимам по нещо за спомен при всяка сделка. Едната от тях ще поставя на отреденото за подобни спомени място, за да ми напомня за дълга, които имам да събера. А втората ще разбия на парчета и с тях ще напълня първата. Това, за да ми напомня, че живота е твърде кратък за необмислени рискове.
Сорв Горбин изсумтя и го погледна с одобрение.
- Странна птица е Велиан – каза след малко той – Но ще стигне далеч! Свързал е делата си с подходящи хора, само Терем колко струва!
Свободния търговец разглеждаше преминаващия зад прозореца Тиен’харски пейзаж.
- Такива като него се появяват често. За съжаление, недостатъчно често – той сухо се разсмя – Интересно, как е убедил принца да забрани лихварството в Тиен’хара? Малка държава стояща на кръстопът, която забранява лихварството? Хм. Впрочем, ще видим, когато настъпи време да приберем реколтата от тази рискована сеитба. Възможно е бъдещето на лорд Велиан, да се окаже не чак толкова блестящо…и доста кратко.
Контрабандиста свъси вежди и погледна мрачно към дебелия търговец.
- На теб ти е лесно! – каза той – С твоите връзки със Сватовете, все ще си прибереш парите по един или друг начин. А аз рискувам начисто, ако нещо….
Неанеца вдигна пръст пред лицето си и строго го погледна.
- А! Яхив ал Симон, няма нужда от бандитски главатари за да си урежда сметките, приятелю! Пред теб стои, тоест седи, новият Паша на Търговската гилдия на Неа! Официално лице и представител на кардинал Антулу! …И дори не ме питай, колко ми струваше това! – довърши след малко той.
*******
Херцог Естора организира събранието на селенийските лордове в една от старите резиденции на крал Марсел, разположена сред просторен древен парк, на около два дни път западно от Периал. Старият херцог беше забележителен човек. Ако в Селения можеше да се говори за висша аристокрация, то той без съмнение представляваше нейната най-висока цласа. Животът на рода Естора се ръководеше от неумолимите принципи за чест, достойнтво и благородническия код, изграден от поколения селенийски монарси. Херцогът заемаше такава позиция сред останалите аристократи, че без да притежава някакви особени качества на политик или воин, той получаваше всеобщо уважение, единствено заради своята честност и онова особено аристократично лустро, което толкова малко благородници притежават. Той нямаше врагове. Да бъдеш враг на Естора би било просто проява на …лош вкус. Въпреки, че херцога не участваше активно в селенийската политика, подобно на Сетий и някои от другите лордове, всички бяха единодушни, че без величественото присъствие на стария мъж с високо чело, добри очи и благородни бръчици около поувисналите бузи, всяко едно събрание би било някак..нелигитимно и дори вулгарно.
Сега той седеше оглавил съвещателната маса в главната зала на резиденцията и водеше тих разговор на своя изящен и архаичен селенийски със седящия от дясната му страна барон Дариус Блицен. Петима от лордовете на Селения бяха пристигнали за срещата. Така, заедно с Естора, ставаха шест. Трима бяха отказали поканата на херцога, предусетили причината за новото събрание и нежелаещи да загубят благосклонността на който и да ръководеше Селения в момента.
Херцогът положи слабата си ръка с дълги бели пръсти върху масата и огледа събраните мъже. После тихо се изкашля в юмрука си.
- Уважаеми приятели, лордове на Селения! Благодаря ви, че приехте моята покана и отделихте от времето си за това неприятно, но без съмнение необходимо събрание.
Вие всички станахте свидетели на това което се случи в Периал, преди броени дни. Аз трябва да призная, че за мен действията на лорд Сетий са ужасявщи и непорстими. Съюз със селенити! Убийства в залите, където до скоро грееше светлината на най-мъдрите! - старият благородник поклати глава и лицето му се сгърчи, обхванато от искрена мъка.
- В какво превърнахме държавата си?! Сега с намесата на нашата светлата принцеса, сякаш справедливостта най-после се завърна. Но аз се страхувам приятели мои! Страхувам се, от собствените си мисли. Защото докато се радвах на твърдите думи изречени от младата Деа, не можех да откъсна очи от фигурите застанали от двете и страни. Твърде близо. И тогава се запитах, може би задавайки си непростим въпрос, дали убийството на жриците и използването на злокобните лунни същества не е било израз на едно отчаяние? Крайното отчаяние на нашият злочест регент, опитващ се да спаси и себе си и Селения от отровата на Умбра? И ако това е вярно, то не може ли да се твърди, че той е бил просто едно оръдие, използвано и после захвърлено, подобно на изтъпена секира от някой дървар, когато той придобива нова, по-остра? Аз ще застана зад думите си уважаеми лодрове! Ще ви кажа каква соред мен е страшната истина и ще оставя решението на вашата мъдрост.
В този момент Умбрийските жрици ръководят Периал. Принцеса Деа се намира под същата власт, която погуби Сетий и е подложена на голяма опастност. Сега е времето да покажем че сме лордове и пазители на Селения! Предлагам да обединим силите си и да защитим най-вече нашата млада принцеса от отровното И обкръжение! Моето предложение е формулирано единствено от желанието ми да предпазим Селения от една катастрофа, която за съжаление вече е започнала да настъпва. Аз искам да обединим усилията си и да сложим край на политика, която ще доведе държавата ни до унизителен и много е възможно фатален край.
Той се пресегна и вдигна лежащия пред него навит на тръба лист хартия, украсен с герба на крал Марсел.
- Това е писмо в което се настоява за избирането на регентски съвет, съставен от десетимата селенийски лордове. Отхвърлянето на всички досегашни кандидатури за мястото на регент, докато не бъдат изяснени връзките на всеки един от лордовете със Сетий. Още, отзоваването на цялото умбрийско посланничество, поради заплаха за тяхното благополучие на територията на Селения. Новият регентски съвет ще се заеме със задачата, да разкрие и накаже виновниците за този печален случай. И със дълбоко съжаление трябва да предложа следното – принцеса Деа се освобождава от всякаква власт над земите на Селения до избирането на нов регент. – той за кратко вдигна поглед и го прекара по лицата на селенийските лордове. После пак надигна пергамента, и свъси вежди докато търсеше реда.
- Тъй като, лорд Сетий загуби мястото и титлата си, аз предлагам, да бъде дадена титлата лорд, на барон Дариус Блицен, за да се запази числото на съвета.
Той остави свитъка на масата и огледа мъжете които седяха около нея.
Блицен се мръщеше, гледайки недоволно към навития на тръба документ. Виконта на Бриел, млад мъж с приятна вънщност и очи на разбойник, потропваше замислено с пръсти по масата и явно пресмяташе, дали не е по-добре да се метне на коня си още сега, да се върне в далечното си южно владение, да вдигне на крак армията, отцепвайки целия полуостров и в крайна сметка, да си осигури поне временно спокойствие от селенийската каша. Следващите трима мрачно гледаха пред себе си и по стиснатите челюсти, херцога разбираше, че за тях Сетий е вече минало, а бъдещето им изглежда дори по-мрачно, от сега изглеждащото, някак кратко, управление на този странен човек. Както и очакваше, единствената опозиция дойде от последния мъж седящ на масата. Лорд-барон Албедо Виерот, принадлежеше към онази група селенийски аристократи за които политиката беше основен поминък и начин на живот. Самият той не бе имал нищо против да види Сетий свален, но факта, че не той беше организирал свалянето му от власт, както и настоящото събрание, го поставяше в позиция в която за него би било по изгодно да защити всяка страна противостояща на предложеното от Естора.
Той бавно се надигна и опирайки ръце върху масата заговори с отмерен, шлифован глас.
- Ние, лордовете на Селения, сме благодарни на уважаемият ни херцог Естора за гостоприемството и ..интересното предложение. Но аз все още не мога да видя достатъчна причина, която би узаконила такова крайно действие. Свалянето от власт на законният регент на Селения, не може да бъде извършено само с участието на половината от съвета. Какво остава за такива решения като изгонването на официални посланници или, дори ме страх да си го помисля, отнемането на правата на Деа?! Сведенията за умбрийкото влияние над Сетий и принцесата, ми се струват преувеличени. Селения винаги е поддържала добри отношения с Умбра и това никога не е представлявало заплаха за нас.
Думите му предизвикаха недоволно мърморене около масата и лордовете се размърхада опитвайки се да вземат думата. Виерот повиши тон за да ги надвика.
- Ние сме пазители на мира и реда в Селения и не можем да си позволим прибързани решения, които могат да доведат дори до гражданска война!
- О, в името на левия ботуш на стария Марсел, Албедо! – младия виконт на Бриел се надигна и махна отсечено с ръка. – Какво повече ти трябва за доказателство?! От толкова стоене в Периал сте се первърнали в жени! Сетий се е продал на жриците и аз не съм учуден, познавайки нашият велик регент! Време е да си ходи при тях в Умбра! Естора, подайте ми документа пред вас и кажете на слугите да оседлаят коня ми и да извикат моите хора. Ако имате нужда от мен, знаете къде да ме намерите! - Той рязко взе листа хартия и с размах положи дългия си, но странно неразбираем подпис. След това подаде документа на седящия до него лорд, който предпазливо го пое.
Албедо Виерот, присви очи и рязко вдигна брадичка.
- В такъв случай, аз отказвам да участвам в това незаконно събрание! – той събра крилете на наметалото си и отмести стола на който седеше. – Честита титла, барон Блицен! Надявам се поне вие сте доволен, че Селения върви към разруха?! – след тези думи той се завъртя и напусна залата.
Старият херцог потупа успокояващо барона по ръката и се наведе към него.
- Шест на четири, приятелю. Повече отколкото очаквах вчера. Утре ще изпратим делегация в Периал. Ехх, дано да не се случи това от което се страхувам.
кардинал Антулу, Идгразил, Абдул ал Хазаред - 18.Септ., Неа (+8 )
Тайното събрание на селенийските лордове - 17.Септ., околностите на Периал, (+7)
Дариус Блицен - 17.Септ., околностите на Периал, (+7)
Лесно било за Абдул ал Хазаред, да обедини племената около Абкан и Марашна. Техните водачи били свикнали да приемат властта на Падишаха и почти с радост събрали знамената си под един флаг. Мнозина от тях били наследници на спахии и мамелюци, и пазели спомен за стария ред и благоденствие. Но как да стори същото със свободните номади, които признават единствено властта на шамшира и благоденствието на простата шатра? Не взел със себе си Абдул ал Хазаред злато и фини платове, защото е казано: "който носи дарове е слаб!" Взел само острият си ятаган и тънката си флейта. И потънал в пустинята за много дни…
Абдул ал Хазаред е казал: “Думите са стрелите в колчана на истината, а поетите са стрелците с точни лъкове” И аз знам, че трябва да продължа разказа си. Да опиша онези събития, които щяха да се случат и да проклинам деня в който Антулу, нашият могъщ кардинал ми заповяда, да започна този летопис. И аз отново поставям перото си върху празния пергамент и мастилото започва да тече сякш от раната на самата история.
Малко след като той напуснал Абкан, за да търси сред пясъците, водачите на номадските племена, една фигура се спуснала по високите стъпала на Падишахския дворец. Хора и древни се отмествали от пътя и като листа издухани от есенен вятър, защото това бил самият Идгразил и в погледа му имало черен гняв. Слязъл Центуриона на баскерите, дълбоко под пирамидите, там където се намират Ковачниците на плът и издал страшна заповед.
Да работят майсторите, ден и нощ без почивка или празник и да създават войни по негов образ и подобие. И макар да знаел, че друг като него не ще бъде сътворен още дълги години, той възжелал войни, които носят в себе си същия нетленен пламък на войната, какъвто горял и в самия него. И заработили духалата и помпите, и стъклениците, както не били работили от дълги, дълги години. Ярко зарево огряло пирамидите и се виждало далеч навътре в пустинята. Още същата нощ, първите тъмни форми, прекрачили каменият портал. И през следващите седмици единиците станали десетки, десетките образували корпуси, а корпусите скоро станали легиони….
Когато срещата на "Златната дузина" с Велиан в Ерисея завърши, Яхив ал Симон и Сорв Горбин, решиха да споделят каретата на неанеца по обратния им път към Даная. Това беше малко неочаквано, тъй като двамата мъже не изпитваха особена симпатия един към друг ( Горбин заради връзките на Яхив ал Симон с Нощните Сватове, а търговеца, защото принципно смяташе контрабандистите за второсортни хора) И това решение беше по-скоро резултат от току-що поетия риск, които по някакъв странен начин ги бе сближил.
Двамата дълго време пътуваха в мълчание, когато Яхив ал Симон се наведе и измъкна две малки чашки за кафе от торбичката на пояса си.
Горбин го изгледа с любопитство.
- Не разбирам смисъла на тази малка кражба – каза той и посочи “плячката” в ръцете на търговеца.
Ал Симон го погледна разсеяно и завъртя едната чашка пред очите си.
- Взимам по нещо за спомен при всяка сделка. Едната от тях ще поставя на отреденото за подобни спомени място, за да ми напомня за дълга, които имам да събера. А втората ще разбия на парчета и с тях ще напълня първата. Това, за да ми напомня, че живота е твърде кратък за необмислени рискове.
Сорв Горбин изсумтя и го погледна с одобрение.
- Странна птица е Велиан – каза след малко той – Но ще стигне далеч! Свързал е делата си с подходящи хора, само Терем колко струва!
Свободния търговец разглеждаше преминаващия зад прозореца Тиен’харски пейзаж.
- Такива като него се появяват често. За съжаление, недостатъчно често – той сухо се разсмя – Интересно, как е убедил принца да забрани лихварството в Тиен’хара? Малка държава стояща на кръстопът, която забранява лихварството? Хм. Впрочем, ще видим, когато настъпи време да приберем реколтата от тази рискована сеитба. Възможно е бъдещето на лорд Велиан, да се окаже не чак толкова блестящо…и доста кратко.
Контрабандиста свъси вежди и погледна мрачно към дебелия търговец.
- На теб ти е лесно! – каза той – С твоите връзки със Сватовете, все ще си прибереш парите по един или друг начин. А аз рискувам начисто, ако нещо….
Неанеца вдигна пръст пред лицето си и строго го погледна.
- А! Яхив ал Симон, няма нужда от бандитски главатари за да си урежда сметките, приятелю! Пред теб стои, тоест седи, новият Паша на Търговската гилдия на Неа! Официално лице и представител на кардинал Антулу! …И дори не ме питай, колко ми струваше това! – довърши след малко той.
*******
Херцог Естора организира събранието на селенийските лордове в една от старите резиденции на крал Марсел, разположена сред просторен древен парк, на около два дни път западно от Периал. Старият херцог беше забележителен човек. Ако в Селения можеше да се говори за висша аристокрация, то той без съмнение представляваше нейната най-висока цласа. Животът на рода Естора се ръководеше от неумолимите принципи за чест, достойнтво и благородническия код, изграден от поколения селенийски монарси. Херцогът заемаше такава позиция сред останалите аристократи, че без да притежава някакви особени качества на политик или воин, той получаваше всеобщо уважение, единствено заради своята честност и онова особено аристократично лустро, което толкова малко благородници притежават. Той нямаше врагове. Да бъдеш враг на Естора би било просто проява на …лош вкус. Въпреки, че херцога не участваше активно в селенийската политика, подобно на Сетий и някои от другите лордове, всички бяха единодушни, че без величественото присъствие на стария мъж с високо чело, добри очи и благородни бръчици около поувисналите бузи, всяко едно събрание би било някак..нелигитимно и дори вулгарно.
Сега той седеше оглавил съвещателната маса в главната зала на резиденцията и водеше тих разговор на своя изящен и архаичен селенийски със седящия от дясната му страна барон Дариус Блицен. Петима от лордовете на Селения бяха пристигнали за срещата. Така, заедно с Естора, ставаха шест. Трима бяха отказали поканата на херцога, предусетили причината за новото събрание и нежелаещи да загубят благосклонността на който и да ръководеше Селения в момента.
Херцогът положи слабата си ръка с дълги бели пръсти върху масата и огледа събраните мъже. После тихо се изкашля в юмрука си.
- Уважаеми приятели, лордове на Селения! Благодаря ви, че приехте моята покана и отделихте от времето си за това неприятно, но без съмнение необходимо събрание.
Вие всички станахте свидетели на това което се случи в Периал, преди броени дни. Аз трябва да призная, че за мен действията на лорд Сетий са ужасявщи и непорстими. Съюз със селенити! Убийства в залите, където до скоро грееше светлината на най-мъдрите! - старият благородник поклати глава и лицето му се сгърчи, обхванато от искрена мъка.
- В какво превърнахме държавата си?! Сега с намесата на нашата светлата принцеса, сякаш справедливостта най-после се завърна. Но аз се страхувам приятели мои! Страхувам се, от собствените си мисли. Защото докато се радвах на твърдите думи изречени от младата Деа, не можех да откъсна очи от фигурите застанали от двете и страни. Твърде близо. И тогава се запитах, може би задавайки си непростим въпрос, дали убийството на жриците и използването на злокобните лунни същества не е било израз на едно отчаяние? Крайното отчаяние на нашият злочест регент, опитващ се да спаси и себе си и Селения от отровата на Умбра? И ако това е вярно, то не може ли да се твърди, че той е бил просто едно оръдие, използвано и после захвърлено, подобно на изтъпена секира от някой дървар, когато той придобива нова, по-остра? Аз ще застана зад думите си уважаеми лодрове! Ще ви кажа каква соред мен е страшната истина и ще оставя решението на вашата мъдрост.
В този момент Умбрийските жрици ръководят Периал. Принцеса Деа се намира под същата власт, която погуби Сетий и е подложена на голяма опастност. Сега е времето да покажем че сме лордове и пазители на Селения! Предлагам да обединим силите си и да защитим най-вече нашата млада принцеса от отровното И обкръжение! Моето предложение е формулирано единствено от желанието ми да предпазим Селения от една катастрофа, която за съжаление вече е започнала да настъпва. Аз искам да обединим усилията си и да сложим край на политика, която ще доведе държавата ни до унизителен и много е възможно фатален край.
Той се пресегна и вдигна лежащия пред него навит на тръба лист хартия, украсен с герба на крал Марсел.
- Това е писмо в което се настоява за избирането на регентски съвет, съставен от десетимата селенийски лордове. Отхвърлянето на всички досегашни кандидатури за мястото на регент, докато не бъдат изяснени връзките на всеки един от лордовете със Сетий. Още, отзоваването на цялото умбрийско посланничество, поради заплаха за тяхното благополучие на територията на Селения. Новият регентски съвет ще се заеме със задачата, да разкрие и накаже виновниците за този печален случай. И със дълбоко съжаление трябва да предложа следното – принцеса Деа се освобождава от всякаква власт над земите на Селения до избирането на нов регент. – той за кратко вдигна поглед и го прекара по лицата на селенийските лордове. После пак надигна пергамента, и свъси вежди докато търсеше реда.
- Тъй като, лорд Сетий загуби мястото и титлата си, аз предлагам, да бъде дадена титлата лорд, на барон Дариус Блицен, за да се запази числото на съвета.
Той остави свитъка на масата и огледа мъжете които седяха около нея.
Блицен се мръщеше, гледайки недоволно към навития на тръба документ. Виконта на Бриел, млад мъж с приятна вънщност и очи на разбойник, потропваше замислено с пръсти по масата и явно пресмяташе, дали не е по-добре да се метне на коня си още сега, да се върне в далечното си южно владение, да вдигне на крак армията, отцепвайки целия полуостров и в крайна сметка, да си осигури поне временно спокойствие от селенийската каша. Следващите трима мрачно гледаха пред себе си и по стиснатите челюсти, херцога разбираше, че за тях Сетий е вече минало, а бъдещето им изглежда дори по-мрачно, от сега изглеждащото, някак кратко, управление на този странен човек. Както и очакваше, единствената опозиция дойде от последния мъж седящ на масата. Лорд-барон Албедо Виерот, принадлежеше към онази група селенийски аристократи за които политиката беше основен поминък и начин на живот. Самият той не бе имал нищо против да види Сетий свален, но факта, че не той беше организирал свалянето му от власт, както и настоящото събрание, го поставяше в позиция в която за него би било по изгодно да защити всяка страна противостояща на предложеното от Естора.
Той бавно се надигна и опирайки ръце върху масата заговори с отмерен, шлифован глас.
- Ние, лордовете на Селения, сме благодарни на уважаемият ни херцог Естора за гостоприемството и ..интересното предложение. Но аз все още не мога да видя достатъчна причина, която би узаконила такова крайно действие. Свалянето от власт на законният регент на Селения, не може да бъде извършено само с участието на половината от съвета. Какво остава за такива решения като изгонването на официални посланници или, дори ме страх да си го помисля, отнемането на правата на Деа?! Сведенията за умбрийкото влияние над Сетий и принцесата, ми се струват преувеличени. Селения винаги е поддържала добри отношения с Умбра и това никога не е представлявало заплаха за нас.
Думите му предизвикаха недоволно мърморене около масата и лордовете се размърхада опитвайки се да вземат думата. Виерот повиши тон за да ги надвика.
- Ние сме пазители на мира и реда в Селения и не можем да си позволим прибързани решения, които могат да доведат дори до гражданска война!
- О, в името на левия ботуш на стария Марсел, Албедо! – младия виконт на Бриел се надигна и махна отсечено с ръка. – Какво повече ти трябва за доказателство?! От толкова стоене в Периал сте се первърнали в жени! Сетий се е продал на жриците и аз не съм учуден, познавайки нашият велик регент! Време е да си ходи при тях в Умбра! Естора, подайте ми документа пред вас и кажете на слугите да оседлаят коня ми и да извикат моите хора. Ако имате нужда от мен, знаете къде да ме намерите! - Той рязко взе листа хартия и с размах положи дългия си, но странно неразбираем подпис. След това подаде документа на седящия до него лорд, който предпазливо го пое.
Албедо Виерот, присви очи и рязко вдигна брадичка.
- В такъв случай, аз отказвам да участвам в това незаконно събрание! – той събра крилете на наметалото си и отмести стола на който седеше. – Честита титла, барон Блицен! Надявам се поне вие сте доволен, че Селения върви към разруха?! – след тези думи той се завъртя и напусна залата.
Старият херцог потупа успокояващо барона по ръката и се наведе към него.
- Шест на четири, приятелю. Повече отколкото очаквах вчера. Утре ще изпратим делегация в Периал. Ехх, дано да не се случи това от което се страхувам.
кардинал Антулу, Идгразил, Абдул ал Хазаред - 18.Септ., Неа (+8 )
Тайното събрание на селенийските лордове - 17.Септ., околностите на Периал, (+7)
Дариус Блицен - 17.Септ., околностите на Периал, (+7)
Last edited by B. Delvig on Tue Jun 07, 2005 10:41 pm, edited 3 times in total.
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Тя беше невинно цвете от градините на сладострастието в Джендин. Тя си играеше с огледалцето, опитвайки се да му прави слънчеви зайчета въпреки небето от полюшваща се коприна над главите им.
Тя го примами да се обърне през рамо и да я погали по гънката на кръста. После да продължи с върха на пръстите си нагоре по гръбнака й, получавайки за награда чувствено мъркане и отъркване с нослето й в бузата му.
В очите й вселената се превръщаше в тъмни кладенци на желанието, в обещание за розова смърт, в усмивка и вечност. Тя притегли главата му към млечните хълмове на гърдите си и се усмихна невидимо на порива му към безкрая на женското й присъствие. Позволи му да я докосва и възбужда, да я целува и да се слива с нея - отново, отново и отново. Предизвикваше го и го контролираше, увличаше го и омоламощаваше с изкуството и спокойствито си на самка.
Продължиха с все по атлетични позиций, които изпиваха телесната мощ на мъжа, докарвайки постепенно треперене на ръцете, бедрата и глезените му, принуждаваха го да я задържа във въздуха, да я носи върху себе си или да вдига и двамата на лицеви опори.
Постепенно Терем отпадаше, усмивката й ставаше все по - хитруваща, ласките им все по- бавни, чувстени и нежни. Целувки замениха първичния взаимен порив, деликатни преплитания на крайниците, плъзгане на кожа в кожа, докосвания с устни по слабините й, облите колене, изящтните стъпъла, мъничките пръсти на нозете й. Остави се на растящото усещане, че е част от нея, че е късче загубена навеки плът, получила върховнота привилегия да се завърне в бленуваната цялост на живота.
---------------------------------------------
Слънцето се виждаше като неясен, тежък жълт диск отвъд повърхността от рисувана коприна, вълнообразно гънеща се над откритите беседки и палми, над водопадите от балдахини и завеси, прегръщащи огромните люлки-легла, пръснати в съзнателен хаос из градините на сладострастието в Джендин.
Слънцето беше пропадащата зад хоризонта душа на пустинния ден, угасващия поглед на Халид, спускащия се над потъналата в жега земя пламтящ юмрук от светлина.
Слънцето - огнен перчем върху челото на залеза, алена корона върху темето на дюните, кървавочервено течно присъствие на въздуха, изпиван от гърдите на уморените им тела.
Кала Джермейн облегна глава на рамото му, а Терем Харт внимателно поднесе чаша сома към устните й. Наблюдаваше я с умопомрачителна жажда към самата нея, наблюдаваше я с меланхолична усмивка как целува с устни ръба на чашата му. Тя го погали по бузата. Погледна го в очите, прободе мълчанието между тях, тишината на заспиващата и събуждаща се пустиня:
- За какво си мислиш докато ме любиш?
- За теб.
- А сега?
- За бебета. За много бебета. Наши... едно поне....
- Ооо, миличък, ела, ела тук - тя се опита да го притегли към себе си с почти майчинска прегръдка, провокирайки съпротивата му. Сборичка ха се и Терем й се остави да го събори по гръб....
Луната - блестящата зеница на нощта, усмивката на мрака, желанието на вечността.
Луната - безмълвния грохот на кръвта, кипежа на древните спомени, пличкащи се във вените, алчостта за безграничното, безкрайното, невъзможното
Луната - сърцето на неизразимото, порив и сълзи, смърт и живот, похот и безразличие, щедрост и слепота.
Усети я в себе си, докато приспиваше Кала, положил главата й в прегръдката си, раменцето й в скута си, докато милваше косите, немирно паднали над гладкото, обло чело, докато мечтаеше отново да се слива с утробата й.
Беше й купил собствен павилион, слугини, договора й с " Ма`мма ", беше й подарил свободата и правото да се люби с когото пожелае когато го няма... единственото, което не можеше да й даде беше онова, което нямаше да има никога и от никоя .... нито едно, дори едно едничко малко бебе. Никога...
Луната го разстърси, издърпа го обхваналите го ръчички на сънената жена. Отне го от отчаянието му, запрати го далече от заспиващото момиче, далече от Джендин, далече от човешката му мъка.
Озова се в Бодар, в бордеите на огромния велик, могъщ град. Озова се в море от опиянение, течащо от небето сребро, вливащо се в душата му, теглещо го напред, към бесния рътим на непрекъснатото зарево от смях и лудост, което представлява нощта за селенита.
Луната постави кинжал от бяла светлина в ръката му, и го накара да гледа отстрани, докато обсебеното му от Нея сърце и тяло нанасят удара в някаква западнала кръчма. Напълно непозната жертва озовала се за миг на пътя на танцуващото му в леден транс присъствие.
Изхабени от груби мъже нощтни пеперуди кръжаха около него и дискретната му спътници от още трима селенита - тъмносветли изображения, верни на него ДОКАТО Луната не реши друго, мълчаливи и смъртоносни, въртопи от бързина, жестокост и виждащи всичко огромни зеници, винаги някъде на границата на собственото му периферно зрение.
Бяха готови да убиват заедно с него, да изтезават или преследват заедно с него. Следваха го доброволно, доколкото Луната им оставяше някаква воля. ... Споделяха неговото желание да преследват отраженията Й в сребърни повърхности, да прелъстяват нощни пеперуди, да проливат кръв - тъй черна и лъскава под слабата светлина на Господарката.
Озоваха се в Версея и Терем сключи сделка за хиляди златни лири. След миг беше на остров Варгос и направи друга сделка, която след двайсетина дни щеше да разори първия му контрагент. Онзи дори още не знаеше, че на острова Терем изкупва стоката, която самия той се беше задържил да му достави във своя град - Версея.
Когато дойдеше тук щеше да открие че може да избира между неустойка или съсипваща следка по покритие.
Пренесе се в Терновион и намери човек, съгласен да му продаде благороднически мечове, събрани чрез мародери от мрачните бойни полета, където достойните синове на Севера бяха оставили костите и живота си заради една безконечна гражданска война.
Накрая се появи в Тиен`хара, в Ерисея, в къщата на Първия министър и направи най - голямото раздвижване на парите си от много години насам. Почти не участва в дискусията - достави си удоволствието да наблюдава дейсвията на лорд Велиан. Умът на този човек беше ... великолепен инструмент за причиняване на добро и зло, за преобръщане на вселената с главата надолу, за творене на изненади от страна на Създателя към цялата останалата част от неговото творение... Щяха пак да се срещат ... - и с лорд Велиан и с бъдещата му съпруга - смъртноопасната Мария Талд ин Арит.
Най - накрая - в прииждащото избледняване на събуждащото се утро - се озова в родния си дом. Крепостта и източника на сигурност за много поколения от рода Харт. В собствената си зала от гранит и втъкани в плътта на сградата защитни заклинания. Сред стените, покрити със сребро, с цялото пространство на необятната главна зала, изпълнено с висящи в нищото тангове от планински кристал, прозрачен като сълзите на дете.
Под покрива, разтварящ се като лотос към обсипаното със звезди и млечнобяла ефирна светлина спящо небе.
Върху трона си от излъчващи собствено сияние кости на древен дракон.
Тук, в тази точка от времето и пространството, в собствения си дворец, в личната си зала, седнал върху родовия трон, облян от спускащата се на потоци лунна светлина, развихрена от пречупването в сребърните стени и левитиращите тангове от планински кристал...
Тук и сега Терем имаше чувството, че може да реши всеки проблем, да отстрани всяка преграда, да изпълни с едно махване на ръката древни и могъщи пророчества, да притежава целия свят и да го залага на облози със самия Създател...
Ала това беше илюзия, родена от препълващата го сила, от прииждащия с опустошителна сила дар на Спящата Кръглолика
- Подмамваш ме, Господарке - засмя се с кънтящ глас мъжът, обвит от петите до върха на косите в намотки от светлина, блестящи нишки сила и мощ, тъй плътни, че се се превръщаха в неистовост.
- Подмамваш ме, Господарке - засмя се тъжно мъжът, втренчил очи в Луната - няма всемогъщество, няма безсмъртие, няма вечна радост... Взе ми повече, отколкото даде...
Прииска му се отново да й се отдаде - за последно, в изтичащото време преди нахлуването на утрото, преди величествената розетка от стомана и магическо стъкло да се затвори над него. Прииска му се да се махне от тук и да посрещне след час деня на неизвестно място. За миг се изкуши отново да се зарее с лъчите й за никъде и навсякъде.
Чувството беше тъй силно, че само последните остатъци от собственото му съзнание го задържаха на място. Имаше някакъв мъждукаш спомен за дълг и отговорност, за необходимости, излизащи извън рамките на собствената му личност...
Очакваше личност, пратена от неговата съюзничка в борбата за по- добър живот на обикновенните хора в Селения. ( Защото само заможните, облечени и нахранени хора могат да купуват и продават, да се учат на нови занаяти, за произвеждат стоки и произведения на изкуството )... Поне това бяха неговите мотиви да участва в тази битка за бъдещето на своя край от света.
Налагаше се да приеме човек, пратен от красивата и недостъпна, мъдрата и могъща в лечение и битка госпожа Мела.
***
Терем Харт в двореца си в Периал на + 2/3, тоест дванайсти срещу тринайсти септември.
Тя го примами да се обърне през рамо и да я погали по гънката на кръста. После да продължи с върха на пръстите си нагоре по гръбнака й, получавайки за награда чувствено мъркане и отъркване с нослето й в бузата му.
В очите й вселената се превръщаше в тъмни кладенци на желанието, в обещание за розова смърт, в усмивка и вечност. Тя притегли главата му към млечните хълмове на гърдите си и се усмихна невидимо на порива му към безкрая на женското й присъствие. Позволи му да я докосва и възбужда, да я целува и да се слива с нея - отново, отново и отново. Предизвикваше го и го контролираше, увличаше го и омоламощаваше с изкуството и спокойствито си на самка.
Продължиха с все по атлетични позиций, които изпиваха телесната мощ на мъжа, докарвайки постепенно треперене на ръцете, бедрата и глезените му, принуждаваха го да я задържа във въздуха, да я носи върху себе си или да вдига и двамата на лицеви опори.
Постепенно Терем отпадаше, усмивката й ставаше все по - хитруваща, ласките им все по- бавни, чувстени и нежни. Целувки замениха първичния взаимен порив, деликатни преплитания на крайниците, плъзгане на кожа в кожа, докосвания с устни по слабините й, облите колене, изящтните стъпъла, мъничките пръсти на нозете й. Остави се на растящото усещане, че е част от нея, че е късче загубена навеки плът, получила върховнота привилегия да се завърне в бленуваната цялост на живота.
---------------------------------------------
Слънцето се виждаше като неясен, тежък жълт диск отвъд повърхността от рисувана коприна, вълнообразно гънеща се над откритите беседки и палми, над водопадите от балдахини и завеси, прегръщащи огромните люлки-легла, пръснати в съзнателен хаос из градините на сладострастието в Джендин.
Слънцето беше пропадащата зад хоризонта душа на пустинния ден, угасващия поглед на Халид, спускащия се над потъналата в жега земя пламтящ юмрук от светлина.
Слънцето - огнен перчем върху челото на залеза, алена корона върху темето на дюните, кървавочервено течно присъствие на въздуха, изпиван от гърдите на уморените им тела.
Кала Джермейн облегна глава на рамото му, а Терем Харт внимателно поднесе чаша сома към устните й. Наблюдаваше я с умопомрачителна жажда към самата нея, наблюдаваше я с меланхолична усмивка как целува с устни ръба на чашата му. Тя го погали по бузата. Погледна го в очите, прободе мълчанието между тях, тишината на заспиващата и събуждаща се пустиня:
- За какво си мислиш докато ме любиш?
- За теб.
- А сега?
- За бебета. За много бебета. Наши... едно поне....
- Ооо, миличък, ела, ела тук - тя се опита да го притегли към себе си с почти майчинска прегръдка, провокирайки съпротивата му. Сборичка ха се и Терем й се остави да го събори по гръб....
Луната - блестящата зеница на нощта, усмивката на мрака, желанието на вечността.
Луната - безмълвния грохот на кръвта, кипежа на древните спомени, пличкащи се във вените, алчостта за безграничното, безкрайното, невъзможното
Луната - сърцето на неизразимото, порив и сълзи, смърт и живот, похот и безразличие, щедрост и слепота.
Усети я в себе си, докато приспиваше Кала, положил главата й в прегръдката си, раменцето й в скута си, докато милваше косите, немирно паднали над гладкото, обло чело, докато мечтаеше отново да се слива с утробата й.
Беше й купил собствен павилион, слугини, договора й с " Ма`мма ", беше й подарил свободата и правото да се люби с когото пожелае когато го няма... единственото, което не можеше да й даде беше онова, което нямаше да има никога и от никоя .... нито едно, дори едно едничко малко бебе. Никога...
Луната го разстърси, издърпа го обхваналите го ръчички на сънената жена. Отне го от отчаянието му, запрати го далече от заспиващото момиче, далече от Джендин, далече от човешката му мъка.
Озова се в Бодар, в бордеите на огромния велик, могъщ град. Озова се в море от опиянение, течащо от небето сребро, вливащо се в душата му, теглещо го напред, към бесния рътим на непрекъснатото зарево от смях и лудост, което представлява нощта за селенита.
Луната постави кинжал от бяла светлина в ръката му, и го накара да гледа отстрани, докато обсебеното му от Нея сърце и тяло нанасят удара в някаква западнала кръчма. Напълно непозната жертва озовала се за миг на пътя на танцуващото му в леден транс присъствие.
Изхабени от груби мъже нощтни пеперуди кръжаха около него и дискретната му спътници от още трима селенита - тъмносветли изображения, верни на него ДОКАТО Луната не реши друго, мълчаливи и смъртоносни, въртопи от бързина, жестокост и виждащи всичко огромни зеници, винаги някъде на границата на собственото му периферно зрение.
Бяха готови да убиват заедно с него, да изтезават или преследват заедно с него. Следваха го доброволно, доколкото Луната им оставяше някаква воля. ... Споделяха неговото желание да преследват отраженията Й в сребърни повърхности, да прелъстяват нощни пеперуди, да проливат кръв - тъй черна и лъскава под слабата светлина на Господарката.
Озоваха се в Версея и Терем сключи сделка за хиляди златни лири. След миг беше на остров Варгос и направи друга сделка, която след двайсетина дни щеше да разори първия му контрагент. Онзи дори още не знаеше, че на острова Терем изкупва стоката, която самия той се беше задържил да му достави във своя град - Версея.
Когато дойдеше тук щеше да открие че може да избира между неустойка или съсипваща следка по покритие.
Пренесе се в Терновион и намери човек, съгласен да му продаде благороднически мечове, събрани чрез мародери от мрачните бойни полета, където достойните синове на Севера бяха оставили костите и живота си заради една безконечна гражданска война.
Накрая се появи в Тиен`хара, в Ерисея, в къщата на Първия министър и направи най - голямото раздвижване на парите си от много години насам. Почти не участва в дискусията - достави си удоволствието да наблюдава дейсвията на лорд Велиан. Умът на този човек беше ... великолепен инструмент за причиняване на добро и зло, за преобръщане на вселената с главата надолу, за творене на изненади от страна на Създателя към цялата останалата част от неговото творение... Щяха пак да се срещат ... - и с лорд Велиан и с бъдещата му съпруга - смъртноопасната Мария Талд ин Арит.
Най - накрая - в прииждащото избледняване на събуждащото се утро - се озова в родния си дом. Крепостта и източника на сигурност за много поколения от рода Харт. В собствената си зала от гранит и втъкани в плътта на сградата защитни заклинания. Сред стените, покрити със сребро, с цялото пространство на необятната главна зала, изпълнено с висящи в нищото тангове от планински кристал, прозрачен като сълзите на дете.
Под покрива, разтварящ се като лотос към обсипаното със звезди и млечнобяла ефирна светлина спящо небе.
Върху трона си от излъчващи собствено сияние кости на древен дракон.
Тук, в тази точка от времето и пространството, в собствения си дворец, в личната си зала, седнал върху родовия трон, облян от спускащата се на потоци лунна светлина, развихрена от пречупването в сребърните стени и левитиращите тангове от планински кристал...
Тук и сега Терем имаше чувството, че може да реши всеки проблем, да отстрани всяка преграда, да изпълни с едно махване на ръката древни и могъщи пророчества, да притежава целия свят и да го залага на облози със самия Създател...
Ала това беше илюзия, родена от препълващата го сила, от прииждащия с опустошителна сила дар на Спящата Кръглолика
- Подмамваш ме, Господарке - засмя се с кънтящ глас мъжът, обвит от петите до върха на косите в намотки от светлина, блестящи нишки сила и мощ, тъй плътни, че се се превръщаха в неистовост.
- Подмамваш ме, Господарке - засмя се тъжно мъжът, втренчил очи в Луната - няма всемогъщество, няма безсмъртие, няма вечна радост... Взе ми повече, отколкото даде...
Прииска му се отново да й се отдаде - за последно, в изтичащото време преди нахлуването на утрото, преди величествената розетка от стомана и магическо стъкло да се затвори над него. Прииска му се да се махне от тук и да посрещне след час деня на неизвестно място. За миг се изкуши отново да се зарее с лъчите й за никъде и навсякъде.
Чувството беше тъй силно, че само последните остатъци от собственото му съзнание го задържаха на място. Имаше някакъв мъждукаш спомен за дълг и отговорност, за необходимости, излизащи извън рамките на собствената му личност...
Очакваше личност, пратена от неговата съюзничка в борбата за по- добър живот на обикновенните хора в Селения. ( Защото само заможните, облечени и нахранени хора могат да купуват и продават, да се учат на нови занаяти, за произвеждат стоки и произведения на изкуството )... Поне това бяха неговите мотиви да участва в тази битка за бъдещето на своя край от света.
Налагаше се да приеме човек, пратен от красивата и недостъпна, мъдрата и могъща в лечение и битка госпожа Мела.
***
Терем Харт в двореца си в Периал на + 2/3, тоест дванайсти срещу тринайсти септември.
Last edited by cherno_slance on Wed Nov 02, 2005 8:56 pm, edited 4 times in total.
Яздеше дни наред като спираше единствено да пренощува в някой хан с топла храна и чиста постеля, но най-вече, за да смени коня. Равномерния тропот на копитата, както и поглъщаната двойна доза от отварата, го държаха в полуунес и низ от видения. Сладостта да я вижда, макар и в представите си, му даваше сили и воля да продължи. Очите й – строги, усмихнати, премрежени, изразителни или безизразни, но винаги така вълнуващи го, държаха спомена за нея жив и близък, сякаш бе до него. Знаеше, че е опасно да прекалява с отварата, за да не загуби връзката с реалността, но реалността за него дни наред се изразяваше единствено в смяна на пейзажи и релеф. Не държеше особено да ги забелязва, доколкото следваше вярната посока. Посоката... Мисълта за мястото, където го бе пратил Ти’сейн го изпълваше с горчива ирония. На никой щит не би му хрумнало да посещава Силосия, освен за да изпълни висша заповед или за да дири своята внезапно изчезнала жрица. Повечето не се завръщаха, а завърналите се – не споделяха. Зачуди се защо бе изпратил точно него. Що за изпитание бе това, когато Силосия по никакъв начин не се конкурираше с лоялността му към Умбра, а може би просто бе разумната жертва, която можеше да си позволи. Всъщност, за него това имаше значение дотолкова, доколкото не бе в Тиен’хара, където Тя имаше нужда той да бъде... Мисълта за Таис раздвижи кръвта му и света отново загуби очертания. Хоризонта сякаш се стовари върху му в пламъци. Различи стар храм. Тя се катереше по стените му и се забавляваше да се закача с огнените вълни, които протягаха алчно езици към изящните й крака. Виждаше игривата й усмивка, но виждаше и мракът, който се сгъстяваше над главата й. Мрак, който не бе от пушека на пламъците. Виждаше и жаравата, която се образуваше в подножието на храма, но тя сякаш не ги забелязваше и не спираше да играе. Опита се да я предупреди, закрещя, но тя го гледаше недоумяващо и ставаше по-смела. Мракът погълна косите й и плъзна като сянка по перленото й лице. Всичко около нея изведнъж лумна в пламъци и озари удивените й очи. Тя се поколеба, после го погледна. Видя загриженост. За него. Очите й сякаш се опитваха да го успокоят... миг преди да полети към огнената паст. Болката от гледката го върна към прашния път и натъртените му от ездата мускули. Не бе първия път, когато я виждаше в пламъци, те вече я съпътстваха във всяко негово видение, свързано с нея, но този път имаше и нещо различно. Мракът... Един друг спомен натрапчиво изплуваше при мисълта за мракът във виденията с Таис. Спомен за една странна среща с още по-странен непознат. Бе се случило преди дни. Монотонният пейзаж, съпътстван от талази жега и прах изведнъж се бе наситил с хлад и покой. Помисли, че временно е оглушал, търсейки обичайните звуци. Връхлетя го някакво безвремие и мрак. Винаги бе мислел, че е опознал всички страни на мрака – бе срещал задушаващ мрак, сковаващ душата мрак, изсмукващ мрак, но за пръв път се сблъскваше с този – пустота. Мрак, който не носеше нищо. Всякакви чувства, емоции, разум, отстъпваха, стопяваха се, все едно не бе дошъл момента да бъдат създадени. Глас, сух като древен пергамент, даде форма на мрака. Непознатият попита за посоката. На Каверън му бе трудно да обясни и предложи да го заведе до кръстопътя, през който бе минал часове преди това, за да видят табелите, които добри хора предвидливо бяха сложили. И сега не можеше да си обясни защо го стори. Непознатият просто кимна и изминаха пътя в пълно мълчание. Каверън се наслаждаваше на хладината и липсата на каквито и да е мисли. Когато стигнаха кръстопътя, слънцето се потапяше за своя сън. Чу себе си да предлага да направят бивак, където да пренощуват. Непознатият отново само кимна. Напалиха огън, хапнаха мълчаливо каквото носеха със себе си, а после потъна в дълбок сън. Не помнеше откога не бе спал така добре – без кошмари, без видения. Събудиха го мухите и жегата на извисилото се вече слънце. От непознатия нямаше и следа.
Неспокойно изпръхтяване на коня върна мислите му към реалността и проясненият му поглед различи очертанията на град в далечината.
* * *
– Събуди се! Свещеника е изчезнал! Камъка?
Грубото разтърсване на две силни ръце я изтръгна от съня. До ума й като ехо отекнаха думите и й трябваше минута, за да осъзнае значението им. Ръката й се стрелна към гърдите. Усети онова свиване в стомаха, когато разочарованието, отчаянието и гнева се бореха с надеждата случващото се да не е истина. Опита се да изтласка бурята, надигаща се у нея в ъгъла, чакаща по-подходящ момент да се развихри. Стисна устни и погледна щита в очите.
– Останалите?
– Тук са – кимна към странната карета.
Умът й трескаво заработи.
– Няма да успеем да стигнем Портала навреме, а и с този превоз много се набиваме на очи.
Тенън се размърда неспокойно.
– Не го предложих по-рано, защото не исках да преча на плановете ви... – Таис изчака да продължи – Съвсем наблизо имаме свои хора в едно селце. Имат подходящо място да приютят и спътниците ни...
Таис се намръщи при мисълта да нощува в някое влажно мазе, но друг план се зараждаше в главата й.
– За каретата могат ли да се погрижат?
Тенън повдигна рамене.
– Ако се наложи и място в огнището ще й намерим.
Кимна. Нямаше време за губене, а и не можеше да се погрижи за всичко. Надяваше се щита да оправдае доверието й.
– Разпрегни единият кон – видяла недоумението му, добави – Ще отидеш сам. Когато се увериш, че за... гостите са се погрижили добре, иди в Умбра и кажи каквото знаеш. – бръкна в торбата си и му подаде кесийката с прахта на Селин – Върни и нея. Аз се връщам в Периал. Не се безпокой, никой не търси сама жена и то в посока към столицата.
Прекоси коридорите към покоите на Феда почти тичайки. Единствено тя с една послушница бе останала в двореца в съседство на спалнята на принцесата. Влетя в стаята й без да чука.
– Първа? Значи вече знаеш...
– Да зная какво? – Таис я погледна стъписана.
– Пратеничеството. Цялото пратеничество е избито до крак. Е, почти...
– Богове! Кога се е случило? Как? И какво трябва да значи това „почти”?
– Часове, след като напуснахте двореца. Били са нападнати в къщата.
– Селенити?
– Не. Свещеници на Халид... Една жрица живя достатъчно, за да разберем..
Намръщи се. „Отново свещеници… Какво си замислил Джоррам?”
– Това не е всичко… Черната охрана на Сетий е избита от негов привърженик – някакъв местен граф…
Таис повдигна вежда и се замисли.
– Интересно…
– Какво ще предприемем, Първа? Официална реакция на Умбра срещу свещениците на Халид?
Таис се сепна.
– Не, разбира се. Деа знае ли, че пратеничеството е избито от свещеници на Халид?
– Още не сме говорили с нея. Имах нужда да се посъветвам с Киара тази нощ.
– Това е добре. Нападението на този граф ни дава чудесна възможност да се справим със Сетий. Ще обвиним Сетий за смъртта на жриците. – видяла колебанието, изписало се на лицето на Феда, продължи – Киара ще узнае истината за виновните за смъртта им, разбира се. Убедена съм, че ще одобри, но нямаме време да чакаме благословията на Съвета. Води ме при Деа.
Момичето изслуша мълчаливо вестта за избитото пратеничество от хора на лорд Сетий, помълча известно време и се обърна към Таис.
– И какво предлагате да направя?
Лицето й съвсем помръкна, когато чу отговора, но само кимна мълчаливо и повика вестоносците.
Напрежението можеше да се усети физически в заседателната зала. Имаха късмет, че лордовете от Съвета още не бяха напуснали Периал. Осмината се споглеждаха без да отронят дума, но всеки от тях си задаваше едни и същи въпроси. Извънредното заседание на Съвета не бе толкова необичайно събитие, колкото факта, че бе свикано лично от принцесата, а не от регента. Във въздухът висеше и незадавания въпрос „Къде е деветият лорд?”. Деа влезе, следвана от Таис, Феда и личната си охрана. Поздрави сдържано дошлите и седна на мястото на регента с онзи властнически маниер, който повечето короновани особи сякаш придобиваха с раждането си. Гласът й отекна в стените от бял мрамор, строг и тих, каращ съветниците да напрегнат слуха си, за да я чуят.
– Господа, събрах ви по изключително неприятен повод, който застрашава държавните интереси на Селения. Преди час научих, че лорд Сетий, регент на Селения по вашата воля, си е позволил да избие официалното пратеничество на Умбра в Селения. – изчака тревожния шепот да затихне, след което продължи – Опасявам се, че подобна позиция е неприемлива за мен и за Селения, поради което моля… – направи кратка пауза, през която обходи с поглед присъстващите – Настоявам… да бъде избран нов регент, който да поеме функциите на съветник Сетий. Разбирате ме, че времето ни е ценно, затова си позволих нищо да не ви липсва в двореца, докато вземете своето решение. Утре сутрин ще ме уведомите какво е то.
Деа стана и тръгна към врата сред глъчката, предизвикана от думите й.
– Принцесо, а какво ще стане с лорд Сетий?
Деа се обърна и прикова лорд Зефал с поглед.
– Учудвам се, че задавате този въпрос, Съветник. Ще бъде съден за държавна измяна, разбира се. – след което напусна залата сред възцарилата се тишина.
Сетий изглеждаше нервен от известието за внезапното посещение на принцеса Деа, но при вида на Първожрицата пребледня.
– Лорд Сетий, нужно ли бе да избивате жриците? – студеният глас на Таис изненада и принцесата, и регента. Не бе прието първа да започва разговор в присъствието на коронована особа в собствената й държава, но получи това, което целеше.
Сетий избухна възмутен.
– Вие най-добре знаете, Първожрице, че те ме държаха в плен.
Лицето на Деа се изопна от това, че Сетий дори не помисли да отрича.
– Лорд Сетий, обвинявам ви в държавна измяна, задето сте причинили смъртта на официалното пратеничество на Умбра в Селения. Ще бъдете съден по законите на страната и нека Халид се смили над вас! Препоръчвам ви да не напускате имението си, за да не се налага да обявявам награда за главата ви.
Напуснаха стаята, сподиряни от изуменият поглед и последвалото разпаленото отричане от страна на лорда.
* * *
Каверън – някъде в Силосия - + 5 ден / 15 септември 1414г.
Таис, Деа, Сетий – в Периал – късно вечерта на "сега" / 10 септември 1414 г.
Неспокойно изпръхтяване на коня върна мислите му към реалността и проясненият му поглед различи очертанията на град в далечината.
* * *
– Събуди се! Свещеника е изчезнал! Камъка?
Грубото разтърсване на две силни ръце я изтръгна от съня. До ума й като ехо отекнаха думите и й трябваше минута, за да осъзнае значението им. Ръката й се стрелна към гърдите. Усети онова свиване в стомаха, когато разочарованието, отчаянието и гнева се бореха с надеждата случващото се да не е истина. Опита се да изтласка бурята, надигаща се у нея в ъгъла, чакаща по-подходящ момент да се развихри. Стисна устни и погледна щита в очите.
– Останалите?
– Тук са – кимна към странната карета.
Умът й трескаво заработи.
– Няма да успеем да стигнем Портала навреме, а и с този превоз много се набиваме на очи.
Тенън се размърда неспокойно.
– Не го предложих по-рано, защото не исках да преча на плановете ви... – Таис изчака да продължи – Съвсем наблизо имаме свои хора в едно селце. Имат подходящо място да приютят и спътниците ни...
Таис се намръщи при мисълта да нощува в някое влажно мазе, но друг план се зараждаше в главата й.
– За каретата могат ли да се погрижат?
Тенън повдигна рамене.
– Ако се наложи и място в огнището ще й намерим.
Кимна. Нямаше време за губене, а и не можеше да се погрижи за всичко. Надяваше се щита да оправдае доверието й.
– Разпрегни единият кон – видяла недоумението му, добави – Ще отидеш сам. Когато се увериш, че за... гостите са се погрижили добре, иди в Умбра и кажи каквото знаеш. – бръкна в торбата си и му подаде кесийката с прахта на Селин – Върни и нея. Аз се връщам в Периал. Не се безпокой, никой не търси сама жена и то в посока към столицата.
Прекоси коридорите към покоите на Феда почти тичайки. Единствено тя с една послушница бе останала в двореца в съседство на спалнята на принцесата. Влетя в стаята й без да чука.
– Първа? Значи вече знаеш...
– Да зная какво? – Таис я погледна стъписана.
– Пратеничеството. Цялото пратеничество е избито до крак. Е, почти...
– Богове! Кога се е случило? Как? И какво трябва да значи това „почти”?
– Часове, след като напуснахте двореца. Били са нападнати в къщата.
– Селенити?
– Не. Свещеници на Халид... Една жрица живя достатъчно, за да разберем..
Намръщи се. „Отново свещеници… Какво си замислил Джоррам?”
– Това не е всичко… Черната охрана на Сетий е избита от негов привърженик – някакъв местен граф…
Таис повдигна вежда и се замисли.
– Интересно…
– Какво ще предприемем, Първа? Официална реакция на Умбра срещу свещениците на Халид?
Таис се сепна.
– Не, разбира се. Деа знае ли, че пратеничеството е избито от свещеници на Халид?
– Още не сме говорили с нея. Имах нужда да се посъветвам с Киара тази нощ.
– Това е добре. Нападението на този граф ни дава чудесна възможност да се справим със Сетий. Ще обвиним Сетий за смъртта на жриците. – видяла колебанието, изписало се на лицето на Феда, продължи – Киара ще узнае истината за виновните за смъртта им, разбира се. Убедена съм, че ще одобри, но нямаме време да чакаме благословията на Съвета. Води ме при Деа.
Момичето изслуша мълчаливо вестта за избитото пратеничество от хора на лорд Сетий, помълча известно време и се обърна към Таис.
– И какво предлагате да направя?
Лицето й съвсем помръкна, когато чу отговора, но само кимна мълчаливо и повика вестоносците.
Напрежението можеше да се усети физически в заседателната зала. Имаха късмет, че лордовете от Съвета още не бяха напуснали Периал. Осмината се споглеждаха без да отронят дума, но всеки от тях си задаваше едни и същи въпроси. Извънредното заседание на Съвета не бе толкова необичайно събитие, колкото факта, че бе свикано лично от принцесата, а не от регента. Във въздухът висеше и незадавания въпрос „Къде е деветият лорд?”. Деа влезе, следвана от Таис, Феда и личната си охрана. Поздрави сдържано дошлите и седна на мястото на регента с онзи властнически маниер, който повечето короновани особи сякаш придобиваха с раждането си. Гласът й отекна в стените от бял мрамор, строг и тих, каращ съветниците да напрегнат слуха си, за да я чуят.
– Господа, събрах ви по изключително неприятен повод, който застрашава държавните интереси на Селения. Преди час научих, че лорд Сетий, регент на Селения по вашата воля, си е позволил да избие официалното пратеничество на Умбра в Селения. – изчака тревожния шепот да затихне, след което продължи – Опасявам се, че подобна позиция е неприемлива за мен и за Селения, поради което моля… – направи кратка пауза, през която обходи с поглед присъстващите – Настоявам… да бъде избран нов регент, който да поеме функциите на съветник Сетий. Разбирате ме, че времето ни е ценно, затова си позволих нищо да не ви липсва в двореца, докато вземете своето решение. Утре сутрин ще ме уведомите какво е то.
Деа стана и тръгна към врата сред глъчката, предизвикана от думите й.
– Принцесо, а какво ще стане с лорд Сетий?
Деа се обърна и прикова лорд Зефал с поглед.
– Учудвам се, че задавате този въпрос, Съветник. Ще бъде съден за държавна измяна, разбира се. – след което напусна залата сред възцарилата се тишина.
Сетий изглеждаше нервен от известието за внезапното посещение на принцеса Деа, но при вида на Първожрицата пребледня.
– Лорд Сетий, нужно ли бе да избивате жриците? – студеният глас на Таис изненада и принцесата, и регента. Не бе прието първа да започва разговор в присъствието на коронована особа в собствената й държава, но получи това, което целеше.
Сетий избухна възмутен.
– Вие най-добре знаете, Първожрице, че те ме държаха в плен.
Лицето на Деа се изопна от това, че Сетий дори не помисли да отрича.
– Лорд Сетий, обвинявам ви в държавна измяна, задето сте причинили смъртта на официалното пратеничество на Умбра в Селения. Ще бъдете съден по законите на страната и нека Халид се смили над вас! Препоръчвам ви да не напускате имението си, за да не се налага да обявявам награда за главата ви.
Напуснаха стаята, сподиряни от изуменият поглед и последвалото разпаленото отричане от страна на лорда.
* * *
Каверън – някъде в Силосия - + 5 ден / 15 септември 1414г.
Таис, Деа, Сетий – в Периал – късно вечерта на "сега" / 10 септември 1414 г.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Нарамил голяма платнена торба, Ти’сейн обикаляше в килерите и избите на крепостта. На дъното й вече се намираше малка изящна кутия, покрита с умбрийска дърворезба, в която бе прибрал шепа скъпоценни камъни от северните мини на Тиен’хара. До нея кротко лежаха две бутилки тежко вино, подходящо за идващите студове.
“В Джендин едва ли настъпва зимата, обаче”, сети се Принцът, но поправи избора си. Раджата щеше да хареса виното. Прибра няколко малки пакетчета с подправки от Триумвирата, както и по-голяма кесия лешници. После се отправи към кухните и прибра няколко изпечени сладкиша, представяйки си с усмивка насладата на лицето на Самра. Развеселяваше го и фактът, че обикновени за него самия неща, се считаха за деликатеси в други краища на света.
Разклати торбата, замисли се малко и реши да вземе още две бутилки вино. Излезе на двора, облян в златиста слънчева светлина, загубила част от досегашната си топлина. Бяха приготвили коня му и той се метна на седлото, осъзнавайки че, колкото и да не я обичаше, ездата бе започнала да му липсва. Може би защото му напомняше за дните, когато всичко бе толкова по-просто и той обикаляше Даная или Озикс с тази или онази група Магове. Но вече прехвърли тридесетте, а и не можеше да избяга от предопределението си на владетел на Тиен’хара. Освен всичко останало, не го и искаше. Но намираше за приятни редките мигове, когато се връщаше в спомените си.
Есенният вятър развяваше дългата му черна коса, докато той препускаше по платото. Скоро върховете на запад щяха да потънат в покрова на облаците, а проходите на изток да станат непроходими. Проливните есенни дъждове, стихващата част на силоските пороища, даваха живот на бързи и стръмни потоци, проправящи своя път сред скалите, потопявайки пътеки, убежища и пещери в мократа си прегръдка. Където бе останала някаква земя, тя се превръщаше в лепкава кал, в непроходима преграда за всякакви пътници. А после щяха да дойдат дълбоките снегове...
Единствено проход Тагоя оставаше частично проходим след средата на октомври. Но всеки тръгнал през него, поемаше рисковете на това пътуване. Лавините не бяха рядко явление, а и планината ставаше коварна под снежната покривка. Своеобразната изолация на двете провинции на Херцогството, която бе продължавала почти половин година, малко или много изискваше автономността на северните градове. А тя се бе оказала от изключителна полза за възраждането на Тиен’хара.
Ти’сейн не змяташе да отнема тази самостоятелност на Управниците. Както Велиан имаше Ерисея, всеки друг имаше своите малки или по-големи градове. Принцът само насочваше с жест и намек. Останалото се основаваше на стабилната връзка между справедлив владетел и закрилник и задоволен народ, запазващ своята свобода и лична идентичност.
Навлезе сред първите сгради на Ерисея и дръпна юздите. Конят почти спря, давайки му възможност да се ориентира в разрастващия се лабиринт от нови, непознати улици, все още незаградени дворове и площади, затрупани със строителни материали. Приближи малка работилница с обширна прилежаща градина. Или по-скоро в такава щеше да се превърне разкаляният парцел, отделен с разнищващо се въже.
Омота юздите около набързо скования коневръз и закрачи по пътеката от червени планински камъни. От едноетажната сграда се разнасяха слаби аромати на свежест и пролетни цветя. Преди да е пристъпил през отворената врата, една от Уханните го посрещна с думите:
- Принце! Добре дошъл в скромната ни обител. Поръчката ви бе изпълнена. – енергично заговори тя и го поведе настойчиво към големия овален тезгях, зад който стоеше друга жена, също облечена в шарени дрехи, контрастиращи със същевременно строгата кройка.
- Принце! – въодушевено го посрещна и тя. – Ветровете и звездата на Тиен’хара са най-фините и многозначителни аромати, които сме създавали някога. Носят в себе си неповторимата атмосфера на страната, съчетавайки мрачната ефирна красота на крепостта със... – Ти’сейн остави думите да отлитат покрай него и с разсеян поглед обходи приемната на работилницата. Две Уханни подреждаха ароматични свещи на един рафт, подбирайки пасваща на цветовете им декорация. Едната дълга стена на помещението пък представляваше сложна дървена конструкция от полици в различна форма и цвят, на които бяха поставени десетки малки стъкленици с още по-причудливи форми. Никога не бе смятал правенето на парфюми с помощта на Светлината за смислено начинание, но ако Велиан успееше да направи от Ерисея това, за което си мечтаеше, този магазин ще бъде изключително доходоносен за крепостта. Тъй като Уханните, както Лечителките и Наблюдателите, носеха Светлината в кръвта си, свързваща ги пряко с Принца.
Жената завърши поетично звучащата си тирада с извинението:
- За съжаление времето бе твърде малко и не успяхме да изработим подобаващи стъкленици за тези прелестни ухания. Затова се видяхме принудени да прибегнем до простата и класическа форма на идеална сфера за мъжкия вариант и четирилъча звезда – за женския.
Ти’сейн прибра двете стъкленици, които тя постави на тезгяха и й благодари.
- Но, Принце, моля ви, ние сме ви благодарни, че ни осигурихте това прекрасно място. За пръв път Уханните получават възможност да разгърнем своята дейсност. Напролет ще засадим градината с... Но това всъщност не е интересно за вас, предполагам. – вежливо се усмихна тя и повика друга от жените да го съпроводи до вратата.
Докато яздеше обратно към крепостта, Ти’сейн още веднъж изброи наум всички подаръци, които бе приготвил за раджата. Знаеше, че никога няма да са достатъчни, не и след всичко, което той направи за него, независимо, че експедицията не го доведе до очакваното място.
Бе известил Брет за посещението си в Джендин. Преди два дни бе видял отново раджата в огледалото. Искрено се радваше, че Самра се е завърнал невредим от пустинята. Чувстваше се длъжен да отиде при него, да го увери, че и с него всичко е наред. Провери за последен път документите на бюрото си, чието подреждане му бе отнело целия ден. Оставяше такъв хаос напоследък... “След като се върна, наистина ще потърся иконом”, зарече се той и на видно място остави бележка до Велиан, в която искаше доклад за някои неща, относно отбраната на Ерисея, включително и докъде бе стигнало прокопаването на тунела към крепостта.
Качи се в покоите си по вътрешната вита стълба и прибра парфюмите в голямата торба, която преметна през рамо. Отражението на сребристите му очи го пое и го пренесе в преддверието на покоите на раджата, които по това време бяха пусти. Излезе в коридора и скоро срещна няколко слуги, които разпознавайки го по цвета на очите, поеха торбата от ръцете му и го поведоха към трапезарията, където господарят им бе събрал няколко приятеля на вечеря.
- Ти’сейн! – изрева Самра, когато го видя на прага на помещението, чиито стени преставляваха изрисувани колонади, откриващи панорамна гледка към града, на чието “дъно” вече бе паднал непрогледен мрак. Малко от огнената течност, в която се плискаха кубчета лед, се разля от ниската кристална чаша, когато раджата я остави с тропот на масата, за да посрещне Принца.
Вечерта мина в оживени разговори за севера, от който се интересуваха гостите, както и за подвизите на Самра в пустинята, за които все пак се бе разчуло в града. Причина за това всъщност се оказали пратеници на някои от племената, дошли да сключат съюз с Джендин.
Силните напитки и прнебрегваната умора си казаха своето и Ти’сейн не се възпротиви на предложението на раджата да пренощува в двореца. Настаниха го в богато обзаведени покои с високи куполи и резбовани паравани, разделяи отделните стаи. Ти’сейн лежеше блажено отпуснат на ниското легло, заспивайки заедно със заспиващия град, ширнал се пред очите му. Отблясъците по медните покриви от нощните клади на арената и огньовете, осветяващи улиците, продължиха да играят в съзнанието му, съпровождайки цветните сънища.
Събудиха го нежните звуци на лира. Мързеливо се размърда в огромното легло и успя да се повдигне глава от меката примамлива възглавница. Изненада се, разпознавайки Лидия - наложницата на раджата, която ги съпътстваше в експедицията в пустинята, да седи на кръглата табуретка и леко да подръпва струните.
- Добро утро, Принце! – поздрави го раджата и дръпна намачкания копринен чаршаф. Явено остана изненадан, виждайки, че Ти’сейн е спал с панталона си. Смешни му се струваха притесненията на северняците. – Хайде, ставай, мързеливецо. Слънцето вече измина половината път до пладне.
В началото реши, че не е чул добре думите на раджата. Или Самра наистина бе в добро настроение, което го радваше. Искаше да получи някои отговори и много се надяваше, че няма да му бъдат спестени, ако някой ги знаеше изобщо.
Якият мъж подръпна тънък черен мустак и продължи:
- Предстои представление на Арената, организирано специално за теб.
- За мен?! – невярващо рече Принцът, но вече обличаше светлосивия ленен халат. Не искаше Самра да изпуска забавлението си заради него.
В ложата на раджата им поднесоха плодове, прясно изпечени питки с мед и орехи, както и странна смесица от мляко и растителни сокове. Ти’сейн разсеяно наблюдаваше кървавата битка, развиваща се сред лабиринта от скали и дървета, разхвърлни по Арената. Не бе привърженик на зрелищата, но просто проявяваше учтивост към домакина си.
Усети как някой се приближава зад него и рязко се извърна. Не очакваше някакви опасности тук, в сърцето на Джендин, но рядко се избавяше от навиците и дълго градените си рефлекси. Морвен му се усмихна вяло и приклекна отстрани до покрития с шарени възглавнички стол.
- Отведете ме от тук! – прошепна тя, следейки с поглед раджата. – Не издържам повече сред тези диваци.
Принцът й подаде един портокал и с равен глас попита:
- Какво се е случило?
- Нищо. – кратко каза тя. – Или по-скоро всичко. Мъжете тук са непоносими отвратителни, мустакати, лъщящи, мургави ... същества. – Наблягайки на последното определение, тя най-сетне намери подходящата дума. Като си спомня какви глупости съм дрънкала на Берик, само защото съм си нямала представа от живота тук.
Гледаше го с тъжния си отчаян поглед, който обаче го развесели. Някак бе сигурен, че двамата с воина продължават да се заяждат при всеки удобен случай. След като Ти’сейн запази мълчание, Морвен продължи:
- Те просто нямат срам. Гледат те, сякаш те събличат с поглед! Позволяват си някакви ласки, когато на мен ми иде да ги изкормя!... – лицето й започваше да почервенява и тя изскърца със зъби: - Защо ми причинявате това?
- Кое по-точно? – попита Принцът и завъртя очи към Самра. – Това ли? – допълни той и се ухили.
Морвен хвана здраво облегалката на стола му, нактите й се впиха болезнено в дървото. Ти’сейн усети как остриетата на кинжалите се усукаха около ръцете му, хладката им плоска част плътно притисната в кожата му.
- Проклети да сте всички мъже. – процеди Морвен и напусна ложата.
Този кратък разговор го накара да се замисли и реши да попита раджата:
- Самра, как се чувства моят Призовател тук?
Оформена черна вежда се вдигна към мургавото чело:
- Искаш да кажеш моят Призовател. – настоя той.
- Всъщност ничии не е. – поправи се Ти’сейн, останал не особено доволен от реакцията на раджата. Изслуша уверенията му, че Шестокракия е много доволен от живота си в Джендин.
Представлението завърши с впечатляващата смърт на двете биещи се чудовища. Разноцветни светлини от разпадащи се магически защити и отиващ си живот окъпаха дъното на циркуса и Арената утихна.
- Знаеш ли, - заговори отново Самра. – след като се сблъскахме с какви ли не изчадия в пустинята, битките тук ми станаха безинтересни. Замислям се дали преустроя Арената...
Ти’сейн му разказа накратко за залите, в които се изнасяха концерти за благородниците в Даная и Селения и на раджата явно му допадна идеята. Въображението му се развихри и тръгвайки от музиката, той заговори за танцьори, инсценирани битки и магически илюминации.
След обяд, докато се разхождаха из градините на двореца, Ти’сейн най-сетне зададе въпроса, койот го измъчваше от доста време насам:
- Самра, какво можеш да ми кажеш за Петоъгълника?
- В смисъл? – недоумяваше раджата.
Принцът замълча и наведе глава, минавайки под отрупан с големи розови цветове клон. Цъфнали магнолиеви дръвчета, олеандри и дъхави акации изпълваха всичките му сетива...
- Петоъгълникът се оказа не това, което търсех. Но крие тайни, които, най-малкото, ми е любопитно да разгадая. А може и да се окаже много по-важен, отколкото предполагам. Стига само да знаех нещо повече...
Раджата забави крачка и се обърна към него, отново посягайки към засукания си мустак.
- Заклинателите се оказаха прави... – провлачи той и забърза отново напред. Ти’сейн го последва, очакващ с внимание следващите му думи. – Единственото, което може би ще хвърли повече светлина върху отговорите, които търсиш, е Петоъгълния свитък. – Виждайки недоумението в погледа на Принца, той продължи: - Магьосническа му работа. И аз не бях чувал за него до завръщането ми след скорошните ни приключения в пустинята. Всъщност и заклинателите не знаят много. Освен, че има необичайната петоъгълна форма. И е свързан с някакви пророчества, които те не разбират. Те смятат, че...
Споменаването на пророчества явно привлече вниманието на Ти’сейн, защото той го прекъсна, питайки:
- Къде е този свитък?
- Бях забравил, че обичаш важните разговори да се провеждат по същество. – поклати глава Самра. – Библиотеката в Марашна е най-голямата в цяла Неа. В нея се пазят прочути свитъци и дрвни оригинали. Според заклинателите, там има и магическо хранилище, където е събрана всевъзможна литература, свързана с тяхното изкуство. Съзнавам, че следата е нищожна, но...
- Цял живот вървя по следи, тънки като паяжина, Самра. – каза Ти’сейн и потърка ръка, която все още бе стегната в спиралата на извитите кинжали. – Никога не съм чувал за Марашна...
- Има много неща в Неа, за които не си чувал и за които едва ли ще чуеш до краяна живота си. – загадъчно се усмихна раджата. – Това е нашата родина. Но не му е сега времето да те омайвам с приказки. Марашна бе вторият по големина град в падишахство Неа.
- Падишахство? – неразбиращо попита Принцът.
- Това сега няма значение. От много поколения насам продължава съревнованието между Джендин и Марашна. Помня времената, когато се опитваха да ни приобщят към владенията на Падишаха. Това наложи някои... сенчести действия, които, мисля, ще са ти от полза; поне на теб. – допълни накрая Самра. –Веднъж ми каза, че можеш да пътуваш през всяко едно огледало?
- Да, стига да имам представа къде се намира.
- Това е лесно. Ще се прехвърлиш в дома на шпионите ми в Марашна. Те ще те упътят към библиотеката и ще ти окажат съдействие. Помни само едно – не споменавай по никакъв повод Джендин. Ако те питат от къде си – просто кажи, че си пристигнал през Абкан. Това ще е достатъчно.
- Благодаря ти, Самра! Кога...
- Понякога се чудя дали търпението не е просто умело поставена маска при теб. – подхвърли раджата, очаквайки с интерес отговора на Принца.
- Истината е отвъд очите. Всичко останало са маски. – контрира Ти’сейн и се взря със сребристия си поглед в черните очи на приятеля си, на човекът, когото смяташе за такъв.
- Утре сутрин, Ти’сейн. Утре сутрин. А нека тази вечер продължиш да бъдеш мой гост.
Жегата продължаваше да бъде безмилостна и по равните улици на Марашна. Малки облачета прахоляк се вдигаха от жълтеникавите камъни, когато някоя камила или каруца, теглена от жилави мулета, преминеше покрай него. Високите градски стени не успяваха да спрат напиращата пустиня и по ъглите се събираха купчинки пясък.
Ти’сейн поспря под сянката на един каменен мост, свързващ плоските покриви на къщите от двете страни на улицата, за да си припомни указанията, дадени му от шпионите на раджата.
Марашна се бе оказал огромен, по-голям дори от Даная. Разраствал се с вековете около непресъхващ оазис, градъбе своеобразна перла в пустинята. Високи квадратни каменни сгради с гладки стени в песъчлив цвят образуваха проходите на правите, широки улици. Градини с палми, кипариси и други непознати растения заемаха част от всеки покрив, а прави каменни мостове със стилни орнаменти ги свързваха в плетеница от нови улици.
Принцът се чувстваше изгубен сред глъчката на непознатия език. Докато в Джендин говореха на странна смесица от силоски древен тиен’харски, тук той не разбираше нито дума. Вървеше на сляпо през просторни площади, на които се извисяваха квадратни колони, изрисувани в синьо, кафяво и жълто – монолитни паметници на незнайни събития.
Мина покрай поредната стражева кула, идентична с всички останали, пръснати из града и по защитните стени. Ваярите – владетелите на града, подсигуряваха както отбраната на Марашна, дори при боеве по улиците, така и спокойствието на жителите в ежедневните им занимания. Стъпаловидно-спираловидното съоръжение се извисяваше над околните сгради, на върха му проблясваше бледа пурпурна светлина. Стражи с извити лъкове и мрачни погледи обикаляха по терасите, а в няколко ниши Ти’сейн успя да различи малки балисти. Бяха му обяснили, че във всяка кула има и по един зехар.
Вървя известно време покрай брега на оазиса. Мургави хора се заглеждаха за кратко в странния му външен вид, но бързо го отминаваха, загубвайки интерес. Мъжете бяха облечени предимно в къси бели поли с разноцветни колани, а жените – в някакво подобие на рокли с голи гърбове и дълги цепки, подчертаващи стройните им фигури. Острите черти на лицата им придаваха леко враждебен вид, с който все още не можеше да свикне.
Най-сетне стигна площада, под който се намираше библиотеката. Огромните врати от позлатено дърво бяха разтворени върху жълтите плочи на паважа, откривайки широки стъпала, потъващи в недрата на града.
- Добре дошъл, чужденецо. – заговори го на познатия език стар мъж с посивяващи коси, разпилени по голите му рамене. – Какво те води в библиотеката на Марашна?
- Търся познание, уважаеми. – опита се да бъде вежлив Принцът.
Застаряващия библиотекар свъси почти изскубаните си вежди и посочи с плавен жест спускащите се стъпала.
- Намерил си подходящото място. Вътре ще те упътят. – поясни той и го остави отново сам.
Ти’сейн стигна първите зали, пълни с високи рафтове от светло дърво, на които бяха подредени стотици, хиляди подвързани с кожа книги. Ярки бели огньове горяха в мангалите по стените, осветявайки с блясъка си огромните помещения. Нареди се на къса опашка, образувала се пред триъгълното писалище на превит от старост мъж. Голата му глава, както на повечето от мъжете в Марашна, бе обхваната от плетеница от белези.
- С какво мога да бъда полезен, чужденецо. – попита с изненадващо силен глас старецът, когато дойде неговият ред.
- Търся един свитък. Един по-... особен свитък. – разясни Принцът без да знае какъв отговор да очаква.
- Разбирам. – отвърна библиотекарят и излезе иззад писалището. – Последвай ме. – каза му той и се отправи към един от изходите на залата. Вълна от недоволно мърморене се разнесе зад гърба на Ти’сейн, но друг мъж в кафявата роба на библиотекар веднага застана зад писалището и посрещна следващия човек.
Слязоха доста нива надолу. Водачът му на няколко пъти се спря и заговори различни хора на непознатия език. Вече се придвижваха из сравнително широки коридори, в чиито стени бяха издълбани кръгли канали за навитите на рула свитъци и пергаменти. Приближиха едно друго триъгълно писалище и библиотекарят отново се обърна към него:
- От какво по-точно се интересуваш?
- Петоъгълният свитък.
Отговорът му бе посрещнат от ледено мълчание. Застанаха пред писалището и старецът заръча на мъжа в кафява роба:
- Повикай сей’хаянна. – Ти’сейн не разбра нищо от думите му и зачака търпеливо с него.
Скоро се появиха две млади жени с бели кожи и също така чисто бели коси прибрани на кок и пристегнати със златни верижки. Зелените им очи го приковаха и те закрачиха към него. Златни гривни от цели пластини подрънкваха на ръцете им, стигайки чак до лактите. Пристъпваха тихо, меките им сандали, пристегнати с дълги кожени каишки, губещи се под дългите им тесни поли на шарки в охра и жълтеникаво сиво. Коприната започна да шумоли с поклащането на грациозните им тела, следвано от потрепването на дългите златни верижки, спускащи се свободно като обици от ушите им.
Глухият звук се усили и му заприлича на стичащ се пясък. Изведнъж си спомни за видението в пустинята и това го накара да стисне ръка в юмрук около Окото. Спирали златиста светлина полетяха към него и той се хвърли зад триъгълното писалище. По-младият библиотекар измъкна закривен кинжал от гънките на робата си и опита да го намушка в гърдите, но Ти’сейн парира удара му с ръка. Усуканите остриета на собстените му кинжали отблъснаха чуждото оръжие и със силен ритник в коляното той повали противника си.
Все още стискайки Окото, удари с юмрук празното пространство, делящо го от сей’хаянна и невидима вълна ги отблъна назад. Възползва се от краткото затишие и побягна из библиотеката, слизайки все по-надолу. Коридорите се стесняваха, светлината намаляваше, а той не знаеше накъде се е отправил. Тичащи стъпки оттекваха в тишината зад него и Принцът продължи напред. След известно време установи, че само собствените му стъпки кънтят в малките кръгли зали, които прекосяваше.
Забави крачка и се огледа. Нищо не разбираше от писанията по стените, а бе загубил представа за местоположението си. Звук на шумоляща хартия го притисна от всички страни, точно както във видението. Ти’сейн се остави на спомените за една илюзия да го водят и изпадна в мрачен унес. На няколко пъти разби тежки обковани врати със звезди от светлина и невъзмутимо прекрачваше останките им от натрошено дърво и огънато желязо.
Влезе в поредната кръгла зала, която обаче нямаше изход. Вида на стъкленото сандъче, поставено на обикновена маса в средата на помещението, го извади от транса и той се надвеси над него. Пожълтяла, напукана хартия, огъната от времето и тежестта на пророчеството, което носеше, лежеше върху тапицирания в червено кадифе под на кутията. Ти’сейн обходи с поглед петте ъгъла на свитъка, опитвайки се да намери началото на написаното. Буквите бяха странно закривени, допълнителни чертички и точки го затрудняваха да прочете целия текст. Успя да различи един пасаж и тихо го произнесе на глас:
Пълна луна на селенита влияе,
Сребрист поглед във въздуха сияе.
Жрица обгръщат пламъци разтопени,
Драконови криле във вода потопени,
Забулената земя живота създава
И небесният огън прокобен изгрява.
Едва доловимо свистене го накара да се обърне, но бе твърде късно. Двете сей’хаянна стояха на прага, а златен магически диск се вряза в рамото му и нетърпима болка избухна в цялото му тяло. Лицето му се изкриви в гримаса и той запрати искрящи лъчи свтлина към двете жени. Зелен огън претопи магията му...
Колони от пясък започнаха да се сипят около него и не му позволяваха да помръдне от мястото си. Трепкащата решетка не пропускаше и звездите, които се появяваха с проблясъци на сребристите му очи. Сей’хаянна се приближаваха с невъзмутимо изражение на лицата; само често повдигащите се гърди в млечно зелените бюстиета издаваха полаганите от тях усилия.
Принцът посегна зад тила си и бързо вплете Окото в тъмните си кичури. Единият ръкав на сивата му туника се спусна, оголвайки ръката с усукания около нея кинжал и той се престори, че опитва да го освободи. Жените прегърнаха пясъчната клетка, напяващи тихо, докато Ти’сейн пропадаше сред безкрайни дюни.
Събуди се сред пълен мрак. Лежеше на твърд каменен под. Не усещаше нито болка, нито... Всъщност не усещаше нищо. Изправи се бавно, внимавайки да не удари главата си в евентуално ниския таван, но такъв не успя да докосне дори с протегнати ръце. Проучи стените ръб по ръб, но не откри и намек за врата. Дали го бяха зазидали?
След няколко часа обаче се чу стържене на камък о камък и някъде наблизо прозвуча леден глас:
- Отвън има храна и вода. Имаш четвърт час.
Отново обиколи стените на килията си и този път откри малък отвор, колкото дасе промуши през него и се озова в подобно помещение. Намери и празната кофа, оставена в единия ъгъл на втората стичка.
След като се нахрани, се върна обратно в килията си, чиито отвор изчезна с преместването на няколко камъка. Светлината мъждукаше слабо отвъд очите му, а нямаше никакъв друг неин източник. Окото безсилно се бе притаило в косите му и той не смееше да се докосне до него. Силите му не бяха много, а то щеше да ги поиска. Тях и още много, каквитоТи’сейн не притежаваше.
Започна да усеща някакво наслагване на магическа енергия, но естеството й бе рзлично от Баланса, от Светлината, която познаваше. Подозираше, че щом го държат жив, значи се приготвят за разпит. Искаха да си осигурят безопасност, а може би и метод за принуда.
Когато му носеха следащото ядене, Принцът усети лек полъх. Някъде на високия таван сигурно имаше отвор, през който влизаше свеж въздух и с отварянето на врата ставаше слабо течение.
Едва на третия ден, поне както ги броеше той, Ти’сейн се сети за изход. Изход, който можеше сам да си осигури. Взе Окото на Въздуха в двете си ръце и седна с кръстосани крака на пода. Зачака времето за вечеря. Чу познатото стържене и краткия полъх се плъзна по кожата му. Тогава той се пресегна през прозрачната кристална сфера и улови повея в хватката на волята си.
Засилваше го със силата й, въртеше го в камъка и когато го освободи, неконтролируеми въздушни потоци се развилняха в малката килия. Стените се разтресоха и камъни западаха от тавана. Принцът се понесе бавно нагоре, а пулсиращият въздух разшири малката шахта за проветряване, сипейки още скални отломъци.
Скоро видя и дневната светлина. Очите му възвърнаха сребристия си блясък и той се появи на улицата сред дъжд от жълти плочи. Разтревожени хора се щураха в паника по улицата и той използва объркването им, за да се изкачи по една външна стълба на близката сграда. Претича през няколко градини, пустинни растения оставяха дългите си бодли в него. Подмина няколко хоризонтални прозореца, докато намери това, което търсеше. Вмъкна се безшумно в странно обзаведена стая, озарена от лъчите на залязващото слънце. Сливайки се с отражението си, той забеляза колко зле изглеждаше в разкъсаната туника и със сплъстената си коса.
Раджата също не пропусна да отбележи този факт, както и съсипания абкански килим пред огледалото, от което се появи Ти’сейн. Разказа му накратко за преживяното, след което Самра го остави в отпускащите и благоухани прегръдки на водата в плиткия каменен басейн в дадените му покои.
На сутринта, преди да си замине, Принцът попита приятеля си:
- Самра, защо ми помагаш?
Раджата явно остана изненадан от подобен въпрос, който по принцип не би трябвало да се задава.
- Някой ден Марашна или друга опасност ще застрашат Джендин и тя ще има нужда от могъщия си приятел. Но ще те излъжа, ако ти кажа, че това е единствената причина. Дори мир да цари, докато аз съм владетел на Джендин, за което искрено се надявам, познанството ми с теб и всичките му последствия са достатъчна отплата, ако мога така неправилно да се изразя. Съюзът с Пустинниците, съкровищата на Петоъгълника, Арената, която ще бъде преобразена... Ако продължа да изброявам, ще видиш, че съм ти задължен с още много. – засмя се той.
- Няма задължения между нас, раджа. – поклони му се Ти’сейн. – Само приятелство. И протегната приятелска ръка. Нека изгревът озари твоя доми твоя град.
- Нека пустинята те закриля, приятелю. – на свой ред му се поклоно Самра и се загледа в размиващите се в огледалото очертания на Принца.
Ти'сейн (Тиен'хара) +10 ден, 20 септември
Морвен (отряда), Лидия (Джендин) +10 ден, 20 септември
“В Джендин едва ли настъпва зимата, обаче”, сети се Принцът, но поправи избора си. Раджата щеше да хареса виното. Прибра няколко малки пакетчета с подправки от Триумвирата, както и по-голяма кесия лешници. После се отправи към кухните и прибра няколко изпечени сладкиша, представяйки си с усмивка насладата на лицето на Самра. Развеселяваше го и фактът, че обикновени за него самия неща, се считаха за деликатеси в други краища на света.
Разклати торбата, замисли се малко и реши да вземе още две бутилки вино. Излезе на двора, облян в златиста слънчева светлина, загубила част от досегашната си топлина. Бяха приготвили коня му и той се метна на седлото, осъзнавайки че, колкото и да не я обичаше, ездата бе започнала да му липсва. Може би защото му напомняше за дните, когато всичко бе толкова по-просто и той обикаляше Даная или Озикс с тази или онази група Магове. Но вече прехвърли тридесетте, а и не можеше да избяга от предопределението си на владетел на Тиен’хара. Освен всичко останало, не го и искаше. Но намираше за приятни редките мигове, когато се връщаше в спомените си.
Есенният вятър развяваше дългата му черна коса, докато той препускаше по платото. Скоро върховете на запад щяха да потънат в покрова на облаците, а проходите на изток да станат непроходими. Проливните есенни дъждове, стихващата част на силоските пороища, даваха живот на бързи и стръмни потоци, проправящи своя път сред скалите, потопявайки пътеки, убежища и пещери в мократа си прегръдка. Където бе останала някаква земя, тя се превръщаше в лепкава кал, в непроходима преграда за всякакви пътници. А после щяха да дойдат дълбоките снегове...
Единствено проход Тагоя оставаше частично проходим след средата на октомври. Но всеки тръгнал през него, поемаше рисковете на това пътуване. Лавините не бяха рядко явление, а и планината ставаше коварна под снежната покривка. Своеобразната изолация на двете провинции на Херцогството, която бе продължавала почти половин година, малко или много изискваше автономността на северните градове. А тя се бе оказала от изключителна полза за възраждането на Тиен’хара.
Ти’сейн не змяташе да отнема тази самостоятелност на Управниците. Както Велиан имаше Ерисея, всеки друг имаше своите малки или по-големи градове. Принцът само насочваше с жест и намек. Останалото се основаваше на стабилната връзка между справедлив владетел и закрилник и задоволен народ, запазващ своята свобода и лична идентичност.
Навлезе сред първите сгради на Ерисея и дръпна юздите. Конят почти спря, давайки му възможност да се ориентира в разрастващия се лабиринт от нови, непознати улици, все още незаградени дворове и площади, затрупани със строителни материали. Приближи малка работилница с обширна прилежаща градина. Или по-скоро в такава щеше да се превърне разкаляният парцел, отделен с разнищващо се въже.
Омота юздите около набързо скования коневръз и закрачи по пътеката от червени планински камъни. От едноетажната сграда се разнасяха слаби аромати на свежест и пролетни цветя. Преди да е пристъпил през отворената врата, една от Уханните го посрещна с думите:
- Принце! Добре дошъл в скромната ни обител. Поръчката ви бе изпълнена. – енергично заговори тя и го поведе настойчиво към големия овален тезгях, зад който стоеше друга жена, също облечена в шарени дрехи, контрастиращи със същевременно строгата кройка.
- Принце! – въодушевено го посрещна и тя. – Ветровете и звездата на Тиен’хара са най-фините и многозначителни аромати, които сме създавали някога. Носят в себе си неповторимата атмосфера на страната, съчетавайки мрачната ефирна красота на крепостта със... – Ти’сейн остави думите да отлитат покрай него и с разсеян поглед обходи приемната на работилницата. Две Уханни подреждаха ароматични свещи на един рафт, подбирайки пасваща на цветовете им декорация. Едната дълга стена на помещението пък представляваше сложна дървена конструкция от полици в различна форма и цвят, на които бяха поставени десетки малки стъкленици с още по-причудливи форми. Никога не бе смятал правенето на парфюми с помощта на Светлината за смислено начинание, но ако Велиан успееше да направи от Ерисея това, за което си мечтаеше, този магазин ще бъде изключително доходоносен за крепостта. Тъй като Уханните, както Лечителките и Наблюдателите, носеха Светлината в кръвта си, свързваща ги пряко с Принца.
Жената завърши поетично звучащата си тирада с извинението:
- За съжаление времето бе твърде малко и не успяхме да изработим подобаващи стъкленици за тези прелестни ухания. Затова се видяхме принудени да прибегнем до простата и класическа форма на идеална сфера за мъжкия вариант и четирилъча звезда – за женския.
Ти’сейн прибра двете стъкленици, които тя постави на тезгяха и й благодари.
- Но, Принце, моля ви, ние сме ви благодарни, че ни осигурихте това прекрасно място. За пръв път Уханните получават възможност да разгърнем своята дейсност. Напролет ще засадим градината с... Но това всъщност не е интересно за вас, предполагам. – вежливо се усмихна тя и повика друга от жените да го съпроводи до вратата.
Докато яздеше обратно към крепостта, Ти’сейн още веднъж изброи наум всички подаръци, които бе приготвил за раджата. Знаеше, че никога няма да са достатъчни, не и след всичко, което той направи за него, независимо, че експедицията не го доведе до очакваното място.
Бе известил Брет за посещението си в Джендин. Преди два дни бе видял отново раджата в огледалото. Искрено се радваше, че Самра се е завърнал невредим от пустинята. Чувстваше се длъжен да отиде при него, да го увери, че и с него всичко е наред. Провери за последен път документите на бюрото си, чието подреждане му бе отнело целия ден. Оставяше такъв хаос напоследък... “След като се върна, наистина ще потърся иконом”, зарече се той и на видно място остави бележка до Велиан, в която искаше доклад за някои неща, относно отбраната на Ерисея, включително и докъде бе стигнало прокопаването на тунела към крепостта.
Качи се в покоите си по вътрешната вита стълба и прибра парфюмите в голямата торба, която преметна през рамо. Отражението на сребристите му очи го пое и го пренесе в преддверието на покоите на раджата, които по това време бяха пусти. Излезе в коридора и скоро срещна няколко слуги, които разпознавайки го по цвета на очите, поеха торбата от ръцете му и го поведоха към трапезарията, където господарят им бе събрал няколко приятеля на вечеря.
- Ти’сейн! – изрева Самра, когато го видя на прага на помещението, чиито стени преставляваха изрисувани колонади, откриващи панорамна гледка към града, на чието “дъно” вече бе паднал непрогледен мрак. Малко от огнената течност, в която се плискаха кубчета лед, се разля от ниската кристална чаша, когато раджата я остави с тропот на масата, за да посрещне Принца.
Вечерта мина в оживени разговори за севера, от който се интересуваха гостите, както и за подвизите на Самра в пустинята, за които все пак се бе разчуло в града. Причина за това всъщност се оказали пратеници на някои от племената, дошли да сключат съюз с Джендин.
Силните напитки и прнебрегваната умора си казаха своето и Ти’сейн не се възпротиви на предложението на раджата да пренощува в двореца. Настаниха го в богато обзаведени покои с високи куполи и резбовани паравани, разделяи отделните стаи. Ти’сейн лежеше блажено отпуснат на ниското легло, заспивайки заедно със заспиващия град, ширнал се пред очите му. Отблясъците по медните покриви от нощните клади на арената и огньовете, осветяващи улиците, продължиха да играят в съзнанието му, съпровождайки цветните сънища.
Събудиха го нежните звуци на лира. Мързеливо се размърда в огромното легло и успя да се повдигне глава от меката примамлива възглавница. Изненада се, разпознавайки Лидия - наложницата на раджата, която ги съпътстваше в експедицията в пустинята, да седи на кръглата табуретка и леко да подръпва струните.
- Добро утро, Принце! – поздрави го раджата и дръпна намачкания копринен чаршаф. Явено остана изненадан, виждайки, че Ти’сейн е спал с панталона си. Смешни му се струваха притесненията на северняците. – Хайде, ставай, мързеливецо. Слънцето вече измина половината път до пладне.
В началото реши, че не е чул добре думите на раджата. Или Самра наистина бе в добро настроение, което го радваше. Искаше да получи някои отговори и много се надяваше, че няма да му бъдат спестени, ако някой ги знаеше изобщо.
Якият мъж подръпна тънък черен мустак и продължи:
- Предстои представление на Арената, организирано специално за теб.
- За мен?! – невярващо рече Принцът, но вече обличаше светлосивия ленен халат. Не искаше Самра да изпуска забавлението си заради него.
В ложата на раджата им поднесоха плодове, прясно изпечени питки с мед и орехи, както и странна смесица от мляко и растителни сокове. Ти’сейн разсеяно наблюдаваше кървавата битка, развиваща се сред лабиринта от скали и дървета, разхвърлни по Арената. Не бе привърженик на зрелищата, но просто проявяваше учтивост към домакина си.
Усети как някой се приближава зад него и рязко се извърна. Не очакваше някакви опасности тук, в сърцето на Джендин, но рядко се избавяше от навиците и дълго градените си рефлекси. Морвен му се усмихна вяло и приклекна отстрани до покрития с шарени възглавнички стол.
- Отведете ме от тук! – прошепна тя, следейки с поглед раджата. – Не издържам повече сред тези диваци.
Принцът й подаде един портокал и с равен глас попита:
- Какво се е случило?
- Нищо. – кратко каза тя. – Или по-скоро всичко. Мъжете тук са непоносими отвратителни, мустакати, лъщящи, мургави ... същества. – Наблягайки на последното определение, тя най-сетне намери подходящата дума. Като си спомня какви глупости съм дрънкала на Берик, само защото съм си нямала представа от живота тук.
Гледаше го с тъжния си отчаян поглед, който обаче го развесели. Някак бе сигурен, че двамата с воина продължават да се заяждат при всеки удобен случай. След като Ти’сейн запази мълчание, Морвен продължи:
- Те просто нямат срам. Гледат те, сякаш те събличат с поглед! Позволяват си някакви ласки, когато на мен ми иде да ги изкормя!... – лицето й започваше да почервенява и тя изскърца със зъби: - Защо ми причинявате това?
- Кое по-точно? – попита Принцът и завъртя очи към Самра. – Това ли? – допълни той и се ухили.
Морвен хвана здраво облегалката на стола му, нактите й се впиха болезнено в дървото. Ти’сейн усети как остриетата на кинжалите се усукаха около ръцете му, хладката им плоска част плътно притисната в кожата му.
- Проклети да сте всички мъже. – процеди Морвен и напусна ложата.
Този кратък разговор го накара да се замисли и реши да попита раджата:
- Самра, как се чувства моят Призовател тук?
Оформена черна вежда се вдигна към мургавото чело:
- Искаш да кажеш моят Призовател. – настоя той.
- Всъщност ничии не е. – поправи се Ти’сейн, останал не особено доволен от реакцията на раджата. Изслуша уверенията му, че Шестокракия е много доволен от живота си в Джендин.
Представлението завърши с впечатляващата смърт на двете биещи се чудовища. Разноцветни светлини от разпадащи се магически защити и отиващ си живот окъпаха дъното на циркуса и Арената утихна.
- Знаеш ли, - заговори отново Самра. – след като се сблъскахме с какви ли не изчадия в пустинята, битките тук ми станаха безинтересни. Замислям се дали преустроя Арената...
Ти’сейн му разказа накратко за залите, в които се изнасяха концерти за благородниците в Даная и Селения и на раджата явно му допадна идеята. Въображението му се развихри и тръгвайки от музиката, той заговори за танцьори, инсценирани битки и магически илюминации.
След обяд, докато се разхождаха из градините на двореца, Ти’сейн най-сетне зададе въпроса, койот го измъчваше от доста време насам:
- Самра, какво можеш да ми кажеш за Петоъгълника?
- В смисъл? – недоумяваше раджата.
Принцът замълча и наведе глава, минавайки под отрупан с големи розови цветове клон. Цъфнали магнолиеви дръвчета, олеандри и дъхави акации изпълваха всичките му сетива...
- Петоъгълникът се оказа не това, което търсех. Но крие тайни, които, най-малкото, ми е любопитно да разгадая. А може и да се окаже много по-важен, отколкото предполагам. Стига само да знаех нещо повече...
Раджата забави крачка и се обърна към него, отново посягайки към засукания си мустак.
- Заклинателите се оказаха прави... – провлачи той и забърза отново напред. Ти’сейн го последва, очакващ с внимание следващите му думи. – Единственото, което може би ще хвърли повече светлина върху отговорите, които търсиш, е Петоъгълния свитък. – Виждайки недоумението в погледа на Принца, той продължи: - Магьосническа му работа. И аз не бях чувал за него до завръщането ми след скорошните ни приключения в пустинята. Всъщност и заклинателите не знаят много. Освен, че има необичайната петоъгълна форма. И е свързан с някакви пророчества, които те не разбират. Те смятат, че...
Споменаването на пророчества явно привлече вниманието на Ти’сейн, защото той го прекъсна, питайки:
- Къде е този свитък?
- Бях забравил, че обичаш важните разговори да се провеждат по същество. – поклати глава Самра. – Библиотеката в Марашна е най-голямата в цяла Неа. В нея се пазят прочути свитъци и дрвни оригинали. Според заклинателите, там има и магическо хранилище, където е събрана всевъзможна литература, свързана с тяхното изкуство. Съзнавам, че следата е нищожна, но...
- Цял живот вървя по следи, тънки като паяжина, Самра. – каза Ти’сейн и потърка ръка, която все още бе стегната в спиралата на извитите кинжали. – Никога не съм чувал за Марашна...
- Има много неща в Неа, за които не си чувал и за които едва ли ще чуеш до краяна живота си. – загадъчно се усмихна раджата. – Това е нашата родина. Но не му е сега времето да те омайвам с приказки. Марашна бе вторият по големина град в падишахство Неа.
- Падишахство? – неразбиращо попита Принцът.
- Това сега няма значение. От много поколения насам продължава съревнованието между Джендин и Марашна. Помня времената, когато се опитваха да ни приобщят към владенията на Падишаха. Това наложи някои... сенчести действия, които, мисля, ще са ти от полза; поне на теб. – допълни накрая Самра. –Веднъж ми каза, че можеш да пътуваш през всяко едно огледало?
- Да, стига да имам представа къде се намира.
- Това е лесно. Ще се прехвърлиш в дома на шпионите ми в Марашна. Те ще те упътят към библиотеката и ще ти окажат съдействие. Помни само едно – не споменавай по никакъв повод Джендин. Ако те питат от къде си – просто кажи, че си пристигнал през Абкан. Това ще е достатъчно.
- Благодаря ти, Самра! Кога...
- Понякога се чудя дали търпението не е просто умело поставена маска при теб. – подхвърли раджата, очаквайки с интерес отговора на Принца.
- Истината е отвъд очите. Всичко останало са маски. – контрира Ти’сейн и се взря със сребристия си поглед в черните очи на приятеля си, на човекът, когото смяташе за такъв.
- Утре сутрин, Ти’сейн. Утре сутрин. А нека тази вечер продължиш да бъдеш мой гост.
Жегата продължаваше да бъде безмилостна и по равните улици на Марашна. Малки облачета прахоляк се вдигаха от жълтеникавите камъни, когато някоя камила или каруца, теглена от жилави мулета, преминеше покрай него. Високите градски стени не успяваха да спрат напиращата пустиня и по ъглите се събираха купчинки пясък.
Ти’сейн поспря под сянката на един каменен мост, свързващ плоските покриви на къщите от двете страни на улицата, за да си припомни указанията, дадени му от шпионите на раджата.
Марашна се бе оказал огромен, по-голям дори от Даная. Разраствал се с вековете около непресъхващ оазис, градъбе своеобразна перла в пустинята. Високи квадратни каменни сгради с гладки стени в песъчлив цвят образуваха проходите на правите, широки улици. Градини с палми, кипариси и други непознати растения заемаха част от всеки покрив, а прави каменни мостове със стилни орнаменти ги свързваха в плетеница от нови улици.
Принцът се чувстваше изгубен сред глъчката на непознатия език. Докато в Джендин говореха на странна смесица от силоски древен тиен’харски, тук той не разбираше нито дума. Вървеше на сляпо през просторни площади, на които се извисяваха квадратни колони, изрисувани в синьо, кафяво и жълто – монолитни паметници на незнайни събития.
Мина покрай поредната стражева кула, идентична с всички останали, пръснати из града и по защитните стени. Ваярите – владетелите на града, подсигуряваха както отбраната на Марашна, дори при боеве по улиците, така и спокойствието на жителите в ежедневните им занимания. Стъпаловидно-спираловидното съоръжение се извисяваше над околните сгради, на върха му проблясваше бледа пурпурна светлина. Стражи с извити лъкове и мрачни погледи обикаляха по терасите, а в няколко ниши Ти’сейн успя да различи малки балисти. Бяха му обяснили, че във всяка кула има и по един зехар.
Вървя известно време покрай брега на оазиса. Мургави хора се заглеждаха за кратко в странния му външен вид, но бързо го отминаваха, загубвайки интерес. Мъжете бяха облечени предимно в къси бели поли с разноцветни колани, а жените – в някакво подобие на рокли с голи гърбове и дълги цепки, подчертаващи стройните им фигури. Острите черти на лицата им придаваха леко враждебен вид, с който все още не можеше да свикне.
Най-сетне стигна площада, под който се намираше библиотеката. Огромните врати от позлатено дърво бяха разтворени върху жълтите плочи на паважа, откривайки широки стъпала, потъващи в недрата на града.
- Добре дошъл, чужденецо. – заговори го на познатия език стар мъж с посивяващи коси, разпилени по голите му рамене. – Какво те води в библиотеката на Марашна?
- Търся познание, уважаеми. – опита се да бъде вежлив Принцът.
Застаряващия библиотекар свъси почти изскубаните си вежди и посочи с плавен жест спускащите се стъпала.
- Намерил си подходящото място. Вътре ще те упътят. – поясни той и го остави отново сам.
Ти’сейн стигна първите зали, пълни с високи рафтове от светло дърво, на които бяха подредени стотици, хиляди подвързани с кожа книги. Ярки бели огньове горяха в мангалите по стените, осветявайки с блясъка си огромните помещения. Нареди се на къса опашка, образувала се пред триъгълното писалище на превит от старост мъж. Голата му глава, както на повечето от мъжете в Марашна, бе обхваната от плетеница от белези.
- С какво мога да бъда полезен, чужденецо. – попита с изненадващо силен глас старецът, когато дойде неговият ред.
- Търся един свитък. Един по-... особен свитък. – разясни Принцът без да знае какъв отговор да очаква.
- Разбирам. – отвърна библиотекарят и излезе иззад писалището. – Последвай ме. – каза му той и се отправи към един от изходите на залата. Вълна от недоволно мърморене се разнесе зад гърба на Ти’сейн, но друг мъж в кафявата роба на библиотекар веднага застана зад писалището и посрещна следващия човек.
Слязоха доста нива надолу. Водачът му на няколко пъти се спря и заговори различни хора на непознатия език. Вече се придвижваха из сравнително широки коридори, в чиито стени бяха издълбани кръгли канали за навитите на рула свитъци и пергаменти. Приближиха едно друго триъгълно писалище и библиотекарят отново се обърна към него:
- От какво по-точно се интересуваш?
- Петоъгълният свитък.
Отговорът му бе посрещнат от ледено мълчание. Застанаха пред писалището и старецът заръча на мъжа в кафява роба:
- Повикай сей’хаянна. – Ти’сейн не разбра нищо от думите му и зачака търпеливо с него.
Скоро се появиха две млади жени с бели кожи и също така чисто бели коси прибрани на кок и пристегнати със златни верижки. Зелените им очи го приковаха и те закрачиха към него. Златни гривни от цели пластини подрънкваха на ръцете им, стигайки чак до лактите. Пристъпваха тихо, меките им сандали, пристегнати с дълги кожени каишки, губещи се под дългите им тесни поли на шарки в охра и жълтеникаво сиво. Коприната започна да шумоли с поклащането на грациозните им тела, следвано от потрепването на дългите златни верижки, спускащи се свободно като обици от ушите им.
Глухият звук се усили и му заприлича на стичащ се пясък. Изведнъж си спомни за видението в пустинята и това го накара да стисне ръка в юмрук около Окото. Спирали златиста светлина полетяха към него и той се хвърли зад триъгълното писалище. По-младият библиотекар измъкна закривен кинжал от гънките на робата си и опита да го намушка в гърдите, но Ти’сейн парира удара му с ръка. Усуканите остриета на собстените му кинжали отблъснаха чуждото оръжие и със силен ритник в коляното той повали противника си.
Все още стискайки Окото, удари с юмрук празното пространство, делящо го от сей’хаянна и невидима вълна ги отблъна назад. Възползва се от краткото затишие и побягна из библиотеката, слизайки все по-надолу. Коридорите се стесняваха, светлината намаляваше, а той не знаеше накъде се е отправил. Тичащи стъпки оттекваха в тишината зад него и Принцът продължи напред. След известно време установи, че само собствените му стъпки кънтят в малките кръгли зали, които прекосяваше.
Забави крачка и се огледа. Нищо не разбираше от писанията по стените, а бе загубил представа за местоположението си. Звук на шумоляща хартия го притисна от всички страни, точно както във видението. Ти’сейн се остави на спомените за една илюзия да го водят и изпадна в мрачен унес. На няколко пъти разби тежки обковани врати със звезди от светлина и невъзмутимо прекрачваше останките им от натрошено дърво и огънато желязо.
Влезе в поредната кръгла зала, която обаче нямаше изход. Вида на стъкленото сандъче, поставено на обикновена маса в средата на помещението, го извади от транса и той се надвеси над него. Пожълтяла, напукана хартия, огъната от времето и тежестта на пророчеството, което носеше, лежеше върху тапицирания в червено кадифе под на кутията. Ти’сейн обходи с поглед петте ъгъла на свитъка, опитвайки се да намери началото на написаното. Буквите бяха странно закривени, допълнителни чертички и точки го затрудняваха да прочете целия текст. Успя да различи един пасаж и тихо го произнесе на глас:
Пълна луна на селенита влияе,
Сребрист поглед във въздуха сияе.
Жрица обгръщат пламъци разтопени,
Драконови криле във вода потопени,
Забулената земя живота създава
И небесният огън прокобен изгрява.
Едва доловимо свистене го накара да се обърне, но бе твърде късно. Двете сей’хаянна стояха на прага, а златен магически диск се вряза в рамото му и нетърпима болка избухна в цялото му тяло. Лицето му се изкриви в гримаса и той запрати искрящи лъчи свтлина към двете жени. Зелен огън претопи магията му...
Колони от пясък започнаха да се сипят около него и не му позволяваха да помръдне от мястото си. Трепкащата решетка не пропускаше и звездите, които се появяваха с проблясъци на сребристите му очи. Сей’хаянна се приближаваха с невъзмутимо изражение на лицата; само често повдигащите се гърди в млечно зелените бюстиета издаваха полаганите от тях усилия.
Принцът посегна зад тила си и бързо вплете Окото в тъмните си кичури. Единият ръкав на сивата му туника се спусна, оголвайки ръката с усукания около нея кинжал и той се престори, че опитва да го освободи. Жените прегърнаха пясъчната клетка, напяващи тихо, докато Ти’сейн пропадаше сред безкрайни дюни.
Събуди се сред пълен мрак. Лежеше на твърд каменен под. Не усещаше нито болка, нито... Всъщност не усещаше нищо. Изправи се бавно, внимавайки да не удари главата си в евентуално ниския таван, но такъв не успя да докосне дори с протегнати ръце. Проучи стените ръб по ръб, но не откри и намек за врата. Дали го бяха зазидали?
След няколко часа обаче се чу стържене на камък о камък и някъде наблизо прозвуча леден глас:
- Отвън има храна и вода. Имаш четвърт час.
Отново обиколи стените на килията си и този път откри малък отвор, колкото дасе промуши през него и се озова в подобно помещение. Намери и празната кофа, оставена в единия ъгъл на втората стичка.
След като се нахрани, се върна обратно в килията си, чиито отвор изчезна с преместването на няколко камъка. Светлината мъждукаше слабо отвъд очите му, а нямаше никакъв друг неин източник. Окото безсилно се бе притаило в косите му и той не смееше да се докосне до него. Силите му не бяха много, а то щеше да ги поиска. Тях и още много, каквитоТи’сейн не притежаваше.
Започна да усеща някакво наслагване на магическа енергия, но естеството й бе рзлично от Баланса, от Светлината, която познаваше. Подозираше, че щом го държат жив, значи се приготвят за разпит. Искаха да си осигурят безопасност, а може би и метод за принуда.
Когато му носеха следащото ядене, Принцът усети лек полъх. Някъде на високия таван сигурно имаше отвор, през който влизаше свеж въздух и с отварянето на врата ставаше слабо течение.
Едва на третия ден, поне както ги броеше той, Ти’сейн се сети за изход. Изход, който можеше сам да си осигури. Взе Окото на Въздуха в двете си ръце и седна с кръстосани крака на пода. Зачака времето за вечеря. Чу познатото стържене и краткия полъх се плъзна по кожата му. Тогава той се пресегна през прозрачната кристална сфера и улови повея в хватката на волята си.
Засилваше го със силата й, въртеше го в камъка и когато го освободи, неконтролируеми въздушни потоци се развилняха в малката килия. Стените се разтресоха и камъни западаха от тавана. Принцът се понесе бавно нагоре, а пулсиращият въздух разшири малката шахта за проветряване, сипейки още скални отломъци.
Скоро видя и дневната светлина. Очите му възвърнаха сребристия си блясък и той се появи на улицата сред дъжд от жълти плочи. Разтревожени хора се щураха в паника по улицата и той използва объркването им, за да се изкачи по една външна стълба на близката сграда. Претича през няколко градини, пустинни растения оставяха дългите си бодли в него. Подмина няколко хоризонтални прозореца, докато намери това, което търсеше. Вмъкна се безшумно в странно обзаведена стая, озарена от лъчите на залязващото слънце. Сливайки се с отражението си, той забеляза колко зле изглеждаше в разкъсаната туника и със сплъстената си коса.
Раджата също не пропусна да отбележи този факт, както и съсипания абкански килим пред огледалото, от което се появи Ти’сейн. Разказа му накратко за преживяното, след което Самра го остави в отпускащите и благоухани прегръдки на водата в плиткия каменен басейн в дадените му покои.
На сутринта, преди да си замине, Принцът попита приятеля си:
- Самра, защо ми помагаш?
Раджата явно остана изненадан от подобен въпрос, който по принцип не би трябвало да се задава.
- Някой ден Марашна или друга опасност ще застрашат Джендин и тя ще има нужда от могъщия си приятел. Но ще те излъжа, ако ти кажа, че това е единствената причина. Дори мир да цари, докато аз съм владетел на Джендин, за което искрено се надявам, познанството ми с теб и всичките му последствия са достатъчна отплата, ако мога така неправилно да се изразя. Съюзът с Пустинниците, съкровищата на Петоъгълника, Арената, която ще бъде преобразена... Ако продължа да изброявам, ще видиш, че съм ти задължен с още много. – засмя се той.
- Няма задължения между нас, раджа. – поклони му се Ти’сейн. – Само приятелство. И протегната приятелска ръка. Нека изгревът озари твоя доми твоя град.
- Нека пустинята те закриля, приятелю. – на свой ред му се поклоно Самра и се загледа в размиващите се в огледалото очертания на Принца.
Ти'сейн (Тиен'хара) +10 ден, 20 септември
Морвен (отряда), Лидия (Джендин) +10 ден, 20 септември
“Идиот!” наруга се няколко пъти наум, почти беше стигнал Портала, когато внезапно се сети, че няма жертва да го нахрани. Притаи се край пътя и зачака, вече минаваше обяд, а единственият човек, който премина, беше малко пастирче, подкарало стадо кози пред себе си.
- Е пък толкова коравосърдечен не съм – промърмори на себе си Картов, когато внезапен плясък на криле го сепна. Скочи на крака, но слънцето го заслепи, загуби няколко ценни мига, а после нишките на магията го обвиха здраво.
- Серист! – изненадата се смеси с ярост, така лесно да го залови.
- Я виж ти! Любимият ученик на всички, един от първенците на випуска и така лесно победен… - присмя му се споменатият.
- Достатъчно! – прекъсна ги властен глас. – Много ме разочарова, драги Картов, така да си тръгнеш дори без да се сбогуваш, натъжи стареца…
Мискини изви очи, ясно защо Бутани толкова лесно го бе пленил, в сравнение с мощта на един Върховен жрец неговата беше смешна. Врод се взря в очите му и тихо рече:
- Имаш нещо твърде ценно. Дай ми го.
Против волята си Картов бръкна в пазвата си, извади камъка и го подаде на Върховния жрец, който доволно кимна.
- Жрец Картов Мискини, обвинен си в предателство спрямо култа… - започна официално Серист, но Врод го прекъсна с махване на ръка.
- Жрец Мискини се намира под моя опека, така че аз ще го съдя по волята на Халид.
- Имам изрични заповеди от Първожреца… - избухна Бутани.
- Не ме интересуват – невъзмутимо отвърна Върховния жрец.
- Това… това е неподчинение и бунт! – извика ядно Серист. – Ще докладвам незабавно на Джоррам, Халид да пази живота му.
- Че върви – подсмихна се Врод, - който те спира?
В този момент ндегето на Бутани жално изписка и се строполи мъртво на земята. На объркания жрец му трябваха няколко мига да схване какво се е случило, а после с вик се хвана за дръжката на меча. Врод само махна с ръка и Серист се просна бездиханен до птицата си. Магическите нишки, стягащи Картов, се разтвориха и изчезнаха. Той си пое дъх и хвърли крадешком поглед към камъка в ръцете на Врод.
- Няма да ти трябва – благо го сгълча Върховния жрец.
- Животът на сестра ми зависи от него – опълчи се Мискини. – Джоррам я държи…
- Доколкото познавам Първожреца, никога няма да получиш сестра си, ще те използва до край, така както направи с осиновителя ти… Да, знам много повече отколкото предполагаш, но сега не е времето да ти разказвам. Мога да ти помогна да спасиш сестра си, но искам да свършиш нещо за мен…
Картов мислено изстена, забъркваше се в поредната каша и потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Но пък имаше ли избор? Джоррам вече го издирваше като предател, а Врод му предлагаше макар и оскъдна все пак някаква надежда. Мискини въздъхна:
- Какво трябва да направя?
- Искам да отидеш до Тиен’хара и да се срещнеш с принц Ти’сейн… Нуждая се от доверен човек за доста деликатни преговори и мисля, че ти си подходящ.
Картов зяпна удивено, едва ли можеше да има по-неподходящо място за един халидов свещеник от Тиен’хара, ако изключим Умбра естествено. Нямаше представа какво целеше Врод, но пък скоро щеше да разбере.
- Да стигна Тиен’хара ще ми отнеме седмици, може би ще трябва да заобиколя през Даная, а после…
Върховният жрец лукаво се усмихна.
- Мисля, че имаш доста по-бърз начин за придвижване, иначе не мога да си обясня как стигна толкова бързо от Даная до Периал… Не се учудвай, отдавна те… хм, наблюдавам живота ти…
Картов се отказа да отрича, погледът му попадна върху лежащия в безсъзнание Серист и внезапно се ухили:
- Ще взема и жрец Бутани с мен, да попътува…
- Добре – кимна Врод, - а сега трябва да тръгвам. До скоро виждане, Картов, и нека Халид да бди над теб. – и той се отдалечи по пътя към най-близкото село.
Когато Картов хлътна в Портала, след като го беше умилостивил с мятащия се Серист, той не забеляза малкото птиче, което съсредоточено го наблюдаваше от близкото дърво.
- Виж ти! – прошепна Врод, щом се отърси от транса си. – Порталите не са били само легенда…
***
- Имам нещо за теб, Морсий.
- Нима? – демонстрира хладно учудване селенитът, но очите му жадно пламнаха щом зърнаха камъка. – Как… как се сдоби с това?
- Неведоми са пътищата на Халид – усмихна се в отговор Врод. – И смятам да ти го дам.
- Да ми го дадеш? – смайването се бореше с подозрението по лицето на Морсий. – Та ти сам можеш да го използваш, мощта ти ще нарастне многократно…
- Лъжовна сила е това, драги Морсий, ще обвържа способностите си с този камък и ще загубя връзката с Баланса… А в Баланса са вплетени всички елементи и макар твърде слаби, мога да ги призовавам винаги, когато ми потрябват.
- Тогава ще поискаш нещо. Нали? Масиар?
- Не, тя повече не ми трябва, след като Сетий вече не е регент. Ще поискам нещо друго и ти знаеш какво е то.
- Власт.
- Да, искам власт. – каза Врод.
***
- Как влезе тук? – в гласът й нямаше и следа от уплаха, само стаената готовност на змията да нападне. Морсий бързо се окопити.
- Дошъл съм да преговарям.
- Да преговаряш? – разсмя се Таис. – Би трябвало да паднеш на колене и да се молиш! – гласът й завибрира с такава мощ, че стените потрепериха. Морсий скочи до прозореца, където лунната светлина го обливаше обилно.
- Знам за фокусите на умбрейските жрици, не се опитвай…
- Но не знаеш за силата на Първожрицата! – гласът й зафуча като ураган, но внезапно се успокои до почти шепот и Таис отново се разсмя. – Пък и при почти умираща Луна, на твое място нямаше да съм толкова смела…
Морсий нервно облиза устни, не си представяше точно така разговора.
- Имам камъка! – изтърси той, лицето на Първата се стегна за миг, а после незаинтересувано попита:
- Какъв камък?
- Знаеш много добре!
- Добре, да кажем, че знам. И какво искаш в замяна? Да освободя Сетий може би? Няма да стане, той е арестуван по заповед на принцеса Деа…
- Не, не това! – нетърпеливо я прекъсна Морсий. – Искам Окото на Луната! Претърсихме навсякъде, но никъде не го открихме! Който и да го е взел, се е скрил добре, с вашата шпионска мрежа няма да е трудно да го намерите. Дай ми лунния камък и ще си получиш своя!
- Може би не търсиш където трябва – усмихна се Таис. – Както и да е, ще помисля върху предложението и може би пак ще се срещнем скоро…
Морсий само кимна в отговор и се стопи в лунните лъчи.
***
Врод оглеждаше неочаквания си гост през полупритворените си клепачи. Виконт Естора, племенник и доверено лице на херцог Естора, се беше разположил свойски в едно от креслата и замислено въртеше чашата вино в ръката си. Всички смятаха, че един ден той ще наследи бездетния херцог, от млад се беше доказал като изкусен дипломат, а щом херцогът го беше изпратил, определено щеше да поиска нещо. Върховния жрец уморено се прозя.
- Стар човек съм, драги виконте, хайде изплюй камъчето.
Естора повъртя още малко чашата в ръката си, после впери решително поглед във Врод и макар доста уклончиво и с обичайните недомлъвки и намеци, описа точно ситуацията.
- Разбирам – прекъсна го жрецът. – А кой ще заема мястото на Сетий в съвета?
- Барон Дариус Блицен…
- Барон Блицен е селенит! – остро реагира Врод. Виконтът с нищо не показа дали е знаел този факт и спокойно парира:
- Барон Блицен е преди всичко патриот.
- Хайде, виконте, не ме подценявай! Идваш тук да ме плашиш с Умбра, която е на другия край на континента, а се съюзявате със селенити, точно тези, които ни докараха всички беди на главите…
- Имаме мнозинство в съвета, Върховни, така или иначе, а мисля, че Умбра е опасност, която не бива да бъде пренебрегвана…
- Ако имахте мнозинство, нямаше да си тук, Естора! Имате пет гласа плюс подкрепата на един полузаконно избран селенит. Мориан може да е мъртва, но привържениците й не са се стопили с последната луна! Ако смятате, че можете да се опълчите на селените на Сетий и на Умбра и то без подкрепата на Халид, значи сте не само глупави, но и безразсъдни! – Врод задиша тежко след краткия си изблик, но бързо се успокои. – Ето какво ще ти кажа, виконт Естора. Ще подкрепя съвета не само с гласовете на двамата лорда, над които имам известно влияние, но и ще имате гласовете на лордовете на Сетий. Мнозинството ви ще е пълно, така че ще можете да отнемете дори правата на принцесата, а аз ще се погрижа селенитите да не се месят. И мисля, че следващият регент би трябвало да е някой, който се ползва с всеобщо уважение, някой като херцог Естора…
- Твърде хубаво, за да е истина – усмихна се за пръв път от началото на разговора виконтът. – Какво ще поискаш в замяна, Върховни?
Врод отпи глътка вода и благо рече:
- Ще поискам да махнете това… изчадие Блицен от съвета на лордовете и да оставите на мен да посоча, кой да заеме мястото на Сетий. Освен това херцог Естора ще разреши строежа на халидови храмове из неговите земи, както и свободното славославене на Халидовото име. И не на последно място, виконте, искам ти да приемеш светлината на Халид…
- Разбирам – присви презрително устни младият Естора. – Искаш, когато един ден наследя чичо си, да имаш още един глас в съвета.
- Нищо не си разбрал, виконте – усмихна се Врод. – Казах, че аз искам да посоча приемника на Сетий… Мисля, че е крайно време твоите способности да бъдат оценени по достойнство, заслужаваш място в Съвета. Решението ми естествено ще зависи от завършека на преговорите с чичо ти…
***
Стражата го залови на третия ден, откакто излезе от Портала. Той ги огледа надменно, изтупа праха от наметалото си и рече:
- Аз съм халидов свещеник и идвам да се срещна с владетеля на тези земи. И ако някой от вас, гниди, посмее да ме докосне дори, Халид ще го превърне в крастава жаба!
Стражите се спогледаха и се разсмяха. Картов се намръщи, явно колко беше влиянието на Баланса из тези земи. Затътри се уморено сред войниците, краката го боляха от вървене, беше зарязал коня си в планините, горкото животно си счупи крака в първата клисура.
Разглеждаше удивен града, който сякаш беше изникнал от нищото. Изненадите следваха една след друга и то толкова много, че способността му да се учудва вече се беше изчерпала, когато го въведоха при Велиан.
- А, Вел, ти пък какво правиш тук?
- Картов! – разпери ръце в приветствена прегръдка споменатият. – Пристигна по-бързо отколкото очаквах.
“По-бързо? От очакваното? Кой и защо ме е чакал?” Мискини бързо пропъди мислите за по-късно, ухили се радушно и рече:
- Да ти се намира топла вана и кана селенийско?
Таис, Морсий – Периал - +4/5 – (14/15 септември)
Врод – Периал - +7 – (17 септември)
Картов, Велиан – Ерисея - +5 – (15 септември)
- Е пък толкова коравосърдечен не съм – промърмори на себе си Картов, когато внезапен плясък на криле го сепна. Скочи на крака, но слънцето го заслепи, загуби няколко ценни мига, а после нишките на магията го обвиха здраво.
- Серист! – изненадата се смеси с ярост, така лесно да го залови.
- Я виж ти! Любимият ученик на всички, един от първенците на випуска и така лесно победен… - присмя му се споменатият.
- Достатъчно! – прекъсна ги властен глас. – Много ме разочарова, драги Картов, така да си тръгнеш дори без да се сбогуваш, натъжи стареца…
Мискини изви очи, ясно защо Бутани толкова лесно го бе пленил, в сравнение с мощта на един Върховен жрец неговата беше смешна. Врод се взря в очите му и тихо рече:
- Имаш нещо твърде ценно. Дай ми го.
Против волята си Картов бръкна в пазвата си, извади камъка и го подаде на Върховния жрец, който доволно кимна.
- Жрец Картов Мискини, обвинен си в предателство спрямо култа… - започна официално Серист, но Врод го прекъсна с махване на ръка.
- Жрец Мискини се намира под моя опека, така че аз ще го съдя по волята на Халид.
- Имам изрични заповеди от Първожреца… - избухна Бутани.
- Не ме интересуват – невъзмутимо отвърна Върховния жрец.
- Това… това е неподчинение и бунт! – извика ядно Серист. – Ще докладвам незабавно на Джоррам, Халид да пази живота му.
- Че върви – подсмихна се Врод, - който те спира?
В този момент ндегето на Бутани жално изписка и се строполи мъртво на земята. На объркания жрец му трябваха няколко мига да схване какво се е случило, а после с вик се хвана за дръжката на меча. Врод само махна с ръка и Серист се просна бездиханен до птицата си. Магическите нишки, стягащи Картов, се разтвориха и изчезнаха. Той си пое дъх и хвърли крадешком поглед към камъка в ръцете на Врод.
- Няма да ти трябва – благо го сгълча Върховния жрец.
- Животът на сестра ми зависи от него – опълчи се Мискини. – Джоррам я държи…
- Доколкото познавам Първожреца, никога няма да получиш сестра си, ще те използва до край, така както направи с осиновителя ти… Да, знам много повече отколкото предполагаш, но сега не е времето да ти разказвам. Мога да ти помогна да спасиш сестра си, но искам да свършиш нещо за мен…
Картов мислено изстена, забъркваше се в поредната каша и потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Но пък имаше ли избор? Джоррам вече го издирваше като предател, а Врод му предлагаше макар и оскъдна все пак някаква надежда. Мискини въздъхна:
- Какво трябва да направя?
- Искам да отидеш до Тиен’хара и да се срещнеш с принц Ти’сейн… Нуждая се от доверен човек за доста деликатни преговори и мисля, че ти си подходящ.
Картов зяпна удивено, едва ли можеше да има по-неподходящо място за един халидов свещеник от Тиен’хара, ако изключим Умбра естествено. Нямаше представа какво целеше Врод, но пък скоро щеше да разбере.
- Да стигна Тиен’хара ще ми отнеме седмици, може би ще трябва да заобиколя през Даная, а после…
Върховният жрец лукаво се усмихна.
- Мисля, че имаш доста по-бърз начин за придвижване, иначе не мога да си обясня как стигна толкова бързо от Даная до Периал… Не се учудвай, отдавна те… хм, наблюдавам живота ти…
Картов се отказа да отрича, погледът му попадна върху лежащия в безсъзнание Серист и внезапно се ухили:
- Ще взема и жрец Бутани с мен, да попътува…
- Добре – кимна Врод, - а сега трябва да тръгвам. До скоро виждане, Картов, и нека Халид да бди над теб. – и той се отдалечи по пътя към най-близкото село.
Когато Картов хлътна в Портала, след като го беше умилостивил с мятащия се Серист, той не забеляза малкото птиче, което съсредоточено го наблюдаваше от близкото дърво.
- Виж ти! – прошепна Врод, щом се отърси от транса си. – Порталите не са били само легенда…
***
- Имам нещо за теб, Морсий.
- Нима? – демонстрира хладно учудване селенитът, но очите му жадно пламнаха щом зърнаха камъка. – Как… как се сдоби с това?
- Неведоми са пътищата на Халид – усмихна се в отговор Врод. – И смятам да ти го дам.
- Да ми го дадеш? – смайването се бореше с подозрението по лицето на Морсий. – Та ти сам можеш да го използваш, мощта ти ще нарастне многократно…
- Лъжовна сила е това, драги Морсий, ще обвържа способностите си с този камък и ще загубя връзката с Баланса… А в Баланса са вплетени всички елементи и макар твърде слаби, мога да ги призовавам винаги, когато ми потрябват.
- Тогава ще поискаш нещо. Нали? Масиар?
- Не, тя повече не ми трябва, след като Сетий вече не е регент. Ще поискам нещо друго и ти знаеш какво е то.
- Власт.
- Да, искам власт. – каза Врод.
***
- Как влезе тук? – в гласът й нямаше и следа от уплаха, само стаената готовност на змията да нападне. Морсий бързо се окопити.
- Дошъл съм да преговарям.
- Да преговаряш? – разсмя се Таис. – Би трябвало да паднеш на колене и да се молиш! – гласът й завибрира с такава мощ, че стените потрепериха. Морсий скочи до прозореца, където лунната светлина го обливаше обилно.
- Знам за фокусите на умбрейските жрици, не се опитвай…
- Но не знаеш за силата на Първожрицата! – гласът й зафуча като ураган, но внезапно се успокои до почти шепот и Таис отново се разсмя. – Пък и при почти умираща Луна, на твое място нямаше да съм толкова смела…
Морсий нервно облиза устни, не си представяше точно така разговора.
- Имам камъка! – изтърси той, лицето на Първата се стегна за миг, а после незаинтересувано попита:
- Какъв камък?
- Знаеш много добре!
- Добре, да кажем, че знам. И какво искаш в замяна? Да освободя Сетий може би? Няма да стане, той е арестуван по заповед на принцеса Деа…
- Не, не това! – нетърпеливо я прекъсна Морсий. – Искам Окото на Луната! Претърсихме навсякъде, но никъде не го открихме! Който и да го е взел, се е скрил добре, с вашата шпионска мрежа няма да е трудно да го намерите. Дай ми лунния камък и ще си получиш своя!
- Може би не търсиш където трябва – усмихна се Таис. – Както и да е, ще помисля върху предложението и може би пак ще се срещнем скоро…
Морсий само кимна в отговор и се стопи в лунните лъчи.
***
Врод оглеждаше неочаквания си гост през полупритворените си клепачи. Виконт Естора, племенник и доверено лице на херцог Естора, се беше разположил свойски в едно от креслата и замислено въртеше чашата вино в ръката си. Всички смятаха, че един ден той ще наследи бездетния херцог, от млад се беше доказал като изкусен дипломат, а щом херцогът го беше изпратил, определено щеше да поиска нещо. Върховния жрец уморено се прозя.
- Стар човек съм, драги виконте, хайде изплюй камъчето.
Естора повъртя още малко чашата в ръката си, после впери решително поглед във Врод и макар доста уклончиво и с обичайните недомлъвки и намеци, описа точно ситуацията.
- Разбирам – прекъсна го жрецът. – А кой ще заема мястото на Сетий в съвета?
- Барон Дариус Блицен…
- Барон Блицен е селенит! – остро реагира Врод. Виконтът с нищо не показа дали е знаел този факт и спокойно парира:
- Барон Блицен е преди всичко патриот.
- Хайде, виконте, не ме подценявай! Идваш тук да ме плашиш с Умбра, която е на другия край на континента, а се съюзявате със селенити, точно тези, които ни докараха всички беди на главите…
- Имаме мнозинство в съвета, Върховни, така или иначе, а мисля, че Умбра е опасност, която не бива да бъде пренебрегвана…
- Ако имахте мнозинство, нямаше да си тук, Естора! Имате пет гласа плюс подкрепата на един полузаконно избран селенит. Мориан може да е мъртва, но привържениците й не са се стопили с последната луна! Ако смятате, че можете да се опълчите на селените на Сетий и на Умбра и то без подкрепата на Халид, значи сте не само глупави, но и безразсъдни! – Врод задиша тежко след краткия си изблик, но бързо се успокои. – Ето какво ще ти кажа, виконт Естора. Ще подкрепя съвета не само с гласовете на двамата лорда, над които имам известно влияние, но и ще имате гласовете на лордовете на Сетий. Мнозинството ви ще е пълно, така че ще можете да отнемете дори правата на принцесата, а аз ще се погрижа селенитите да не се месят. И мисля, че следващият регент би трябвало да е някой, който се ползва с всеобщо уважение, някой като херцог Естора…
- Твърде хубаво, за да е истина – усмихна се за пръв път от началото на разговора виконтът. – Какво ще поискаш в замяна, Върховни?
Врод отпи глътка вода и благо рече:
- Ще поискам да махнете това… изчадие Блицен от съвета на лордовете и да оставите на мен да посоча, кой да заеме мястото на Сетий. Освен това херцог Естора ще разреши строежа на халидови храмове из неговите земи, както и свободното славославене на Халидовото име. И не на последно място, виконте, искам ти да приемеш светлината на Халид…
- Разбирам – присви презрително устни младият Естора. – Искаш, когато един ден наследя чичо си, да имаш още един глас в съвета.
- Нищо не си разбрал, виконте – усмихна се Врод. – Казах, че аз искам да посоча приемника на Сетий… Мисля, че е крайно време твоите способности да бъдат оценени по достойнство, заслужаваш място в Съвета. Решението ми естествено ще зависи от завършека на преговорите с чичо ти…
***
Стражата го залови на третия ден, откакто излезе от Портала. Той ги огледа надменно, изтупа праха от наметалото си и рече:
- Аз съм халидов свещеник и идвам да се срещна с владетеля на тези земи. И ако някой от вас, гниди, посмее да ме докосне дори, Халид ще го превърне в крастава жаба!
Стражите се спогледаха и се разсмяха. Картов се намръщи, явно колко беше влиянието на Баланса из тези земи. Затътри се уморено сред войниците, краката го боляха от вървене, беше зарязал коня си в планините, горкото животно си счупи крака в първата клисура.
Разглеждаше удивен града, който сякаш беше изникнал от нищото. Изненадите следваха една след друга и то толкова много, че способността му да се учудва вече се беше изчерпала, когато го въведоха при Велиан.
- А, Вел, ти пък какво правиш тук?
- Картов! – разпери ръце в приветствена прегръдка споменатият. – Пристигна по-бързо отколкото очаквах.
“По-бързо? От очакваното? Кой и защо ме е чакал?” Мискини бързо пропъди мислите за по-късно, ухили се радушно и рече:
- Да ти се намира топла вана и кана селенийско?
Таис, Морсий – Периал - +4/5 – (14/15 септември)
Врод – Периал - +7 – (17 септември)
Картов, Велиан – Ерисея - +5 – (15 септември)
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Изучаваше усукания метал, оковал ръцете му в хладния си допир. Каквито и движения да правеше, острите ръбове дори не се впиваха в кожата му, а дръжката продължаваше да стърчи безобидно до лакътя му. “Дали някой Маг ще успее да ги свали?”, питаше се той. “Или пък ковач?”
Левият кинжал улови блясъка на сребристите му очи и го отрази с гладката си повърхност. Ти’сейн си припомни отново думите на жената, причинила му това неудобство, което в последствие му спаси живота. Съзнателно използваше хората в пътя си напред. Знаеше го; но някак рядко допускаше това да се набърка в мислите му. А сега тя му го припомняше. Какво му даваше правото да си играе с човешкия живот – не да го съсипва, не да го отнема, а преопределянето и властта над него, които си позволяваше.
Плашеше се, че не знае къде е границата. Толкова години се учеше в движение. Сенчестите игри и възползването от всяка ситуация се бяха превърнали в рефлекс. Не можеше да си отговори на въпроса, дали вече несъзнателно не използва и хората, на които държи.
- Кои са те обаче? – сякаш на оръжията, пристегнали ръцете му, каза той.
“Брет”, веднага изникна в ума му. “Астар” - въпреки че отдавна не се бе случвало двамата да се задържат на едно място за по-дълго време. Някои от другите Магове също, но никога не се бяха сближавали достатъчно.
“Самра...” Каква ирония – необходимостта и целите го бяха срещнали с този човек, а сега той мислеше за него като за приятел. Животът бе много циничен...
Изброяването на имената бързо приключи. Какво наистина бяха околните за него? “Истина, скрита зад тъмни зеници”, мрачно си помисли той. “Отвъд които обичам да се вглеждам”. Бутна небрежно полупразната чаша с черен чай и тя се плъзна по лакирания плот на писалището. Рядко си позволяваше изблици на раздразнение...
Вратата се отвори несигурно и Брет хвърли бърз поглед в кабинета. В началото не го забеляза, сякаш не очакваше да го види. После очите му се върнаха отново върху Принца, седнал с гръб към големия сводест прозорец.
- О, ти си се върнал най-сетне. – изкоментира той и пристъпи в стаята.
- Не беше по моя вина. – започна Ти’сейн и се скастри наум, че е започнал да се обяснява. “Ако не на Брет, пред кой друг мога да си го позволя?!”, запита се след това той.
Воинът завъртя очи, сякаш разглеждайки татуировките на челото си, и поклати глава.
- Разбира се, че не. Но ако някой ден се върнеш сред руините на крепостта, отново ли няма да е по твоя вина?
- Нима ще позволиш Тиен’хара да се превърне в руини?! – подкачи той приятеля си.
Брет се усмихна за секунда, сядайки на креслото от другата страна на писалището и заговори забързано:
- Получих вест от Ингада. Астар е забелязан за последно там преди около седмица и половина.
Ти’сейн успя да смъкне ръкавите на ризата си под писалището и подпря китки на ръба му.
- Интересно... – промърмори той, като същевременно една мисъл не излизаше от главата му: “Може пък и да ги оставя, за да ми напомнят, че все пак има хора, на които държа.” – Предполагам нямаш идея какво е намислил този път?
- Не. Но съдейки по предишните му изяви – едва ли ще имаме нещо против.
- Брет, радвам се, че навремето не се довери само на моето гледане в огледалата и създаде връзки тук и там. – усмихна се Ти’сейн, рядко признаващ превъзходството на другите.
- Аз също. Иначе нямаше да узнаем, че при нашия мил лорд Велиан гостува свещеник на Халид.
Принцът скочи от стола с висока облегалка и се наведе през писалището.
- Какво?! – попита невярващо той.
- Научих едва вчера. Не знам от колко време е в Ерисея. Ти’сейн, възможно е да е капан. Не се появявай направо в дома на Велиан. – предупреди той приятеля си, който вече стоеше пред голямото правоъгълно огледало без рамка, окачено на стената. Извърна рязко глава към него и миг преди да се слее с отражението си, каза:
- Благодаря, Брет.
Воинът така и не разбра дали бе заради вестта или за съвета.
Уханните го посрещнаха с тихи викове на изненада. Ти’сейн не промълви нито дума и изхвърча през вратата на магазина им. Там се намираше първтото огледало в Ерисея, за което се бе сетил.
Черните му коси се бяха спуснали покрай лицето му, прикривайки отчасти сребристите му очи. Обикновената риза и панталон не го отличаваха от хората, плъзнали по непавираните улици, за разлика от халата, който обикновено носеше извън крепостта. Остана незабелязан докато стигне площада на края на платото, където хвърли един бърз поглед на каменния скелет на купола, който ерисейци наричаха Катедралата. Зачуди се дали някога въобще ще бъде завършена след предстоящата му среща, дали самият той ще се заеме с изграждането на дворцовите крила около този символ, както го наричаше Велиан.
- Велиан!... – с хладен, безразличен тон се провикна Ти’сейн, влязъл без предупреждение в дома на лорда.
Ти'сейн (Ерисея) 20 септември (+10 ден)
Левият кинжал улови блясъка на сребристите му очи и го отрази с гладката си повърхност. Ти’сейн си припомни отново думите на жената, причинила му това неудобство, което в последствие му спаси живота. Съзнателно използваше хората в пътя си напред. Знаеше го; но някак рядко допускаше това да се набърка в мислите му. А сега тя му го припомняше. Какво му даваше правото да си играе с човешкия живот – не да го съсипва, не да го отнема, а преопределянето и властта над него, които си позволяваше.
Плашеше се, че не знае къде е границата. Толкова години се учеше в движение. Сенчестите игри и възползването от всяка ситуация се бяха превърнали в рефлекс. Не можеше да си отговори на въпроса, дали вече несъзнателно не използва и хората, на които държи.
- Кои са те обаче? – сякаш на оръжията, пристегнали ръцете му, каза той.
“Брет”, веднага изникна в ума му. “Астар” - въпреки че отдавна не се бе случвало двамата да се задържат на едно място за по-дълго време. Някои от другите Магове също, но никога не се бяха сближавали достатъчно.
“Самра...” Каква ирония – необходимостта и целите го бяха срещнали с този човек, а сега той мислеше за него като за приятел. Животът бе много циничен...
Изброяването на имената бързо приключи. Какво наистина бяха околните за него? “Истина, скрита зад тъмни зеници”, мрачно си помисли той. “Отвъд които обичам да се вглеждам”. Бутна небрежно полупразната чаша с черен чай и тя се плъзна по лакирания плот на писалището. Рядко си позволяваше изблици на раздразнение...
Вратата се отвори несигурно и Брет хвърли бърз поглед в кабинета. В началото не го забеляза, сякаш не очакваше да го види. После очите му се върнаха отново върху Принца, седнал с гръб към големия сводест прозорец.
- О, ти си се върнал най-сетне. – изкоментира той и пристъпи в стаята.
- Не беше по моя вина. – започна Ти’сейн и се скастри наум, че е започнал да се обяснява. “Ако не на Брет, пред кой друг мога да си го позволя?!”, запита се след това той.
Воинът завъртя очи, сякаш разглеждайки татуировките на челото си, и поклати глава.
- Разбира се, че не. Но ако някой ден се върнеш сред руините на крепостта, отново ли няма да е по твоя вина?
- Нима ще позволиш Тиен’хара да се превърне в руини?! – подкачи той приятеля си.
Брет се усмихна за секунда, сядайки на креслото от другата страна на писалището и заговори забързано:
- Получих вест от Ингада. Астар е забелязан за последно там преди около седмица и половина.
Ти’сейн успя да смъкне ръкавите на ризата си под писалището и подпря китки на ръба му.
- Интересно... – промърмори той, като същевременно една мисъл не излизаше от главата му: “Може пък и да ги оставя, за да ми напомнят, че все пак има хора, на които държа.” – Предполагам нямаш идея какво е намислил този път?
- Не. Но съдейки по предишните му изяви – едва ли ще имаме нещо против.
- Брет, радвам се, че навремето не се довери само на моето гледане в огледалата и създаде връзки тук и там. – усмихна се Ти’сейн, рядко признаващ превъзходството на другите.
- Аз също. Иначе нямаше да узнаем, че при нашия мил лорд Велиан гостува свещеник на Халид.
Принцът скочи от стола с висока облегалка и се наведе през писалището.
- Какво?! – попита невярващо той.
- Научих едва вчера. Не знам от колко време е в Ерисея. Ти’сейн, възможно е да е капан. Не се появявай направо в дома на Велиан. – предупреди той приятеля си, който вече стоеше пред голямото правоъгълно огледало без рамка, окачено на стената. Извърна рязко глава към него и миг преди да се слее с отражението си, каза:
- Благодаря, Брет.
Воинът така и не разбра дали бе заради вестта или за съвета.
Уханните го посрещнаха с тихи викове на изненада. Ти’сейн не промълви нито дума и изхвърча през вратата на магазина им. Там се намираше първтото огледало в Ерисея, за което се бе сетил.
Черните му коси се бяха спуснали покрай лицето му, прикривайки отчасти сребристите му очи. Обикновената риза и панталон не го отличаваха от хората, плъзнали по непавираните улици, за разлика от халата, който обикновено носеше извън крепостта. Остана незабелязан докато стигне площада на края на платото, където хвърли един бърз поглед на каменния скелет на купола, който ерисейци наричаха Катедралата. Зачуди се дали някога въобще ще бъде завършена след предстоящата му среща, дали самият той ще се заеме с изграждането на дворцовите крила около този символ, както го наричаше Велиан.
- Велиан!... – с хладен, безразличен тон се провикна Ти’сейн, влязъл без предупреждение в дома на лорда.
Ти'сейн (Ерисея) 20 септември (+10 ден)
Брет постоя загледан малко в огледалото, а после се обърна към бюрото на принца и му остави бележка да го посети в стаята му когато се върне. Бяха минали почти две седмици откакто Арабела бе заминала, а още не бе получил нито вест от нея. Кога ли щеше да се върне? Той тръсна глава и прокара пръсти над едната си вежда, както бе придобил навик наскоро. Леките почти недоловими грапавини на татуировките му напомняха, че не е било сън и го успокояваха.
Липсата й поне допринесе за едно добро нещо - помогна му да се съсредоточи върху делата на крепостта, които бе занемарил по време на краткия й престой в Тиен'хара. Последните десетина дни бе прекарал главно седнал зад масивното бюро, което бе разположено в стаята свързана със спалнята му. Кабинета. Последните дни наистина бе придобил чувството, че това е наистина работно място. Бе успял да прегледа всички дописки и документи по веднъж, да ги сортира и сега, сядайки за пореден път зад бюрото се вгледа в тях. От ляво за крепостта, от дясно - всички други. Поръчки, разписки от плащания, от доставки, искания за плащания, бележки от командирите на отрядите, от някои от маговете, различни бележки и писма с информации от всички части на Даная. Първите дни имаше чувството, че главата му ще пламне, но после по-трудното премина. Веднъж след като ги бе отделил по-спешните и важни задачи можеше да отпусне малко края. Разпореди се по някои от плащанията, други остави на Ти'сейн. Преди няколко вечери беше успял да прегледа пподробно оръчките за крепостта и след цяла вечер четене и пресмятане бе сложил върху купчината бележка с най-основните пропуски и несъответствия.
Бе получил преди седмица списъците с воините от бившата лична гвардия на Велиан от командирите им. Почти се бе задавил, когато най-накрая осъзна, че първия министър бе имал близо две хиляди войника като лична охрана. Беше отделил списъците настрани, а прати изискване към командирите за нови с повече информация за рожденните места на войниците, дали са семейни и къде живеят семействата им. Нямаше никакво намерение да смесва тези войници с отрядите, а бяха твърде много за да стоят на едно място. Решението бе намерил в едно общо писмо от няколко от управниците на градовете, присъединили се към Ти'сейн, с молба за постоянни военни гарнизони. Мислеше да разпредели повечето провинциални момчета до второ нареждане, а за тези без семейства или с такива, живеещи наблизо, започваше да обмисля друг вариант. Това бе едно от нещата, за които си беше написал да говори с Принца.
Другото беше свързано с търсенето на подходящ човек за кастелан на крепостта. По чисто практични причини Брет бе обърнал взора си към Даная, когато се замисли къде може да намери човек, опитен в боравенето на администрация на крепост. Даная бе известна надлъж и нашир с десетките си крепости пръснати из цялата й територия и Брет бе изпратил запитване към няколко свои приятели сред военните там с молба за съвет. Даная бе удачен избор за начало на търсенето и от гледна точка на сравнителната си отдалеченост.. от Велиан. Той се смръщи за миг, когато през ума му премина отново спокойното изражение, с което Велиан му бе обяснил, че има лица, които му докладват дори сред хората на Брет. Лорда започваше да си пъха носа и там където не му бе работа и това не харесваше на генерала. Но в крайна сметка, както побърза да си напомни Брет, не му бе работата да харесва Велиан. Докато Ти'сейн намираше изгода в неговото присъствие Брет щеше да го търпи и да гледа да ограничи влиянието му в крепостта и сред своите среди - военните.
Което на свой ред му напомни за запитването на няколко души от прислугата в крепостта, дали могат да се установят със семействата си в нея, а не в Ерисея. Този въпрос също мислеше да го отнеше до Принца, като му се стори добра идея - крепостта имаше нужда от повече хора, които да се грижат за нея - стаите, коридорите, храната за войниците, маговете.. Семействата на вече работещите в нея биха премахнали тази липса на работна ръка, а и разбира се биха разведрили скучното ежедневие на всички обитатели. И биха излезли от Ерисея, което автоматично ги изваждаше от прекия досег на Велиан.
Вече започваше да се мръква, когато Брет се дигна от бюрото. Бе успял да отхвърли почти всичко, което беше останало и се надяваше утре да приключи с натрупаталата се документация, а с присъствието на Ти'сейн - и да реши повечето проблеми, които бяха изникнали покрай нея. Излезе на двора на крепостта и се огледа доволен от себе си. Няколкото дежурни по бойниците му кимнаха, когато мина под тях, упътвайки се към един от маговете, застанал на вратата на крепостта.
- Ромел!
- Брет, привет. Имам добри новини!
- Успял си да изпълниш молбата ми?
- Почти.. Разбираш, моята роля в случая може да е само играта на светлината, но помолих един приятел да си поиграе със самото стъкло.
- Защо? Какво му има?
- Нищо, нищо! Майстора си е свършил работата перфектно. Но той може да го направи по-трудно за чупене, което мисля, че ще е само от полза.
- Наистина.. Не знам как да ти се отблагодаря, Ромел. - Брет му стисна ръката засмян до уши.
- Няма проблем, генерале. Когато разбрахме за кой е предназначен подаръка се появиха доста желаещи да помогнат. Учудващо много..
- Кога мислиш, че ще си готов?
- Дайте ни още един-два дни за да сме сигурни, че сме изпипали всичко. Всеки ден откриваме нови неща за доизкусуряване, а искаме да е перфектно.
- Имате ги. Благодаря отново, Ромел. Длъжник съм ти!
Брет се обърна да се прибира към покоите си, а лъчите светлина от Звездата си играеха по засмяното му лице.
Брет, вечерта на 20ти септември в Тиен'харската крепост, (+10)
Липсата й поне допринесе за едно добро нещо - помогна му да се съсредоточи върху делата на крепостта, които бе занемарил по време на краткия й престой в Тиен'хара. Последните десетина дни бе прекарал главно седнал зад масивното бюро, което бе разположено в стаята свързана със спалнята му. Кабинета. Последните дни наистина бе придобил чувството, че това е наистина работно място. Бе успял да прегледа всички дописки и документи по веднъж, да ги сортира и сега, сядайки за пореден път зад бюрото се вгледа в тях. От ляво за крепостта, от дясно - всички други. Поръчки, разписки от плащания, от доставки, искания за плащания, бележки от командирите на отрядите, от някои от маговете, различни бележки и писма с информации от всички части на Даная. Първите дни имаше чувството, че главата му ще пламне, но после по-трудното премина. Веднъж след като ги бе отделил по-спешните и важни задачи можеше да отпусне малко края. Разпореди се по някои от плащанията, други остави на Ти'сейн. Преди няколко вечери беше успял да прегледа пподробно оръчките за крепостта и след цяла вечер четене и пресмятане бе сложил върху купчината бележка с най-основните пропуски и несъответствия.
Бе получил преди седмица списъците с воините от бившата лична гвардия на Велиан от командирите им. Почти се бе задавил, когато най-накрая осъзна, че първия министър бе имал близо две хиляди войника като лична охрана. Беше отделил списъците настрани, а прати изискване към командирите за нови с повече информация за рожденните места на войниците, дали са семейни и къде живеят семействата им. Нямаше никакво намерение да смесва тези войници с отрядите, а бяха твърде много за да стоят на едно място. Решението бе намерил в едно общо писмо от няколко от управниците на градовете, присъединили се към Ти'сейн, с молба за постоянни военни гарнизони. Мислеше да разпредели повечето провинциални момчета до второ нареждане, а за тези без семейства или с такива, живеещи наблизо, започваше да обмисля друг вариант. Това бе едно от нещата, за които си беше написал да говори с Принца.
Другото беше свързано с търсенето на подходящ човек за кастелан на крепостта. По чисто практични причини Брет бе обърнал взора си към Даная, когато се замисли къде може да намери човек, опитен в боравенето на администрация на крепост. Даная бе известна надлъж и нашир с десетките си крепости пръснати из цялата й територия и Брет бе изпратил запитване към няколко свои приятели сред военните там с молба за съвет. Даная бе удачен избор за начало на търсенето и от гледна точка на сравнителната си отдалеченост.. от Велиан. Той се смръщи за миг, когато през ума му премина отново спокойното изражение, с което Велиан му бе обяснил, че има лица, които му докладват дори сред хората на Брет. Лорда започваше да си пъха носа и там където не му бе работа и това не харесваше на генерала. Но в крайна сметка, както побърза да си напомни Брет, не му бе работата да харесва Велиан. Докато Ти'сейн намираше изгода в неговото присъствие Брет щеше да го търпи и да гледа да ограничи влиянието му в крепостта и сред своите среди - военните.
Което на свой ред му напомни за запитването на няколко души от прислугата в крепостта, дали могат да се установят със семействата си в нея, а не в Ерисея. Този въпрос също мислеше да го отнеше до Принца, като му се стори добра идея - крепостта имаше нужда от повече хора, които да се грижат за нея - стаите, коридорите, храната за войниците, маговете.. Семействата на вече работещите в нея биха премахнали тази липса на работна ръка, а и разбира се биха разведрили скучното ежедневие на всички обитатели. И биха излезли от Ерисея, което автоматично ги изваждаше от прекия досег на Велиан.
Вече започваше да се мръква, когато Брет се дигна от бюрото. Бе успял да отхвърли почти всичко, което беше останало и се надяваше утре да приключи с натрупаталата се документация, а с присъствието на Ти'сейн - и да реши повечето проблеми, които бяха изникнали покрай нея. Излезе на двора на крепостта и се огледа доволен от себе си. Няколкото дежурни по бойниците му кимнаха, когато мина под тях, упътвайки се към един от маговете, застанал на вратата на крепостта.
- Ромел!
- Брет, привет. Имам добри новини!
- Успял си да изпълниш молбата ми?
- Почти.. Разбираш, моята роля в случая може да е само играта на светлината, но помолих един приятел да си поиграе със самото стъкло.
- Защо? Какво му има?
- Нищо, нищо! Майстора си е свършил работата перфектно. Но той може да го направи по-трудно за чупене, което мисля, че ще е само от полза.
- Наистина.. Не знам как да ти се отблагодаря, Ромел. - Брет му стисна ръката засмян до уши.
- Няма проблем, генерале. Когато разбрахме за кой е предназначен подаръка се появиха доста желаещи да помогнат. Учудващо много..
- Кога мислиш, че ще си готов?
- Дайте ни още един-два дни за да сме сигурни, че сме изпипали всичко. Всеки ден откриваме нови неща за доизкусуряване, а искаме да е перфектно.
- Имате ги. Благодаря отново, Ромел. Длъжник съм ти!
Брет се обърна да се прибира към покоите си, а лъчите светлина от Звездата си играеха по засмяното му лице.
Брет, вечерта на 20ти септември в Тиен'харската крепост, (+10)
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Велиан не обичаше загубата на време, необходима за да отидеш някъде лично. И все пак се налагаше понякога да свърши нещо със собствените си ръце. Извън имението и дори извън къщата му в Ерисея. В случая - да остави едно съобщение на бюрото на Принца. Беше прекалено важно, за да го прати по куриери... по външни за собствената му организация куриери.
Така че в ранните часове на утринта се озова в Крепостта. В двора го посрещтна обичайната глъчка на трениращи мъже. Позволи си да спре за минути и да ги погледа - изглеждаха повече от прилично. Явно Брет си разбираше от работата.
" И трябва, защото вече не разполагам с двухилядна лична гвардия. Останаха ми само неколцина наемни магове - но е въпрос на време да остана без тях... както е тръгнало... само накрая да не остана и без главата си ".
Усмихна се и влезе навътре. Младичък слуга го преведе през коридорите и накрая се озова в кабинета на Първия Генерал.
- Здравейте, лорд Велиан- отвърна леко студено войнът.
- Всичко добро и на вас, генерал Брет - отвърна в същия тон лордът и подтисна реакцията на смръщване. Нима се очакваше от него да докладва на Брет в отсъствието на Ти'сейн? Формално те двамата трябваше да са независими един от друг. На практика обаче войнът се ползваше с доверие, което той нямаше да има никога... Лошото беше, че в случая наистина искаше съобщението да не минава през междинни ръце... Докато се двуумеше Брет наруши настъпилото мълчание:
- Какво има?
- Трябва да предам едно съобщение на Ти'сейн. Лично за него е.
- Оставете го на бюрото, а аз просто няма да го чета... Давам ви думата си! Все пак имайте предвид, че ще му докладвам първо официалните вести.
- Важно е, генерале... предайте му го веднага, след като се върне.
- Не мога да ви обещая това. Има поне дузина доклада с гриф " Незабавно " и " Стратегически важно ". Вашето лично писъмце ще почака на опашката.
Велиан за миг се поколеба. Усещаше, че събеседникът му е готов да отстъпи ако той, Велиан каже едно " моля ".Но по- скоро небето щеше да падне върху Тиен'хара, отколкото той да пречупи гордостта си. За това просто протегна ръка и предаде така малкото по размер писмо. Излезе без да каже нищо.
---------------------------------------------
Върна се в къщата си в Ерисея и свари Мискини Картов тъкмо да си поръчва закуска.
- Доста аскетично, живееш, Велиан- каза свещенника - Ако не бяха някой издайнически вещи и нещица из къщата, щях да реша, че си направо беден.
- За добро или за зло съм богат човек... как спа?
- Повече от отлично. Готвачът и прислугата са на ниво... готови да задоволят всяка твоя прищявка.
- Радвам се да го чуя- отвърна Велиан и разговора между тях потече така гладко, сякаш още бяха студенти, освободени от всички истински житейски грижи. Поиграха шах, припомниха си неколцина общи познати и общо взето домакинът се опитваше да компенсира факта, че гостът не може да излезе свободно из улиците на строяща се, жизнена и кипяща от живот Ерисея.
Беше може би третата вечер от гостуването и чакането на Картов, когато Велиан каза:
- Картов, ти усети ли, че сме ти ровили в личния багаж.
- Да - и съжалих, че не успях да укрия най- важните документи и други неща, които нося със себе си. Сърдя ти се заради вечното, неубоздано любопитство, понеже знам какво си взел като информация... въпроса е защо ти повдигаш темата? Би трябвало аз да го направя.
- Защото най - добрият ми наемен маг загина, преди да разберем с Арит как точно функционират тези направо прокълнати съоръжения.
- Жалко - отвърна с усмивка Картов - когато видях, че сте ми пипали нещата нарочно си замълчах.
Надявах се, че ,какъвто си любопитен, ще минеш първи и ще си го отнесеш.
- Ще ти се - усмихна се Велиан и даде шах с коня. Мискини го взе и продължи:
- И така, защо тъкмо ти от двама ни повдигаш тази тема? Да не би да си решил да ми се компенсираш по някакъв начин.
- Точно това съм решил, но още не знам как точно да изразя задължеността си към вас, Върховен жрец Картов! - отвърна Велиан и даде тон за началото на същинския разговор. Разговор, за който Мискини вече знаеше, че няма да се отнася за жрици или непокорни, провинциални собственици из северна Тиен'хара. За друго щяха да си говорят..
- Върховен жрец ли ме нарече? - попита свещенника и и широко се усмихна.
- Да! - отвърна с привида хрисимост домакина, а гостът му отвърна:
- Но това е шега, Айвън! Ето ти друга шега - казват, че апетитът идвал с яденето.
- Твоята скромност е просто поразителна, стари приятелю. За съжаление първо трябва да поискаме разрешение от главния готвач, преди да започнем специалитета на гостилницата.
- Хм - отвърна Мискини, докато мислеше как да вземе дамата на събеседника си - мислех, че в Тиен'хара си сверявате часовниците преди да е дошло утрото.
- Утрото над Тиен'хара често грее над далечни и почти непознати земи... а и ти дойде с неочаквана бързина.... макар вече да знам как си го направил.
- Да, вече знаеш - след като си ровил в багажа и личните ми вещи, Айвъне. Въпросът е как ще ми се компенсираш за както винаги отвратителното си поведение?
- Разкажи ми пак за изнудването на Джоррам над теб чрез сестра ти!
--------------------------------------------------------------
- Там положението е критично - каза Арит, докато се изнизваха непростимо кратките минути, в които можеха с Велиан да си позволят взаимно внимание. Намираха се в къщата му в Ерисея. Вечеряха и се отитваха да не мислят какво прави в съседната стая техният потаен гост. Още в края първия ден той беше пожелал поне да надзърне из строящата се столица. Отказа се, когато Мария му обясни с подробности, какво ще направят с него маговете на светлината, ако го засекат.
Велиан забоде вилицата си в парченце месо, но преди да го поднесе към устата си й каза:
- Не мога да те пусна да използваш толкова опасно нещо, за да отидеш толкова далеч от мен... Ами бебето?
- Стига, глупчо. В първия месец съм. Ще мине доста време преди жилаво момиче като мен да стане безпомощтно.
- Не си заслужава!
- Ще загубя организацията си в Джендин. Не мога да го допусна. Докладите, пристигащи от там започнаха да стават противоречиви, непълни и изтъкани от объркване и ужас... Намаляха и приходите от градините на сладострастието , от контрабандата и мокрите поръчки. Има някой там, който много здраво загребва от моята паничка.
- Прати по - обучен персонал.
- Неа ... - каза тя по онзи особен начин, все едно целува звука на думата - Особено нещо е Пустинята. Нашите методи никога не са били истински ефикасни в онази земя... В Неа нещата се вършат лично.
Велиан въздъхна, но тихичко, за да не го чуе тя. " Когато си науми нещо и крепостен вал не може да я спре. "
- Ще взема трима мага с мен - убоде го тя, давайки да се разбере, че вече е взела решението да пътува. На него не му оставаше друго освен да бъде грижовен:
- Няма ли начин да отида вместо теб?
- Не, имаш твърде много работа в Тиен'хара. Тук е съсредоточието ни...
- Ще ти трябват и четири жертви.
- Да , мили, така е...
---------------------------------------------------------------------
- Велиан - гласът на Ти'сейн се разнесе из къщата му в Ерисея. Повиканият вдигна глава от книжата, в които губеше вече доста време. Тъкмо му се беше сторило, че е хванал механизма на присвояването... Точно този подизпълнител щеше до утре да си го отнесе много сериозно. В момента обаче имаше нещо по - важно и неотложно. Разговор с Принца:
- Значи все пак дойдохте.
- Да дойдох!
- Е, значи знаете за какво става дума? - усмихна се лордът.
- Да! Знам доста добре за какво става дума....
- Е, ще го използваме ли човека? Като му помогнем преди това, разбира се.
- Не знам на кого искаш да помагаме, лорд Велиан. Дойдох да поговорим за теб.
- Слушам ви, Принце.
- Ти предател ли си? - попита Ти'сейн с такова хладно спокойствие, че Велиан, въпреки че беше чист пред чувството си за лоялност, изтръпна от вътре. За миг. После се сети как се е стигнало до тук.
- Станало е недоразумение. Трябваше да помоля Брет да ви предаде съобщението ми. В смисъл, че ако наистина го бях помолил, щеше да ви го предаде веднага. Но не можах да пречупя гордостта си.
- Какво съобщение? - попита все така привидно спокоен Принца.
- За гостенина ми, за свещенника на халид - каза Велиан и в очите на събеседника си видя, че туко що е прескочил гробовния трап.
- Добре, Велиан. За момент си бях помислил, че.... няма значение.
- Знам, какво сте си помислили.... както и да е..... искате ли кафе?
- Не, бързам. Предпочитам да ми обясниш защо си поканил този човек.
- Защото сме стари познати - още от времето, когато бях частен студент в Храма - Велиан реши, че е време да сподели всичко, свързано с таза част от живота му - помогна ми, за да присъствам на подготовката и самото явяване на рискован и опасен изпит. Пък и въбоще често сме си правили услуги един на друг.
- И как така той се озова тук. И защо? - попита Ти'сейн.
- Първият въпрос е лесен - отвърна Велиан и обясни за писмото. Принцът го изслуша внимателно:
- А на въпросът защо? Каква е истинската причина?
- За Тиен'хара ще е полезно този човек да направи стремглава кариера. До най - високите места в йерархията на Църквата на Халид... до най - високите.... Причината е, че той е с по- гъвкаво мислене от Джоррам, който праща военна сила срещу външнополитическите си опоненти и....
- Велиан! - прекъсна го другия - месиш се където не ти е работа. Конфликтът ми с Джоррам не е чисто политически. В него има огромна доза неразбирателство относно въпроси, върху които ти никога не се замисляш. Ясен ли съм?
- В момента не, но ще помисля добре върху думите ви!.. А този човек какво да го правим, ще му помагаме ли в такъв случай.
- В такъв случай.... определено не. Кажи му да си върви и повече да не се връща в страната ми.
- Дори и за да получи помощ за сестра си, държана от Джоррам като заложница?
- Ако си сигурен, че не е постановка... ще му помогнем. Ако трябва и убежище ще дадем на момичето. Но той самият няма работа в Тиен'хара.
- Мммм, добре! - отвърна Велиан на вече отдалечаващия се събеседник. В този момент гостът му спря и се обърна:
- А, да - предполагам, че познаваш и много други свещенници освен този... ако в момента имаш контакти с други хора от Църквата - ти заповядвам да ги прекратиш.
- Господарю - с повечето от вербуваните не съм се виждал лично от години. Други никога не съм познавал. Всичко става чрез...
- Не ми обяснявай как ставало - искам да спреш да имаш вземане даване с тези хора. Не ме интересува колко е добра шпионската ти мрежа,. Дори да си ги убедил, че работят за контраразузнаването на Джоррам - това не променя отношението ми към методите ти - особено когато се месиш където не разбираш.
Велиан не каза нищо и Принца реши, че разговорът е приключил. Понечи да си тръгне и домакинът му го спря:
- Между другото, Принце. Смятам да предложа на Брет да поеме председателстването на Съвета. Вярвам, че той може да се справи с текущото управление на страната във ваше отсъствие.
- Какво искаш да кажеш?
- Постът Първи Министър ми тежи. Отделно от това историята с личното ми съобщение, което се оказа , че мога да предам до вас само през ръката на Брет показва как стои въпросът с доверието...
- Отказваш се от председателстването на Съвета.... Това е странно, при положение, че институцията се оказа полезна и дава доста организационна власт на своя председател... а това, че го правиш в полза на Генерала наистина изглежда странно.
- Не му кроя нищо на Брет.
- Така ли? - Ти'сейн повдигна вежда - Щедър ли си или бягаш от отговорност... всичко наред ли е?
- Истината ..... ли искате, Принце?
- Разбира се!
- Истината е, че ако използвам властта, за да се облагодетелствам лично, то рано или късно ще ми отрежете главата. Ако управлявам честно и не взимам нищо от онова, което е ваше господарю ..... то тогава всичко, което получавам е безсънни нощи, болки в стомаха и несъществуваща благодарност.
- Добре дошъл в моя свят, лорд Велиан -усмихна се тъжно и уморено принц Ти'сейн - добре дошъл в моя свят.... Все пак не поставяй Брет пред свършен факт - първо говори с него дали е в състояние и има желание да поеме и мащабните ти проекти из страната. Принцът се замисли за миг, после допълни:
- Има и друго - моето лично мнение е, че Брет би трябвало да се занимава с неговата си област. Но никога не бих го насилил да се довери напълно на човек, в когото той не вярва дори мъничко. Велиан отвърна:
- Знаете ли колко пари и персонал губя от подмяната на маговете на светлината с мои администратори... Ако бях продължил да бъда частно лице и тези хора бяха продъжили да работят за мен, щях да си спестя ужасно много пари.
- Тогава защо го правиш?
- Заради нещо, което сега осъзнавам, че може никога да не получа!
- Любопитно... и какво е то?
- Сродяване след едно поколение с един човек.
- Още по - любопитно ! - наистина се очуди Принца - Не мога да повярвам, че след брака ви с лейди Арит родовете ви ще имат проблеми да уредят какъвто и да е династичнен брак за общото си потомство.
- Не става въпрос за династичен брак, за пари и тъй нататък. Става въпрос за човек, с много гъста и силна кръв. В неговия род винаги е имало изобилие от деца с мощен магически потенциал... или поне така говорят оскъдните исторически свидетелства.
- Мисля, че се досещам за кого говориш - отвърна с усмивка Ти'сейн - но само бъдещето ще покаже дали мечтата ти е осъществима, лорд Велиан. Ако човекът е същия, за когото си мисля, то мога то мога да кажа, че той не би търгувал с искрите от собственат си плът... Имам предвид, че някой неща не се купуват, а се спечелват с достойнство и качества... и то когато му дойде времето да бъдат спечелени.
Между другото какво стана с тунела?
- Скалата е много твърда и работата върви бавно.
- Хубаво е скалата да бъде твърда. Иначе няма смисъл.
----------------------------------------------------------
- Картов - каза Велиан, разтърсвайки сънения човек и внимателно избягвайки да се вглежда в черите на другото човешко същество, спящо до събуждания.... защото не беше жена.
- Какво става, Велиан, защо ме будиш?
- Сестра ти ще е свободна и може да получи убежище в Тиен'хара. Не искаме нещо в замяна, освен за съхраниш омразата си към Джорарм- но на теб това и така ти е ясно...Чакането ти в Ерисея приключи.
- А помощта за кариерата ми.
- Ще получиш това, което ти беше обещано от мен - да бъдеш върховен жрец. И имай предвид, че ще го направя с риск главата ми да бъде отделена от раменете.
- Защо го правиш в такъв случай?
- Помниш ли онази тъмна уличка, зад публичния дом на мадам Мина? Влачех се с нож в гърба и те ме настигаха... Помниш ли кой ме спаси?... Човек трябва да плаща такива дългове.
- То хубаво, но ако сестра ми бъде освободена и Джоррам разбере - а той ще разбере - и аз ще трябва да си търся убежище.
- Спокойно, Мискини - имам план. Помниш ли, че жена ми те караше да описваш външния вид на сестра си и дори докара художник, който може да прави рисунки въз основа на думите ти.
- Да? Дори се досетих за възможната причина... Успяхте ли?
- Да, успяхме. Мария намери три четири момичета, от които да избереш двойничката на сестра си. Разбира се, след като заменим момичетата, двойничката веднага ще стане болнава и разсеяна... всъщност в момента хората ми я обучават как да заблуди околните... Има сериозен риск, но има и голям шанс Джоррам дори да не разбере, че сестра ти всъщност е на свобода... и междувременно може да те побутнем нагоре в йерархията на Църквата.
Арит, Велиан, Картов, Ти'сейн ( изброени по азбучен ред, да няма обидени ): плюс 10 от Сега, тоест двайсти септември в гр. Ерисея.
Лейди Арит - до 18 ти септемви все още е в Ерисея.
:P
Така че в ранните часове на утринта се озова в Крепостта. В двора го посрещтна обичайната глъчка на трениращи мъже. Позволи си да спре за минути и да ги погледа - изглеждаха повече от прилично. Явно Брет си разбираше от работата.
" И трябва, защото вече не разполагам с двухилядна лична гвардия. Останаха ми само неколцина наемни магове - но е въпрос на време да остана без тях... както е тръгнало... само накрая да не остана и без главата си ".
Усмихна се и влезе навътре. Младичък слуга го преведе през коридорите и накрая се озова в кабинета на Първия Генерал.
- Здравейте, лорд Велиан- отвърна леко студено войнът.
- Всичко добро и на вас, генерал Брет - отвърна в същия тон лордът и подтисна реакцията на смръщване. Нима се очакваше от него да докладва на Брет в отсъствието на Ти'сейн? Формално те двамата трябваше да са независими един от друг. На практика обаче войнът се ползваше с доверие, което той нямаше да има никога... Лошото беше, че в случая наистина искаше съобщението да не минава през междинни ръце... Докато се двуумеше Брет наруши настъпилото мълчание:
- Какво има?
- Трябва да предам едно съобщение на Ти'сейн. Лично за него е.
- Оставете го на бюрото, а аз просто няма да го чета... Давам ви думата си! Все пак имайте предвид, че ще му докладвам първо официалните вести.
- Важно е, генерале... предайте му го веднага, след като се върне.
- Не мога да ви обещая това. Има поне дузина доклада с гриф " Незабавно " и " Стратегически важно ". Вашето лично писъмце ще почака на опашката.
Велиан за миг се поколеба. Усещаше, че събеседникът му е готов да отстъпи ако той, Велиан каже едно " моля ".Но по- скоро небето щеше да падне върху Тиен'хара, отколкото той да пречупи гордостта си. За това просто протегна ръка и предаде така малкото по размер писмо. Излезе без да каже нищо.
---------------------------------------------
Върна се в къщата си в Ерисея и свари Мискини Картов тъкмо да си поръчва закуска.
- Доста аскетично, живееш, Велиан- каза свещенника - Ако не бяха някой издайнически вещи и нещица из къщата, щях да реша, че си направо беден.
- За добро или за зло съм богат човек... как спа?
- Повече от отлично. Готвачът и прислугата са на ниво... готови да задоволят всяка твоя прищявка.
- Радвам се да го чуя- отвърна Велиан и разговора между тях потече така гладко, сякаш още бяха студенти, освободени от всички истински житейски грижи. Поиграха шах, припомниха си неколцина общи познати и общо взето домакинът се опитваше да компенсира факта, че гостът не може да излезе свободно из улиците на строяща се, жизнена и кипяща от живот Ерисея.
Беше може би третата вечер от гостуването и чакането на Картов, когато Велиан каза:
- Картов, ти усети ли, че сме ти ровили в личния багаж.
- Да - и съжалих, че не успях да укрия най- важните документи и други неща, които нося със себе си. Сърдя ти се заради вечното, неубоздано любопитство, понеже знам какво си взел като информация... въпроса е защо ти повдигаш темата? Би трябвало аз да го направя.
- Защото най - добрият ми наемен маг загина, преди да разберем с Арит как точно функционират тези направо прокълнати съоръжения.
- Жалко - отвърна с усмивка Картов - когато видях, че сте ми пипали нещата нарочно си замълчах.
Надявах се, че ,какъвто си любопитен, ще минеш първи и ще си го отнесеш.
- Ще ти се - усмихна се Велиан и даде шах с коня. Мискини го взе и продължи:
- И така, защо тъкмо ти от двама ни повдигаш тази тема? Да не би да си решил да ми се компенсираш по някакъв начин.
- Точно това съм решил, но още не знам как точно да изразя задължеността си към вас, Върховен жрец Картов! - отвърна Велиан и даде тон за началото на същинския разговор. Разговор, за който Мискини вече знаеше, че няма да се отнася за жрици или непокорни, провинциални собственици из северна Тиен'хара. За друго щяха да си говорят..
- Върховен жрец ли ме нарече? - попита свещенника и и широко се усмихна.
- Да! - отвърна с привида хрисимост домакина, а гостът му отвърна:
- Но това е шега, Айвън! Ето ти друга шега - казват, че апетитът идвал с яденето.
- Твоята скромност е просто поразителна, стари приятелю. За съжаление първо трябва да поискаме разрешение от главния готвач, преди да започнем специалитета на гостилницата.
- Хм - отвърна Мискини, докато мислеше как да вземе дамата на събеседника си - мислех, че в Тиен'хара си сверявате часовниците преди да е дошло утрото.
- Утрото над Тиен'хара често грее над далечни и почти непознати земи... а и ти дойде с неочаквана бързина.... макар вече да знам как си го направил.
- Да, вече знаеш - след като си ровил в багажа и личните ми вещи, Айвъне. Въпросът е как ще ми се компенсираш за както винаги отвратителното си поведение?
- Разкажи ми пак за изнудването на Джоррам над теб чрез сестра ти!
--------------------------------------------------------------
- Там положението е критично - каза Арит, докато се изнизваха непростимо кратките минути, в които можеха с Велиан да си позволят взаимно внимание. Намираха се в къщата му в Ерисея. Вечеряха и се отитваха да не мислят какво прави в съседната стая техният потаен гост. Още в края първия ден той беше пожелал поне да надзърне из строящата се столица. Отказа се, когато Мария му обясни с подробности, какво ще направят с него маговете на светлината, ако го засекат.
Велиан забоде вилицата си в парченце месо, но преди да го поднесе към устата си й каза:
- Не мога да те пусна да използваш толкова опасно нещо, за да отидеш толкова далеч от мен... Ами бебето?
- Стига, глупчо. В първия месец съм. Ще мине доста време преди жилаво момиче като мен да стане безпомощтно.
- Не си заслужава!
- Ще загубя организацията си в Джендин. Не мога да го допусна. Докладите, пристигащи от там започнаха да стават противоречиви, непълни и изтъкани от объркване и ужас... Намаляха и приходите от градините на сладострастието , от контрабандата и мокрите поръчки. Има някой там, който много здраво загребва от моята паничка.
- Прати по - обучен персонал.
- Неа ... - каза тя по онзи особен начин, все едно целува звука на думата - Особено нещо е Пустинята. Нашите методи никога не са били истински ефикасни в онази земя... В Неа нещата се вършат лично.
Велиан въздъхна, но тихичко, за да не го чуе тя. " Когато си науми нещо и крепостен вал не може да я спре. "
- Ще взема трима мага с мен - убоде го тя, давайки да се разбере, че вече е взела решението да пътува. На него не му оставаше друго освен да бъде грижовен:
- Няма ли начин да отида вместо теб?
- Не, имаш твърде много работа в Тиен'хара. Тук е съсредоточието ни...
- Ще ти трябват и четири жертви.
- Да , мили, така е...
---------------------------------------------------------------------
- Велиан - гласът на Ти'сейн се разнесе из къщата му в Ерисея. Повиканият вдигна глава от книжата, в които губеше вече доста време. Тъкмо му се беше сторило, че е хванал механизма на присвояването... Точно този подизпълнител щеше до утре да си го отнесе много сериозно. В момента обаче имаше нещо по - важно и неотложно. Разговор с Принца:
- Значи все пак дойдохте.
- Да дойдох!
- Е, значи знаете за какво става дума? - усмихна се лордът.
- Да! Знам доста добре за какво става дума....
- Е, ще го използваме ли човека? Като му помогнем преди това, разбира се.
- Не знам на кого искаш да помагаме, лорд Велиан. Дойдох да поговорим за теб.
- Слушам ви, Принце.
- Ти предател ли си? - попита Ти'сейн с такова хладно спокойствие, че Велиан, въпреки че беше чист пред чувството си за лоялност, изтръпна от вътре. За миг. После се сети как се е стигнало до тук.
- Станало е недоразумение. Трябваше да помоля Брет да ви предаде съобщението ми. В смисъл, че ако наистина го бях помолил, щеше да ви го предаде веднага. Но не можах да пречупя гордостта си.
- Какво съобщение? - попита все така привидно спокоен Принца.
- За гостенина ми, за свещенника на халид - каза Велиан и в очите на събеседника си видя, че туко що е прескочил гробовния трап.
- Добре, Велиан. За момент си бях помислил, че.... няма значение.
- Знам, какво сте си помислили.... както и да е..... искате ли кафе?
- Не, бързам. Предпочитам да ми обясниш защо си поканил този човек.
- Защото сме стари познати - още от времето, когато бях частен студент в Храма - Велиан реши, че е време да сподели всичко, свързано с таза част от живота му - помогна ми, за да присъствам на подготовката и самото явяване на рискован и опасен изпит. Пък и въбоще често сме си правили услуги един на друг.
- И как така той се озова тук. И защо? - попита Ти'сейн.
- Първият въпрос е лесен - отвърна Велиан и обясни за писмото. Принцът го изслуша внимателно:
- А на въпросът защо? Каква е истинската причина?
- За Тиен'хара ще е полезно този човек да направи стремглава кариера. До най - високите места в йерархията на Църквата на Халид... до най - високите.... Причината е, че той е с по- гъвкаво мислене от Джоррам, който праща военна сила срещу външнополитическите си опоненти и....
- Велиан! - прекъсна го другия - месиш се където не ти е работа. Конфликтът ми с Джоррам не е чисто политически. В него има огромна доза неразбирателство относно въпроси, върху които ти никога не се замисляш. Ясен ли съм?
- В момента не, но ще помисля добре върху думите ви!.. А този човек какво да го правим, ще му помагаме ли в такъв случай.
- В такъв случай.... определено не. Кажи му да си върви и повече да не се връща в страната ми.
- Дори и за да получи помощ за сестра си, държана от Джоррам като заложница?
- Ако си сигурен, че не е постановка... ще му помогнем. Ако трябва и убежище ще дадем на момичето. Но той самият няма работа в Тиен'хара.
- Мммм, добре! - отвърна Велиан на вече отдалечаващия се събеседник. В този момент гостът му спря и се обърна:
- А, да - предполагам, че познаваш и много други свещенници освен този... ако в момента имаш контакти с други хора от Църквата - ти заповядвам да ги прекратиш.
- Господарю - с повечето от вербуваните не съм се виждал лично от години. Други никога не съм познавал. Всичко става чрез...
- Не ми обяснявай как ставало - искам да спреш да имаш вземане даване с тези хора. Не ме интересува колко е добра шпионската ти мрежа,. Дори да си ги убедил, че работят за контраразузнаването на Джоррам - това не променя отношението ми към методите ти - особено когато се месиш където не разбираш.
Велиан не каза нищо и Принца реши, че разговорът е приключил. Понечи да си тръгне и домакинът му го спря:
- Между другото, Принце. Смятам да предложа на Брет да поеме председателстването на Съвета. Вярвам, че той може да се справи с текущото управление на страната във ваше отсъствие.
- Какво искаш да кажеш?
- Постът Първи Министър ми тежи. Отделно от това историята с личното ми съобщение, което се оказа , че мога да предам до вас само през ръката на Брет показва как стои въпросът с доверието...
- Отказваш се от председателстването на Съвета.... Това е странно, при положение, че институцията се оказа полезна и дава доста организационна власт на своя председател... а това, че го правиш в полза на Генерала наистина изглежда странно.
- Не му кроя нищо на Брет.
- Така ли? - Ти'сейн повдигна вежда - Щедър ли си или бягаш от отговорност... всичко наред ли е?
- Истината ..... ли искате, Принце?
- Разбира се!
- Истината е, че ако използвам властта, за да се облагодетелствам лично, то рано или късно ще ми отрежете главата. Ако управлявам честно и не взимам нищо от онова, което е ваше господарю ..... то тогава всичко, което получавам е безсънни нощи, болки в стомаха и несъществуваща благодарност.
- Добре дошъл в моя свят, лорд Велиан -усмихна се тъжно и уморено принц Ти'сейн - добре дошъл в моя свят.... Все пак не поставяй Брет пред свършен факт - първо говори с него дали е в състояние и има желание да поеме и мащабните ти проекти из страната. Принцът се замисли за миг, после допълни:
- Има и друго - моето лично мнение е, че Брет би трябвало да се занимава с неговата си област. Но никога не бих го насилил да се довери напълно на човек, в когото той не вярва дори мъничко. Велиан отвърна:
- Знаете ли колко пари и персонал губя от подмяната на маговете на светлината с мои администратори... Ако бях продължил да бъда частно лице и тези хора бяха продъжили да работят за мен, щях да си спестя ужасно много пари.
- Тогава защо го правиш?
- Заради нещо, което сега осъзнавам, че може никога да не получа!
- Любопитно... и какво е то?
- Сродяване след едно поколение с един човек.
- Още по - любопитно ! - наистина се очуди Принца - Не мога да повярвам, че след брака ви с лейди Арит родовете ви ще имат проблеми да уредят какъвто и да е династичнен брак за общото си потомство.
- Не става въпрос за династичен брак, за пари и тъй нататък. Става въпрос за човек, с много гъста и силна кръв. В неговия род винаги е имало изобилие от деца с мощен магически потенциал... или поне така говорят оскъдните исторически свидетелства.
- Мисля, че се досещам за кого говориш - отвърна с усмивка Ти'сейн - но само бъдещето ще покаже дали мечтата ти е осъществима, лорд Велиан. Ако човекът е същия, за когото си мисля, то мога то мога да кажа, че той не би търгувал с искрите от собственат си плът... Имам предвид, че някой неща не се купуват, а се спечелват с достойнство и качества... и то когато му дойде времето да бъдат спечелени.
Между другото какво стана с тунела?
- Скалата е много твърда и работата върви бавно.
- Хубаво е скалата да бъде твърда. Иначе няма смисъл.
----------------------------------------------------------
- Картов - каза Велиан, разтърсвайки сънения човек и внимателно избягвайки да се вглежда в черите на другото човешко същество, спящо до събуждания.... защото не беше жена.
- Какво става, Велиан, защо ме будиш?
- Сестра ти ще е свободна и може да получи убежище в Тиен'хара. Не искаме нещо в замяна, освен за съхраниш омразата си към Джорарм- но на теб това и така ти е ясно...Чакането ти в Ерисея приключи.
- А помощта за кариерата ми.
- Ще получиш това, което ти беше обещано от мен - да бъдеш върховен жрец. И имай предвид, че ще го направя с риск главата ми да бъде отделена от раменете.
- Защо го правиш в такъв случай?
- Помниш ли онази тъмна уличка, зад публичния дом на мадам Мина? Влачех се с нож в гърба и те ме настигаха... Помниш ли кой ме спаси?... Човек трябва да плаща такива дългове.
- То хубаво, но ако сестра ми бъде освободена и Джоррам разбере - а той ще разбере - и аз ще трябва да си търся убежище.
- Спокойно, Мискини - имам план. Помниш ли, че жена ми те караше да описваш външния вид на сестра си и дори докара художник, който може да прави рисунки въз основа на думите ти.
- Да? Дори се досетих за възможната причина... Успяхте ли?
- Да, успяхме. Мария намери три четири момичета, от които да избереш двойничката на сестра си. Разбира се, след като заменим момичетата, двойничката веднага ще стане болнава и разсеяна... всъщност в момента хората ми я обучават как да заблуди околните... Има сериозен риск, но има и голям шанс Джоррам дори да не разбере, че сестра ти всъщност е на свобода... и междувременно може да те побутнем нагоре в йерархията на Църквата.
Арит, Велиан, Картов, Ти'сейн ( изброени по азбучен ред, да няма обидени ): плюс 10 от Сега, тоест двайсти септември в гр. Ерисея.
Лейди Арит - до 18 ти септемви все още е в Ерисея.
:P
Last edited by cherno_slance on Sat Sep 24, 2005 12:16 am, edited 3 times in total.
Сребърният сърп се плъзгаше бавно по мастилено-синьото нощно небе. Луната бавно се отърсваше от тежката сянка на Земя и набираше сила след последното новолуние.
Недалеч от лагера Лунел лежеше на тревата и се взираше през рехавата плетеница от клони над нея. Все по-трудно издържаше хората край себе си. На няколко пъти бе понечила да си тръгне, но все още я задържеше любопитството, разпалило се след първата й среща с Корел. “А и къде да отида”, прошепна тя и се претърколи лениво по корем. Подпря се на лакти и измъкна от окачената на колана й кадифена торбичка една гривна. Тънки сребърни нишки се виеха като змии една около друга. Лунел плъзна показалец по една от тях. Замря, затънала в колебание. “Е, какво пък!”, помисли си накрая девойката и се стопи в мрака.
* * *
Мела вдигна рязко глава когато усети зова. Гласът й бе непознат. При все това, тя бързо се изправи, грабна наметалото и се понесе към бреговете на Галисия.
Черните морските вълни биеха в скалите, оставяйки след себе си искряща пяна. Сияйни бели цветове разпръскваха нежното си ухание в нощта и замайваха ума на Мела. Тя приклекна и протегна ръка към едно цвете, но миг след като връзката му с жилавата черна плетеница от стъбла бе прекъсната, то посивя и умря.
Момичето седеше на един голям заоблен камък близо до ръба и гледаше към морето. Застинала в безмълвно съзерцание, тя приличаше повече на статуя, отколкото на живо същество. Морският бриз не успяваше да раздвижи тежките гладки коси, разпилени по раменете й, и единствено сияйните листенца на втъкнатото в черните кичури цвете леко потрепваха под безплътните му ласки. Бледите й ръце почиваха неподвижно в скута й и Мела забеляза гривната около тънката й китка. Хвърли бърз поглед наоколо, но сетивата й не я бяха подмамили. Бяха сами на брега. Тя приближи към момичето, но само след няколко стъпки лунната сила я блъсна и я остави без дъх. Мела застина на мястото си. “Взела го е”, помисли си тя.
- Нима се боиш от мен, Лунел?
Бавно момичето извърна лице и големите тъмни очи проблеснаха насреща й. Студът се изля през черните зеници и фин скреж покри листенцата на цветовете край нея. Кристалчетата уловиха лунното сияние и заискриха.
- Той е мъртъв – за миг Мела се зачуди дали наистина е чула тихите думи.
- Данил? – попита тя. Лунел само кимна леко.
Мела понечи да каже нещо, но внезапно думите изгубиха смисъла си. Неочакваната новина помете като вълна спокойната й увереност и остави само болка и объркване след себе си. Убийството на Селиал преди време я бе разтърсило, но й бе останала сигурността, че има на кого да разчита. Смъртта на Данил в този момент бе тежък удар за нея. Внезапно се почувства сама и умората натисна раменете й. Далечната студенина в очите на момичето пред нея засилваше отчаянието й.
– Какво се случи, Лунел?
– Америл го уби – тя отмести поглед от лицето на Мела. – И двамата са мъртви – добави след малко тя. – Случи се тук. На този бряг. Дойдохме за лунния камък, но Америл ни е намери ... и...
Гласът й затихна и последните й думи бяха погълнати от шума на вълните. Кристалчетата скреж се стопиха, а по лицето на момичето се затъркаляха сълзи. Устните й потрепериха, но тя се овладя.
- Сега какво, Мела? Загубих Данил, за да получа това – тя протегна ръка и бледата светлина, струяща от кожата й, се плъзна по гладката повърхност на лунния камък. – Какво да го правя?
Камъкът беше тъмен, спящ, но Мела усещаше стаената в него сила. Ръцете и започнаха да треперят. Лунното око властно я привличаше и тя не можеше да откъсне поглед от него.
- Ти знаеш, Лунел – прошепнаха пресъхналите й устни. – Знаеш къде да го занесеш.
Тънките пръсти се свиха и след малко камъкът отново изчезна сред тъмните гънки на наметалото.
- А после какво?
Мела се приседна на скалата до себе си и зарея поглед над бучащото море. “А после какво?”, отекна въпросът на момичето в ума й. Нежно усмихнатото лице на Селиал изплува сред замаяните й мисли. “Ще загубим силата й, но ще намерим себе си”, звънна гласът на мъртвата жена.
- Данил не ти ли обясни? – попита Мела. Лунел се замисли, сякаш се опитваше да прерови спомените си. След малко сви нехайно рамене и поклати глава.
- Той искаше да ми обясни много неща, но не му остана време за това. Даде ми някаква книга ... – тънка бръчка проряза челото й. – Но тя е в Бодар. Единственото нещо, което имам от него сега, е гривната, с която те извиках.
- А книгата... у кого е тя? – настоя Мела.
- Предполагам, че е у Джони. Или Анара. Там няма друг, който да се интересува от мен. - тя измъкна цветето от косите си и започна да го върти нехайно между пръстите си. – Е, и Първосвещеникът. – добави тя след кратък размисъл.
Тежка въздишка неволно се изтръгна от Мела. Всяка минута, прекарана край момичето, хвърляше нова грижа върху нея и напрежението започваше да я изнервя и единствено сънливата омая на лунната сила, която се лееше в тялото й, й помагаше да запази спокойствие.
- Изтръгването на камъка от мястото му – мястото, което ти знаеш, - е причината да сме това, което сме сега. Искали сме по-голяма власт над Луна, но насреща сме отдали самите себе си. Копнежът по силата й е неутолим и малко успяват да удържат властта над собствените си души. – тя се взря в празните зеници на Лунел. – Не искаш ли всичко да свърши, Лунел? Да не чуваш вика й, да не усещаш капризния й зов във всяка твоя мисъл? Да не губиш себе си всяка нощ, когато тя надниква в мислите ти? Няма да пътуваш по лунните лъчи, но ще можеш отново да се радваш на допира на земята под нозете си... Да усещаш хората... да разполагаш с чувствата си... с живота си... да имаш деца... Цяла една вселена, която сега е скрита под океан от лунна светлина...
Мела млъкна, но очите й продължаваха да блестят развълнувано. За разлика от нея, Лунел не загуби невъзмутимата си незаинтересованост.
- Земята никога не е ме е губила, Мела – отвърна бавно тя. Изправи се и метна цветето. Белите листенца проблеснаха докато то се носеше надолу към морето. – Има ли много други като теб? – попита тя, взирайки се във вълните.
- Има други. – отвърна Мела. – А дали са много... и един селенит е повече, отколкото е необходимо. Кога ще занесеш лунния камък.
Седефени лъчи се сплетоха край момичето и огряха усмивката й.
- Защо не сега? – каза Лунел и се загуби в мрака. Сянката на Земя мигновено закри следите й.
Останала сама край брега, Мела внезапно осъзна значението на последните думи на лунното момиче. Внезапно я заля страх. Вълнението, запалило блясъка в очите й, бе пометено от съмнение. Вдигна поглед към светлия сърп на Луната и се замисли за всичко, което щеше да загуби. “Няма връщане назад”, каза си тя и изчезна.
* * *
Дъхът на есенния вятър шепнеше древни истории в пясъците на пустинята. Той се носеше над посребрените от лунно-звездната светлина гърбове на дюните, спускаше се в черните сенки и затихваше покорно край спящите руини на храма.
Перлени лъчи затанцуваха по пясъка и се преплетоха. Лунел отметна коси назад и се огледа. Навсякъде, докъдето стигаше погледът й, се разстилаха огромните застинали пустинни вълни. Пясък покриваше останките на храма и единствено сърцето й подсказваше, че залата е наблизо. Девойката извади камъка и го вдигна пред себе си. Окото на Луна се събуди и от него се изля сребърна река, която се насочи право към едва забележима пролука сред руините и потъна в нея.
Лунел хвърли поглед към небето. “Поне да беше Пълнолуние”, усмихна се тя. В този миг осъзна, че ако думите на Мела са верни, ще се окаже насред пустинята без път назад.
- Май трябва да се върна – засмя се тихо тя. Усмивката й бавно помръкна. – Само, дето няма при кого да се върна.
Събу непотребните, вече пълни с пясък обувки и се отправи решително към входа на храма.
Тишината, която я посрещна вътре, я погълна. Времето спря край входа и не прекрачи вътре заедно с нея. Лунел пристъпваше в свят, в който не можеше да чуе стъпките на босите си крака, ударите на сърцето си, дъха на устните си. И при все това усещаше властното притегляне на безмълвния зов, носещ се от олтара.
Гнездата на липсващите камъни зееха като рани в каменната плът. Светлината, лееща се от лунния къс в ръцете на девойката, потъваше в центъра на олтара. “Още няколко крачки”, помисли си Лунел. Не разбра кога ги е извървяла. Не помнеше и кога ръката й постави камъка в гнездото му. Очите й бяха заслепени от избухналото сияние. След малко забеляза четири тънки сребърни потока да се стичат към празните гнезда и скоро всяко от тях бе оградено от лунен пръстен. Светлината внезапно угасна и Лунел остана в пълен мрак. Не след дълго очите й свикнаха с тъмнината и тя протегна ръка към лунния камък. Усещаше ясно пулсиращата в него мощ. Плъзна пръст по студените сребърни жилки, прегръщащи гнездата, и усети празните преплетени улеи, които ги свързваха в единна мрежа.
Девойката отстъпи назад, все така без да откъсва поглед от лунния камък. Изглеждаше толкова лесно да направи няколко крачки към него и да го вземе. “Е, ако не ми се умира в пустинята, винаги мога да се върна за него”, усмихна се тя, обърна се и изтича навън.
Застана неподвижно и се засмя, когато вятърът погали страните й. Затвори очи и пое дълбоко въздух, сякаш очакваше да усети аромата на възвърнатата свобода. Но там, зад спуснатите й клепачи, я посрещна светлото невъзмутимо лице на Луна. Отметна бавно глава назад и отвори очи. Лунният сърп се огледа в големите черни зеници. Лунел протегна ръка нагоре и избухна в смях, когато сребърното сияние плъзна по бледата й кожа. “Нищо не се е променило”, помисли си горчиво тя. Усещаше камъка да пулсира като сърце в гърдите на пустинята. Момичето погледна на изток, където небето бе започнало да порозовява. Прегърна лунната светлина и се отправи обратно към земите на Даная.
* * *
Кейдж се изправи рязко в леглото си. Внезапно в съня му бе избухнала ярка сребърна светлина, която го събуди. Заслепените му очи напразно се мъчеха да пробият мрака в покоите му. В съзнанието му изплува познатото бледо момичешко лице с големи черни очи. “Какви ги вършиш, Ланис”, промърмори той. И тогава го чу - далечен сребрист зов, който настойчиво го викаше.
* * *
Джоррам сгъна внимателно писмото и го остави настрана. Разтърка слепоочия с върховете на пръстите си и затвори очи. Събираха му се твърде много безсънни нощи и тялото му властно предявяваше желанието си за сън. Той загаси свещта и се изправи. В този момент тъмнината избухна в ярка бяла светлина и той политна зашеметен към мястото си. “Лунел”, промърмори удивено той. Усети как Окото на Земя започна да пулсира до сърцето му. Изумрудено зелени лъчи започнаха да танцуват по стените на кабинета и внезапно съзнанието на Първосвещеника усети лунния вик, носещ се откъм храма. Джоррам се усмихна и се облегна уморено. “Първо ги напусна, първо се завърна”, помисли си сънливо той, докато гледаше как светлината на земната сила бавно помръква.
* * *
Небето започна да светлее, а блясъкът на звездите избледня. Розовата светлина на утрото погали лицето на Мела. Тя отпусна глава и затвори очи. След като се завърна, реши да остане навън, край ручея в градината и да чака промяната. Искаше да се порадва на последните прегръдки на лунната сила, както и да усети скъсването на връзката. Но не го дочака. “Отказала се е”, помисли си горчиво тя и в този миг се ядоса сама на себе си. Наред с вкуса на разочарованието, бе усетила и ликуващия блясък на облекчението.
* * *
Лунел - Даная - утрото на 18 септември
Мела - Селения - утрото на 18 септември
Недалеч от лагера Лунел лежеше на тревата и се взираше през рехавата плетеница от клони над нея. Все по-трудно издържаше хората край себе си. На няколко пъти бе понечила да си тръгне, но все още я задържеше любопитството, разпалило се след първата й среща с Корел. “А и къде да отида”, прошепна тя и се претърколи лениво по корем. Подпря се на лакти и измъкна от окачената на колана й кадифена торбичка една гривна. Тънки сребърни нишки се виеха като змии една около друга. Лунел плъзна показалец по една от тях. Замря, затънала в колебание. “Е, какво пък!”, помисли си накрая девойката и се стопи в мрака.
* * *
Мела вдигна рязко глава когато усети зова. Гласът й бе непознат. При все това, тя бързо се изправи, грабна наметалото и се понесе към бреговете на Галисия.
Черните морските вълни биеха в скалите, оставяйки след себе си искряща пяна. Сияйни бели цветове разпръскваха нежното си ухание в нощта и замайваха ума на Мела. Тя приклекна и протегна ръка към едно цвете, но миг след като връзката му с жилавата черна плетеница от стъбла бе прекъсната, то посивя и умря.
Момичето седеше на един голям заоблен камък близо до ръба и гледаше към морето. Застинала в безмълвно съзерцание, тя приличаше повече на статуя, отколкото на живо същество. Морският бриз не успяваше да раздвижи тежките гладки коси, разпилени по раменете й, и единствено сияйните листенца на втъкнатото в черните кичури цвете леко потрепваха под безплътните му ласки. Бледите й ръце почиваха неподвижно в скута й и Мела забеляза гривната около тънката й китка. Хвърли бърз поглед наоколо, но сетивата й не я бяха подмамили. Бяха сами на брега. Тя приближи към момичето, но само след няколко стъпки лунната сила я блъсна и я остави без дъх. Мела застина на мястото си. “Взела го е”, помисли си тя.
- Нима се боиш от мен, Лунел?
Бавно момичето извърна лице и големите тъмни очи проблеснаха насреща й. Студът се изля през черните зеници и фин скреж покри листенцата на цветовете край нея. Кристалчетата уловиха лунното сияние и заискриха.
- Той е мъртъв – за миг Мела се зачуди дали наистина е чула тихите думи.
- Данил? – попита тя. Лунел само кимна леко.
Мела понечи да каже нещо, но внезапно думите изгубиха смисъла си. Неочакваната новина помете като вълна спокойната й увереност и остави само болка и объркване след себе си. Убийството на Селиал преди време я бе разтърсило, но й бе останала сигурността, че има на кого да разчита. Смъртта на Данил в този момент бе тежък удар за нея. Внезапно се почувства сама и умората натисна раменете й. Далечната студенина в очите на момичето пред нея засилваше отчаянието й.
– Какво се случи, Лунел?
– Америл го уби – тя отмести поглед от лицето на Мела. – И двамата са мъртви – добави след малко тя. – Случи се тук. На този бряг. Дойдохме за лунния камък, но Америл ни е намери ... и...
Гласът й затихна и последните й думи бяха погълнати от шума на вълните. Кристалчетата скреж се стопиха, а по лицето на момичето се затъркаляха сълзи. Устните й потрепериха, но тя се овладя.
- Сега какво, Мела? Загубих Данил, за да получа това – тя протегна ръка и бледата светлина, струяща от кожата й, се плъзна по гладката повърхност на лунния камък. – Какво да го правя?
Камъкът беше тъмен, спящ, но Мела усещаше стаената в него сила. Ръцете и започнаха да треперят. Лунното око властно я привличаше и тя не можеше да откъсне поглед от него.
- Ти знаеш, Лунел – прошепнаха пресъхналите й устни. – Знаеш къде да го занесеш.
Тънките пръсти се свиха и след малко камъкът отново изчезна сред тъмните гънки на наметалото.
- А после какво?
Мела се приседна на скалата до себе си и зарея поглед над бучащото море. “А после какво?”, отекна въпросът на момичето в ума й. Нежно усмихнатото лице на Селиал изплува сред замаяните й мисли. “Ще загубим силата й, но ще намерим себе си”, звънна гласът на мъртвата жена.
- Данил не ти ли обясни? – попита Мела. Лунел се замисли, сякаш се опитваше да прерови спомените си. След малко сви нехайно рамене и поклати глава.
- Той искаше да ми обясни много неща, но не му остана време за това. Даде ми някаква книга ... – тънка бръчка проряза челото й. – Но тя е в Бодар. Единственото нещо, което имам от него сега, е гривната, с която те извиках.
- А книгата... у кого е тя? – настоя Мела.
- Предполагам, че е у Джони. Или Анара. Там няма друг, който да се интересува от мен. - тя измъкна цветето от косите си и започна да го върти нехайно между пръстите си. – Е, и Първосвещеникът. – добави тя след кратък размисъл.
Тежка въздишка неволно се изтръгна от Мела. Всяка минута, прекарана край момичето, хвърляше нова грижа върху нея и напрежението започваше да я изнервя и единствено сънливата омая на лунната сила, която се лееше в тялото й, й помагаше да запази спокойствие.
- Изтръгването на камъка от мястото му – мястото, което ти знаеш, - е причината да сме това, което сме сега. Искали сме по-голяма власт над Луна, но насреща сме отдали самите себе си. Копнежът по силата й е неутолим и малко успяват да удържат властта над собствените си души. – тя се взря в празните зеници на Лунел. – Не искаш ли всичко да свърши, Лунел? Да не чуваш вика й, да не усещаш капризния й зов във всяка твоя мисъл? Да не губиш себе си всяка нощ, когато тя надниква в мислите ти? Няма да пътуваш по лунните лъчи, но ще можеш отново да се радваш на допира на земята под нозете си... Да усещаш хората... да разполагаш с чувствата си... с живота си... да имаш деца... Цяла една вселена, която сега е скрита под океан от лунна светлина...
Мела млъкна, но очите й продължаваха да блестят развълнувано. За разлика от нея, Лунел не загуби невъзмутимата си незаинтересованост.
- Земята никога не е ме е губила, Мела – отвърна бавно тя. Изправи се и метна цветето. Белите листенца проблеснаха докато то се носеше надолу към морето. – Има ли много други като теб? – попита тя, взирайки се във вълните.
- Има други. – отвърна Мела. – А дали са много... и един селенит е повече, отколкото е необходимо. Кога ще занесеш лунния камък.
Седефени лъчи се сплетоха край момичето и огряха усмивката й.
- Защо не сега? – каза Лунел и се загуби в мрака. Сянката на Земя мигновено закри следите й.
Останала сама край брега, Мела внезапно осъзна значението на последните думи на лунното момиче. Внезапно я заля страх. Вълнението, запалило блясъка в очите й, бе пометено от съмнение. Вдигна поглед към светлия сърп на Луната и се замисли за всичко, което щеше да загуби. “Няма връщане назад”, каза си тя и изчезна.
* * *
Дъхът на есенния вятър шепнеше древни истории в пясъците на пустинята. Той се носеше над посребрените от лунно-звездната светлина гърбове на дюните, спускаше се в черните сенки и затихваше покорно край спящите руини на храма.
Перлени лъчи затанцуваха по пясъка и се преплетоха. Лунел отметна коси назад и се огледа. Навсякъде, докъдето стигаше погледът й, се разстилаха огромните застинали пустинни вълни. Пясък покриваше останките на храма и единствено сърцето й подсказваше, че залата е наблизо. Девойката извади камъка и го вдигна пред себе си. Окото на Луна се събуди и от него се изля сребърна река, която се насочи право към едва забележима пролука сред руините и потъна в нея.
Лунел хвърли поглед към небето. “Поне да беше Пълнолуние”, усмихна се тя. В този миг осъзна, че ако думите на Мела са верни, ще се окаже насред пустинята без път назад.
- Май трябва да се върна – засмя се тихо тя. Усмивката й бавно помръкна. – Само, дето няма при кого да се върна.
Събу непотребните, вече пълни с пясък обувки и се отправи решително към входа на храма.
Тишината, която я посрещна вътре, я погълна. Времето спря край входа и не прекрачи вътре заедно с нея. Лунел пристъпваше в свят, в който не можеше да чуе стъпките на босите си крака, ударите на сърцето си, дъха на устните си. И при все това усещаше властното притегляне на безмълвния зов, носещ се от олтара.
Гнездата на липсващите камъни зееха като рани в каменната плът. Светлината, лееща се от лунния къс в ръцете на девойката, потъваше в центъра на олтара. “Още няколко крачки”, помисли си Лунел. Не разбра кога ги е извървяла. Не помнеше и кога ръката й постави камъка в гнездото му. Очите й бяха заслепени от избухналото сияние. След малко забеляза четири тънки сребърни потока да се стичат към празните гнезда и скоро всяко от тях бе оградено от лунен пръстен. Светлината внезапно угасна и Лунел остана в пълен мрак. Не след дълго очите й свикнаха с тъмнината и тя протегна ръка към лунния камък. Усещаше ясно пулсиращата в него мощ. Плъзна пръст по студените сребърни жилки, прегръщащи гнездата, и усети празните преплетени улеи, които ги свързваха в единна мрежа.
Девойката отстъпи назад, все така без да откъсва поглед от лунния камък. Изглеждаше толкова лесно да направи няколко крачки към него и да го вземе. “Е, ако не ми се умира в пустинята, винаги мога да се върна за него”, усмихна се тя, обърна се и изтича навън.
Застана неподвижно и се засмя, когато вятърът погали страните й. Затвори очи и пое дълбоко въздух, сякаш очакваше да усети аромата на възвърнатата свобода. Но там, зад спуснатите й клепачи, я посрещна светлото невъзмутимо лице на Луна. Отметна бавно глава назад и отвори очи. Лунният сърп се огледа в големите черни зеници. Лунел протегна ръка нагоре и избухна в смях, когато сребърното сияние плъзна по бледата й кожа. “Нищо не се е променило”, помисли си горчиво тя. Усещаше камъка да пулсира като сърце в гърдите на пустинята. Момичето погледна на изток, където небето бе започнало да порозовява. Прегърна лунната светлина и се отправи обратно към земите на Даная.
* * *
Кейдж се изправи рязко в леглото си. Внезапно в съня му бе избухнала ярка сребърна светлина, която го събуди. Заслепените му очи напразно се мъчеха да пробият мрака в покоите му. В съзнанието му изплува познатото бледо момичешко лице с големи черни очи. “Какви ги вършиш, Ланис”, промърмори той. И тогава го чу - далечен сребрист зов, който настойчиво го викаше.
* * *
Джоррам сгъна внимателно писмото и го остави настрана. Разтърка слепоочия с върховете на пръстите си и затвори очи. Събираха му се твърде много безсънни нощи и тялото му властно предявяваше желанието си за сън. Той загаси свещта и се изправи. В този момент тъмнината избухна в ярка бяла светлина и той политна зашеметен към мястото си. “Лунел”, промърмори удивено той. Усети как Окото на Земя започна да пулсира до сърцето му. Изумрудено зелени лъчи започнаха да танцуват по стените на кабинета и внезапно съзнанието на Първосвещеника усети лунния вик, носещ се откъм храма. Джоррам се усмихна и се облегна уморено. “Първо ги напусна, първо се завърна”, помисли си сънливо той, докато гледаше как светлината на земната сила бавно помръква.
* * *
Небето започна да светлее, а блясъкът на звездите избледня. Розовата светлина на утрото погали лицето на Мела. Тя отпусна глава и затвори очи. След като се завърна, реши да остане навън, край ручея в градината и да чака промяната. Искаше да се порадва на последните прегръдки на лунната сила, както и да усети скъсването на връзката. Но не го дочака. “Отказала се е”, помисли си горчиво тя и в този миг се ядоса сама на себе си. Наред с вкуса на разочарованието, бе усетила и ликуващия блясък на облекчението.
* * *
Лунел - Даная - утрото на 18 септември
Мела - Селения - утрото на 18 септември
Трябваше й малко повече от седмица за да стигне до Първата. Когато тръгна от Тиен'хара тя бе далеч на запад, но с навлизането в Даная, огненото усещане, което следеше чрез пръстена на тихите започна да се приближава. И така докато не стигна до сърцето на Даная - Бодар. Осем дни, изпълнени с размисли и въпроси. С всеки ден, през който се отдалечаваше от крепостта, спомените й изплуваха все по-силно - като сънища, а понякога като дневни миражи - видения за пустинни градове, лица и места, които й бяха познати до болка и имената им й бяха на върха на езика, но не можеше да ги произнесе. Дали бе заради вече напълно изрисуваните знаци по гърба й или заради намаляващото сияние на звездата, не знаеше. Но беше сигурна, че не е случайно и съвсем скоро ще си спомни. Всичко.
Пристигна в града привечер и си намери подслон за през нощта в някаква страноприемница. На следващия ден мислеше да се огледа за някоя от тихите, които през пръстена усещаше, че са в града. Хапна набързо яхнията, която предлагаха в близката страноприемница и докато седеше усети как вълнението от пристигането най-накрая отстъпи място на умората от пътя. Прибра се в отредената стая, провери вратата, разпусна си багажа и косата. Изу ботушите и в момента, в който се отпусна на леглото вече спеше. Спеше и сънуваше. Спеше и си спомняше.
* * *
Тя се обърна и огледа непознатия. Средно висок за човек, с гола глава и набола брада. Вгледа се за няколко мига в очите му и после бавно извърна своите обратно към звездите над тях.
”И ако се съглася, какво би могъл да ми предложиш в замяна?”
”Нещо, което не би отказала.” Гласът му бе мек, като шепота на вятъра над песъчинките. Тя се изправи плавно. Той вдигна поглед към нея очаквайки отговор. Застанал до нея приличаше на недорасло дете, тъй като грациозната й фигура се извисяваше поне две глави над него. Този път не отвърна на погледа му.
”Ще трябва да помисля”, отвърна тя и започна да се спуска по дюната. Ала знаеше, че ще приеме, тъй както той знаеше, че не може да устои..
Летеше над пустинните пясъци като буря. Тя бе буря. Гневът й преливаше и я обвиваше в черна сянка, която се разпростираше над дюните като смъртен покров. Забави скорост и се постара да се успокои, когато стигна до оазиса му. Той я чакаше пред входа на шатрата си, а лицето му излъчваше спокойствие, което й помогна да потуши силата на яростта си.
- Изглеждаш различно. Какво е станало? Не те очаквах толкова скоро..
- Черния кръг.. На някой му просветнало, че не е правилно един от най-силните им воини да се занимава толкова много с хората. Било омърсяващо и низко. Затова ми наредиха да престана..
- И?
- Аз отказах. Откъде накъде ще ми казват кой заслужава вниманието ми и кой не? Докато не ми пречи на задълженията към Черния кръг нямат право и дума да ми кажат, нито да ме помолят, а те се опитаха да ми заповядат - на мен! - тя свали плаща си и започна да се движи нервно из широката шатра, когато спомените за отминалите часове отново надигаха гнева й.
- Това сигурно никак не им е харесало.
- Ха! Обвиниха ме в сквернословие, опит за бунт и лудост. Може би са прави.. за лудостта. Поставиха ми ултиматум, че ако не престана да наблюдавам хората и да се занимавам с тях, ще ме прокудят - тя се усмихна. Бледата й кожа се опъна и лицето й придоби опасен вид - Изпреварих ги. Казах им, че няма да го направя и сама напускам. Може би наистина съм луда, но те си го заслужиха. Ще съжаляват!
- Какви са тези рисунки по гърба ти? - тя протегна дългата си ръка и докосна врата си.
- Белязаха ме. Не посмяха да направят нищо друго. Нито един от тях не би се опитал да се изправи срещу мен до реката на мъртвите, защото знае, подозира, че тя ще отнесе него, не мен. Но се събраха и ме белязаха, заради това, че съм луда, че съм напуснала рода си и съм отхвърлила традициите ни. Нарекоха ме Дагоба-леи, Дагоба-лудата, и ме белязаха! За какви се мислят? Ще си платят прескъпо всички до един - заклех им се. Заклех им се, че от днес ще се молят някой друг да ме отведе в царството на сенките, защото оттук нататък когато чуят за ал-Акрома, Белязаната, това ще означава, че краят им е близо, че идвам за тях!
- Успокой се..
- Спокойна съм! - черните й очи, като бездънни кладенци, се впериха в неговите. - Не се притеснявай за сделката ни. Това няма да попречи на работата ми, уверявам те. - ръцете му проследиха дължината на знаците от основата на черепа й до края на гръбначния й стълб и сякаш пропуснаха последните й думи.
- Ще видя какво мога да направя по въпроса с това белязване..
* * *
Когато се събуди сутринта не помнеше съня. Но помнеше всичко останало или поне почти всичко. Образите, които дълго време си бяха търсили място като разбъркан пъзел в главата й, най-накрая се подредиха. Беше си спомнила задачата си, а появяването на татуировките означаваше само, че времето й е дошло отново. Първо да намереше Първата за Дъщерята, а после щеше да потърси и пазителите..
Не й бе трудно да намери две от тихите. Няколко разпиляни случайно драсканици по улиците й подсказаха къде може да ги търси, а те самите бяха достатъчно умни да не задават въпроси, когато видяха пръстена на Дъщерята и информацията, че Първата е в Бодар и носи пръстен на тиха. Трябваха им само още няколко часа докато привлекат още четири тихи в задругата им. Повече време им отне докато разузнаят къде може да е отседнала новопристигналата дама. Не бе в двореца, за тяхно улеснение, но не успяха да открият жена с описанието й и из страноприемниците, а за да намерят в чий дом бе отседнала би отнело повече време отколкото най-вероятно имаха. Богинята обаче беше милостива към тях - още на следващия ден успяха да намерят най-накрая информация къде може да е отседнала, застанаха на пост и зачакаха. Беше късния следобяд, когато тя най-накрая излезе из града. Арабела не можа да сбърка усещането през пръстена, въпреки че тихите не бяха успяли да видят лицето на жената. Придружителя й обаче беше лесно разпознат - Ян Силвърсуорд, който през последните месеци неведнъж бе виждан в компанията на Първата. След като очевидно времето за действие бе настъпило, тихите се разпръснаха сред все още пълните с народ улици и започнаха бавно да следват двойката за да изчакат момента, когато да прекъснат разходката им.
Арабела бе единствената, която е осмели да върви достатъчно близо до двамата, за да ги чуе какво си приказват. Основно защото просто не приличаше на силосийка, но още защото искаше да бъде достатъчно близо до мъжа, за да може да го обезвреди, докато тихите приспиват жрицата. Първата спря да се загледа в някаква сергия, а Арабела видя как Ян спря неловко до нея и нервно се огледа. Пръстите му играеха по ефеса на меча му и си личеше, че е притеснен. Арабела спря на съседната сергия и се загледа в някакви шалове, а очите й мернаха две от тихите, готвещи се да излязат от прикритието на близката пряка. В този миг чу откъслечно разговора между двамата:
- .. ти става? Изглеждаш много напрегнат?
- Това място не ми харесва.
- Магазините?
- Не, тук и сега. Да се махаме. Имам лошо предчувствие.. Прилича ми на Терновион, когато се опитаха да заловят Таис..
Арабела се смръзна. Таис бе умбрийското име на Първата. Ако това не бе тя, то кой беше? Тя се обърна рязко и впери поглед в жрицата. По описание си приличаха и пръстена бе в нея, нима бе възможно да са сбъркали? Рязкото й движение привлече вниманието на жената. Тя се обърна към нея и погледите им се срещнаха. За миг сякаш видя разпознаване в очите й, а в главата й сякаш зазвъняха хиляди камбани. Не бе възможно! Това бе една от тях!
В този момент усети раздвижването на тихите. Очевидно бяха приели действията й като сигнал за атака. За броени секунди ги бяха заобиколили. Ян, предусетил опасността, вече беше извадил меча си в посока на две от тихите, ала жрицата още седеше вперила невярващ поглед в непознатата без да реагира. Арабела извади бързо сабята си и приближавайки се към умбрийката, разсече една от тихите, зад гърба й, а после промуши още две. Последната оцеляла понечи да се оттегли проклинайки предателката, но камата на окопитилата се вече Ерис я настигна. Ян се обърна бързо към непознатата, която им се бе притекла на помощ, все още с изваден меч, но жрицата го спря. Арабела вече прибираше оръжието си и се оглеждаше, а по протежението на улицата се чуваха викове и приближаване на стражи.
- Нямаме време за запознанства сега. Последвайте ни. - Ерис й посочи една от страничните улички и тримата бързо изчезнаха там.
------
Дагоба, Ян, Ерис - Бодар - +7 - 17ти септември, късния следобяд
Пристигна в града привечер и си намери подслон за през нощта в някаква страноприемница. На следващия ден мислеше да се огледа за някоя от тихите, които през пръстена усещаше, че са в града. Хапна набързо яхнията, която предлагаха в близката страноприемница и докато седеше усети как вълнението от пристигането най-накрая отстъпи място на умората от пътя. Прибра се в отредената стая, провери вратата, разпусна си багажа и косата. Изу ботушите и в момента, в който се отпусна на леглото вече спеше. Спеше и сънуваше. Спеше и си спомняше.
* * *
Тя се обърна и огледа непознатия. Средно висок за човек, с гола глава и набола брада. Вгледа се за няколко мига в очите му и после бавно извърна своите обратно към звездите над тях.
”И ако се съглася, какво би могъл да ми предложиш в замяна?”
”Нещо, което не би отказала.” Гласът му бе мек, като шепота на вятъра над песъчинките. Тя се изправи плавно. Той вдигна поглед към нея очаквайки отговор. Застанал до нея приличаше на недорасло дете, тъй като грациозната й фигура се извисяваше поне две глави над него. Този път не отвърна на погледа му.
”Ще трябва да помисля”, отвърна тя и започна да се спуска по дюната. Ала знаеше, че ще приеме, тъй както той знаеше, че не може да устои..
Летеше над пустинните пясъци като буря. Тя бе буря. Гневът й преливаше и я обвиваше в черна сянка, която се разпростираше над дюните като смъртен покров. Забави скорост и се постара да се успокои, когато стигна до оазиса му. Той я чакаше пред входа на шатрата си, а лицето му излъчваше спокойствие, което й помогна да потуши силата на яростта си.
- Изглеждаш различно. Какво е станало? Не те очаквах толкова скоро..
- Черния кръг.. На някой му просветнало, че не е правилно един от най-силните им воини да се занимава толкова много с хората. Било омърсяващо и низко. Затова ми наредиха да престана..
- И?
- Аз отказах. Откъде накъде ще ми казват кой заслужава вниманието ми и кой не? Докато не ми пречи на задълженията към Черния кръг нямат право и дума да ми кажат, нито да ме помолят, а те се опитаха да ми заповядат - на мен! - тя свали плаща си и започна да се движи нервно из широката шатра, когато спомените за отминалите часове отново надигаха гнева й.
- Това сигурно никак не им е харесало.
- Ха! Обвиниха ме в сквернословие, опит за бунт и лудост. Може би са прави.. за лудостта. Поставиха ми ултиматум, че ако не престана да наблюдавам хората и да се занимавам с тях, ще ме прокудят - тя се усмихна. Бледата й кожа се опъна и лицето й придоби опасен вид - Изпреварих ги. Казах им, че няма да го направя и сама напускам. Може би наистина съм луда, но те си го заслужиха. Ще съжаляват!
- Какви са тези рисунки по гърба ти? - тя протегна дългата си ръка и докосна врата си.
- Белязаха ме. Не посмяха да направят нищо друго. Нито един от тях не би се опитал да се изправи срещу мен до реката на мъртвите, защото знае, подозира, че тя ще отнесе него, не мен. Но се събраха и ме белязаха, заради това, че съм луда, че съм напуснала рода си и съм отхвърлила традициите ни. Нарекоха ме Дагоба-леи, Дагоба-лудата, и ме белязаха! За какви се мислят? Ще си платят прескъпо всички до един - заклех им се. Заклех им се, че от днес ще се молят някой друг да ме отведе в царството на сенките, защото оттук нататък когато чуят за ал-Акрома, Белязаната, това ще означава, че краят им е близо, че идвам за тях!
- Успокой се..
- Спокойна съм! - черните й очи, като бездънни кладенци, се впериха в неговите. - Не се притеснявай за сделката ни. Това няма да попречи на работата ми, уверявам те. - ръцете му проследиха дължината на знаците от основата на черепа й до края на гръбначния й стълб и сякаш пропуснаха последните й думи.
- Ще видя какво мога да направя по въпроса с това белязване..
* * *
Когато се събуди сутринта не помнеше съня. Но помнеше всичко останало или поне почти всичко. Образите, които дълго време си бяха търсили място като разбъркан пъзел в главата й, най-накрая се подредиха. Беше си спомнила задачата си, а появяването на татуировките означаваше само, че времето й е дошло отново. Първо да намереше Първата за Дъщерята, а после щеше да потърси и пазителите..
Не й бе трудно да намери две от тихите. Няколко разпиляни случайно драсканици по улиците й подсказаха къде може да ги търси, а те самите бяха достатъчно умни да не задават въпроси, когато видяха пръстена на Дъщерята и информацията, че Първата е в Бодар и носи пръстен на тиха. Трябваха им само още няколко часа докато привлекат още четири тихи в задругата им. Повече време им отне докато разузнаят къде може да е отседнала новопристигналата дама. Не бе в двореца, за тяхно улеснение, но не успяха да открият жена с описанието й и из страноприемниците, а за да намерят в чий дом бе отседнала би отнело повече време отколкото най-вероятно имаха. Богинята обаче беше милостива към тях - още на следващия ден успяха да намерят най-накрая информация къде може да е отседнала, застанаха на пост и зачакаха. Беше късния следобяд, когато тя най-накрая излезе из града. Арабела не можа да сбърка усещането през пръстена, въпреки че тихите не бяха успяли да видят лицето на жената. Придружителя й обаче беше лесно разпознат - Ян Силвърсуорд, който през последните месеци неведнъж бе виждан в компанията на Първата. След като очевидно времето за действие бе настъпило, тихите се разпръснаха сред все още пълните с народ улици и започнаха бавно да следват двойката за да изчакат момента, когато да прекъснат разходката им.
Арабела бе единствената, която е осмели да върви достатъчно близо до двамата, за да ги чуе какво си приказват. Основно защото просто не приличаше на силосийка, но още защото искаше да бъде достатъчно близо до мъжа, за да може да го обезвреди, докато тихите приспиват жрицата. Първата спря да се загледа в някаква сергия, а Арабела видя как Ян спря неловко до нея и нервно се огледа. Пръстите му играеха по ефеса на меча му и си личеше, че е притеснен. Арабела спря на съседната сергия и се загледа в някакви шалове, а очите й мернаха две от тихите, готвещи се да излязат от прикритието на близката пряка. В този миг чу откъслечно разговора между двамата:
- .. ти става? Изглеждаш много напрегнат?
- Това място не ми харесва.
- Магазините?
- Не, тук и сега. Да се махаме. Имам лошо предчувствие.. Прилича ми на Терновион, когато се опитаха да заловят Таис..
Арабела се смръзна. Таис бе умбрийското име на Първата. Ако това не бе тя, то кой беше? Тя се обърна рязко и впери поглед в жрицата. По описание си приличаха и пръстена бе в нея, нима бе възможно да са сбъркали? Рязкото й движение привлече вниманието на жената. Тя се обърна към нея и погледите им се срещнаха. За миг сякаш видя разпознаване в очите й, а в главата й сякаш зазвъняха хиляди камбани. Не бе възможно! Това бе една от тях!
В този момент усети раздвижването на тихите. Очевидно бяха приели действията й като сигнал за атака. За броени секунди ги бяха заобиколили. Ян, предусетил опасността, вече беше извадил меча си в посока на две от тихите, ала жрицата още седеше вперила невярващ поглед в непознатата без да реагира. Арабела извади бързо сабята си и приближавайки се към умбрийката, разсече една от тихите, зад гърба й, а после промуши още две. Последната оцеляла понечи да се оттегли проклинайки предателката, но камата на окопитилата се вече Ерис я настигна. Ян се обърна бързо към непознатата, която им се бе притекла на помощ, все още с изваден меч, но жрицата го спря. Арабела вече прибираше оръжието си и се оглеждаше, а по протежението на улицата се чуваха викове и приближаване на стражи.
- Нямаме време за запознанства сега. Последвайте ни. - Ерис й посочи една от страничните улички и тримата бързо изчезнаха там.
------
Дагоба, Ян, Ерис - Бодар - +7 - 17ти септември, късния следобяд
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Небето над източните склонове на Терея започна да просветлява. Първите слънчеви лъчи пронизаха разпилените капки утринна роса и разноцветни искри заслепиха очите на Корел. И тази нощ сънят не благоволи да му даде почивка и той вече близо час обикаляше като сянка из лагера. Побъбри малко със сънливите войници, поели предутринния пост, за да разсее поне малко грижите си. А грижи май бе набрал много младият граф в последно време. Нещо не беше наред, но той така и не можеше да открие какво е то. Първо отдаваше объркването си на постоянно глождещото го любопитството, захапало ума му откакто срещна Лунел, но вече не бе така уверен в това. Тайнствеността, обгърнала девойката го увличаше, но тя далеч не завихряше единствения въртоп, поглъщащ вниманието му. Често мислите му се стрелкаха назад, към Дара. В началото обясняваше това с дълготрайната раздяла със сестра си, но дълбоко в себе си съзнаваше, че не е само това. Сякаш някаква сила издърпваше упорито нишките, овързали спомените му за нежното момиче, останало в дома им на север, и нейните спокойни сини очи огряваха мислите му.
Тормозеше го и мисълта за неуспешното покушение, подготвено от херцогиня Лийра Юранска. От време на време отиваше да нагледа овързания Дейв. Младежът трепваше страхливо всеки път щом замисленият поглед на графа се спреше на лицето му. При все това, колкото и да го разпитваха, той не промени историята си и не можа да каже нищо, което да осветли мрака на неизвестността, която ги очакваше зад стените на Греймон.
“Хаос, наистина, но не е само това”, помисли си той и махна с ръка на Каст, който тъкмо излизаше от голямата покрита талига, която служеше за спалня на младото семейство. Херцогът поля обилно лицето си със студена вода, приглади назад тъмните слепнали кичури коса и огледа внимателно лагера. Забеляза поздрава на Томас и се запъти към него.
- Пак ли крачи цяла нощ наоколо, приятелю?
- Сънят бяга от мен, Каст. Но се чудя, защо ти, младоженецо, си напуснал постелята толкова рано.
Каст се разсмя, като продължаваше да оглежда внимателно лагера.
- Не виждам чернокосата ти приятелка – подкачи го той. Томас недоволно сбърчи вежди и точно в този миг я видя. Лунел се появи по някаква едва забележима пътека, извиваща се като змия навътре в гората. Босите нозе на девойката газеха вяло в дебелия килим от листя.
- А, май и тя не е спала – обади се Каст, забелязал уморения сух блясък в очите й и бледността на лицето й. – Чудя се къде ли е била – продължи замислено херцогът, извръщайки се след момичето. Тя ги отмина, без да им обърне внимание и отиде при коня си недалеч от тях. Херцогът откъсна поглед от нея, огледа замислено небето и отбеляза. – Днес чакам вести от Бодар. Надявам се Кейдж да внесе малко яснота.
- Мисля си… - започна Томас, но спря несигурно.
- Какво? - попита нетърпеливо Каст.
- Не се и съмнявам, че Лийра също е научила за неуспеха на Дейв. Щом можем да очакваме вести от Кейдж, вероятно трябва да очакваме… “отговор” и от нея.
Сянка помрачи лицето на младия Брионел.
- Станал съм разсеян. Ще предупредя незабавно стражите да удвоят вниманието си.
- Вече го направих – отбеляза бавно Корел. – Засега не са забелязали нищо обезпокоително.
- Освен нейните изчезвания – промърмори Каст и кимна по посока на Лунел. Девойката бе опряла чело в лъскавата тъмна грива на коня си, а ръцете й разсеяно галеха врата му. Изглеждаше сякаш всеки момент ще заспи права.
- Аз ще имам грижа за нея – твърдо отбеляза Томас, спирайки пронизителния си поглед на лицето на Брионел. – Поне докато пристигне отговор от Кейдж. Тогава ще мислим какво да правим.
Не след дълго пътниците продължиха своя път, който малко преди обяд ги изведе извън сенчестата закрила на гората. Високо пред тях се издигаха върховете на Терея. Там, разположен в стръмните им прегръдки, бе замъкът на Юрански.
Времето беше топло. Въздухът, нагрят от слънцето, лепнеше по запотената кожа на пътниците. Пътуваха в задушната тишина, нарушавана единствено от пръхтенето на животните и трополенето на каруците.
Лунел продължаваше да страни от пътниците. Беше изостанала назад и крачеше бавно по прашния път, а конят й пристъпваше кротко до нея.
- Вестите от Бодар пристигнаха.
Томас не показа, че е чул думите на Каст. Ясните му светли очи продължаваха да се взират в сивите била на Терея.
- Томас – повика го настойчиво Каст. Най-после графът извърна невъзмутимото си лице към него. В ръцете на херцога светлееше малко писмо с тъмен печат, което привлече вниманието му.
- Това ли е – лека усмивка успя да завоюва временно устните му и оживи сериозното лице на младия мъж. Херцогът се извърна назад към Лунел и за пореден път се зачуди какво намира приятелят му в странното момиче. Лицето й беше мрачно и бледо, а тъмните устни сякаш никога не бяха познали жизнерадостната тръпка на щастливата усмивка. В ума му изникна споменът за нежната усмивка на Миела, кротко спяща в прегръдките му. Сянка помрачи чертите на лицето му. Тази сутрин младата жена отново бе изпаднала в едно от странните си състояния. Беше се случило за пръв път преди два дни…
- Каст – стресна го гласът на Корел. Той се отърси от спомена и се обърна към приятеля си.
- Кейдж не я е пращал, Том – каза той. – Не обяснява нищо повече, но е пратил писмо и за нея и настоява да й го предадем – той подаде малкото, внимателно сгънато парче хартия, върху което бе положен печат, непознат за и за двамата. Три вълнообразни линии се открояваха ясно върху тъмносин восък. Томас прокара пръст по грапавата повърхност на печата.
- Странно… мислех, че гербът на Кейдж е различен. За пръв път виждам този знак.
- Гарванът и мечът стояха на печата, положен върху писмото до мен. Това – той остави малкото писмо в дланта на Корел – това беше вътре в него. Както и да е, – заяви решително херцогът – искаш ли ти да й го предадеш?
Томас грижливо прибра писмото и се умисли.
- Значи Кейдж не е споменава нищо друго за нея?
- Очаква я да се върне в Бодар. Смята, че мога да му пратя вест по нея. Аз поне мисля засега да ползвам птиците.
Без да каже и дума, Корел рязко обърна коня и върна назад към Лунел. Брионел видя как приятелят му скочи от седлото и закрачи бавно до мълчаливото девойче.
- Томас изглежда наистина увлечен по тази госпожица Мореа.
Миела се беше приближила до него. Меденорусата й коса блестеше топло под ярките лъчи на слънцето, които вече бяха успели да дарят красивото й лице с нежен загар.
- По-добре ли си, Миела? – попита угрижено Каст. Тя се усмихна меко и подкара кобилата си редом с него.
- Казах ти, че няма от какво да се боиш, Каст. Всичко е наред.
- Не – отсече рязко той. – Не е наред и не мога да не се тревожа. Тези странни промени…
Смехът й го прекъсна. Тя се наклони към него и целуна бузата му.
- Не се тревожи. Каквото и да е, то е прекрасно. Кара ме да се чувствам… жива.
Каст се вгледа в блесналите сиви очи на жена си. Златната светлина на слънчевите лъчи бе прогонила тъмнината от ирисите й и те сияеха щастливо насреща му.
- Корел съвсем правилно ми напомни тази сутрин, че е възможно неуспехът на първия опит да не обезсърчи Лийра. Разбираш ли защо се боя, Миела?
Споменаването на херцогинята отвя въодушевлението от лицето на девойката.
- Корел е прав. И мисля, че зная от какво се боиш. Но не бива – аз не съм отровена, Каст. Чувствам се добре. Просто не съм била у дома толкова дълго време. Колкото повече се приближаваме до Греймон, толкова повече мисля за него. Толкова повече спомени се събуждат. Затова изглеждам ... малко не на себе си от време на време. Не бива да се боиш.
- Не на себе си… - поклати глава той. – Не е само това, Миела. Кожата ти става студена, не чуваш, не виждаш…
- Не е вярно – раздразнено отрече тя. – Виждам и чувам… Само дето са неща, които ти не можеш да видиш и чуеш. Но наистина... не бива да се притесняваш, Каст.
- И това откакто се появи Лунел – продължи мрачно херцогът, глух за увещанията й.
- Тя наистина ме притеснява малко… - колебливо промълви Миела и се обърна крадешком назад. Корел и Лунел продължаваха да ходят мълчаливо един до друг. – Но не от нея идва това. Чувствам го. И все пак в нея има нещо странно. И мисля, че и Корел го усеща. Но не мога да разбера кое е то.
Корел крачеше до Лунел и от време на време поглеждаше към лицето й, но тя упорито се правеше, че не го забелязва. От нея се излъчваше свеж хлад, сякаш момичето бе затворено между невидимите стени на друг, по-студен свят. Томас плесна един нахален комар, впил се нагло във врата му, и погледна угрижено към небето. Тъмни облаци се кълбяха откъм билото на планината и съдейки по бързия им полет към тях, скоро върху им щеше се излее обилен дъжд.
- Май пороят ще ни залее преди да сме се добрали до някоя страноприемница – промърмори Корел и огледа пустите склонове на планината. До вечерта трябваше да стигнат до Ривен и едва тогава щяха да могат да се поотпуснат в меките легла на градската страноприемница.
- Обичам дъжда – отбеляза разсеяно Лунел и Томас не можа да разбере дали говори на него или на коня си. Момичето вдигна глава и изгледа тътнещите облаци и добави умислено: – Тези облаци ще се излеят бързо, а до довечера ще се разкъсат.
- Познаваш облаците? – усмихна се Томас.
- Налага се – отвърна спокойно Лунел и продължи да гледа напред по пътя.
- Има писмо за теб, Лунел – обади се не след дълго Корел. Тя се закова на мястото си и изгледа втренчено малкото бяло квадратче в ръката му.
- Кейдж? – промълви тя.
Корел кимна утвърдително и й подаде писмото. Пръстите й погалиха печата отгоре и нежна усмивка се разля на лицето й, но само след миг бе изместена от объркано притеснение.
- Казали сте му, че съм тук? Кога пристигна това? Казал ли е нещо друго?
- Рядко проявявана бъбривост, Лунел – прекъсна я Корел. – Защо просто не го прочетеш?
- Защото ме е страх – думите сякаш се изплъзнаха от устните й ,преди да е успяла да ги спре. Тя счупи бързо печата и се зачете.
“Не зная защо го направи, но зная, че трябва да се видим и да поговорим. Моля те, ела в Бодар веднага щом получиш това писмо. Няма от какво да се боиш. Тревожа се за теб. Кажи на Каст, че може да те използва, за да прати вест.”
Тя грижливо сгъна писмото и го прибра. Корел почака още малко, но когато видя, че тя няма намерение да продума, пое разговора в свои ръце.
- Не изглеждаш щастлива, Лунел.
- Вероятно защото не съм щастлива, графе.
- Лоши вести?
- Напротив.
Той загуби търпение
- Нямам намерение да стоя и да чакам истината случайно да се разкрие пред мен. Кой те прати тук, госпожице Мореа?
- И какво те кара да мислиш, че аз ще ти разкрия истината, графе?
- Кой те прати тук? – повтори той. Незабавният й отговор го стресна:
- Луната – каза бързо тя и хладният й глас звънна с приятна свежест в тежката жега на следобеда.
- И какво точно иска луната от нас, госпожице? – попита Корел.
- Не зная, графе. Нима това има значение за вас?
Корел рязко се закова на място. Девойката също спря и се обърна към него.
- Нека се изясним, Лунел. Каст се тревожи. Мисли, че си нечий шпионин – не много умел. Бе доволен и щастлив, защото можеше да те следи и да се надява да разберем кой стои зад теб. Само че търпението му се изчерпва. Моето също. А сега и Кейдж започва да се държи загадъчно и не дава обяснения за теб. Искам да знам какво става.
- Аз несъмнено бих проявила съчувствие към сложните чувства и мисли, които те тревожат, графе… Ако имах способността да го направя. А пък аз я нямам.
Внезапно Корел я сграбчи за ръката и я обърна почти грубо към себе си. Лицето му бе сериозно, но тя не трепна под заплахата на искрящо-студения му поглед.
- Това не е игра, Лунел – настойчиво каза той. Решителният израз на лицето му я стресна. Или по-скоро, стресна я споменът за нечии други подобни думи. Плавно разсеяната незаинтересованост в погледа й се смени с печал. Блесна светкавица, последвана от оглушителен гръм. Първите тежки капки дъжд се изсипаха върху им, но двамата продължаваха да стоят неподвижни насред пътя. Водата бързо ги намокри.
- Мисля, че е трябва да продължаваме напред, Корел - усмихна се девойката.
- Чакам отговори, Лунел – отвърна той, без да помръдне от мястото си.
- Не сега. – отвърна тя и внимателно издърпа ръката си. Качи на седлото, но Корел продължаваше да стои неподвижно. Студените капки дъжд бяха слепили черните му коси и мокреха лицето му. За момент му се стори, че в погледа й проблясва нежност, но тя примигна и тъмните й мигли изтриха топлината от ирисите й. Без да продума тя смушка коня и забърза напред към отряда.
* * *
Хладен повей разлюля светлото отражение на Луна в черните води на Бодарското езеро, погали няколко лилии и белите им листенца внезапно се разтвориха в отговор на ласката. Въздухът се насити с упойващ аромат, а вятърът го понесе към замъка.
Джони отвори очи и се взря в мрака на покоите си. Изправи се рязко и погледна към прозореца.
- Ланис!
Тъмният силует, очертан в рамката на прозореца му, беше по-крехък от всякога, сякаш момичето се бе стопило. Страните й бяха хлътнали, а трескаво блестящите й очи изглеждаха огромни. Девойката направи няколко плахи стъпки към него, но спря, преди да е престъпила границата, до която лунната светлина се разливаше върху тъмния килим.
- Какво се е случило, Ланис? – попита Кейдж и бързо се приближи към нея. Тънките й ръце доверчиво се обвиха около врата му, тя притисна лице в гърдите му и раменете й се разтресоха. Кейдж я прегърна успокоително и притисна устни в косите й. Ланис плачеше като дете, а риданията й ставаха все по-силни. Внезапно замлъкна и притеснен Кейдж я отдръпна от себе си. Устните й бяха посинели. Сълзите продължаваха да мокрят лицето й, но болката бе сковала гърдите й и тя не можеше да си поеме дъх.
- Ланис – разтърси я той, а пред очите му, погледът на девойката бавно помръкваше. Той замахна. Звънкият шамар бе последван от рязко поемане на дъх. Тя се отпусна на земята, сви се на кълбо и продължи тихо да плаче. Кейдж приседна до нея и отново я придърпа в прегръдките си.
- Какво има, Ланис? – попита отново той, потупвайки успокоително раменете й.
- Данил – изхлипа най-после тя. Произнасянето на името на селениеца предивзика нов бурен пристъп от ридания.
Кейдж дори не понечи да попита какво се е случило. Болката на момичето му подсказа отговора, а и по всичко личеше, че тя няма да е в състояние да му разкрие повече подробности скоро.
Стояха дълго време така, докато Джони я чакаше да се успокои. Риданията й бавно затихваха.
- Съжалявам за камъка, Джони – промърмори внезапно тя, толкова тихо, че мъжът едва я чу.
- Къде е, Ланис? – попита внимателно той.
- Не ме наричай така!
- Това е името ти.
Тя поклати упорито глава.
- Остави това сега – сдържайки раздразнението си каза той. - Къде е камъкът?
Тя се размърда притеснено, настанявайки се същевременно по-удобно в прегръдките му. Разрошените коси скриха мокрото й лице и заглушиха и без това тихите й думи.
- У Винс… неанеца.
- Но… защо?
- Заплаши да те убие – рязко отдръпна глава и го погледна. - Можеше да го направи, Джони... бях сигурна, че може.. не исках да рискувам... не можех да...
- Тъмните го взели, Ланис, – прекъсна я гневно той – казах ти, че мога да се погрижа за себе си.
Тя отново сведе глава и притихна. След малко бавно се изправи се приближи до широко отворения прозорец.
- Няма връщане назад, Джони – каза тя, гледайки към езерото, което блестеше отвъд тъмните корони на дърветата в парка.
- Има ли начин да го върнеш?
Лунел сви рамене.
- Той е неанец – отбеляза тя без да се обръща. – Сам ще занесе камъка в Неа. Нали това е целта?
- Камъкът трябва да отиде в Храма, а това той не може да направи.
- И какво, като не може да го направи? – невъзмутимо попита тя. Хладното спокойствие, което я обземаше щом лунната сила попиеше в нея, отново се бе завърнало и единствено соленият блясък в тъмните й очи напомняше, че е плакала. – Аз бях там, Кейдж. Оставих Лунния камък.
- Как…
- Не ми се говори за това! – прекъсна го тя. – Така или иначе, нищо не се случи.
- Не е вярно – каза внимателно Джони. Тя вдигна рязко глава към него. – Стана предната нощ, нали? – тя кимна и любопитно го изгледа. - Така си и помислих. Събудих се от ярка светлина и оттогава ... Викът на храма е по-силен... и почти не стихва.
- Аз нищо не чувам – изненадано промълви момичето. Джони се засмя.
- Нищо странно, Пазителко. Нали си изпълни мисията.
- Но още съм свързана... чувствам Луна, чувствам теб... Вода.. влиянието на Земя... – тя седна на перваза и се наклони назад. Отметна глава назад и луната огря откритото й лице. Ароматът на лилиите се смеси със сребърната омая на небесната сила и заля съзнанието й. Усещаше сребърните нишки да пулсират във вените й, следвайки опиянения плавен ритъм на сърцето й... - нищо не се е променило, Джони – прошепна тихо тя, любувайки се на лунния сърп. Сиянието край нея се усили и тя се стопи в него.
***
- Не можа да го оставиш, а?
Едва доловима нотка укор се промъкна в мелодичния спокоен глас на Мела. Лунел дори не се обърна към нея. Извърнала лице срещу силния вятър, тя се усмихваше на морските вълни пред себе си.
- Оставих го, Мела. Камъкът прилепна точно на мястото си. Но нищо.
- Лъжеш - каза спокойно Мела. Лунел най-после извърна лице към нея и се усмихна.
- Не ме интересува дали ми вярваш. Това, което очакваше, не се случи. Явно лунните са натрупали твърде много грехове, за да се надяват на толкова простичко освобождение.
Мела поклати глава. Това не беше възможно. Малкото момиче лъжеше със същата лекота, с която можеше да лъже всеки селенит. Беше скрила камъка някъде и сега... Сякаш прочела мислите й Лунел се засмя.
- Помисли, Мела! За какво ми е да те търся и да ти обяснявам каквото и да е, ако просто бях решила да задържа камъка. Нима ще седиш тук и ще търсиш сложни обяснения, за да избягаш от тежестта на простичката истина? Не проработи, Мела! Камъкът е на мястото си, а ти все още се мяташ като риба в мрежата на Луна. Напразно е всичко. Напразно извадих лунният камък... Данил умря напразно... всичко е загуба на време! - думите звънваха тихо в нощта и се впиваха в съзнанието на Мела. Внезапно осъзна, че момичето й казва истината. Мисълта я преряза безболезнено, оставяйки я празна. Нямаше чувство. Нямаше гняв, огорчение... Нямаше я Селиал, която да се усмихне и да даде някакво обяснение, някакъв съвет. Нямаше го Данил... Нямаше надежда... нямаше болка от липсващата надежда. Мела бе застинала на морския бряг, погълната от безкрая на тази празнина, а около нея привлечени танцуваха лунни лъчи и попиваха в лишеното от съпротива съзнание. Скреж плъзна като искряща дантела по тъмното й наметало. Лицето на жената загуби мекотата си и тъмни сенки се прокраднаха по бледата й кожа.
- Достатъчно - екна резкият глас на Лунел. Внезапно, сякаш понесени от силен вятър лунните лъчи, пленили Мела, се разпиляха. Лунел вдигна ръка и лунните потоци се сплетоха в дебела плитка, която се уви около тънката китка. Тежкият сладък мирис на мед се смеси със соления дъх на морето. Топъл повей на вятъра се изви край двете жени, дърпайки разпилените им коси, и стопи искрящия наоколо скреж. Светлината плавно угасна.
Мела се обърна към Лунел, която стоеше неподвижна, здраво стиснала очи. Лека руменина бе сгряла лицето на момичето, а ръката й беше все така протегната нагоре, сякаш лунното въже все още я дърпа към прегръдките на Луна.
- Лунел - повика я Мела. Ръката бавно се отпусна и девойката отвори очи.
- Какво ще правиш, Мела? - попита тя.
- И аз това искам да знам - усмихна се топло жената. - Мисля, че знам с какво да започна. Щом нищо не е приключило, значи трябва да видим как да го приключим.
Тя се загърна в наметалото си и потръпна. Предстоеше й отново да използва светлината. Обърна се към Лунел, която вече привличаше първите лунни нишки.
- Ами ако... - започна колебливо момичето.
Мела се засмя.
- Винаги е имало "ако", Лунел. Поне дотолкова трябва да си опознала лунната сила. Но мисля, че ще те заведе до желаното от теб място. Само преди това - надявам се да те видя скоро.
Лунел кимна мълчаливо.
- Скоро - подчерта Мела и се изгуби в мрака.
***
Тъмната сянка се плъзна по спящите улици на Ривен, сви покрай каменните стени на голямата градска страноприемница и се приближи внимателно до конюшните. Животните усетиха присъствието на непознатия и се размърдаха, което накара стражите, оставени край овързания Дейв, да отместят вниманието си от заровете и да наострят уши.
- Чу ли това? – попита единият. Сянката замръзна на мястото си. За известно време тя се сля с мрака в далечния ъгъл на обора. Сражите се поразмърдаха нервно, но скоро се успокоиха и продължиха играта си. Чу се бързото трополене на търкалящи се зарове и сянката отново се раздвижи.
Дейв се беше отпуснал на земята до гредата, за която беше вързан, и главата му сънливо клюмаше. Дори не усети кога убиецът се приближи зад него. Тънкото острие мълниеносно се заби тила му и той умря без да издаде и звук. Заровете продължаваха да се гонят по дъската.
Убиецът се измъкна от обора и се насочи към задния двор.
За разлика от големия двор пред входа на страноприемницата, малкото оградено място не остана дълго време безлюдно. Томас Корел се появи иззад ъгъла. Трета поредна вечер сънят бягаше от очите му, но пък и умората неумолимо завладяваше омаломощеното му съзнание. Светът около него ту заглъхваше, сякаш покрит с плътен воал, ту внезапно избухваше в ярки цветове и остри звуци, които дразнеха сетивата му. А сега проклетата луна се носеше като самодоволна сребърна усмивка в небето и острият й рог разсичаше съня му, запращайки самият него да скита наоколо. Той спря на място и погледна към стената. Това, което привлече вниманието му, бе голяма стълба. Нямаше нищо необичайно в самата стълба. Странно бе мястото й. Горният край опираше малко под дървения перваз на голям прозорец, където беше стаята, заемана тази вечер от Каст и Миела Брионел. “Малко вероятно е някой от тях да е тръгнал навън”, помисли си той. “Което значи, че някой се кани да влезе вътре”. Огледа се бързо наоколо, но погледът му не можеше да пробие мрака на сенките зад страноприемницата. Разтревожен, той се отправи към стълбата. Внезапно силен удар го запрати към стената. Посегна към оръжието си, но в същия момент видя блясъка на камата, носеща се към гърлото му. Докато свиваше пръсти около дръжката на меча си, си даде сметка, че няма да успее да предотврати удара. Времето край него бавно се разтегли. Чу стенанието на разсечения като коприна въздух. Усети пробождане в ребрата си и видя как очите на политналия към него мъж се разшириха ужасено. Острието на камата премина край главата му и звънна в камъка зад него. Корел сведе поглед и видя окървавеното острие на стрелата, пронизала тялото на неговия нападател. Върхът й бе пробил и собствените му дрехи и се бе плъзнал по ребрата му, но раната не бе дълбока. Той отблъсна мъжа от себе си. Тялото политна назад и луната се отрази в очите на мъртвеца. Корел притисна длан към раната си и в този момент я видя.
В първия миг реши, че умората и стресът от нападението си играят шега със сетивата му. През тъмния двор към него пристъпваше жена, чиято кожа сияеше като перла на лунна светлина.
- Лунел! – възкликна тихо той когато разпозна сериозното бледо лице. Тя спря до него, приклекна и се взря в безжизнените очи на убиеца. Протегна ръка и затвори клепачите му. В този момент Корел забеляза, че стрелата, отнела живота на нападателя му, е изчезнала. Нямаше я и в ръцете на девойката, коленичила до него.
- Лунел – повика я той и й подаде ръка да се изправи. Отметна тежките черни кичури коса, разпилели се пред лицето й, и се взря в бляскавите й очи. Погледът й премина през него и се загуби някъде отвъд времето и мястото, където стоеше той. Раздразнен, той отново извика името й и стисна здраво ръката й, опитвайки се да я придърпа обратно в своя свят. Тя примигна бързо и сякаш едва тогава го видя. Очарователният унес в погледа й бе изместен от хладно внимание.
- Ще съм благодарна, ако мога да си получа обратно ръката, графе.
Пръстите му бяха оставили тъмни следи върху бледата й кожа. Бързо пусна китката й и понечи да промърмори някакво извинение, но се спря.
- Какво направи, Лунел?
- Да не би да ме осъждаш? – иронично се усмихна тя.
- Не, тъмните го взели! Но как го направи? – настойчиво попита той поглеждайки любопитно празните й ръце. Нямаше лък, притесняваше го и изчезналата стрела. Ако не беше болката в гърдите му и трупа в нозете му, щеше да си помисли, че сребърната стрела е била плод на обърканото от безсъние въображение. Но ръката му все още тъмнееше, обляна в собствената му кръв. Внезапно и Лунел я забеляза и се угрижи.
- Ранен ли си?
Постави нежната си длан върху гърдите му и кръвта бързо обагри светлата й кожа. Хладна вълна се разля по тялото на Корел и бързо успокои болката му.
- Магьосница ли си, Лунел? – попита той объркано. Тя се засмя горчиво. Смехът й, тих в началото, се усили и внезапно спря, сякаш прерязан от нощната тишина.
- Вещица – прошепна тихо тя, повече на себе си, отколкото отговаряйки на въпроса му. Устнете й потрепнаха, сякаш се канеше да се разплаче. Корел протегна ръка, за да погали лицето й, но тя рязко се отдръпна. Внезапно яд разпали погледа й.
- На твое място щях да съм по-внимателна, Томас – прошепна задавено тя. Вдигна ръка и той забеляза огромно бяло цвете да сияе в дланта й. – Красиво е, нали? – попита тя. Той пое цветето и мига, в който пръстите му докосна нежният сияещ цвят, той повехна и се разпадна като пепел. - Носят нещастие – каза спокойно момичето, обърна се и се отдалечи.
Лунел, Корел и компания - Даная - +9 ден (19 септември)
Тормозеше го и мисълта за неуспешното покушение, подготвено от херцогиня Лийра Юранска. От време на време отиваше да нагледа овързания Дейв. Младежът трепваше страхливо всеки път щом замисленият поглед на графа се спреше на лицето му. При все това, колкото и да го разпитваха, той не промени историята си и не можа да каже нищо, което да осветли мрака на неизвестността, която ги очакваше зад стените на Греймон.
“Хаос, наистина, но не е само това”, помисли си той и махна с ръка на Каст, който тъкмо излизаше от голямата покрита талига, която служеше за спалня на младото семейство. Херцогът поля обилно лицето си със студена вода, приглади назад тъмните слепнали кичури коса и огледа внимателно лагера. Забеляза поздрава на Томас и се запъти към него.
- Пак ли крачи цяла нощ наоколо, приятелю?
- Сънят бяга от мен, Каст. Но се чудя, защо ти, младоженецо, си напуснал постелята толкова рано.
Каст се разсмя, като продължаваше да оглежда внимателно лагера.
- Не виждам чернокосата ти приятелка – подкачи го той. Томас недоволно сбърчи вежди и точно в този миг я видя. Лунел се появи по някаква едва забележима пътека, извиваща се като змия навътре в гората. Босите нозе на девойката газеха вяло в дебелия килим от листя.
- А, май и тя не е спала – обади се Каст, забелязал уморения сух блясък в очите й и бледността на лицето й. – Чудя се къде ли е била – продължи замислено херцогът, извръщайки се след момичето. Тя ги отмина, без да им обърне внимание и отиде при коня си недалеч от тях. Херцогът откъсна поглед от нея, огледа замислено небето и отбеляза. – Днес чакам вести от Бодар. Надявам се Кейдж да внесе малко яснота.
- Мисля си… - започна Томас, но спря несигурно.
- Какво? - попита нетърпеливо Каст.
- Не се и съмнявам, че Лийра също е научила за неуспеха на Дейв. Щом можем да очакваме вести от Кейдж, вероятно трябва да очакваме… “отговор” и от нея.
Сянка помрачи лицето на младия Брионел.
- Станал съм разсеян. Ще предупредя незабавно стражите да удвоят вниманието си.
- Вече го направих – отбеляза бавно Корел. – Засега не са забелязали нищо обезпокоително.
- Освен нейните изчезвания – промърмори Каст и кимна по посока на Лунел. Девойката бе опряла чело в лъскавата тъмна грива на коня си, а ръцете й разсеяно галеха врата му. Изглеждаше сякаш всеки момент ще заспи права.
- Аз ще имам грижа за нея – твърдо отбеляза Томас, спирайки пронизителния си поглед на лицето на Брионел. – Поне докато пристигне отговор от Кейдж. Тогава ще мислим какво да правим.
Не след дълго пътниците продължиха своя път, който малко преди обяд ги изведе извън сенчестата закрила на гората. Високо пред тях се издигаха върховете на Терея. Там, разположен в стръмните им прегръдки, бе замъкът на Юрански.
Времето беше топло. Въздухът, нагрят от слънцето, лепнеше по запотената кожа на пътниците. Пътуваха в задушната тишина, нарушавана единствено от пръхтенето на животните и трополенето на каруците.
Лунел продължаваше да страни от пътниците. Беше изостанала назад и крачеше бавно по прашния път, а конят й пристъпваше кротко до нея.
- Вестите от Бодар пристигнаха.
Томас не показа, че е чул думите на Каст. Ясните му светли очи продължаваха да се взират в сивите била на Терея.
- Томас – повика го настойчиво Каст. Най-после графът извърна невъзмутимото си лице към него. В ръцете на херцога светлееше малко писмо с тъмен печат, което привлече вниманието му.
- Това ли е – лека усмивка успя да завоюва временно устните му и оживи сериозното лице на младия мъж. Херцогът се извърна назад към Лунел и за пореден път се зачуди какво намира приятелят му в странното момиче. Лицето й беше мрачно и бледо, а тъмните устни сякаш никога не бяха познали жизнерадостната тръпка на щастливата усмивка. В ума му изникна споменът за нежната усмивка на Миела, кротко спяща в прегръдките му. Сянка помрачи чертите на лицето му. Тази сутрин младата жена отново бе изпаднала в едно от странните си състояния. Беше се случило за пръв път преди два дни…
- Каст – стресна го гласът на Корел. Той се отърси от спомена и се обърна към приятеля си.
- Кейдж не я е пращал, Том – каза той. – Не обяснява нищо повече, но е пратил писмо и за нея и настоява да й го предадем – той подаде малкото, внимателно сгънато парче хартия, върху което бе положен печат, непознат за и за двамата. Три вълнообразни линии се открояваха ясно върху тъмносин восък. Томас прокара пръст по грапавата повърхност на печата.
- Странно… мислех, че гербът на Кейдж е различен. За пръв път виждам този знак.
- Гарванът и мечът стояха на печата, положен върху писмото до мен. Това – той остави малкото писмо в дланта на Корел – това беше вътре в него. Както и да е, – заяви решително херцогът – искаш ли ти да й го предадеш?
Томас грижливо прибра писмото и се умисли.
- Значи Кейдж не е споменава нищо друго за нея?
- Очаква я да се върне в Бодар. Смята, че мога да му пратя вест по нея. Аз поне мисля засега да ползвам птиците.
Без да каже и дума, Корел рязко обърна коня и върна назад към Лунел. Брионел видя как приятелят му скочи от седлото и закрачи бавно до мълчаливото девойче.
- Томас изглежда наистина увлечен по тази госпожица Мореа.
Миела се беше приближила до него. Меденорусата й коса блестеше топло под ярките лъчи на слънцето, които вече бяха успели да дарят красивото й лице с нежен загар.
- По-добре ли си, Миела? – попита угрижено Каст. Тя се усмихна меко и подкара кобилата си редом с него.
- Казах ти, че няма от какво да се боиш, Каст. Всичко е наред.
- Не – отсече рязко той. – Не е наред и не мога да не се тревожа. Тези странни промени…
Смехът й го прекъсна. Тя се наклони към него и целуна бузата му.
- Не се тревожи. Каквото и да е, то е прекрасно. Кара ме да се чувствам… жива.
Каст се вгледа в блесналите сиви очи на жена си. Златната светлина на слънчевите лъчи бе прогонила тъмнината от ирисите й и те сияеха щастливо насреща му.
- Корел съвсем правилно ми напомни тази сутрин, че е възможно неуспехът на първия опит да не обезсърчи Лийра. Разбираш ли защо се боя, Миела?
Споменаването на херцогинята отвя въодушевлението от лицето на девойката.
- Корел е прав. И мисля, че зная от какво се боиш. Но не бива – аз не съм отровена, Каст. Чувствам се добре. Просто не съм била у дома толкова дълго време. Колкото повече се приближаваме до Греймон, толкова повече мисля за него. Толкова повече спомени се събуждат. Затова изглеждам ... малко не на себе си от време на време. Не бива да се боиш.
- Не на себе си… - поклати глава той. – Не е само това, Миела. Кожата ти става студена, не чуваш, не виждаш…
- Не е вярно – раздразнено отрече тя. – Виждам и чувам… Само дето са неща, които ти не можеш да видиш и чуеш. Но наистина... не бива да се притесняваш, Каст.
- И това откакто се появи Лунел – продължи мрачно херцогът, глух за увещанията й.
- Тя наистина ме притеснява малко… - колебливо промълви Миела и се обърна крадешком назад. Корел и Лунел продължаваха да ходят мълчаливо един до друг. – Но не от нея идва това. Чувствам го. И все пак в нея има нещо странно. И мисля, че и Корел го усеща. Но не мога да разбера кое е то.
Корел крачеше до Лунел и от време на време поглеждаше към лицето й, но тя упорито се правеше, че не го забелязва. От нея се излъчваше свеж хлад, сякаш момичето бе затворено между невидимите стени на друг, по-студен свят. Томас плесна един нахален комар, впил се нагло във врата му, и погледна угрижено към небето. Тъмни облаци се кълбяха откъм билото на планината и съдейки по бързия им полет към тях, скоро върху им щеше се излее обилен дъжд.
- Май пороят ще ни залее преди да сме се добрали до някоя страноприемница – промърмори Корел и огледа пустите склонове на планината. До вечерта трябваше да стигнат до Ривен и едва тогава щяха да могат да се поотпуснат в меките легла на градската страноприемница.
- Обичам дъжда – отбеляза разсеяно Лунел и Томас не можа да разбере дали говори на него или на коня си. Момичето вдигна глава и изгледа тътнещите облаци и добави умислено: – Тези облаци ще се излеят бързо, а до довечера ще се разкъсат.
- Познаваш облаците? – усмихна се Томас.
- Налага се – отвърна спокойно Лунел и продължи да гледа напред по пътя.
- Има писмо за теб, Лунел – обади се не след дълго Корел. Тя се закова на мястото си и изгледа втренчено малкото бяло квадратче в ръката му.
- Кейдж? – промълви тя.
Корел кимна утвърдително и й подаде писмото. Пръстите й погалиха печата отгоре и нежна усмивка се разля на лицето й, но само след миг бе изместена от объркано притеснение.
- Казали сте му, че съм тук? Кога пристигна това? Казал ли е нещо друго?
- Рядко проявявана бъбривост, Лунел – прекъсна я Корел. – Защо просто не го прочетеш?
- Защото ме е страх – думите сякаш се изплъзнаха от устните й ,преди да е успяла да ги спре. Тя счупи бързо печата и се зачете.
“Не зная защо го направи, но зная, че трябва да се видим и да поговорим. Моля те, ела в Бодар веднага щом получиш това писмо. Няма от какво да се боиш. Тревожа се за теб. Кажи на Каст, че може да те използва, за да прати вест.”
Тя грижливо сгъна писмото и го прибра. Корел почака още малко, но когато видя, че тя няма намерение да продума, пое разговора в свои ръце.
- Не изглеждаш щастлива, Лунел.
- Вероятно защото не съм щастлива, графе.
- Лоши вести?
- Напротив.
Той загуби търпение
- Нямам намерение да стоя и да чакам истината случайно да се разкрие пред мен. Кой те прати тук, госпожице Мореа?
- И какво те кара да мислиш, че аз ще ти разкрия истината, графе?
- Кой те прати тук? – повтори той. Незабавният й отговор го стресна:
- Луната – каза бързо тя и хладният й глас звънна с приятна свежест в тежката жега на следобеда.
- И какво точно иска луната от нас, госпожице? – попита Корел.
- Не зная, графе. Нима това има значение за вас?
Корел рязко се закова на място. Девойката също спря и се обърна към него.
- Нека се изясним, Лунел. Каст се тревожи. Мисли, че си нечий шпионин – не много умел. Бе доволен и щастлив, защото можеше да те следи и да се надява да разберем кой стои зад теб. Само че търпението му се изчерпва. Моето също. А сега и Кейдж започва да се държи загадъчно и не дава обяснения за теб. Искам да знам какво става.
- Аз несъмнено бих проявила съчувствие към сложните чувства и мисли, които те тревожат, графе… Ако имах способността да го направя. А пък аз я нямам.
Внезапно Корел я сграбчи за ръката и я обърна почти грубо към себе си. Лицето му бе сериозно, но тя не трепна под заплахата на искрящо-студения му поглед.
- Това не е игра, Лунел – настойчиво каза той. Решителният израз на лицето му я стресна. Или по-скоро, стресна я споменът за нечии други подобни думи. Плавно разсеяната незаинтересованост в погледа й се смени с печал. Блесна светкавица, последвана от оглушителен гръм. Първите тежки капки дъжд се изсипаха върху им, но двамата продължаваха да стоят неподвижни насред пътя. Водата бързо ги намокри.
- Мисля, че е трябва да продължаваме напред, Корел - усмихна се девойката.
- Чакам отговори, Лунел – отвърна той, без да помръдне от мястото си.
- Не сега. – отвърна тя и внимателно издърпа ръката си. Качи на седлото, но Корел продължаваше да стои неподвижно. Студените капки дъжд бяха слепили черните му коси и мокреха лицето му. За момент му се стори, че в погледа й проблясва нежност, но тя примигна и тъмните й мигли изтриха топлината от ирисите й. Без да продума тя смушка коня и забърза напред към отряда.
* * *
Хладен повей разлюля светлото отражение на Луна в черните води на Бодарското езеро, погали няколко лилии и белите им листенца внезапно се разтвориха в отговор на ласката. Въздухът се насити с упойващ аромат, а вятърът го понесе към замъка.
Джони отвори очи и се взря в мрака на покоите си. Изправи се рязко и погледна към прозореца.
- Ланис!
Тъмният силует, очертан в рамката на прозореца му, беше по-крехък от всякога, сякаш момичето се бе стопило. Страните й бяха хлътнали, а трескаво блестящите й очи изглеждаха огромни. Девойката направи няколко плахи стъпки към него, но спря, преди да е престъпила границата, до която лунната светлина се разливаше върху тъмния килим.
- Какво се е случило, Ланис? – попита Кейдж и бързо се приближи към нея. Тънките й ръце доверчиво се обвиха около врата му, тя притисна лице в гърдите му и раменете й се разтресоха. Кейдж я прегърна успокоително и притисна устни в косите й. Ланис плачеше като дете, а риданията й ставаха все по-силни. Внезапно замлъкна и притеснен Кейдж я отдръпна от себе си. Устните й бяха посинели. Сълзите продължаваха да мокрят лицето й, но болката бе сковала гърдите й и тя не можеше да си поеме дъх.
- Ланис – разтърси я той, а пред очите му, погледът на девойката бавно помръкваше. Той замахна. Звънкият шамар бе последван от рязко поемане на дъх. Тя се отпусна на земята, сви се на кълбо и продължи тихо да плаче. Кейдж приседна до нея и отново я придърпа в прегръдките си.
- Какво има, Ланис? – попита отново той, потупвайки успокоително раменете й.
- Данил – изхлипа най-после тя. Произнасянето на името на селениеца предивзика нов бурен пристъп от ридания.
Кейдж дори не понечи да попита какво се е случило. Болката на момичето му подсказа отговора, а и по всичко личеше, че тя няма да е в състояние да му разкрие повече подробности скоро.
Стояха дълго време така, докато Джони я чакаше да се успокои. Риданията й бавно затихваха.
- Съжалявам за камъка, Джони – промърмори внезапно тя, толкова тихо, че мъжът едва я чу.
- Къде е, Ланис? – попита внимателно той.
- Не ме наричай така!
- Това е името ти.
Тя поклати упорито глава.
- Остави това сега – сдържайки раздразнението си каза той. - Къде е камъкът?
Тя се размърда притеснено, настанявайки се същевременно по-удобно в прегръдките му. Разрошените коси скриха мокрото й лице и заглушиха и без това тихите й думи.
- У Винс… неанеца.
- Но… защо?
- Заплаши да те убие – рязко отдръпна глава и го погледна. - Можеше да го направи, Джони... бях сигурна, че може.. не исках да рискувам... не можех да...
- Тъмните го взели, Ланис, – прекъсна я гневно той – казах ти, че мога да се погрижа за себе си.
Тя отново сведе глава и притихна. След малко бавно се изправи се приближи до широко отворения прозорец.
- Няма връщане назад, Джони – каза тя, гледайки към езерото, което блестеше отвъд тъмните корони на дърветата в парка.
- Има ли начин да го върнеш?
Лунел сви рамене.
- Той е неанец – отбеляза тя без да се обръща. – Сам ще занесе камъка в Неа. Нали това е целта?
- Камъкът трябва да отиде в Храма, а това той не може да направи.
- И какво, като не може да го направи? – невъзмутимо попита тя. Хладното спокойствие, което я обземаше щом лунната сила попиеше в нея, отново се бе завърнало и единствено соленият блясък в тъмните й очи напомняше, че е плакала. – Аз бях там, Кейдж. Оставих Лунния камък.
- Как…
- Не ми се говори за това! – прекъсна го тя. – Така или иначе, нищо не се случи.
- Не е вярно – каза внимателно Джони. Тя вдигна рязко глава към него. – Стана предната нощ, нали? – тя кимна и любопитно го изгледа. - Така си и помислих. Събудих се от ярка светлина и оттогава ... Викът на храма е по-силен... и почти не стихва.
- Аз нищо не чувам – изненадано промълви момичето. Джони се засмя.
- Нищо странно, Пазителко. Нали си изпълни мисията.
- Но още съм свързана... чувствам Луна, чувствам теб... Вода.. влиянието на Земя... – тя седна на перваза и се наклони назад. Отметна глава назад и луната огря откритото й лице. Ароматът на лилиите се смеси със сребърната омая на небесната сила и заля съзнанието й. Усещаше сребърните нишки да пулсират във вените й, следвайки опиянения плавен ритъм на сърцето й... - нищо не се е променило, Джони – прошепна тихо тя, любувайки се на лунния сърп. Сиянието край нея се усили и тя се стопи в него.
***
- Не можа да го оставиш, а?
Едва доловима нотка укор се промъкна в мелодичния спокоен глас на Мела. Лунел дори не се обърна към нея. Извърнала лице срещу силния вятър, тя се усмихваше на морските вълни пред себе си.
- Оставих го, Мела. Камъкът прилепна точно на мястото си. Но нищо.
- Лъжеш - каза спокойно Мела. Лунел най-после извърна лице към нея и се усмихна.
- Не ме интересува дали ми вярваш. Това, което очакваше, не се случи. Явно лунните са натрупали твърде много грехове, за да се надяват на толкова простичко освобождение.
Мела поклати глава. Това не беше възможно. Малкото момиче лъжеше със същата лекота, с която можеше да лъже всеки селенит. Беше скрила камъка някъде и сега... Сякаш прочела мислите й Лунел се засмя.
- Помисли, Мела! За какво ми е да те търся и да ти обяснявам каквото и да е, ако просто бях решила да задържа камъка. Нима ще седиш тук и ще търсиш сложни обяснения, за да избягаш от тежестта на простичката истина? Не проработи, Мела! Камъкът е на мястото си, а ти все още се мяташ като риба в мрежата на Луна. Напразно е всичко. Напразно извадих лунният камък... Данил умря напразно... всичко е загуба на време! - думите звънваха тихо в нощта и се впиваха в съзнанието на Мела. Внезапно осъзна, че момичето й казва истината. Мисълта я преряза безболезнено, оставяйки я празна. Нямаше чувство. Нямаше гняв, огорчение... Нямаше я Селиал, която да се усмихне и да даде някакво обяснение, някакъв съвет. Нямаше го Данил... Нямаше надежда... нямаше болка от липсващата надежда. Мела бе застинала на морския бряг, погълната от безкрая на тази празнина, а около нея привлечени танцуваха лунни лъчи и попиваха в лишеното от съпротива съзнание. Скреж плъзна като искряща дантела по тъмното й наметало. Лицето на жената загуби мекотата си и тъмни сенки се прокраднаха по бледата й кожа.
- Достатъчно - екна резкият глас на Лунел. Внезапно, сякаш понесени от силен вятър лунните лъчи, пленили Мела, се разпиляха. Лунел вдигна ръка и лунните потоци се сплетоха в дебела плитка, която се уви около тънката китка. Тежкият сладък мирис на мед се смеси със соления дъх на морето. Топъл повей на вятъра се изви край двете жени, дърпайки разпилените им коси, и стопи искрящия наоколо скреж. Светлината плавно угасна.
Мела се обърна към Лунел, която стоеше неподвижна, здраво стиснала очи. Лека руменина бе сгряла лицето на момичето, а ръката й беше все така протегната нагоре, сякаш лунното въже все още я дърпа към прегръдките на Луна.
- Лунел - повика я Мела. Ръката бавно се отпусна и девойката отвори очи.
- Какво ще правиш, Мела? - попита тя.
- И аз това искам да знам - усмихна се топло жената. - Мисля, че знам с какво да започна. Щом нищо не е приключило, значи трябва да видим как да го приключим.
Тя се загърна в наметалото си и потръпна. Предстоеше й отново да използва светлината. Обърна се към Лунел, която вече привличаше първите лунни нишки.
- Ами ако... - започна колебливо момичето.
Мела се засмя.
- Винаги е имало "ако", Лунел. Поне дотолкова трябва да си опознала лунната сила. Но мисля, че ще те заведе до желаното от теб място. Само преди това - надявам се да те видя скоро.
Лунел кимна мълчаливо.
- Скоро - подчерта Мела и се изгуби в мрака.
***
Тъмната сянка се плъзна по спящите улици на Ривен, сви покрай каменните стени на голямата градска страноприемница и се приближи внимателно до конюшните. Животните усетиха присъствието на непознатия и се размърдаха, което накара стражите, оставени край овързания Дейв, да отместят вниманието си от заровете и да наострят уши.
- Чу ли това? – попита единият. Сянката замръзна на мястото си. За известно време тя се сля с мрака в далечния ъгъл на обора. Сражите се поразмърдаха нервно, но скоро се успокоиха и продължиха играта си. Чу се бързото трополене на търкалящи се зарове и сянката отново се раздвижи.
Дейв се беше отпуснал на земята до гредата, за която беше вързан, и главата му сънливо клюмаше. Дори не усети кога убиецът се приближи зад него. Тънкото острие мълниеносно се заби тила му и той умря без да издаде и звук. Заровете продължаваха да се гонят по дъската.
Убиецът се измъкна от обора и се насочи към задния двор.
За разлика от големия двор пред входа на страноприемницата, малкото оградено място не остана дълго време безлюдно. Томас Корел се появи иззад ъгъла. Трета поредна вечер сънят бягаше от очите му, но пък и умората неумолимо завладяваше омаломощеното му съзнание. Светът около него ту заглъхваше, сякаш покрит с плътен воал, ту внезапно избухваше в ярки цветове и остри звуци, които дразнеха сетивата му. А сега проклетата луна се носеше като самодоволна сребърна усмивка в небето и острият й рог разсичаше съня му, запращайки самият него да скита наоколо. Той спря на място и погледна към стената. Това, което привлече вниманието му, бе голяма стълба. Нямаше нищо необичайно в самата стълба. Странно бе мястото й. Горният край опираше малко под дървения перваз на голям прозорец, където беше стаята, заемана тази вечер от Каст и Миела Брионел. “Малко вероятно е някой от тях да е тръгнал навън”, помисли си той. “Което значи, че някой се кани да влезе вътре”. Огледа се бързо наоколо, но погледът му не можеше да пробие мрака на сенките зад страноприемницата. Разтревожен, той се отправи към стълбата. Внезапно силен удар го запрати към стената. Посегна към оръжието си, но в същия момент видя блясъка на камата, носеща се към гърлото му. Докато свиваше пръсти около дръжката на меча си, си даде сметка, че няма да успее да предотврати удара. Времето край него бавно се разтегли. Чу стенанието на разсечения като коприна въздух. Усети пробождане в ребрата си и видя как очите на политналия към него мъж се разшириха ужасено. Острието на камата премина край главата му и звънна в камъка зад него. Корел сведе поглед и видя окървавеното острие на стрелата, пронизала тялото на неговия нападател. Върхът й бе пробил и собствените му дрехи и се бе плъзнал по ребрата му, но раната не бе дълбока. Той отблъсна мъжа от себе си. Тялото политна назад и луната се отрази в очите на мъртвеца. Корел притисна длан към раната си и в този момент я видя.
В първия миг реши, че умората и стресът от нападението си играят шега със сетивата му. През тъмния двор към него пристъпваше жена, чиято кожа сияеше като перла на лунна светлина.
- Лунел! – възкликна тихо той когато разпозна сериозното бледо лице. Тя спря до него, приклекна и се взря в безжизнените очи на убиеца. Протегна ръка и затвори клепачите му. В този момент Корел забеляза, че стрелата, отнела живота на нападателя му, е изчезнала. Нямаше я и в ръцете на девойката, коленичила до него.
- Лунел – повика я той и й подаде ръка да се изправи. Отметна тежките черни кичури коса, разпилели се пред лицето й, и се взря в бляскавите й очи. Погледът й премина през него и се загуби някъде отвъд времето и мястото, където стоеше той. Раздразнен, той отново извика името й и стисна здраво ръката й, опитвайки се да я придърпа обратно в своя свят. Тя примигна бързо и сякаш едва тогава го видя. Очарователният унес в погледа й бе изместен от хладно внимание.
- Ще съм благодарна, ако мога да си получа обратно ръката, графе.
Пръстите му бяха оставили тъмни следи върху бледата й кожа. Бързо пусна китката й и понечи да промърмори някакво извинение, но се спря.
- Какво направи, Лунел?
- Да не би да ме осъждаш? – иронично се усмихна тя.
- Не, тъмните го взели! Но как го направи? – настойчиво попита той поглеждайки любопитно празните й ръце. Нямаше лък, притесняваше го и изчезналата стрела. Ако не беше болката в гърдите му и трупа в нозете му, щеше да си помисли, че сребърната стрела е била плод на обърканото от безсъние въображение. Но ръката му все още тъмнееше, обляна в собствената му кръв. Внезапно и Лунел я забеляза и се угрижи.
- Ранен ли си?
Постави нежната си длан върху гърдите му и кръвта бързо обагри светлата й кожа. Хладна вълна се разля по тялото на Корел и бързо успокои болката му.
- Магьосница ли си, Лунел? – попита той объркано. Тя се засмя горчиво. Смехът й, тих в началото, се усили и внезапно спря, сякаш прерязан от нощната тишина.
- Вещица – прошепна тихо тя, повече на себе си, отколкото отговаряйки на въпроса му. Устнете й потрепнаха, сякаш се канеше да се разплаче. Корел протегна ръка, за да погали лицето й, но тя рязко се отдръпна. Внезапно яд разпали погледа й.
- На твое място щях да съм по-внимателна, Томас – прошепна задавено тя. Вдигна ръка и той забеляза огромно бяло цвете да сияе в дланта й. – Красиво е, нали? – попита тя. Той пое цветето и мига, в който пръстите му докосна нежният сияещ цвят, той повехна и се разпадна като пепел. - Носят нещастие – каза спокойно момичето, обърна се и се отдалечи.
Лунел, Корел и компания - Даная - +9 ден (19 септември)
- И му прости това своеволие?! – почти извика Брет.
Принцът понечи да скръсти ръце пред гърдите си, но предупредително изпращяване на ръкавите на ризата го спря, и той отново ги пъхна в джобовете на тъмносивия панталон.
- Признавам, че бях готов да го убия. И него и свещеника. Но при тези обстоятелства... Едва ли щеше да станеш Първи министър, поемайки Съвета? – многозначително и някак въпросително каза той.
- Ти’сейн... – обърна се към него приятелят му, - това не е работа за един Воин на Светлината.
- Точно каквото казах на Велиан. Но той упорито държи да ти предложи поста. – ухили се Принцът и пак понечи да скръсти ръце.
- Моля? –невярващо рече Брет. – Ти’сейн, сигурен ли си, че си наясно с какъв човек си имаш работа?
“Повече от наясно”, помисли си Принцът, но все пак и този път не разкри на Воина миналото на Велиан, което бе проучил сравнително отдавна...
- Напълно. – самоуверено отвърна той. – Но явно той не е наясно. Някой ден ще разбере. Дано само не е предсмъртно прозрение... – очите му просветнаха в сребристо в спускащия се здрач, все още не загубил битката с изгряващата звезда.
- И все пак не разбирам. – върна се на темата Воинът. – Та той е свещеник на Халид!
- Брет, – изведнъж гласът на Ти’сейн се превърна в несъзнателен шепот. – след последната ми разходка в Неа... Вече наистина съм близо. В момента най-малко желая вниманието на Джоррам.
- Защо въобще си мислиш, че този Картов Мискини ще пренебрегне опасността за църквата и ще тръгне срещу Първосвещеника?
Воинът задаваше логични въпроси, трезво разсъждаващ както винаги. Но Принцът обичаше да рискува.
- Както чувам, борбата за власт в църквата е доста голяма в последно време. – презрително каза той. – Предполагам, че за повечето свещеници заплахата в лицето на Тиен’хара е доста относителна. А и не мисля, че дори Джоррам може да ги убеди в нещо, след като не знае какво точно ще направя...
- Едва ли някой може да се досети за подобно безумие. – изсумтя приятелят му.
Смехът на Ти’сейн се разнесе в стаята.
- Все пак има една загадка, която все още стои на пътя ми. Надявам се това да е последното препятствие. Твърде неспокоен стана светът напоследък. Опасявам се, че скоро камъните ще започнат да се редят по местата си, а тогава... – Принцът се обърна към прозореца, през който вече влизаше меката светлина на звездата, сливаща се със сребристото сияние на очите му. – Тогава всичко може да се окаже напразно.
- Оковите се разхлабиха! – бяха първите думи на сфинкса, с които Танх посрещна Принца.
Ти’сейн несъзнателно потърси Светлината сред мислите си и се приготви за нежелани изненади от страна на Пазителя. “Не сега!”, уморено си помисли той. “Не мога да се занимавам и със загадката на сфинкса, а още по-малко го искам на свобода, преди да съм научил тайните му....”
- Как? – невъзмутимо попита той, въпреки че се страхуваше да чуе отговора. Въпреки оковите и пасивността й, силата на магьосниците плашеше Принца. Ако еманациите, които се разнасяха в подземията, приемеха облика на заклинания...
- Око на Луната бе върнато в Храма. – безплътният хлад в гласа на Алаир го заля с тревогата, надигаща се отвъд сребристите очи. Обгърна го плътно и Ти’сейн загуби самоконтрол.
Започваше се. Камъните се връщаха по местата си, за да обединят силите си, да възвърнат изгубеното могъщество на забравени измамници. Ти’сейн несъзнателно бръкна в кесията на колана си и потърси спокойствието на ефирния допир на кристалната сфера. “Око срещу Око... Луна срещу Вятър.” Замисли се дали по далечните й, неземни възвишения се надбягват лунни ветрове. Стихии, които бавно я рушат, превръщайки я в ситен прашец, разпилян сред звездите. “Дори да има, аз нямам хилядолетия за тази битка.”
Пое дълбоко от влажния застоял въздух на пещерата и през Окото го усети как се разнася из тялото му, сливайки се постепенно със Светлината. Отвори очи и вдигна глава, отново надянал маската на непоклатимост. Танх замислено бе отправил огнения си взор към него.
- Не знам още колко камъка трябва да намерят своите гнезда, за да можем да разкъсаме стегите, създадени от Ерис. Но... Виждам, че това обърква заплануваното, нали Принце?
- Кой е открил пътя, след като дори Джоррам не го знаеше? – запита се гласно той.
Огненото лице се намръщи, ледено сияние припламна предупредително, но въпреки това Танх заговори:
- Пазителите. – сребристите очи на Ти’сейн се разшириха от изненада, но преди да е проговорил, магьосникът обясни: - С безсмъртието идва и познанието. Но както първото се предава само след смъртта на Пазителя, така се случва и с второто. Двата “дара” са обвързани. Знаехме, че търсиш Храма, но не можехме да ти помогнем. Затова и мълчахме.
- Принце... – виновно заговори Алаир, но мъжът се усмихна, запазвайки отнесеното си изражение и я прекъсна:
- Вече няма значение. Има и други пътища... Пътища обвити в тайни. Но кажете ми, - смени темата той, - как разбрахте за Окото?
- Видяхме я. Младата Пазителка на Луната... Тъмата на косите й, на скалите, на самата Земя се предаде пред силата на Луна. Ярка светлина, познала студа на безвремието покри лицето й, оставяйки само двете черни зеници, зареяли замечтан поглед във вечността. А после всичко свърши. Остана само неясният дъх на череши...
- Колко поетично. – намеси се Танх. – Останах с усещането, че девойката е врънала Окото от безсилие. Но заздравяването на една от петте рани пропука магическите ни окови.
Ти’сейн спусна леко лепачи и си припомни лика на младата жена, заклела се във вярност на Анара Бодар. Същата девойка, която за малко неподозиращо да го убие, когато я бе наблюдавал веднъж през огледалото. Дали бе възможно? Може би единственото нещо, което не му принадлежеше и той вярваше в него, бяха случайностите.
Започна да навива ръкавите на ризата си и се обърна към сфинкса:
- Имам нужда от помощ. Една... позната ми остави нещо за спомен, но част от него е доста неудобна. – посочи той дръжките на усуканите около ръцете му кинжали.
Алаир изглеждаше развеселена, но замълча.
Усети нежна топлина, разливаща се по ръцете му. Събра се около лактите и запулсира с кръвта му. Леденият лик на Пазителя се усмихна и дръжките на кинжалите се заскрежиха. Кожата, дървото и металът под тях запукаха и след малко тя каза:
- Можеш да ги отчупиш.
Ти’сейн, все още чувстващ само топлината, създадена вероятно от Танх, скърши дръжките на двете оръжия и ги захвърли на земята. Благодари на сфинкса и се запъти към изхода на пещерата. Алаир го изпрати с думите:
- С интересни жени се забъркваш, Принце.
Изкачваше стълбите на Централната кула и се чудеше на уюта, който бе изпитал в затвора на Пазителя. Този път сякаш си имаха повече доверие. И се държаха като стари познати. И все пак... Ерис сигурно имаше интересни неща за разказване.
Стигна покривната площадка и погледна Звездата, разпръскваща ярката си светлина. Седна с кръстосани крака под нея и се остави на усещането за баланс и сила... Сребърни нишки наобиколиха думите, които бе прочел в подземията на библиотеката в Марашна...
*****
Пишеше писма цяла сутрин.
Първото бе за Сайхе. Остави го на Анара в случай, че магьосницата се върнеше в Бодар.
Второто полетя с гълъб на запад, към Варгас. Уведомяваше Търговските капитани за намеренията си. Надяваше се, че не бе поискал твърде много. Дълго се бе задържал извън Варгас и властта на острова изцяло бе преминала в ръцете им. Каквото и да приказваха, Озмънд не се съмняваше, че поне с управлението на това парче земя могат да се справят.
От друга страна желанието им да разширят безмитно пазарите си из озикските пристанища, да имат собствена корабостроителница на Лунните острови подхранваше и тяхната честност в политическите им отношения с него. Освен това Херцогът неколкократно бе станал свидетел на доверието и коректността на стария капитан, управляващ редом с него.
Щяха да го чакат в Арсис. С всички кораби и наемници, които можеха да отделят от стандартните си курсове. Заедно с “Червеният гларус” и Елитната му гвардия. Бе време да действа. Новините от Херцогството пристигаха по-бързо в Бодар, което го задържа известно време в данайския град. А и Лийра Юранска...
Потопи тежкия си златен пръстен-печат в разтопения восък и червената мечка, герб на рода Озикс, обагри сгънатия лист хартия. Трудно му бе да изпрати това писмо, но след като обсъди решението си още веднъж с кралицата, остана напълно убеден в нуждата да го стори. Щеше да признае Тиен’хара за законно владение и Ти’сейн за нейн крал.
Дойде ред на малката бележчица, изписана със ситен почерк. Отдавна не бе писал с лявата ръка, но това съвсем променяше вида на изписаното. Сложи я в малката костена тръбичка и заслиза към гълъбарника на двореца. Това съобщение трябваше да изпрати лично.
Уведомяваше Озвира, водачката на ханджиите, че завръщането му в столицата наближава. Имаше нужда от съдействието й. Част от Магистратите, изпратени на север да съблюдават възстановяването на опустошените земи и да държат под око недоволните фермери и търговци, щяха да изчезнат безследно в хановете, в които отсядат. Някои за кратко, други завинаги.
Според думите на Озвира, Водачът на Гилдията на войната му бе все още верен, макар да се подчиняваше на Озгар. Въпреки това Херцогът не можеше да разчита, че цялата войска в столицата ще мине на негова страна. Съзнаваше, че най-вероятно ще започне гражданска война. Война, която той искаше да потуши възможно най-бързо. Затова даваше заповед на Озвира да организира верните му Водачи, които да съберат частните си гвардии. Поне тези, които разполагаха с такива.
Вестите от Лунните острови бяха благоприятни. Населението бе посрещнало с радост знамето на Херцога, а заплатите, които Търговските капитани изплащаха на работниците в корабостроителниците, поддържаха техните симпатии. Озикс остави качулката на плаща си спусната и студените капчици на слабия дъжд, сипещ се от намръщеното сиво небе, потекоха по закръглените му бузи, подминавайки ъгълчетата на устните му, разтеглени в доволна усмивка.
Свещите припламваха срамежливо в малката трапезария, където двамата вечеряха с Херцогиня Юранска. Въпреки засилилият се дъжд, стените на двореца все още пазеха лятната топлина и камината в единия ъгъл на стаята стоеше празна и студена.
Тъмносивите й очи изучаваха лицето му, като от време на време се закачаха с неговите. Озмънд отпи от виното си и след като остави чашата си обратно, плъзна ръка по бежовата покривка и хвана ръката на стройната жена, седяща срещу него.
- Лийра, - заговори той, - утре заминавам за Арсис с попълнията, които кралицата изпраща за възобновяващия се гарнизон.
- За Арсис? – учудено попита тя.
- Да, връщам се в Херцогството. – Лийра го наблюдаваше с открит интерес. – В последно време се опознахме и... – направи кратка пауза той. – Искам да дойдеш с мен.
Ти'сейн, Брет (Тиен'хара) 20/21 септември, +10/11 ден
Херцог Озикс, Лийра Юранска (Бодар) 20/21 септември, +10/11 ден
Принцът понечи да скръсти ръце пред гърдите си, но предупредително изпращяване на ръкавите на ризата го спря, и той отново ги пъхна в джобовете на тъмносивия панталон.
- Признавам, че бях готов да го убия. И него и свещеника. Но при тези обстоятелства... Едва ли щеше да станеш Първи министър, поемайки Съвета? – многозначително и някак въпросително каза той.
- Ти’сейн... – обърна се към него приятелят му, - това не е работа за един Воин на Светлината.
- Точно каквото казах на Велиан. Но той упорито държи да ти предложи поста. – ухили се Принцът и пак понечи да скръсти ръце.
- Моля? –невярващо рече Брет. – Ти’сейн, сигурен ли си, че си наясно с какъв човек си имаш работа?
“Повече от наясно”, помисли си Принцът, но все пак и този път не разкри на Воина миналото на Велиан, което бе проучил сравнително отдавна...
- Напълно. – самоуверено отвърна той. – Но явно той не е наясно. Някой ден ще разбере. Дано само не е предсмъртно прозрение... – очите му просветнаха в сребристо в спускащия се здрач, все още не загубил битката с изгряващата звезда.
- И все пак не разбирам. – върна се на темата Воинът. – Та той е свещеник на Халид!
- Брет, – изведнъж гласът на Ти’сейн се превърна в несъзнателен шепот. – след последната ми разходка в Неа... Вече наистина съм близо. В момента най-малко желая вниманието на Джоррам.
- Защо въобще си мислиш, че този Картов Мискини ще пренебрегне опасността за църквата и ще тръгне срещу Първосвещеника?
Воинът задаваше логични въпроси, трезво разсъждаващ както винаги. Но Принцът обичаше да рискува.
- Както чувам, борбата за власт в църквата е доста голяма в последно време. – презрително каза той. – Предполагам, че за повечето свещеници заплахата в лицето на Тиен’хара е доста относителна. А и не мисля, че дори Джоррам може да ги убеди в нещо, след като не знае какво точно ще направя...
- Едва ли някой може да се досети за подобно безумие. – изсумтя приятелят му.
Смехът на Ти’сейн се разнесе в стаята.
- Все пак има една загадка, която все още стои на пътя ми. Надявам се това да е последното препятствие. Твърде неспокоен стана светът напоследък. Опасявам се, че скоро камъните ще започнат да се редят по местата си, а тогава... – Принцът се обърна към прозореца, през който вече влизаше меката светлина на звездата, сливаща се със сребристото сияние на очите му. – Тогава всичко може да се окаже напразно.
- Оковите се разхлабиха! – бяха първите думи на сфинкса, с които Танх посрещна Принца.
Ти’сейн несъзнателно потърси Светлината сред мислите си и се приготви за нежелани изненади от страна на Пазителя. “Не сега!”, уморено си помисли той. “Не мога да се занимавам и със загадката на сфинкса, а още по-малко го искам на свобода, преди да съм научил тайните му....”
- Как? – невъзмутимо попита той, въпреки че се страхуваше да чуе отговора. Въпреки оковите и пасивността й, силата на магьосниците плашеше Принца. Ако еманациите, които се разнасяха в подземията, приемеха облика на заклинания...
- Око на Луната бе върнато в Храма. – безплътният хлад в гласа на Алаир го заля с тревогата, надигаща се отвъд сребристите очи. Обгърна го плътно и Ти’сейн загуби самоконтрол.
Започваше се. Камъните се връщаха по местата си, за да обединят силите си, да възвърнат изгубеното могъщество на забравени измамници. Ти’сейн несъзнателно бръкна в кесията на колана си и потърси спокойствието на ефирния допир на кристалната сфера. “Око срещу Око... Луна срещу Вятър.” Замисли се дали по далечните й, неземни възвишения се надбягват лунни ветрове. Стихии, които бавно я рушат, превръщайки я в ситен прашец, разпилян сред звездите. “Дори да има, аз нямам хилядолетия за тази битка.”
Пое дълбоко от влажния застоял въздух на пещерата и през Окото го усети как се разнася из тялото му, сливайки се постепенно със Светлината. Отвори очи и вдигна глава, отново надянал маската на непоклатимост. Танх замислено бе отправил огнения си взор към него.
- Не знам още колко камъка трябва да намерят своите гнезда, за да можем да разкъсаме стегите, създадени от Ерис. Но... Виждам, че това обърква заплануваното, нали Принце?
- Кой е открил пътя, след като дори Джоррам не го знаеше? – запита се гласно той.
Огненото лице се намръщи, ледено сияние припламна предупредително, но въпреки това Танх заговори:
- Пазителите. – сребристите очи на Ти’сейн се разшириха от изненада, но преди да е проговорил, магьосникът обясни: - С безсмъртието идва и познанието. Но както първото се предава само след смъртта на Пазителя, така се случва и с второто. Двата “дара” са обвързани. Знаехме, че търсиш Храма, но не можехме да ти помогнем. Затова и мълчахме.
- Принце... – виновно заговори Алаир, но мъжът се усмихна, запазвайки отнесеното си изражение и я прекъсна:
- Вече няма значение. Има и други пътища... Пътища обвити в тайни. Но кажете ми, - смени темата той, - как разбрахте за Окото?
- Видяхме я. Младата Пазителка на Луната... Тъмата на косите й, на скалите, на самата Земя се предаде пред силата на Луна. Ярка светлина, познала студа на безвремието покри лицето й, оставяйки само двете черни зеници, зареяли замечтан поглед във вечността. А после всичко свърши. Остана само неясният дъх на череши...
- Колко поетично. – намеси се Танх. – Останах с усещането, че девойката е врънала Окото от безсилие. Но заздравяването на една от петте рани пропука магическите ни окови.
Ти’сейн спусна леко лепачи и си припомни лика на младата жена, заклела се във вярност на Анара Бодар. Същата девойка, която за малко неподозиращо да го убие, когато я бе наблюдавал веднъж през огледалото. Дали бе възможно? Може би единственото нещо, което не му принадлежеше и той вярваше в него, бяха случайностите.
Започна да навива ръкавите на ризата си и се обърна към сфинкса:
- Имам нужда от помощ. Една... позната ми остави нещо за спомен, но част от него е доста неудобна. – посочи той дръжките на усуканите около ръцете му кинжали.
Алаир изглеждаше развеселена, но замълча.
Усети нежна топлина, разливаща се по ръцете му. Събра се около лактите и запулсира с кръвта му. Леденият лик на Пазителя се усмихна и дръжките на кинжалите се заскрежиха. Кожата, дървото и металът под тях запукаха и след малко тя каза:
- Можеш да ги отчупиш.
Ти’сейн, все още чувстващ само топлината, създадена вероятно от Танх, скърши дръжките на двете оръжия и ги захвърли на земята. Благодари на сфинкса и се запъти към изхода на пещерата. Алаир го изпрати с думите:
- С интересни жени се забъркваш, Принце.
Изкачваше стълбите на Централната кула и се чудеше на уюта, който бе изпитал в затвора на Пазителя. Този път сякаш си имаха повече доверие. И се държаха като стари познати. И все пак... Ерис сигурно имаше интересни неща за разказване.
Стигна покривната площадка и погледна Звездата, разпръскваща ярката си светлина. Седна с кръстосани крака под нея и се остави на усещането за баланс и сила... Сребърни нишки наобиколиха думите, които бе прочел в подземията на библиотеката в Марашна...
*****
Пишеше писма цяла сутрин.
Първото бе за Сайхе. Остави го на Анара в случай, че магьосницата се върнеше в Бодар.
Второто полетя с гълъб на запад, към Варгас. Уведомяваше Търговските капитани за намеренията си. Надяваше се, че не бе поискал твърде много. Дълго се бе задържал извън Варгас и властта на острова изцяло бе преминала в ръцете им. Каквото и да приказваха, Озмънд не се съмняваше, че поне с управлението на това парче земя могат да се справят.
От друга страна желанието им да разширят безмитно пазарите си из озикските пристанища, да имат собствена корабостроителница на Лунните острови подхранваше и тяхната честност в политическите им отношения с него. Освен това Херцогът неколкократно бе станал свидетел на доверието и коректността на стария капитан, управляващ редом с него.
Щяха да го чакат в Арсис. С всички кораби и наемници, които можеха да отделят от стандартните си курсове. Заедно с “Червеният гларус” и Елитната му гвардия. Бе време да действа. Новините от Херцогството пристигаха по-бързо в Бодар, което го задържа известно време в данайския град. А и Лийра Юранска...
Потопи тежкия си златен пръстен-печат в разтопения восък и червената мечка, герб на рода Озикс, обагри сгънатия лист хартия. Трудно му бе да изпрати това писмо, но след като обсъди решението си още веднъж с кралицата, остана напълно убеден в нуждата да го стори. Щеше да признае Тиен’хара за законно владение и Ти’сейн за нейн крал.
Дойде ред на малката бележчица, изписана със ситен почерк. Отдавна не бе писал с лявата ръка, но това съвсем променяше вида на изписаното. Сложи я в малката костена тръбичка и заслиза към гълъбарника на двореца. Това съобщение трябваше да изпрати лично.
Уведомяваше Озвира, водачката на ханджиите, че завръщането му в столицата наближава. Имаше нужда от съдействието й. Част от Магистратите, изпратени на север да съблюдават възстановяването на опустошените земи и да държат под око недоволните фермери и търговци, щяха да изчезнат безследно в хановете, в които отсядат. Някои за кратко, други завинаги.
Според думите на Озвира, Водачът на Гилдията на войната му бе все още верен, макар да се подчиняваше на Озгар. Въпреки това Херцогът не можеше да разчита, че цялата войска в столицата ще мине на негова страна. Съзнаваше, че най-вероятно ще започне гражданска война. Война, която той искаше да потуши възможно най-бързо. Затова даваше заповед на Озвира да организира верните му Водачи, които да съберат частните си гвардии. Поне тези, които разполагаха с такива.
Вестите от Лунните острови бяха благоприятни. Населението бе посрещнало с радост знамето на Херцога, а заплатите, които Търговските капитани изплащаха на работниците в корабостроителниците, поддържаха техните симпатии. Озикс остави качулката на плаща си спусната и студените капчици на слабия дъжд, сипещ се от намръщеното сиво небе, потекоха по закръглените му бузи, подминавайки ъгълчетата на устните му, разтеглени в доволна усмивка.
Свещите припламваха срамежливо в малката трапезария, където двамата вечеряха с Херцогиня Юранска. Въпреки засилилият се дъжд, стените на двореца все още пазеха лятната топлина и камината в единия ъгъл на стаята стоеше празна и студена.
Тъмносивите й очи изучаваха лицето му, като от време на време се закачаха с неговите. Озмънд отпи от виното си и след като остави чашата си обратно, плъзна ръка по бежовата покривка и хвана ръката на стройната жена, седяща срещу него.
- Лийра, - заговори той, - утре заминавам за Арсис с попълнията, които кралицата изпраща за възобновяващия се гарнизон.
- За Арсис? – учудено попита тя.
- Да, връщам се в Херцогството. – Лийра го наблюдаваше с открит интерес. – В последно време се опознахме и... – направи кратка пауза той. – Искам да дойдеш с мен.
Ти'сейн, Брет (Тиен'хара) 20/21 септември, +10/11 ден
Херцог Озикс, Лийра Юранска (Бодар) 20/21 септември, +10/11 ден
Last edited by Jaar on Sun Jul 10, 2005 10:48 pm, edited 1 time in total.
Бледата лунна светлина се изливаше през широко отворените прозорци в покоите на Илай Юрански. Самият той се беше излегнал на канапето до прозореца, а погледът му замислено блуждаеше към обсипаното със звезди небе. От време на време той внимателно плъзваше пръст по ръба на меко проблясващото в ръцете му острие на кинжал.
„Явно и тази нощ чакането е напразно”, помисли си недоволно Илай, изправи се бавно от мястото си, изпи на един дъх останалото в чашата му вино и се отправи към леглото си.
- Не е добра идея да обръщаш гръб на прозореца в такава нощ, Илай! – разнесе се леко присмехулен мъжки глас откъм вяло полюляващите се завеси. Юрански бавно се извърна.
- Крайно време беше да се появиш – рязко каза той, връщайки се отново към канапето.
Непознатият се отдръпна от перваза и се разположи в креслото срещу Илай. Лунните лъчи галеха тъмните небрежно разрошени коси, които обграждаха бледото му лице, чиято бледност и хубост криеха възрастта му. На пръв поглед изглеждаше млад, но блясъкът в тъмните му зеници издаваше, че край него са се търкулнали повече години, отколкото предполагаше свежото бледо лице и стройната стегната фигура.
- Опитвам се да те извикам от няколко дни, Заал. Къде се губиш?
- Очевидно властта е накарала Ваше Височество да забрави, че аз си имам и други интереси, освен да припкам насам–натам съобразно височайшите ви капризи!
Илай изсумтя.
- Имахме договорка.
- Така е – меко отбеляза селенитът и небрежно си взе една ябълка от масичката до него. – За съжаление лейди Мориан, с която бе сключено въпросното споразумение, ни напусна, оставяйки всинца ни тънещи в дълбока скръб – той въздъхна и отпусна за миг глава надолу. Миг по- късно отново вирна нос и звучно отхапа голямо парче от ябълката.
- Както и да е, Вие все пак получихте желаното и без нейната подкрепа. Ето ви тук – в сърцето на Даная, любящ и обичан съпруг на Нейно Величество Анара Бодар. Кой казва, че мечтите не се сбъдват? – засмя се самодоволно Заал.
- Престани да се правиш на шут! Не ми казвай, че си повярвал на този маскарад! Анара ме измами и за това си виновен ти! Ако беше дошъл навреме…
- Но не дойдох. – невъзмутимо го прекъсна селенитът.
- И все пак тази нощ се отзова, Заал.
Другият метна огризката от ябълката навън, облегна се удобно назад в креслото си и притвори доволно очи.
- Уви, Луна ни прави капризни и непостоянни като жени! Нима вече не си свикнал? - той се изправи и започна любопитно да оглежда покоите на Илай. – Ето ме тук, готов да ти помагам.
- А какво ще искаш в замяна?
Заал рязко се извърна към Илай, отворил широко удивени очи.
- Да искам нещо? Илай, правя го изцяло от добро сърце.
- Чие сърце? – бързо попита Илай.
- Моето, разбира се – възкликна селенитът.
- Ти нямаш сърце .- усмихна се студено Юрански.
- Имам – отвърна незабавно Заал. – И в момента то кърви от болка заради твоето съмнение. Но пък е готово незабавно да докаже себе си. Какво ще желаете, Ваше Височество.
- Анара.
Палава младежка усмивка плъзна по лицето на Заал.
- Правилно ли чух? Искате от мен нещо, което вече имате.
Иронията, звъннала в нощната тишина, не докосна Илай. Той стоеше спокойно отпуснат в канапето си, а ръцете му бавно въртяха кинжала. Острието улавяше лъчите, танцуващи из стаята и ги отразяваха към лицето на селенита.
- Зная, че можете да влияете на хората. – отбеляза Илай. – Каквото и да правите, искам да се случи с Анара. И с Кейдж.
Лицето на Заал стана сериозно.
- Опасявам се, че сам не си наясно какво точно искаш..
- Да не би услужливото ти сърце да се задави, Заал?
- Издъхна току-що – отбеляза Заал и се облегна на перваза. Погледът му замислено се зарея към звездното небе. Нямаше много време. Силите се бяха задействали и скоро хватката им щеше да се затегне. Обърна се рязко към Илай.
- Странно е, че спомена за това, Илай. Не се ли боиш, че съдбата, която поиска за Анара Бодар, може да сполети и теб.
- Не ме заплашвай. Родът ми винаги...
- Неееее, принце - прекъсна го със смях Заал. – Твърде много внимание отдаваш на легендите и забравяш, че тълкуванието, което ти изнася, не е задължително правилното.
Гостът на Илай се завъртя отново край масичката до прозореца и внимателно подуши една кана. „Прекрасно”, промърмори одобрително той и напълни две чаши с вино.
- Не си доразбрал, Илай. – каза той, оставяйки едната чаша пред принц Юрански. – Опасявам се, че си в плен на заблудата, че аз мога да сложа каишка на твоята любима съпруга и да ти подам свободния край. Всъщност, това ще направи Анара моя, а не твоя. Наистина ли ме молиш за това.
- Нима се помолих? – повдигна вежди Илай.
- А и това... – продължи замислено Заал, без да показва, че е чул думите на Илай – това дава някои нови възможности наистина.
Илай спокойно наблюдаваше как самонадеяното изражение на селенита се сменя със сериозност, каквато рядко бе забелязвал на лицето му. Заал беше застинал на мястото си, опрял крака в ръба на масичката, с чаша вино в ръка.
- Как вървят нещата в Греймон? – обади се Илай, прекъсвайки унеса на своя гост. Заал разроши небрежно коси и се засмя.
- Хората на Кейдж и Брионел вече са се разположили. С радостен трепет чакаме пристигането на младото семейство. Аз самият нямам търпение да се запозная с твоята единствена слабост.
Пръстите на Илай се свиха здраво около сребърното столче на чашата.
- Искам да я наглеждаш, Заал.
- За мен ще бъде удоволствие, Илай. И като стана дума за деца, как е малкият принц Аркип? Успя ли вече да преброиш дните му?
Тъмните очи на Илай проблеснаха иронично.
- Какво говориш, Заал! Той вече ми е като син!
Заал се засмя тихо и скочи с лекота на перваза.
- Трябва да тръгвам вече. Но аз ще помисля върху твоята молба – той натърти последната дума. – Мисля, че това може да се окаже изключително забавно, Илай…
Лунните лъчи го прегърнаха и то изчезна.
----------
Илай - Бодар, +6/7 ден (нощта срещу 17 септември)
„Явно и тази нощ чакането е напразно”, помисли си недоволно Илай, изправи се бавно от мястото си, изпи на един дъх останалото в чашата му вино и се отправи към леглото си.
- Не е добра идея да обръщаш гръб на прозореца в такава нощ, Илай! – разнесе се леко присмехулен мъжки глас откъм вяло полюляващите се завеси. Юрански бавно се извърна.
- Крайно време беше да се появиш – рязко каза той, връщайки се отново към канапето.
Непознатият се отдръпна от перваза и се разположи в креслото срещу Илай. Лунните лъчи галеха тъмните небрежно разрошени коси, които обграждаха бледото му лице, чиято бледност и хубост криеха възрастта му. На пръв поглед изглеждаше млад, но блясъкът в тъмните му зеници издаваше, че край него са се търкулнали повече години, отколкото предполагаше свежото бледо лице и стройната стегната фигура.
- Опитвам се да те извикам от няколко дни, Заал. Къде се губиш?
- Очевидно властта е накарала Ваше Височество да забрави, че аз си имам и други интереси, освен да припкам насам–натам съобразно височайшите ви капризи!
Илай изсумтя.
- Имахме договорка.
- Така е – меко отбеляза селенитът и небрежно си взе една ябълка от масичката до него. – За съжаление лейди Мориан, с която бе сключено въпросното споразумение, ни напусна, оставяйки всинца ни тънещи в дълбока скръб – той въздъхна и отпусна за миг глава надолу. Миг по- късно отново вирна нос и звучно отхапа голямо парче от ябълката.
- Както и да е, Вие все пак получихте желаното и без нейната подкрепа. Ето ви тук – в сърцето на Даная, любящ и обичан съпруг на Нейно Величество Анара Бодар. Кой казва, че мечтите не се сбъдват? – засмя се самодоволно Заал.
- Престани да се правиш на шут! Не ми казвай, че си повярвал на този маскарад! Анара ме измами и за това си виновен ти! Ако беше дошъл навреме…
- Но не дойдох. – невъзмутимо го прекъсна селенитът.
- И все пак тази нощ се отзова, Заал.
Другият метна огризката от ябълката навън, облегна се удобно назад в креслото си и притвори доволно очи.
- Уви, Луна ни прави капризни и непостоянни като жени! Нима вече не си свикнал? - той се изправи и започна любопитно да оглежда покоите на Илай. – Ето ме тук, готов да ти помагам.
- А какво ще искаш в замяна?
Заал рязко се извърна към Илай, отворил широко удивени очи.
- Да искам нещо? Илай, правя го изцяло от добро сърце.
- Чие сърце? – бързо попита Илай.
- Моето, разбира се – възкликна селенитът.
- Ти нямаш сърце .- усмихна се студено Юрански.
- Имам – отвърна незабавно Заал. – И в момента то кърви от болка заради твоето съмнение. Но пък е готово незабавно да докаже себе си. Какво ще желаете, Ваше Височество.
- Анара.
Палава младежка усмивка плъзна по лицето на Заал.
- Правилно ли чух? Искате от мен нещо, което вече имате.
Иронията, звъннала в нощната тишина, не докосна Илай. Той стоеше спокойно отпуснат в канапето си, а ръцете му бавно въртяха кинжала. Острието улавяше лъчите, танцуващи из стаята и ги отразяваха към лицето на селенита.
- Зная, че можете да влияете на хората. – отбеляза Илай. – Каквото и да правите, искам да се случи с Анара. И с Кейдж.
Лицето на Заал стана сериозно.
- Опасявам се, че сам не си наясно какво точно искаш..
- Да не би услужливото ти сърце да се задави, Заал?
- Издъхна току-що – отбеляза Заал и се облегна на перваза. Погледът му замислено се зарея към звездното небе. Нямаше много време. Силите се бяха задействали и скоро хватката им щеше да се затегне. Обърна се рязко към Илай.
- Странно е, че спомена за това, Илай. Не се ли боиш, че съдбата, която поиска за Анара Бодар, може да сполети и теб.
- Не ме заплашвай. Родът ми винаги...
- Неееее, принце - прекъсна го със смях Заал. – Твърде много внимание отдаваш на легендите и забравяш, че тълкуванието, което ти изнася, не е задължително правилното.
Гостът на Илай се завъртя отново край масичката до прозореца и внимателно подуши една кана. „Прекрасно”, промърмори одобрително той и напълни две чаши с вино.
- Не си доразбрал, Илай. – каза той, оставяйки едната чаша пред принц Юрански. – Опасявам се, че си в плен на заблудата, че аз мога да сложа каишка на твоята любима съпруга и да ти подам свободния край. Всъщност, това ще направи Анара моя, а не твоя. Наистина ли ме молиш за това.
- Нима се помолих? – повдигна вежди Илай.
- А и това... – продължи замислено Заал, без да показва, че е чул думите на Илай – това дава някои нови възможности наистина.
Илай спокойно наблюдаваше как самонадеяното изражение на селенита се сменя със сериозност, каквато рядко бе забелязвал на лицето му. Заал беше застинал на мястото си, опрял крака в ръба на масичката, с чаша вино в ръка.
- Как вървят нещата в Греймон? – обади се Илай, прекъсвайки унеса на своя гост. Заал разроши небрежно коси и се засмя.
- Хората на Кейдж и Брионел вече са се разположили. С радостен трепет чакаме пристигането на младото семейство. Аз самият нямам търпение да се запозная с твоята единствена слабост.
Пръстите на Илай се свиха здраво около сребърното столче на чашата.
- Искам да я наглеждаш, Заал.
- За мен ще бъде удоволствие, Илай. И като стана дума за деца, как е малкият принц Аркип? Успя ли вече да преброиш дните му?
Тъмните очи на Илай проблеснаха иронично.
- Какво говориш, Заал! Той вече ми е като син!
Заал се засмя тихо и скочи с лекота на перваза.
- Трябва да тръгвам вече. Но аз ще помисля върху твоята молба – той натърти последната дума. – Мисля, че това може да се окаже изключително забавно, Илай…
Лунните лъчи го прегърнаха и то изчезна.
----------
Илай - Бодар, +6/7 ден (нощта срещу 17 септември)
- Готов ли е конят ми? – върховният жрец Гидер се обърна към уредника на крепостта, в която бе отседнал. Нямаше смисъл да се застоява повече на това студено и откъснато от цивилизацията място.
Сутринта бе обходил храма на Майката с надежда да открие обитател, но най-вече това, което наистина търсеше. Не откри нищо. Очевидно бяха предупредени навреме, в което не се и съмняваше. Бе стоял дълго, обгърнал с мрачен поглед величествената постройка, когато жрец Моори го доближи и изсъскал с презрение.
- Да го изгорим?
Бе обърнал озадачен поглед към дребния плешив мъж.
- Откъде ви хрумна, брат Моори? Нима не виждате от какво е изграден храма? Нещо калено в огън, не можеш с огън да разрушиш... Само ще изглеждаме безпомощни и смешни. – замълча, обмисляйки думите си – Искам да се наблюдава. Дискретно. Искам да узная незабавно, когато обитателите му се върнат... Вече знаем къде е и да се надяваме, че следващия път ще имаме шанс за изненада...
Дребничкия с кисела усмивка кимна и побърза да се отдалечи.
Усетил, че уредника пристъпва смутено от крак на крак, вместо да се заеме с подготовката по заминаването му, вдигна въпросителен поглед към него.
- А момичето, Върховни?
Погледът му плъзна към пълната кесия от еленова кожа, красиво инкрустирана със сърма. Висока цена бе готов да плати бащата за едно полумъртво чедо. Устните му се свиха в гримаса. Бе очаквал повече от една умбрийска жрица. Пленницата изпадаше в безсъзнание още при първите... по-убедителни въпроси и правеше разпита обезсърчително досаден в опити да бъде свестявана за отговорите.
- Жива ли е?
Уредника повдигна рамене.
- Не е мъртва.
- Е, вече не ни е нужна, намерихме и сами това, което ни трябваше... Предайте я на баща й. Свещениците на Халид не сме палачи, все пак. – мазно добави Гидер и се закиска. Смехът му секна внезапно, както се бе появил. – Но за всеки случай, отрежете езика й, за да не клевети несправедливо служителите на Халид.
Капитан Летос почти затича по стълбите. Воеводата щеше да бъде доволен. Още първият ден, когато разбра кой е неочакваният му гост, проявил интерес към пленницата, се стараеше стриктно да следва съветите му. Мургавият свещеник рано или късно щеше да си отиде – никой от тях не се застояваше дълго на това забравено от Халид място. „Е, почти забравено”, напомни си Летос, по-здравословно бе да помни. Не бе лесно да дава тайно отварата с разтворените в нея прахчета преди всеки разпит. Не бе лесно и да налага раните с билки, за да заздравяват и не остават белези. Но най-сетне му се виждаше края. Подсмихна се. „Да й отреже езика... Как ли пък не! А после как ще спася главата си?” Бе ставал свидетел на гнева на Бараан и можеше да си представи какво го очакваше, ако не се подчини, а което бе по-страшно – възможно бе и очакванията му да бледнееха пред действителността.
* * *
Наведе се да оправи свличащия се чорап и изгледа с периферното си зрение Юла. Младата послушница бе седнала прилежно на ъгъла на леглото си и старателно закърпваше вълнената роба на Черис. Времето бързо напомняше, че лятото си бе заминало. Усети погледа на Юла и се намръщи. Послушницата побърза да се концентрира над шева и сякаш удвои усилията. Черис въздъхна. Време беше да отмени наказанието й. Траурът заради смъртта на Сивена й бе дал чудесен повод да помолят за известно уединение, но истинската причина бе друга. Когато най-сетне младата жрица се бе престрашила да признае на Черис за открития том и нелепата му загуба в ръцете на силоската, вече бяха изминали два дни от напускането й на крепостта. Гневът на жрицата бързо бе сгъстил облаците над града и Ерисея два дена се „радва” на пороен дъжд и мощни гръмотевици. Юла бе заслужила наказанието си и с необяснимото си мълчание, заради което пропуснаха възможността да проследят силоската. Бе изпратила веднага вест на Киара и дни наред не смееше да си представи какъв отговор ще последва. Сивена бленуваше да разбули загадката на Звездата над Тиен’хара, но тя също бе дошла тук с мисия. Съветът я бе изпратил да открие „Балансът. Завръщането” на Цион! Разбираше, че Юла не би могла да знае, че е провалила личната й задача, но само при мисълта за безплодно прекараните й дни с едничката цел и надежда, че усилията й не са напразни, че рано или късно ще открие заветния том, се вбесяваше дори сега, почти две седмици след като научи за нелепата му загуба. И все пак... Предният ден бе получила вест от Киара - отговор, на който не смееше да се надява. Бе се подразнила дори, че не я бяха информирали по-рано, че Умбра вече притежава ръкописа. Ядът мина бързо – Съветът не се отчиташе пред посланиците си, но усещането за безполезност и безцелност не я напускаше.
Стана и приближи Юла.
- Добре се справяш – кимна одобрително към шева. Девойчето само леко се усмихна и измънка някаква благодарност. Да, време бе да отмени наказанието й. Тази липса на общуване и дни в подчинение вече влияеха зле на духа й.
- Възникна нещо, за което е нужна помощта ти – започна Черис. Забеляза вълнението, което послушницата опита да скрие и това й напомни собствените й години в Храма на Огъня в Табес. – Ще вечеряме в компанията на принца и приближените му. Странно, но от смъртта на съветника, не е минал ден без да получаваме покана за това... – изкоментира по-скоро на себе си, отколкото за нея – Или изпитва угризения за загубата ни, или е намислил нещо. – тръсна глава – Както и да е... Склонна съм да приема по-скоро последното. – замълча за момент, давайки възможност на жената пред нея да осмисли чутото. – За съжаление, Ти’сейн не проявява интерес към теб, а учудващо – и към мен – изкиска се на собственото си остроумие Черис, а с крайчеца на окото си забеляза, че успя да развесели и Юла. Чертите на младата жена омекнаха, очите заблестяха, а на устните й се появи закачлива усмивка. Така вече бе по-добре. Задържа поглед върху нея и продължи. – Забелязах обаче как те гледа на закуска един от новопристигналите магове. – Леко извитите крайчета на устните от страна на Юла й даде да разбере, че не бе единствената забелязала го. – Предполагам вече се досещаш каква ще е задачата ти.
Юла се кимна доволна. Явно отшелничеството й бе дошло в повече. Черис се усмихна.
- Всяка информация ще е добре дошла. И без това твърде малко знаем за тези... магове на Светлината.
Докато го произнасяше мисълта за нещо познато, за нещо което бе срещнала съвсем скоро, просветна и изчезна преди да успее да я задържи.
- Ще се постарая.
Думите на младата жена едва достигнаха до нея. Черис кимна разсеяно и затърси из взетите от библиотеката на Тиен’хара книги. „Светлина... Звезда...” Къде го бе срещала? Вероятно имаше някаква връзка... Само трябваше да я намери. Да, това бе книгата. Огледа внимателно корицата, но не откри заглавието. Бе сигурна, че бе тази. Заотваря страниците и затърси цитата, който бе привлякъл тогава вниманието й. Няколко пасажа задържаха погледа й. Препрочете ги и най-сетне видя смисъла. Не, не се бе лъгала. Сивена все пак е знаела какво да търси. „Уви, вероятно то я бе намерило преди да е достатъчно готова за това...” Черис потръпна. Сивена не случайно бе станала съветник. Бе доказвала силата си през годините и имаше нужния опит, и въпреки това се бе провалила. На какво можеше да разчита тя тогава, за да успее? „Търпение...”, отговори си сама. Сивена бе твърде самонадеяна и заплати с живота си за това. Ако държеше да оцелее и предупреди Умбра, трябваше да бъде предпазлива, много предпазлива. Вдигна поглед и срещна съсредоточените очи на Юла.
- Ти още ли си тук? – опита се да бъде строга – Оставяй тази роба и свърши малко истинска работа.
* * *
Нощта бе тиха и спокойна. Вървяха бавно по тесния, потънал в мрак коридор, но тежкият въздух, напоен със сладникавите аромати на скъпи благовония, нахлулата влага на отминалата буря и нуждата да бъде особено предпазлива, я караха да се задъхва. Параванът се отдръпна с лекотата на често използвана вещ и механизмът нито запъна, нито издаде звук. Майката трудно менеше навиците си – нетипично за присъщата й параноя. Шумът от свличаща се дреха стресна не само нея. Реагира светкавично на надигналото се голо мъжко тяло и миг по-късно то тупна тежко в хоризонтално положение. Скочи като котка върху жената до него, притисна ръка на устата й и се наведе над ухото.
- Аз съм, Майко! Висерия.
Ръката на Майката се стрелна встрани и парче плътен плат падна беззвучно на земята, а меката разсеяна светлина на кристала под него озари в бледо пурпурно лицата на присъстващите.
- Ти?? – Майката задържа изумен поглед на Вречената, после погледна напоената вече с кръв завивка и стегнатото тяло върху нея. – Каква загуба! Харесвах го този...
Висерия едва отдели поглед от елфическия кристал, все още трескаво премисляща как Майката се е сдобила с него, и проследи втренчения й студен поглед някъде зад нея.
- Коя е тази?
- Сарая. Жената, на която дължа живота си. Дойде с мен в града заедно с мъжете си, за да ме запазят жива.
Сарая сведе грациозен поглед към пода и тихо промълви с напевния си глас.
- Прекланяме се пред Майката, Пазителката на живота, Съхранителката на линията, отвъд Залеза.
- Западните земи... Не вярвах, че това още се помни. – възрастната жена задържа замислен поглед на непознатата и без да откъсва от нея очи се обърна към Висерия.
- Чух, че си мъртва.
- Почти. Тези, които са ти го казали, точно това пожелаха за мен.
- Какво искаш да кажеш? – Майката остро я изгледа.
- Беше капан. Заложен от нашите. – замълча с неприсъстващ поглед. Сиянието на кристала трепна. Сепна се и погледна в очите жената пред себе си – Майко, боя се за живота ви. Опитаха се да ме отстранят, за да не съм пречка, защото аз живея за вас. Предимството ни е, че не знаят, че са се провалили.
- Те? За кого говориш?
- Не могат да изговорят устата ми така близкото до сърцето име, Майко. Сърцето ми кърви за болката от предателството, но съм го предала във вашите ръце в мига, в който ми се доверихте да ме направите своя Вречена.
Шум на приближаващи се стъпки я накараха да мине с един скок разстоянието до паравана.
- Не се доверявайте никому, Майко – успя да прошепне Вречената – Ще намеря начин да ви предпазя. Вече съм тук.
Вървяха мълчаливо през целия път. Сарая хвърляше коси погледи на мрачната жена до нея. Щом затвориха вратата зад себе си, не издържа.
- Добър спектакъл. Много добър даже. Това, което не разбирам е защо вложи толкова от себе си? С такава жар...
Силоската я погледна с мъртъв поглед.
- Заменила ме е на мига. Дори не ме е потърсила, не се е постарала да разбере какво се е случило с мен. Ще си плати – Вречената говореше повече на себе си, но отровата в гласа бе така силна, че Сарая потръпна.
* * *
Гидер - (Граон) - 13 септември (+ 3 ден)
Черис, Юла - (Тиенхара) - 21 септември (+ 11 ден)
Вречената Висерия /предишната/ - (Демар) - 18 септември (+ 8 ден)
Сутринта бе обходил храма на Майката с надежда да открие обитател, но най-вече това, което наистина търсеше. Не откри нищо. Очевидно бяха предупредени навреме, в което не се и съмняваше. Бе стоял дълго, обгърнал с мрачен поглед величествената постройка, когато жрец Моори го доближи и изсъскал с презрение.
- Да го изгорим?
Бе обърнал озадачен поглед към дребния плешив мъж.
- Откъде ви хрумна, брат Моори? Нима не виждате от какво е изграден храма? Нещо калено в огън, не можеш с огън да разрушиш... Само ще изглеждаме безпомощни и смешни. – замълча, обмисляйки думите си – Искам да се наблюдава. Дискретно. Искам да узная незабавно, когато обитателите му се върнат... Вече знаем къде е и да се надяваме, че следващия път ще имаме шанс за изненада...
Дребничкия с кисела усмивка кимна и побърза да се отдалечи.
Усетил, че уредника пристъпва смутено от крак на крак, вместо да се заеме с подготовката по заминаването му, вдигна въпросителен поглед към него.
- А момичето, Върховни?
Погледът му плъзна към пълната кесия от еленова кожа, красиво инкрустирана със сърма. Висока цена бе готов да плати бащата за едно полумъртво чедо. Устните му се свиха в гримаса. Бе очаквал повече от една умбрийска жрица. Пленницата изпадаше в безсъзнание още при първите... по-убедителни въпроси и правеше разпита обезсърчително досаден в опити да бъде свестявана за отговорите.
- Жива ли е?
Уредника повдигна рамене.
- Не е мъртва.
- Е, вече не ни е нужна, намерихме и сами това, което ни трябваше... Предайте я на баща й. Свещениците на Халид не сме палачи, все пак. – мазно добави Гидер и се закиска. Смехът му секна внезапно, както се бе появил. – Но за всеки случай, отрежете езика й, за да не клевети несправедливо служителите на Халид.
Капитан Летос почти затича по стълбите. Воеводата щеше да бъде доволен. Още първият ден, когато разбра кой е неочакваният му гост, проявил интерес към пленницата, се стараеше стриктно да следва съветите му. Мургавият свещеник рано или късно щеше да си отиде – никой от тях не се застояваше дълго на това забравено от Халид място. „Е, почти забравено”, напомни си Летос, по-здравословно бе да помни. Не бе лесно да дава тайно отварата с разтворените в нея прахчета преди всеки разпит. Не бе лесно и да налага раните с билки, за да заздравяват и не остават белези. Но най-сетне му се виждаше края. Подсмихна се. „Да й отреже езика... Как ли пък не! А после как ще спася главата си?” Бе ставал свидетел на гнева на Бараан и можеше да си представи какво го очакваше, ако не се подчини, а което бе по-страшно – възможно бе и очакванията му да бледнееха пред действителността.
* * *
Наведе се да оправи свличащия се чорап и изгледа с периферното си зрение Юла. Младата послушница бе седнала прилежно на ъгъла на леглото си и старателно закърпваше вълнената роба на Черис. Времето бързо напомняше, че лятото си бе заминало. Усети погледа на Юла и се намръщи. Послушницата побърза да се концентрира над шева и сякаш удвои усилията. Черис въздъхна. Време беше да отмени наказанието й. Траурът заради смъртта на Сивена й бе дал чудесен повод да помолят за известно уединение, но истинската причина бе друга. Когато най-сетне младата жрица се бе престрашила да признае на Черис за открития том и нелепата му загуба в ръцете на силоската, вече бяха изминали два дни от напускането й на крепостта. Гневът на жрицата бързо бе сгъстил облаците над града и Ерисея два дена се „радва” на пороен дъжд и мощни гръмотевици. Юла бе заслужила наказанието си и с необяснимото си мълчание, заради което пропуснаха възможността да проследят силоската. Бе изпратила веднага вест на Киара и дни наред не смееше да си представи какъв отговор ще последва. Сивена бленуваше да разбули загадката на Звездата над Тиен’хара, но тя също бе дошла тук с мисия. Съветът я бе изпратил да открие „Балансът. Завръщането” на Цион! Разбираше, че Юла не би могла да знае, че е провалила личната й задача, но само при мисълта за безплодно прекараните й дни с едничката цел и надежда, че усилията й не са напразни, че рано или късно ще открие заветния том, се вбесяваше дори сега, почти две седмици след като научи за нелепата му загуба. И все пак... Предният ден бе получила вест от Киара - отговор, на който не смееше да се надява. Бе се подразнила дори, че не я бяха информирали по-рано, че Умбра вече притежава ръкописа. Ядът мина бързо – Съветът не се отчиташе пред посланиците си, но усещането за безполезност и безцелност не я напускаше.
Стана и приближи Юла.
- Добре се справяш – кимна одобрително към шева. Девойчето само леко се усмихна и измънка някаква благодарност. Да, време бе да отмени наказанието й. Тази липса на общуване и дни в подчинение вече влияеха зле на духа й.
- Възникна нещо, за което е нужна помощта ти – започна Черис. Забеляза вълнението, което послушницата опита да скрие и това й напомни собствените й години в Храма на Огъня в Табес. – Ще вечеряме в компанията на принца и приближените му. Странно, но от смъртта на съветника, не е минал ден без да получаваме покана за това... – изкоментира по-скоро на себе си, отколкото за нея – Или изпитва угризения за загубата ни, или е намислил нещо. – тръсна глава – Както и да е... Склонна съм да приема по-скоро последното. – замълча за момент, давайки възможност на жената пред нея да осмисли чутото. – За съжаление, Ти’сейн не проявява интерес към теб, а учудващо – и към мен – изкиска се на собственото си остроумие Черис, а с крайчеца на окото си забеляза, че успя да развесели и Юла. Чертите на младата жена омекнаха, очите заблестяха, а на устните й се появи закачлива усмивка. Така вече бе по-добре. Задържа поглед върху нея и продължи. – Забелязах обаче как те гледа на закуска един от новопристигналите магове. – Леко извитите крайчета на устните от страна на Юла й даде да разбере, че не бе единствената забелязала го. – Предполагам вече се досещаш каква ще е задачата ти.
Юла се кимна доволна. Явно отшелничеството й бе дошло в повече. Черис се усмихна.
- Всяка информация ще е добре дошла. И без това твърде малко знаем за тези... магове на Светлината.
Докато го произнасяше мисълта за нещо познато, за нещо което бе срещнала съвсем скоро, просветна и изчезна преди да успее да я задържи.
- Ще се постарая.
Думите на младата жена едва достигнаха до нея. Черис кимна разсеяно и затърси из взетите от библиотеката на Тиен’хара книги. „Светлина... Звезда...” Къде го бе срещала? Вероятно имаше някаква връзка... Само трябваше да я намери. Да, това бе книгата. Огледа внимателно корицата, но не откри заглавието. Бе сигурна, че бе тази. Заотваря страниците и затърси цитата, който бе привлякъл тогава вниманието й. Няколко пасажа задържаха погледа й. Препрочете ги и най-сетне видя смисъла. Не, не се бе лъгала. Сивена все пак е знаела какво да търси. „Уви, вероятно то я бе намерило преди да е достатъчно готова за това...” Черис потръпна. Сивена не случайно бе станала съветник. Бе доказвала силата си през годините и имаше нужния опит, и въпреки това се бе провалила. На какво можеше да разчита тя тогава, за да успее? „Търпение...”, отговори си сама. Сивена бе твърде самонадеяна и заплати с живота си за това. Ако държеше да оцелее и предупреди Умбра, трябваше да бъде предпазлива, много предпазлива. Вдигна поглед и срещна съсредоточените очи на Юла.
- Ти още ли си тук? – опита се да бъде строга – Оставяй тази роба и свърши малко истинска работа.
* * *
Нощта бе тиха и спокойна. Вървяха бавно по тесния, потънал в мрак коридор, но тежкият въздух, напоен със сладникавите аромати на скъпи благовония, нахлулата влага на отминалата буря и нуждата да бъде особено предпазлива, я караха да се задъхва. Параванът се отдръпна с лекотата на често използвана вещ и механизмът нито запъна, нито издаде звук. Майката трудно менеше навиците си – нетипично за присъщата й параноя. Шумът от свличаща се дреха стресна не само нея. Реагира светкавично на надигналото се голо мъжко тяло и миг по-късно то тупна тежко в хоризонтално положение. Скочи като котка върху жената до него, притисна ръка на устата й и се наведе над ухото.
- Аз съм, Майко! Висерия.
Ръката на Майката се стрелна встрани и парче плътен плат падна беззвучно на земята, а меката разсеяна светлина на кристала под него озари в бледо пурпурно лицата на присъстващите.
- Ти?? – Майката задържа изумен поглед на Вречената, после погледна напоената вече с кръв завивка и стегнатото тяло върху нея. – Каква загуба! Харесвах го този...
Висерия едва отдели поглед от елфическия кристал, все още трескаво премисляща как Майката се е сдобила с него, и проследи втренчения й студен поглед някъде зад нея.
- Коя е тази?
- Сарая. Жената, на която дължа живота си. Дойде с мен в града заедно с мъжете си, за да ме запазят жива.
Сарая сведе грациозен поглед към пода и тихо промълви с напевния си глас.
- Прекланяме се пред Майката, Пазителката на живота, Съхранителката на линията, отвъд Залеза.
- Западните земи... Не вярвах, че това още се помни. – възрастната жена задържа замислен поглед на непознатата и без да откъсва от нея очи се обърна към Висерия.
- Чух, че си мъртва.
- Почти. Тези, които са ти го казали, точно това пожелаха за мен.
- Какво искаш да кажеш? – Майката остро я изгледа.
- Беше капан. Заложен от нашите. – замълча с неприсъстващ поглед. Сиянието на кристала трепна. Сепна се и погледна в очите жената пред себе си – Майко, боя се за живота ви. Опитаха се да ме отстранят, за да не съм пречка, защото аз живея за вас. Предимството ни е, че не знаят, че са се провалили.
- Те? За кого говориш?
- Не могат да изговорят устата ми така близкото до сърцето име, Майко. Сърцето ми кърви за болката от предателството, но съм го предала във вашите ръце в мига, в който ми се доверихте да ме направите своя Вречена.
Шум на приближаващи се стъпки я накараха да мине с един скок разстоянието до паравана.
- Не се доверявайте никому, Майко – успя да прошепне Вречената – Ще намеря начин да ви предпазя. Вече съм тук.
Вървяха мълчаливо през целия път. Сарая хвърляше коси погледи на мрачната жена до нея. Щом затвориха вратата зад себе си, не издържа.
- Добър спектакъл. Много добър даже. Това, което не разбирам е защо вложи толкова от себе си? С такава жар...
Силоската я погледна с мъртъв поглед.
- Заменила ме е на мига. Дори не ме е потърсила, не се е постарала да разбере какво се е случило с мен. Ще си плати – Вречената говореше повече на себе си, но отровата в гласа бе така силна, че Сарая потръпна.
* * *
Гидер - (Граон) - 13 септември (+ 3 ден)
Черис, Юла - (Тиенхара) - 21 септември (+ 11 ден)
Вречената Висерия /предишната/ - (Демар) - 18 септември (+ 8 ден)
Last edited by Tais on Tue Jul 19, 2005 9:56 am, edited 1 time in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Онегавон напусна речното пристанище, пресече площадите на Бодар, и тръгна по улицата, която щеше да го изведе на пътя за Периал - по някое време обаче се отклони от посоката, която следваше и тръгна надясно. С всяка следваща крачка къщите около него започнаха да се снижават във височина, размери и качество на строежа. По тях и по улиците се появиха ясни признаци, че луксът и величието от централните части отстъпват на оскъдицата на градките покрайнини. Вярно - Даная беше държава, познала отдавна сладкия вкус на мира и умерените данъци - и въпреки това бедни имаше.
Продължи забързано навътре в покрайнините - там, където вече ставаше опасно да се разхождаш нощем самичък, защото може да откриеш всякакви неща - смъртоносни, грозни или затрогващи, примери на низост или щедрост - тоест като навсякъде другаде - само че в покрайнините всичко се оказваше някак по - истинско и болезнено за тялото и душата.
Повървя с това темпо четири - пет минути и застана пред гледка, която стоеше едновременно странно и напълно слята с настроението, излъчвано от околното пространство.
Това беше приют.
Както винаги, когато стигнеше до тук, Онегавон спиря за миг и разгледа мястото. Гледката винаги го изпълни с леко смесени чувства. Някога, поне преди два века и половина, някой предприемач беше построил с необходимото качество три дълги склада за нещо си, свързани заедно във формата на буквата П, както и обширен двор около тях.Естествено скоро границите на двора изчезнали - още преди поне сто и петдесет години, превзети от малките и неугледи околни сгради. Самите халета също нямали щастлива съдба - били използвани за всевъзможни дейности, но постепенно и най - упорите проумели, че мястото не е избрано удобно за търговска дейност.
Накрая били ремонтирани отвътре и превърнати в общежитие за децата, които Милосърдните - какъвто беше и той, прибирха от улицата.
Мина покрай мястото, където преди век и половина се е намирала портата на големия двор и тръгна към входа, госпоприемно изплезил врати въпреки ранния час. Имаше поне няколко точки, от които можеш да влезеш или излезеш в П - образната сграда, но се използваше само вратата на върха на лявото крило... както винаги погледът му попадна на три думи, написани с катран по стената на една от съседните на приюта къщи. Надписът привлече вниманието му, защото не беше обичайната простотия:
Милосърдните са странни птици
-Младият мъж се усмихна - мъдрата мисъл беше дело на единайсетгодишния Крис Бентън, прибран от уличата преди има няма шест години. Беше я написал в една неделя, тъкмо в деня, когато правеше шест пълни месеца в приюта. Лично Онегавон му се скара тогава. Причината за това беше, че всеки можеше да пише улични " глупости " за тях, но не и да казва, че са страннни...
Защото, помисли си мъжът, неговите братя наистина бяха малко странни, колкото и добре да го криеха. Кои други, подобни на тях групи, подбираха децата, за които да се грижат, според това дали чувстват в тях непокътната чистотата на невинната душа... а при сбиване или кражба го изгонват за седмица обратно на улицата. Ако се провини повторно и се прецени, че му е наклонност - прокуждането е завинаги....Всъщнност - даде си сметка той - всеки, който искренно възпитава в справедливост... си е странен... Всеки, който си даде труд да научи за четири месеца едно петгодишно гаменче да чете и пише - си е странен... Обаче така действат Милосърдните!
... Изкуши се за хиляден път да махне надписа или да прати някой друг да го почисти - и както винаги се сдържа, защото да тръгнеш да чистиш подобно нещо вече наистина би изглеждало чудато ...
Влезе в сградата и се насочи към кухнята. По пътя - както винаги - се размина с направо безчет хлапета. В което и сиропиталище на Милосърдните из градовете на страната да отидеше човек, щеше да се натъкне на подобна привидна навалица. Това, което поставяше под контрол нещата, естествено беше налаганата дисциплина. Само чрез нея можеше винаги да е чисто, храната да се разпределя справедливо, инструментите в работилниците - да не " изчезват ".
Всъщност самия Онег беше един от многото бивши възпитаници, които въпреки строгостта на режима и суровостта на обучението оставаха свързани за цял живот с приюта, в който са отраснали - женеха се едни за други, правеха безплатни услуги на мъничката общност, спасила ги от улицата, наемаха къщичките, построени върху някогашния обширен двор, осиновяваха новите възпитаници..." Е, всъщност отраснах в сиропиталището в Есея, не успях да се оженя и не съм осиновил Крис.. но това е, защото съм от една малко по - специална категория Милосърдни. "
-------------------------------
Нила Мирин изчака овациите да стихнат и се поклони заедно с останалите четири танцьорки от групата. Представленията им на дансинга в Бодарската " градина на цветята " предизвикваха истинска еуфория сред компаньонките и посетителите им. Хората идваха в това безбожно скъпо място не само за да флиртуват с домакинките си, да се напиват с изтънчени вина и да бъдат глезени като малки деца, но и за да се наслаждават на спектаклите на " Петте лилии ".
Дори жени идваха да гледат изпълненията на трупата им - и оставаха прехласнати по вълшебството на любовта и омразата, тъгата и необузданото веселие, преплитането на пространството чрез движения, стъпки, ритъм и песен.
Поклони се още веднъж, стиснала нежно дланите на Лейла от ляво и на Дамяна от дясно. Усещаше в себе си и тях кипежа на енергията, копнежа да се вихриш до самозабрава и лудост, нуждата на продължиш да обичаш вселената със всеки свой стремителен и плавен жест, с всеки все по - висок, изящен и ефирен скок нагоре, нагоре - към ласкавата, мъжка любов на Небето.
Чувстваше тръпнещата, мека мощ на майката Земя под себе си, тътена на сърцето си, вибрирането на магическата мощ в нея, другарките й и тримата им музиканти. Те бяха магове - танцьорки и музиканти, те изпитваха към изкуството си повече жажда отколкото имаше в онези, на които го подаряваха като готово ястие. На Нила и се струваше,че може да танцува докато на устните на флейтиста им Деймън се появи кръв, Буендия изпусне страпана и Майк - барабанчика - се струполи безчувствен на земята.
... Ала момичетата само се засмяха и усмивката за миг проблясна в прекрасните им очи, засия по малките им, съвършенни устни - за миг, между равния бисерен наниз на зъбите им, се мярнаха връхчета на розовите, сладки езичета... дори дъхът, който издишваха, носеше тънки аромати, намек за канела, мускус, финна женска пот, разгорещеността на танца, радостта на сърцата им от докосването до абсолютната свобода да се изразиш целия в изкуството си...
Поклониха се по още веднъж в останалите три посоки на света, защото дансинга от всякъде беше заобиколен от публиката, поклониха се щедро, с обич и признателност към хората, оставили се в тяхната чувствена власт. После застанаха с достойнство, в петоъгълник с гърбовете навътре и останаха така, докато Деймън, Буендия и Майк призоваха спирали от бяла, кипяща като газирано бяло вино мъгла и ги скриха от ръкопляскащата, умолително призоваваща ги на бис тълпа.
Преоблякоха се, пиха чай и едва докато разпускаха усетиха умората от цяла нощ танцуване. По лицата им се появиха друг вид усмивки - леко тъжни и носталгични - в очите си започнаха да прочитат желание за сън и почивка... и желание за постелята в къщи. Затова след още една чаша ароматна течност момичитата се гушнаха една друга за последно и се пръснаха по къщите си. Музикантите им тръгнаха пет минути по късно, защото останаха за по една малка скоросмъртница - но скоро и те отидоха да спят.
Само Нила нямаше дом или поне не такъв, какъвто останалите смятаха, че трябва да има срещу платата, която получава. Най - младата в трупата им, едва петнайсет годишна лудетина с лице и тяло на млада богиня, още живееше в някакъв затънтен в покрайнините приют.
И беше достатъчно луда, за да пътува до там всяка сутрин и то пеша, защитена единствено от смеха в очите си и стилетите, с които закрепваше тежките си, дълги коси в засукан силоски кок.
-------------------------------------------------------------------
Леман сериозно се замисляше дали да не започне подготовката на сградата за идещата зима. Керемидите, гредите и рамките на прозорчетата - капандури трябваше да са в отлично състояние, защото подпокривното пространство се използваше за всекидневни или спални помещения - един ред легла в самите ръбове, двутажни към средата, пътека в средата, широка две крачки.
През лятото беше прохладно,, а през зимата топлия въздух от долните помещения се събираше тук - стига обаче да не се получава течение.
... Едно от леглата беше с разместена възглавница. Старецът се концентрира за миг, за да си спомни кое хлапе не е оправило леглото според правилата... или е седнало отгоре след като вече е трябвало да излезе от спалното... " Малката Су ... пак е ритала с пета по горното легло ... обелването на четвърт чувал картофи трябва да я укроти поне временно... "
Слезе на по - долния, всъщност единствен истински етаж. Докато вървеше по тесния коридор дочуваше бръмченето на децата и младежите зад вратите , редуващи се от двете му страни. Тук бяха ковашките работилници, тъкачните станове, грънчарските и дърводелски ателиета... имаше -- само че в другото крило - и една малка заличка с мънички писалищтни маси в нея... Външен човек би решил, че тук се произвеждат стоки, но това беше само част от истината .... тук се произвеждаше добре обучена работна ръка... и вместо да зависи от благодеяния, Приюта беше независим. Всъщност повечето подаръци и помощи идваха от бивши възпитаници, намерили си добра работа след напускането на Сиропиталището.
Още едно завъртане по стълбището и беше в приземния етаж, осветяван оскъдно от малки, вкопани в земята отвън прозорчета. Тук беше столовата, складовете с храна, дрехи, огрев и каквото трябва... но Леман само минаваше през това ниво на път за по надолу, към зали, за които знаеха малцина от питомниците и бившите възпитаници на Сиропиталището. В дъното на склада за храна имаше таен механизъм, който отмести част от стената и го допусна още надолу.
Вече се намираше под самия Приют - в широко помещение, със странно глъхнещо пространство - мощни заклининия поглъщаха всеки звук и шум Тук ... в залата за медитация на Ферундалите ... Ферундалите - тайното ядро на Милосърдните, обратната страна на Милосърдните, носителите на чувството за гир'ри към Кралете на Даная.
Освен всичко останало в това място нямаше и светлина - нито естествена, нито от факли, нито от прескъпите магически кристали. Абсолютен мрак, в който ,като единствена звезда в неясно нощтно небе, блещукаше мъничка свещ в центъра на залата. Старият Леман се приближи и на слабата, потрепваща светлина разпозна невръстния Крис Бенън и връстника му Ивън Джоунс. Първият беше наказан за пререкание с багатур Онегавон, вторият беше тук да си помисли какво иска от себе си - не се одобряваха колебанията след като веднъж си положил клетвата за тайна и е започнало обучението ти за вигор - мечоносец. Момчетата бяха будни и с необходимото изострено съзнание - това - след цяла вечер будуване в мълчание - означаваше, че са се мъчили достатъчно ... бавно горящата свещ пред тях почти беше свършила. Потупа ги по главите и ги прати да намерят нещо за хапване... дори им разреши да поспят, преди да се присъединят към останалите.
Следващото ниво надолу беше библиотеката - с нейната богата, изобилна литература по всеки въпрос, който би могъл да хрумне на питащото, тъсрещо съзнание - от трактати за земеделието до изложения и картинни описания на изключително тайни и мощтни техники за фехтуване и прочистване съзнанието на боеца. Всъщност, на това ниво посетителят вече беше на равнището на най - долните канали и подземия на хилядолетния Бодар - и чак от тук надолу започваха двете последни и най - тайни етажа от убежището на Ферундалите. На едното се намраше Ковачницата, Оръжейната и Тренировъчната Зала.
Най - накрая, вече съвсем долу, в най - ниското беше гробището - именно за там се беше запътил стария Леман.
Беше станало толкова дълбоко, че човек инстинктивно усещаше отминалото присъствие на мълчаливите и могъщи сили, разтворили преди повече от век и половина гръдта на скалата около него. Много време беше минало от тогава и безброй стъпки бяха изгладили стъпалата към това тъжно и мрачно място. То представляваше централен коридор с отклонения, дълги по десетина метра - и навсякъде имаше следи от несекващите посещения на приятели, връстници и безутешни родители...
- Мире, Миренце.... дядо те молеше да се задоволиш с по - малко, да станаеш помагач... но ти искаше да си багатур, Миренце - глухият старчески глас отекна слабо в тясното, но дълго, непростимо дълго помещение - тунел. Стъпките му го замъкнаха навътре, покрай ниските рафтове, върху които, подредени по възходящи дати, се намираха урните на децата, загинали при непоносимо тежките изпитания и тренировки за вигор - мечоносец... От пет деца обикновенно едно успяваше да издържи до край обучението. Една част се оказваха с недостатъчно неистова воля и дух и ставаха Помагачи, получавайки обучение за обикновенни магьосници. Друга част имаше необходимата вътрешна устойчивост, но магическата им сила не беше достатъчна, за да станат багатури - и въпреки това имаха такава и би било разхищение да действат като Посветени бойци - те ставаха Ковачи... А имаше и трета част - най - многобройната... тя беше тук, в този безутешен и мрачен, тесен и непростимо, непростимо дълъг тунел.
Влизането му в помещението събуди зелената и наситена светлина на магическите кристали - На тяхната студена и безсърдечна светлина всичко изглеждаше още по - безутешно .... Всяко отклонение беше равно на пет години... урни, урни, малки урни с малки табелки за имената и щрихирано с любов и болка детско или младежко личице...
Петнайсет странични коридора имаше от ляво и четиринайсет от дясно - старецът стигна до предпоследния и хлътна в него... докосна голямата, тъмна, кутия с име, дата и малък портрет... пръстите му се плъзнаха по полираната, гранитна повърхност... трепереха... изведнъж сълзите преляха над ръба на самообладанието му...
... Съвзе се по някое време.... винаги се съвземаше... странно само, че преди осем години не го боля толкова, колкото сега... сякаш с времето нещата ставаха все по - болезнени вместо да отшумят... Избърса очите си... въздъхна... погали кутията, подържа я още малко върху вече започналите да измършавяват колене - после я върна на мястото й.
- Няма утеха, старче - рече тихо, сам на себе си Леман! - може би има причина за всичките тези жертви... може би заради всички онези хора там Навън, живеещи мирния си, леко безсмислен живот, всички онези животи на невинни, на десетки и стотици хиляди животи - тъй крехки и уязвими ....Старецът стисна устни и поклати безутешно глава. Естесвено, че беше заради всички останали - нали именно заради тях, заради грижата за безбройните обикновенни хора - именно заради тях Ферундалите продължаваха да изпълват полека това тайно гробище - именно заради народа на Даная те се прекланяха пред чувството за отговорност на данайските крале. Най - смирените и човечни властелини в този свят - доброволно отказали се да водят завоевателни войни, доброволно поемащи Грижата, вместо да се затворят в своите дворци и замъци и да си живеят живота...
Усмихна се тъжно:
- Кралица Анара наистина заслужава нашата дълга и тежка подготовка - за да ни получи като възпиращо, пазещо мира оръжие в пълната ни сила, когато сме окончателно готови....
... но ти Мире, Миренце.... внучето ми то... защо Мире, защо, защо, защо и ти....
--------------------------------------------------------------------------------------
Крис и Ивън с залитане се изправиха, угасиха свещта и в пълно мълчание се качиха в приземието на Приюта, а от там на основния етаж... По пътя минаха през кухнята и си взеха някакви рогчета със сирене, останали по чудо след закуската на останалите питомци. Точно пред стълбището за спалните помещения обаче срещнаха по - голямата от тях Нила Мирин:
- Момчета, мога ли да ви помоля да слезете обратно при Симон и да му кажете да свари кана кафе или чай и да приготви някакви закуски - ще бъда в кабинета на Леман...
- Веднага ли? - попита глупаво Крис и Ивън го стрелна с очи, да не би приятеля му пак да влиза в пререкания с по- възрастните. Видя само, че Бенън е направил изключително глупаво изражение и още по тъпо пристъпва от крак на крак. Сръга го с лакът - правенето на тъп нямаше да го спаси от нова безсъна вечер за наказание...
- Да, ако може да се върнете сега! - Нила, която все още беше по - висока от тях, се приведе с лека снизходителност - да ви заведа ли, ако не знаете пътя? В отговор дори Ивън лекичко изръмжа.... та те и тя бяха от едната страна на голямата тайна... те тъкмо идваха от Мястото под мазето на Приюта.. какво си въобразяваше тази какичка... Преглътна, пое дълбоко дъх, както го беше учил багатур Симон... издиша бавно.... чак тогава отговори:
- Да, госпожице Мирин, ще ви донесем каквото пожелахте - в кабинета на учителя Леман.
По пътя Ивън изхъмка:
- Нещо в усмивката й ме вбесява...
- По миналата седмица я видях да се целува със багатур Симон - рече отнесено Крис
- Е и? - вдигна раздразнено рамене другото момче - какво от това?
- Хъ... нищо...
Продължиха в мълчание, слязоха при готвача и след десетина минути тръгнаха натоварени нагоре. Влязоха в кабинета на Леман и завариха там чичо Онег, Нила и Леман... ако и Симон беше дошъл, в тази стая щяха да се съберат и четиримата вигори - мечоносеца, живеещи в бодарския Приют на Милосърдните..... нещо ставаше тук.
- Оставете вратата отворена, момчета - рече благо Онегавон - чакаме едни хора да минат по коридора...
- Да, сър - те оставиха храната и каната с кафе и поискаха разрешение да напуснат.
- Яли ли сте? - попита Леман.
- Да - отвърна Ивън. След цяла нощ будуване рогчето тежеше в стомаха му като оловна буца.
- Не - рече Крис въпреки че всъщност беше отстъпил половината си закуска на приятелчето си.
- Ми сядайте - разпореди се Онегавон. Самия той стоеше с гръб към вратата на лемановия кабинет .. широко зееща, през нея се виждаше лявото ъгълче от външната порта на сградата - също широко разтворена към външния свят.
Колкото до останалите възрастни - Леман седеше срещу Онегавон, а Нила се намираше от лявата страна на стареца. Срещу момичето имаше достатъчно място за двете хлапета, но Крис - усещайки, че му пресъхва небцето, седна между Учителя и багатурката... Погледа на Ивън беше по красноречив от всякаква диагноза относно нормалността на приятеля му... Девойката отново им се усмихна по абсолютно вбесяващ, леко снизходителен начин...
- Нила, сигурен ли си че ще дойдат днес - попита строго Онегавон.
- Да! Там където работя някой момичета чуват много неща... информацията е сигурна.... днес ще е.... всъщност би трябвало да е всеки момент.
----------------------------------------------
Удж Авариз намираше западняците за удобно разумни. Смелички бяха - особено някои от тях, но винаги разчитаха, че могат да се разберат с теб по човешки. От друга страна той беше пораснал сред пясъците на Неа и предпочиташе бързия език на оръжията. Не виждаше причина да променя навиците си придобити от другия край на света - една учтива заплаха и ако не поддават отсреща - съсичане и си решаваш проблемите на общуването.
В случая трябваше да помогнат на Лоения Джош - едно мазно телесно и духовно пюре, което от дребен местен спекулант бързо започна да трупа пари и сила, опирайки се на тях - нощтните сватове. Та Лоения беше потърсил удобна за сватовете сграда в покрайнините на Бодар, само че онези глупаци извадили нотариални документи за собственост... Идиоти, като че и няколко хартишки могат да ти спестят посещение от нощтните сватове.
Беше установил, че в този град се работи най добре рано сутрин. На нощтните патрули започваше да им се спи и вече скатаваха по гостилнички и страноприемници, а дневните още се прозяваха по ъглите ... колкото до обикновенните хора за тях си имаше специален подход да ги накараш да мълчат... понякога демонстративното пресичане на уличка в покрайнините с капеща кръв отрязана глава в свободната ти ръка караше хората направо да ослепеят, оглушеят и дори да се окаже че в този момент са били някъде другаде... всичките...
- Това ли е сградата ? - ръгна в лъкътя Лоения Джош и дебелака кимна, разклащайки тройната си гуша. Удж знаеше, че шефа търпи тази топка сланина, защото е удобно прикритие за купуване на разни неща... Лоения беше мазен и в общуването си с хората и в умението си някак да предотвратява преките въпроси на бирници, проверители и прочие високопоставена паплач... " Но някой ден просто ще му резна дебелото гърло... за удоволствие ".
Пристъпиха през широко отворените порти и почти в същия момент чуха арогатно подвикване от ляво - идеше от разтворената врата на малка стая в която погледите им засякоха млад мъж, старец, девойка и две деца. Явно закусваха, защото книжата от широката квадратна маса бяха избутани в нестабилни купчини по стенните рафтове... Удж Авариз кимна на останалите трима сватове и заедно с Лоения Джош влязоха в стаичката, която не беше предназначена за толкова много хора. Стана претъпкано.
- Здравейте, момчета - рече дружелюбно мъжът с гръб към вратата - Казвам се Онегавон Лизипс Менедем. Добре си ни дошъл Джош, заедно със спътинците си... Ще седнете ли?
- Не! - рече кротко Удж Авариз и продължи да изпълва малката стаичка с мълчаливото си присъствие - своето и на тримата си другари. Само Лоеният разваляше страховитото впечатление, което могат да създадат няколко въоръжени с мечове и саби мъже в тясна стая, на малко разстояние от жертвите си, които всеки момент щяха да загубят своята собственост или живот и собственост... по избор. Домакините му обаче изглеждаха нещо несхватливи. Дядката рече с гъгнивия си глас:
- Преди да стана Милосърден Брат бях наемен войник, ходих в Севера, после в дивите гори на северен Озикс, че и чак в Неа.. и по корабите съм се качвал... Целият съм в белези... и много пъти съм се изправял срещу превъзхождащ противник... но никога не съм бил толкова беззащитен... гледай, дори нож си нямам, а тез момци така лошо гледат... какво ще правим, Онег?
Думите му накараха Удж да се взре в стареца - наистина беше покрит с белези и бе възможно да е бивша наемна сабя, приела смирено съществуване към края на живота си. Личеше си, че някога е бил масивен мъж - висок, широкоплещест и тежък. Но възрастта го беше стопила, оставяйки само олекнало жилаво тяло, бели коси и лице, покрито с белези и бръчки.
- Не знам какво да правим, честно - отвърна му младият мъж и най - накрая благоволи да се обърне наполовина към гостите си. Дори и сега не стана от трикракото си столче - само се завъртя от кръста. Усмихваше се и то по един изключително неприятен начин. Нещо в изражението му накара Авариз да се вгледа внимателно в този Онегавон. Първото впечатление, прорязващо съзнанието на можещия да наблюдава внимателно, беше, че човека е добър майстор на меча. С ръст около метър и седемдесет, полегати, отпуснати и в същото време налети рамене.... Набит и в същото време гъвав.. може би само крайниците му бяха леко къси. Но пък нещо в движенията, дишането и муцуната те караше да не искаш да се занимаваш с него.
Не че беше грозен - нормално лице на човек от южните краища на Даная - леко мургаво, с тъмни очи и пълни устни, свити на цепка - не се разширяваха дори когато се усмихваше, поради което вместо радост или любезност гримасата изразяваше някаква свирепа, гадна увереност, че си достатъчно тъп да приемеш поканата за приятелски бой с истински оръжия....
- Наемник ? - присви очи Удж в неволно уважение към събратът по занаят. Онзи обаче поклати отрицателно глава:
- Отгледаха ме тук, в това място... и май ще ме убият в него... защото си имам само една дървена лъжица срещу четирима здрави момчета, дошли заедно с Лоения.... А, Джош, тез момци не ми приличат на разсилни, дето идват да изпълнят разпореждане на съда.... по лошия начин ще вършим нещата, а?
- Радвам се, че схващате ситуацията, момчета...- рече бавно и с достойнство Удж - още не съм закусвал за днеска...стомахът ми става нервен, като убивам на гладно.... може и да ви се размине, ако бъдете кротки... дайте на Лоения там каквито хартишки имате за това място и нежно се изнесете.
- А къде да денем всичките деца, които сме приютили? - боя се че ще трябва да се поспречкаме...а хич неискам да предизвиквам четирима мъже с мечове...
Авариз установи, че ако усмивката на този тип беше гадна, то погледът си беше на бясно куче... от онези, кротките, дето те чакат да се приближиш неблагоразумно. Този мъж всъщност въобще не се страхуваше от тях...
- Съсечете ги, бе, кво се гледате с тях като котараци в тъмна уличка - изсъска Лоения, опитвайки се да подтикне сватовете към действие. Удж го шамароса зад врата:
- Само аз казвам кой и кога от моя отряд си вади меча... още веднъж ме раздразни и ще си го отнесеш вместо когото трябва. Обърна се към седналия на по малко от два метра от него човек:
- Та какво се опитваше да ми кажеш....
- Че нямам никакъв шанс срещу вас момчета... Лоения ви е довел тука, а аз тъкмо закусвам... да не решите че ви предизвиквам... нали не държа лъжицата си твърде агресивно, а?
Последния му въпрос съдържаше толкова силна доза предизвикателство в тона, в самия начин, по който беше зададен, че младото момиче закри лице в шепи и захихика. Дори очите й се присвиха и то като се повдигнаха долните клепачи, придавайки прелестен, премрежен израз на погледа й. Гледката на чудно хубава девойка, присмиваща се именно на тях накара Удж Авариз да премине онази вътрешна граница, отделяща всекидневното убиване от съзнателния сблъсък с равностоен противник. Пое бавно и спокойно дъх и...
--- Ярххаааййй - крясъкът дойде от дясната страна на Удж и - преди той да реагира - младичкия, агресивен Хасейн скочи напред, измъквайки в движение сабята си.
Движението на нападнатия беше направо бавно - това, което го правеше неотразимо, беше усета за мига, в който да се нанесе и съвършенната лекота, с която вниманието им беше предварително отвлечено от истинската защитна маневра. Столчето под седналия просто излетя и без да е особено сериозно засилено цапардоса Хасейн през коленете, подсичайки го като отсечено дърво. При падането си главата на младежа мина почти пред краката на внезапно изправилия се. Той ,с почти небрежно ритване в главата, приспа нападателя си и се усмихна по неговия си начин на Удж:
- Младежи... какво да ги правиш...- Някак съвсем между другото сабята на Хасейн се беше озовала в ръцете му...
Удж осъзна, че не би могъл да се справи с такъв майстор. Оставаше му единствено да се оттегли с достойнство:
- Боя се, че глупака ви изцапа пода с малко кръв... ето ви един медник да почистите - Удж метна петака, но не към изправилия се мъж, а покрай него - към лицето на стареца отзад. И видя как онзи в същия миг се приведе. Използва същия тип бавно, но невероятно точно преценено във времето движение - нито късно, нито прекалено рано, позволявайки на ръката му да измени посоката на хвърлянето.... На пръв поглед изглеждаше невинно... но някакъв вечно жив усет в Удж му подсказа, че младият мъж срещу него е усвоил тези привидно бавни, но така удачни движения от стареца....
- Искате ли нещо срещу такова щедро заплащане? - попита възрастният войн - Цял медник за малко лике на пода - двусмислието накара хубавицата отново да се разсмее. Само че този път беше по сдържана и само устните й потрепнаха сякаш за целувка... Дядката продължи:
- Да ви налеем чаша кафе - тъкмо ще покрие медника ви, който така несръчно изпуснахте към мен, млади човече.... желаете ли по една чашка? Тъкмо сме си сварили от най - хубавото и гъстото - неанско...
Това също беше на границата на намека, директно казаното... или просто поредната привидна случайност. Удж поклати глава:
- Съмнявам се, че може да сварите истинско неанско кафе... но все пак съм запленен от вашето гостоприемство... Дори ви обещавам някой път пак да дойда...
- О, да елате, елате - поканете и всичките си приятели, господине - ще ви чакаме с радост...
- Благодаря, но сме заети хора... незнаем кога ще ни се отвори свободно време за гостуване... надявам се че няма да ви притесним, ако дойдем неочаквано.
- В никакъв случай, отвърна Онегавон и се усимхна по неговия свирепо- срамежлив начин, сякаш ръцете върху дръжките на мечовете бяха ласкави женски усмивки, насочени към него - ще ви приготвим подаръци, за да направим изненадата взаимна... да ви изпратим ли или ще може и сами да си тръгнете, приятели ?
--------------------------
Пет минути по късно Удж Авариз изсъска на подчинените си:
- Разтършувайте се из улиците. В най - скоро време искам да знам повече за тези типове - кои са, има ли и други като младия мъж и стареца... кой стои зад тях.... и ако е, каквото си мисля, ще докладваме на Началството.
------------------------
- Чичо Онег - какво трябваше да научим, защо ни остави да присъстваме - попита младият Ивън Джоунс.
- Да се научите как да избягвате излишните убийства.
- А ако ги бяхме убили... какво щеше да стане.
- В смисъл? - попита заинтругувано Нила Мирин младежите
- Как бихме могли постоянно да се прикриваме, ако от време на време добри сабльори изчезват, като ни идват на гости.
- ХМ... - прокашля се бавно учителя Леман - такива инциденти, ако започнат да се разшумяват, се прикриват с помощтта на някой хора....
- Префектите в съответния град? - полюбопитсва Ивън.
- По високопоставени - прояви търпение Леман - както винаги.
- Губернаторите.
- Още по - високо момче, най високото място в тази огромна държава, което може да си предсавиш.
Очите на хлапето се разшириха от изумление... в присъствието на своя учител всяка следваща тайна беше по - невероятна от предишната - и в същото време се оказваше частица от една обща, дълго подготвяна картина.
-------------------------------------------
Онегавон ( първостепенен герой ), плюс Учителя Леман, Нила Мирин, Симон, Удж Авариз - Бодар - сега, десети септември.
Продължи забързано навътре в покрайнините - там, където вече ставаше опасно да се разхождаш нощем самичък, защото може да откриеш всякакви неща - смъртоносни, грозни или затрогващи, примери на низост или щедрост - тоест като навсякъде другаде - само че в покрайнините всичко се оказваше някак по - истинско и болезнено за тялото и душата.
Повървя с това темпо четири - пет минути и застана пред гледка, която стоеше едновременно странно и напълно слята с настроението, излъчвано от околното пространство.
Това беше приют.
Както винаги, когато стигнеше до тук, Онегавон спиря за миг и разгледа мястото. Гледката винаги го изпълни с леко смесени чувства. Някога, поне преди два века и половина, някой предприемач беше построил с необходимото качество три дълги склада за нещо си, свързани заедно във формата на буквата П, както и обширен двор около тях.Естествено скоро границите на двора изчезнали - още преди поне сто и петдесет години, превзети от малките и неугледи околни сгради. Самите халета също нямали щастлива съдба - били използвани за всевъзможни дейности, но постепенно и най - упорите проумели, че мястото не е избрано удобно за търговска дейност.
Накрая били ремонтирани отвътре и превърнати в общежитие за децата, които Милосърдните - какъвто беше и той, прибирха от улицата.
Мина покрай мястото, където преди век и половина се е намирала портата на големия двор и тръгна към входа, госпоприемно изплезил врати въпреки ранния час. Имаше поне няколко точки, от които можеш да влезеш или излезеш в П - образната сграда, но се използваше само вратата на върха на лявото крило... както винаги погледът му попадна на три думи, написани с катран по стената на една от съседните на приюта къщи. Надписът привлече вниманието му, защото не беше обичайната простотия:
Милосърдните са странни птици
-Младият мъж се усмихна - мъдрата мисъл беше дело на единайсетгодишния Крис Бентън, прибран от уличата преди има няма шест години. Беше я написал в една неделя, тъкмо в деня, когато правеше шест пълни месеца в приюта. Лично Онегавон му се скара тогава. Причината за това беше, че всеки можеше да пише улични " глупости " за тях, но не и да казва, че са страннни...
Защото, помисли си мъжът, неговите братя наистина бяха малко странни, колкото и добре да го криеха. Кои други, подобни на тях групи, подбираха децата, за които да се грижат, според това дали чувстват в тях непокътната чистотата на невинната душа... а при сбиване или кражба го изгонват за седмица обратно на улицата. Ако се провини повторно и се прецени, че му е наклонност - прокуждането е завинаги....Всъщнност - даде си сметка той - всеки, който искренно възпитава в справедливост... си е странен... Всеки, който си даде труд да научи за четири месеца едно петгодишно гаменче да чете и пише - си е странен... Обаче така действат Милосърдните!
... Изкуши се за хиляден път да махне надписа или да прати някой друг да го почисти - и както винаги се сдържа, защото да тръгнеш да чистиш подобно нещо вече наистина би изглеждало чудато ...
Влезе в сградата и се насочи към кухнята. По пътя - както винаги - се размина с направо безчет хлапета. В което и сиропиталище на Милосърдните из градовете на страната да отидеше човек, щеше да се натъкне на подобна привидна навалица. Това, което поставяше под контрол нещата, естествено беше налаганата дисциплина. Само чрез нея можеше винаги да е чисто, храната да се разпределя справедливо, инструментите в работилниците - да не " изчезват ".
Всъщност самия Онег беше един от многото бивши възпитаници, които въпреки строгостта на режима и суровостта на обучението оставаха свързани за цял живот с приюта, в който са отраснали - женеха се едни за други, правеха безплатни услуги на мъничката общност, спасила ги от улицата, наемаха къщичките, построени върху някогашния обширен двор, осиновяваха новите възпитаници..." Е, всъщност отраснах в сиропиталището в Есея, не успях да се оженя и не съм осиновил Крис.. но това е, защото съм от една малко по - специална категория Милосърдни. "
-------------------------------
Нила Мирин изчака овациите да стихнат и се поклони заедно с останалите четири танцьорки от групата. Представленията им на дансинга в Бодарската " градина на цветята " предизвикваха истинска еуфория сред компаньонките и посетителите им. Хората идваха в това безбожно скъпо място не само за да флиртуват с домакинките си, да се напиват с изтънчени вина и да бъдат глезени като малки деца, но и за да се наслаждават на спектаклите на " Петте лилии ".
Дори жени идваха да гледат изпълненията на трупата им - и оставаха прехласнати по вълшебството на любовта и омразата, тъгата и необузданото веселие, преплитането на пространството чрез движения, стъпки, ритъм и песен.
Поклони се още веднъж, стиснала нежно дланите на Лейла от ляво и на Дамяна от дясно. Усещаше в себе си и тях кипежа на енергията, копнежа да се вихриш до самозабрава и лудост, нуждата на продължиш да обичаш вселената със всеки свой стремителен и плавен жест, с всеки все по - висок, изящен и ефирен скок нагоре, нагоре - към ласкавата, мъжка любов на Небето.
Чувстваше тръпнещата, мека мощ на майката Земя под себе си, тътена на сърцето си, вибрирането на магическата мощ в нея, другарките й и тримата им музиканти. Те бяха магове - танцьорки и музиканти, те изпитваха към изкуството си повече жажда отколкото имаше в онези, на които го подаряваха като готово ястие. На Нила и се струваше,че може да танцува докато на устните на флейтиста им Деймън се появи кръв, Буендия изпусне страпана и Майк - барабанчика - се струполи безчувствен на земята.
... Ала момичетата само се засмяха и усмивката за миг проблясна в прекрасните им очи, засия по малките им, съвършенни устни - за миг, между равния бисерен наниз на зъбите им, се мярнаха връхчета на розовите, сладки езичета... дори дъхът, който издишваха, носеше тънки аромати, намек за канела, мускус, финна женска пот, разгорещеността на танца, радостта на сърцата им от докосването до абсолютната свобода да се изразиш целия в изкуството си...
Поклониха се по още веднъж в останалите три посоки на света, защото дансинга от всякъде беше заобиколен от публиката, поклониха се щедро, с обич и признателност към хората, оставили се в тяхната чувствена власт. После застанаха с достойнство, в петоъгълник с гърбовете навътре и останаха така, докато Деймън, Буендия и Майк призоваха спирали от бяла, кипяща като газирано бяло вино мъгла и ги скриха от ръкопляскащата, умолително призоваваща ги на бис тълпа.
Преоблякоха се, пиха чай и едва докато разпускаха усетиха умората от цяла нощ танцуване. По лицата им се появиха друг вид усмивки - леко тъжни и носталгични - в очите си започнаха да прочитат желание за сън и почивка... и желание за постелята в къщи. Затова след още една чаша ароматна течност момичитата се гушнаха една друга за последно и се пръснаха по къщите си. Музикантите им тръгнаха пет минути по късно, защото останаха за по една малка скоросмъртница - но скоро и те отидоха да спят.
Само Нила нямаше дом или поне не такъв, какъвто останалите смятаха, че трябва да има срещу платата, която получава. Най - младата в трупата им, едва петнайсет годишна лудетина с лице и тяло на млада богиня, още живееше в някакъв затънтен в покрайнините приют.
И беше достатъчно луда, за да пътува до там всяка сутрин и то пеша, защитена единствено от смеха в очите си и стилетите, с които закрепваше тежките си, дълги коси в засукан силоски кок.
-------------------------------------------------------------------
Леман сериозно се замисляше дали да не започне подготовката на сградата за идещата зима. Керемидите, гредите и рамките на прозорчетата - капандури трябваше да са в отлично състояние, защото подпокривното пространство се използваше за всекидневни или спални помещения - един ред легла в самите ръбове, двутажни към средата, пътека в средата, широка две крачки.
През лятото беше прохладно,, а през зимата топлия въздух от долните помещения се събираше тук - стига обаче да не се получава течение.
... Едно от леглата беше с разместена възглавница. Старецът се концентрира за миг, за да си спомни кое хлапе не е оправило леглото според правилата... или е седнало отгоре след като вече е трябвало да излезе от спалното... " Малката Су ... пак е ритала с пета по горното легло ... обелването на четвърт чувал картофи трябва да я укроти поне временно... "
Слезе на по - долния, всъщност единствен истински етаж. Докато вървеше по тесния коридор дочуваше бръмченето на децата и младежите зад вратите , редуващи се от двете му страни. Тук бяха ковашките работилници, тъкачните станове, грънчарските и дърводелски ателиета... имаше -- само че в другото крило - и една малка заличка с мънички писалищтни маси в нея... Външен човек би решил, че тук се произвеждат стоки, но това беше само част от истината .... тук се произвеждаше добре обучена работна ръка... и вместо да зависи от благодеяния, Приюта беше независим. Всъщност повечето подаръци и помощи идваха от бивши възпитаници, намерили си добра работа след напускането на Сиропиталището.
Още едно завъртане по стълбището и беше в приземния етаж, осветяван оскъдно от малки, вкопани в земята отвън прозорчета. Тук беше столовата, складовете с храна, дрехи, огрев и каквото трябва... но Леман само минаваше през това ниво на път за по надолу, към зали, за които знаеха малцина от питомниците и бившите възпитаници на Сиропиталището. В дъното на склада за храна имаше таен механизъм, който отмести част от стената и го допусна още надолу.
Вече се намираше под самия Приют - в широко помещение, със странно глъхнещо пространство - мощни заклининия поглъщаха всеки звук и шум Тук ... в залата за медитация на Ферундалите ... Ферундалите - тайното ядро на Милосърдните, обратната страна на Милосърдните, носителите на чувството за гир'ри към Кралете на Даная.
Освен всичко останало в това място нямаше и светлина - нито естествена, нито от факли, нито от прескъпите магически кристали. Абсолютен мрак, в който ,като единствена звезда в неясно нощтно небе, блещукаше мъничка свещ в центъра на залата. Старият Леман се приближи и на слабата, потрепваща светлина разпозна невръстния Крис Бенън и връстника му Ивън Джоунс. Първият беше наказан за пререкание с багатур Онегавон, вторият беше тук да си помисли какво иска от себе си - не се одобряваха колебанията след като веднъж си положил клетвата за тайна и е започнало обучението ти за вигор - мечоносец. Момчетата бяха будни и с необходимото изострено съзнание - това - след цяла вечер будуване в мълчание - означаваше, че са се мъчили достатъчно ... бавно горящата свещ пред тях почти беше свършила. Потупа ги по главите и ги прати да намерят нещо за хапване... дори им разреши да поспят, преди да се присъединят към останалите.
Следващото ниво надолу беше библиотеката - с нейната богата, изобилна литература по всеки въпрос, който би могъл да хрумне на питащото, тъсрещо съзнание - от трактати за земеделието до изложения и картинни описания на изключително тайни и мощтни техники за фехтуване и прочистване съзнанието на боеца. Всъщност, на това ниво посетителят вече беше на равнището на най - долните канали и подземия на хилядолетния Бодар - и чак от тук надолу започваха двете последни и най - тайни етажа от убежището на Ферундалите. На едното се намраше Ковачницата, Оръжейната и Тренировъчната Зала.
Най - накрая, вече съвсем долу, в най - ниското беше гробището - именно за там се беше запътил стария Леман.
Беше станало толкова дълбоко, че човек инстинктивно усещаше отминалото присъствие на мълчаливите и могъщи сили, разтворили преди повече от век и половина гръдта на скалата около него. Много време беше минало от тогава и безброй стъпки бяха изгладили стъпалата към това тъжно и мрачно място. То представляваше централен коридор с отклонения, дълги по десетина метра - и навсякъде имаше следи от несекващите посещения на приятели, връстници и безутешни родители...
- Мире, Миренце.... дядо те молеше да се задоволиш с по - малко, да станаеш помагач... но ти искаше да си багатур, Миренце - глухият старчески глас отекна слабо в тясното, но дълго, непростимо дълго помещение - тунел. Стъпките му го замъкнаха навътре, покрай ниските рафтове, върху които, подредени по възходящи дати, се намираха урните на децата, загинали при непоносимо тежките изпитания и тренировки за вигор - мечоносец... От пет деца обикновенно едно успяваше да издържи до край обучението. Една част се оказваха с недостатъчно неистова воля и дух и ставаха Помагачи, получавайки обучение за обикновенни магьосници. Друга част имаше необходимата вътрешна устойчивост, но магическата им сила не беше достатъчна, за да станат багатури - и въпреки това имаха такава и би било разхищение да действат като Посветени бойци - те ставаха Ковачи... А имаше и трета част - най - многобройната... тя беше тук, в този безутешен и мрачен, тесен и непростимо, непростимо дълъг тунел.
Влизането му в помещението събуди зелената и наситена светлина на магическите кристали - На тяхната студена и безсърдечна светлина всичко изглеждаше още по - безутешно .... Всяко отклонение беше равно на пет години... урни, урни, малки урни с малки табелки за имената и щрихирано с любов и болка детско или младежко личице...
Петнайсет странични коридора имаше от ляво и четиринайсет от дясно - старецът стигна до предпоследния и хлътна в него... докосна голямата, тъмна, кутия с име, дата и малък портрет... пръстите му се плъзнаха по полираната, гранитна повърхност... трепереха... изведнъж сълзите преляха над ръба на самообладанието му...
... Съвзе се по някое време.... винаги се съвземаше... странно само, че преди осем години не го боля толкова, колкото сега... сякаш с времето нещата ставаха все по - болезнени вместо да отшумят... Избърса очите си... въздъхна... погали кутията, подържа я още малко върху вече започналите да измършавяват колене - после я върна на мястото й.
- Няма утеха, старче - рече тихо, сам на себе си Леман! - може би има причина за всичките тези жертви... може би заради всички онези хора там Навън, живеещи мирния си, леко безсмислен живот, всички онези животи на невинни, на десетки и стотици хиляди животи - тъй крехки и уязвими ....Старецът стисна устни и поклати безутешно глава. Естесвено, че беше заради всички останали - нали именно заради тях, заради грижата за безбройните обикновенни хора - именно заради тях Ферундалите продължаваха да изпълват полека това тайно гробище - именно заради народа на Даная те се прекланяха пред чувството за отговорност на данайските крале. Най - смирените и човечни властелини в този свят - доброволно отказали се да водят завоевателни войни, доброволно поемащи Грижата, вместо да се затворят в своите дворци и замъци и да си живеят живота...
Усмихна се тъжно:
- Кралица Анара наистина заслужава нашата дълга и тежка подготовка - за да ни получи като възпиращо, пазещо мира оръжие в пълната ни сила, когато сме окончателно готови....
... но ти Мире, Миренце.... внучето ми то... защо Мире, защо, защо, защо и ти....
--------------------------------------------------------------------------------------
Крис и Ивън с залитане се изправиха, угасиха свещта и в пълно мълчание се качиха в приземието на Приюта, а от там на основния етаж... По пътя минаха през кухнята и си взеха някакви рогчета със сирене, останали по чудо след закуската на останалите питомци. Точно пред стълбището за спалните помещения обаче срещнаха по - голямата от тях Нила Мирин:
- Момчета, мога ли да ви помоля да слезете обратно при Симон и да му кажете да свари кана кафе или чай и да приготви някакви закуски - ще бъда в кабинета на Леман...
- Веднага ли? - попита глупаво Крис и Ивън го стрелна с очи, да не би приятеля му пак да влиза в пререкания с по- възрастните. Видя само, че Бенън е направил изключително глупаво изражение и още по тъпо пристъпва от крак на крак. Сръга го с лакът - правенето на тъп нямаше да го спаси от нова безсъна вечер за наказание...
- Да, ако може да се върнете сега! - Нила, която все още беше по - висока от тях, се приведе с лека снизходителност - да ви заведа ли, ако не знаете пътя? В отговор дори Ивън лекичко изръмжа.... та те и тя бяха от едната страна на голямата тайна... те тъкмо идваха от Мястото под мазето на Приюта.. какво си въобразяваше тази какичка... Преглътна, пое дълбоко дъх, както го беше учил багатур Симон... издиша бавно.... чак тогава отговори:
- Да, госпожице Мирин, ще ви донесем каквото пожелахте - в кабинета на учителя Леман.
По пътя Ивън изхъмка:
- Нещо в усмивката й ме вбесява...
- По миналата седмица я видях да се целува със багатур Симон - рече отнесено Крис
- Е и? - вдигна раздразнено рамене другото момче - какво от това?
- Хъ... нищо...
Продължиха в мълчание, слязоха при готвача и след десетина минути тръгнаха натоварени нагоре. Влязоха в кабинета на Леман и завариха там чичо Онег, Нила и Леман... ако и Симон беше дошъл, в тази стая щяха да се съберат и четиримата вигори - мечоносеца, живеещи в бодарския Приют на Милосърдните..... нещо ставаше тук.
- Оставете вратата отворена, момчета - рече благо Онегавон - чакаме едни хора да минат по коридора...
- Да, сър - те оставиха храната и каната с кафе и поискаха разрешение да напуснат.
- Яли ли сте? - попита Леман.
- Да - отвърна Ивън. След цяла нощ будуване рогчето тежеше в стомаха му като оловна буца.
- Не - рече Крис въпреки че всъщност беше отстъпил половината си закуска на приятелчето си.
- Ми сядайте - разпореди се Онегавон. Самия той стоеше с гръб към вратата на лемановия кабинет .. широко зееща, през нея се виждаше лявото ъгълче от външната порта на сградата - също широко разтворена към външния свят.
Колкото до останалите възрастни - Леман седеше срещу Онегавон, а Нила се намираше от лявата страна на стареца. Срещу момичето имаше достатъчно място за двете хлапета, но Крис - усещайки, че му пресъхва небцето, седна между Учителя и багатурката... Погледа на Ивън беше по красноречив от всякаква диагноза относно нормалността на приятеля му... Девойката отново им се усмихна по абсолютно вбесяващ, леко снизходителен начин...
- Нила, сигурен ли си че ще дойдат днес - попита строго Онегавон.
- Да! Там където работя някой момичета чуват много неща... информацията е сигурна.... днес ще е.... всъщност би трябвало да е всеки момент.
----------------------------------------------
Удж Авариз намираше западняците за удобно разумни. Смелички бяха - особено някои от тях, но винаги разчитаха, че могат да се разберат с теб по човешки. От друга страна той беше пораснал сред пясъците на Неа и предпочиташе бързия език на оръжията. Не виждаше причина да променя навиците си придобити от другия край на света - една учтива заплаха и ако не поддават отсреща - съсичане и си решаваш проблемите на общуването.
В случая трябваше да помогнат на Лоения Джош - едно мазно телесно и духовно пюре, което от дребен местен спекулант бързо започна да трупа пари и сила, опирайки се на тях - нощтните сватове. Та Лоения беше потърсил удобна за сватовете сграда в покрайнините на Бодар, само че онези глупаци извадили нотариални документи за собственост... Идиоти, като че и няколко хартишки могат да ти спестят посещение от нощтните сватове.
Беше установил, че в този град се работи най добре рано сутрин. На нощтните патрули започваше да им се спи и вече скатаваха по гостилнички и страноприемници, а дневните още се прозяваха по ъглите ... колкото до обикновенните хора за тях си имаше специален подход да ги накараш да мълчат... понякога демонстративното пресичане на уличка в покрайнините с капеща кръв отрязана глава в свободната ти ръка караше хората направо да ослепеят, оглушеят и дори да се окаже че в този момент са били някъде другаде... всичките...
- Това ли е сградата ? - ръгна в лъкътя Лоения Джош и дебелака кимна, разклащайки тройната си гуша. Удж знаеше, че шефа търпи тази топка сланина, защото е удобно прикритие за купуване на разни неща... Лоения беше мазен и в общуването си с хората и в умението си някак да предотвратява преките въпроси на бирници, проверители и прочие високопоставена паплач... " Но някой ден просто ще му резна дебелото гърло... за удоволствие ".
Пристъпиха през широко отворените порти и почти в същия момент чуха арогатно подвикване от ляво - идеше от разтворената врата на малка стая в която погледите им засякоха млад мъж, старец, девойка и две деца. Явно закусваха, защото книжата от широката квадратна маса бяха избутани в нестабилни купчини по стенните рафтове... Удж Авариз кимна на останалите трима сватове и заедно с Лоения Джош влязоха в стаичката, която не беше предназначена за толкова много хора. Стана претъпкано.
- Здравейте, момчета - рече дружелюбно мъжът с гръб към вратата - Казвам се Онегавон Лизипс Менедем. Добре си ни дошъл Джош, заедно със спътинците си... Ще седнете ли?
- Не! - рече кротко Удж Авариз и продължи да изпълва малката стаичка с мълчаливото си присъствие - своето и на тримата си другари. Само Лоеният разваляше страховитото впечатление, което могат да създадат няколко въоръжени с мечове и саби мъже в тясна стая, на малко разстояние от жертвите си, които всеки момент щяха да загубят своята собственост или живот и собственост... по избор. Домакините му обаче изглеждаха нещо несхватливи. Дядката рече с гъгнивия си глас:
- Преди да стана Милосърден Брат бях наемен войник, ходих в Севера, после в дивите гори на северен Озикс, че и чак в Неа.. и по корабите съм се качвал... Целият съм в белези... и много пъти съм се изправял срещу превъзхождащ противник... но никога не съм бил толкова беззащитен... гледай, дори нож си нямам, а тез момци така лошо гледат... какво ще правим, Онег?
Думите му накараха Удж да се взре в стареца - наистина беше покрит с белези и бе възможно да е бивша наемна сабя, приела смирено съществуване към края на живота си. Личеше си, че някога е бил масивен мъж - висок, широкоплещест и тежък. Но възрастта го беше стопила, оставяйки само олекнало жилаво тяло, бели коси и лице, покрито с белези и бръчки.
- Не знам какво да правим, честно - отвърна му младият мъж и най - накрая благоволи да се обърне наполовина към гостите си. Дори и сега не стана от трикракото си столче - само се завъртя от кръста. Усмихваше се и то по един изключително неприятен начин. Нещо в изражението му накара Авариз да се вгледа внимателно в този Онегавон. Първото впечатление, прорязващо съзнанието на можещия да наблюдава внимателно, беше, че човека е добър майстор на меча. С ръст около метър и седемдесет, полегати, отпуснати и в същото време налети рамене.... Набит и в същото време гъвав.. може би само крайниците му бяха леко къси. Но пък нещо в движенията, дишането и муцуната те караше да не искаш да се занимаваш с него.
Не че беше грозен - нормално лице на човек от южните краища на Даная - леко мургаво, с тъмни очи и пълни устни, свити на цепка - не се разширяваха дори когато се усмихваше, поради което вместо радост или любезност гримасата изразяваше някаква свирепа, гадна увереност, че си достатъчно тъп да приемеш поканата за приятелски бой с истински оръжия....
- Наемник ? - присви очи Удж в неволно уважение към събратът по занаят. Онзи обаче поклати отрицателно глава:
- Отгледаха ме тук, в това място... и май ще ме убият в него... защото си имам само една дървена лъжица срещу четирима здрави момчета, дошли заедно с Лоения.... А, Джош, тез момци не ми приличат на разсилни, дето идват да изпълнят разпореждане на съда.... по лошия начин ще вършим нещата, а?
- Радвам се, че схващате ситуацията, момчета...- рече бавно и с достойнство Удж - още не съм закусвал за днеска...стомахът ми става нервен, като убивам на гладно.... може и да ви се размине, ако бъдете кротки... дайте на Лоения там каквито хартишки имате за това място и нежно се изнесете.
- А къде да денем всичките деца, които сме приютили? - боя се че ще трябва да се поспречкаме...а хич неискам да предизвиквам четирима мъже с мечове...
Авариз установи, че ако усмивката на този тип беше гадна, то погледът си беше на бясно куче... от онези, кротките, дето те чакат да се приближиш неблагоразумно. Този мъж всъщност въобще не се страхуваше от тях...
- Съсечете ги, бе, кво се гледате с тях като котараци в тъмна уличка - изсъска Лоения, опитвайки се да подтикне сватовете към действие. Удж го шамароса зад врата:
- Само аз казвам кой и кога от моя отряд си вади меча... още веднъж ме раздразни и ще си го отнесеш вместо когото трябва. Обърна се към седналия на по малко от два метра от него човек:
- Та какво се опитваше да ми кажеш....
- Че нямам никакъв шанс срещу вас момчета... Лоения ви е довел тука, а аз тъкмо закусвам... да не решите че ви предизвиквам... нали не държа лъжицата си твърде агресивно, а?
Последния му въпрос съдържаше толкова силна доза предизвикателство в тона, в самия начин, по който беше зададен, че младото момиче закри лице в шепи и захихика. Дори очите й се присвиха и то като се повдигнаха долните клепачи, придавайки прелестен, премрежен израз на погледа й. Гледката на чудно хубава девойка, присмиваща се именно на тях накара Удж Авариз да премине онази вътрешна граница, отделяща всекидневното убиване от съзнателния сблъсък с равностоен противник. Пое бавно и спокойно дъх и...
--- Ярххаааййй - крясъкът дойде от дясната страна на Удж и - преди той да реагира - младичкия, агресивен Хасейн скочи напред, измъквайки в движение сабята си.
Движението на нападнатия беше направо бавно - това, което го правеше неотразимо, беше усета за мига, в който да се нанесе и съвършенната лекота, с която вниманието им беше предварително отвлечено от истинската защитна маневра. Столчето под седналия просто излетя и без да е особено сериозно засилено цапардоса Хасейн през коленете, подсичайки го като отсечено дърво. При падането си главата на младежа мина почти пред краката на внезапно изправилия се. Той ,с почти небрежно ритване в главата, приспа нападателя си и се усмихна по неговия си начин на Удж:
- Младежи... какво да ги правиш...- Някак съвсем между другото сабята на Хасейн се беше озовала в ръцете му...
Удж осъзна, че не би могъл да се справи с такъв майстор. Оставаше му единствено да се оттегли с достойнство:
- Боя се, че глупака ви изцапа пода с малко кръв... ето ви един медник да почистите - Удж метна петака, но не към изправилия се мъж, а покрай него - към лицето на стареца отзад. И видя как онзи в същия миг се приведе. Използва същия тип бавно, но невероятно точно преценено във времето движение - нито късно, нито прекалено рано, позволявайки на ръката му да измени посоката на хвърлянето.... На пръв поглед изглеждаше невинно... но някакъв вечно жив усет в Удж му подсказа, че младият мъж срещу него е усвоил тези привидно бавни, но така удачни движения от стареца....
- Искате ли нещо срещу такова щедро заплащане? - попита възрастният войн - Цял медник за малко лике на пода - двусмислието накара хубавицата отново да се разсмее. Само че този път беше по сдържана и само устните й потрепнаха сякаш за целувка... Дядката продължи:
- Да ви налеем чаша кафе - тъкмо ще покрие медника ви, който така несръчно изпуснахте към мен, млади човече.... желаете ли по една чашка? Тъкмо сме си сварили от най - хубавото и гъстото - неанско...
Това също беше на границата на намека, директно казаното... или просто поредната привидна случайност. Удж поклати глава:
- Съмнявам се, че може да сварите истинско неанско кафе... но все пак съм запленен от вашето гостоприемство... Дори ви обещавам някой път пак да дойда...
- О, да елате, елате - поканете и всичките си приятели, господине - ще ви чакаме с радост...
- Благодаря, но сме заети хора... незнаем кога ще ни се отвори свободно време за гостуване... надявам се че няма да ви притесним, ако дойдем неочаквано.
- В никакъв случай, отвърна Онегавон и се усимхна по неговия свирепо- срамежлив начин, сякаш ръцете върху дръжките на мечовете бяха ласкави женски усмивки, насочени към него - ще ви приготвим подаръци, за да направим изненадата взаимна... да ви изпратим ли или ще може и сами да си тръгнете, приятели ?
--------------------------
Пет минути по късно Удж Авариз изсъска на подчинените си:
- Разтършувайте се из улиците. В най - скоро време искам да знам повече за тези типове - кои са, има ли и други като младия мъж и стареца... кой стои зад тях.... и ако е, каквото си мисля, ще докладваме на Началството.
------------------------
- Чичо Онег - какво трябваше да научим, защо ни остави да присъстваме - попита младият Ивън Джоунс.
- Да се научите как да избягвате излишните убийства.
- А ако ги бяхме убили... какво щеше да стане.
- В смисъл? - попита заинтругувано Нила Мирин младежите
- Как бихме могли постоянно да се прикриваме, ако от време на време добри сабльори изчезват, като ни идват на гости.
- ХМ... - прокашля се бавно учителя Леман - такива инциденти, ако започнат да се разшумяват, се прикриват с помощтта на някой хора....
- Префектите в съответния град? - полюбопитсва Ивън.
- По високопоставени - прояви търпение Леман - както винаги.
- Губернаторите.
- Още по - високо момче, най високото място в тази огромна държава, което може да си предсавиш.
Очите на хлапето се разшириха от изумление... в присъствието на своя учител всяка следваща тайна беше по - невероятна от предишната - и в същото време се оказваше частица от една обща, дълго подготвяна картина.
-------------------------------------------
Онегавон ( първостепенен герой ), плюс Учителя Леман, Нила Мирин, Симон, Удж Авариз - Бодар - сега, десети септември.
Last edited by cherno_slance on Sat Sep 24, 2005 12:33 am, edited 3 times in total.
Времето сякаш беше спряло в покоите на Анара. Самата тя бе застинала край прозореца и се взираше невиждащо в блесналото под звездите тъмно огледало на Бодарското езеро. Забравена от ръката й бе паднала книга, която лежеше с измачкани страници върху мекия килим. Мислите на Анара блуждаха... далече назад във времето... тогава, когато Елиана редеше вечер своите истории, за да приспи малката принцеса... далече.... далече назад във времето, когато...
Движение зад нея я стресна и тя рязко се извърна. Кейдж тъкмо вдигаше книгата от земята, изправяйки прегънатите страници.
- Май не беше тук – усмихна се той. Анара отново извърна лице към примамливо проблясващите води на езерото. Пое дълбоко аромата на лилиите и притвори очи, представяйки си красивите им цветове – златиста сърцевина, скрита в уханните прегръдки на седефените листенца.
- Анара – повика я Кейдж и тя отвори очи. – Добре ли си?
Кралицата се отдалечи от прозореца и застана пред голямото огледало край камината. Подреди разпилените си коси и застина, загледана в отражението си.
- Мисля си за историята на Велар – обади се тя, а погледът й блуждаеше из тъмните сенки, стаени зад гладката повърхност на огледалото.
Кейдж я последва и потърси погледа й в отражението. Целуна огнените къдрици и обърна внимателно жената към себе си.
- И защо това „разбуждане” на Арсис те вълнува толкова много? – попита той. – Ти така и не ми обясни за какво е всичко това.
- История, разказвана ни от Елиана, когато бяхме деца. – кралицата се измъкна от прегръдката му и се разположи в голямото меко кресло край прозореца. Разстла широките си копринени поли и ги приглади замислено с длан. – Знаеш за осемте древни крепости край границите на Даная. Елиана ги наричаше осемте стражи. Съществуват от обединяването на кралствата и установяването на Данайското единно кралство. С годините, всяка от тях придобила своя легенда, свързваща я с нечие име. Такава е и легендата за Арсис и Арден.
- Добре, но за какво се събуждат?
- За да пазят Бодарската корона – усмихна се Анара.
- Искаш да кажеш Данайската.
Кралицата поклати глава. Зелените й очи проблеснаха тържествуващо
- Помня го добре, Джонатан. Елиана каза Короната на Бодар. Според мен става дума за кралския род. Стражите се събуждат, за да пазят мен и сина ми.
- Но защо сега? Как и от какво пазят? – настоя Кейдж. Анара поклати глава.
- Не зная, Джони. Настанаха смутни времена... предполагам, че това е причината. Скоро и Велар заминава обратно за Арсис. Той обичаше тази история и съм убедена, че ще се опита да разбере какво става.
- Ами ти? – усмихна се Кейдж и седна до нея. Анара отпусна глава на рамото му и затвори очи.
- Какво аз? – промърмори тя.
- Стражите пазят Бодарската корона. Но тя е тук. Вероятно, ако потърсим в Бодар, ще можем да научим нещо повече за това.
* * *
Анара, Кейдж - Бодар, +8 ден (18 септември)
Движение зад нея я стресна и тя рязко се извърна. Кейдж тъкмо вдигаше книгата от земята, изправяйки прегънатите страници.
- Май не беше тук – усмихна се той. Анара отново извърна лице към примамливо проблясващите води на езерото. Пое дълбоко аромата на лилиите и притвори очи, представяйки си красивите им цветове – златиста сърцевина, скрита в уханните прегръдки на седефените листенца.
- Анара – повика я Кейдж и тя отвори очи. – Добре ли си?
Кралицата се отдалечи от прозореца и застана пред голямото огледало край камината. Подреди разпилените си коси и застина, загледана в отражението си.
- Мисля си за историята на Велар – обади се тя, а погледът й блуждаеше из тъмните сенки, стаени зад гладката повърхност на огледалото.
Кейдж я последва и потърси погледа й в отражението. Целуна огнените къдрици и обърна внимателно жената към себе си.
- И защо това „разбуждане” на Арсис те вълнува толкова много? – попита той. – Ти така и не ми обясни за какво е всичко това.
- История, разказвана ни от Елиана, когато бяхме деца. – кралицата се измъкна от прегръдката му и се разположи в голямото меко кресло край прозореца. Разстла широките си копринени поли и ги приглади замислено с длан. – Знаеш за осемте древни крепости край границите на Даная. Елиана ги наричаше осемте стражи. Съществуват от обединяването на кралствата и установяването на Данайското единно кралство. С годините, всяка от тях придобила своя легенда, свързваща я с нечие име. Такава е и легендата за Арсис и Арден.
- Добре, но за какво се събуждат?
- За да пазят Бодарската корона – усмихна се Анара.
- Искаш да кажеш Данайската.
Кралицата поклати глава. Зелените й очи проблеснаха тържествуващо
- Помня го добре, Джонатан. Елиана каза Короната на Бодар. Според мен става дума за кралския род. Стражите се събуждат, за да пазят мен и сина ми.
- Но защо сега? Как и от какво пазят? – настоя Кейдж. Анара поклати глава.
- Не зная, Джони. Настанаха смутни времена... предполагам, че това е причината. Скоро и Велар заминава обратно за Арсис. Той обичаше тази история и съм убедена, че ще се опита да разбере какво става.
- Ами ти? – усмихна се Кейдж и седна до нея. Анара отпусна глава на рамото му и затвори очи.
- Какво аз? – промърмори тя.
- Стражите пазят Бодарската корона. Но тя е тук. Вероятно, ако потърсим в Бодар, ще можем да научим нещо повече за това.
* * *
Анара, Кейдж - Бодар, +8 ден (18 септември)
В утрото на последния ден от своя път, хората на Каст Брионел потеглиха още преди изгрев слънце. Движеха се бързо сред разбуждащата се гора, с надеждата колкото се може по-скоро да стигнат до Греймон. Поруменялото в очакване на слънцето небе надзърташе към тях през короните на дървета, чиито багри се губеха в сумрака на ранното утро.
Скоро дърветата пред тях започнаха да оредяват. Малко преди да излязат на открито, ярка светлина се промъкна през рехавата плът на гората. Сякаш миг по-късно стъпиха на открития път и всички присвиха очи, заслепени от златната река, изливаща се насреща им. Утринните слънчеви лъчи галеха лицата на пътниците и омайваха умовете им. Възхитени възклицания се чуваха тук-таме сред хората.
Корел усети раздвижване до себе си и се обърна. Лунел се бе приближила неусетно до него. Макар и залято в ярката златиста руменина на утринната светлина, лицето на девойката изглеждаше все така бледо. Двамата едва бяха разменили и дума от мига, в който го бе оставила край изстиващото тяло на убиеца. На няколко пъти Томас се бе опитал да я заговори, но тя упорито избягваше въпросите и повечето време двамата яздеха мълчаливо един до друг. Поне отношението на Каст сякаш се бе променило. Дали заради разказа на Томас, или заради писмото на Джонатан Кейдж, през изминалия ден херцогът бе поканил Лунел да гостува в Греймон.
Девойката спря коня си и протегна ръка напред към златния слънчев “извор”.
- Какво е това там? – Томас едва успя да чуе въпроса й.
- Златният праг. Там пътят се вклинява между два върха - Близнаците, а отвъд са Каменният град и крепостта Греймон. Когато слънцето изгрее над Прага, светлината му се излива над пътя. Като сега.
Тя се обърна към него. В погледът й имаше объркване, сякаш не разбираше за какво й говори.
- Аз питах за онова отвъд Прага, графе.
Сега беше негов ред да се почувства объркан.
- Светлината е прекалено ярка, за да се вижда каквото и да било, Лунел.
- Не, там има нещо друго – настоя раздразнено момичето.
- Ромена – крепост-страж на южните земи. Поне така я наричахме – обади се мелодичен женски глас. Миела се бе приближила неусетно до тях. Красивите й очи блестяха развълнувано.
– Помня, че майка ми обичаше да ходи там. Понякога вземаше и мен. Мястото е .. вълшебно.
Лунел се обърна изненадано към младата херцогиня. Погледите на двете жени се срещнаха и сякаш след цяла вечност те отново се обърнаха към ярката светлина насреща им. Лунното момиче примижа и се загледа към далечната крепост отвъд Прага. Дори от това разстояние можеше да почувства каменните стени, студа на дълбоките подземия, мощните прегръдки на земните сили. Спомени се размърдаха в ума й... за една друга крепост.... за едно друго подземие.... „за двама мъртъвци”, помисли си горчиво тя. „Чуваш ли гласа й, Лунел?”, обади се напевен глас, вплетен с далечния ромон на вода. Тя тръсна глава, опитвайки се да изгони застигналата я тъга.
Тримата продължиха бавно напред.
- Има ли... – започна неуверено Лунел, - легенди за това място?
Миела извърна лице към нея. Изненадана усмивка огря нежните й черти.
- Да... За тази, която е дала името си на крепостта.... Духът й още броди в подземията.
- Също като Дара – прошепна Лунел.
Корел дръпна рязко юздите и се обърна към Лунел.
- Какво каза?
- Аз? – девойката се стресна и погледна изненадано към графа.
- Ти... току-що.
Лунел замислено се взря в лицето му. Вратата на спомените, които от няколко дни се мъчеше да достигне, плавно се отвори и устните на девойката се извиха в нежна усмивка. “Познато лице, но не същото”, помисли тя, когато отговорът засия насреща й.
- Казах, че е също като Дара, графе. – бавно промълви тя, сякаш вкусваше сладостта на всяка дума. – Девойка, чийто дух броди в крепостта, носеща нейното име. Предполагам, че и за нея има легенда. Вие… Вие знаете ли за тази жена?
Томас кимна мрачно.
- Да... Името й е било Дара Корел.
* * *
Улиците на Каменния град бяха препълнени. Населението бе излязло, за да посрещне новите си господари. Хората пазеха в сърцата си обичта си към херцогиня Елеа Юранска и радостта им от завръщането на нейната дъщеря съперничеше с радостта им от приликата на Миела с майка й.
Каст огледа внимателно замъка. Ведрият му поглед се плъзна по лицата на посрещачите, а след това и по високите каменни стени. До него Миела, леко поруменяла от вълнение, приемаше поздравленията на иконома на Греймон.
Внезапно един човек се промъкна между строените посрещачи и с широка лъчезарна усмивка се приближи към тях.
- Най-после! – възкликна непознатият и се поклони пред Миела, която едва удържа порива си да се отдръпне. – Херцогиньо, херцоже, извинете моята невъздържаност, но за мен е изключително удоволствие и вълнение да се запозная с дъщерята на Херцог Илай Юрански и нейния съпруг. Граф Заал Лереà, на Вашите услуги.
Каст огледа любопитно Заал, отбелязвайки наум черните очи на и матовия цвят на лицето му.
- От Селения ли сте, графе – попита развеселено той.
- Съвсем правилно, милорд, от Южна Селения. – щастливо отговори Заал. – От известно време насам ситуацията в скъпата ми родина стана твърде вълнуваща за моето здраве и херцогът.. т.е. Негово Височество бе така любезен да ме приеме за свой гост в замъка. Престоят ми в Греймон ще остави незабравим, светъл спомен в живота ми.
- Но граф Лереа, надявам се, че няма да си тръгнете, преди да сме имали удоволствието да се опознаем – звънна сладко гласът на Миела.
- Милейди е изключително любезна, но аз не бих си позволил да злоупотребя…
- О не, графе – засмя се Миела – нима ще ми откажете първото нещо, за което ви помолих?
Тъмните като въглен очи на Заал проблеснаха.
- За мен ще бъде чест да изпълня желанието на милейди.
Внезпано погледът му се плъзна над рамото на Миела и се закова в лицето на един от току-що пристигналите конници. Изненада надзърна за миг през тъмните му ириси. Внезапно девойката, привлякла вниманието му, вдигна глава и за миг очите им се срещнаха, след което погледът на Лунел се плъзна разсеяно настрани и заоглежда стените на Греймон. „Браво, пламъче”, помисли си Заал, „лицето ти дори не трепна”.
Конниците спряха и Корел подаде ръка на Лунел. Каст се обърна, дочул стъпките им.
- Граф Лереà, позволете ми да ви представя моя скъп приятел граф Корел. – Каст се поколеба за миг, след което продължи. – Но разбира се, трябваше първо да ви представя дамата. Ако не греша, тя е ваша сънародница – госпожица Лунел Мореа.
Заал не откъсваше поглед от бледото спокойно лице на Лунел.
- Забележително име! – възкликна той.
- Нима? – обади се Корел. – И кое го прави толкова забележително, граф Лереа?.
- Името Лунел отдавна не се среща по нашите земи – отбеляза Заал. – Простолюдието го свързва с Луна, а оттам се смята, че е лоша поличба. От друга страна “мореа” на остарелия език на Селения означава огън. Странно наистина. Лунен огън. Чудя се, госпожице Мореа, кой Ви е дал това име?
Бездънните черни зеници най-после отговориха на настойчивия му поглед.
- Някой, който е сметнал, че ми подхожда, графе – отвърна спокойно Лунел.
* * *
Лунел крачеше замислено по коридора към своята стая. Граймон й бе допаднал и тя с удоволствие се възползва от поканата на Каст да остане в замъка. Девойката подозираше, че зад поканата стои Корел, и при мисълта за графа лека усмивка прогони студенината от очите й.
През изминалите дни Каст и Томас прекарваха повечето време някъде около замъка и Лунел рядко ги виждаше. Сама тя едва бе сдържала любопитството и желанието си да се втурне към Ромена. Притесняваше я мисълта, че силното влияние на Земя я прави уязвима за волята на Джоррам. Подозираше, че след като Джони е усетил връщането на Лунния камък в Храма, същото важи и за Първосвещеника. Вероятно беше въпрос на време да я привика, а тя все още нямаше желание да се среща с него.
Вмъкна се в стаята си и в същия миг усети присъствието на Заал. Обърна се рязко към вратата, но ироничният му глас я застигна.
- Изненадан съм, госпожице Мореа. Откакто херцогът има любезността да ме представи на очарователната дама на граф Корел, усещам от Ваша страна студенина, която ме озадачава. Правилно ли съм забелязал, че ме отбягвате?
- Наблюдателността ви е впечатляваща, графе – отбеляза студено Лунел – Уви, не мога да кажа същото и за вашата съобразителност! При все това се надявам, докато се върна, да сте освободили стаята ми от присъствието си.
Тя му обърна гръб, но той улови лакътя й и небрежно я завъртя към себе си.
- Но аз много държа да поговорим, - той се усмихна и тихо промълви – дете пламък.
Лунел сведе многозначително поглед към пръстите, стиснали лакътя й, но Заал се направи, че не е забелязал това. Помъкна я след себе си и я настани внимателно в едно кресло, след което сам се разположи на една голяма възглавница на пода пред нея. Тъмните му очи усмихнато разглеждаха лицето на девойката, което ставаше все по-недоволно.
- Нали не мислеше, че няма да те позная – отбеляза той. – Наистина, мина доста време от онази нощ, в която селяните доведоха момичето мореа на съд при своя господар. Знаеш ли, дори в момента, изглеждаш точно като намусеното хлапе, с гневен поглед, зад който можех да подуша паниката от това, което следва.
- Предстоеше ми изгаряне – поясни хладно Лунел.
- Ни най-малко – възмути се Заал. – Аз съм милостив феодал и затова просто разпоредих да те обесят.
- Трогната съм – спокойно отвърна Лунел. – Уви, тогава още не можех да усетя що за изчадие си.
- Аз? – възкликна удивено Заал. – Мило дете, та аз ти позволих да избягаш. А ти така и не се върна да ми благодариш – огорчено добави той. Изправи се енергично от мястото си и отиде да си налее вино.
- Освен това – добави той, връщайки се на мястото си с две чаши - ти действително беше виновна, дете-огън.
- Пристани да ме наричаш така – сряза го Лунел, поемайки подадената чаша.
- Но ти сама си приела името, което ти дадоха хората, Лунел. “Мореа” – огънят, който озаряваше нощите на Селения – прошепна с жизнен патос той, притвори очи и се усмихна блаженно. – Каква поезия!
- Кошмар! - поправи го тя и добави: - Който все още не свършва.
- Въпрос на личен избор, мила моя Мореа. А и според мен ти бе започнала да се забавляваш. Току-що бе открила въздействието на лунната сила върху селските умове и се опияняваше от властта си.
- Нищо подобно – отрече възмутено девойката. - Аз просто ги мразех, задето убиха баща ми.
- Бедните хорица, които по твое внушение услужливо подпалваха собствените си къщи, дори не бяха чували за баща ти. – кротко отбеляза той. – Но пък аз съм последният човек, който ще седне да те кори за това, че си се позабавлявала. Я, кажи, дете, защо спря да палиш? Нощните огньове внезапно секнаха, оставяйки Селения в тъжен мрак, а аз така и не можах да те открия.
- Търсил си ме?
- Разбира се… надявах се да продължим това прекрасно приятелство, което започнахме. Имаше толкова много неща, на които исках да те науча. Но сега виждам, че някой ме е изпреварил. Вече разпознаваш себеподобните си, а и май това е най-малкото от уменията ти. Я кажи, как е старият Америл?
- Мъртъв – отговори спокойно девойката.
- Радвам се за него – ухили се Заал и вдигна чаша – Пия за това!
Лунел остави чашата и решително се изправи.
- Разговорът вече не ми е забавен и…
Заал дръпна полата й и тя залитна обратно към креслото, едва удържайки се да не се търкулне на земята. За миг изглеждаше готова ще избухне гневно, но вместо това сякаш хладна вълна пълзна по пламналото й лице, изтри ядния блясък от очите й и тя удобно се разположи отново сред гнездото от възглавнички, все едно нищо не се бе случило.
- Признавам, че се забелязва известна грубост в поведението ми, но силното влияние на Земя наоколо носи и определена първичност, за която смирено се извинявам – отбеляза Заал без сянка от смущение в гласа си. – Аз наистина държа да си поговорим, Лунел.
- Какво точно искаш, графе? – въздъхна отегчено Лунел и отново взе чашата в ръце. Показалецът й се плъзна бавно по ръба на чашата.
- Палила ли си оттогава? - попита я развеселено мъжът.
- Последно бях на път да подтикна селяните далече на север да опожарят един град... или по-скоро строежа му. Но бързо загубих интерес.
- Цял град – разсмя се Заал. – Това звучи доста амбициозно. И с какво бяха прегрешили хорицата там? Някоя подпалена вещица или какво?
- Един подпален храм с все свещениците му.
- И какво те е грижа теб за тях?
- Въпросът беше принципен.
- И защо се отказа тогава?
- Защото съм безпринципна! – сви рамене Лунел. – Какво точно искаш, Заал? Нямам намерение да предизвиквам повече пожари.
Той не отговори и тишината удобно се настани в стаята. Отвън денят бавно се разтваряше в тъмните прегръдки на настъпващата нощ. Можеха да усетят набиращата сили лунна светлина. Пред очите на Заал бледността на Лунел плавно преливаше в едва доловимо сияние, което придаваше на лицето й красотата, характерна за селенитите. Сам не бе повярвал на късмета си, когато я бе видял преди два дни. Бе я срещнал отново, при това точно сега.
- Поразпитах за теб – каза бавно Заал. – Смятат те за човек на Джонатан Кейдж. – мълание посрещна думите му. – Защо дойде тук, Лунел?
- Трябва ли да има специална причина, за да направя каквото и да е? – небрежно отбеляза тя.
- Съмнявам се. Но вярвам, че появата ти тук, в този именно момент не е случайна. За което аз със дълбоко преклонение поднасям почитанията си на Небесната Сила – той се усмихна към прозореца, през който току що бе надникнал все още бледият лунен сърп.
- Ще имам нужда от теб, Лунел.
- И какво те кара да мислиш, че аз ще се съглася да ти помогна?
- Длъжница си ми.
- Трогателно! – устните й се разтеглиха в чаровна усмивка. - Споменах ли вече, че съм безпринципна?
- Трябва да съм го пропуснал – живо отвърна Заал. – А е и без значение. Говорехме за твоята незаменима помощ…
- … за която можеш само да мечтаеш – прекъсна го Лунел.
- Аз съм мечтател открай време и примамвам мечтите си с упоритост и неустоим чар.
Лунел се засмя, измъкна една възглавница иззад гърба си и я прегърна.
- С упоритостта се запознах вече. Ще ти дам още един шанс да пуснеш чара си в ход?
- Това е повече от достатъчно – ухили се Заал. – Възнамерявам да ти предложа една легенда, Лунел.
- Усещам първите белези на досада, графе – измърка Лунел и опря брадичка във възглавничката.
- А аз усещам очарователния полъх на лъжата и затова спокойно ще продължа с историята си. Та както казах, има една легенда и аз съм тръгнал по следите й.
- И те те доведоха тук?
Заал се усмихна замислено. Погледна през прозореца, където на фона на звездното небе се очертаваше ъгловатият силует на Ромена.
- Питала ли си се, Лунел, как е започнало всичко? Прекрах години, в търсене на историята ни, но нито дума. Нито един ръкопис в Селения не бе останал да разкаже какво се е случило преди стихиите да ни унищожат. Бях стигнал до поредната преграда и не знаех накъде да се запътя. И тогава едно малко момиченце с особено палава склонност да убеждава хората да подпалват собствените си домове, за да отмъсти за смъртта на баща си, едно малко уплашено момиченце ме показа посоката, а аз дори не го разбрах веднага. Ти избяга на север, към Данайските земи. Отне ми време докато стигна до правилния въпрос. Ами ако тогава е имало оцелели, къде са отишли? – той се приведе напред и вливайки пресилена драматичност в гласа си започна да декламира: - Легендата с тих ужас нашепва, че облаци закрили лицето луната за дълго време, след като Земя погълнала храма ни. Стихиите се обединили, за да укротят разюзданата лунна сила. Земята се отворила, давала път на Огъня, бушуващ в прегръдките й.. Вода заляла бреговете на Селения и помела всичко по пътя си. Ветровете довели гръмотевични облаци, които с месеци не вдигнали сянката си от земите ни. – Заал се усмихна, съзирайки любопитство в очите на Лунел. Въздъхна тежко и разпери безпомощно ръце. – Уви, скъпа моя, безсилна е речта Заалова, за да обрисува унищожителната картина, която представлявала нашето скъпо кралство.
- Защо просто не продължиш – раздразнено се обади Лунел.
- Мрак владял Селения, докато не останал и един от нас. Е, каквото останало, било прилежно унищожено от обезумялото население. – той се изправи и отиде да вземе каната. Разля последното вино в чашите и замислено се взря в бледото лице на Лунел. – Защо? – каза внезапно той. – Защо стихиите избрали точно този момент, за да се разбеснеият. Защо точно тогава? И наистина ли всички са загинали? Колцина ли са могли да избягат с последните лунни лъчи? Тези, които трябвало да ходят като обикновените хора, не са могли и да стигнат далеч. И ето ме тук.
Лунел надигна глава
- Искаш да кажеш, че има селенити в Даная? – попита развълнувано тя.
- Но разбира се, мила – засмя се Заал. – Ние двамата, на първо място.
- Знаеш много добре, какво имам предвид – тръсна ядно глава девойката. – Какво откри?
Заал намигна игриво, надигна чашата си и пи, докато не я пресуши. Остави внимателно чашата на земята и се изправи.
- Открих, че родът на Анара Бодар е узурпирал трон, който не му принадлежи – усмихна се Заал. – Нещо повече... Открих и защо е успял.
- Глупости! – сряза го Лунел и остави възглавницата настрана. Опря юмруци в коленете си и се приведе напред, вдигнала лице към Заал. - И така да е, било е преди толкова много време, че вече е все едно. Какво значение има това за теб?
- Голямо. Правилно ли забелязвам, че проявяваш любопитство?
- Цялата съм в слух – усмихна се тя.
- С прискърбие ще трябва да ти съобщя, че възнамерявам да те разочаровам. Продължението на тази вълнуваща история ще чуеш срещу известно сътрудничество.
- Какво точно искаш? – попита делово Лунел.
- Когато се върнеш в Бодар, неминуемо ще забележиш лунната примка на кралския врат на Анара Бодар. Опитах се да впримча и Кейдж… - смехът на Лунел го прекъсна.
- Вероятно ти знаеш защо не успях – промърмори кисело Заал.
- Жалко, че съм пропуснала да видя това - все едно да хванеш морето в лунна примка – през смях отвърна Лунел, след което лицето й стана сериозно. – В интерес на евентуалното ни сътрудничество, Заал, ще е да се държиш настрана от Джонатан Кейдж.
- Това и възнамерявам да направя, Лунел. Очевидно между теб и Кейдж има някаква връзка. Каква точно е тя, е въпрос, който не ме вълнува.... засега.
Той се отправи към вратата и преди да я отвори, се извърна към девойката.
- А сега… възнамерявам да ти осигуря това, за което копнееш, откакто те принудих да си говорим. Оставям те сама. Но скоро ще те потърся отново, Мореа, и се надявам дотогава собственото ти любопитство, което почти виждам да гори в ума ти, да е успяло да те убеди да ми съдействаш.
* * *
Пристигане в Греймон - на 20 септември (Корел - в Греймон - сега)
Лунел, Заал - в Греймон - +3 (вечерта на 23 септември)
Скоро дърветата пред тях започнаха да оредяват. Малко преди да излязат на открито, ярка светлина се промъкна през рехавата плът на гората. Сякаш миг по-късно стъпиха на открития път и всички присвиха очи, заслепени от златната река, изливаща се насреща им. Утринните слънчеви лъчи галеха лицата на пътниците и омайваха умовете им. Възхитени възклицания се чуваха тук-таме сред хората.
Корел усети раздвижване до себе си и се обърна. Лунел се бе приближила неусетно до него. Макар и залято в ярката златиста руменина на утринната светлина, лицето на девойката изглеждаше все така бледо. Двамата едва бяха разменили и дума от мига, в който го бе оставила край изстиващото тяло на убиеца. На няколко пъти Томас се бе опитал да я заговори, но тя упорито избягваше въпросите и повечето време двамата яздеха мълчаливо един до друг. Поне отношението на Каст сякаш се бе променило. Дали заради разказа на Томас, или заради писмото на Джонатан Кейдж, през изминалия ден херцогът бе поканил Лунел да гостува в Греймон.
Девойката спря коня си и протегна ръка напред към златния слънчев “извор”.
- Какво е това там? – Томас едва успя да чуе въпроса й.
- Златният праг. Там пътят се вклинява между два върха - Близнаците, а отвъд са Каменният град и крепостта Греймон. Когато слънцето изгрее над Прага, светлината му се излива над пътя. Като сега.
Тя се обърна към него. В погледът й имаше объркване, сякаш не разбираше за какво й говори.
- Аз питах за онова отвъд Прага, графе.
Сега беше негов ред да се почувства объркан.
- Светлината е прекалено ярка, за да се вижда каквото и да било, Лунел.
- Не, там има нещо друго – настоя раздразнено момичето.
- Ромена – крепост-страж на южните земи. Поне така я наричахме – обади се мелодичен женски глас. Миела се бе приближила неусетно до тях. Красивите й очи блестяха развълнувано.
– Помня, че майка ми обичаше да ходи там. Понякога вземаше и мен. Мястото е .. вълшебно.
Лунел се обърна изненадано към младата херцогиня. Погледите на двете жени се срещнаха и сякаш след цяла вечност те отново се обърнаха към ярката светлина насреща им. Лунното момиче примижа и се загледа към далечната крепост отвъд Прага. Дори от това разстояние можеше да почувства каменните стени, студа на дълбоките подземия, мощните прегръдки на земните сили. Спомени се размърдаха в ума й... за една друга крепост.... за едно друго подземие.... „за двама мъртъвци”, помисли си горчиво тя. „Чуваш ли гласа й, Лунел?”, обади се напевен глас, вплетен с далечния ромон на вода. Тя тръсна глава, опитвайки се да изгони застигналата я тъга.
Тримата продължиха бавно напред.
- Има ли... – започна неуверено Лунел, - легенди за това място?
Миела извърна лице към нея. Изненадана усмивка огря нежните й черти.
- Да... За тази, която е дала името си на крепостта.... Духът й още броди в подземията.
- Също като Дара – прошепна Лунел.
Корел дръпна рязко юздите и се обърна към Лунел.
- Какво каза?
- Аз? – девойката се стресна и погледна изненадано към графа.
- Ти... току-що.
Лунел замислено се взря в лицето му. Вратата на спомените, които от няколко дни се мъчеше да достигне, плавно се отвори и устните на девойката се извиха в нежна усмивка. “Познато лице, но не същото”, помисли тя, когато отговорът засия насреща й.
- Казах, че е също като Дара, графе. – бавно промълви тя, сякаш вкусваше сладостта на всяка дума. – Девойка, чийто дух броди в крепостта, носеща нейното име. Предполагам, че и за нея има легенда. Вие… Вие знаете ли за тази жена?
Томас кимна мрачно.
- Да... Името й е било Дара Корел.
* * *
Улиците на Каменния град бяха препълнени. Населението бе излязло, за да посрещне новите си господари. Хората пазеха в сърцата си обичта си към херцогиня Елеа Юранска и радостта им от завръщането на нейната дъщеря съперничеше с радостта им от приликата на Миела с майка й.
Каст огледа внимателно замъка. Ведрият му поглед се плъзна по лицата на посрещачите, а след това и по високите каменни стени. До него Миела, леко поруменяла от вълнение, приемаше поздравленията на иконома на Греймон.
Внезапно един човек се промъкна между строените посрещачи и с широка лъчезарна усмивка се приближи към тях.
- Най-после! – възкликна непознатият и се поклони пред Миела, която едва удържа порива си да се отдръпне. – Херцогиньо, херцоже, извинете моята невъздържаност, но за мен е изключително удоволствие и вълнение да се запозная с дъщерята на Херцог Илай Юрански и нейния съпруг. Граф Заал Лереà, на Вашите услуги.
Каст огледа любопитно Заал, отбелязвайки наум черните очи на и матовия цвят на лицето му.
- От Селения ли сте, графе – попита развеселено той.
- Съвсем правилно, милорд, от Южна Селения. – щастливо отговори Заал. – От известно време насам ситуацията в скъпата ми родина стана твърде вълнуваща за моето здраве и херцогът.. т.е. Негово Височество бе така любезен да ме приеме за свой гост в замъка. Престоят ми в Греймон ще остави незабравим, светъл спомен в живота ми.
- Но граф Лереа, надявам се, че няма да си тръгнете, преди да сме имали удоволствието да се опознаем – звънна сладко гласът на Миела.
- Милейди е изключително любезна, но аз не бих си позволил да злоупотребя…
- О не, графе – засмя се Миела – нима ще ми откажете първото нещо, за което ви помолих?
Тъмните като въглен очи на Заал проблеснаха.
- За мен ще бъде чест да изпълня желанието на милейди.
Внезпано погледът му се плъзна над рамото на Миела и се закова в лицето на един от току-що пристигналите конници. Изненада надзърна за миг през тъмните му ириси. Внезапно девойката, привлякла вниманието му, вдигна глава и за миг очите им се срещнаха, след което погледът на Лунел се плъзна разсеяно настрани и заоглежда стените на Греймон. „Браво, пламъче”, помисли си Заал, „лицето ти дори не трепна”.
Конниците спряха и Корел подаде ръка на Лунел. Каст се обърна, дочул стъпките им.
- Граф Лереà, позволете ми да ви представя моя скъп приятел граф Корел. – Каст се поколеба за миг, след което продължи. – Но разбира се, трябваше първо да ви представя дамата. Ако не греша, тя е ваша сънародница – госпожица Лунел Мореа.
Заал не откъсваше поглед от бледото спокойно лице на Лунел.
- Забележително име! – възкликна той.
- Нима? – обади се Корел. – И кое го прави толкова забележително, граф Лереа?.
- Името Лунел отдавна не се среща по нашите земи – отбеляза Заал. – Простолюдието го свързва с Луна, а оттам се смята, че е лоша поличба. От друга страна “мореа” на остарелия език на Селения означава огън. Странно наистина. Лунен огън. Чудя се, госпожице Мореа, кой Ви е дал това име?
Бездънните черни зеници най-после отговориха на настойчивия му поглед.
- Някой, който е сметнал, че ми подхожда, графе – отвърна спокойно Лунел.
* * *
Лунел крачеше замислено по коридора към своята стая. Граймон й бе допаднал и тя с удоволствие се възползва от поканата на Каст да остане в замъка. Девойката подозираше, че зад поканата стои Корел, и при мисълта за графа лека усмивка прогони студенината от очите й.
През изминалите дни Каст и Томас прекарваха повечето време някъде около замъка и Лунел рядко ги виждаше. Сама тя едва бе сдържала любопитството и желанието си да се втурне към Ромена. Притесняваше я мисълта, че силното влияние на Земя я прави уязвима за волята на Джоррам. Подозираше, че след като Джони е усетил връщането на Лунния камък в Храма, същото важи и за Първосвещеника. Вероятно беше въпрос на време да я привика, а тя все още нямаше желание да се среща с него.
Вмъкна се в стаята си и в същия миг усети присъствието на Заал. Обърна се рязко към вратата, но ироничният му глас я застигна.
- Изненадан съм, госпожице Мореа. Откакто херцогът има любезността да ме представи на очарователната дама на граф Корел, усещам от Ваша страна студенина, която ме озадачава. Правилно ли съм забелязал, че ме отбягвате?
- Наблюдателността ви е впечатляваща, графе – отбеляза студено Лунел – Уви, не мога да кажа същото и за вашата съобразителност! При все това се надявам, докато се върна, да сте освободили стаята ми от присъствието си.
Тя му обърна гръб, но той улови лакътя й и небрежно я завъртя към себе си.
- Но аз много държа да поговорим, - той се усмихна и тихо промълви – дете пламък.
Лунел сведе многозначително поглед към пръстите, стиснали лакътя й, но Заал се направи, че не е забелязал това. Помъкна я след себе си и я настани внимателно в едно кресло, след което сам се разположи на една голяма възглавница на пода пред нея. Тъмните му очи усмихнато разглеждаха лицето на девойката, което ставаше все по-недоволно.
- Нали не мислеше, че няма да те позная – отбеляза той. – Наистина, мина доста време от онази нощ, в която селяните доведоха момичето мореа на съд при своя господар. Знаеш ли, дори в момента, изглеждаш точно като намусеното хлапе, с гневен поглед, зад който можех да подуша паниката от това, което следва.
- Предстоеше ми изгаряне – поясни хладно Лунел.
- Ни най-малко – възмути се Заал. – Аз съм милостив феодал и затова просто разпоредих да те обесят.
- Трогната съм – спокойно отвърна Лунел. – Уви, тогава още не можех да усетя що за изчадие си.
- Аз? – възкликна удивено Заал. – Мило дете, та аз ти позволих да избягаш. А ти така и не се върна да ми благодариш – огорчено добави той. Изправи се енергично от мястото си и отиде да си налее вино.
- Освен това – добави той, връщайки се на мястото си с две чаши - ти действително беше виновна, дете-огън.
- Пристани да ме наричаш така – сряза го Лунел, поемайки подадената чаша.
- Но ти сама си приела името, което ти дадоха хората, Лунел. “Мореа” – огънят, който озаряваше нощите на Селения – прошепна с жизнен патос той, притвори очи и се усмихна блаженно. – Каква поезия!
- Кошмар! - поправи го тя и добави: - Който все още не свършва.
- Въпрос на личен избор, мила моя Мореа. А и според мен ти бе започнала да се забавляваш. Току-що бе открила въздействието на лунната сила върху селските умове и се опияняваше от властта си.
- Нищо подобно – отрече възмутено девойката. - Аз просто ги мразех, задето убиха баща ми.
- Бедните хорица, които по твое внушение услужливо подпалваха собствените си къщи, дори не бяха чували за баща ти. – кротко отбеляза той. – Но пък аз съм последният човек, който ще седне да те кори за това, че си се позабавлявала. Я, кажи, дете, защо спря да палиш? Нощните огньове внезапно секнаха, оставяйки Селения в тъжен мрак, а аз така и не можах да те открия.
- Търсил си ме?
- Разбира се… надявах се да продължим това прекрасно приятелство, което започнахме. Имаше толкова много неща, на които исках да те науча. Но сега виждам, че някой ме е изпреварил. Вече разпознаваш себеподобните си, а и май това е най-малкото от уменията ти. Я кажи, как е старият Америл?
- Мъртъв – отговори спокойно девойката.
- Радвам се за него – ухили се Заал и вдигна чаша – Пия за това!
Лунел остави чашата и решително се изправи.
- Разговорът вече не ми е забавен и…
Заал дръпна полата й и тя залитна обратно към креслото, едва удържайки се да не се търкулне на земята. За миг изглеждаше готова ще избухне гневно, но вместо това сякаш хладна вълна пълзна по пламналото й лице, изтри ядния блясък от очите й и тя удобно се разположи отново сред гнездото от възглавнички, все едно нищо не се бе случило.
- Признавам, че се забелязва известна грубост в поведението ми, но силното влияние на Земя наоколо носи и определена първичност, за която смирено се извинявам – отбеляза Заал без сянка от смущение в гласа си. – Аз наистина държа да си поговорим, Лунел.
- Какво точно искаш, графе? – въздъхна отегчено Лунел и отново взе чашата в ръце. Показалецът й се плъзна бавно по ръба на чашата.
- Палила ли си оттогава? - попита я развеселено мъжът.
- Последно бях на път да подтикна селяните далече на север да опожарят един град... или по-скоро строежа му. Но бързо загубих интерес.
- Цял град – разсмя се Заал. – Това звучи доста амбициозно. И с какво бяха прегрешили хорицата там? Някоя подпалена вещица или какво?
- Един подпален храм с все свещениците му.
- И какво те е грижа теб за тях?
- Въпросът беше принципен.
- И защо се отказа тогава?
- Защото съм безпринципна! – сви рамене Лунел. – Какво точно искаш, Заал? Нямам намерение да предизвиквам повече пожари.
Той не отговори и тишината удобно се настани в стаята. Отвън денят бавно се разтваряше в тъмните прегръдки на настъпващата нощ. Можеха да усетят набиращата сили лунна светлина. Пред очите на Заал бледността на Лунел плавно преливаше в едва доловимо сияние, което придаваше на лицето й красотата, характерна за селенитите. Сам не бе повярвал на късмета си, когато я бе видял преди два дни. Бе я срещнал отново, при това точно сега.
- Поразпитах за теб – каза бавно Заал. – Смятат те за човек на Джонатан Кейдж. – мълание посрещна думите му. – Защо дойде тук, Лунел?
- Трябва ли да има специална причина, за да направя каквото и да е? – небрежно отбеляза тя.
- Съмнявам се. Но вярвам, че появата ти тук, в този именно момент не е случайна. За което аз със дълбоко преклонение поднасям почитанията си на Небесната Сила – той се усмихна към прозореца, през който току що бе надникнал все още бледият лунен сърп.
- Ще имам нужда от теб, Лунел.
- И какво те кара да мислиш, че аз ще се съглася да ти помогна?
- Длъжница си ми.
- Трогателно! – устните й се разтеглиха в чаровна усмивка. - Споменах ли вече, че съм безпринципна?
- Трябва да съм го пропуснал – живо отвърна Заал. – А е и без значение. Говорехме за твоята незаменима помощ…
- … за която можеш само да мечтаеш – прекъсна го Лунел.
- Аз съм мечтател открай време и примамвам мечтите си с упоритост и неустоим чар.
Лунел се засмя, измъкна една възглавница иззад гърба си и я прегърна.
- С упоритостта се запознах вече. Ще ти дам още един шанс да пуснеш чара си в ход?
- Това е повече от достатъчно – ухили се Заал. – Възнамерявам да ти предложа една легенда, Лунел.
- Усещам първите белези на досада, графе – измърка Лунел и опря брадичка във възглавничката.
- А аз усещам очарователния полъх на лъжата и затова спокойно ще продължа с историята си. Та както казах, има една легенда и аз съм тръгнал по следите й.
- И те те доведоха тук?
Заал се усмихна замислено. Погледна през прозореца, където на фона на звездното небе се очертаваше ъгловатият силует на Ромена.
- Питала ли си се, Лунел, как е започнало всичко? Прекрах години, в търсене на историята ни, но нито дума. Нито един ръкопис в Селения не бе останал да разкаже какво се е случило преди стихиите да ни унищожат. Бях стигнал до поредната преграда и не знаех накъде да се запътя. И тогава едно малко момиченце с особено палава склонност да убеждава хората да подпалват собствените си домове, за да отмъсти за смъртта на баща си, едно малко уплашено момиченце ме показа посоката, а аз дори не го разбрах веднага. Ти избяга на север, към Данайските земи. Отне ми време докато стигна до правилния въпрос. Ами ако тогава е имало оцелели, къде са отишли? – той се приведе напред и вливайки пресилена драматичност в гласа си започна да декламира: - Легендата с тих ужас нашепва, че облаци закрили лицето луната за дълго време, след като Земя погълнала храма ни. Стихиите се обединили, за да укротят разюзданата лунна сила. Земята се отворила, давала път на Огъня, бушуващ в прегръдките й.. Вода заляла бреговете на Селения и помела всичко по пътя си. Ветровете довели гръмотевични облаци, които с месеци не вдигнали сянката си от земите ни. – Заал се усмихна, съзирайки любопитство в очите на Лунел. Въздъхна тежко и разпери безпомощно ръце. – Уви, скъпа моя, безсилна е речта Заалова, за да обрисува унищожителната картина, която представлявала нашето скъпо кралство.
- Защо просто не продължиш – раздразнено се обади Лунел.
- Мрак владял Селения, докато не останал и един от нас. Е, каквото останало, било прилежно унищожено от обезумялото население. – той се изправи и отиде да вземе каната. Разля последното вино в чашите и замислено се взря в бледото лице на Лунел. – Защо? – каза внезапно той. – Защо стихиите избрали точно този момент, за да се разбеснеият. Защо точно тогава? И наистина ли всички са загинали? Колцина ли са могли да избягат с последните лунни лъчи? Тези, които трябвало да ходят като обикновените хора, не са могли и да стигнат далеч. И ето ме тук.
Лунел надигна глава
- Искаш да кажеш, че има селенити в Даная? – попита развълнувано тя.
- Но разбира се, мила – засмя се Заал. – Ние двамата, на първо място.
- Знаеш много добре, какво имам предвид – тръсна ядно глава девойката. – Какво откри?
Заал намигна игриво, надигна чашата си и пи, докато не я пресуши. Остави внимателно чашата на земята и се изправи.
- Открих, че родът на Анара Бодар е узурпирал трон, който не му принадлежи – усмихна се Заал. – Нещо повече... Открих и защо е успял.
- Глупости! – сряза го Лунел и остави възглавницата настрана. Опря юмруци в коленете си и се приведе напред, вдигнала лице към Заал. - И така да е, било е преди толкова много време, че вече е все едно. Какво значение има това за теб?
- Голямо. Правилно ли забелязвам, че проявяваш любопитство?
- Цялата съм в слух – усмихна се тя.
- С прискърбие ще трябва да ти съобщя, че възнамерявам да те разочаровам. Продължението на тази вълнуваща история ще чуеш срещу известно сътрудничество.
- Какво точно искаш? – попита делово Лунел.
- Когато се върнеш в Бодар, неминуемо ще забележиш лунната примка на кралския врат на Анара Бодар. Опитах се да впримча и Кейдж… - смехът на Лунел го прекъсна.
- Вероятно ти знаеш защо не успях – промърмори кисело Заал.
- Жалко, че съм пропуснала да видя това - все едно да хванеш морето в лунна примка – през смях отвърна Лунел, след което лицето й стана сериозно. – В интерес на евентуалното ни сътрудничество, Заал, ще е да се държиш настрана от Джонатан Кейдж.
- Това и възнамерявам да направя, Лунел. Очевидно между теб и Кейдж има някаква връзка. Каква точно е тя, е въпрос, който не ме вълнува.... засега.
Той се отправи към вратата и преди да я отвори, се извърна към девойката.
- А сега… възнамерявам да ти осигуря това, за което копнееш, откакто те принудих да си говорим. Оставям те сама. Но скоро ще те потърся отново, Мореа, и се надявам дотогава собственото ти любопитство, което почти виждам да гори в ума ти, да е успяло да те убеди да ми съдействаш.
* * *
Пристигане в Греймон - на 20 септември (Корел - в Греймон - сега)
Лунел, Заал - в Греймон - +3 (вечерта на 23 септември)
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Ранна сутрин е и небето бледнее в обещание за слънцето. Ранна утрин е и сенки от юг нахлуват през източния прозорец на стаята, заиграват се с наметалата от тъмнина, хвърляни от догарящите свещи над леглото на влюбените.
Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва бузата на младия, потънал в небитието на съня мъж. Той се размърдва и прегръща крехкото същество до себе си без да променя дишането си. Дори я целува, без да се събужда. Тя тихичко се засмива, защото го е довела до там, да я люби наяве и насън, неспособен вече да прави разликата между будност и мечтание.
- Симон? - прошепва накрая тя, целувайки ухото му.
- Нила! - отворя очи той.
- Обичам те! - тя го целува по сънените клепачи.
- Боготворя те - лекичко я притегля към себе си и допира челото си до нейното, потъвайки в стаения, шеметен смях на огромните й, прекрасни очи. Тя го целува и сe изплъзва като вълшебен сън. Търкулва се и стъпва с босите си, малки стъпала върху студения под на стаята. Започва да се облича бавно и сънено, морно.
- Обичам те, Нила!
- Да! - тя се връща в леглото полуоблечена и времето спира за поне хиляда бавни дихания. Слънцето се превръща от обещание в намек за прииждаща светлина... време е... Не разполагат с Вечността.
Отново се разделят, но само за миг. Симон застава на колене пред нея, както е седнала на крачеца на леглото и с докосващи движения слага чорапите й. Тя протяга ръка към долния край на завивките и пипнешком намира ризата му - повдига с властно докосване тежките му, масивни ръце нагоре и с плавни, меки движения му нахлузва ризата. Симон я прегръща през кръста, изправя се с нея и я отнася при другите им дрехи, нахвърляни в обща купчина точно зад вратата.
Много бавно и нежно се обличат един друг... Време е... Не разполагат с Вечността.
Слизат бавно по стълбите, хванати за ръце. Тези дни ще кажат на Леман че искат за постоянно самостоятелна стая. Тези дни ще кажат на Леман и Онегавон, че Симон иска да бъде освободен от тежките тренировки - защото скоро ще мине Предела, ще Отдаде Драконовия си Дъх, ще се отдаде на любимата си докрай, ще пресече границата, която отделя любовника от родителя.
Скоро... Толкова скоро, че някаква неясна, пурпуна тревога-щастие изпълва Нила до върха на късите, изящтни остриета на женските й нокти. Забива ги в дланта на Симон, а той само й се усмихва влюбено, обезумял от жажда минути след като е пил от Нейния извор.
----------------------------------------------------------------------------
Мирис на стари книги, сияние на магически кристали, тишина върху масите за четене, търпеливи тайни между рафтовете. Има някаква стаена прелест в подземната библиотека и дори скърцането на дървояда в крака на масата носи някакво тайственствено щурчово послание.
Тихо е.
Ръцете на невръстния и самотен посетител разгръщат страници, изписани много преди да започне неговия кратък, момчешки живот. Очите му проследяват редове, съхранили спомена за събития, започнали страховито отдавна и обещаващи да продължат векове след неговото мимолетно съществуване.
Тихо е.
А от страниците на книгата се носи грохота на мрачни събития и безнадежни добри постъпки. Приижда към детското му сърце река от зли успехи и доблестни примери... изборът е негов.
Тихо е!
Но нещо се е променило и това вече е безмълвието, родено от нечий котешки, безшумни стъпки. Това е тишина, изпълнена от нечие приближаващо присъствие.
Неволно Ивън вдигна очи от книгата, която четеше и срещна бащинския поглед на Онегавон Менедем. Някаква неизказана мъка, радост, гордост и горест имаше в този поглед, нещо, което караше Ивън да иска да остане по - дълго в присъствието на могъщия си наставник и в същото време да избяга надалеч, подтикнат от тайно, прикрито от останалите предупреждение... Замръзна, докато ръката на възрастния човек приглаждаше немирния му, момчешки перчем:
- Какво четеш, Ивън?
- За нашия основател. Майстор Яркен.Бил е удивителен човек
- Да! - възрастният мъж се усмихна тъжно и нежно- чети, дете, чети.
Самия той обаче продължи да гледа някак отнесено, с горчива усмивка в погледа.... Ивън никога не го беше виждал такъв.
- Какво има багатур Онег.
- Сина ми приличаше на теб. Момчето кимна, разбирайки какво означава използването на минало време. Не искаше да казва нищо, желаеше само възрастният човек да смекчи силата на погледа си, да не го гледа така.... но един въпрос не му даваше мира и той го зададе, въртейки се на място от неудобство:
- Защо не сте го спрели от.... от обучението.
- Мъдър въпрос. Отговорът обаче е очевиден.... някога виждал ли си сина ми?
- Не - отвърна объркан Ивън.
- Когато навършат определена възраст - четири години за момчетата и пет за момичетата - децата на ферундалите се дават в други Убежища. Прави се нарочно, защото един баща или майка не може да прецени безпристрастно възможностите на чедото си. Аз например щях да спра от обучение и него, и сестра му - заради онова помещение, което е две нива под нас в момента... Гробището!
Тихо е.
Но това безмълвие е родено от тупкането на момчешко сърце, избликнало е от паузата в разговор, създадено е от нахлуването на страховит образ в съзнанието на малкия човек. Хлапето отново кима, най - накрая осъзнало причината, заради която възрастният води този разговор:
- Не ме е страх от гробището. Не заради него искам да се откажа от батагурството... Просто.... просто не разбирам какво се иска от мен.... не мога да издържа.... например онзи ден, когато Учителят Леман поиска да дебна мига, в който ръба на сянката от черчевето на прозореца застава точно през върха на ножа, закрепен с острието нагоре.... това е мъчение... и не искам повече - момчето сви юмруци и устните му се свиха в свирепа гримаса на обида и гняв. Онегавон Менедем търпеливо го изчака да се успокои преди да му отговори:
- Повярвай ми, млади Ивън, най - лесната част от обучението ти е да те направим бърз и силен. Помагачите притежават велики лечителски тайни и ще ги приложат върху теб всичките. После учителите ще те принудят да развиеш тази директна мощ. Ще станеш с мълниеносни крайници, светкавично придвижване, със ум, толкова бърз, че падащите дъжвовни капки ще ти се струват като бавно спускащи се по своите нишки паячета... Тази част от нещата я приемаш, нали?
- Да - кимна Ивън - това да.
- Чудесно - усмихна се тъжно багатурът - но е само едната половина от нещата. Другата част е свързана с най-великото пътуване на душата ти към знание, което не може да се предаде наготово дори от най великия учител - Онегавон млъкна за момент, наблюдавайки как любопитството се разгаря в слушателя му - Става въпрос за умението да бъдеш въобще отвъд бързината, да намериш ПОКОЯ В СЪРЦЕТО НА БИТКАТА... Толкова е красиво, Ивън - реката от щастие, която минава през теб и те изпълва с блаженство. Хармонията, която те оставя пред лицето на противника без никакви мисли, намерения, готови решения - лицето на Онегавон излъчваше чисто, съвършенно, простичко щастие и Ивън реагира като всеки човек на неговата възраст - с любопитство, събуден възторг и мъничко завист:
- И аз мога да изпитвам същото, ако продължа?
- То не е тайна, момче. Но е истинската сила в нас. Всеобхатността на Съзнанието е по- велика от бързината на ума.... Постигнеш ли това вече няма да виждаш дъждовните капки дори като бавно, много бавно спускащи се по своите нишки паячета.
- А как?
- Въобще няма да ги виждаш като капки... защото ти и те ще бъдете едно цяло... ще бъдеш едно цяло дори със своя противник и неговия меч.... и онова, което ще правиш, няма да е дори реагиране, защото ти и той ще бъдете едно цяло във всяко ваше дихание или движение! ... Просто ми повярвай, дори и още да не ме разбираш, момче!
----- Вярвам ви, Багатур Онегавон, вярвам ви- очите на хлапето се впиха в тези на наставника му. Той се усмихна отново:
- Тогава да вървим в Оръжейната, момче!
---------------------------------------------------------------------
Над портата на Оръжейната, под нереалната светлина на магическите кристали, пред очите на постетителя се изпречва следния надпис.
Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.
Древният майстор е вградил думите с огън и чук в гранитното чело на арката, опираща теме в скалата над главите на събралите се.
А те мълчат - защото уважението те кара да мълчиш...
Знанието също....
Тук е мястото, където всички са равни пред двамата сериозни часовои, стиснали в ръцете си оръжието, дало името на целия орден - ферундалният меч. Дори и напълно неподвижни, те излъчват непреодолима мощ, спокойствие и сигурност, което би примамило най - малките момичета и момчета да се сгушат в нозете им - стига да не беше остротата на погледите им, присвиването на клепките срещу всеки, доближаващ кованата с метал и магия двойнокрила врата зад тях.
А отварянето на тези крила е ритуал, съизмерим по съкровение с тайнствата на халидовата църква.
Учителят Леман застана пред двамата посветени бойци и се пресегна към умовете им. Нямаше насилие, властване или измама в това докосване, защото съзнанието на ферундалите отхвърля тези сили и не им служи. Само дружески допир, равноспоставено сливане на умовете, припомняне на общи битки и незабравими клетви. Това беше едно незримо движение от него - надарения с магическа дарба - към равностойните му по дух часовои, към хора, родени без вигорска дарба, но стигнали до там, да могат да носят ферундални мечове. Тя му бяха равни по сила на волята и той изрази своето уважение и другарство с цялото си сърце, с цялата си памет, с абсолютната простота и откритост, която може да съществува само в пространството на взаимния умствен допир.
Едва след миг, продължил вечности, проговори:
- Часовои, отворете вратата на Оръжейната.
- Да бъде волята ти, учителю! - отвърна единият, а другият довърши вековната словесна формула -Прехвърляме отговорността върху теб, учителю. С тези думи те извадиха мечовете си от ножниците и долепиха остриетата им към нарочни улей, вдълбани по лицето на масивната, кована от метал и магия порта зад тях. Чу се въздишка, стон, въздушен трепет - на границата на звука. Чу се деликатен,неизразим шум, много нежно шумолене на титанични, сложно устроени панти и ключалки - и пред очите на събралите се се откри първото помещение от оръжейната.
Беше съвършенно в своята простота - представляваше стая с наредени по стените стойки за мечове. Самите оръжия бяха обикновенни - те служеха само за да може събралите се да бъдат въоръжени, когато първия сред тях вземе от следващото помещение своя истински ферундален меч.
Онегавон взе своето обикновенно оръжие и без бързане огледа останалите от събралите се - освен него и Леман присъстваха няколко посветени боеца, багатурите Дамяна и по - слабия от нея Стожин, който работеше в охраната на посветения боец сър Хорден - свръхбогат търговец за пред света.
Тук бяха разбира се Симон и Нила.
Нещо в държанието им един към друг привлече и без това изостреното му внимание и той се взря дълбоко, дълбоко под прикриващите им аури. За магическия му взор Нила и останалите жени бяха нежнобели силуети, преливащи по краищата в перлено - седефено сияние. Сияние, което в сърцевината си ставаше първо бледо, нежно розово , а в самия център - едно тъмно и чувствено, виненочервено привличане.... Обаче при госпожица Мирин тази тъмна, сладка дълбина - сияние беше толкова силна, че той неволно прехвърли поглед към Симон. Несъзнателно заочаква да види един изтощен войн - просто човек, прекарал дълга и разкошна любовна вечер...
В такъв случай би приличал на обикновените мъже, които слабо "светеха" с цвят на прозрачно синкав лед . Напълно чисто , безцветно , студено и ярко излъчване , с примес на синкавост - намекващо за енергия и движение . Симон обаче изглеждаше за магическия му взор като всеки друг аскет - имаше изцяло синя , чак виолетова жизнена аура . Трептящите нишки на живота се преплитаха с неистовите аметистови танцуващи жички на пренасочения мъжки пламък . И докато за нормалните им съполници посоката на този едновременно мощен и студен огън беше навън , към околния свят, то при вигорите - мечоносци беше навътре и нагоре , прогаряше същината им и излизаше над главата във вид на почти веолетова каскада студени , неистови в своята енергия пламъци.
Онегавон се подсмихна добродушно, давайки си сметка, че Нила Мирин е толкова доволна, само защото доста преди нея багатур Дамяна е обучила отлично момъка на древната еротична техника на вигор Ош Тант. Очевидно го беше научила превъзходно как да събуди жизнения пламък на жената до себе си, без да губи своя собствен.
Наистина, оставаше въпроса, че истинското удоволетворение е само за нежната половинка от двойката... но Онег, като всеки ферундал, смяташе, че това е в реда на нещата.
- Нила, от багатурите ти си първа, после е Симон, след него Стожин, Дамяна и Онег. Като най старши съм последен - разнесе се внезепно леко дрезгавия глас на Леман. Всички закимаха в знак на съгласие и пристъпиха в следващото помещение, наподобяващо напълно предишното. Имаше само една разлика и тя беше в настръхналото внимание, с което всички наблюдаваха онзи от тях, който посягаше според реда си към стойките и взимаше своя истински меч. Първо бяха най - младите посветени бойци, после по - опитните , а накрая дойде ред и на багатурите. Онегавон впи очи в лицето на Нила, когато малката й, бяла ръка обхвана ръкохватката на нейното оръжие. За миг на лицето й се изписа леко снизходителна, малко презрителна усмивка - сякаш бе получила неприлично предложение от недостатъчно чаровен и симпатичен мъж и го пропуска покрай ушите си.
После Симон взе своя и се вторачи в него с очудването на добър човек пред лицето на безпричинната злоба - дори поклати глава в знак на спокойно, ведро отрицание.
Стожин потрепери, когато взе своя и за миг всичко живо изтръпна и се хвана за оръжието... но всичко се размина, а стрария Леман промърмори нещо за недостатъчно медитаций и тренировки...
Дамяна понесе ствоя товар от мощ и мрак със затворени очи и дълбоко обръщане навътре в себе си - почти потъвайки в транс....
Дойде ред и на самия Онегавон. Приближи се бавно до оръжието, което си беше избрал - или то го беше избрало преди години - и за хиляден път го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. На външен вид беше пълен близнак на това, което държеше в ръката си. Острието представляваше права метална лента, широка два пръста и половина и дълга от върха на ухото му до средата на дланта, когато ръката му е пусната плътно по бедрото. Имаше скосен връх и заоблен заден ръб, позволяващ подпиране.
Дръжката също не беше нещо особено - дълга една педя, завършваща с масивна топка, позволяваща използването на селенийски хват. Предпазителите оформяха много тъп триъгълник, насочен с върха към дръжката.
С една дума - класически силоски прав меч - каквито бяха преобладаващия брой в Оръжейната, с изключение на използваните от повечето жени и стари мъже. Техните бяха почти същите, но двустранно остри, по - леки и доста по - гъвкави. Самият основател Яркен беше създал и иползвал първия такъв на стари години....
- Онег, ще тренираш ли днес?- изтръгна го от унеса му гласа на по - старшия от него.
- Да, учителю Леман - за да потвърди думите си започна да протяга ръка към чакащото го оръжие. Знаеше, че закаленото с магия острие може да устои непокътнато на яростно съприкосновение с каменна колона, да разсече щит или обикновен меч със страховита лекота, да погълне в себе си запратено срещу носителя му заклинание.... знаеше, че вградената в него душа на насилствено умрял войн ще подсили собстената му бойна техника... усети изкусителната покана да придобие още мощ, още смъртоносност.... да.... а дори още не го беше взел в ръка:
- Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение - рече той и сграбчи ръкохватката на оръжието...
Ураганен рев мина през него, Титанични вълни от жаджа за насилие го заляха, Порив за безгранично разрушение, изкрещян от най - могъщата буря, нераждала се още под истинско Небе, раздра душата му.
Пое дъх.
Ледени светкавици поразиха сърцето му, умъртвиха туптенето в гърдите, смразиха човечността му. Гръмовни тръби разтърсиха съзнанието му, Слова, огромни колкото бездната между мрака и светлината изригнаха в неговия ум... Велика, непреодолима заповед - да убива, да убива, да убива, да убива, да убива.
Пое дъх.
Издиша своя дъх.
Пропусна Гласа на душата в меча през и отвъд себе си.
... И отново виждаше човешки лица прокрай себе си, отново чу кроткия танц на пулсиращото в гръдите му сърце, отново беше страдащо, обичащо, прощаващо, усмихващо се или способно на тъга създание...
Обърна се - вече като ферундал във върховно състояние - и погледна в очите учителя Леман. А той - без да откъсва поглед от негвоия - с плавно и решително движение взе наведнъж и двата си любими меча.
Единият с острие на класически силоски прав меч и другия с двуостър, по гъвкъв ефес, тип Яркен:
- Онегавон Лизипс Менедем, ти знаеш защо поемам двоен товар, нали?
- Да, учителю Леман - защото ви предизвиках на двубой.
--------------------------------------------------------------------
За Крис Бенън утрото дойде с предчувствие за нещо необикновенно. С напредването на деня усещането се засили и се превърна във вътрешна сигурност по време на тренировката. Достатъчно беше за миг да спре и да огледа самотните или събрани на групички помагачи, посветени бойци или багатури, за да усети върху себе си постепенно натрупващото се напрежение, идещо дори от най - спокойните. Някакво тревожно очакване прозираше в движенията и израженията им, в дишането и погледите на обикновенно невъзмутимите възрастни.
Накрая някаква тайна, но неизбежна сила прекрати упражненията и възцари странна, непривична за Тренировъчната Зала тишина.
Тишина, в която Леман - стария учител - вдигна ръка над главата си със свит юмрук, при което хората веднага се оживиха, чу се шепот тук там и всички се събраха в кръг около него.
После притихнаха.
Гласът на Лемна са понесе в изпълненото с тишина и внимание помещение и Крис разбра, че каквото има да става, е започнало да се случва:
- Всички знаят как преди век и половина е бил основан ордена на Ферундалите от Сков Яркен. Той е служел на тогавашния данайски крал с такова усърдие и способности, че е получил колосално доверие - правото да основе нашето братство и да го развива необезпокоявано под пелената на тайната. Позволено му е било да се ползва от помощтта и прикриващата сянка на короната дотогва, докато тази Корона не призове него или следовниците му. Единственото изключение е било предвидено, ако за страната възникне огромна опасност и няма време да искаме разрешение, за да се разкрием пред света в пълната си мощ.
Ето такива са правилата, по които градим своята сила, работим над слабостите си и чакаме великия ден, в който кралският род ще ни призове, за да защитим Даная. Някой от нас обаче бързат. Те смятат, че е дошло времето да действаме самостоятелно или да се явим пред своя суверен без да ни е викал. Тези хора станаха твърде много, за да бъдат подтискани от гласа на мнозинството - те имат право за защитят своята кауза.
Поради това снощи приех поканата на багатур Онегавон Лизипс Менедем за диспут и в краен случай за приятелски двубой с истински оръжия.
Думите му предизвикаха тишина, по - силна от предишната. В нея се чуха тихите, котешки стъпки на Онегавон, приближаващ се към говорилия преди миг:
- Само едно нещо искам да попитам! Ако ферундалите от Арсис бяха разположени не в покрайнините, а в централната цитадела..... нямаше ли да спасят и други освен самите себе си? Защото мен ме е срам, че при тази касапница няма нито един загинал брат - в първите минути на нападението сме се изтеглили съвсем извън очертанията на града... Това е грях, братко Леман.
- Това е начин да запазим тайната. В този момент само Кралица Анара може да реши дали сме готови да се покажем пред света, дали сме се развили достатъчно....
- Тогава да попитаме! - по - младият човек застана точно пред опонента си - да я попитаме... да я помолим да ни даде право да действаме! Защото аз не бих могъл да понеса на съвестта си втори грях като безучастието ни в Арсис.
- Не е било възможно да защитим града!
- Не мисля така - поклати глава Онегавон - там продължаваме да имаме три багатура, единайсет посветени боеца и двайсет и три помагача! Това е сериозна сила и ако тя е била в Цитаделата на Арсис, то градското съкровище е можело да бъде недостижимо за опустошителите... Можело е дори да решат, че не си заслужава да нападат...
- Твърде си самоуверен, Онег, надценяваш ни...
- Не мисля - въпросът не е дали шепа наши събратя могат да спрат цял боен отряд, а че ние сме предвидени да бъдем възпираща сила. За тази цел възможните врагове трябва да знаят за нас, да знаят какво може да ги очаква, ако посегнат на данайски град.
- Казах вече - Не ние решаваме.... просто ти си млад и бързаш!
- Нима, ти не искаш бездействието ни да свърши?
- Искам, а и усещам, че ще е скоро.... може би дори преди да успея да предам старшинството над ордена на човека, който от толкова време подготвям за такава отговорност.... човека, който днес е застанал срещу личния си учител с меч в ръка...
- Въпросът е принципен.... чичо Леман.
- Знам! - с разпреване на ръцете настрани и надолу старецът изтръска ножниците от остриетата на мечовете си - готов ли си, хлапе?
- За мен е върховна чест - отвърна Онег и насочи напред оголения връх на своето оръжие.
Мечовете им се кръстосаха и приплъзнаха, телата се разминаха с ефирна лекота. Боят потече като спокойна река, завърщаща се към буйните си и диви извори. Ускориха темпото, заградиха се взаимно с удари, натискания с рамене и колене, посягания, мушкания и обратни разсичания към привидно открити зони в защитата на противника.
Все по - бързо и по бързо, в пристрастяващ ритъм, във възхитителна скорост на преливащите една през друга атаки и защити. С усмивка и порив към победа и боен екстаз.
Все по - бързо и по - бързо в подлудяващо темпо, в движения, превръщащи се в размазано сияние на слабата светлина, в неясно проблясване на остриетата, чезнещи от очите на по - неопитните наблюдатели.
... И още по бързо - отвъд възможното, отвъд непоносимото, отвъд допустимото за човешките тела - там където мълниеносността напуска реалността и се превръща в достигнат порив за неистовост. Там, където те води сърцето, а не ума, където си само съзнание, само единство със другата половинка от двубоя, където любов и смърт се превръщат в едно.
Там, където другия и ти сте една цялост, крепяща се на равновесието между танцуващите ви мечове.
Там където всичко е красота и бързина отвъд движението.
За седналия с подвити нозе Крис двамата багатури просто изчезнаха от зрението му. Поглед настрани към втренчените, немигащи очи на Симон и Стожин го подтикна да премине на още неукрепналото си магическо зрение... И видя танцуващи пламъци, видя песен, въплътена в докосваща се стомана в стомана и слети умове, видя преплитащи се сини каскади от огнени езици, гонещи се и настигащи се, минаващи един през друг, един над и под друг, видя ги свързани с невидимите нишки на слетите им съзнания.
... Усети частица от техното състояние и изпадна в екстаз...
... Почувства частица от тяхната безметежност, избухваща като хризантема от светлина с лъчи от проблясваща стомана и разбра, че се е докоснал до върховната красота, до съвършенната хармония.
... И тогава всичко започна да се случва толкова мълниеносно, че престана да различава двамата като отделни създания със отделни движения... остана само чувството...
Достигнаха мига, в който обикновената бързина на ума можеше да крепи участието в боя - и го отминаха. Навлязоха в онова състояние, където вече не разчиташ на похвати, финтове, заучени движения, обмислена преценка на ситуацията. Навлязоха в състоянието на контролирано безумие, където теб те няма, където си само Покоя в Сърцето на Битката, където си Онова, което е Зад Теб, където си собстевената си Сянка.
Времето спря стремителния си бяг, стремежа за победа изчезна, Онегавон и Леман изгубиха имената си, Пресегнаха се навътре в себе си и откриха Празнотата, която съдържа Всичко... а в нейния център - всеки за себе си - откри черната струна на вградената в меча му душа на загинал в битка войн. Пуснаха тази последна резерва в себе си, сляха се с нея, пресякоха чертата, която отделя Хаоса на свръхбързите движения от най - бавния танц, в който имаш контрол над всяка фаланга от пръстите си, където усещаш в пълен покой всяко потрепване на мускулите на бедрата си...
.. и в този миг - във време спряло напълно за Леман и Онегавон - превърнали се в невидими трептения от бързина и мощ - в този миг, двамата се озоваха зад защитата на другия... и стареца разбра че се колебае. Не иска да победи, защото не се чувства абсолютно убеден в каузата си.
... и в този миг - в който неговата защита беше пробита - в абсолютна едновременност - меча на младия Ферунад зависна над ключицата на възрасния му противник... но той не се поколеба и нанесе страховит удар, в последния миг завъртайки китка и докосвайки невидимата в своята бързина плът на другия с плоското на острието.
Крис видя как учителя Леман се появява там, където преди миг е имало само неясен облак от трептения и бягащи отблясъци... Видя как Онегавон се появвява над другия и вече бавно се превърта в салто, приземявайки се меко до безшумие...
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
В плетеницата от тунели и шахти на Бодар, в подземията на града, расъл върху собствените си строежи век след век, в дълбините, където се преплитат вечни сенки и тежки миазми, вървяха двама мъже със сурови и честни лица. В тези най - долни и мрачни нива те се придвижваха почти невидими и неосезаеми, а там, където биваха забелязвани, мрачни и жестоки субекти се отдръпваха от пътя им със явен респект. Нещо в стойките и движенията им, в погледите, в спокойния начин, по който пристъпваха, караше останалите да избягват дори поглеждането към тях, да не задават въпроси, да не искат да разбират кои са тези мъже, откъде са и за къде са
се запътили.
Имаше само един човек, проявяваш неблагоразумието да ги следва - Сивият Дракон. Той беше нисък, топчещ човек с привидно безобидна физиономия, като в същото време репутацията му на наемен маг можеше да се измери само с невероятния брой на хората, чиийто тайни, а често и живот, беше ограбил.
Правеше го за много пари, а в случия златото беше достатъчно, за да обикаля трети ден около глупавия приют на Милосърдните и да дебне влизащите и излизащите от него на всички нива - от улиците до покритите с тиня тунели, шахти и забравени подземия. В началото беше решил, че клиентът му не е с всичкия си.... съвсем скоро обаче започна да разбира, че е взел твърде малка плата, за да човърка в толкова странно място...
След пресечка и половина Сивия Дракон се убеди, че двамата май го усещат и прати напред Кървавата Котка. Вървеше три или четири завоя зад тях, следвайки усещането за присъствие от ума на неговата помощничка. Търпението му беше възнаградено, когато половин час по късно наблюдаваните излязоха на повърхността на града и се запътиха към един от централните райони на града. Ако предположението му беше правилно, щяха да потънат в къщата на тип, ужасно богат дори по мащабите на страна като Даная... изпревари ги и ги причака при ъгъла между луксозната страноприемницата " Морски Лъв " и златарското ателие на Дийнс и синове. Усета му за време и място се оказа точен и за миг, докато те пресичаха улицата, успя да мине плътно зад тях и да усети мощна и почти съвършенна прикриваща аура от страна на единия.
Веднага насочи усилията си към другия, който очевидно не беше магьосник и разбра, че по някаква причина вигорът прикрива и спътника си.... С изключително внимание фокусира магическия си взор дълбоко във втория мъж и видя излъчването на аскет. По принцип в такова състояние можеше да се види само изключително усърден във вярата си свещенник на Халид - но пък светът беше голям и в него имаше всякакви хора. По загадъчно беше онова, което видя в обикновенния човек, когато Надзърна в ума му.
Съзря самата улица - с крачещите, говорещи, вършещи работата си хора, с табелите по занаятчийските работилници и страноприемниците, с всички онези малки детайли, които всъщност забелязват само децата... или войните. Истинските войни, които във всеки миг и дихание присъстват изцяло в настоящето.
Воден от любопитсво Сивия Дракон проникна по - дълбоко и се опита да достигне до спомените на жертвата. Мигновенно се озова на някаква поляна, люлян от мъж и жена, застанали от двете.... споменът беше... негов. Негов собствен, от собствено му минало! Дракона почти изхълца от изумление.. никога не беше попадал на толкова гъвкаво съзнание, принадлежащо на не-вигор. За миг дори забави крачка, разколебан дали си заслужава да рискува с толкова странни птици като Милосърдните... или каквото там всъщност бяха.
Накрая обаче любопитсвото му надви страха, прогонил преди това разколебаната алчност. Спусна се толкова дълбоко, колкото обикновенно стигаше, за да установиш контрол над жертвата. Но там, където трябваше да е центъра на личността - там намери само Празнота. Мигновенно го изпълни бяло, прекрасно чувство на хармония и щастие, на ведро приемане на света, такъв, какъвто е. Беше чудесно, възвишено чувство и Сивия Дракон светавично прекъсна умствения допир...
Прекъсна следенето, защото една мисъл или по - скоро догадка започна бавно да зрее в ума му и той побърза да се прибере в своя дом и да я провери. Сега беше негов ред да криволичи из улички и запустяла канализация, да се прикрива и да се оглежда привидно небрежно. Все пак успя сравнително бързо да го стори и малко по - късно - обут в чехли, с халат и мокра коса - седна пред бюрото си и захапа лулата. Четеше напосоки нещата, нахвърляни от Кървавата котка: - сметки от бакалина, писма от някакъв недоволен клиент... а през това време някаква частичка от него обръщаше догадката от всички страни. Когато реши, че е готов извика Кутрето.
То допълзя и с тромави движения се настани на стола срещу него, избърсвайки прахта и мръсотията от ръцете си където му падне. Скара му се:
- Колко пъти съм ти казал да не цапаш навсякъде, използвай си лигавника.
- До господарю - отвърна създанието срещу него, което имаше детско - старческо изражение и лице, огромна глава и малко, изродено тяло. Лявата му ръка беше достатъчно развита, за да може да пише и да отгръща страниците на книгите, ако са държани от стойка - другата ръка обаче беше с неподвижни пръсти, а краката му бяха като коренчета. Като цяло предизвваше едновременно жалост и отвращение. Сивия Дракон го държеше защото беше брат на Кървавата Котка и защото болестта му беше много странна. Тя засягаше и ума на бедното създание, и то беше едновременно сравнително глупаво и снабдено с практически безгранична памет.
- Искаш ли мляко с кафе и мед?
- Да, господарю?
- А колко религиозни групи в света поддържат доктрината за аскетизма? - попита той и търпеливо излуша изброяването на Кутрето.
- И колко от тях обучават войни? - уточни въпроса и този път списъкът беше далеч по кратък.
- От втория списък има ли такива, които в същото време да се занимават с милосърдие?
- Не съм срещал нищо напасано за такива?
- Значи отговорът ти е не?
- Не знам, господарю, сигурно е не! Притеснението му накара Сивия отегчено да поклати глава. Разговорите с Кутрето доста често завършваха по този начин. Налагаше се да се върне обратно на улицата и отново да....
Нахално думкане по външната врата го извади от унеса на размислите му. Някакъв досаден просяк беше решил с мухлясалия си от евтин алхокол мозък, че обитателят на тази къща може да му пусне някой медник.
- Котко, разкарай го този, че ми пречи да мисля? В отговор тя къвожадно изхъмка и изчезна с бясна скорост. Само след миг се чуха два бързо заглълхани писъка и шум от топуркащи нозе... а Сивия си спомни, че онзи ден Кървавата си беше подковала носовете на ботушите... какво да се прави, живътът е такъв...
Понечи да налее още мляко с кафе и мед в чашата на Кутрето и беше прекъснат от учтиво похъмкване иззад гърба си.
Реагира незабавно - обърна се и запрати огнена сфера срещу мястото, от където беше чул гласа. Резултатът беше нулев - пръшълецът се стрелна с такава скорост, че просто изчезна от зрението на домакина си. Четвърт секунда по късно Сивия осъзна, че смутителят е зад гърба му и е сложил ръката си върху рамото му:
- Приятно ми е да се запознаем господин Сиви Драконе. Изключително ми е приятно! Моето име е Онегавон Менедем.... Нещо против, че съм ви дошъл на гости?
- Ще ме убиете ли?
- Би трябвало точно това да направя! Но за добро или зло първо ще поговорим... но седнете, седнете - това все пак е собствения ви стол, вашия кабинет, намираме се в къщата ви! Ръката на непознатия го натисна надолу с невъзможна сила и на него не му оставаше друго освен да се подчини. Гостът му също седна - на ръба на писалището, надвесен над Сивия:
- Кой ви плати, за да ни следите?
- Защо трябва да отговарям, ако накрая ще ме убиете?
- Нека първо поговорим... - повтори Онегавон и неволно докосна меча си, крещяш и зовящ го да убива, да убива, да руши... Само абсолютната необходимост при отнемането на нечий живот го пазеше от подддаване пред душата на меча в мига на самото убиване....
Но събеседникът му не трябваше да знае това...
- Знаете, че не мога ви кажа - настоя Сивия, приел мълчанието на другия за заплаха.
- А ако ви причиня болка? - попита надвесеният над него непознат, но Сивия мигновенно разпозна неувереността:
- Досега трябваше да сте ме ударили няколко пъти в лицето!
- Сигурно - отвърна Онегавон, внезапно осъзнавайки, че е в безизходица. Заради способността си да става едно с противника, щеше да усети тези юмруци като нанесени върху собственото си лице... всъщност дори по лошо - неговата плът и душа бяха достатъчно свикнали на удари, за да реагират пренебрежимо слабо на разкървавен нос или подуто око.... обаче онова, което щеше да почувства , ако пребие домакина си, щеше да е чисто споделяне:
- Чувал ли си за Светата Болка, господин Сив Дракон?
- Не!
- Как да ви я обясня . може би с това, че ми е по - лесно да ви съсека, отколкото да ви измъчвам.... Сивия не каза нищо, осъзнавайки, че догадката му се превръща в нещо остро, почти като предчувствие... Не издържа на слабоста си и в присъствието на непознатия погледна Кутрето. Онегавон , подслушал разговора преди малко, много добре знаеше какъв би могъл да бъде отговора на нещастното създание, ако господарят му не се сдържи и го попита коя личност за пръв път е изрекла това понятие - Светата Болка. Намеси се:
- Симон, нали ще придружиш нашия домакин до едно място... което той явно старателно се опитва да разгледа отвън и отвътре, но го спира вродената му скромност и деликатност. Повиканият мъж се появи и Сивия мигновенно разпозна първия от двамата наблюдавани преди час. Прокле се на ум, че е позволил да му направят с такава лекота обратно проследяване:
- Мога ли да взема и Кутрето с мен... моля ви - мисълта, че просто така ще го отвлекът го накара да се почувтва страшно безпомощен... Кутрето беше единствената наистина ценна вещ и искаше поне нея да задържи. Посетителите му явно почувстваха неговата нужда, защото въпреки очевидното си колебание единодушно пу позволиха да вземе кутрето със себе си. Високият, атлетичен мъж на име Симон дори попита:
- А как ще дойде с нас?
- Ще го нося на ръце - отвърна Сивия.
- Ваша воля, отвърна Онегавон и се обърна към спътника си - Симон, придружи го до вкъщи. Аз ще отида при Голямата Къща.
- Да, учителю! - кимна далеч по високия и внушително изглеждащ мъж.
- Какво каза? - попита изумен Онегавон.
- След приятелския ви двубой с учи...
- Замълчи, Симон! Повече да не съм чул такива неща - нито от теб, приятелю, нито от останалите... Сега върви, побратиме.
След три пресечки Кутрето започна да натежава страшно в ръцете на Сивия и той помоли вървящия зад него човек за почивка. Това беше критичен момент, но едрият вигор-мечоносец дори не го разбра. Той просто настани Кутрето въху свивката на лявата си ръка и продължи да крачи зад пленника си, който дори не беше вързан. Всъщност Сивия си даваше сметка, че не е и нужно - беше видял на каква бързина са способни тези хора.... а можеше да се окаже, че притежават и още по голяма...
- Мога ли да се гушна - попита болното момче и носещия го добродушно изхъмка... само след миг се чу изненадан, весел смях. Сивия нямаше нужда да се обръща, за да разбре какво става. Кутрето туко що беше лизнало възрастният човек по единия клепач... всъщност от тази му особенсост идваше и смешния му прякор.
Продължиха така още две пресечки, после още две и още една. От време на време се чуваше добродушното изъмкване на едрия тип докато мъничкото Кутре се гушкаше в него и от време на време го лизваше по очите или лявото ухо.... Но накрая стана това, което Сивия знаеше, че ще стане още от мига, когато взе момченцето заедно със себеси...
Стъпките зад него спряха...
Обърна се и видя другия да се олюлява, затворил измъчено очи. Цялата горна част на лицето му беше подпухнала ужасно.... докато го гледаше езичето на Кутрето още веднъж се плъзна по слепоочитието на война. При тази гледка една жестока, тънка усимвка изкриви дребничкото, кръгло лице на Сивия Дракон. Младежът пред него свали на земята живия си товар, но вече беше късно, прекалено късно. Сивия се приближи крачка по крачка към похитителя си, внезапно превърнал се в жертва:
- Боли, нали? Моята кожа, кръв и слюнка, както и тази на Кутрето са силно отровни. Веществото действа безотказно и мълниеносно, направо гибелно бързо.... Боли ли? - ухили се тихичко Сивия и ритна другия между краката.
Коленете на Симон се подкосиха, но войнските навици, развивани цял живот, го заставиха въпреки болката да задържи тялото си изправено. Това обърка плановете на Сивия, който призова къс жезъл от твърд огън и понечи да разсече другия от горе до долу. Вместо да успее, видя как клекналия, седнал върху петите си непознат, се пресегна нагоре и хвана оръжието му. Очакваше то да изпепели чуждата длан, но вместо това жертвата му с една ръка и без никакво усилие изтръгна огнения жезъл от неговия двоен хват и го запрати настрани.
Чу се тъп звук и призованото оръжие, лишено от допира до създателя си, угасна, изчезвайки почти безшумно. В същия миг другата ръка на Симон сграби ризата на Сивия и го притегли:
- Защо?
- Защото така, милосърдни глупако! - ритна го още веднъж в слабините и мъжът, както беше клекнал върху петите си, с клокочещ вой направо скочи назад и по гръб. Сивия не посмя да губи време за дори най простото заклинание - извади любимия си нож с харпунно острие и мятайки напред и надолу своето топчесто, пълно тяло, заби късото острие в сърцето на безпомощния си противник.
Почувства, че не може да измъкне обратно харпунния кинжал и отскочи тромаво назад, като го остави забит до дръжката в гърдите на така бързо и коварно победения си враг. За негово изумление онзи се изправи до седнало положение и дори - за пълен ужас на Сивия Дракон - успя да извади наполовина острието на меча си.
Умря именно в този миг - и в същата секунда се чу двоен или троен много силен пукот, при който полуизваденият меч без видима причина се превърна в няколко отделни парчета...
Тази гледка накара Сивия внезапно да премине от остра догадка към съвсем сигурно усещане, че е загазил много, много сериозно. Ако историческите трактати бяха верни, само един човек беше успял да направи меч, който е можел да се чупи при насилствената смърт на носителя си. Лошото беше, че от онзи човек беше минал век и половина и по негово време оръжието било едина единствена бройка.... но явно вече не беше така...
- Какво ще правим господарю? - попита с тихо гласче Кутрето.
- Ето какво - прибираме се в къщи, опаковаме си багажа и се изнасяме от Бодар до час.
--------------------------------------------------------------------
Тренираше заедно с учителя Леман, когато изведнъж почувства ослепяващо парене в очите, прониза я два пъти болка в слабините и още една в сърцето. Олюля се и в този миг чу Симоновия глас сякаш от другия край на вселената да прошепва името й:
- Нила. Оби.... Ни... л... а.... - мрак и тишина прекъснаха далечното послание. В първия миг тя остана неподвижна, облегната върху рамото на светкавично сгушилия я старец. Дихание по късно потрепери и извика, разтърсена от тревога и мъка.
- Момиче, какво става ?
- Симон е мъртъв - изплака тя и избухна в сълзи.
- Глупости, хлапе - старческите ръце я раздрусаха с такава сила, че й изтрахака зъбите - да не съм чул повече подобни глупости.
- Учителю, почувствах го със сърцето си. Той....
- Стига казах! Симон наистина може да умре, но от срам - като разбере как си циврила! Стегни се. Дишай бавно и дълбоко... по - дълбоко, Нила Мирин, с долната част на корема... Така! Сега седни.
С властен глас стареца се разпореди да донесат вода и напръска с нея лицето й. Разпита я подробно какво е усетила и когато тя му каза, неговото сърце също се сви. За разлика от най - младата си ученичка обаче, остана съвършенно спокоен... Беше приел факта, че хората умират, губят битки, че самия той неизбежно ще изчезне почти без следа от този свят... но можеше само да се надява, че десетгодишното обучение ще надделее над нейната чувствена, силна в щастие и мъка женска природа.
- Той ще се върне, Нила. Пратих го заедно с Онегавон да свършат нещо... взеха си и мечовете.... нищо не може да им се случи...
Нила кимна и за момент прие думите на Леман за истина. Може би защото искаше да повярва в тях. Остана на тясната пейка, ограждаща стените на Тренировъчната Зала и безучастно наблюдаваше как другите продължават да се упражняват. Остана в това състояние на полутревога, полунадежда до мига, в който Онегавон Лизипс Менедем се прибра самичък, до момента, в който видя неговата очудена физиономия от липсата на Симон и пленника.
От там нататък всичко й беше като сън. Разговора между двамата старши на Убежището, пращането на помагачи и посветени бойци, за да обходят възможните пътища между Приюта и дома на някакъв Сив Дракон....
Не можа да се отърси от вцепенението, дори когато заедно с останалите багатури се озова в
малката и мръсна уличка, където нейния великолепен Симон лежеше по гръб, със стърчаща дръжка от кинжал в гърдите му. Нейните посестрими и побратими оглеждаха тялото му, докосваха с мокри четчици лицето му, безсърдечно го опипваха за допълнителни рани или удари...
Постепенно усилията на помагачите и спомените на Онеагов от срещата със Сивия помогнаха да се пресъздаде картината на това, което беше станало... как въобще се е стигнало до странното, необяснимо поражение на техен събрат без битка и съпротива.
Леман промърмори:
- Видял е как мечът се чупи в мига на симоновата смърт... и ти, Онег, каза, че старателно ни е наблюдавал.... трябва да го хванем.
- Това не е проблем - отвърна багатур Менедем - този тип е хищник и разсъждава като такъв дори когато е тръгнал да бяга. Обикновенните хора бягат, за да се спасят - без посока и цел. Създания като Сивия бягат, за да застанат там, където жертвата накрая сама ще дойде... щу продължи да разсъждава така дори когато става въпрос за неговата собсвена кожа - значи просто трябва да преценим накъде е тръгнал и да го причакаме.
Стожин, който тъкмо се беше завърнал от дома на Сивия и беше намерил явни следи от паническо напускане, се обади:
- Не вярвам аз. Само се е престорил, че напуска града, но продължава да бъде наоколо - така бих постъпил аз.
- Казах хищник, Стожине, не войн. При това алчен хищник - взел е багаж, помъкнал е със себе си и онова малко, нещастно нещо - Кутрето... Това означава, че или е взел каляска и е тръгнал по един от четирите големи пътя, излизащи от Бодар, или се е качил на кораб от речното пристанище.
- И кое е най - вероятното? - попита с глух глас Нила Мирин
- Източния път... - отвърна Онег - напоследък много улична измет се изнася на изток, към някакъв голям, строящ се в момента град в северен Озикс... Търсят възможности за престъпления и се надяват, че властта там още не е укрепнала.... дано тамошния префект им попари недостойните надежди....
. Ще го преследвате без мен, нали? - попита още по - глухо Нила Мирин.
- Да - кимна Леман - не може да ти позволим да участваш - ако застанеш пред него може гнева и мъстта да те овладеят.... тогава фурундалният ти меч ще те обсеби... Симон не би искал такава съдба за теб, Нила.
- Симон е мъртъв, а аз искам да убия онзи човек, защото смятам така за правилно. Мръсникът с нищо не е опрадвал привилегията да се роди в този свят - гласът й беше напълно безстрастен и студен. Много мъдрост и хладна логика се излъчваха от нея, но Леман, Онегавон и останалите багатури почти единодушно поклатиха глава. Менедем каза:
- Гробищата са пълни с хора, които не заслужавт да бъдат в тях - може ли да върнеш поне един, Нила?.... Не! Тогава не бързай да пращаш някого там!
- Добре, багатур Онегавон Менедем, да бъде волята ви.... тя се завъртя на пета и демонстративно тръгна към Приюта. При гледката на отдалечаващия й се гръб неясно предчувствие жегна Леман:
- Къде отиваш, Нила?
- В къщи. Не искам да запомня моя Симон там в калта, така грозно и подло убит, с отровени очи, затворени миг преди смъртта заради болката от гнусния удар в слабините му.... Не мога повече, прибирам се!
- Ще пратя багатур Дамяна заедно с теб!
- Добре... стига да не е израз на недоверие, учителю. Пращате я за да е с мен, или за да не кривна от правия път! Отговорете ми честно, учителю Леман?
След въпроса й се възцари тишина, която се превърна в плашещо дълго мълчание. Накрая Леман кимна:
- Прости ми, багатур Нила... ти си избери дали искаш Дамяна за компания. В отговор Нила вдигна безучастно рамене и се остави на по - възрастната жена, която я прегърна, избърса сълзите й и я поведе към Убежището.
Тя покорно следваше Дамяна в някакво състояние на покруса и безнадежност... докато застанаха пред лицето на Приюта. В този миг си представи как оставя меча си в Оръжейната и послушно се качва в стаята, където сутринта - след безкрайната и вълшебна нощ - със Симон се бяха обличали един друг преди да слязат по стълбите, хванати за ръце. Обърна се към спътничката си:
- Не мога, Дамяна. Не мога да се кача, не мога да отида и да легна в онова легло... разбери ме сестрице.
- Знам - отвърна кратко другата жена. Нила продължи:
- Ти си му била първата, нали? Ти си го научила на всичко, което правеше с мен, на задържането на Драконовия Дъх, на всичко.... не си ли го обичала в този момент?'
- Тогава той беше още почти хлапе, Нила. Схватлив, умен и добър по сърце младеж...
- Сега в сърцето му има нож... - младата жена отново избухна в сълзи и по - възрастнта нежно я прегърна. Полюля я между ръцете си. После много тихо прошепа в ухото, малко като мидичка:
- Върви, Дете. Върви!
- ... Но... Учителя .... Менедем... те...
- Те са мъже. Насилието в тях е силно и те всеки ден са го подтискали с цялата си воля и дух.... забравили са, че освен жажда за убиване има и още едно нещо, наречено справедливост. Тя не е мъст, дете - справедливостта е именно това, което ти им каза - когато някой не е оправдал привилегията, че се е родил на този свят.
- Но.... това не е редно, Дамяна - каза Нила, внезапно събудила се от бездната на покрусата.
- Може би.. и със сигурност е смъртно опасно за самата теб. Но кой е казал, че справедливостта е безопасна?
-------------------------------------------------------------------------------------------
Сивия разбра, че е настигнат тъкмо преди залез слънце.... изведнъж усещенето за дебнещото присъствие на Котката изчезна. Някъде там зад него нещо беше убило помощничката му толкова бързо, че тя дори не беше разбрала какво става около нея.
Той обаче нямаше намерение да се даде лесно. Отби каляската от пътя, спря я и заповяда на Кутето да стои вътре при багажа и да не мърда. Самият той се върна малко назад и се приготви за бой - призова няколко големи и силни, насекомоподобни създания с грозни и страховити израстъци, а после изъска заклинание, заради което шепите му се напълниха с пламтящи кълба огън, готови за бъдат запратени по възможния противник.
... Който се оказа съвсем млада жена - на стотина метра от него тя сякаш изчезна посред бял ден - и очите му проследяха само неясна плетеница от облясъци около неговите призовани същества...които изведнъж се разпаднаха на парчета преди да изчезнат, а девойката сякаш от нищото да се появи, забавяйки ход.
- Умри! - метна по нея кълбетата и тя надменно остана неподвижна, пресрещайки ги с меча си. Видя как те потъват в хладната му синкава повърхност, съзря пренебрежението в погледа й - това му даде внезапен прилив на сили и той вдигна ръце към небето, призовавйки огнена колона, която да се стовари върху нея. Това беше най - могъщата му магия, а тя я пресече с просто вдигане на проклетия меч над главата си - острието внезапно запулсира в бледа светлина и издаде едновременно дълбок и вибриращ звук, все едно беше късче от гигантска струна - от тези, които сигурно бог поставя на арфата си:
- Това ли е всичко, което можеш?
- Още нищо не си видяла - синкави пламъци се появиха по върховете на пръстите му и се стрелнаха като лъчи към нея, а тя само лениво размаха меча пред себе си и самото пространство се нагъна, отвеждайки повечето лъчи настрани. Три обаче бяха право в нея и те някак бяха извити и пренасочени право към ефеса на оръжието - намериха го, докоснаха го и се пречупиха, връщайки се обратно към него.
Сивия дори не разбра, че е загубил лявото си рамо. Просто се озова на земята, обвит в ужасяващата миризма на изгорена плът. Видя я бявно да приближава и страхът от смъртта го пречупи окончателно:
- Шпионирах ви за някой си Удж Авариз - от нощните сватове. Той криеше кой е, но аз го знам... моляте, всичко ще ти кажа..... господи, как боли...
- Не знам за бог, но аз усещам болката ти като своя собствена. Усещам Светата Болка заради теб, слабо и подло създание... Но това ей сега това ще свърши!
- Моля те, не ме убивай!
- Ти никога не си живял, за да се налага да те убивам, Сив. Ако те оставя просто ще продължиш по същия гнусен начин. Така ли е?
- Може да бъда пратен в затвор!
- До сега не съм чула за сигурен затвор за магове. Някой ден ще избягаш или поне ще опиташ да го сториш, избивайки половината пазачи.... смятам, че трябва да свърша с теб. Сега!
- Милост....
- Днес не съм милостива. Но мисля, че може да проявя малко справедливост....- острието на меча и проблясна и отне последния дъх на този дребен и шишкав, ранен, но винаги смъртоносен и коварен човек.
Нила пое дъх, невярвайки, че все още е на себе си, че не е обсебена от оръжието си. Беше се постарала да отстрани от ума си всяка мисъл за мъст, за наслада от убиването. Беше го сторила водена от мисълта, че постъпва правилно, в абсолютна необходимост:
- Благодаря ти за разбирането и доверието, Дамяна - рече тя по скоро на самата себе си, отколкото на пустото пространство около нея и мъртвия.
После си тръгна, но не беше изминала и двайсет крачки, когато чу плач. Плач. Обърна се и видя онова нещастно създание да стои надвесено - до колкото това беше възможно при нищожния му ръст - над трупа на Сивия и да го оплаква. Тази гледка разтърси младата жена до петите. Разбра, че не може просто да продължи пътя си. Върна се назад:
- Какво правиш, той не заслужава ничий сълзи.
- Той ми даваше да пия мляко с кафе и мед.
- И аз ще ти давам същото - искаш ли да дойдеш с мен. Ще те заведа на едно по - хубаво място.
- Той ме обичаше... и ме чешеше зад ушите, и ме гушкаше.. . Приспиваше ме и ми четеше приказки.
- Глупости, той беше гадно копеле.
- Лъжеш, господарке, той беше добър.... о, любими господорю, кой те уби, кой те уби, кой те уби.
- Аз го съсякох - отговори му Нила и му показа меча си, в момента кротко спящ в ножницата си. Малкото създание се вторачи в оръжието, виждайки го чак сега:
- Защо?
- Защото беше много, много лош човек.
- Не е вярно - Кутрето лизна с мъничкия си, детски език мъртвото лице на своя господар и сълзите му покакапа върху бързо посиняващите бузи на ниления противник. Тя започна да усеща как гнева се надига в нея - истинския, дълбок, опустошителен гняв.
- Казх да не го оплакавш - тя се пресегна, сграбчи го за ризката и го дръпна. Кутрето се разплака и се опита да я умилостиви, като я лизна по китката. Жената веднага го пусна и клекна, избръсвайки ръката си в сухата трева. То използа този момент, за да се върне и да прегърне главата на мъртвия си господар. Нила пое дъх, но не можа да се сдържи - протегна ръка, сви пръсти като нокти на граблива птица и изведнъж кутрето се озова мятащо се във въздуха. Увисна като торба насред нищото, крепено само от нейната мощ. Ритна няколко пъти с немощтните си крайници, докато тя, опитваки се да овладее емоциите си му извика:
- Твоя господар уби по най подлия начин моя любим... но дори не заради това го убих - той си го заслужаваше.
- А ти уби моя господар. съсякла си го, а той беше единствения човек, който ме е обичал... ти си зла, ти си гадна. Мразя те! - изпищя Кутрето, докато се мяташе насред въздуха, стегнат от магическата й хватка. Нила ивика:
- И аз те мразя!
Мечът изведнъж излетя, разсече Кутрето и се върна в ръката й. В първия миг тя остана неподвижна. После изведнъж избухна в буен смях. Внезапно беше престанала да чувсвта болка, вина, покруса, колебание... захвърли ножницата, защото разбра колко безмислено нещо е тя. Посегна зад тила си и разпусна масивния си силоски кок - и тежкия водопад на гъстите й, дълги, тъмни като нощта коси се разпиля по гърба си, погали бедрата й.
Буен смях разстърси красивите й гърди и малкия гръден кош, особена тръпка, огън, какъвто не беше събуждал дори Симон с ласките си, лумна в корема й.
Завъртя се на пета, описа шеметни осморки с меча около тялото си, впусна се по пътя към Бодар танцувайки, пеейки, носейки целувки на срещнатите хора, носейки им страстните ласки на острието си , прегръдките на силата й, яростта на нозете си.
Алени рози избуявяха върху устните на докоснатите от нея, смешно очудване се изписваше на лицата им - защото беше толкова бърза, че не я виждаха, прелестна слабост обземаше всички, покрай които бе минала с танцуваща стъпка....
... А на последния мост преди града я чакаше Онегавон Лизипс Менедем...
Тя се засмя и се стрелна без колебание срещу него, а той я остави да се приближи на една стъпка. Остави я да замахне към него и тогава - там, в сърцето на безвремието - се раздвижни. Пристъпи напред и подложи острието си от вътрешната страна на нейния замах.... Бавно, като на сън Нила видя как ръката й докосва неговото острие и нейния меч отлита зад гърба му заедно с дланта й....
... После времето придоби нормален ход и тя разбра само, че залита към земята и всичко се покрива с непроницаем мрак.
----------------------------------------------------------------------------------------
Ранна сутрин е и небето бледнее в обещание за слънцето. Ранна утрин е и сенки от юг нахлуват през източния прозорец на стаята, заиграват се с наметалата от тъмнина, хвърляни от догарящите свещи над леглото, в което тя спи.
Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва възглавницата до нея.
Там няма никого.
Неясна тревога изпълва лицето на младата жена и тя отваря огромните си очи, в които телесната и душевна зрялост още не са изместили напълно детското очудване от съществуването на света.
Момичето постепенно се пробужда и спомените й постепенно я изпълват.
Цялата!
Тя изумено повдига дясната си ръка и я поставя между лицето си и прииждащата светлина на деня. Огледжа късите, изящтни остриета на женские си нокти. Вглежда се в топлата розовина, която избива през тънките, бели като сняг пръсти заради светлината, която минава през тях. Завърта дланта си, огъвайки меко и плавно изящтната си китка.... в този момент забелязва тънката, сияеща в златисто ивица, минаваща точно там, където преди това е минал меча на наставника й.
Приличаше на красива златна гривна, даже на много тънка верижка , огъваща се при всяко движение и въпреки това оставаща на едно и също място.
Онегавон, който тъжно наблюдаваше събуждащата се девойка проговори:
- Помагачите се постараха да те излекуват напълно. Още днес това златисто нещо може да бъде махнато от ръката ти. Вместо отговор тя го погледна - седнал в стол до вратата, тъжен, загубил вечното свирепо свиване на южняшките си устни до тънка цепка. Попита:
- Защо не ме уби?
- Защото не беше абсолютно необходимо. Тя кимна съсипано. Вгледа се отново с невярващ поглед в ръката си и изведнъж поклати глава по начин, който накара сърцето на Онегавон да се свие от мъка:
- Аз се провалих като багатур, нали?
- Провалът не е само твой. Неговата тежест е върху учителя Леман и отчасти върху мен, защото участвах в последните етапи от обучението ти. Дори Дамяна носи някаква частица вина, че те е пуснала.
- А колко хора ... съм.... сещаш се....
- Боя се, че не е нужно аз да ти казвам. Ти сама може да си спомниш. Обърни се навътре в себе си и виж какво стори.
- Добре, наставнико Менедем - тя покорно, послушно затвори очи, пое дъх и потъна в себе си. Манаха няколко секунди, половин минута... и изведнъж стон процепи стаята, а младата девойка се олюля и падна по гръб в леглото си. След миг стонът стана протяжен, превърна се в сърцераздиретелен вик. После още един вик, и още един... и още един... Картините минаваха една през друга, напластяваха се, образите на жертвите й се наслагваха еднин през друг... докато накрая видя малкото, грозно, сбръчкано лицице на Кутрето... после отново се развиха като конец и тя видя две момиченца, баща, майка... озовали се на пътя й... и още и още и още... В страховит порив на непоносимост се изправи и посегна с пръсти към лявата страна на шията си. Онегавон се озова мълниеносно бързо до нея и хвана ръката й:
- Това ли би искал Симон. Как би се почувствал, ако можеше да види как неговата любов се
самоубива... трябва да живееш заради него, Нила, заради всички които уби. Само животът може да изкупи всичия ти дълг... нямаш право да бягаш... Той пусна ръката й и се дръпна назад:
- Мислех именно теб да пратим в свитата на Кралица Анара. Мислех, че изборът ми е идеален. Ти си пълноправен Багатур въпреки невероятно крехката си възраст, красавица си, чудесна танцьорка, поетеса и певица.... разбираш от етикет...
- Но е било лудост, да мислиш така, нали? - рече Нила, полагайки всички усилия да овладее сълзите си преди да са потекли отново.
- Да било е лудост.... а сега ще направя още една лудост - той отиде до стола, на който беше седял, взе нещо и го постави върху тънкото, лятно одеало, с което я бяха завили. Беше ферундалния й меч.
При тази гледка Нила пое дълбоко дъх и поклати отрацателно глава:
- Никога няма да го докосна повече. Никога.
- Думата Никога нищо не значи в нашия объркан свят, момиче. Разбира се, че един ден отново ще държиш това оръжие... но ти сама ще избереш момента, в който да сториш това.
- Но аз убих хора, много хора. Би трябвало да бъда съдена.
- Първо, не може да те предадем заради пустата тайна. Второ - когато беше на пет години и започна твоето обучение ти не знаеше с какво се захващаш - отговорността за убитите от теб невинни не е твоя, тя тежи върху Леман и мен, отчасти върху Дамяна.
- Има ли трето? - попита с горчива усмивка на прекрасните си устни Нила
- Да. Има! - рече Онегавон - Ти вече познаваш не само Светата Болка, Ниле, ти позна и Сянката на Слънцето.
Средният на ръст, трийсетгодишен мъж излезе от стаята и я остави сама.
Беше тихо и слънчево.
--------------------------
Онегавон, Нила, Леман, СТожин и Дамяна - Бодар - Сега, двадесети септември
Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва бузата на младия, потънал в небитието на съня мъж. Той се размърдва и прегръща крехкото същество до себе си без да променя дишането си. Дори я целува, без да се събужда. Тя тихичко се засмива, защото го е довела до там, да я люби наяве и насън, неспособен вече да прави разликата между будност и мечтание.
- Симон? - прошепва накрая тя, целувайки ухото му.
- Нила! - отворя очи той.
- Обичам те! - тя го целува по сънените клепачи.
- Боготворя те - лекичко я притегля към себе си и допира челото си до нейното, потъвайки в стаения, шеметен смях на огромните й, прекрасни очи. Тя го целува и сe изплъзва като вълшебен сън. Търкулва се и стъпва с босите си, малки стъпала върху студения под на стаята. Започва да се облича бавно и сънено, морно.
- Обичам те, Нила!
- Да! - тя се връща в леглото полуоблечена и времето спира за поне хиляда бавни дихания. Слънцето се превръща от обещание в намек за прииждаща светлина... време е... Не разполагат с Вечността.
Отново се разделят, но само за миг. Симон застава на колене пред нея, както е седнала на крачеца на леглото и с докосващи движения слага чорапите й. Тя протяга ръка към долния край на завивките и пипнешком намира ризата му - повдига с властно докосване тежките му, масивни ръце нагоре и с плавни, меки движения му нахлузва ризата. Симон я прегръща през кръста, изправя се с нея и я отнася при другите им дрехи, нахвърляни в обща купчина точно зад вратата.
Много бавно и нежно се обличат един друг... Време е... Не разполагат с Вечността.
Слизат бавно по стълбите, хванати за ръце. Тези дни ще кажат на Леман че искат за постоянно самостоятелна стая. Тези дни ще кажат на Леман и Онегавон, че Симон иска да бъде освободен от тежките тренировки - защото скоро ще мине Предела, ще Отдаде Драконовия си Дъх, ще се отдаде на любимата си докрай, ще пресече границата, която отделя любовника от родителя.
Скоро... Толкова скоро, че някаква неясна, пурпуна тревога-щастие изпълва Нила до върха на късите, изящтни остриета на женските й нокти. Забива ги в дланта на Симон, а той само й се усмихва влюбено, обезумял от жажда минути след като е пил от Нейния извор.
----------------------------------------------------------------------------
Мирис на стари книги, сияние на магически кристали, тишина върху масите за четене, търпеливи тайни между рафтовете. Има някаква стаена прелест в подземната библиотека и дори скърцането на дървояда в крака на масата носи някакво тайственствено щурчово послание.
Тихо е.
Ръцете на невръстния и самотен посетител разгръщат страници, изписани много преди да започне неговия кратък, момчешки живот. Очите му проследяват редове, съхранили спомена за събития, започнали страховито отдавна и обещаващи да продължат векове след неговото мимолетно съществуване.
Тихо е.
А от страниците на книгата се носи грохота на мрачни събития и безнадежни добри постъпки. Приижда към детското му сърце река от зли успехи и доблестни примери... изборът е негов.
Тихо е!
Но нещо се е променило и това вече е безмълвието, родено от нечий котешки, безшумни стъпки. Това е тишина, изпълнена от нечие приближаващо присъствие.
Неволно Ивън вдигна очи от книгата, която четеше и срещна бащинския поглед на Онегавон Менедем. Някаква неизказана мъка, радост, гордост и горест имаше в този поглед, нещо, което караше Ивън да иска да остане по - дълго в присъствието на могъщия си наставник и в същото време да избяга надалеч, подтикнат от тайно, прикрито от останалите предупреждение... Замръзна, докато ръката на възрастния човек приглаждаше немирния му, момчешки перчем:
- Какво четеш, Ивън?
- За нашия основател. Майстор Яркен.Бил е удивителен човек
- Да! - възрастният мъж се усмихна тъжно и нежно- чети, дете, чети.
Самия той обаче продължи да гледа някак отнесено, с горчива усмивка в погледа.... Ивън никога не го беше виждал такъв.
- Какво има багатур Онег.
- Сина ми приличаше на теб. Момчето кимна, разбирайки какво означава използването на минало време. Не искаше да казва нищо, желаеше само възрастният човек да смекчи силата на погледа си, да не го гледа така.... но един въпрос не му даваше мира и той го зададе, въртейки се на място от неудобство:
- Защо не сте го спрели от.... от обучението.
- Мъдър въпрос. Отговорът обаче е очевиден.... някога виждал ли си сина ми?
- Не - отвърна объркан Ивън.
- Когато навършат определена възраст - четири години за момчетата и пет за момичетата - децата на ферундалите се дават в други Убежища. Прави се нарочно, защото един баща или майка не може да прецени безпристрастно възможностите на чедото си. Аз например щях да спра от обучение и него, и сестра му - заради онова помещение, което е две нива под нас в момента... Гробището!
Тихо е.
Но това безмълвие е родено от тупкането на момчешко сърце, избликнало е от паузата в разговор, създадено е от нахлуването на страховит образ в съзнанието на малкия човек. Хлапето отново кима, най - накрая осъзнало причината, заради която възрастният води този разговор:
- Не ме е страх от гробището. Не заради него искам да се откажа от батагурството... Просто.... просто не разбирам какво се иска от мен.... не мога да издържа.... например онзи ден, когато Учителят Леман поиска да дебна мига, в който ръба на сянката от черчевето на прозореца застава точно през върха на ножа, закрепен с острието нагоре.... това е мъчение... и не искам повече - момчето сви юмруци и устните му се свиха в свирепа гримаса на обида и гняв. Онегавон Менедем търпеливо го изчака да се успокои преди да му отговори:
- Повярвай ми, млади Ивън, най - лесната част от обучението ти е да те направим бърз и силен. Помагачите притежават велики лечителски тайни и ще ги приложат върху теб всичките. После учителите ще те принудят да развиеш тази директна мощ. Ще станеш с мълниеносни крайници, светкавично придвижване, със ум, толкова бърз, че падащите дъжвовни капки ще ти се струват като бавно спускащи се по своите нишки паячета... Тази част от нещата я приемаш, нали?
- Да - кимна Ивън - това да.
- Чудесно - усмихна се тъжно багатурът - но е само едната половина от нещата. Другата част е свързана с най-великото пътуване на душата ти към знание, което не може да се предаде наготово дори от най великия учител - Онегавон млъкна за момент, наблюдавайки как любопитството се разгаря в слушателя му - Става въпрос за умението да бъдеш въобще отвъд бързината, да намериш ПОКОЯ В СЪРЦЕТО НА БИТКАТА... Толкова е красиво, Ивън - реката от щастие, която минава през теб и те изпълва с блаженство. Хармонията, която те оставя пред лицето на противника без никакви мисли, намерения, готови решения - лицето на Онегавон излъчваше чисто, съвършенно, простичко щастие и Ивън реагира като всеки човек на неговата възраст - с любопитство, събуден възторг и мъничко завист:
- И аз мога да изпитвам същото, ако продължа?
- То не е тайна, момче. Но е истинската сила в нас. Всеобхатността на Съзнанието е по- велика от бързината на ума.... Постигнеш ли това вече няма да виждаш дъждовните капки дори като бавно, много бавно спускащи се по своите нишки паячета.
- А как?
- Въобще няма да ги виждаш като капки... защото ти и те ще бъдете едно цяло... ще бъдеш едно цяло дори със своя противник и неговия меч.... и онова, което ще правиш, няма да е дори реагиране, защото ти и той ще бъдете едно цяло във всяко ваше дихание или движение! ... Просто ми повярвай, дори и още да не ме разбираш, момче!
----- Вярвам ви, Багатур Онегавон, вярвам ви- очите на хлапето се впиха в тези на наставника му. Той се усмихна отново:
- Тогава да вървим в Оръжейната, момче!
---------------------------------------------------------------------
Над портата на Оръжейната, под нереалната светлина на магическите кристали, пред очите на постетителя се изпречва следния надпис.
Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.
Древният майстор е вградил думите с огън и чук в гранитното чело на арката, опираща теме в скалата над главите на събралите се.
А те мълчат - защото уважението те кара да мълчиш...
Знанието също....
Тук е мястото, където всички са равни пред двамата сериозни часовои, стиснали в ръцете си оръжието, дало името на целия орден - ферундалният меч. Дори и напълно неподвижни, те излъчват непреодолима мощ, спокойствие и сигурност, което би примамило най - малките момичета и момчета да се сгушат в нозете им - стига да не беше остротата на погледите им, присвиването на клепките срещу всеки, доближаващ кованата с метал и магия двойнокрила врата зад тях.
А отварянето на тези крила е ритуал, съизмерим по съкровение с тайнствата на халидовата църква.
Учителят Леман застана пред двамата посветени бойци и се пресегна към умовете им. Нямаше насилие, властване или измама в това докосване, защото съзнанието на ферундалите отхвърля тези сили и не им служи. Само дружески допир, равноспоставено сливане на умовете, припомняне на общи битки и незабравими клетви. Това беше едно незримо движение от него - надарения с магическа дарба - към равностойните му по дух часовои, към хора, родени без вигорска дарба, но стигнали до там, да могат да носят ферундални мечове. Тя му бяха равни по сила на волята и той изрази своето уважение и другарство с цялото си сърце, с цялата си памет, с абсолютната простота и откритост, която може да съществува само в пространството на взаимния умствен допир.
Едва след миг, продължил вечности, проговори:
- Часовои, отворете вратата на Оръжейната.
- Да бъде волята ти, учителю! - отвърна единият, а другият довърши вековната словесна формула -Прехвърляме отговорността върху теб, учителю. С тези думи те извадиха мечовете си от ножниците и долепиха остриетата им към нарочни улей, вдълбани по лицето на масивната, кована от метал и магия порта зад тях. Чу се въздишка, стон, въздушен трепет - на границата на звука. Чу се деликатен,неизразим шум, много нежно шумолене на титанични, сложно устроени панти и ключалки - и пред очите на събралите се се откри първото помещение от оръжейната.
Беше съвършенно в своята простота - представляваше стая с наредени по стените стойки за мечове. Самите оръжия бяха обикновенни - те служеха само за да може събралите се да бъдат въоръжени, когато първия сред тях вземе от следващото помещение своя истински ферундален меч.
Онегавон взе своето обикновенно оръжие и без бързане огледа останалите от събралите се - освен него и Леман присъстваха няколко посветени боеца, багатурите Дамяна и по - слабия от нея Стожин, който работеше в охраната на посветения боец сър Хорден - свръхбогат търговец за пред света.
Тук бяха разбира се Симон и Нила.
Нещо в държанието им един към друг привлече и без това изостреното му внимание и той се взря дълбоко, дълбоко под прикриващите им аури. За магическия му взор Нила и останалите жени бяха нежнобели силуети, преливащи по краищата в перлено - седефено сияние. Сияние, което в сърцевината си ставаше първо бледо, нежно розово , а в самия център - едно тъмно и чувствено, виненочервено привличане.... Обаче при госпожица Мирин тази тъмна, сладка дълбина - сияние беше толкова силна, че той неволно прехвърли поглед към Симон. Несъзнателно заочаква да види един изтощен войн - просто човек, прекарал дълга и разкошна любовна вечер...
В такъв случай би приличал на обикновените мъже, които слабо "светеха" с цвят на прозрачно синкав лед . Напълно чисто , безцветно , студено и ярко излъчване , с примес на синкавост - намекващо за енергия и движение . Симон обаче изглеждаше за магическия му взор като всеки друг аскет - имаше изцяло синя , чак виолетова жизнена аура . Трептящите нишки на живота се преплитаха с неистовите аметистови танцуващи жички на пренасочения мъжки пламък . И докато за нормалните им съполници посоката на този едновременно мощен и студен огън беше навън , към околния свят, то при вигорите - мечоносци беше навътре и нагоре , прогаряше същината им и излизаше над главата във вид на почти веолетова каскада студени , неистови в своята енергия пламъци.
Онегавон се подсмихна добродушно, давайки си сметка, че Нила Мирин е толкова доволна, само защото доста преди нея багатур Дамяна е обучила отлично момъка на древната еротична техника на вигор Ош Тант. Очевидно го беше научила превъзходно как да събуди жизнения пламък на жената до себе си, без да губи своя собствен.
Наистина, оставаше въпроса, че истинското удоволетворение е само за нежната половинка от двойката... но Онег, като всеки ферундал, смяташе, че това е в реда на нещата.
- Нила, от багатурите ти си първа, после е Симон, след него Стожин, Дамяна и Онег. Като най старши съм последен - разнесе се внезепно леко дрезгавия глас на Леман. Всички закимаха в знак на съгласие и пристъпиха в следващото помещение, наподобяващо напълно предишното. Имаше само една разлика и тя беше в настръхналото внимание, с което всички наблюдаваха онзи от тях, който посягаше според реда си към стойките и взимаше своя истински меч. Първо бяха най - младите посветени бойци, после по - опитните , а накрая дойде ред и на багатурите. Онегавон впи очи в лицето на Нила, когато малката й, бяла ръка обхвана ръкохватката на нейното оръжие. За миг на лицето й се изписа леко снизходителна, малко презрителна усмивка - сякаш бе получила неприлично предложение от недостатъчно чаровен и симпатичен мъж и го пропуска покрай ушите си.
После Симон взе своя и се вторачи в него с очудването на добър човек пред лицето на безпричинната злоба - дори поклати глава в знак на спокойно, ведро отрицание.
Стожин потрепери, когато взе своя и за миг всичко живо изтръпна и се хвана за оръжието... но всичко се размина, а стрария Леман промърмори нещо за недостатъчно медитаций и тренировки...
Дамяна понесе ствоя товар от мощ и мрак със затворени очи и дълбоко обръщане навътре в себе си - почти потъвайки в транс....
Дойде ред и на самия Онегавон. Приближи се бавно до оръжието, което си беше избрал - или то го беше избрало преди години - и за хиляден път го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. На външен вид беше пълен близнак на това, което държеше в ръката си. Острието представляваше права метална лента, широка два пръста и половина и дълга от върха на ухото му до средата на дланта, когато ръката му е пусната плътно по бедрото. Имаше скосен връх и заоблен заден ръб, позволяващ подпиране.
Дръжката също не беше нещо особено - дълга една педя, завършваща с масивна топка, позволяваща използването на селенийски хват. Предпазителите оформяха много тъп триъгълник, насочен с върха към дръжката.
С една дума - класически силоски прав меч - каквито бяха преобладаващия брой в Оръжейната, с изключение на използваните от повечето жени и стари мъже. Техните бяха почти същите, но двустранно остри, по - леки и доста по - гъвкави. Самият основател Яркен беше създал и иползвал първия такъв на стари години....
- Онег, ще тренираш ли днес?- изтръгна го от унеса му гласа на по - старшия от него.
- Да, учителю Леман - за да потвърди думите си започна да протяга ръка към чакащото го оръжие. Знаеше, че закаленото с магия острие може да устои непокътнато на яростно съприкосновение с каменна колона, да разсече щит или обикновен меч със страховита лекота, да погълне в себе си запратено срещу носителя му заклинание.... знаеше, че вградената в него душа на насилствено умрял войн ще подсили собстената му бойна техника... усети изкусителната покана да придобие още мощ, още смъртоносност.... да.... а дори още не го беше взел в ръка:
- Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение - рече той и сграбчи ръкохватката на оръжието...
Ураганен рев мина през него, Титанични вълни от жаджа за насилие го заляха, Порив за безгранично разрушение, изкрещян от най - могъщата буря, нераждала се още под истинско Небе, раздра душата му.
Пое дъх.
Ледени светкавици поразиха сърцето му, умъртвиха туптенето в гърдите, смразиха човечността му. Гръмовни тръби разтърсиха съзнанието му, Слова, огромни колкото бездната между мрака и светлината изригнаха в неговия ум... Велика, непреодолима заповед - да убива, да убива, да убива, да убива, да убива.
Пое дъх.
Издиша своя дъх.
Пропусна Гласа на душата в меча през и отвъд себе си.
... И отново виждаше човешки лица прокрай себе си, отново чу кроткия танц на пулсиращото в гръдите му сърце, отново беше страдащо, обичащо, прощаващо, усмихващо се или способно на тъга създание...
Обърна се - вече като ферундал във върховно състояние - и погледна в очите учителя Леман. А той - без да откъсва поглед от негвоия - с плавно и решително движение взе наведнъж и двата си любими меча.
Единият с острие на класически силоски прав меч и другия с двуостър, по гъвкъв ефес, тип Яркен:
- Онегавон Лизипс Менедем, ти знаеш защо поемам двоен товар, нали?
- Да, учителю Леман - защото ви предизвиках на двубой.
--------------------------------------------------------------------
За Крис Бенън утрото дойде с предчувствие за нещо необикновенно. С напредването на деня усещането се засили и се превърна във вътрешна сигурност по време на тренировката. Достатъчно беше за миг да спре и да огледа самотните или събрани на групички помагачи, посветени бойци или багатури, за да усети върху себе си постепенно натрупващото се напрежение, идещо дори от най - спокойните. Някакво тревожно очакване прозираше в движенията и израженията им, в дишането и погледите на обикновенно невъзмутимите възрастни.
Накрая някаква тайна, но неизбежна сила прекрати упражненията и възцари странна, непривична за Тренировъчната Зала тишина.
Тишина, в която Леман - стария учител - вдигна ръка над главата си със свит юмрук, при което хората веднага се оживиха, чу се шепот тук там и всички се събраха в кръг около него.
После притихнаха.
Гласът на Лемна са понесе в изпълненото с тишина и внимание помещение и Крис разбра, че каквото има да става, е започнало да се случва:
- Всички знаят как преди век и половина е бил основан ордена на Ферундалите от Сков Яркен. Той е служел на тогавашния данайски крал с такова усърдие и способности, че е получил колосално доверие - правото да основе нашето братство и да го развива необезпокоявано под пелената на тайната. Позволено му е било да се ползва от помощтта и прикриващата сянка на короната дотогва, докато тази Корона не призове него или следовниците му. Единственото изключение е било предвидено, ако за страната възникне огромна опасност и няма време да искаме разрешение, за да се разкрием пред света в пълната си мощ.
Ето такива са правилата, по които градим своята сила, работим над слабостите си и чакаме великия ден, в който кралският род ще ни призове, за да защитим Даная. Някой от нас обаче бързат. Те смятат, че е дошло времето да действаме самостоятелно или да се явим пред своя суверен без да ни е викал. Тези хора станаха твърде много, за да бъдат подтискани от гласа на мнозинството - те имат право за защитят своята кауза.
Поради това снощи приех поканата на багатур Онегавон Лизипс Менедем за диспут и в краен случай за приятелски двубой с истински оръжия.
Думите му предизвикаха тишина, по - силна от предишната. В нея се чуха тихите, котешки стъпки на Онегавон, приближаващ се към говорилия преди миг:
- Само едно нещо искам да попитам! Ако ферундалите от Арсис бяха разположени не в покрайнините, а в централната цитадела..... нямаше ли да спасят и други освен самите себе си? Защото мен ме е срам, че при тази касапница няма нито един загинал брат - в първите минути на нападението сме се изтеглили съвсем извън очертанията на града... Това е грях, братко Леман.
- Това е начин да запазим тайната. В този момент само Кралица Анара може да реши дали сме готови да се покажем пред света, дали сме се развили достатъчно....
- Тогава да попитаме! - по - младият човек застана точно пред опонента си - да я попитаме... да я помолим да ни даде право да действаме! Защото аз не бих могъл да понеса на съвестта си втори грях като безучастието ни в Арсис.
- Не е било възможно да защитим града!
- Не мисля така - поклати глава Онегавон - там продължаваме да имаме три багатура, единайсет посветени боеца и двайсет и три помагача! Това е сериозна сила и ако тя е била в Цитаделата на Арсис, то градското съкровище е можело да бъде недостижимо за опустошителите... Можело е дори да решат, че не си заслужава да нападат...
- Твърде си самоуверен, Онег, надценяваш ни...
- Не мисля - въпросът не е дали шепа наши събратя могат да спрат цял боен отряд, а че ние сме предвидени да бъдем възпираща сила. За тази цел възможните врагове трябва да знаят за нас, да знаят какво може да ги очаква, ако посегнат на данайски град.
- Казах вече - Не ние решаваме.... просто ти си млад и бързаш!
- Нима, ти не искаш бездействието ни да свърши?
- Искам, а и усещам, че ще е скоро.... може би дори преди да успея да предам старшинството над ордена на човека, който от толкова време подготвям за такава отговорност.... човека, който днес е застанал срещу личния си учител с меч в ръка...
- Въпросът е принципен.... чичо Леман.
- Знам! - с разпреване на ръцете настрани и надолу старецът изтръска ножниците от остриетата на мечовете си - готов ли си, хлапе?
- За мен е върховна чест - отвърна Онег и насочи напред оголения връх на своето оръжие.
Мечовете им се кръстосаха и приплъзнаха, телата се разминаха с ефирна лекота. Боят потече като спокойна река, завърщаща се към буйните си и диви извори. Ускориха темпото, заградиха се взаимно с удари, натискания с рамене и колене, посягания, мушкания и обратни разсичания към привидно открити зони в защитата на противника.
Все по - бързо и по бързо, в пристрастяващ ритъм, във възхитителна скорост на преливащите една през друга атаки и защити. С усмивка и порив към победа и боен екстаз.
Все по - бързо и по - бързо в подлудяващо темпо, в движения, превръщащи се в размазано сияние на слабата светлина, в неясно проблясване на остриетата, чезнещи от очите на по - неопитните наблюдатели.
... И още по бързо - отвъд възможното, отвъд непоносимото, отвъд допустимото за човешките тела - там където мълниеносността напуска реалността и се превръща в достигнат порив за неистовост. Там, където те води сърцето, а не ума, където си само съзнание, само единство със другата половинка от двубоя, където любов и смърт се превръщат в едно.
Там, където другия и ти сте една цялост, крепяща се на равновесието между танцуващите ви мечове.
Там където всичко е красота и бързина отвъд движението.
За седналия с подвити нозе Крис двамата багатури просто изчезнаха от зрението му. Поглед настрани към втренчените, немигащи очи на Симон и Стожин го подтикна да премине на още неукрепналото си магическо зрение... И видя танцуващи пламъци, видя песен, въплътена в докосваща се стомана в стомана и слети умове, видя преплитащи се сини каскади от огнени езици, гонещи се и настигащи се, минаващи един през друг, един над и под друг, видя ги свързани с невидимите нишки на слетите им съзнания.
... Усети частица от техното състояние и изпадна в екстаз...
... Почувства частица от тяхната безметежност, избухваща като хризантема от светлина с лъчи от проблясваща стомана и разбра, че се е докоснал до върховната красота, до съвършенната хармония.
... И тогава всичко започна да се случва толкова мълниеносно, че престана да различава двамата като отделни създания със отделни движения... остана само чувството...
Достигнаха мига, в който обикновената бързина на ума можеше да крепи участието в боя - и го отминаха. Навлязоха в онова състояние, където вече не разчиташ на похвати, финтове, заучени движения, обмислена преценка на ситуацията. Навлязоха в състоянието на контролирано безумие, където теб те няма, където си само Покоя в Сърцето на Битката, където си Онова, което е Зад Теб, където си собстевената си Сянка.
Времето спря стремителния си бяг, стремежа за победа изчезна, Онегавон и Леман изгубиха имената си, Пресегнаха се навътре в себе си и откриха Празнотата, която съдържа Всичко... а в нейния център - всеки за себе си - откри черната струна на вградената в меча му душа на загинал в битка войн. Пуснаха тази последна резерва в себе си, сляха се с нея, пресякоха чертата, която отделя Хаоса на свръхбързите движения от най - бавния танц, в който имаш контрол над всяка фаланга от пръстите си, където усещаш в пълен покой всяко потрепване на мускулите на бедрата си...
.. и в този миг - във време спряло напълно за Леман и Онегавон - превърнали се в невидими трептения от бързина и мощ - в този миг, двамата се озоваха зад защитата на другия... и стареца разбра че се колебае. Не иска да победи, защото не се чувства абсолютно убеден в каузата си.
... и в този миг - в който неговата защита беше пробита - в абсолютна едновременност - меча на младия Ферунад зависна над ключицата на възрасния му противник... но той не се поколеба и нанесе страховит удар, в последния миг завъртайки китка и докосвайки невидимата в своята бързина плът на другия с плоското на острието.
Крис видя как учителя Леман се появява там, където преди миг е имало само неясен облак от трептения и бягащи отблясъци... Видя как Онегавон се появвява над другия и вече бавно се превърта в салто, приземявайки се меко до безшумие...
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
В плетеницата от тунели и шахти на Бодар, в подземията на града, расъл върху собствените си строежи век след век, в дълбините, където се преплитат вечни сенки и тежки миазми, вървяха двама мъже със сурови и честни лица. В тези най - долни и мрачни нива те се придвижваха почти невидими и неосезаеми, а там, където биваха забелязвани, мрачни и жестоки субекти се отдръпваха от пътя им със явен респект. Нещо в стойките и движенията им, в погледите, в спокойния начин, по който пристъпваха, караше останалите да избягват дори поглеждането към тях, да не задават въпроси, да не искат да разбират кои са тези мъже, откъде са и за къде са
се запътили.
Имаше само един човек, проявяваш неблагоразумието да ги следва - Сивият Дракон. Той беше нисък, топчещ човек с привидно безобидна физиономия, като в същото време репутацията му на наемен маг можеше да се измери само с невероятния брой на хората, чиийто тайни, а често и живот, беше ограбил.
Правеше го за много пари, а в случия златото беше достатъчно, за да обикаля трети ден около глупавия приют на Милосърдните и да дебне влизащите и излизащите от него на всички нива - от улиците до покритите с тиня тунели, шахти и забравени подземия. В началото беше решил, че клиентът му не е с всичкия си.... съвсем скоро обаче започна да разбира, че е взел твърде малка плата, за да човърка в толкова странно място...
След пресечка и половина Сивия Дракон се убеди, че двамата май го усещат и прати напред Кървавата Котка. Вървеше три или четири завоя зад тях, следвайки усещането за присъствие от ума на неговата помощничка. Търпението му беше възнаградено, когато половин час по късно наблюдаваните излязоха на повърхността на града и се запътиха към един от централните райони на града. Ако предположението му беше правилно, щяха да потънат в къщата на тип, ужасно богат дори по мащабите на страна като Даная... изпревари ги и ги причака при ъгъла между луксозната страноприемницата " Морски Лъв " и златарското ателие на Дийнс и синове. Усета му за време и място се оказа точен и за миг, докато те пресичаха улицата, успя да мине плътно зад тях и да усети мощна и почти съвършенна прикриваща аура от страна на единия.
Веднага насочи усилията си към другия, който очевидно не беше магьосник и разбра, че по някаква причина вигорът прикрива и спътника си.... С изключително внимание фокусира магическия си взор дълбоко във втория мъж и видя излъчването на аскет. По принцип в такова състояние можеше да се види само изключително усърден във вярата си свещенник на Халид - но пък светът беше голям и в него имаше всякакви хора. По загадъчно беше онова, което видя в обикновенния човек, когато Надзърна в ума му.
Съзря самата улица - с крачещите, говорещи, вършещи работата си хора, с табелите по занаятчийските работилници и страноприемниците, с всички онези малки детайли, които всъщност забелязват само децата... или войните. Истинските войни, които във всеки миг и дихание присъстват изцяло в настоящето.
Воден от любопитсво Сивия Дракон проникна по - дълбоко и се опита да достигне до спомените на жертвата. Мигновенно се озова на някаква поляна, люлян от мъж и жена, застанали от двете.... споменът беше... негов. Негов собствен, от собствено му минало! Дракона почти изхълца от изумление.. никога не беше попадал на толкова гъвкаво съзнание, принадлежащо на не-вигор. За миг дори забави крачка, разколебан дали си заслужава да рискува с толкова странни птици като Милосърдните... или каквото там всъщност бяха.
Накрая обаче любопитсвото му надви страха, прогонил преди това разколебаната алчност. Спусна се толкова дълбоко, колкото обикновенно стигаше, за да установиш контрол над жертвата. Но там, където трябваше да е центъра на личността - там намери само Празнота. Мигновенно го изпълни бяло, прекрасно чувство на хармония и щастие, на ведро приемане на света, такъв, какъвто е. Беше чудесно, възвишено чувство и Сивия Дракон светавично прекъсна умствения допир...
Прекъсна следенето, защото една мисъл или по - скоро догадка започна бавно да зрее в ума му и той побърза да се прибере в своя дом и да я провери. Сега беше негов ред да криволичи из улички и запустяла канализация, да се прикрива и да се оглежда привидно небрежно. Все пак успя сравнително бързо да го стори и малко по - късно - обут в чехли, с халат и мокра коса - седна пред бюрото си и захапа лулата. Четеше напосоки нещата, нахвърляни от Кървавата котка: - сметки от бакалина, писма от някакъв недоволен клиент... а през това време някаква частичка от него обръщаше догадката от всички страни. Когато реши, че е готов извика Кутрето.
То допълзя и с тромави движения се настани на стола срещу него, избърсвайки прахта и мръсотията от ръцете си където му падне. Скара му се:
- Колко пъти съм ти казал да не цапаш навсякъде, използвай си лигавника.
- До господарю - отвърна създанието срещу него, което имаше детско - старческо изражение и лице, огромна глава и малко, изродено тяло. Лявата му ръка беше достатъчно развита, за да може да пише и да отгръща страниците на книгите, ако са държани от стойка - другата ръка обаче беше с неподвижни пръсти, а краката му бяха като коренчета. Като цяло предизвваше едновременно жалост и отвращение. Сивия Дракон го държеше защото беше брат на Кървавата Котка и защото болестта му беше много странна. Тя засягаше и ума на бедното създание, и то беше едновременно сравнително глупаво и снабдено с практически безгранична памет.
- Искаш ли мляко с кафе и мед?
- Да, господарю?
- А колко религиозни групи в света поддържат доктрината за аскетизма? - попита той и търпеливо излуша изброяването на Кутрето.
- И колко от тях обучават войни? - уточни въпроса и този път списъкът беше далеч по кратък.
- От втория списък има ли такива, които в същото време да се занимават с милосърдие?
- Не съм срещал нищо напасано за такива?
- Значи отговорът ти е не?
- Не знам, господарю, сигурно е не! Притеснението му накара Сивия отегчено да поклати глава. Разговорите с Кутрето доста често завършваха по този начин. Налагаше се да се върне обратно на улицата и отново да....
Нахално думкане по външната врата го извади от унеса на размислите му. Някакъв досаден просяк беше решил с мухлясалия си от евтин алхокол мозък, че обитателят на тази къща може да му пусне някой медник.
- Котко, разкарай го този, че ми пречи да мисля? В отговор тя къвожадно изхъмка и изчезна с бясна скорост. Само след миг се чуха два бързо заглълхани писъка и шум от топуркащи нозе... а Сивия си спомни, че онзи ден Кървавата си беше подковала носовете на ботушите... какво да се прави, живътът е такъв...
Понечи да налее още мляко с кафе и мед в чашата на Кутрето и беше прекъснат от учтиво похъмкване иззад гърба си.
Реагира незабавно - обърна се и запрати огнена сфера срещу мястото, от където беше чул гласа. Резултатът беше нулев - пръшълецът се стрелна с такава скорост, че просто изчезна от зрението на домакина си. Четвърт секунда по късно Сивия осъзна, че смутителят е зад гърба му и е сложил ръката си върху рамото му:
- Приятно ми е да се запознаем господин Сиви Драконе. Изключително ми е приятно! Моето име е Онегавон Менедем.... Нещо против, че съм ви дошъл на гости?
- Ще ме убиете ли?
- Би трябвало точно това да направя! Но за добро или зло първо ще поговорим... но седнете, седнете - това все пак е собствения ви стол, вашия кабинет, намираме се в къщата ви! Ръката на непознатия го натисна надолу с невъзможна сила и на него не му оставаше друго освен да се подчини. Гостът му също седна - на ръба на писалището, надвесен над Сивия:
- Кой ви плати, за да ни следите?
- Защо трябва да отговарям, ако накрая ще ме убиете?
- Нека първо поговорим... - повтори Онегавон и неволно докосна меча си, крещяш и зовящ го да убива, да убива, да руши... Само абсолютната необходимост при отнемането на нечий живот го пазеше от подддаване пред душата на меча в мига на самото убиване....
Но събеседникът му не трябваше да знае това...
- Знаете, че не мога ви кажа - настоя Сивия, приел мълчанието на другия за заплаха.
- А ако ви причиня болка? - попита надвесеният над него непознат, но Сивия мигновенно разпозна неувереността:
- Досега трябваше да сте ме ударили няколко пъти в лицето!
- Сигурно - отвърна Онегавон, внезапно осъзнавайки, че е в безизходица. Заради способността си да става едно с противника, щеше да усети тези юмруци като нанесени върху собственото си лице... всъщност дори по лошо - неговата плът и душа бяха достатъчно свикнали на удари, за да реагират пренебрежимо слабо на разкървавен нос или подуто око.... обаче онова, което щеше да почувства , ако пребие домакина си, щеше да е чисто споделяне:
- Чувал ли си за Светата Болка, господин Сив Дракон?
- Не!
- Как да ви я обясня . може би с това, че ми е по - лесно да ви съсека, отколкото да ви измъчвам.... Сивия не каза нищо, осъзнавайки, че догадката му се превръща в нещо остро, почти като предчувствие... Не издържа на слабоста си и в присъствието на непознатия погледна Кутрето. Онегавон , подслушал разговора преди малко, много добре знаеше какъв би могъл да бъде отговора на нещастното създание, ако господарят му не се сдържи и го попита коя личност за пръв път е изрекла това понятие - Светата Болка. Намеси се:
- Симон, нали ще придружиш нашия домакин до едно място... което той явно старателно се опитва да разгледа отвън и отвътре, но го спира вродената му скромност и деликатност. Повиканият мъж се появи и Сивия мигновенно разпозна първия от двамата наблюдавани преди час. Прокле се на ум, че е позволил да му направят с такава лекота обратно проследяване:
- Мога ли да взема и Кутрето с мен... моля ви - мисълта, че просто така ще го отвлекът го накара да се почувтва страшно безпомощен... Кутрето беше единствената наистина ценна вещ и искаше поне нея да задържи. Посетителите му явно почувстваха неговата нужда, защото въпреки очевидното си колебание единодушно пу позволиха да вземе кутрето със себе си. Високият, атлетичен мъж на име Симон дори попита:
- А как ще дойде с нас?
- Ще го нося на ръце - отвърна Сивия.
- Ваша воля, отвърна Онегавон и се обърна към спътника си - Симон, придружи го до вкъщи. Аз ще отида при Голямата Къща.
- Да, учителю! - кимна далеч по високия и внушително изглеждащ мъж.
- Какво каза? - попита изумен Онегавон.
- След приятелския ви двубой с учи...
- Замълчи, Симон! Повече да не съм чул такива неща - нито от теб, приятелю, нито от останалите... Сега върви, побратиме.
След три пресечки Кутрето започна да натежава страшно в ръцете на Сивия и той помоли вървящия зад него човек за почивка. Това беше критичен момент, но едрият вигор-мечоносец дори не го разбра. Той просто настани Кутрето въху свивката на лявата си ръка и продължи да крачи зад пленника си, който дори не беше вързан. Всъщност Сивия си даваше сметка, че не е и нужно - беше видял на каква бързина са способни тези хора.... а можеше да се окаже, че притежават и още по голяма...
- Мога ли да се гушна - попита болното момче и носещия го добродушно изхъмка... само след миг се чу изненадан, весел смях. Сивия нямаше нужда да се обръща, за да разбре какво става. Кутрето туко що беше лизнало възрастният човек по единия клепач... всъщност от тази му особенсост идваше и смешния му прякор.
Продължиха така още две пресечки, после още две и още една. От време на време се чуваше добродушното изъмкване на едрия тип докато мъничкото Кутре се гушкаше в него и от време на време го лизваше по очите или лявото ухо.... Но накрая стана това, което Сивия знаеше, че ще стане още от мига, когато взе момченцето заедно със себеси...
Стъпките зад него спряха...
Обърна се и видя другия да се олюлява, затворил измъчено очи. Цялата горна част на лицето му беше подпухнала ужасно.... докато го гледаше езичето на Кутрето още веднъж се плъзна по слепоочитието на война. При тази гледка една жестока, тънка усимвка изкриви дребничкото, кръгло лице на Сивия Дракон. Младежът пред него свали на земята живия си товар, но вече беше късно, прекалено късно. Сивия се приближи крачка по крачка към похитителя си, внезапно превърнал се в жертва:
- Боли, нали? Моята кожа, кръв и слюнка, както и тази на Кутрето са силно отровни. Веществото действа безотказно и мълниеносно, направо гибелно бързо.... Боли ли? - ухили се тихичко Сивия и ритна другия между краката.
Коленете на Симон се подкосиха, но войнските навици, развивани цял живот, го заставиха въпреки болката да задържи тялото си изправено. Това обърка плановете на Сивия, който призова къс жезъл от твърд огън и понечи да разсече другия от горе до долу. Вместо да успее, видя как клекналия, седнал върху петите си непознат, се пресегна нагоре и хвана оръжието му. Очакваше то да изпепели чуждата длан, но вместо това жертвата му с една ръка и без никакво усилие изтръгна огнения жезъл от неговия двоен хват и го запрати настрани.
Чу се тъп звук и призованото оръжие, лишено от допира до създателя си, угасна, изчезвайки почти безшумно. В същия миг другата ръка на Симон сграби ризата на Сивия и го притегли:
- Защо?
- Защото така, милосърдни глупако! - ритна го още веднъж в слабините и мъжът, както беше клекнал върху петите си, с клокочещ вой направо скочи назад и по гръб. Сивия не посмя да губи време за дори най простото заклинание - извади любимия си нож с харпунно острие и мятайки напред и надолу своето топчесто, пълно тяло, заби късото острие в сърцето на безпомощния си противник.
Почувства, че не може да измъкне обратно харпунния кинжал и отскочи тромаво назад, като го остави забит до дръжката в гърдите на така бързо и коварно победения си враг. За негово изумление онзи се изправи до седнало положение и дори - за пълен ужас на Сивия Дракон - успя да извади наполовина острието на меча си.
Умря именно в този миг - и в същата секунда се чу двоен или троен много силен пукот, при който полуизваденият меч без видима причина се превърна в няколко отделни парчета...
Тази гледка накара Сивия внезапно да премине от остра догадка към съвсем сигурно усещане, че е загазил много, много сериозно. Ако историческите трактати бяха верни, само един човек беше успял да направи меч, който е можел да се чупи при насилствената смърт на носителя си. Лошото беше, че от онзи човек беше минал век и половина и по негово време оръжието било едина единствена бройка.... но явно вече не беше така...
- Какво ще правим господарю? - попита с тихо гласче Кутрето.
- Ето какво - прибираме се в къщи, опаковаме си багажа и се изнасяме от Бодар до час.
--------------------------------------------------------------------
Тренираше заедно с учителя Леман, когато изведнъж почувства ослепяващо парене в очите, прониза я два пъти болка в слабините и още една в сърцето. Олюля се и в този миг чу Симоновия глас сякаш от другия край на вселената да прошепва името й:
- Нила. Оби.... Ни... л... а.... - мрак и тишина прекъснаха далечното послание. В първия миг тя остана неподвижна, облегната върху рамото на светкавично сгушилия я старец. Дихание по късно потрепери и извика, разтърсена от тревога и мъка.
- Момиче, какво става ?
- Симон е мъртъв - изплака тя и избухна в сълзи.
- Глупости, хлапе - старческите ръце я раздрусаха с такава сила, че й изтрахака зъбите - да не съм чул повече подобни глупости.
- Учителю, почувствах го със сърцето си. Той....
- Стига казах! Симон наистина може да умре, но от срам - като разбере как си циврила! Стегни се. Дишай бавно и дълбоко... по - дълбоко, Нила Мирин, с долната част на корема... Така! Сега седни.
С властен глас стареца се разпореди да донесат вода и напръска с нея лицето й. Разпита я подробно какво е усетила и когато тя му каза, неговото сърце също се сви. За разлика от най - младата си ученичка обаче, остана съвършенно спокоен... Беше приел факта, че хората умират, губят битки, че самия той неизбежно ще изчезне почти без следа от този свят... но можеше само да се надява, че десетгодишното обучение ще надделее над нейната чувствена, силна в щастие и мъка женска природа.
- Той ще се върне, Нила. Пратих го заедно с Онегавон да свършат нещо... взеха си и мечовете.... нищо не може да им се случи...
Нила кимна и за момент прие думите на Леман за истина. Може би защото искаше да повярва в тях. Остана на тясната пейка, ограждаща стените на Тренировъчната Зала и безучастно наблюдаваше как другите продължават да се упражняват. Остана в това състояние на полутревога, полунадежда до мига, в който Онегавон Лизипс Менедем се прибра самичък, до момента, в който видя неговата очудена физиономия от липсата на Симон и пленника.
От там нататък всичко й беше като сън. Разговора между двамата старши на Убежището, пращането на помагачи и посветени бойци, за да обходят възможните пътища между Приюта и дома на някакъв Сив Дракон....
Не можа да се отърси от вцепенението, дори когато заедно с останалите багатури се озова в
малката и мръсна уличка, където нейния великолепен Симон лежеше по гръб, със стърчаща дръжка от кинжал в гърдите му. Нейните посестрими и побратими оглеждаха тялото му, докосваха с мокри четчици лицето му, безсърдечно го опипваха за допълнителни рани или удари...
Постепенно усилията на помагачите и спомените на Онеагов от срещата със Сивия помогнаха да се пресъздаде картината на това, което беше станало... как въобще се е стигнало до странното, необяснимо поражение на техен събрат без битка и съпротива.
Леман промърмори:
- Видял е как мечът се чупи в мига на симоновата смърт... и ти, Онег, каза, че старателно ни е наблюдавал.... трябва да го хванем.
- Това не е проблем - отвърна багатур Менедем - този тип е хищник и разсъждава като такъв дори когато е тръгнал да бяга. Обикновенните хора бягат, за да се спасят - без посока и цел. Създания като Сивия бягат, за да застанат там, където жертвата накрая сама ще дойде... щу продължи да разсъждава така дори когато става въпрос за неговата собсвена кожа - значи просто трябва да преценим накъде е тръгнал и да го причакаме.
Стожин, който тъкмо се беше завърнал от дома на Сивия и беше намерил явни следи от паническо напускане, се обади:
- Не вярвам аз. Само се е престорил, че напуска града, но продължава да бъде наоколо - така бих постъпил аз.
- Казах хищник, Стожине, не войн. При това алчен хищник - взел е багаж, помъкнал е със себе си и онова малко, нещастно нещо - Кутрето... Това означава, че или е взел каляска и е тръгнал по един от четирите големи пътя, излизащи от Бодар, или се е качил на кораб от речното пристанище.
- И кое е най - вероятното? - попита с глух глас Нила Мирин
- Източния път... - отвърна Онег - напоследък много улична измет се изнася на изток, към някакъв голям, строящ се в момента град в северен Озикс... Търсят възможности за престъпления и се надяват, че властта там още не е укрепнала.... дано тамошния префект им попари недостойните надежди....
. Ще го преследвате без мен, нали? - попита още по - глухо Нила Мирин.
- Да - кимна Леман - не може да ти позволим да участваш - ако застанеш пред него може гнева и мъстта да те овладеят.... тогава фурундалният ти меч ще те обсеби... Симон не би искал такава съдба за теб, Нила.
- Симон е мъртъв, а аз искам да убия онзи човек, защото смятам така за правилно. Мръсникът с нищо не е опрадвал привилегията да се роди в този свят - гласът й беше напълно безстрастен и студен. Много мъдрост и хладна логика се излъчваха от нея, но Леман, Онегавон и останалите багатури почти единодушно поклатиха глава. Менедем каза:
- Гробищата са пълни с хора, които не заслужавт да бъдат в тях - може ли да върнеш поне един, Нила?.... Не! Тогава не бързай да пращаш някого там!
- Добре, багатур Онегавон Менедем, да бъде волята ви.... тя се завъртя на пета и демонстративно тръгна към Приюта. При гледката на отдалечаващия й се гръб неясно предчувствие жегна Леман:
- Къде отиваш, Нила?
- В къщи. Не искам да запомня моя Симон там в калта, така грозно и подло убит, с отровени очи, затворени миг преди смъртта заради болката от гнусния удар в слабините му.... Не мога повече, прибирам се!
- Ще пратя багатур Дамяна заедно с теб!
- Добре... стига да не е израз на недоверие, учителю. Пращате я за да е с мен, или за да не кривна от правия път! Отговорете ми честно, учителю Леман?
След въпроса й се възцари тишина, която се превърна в плашещо дълго мълчание. Накрая Леман кимна:
- Прости ми, багатур Нила... ти си избери дали искаш Дамяна за компания. В отговор Нила вдигна безучастно рамене и се остави на по - възрастната жена, която я прегърна, избърса сълзите й и я поведе към Убежището.
Тя покорно следваше Дамяна в някакво състояние на покруса и безнадежност... докато застанаха пред лицето на Приюта. В този миг си представи как оставя меча си в Оръжейната и послушно се качва в стаята, където сутринта - след безкрайната и вълшебна нощ - със Симон се бяха обличали един друг преди да слязат по стълбите, хванати за ръце. Обърна се към спътничката си:
- Не мога, Дамяна. Не мога да се кача, не мога да отида и да легна в онова легло... разбери ме сестрице.
- Знам - отвърна кратко другата жена. Нила продължи:
- Ти си му била първата, нали? Ти си го научила на всичко, което правеше с мен, на задържането на Драконовия Дъх, на всичко.... не си ли го обичала в този момент?'
- Тогава той беше още почти хлапе, Нила. Схватлив, умен и добър по сърце младеж...
- Сега в сърцето му има нож... - младата жена отново избухна в сълзи и по - възрастнта нежно я прегърна. Полюля я между ръцете си. После много тихо прошепа в ухото, малко като мидичка:
- Върви, Дете. Върви!
- ... Но... Учителя .... Менедем... те...
- Те са мъже. Насилието в тях е силно и те всеки ден са го подтискали с цялата си воля и дух.... забравили са, че освен жажда за убиване има и още едно нещо, наречено справедливост. Тя не е мъст, дете - справедливостта е именно това, което ти им каза - когато някой не е оправдал привилегията, че се е родил на този свят.
- Но.... това не е редно, Дамяна - каза Нила, внезапно събудила се от бездната на покрусата.
- Може би.. и със сигурност е смъртно опасно за самата теб. Но кой е казал, че справедливостта е безопасна?
-------------------------------------------------------------------------------------------
Сивия разбра, че е настигнат тъкмо преди залез слънце.... изведнъж усещенето за дебнещото присъствие на Котката изчезна. Някъде там зад него нещо беше убило помощничката му толкова бързо, че тя дори не беше разбрала какво става около нея.
Той обаче нямаше намерение да се даде лесно. Отби каляската от пътя, спря я и заповяда на Кутето да стои вътре при багажа и да не мърда. Самият той се върна малко назад и се приготви за бой - призова няколко големи и силни, насекомоподобни създания с грозни и страховити израстъци, а после изъска заклинание, заради което шепите му се напълниха с пламтящи кълба огън, готови за бъдат запратени по възможния противник.
... Който се оказа съвсем млада жена - на стотина метра от него тя сякаш изчезна посред бял ден - и очите му проследяха само неясна плетеница от облясъци около неговите призовани същества...които изведнъж се разпаднаха на парчета преди да изчезнат, а девойката сякаш от нищото да се появи, забавяйки ход.
- Умри! - метна по нея кълбетата и тя надменно остана неподвижна, пресрещайки ги с меча си. Видя как те потъват в хладната му синкава повърхност, съзря пренебрежението в погледа й - това му даде внезапен прилив на сили и той вдигна ръце към небето, призовавйки огнена колона, която да се стовари върху нея. Това беше най - могъщата му магия, а тя я пресече с просто вдигане на проклетия меч над главата си - острието внезапно запулсира в бледа светлина и издаде едновременно дълбок и вибриращ звук, все едно беше късче от гигантска струна - от тези, които сигурно бог поставя на арфата си:
- Това ли е всичко, което можеш?
- Още нищо не си видяла - синкави пламъци се появиха по върховете на пръстите му и се стрелнаха като лъчи към нея, а тя само лениво размаха меча пред себе си и самото пространство се нагъна, отвеждайки повечето лъчи настрани. Три обаче бяха право в нея и те някак бяха извити и пренасочени право към ефеса на оръжието - намериха го, докоснаха го и се пречупиха, връщайки се обратно към него.
Сивия дори не разбра, че е загубил лявото си рамо. Просто се озова на земята, обвит в ужасяващата миризма на изгорена плът. Видя я бявно да приближава и страхът от смъртта го пречупи окончателно:
- Шпионирах ви за някой си Удж Авариз - от нощните сватове. Той криеше кой е, но аз го знам... моляте, всичко ще ти кажа..... господи, как боли...
- Не знам за бог, но аз усещам болката ти като своя собствена. Усещам Светата Болка заради теб, слабо и подло създание... Но това ей сега това ще свърши!
- Моля те, не ме убивай!
- Ти никога не си живял, за да се налага да те убивам, Сив. Ако те оставя просто ще продължиш по същия гнусен начин. Така ли е?
- Може да бъда пратен в затвор!
- До сега не съм чула за сигурен затвор за магове. Някой ден ще избягаш или поне ще опиташ да го сториш, избивайки половината пазачи.... смятам, че трябва да свърша с теб. Сега!
- Милост....
- Днес не съм милостива. Но мисля, че може да проявя малко справедливост....- острието на меча и проблясна и отне последния дъх на този дребен и шишкав, ранен, но винаги смъртоносен и коварен човек.
Нила пое дъх, невярвайки, че все още е на себе си, че не е обсебена от оръжието си. Беше се постарала да отстрани от ума си всяка мисъл за мъст, за наслада от убиването. Беше го сторила водена от мисълта, че постъпва правилно, в абсолютна необходимост:
- Благодаря ти за разбирането и доверието, Дамяна - рече тя по скоро на самата себе си, отколкото на пустото пространство около нея и мъртвия.
После си тръгна, но не беше изминала и двайсет крачки, когато чу плач. Плач. Обърна се и видя онова нещастно създание да стои надвесено - до колкото това беше възможно при нищожния му ръст - над трупа на Сивия и да го оплаква. Тази гледка разтърси младата жена до петите. Разбра, че не може просто да продължи пътя си. Върна се назад:
- Какво правиш, той не заслужава ничий сълзи.
- Той ми даваше да пия мляко с кафе и мед.
- И аз ще ти давам същото - искаш ли да дойдеш с мен. Ще те заведа на едно по - хубаво място.
- Той ме обичаше... и ме чешеше зад ушите, и ме гушкаше.. . Приспиваше ме и ми четеше приказки.
- Глупости, той беше гадно копеле.
- Лъжеш, господарке, той беше добър.... о, любими господорю, кой те уби, кой те уби, кой те уби.
- Аз го съсякох - отговори му Нила и му показа меча си, в момента кротко спящ в ножницата си. Малкото създание се вторачи в оръжието, виждайки го чак сега:
- Защо?
- Защото беше много, много лош човек.
- Не е вярно - Кутрето лизна с мъничкия си, детски език мъртвото лице на своя господар и сълзите му покакапа върху бързо посиняващите бузи на ниления противник. Тя започна да усеща как гнева се надига в нея - истинския, дълбок, опустошителен гняв.
- Казх да не го оплакавш - тя се пресегна, сграбчи го за ризката и го дръпна. Кутрето се разплака и се опита да я умилостиви, като я лизна по китката. Жената веднага го пусна и клекна, избръсвайки ръката си в сухата трева. То използа този момент, за да се върне и да прегърне главата на мъртвия си господар. Нила пое дъх, но не можа да се сдържи - протегна ръка, сви пръсти като нокти на граблива птица и изведнъж кутрето се озова мятащо се във въздуха. Увисна като торба насред нищото, крепено само от нейната мощ. Ритна няколко пъти с немощтните си крайници, докато тя, опитваки се да овладее емоциите си му извика:
- Твоя господар уби по най подлия начин моя любим... но дори не заради това го убих - той си го заслужаваше.
- А ти уби моя господар. съсякла си го, а той беше единствения човек, който ме е обичал... ти си зла, ти си гадна. Мразя те! - изпищя Кутрето, докато се мяташе насред въздуха, стегнат от магическата й хватка. Нила ивика:
- И аз те мразя!
Мечът изведнъж излетя, разсече Кутрето и се върна в ръката й. В първия миг тя остана неподвижна. После изведнъж избухна в буен смях. Внезапно беше престанала да чувсвта болка, вина, покруса, колебание... захвърли ножницата, защото разбра колко безмислено нещо е тя. Посегна зад тила си и разпусна масивния си силоски кок - и тежкия водопад на гъстите й, дълги, тъмни като нощта коси се разпиля по гърба си, погали бедрата й.
Буен смях разстърси красивите й гърди и малкия гръден кош, особена тръпка, огън, какъвто не беше събуждал дори Симон с ласките си, лумна в корема й.
Завъртя се на пета, описа шеметни осморки с меча около тялото си, впусна се по пътя към Бодар танцувайки, пеейки, носейки целувки на срещнатите хора, носейки им страстните ласки на острието си , прегръдките на силата й, яростта на нозете си.
Алени рози избуявяха върху устните на докоснатите от нея, смешно очудване се изписваше на лицата им - защото беше толкова бърза, че не я виждаха, прелестна слабост обземаше всички, покрай които бе минала с танцуваща стъпка....
... А на последния мост преди града я чакаше Онегавон Лизипс Менедем...
Тя се засмя и се стрелна без колебание срещу него, а той я остави да се приближи на една стъпка. Остави я да замахне към него и тогава - там, в сърцето на безвремието - се раздвижни. Пристъпи напред и подложи острието си от вътрешната страна на нейния замах.... Бавно, като на сън Нила видя как ръката й докосва неговото острие и нейния меч отлита зад гърба му заедно с дланта й....
... После времето придоби нормален ход и тя разбра само, че залита към земята и всичко се покрива с непроницаем мрак.
----------------------------------------------------------------------------------------
Ранна сутрин е и небето бледнее в обещание за слънцето. Ранна утрин е и сенки от юг нахлуват през източния прозорец на стаята, заиграват се с наметалата от тъмнина, хвърляни от догарящите свещи над леглото, в което тя спи.
Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва възглавницата до нея.
Там няма никого.
Неясна тревога изпълва лицето на младата жена и тя отваря огромните си очи, в които телесната и душевна зрялост още не са изместили напълно детското очудване от съществуването на света.
Момичето постепенно се пробужда и спомените й постепенно я изпълват.
Цялата!
Тя изумено повдига дясната си ръка и я поставя между лицето си и прииждащата светлина на деня. Огледжа късите, изящтни остриета на женские си нокти. Вглежда се в топлата розовина, която избива през тънките, бели като сняг пръсти заради светлината, която минава през тях. Завърта дланта си, огъвайки меко и плавно изящтната си китка.... в този момент забелязва тънката, сияеща в златисто ивица, минаваща точно там, където преди това е минал меча на наставника й.
Приличаше на красива златна гривна, даже на много тънка верижка , огъваща се при всяко движение и въпреки това оставаща на едно и също място.
Онегавон, който тъжно наблюдаваше събуждащата се девойка проговори:
- Помагачите се постараха да те излекуват напълно. Още днес това златисто нещо може да бъде махнато от ръката ти. Вместо отговор тя го погледна - седнал в стол до вратата, тъжен, загубил вечното свирепо свиване на южняшките си устни до тънка цепка. Попита:
- Защо не ме уби?
- Защото не беше абсолютно необходимо. Тя кимна съсипано. Вгледа се отново с невярващ поглед в ръката си и изведнъж поклати глава по начин, който накара сърцето на Онегавон да се свие от мъка:
- Аз се провалих като багатур, нали?
- Провалът не е само твой. Неговата тежест е върху учителя Леман и отчасти върху мен, защото участвах в последните етапи от обучението ти. Дори Дамяна носи някаква частица вина, че те е пуснала.
- А колко хора ... съм.... сещаш се....
- Боя се, че не е нужно аз да ти казвам. Ти сама може да си спомниш. Обърни се навътре в себе си и виж какво стори.
- Добре, наставнико Менедем - тя покорно, послушно затвори очи, пое дъх и потъна в себе си. Манаха няколко секунди, половин минута... и изведнъж стон процепи стаята, а младата девойка се олюля и падна по гръб в леглото си. След миг стонът стана протяжен, превърна се в сърцераздиретелен вик. После още един вик, и още един... и още един... Картините минаваха една през друга, напластяваха се, образите на жертвите й се наслагваха еднин през друг... докато накрая видя малкото, грозно, сбръчкано лицице на Кутрето... после отново се развиха като конец и тя видя две момиченца, баща, майка... озовали се на пътя й... и още и още и още... В страховит порив на непоносимост се изправи и посегна с пръсти към лявата страна на шията си. Онегавон се озова мълниеносно бързо до нея и хвана ръката й:
- Това ли би искал Симон. Как би се почувствал, ако можеше да види как неговата любов се
самоубива... трябва да живееш заради него, Нила, заради всички които уби. Само животът може да изкупи всичия ти дълг... нямаш право да бягаш... Той пусна ръката й и се дръпна назад:
- Мислех именно теб да пратим в свитата на Кралица Анара. Мислех, че изборът ми е идеален. Ти си пълноправен Багатур въпреки невероятно крехката си възраст, красавица си, чудесна танцьорка, поетеса и певица.... разбираш от етикет...
- Но е било лудост, да мислиш така, нали? - рече Нила, полагайки всички усилия да овладее сълзите си преди да са потекли отново.
- Да било е лудост.... а сега ще направя още една лудост - той отиде до стола, на който беше седял, взе нещо и го постави върху тънкото, лятно одеало, с което я бяха завили. Беше ферундалния й меч.
При тази гледка Нила пое дълбоко дъх и поклати отрацателно глава:
- Никога няма да го докосна повече. Никога.
- Думата Никога нищо не значи в нашия объркан свят, момиче. Разбира се, че един ден отново ще държиш това оръжие... но ти сама ще избереш момента, в който да сториш това.
- Но аз убих хора, много хора. Би трябвало да бъда съдена.
- Първо, не може да те предадем заради пустата тайна. Второ - когато беше на пет години и започна твоето обучение ти не знаеше с какво се захващаш - отговорността за убитите от теб невинни не е твоя, тя тежи върху Леман и мен, отчасти върху Дамяна.
- Има ли трето? - попита с горчива усмивка на прекрасните си устни Нила
- Да. Има! - рече Онегавон - Ти вече познаваш не само Светата Болка, Ниле, ти позна и Сянката на Слънцето.
Средният на ръст, трийсетгодишен мъж излезе от стаята и я остави сама.
Беше тихо и слънчево.
--------------------------
Онегавон, Нила, Леман, СТожин и Дамяна - Бодар - Сега, двадесети септември
Last edited by cherno_slance on Thu Sep 08, 2005 12:25 am, edited 4 times in total.
Нежната утринна светлина погали намусеното лице на Лунел, когато тя излезе в парка на Греймон. Погледът й се плъзна по празните алеи, но никоя не успя да я подмами в прегръдките на есенните градини и тя се обърна към широкия двор, който, обратно на парка, бе изпълнен с хора. Сред множеството тя различи стройната фигура на Корел, който вече бе възседнал коня си, готов да отпътува. Той също я забеляза и вдигна ръка за поздрав към нея. Ведрата му усмивка я стопли, но макар да пожела да й отвърне, лицето й запази своята спокойна невъзмутимост. Беше уморена. Разговорът със Заал предната вечер бe разбудил спомени за първите дни, след като прегърна лунната светлина. Напрежението, разкъсващо мислите й, сякаш бе подновило своята острота, и тя отново бе попаднала в плен на обречения си копнеж за сън, който не идва. “Мислех, че вече съм свикнала”, помисли си тя, докато гледаше как усмивката бавно изчезва от лицето на Томас. Обзе я яд към самата нея. Вдигна на свой ред ръка за поздрав, но графът вече се бе обърнал и не я видя. Лунел се поколеба и внезапно извика:
- Граф Корел!
Той бавно се обърна към нея и светлият му поглед я прегърна. Девойката стоеше неподвижно – стройна тъмна фигура в светлината на утрото. Край нея паркът пустееше и неговата безлюдност сякаш смаляваше самотната й фигура. Томас скочи от коня и отиде при нея.
- Какво има, Лунел?
Тя го погледна объркано, чудейки се какво да му каже. Бе го повикала в желанието си да се реваншира за своята студенина, да чуе гласа му, но сега, когато той бе пред нея, не знаеше какво да отговори. До тях достигна смехът на гвардейците и тя ги стрелна с поглед край рамото му.
- Пристигна нощес, Томас, а тази утрин сте отново на път.- промълви тя. - Отново ли към крепостта?
- Малко остана. – каза Корел. - Скоро ще привършим, а малко след това ще отпътувам отново към Нарея.
- Как е там – попита Лунел, обръщайки лице по посока на крепостта. В далечината, върху съседното било светлееха в златисто крепостните стени на Ромена.
- Защо не дойдеш и не видиш сама – усмихна се Корел. Неусетно тя отстъпи назад и едва не се блъсна в някого.
- Нима госпожица Мореа ще дойде с нас? Каква великолепна новина.
Лунел се извърна рязко, срещайки присмехулния поглед на Заал. Изглеждаше готов за път, а зад него пристъпваше коня му.
- Нима и вие отивате в Ромена, графе? – попита тя.
- Граф Корел бе така любезен да ми позволи да го придружа, а сега разбирам, че следвайки един свой каприз, съм получил и изключителното удоволствие да се порадвам повече и на вашата компания, госпожице!
- Не съм казала, че ще дойда.
- Но и не отказа – засмя се Корел. – Не, че имаше време за това, но аз наистина ще се радвам да дойдеш. – Той се обърна към хората си и леко смръщи вежди. – ще трябва да решиш бързо, Лунел. Аз трябва да тръгвам.
Девойката отметна дръзко коси назад, изгледа Заал, който сияеше доволно насреща й, и се припна енергично към конюшните. Малко след това, тя се появи отново при тях, възседнала коня си.
- Няма ли да тръгваме – усмихна се тя.
- Така ли ще тръгнеш? – сините очи на Корел проблеснаха невярващо към нея. – Няма ли да вземеш нещо със себе си?
- В името на светлината, графе! – възкликна Заал. – Не й давайте повод да размисли. Току-виж госпожица Мореа ни лишила от компанията си със същата очарователна внезапност, с която благоволи да се присъедини към нас.
- Не се притеснявай, Томас. – усмихна се най-после Лунел. – Граф Заал е толкова загрижен за мен, че ако ни връхлети дъжд и се наложи, той ще жертва с готовност резервния си кат дрехи заради мен. Нали, графе? – обърна се тя дяволито към него. Заал се изпъна като струна и невъзмутимо заяви:
- Госпожица Мореа оказва изключителна чест на мен и моя резервен кат дрехи, позволявайки ни да се надяваме, че ще й бъдем полезни!
Корел се засмя и се метна на седлото. Погледна към небето и подкара коня напред.
- Ще трябва да намерите друг начин да бъдете полезен, графе! Денят ще бъде слънчев и ясен.
Корел се оказа прав. Вероятно това бе един от последните топли дни през тази година. Слънцето щедро сипеше гальовните си лъчи върху пътниците. Ситни капчици пот избиха по челата на ездачите и разговорите им лека полека стихнаха. Единствено Лунел и Заал изглеждаха недосегаеми за жегата. Лицата им бяха свежи и сякаш излъчваха хлад. Двамата яздеха безмълвно един до друг в края на колоната. Корел бе в челото на отряда и от време на време забавяше ход и поглеждаше назад към тях, сякаш да се увери, че още го следват.
- Странно как опасностите винаги ни привличат – внезапно се обади Заал. Гласът му звучеше непривично кротко. Лунел извърна едва-едва лице към него.
- Какво искаш да кажеш?
Заал се усмихна умислено.
- Да вземем за пример Корел. Младият, енергичен, самоуверен, справедлив и верен граф Корел. Предполагам сам не подозира какво точно го привлича към едно непознато, намусено и тайнствено момиче, от което надали ще види нещо добро.
- Говориш глупости – сряза го Лунел. – освен това аз му спасих живота.
- Трогателно – разчувства се Заал и веднага добави лукаво. – Ето ни и друг пример – прекрасната млада госпожица Мореа, радваща се на нежното внимание на благородния граф Корел, е привлечена от крайно неблагонадеждния … как точно се изразихте вчера – той сбърчи вежди и махна небрежно с ръка – изверг или нещо подобно. Имам предвид своята скромна особа.
- Обуздавайте въображението си, за да не ви прегази, графе!
- Мило дете, нали няма да отречеш моя забележителен чар! – възкликна Заал и вирна самонадеяно нос. Лунел изгледа комично застиналия израз на преиграно величие на лицето на своя спътник и избухна в смях, а Заал побърза да се присъедини към него.
- А вие, графе…. Вас каква опасност Ви влече – попита го Лунел след малко.
- И дотам ще стигнем, Лунел – каза кротко той.
Продължиха да яздят мълчаливо. Силуетът на крепостта се очертаваше все по-близо пред тях. Усещаха усилващото се влияние на земната сила край тях. Можеха да я забележат край себе си – природата тръпнеше жизнено, сякаш пролетта току-що бе настъпила. На места гората се сгъставаше и тъмните корони на дърветата хвърляха сенките си по пътя, затваряйки го като в тунел.
- Ще ми разкажеш ли продължението на историята си, Заал – обади се внезапно Лунел, отново захвърляйки официалния тон.
- Чудех се кога ще попиташ – отвърна след малко граф Лереа. – Значи ще ми помогнеш.
Лунел се умисли. Първият й импулс бе отново да се опита да се измъкне, но внезапно осъзна, че това всъщност не я вълнува. Сякаш неусетно всичко бе загубило значение, удавено в топлината на деня – нито думите, нито обещанията, нито недоверието, което изпитваше към Заал… нито дори самата история. Чувстваше едва доловимия полъх на вятъра, шепота на листата под копитата на коня си, веселия звън на смеха на един от гвардейците напред. Корел се обърна в този миг към нея и погледите им се срещнаха.
- Защо не – промълви тя, усмихвайки се към Томас. Внезапно се обърна към Заал. – А какво ще ме спре, след като чуя историята ти, да се отметна от обещанието си.
- Нищо – ухили се жизнерадостно той. – Аз не разчитам на обещанието ти, Мореа. Но вярвам, че когато разбереш, сама ще направиш това, което искам.
- Самонадеян си, Заал.
- Чувал съм го толкова пъти, че съм склонен да вярвам в това. Но пък постигам това, което желая.
- Да видим дали и този път ще е така. – усмихна се хладно Лунел. – Разкажи ми!
- С удоволствие, дете, но забелязвам, че граф Корел се присъединява към нас. Може би той би могъл да ми помогне в разказа.
Действително Томас се бе откъснал от началото на колоната и се бе насочил назад към тях.
- Изминахме повече от половината път. Скоро ще достигнем реката и може да спрем, за да се освежим.
Сините му очи проблеснаха доволно, когато спомена за реката. Лунел унесено гледаше лицето му. Вече ясно можеше да усети водната сила, стаена в него. “Прилича на Джони, но е много по-слабо”, помисли си тя и сведе поглед.
- Ние всъщност тъкмо се канехме да се обърнем към Вас, графе - обади се Заал. – Госпожица Мореа е много любопитна да научи нещо повече за историята на Ромена. Надявам се, че няма да Ви затрудни да ни разкажете за Кралица Ромена Рейн и създаването на Данайското кралство. Както и за Кралица Дара, която, предвид името ви, вероятно няма да сбъркам, ако нарека ваша предшественичка.
Корел погледна изненадано Заал.
- Не бъркате, граф Лереа. Аз съм наистина впечатлен от познанията ви за Данайската история.
- Аз просто обичам да ровя из старите книги, графе.
- За съжаление именно от това време книги не са и останали. Тези години тънат в неяснота и малкото книжа от тогава се пазят в библиотеката на Бодар.
- Но естествено – промърмори с лукава усмивка Заал. – Как иначе би могло да бъде!
Корел погледна замислено към озареното от любопитство лице на Лунел.
- Значи Дара и Ромена са били кралици на Даная? – попита развълнувано тя.
- Не – усмихна се развеселено Томас. – Те са били кралици преди Даная. На територията на сегашното кралство е имало девет по-малки кралства. Ромена Рейн, от рода на Юраните, е била кралица на първия съюз на източните кралства. По това време на изток от днешна Даная набирала сили Тиен`харската държава. Селения била в разцвет, но оттам се носели слухове за странна сила, която е овладяна от Лунния им орден. Тогава кралят на Юрея събрал при себе си кралете на Ондрар, Бодар, Харад и Мертьой. Знае се, че когато постигнали съгласие да се обединят, короната била предложена на крал Юрански. Тогава той изненадващо я отстъпил на своя зет – Найт Рейн – съпруг на дъщеря му Ромена. Останалите крале приели волята му и така Найт Рейн и неговата млада съпруга отпътували към Бодар, който бил определен за център на новата държава. Съществуването на Бодарското кралство под властта на Найт Рейн не продължило по-дълго от няколко години. Тук историята губи ясните си дири под булото на легендите. Знае се, че Найт Рейн не оставил наследници. Първата му съпруга Ромена мистериозно полудяла година-две след пристигането им в Бодар. Това, както и нейното безплодие, било повод за съпруга й да разтрогне брака. Ромена била върната в земите на баща си. Как е умряла и дали призракът й наистина броди из крепостта е история, която местните биха разказали по-добре от мен. Но крал Рейн не останал задълго сам. По това време той вече водел преговори с Кралството на Брионелите за тяхното присъединяване към съюза и така крал Лим Брионел поискал от него да направи племенница му Дара Корел своя кралица. Уви, този брак се оказал далеч по-трагичен от първия. Година - две след сватбата Дара започнала да проявява признаци на лудост, подобни на тези на първата кралица. През петата година на своето управление крал Рейн бил нападнат от убиец, пратен от стария Юрански. Заговорът срещу краля бил разкрит от хората на Брионел. Преди да умре Рейн посочил за свой наследник своята сестра, съпруга на Аерал Бодар. Именно тя дала името на днешното кралство - Даная Бодар.
Корел млъкна и внимателно попи избилата по челото му пот. Ставаше все по-топло и устните му пресъхнаха, докато говореше. Заал мълчаливо му подаде меха с вода и двамата с Лунел зачакаха Корел да продължи.
- Даная Бодар – продължи Томас след малко - е наистина легендарна личност. Веднага, след като седнала на трона, тя отмъстила за смъртта на брат си. Старият Юрански и неговият син били екзекутирани. Кралицата пощадила единствено внука на стария крал. При все това Юраните никога не й простили.
- Но останалите крале... – възкликна Лунел - онези от другите кралства... те как приели Даная?
- Доста добре, както излиза. Брионел най-после се включил в кралството, а скоро след това, Даная успяла да привлече и западните кралства – Версея, Елеир и Арат. Именно по време на нейното управление възникнала Данайската държава такава, каквато съществува и до днес.
- Ами Дара – продължи да любопитства девойката. Корел се намръщи, сякаш внезапно сетил се за нещо болезнено.
- Сполетяла я съдбата на Ромена – промълви тихо той. – Даная я отпратила в земите на баща й. Известно време изглеждало, че Дара възстановява здравето и разсъдъка си. Но това било само временно. Започнала да изчезва за дълго време. Легендата разказва, че била пленена от водните духове, които пазят една от Северните крепости – тази, която носи името й. Дара изчезнала по време на нападение срещу крепостта. Легендата разказва как призовала бурята и сама се превърнала в пороен дъжд, който отмил нападателите.
Думите на Томас се разтвориха в умислена тишина. Тримата продължиха да яздят мълчаливо. Дърветата край тях оредяваха и скоро излязоха на открито край реката. Отрядът бе спрял и чакаше разрешение да отпочинат. Корел се отърси от мислите си и се обърна към спътниците си.
- Е, ще починем за около половин час. До няколко часа ще сме в Ромена.
Заал изчака Томас да се отдалечи, улови Лунел за лакътя и я придърпа настрана. Девойката се измъкна от ръцете му и се разположи на един камък край реката.
- Хубава история, нали? – отбеляза Заал и седна до нея.
- Не обяснява защо смяташ, че Бодарите са окупирали трон, който не им принадлежи. – каза девойката и метна едно клонче във водата. Усети пръстите на Заал да се заиграват с косите й и рязко се отдръпна. Загуби равновесие и политна към реката, но в последния миг графът я улови и я придърпа обратно.
- Не обяснява, защото не е пълна – каза той.
- И кое е това, което ти знаеш, а горките Данайци са пропуснали – попита го раздразнено Лунел докато разтриваше ожулената си китка.
- Това, което зная, се съдържа в една книга, която намерих преди години в библиотеката на баща ми. – отвърна нехайно Заал.
- И какво общо има тя с кралете на Даная? – сопна се Лунел, но в очите издайнически проблеснаха любопитни искри. Това не остана незабелязано за Заал и на лицето му се изписа задоволство.
- В интерес на истината – започна бавно той, - там не се споменава и дума за Данайските крале. Вероятно защото по това време Данайското кралство все още не е съществувало.
Той млъкна и се изправи. След малко се върна с полупразния мях и нагази в реката.
- Кажи ми! – настоя Лунел докато с нарастващо раздразнение гледаше как Заал усърдно пълни меха с вода. Той не й обърна внимание. Метна пълния мях на брега и наплиска лицето си. Ситни капчици заискриха в черните му коси. Погледът му потъна в развълнуваните очи на девойката, и жадно попи леещото се от черните й зеници нетърпение.
- Книгата, за която говорех – смили се най-после той – е нещо като дневник.
Заал излезе от реката и отново седна до Лунел.
- Писал я е един от деветте върховни жреца на Лунния орден малко преди бедствията, за които вече ти говорих – жрец Каел.
- И какво общо има тя. Става дума за Селения, не за ....
- Търпение, дете – властно я прекъсна Заал. – Може и да е съвпадение, макар аз много да се съмнявам в това, но истинското име на този млад и амбициозен лунен жрец било Найт Рейн.
Лунел ахна. Извърна лице и погледна към Корел, който в този миг разговаряше с хората си по-нагоре край реката.
- Искаш да кажеш, че никой не е знаел? – възкликна тя. - Това е невъзможно.
Заал не се стресна от неверието й. Приглади своите бързо засъхващи под топлото слънце коси, примижа доволно и вдигна лице нагоре.
- И защо да знаят – измърмори сънливо той. – Единствено Юрея и Харад били достатъчно близо, но Лунните жреци били известни с имената, които си избирали. Дори Крал Юрански да е чувал за Жрец Каел, за него Найт Рейн бил само един граф от затъваща в бедствия Селения. Но веднъж, като знаеш истината, много неща си идват на мястото. – внезапно той отвори очи и се обърна към девойката. - Но сега мисля, че е време да тръгваме и затова ще оставим приказките за по-нататък. – той бързо постави пръст на устните на Лунел, която тъкмо се канеше да възрази.
- И за това ще има време, Лунел – усмихна се той и се отправи към коня си.
* * *
Лунел, Корел - 24 септември - Херцогство Юрея - +4
- Граф Корел!
Той бавно се обърна към нея и светлият му поглед я прегърна. Девойката стоеше неподвижно – стройна тъмна фигура в светлината на утрото. Край нея паркът пустееше и неговата безлюдност сякаш смаляваше самотната й фигура. Томас скочи от коня и отиде при нея.
- Какво има, Лунел?
Тя го погледна объркано, чудейки се какво да му каже. Бе го повикала в желанието си да се реваншира за своята студенина, да чуе гласа му, но сега, когато той бе пред нея, не знаеше какво да отговори. До тях достигна смехът на гвардейците и тя ги стрелна с поглед край рамото му.
- Пристигна нощес, Томас, а тази утрин сте отново на път.- промълви тя. - Отново ли към крепостта?
- Малко остана. – каза Корел. - Скоро ще привършим, а малко след това ще отпътувам отново към Нарея.
- Как е там – попита Лунел, обръщайки лице по посока на крепостта. В далечината, върху съседното било светлееха в златисто крепостните стени на Ромена.
- Защо не дойдеш и не видиш сама – усмихна се Корел. Неусетно тя отстъпи назад и едва не се блъсна в някого.
- Нима госпожица Мореа ще дойде с нас? Каква великолепна новина.
Лунел се извърна рязко, срещайки присмехулния поглед на Заал. Изглеждаше готов за път, а зад него пристъпваше коня му.
- Нима и вие отивате в Ромена, графе? – попита тя.
- Граф Корел бе така любезен да ми позволи да го придружа, а сега разбирам, че следвайки един свой каприз, съм получил и изключителното удоволствие да се порадвам повече и на вашата компания, госпожице!
- Не съм казала, че ще дойда.
- Но и не отказа – засмя се Корел. – Не, че имаше време за това, но аз наистина ще се радвам да дойдеш. – Той се обърна към хората си и леко смръщи вежди. – ще трябва да решиш бързо, Лунел. Аз трябва да тръгвам.
Девойката отметна дръзко коси назад, изгледа Заал, който сияеше доволно насреща й, и се припна енергично към конюшните. Малко след това, тя се появи отново при тях, възседнала коня си.
- Няма ли да тръгваме – усмихна се тя.
- Така ли ще тръгнеш? – сините очи на Корел проблеснаха невярващо към нея. – Няма ли да вземеш нещо със себе си?
- В името на светлината, графе! – възкликна Заал. – Не й давайте повод да размисли. Току-виж госпожица Мореа ни лишила от компанията си със същата очарователна внезапност, с която благоволи да се присъедини към нас.
- Не се притеснявай, Томас. – усмихна се най-после Лунел. – Граф Заал е толкова загрижен за мен, че ако ни връхлети дъжд и се наложи, той ще жертва с готовност резервния си кат дрехи заради мен. Нали, графе? – обърна се тя дяволито към него. Заал се изпъна като струна и невъзмутимо заяви:
- Госпожица Мореа оказва изключителна чест на мен и моя резервен кат дрехи, позволявайки ни да се надяваме, че ще й бъдем полезни!
Корел се засмя и се метна на седлото. Погледна към небето и подкара коня напред.
- Ще трябва да намерите друг начин да бъдете полезен, графе! Денят ще бъде слънчев и ясен.
Корел се оказа прав. Вероятно това бе един от последните топли дни през тази година. Слънцето щедро сипеше гальовните си лъчи върху пътниците. Ситни капчици пот избиха по челата на ездачите и разговорите им лека полека стихнаха. Единствено Лунел и Заал изглеждаха недосегаеми за жегата. Лицата им бяха свежи и сякаш излъчваха хлад. Двамата яздеха безмълвно един до друг в края на колоната. Корел бе в челото на отряда и от време на време забавяше ход и поглеждаше назад към тях, сякаш да се увери, че още го следват.
- Странно как опасностите винаги ни привличат – внезапно се обади Заал. Гласът му звучеше непривично кротко. Лунел извърна едва-едва лице към него.
- Какво искаш да кажеш?
Заал се усмихна умислено.
- Да вземем за пример Корел. Младият, енергичен, самоуверен, справедлив и верен граф Корел. Предполагам сам не подозира какво точно го привлича към едно непознато, намусено и тайнствено момиче, от което надали ще види нещо добро.
- Говориш глупости – сряза го Лунел. – освен това аз му спасих живота.
- Трогателно – разчувства се Заал и веднага добави лукаво. – Ето ни и друг пример – прекрасната млада госпожица Мореа, радваща се на нежното внимание на благородния граф Корел, е привлечена от крайно неблагонадеждния … как точно се изразихте вчера – той сбърчи вежди и махна небрежно с ръка – изверг или нещо подобно. Имам предвид своята скромна особа.
- Обуздавайте въображението си, за да не ви прегази, графе!
- Мило дете, нали няма да отречеш моя забележителен чар! – възкликна Заал и вирна самонадеяно нос. Лунел изгледа комично застиналия израз на преиграно величие на лицето на своя спътник и избухна в смях, а Заал побърза да се присъедини към него.
- А вие, графе…. Вас каква опасност Ви влече – попита го Лунел след малко.
- И дотам ще стигнем, Лунел – каза кротко той.
Продължиха да яздят мълчаливо. Силуетът на крепостта се очертаваше все по-близо пред тях. Усещаха усилващото се влияние на земната сила край тях. Можеха да я забележат край себе си – природата тръпнеше жизнено, сякаш пролетта току-що бе настъпила. На места гората се сгъставаше и тъмните корони на дърветата хвърляха сенките си по пътя, затваряйки го като в тунел.
- Ще ми разкажеш ли продължението на историята си, Заал – обади се внезапно Лунел, отново захвърляйки официалния тон.
- Чудех се кога ще попиташ – отвърна след малко граф Лереа. – Значи ще ми помогнеш.
Лунел се умисли. Първият й импулс бе отново да се опита да се измъкне, но внезапно осъзна, че това всъщност не я вълнува. Сякаш неусетно всичко бе загубило значение, удавено в топлината на деня – нито думите, нито обещанията, нито недоверието, което изпитваше към Заал… нито дори самата история. Чувстваше едва доловимия полъх на вятъра, шепота на листата под копитата на коня си, веселия звън на смеха на един от гвардейците напред. Корел се обърна в този миг към нея и погледите им се срещнаха.
- Защо не – промълви тя, усмихвайки се към Томас. Внезапно се обърна към Заал. – А какво ще ме спре, след като чуя историята ти, да се отметна от обещанието си.
- Нищо – ухили се жизнерадостно той. – Аз не разчитам на обещанието ти, Мореа. Но вярвам, че когато разбереш, сама ще направиш това, което искам.
- Самонадеян си, Заал.
- Чувал съм го толкова пъти, че съм склонен да вярвам в това. Но пък постигам това, което желая.
- Да видим дали и този път ще е така. – усмихна се хладно Лунел. – Разкажи ми!
- С удоволствие, дете, но забелязвам, че граф Корел се присъединява към нас. Може би той би могъл да ми помогне в разказа.
Действително Томас се бе откъснал от началото на колоната и се бе насочил назад към тях.
- Изминахме повече от половината път. Скоро ще достигнем реката и може да спрем, за да се освежим.
Сините му очи проблеснаха доволно, когато спомена за реката. Лунел унесено гледаше лицето му. Вече ясно можеше да усети водната сила, стаена в него. “Прилича на Джони, но е много по-слабо”, помисли си тя и сведе поглед.
- Ние всъщност тъкмо се канехме да се обърнем към Вас, графе - обади се Заал. – Госпожица Мореа е много любопитна да научи нещо повече за историята на Ромена. Надявам се, че няма да Ви затрудни да ни разкажете за Кралица Ромена Рейн и създаването на Данайското кралство. Както и за Кралица Дара, която, предвид името ви, вероятно няма да сбъркам, ако нарека ваша предшественичка.
Корел погледна изненадано Заал.
- Не бъркате, граф Лереа. Аз съм наистина впечатлен от познанията ви за Данайската история.
- Аз просто обичам да ровя из старите книги, графе.
- За съжаление именно от това време книги не са и останали. Тези години тънат в неяснота и малкото книжа от тогава се пазят в библиотеката на Бодар.
- Но естествено – промърмори с лукава усмивка Заал. – Как иначе би могло да бъде!
Корел погледна замислено към озареното от любопитство лице на Лунел.
- Значи Дара и Ромена са били кралици на Даная? – попита развълнувано тя.
- Не – усмихна се развеселено Томас. – Те са били кралици преди Даная. На територията на сегашното кралство е имало девет по-малки кралства. Ромена Рейн, от рода на Юраните, е била кралица на първия съюз на източните кралства. По това време на изток от днешна Даная набирала сили Тиен`харската държава. Селения била в разцвет, но оттам се носели слухове за странна сила, която е овладяна от Лунния им орден. Тогава кралят на Юрея събрал при себе си кралете на Ондрар, Бодар, Харад и Мертьой. Знае се, че когато постигнали съгласие да се обединят, короната била предложена на крал Юрански. Тогава той изненадващо я отстъпил на своя зет – Найт Рейн – съпруг на дъщеря му Ромена. Останалите крале приели волята му и така Найт Рейн и неговата млада съпруга отпътували към Бодар, който бил определен за център на новата държава. Съществуването на Бодарското кралство под властта на Найт Рейн не продължило по-дълго от няколко години. Тук историята губи ясните си дири под булото на легендите. Знае се, че Найт Рейн не оставил наследници. Първата му съпруга Ромена мистериозно полудяла година-две след пристигането им в Бодар. Това, както и нейното безплодие, било повод за съпруга й да разтрогне брака. Ромена била върната в земите на баща си. Как е умряла и дали призракът й наистина броди из крепостта е история, която местните биха разказали по-добре от мен. Но крал Рейн не останал задълго сам. По това време той вече водел преговори с Кралството на Брионелите за тяхното присъединяване към съюза и така крал Лим Брионел поискал от него да направи племенница му Дара Корел своя кралица. Уви, този брак се оказал далеч по-трагичен от първия. Година - две след сватбата Дара започнала да проявява признаци на лудост, подобни на тези на първата кралица. През петата година на своето управление крал Рейн бил нападнат от убиец, пратен от стария Юрански. Заговорът срещу краля бил разкрит от хората на Брионел. Преди да умре Рейн посочил за свой наследник своята сестра, съпруга на Аерал Бодар. Именно тя дала името на днешното кралство - Даная Бодар.
Корел млъкна и внимателно попи избилата по челото му пот. Ставаше все по-топло и устните му пресъхнаха, докато говореше. Заал мълчаливо му подаде меха с вода и двамата с Лунел зачакаха Корел да продължи.
- Даная Бодар – продължи Томас след малко - е наистина легендарна личност. Веднага, след като седнала на трона, тя отмъстила за смъртта на брат си. Старият Юрански и неговият син били екзекутирани. Кралицата пощадила единствено внука на стария крал. При все това Юраните никога не й простили.
- Но останалите крале... – възкликна Лунел - онези от другите кралства... те как приели Даная?
- Доста добре, както излиза. Брионел най-после се включил в кралството, а скоро след това, Даная успяла да привлече и западните кралства – Версея, Елеир и Арат. Именно по време на нейното управление възникнала Данайската държава такава, каквато съществува и до днес.
- Ами Дара – продължи да любопитства девойката. Корел се намръщи, сякаш внезапно сетил се за нещо болезнено.
- Сполетяла я съдбата на Ромена – промълви тихо той. – Даная я отпратила в земите на баща й. Известно време изглеждало, че Дара възстановява здравето и разсъдъка си. Но това било само временно. Започнала да изчезва за дълго време. Легендата разказва, че била пленена от водните духове, които пазят една от Северните крепости – тази, която носи името й. Дара изчезнала по време на нападение срещу крепостта. Легендата разказва как призовала бурята и сама се превърнала в пороен дъжд, който отмил нападателите.
Думите на Томас се разтвориха в умислена тишина. Тримата продължиха да яздят мълчаливо. Дърветата край тях оредяваха и скоро излязоха на открито край реката. Отрядът бе спрял и чакаше разрешение да отпочинат. Корел се отърси от мислите си и се обърна към спътниците си.
- Е, ще починем за около половин час. До няколко часа ще сме в Ромена.
Заал изчака Томас да се отдалечи, улови Лунел за лакътя и я придърпа настрана. Девойката се измъкна от ръцете му и се разположи на един камък край реката.
- Хубава история, нали? – отбеляза Заал и седна до нея.
- Не обяснява защо смяташ, че Бодарите са окупирали трон, който не им принадлежи. – каза девойката и метна едно клонче във водата. Усети пръстите на Заал да се заиграват с косите й и рязко се отдръпна. Загуби равновесие и политна към реката, но в последния миг графът я улови и я придърпа обратно.
- Не обяснява, защото не е пълна – каза той.
- И кое е това, което ти знаеш, а горките Данайци са пропуснали – попита го раздразнено Лунел докато разтриваше ожулената си китка.
- Това, което зная, се съдържа в една книга, която намерих преди години в библиотеката на баща ми. – отвърна нехайно Заал.
- И какво общо има тя с кралете на Даная? – сопна се Лунел, но в очите издайнически проблеснаха любопитни искри. Това не остана незабелязано за Заал и на лицето му се изписа задоволство.
- В интерес на истината – започна бавно той, - там не се споменава и дума за Данайските крале. Вероятно защото по това време Данайското кралство все още не е съществувало.
Той млъкна и се изправи. След малко се върна с полупразния мях и нагази в реката.
- Кажи ми! – настоя Лунел докато с нарастващо раздразнение гледаше как Заал усърдно пълни меха с вода. Той не й обърна внимание. Метна пълния мях на брега и наплиска лицето си. Ситни капчици заискриха в черните му коси. Погледът му потъна в развълнуваните очи на девойката, и жадно попи леещото се от черните й зеници нетърпение.
- Книгата, за която говорех – смили се най-после той – е нещо като дневник.
Заал излезе от реката и отново седна до Лунел.
- Писал я е един от деветте върховни жреца на Лунния орден малко преди бедствията, за които вече ти говорих – жрец Каел.
- И какво общо има тя. Става дума за Селения, не за ....
- Търпение, дете – властно я прекъсна Заал. – Може и да е съвпадение, макар аз много да се съмнявам в това, но истинското име на този млад и амбициозен лунен жрец било Найт Рейн.
Лунел ахна. Извърна лице и погледна към Корел, който в този миг разговаряше с хората си по-нагоре край реката.
- Искаш да кажеш, че никой не е знаел? – възкликна тя. - Това е невъзможно.
Заал не се стресна от неверието й. Приглади своите бързо засъхващи под топлото слънце коси, примижа доволно и вдигна лице нагоре.
- И защо да знаят – измърмори сънливо той. – Единствено Юрея и Харад били достатъчно близо, но Лунните жреци били известни с имената, които си избирали. Дори Крал Юрански да е чувал за Жрец Каел, за него Найт Рейн бил само един граф от затъваща в бедствия Селения. Но веднъж, като знаеш истината, много неща си идват на мястото. – внезапно той отвори очи и се обърна към девойката. - Но сега мисля, че е време да тръгваме и затова ще оставим приказките за по-нататък. – той бързо постави пръст на устните на Лунел, която тъкмо се канеше да възрази.
- И за това ще има време, Лунел – усмихна се той и се отправи към коня си.
* * *
Лунел, Корел - 24 септември - Херцогство Юрея - +4
Last edited by Lannis on Fri Aug 19, 2005 1:32 pm, edited 1 time in total.
Нощта се спусна над Ромена и жълтото лице на луната увисна над крепостта. Лунел се облегна на каменния парапет на прозореца и се загледа навън. Върховете на планината пронизваха все още озареното от спомена за слънчевата светлина небе. Девойката вдиша дълбоко свежия планински въздух и се усмихна, усетила спокойната уверена мощ на земната сила, лееща се навсякъде край нея. Бе усетила как безпокойството на Заал нараства с всяка стъпка, която ги приближаваше към крепостта. Малко преди да пристигнат, той се бе обърнал към нея и за миг й се стори, че ще поиска да се върнат. Но мигът отмина и той бе продължил напред.
Лунел сведе поглед надолу и различи Корел, който пресичаше двора. Усмихна се, отдръпна се от прозореца на стаята си и излезе, притваряйки внимателно вратата след себе си. Огледа каменните стени на коридора и се поколеба. Стаята й се намираше високо в една от кулите и все още й беше трудно да се ориентира как да излезе на двора. До нея достигнаха гласове и смях и тя тръгна по посока на звука. Босите й крака се спуснаха бързо по каменните стъпала на първото стълбище, изпречило се пред очите й. Внезапно й се зави свят. Стълбището започна да се извива спираловидно надолу и тя притвори леко клепачи. Когато стъпалата свършиха, тя свърна по коридора и потърси прозорец с надеждата да се ориентира къде е. След няколко крачки тя объркано спря. Нещо не беше наред с този коридор – нямаше прозорци, нямаше врати, а миризмата на пръст сякаш бе по-отчетлива от всякога. Гласовете, които я водеха, бяха изчезнали. Нямаше никакъв звук, освен тихото пращене на няколкото горящи факли, окачени по стените. Внезапно девойката осъзна, че се намира в подземие. “Не е възможно!”, проблесна трескаво отрицание в ума й и тя се обърна назад към стълбите. Само дето там нямаше стълби. Лунел напрегна сетивата си до предела им, опитвайки се да усети далечния зов на лунната сила. За миг почти успя. Луната вече бе пропътувала част от пътя си, а някъде по витите каменни стъпала Лунел бе загубила близо час. “Или по-скоро съм загубила власт над себе си за това време”.
- Добре дошла, лунно дете!
Лунел се извърна рязко и почти се блъсна в млада жена изникнала сякаш от нищото насред безлюдния коридор. Медни кичури коса обграждаха меките черти на лицето на непознатата. Огнените сълзи на факлата край тях се отразяваха в тъмнозелените й ириси. Неусетно миризмата на пръст се бе усилила, а в нея се вплитаха и ароматните нишки на мед, билки, вино… “на живот”, добави на ум Лунел. Стройното тяло на непознатата бе облечено в тъмна рокля, която я правеше почти невидима сред сенките на подземието. Лунел се взря в лицето пред нея. „Тя наистина е едва видима”, помисли си девойката. Действително, чертите на жената сякаш се замъгляваха при всяко трепване на пламъка на факлите.
- Ромена – прошепна Лунел.
Видението се усмихна и кимна леко с глава.
- Сънят отпусна меките си прегръдки и ме изсипа обратно тук – плътният й мелодичен глас сякаш се разля направо в ума на лунното момиче. – Върнах се в последния си дом, а ето, че тук, насред моята земя, кошмарът ми ме очаква…
Ромена се плъзна безшумно около Лунел.
- Този път в образа на девойка – прошепна видението. – Луна наистина умее да избира своите деца.
Лунел прехапа устни. Присъствието на Ромена я изнервяше. Нещо повече, чувстваше необясним страх да пуска отровните си пипала във ума й. Пръстите й неусетно сграбчиха тъмносинята коприна на полите й и започнаха да ги мачкат. Усети миризма на прах в ноздрите си и отвори устни, за да си поеме дълбоко дъх. Нежна усмивка плъзна по лицето на Ромена, но в нея нямаше топлина.
- Не се ли чувстваш добре, лунно момиче? – попита небрежно тя. Лунел се олюля леко.
- Разкажи ми за Найт Рейн – каза девойката, без да откъсва поглед от тъмните очи на Ромена. Бегла сянка на гняв пробяга през лицето на мъртвата кралица. В същия миг миризмата на прах внезапно се усили. Устните на лунното момиче се отвориха, опитвайки се жадно да поемат повече въздух. Кръвта се отдръпна от лицето й, а мракът в зениците й загуби своя блясък.
- Да ти разказвам? – попита тихо Ромена, навеждайки се над свляклата се на земята девойка. – Опасявам се, че няма да живееш достатъчно дълго, за да чуеш дори края на началото, лунно дете.
- Лунел! – екна внезапно гласът на Корел. Лунел чу стъпките му да приближават, но нямаше сили да извърне глава към него. Още по-малко воля имаше да откъсне поглед от лицето на Ромена. Силуетът на жената се разми в сенките на коридора. Миг преди лицето напълно да се стопи в мрака, погледът му се вдигна и посрещна приближаващия Корел. Мека, нежна светлина огря очите на видението и то се стопи.
- Лунел – прошепна гласът на Корел в косите й, докато ръцете му я вдигнаха от каменния под. Девойката по-скоро усети, отколкото дочу разочарованата въздишка на Ромена. Въздухът нахлу в дробовете й тя си пое дълбоко дъх. Пред бавно проясняващия й се взор се заредуваха пламъците на факлите по коридора. Скоро усети стъпките на Корел нагоре по каменните стъпала.
- Как ме намери? – прошепна задавено тя.
- Заал… беше разтревожен. Намери ме в двора и настоя да те потърся.
- Защо?
- Не зная – каза объркано Корел. – Вероятно се е притеснявал да не се загубиш из подземията на крепостта. Долу има необятен лабиринт от коридори.
- А ти как ме намери там.
Мълчанието неловко увисна край тях. Корел спря и внимателно я остави да стъпи на земята. Бяха излезли в двора на крепостта. Хладният въздух освежи лицето на Лунел и тя вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Продължаваше да усеща силата на Земя навсякъде край себе си, но спокойната светлина на лунните лъчи върна блясъка в очите й. Тя се обърна към Корел и настойчиво се взря в лицето му.
- Как ме намери там, Томас? Каза, че долу има лабиринт от коридори. Можеше да съм навсякъде.
Той отклони поглед.
- Не зная, Лунел... Просто знаех, че ще бъдеш там. – погледът му се върна отново на лицето й, сякаш търсеше там отговорите на въпросите, които самата тя му поставяше.
Чуха се забързани стъпки и те се обърнаха.
- Намерил си я!
Заал се приближи до тях и тревожно се взря в лицето на Лунел. Не бе останала и следа от небрежната му наглост, докато загрижено оглеждаше момичето, опитвайки се да се увери, че е добре. „Той май наистина е загрижен”, удиви се Лунел. Когато огледът му приключи, тревогата се отдръпна и той облекчено се усмихна.
- Къде я намерихте, графе? – попита той Томас.
- В подземието – отвърна данаецът и отново се обърна към девойката. – Лунел, какво всъщност се случи там?
- Ти не я ли видя – попита изумена тя. В същия миг забеляза, че Заал тайно да й дава знак да мълчи.
- Кого? – недоумяваше в това време Томас. Лунел отклони поглед от Заал и раздразнено поклати глава.
- Мисля, че просто ми прилоша. Всъщност, май още не съм съвсем добре. Благодаря, Томас! Сега ще се върна в стаята си – мисля, че имам нужда от почивка.
Тя се усмихна на Корел, след което се обърна към Заал.
– Графе, бихте ли ме придружил? Боя се да не се загубя отново.
Заал незабавно й подаде ръка, кимна любезно към Корел, и я поведе.
- Ти луда ли си? – просъска той в ухото й, докато се изкачваха по стълбите. – Какво търсеше в подземията на Ромена?
- По-спокойно, Заал, ще вземеш да се препънеш по стълбите, а аз нямам сили да те удържа – отвърна спокойно Лунел и пусна ръката му. Чувстваше се все по-добре, но при все това сега вече силата на земя я притесняваше. – Изобщо не зная как се озовах там. Предполагам, че Ромена ме е привикала някак.
Заал се закова на мястото си и се извърна рязко към нея.
- Ромена? – попита внимателно той, сякаш несигурен дали е чул правилно. – Ти видя ли я?
- Да – кимна Лунел. - Имах подобно преживавяне и преди... В Дара.
- Дара? – възкликна Заал. – Виждала си Дара?
- Да – потвърди отново девойката. – Но тогава не беше толкова истинско. Беше като сън. Само дето аз не спя и не сънувам – добави горчиво тя и тръгна сама по стълбите. След малко дочу забързаните му стъпки след нея.
- Сигурно е ужасно – каза той. Лицето му най-после бе върнало обичайното си изражение.
- Кое?
- Да не спиш.
- Ти пък какво разбираш от това – избухна внезапно тя. – Не знаеш какво е! Не знаеш! Не знаеш какво е да копнееш за сън. – дълго сдържаният гняв и страхът от преживяването й с Ромена се изляха в река от самосъжаления. – Не знаеш какво е да си разпънат между силите на проклетите земя и луна. Да нямаш сън, да нямаш покой, да … - тя замлъкна объркано, търсейки думи, но накрая безсилно тропна с крак и избяга към стаята си. Заал замислено гледаше след нея. “Знам повече, отколкото си мислиш, Мореа”, прошепна едва доловимо той, изкачи бавно стъпалата и се настани в коридора, близо до стаята на лунното момиче. Тази нощ определено нямаше да може да спи.
* * *
- Ще имам ли удоволствието?
Лунел вдигна поглед от тъмносините носове на новите си обувки и видя Заал пред себе си. Светлините на балната зала в Греймон се отразяваха в големите огледала и пръскаха искри по усмихнатите лица на хората. Младото семейство Брионел бе поканило благородниците в херцогството и залата бе пълна. Групата на Корел се бе завърнала от Ромена през деня тъкмо навреме, за да отпочине и да се подготви за празненството.
Лунел погледна към танцуващите, приглади с ръка нежния плат на полите си и промърмори.
- Не мога да танцувам.
- Време е да поправим този недостатък в иначе безупречната ви личност, госпожице Мореа! – усмихна се граф Лереа и протегна ръка към нея.
- Предпочитам да си спестя подигравките ви, графе!
Очите на Лунел притъмняха недоволно. Тя се облегна назад в креслото си, давайки знак, че няма намерение да става. Усмивката на Заал не потрепна.
- За пореден път изразявате съмнение в моята искрена доброжелателност, дете – той се наведе, улови я за ръка и преди тя да се усети, вече го следваше към танцуващите двойки. Ръцете му я прегърнаха и тя последва уверените му стъпките. Музиката се лееше като река, а танцуващите следваха игривото й течение. Движението увлече Лунел и тя се засмя от удоволствие. Заал се любуваше на щастливия блясък в очите й и плавно продължаваше да води стъпките й.
- И така – промълви след малко той - мисля, че музиката и тази игрива интимност на танца са идеални за продължението на вълнуващата ми история за Бодарската корона.
- Имате предвид Бодарската династия.
- Ако имах това предвид, вероятно така щях да го кажа – усмихна се Заал и внезапно я завъртя. Полите на роклята й прошумоляха и тя отново се засмя, понесла се в шеметната емоция на движението.
- Връщаме се далече назад – продължи Заал, когато погледът й отново засия насреща му. – Подминаваме събитията, любезно разказани ни от граф Корел, който в момента лъчезарно се усмихва на красивата ни домакиня, и се връщаме в Селения. И така, мила моя Мореа, затвори очи – така или иначе аз те водя и в танца, и в историята. Ах, - възкликна той в мига, в който Лунел внезапно се стегна, загуби ритъм и петата й се заби в обувката му, - това никак не ти харесва! Доверие, Лунел, доверие! Без него в танца…
- Не ме поучавай – тросна се Лунел и отново го настъпи.
- Искаш ли си историята – попита я лукаво Заал. Тя кимна и той я завъртя отново. Девойката загуби равновесие и усети как полита към земята. Уплашен вик почти излетя от устните й, но в този миг ръката на Заал уверено я прегърна и чаровната му усмивка изгря насреща й.
- Затвори очи – нареди едва доловимо той и тя послушно спусна клепачи. Музиката се смени и ритъмът едва доловимо се забави.
- Това, което ще ти разкажа, е описано от споменатия вече млад селенийски благородник Найт Рейн. Имах изключителното удоволствие да прочета описанието му за времето, в което е живеел. Историята почти дишаше в думите му – често с накъсания неравен дъх на луд, но все пак така вълнуващо и истински. Това било времето, когато съперничеството между лунната и земната сила достигало своя връх и сам той, Найт Рейн, воден от бляскав ум, суета и амбиция, бил най-верен воин и жрец на своята лунна господарка. Писанията му, разкриват нелекия жребий на селенитите в това съперничество. Колкото повече узрявала лунната сила през годините, толкова по-ревностно прегръщала Земя своите деца. Разкъсвани между ревнивите сили, по-слабите селенити бързо полудявали, а често и умирали без време. Предимно тези, надарени с магически сили, издържали по-дълго на нарастващия глад на Луна и задушаващите прегръдки на Земя. Безсънието измъчвало лунните братя и сестри. – Лунел потрепери в ръцете на Заал. “Сън”, помисли си с копнеж тя, спомняйки си меката прегръдка на унеса, сладката тежест в тялото, докато умът полита във вълшебството на сънищата. – Ти познаваш това, Лунел.
Шепотът на Заал я стресна. Отвори рязко очи и осъзна, че е отметнала глава назад. Пред очите й, високо горе, танцуваха светлините на балната зала.
- Но това се променило – прошепна тя и рязко изправи глава.
- Така е, нещо се променило – съгласи се кротко Заал.
- Как мога да спра това, Заал? – попита развълнувано Лунел.
- Именно този въпрос си задавал и Найт Рейн, докато се чудел как може да се даде превес на Луна в битката, чието бойно поле били самите селенити. Осъзнавайки силата на лунните камъни и метали, той подтикнал селенитите да създадат мрежа от лунни пътеки, които се впили в плътта на земята и отслабвали силата й там, където минавали. Земя потръпвала от насилието, което собствените й деца оказвали над плътта й, но продължавала да удържа здраво прегръдката си. Останки от тази мрежа все още има в Селения. Именно там, където тези останки са най-много, се повяват обикновено новите селенити. Може би именно тези жили лунна сила, които все още сияят в Селенийската земя, са донейде причината все още да ни има.
Музиката затихна и Заал млъкна в очакване на следващата мелодия. Ръцете му продължаваха да държат Лунел, сякаш се опитваше да й попречи да се измъкне. Девойката не си и помисляше за това. Бе забравила къде се намира и очите й гладно блестяха, вперени в устните на Заал в очакване той да продължи своята история. Мелодията отново се разля, първоначално тихо и леко, като предчувствие за музика и обещание за танц. Постепенно набра сила и зрялост и меките тонове отново ги понесоха.
- Това ли довело до разрухата – попита нетърпеливо Лунел. – Тази мрежа, за която говориш?
- Несъмнено тя допринесла за това – каза замислено Заал. - Не това била, обаче, тайната амбиция на Найт. Той не искал чак толкова много. Само власт – власт, подобна на тази, дарявана от лунния камък. О, да – засмя се той, усетил стресването на Лунел. – Разбира се Лунният камък бил най-ценното и ней-свещеното съкровище на Лунния орден. Именно за него бленувал младият Рейн. За силата и безсмъртието, които вярвал, че носят. Мислите му непрестанно витаели край Лунното око и неговия Пазител. И тогава младият жрец решил да създаде лунен предмет, уловил силата на най-могъщите лунни магьосници, дори тази на Пазителя на лунното сърце, да създаде източник на сила, съперничеща на творението на самия Халид. Разбира се, сам нямал шанс да се справи с това, но Найт бил магьосник не само по сила. Той с лекота омайвал умовете, впримчвал амбициите и пленявал сърцата на тези, които му били необходими. И така…. нощта на голямата лунно-земна битка настъпила. Деветте върховни жреца на Лунния орден обединили силите си в централния храм, привлекли силата на лунните магьосници, на самото лунно сърце, носено от своя Пазител. Заблестяла мрежата, пронизваща тялото на земята на Селения, и тя потреперила. Нарушеният баланс между силите окончателно се катурнал и настъпил хаос, в който земните сили помели небесната. Няма да ти описвам отново картината на унищожението на Селения. Мнозина загинали, отдавайки ведно силата и живота си, други били пометени от разгневените стихии, Окото на Луна изчезнало и останало скрито в продължение на векове. В тази битка нямало победители. Земя отключила прегръдката си и освободила селенитите, за да могат необезпокоявано да се наслаждават на лунните капризи. Но в същото време върху тях паднало проклятието й – да не намират покой в благата на живота и сами да не дават живот.
Мрачно подозрение се промъкна в ума на Лунел. Спомни си храма в Неанската пустиня, камъкът, който прилепна в своето гнездо. „Но нищо не се случи!”
- Какво точно е искал да направи Найт? – попита тревожно тя. - Ново лунно око? Успял ли е?
- По-кротко, Лунел – сгълча я иронично Заал. – Не и да – това са отговорите на последните ти два въпроса. Вече имало един лунен камък – несъмнено съвършен в своето великолепие, както се полага на творението на бог, а и младият селенит предпочитал нещо, което да бъде символ на власт и сила. И тъй от руините на храма, успели да се спасят двама. Единият носел със себе си великолепна сребърна корона. Оттук започва историята на граф Корел. Найт Рейн потърсил подслон в двора на Юрански и почти незабавно склонил Ромена да стане негова съпруга. Едновременно с това Даная се омъжила за Аерал Бодар, който по това време гостувал в двора на крал Юрански, във връзка с преговорите по предстоящото обединение. Не след дълго Найт станал крал и когато отишъл в Бодар с красивата си съпруга, украсил своето великолепно чело със сребърна корона, която приличала на листенцата на лилия. Младата Даная Бодар, от своя страна, след една удивително кратка бременност, дала живот на единствения си син, който след това станал и наследник на Данайското кралство.
- Кратка бременност? – попита бързо Лунел. – Да не искаш да кажеш, че сестрата на Рейн е носела дете, когато се е омъжила за Бодар? А тя… тя била ли е селенит?
- Мило дете – засмя се самодоволно Заал – Найт Рейн никога не е имал сестра. Но за сметка на това е имал съпруга, която с удоволствие описва в своя дневник – пищни огнени коси, сияйна кожа, красиви морски очи – денем синьо-зелени, а нощем – отражение на безкрайното звездно небе. Само една жена била достойна за съпруга на амбициозния жрец – тази, която владеела лунното сърце, тази, която можела да му помогне да владее лунната корона и новите си васали.
Лунел замръзна на мястото си. Думите на графа звънтяха в ума й, заглушавайки музиката, а значението им бавно я застигаше, преодолявайки стените на недоверието й. Заал също спря и ръцете му се отпуснаха. Девойката огледа залата, извърна се рязко и си проправи път между танцуващите. Излезе на огромния балкон и опря пламналото си чело в една от масивните мраморни колони. Чу стъпки зад себе си, но не се обърна.
- Откъде знаеш всичко това, Заал – попита тя. – За Данайското кралство. Каквото и да е написано в дневника на Рейн, то вероятно свършва преди разрухата.
- Отчасти от местната библиотека, отчасти – догадки. Даная наистина е била съпруга на Рейн. Тя наистина е носела детето му, когато създали лунната корона. И тя несъмнено го е обичала. Както казах, Рейн е умеел да очарова тези, от които се нуждаел, а тя е била твърде млада, твърде неподготвена за силата, която имала, твърде заслепена от чувствата си. Е, освен това е била подвластна на Луна, което в съчетание с всяка от изброените й слабости, обяснява много за нея. Познато ли ти е това, Лунел?
- Но как Бодар е приел чуждо дете? – попита девойката, без да си прави труда да отговаря на отправеното й предизвикателство.
- Даная е била в състояние да го накара да приеме за син и кучето на Рейн... – изсумтя презрително Заал. – Стига да е имал такова. Нима не разбираш каква мощ е притежавала, макар и лишена от лунния камък? Никой не очаквал силата, която притежавали двамата селенити, а още по-малко, мощта, стаена в короната, която носели. Единствено старият Юрански осъзнал какво се случвало, но твърде късно. В дневника си той нарича Даная “селенийска уличница”, подозирам имайки предвид кратката й бременност, както и подозрението си, че мнимите брат и сестра имат връзка.
- Но как тогава е дал съгласие Ромена да се омъжи за Рейн?
- Е, всички тези прозрения споходили ума на Юрански чак след връщането на Ромена в херцогството. Именно по това време силите започнали да обгръщат териториите на днешна Даная. Първо Земя покрила южните херцогства. Юрански все още вярва, че силата, хвърлила закрилнически плащ над рода му спрямо лунното влияние, все още го пази. Глупак! Единствено Миела… - Заал млъкна и погледът му се плъзна към залата, към сияйното лице на младата херцогиня, която танцуваше там в обятията на Каст. Сякаш копнеж проблесна за миг в очите на Заал, но той бързо се обърна към Лунел. – Силите бързо стегнали обръча си около лунния Бодар. Вода обхванала севера, Огънят заблестял на запад, а полъхът на въздушната сила се понесъл над изтока. Дали Даная е усетила затягащата се край нея примка, това не мога да кажа. Ако го е усещала, то това не я е спряло да присъедини тези кралства към своето. Може би се е надявала да има властта да ги овладее, да прекъсне веригата. А може и да е искала сама да ограничи себе си. Кой знае какво се е случвало в ума и сърцето на кралицата? Факт е, обаче, че Бодарската корона изчезнала по време на управлението на първата Данайска кралица. Сега челото на Анара е украсено от някакво златно подобие на лунната лилия, а не с истинската.
- Която ти търсиш – допълни Лунел. Опря гръб в колоната зад нея и погали с длани хладния мрамор. – Какво знаят данайците?
- Сама чу Корел – каза небрежно Заал и сви рамене. – Даная е легенда. Живяла е твърде дълго и накрая просто изчезнала. Самата корона се изгубила още по време на управлението й, и подозирам, че тя сама е организирала това. Но какво се е случило... това се надявам да разбера чрез нейната наследница.
- А как попадна у теб дневникът на Юрански? Нима книга с подобна история просто се размотава из библиотеката? - продължи да рови Лунел в достовереността на историята на Заал. Той се засмя звънко и небрежно седна на мраморния парапет.
- Не, разбира се! - каза самодоволно той. - Но пък лейди Лийра Юранска бе толкова запленена от наустоимия ми чар, че ми помогна да се сдобия временно с книга, притежанието на която е достатъчно основание за обвинение в предателство срещу короната и бърза среща с кралския палач.
- Херцогиня Юранска - промълви замислено Лунел. - Е, надявай се тя да е все така готова да ти помогне, защото аз няма да го направя, Заал – заяви твърдо девойката след малко.
- Напротив... – отвърна самодоволно графът, отметна глава назад и се усмихна на лунния лик. – Убеден съм, че в крайна сметка ще направиш точно това, Лунел Мореа.
* * *
Лунел - 25 септември, Херцогство Юрея - +5 ден
Лунел сведе поглед надолу и различи Корел, който пресичаше двора. Усмихна се, отдръпна се от прозореца на стаята си и излезе, притваряйки внимателно вратата след себе си. Огледа каменните стени на коридора и се поколеба. Стаята й се намираше високо в една от кулите и все още й беше трудно да се ориентира как да излезе на двора. До нея достигнаха гласове и смях и тя тръгна по посока на звука. Босите й крака се спуснаха бързо по каменните стъпала на първото стълбище, изпречило се пред очите й. Внезапно й се зави свят. Стълбището започна да се извива спираловидно надолу и тя притвори леко клепачи. Когато стъпалата свършиха, тя свърна по коридора и потърси прозорец с надеждата да се ориентира къде е. След няколко крачки тя объркано спря. Нещо не беше наред с този коридор – нямаше прозорци, нямаше врати, а миризмата на пръст сякаш бе по-отчетлива от всякога. Гласовете, които я водеха, бяха изчезнали. Нямаше никакъв звук, освен тихото пращене на няколкото горящи факли, окачени по стените. Внезапно девойката осъзна, че се намира в подземие. “Не е възможно!”, проблесна трескаво отрицание в ума й и тя се обърна назад към стълбите. Само дето там нямаше стълби. Лунел напрегна сетивата си до предела им, опитвайки се да усети далечния зов на лунната сила. За миг почти успя. Луната вече бе пропътувала част от пътя си, а някъде по витите каменни стъпала Лунел бе загубила близо час. “Или по-скоро съм загубила власт над себе си за това време”.
- Добре дошла, лунно дете!
Лунел се извърна рязко и почти се блъсна в млада жена изникнала сякаш от нищото насред безлюдния коридор. Медни кичури коса обграждаха меките черти на лицето на непознатата. Огнените сълзи на факлата край тях се отразяваха в тъмнозелените й ириси. Неусетно миризмата на пръст се бе усилила, а в нея се вплитаха и ароматните нишки на мед, билки, вино… “на живот”, добави на ум Лунел. Стройното тяло на непознатата бе облечено в тъмна рокля, която я правеше почти невидима сред сенките на подземието. Лунел се взря в лицето пред нея. „Тя наистина е едва видима”, помисли си девойката. Действително, чертите на жената сякаш се замъгляваха при всяко трепване на пламъка на факлите.
- Ромена – прошепна Лунел.
Видението се усмихна и кимна леко с глава.
- Сънят отпусна меките си прегръдки и ме изсипа обратно тук – плътният й мелодичен глас сякаш се разля направо в ума на лунното момиче. – Върнах се в последния си дом, а ето, че тук, насред моята земя, кошмарът ми ме очаква…
Ромена се плъзна безшумно около Лунел.
- Този път в образа на девойка – прошепна видението. – Луна наистина умее да избира своите деца.
Лунел прехапа устни. Присъствието на Ромена я изнервяше. Нещо повече, чувстваше необясним страх да пуска отровните си пипала във ума й. Пръстите й неусетно сграбчиха тъмносинята коприна на полите й и започнаха да ги мачкат. Усети миризма на прах в ноздрите си и отвори устни, за да си поеме дълбоко дъх. Нежна усмивка плъзна по лицето на Ромена, но в нея нямаше топлина.
- Не се ли чувстваш добре, лунно момиче? – попита небрежно тя. Лунел се олюля леко.
- Разкажи ми за Найт Рейн – каза девойката, без да откъсва поглед от тъмните очи на Ромена. Бегла сянка на гняв пробяга през лицето на мъртвата кралица. В същия миг миризмата на прах внезапно се усили. Устните на лунното момиче се отвориха, опитвайки се жадно да поемат повече въздух. Кръвта се отдръпна от лицето й, а мракът в зениците й загуби своя блясък.
- Да ти разказвам? – попита тихо Ромена, навеждайки се над свляклата се на земята девойка. – Опасявам се, че няма да живееш достатъчно дълго, за да чуеш дори края на началото, лунно дете.
- Лунел! – екна внезапно гласът на Корел. Лунел чу стъпките му да приближават, но нямаше сили да извърне глава към него. Още по-малко воля имаше да откъсне поглед от лицето на Ромена. Силуетът на жената се разми в сенките на коридора. Миг преди лицето напълно да се стопи в мрака, погледът му се вдигна и посрещна приближаващия Корел. Мека, нежна светлина огря очите на видението и то се стопи.
- Лунел – прошепна гласът на Корел в косите й, докато ръцете му я вдигнаха от каменния под. Девойката по-скоро усети, отколкото дочу разочарованата въздишка на Ромена. Въздухът нахлу в дробовете й тя си пое дълбоко дъх. Пред бавно проясняващия й се взор се заредуваха пламъците на факлите по коридора. Скоро усети стъпките на Корел нагоре по каменните стъпала.
- Как ме намери? – прошепна задавено тя.
- Заал… беше разтревожен. Намери ме в двора и настоя да те потърся.
- Защо?
- Не зная – каза объркано Корел. – Вероятно се е притеснявал да не се загубиш из подземията на крепостта. Долу има необятен лабиринт от коридори.
- А ти как ме намери там.
Мълчанието неловко увисна край тях. Корел спря и внимателно я остави да стъпи на земята. Бяха излезли в двора на крепостта. Хладният въздух освежи лицето на Лунел и тя вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Продължаваше да усеща силата на Земя навсякъде край себе си, но спокойната светлина на лунните лъчи върна блясъка в очите й. Тя се обърна към Корел и настойчиво се взря в лицето му.
- Как ме намери там, Томас? Каза, че долу има лабиринт от коридори. Можеше да съм навсякъде.
Той отклони поглед.
- Не зная, Лунел... Просто знаех, че ще бъдеш там. – погледът му се върна отново на лицето й, сякаш търсеше там отговорите на въпросите, които самата тя му поставяше.
Чуха се забързани стъпки и те се обърнаха.
- Намерил си я!
Заал се приближи до тях и тревожно се взря в лицето на Лунел. Не бе останала и следа от небрежната му наглост, докато загрижено оглеждаше момичето, опитвайки се да се увери, че е добре. „Той май наистина е загрижен”, удиви се Лунел. Когато огледът му приключи, тревогата се отдръпна и той облекчено се усмихна.
- Къде я намерихте, графе? – попита той Томас.
- В подземието – отвърна данаецът и отново се обърна към девойката. – Лунел, какво всъщност се случи там?
- Ти не я ли видя – попита изумена тя. В същия миг забеляза, че Заал тайно да й дава знак да мълчи.
- Кого? – недоумяваше в това време Томас. Лунел отклони поглед от Заал и раздразнено поклати глава.
- Мисля, че просто ми прилоша. Всъщност, май още не съм съвсем добре. Благодаря, Томас! Сега ще се върна в стаята си – мисля, че имам нужда от почивка.
Тя се усмихна на Корел, след което се обърна към Заал.
– Графе, бихте ли ме придружил? Боя се да не се загубя отново.
Заал незабавно й подаде ръка, кимна любезно към Корел, и я поведе.
- Ти луда ли си? – просъска той в ухото й, докато се изкачваха по стълбите. – Какво търсеше в подземията на Ромена?
- По-спокойно, Заал, ще вземеш да се препънеш по стълбите, а аз нямам сили да те удържа – отвърна спокойно Лунел и пусна ръката му. Чувстваше се все по-добре, но при все това сега вече силата на земя я притесняваше. – Изобщо не зная как се озовах там. Предполагам, че Ромена ме е привикала някак.
Заал се закова на мястото си и се извърна рязко към нея.
- Ромена? – попита внимателно той, сякаш несигурен дали е чул правилно. – Ти видя ли я?
- Да – кимна Лунел. - Имах подобно преживавяне и преди... В Дара.
- Дара? – възкликна Заал. – Виждала си Дара?
- Да – потвърди отново девойката. – Но тогава не беше толкова истинско. Беше като сън. Само дето аз не спя и не сънувам – добави горчиво тя и тръгна сама по стълбите. След малко дочу забързаните му стъпки след нея.
- Сигурно е ужасно – каза той. Лицето му най-после бе върнало обичайното си изражение.
- Кое?
- Да не спиш.
- Ти пък какво разбираш от това – избухна внезапно тя. – Не знаеш какво е! Не знаеш! Не знаеш какво е да копнееш за сън. – дълго сдържаният гняв и страхът от преживяването й с Ромена се изляха в река от самосъжаления. – Не знаеш какво е да си разпънат между силите на проклетите земя и луна. Да нямаш сън, да нямаш покой, да … - тя замлъкна объркано, търсейки думи, но накрая безсилно тропна с крак и избяга към стаята си. Заал замислено гледаше след нея. “Знам повече, отколкото си мислиш, Мореа”, прошепна едва доловимо той, изкачи бавно стъпалата и се настани в коридора, близо до стаята на лунното момиче. Тази нощ определено нямаше да може да спи.
* * *
- Ще имам ли удоволствието?
Лунел вдигна поглед от тъмносините носове на новите си обувки и видя Заал пред себе си. Светлините на балната зала в Греймон се отразяваха в големите огледала и пръскаха искри по усмихнатите лица на хората. Младото семейство Брионел бе поканило благородниците в херцогството и залата бе пълна. Групата на Корел се бе завърнала от Ромена през деня тъкмо навреме, за да отпочине и да се подготви за празненството.
Лунел погледна към танцуващите, приглади с ръка нежния плат на полите си и промърмори.
- Не мога да танцувам.
- Време е да поправим този недостатък в иначе безупречната ви личност, госпожице Мореа! – усмихна се граф Лереа и протегна ръка към нея.
- Предпочитам да си спестя подигравките ви, графе!
Очите на Лунел притъмняха недоволно. Тя се облегна назад в креслото си, давайки знак, че няма намерение да става. Усмивката на Заал не потрепна.
- За пореден път изразявате съмнение в моята искрена доброжелателност, дете – той се наведе, улови я за ръка и преди тя да се усети, вече го следваше към танцуващите двойки. Ръцете му я прегърнаха и тя последва уверените му стъпките. Музиката се лееше като река, а танцуващите следваха игривото й течение. Движението увлече Лунел и тя се засмя от удоволствие. Заал се любуваше на щастливия блясък в очите й и плавно продължаваше да води стъпките й.
- И така – промълви след малко той - мисля, че музиката и тази игрива интимност на танца са идеални за продължението на вълнуващата ми история за Бодарската корона.
- Имате предвид Бодарската династия.
- Ако имах това предвид, вероятно така щях да го кажа – усмихна се Заал и внезапно я завъртя. Полите на роклята й прошумоляха и тя отново се засмя, понесла се в шеметната емоция на движението.
- Връщаме се далече назад – продължи Заал, когато погледът й отново засия насреща му. – Подминаваме събитията, любезно разказани ни от граф Корел, който в момента лъчезарно се усмихва на красивата ни домакиня, и се връщаме в Селения. И така, мила моя Мореа, затвори очи – така или иначе аз те водя и в танца, и в историята. Ах, - възкликна той в мига, в който Лунел внезапно се стегна, загуби ритъм и петата й се заби в обувката му, - това никак не ти харесва! Доверие, Лунел, доверие! Без него в танца…
- Не ме поучавай – тросна се Лунел и отново го настъпи.
- Искаш ли си историята – попита я лукаво Заал. Тя кимна и той я завъртя отново. Девойката загуби равновесие и усети как полита към земята. Уплашен вик почти излетя от устните й, но в този миг ръката на Заал уверено я прегърна и чаровната му усмивка изгря насреща й.
- Затвори очи – нареди едва доловимо той и тя послушно спусна клепачи. Музиката се смени и ритъмът едва доловимо се забави.
- Това, което ще ти разкажа, е описано от споменатия вече млад селенийски благородник Найт Рейн. Имах изключителното удоволствие да прочета описанието му за времето, в което е живеел. Историята почти дишаше в думите му – често с накъсания неравен дъх на луд, но все пак така вълнуващо и истински. Това било времето, когато съперничеството между лунната и земната сила достигало своя връх и сам той, Найт Рейн, воден от бляскав ум, суета и амбиция, бил най-верен воин и жрец на своята лунна господарка. Писанията му, разкриват нелекия жребий на селенитите в това съперничество. Колкото повече узрявала лунната сила през годините, толкова по-ревностно прегръщала Земя своите деца. Разкъсвани между ревнивите сили, по-слабите селенити бързо полудявали, а често и умирали без време. Предимно тези, надарени с магически сили, издържали по-дълго на нарастващия глад на Луна и задушаващите прегръдки на Земя. Безсънието измъчвало лунните братя и сестри. – Лунел потрепери в ръцете на Заал. “Сън”, помисли си с копнеж тя, спомняйки си меката прегръдка на унеса, сладката тежест в тялото, докато умът полита във вълшебството на сънищата. – Ти познаваш това, Лунел.
Шепотът на Заал я стресна. Отвори рязко очи и осъзна, че е отметнала глава назад. Пред очите й, високо горе, танцуваха светлините на балната зала.
- Но това се променило – прошепна тя и рязко изправи глава.
- Така е, нещо се променило – съгласи се кротко Заал.
- Как мога да спра това, Заал? – попита развълнувано Лунел.
- Именно този въпрос си задавал и Найт Рейн, докато се чудел как може да се даде превес на Луна в битката, чието бойно поле били самите селенити. Осъзнавайки силата на лунните камъни и метали, той подтикнал селенитите да създадат мрежа от лунни пътеки, които се впили в плътта на земята и отслабвали силата й там, където минавали. Земя потръпвала от насилието, което собствените й деца оказвали над плътта й, но продължавала да удържа здраво прегръдката си. Останки от тази мрежа все още има в Селения. Именно там, където тези останки са най-много, се повяват обикновено новите селенити. Може би именно тези жили лунна сила, които все още сияят в Селенийската земя, са донейде причината все още да ни има.
Музиката затихна и Заал млъкна в очакване на следващата мелодия. Ръцете му продължаваха да държат Лунел, сякаш се опитваше да й попречи да се измъкне. Девойката не си и помисляше за това. Бе забравила къде се намира и очите й гладно блестяха, вперени в устните на Заал в очакване той да продължи своята история. Мелодията отново се разля, първоначално тихо и леко, като предчувствие за музика и обещание за танц. Постепенно набра сила и зрялост и меките тонове отново ги понесоха.
- Това ли довело до разрухата – попита нетърпеливо Лунел. – Тази мрежа, за която говориш?
- Несъмнено тя допринесла за това – каза замислено Заал. - Не това била, обаче, тайната амбиция на Найт. Той не искал чак толкова много. Само власт – власт, подобна на тази, дарявана от лунния камък. О, да – засмя се той, усетил стресването на Лунел. – Разбира се Лунният камък бил най-ценното и ней-свещеното съкровище на Лунния орден. Именно за него бленувал младият Рейн. За силата и безсмъртието, които вярвал, че носят. Мислите му непрестанно витаели край Лунното око и неговия Пазител. И тогава младият жрец решил да създаде лунен предмет, уловил силата на най-могъщите лунни магьосници, дори тази на Пазителя на лунното сърце, да създаде източник на сила, съперничеща на творението на самия Халид. Разбира се, сам нямал шанс да се справи с това, но Найт бил магьосник не само по сила. Той с лекота омайвал умовете, впримчвал амбициите и пленявал сърцата на тези, които му били необходими. И така…. нощта на голямата лунно-земна битка настъпила. Деветте върховни жреца на Лунния орден обединили силите си в централния храм, привлекли силата на лунните магьосници, на самото лунно сърце, носено от своя Пазител. Заблестяла мрежата, пронизваща тялото на земята на Селения, и тя потреперила. Нарушеният баланс между силите окончателно се катурнал и настъпил хаос, в който земните сили помели небесната. Няма да ти описвам отново картината на унищожението на Селения. Мнозина загинали, отдавайки ведно силата и живота си, други били пометени от разгневените стихии, Окото на Луна изчезнало и останало скрито в продължение на векове. В тази битка нямало победители. Земя отключила прегръдката си и освободила селенитите, за да могат необезпокоявано да се наслаждават на лунните капризи. Но в същото време върху тях паднало проклятието й – да не намират покой в благата на живота и сами да не дават живот.
Мрачно подозрение се промъкна в ума на Лунел. Спомни си храма в Неанската пустиня, камъкът, който прилепна в своето гнездо. „Но нищо не се случи!”
- Какво точно е искал да направи Найт? – попита тревожно тя. - Ново лунно око? Успял ли е?
- По-кротко, Лунел – сгълча я иронично Заал. – Не и да – това са отговорите на последните ти два въпроса. Вече имало един лунен камък – несъмнено съвършен в своето великолепие, както се полага на творението на бог, а и младият селенит предпочитал нещо, което да бъде символ на власт и сила. И тъй от руините на храма, успели да се спасят двама. Единият носел със себе си великолепна сребърна корона. Оттук започва историята на граф Корел. Найт Рейн потърсил подслон в двора на Юрански и почти незабавно склонил Ромена да стане негова съпруга. Едновременно с това Даная се омъжила за Аерал Бодар, който по това време гостувал в двора на крал Юрански, във връзка с преговорите по предстоящото обединение. Не след дълго Найт станал крал и когато отишъл в Бодар с красивата си съпруга, украсил своето великолепно чело със сребърна корона, която приличала на листенцата на лилия. Младата Даная Бодар, от своя страна, след една удивително кратка бременност, дала живот на единствения си син, който след това станал и наследник на Данайското кралство.
- Кратка бременност? – попита бързо Лунел. – Да не искаш да кажеш, че сестрата на Рейн е носела дете, когато се е омъжила за Бодар? А тя… тя била ли е селенит?
- Мило дете – засмя се самодоволно Заал – Найт Рейн никога не е имал сестра. Но за сметка на това е имал съпруга, която с удоволствие описва в своя дневник – пищни огнени коси, сияйна кожа, красиви морски очи – денем синьо-зелени, а нощем – отражение на безкрайното звездно небе. Само една жена била достойна за съпруга на амбициозния жрец – тази, която владеела лунното сърце, тази, която можела да му помогне да владее лунната корона и новите си васали.
Лунел замръзна на мястото си. Думите на графа звънтяха в ума й, заглушавайки музиката, а значението им бавно я застигаше, преодолявайки стените на недоверието й. Заал също спря и ръцете му се отпуснаха. Девойката огледа залата, извърна се рязко и си проправи път между танцуващите. Излезе на огромния балкон и опря пламналото си чело в една от масивните мраморни колони. Чу стъпки зад себе си, но не се обърна.
- Откъде знаеш всичко това, Заал – попита тя. – За Данайското кралство. Каквото и да е написано в дневника на Рейн, то вероятно свършва преди разрухата.
- Отчасти от местната библиотека, отчасти – догадки. Даная наистина е била съпруга на Рейн. Тя наистина е носела детето му, когато създали лунната корона. И тя несъмнено го е обичала. Както казах, Рейн е умеел да очарова тези, от които се нуждаел, а тя е била твърде млада, твърде неподготвена за силата, която имала, твърде заслепена от чувствата си. Е, освен това е била подвластна на Луна, което в съчетание с всяка от изброените й слабости, обяснява много за нея. Познато ли ти е това, Лунел?
- Но как Бодар е приел чуждо дете? – попита девойката, без да си прави труда да отговаря на отправеното й предизвикателство.
- Даная е била в състояние да го накара да приеме за син и кучето на Рейн... – изсумтя презрително Заал. – Стига да е имал такова. Нима не разбираш каква мощ е притежавала, макар и лишена от лунния камък? Никой не очаквал силата, която притежавали двамата селенити, а още по-малко, мощта, стаена в короната, която носели. Единствено старият Юрански осъзнал какво се случвало, но твърде късно. В дневника си той нарича Даная “селенийска уличница”, подозирам имайки предвид кратката й бременност, както и подозрението си, че мнимите брат и сестра имат връзка.
- Но как тогава е дал съгласие Ромена да се омъжи за Рейн?
- Е, всички тези прозрения споходили ума на Юрански чак след връщането на Ромена в херцогството. Именно по това време силите започнали да обгръщат териториите на днешна Даная. Първо Земя покрила южните херцогства. Юрански все още вярва, че силата, хвърлила закрилнически плащ над рода му спрямо лунното влияние, все още го пази. Глупак! Единствено Миела… - Заал млъкна и погледът му се плъзна към залата, към сияйното лице на младата херцогиня, която танцуваше там в обятията на Каст. Сякаш копнеж проблесна за миг в очите на Заал, но той бързо се обърна към Лунел. – Силите бързо стегнали обръча си около лунния Бодар. Вода обхванала севера, Огънят заблестял на запад, а полъхът на въздушната сила се понесъл над изтока. Дали Даная е усетила затягащата се край нея примка, това не мога да кажа. Ако го е усещала, то това не я е спряло да присъедини тези кралства към своето. Може би се е надявала да има властта да ги овладее, да прекъсне веригата. А може и да е искала сама да ограничи себе си. Кой знае какво се е случвало в ума и сърцето на кралицата? Факт е, обаче, че Бодарската корона изчезнала по време на управлението на първата Данайска кралица. Сега челото на Анара е украсено от някакво златно подобие на лунната лилия, а не с истинската.
- Която ти търсиш – допълни Лунел. Опря гръб в колоната зад нея и погали с длани хладния мрамор. – Какво знаят данайците?
- Сама чу Корел – каза небрежно Заал и сви рамене. – Даная е легенда. Живяла е твърде дълго и накрая просто изчезнала. Самата корона се изгубила още по време на управлението й, и подозирам, че тя сама е организирала това. Но какво се е случило... това се надявам да разбера чрез нейната наследница.
- А как попадна у теб дневникът на Юрански? Нима книга с подобна история просто се размотава из библиотеката? - продължи да рови Лунел в достовереността на историята на Заал. Той се засмя звънко и небрежно седна на мраморния парапет.
- Не, разбира се! - каза самодоволно той. - Но пък лейди Лийра Юранска бе толкова запленена от наустоимия ми чар, че ми помогна да се сдобия временно с книга, притежанието на която е достатъчно основание за обвинение в предателство срещу короната и бърза среща с кралския палач.
- Херцогиня Юранска - промълви замислено Лунел. - Е, надявай се тя да е все така готова да ти помогне, защото аз няма да го направя, Заал – заяви твърдо девойката след малко.
- Напротив... – отвърна самодоволно графът, отметна глава назад и се усмихна на лунния лик. – Убеден съм, че в крайна сметка ще направиш точно това, Лунел Мореа.
* * *
Лунел - 25 септември, Херцогство Юрея - +5 ден
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Краят на поредния уморителен ден явно никога нямаше да настъпи. Отделно от това есенната задушна жега и неизброимото количество доклади, преодоляващи защитата на главния писар, го довършваха окончателно...
С изненада установи, че тялото и умът му отказват да следват неистовите напъни на волята. Те искаха почивка, сън, странични занимания, различни от детайлното запознаване с личности като Бедредин ил Сим'мави, Марвин Мълчаливеца, Сигра Диер Спаманши, Меалю Кристалния и прочие мрачни солисти от подземния свят на Тиен'хара.
Ръката на главния префект избута техните папки по- надалеч от очите му - грешка, защото от по- долния пласт книжнина върху бюрото му изплува донесение за появата на нова престъпна организация, зовяща се Нощтните Сватове. Солг се ухили: " Тези новите ги чака изненада. Ако си мислят, че тук сме законопослушни до последен дъх, и само чакаме да ни обрулят - значи ги чака страхотна изненада. Защото някой хора отдавна са заели със своите организации най- добрите места в страната на сенките и насилието.... да не говорим, че сред тези " някои хора " има и такива, които седят наравно с мен в Съвета на Първия Министър .... или го председателстват. "
Солг въздъхна и безвучно изруга, пращайки една на света като цяло. Стана от мястото си и направи няколко крачки, опитвайки се да премахне игличките от изтръпването в нозете си. Не смееше да вдигне шум, защото в съседната полу-стая, отделени от него само с завеса, спяха Синуин и трите им деца. Изкуши се да отиде и да ги погледа, радвайки се мълчаливо на умиротворените им в кротък сън лица, но се сдържа, защото петгодишният Идомар отскоро спеше на отделно легло. Точно до тяхното семейно ложе, но отделно все пак - и в момента се събуждаше дори от шума на дишането и стъпките му ... така че реши да се задоволи с глътка кафе.
“ Спи ми се ” - помисли си префектът, надигайки на едри глътки от черната и горчива, ароматна напитка. Мисълта за сън само го раздразни, понеже трябваше да издържи още два часа.
До полунощ.
Солг изведе хората си на улицата в най късната доба, тъкмо когато сред най големия мрак се ражда новият ден. Мирните хора спяха трети сън и улиците бяха опустели, и студени без човешкото присъствие и глъчка. Беше дошъл онзи момент от времето, когато няколкото набързо сковани кръчми в този град-кръстовище сваляха кепенците на заведенията и натирваха своите последни, самозабравили се клиенти.
Няколко дихания след полунощ.
В пируващата с плътта на мрака есенна жега, извираща изпод нозете им от слънчасалата през деня земя, в пулсиращия напев на невидимите в тъмното шурчетата, отказващи да повярват, че скоро иде краят на техните песни, в това време, в този час Солг обгради с хората си набелязаната къща и даде знак за нападение.
Момчетата му бяха едни от най-добрите, които генерал Брет можа да намери сред командваните от него отряди. Бяха сърцати и опитни, калени в кръв, млади и пъргави в ума мъже – но все още си личеше, че са войни, а не подбрана, елитна част полицаи. Именно от Солг се очакваше да ги обучи, да ги превърне в такива... но междувременно трябваше да ги използва за нещо, за което не се подготвени.....
Донесението за това, което търсеха, беше дошло от далеч, чак от речното пристанище на великия град Бодар, един от най-големите градове на необятната държава Даная - от някой си митнически испектор Менедем. Онзи беше умен човек и нарочно беше оставил пратката с контрабандна сол да му се изплъзне между пръстите, опитвайки се да я проследи максимално далече.... Самият Солг мислеше, че от Ерисея солта ще продължи нагоре към север, но явно тук й беше крайната точка на пътуването... Следователно нямаше смисъл да се чака повече.
Голямата, но недостроена къща се оказа съвсем скоро напусната, мръсна и разхвърляна , с подозрително тесни и малки прозорчета на първия, частично вкопан етаж.
Не попадаше на такива къщи за пръв път - но за пръв път изгуби три от момчетата си наведнъж. За миг дори неговия собствен живот се оказа под въпрос. В един миг, както оглеждаше едното от непрогледно тъмните помещения, внезапно усети, че нещо не е наред. Изостреният му ум застана съвсем нащрек заради пълната липса на шум от стъпките на прикриващия го момък, заради мигновенно разснасящия се тънък, остър аромат на артериална течност... засана нащрек от внезапното изтръпване на сърцето му, свързано с тези момчета чрез невидмите нишки на приятелството и дълга.... В един, миг, в едно дихание, инстинскитвно Солг почувства, че вървящия зад него младичък полицай е мъртъв... “ Мирон имаше годеница... ” Буцата от гърлото се премести в сърцето му.... почувства вина, безмълвна ярост, омраза към недоловимото присъствие на невидимия в тъмното “ домакин ”... в същия миг замахна с факлата в дясната си ръка и я удари в земята , загасявайки я с два, три удара във влажния под.
После се обърна и тръгна към мястото, където за последен път сетивата му бяха засекли младежа...
Безшумно измъкна полицейската си палка от пояса и я хвана за късата, напречна пръчка... внезапно, без подготовка замахна назад и настрани, малко зад лявото си рамо, по посока на вратата, през която беше влязъл.... без преди това да се обръща. Чу се прекрасния, успоковяващ звук от попадането на палката в плът. Закаленото желязно дърво, способно да устои на по-лек удар с меч, беше масивно и плътно – а и Солг имаше един от най-тежките удари в града.
Но въпреки това цапардоса свличащото в мрака тяло още един път. Нацели го по слух и с усет, развит в безброй подобни кратки и брутални сблъсъци. Втория път палката дрънна на череп и веднага вдясно от него нещо бързо, тихо и решително се устреми към Солг - беше на практика невидимо в почти пълния мрак наоколо.
Префекът без замисляне сграбчи първия си нападател и го метна по посока на безшумния, светкавично придвиждащ се към него нападател. Тялото прелетя в непрогледния мрак на мазето поне три – четири метра и закачи нещо по пътя си, защото внезапно се разнесе грохотен шум от събарящи се денкове и рафтове, тихо и ядно проклятие, тропот на стъпки от идещите насам с бяг полицаи...
Те пристигнаха с факлите си и шумнто си дишане, изпълниха стаята, натъпкаха я с едрите си тела. На бърза ръка заловиха и втория си “ домакин ” и го извлякоха на горния, по-светъл етаж, в една от стаите, която по размерите и обзавеждането си напомняше кабинет. Проснаха го на бюрото по гръб и завързаха ръцете и краката му към ъглите на масивното писалище.
Едва сега Солг започна спокойно да разглежда пленника си и мигновенно разбра какво е хванал. Трябваше само да хвърли един поглед на уродливото лице, в което имаше нещо котешко, на структурата на тялото – слаба, жилава, с някак прекалено дълги ръце или на топчестите длани с къси, нечовешки широки пръсти с прибиращи се сърповидни нокти. Освен това, ако направеше пълен оглед, би открил, че хванатия е частичен кастрат. Имаше слабини, но не и молитвена пръчица... Префектът много силно желаеше да си поговори с онзи дегененерирали магове и лечители, които чрез оскверняване на изкуството си превръщаха малки деца в подобни чудовища.... Още преди възкръсването на Тиен'хара, когато беше все още префект на северен Озикс, Солг се беше сблъсквал с тези изчадия – но така и не беше успял да накара нито едно от тях да проговори...
- Сър, може ли да опитам? - докосна го по рамото Хавън, заклинателят, който бяха взели със себе си в тази мисия. Солг се дръпна, без да каже нищо. Наблюдаваше безучасно опитите на магьосника да проникне в съзнанието на пленника им. Само след две три минути той поклати глава в учудване:
- Странно! Изглежда е магьосник като мен – има превъзходна прикриваща аура и не мога да докосна нито ума му, нито нищо... тогава как... защо не напада?
- Защото не може – отговори му Солг, скръстил ръце пред гърдите си – доколкото знам цялата им сила отива за защита от други магове. Самите те използват къс меч тип гладиус и нещо като безраменен самострел, закрепен на лявата предмишница – ето това нещо, виждаш ли го? - Солг дръпна ръкава на пленника си и внезапно млъкна...
- Пребледняхте, сър – какво има.
- Копелето е стреляло.... не е презаредил, защото е бил близо до мен и не е искал да рискува...а след като повалих другарчето му се разбърза прекалено.... Но това означава, че Мирон е получил стрелата, предназначена за мен... Лицето на Солг се сгърчи... за миг:
- Момчета, пребройте се, имам лошо предчувствие.
Когато разбра, че освен Мирон са загинали Басен и Камер, Солг побесня... удари с отворена длан пленика си в главата и... го уби. Още повече се вбеси, когато рабра, че и другия му пленик е мъртъв – палката му беше смачкала костта около ухото... Хавън направи грешката да го укори:
- Сър, маг Корвейл можеше да го разпита.
- Тъпанар, да не мислиш, че това ми е първия котколак, който хващам. Първо не поддават на болка. Второ - копелето, което разполага с тях, им дава бавна отрова преди да ги прати на мисия.... дори си мисля, че имат нужда постоянно да получават някакво лекарство, за да не изпаднат в несвяст, от която не е събуждат.... ах, само да бях сигурен че са собстеност на... Солг внезапно млъкна, стискайки устни, почти захлопвайки челюсти.
- Какво сър?
- Нищо Хавън, нищо. Приберете чувалчетата със сол и кажете на външната охрана да оградят мястото с червено въже. Да оставят постове. Искам и много факли, много факли и флаговете за предупреждение, че се стреля на месо... А ние се изнасяме... - после помърмори тихичнко, ядно, сам на себе си - Зелени сте още момчета, зелени си отивате без гък...
------------------------------------------------------
Разстоянието от къщата му до черени портал беше по малко от няколко часа езда с добрър кон... онова, което беше от другата му страна обаче, го караше да присвива очи и да стиска зъби - как не му се искаше да я пуска толкова далеч.
На прага на вратата се пресегна и я погали по ръката. Тя се засмя:
- Още малко и ще тръгнеш с мен, Айвън! - целуна го по устните Мария Арит.
- Ще те изпратя до самото място, за да съм сигурен, че всичко е наред - отвърна привидно спокойно той, силно притискайки я в прегръдката си.
- Откакто ти казах, че сме трима съвсем оглупя по мене.... ако е момиченце ще си доволен ли?
- Да, скъпа... нали е наше? Отговорът му я накара да се засмее:
- Омекваш, О, жестоки и безсърдечни лорде! Нали знаеш, че ако съвсем те опитомя, ще загубя интерес към теб?
- И няма вече да ми даваш да правя така - той ia zeluna otnovo, а тя се престори че го шамаросва, но излезе нещо средно между милувка и страстно драскане с ноктета...
- Ела, искам да ти покажа групата, която си подбрах за пътуването. Да си спокоен, че не съм беззащитна. Тя преплете пъсти с неговите и се отправиха към чакащите ги коне.
След три часа стигнаха до мястото и забавиха за момент, за да може охраната да огледа за засади. После Велиан скочи от своя ат и помогна на любимата си да слезе от нейната великолепна сива кобила. Чак тогава се обърна и разгледа внимателно чакащата ги групичка. Лейди Арит застана до него, облягайки се изящтно на рамото му и каза по няколко думи за всеки от петимата си спътници:
- Ето този, дето прилича на неанец толкова очевидно въпреки качулката и слабата светлина е Бедредин ил Сим'мави. Слаб маг, но паяжината от безмълвие и недивимост, която плете около стъпките си е изключително финна и съвършенна. Сигурно си чувал за него?
- Да, чувал съм, но колкто и да е странно не можах да го купя.. сега разбирам защо!
- Мх, той е мой човек. Както и Ангорак - они там, дето е едър колкото префект су Саро и също като него си ходи брониран. За мое щастие не си пада по закона, а по-скоро обича да призовава огнени кълба, да хвърля мълнии от ръцете си, или да " тласка " хората в най-близката стена... Виж, той е силничък... и обича насилието.
- Вярвам ти - кимна доволно Велиан и се взря в следващия човек:
- Виж ти, този е Кристалния. Него как го накара да работи за теб?
- Ако ти кажа, ще ревнуваш?
- Ясно - лицето на Велиан помръкна, но само за миг - Надявам се, че способностите му съотвестват на носещата се за него слава.
- Меалю, покажи ни изкуството си.
- С изключително удоволствие - младият, строен като фиданка младеж с нежно като на момиче лице се поклони грациозно, после извади флейта и я допря до устните си. Още с първия исвирен тон около тях се завихриха светли, нежни кълба мъгла. Миг по късно втория тон ги превърна в непрогледна белота, ослепяващо сияеща и пропускаща с пречупване слабата лунна светлина... трета нота и сиянието се превърна в тъма, звукът в безмълвие, животът в замиращ, необратим покой...
... В този миг се разснесе нещо като котешко съскане и булото на тъмната магия се разнесе от очите и ума на слушащите. Последните двама от групата на Арит бяха изопнали някак триъгълните си, нечовешки лица и напрежението се четеше в очите и стойките им. Меалю се засмя с кристалния си, съвършно овладян глас:
- Ако засвиря истински дори тези зверчета няма да ме спрат със защитата си... но твърде много .... уважавам лейди Арит.
- Фукльо, - ласкаво рече Велиан - ако не пазиш добре жена ми, ще заповядам да те направят истинско сопрано.
- Думата на господаря Велиан на две не става - красивият младеж отново се поклони, излъчваки грация и едва поносима арогантност. Лордът обаче вече го беше изключил от вниманието си:
- Котколаци.... ужасно трудно се правят. Отнема години, а и си остават по неефективни от обикновенните магове.
- Да, но са абсолютно верни - отвърна бъдещата му съпруга и почеса под брадичката единия от хората-котки, при което той я лизна по дланта. Тя обърна прекрасното си лице към Велиан и допълни:
- Всъщност отдавна се мъчим да променим утробите на похитени жени и да направим така, щото да раждат готови котколаци. За съжаление обаче Великата Богиня крие тайните на женската природа с непреодолема ревност. Явно някой неща са недостъпни дори за магията.
- Да, за съжаление е така - съгласи се с нея Велиан - иначе само си представи калко хубаво щеше да бъде да си направи човек армия от тези звечрета ... от котколаци по рождение, без ужасно скъпото им правене, да не говорим че преобразените деца трябва да пораснат, да се обучат, да се дресират да бъдат верни...... точно преди тази причина рода Велиан се е отказал от тези нещица....
- Зависи как ги използваш, скъпи, зависи как ги използваш - усмихна се тънко, зловещо леди Арит.
- Вярно, така е! - съгласи се равнодушно лорд Айвън Велиан. Миг по късо реши, че темата е изчерпана и я смени - между другото Солг е започнал да праща писма до бившите си другари. Помниш, че повечето от тях напуснаха Тиен'хара, защото бяха лоялни на Озикс. Една част обаче само напуснаха работата си и останаха тук, защото не искаха да се преселват със жените и децата си през хиляди километри, към градове, в които никога не са били. Точно тях префектът на Ерисея се опитва да привлече обратно като полицаи.
- Ще му попречиш ли?
- Не - отвърна лорда.
- Не? Какво става с теб?
- Готвя се за гражданска война, Мария. Касапницата е съвсем неизбежна и предстояща... Може да имаме нужда от Солг, от Бред... тези мъже са в Съвета именно заради събития като предстоящите.
- Да отида в Северна Тиен'хара, ако трябва?
- Рано е за теб... рядко вадя дамата си още в началото на партията, когато полето е нагъчкано с фигури и няма простор за маневрирането й... Тъй че иди си свърши работата в Джендин, макар да не ми се иска да те пускам чак там...
- Не ревнувай?
- Не ревнувам. Наистина е далече, ще те мисля?
- Мисли ме! Дано загубиш съня и здравето си по мене, докато ме няма.
- Ще ти се! По-вероятно да намеря някоя кукличка с твоята външност и..
- Само да си посмял...а и просто не може да намериш толкова красива жена! Напразни ще са търсенията ти.
- Само твоата гордост е по голяма от красотата ти, скъпа... сега върви... и между другото - приготвих седем жертви.
- Но аз и отряда ми сме шестима.
- За всеки случай, мила, за всеки случай... не искам да рискувам ако Черният портал те преброи за двама души - при тези думи лорд Велиан си позволи да сложи длан на корема й и да го погали. Арит сложи ръка върху неговата и го погледна в очите:
- Ти наистина ли си способен на човешки чувства, Велиан?
- Знае ли някой... изглежда да... - погали я още веднъж по лицето, после се отдръпна и даде знак да хвърлят седемте тихичко скимтящи жертви в тъмната паст на устройството.
префект Солг се Саро - Ерисея - - 2 дни от сега, тоест 18.09.1414 год.
Лейди Арит - Ерисея/ Джендин - +1/2 ден, 21/22 септември
Лорд Велиан - Ерисея - +1/2 ден, 21/22 септември
С изненада установи, че тялото и умът му отказват да следват неистовите напъни на волята. Те искаха почивка, сън, странични занимания, различни от детайлното запознаване с личности като Бедредин ил Сим'мави, Марвин Мълчаливеца, Сигра Диер Спаманши, Меалю Кристалния и прочие мрачни солисти от подземния свят на Тиен'хара.
Ръката на главния префект избута техните папки по- надалеч от очите му - грешка, защото от по- долния пласт книжнина върху бюрото му изплува донесение за появата на нова престъпна организация, зовяща се Нощтните Сватове. Солг се ухили: " Тези новите ги чака изненада. Ако си мислят, че тук сме законопослушни до последен дъх, и само чакаме да ни обрулят - значи ги чака страхотна изненада. Защото някой хора отдавна са заели със своите организации най- добрите места в страната на сенките и насилието.... да не говорим, че сред тези " някои хора " има и такива, които седят наравно с мен в Съвета на Първия Министър .... или го председателстват. "
Солг въздъхна и безвучно изруга, пращайки една на света като цяло. Стана от мястото си и направи няколко крачки, опитвайки се да премахне игличките от изтръпването в нозете си. Не смееше да вдигне шум, защото в съседната полу-стая, отделени от него само с завеса, спяха Синуин и трите им деца. Изкуши се да отиде и да ги погледа, радвайки се мълчаливо на умиротворените им в кротък сън лица, но се сдържа, защото петгодишният Идомар отскоро спеше на отделно легло. Точно до тяхното семейно ложе, но отделно все пак - и в момента се събуждаше дори от шума на дишането и стъпките му ... така че реши да се задоволи с глътка кафе.
“ Спи ми се ” - помисли си префектът, надигайки на едри глътки от черната и горчива, ароматна напитка. Мисълта за сън само го раздразни, понеже трябваше да издържи още два часа.
До полунощ.
Солг изведе хората си на улицата в най късната доба, тъкмо когато сред най големия мрак се ражда новият ден. Мирните хора спяха трети сън и улиците бяха опустели, и студени без човешкото присъствие и глъчка. Беше дошъл онзи момент от времето, когато няколкото набързо сковани кръчми в този град-кръстовище сваляха кепенците на заведенията и натирваха своите последни, самозабравили се клиенти.
Няколко дихания след полунощ.
В пируващата с плътта на мрака есенна жега, извираща изпод нозете им от слънчасалата през деня земя, в пулсиращия напев на невидимите в тъмното шурчетата, отказващи да повярват, че скоро иде краят на техните песни, в това време, в този час Солг обгради с хората си набелязаната къща и даде знак за нападение.
Момчетата му бяха едни от най-добрите, които генерал Брет можа да намери сред командваните от него отряди. Бяха сърцати и опитни, калени в кръв, млади и пъргави в ума мъже – но все още си личеше, че са войни, а не подбрана, елитна част полицаи. Именно от Солг се очакваше да ги обучи, да ги превърне в такива... но междувременно трябваше да ги използва за нещо, за което не се подготвени.....
Донесението за това, което търсеха, беше дошло от далеч, чак от речното пристанище на великия град Бодар, един от най-големите градове на необятната държава Даная - от някой си митнически испектор Менедем. Онзи беше умен човек и нарочно беше оставил пратката с контрабандна сол да му се изплъзне между пръстите, опитвайки се да я проследи максимално далече.... Самият Солг мислеше, че от Ерисея солта ще продължи нагоре към север, но явно тук й беше крайната точка на пътуването... Следователно нямаше смисъл да се чака повече.
Голямата, но недостроена къща се оказа съвсем скоро напусната, мръсна и разхвърляна , с подозрително тесни и малки прозорчета на първия, частично вкопан етаж.
Не попадаше на такива къщи за пръв път - но за пръв път изгуби три от момчетата си наведнъж. За миг дори неговия собствен живот се оказа под въпрос. В един миг, както оглеждаше едното от непрогледно тъмните помещения, внезапно усети, че нещо не е наред. Изостреният му ум застана съвсем нащрек заради пълната липса на шум от стъпките на прикриващия го момък, заради мигновенно разснасящия се тънък, остър аромат на артериална течност... засана нащрек от внезапното изтръпване на сърцето му, свързано с тези момчета чрез невидмите нишки на приятелството и дълга.... В един, миг, в едно дихание, инстинскитвно Солг почувства, че вървящия зад него младичък полицай е мъртъв... “ Мирон имаше годеница... ” Буцата от гърлото се премести в сърцето му.... почувства вина, безмълвна ярост, омраза към недоловимото присъствие на невидимия в тъмното “ домакин ”... в същия миг замахна с факлата в дясната си ръка и я удари в земята , загасявайки я с два, три удара във влажния под.
После се обърна и тръгна към мястото, където за последен път сетивата му бяха засекли младежа...
Безшумно измъкна полицейската си палка от пояса и я хвана за късата, напречна пръчка... внезапно, без подготовка замахна назад и настрани, малко зад лявото си рамо, по посока на вратата, през която беше влязъл.... без преди това да се обръща. Чу се прекрасния, успоковяващ звук от попадането на палката в плът. Закаленото желязно дърво, способно да устои на по-лек удар с меч, беше масивно и плътно – а и Солг имаше един от най-тежките удари в града.
Но въпреки това цапардоса свличащото в мрака тяло още един път. Нацели го по слух и с усет, развит в безброй подобни кратки и брутални сблъсъци. Втория път палката дрънна на череп и веднага вдясно от него нещо бързо, тихо и решително се устреми към Солг - беше на практика невидимо в почти пълния мрак наоколо.
Префекът без замисляне сграбчи първия си нападател и го метна по посока на безшумния, светкавично придвиждащ се към него нападател. Тялото прелетя в непрогледния мрак на мазето поне три – четири метра и закачи нещо по пътя си, защото внезапно се разнесе грохотен шум от събарящи се денкове и рафтове, тихо и ядно проклятие, тропот на стъпки от идещите насам с бяг полицаи...
Те пристигнаха с факлите си и шумнто си дишане, изпълниха стаята, натъпкаха я с едрите си тела. На бърза ръка заловиха и втория си “ домакин ” и го извлякоха на горния, по-светъл етаж, в една от стаите, която по размерите и обзавеждането си напомняше кабинет. Проснаха го на бюрото по гръб и завързаха ръцете и краката му към ъглите на масивното писалище.
Едва сега Солг започна спокойно да разглежда пленника си и мигновенно разбра какво е хванал. Трябваше само да хвърли един поглед на уродливото лице, в което имаше нещо котешко, на структурата на тялото – слаба, жилава, с някак прекалено дълги ръце или на топчестите длани с къси, нечовешки широки пръсти с прибиращи се сърповидни нокти. Освен това, ако направеше пълен оглед, би открил, че хванатия е частичен кастрат. Имаше слабини, но не и молитвена пръчица... Префектът много силно желаеше да си поговори с онзи дегененерирали магове и лечители, които чрез оскверняване на изкуството си превръщаха малки деца в подобни чудовища.... Още преди възкръсването на Тиен'хара, когато беше все още префект на северен Озикс, Солг се беше сблъсквал с тези изчадия – но така и не беше успял да накара нито едно от тях да проговори...
- Сър, може ли да опитам? - докосна го по рамото Хавън, заклинателят, който бяха взели със себе си в тази мисия. Солг се дръпна, без да каже нищо. Наблюдаваше безучасно опитите на магьосника да проникне в съзнанието на пленника им. Само след две три минути той поклати глава в учудване:
- Странно! Изглежда е магьосник като мен – има превъзходна прикриваща аура и не мога да докосна нито ума му, нито нищо... тогава как... защо не напада?
- Защото не може – отговори му Солг, скръстил ръце пред гърдите си – доколкото знам цялата им сила отива за защита от други магове. Самите те използват къс меч тип гладиус и нещо като безраменен самострел, закрепен на лявата предмишница – ето това нещо, виждаш ли го? - Солг дръпна ръкава на пленника си и внезапно млъкна...
- Пребледняхте, сър – какво има.
- Копелето е стреляло.... не е презаредил, защото е бил близо до мен и не е искал да рискува...а след като повалих другарчето му се разбърза прекалено.... Но това означава, че Мирон е получил стрелата, предназначена за мен... Лицето на Солг се сгърчи... за миг:
- Момчета, пребройте се, имам лошо предчувствие.
Когато разбра, че освен Мирон са загинали Басен и Камер, Солг побесня... удари с отворена длан пленика си в главата и... го уби. Още повече се вбеси, когато рабра, че и другия му пленик е мъртъв – палката му беше смачкала костта около ухото... Хавън направи грешката да го укори:
- Сър, маг Корвейл можеше да го разпита.
- Тъпанар, да не мислиш, че това ми е първия котколак, който хващам. Първо не поддават на болка. Второ - копелето, което разполага с тях, им дава бавна отрова преди да ги прати на мисия.... дори си мисля, че имат нужда постоянно да получават някакво лекарство, за да не изпаднат в несвяст, от която не е събуждат.... ах, само да бях сигурен че са собстеност на... Солг внезапно млъкна, стискайки устни, почти захлопвайки челюсти.
- Какво сър?
- Нищо Хавън, нищо. Приберете чувалчетата със сол и кажете на външната охрана да оградят мястото с червено въже. Да оставят постове. Искам и много факли, много факли и флаговете за предупреждение, че се стреля на месо... А ние се изнасяме... - после помърмори тихичнко, ядно, сам на себе си - Зелени сте още момчета, зелени си отивате без гък...
------------------------------------------------------
Разстоянието от къщата му до черени портал беше по малко от няколко часа езда с добрър кон... онова, което беше от другата му страна обаче, го караше да присвива очи и да стиска зъби - как не му се искаше да я пуска толкова далеч.
На прага на вратата се пресегна и я погали по ръката. Тя се засмя:
- Още малко и ще тръгнеш с мен, Айвън! - целуна го по устните Мария Арит.
- Ще те изпратя до самото място, за да съм сигурен, че всичко е наред - отвърна привидно спокойно той, силно притискайки я в прегръдката си.
- Откакто ти казах, че сме трима съвсем оглупя по мене.... ако е момиченце ще си доволен ли?
- Да, скъпа... нали е наше? Отговорът му я накара да се засмее:
- Омекваш, О, жестоки и безсърдечни лорде! Нали знаеш, че ако съвсем те опитомя, ще загубя интерес към теб?
- И няма вече да ми даваш да правя така - той ia zeluna otnovo, а тя се престори че го шамаросва, но излезе нещо средно между милувка и страстно драскане с ноктета...
- Ела, искам да ти покажа групата, която си подбрах за пътуването. Да си спокоен, че не съм беззащитна. Тя преплете пъсти с неговите и се отправиха към чакащите ги коне.
След три часа стигнаха до мястото и забавиха за момент, за да може охраната да огледа за засади. После Велиан скочи от своя ат и помогна на любимата си да слезе от нейната великолепна сива кобила. Чак тогава се обърна и разгледа внимателно чакащата ги групичка. Лейди Арит застана до него, облягайки се изящтно на рамото му и каза по няколко думи за всеки от петимата си спътници:
- Ето този, дето прилича на неанец толкова очевидно въпреки качулката и слабата светлина е Бедредин ил Сим'мави. Слаб маг, но паяжината от безмълвие и недивимост, която плете около стъпките си е изключително финна и съвършенна. Сигурно си чувал за него?
- Да, чувал съм, но колкто и да е странно не можах да го купя.. сега разбирам защо!
- Мх, той е мой човек. Както и Ангорак - они там, дето е едър колкото префект су Саро и също като него си ходи брониран. За мое щастие не си пада по закона, а по-скоро обича да призовава огнени кълба, да хвърля мълнии от ръцете си, или да " тласка " хората в най-близката стена... Виж, той е силничък... и обича насилието.
- Вярвам ти - кимна доволно Велиан и се взря в следващия човек:
- Виж ти, този е Кристалния. Него как го накара да работи за теб?
- Ако ти кажа, ще ревнуваш?
- Ясно - лицето на Велиан помръкна, но само за миг - Надявам се, че способностите му съотвестват на носещата се за него слава.
- Меалю, покажи ни изкуството си.
- С изключително удоволствие - младият, строен като фиданка младеж с нежно като на момиче лице се поклони грациозно, после извади флейта и я допря до устните си. Още с първия исвирен тон около тях се завихриха светли, нежни кълба мъгла. Миг по късно втория тон ги превърна в непрогледна белота, ослепяващо сияеща и пропускаща с пречупване слабата лунна светлина... трета нота и сиянието се превърна в тъма, звукът в безмълвие, животът в замиращ, необратим покой...
... В този миг се разснесе нещо като котешко съскане и булото на тъмната магия се разнесе от очите и ума на слушащите. Последните двама от групата на Арит бяха изопнали някак триъгълните си, нечовешки лица и напрежението се четеше в очите и стойките им. Меалю се засмя с кристалния си, съвършно овладян глас:
- Ако засвиря истински дори тези зверчета няма да ме спрат със защитата си... но твърде много .... уважавам лейди Арит.
- Фукльо, - ласкаво рече Велиан - ако не пазиш добре жена ми, ще заповядам да те направят истинско сопрано.
- Думата на господаря Велиан на две не става - красивият младеж отново се поклони, излъчваки грация и едва поносима арогантност. Лордът обаче вече го беше изключил от вниманието си:
- Котколаци.... ужасно трудно се правят. Отнема години, а и си остават по неефективни от обикновенните магове.
- Да, но са абсолютно верни - отвърна бъдещата му съпруга и почеса под брадичката единия от хората-котки, при което той я лизна по дланта. Тя обърна прекрасното си лице към Велиан и допълни:
- Всъщност отдавна се мъчим да променим утробите на похитени жени и да направим така, щото да раждат готови котколаци. За съжаление обаче Великата Богиня крие тайните на женската природа с непреодолема ревност. Явно някой неща са недостъпни дори за магията.
- Да, за съжаление е така - съгласи се с нея Велиан - иначе само си представи калко хубаво щеше да бъде да си направи човек армия от тези звечрета ... от котколаци по рождение, без ужасно скъпото им правене, да не говорим че преобразените деца трябва да пораснат, да се обучат, да се дресират да бъдат верни...... точно преди тази причина рода Велиан се е отказал от тези нещица....
- Зависи как ги използваш, скъпи, зависи как ги използваш - усмихна се тънко, зловещо леди Арит.
- Вярно, така е! - съгласи се равнодушно лорд Айвън Велиан. Миг по късо реши, че темата е изчерпана и я смени - между другото Солг е започнал да праща писма до бившите си другари. Помниш, че повечето от тях напуснаха Тиен'хара, защото бяха лоялни на Озикс. Една част обаче само напуснаха работата си и останаха тук, защото не искаха да се преселват със жените и децата си през хиляди километри, към градове, в които никога не са били. Точно тях префектът на Ерисея се опитва да привлече обратно като полицаи.
- Ще му попречиш ли?
- Не - отвърна лорда.
- Не? Какво става с теб?
- Готвя се за гражданска война, Мария. Касапницата е съвсем неизбежна и предстояща... Може да имаме нужда от Солг, от Бред... тези мъже са в Съвета именно заради събития като предстоящите.
- Да отида в Северна Тиен'хара, ако трябва?
- Рано е за теб... рядко вадя дамата си още в началото на партията, когато полето е нагъчкано с фигури и няма простор за маневрирането й... Тъй че иди си свърши работата в Джендин, макар да не ми се иска да те пускам чак там...
- Не ревнувай?
- Не ревнувам. Наистина е далече, ще те мисля?
- Мисли ме! Дано загубиш съня и здравето си по мене, докато ме няма.
- Ще ти се! По-вероятно да намеря някоя кукличка с твоята външност и..
- Само да си посмял...а и просто не може да намериш толкова красива жена! Напразни ще са търсенията ти.
- Само твоата гордост е по голяма от красотата ти, скъпа... сега върви... и между другото - приготвих седем жертви.
- Но аз и отряда ми сме шестима.
- За всеки случай, мила, за всеки случай... не искам да рискувам ако Черният портал те преброи за двама души - при тези думи лорд Велиан си позволи да сложи длан на корема й и да го погали. Арит сложи ръка върху неговата и го погледна в очите:
- Ти наистина ли си способен на човешки чувства, Велиан?
- Знае ли някой... изглежда да... - погали я още веднъж по лицето, после се отдръпна и даде знак да хвърлят седемте тихичко скимтящи жертви в тъмната паст на устройството.
префект Солг се Саро - Ерисея - - 2 дни от сега, тоест 18.09.1414 год.
Лейди Арит - Ерисея/ Джендин - +1/2 ден, 21/22 септември
Лорд Велиан - Ерисея - +1/2 ден, 21/22 септември
Last edited by cherno_slance on Fri Oct 21, 2005 12:36 pm, edited 3 times in total.
Погледът й проследи стопяващия се лунен лъч отнесъл селенита и празнотата в черните очи можеше да се сравни единствено с леда в душата й. Иронията на положението леко изви крайчетата на устните и очите й се присвиха съсредоточено в нищото. Вълната на възбуда за момент секна дъха й.
- Харесва ти да ме наблюдаваш от сенките, нали Зигур?
Елфът пристъпи в обляното от лунна светлина пространство и млечното сияние освети бледото му лице. Гледаше я все така – с онзи опасен пламък в очите, но този път имаше и нещо друго, бе нащрек.
- Не съм се крил – винаги си ме усещала и двамата го знаем.
- Знаем го, а сега – повече от всякога – Таис замислено обходи далечният вече така желан мъж. – Пак при своите? Възвърнал си силата... Напоследък често те усещам наоколо... – Таис направи крачка към него, но елфът инстинктивно потъна в сенките и само неясният силует и страстното му присъствие напомняха, че не си е отишъл.
Зигур мълчеше. Таис се върна при писалището и небрежно запрелиства докладите.
- Бе там и когато се доверих на свещеника... Можеше поне да ме събудиш – ледът в гласа й бе осезаем.
- Не се месим в делата на последователите на Халид.
- Нима? – знаеше, че няма да й отговори и продължи – Би могъл да ми помогнеш сега...
- Бих могъл – отново видя познатите черти, но той не приближи повече.
- А ще го сториш ли? – разсеяните нотки, с които опитваше да прикрие напрежението, бяха изчезнали.
- Защо да го правя? – тънката нишка на предпазливост не й убягна.
- Заради мен? – смехът му бе така искрен, че за момент й напомни безгрижните им дни край езерото и това я накара да се усмихне. Още преди да секне, тя сериозно продължи – Отварата. Това е цената, която ти предлагам...
Лицето му стана мрачно. Мълчанието продължи няколко мига. Гласът му бе така тих, че тя се напрегна, за да го чуе.
- Защо мислиш, че това ще ме заинтригува?
- Не те ли интересува? – прозвуча невинно и Таис остана доволна от себе си. Нямаше да му позволи да разбере колко много се нуждае от него в момента.
- А може би бих пожелал да го задържа за себе си..
Този път тя не успя да сдържи смеха си.
- Зигур, скъпи мой, винаги си имал десетки възможности да задържиш някой от тях за себе си. Но сторил ли си го досега? И защо да го правиш, когато е така лесно да го направиш? Няма предизвикателство, нито награда... Да, зная, че в мига, когато ви е дадена възможността да използвате баланса и не само, но и стихиите му самостоятелно, ви е отнета привилегията да използвате отделните камъни за своя изгода. Всяка мощ си има цена...
- Трябва да вървя.
- Ще върнеш ли камъка ми? Той ми принадлежи.
- Може би. Лека нощ, Таис.
Застана до прозореца. Нощта бе твърде топла за сезона. Непривичен бе за нея този климат, тази гледка. Черните облаци се отдръпваха като кадифена ръкавица и Луна себично изпълни половината хоризонт. Чувстваше съперничеството й, присъствието й навсякъде около себе си и у всекиго. Не й бе мястото тук. Гризеше я усещането, че си губи времето без смисъл.
А сега и Зигур... Бе изчезнал така, както се бе появил. Таис изфуча. Не понасяше безсилието, а събитията напоследък я връхлитаха без да й дават шанс за реална намеса. Губеше позиции в Селения, губеше хора, а Окото на Огъня сменяше по странен начин притежателя си и сякаш само й се изплъзваше. Дни наред Съветът на лордовете не стигаше до решение кого да изберат за регент, което дестабилизираше положението в страната и плашеше Деа. Това, което особено я безпокоеше бе намесата на халидските жреци. Трябваше да разбере повече за целта им.
Отпусна се тежко на стола, потопи перото в мастилото и задраска по пергамента с отривистия си почерк на оскъдната светлина. Написа го на един дъх, после за момент спря, замисли се и го разписа със закачлива усмивка. Вдигна го на светлината на луната.
„Пожелахте смъртта на селенското ни официално посланичество, а след като вашите хора отнеха Окото на Огъня, което ни принадлежи, пратихте селенит да преговаря за цената? Може би имате обяснение за мен, а може би то е пред мен? Бързата ви реакция ще ни спести бъдещи недоразумения...
Поклонничката на фурмите”
Сгъна го внимателно и го запечата с печата, който Деа бе дала на Феда.
- Е, Джоррам, ти си на ход...
* * *
- Следила си я!
- Радвам се да те видя също... – иронията й премина в лед – ...но не и че отново си се срещал с нея! Как мога да те убедя, че тази вещица е опасна за теб?? За мисията ни! – Изаара видя, че думите й не го застигат. Очите му присветваха с онзи гневен отблясък, който бе срещала преди години. Сърцето й се сви – нямаше да позволи да го загуби отново.
- Стой далече от нея! – хрипливия му глас не търпеше възражения. Не, този път нямаше да го остави да се погуби сам.
- Забравяш на кого говориш! Забравяш и кой си! С нея нямате допирни точки и не бива да допускаш да имате, заради своя народ, заради бъдещето ни.
- Спести ми високопарните си приказки, Изаара! Векове наред нищо не се е случвало. Вече се чудя дали изобщо някога е съществувала заплахата, която виждаш в този свят.
- Не, наистина, заплахата и пред очите ти да застане във вида на изкусителна жена, ще я прегърнеш с радост. Така ли нищо не придоби достатъчно значение за теб, че да му се посветиш?
Очите му я приковаха с помътнял поглед.
- А може би съм видял смисъл в нещо?
Изаара потръпна. Не можеше да е отново подвластен. Нямаше да понесе ново лечение. Рискуваше твърде много, но тази проклетница трябваше да умре. „Още тази нощ.” Спокойствието на взетото решение се загуби в болката. Притисна ръце към главата си да я спре. Свистенето режеше безмилостно всеки нерв по слепоочията й. Отвори очи и видя свитата като ембрион фигура на Зигур на земята. Болката отстъпи място на екота. Отзвучаваше сякаш на североизток. Срещна объркания поглед на елфа.
- Това ли чакахме? Предците ни не можаха ли да намерят по-приятен начин за тревога? – просъскването се стопи сред плясъка на черните крила.
- Само тези намерихме...
Изаара подритна с ботуш безжизненото тяло и огледа останалите жертви сред древните.
- Само тези?
- И двама от нашите.
Това вече беше изненада. Огледа насмешливо Ксерад.
- Да не мислехте, че ще ви водя на разходка? Казах най-добрите от Избраните! Легионът явно е снижил критериите си или водачите нямат правилна преценка... – Ксерад видимо се стегна, но нищо не каза.
Изаара приближи масата. Част от разпръснатите по нея книжа бяха изпопадали в суматохата. Повдигна един от пергаментите от земята и го разгърна. Карта. Смътен спомен за места, над които бе летяла и пристанища, из чиито разкаляни докове не веднъж бе лишавала от живот попрепили моряци, за да не забравя защо бе пратена.
- Съберете ги. Може да са следа.
Следа.. Следата я усещаше всеки от тях, но също и преградата. Когато им бяха разказвали как още преди хилядолетия предците им са пленили камъните в Булото на Викащите, водени от заветните книги, за да научават Избраните, когато ръце на древни ги държат, някак помежду другото бяха споменали, че магията има своите ограничения. Колко биха улеснили мисията им, ако бяха дали следа къде точно да намерят тези древни, за да ги унищожат до крак преди да станат реална заплаха. Колко по-лесно би било да укажат кои именно племена сред пясъците, зовящи се древни, са тези, които ги застрашават, или поне магията на викащия камък да бе така постоянна, че да не изпускаха следата. Сега камъка можеше да бъде навсякъде из Тиен’хара, а те – Избраните, трябваше да ровят из карти и мръсни мазета. Нещо изпускаха и тя трябваше да разбере какво. Не можеше да разчита само на зова на камъните. „Таис ще почака, първо трябва да посетя Серена.”
* * *
Таис – Периал – нощта на 14 срещу 15 Септември 1414 г. (- 6/ - 5 ден)
Зигур, Изаара – Тиен’хара – нощта на 16 срещу 17 Септември 1414 г. (- 4 / - 3 ден)
- Харесва ти да ме наблюдаваш от сенките, нали Зигур?
Елфът пристъпи в обляното от лунна светлина пространство и млечното сияние освети бледото му лице. Гледаше я все така – с онзи опасен пламък в очите, но този път имаше и нещо друго, бе нащрек.
- Не съм се крил – винаги си ме усещала и двамата го знаем.
- Знаем го, а сега – повече от всякога – Таис замислено обходи далечният вече така желан мъж. – Пак при своите? Възвърнал си силата... Напоследък често те усещам наоколо... – Таис направи крачка към него, но елфът инстинктивно потъна в сенките и само неясният силует и страстното му присъствие напомняха, че не си е отишъл.
Зигур мълчеше. Таис се върна при писалището и небрежно запрелиства докладите.
- Бе там и когато се доверих на свещеника... Можеше поне да ме събудиш – ледът в гласа й бе осезаем.
- Не се месим в делата на последователите на Халид.
- Нима? – знаеше, че няма да й отговори и продължи – Би могъл да ми помогнеш сега...
- Бих могъл – отново видя познатите черти, но той не приближи повече.
- А ще го сториш ли? – разсеяните нотки, с които опитваше да прикрие напрежението, бяха изчезнали.
- Защо да го правя? – тънката нишка на предпазливост не й убягна.
- Заради мен? – смехът му бе така искрен, че за момент й напомни безгрижните им дни край езерото и това я накара да се усмихне. Още преди да секне, тя сериозно продължи – Отварата. Това е цената, която ти предлагам...
Лицето му стана мрачно. Мълчанието продължи няколко мига. Гласът му бе така тих, че тя се напрегна, за да го чуе.
- Защо мислиш, че това ще ме заинтригува?
- Не те ли интересува? – прозвуча невинно и Таис остана доволна от себе си. Нямаше да му позволи да разбере колко много се нуждае от него в момента.
- А може би бих пожелал да го задържа за себе си..
Този път тя не успя да сдържи смеха си.
- Зигур, скъпи мой, винаги си имал десетки възможности да задържиш някой от тях за себе си. Но сторил ли си го досега? И защо да го правиш, когато е така лесно да го направиш? Няма предизвикателство, нито награда... Да, зная, че в мига, когато ви е дадена възможността да използвате баланса и не само, но и стихиите му самостоятелно, ви е отнета привилегията да използвате отделните камъни за своя изгода. Всяка мощ си има цена...
- Трябва да вървя.
- Ще върнеш ли камъка ми? Той ми принадлежи.
- Може би. Лека нощ, Таис.
Застана до прозореца. Нощта бе твърде топла за сезона. Непривичен бе за нея този климат, тази гледка. Черните облаци се отдръпваха като кадифена ръкавица и Луна себично изпълни половината хоризонт. Чувстваше съперничеството й, присъствието й навсякъде около себе си и у всекиго. Не й бе мястото тук. Гризеше я усещането, че си губи времето без смисъл.
А сега и Зигур... Бе изчезнал така, както се бе появил. Таис изфуча. Не понасяше безсилието, а събитията напоследък я връхлитаха без да й дават шанс за реална намеса. Губеше позиции в Селения, губеше хора, а Окото на Огъня сменяше по странен начин притежателя си и сякаш само й се изплъзваше. Дни наред Съветът на лордовете не стигаше до решение кого да изберат за регент, което дестабилизираше положението в страната и плашеше Деа. Това, което особено я безпокоеше бе намесата на халидските жреци. Трябваше да разбере повече за целта им.
Отпусна се тежко на стола, потопи перото в мастилото и задраска по пергамента с отривистия си почерк на оскъдната светлина. Написа го на един дъх, после за момент спря, замисли се и го разписа със закачлива усмивка. Вдигна го на светлината на луната.
„Пожелахте смъртта на селенското ни официално посланичество, а след като вашите хора отнеха Окото на Огъня, което ни принадлежи, пратихте селенит да преговаря за цената? Може би имате обяснение за мен, а може би то е пред мен? Бързата ви реакция ще ни спести бъдещи недоразумения...
Поклонничката на фурмите”
Сгъна го внимателно и го запечата с печата, който Деа бе дала на Феда.
- Е, Джоррам, ти си на ход...
* * *
- Следила си я!
- Радвам се да те видя също... – иронията й премина в лед – ...но не и че отново си се срещал с нея! Как мога да те убедя, че тази вещица е опасна за теб?? За мисията ни! – Изаара видя, че думите й не го застигат. Очите му присветваха с онзи гневен отблясък, който бе срещала преди години. Сърцето й се сви – нямаше да позволи да го загуби отново.
- Стой далече от нея! – хрипливия му глас не търпеше възражения. Не, този път нямаше да го остави да се погуби сам.
- Забравяш на кого говориш! Забравяш и кой си! С нея нямате допирни точки и не бива да допускаш да имате, заради своя народ, заради бъдещето ни.
- Спести ми високопарните си приказки, Изаара! Векове наред нищо не се е случвало. Вече се чудя дали изобщо някога е съществувала заплахата, която виждаш в този свят.
- Не, наистина, заплахата и пред очите ти да застане във вида на изкусителна жена, ще я прегърнеш с радост. Така ли нищо не придоби достатъчно значение за теб, че да му се посветиш?
Очите му я приковаха с помътнял поглед.
- А може би съм видял смисъл в нещо?
Изаара потръпна. Не можеше да е отново подвластен. Нямаше да понесе ново лечение. Рискуваше твърде много, но тази проклетница трябваше да умре. „Още тази нощ.” Спокойствието на взетото решение се загуби в болката. Притисна ръце към главата си да я спре. Свистенето режеше безмилостно всеки нерв по слепоочията й. Отвори очи и видя свитата като ембрион фигура на Зигур на земята. Болката отстъпи място на екота. Отзвучаваше сякаш на североизток. Срещна объркания поглед на елфа.
- Това ли чакахме? Предците ни не можаха ли да намерят по-приятен начин за тревога? – просъскването се стопи сред плясъка на черните крила.
- Само тези намерихме...
Изаара подритна с ботуш безжизненото тяло и огледа останалите жертви сред древните.
- Само тези?
- И двама от нашите.
Това вече беше изненада. Огледа насмешливо Ксерад.
- Да не мислехте, че ще ви водя на разходка? Казах най-добрите от Избраните! Легионът явно е снижил критериите си или водачите нямат правилна преценка... – Ксерад видимо се стегна, но нищо не каза.
Изаара приближи масата. Част от разпръснатите по нея книжа бяха изпопадали в суматохата. Повдигна един от пергаментите от земята и го разгърна. Карта. Смътен спомен за места, над които бе летяла и пристанища, из чиито разкаляни докове не веднъж бе лишавала от живот попрепили моряци, за да не забравя защо бе пратена.
- Съберете ги. Може да са следа.
Следа.. Следата я усещаше всеки от тях, но също и преградата. Когато им бяха разказвали как още преди хилядолетия предците им са пленили камъните в Булото на Викащите, водени от заветните книги, за да научават Избраните, когато ръце на древни ги държат, някак помежду другото бяха споменали, че магията има своите ограничения. Колко биха улеснили мисията им, ако бяха дали следа къде точно да намерят тези древни, за да ги унищожат до крак преди да станат реална заплаха. Колко по-лесно би било да укажат кои именно племена сред пясъците, зовящи се древни, са тези, които ги застрашават, или поне магията на викащия камък да бе така постоянна, че да не изпускаха следата. Сега камъка можеше да бъде навсякъде из Тиен’хара, а те – Избраните, трябваше да ровят из карти и мръсни мазета. Нещо изпускаха и тя трябваше да разбере какво. Не можеше да разчита само на зова на камъните. „Таис ще почака, първо трябва да посетя Серена.”
* * *
Таис – Периал – нощта на 14 срещу 15 Септември 1414 г. (- 6/ - 5 ден)
Зигур, Изаара – Тиен’хара – нощта на 16 срещу 17 Септември 1414 г. (- 4 / - 3 ден)
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Тя не можеше да докосне китарата си и перцето, с което тъй често бе галила струните, лежеше бездиханно между пръстите й. Тя не можеше да запее и прозореца на стаята й мълчеше ослепял. Тя не можеше да се усмихне и роклята й за танцуване лежеше мъртва върху долния край на леглото. Тя не плачеше.
Ридаеше безмълвно – тъй както подобава на порасналите момичета - и сълзите се стичаха от вътрешната страна на тишината в душата й. Събираха се в морето, наречено Мъка, чийто брегове бяха от спомени, а плитчините от загубено навеки щастие. Нямаше острови в това море, а реките му бяха солени...
Беше загубила представа за времето. Ставаше сутрин, измиваше се, закусваше с останалите, дори отиваше на тренировки заедно с тях. Вечер се прибираше в стаята си и чувстото за празнота и загуба я побъркваше. В нея се беше отворила някаква пукнатина, която дългът и вината не можеха да запълнят, и тя цялата постепено изтичаше през тази пукнатина... усещаше, как угасва и това чувство вместо да я ужасява, я успокояваше.... беше съгласна да умре.
Но нейните посестрими и побратими искаха тя да живее. Една сутрин багатурите Дамяна и Онегавон почукаха на стаята й, изчакаха няколко секунди, пак почукаха и влязоха без да чакат бавещата се от нейна страна покана. Дихание по късно Нила усети погалване по челото от грапавата, мазолеста заради тренировките длан на наставника си... В същия миг Дамяна оправи гънките по одеялото й и седна в десния край на леглото.
- Извинявам се, ако съм ви разтревожила.... Съжалявам, че имам толкова болнав вид... Ей сега ще стана... заслужавам наряд в кухнята... картофи....
- Спокойно, Ниленце, сестричето ми то... лежи! - дланта на Менедем нежно я натисна по челото и тя покорно се отпусна върху възглавницата. Преди да й каже за какво е дошъл, той също седна от лявата й страна, огледално на Дамяна. Погледна я с неговия си, пълен с обич и състрадание поглед. Започна изведнъж, някак от средата на собстените си мисли:
- Заради любовта си към Симон, ти узря телесно и душевно, сестрице. Обичта му беше за теб слънцето и небето, водата и хляба.. Онова, което споделяхте ти даваше криле, Нила... и затова, когато го загуби, ти рухна.
- Така е... тя усети, че миглите й отново натежават от изпълващата ги влага. Онег докосна трепкащите йм връхчета и солени капчици полепнаха по кожата на показалеца му:
- Силата поражда слабост. Симон беше твоята опора и се превърна заради смъртта си в твой воденичен камък... Време е слабостта на свой ред да се превърне в сила!
- Как е възможно това, наставнико – промълви тя и вярата в мъдростта му я накара да отвори за миг очи. Той отново я погали по челото – едновременно като по-голям брат и като родител:
- Пусни мъката си да докосне онямялата ти китара, Нила Мирин. Дай сълзите си на танца, който едва помни полета на стъпалата ти. Обгърни със спомена за Симон песните, които умират в сърцето ти.
Превърни слабостта си в сила, рухването в летене, отчаянието в творчество...
..Защото нямаш друг избор, сестрице.
Нила за момент остана неподвижна, незнаейки се дали да приеме казаното от наставника си просто като думи или като нещо, което може да я излекува в онези дълбини на съществото й, до които не можеха да достигнат и най- изкусите лечебни заклинания. Колебанието й продължи дълго, страшно дълго.
Но изведнъж, насред възцарилата се тишина, се чу шум от отметната завивка и Нила решително се изправи в леглото си. Пристъпи напред, слезе от пружиниращата му повърхност и взе в ръце китарата си.
Онег неволно отмести очи от подопечнната си, облечена само в полупрозрачна нощница, а Дамяна напротив – впи усмихната своя възхитен поглед в младта си посестрима и се облегна назад, оставяйки се на прииждащото чувство.
Гласът на Нила беше отвъд прекрасното:
Бездушен звяр съм без твоята нежност -
подари ми я мигом, окови ме веднага.
Спри ме , защото не мога да тръгна за никъде...
без теб... мое нежно проклятие.
Ето ме- Загребвам с груби ръце
оскъдни глътки любов,
оставени от дъжда
в следата от твоите стъпки....
... Китарата внезапно замлъкна, а младата жена ги погледна с толкова тъжна усмивка, че нещо в сърцето на Онегавон се преобърна. Намери се неспособен да каже каквото й да е – просто стоеше неподвижен и чувствааше как тази горчива чупка на нилените устни го изважда от равновесие. Осъзна, че не притежава достатъчно мъдрост и проникновенност, за да помогне. Потърси подкрепа от Дамяна и тя кимна в знак, че поема щафетата:
- Сестрице – рече бавно и спокойно тя – твоят наставник е умен, но все пак е мъж. Той не може да те разбере, понеже си жена и си по- сложна от него – Дамяна се изправи, пристъпи с мощта и грацията на зряла лъвица и меко взе в свои ръце онемелия инструмент:
- Ние сме дълбоки, Нила, и любовта ни прави още по-бездънни. В началото тя е плитка. Само страст. Хората си мислят, че страстта иде от слабините, но всъщност тя е просто гореща кръв в главата. Прекалено много и твърде много гореща кръв в нечия прекрасна, женска главица.
После е болката на сърцето. Тук е истинската обич, Нила, тук е щастието и мъката, светлината и мрака, прииждащи и отлитащи с присъстиевто, предателствата или смъртта на любимия мъж.... ало дори и това не е всичко.
Защото най долу е утробата, Нила. Коремът ти плаче, понеже никога няма да почувства вътре в себе си тежестта и зреенето на общия ви плод със Сиомон.
Така ли е, сестрице?
И да не отогориш знам че е така...
Нила не отговори веднага. В първия миг думите на Дамяна я накараха да захапе нежната кожа на гърба на дланта си. Чак след това изрече кратко и ясно:
- Никога няма да обикна друг мъж, Дамяна.
- Това е твой избор и право на сърцето ти. Ала майчинството е по-силно от всичко друго на този свят- погали я Дамяна и внимателно притисна главата на девойката към бузата си. Пръстите й докоснаха мократа буза:
- И за да не бъда голословна ще те срещна със жена, която също е загубила любимия си. Въпреки загубата е продължила да се грижи за своето дете, за себе си и за всички останали, към които носи отговорност...
Залата за аудиенци на Бодарския дворец излъчваше неподправено величие. Тя разчиташе не на размерите си, нито на помпозна украса – всичко в нея беше плод на единен замисъл и контурите на огромното помещение се извисяваха изчистени и ясни, така че предназначението на мястото изпъкваше над всеки опит на окото да се запилее към ненужни детайли – понеже нямаше такива. Посетителят първо минаваше през масивна порта, обкована в бронз, който не си знаеше вековете и в същото време блестеше като туко що умито от първия пролетен дъжд слънце. После попадаше в самата зала, която беше поне два пъти по дълга, отколкото широка. Отстрани на централната пътека бяха наредени благородниците и чиновниците, на които Владетелят прехвърляше окончателното оформяне или изпълнение на вече взетото по някакъв въпрос решение. Накрая, в последната трета от дължината си, залата се отделяше пространствено с две колони – мощтни, масивни и без никаква украса по тях – от полиран до съвършенство тъмночервен гранит. В самия край на залата беше подиумът, върху който се извисяваше Тронът, а зад него цялата стена беше от бяло кварцово стъкло, което запращаше безброй ослепяващи игли в зениците на онзи, който се осмелеше да погледне право към своя крал.
В стените имаше ниши и балкончета, от които магове, както и войници с мощни самострели дебнеха тълпата за възможни нападатели срещу свещенната особа. Освен това наколко пъти в своята история Тронът беше показвал, че може да се завърта около оста си, и зад него да се отваря пролука към по долния етаж – а там, точно под залата – се намираше най – мощното и елитно звено от дворцовата охрана...
.... Той приближи до своя суверен и коленичи на лявото си коляно, докосвайки с едноименната си ръка пода пред стъпалото на другия крак. Допря десния си юмрук върху сърцето си и застина така с наведена глава.
- Станете, митнически инспектор Менедем. Имате две минути – говорете – произнесе застаналия прав от дясната страна на трона лорд Джони Кейдж. Без повече подкана Онегавон започна, изричайки нещата, които вече беше споделил с главния пълководец. Самия факт, че ги произнасяше публично представляваше послание към началниците на Менедем.
... Бърз поглед към стоящия от другата страна на трона Илай Юрански разкри на говорещия, че принц-консортът е всичко онова, което се говори за него - тоест че е умен, опасен и решителен човек... Излъчваше някаква собствена, личностна сила и имаше абсолютно непроницаемо лице - Онегавон се запита дали този човек знае за съществуването на ферундалния орден...
Когато свърши, се възцари тишнита, необходима, за да може Суверенът да вземе своето решение. Естествено всичко беше предрешено предварително, но това не пречеше Онегавон да усеща върху себе си едни остър като свредел поглед, поглед на човек, който се опитва да проникне до дъното на душата му.
- Имате ли доказателства, за да обвинявате толкова високопоставено лице, при това ваш началник, митнически инспектор Менедем? - гласът беше на красива жена, на много красива жена. Той вдигна лице и се остави на неясния - заради ослепяващото сияние на огромното кварцово стъкло - силует да го разгледа по-добре. Не си правеше никакви илюзии, че може да му се размине, ако обърка нещата – беше се изправил пред своя суверен и такива подробности като красота, мелодичен глас или нежен женски характер нямаха никакво значение, абсолютно никакво значение за него... Стоеше пред въплътената в плът и кръв воля на самото Небе.
- Да, ваше височесво, имам доказателства. Моля лодр Кейдж да ви ги представи – отвърна Онег. Протоколът забраняваше предаването на вещи или документи от ръката на посетителя директно към владетеля на Даная... - миг по късно мъжът от дясната страна на трона извади няколко листа от папката, облицована с черен плюш и залата неволно зашумя. Обикновенно слуга притичваше острани с необходимите документи – да се намират направо в ръцете на Пълководеца означаваше много.... Началникът на митницата на речното пристанище на Бодар усети, че гърлото му е прекалено пресъхнало, за да може да преглътне... Двама трима от най- соъбразителните му другарчета побързаха да се дръпнат настрани, освобождавайки постененно разширяваща се празнина около него.
Кралицата напарви знак, че иска да говори и церемониал майсторите удариха по пода със жезлите си, възцарявайки мигновенна тишина:
- Приемам документите и обясненията – разснесе се ясният, чист глас на Анара Бодар- Временно да се отстрани от длъжност сър Девърмонт Кестрийдж, да се направи пълна проверка на дейността му, като междувременно се наложи запор на имещуството му и се сложи ръка на частната му кореспонденция.
Втор! Нареждам митнически инспектор Онегавон Лизипс Менедем да бъде освободен временно от длъжност и да се разпредели в свитата на лорд Джони Кейдж като съветник по въпросите от неговата компетентност.....
... Тя направи знак и пълководецът й кимна на церемониалмайсторите. Протоколът отново се задейства като някакакъв невидим, часовников механизъм и отнесе Менедем като камъче в силен поток , освобождавайки мястото му пред подиума за следващия посетител.
Три часа по късно, вече в ранния следобед се състоя втора аудинеция – този път не толкова официална - в кабинета на Джони Кейдж. Стаята беше достатъчно просторна и светла, и побра без затруднение кралицата, нейния пълководец и четиримата ферундали. При влизането й те отново застанаха на едно коляно, но тя усмихнато им нареди да се изправят:
- Изправете се... искам да виждам лицата ви... вие моето също. Хайде изправете се – рече ласкаво тя. В отговор на поканата, изречена с такава мекота, те се изправиха, чудейки се дали да застанат мирно или наистина да се осмелят и да говорят, и да я гледат в лицето.
- Ще ви открия една тайна – усмихна се тя – аз също съм човек като вас.
. Но вие излъчвате толкова... - не се доизказа Нила Мирин...
- Какво? ...величественост? - разкошните очи на кралицата пламнаха във весел смях. После изведнъж стана сериозна - седнете, дами и господа, разкажете ми за себе си, за онова, което няма как да споменете в докладите, които идват веднъж на няколко години- тя ги подкани със широк жест да седнат в отредените за тях столове - да не споменавам, че наученото от тези доклади мога да обсъждам и разисквам само с двама, трима човека....
- Вие знаете всичко за нас, господарке – рече тихо Дамяна.
- Така е, но не познавам самите вас.
- Не разбирам въпроса ви – каза Стожин.
- Той е съвсем прост – отвърна Анара и грациозно седна в креслото на пълководеца си, което той кавалерски и много деликатно намести под нея – защо вярвате в мен толкова силно?
- Искате да кажете, защо сме лоялни към вас и вашия род? - уточни въпроса Онегавон и това предизвика тих, въздържан смях в Джони Кейдж:
- Предупредих те, че са трудни събеседници – винаги действат директно и ти провалят подвеждащите въпроси.
- Очевидно е, че са войни - отвърна кралицата и ги огледа внимателно един по един. После внезапно каза нещо, което никога не бе научавала от тях. Просто не бяха намирали за нужно да го споменават, следователно тя не би могла да го знае:
- Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.
Реакцията им беше почти видима. Въпреки усилието да запазят безизразност си пролича, че това просто изречение ги е разстърсило. Стожин дори се осмели да попита:
- Откъде нашата господарка е научила какво пише над.. над...
- Над портата на вашата оръжейна? - повдигна вежда Анара – знам, защото този надпис е там от един век и половина... защото моите кралски предци са гласували доверие на вашия основател – майстор Сков Яркен.
Онегавон поклати глава, изумен, че външен човек помни такива важни неща, маскирани като подробности и прикрити под дебел слой прах, напластен върху древни пергаменти. Каза:
- Ние сме ваши, кралице Анара Бодар.
- Оо, не сте мои! Вие сте на кралството - така, както и аз му принадлежа!
Тя не каза нищо повече и се взря отново в лицата им - можеше почти физически да се усети мощта на волята, прикрита зад погледа на тези нежни, разкошни очи. Тази привидно крехка жена притежаше вроден усет за властта и за нейното личностно налагане над хора, не по малко твърди душевно от нея.... но освен това притежаваше и огромно като морето чувство за отговорност. Онегавон отвърна на погледа й, позволявйки си за миг да пресещне зениците й:
- Знаете ли господарке – повечето хора не умеят да бъдат загрижени за другите, нито благодарни, нито да почувстват дълг дори към близките си. Има разбира се и хора – те са малцина - които никога не забравят своите дългове, своята признателност. За тях всяко нещо се пречупва през така нареченото Гир'ри. Това нещо струва повече от гордостта, повече от силата на волята. Гир'ри винаги е лично, винаги е към конкретен човек – спасителят ти от удавяне, пекарят, който ти дава на версия, родителите ти, бойният ти другар. Това чувство винаги е към конкретен човек, към онези, на които дължиш всичко. В същото време Гир'ри – тази забравена, древна дума – означава неизплащаем дълг.
- Защо ми казвате всичко това – попита спокойно кралица Анара.
- Защото има и една трета категория хора – онези, които могат да изпитват гир'ри към своето кралство... към всички онези, които сутрин стават в тази огромна страна и отиват на своите ниви, работилници или катнори. Всички онези, които разчитат на вас, на вашето чувство за дълг към тях, на това да им осигурите мир, ниски данъци и справедливост в съдебната зала.... а вие и вашите предци притежавате това чувство в себе си – или по скоро то притежвава вас – и затова заслужавате нашата вярност и живот.
Кралица Анара за миг остана мълчалива, потънала в себе си. После простичко рече:
- За мен е чест да ми служите. Заклевам се никога да не ви пращам по тъмни дела, никога не щи ви принудя да опетните честта си, за да изпълните волята ми на всяка цена. Единственото, което искам е вашата вярност.
- Винаги сте я имали, кралице Анара Бодар. Нашия живот и на всички Ферундали е в ръцете ви.
През следващия един час кралицата споделяше с тях информация, разпитваше ги подробно, даваше им наставления и заповеди. Нареди им да не бързат да обявяват пред света съществуването на Белия Орден, но да започнат по места да се свързват с началниците на гарнизони и губернаторите на големите градове. Изиска от тях да организират собствено разследване на случилото се в Арсис и да подсилят охраната й в двореца.
Нила Мирин, която вече беше очарована от своята кралица смирено помоли да бъде зачислена като нейна компаньонка. Анара се усмихна:
- Като моя компаньонка няма да можеш да си носиш открито ферундалния меч, млада госпожице.... но въпреки това ще приема с удоволствие.
- Ще ви защитавам с цената на живота си, кралице - отвърна поривисто Нила и внезапно се смути от самочувствието, с което беше изрекла тези думи. От неудобство се изчерви, при което бялато й лице стана алено като залез. Джони Кейдж също се усмихна, доволен от чистотата на тези хора, от съчетаващата се в тях твърдост и сила с неподправена откритост и невинност. Попита:
- А за Аркип?
- За принца ако може да спрете вниманието си върху багатур Дамяна. Не искам да навлизам в подробности – рече Онегавон – но, последното й дете навърши пет години и беше преместено в друг Приют на Милосърдните. Такава е практиката.... но..... това не премахва болката в душата ти.
Възцари се тишина, в която кралицата се взря за пореден път в широкото, едновременно силно и хармонично, красиво лице на Дамяна. Явно видяното й хареса, защото кимна одобрително:
- Кейдж каза, че искате да сложите и заместник на началника на охраната, сър Конър Бенро.
- Ваша светлост, самият Конър ни помоли за това преди да се срещнем..... той силно се надява, че с наша помощ ще ви убеди да се пазите по добре и да направите някой преустройства на стаите и коридорите в двореца.
- Що за владетел ще бъда, ако се крия от обкръжението си? Макар че съм съгласна да се направят подобрения в охраната. Щом самият Бенро е на ваша страна, значи ще има преустройства.... между другото може да му кажете всичко за вас, което досега сте му спестили като информация.... той е невероято лоялен мъж.
- Самата истина, кралице! - Онегавон преглътна, после събра смелост и каза още нещо – Господарке, може да звучи глупаво, но.....
- Говорете, багатур Менедем!
- Заедно с мен и багатур Дамяна на принц Аркип не може да му се случи абсолютно нищо.... дори и ако инкогнито обикаля града, ваше величество!
- Той ли поиска това от вас?
- Той е вече голям човек, господарке, бил е комита, участвал е във военни съвети...
- Обикалянето инкогнито е лоша игра за покварени владетели... започва невинно и завършва грозно и отвратително...
- Както кажете, кралице! - отвърна смирено помолилият и това накара Анара да попита:
- Къде бихте го завели?
- Пазара, речното пристанище, занаятчийските квартали, казармите и ... да... няколко кръчми – защото е хубаво да види как говорят, мислят, чувстват обикновенните хора, да проумее от какво се вълнуват... Решението е ваше, господарке!
- Ще си помисля по този въпрос, батагур Онегавон и ще ви съобщя решението си – на вас.. и на онзи, който така хитро ви е подтикнал да помолите вместо него..... и между другото, багатур Менедем.... гответе се за стола на началника си в речното пристанище.... Което всъщност означава, че ще прекарвате повечето си време тук, в кабинетите в двореца, под прякото подчинение на лорд Кейдж.
- Както заповяда моят суверен.
- Добре – рече Анара Бодар – свободни сте.
Тя се изправи, при което всеки от четиримата ферундали отново застана на лявото си коляно, поставяйки десниия си юмрук пред сърцето. Кралица Анара се усмихна:
- Достатъчно е да се покланяте, дами и господа. Всъщност от дамите - особено когато са с рокли - очаквам реверанс.
- Както заповядате, кралице - отвърна Онегавон и в последния миг си спомни, че трябва да попита още нещо - между другото Принц-Консортът знае ли за нас?
- Не! И не бива да научава... поне не и преди целия останал свят.
--------------------------------------------------------------------------
Нила, Стожин, Дамяна, Онегавон - на аудиенция при кралица Анара и лорд Джони Кейдж - Бодар - +3, 23.09.1414 г.
Ридаеше безмълвно – тъй както подобава на порасналите момичета - и сълзите се стичаха от вътрешната страна на тишината в душата й. Събираха се в морето, наречено Мъка, чийто брегове бяха от спомени, а плитчините от загубено навеки щастие. Нямаше острови в това море, а реките му бяха солени...
Беше загубила представа за времето. Ставаше сутрин, измиваше се, закусваше с останалите, дори отиваше на тренировки заедно с тях. Вечер се прибираше в стаята си и чувстото за празнота и загуба я побъркваше. В нея се беше отворила някаква пукнатина, която дългът и вината не можеха да запълнят, и тя цялата постепено изтичаше през тази пукнатина... усещаше, как угасва и това чувство вместо да я ужасява, я успокояваше.... беше съгласна да умре.
Но нейните посестрими и побратими искаха тя да живее. Една сутрин багатурите Дамяна и Онегавон почукаха на стаята й, изчакаха няколко секунди, пак почукаха и влязоха без да чакат бавещата се от нейна страна покана. Дихание по късно Нила усети погалване по челото от грапавата, мазолеста заради тренировките длан на наставника си... В същия миг Дамяна оправи гънките по одеялото й и седна в десния край на леглото.
- Извинявам се, ако съм ви разтревожила.... Съжалявам, че имам толкова болнав вид... Ей сега ще стана... заслужавам наряд в кухнята... картофи....
- Спокойно, Ниленце, сестричето ми то... лежи! - дланта на Менедем нежно я натисна по челото и тя покорно се отпусна върху възглавницата. Преди да й каже за какво е дошъл, той също седна от лявата й страна, огледално на Дамяна. Погледна я с неговия си, пълен с обич и състрадание поглед. Започна изведнъж, някак от средата на собстените си мисли:
- Заради любовта си към Симон, ти узря телесно и душевно, сестрице. Обичта му беше за теб слънцето и небето, водата и хляба.. Онова, което споделяхте ти даваше криле, Нила... и затова, когато го загуби, ти рухна.
- Така е... тя усети, че миглите й отново натежават от изпълващата ги влага. Онег докосна трепкащите йм връхчета и солени капчици полепнаха по кожата на показалеца му:
- Силата поражда слабост. Симон беше твоята опора и се превърна заради смъртта си в твой воденичен камък... Време е слабостта на свой ред да се превърне в сила!
- Как е възможно това, наставнико – промълви тя и вярата в мъдростта му я накара да отвори за миг очи. Той отново я погали по челото – едновременно като по-голям брат и като родител:
- Пусни мъката си да докосне онямялата ти китара, Нила Мирин. Дай сълзите си на танца, който едва помни полета на стъпалата ти. Обгърни със спомена за Симон песните, които умират в сърцето ти.
Превърни слабостта си в сила, рухването в летене, отчаянието в творчество...
..Защото нямаш друг избор, сестрице.
Нила за момент остана неподвижна, незнаейки се дали да приеме казаното от наставника си просто като думи или като нещо, което може да я излекува в онези дълбини на съществото й, до които не можеха да достигнат и най- изкусите лечебни заклинания. Колебанието й продължи дълго, страшно дълго.
Но изведнъж, насред възцарилата се тишина, се чу шум от отметната завивка и Нила решително се изправи в леглото си. Пристъпи напред, слезе от пружиниращата му повърхност и взе в ръце китарата си.
Онег неволно отмести очи от подопечнната си, облечена само в полупрозрачна нощница, а Дамяна напротив – впи усмихната своя възхитен поглед в младта си посестрима и се облегна назад, оставяйки се на прииждащото чувство.
Гласът на Нила беше отвъд прекрасното:
Бездушен звяр съм без твоята нежност -
подари ми я мигом, окови ме веднага.
Спри ме , защото не мога да тръгна за никъде...
без теб... мое нежно проклятие.
Ето ме- Загребвам с груби ръце
оскъдни глътки любов,
оставени от дъжда
в следата от твоите стъпки....
... Китарата внезапно замлъкна, а младата жена ги погледна с толкова тъжна усмивка, че нещо в сърцето на Онегавон се преобърна. Намери се неспособен да каже каквото й да е – просто стоеше неподвижен и чувствааше как тази горчива чупка на нилените устни го изважда от равновесие. Осъзна, че не притежава достатъчно мъдрост и проникновенност, за да помогне. Потърси подкрепа от Дамяна и тя кимна в знак, че поема щафетата:
- Сестрице – рече бавно и спокойно тя – твоят наставник е умен, но все пак е мъж. Той не може да те разбере, понеже си жена и си по- сложна от него – Дамяна се изправи, пристъпи с мощта и грацията на зряла лъвица и меко взе в свои ръце онемелия инструмент:
- Ние сме дълбоки, Нила, и любовта ни прави още по-бездънни. В началото тя е плитка. Само страст. Хората си мислят, че страстта иде от слабините, но всъщност тя е просто гореща кръв в главата. Прекалено много и твърде много гореща кръв в нечия прекрасна, женска главица.
После е болката на сърцето. Тук е истинската обич, Нила, тук е щастието и мъката, светлината и мрака, прииждащи и отлитащи с присъстиевто, предателствата или смъртта на любимия мъж.... ало дори и това не е всичко.
Защото най долу е утробата, Нила. Коремът ти плаче, понеже никога няма да почувства вътре в себе си тежестта и зреенето на общия ви плод със Сиомон.
Така ли е, сестрице?
И да не отогориш знам че е така...
Нила не отговори веднага. В първия миг думите на Дамяна я накараха да захапе нежната кожа на гърба на дланта си. Чак след това изрече кратко и ясно:
- Никога няма да обикна друг мъж, Дамяна.
- Това е твой избор и право на сърцето ти. Ала майчинството е по-силно от всичко друго на този свят- погали я Дамяна и внимателно притисна главата на девойката към бузата си. Пръстите й докоснаха мократа буза:
- И за да не бъда голословна ще те срещна със жена, която също е загубила любимия си. Въпреки загубата е продължила да се грижи за своето дете, за себе си и за всички останали, към които носи отговорност...
Залата за аудиенци на Бодарския дворец излъчваше неподправено величие. Тя разчиташе не на размерите си, нито на помпозна украса – всичко в нея беше плод на единен замисъл и контурите на огромното помещение се извисяваха изчистени и ясни, така че предназначението на мястото изпъкваше над всеки опит на окото да се запилее към ненужни детайли – понеже нямаше такива. Посетителят първо минаваше през масивна порта, обкована в бронз, който не си знаеше вековете и в същото време блестеше като туко що умито от първия пролетен дъжд слънце. После попадаше в самата зала, която беше поне два пъти по дълга, отколкото широка. Отстрани на централната пътека бяха наредени благородниците и чиновниците, на които Владетелят прехвърляше окончателното оформяне или изпълнение на вече взетото по някакъв въпрос решение. Накрая, в последната трета от дължината си, залата се отделяше пространствено с две колони – мощтни, масивни и без никаква украса по тях – от полиран до съвършенство тъмночервен гранит. В самия край на залата беше подиумът, върху който се извисяваше Тронът, а зад него цялата стена беше от бяло кварцово стъкло, което запращаше безброй ослепяващи игли в зениците на онзи, който се осмелеше да погледне право към своя крал.
В стените имаше ниши и балкончета, от които магове, както и войници с мощни самострели дебнеха тълпата за възможни нападатели срещу свещенната особа. Освен това наколко пъти в своята история Тронът беше показвал, че може да се завърта около оста си, и зад него да се отваря пролука към по долния етаж – а там, точно под залата – се намираше най – мощното и елитно звено от дворцовата охрана...
.... Той приближи до своя суверен и коленичи на лявото си коляно, докосвайки с едноименната си ръка пода пред стъпалото на другия крак. Допря десния си юмрук върху сърцето си и застина така с наведена глава.
- Станете, митнически инспектор Менедем. Имате две минути – говорете – произнесе застаналия прав от дясната страна на трона лорд Джони Кейдж. Без повече подкана Онегавон започна, изричайки нещата, които вече беше споделил с главния пълководец. Самия факт, че ги произнасяше публично представляваше послание към началниците на Менедем.
... Бърз поглед към стоящия от другата страна на трона Илай Юрански разкри на говорещия, че принц-консортът е всичко онова, което се говори за него - тоест че е умен, опасен и решителен човек... Излъчваше някаква собствена, личностна сила и имаше абсолютно непроницаемо лице - Онегавон се запита дали този човек знае за съществуването на ферундалния орден...
Когато свърши, се възцари тишнита, необходима, за да може Суверенът да вземе своето решение. Естествено всичко беше предрешено предварително, но това не пречеше Онегавон да усеща върху себе си едни остър като свредел поглед, поглед на човек, който се опитва да проникне до дъното на душата му.
- Имате ли доказателства, за да обвинявате толкова високопоставено лице, при това ваш началник, митнически инспектор Менедем? - гласът беше на красива жена, на много красива жена. Той вдигна лице и се остави на неясния - заради ослепяващото сияние на огромното кварцово стъкло - силует да го разгледа по-добре. Не си правеше никакви илюзии, че може да му се размине, ако обърка нещата – беше се изправил пред своя суверен и такива подробности като красота, мелодичен глас или нежен женски характер нямаха никакво значение, абсолютно никакво значение за него... Стоеше пред въплътената в плът и кръв воля на самото Небе.
- Да, ваше височесво, имам доказателства. Моля лодр Кейдж да ви ги представи – отвърна Онег. Протоколът забраняваше предаването на вещи или документи от ръката на посетителя директно към владетеля на Даная... - миг по късно мъжът от дясната страна на трона извади няколко листа от папката, облицована с черен плюш и залата неволно зашумя. Обикновенно слуга притичваше острани с необходимите документи – да се намират направо в ръцете на Пълководеца означаваше много.... Началникът на митницата на речното пристанище на Бодар усети, че гърлото му е прекалено пресъхнало, за да може да преглътне... Двама трима от най- соъбразителните му другарчета побързаха да се дръпнат настрани, освобождавайки постененно разширяваща се празнина около него.
Кралицата напарви знак, че иска да говори и церемониал майсторите удариха по пода със жезлите си, възцарявайки мигновенна тишина:
- Приемам документите и обясненията – разснесе се ясният, чист глас на Анара Бодар- Временно да се отстрани от длъжност сър Девърмонт Кестрийдж, да се направи пълна проверка на дейността му, като междувременно се наложи запор на имещуството му и се сложи ръка на частната му кореспонденция.
Втор! Нареждам митнически инспектор Онегавон Лизипс Менедем да бъде освободен временно от длъжност и да се разпредели в свитата на лорд Джони Кейдж като съветник по въпросите от неговата компетентност.....
... Тя направи знак и пълководецът й кимна на церемониалмайсторите. Протоколът отново се задейства като някакакъв невидим, часовников механизъм и отнесе Менедем като камъче в силен поток , освобождавайки мястото му пред подиума за следващия посетител.
Три часа по късно, вече в ранния следобед се състоя втора аудинеция – този път не толкова официална - в кабинета на Джони Кейдж. Стаята беше достатъчно просторна и светла, и побра без затруднение кралицата, нейния пълководец и четиримата ферундали. При влизането й те отново застанаха на едно коляно, но тя усмихнато им нареди да се изправят:
- Изправете се... искам да виждам лицата ви... вие моето също. Хайде изправете се – рече ласкаво тя. В отговор на поканата, изречена с такава мекота, те се изправиха, чудейки се дали да застанат мирно или наистина да се осмелят и да говорят, и да я гледат в лицето.
- Ще ви открия една тайна – усмихна се тя – аз също съм човек като вас.
. Но вие излъчвате толкова... - не се доизказа Нила Мирин...
- Какво? ...величественост? - разкошните очи на кралицата пламнаха във весел смях. После изведнъж стана сериозна - седнете, дами и господа, разкажете ми за себе си, за онова, което няма как да споменете в докладите, които идват веднъж на няколко години- тя ги подкани със широк жест да седнат в отредените за тях столове - да не споменавам, че наученото от тези доклади мога да обсъждам и разисквам само с двама, трима човека....
- Вие знаете всичко за нас, господарке – рече тихо Дамяна.
- Така е, но не познавам самите вас.
- Не разбирам въпроса ви – каза Стожин.
- Той е съвсем прост – отвърна Анара и грациозно седна в креслото на пълководеца си, което той кавалерски и много деликатно намести под нея – защо вярвате в мен толкова силно?
- Искате да кажете, защо сме лоялни към вас и вашия род? - уточни въпроса Онегавон и това предизвика тих, въздържан смях в Джони Кейдж:
- Предупредих те, че са трудни събеседници – винаги действат директно и ти провалят подвеждащите въпроси.
- Очевидно е, че са войни - отвърна кралицата и ги огледа внимателно един по един. После внезапно каза нещо, което никога не бе научавала от тях. Просто не бяха намирали за нужно да го споменават, следователно тя не би могла да го знае:
- Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.
Реакцията им беше почти видима. Въпреки усилието да запазят безизразност си пролича, че това просто изречение ги е разстърсило. Стожин дори се осмели да попита:
- Откъде нашата господарка е научила какво пише над.. над...
- Над портата на вашата оръжейна? - повдигна вежда Анара – знам, защото този надпис е там от един век и половина... защото моите кралски предци са гласували доверие на вашия основател – майстор Сков Яркен.
Онегавон поклати глава, изумен, че външен човек помни такива важни неща, маскирани като подробности и прикрити под дебел слой прах, напластен върху древни пергаменти. Каза:
- Ние сме ваши, кралице Анара Бодар.
- Оо, не сте мои! Вие сте на кралството - така, както и аз му принадлежа!
Тя не каза нищо повече и се взря отново в лицата им - можеше почти физически да се усети мощта на волята, прикрита зад погледа на тези нежни, разкошни очи. Тази привидно крехка жена притежаше вроден усет за властта и за нейното личностно налагане над хора, не по малко твърди душевно от нея.... но освен това притежаваше и огромно като морето чувство за отговорност. Онегавон отвърна на погледа й, позволявйки си за миг да пресещне зениците й:
- Знаете ли господарке – повечето хора не умеят да бъдат загрижени за другите, нито благодарни, нито да почувстват дълг дори към близките си. Има разбира се и хора – те са малцина - които никога не забравят своите дългове, своята признателност. За тях всяко нещо се пречупва през така нареченото Гир'ри. Това нещо струва повече от гордостта, повече от силата на волята. Гир'ри винаги е лично, винаги е към конкретен човек – спасителят ти от удавяне, пекарят, който ти дава на версия, родителите ти, бойният ти другар. Това чувство винаги е към конкретен човек, към онези, на които дължиш всичко. В същото време Гир'ри – тази забравена, древна дума – означава неизплащаем дълг.
- Защо ми казвате всичко това – попита спокойно кралица Анара.
- Защото има и една трета категория хора – онези, които могат да изпитват гир'ри към своето кралство... към всички онези, които сутрин стават в тази огромна страна и отиват на своите ниви, работилници или катнори. Всички онези, които разчитат на вас, на вашето чувство за дълг към тях, на това да им осигурите мир, ниски данъци и справедливост в съдебната зала.... а вие и вашите предци притежавате това чувство в себе си – или по скоро то притежвава вас – и затова заслужавате нашата вярност и живот.
Кралица Анара за миг остана мълчалива, потънала в себе си. После простичко рече:
- За мен е чест да ми служите. Заклевам се никога да не ви пращам по тъмни дела, никога не щи ви принудя да опетните честта си, за да изпълните волята ми на всяка цена. Единственото, което искам е вашата вярност.
- Винаги сте я имали, кралице Анара Бодар. Нашия живот и на всички Ферундали е в ръцете ви.
През следващия един час кралицата споделяше с тях информация, разпитваше ги подробно, даваше им наставления и заповеди. Нареди им да не бързат да обявяват пред света съществуването на Белия Орден, но да започнат по места да се свързват с началниците на гарнизони и губернаторите на големите градове. Изиска от тях да организират собствено разследване на случилото се в Арсис и да подсилят охраната й в двореца.
Нила Мирин, която вече беше очарована от своята кралица смирено помоли да бъде зачислена като нейна компаньонка. Анара се усмихна:
- Като моя компаньонка няма да можеш да си носиш открито ферундалния меч, млада госпожице.... но въпреки това ще приема с удоволствие.
- Ще ви защитавам с цената на живота си, кралице - отвърна поривисто Нила и внезапно се смути от самочувствието, с което беше изрекла тези думи. От неудобство се изчерви, при което бялато й лице стана алено като залез. Джони Кейдж също се усмихна, доволен от чистотата на тези хора, от съчетаващата се в тях твърдост и сила с неподправена откритост и невинност. Попита:
- А за Аркип?
- За принца ако може да спрете вниманието си върху багатур Дамяна. Не искам да навлизам в подробности – рече Онегавон – но, последното й дете навърши пет години и беше преместено в друг Приют на Милосърдните. Такава е практиката.... но..... това не премахва болката в душата ти.
Възцари се тишина, в която кралицата се взря за пореден път в широкото, едновременно силно и хармонично, красиво лице на Дамяна. Явно видяното й хареса, защото кимна одобрително:
- Кейдж каза, че искате да сложите и заместник на началника на охраната, сър Конър Бенро.
- Ваша светлост, самият Конър ни помоли за това преди да се срещнем..... той силно се надява, че с наша помощ ще ви убеди да се пазите по добре и да направите някой преустройства на стаите и коридорите в двореца.
- Що за владетел ще бъда, ако се крия от обкръжението си? Макар че съм съгласна да се направят подобрения в охраната. Щом самият Бенро е на ваша страна, значи ще има преустройства.... между другото може да му кажете всичко за вас, което досега сте му спестили като информация.... той е невероято лоялен мъж.
- Самата истина, кралице! - Онегавон преглътна, после събра смелост и каза още нещо – Господарке, може да звучи глупаво, но.....
- Говорете, багатур Менедем!
- Заедно с мен и багатур Дамяна на принц Аркип не може да му се случи абсолютно нищо.... дори и ако инкогнито обикаля града, ваше величество!
- Той ли поиска това от вас?
- Той е вече голям човек, господарке, бил е комита, участвал е във военни съвети...
- Обикалянето инкогнито е лоша игра за покварени владетели... започва невинно и завършва грозно и отвратително...
- Както кажете, кралице! - отвърна смирено помолилият и това накара Анара да попита:
- Къде бихте го завели?
- Пазара, речното пристанище, занаятчийските квартали, казармите и ... да... няколко кръчми – защото е хубаво да види как говорят, мислят, чувстват обикновенните хора, да проумее от какво се вълнуват... Решението е ваше, господарке!
- Ще си помисля по този въпрос, батагур Онегавон и ще ви съобщя решението си – на вас.. и на онзи, който така хитро ви е подтикнал да помолите вместо него..... и между другото, багатур Менедем.... гответе се за стола на началника си в речното пристанище.... Което всъщност означава, че ще прекарвате повечето си време тук, в кабинетите в двореца, под прякото подчинение на лорд Кейдж.
- Както заповяда моят суверен.
- Добре – рече Анара Бодар – свободни сте.
Тя се изправи, при което всеки от четиримата ферундали отново застана на лявото си коляно, поставяйки десниия си юмрук пред сърцето. Кралица Анара се усмихна:
- Достатъчно е да се покланяте, дами и господа. Всъщност от дамите - особено когато са с рокли - очаквам реверанс.
- Както заповядате, кралице - отвърна Онегавон и в последния миг си спомни, че трябва да попита още нещо - между другото Принц-Консортът знае ли за нас?
- Не! И не бива да научава... поне не и преди целия останал свят.
--------------------------------------------------------------------------
Нила, Стожин, Дамяна, Онегавон - на аудиенция при кралица Анара и лорд Джони Кейдж - Бодар - +3, 23.09.1414 г.
Last edited by cherno_slance on Thu Oct 20, 2005 6:54 pm, edited 5 times in total.
Сиянието ставаше все по-ярко в нощта. Струваше му се толкова неестествена и някак плашеща светлината, нарушаваща изконния мрак. Наближаваше крепостта и плановете му изведнъж се разпиляха като звезден прах от някоя разбита космическа сълза, прекъснала своето съществуване сред посестримите си на небосклона.
След като Носителят бе отвел Сайхе през огледалото, оставяйки след себе си само кристални късчета, Денн бързо бе намерил кралската конюшна. Спотайването в сенките и тъмните ъгли го остави незабелязан и само крясъците на конярите в далечината му подсказаха, че са открили липсващият черен жребец. Не, че имаше някакво значение – магическият двубой нямаше да остане незабелязан.
Безликият бе решил да последва Ти’сейн и магьосницата в Тиен’хара и да довърши започнатото в Бодар. Така можеше да премахне и заплахата за клана си, убивайки Принца. Но с всяка изминала нощ увереността му се разколебаваше, докато сиянието на Звездата над древната крепост не го заля с пълната си мощ и непреодолимост, потискайки го с необятната си енергия. Едва сега Денн осъзна каква сила притежава Носителят в сърцето на владенията си. Не можеше дори да си помисли да му се противопостави при наличието на Звездата.
Приседнал зад купчина камъни, Денн не откъсваше синеокия си взор от нетрепващата концентрация на светлина и сила. Представи си как звездата изгрява над Висящите скали и погубва първичните домове на Древните, съхранили природата, силата и естеството на културата им.
Усети полъх на ознато присъствие и се изправи внимателно, сливайки плаща си с черното наметало на нощта. Конят нервно изпръхтя и трескаво затърси с очи своя ездач. Денн се приближи до крепостната стена, усетил онази пулсираща невидима светлина, която сякаш го изгаряше отвътре, когато бе в близост до Носителя. Този път тя бе значително по-слаба - като при срещата му с онзи объркан човек в пустинята. Светлина, която го зовеше необяснимо.
Един прилеп прелетя в нощта, търсещ спасителен мрак сред ярката светлина, идваща от върха на най-високата кула. Денн махна с ръка, подавайки дългите си сивкави пръсти изпод крайчеца на широкия черен ръкав, и дари животното с вечнаа тъма.
Докато прилепът падаше към земята, Безликият погледна през очите на смъртта, отнасяща блещукащия му живот, и видя едрия мъж, който се разхождаше от другата страна на крепостната стена. Имаше походка на боец, а и няколко стари белега пресичаха иначе гладкото му лице, скривайки се отчасти под късите кичури кестенява коса.
Мъжът излезе от сянката на някоя от кулите и миг преди мъртвото животно да падне под ръба на високата каменна стена, Денн забеляза тъмните татуировки на челото на непознатия. “На ал-Акрома”.
От няколко дни смъртта бе напълнила неговата скръбна чаша, която сега очакваше тялото му, за да го окъпе в мъка, пренасяйки го на някое друго място. Вече бе време да върви. Остави тялото на прилепа сред камъните, изпращайки по мъртвия дух послание за Калитеа. Послание, с което се сбогуваше с любовницата си. Ако някога се срещнеха отново, щяха да са само двама Древни от клана на Безликите.
- Добре дошъл у дома. – посрещна го Чан’тал в Скалата на носталгията.
*****
Седеше в центъра на кръга от черни свещи и не отделяше поглед от празните очни кухини на черепът, наблюдаващ я безучастно от отсрещния рафт. За миг сякаш в тях проблесна синя светлина – с цвета на очите на Денн.
- Красавец е той. Самата Смърт го е белязала като такъв. – изхрущя гласът на Калитеа в тихата стая. – Може би отдавна бе дошло времето да те освободя истински, но ето, че го стори сам. Благодаря ти този последен жест, макар и сигурно да не осъзнаваш какво значи той за мен.
Защо трябваше да се самозалъгва повече. Бе напуснала Неа, за да търси сестра си. Оставането й в Хипопион... Дългосрочните планове, които уж имаха за цел да помогнат на клана й... Всичко сега й се виждаше безсмислено. Спомената между другото, татуировката на този непознат мъж в крепостта й даваше нова, ясна следа.
- На ал-Акрома. – гробовно каза тя. – Белязаната.
Запита се защо въобще искаше да помогне на Безликите, когато те бяха белязали и прогонили сестра й от домовете им в пустинята. Бе се отрекла от миналото си на Древна, но каза на Денн, че все още се чувства Безлика.
Така както лудостта бе непозната за расата им, така и прогонването на един от клана бе нечувано сред Древните; така и истинската й природа не й позволяваше да се отрече напълно от своята същност. Бе време да се изправи срещу себе си и да последва този знак на смъртта, загърбвайки клана си. Безликите щяха да се оправят и без нея. Още повече след като Денн се завръщаше при тях.
Огледа стаята си на Върховна и откри слабостта, която косвено я бе тласкала отново към рожденната си лоялност – властта.
Събра в една черна кожена торба малкото си лични вещи и забранените магически артефакти, които не трябваше да попадат в ръцете на никой човек. Останалите си притежания скри със заклинание и ги остави на Сеанна. Ако младата магьосница се върнеше някой ден в Академията, щеше да съумее да ги открие.
От години не се бе потапяла в скръбната си чаша. С удоволствие се остави на плискащата се смърт да я пренесе в Ингада. Вярваше на думите на Денн за величието на Звездата, закриляща Тиен’хара и Носителя. Заради слабостта от удоволствието след прехвърлянето искаше да избегне пряката среща с тази неизмерима сила. Освен това й трябваше малко време да помисли. Ездата от Ингада до столицата щеше да й го осигури.
*****
Ефат мачкаше замислено ухото си и подръпваше тежката златна обица. Пръстите му нежно галеха гравирания сокол, разперил крила в безкраен полет. В търсене на ръката, на която да кацне.
След изчезването на Калитеа такава ръка нямаше и сега Ефат се чувстваше по-свободен от всякога. Опасна бе двойната игра, която играеше с Безликата. Но влиянието и подкрепата й му бяха нужни, за да се поддържа раздвоението в сборището. А и Древната бе права, че един открит сблъсък със Силосия не би довел до нищо добро.
Неговите сей’хаянна бяха убедени, че Калитеа си е заминала от Академията. Скромните й покои бяха изоставени поне от седмица. Ефат не знаеше причината за неочакваното изчезване на Върховната, но се надяваше тя да не се завърне в близкия месец. Ако въобще се завърнеше.
Свали обицата и сложи личния си печат върху разтопения червен восък, запечатал заповедта за приготвяне на кораба, който щеше да ги отведе до Демар. Сега оставаше само да подбере силосийските магьосници, който щяха да го придружат.
Мадайр се усмихна доволно. Бе убеден, че Сборището не може да управлява ефективно и с необходимата бързина. И скоро щеше да им го докаже. Не искаше властта – сега притежаваше достатъчно от нея. Правеше го заради Академията, която именно управляваше. Надяваше се само неговият начин да е по-безболезнен от всички планове на Върховните или поне на тази част от тях, които одобряваха открития сблъсък със Силосия.
Единственото, което го тревожеше за момента, бе Губернаторът. Ако не успееше да задържи Стопаните под привидния си контрол... Част от пазачите на Синехия му бяха необходими за това дръзко посещение в силоската столица.
Излезе на терасата, скрита сред надвисналите зъбери на крайморските скали. Отпусна се в плетения люлеещ се стол и разпали полуугасналите въглени на наргилето. Още първото всмукване му донесе вълни на спокойствие, които се разляха по цялото му тяло в унисон с морските талази долу, разбиващи се в отвесния бряг. Какъв избор щеше да направи, ако гражданска война по улиците на Синехия застрашеше плановете му?
Ефат Мадайр, Върховен на Академията в Хипопион, Архонт на сфинксовете-пазачи на Синехия поседя на терасата още дълги часове, докато дебелата сянка на надвисналите скали угаси и последното въгленче на наргилето.
*****
Отметна качулката на късото наметало, от което се стичаха студени капки есенен дъждец. Вратата на страноприемницата изскърца, когато я притвори, за да възпре нощния хлад, опитващ се да навлезе в малкото помещение, предназначено за приемна. Сайхе разроши късите си червени коси и с доволна усмивка огледа интериора. Бе избрала правилното място за нощуване.
От две седмица замръкваше в разни селца и й беше омръзнало от малки миризливи ханове. Подаде две сребърни тиен’харски монети на младия мъж, който вписваше прав нещо в книгата, разтвотрена пред него на високия тезгях.
- Това е за топлата вана. – уведоми го тя и подаде обикновеното си наметало на притичалото момче.
“Принцът вече сече монети, но не успя да намери дрехи по мой вкус”, мислеше си тя, докато вече я водеха по стълбите към третия етаж, където я въведоха в просторна стая с голямо легло. Подът бе застлан с обикновен данайски килим, а едноцветните завеси бяха от памук. Но въздухът носеше аромата на есенни листа и чисти чаршафи.
След като остана сама, магьосницата измъкна кесията, която Ти’сейн й бе дал преди да напусне крепостта, и я пъхна под възглавницата. Събу червените си боти и седна на леглото, подвила крака под себе си. Не искаше да докосва студения под, но когато четирима едри мъже внесоха голяма вана, последвани от две прислужнички с ведра с топла вода, Сайхе с охота стъпи на чистия килим, който се оказа само хладен.
Вече отпусната в топлите прегръдки на водата и отново оставена сама, магьосницата се зачуди какво по-точно можеше да направи в Даная.
- Най-напред ще си поръчам свястни дрехи. – реши тя, плъзгайки ароматния сапун от магазина на Уханните по ръката си. – После ще си поговоря с тази прислужница.
Не бе очаквала друго. Жриците в крепостта не бяха дали на Ти’сейн никаква информация за Ерис. Единствената й “връзка” към нея бе Сара, която Ти’сейн бе срещал преди месеци в столицата на кралството. Стана й забавно при мисълта и ироничният й смях се разнесе в сумрачната стая...
Денн (Неа) +3/4 ден, 23/24 септември
Калитеа (Ингада) +3/4 ден, 23/24 септември
Ефат (Хипопион) +10 ден, 30 септември
Сайхе (нейде из Даная) +7 ден, 27 септември
След като Носителят бе отвел Сайхе през огледалото, оставяйки след себе си само кристални късчета, Денн бързо бе намерил кралската конюшна. Спотайването в сенките и тъмните ъгли го остави незабелязан и само крясъците на конярите в далечината му подсказаха, че са открили липсващият черен жребец. Не, че имаше някакво значение – магическият двубой нямаше да остане незабелязан.
Безликият бе решил да последва Ти’сейн и магьосницата в Тиен’хара и да довърши започнатото в Бодар. Така можеше да премахне и заплахата за клана си, убивайки Принца. Но с всяка изминала нощ увереността му се разколебаваше, докато сиянието на Звездата над древната крепост не го заля с пълната си мощ и непреодолимост, потискайки го с необятната си енергия. Едва сега Денн осъзна каква сила притежава Носителят в сърцето на владенията си. Не можеше дори да си помисли да му се противопостави при наличието на Звездата.
Приседнал зад купчина камъни, Денн не откъсваше синеокия си взор от нетрепващата концентрация на светлина и сила. Представи си как звездата изгрява над Висящите скали и погубва първичните домове на Древните, съхранили природата, силата и естеството на културата им.
Усети полъх на ознато присъствие и се изправи внимателно, сливайки плаща си с черното наметало на нощта. Конят нервно изпръхтя и трескаво затърси с очи своя ездач. Денн се приближи до крепостната стена, усетил онази пулсираща невидима светлина, която сякаш го изгаряше отвътре, когато бе в близост до Носителя. Този път тя бе значително по-слаба - като при срещата му с онзи объркан човек в пустинята. Светлина, която го зовеше необяснимо.
Един прилеп прелетя в нощта, търсещ спасителен мрак сред ярката светлина, идваща от върха на най-високата кула. Денн махна с ръка, подавайки дългите си сивкави пръсти изпод крайчеца на широкия черен ръкав, и дари животното с вечнаа тъма.
Докато прилепът падаше към земята, Безликият погледна през очите на смъртта, отнасяща блещукащия му живот, и видя едрия мъж, който се разхождаше от другата страна на крепостната стена. Имаше походка на боец, а и няколко стари белега пресичаха иначе гладкото му лице, скривайки се отчасти под късите кичури кестенява коса.
Мъжът излезе от сянката на някоя от кулите и миг преди мъртвото животно да падне под ръба на високата каменна стена, Денн забеляза тъмните татуировки на челото на непознатия. “На ал-Акрома”.
От няколко дни смъртта бе напълнила неговата скръбна чаша, която сега очакваше тялото му, за да го окъпе в мъка, пренасяйки го на някое друго място. Вече бе време да върви. Остави тялото на прилепа сред камъните, изпращайки по мъртвия дух послание за Калитеа. Послание, с което се сбогуваше с любовницата си. Ако някога се срещнеха отново, щяха да са само двама Древни от клана на Безликите.
- Добре дошъл у дома. – посрещна го Чан’тал в Скалата на носталгията.
*****
Седеше в центъра на кръга от черни свещи и не отделяше поглед от празните очни кухини на черепът, наблюдаващ я безучастно от отсрещния рафт. За миг сякаш в тях проблесна синя светлина – с цвета на очите на Денн.
- Красавец е той. Самата Смърт го е белязала като такъв. – изхрущя гласът на Калитеа в тихата стая. – Може би отдавна бе дошло времето да те освободя истински, но ето, че го стори сам. Благодаря ти този последен жест, макар и сигурно да не осъзнаваш какво значи той за мен.
Защо трябваше да се самозалъгва повече. Бе напуснала Неа, за да търси сестра си. Оставането й в Хипопион... Дългосрочните планове, които уж имаха за цел да помогнат на клана й... Всичко сега й се виждаше безсмислено. Спомената между другото, татуировката на този непознат мъж в крепостта й даваше нова, ясна следа.
- На ал-Акрома. – гробовно каза тя. – Белязаната.
Запита се защо въобще искаше да помогне на Безликите, когато те бяха белязали и прогонили сестра й от домовете им в пустинята. Бе се отрекла от миналото си на Древна, но каза на Денн, че все още се чувства Безлика.
Така както лудостта бе непозната за расата им, така и прогонването на един от клана бе нечувано сред Древните; така и истинската й природа не й позволяваше да се отрече напълно от своята същност. Бе време да се изправи срещу себе си и да последва този знак на смъртта, загърбвайки клана си. Безликите щяха да се оправят и без нея. Още повече след като Денн се завръщаше при тях.
Огледа стаята си на Върховна и откри слабостта, която косвено я бе тласкала отново към рожденната си лоялност – властта.
Събра в една черна кожена торба малкото си лични вещи и забранените магически артефакти, които не трябваше да попадат в ръцете на никой човек. Останалите си притежания скри със заклинание и ги остави на Сеанна. Ако младата магьосница се върнеше някой ден в Академията, щеше да съумее да ги открие.
От години не се бе потапяла в скръбната си чаша. С удоволствие се остави на плискащата се смърт да я пренесе в Ингада. Вярваше на думите на Денн за величието на Звездата, закриляща Тиен’хара и Носителя. Заради слабостта от удоволствието след прехвърлянето искаше да избегне пряката среща с тази неизмерима сила. Освен това й трябваше малко време да помисли. Ездата от Ингада до столицата щеше да й го осигури.
*****
Ефат мачкаше замислено ухото си и подръпваше тежката златна обица. Пръстите му нежно галеха гравирания сокол, разперил крила в безкраен полет. В търсене на ръката, на която да кацне.
След изчезването на Калитеа такава ръка нямаше и сега Ефат се чувстваше по-свободен от всякога. Опасна бе двойната игра, която играеше с Безликата. Но влиянието и подкрепата й му бяха нужни, за да се поддържа раздвоението в сборището. А и Древната бе права, че един открит сблъсък със Силосия не би довел до нищо добро.
Неговите сей’хаянна бяха убедени, че Калитеа си е заминала от Академията. Скромните й покои бяха изоставени поне от седмица. Ефат не знаеше причината за неочакваното изчезване на Върховната, но се надяваше тя да не се завърне в близкия месец. Ако въобще се завърнеше.
Свали обицата и сложи личния си печат върху разтопения червен восък, запечатал заповедта за приготвяне на кораба, който щеше да ги отведе до Демар. Сега оставаше само да подбере силосийските магьосници, който щяха да го придружат.
Мадайр се усмихна доволно. Бе убеден, че Сборището не може да управлява ефективно и с необходимата бързина. И скоро щеше да им го докаже. Не искаше властта – сега притежаваше достатъчно от нея. Правеше го заради Академията, която именно управляваше. Надяваше се само неговият начин да е по-безболезнен от всички планове на Върховните или поне на тази част от тях, които одобряваха открития сблъсък със Силосия.
Единственото, което го тревожеше за момента, бе Губернаторът. Ако не успееше да задържи Стопаните под привидния си контрол... Част от пазачите на Синехия му бяха необходими за това дръзко посещение в силоската столица.
Излезе на терасата, скрита сред надвисналите зъбери на крайморските скали. Отпусна се в плетения люлеещ се стол и разпали полуугасналите въглени на наргилето. Още първото всмукване му донесе вълни на спокойствие, които се разляха по цялото му тяло в унисон с морските талази долу, разбиващи се в отвесния бряг. Какъв избор щеше да направи, ако гражданска война по улиците на Синехия застрашеше плановете му?
Ефат Мадайр, Върховен на Академията в Хипопион, Архонт на сфинксовете-пазачи на Синехия поседя на терасата още дълги часове, докато дебелата сянка на надвисналите скали угаси и последното въгленче на наргилето.
*****
Отметна качулката на късото наметало, от което се стичаха студени капки есенен дъждец. Вратата на страноприемницата изскърца, когато я притвори, за да възпре нощния хлад, опитващ се да навлезе в малкото помещение, предназначено за приемна. Сайхе разроши късите си червени коси и с доволна усмивка огледа интериора. Бе избрала правилното място за нощуване.
От две седмица замръкваше в разни селца и й беше омръзнало от малки миризливи ханове. Подаде две сребърни тиен’харски монети на младия мъж, който вписваше прав нещо в книгата, разтвотрена пред него на високия тезгях.
- Това е за топлата вана. – уведоми го тя и подаде обикновеното си наметало на притичалото момче.
“Принцът вече сече монети, но не успя да намери дрехи по мой вкус”, мислеше си тя, докато вече я водеха по стълбите към третия етаж, където я въведоха в просторна стая с голямо легло. Подът бе застлан с обикновен данайски килим, а едноцветните завеси бяха от памук. Но въздухът носеше аромата на есенни листа и чисти чаршафи.
След като остана сама, магьосницата измъкна кесията, която Ти’сейн й бе дал преди да напусне крепостта, и я пъхна под възглавницата. Събу червените си боти и седна на леглото, подвила крака под себе си. Не искаше да докосва студения под, но когато четирима едри мъже внесоха голяма вана, последвани от две прислужнички с ведра с топла вода, Сайхе с охота стъпи на чистия килим, който се оказа само хладен.
Вече отпусната в топлите прегръдки на водата и отново оставена сама, магьосницата се зачуди какво по-точно можеше да направи в Даная.
- Най-напред ще си поръчам свястни дрехи. – реши тя, плъзгайки ароматния сапун от магазина на Уханните по ръката си. – После ще си поговоря с тази прислужница.
Не бе очаквала друго. Жриците в крепостта не бяха дали на Ти’сейн никаква информация за Ерис. Единствената й “връзка” към нея бе Сара, която Ти’сейн бе срещал преди месеци в столицата на кралството. Стана й забавно при мисълта и ироничният й смях се разнесе в сумрачната стая...
Денн (Неа) +3/4 ден, 23/24 септември
Калитеа (Ингада) +3/4 ден, 23/24 септември
Ефат (Хипопион) +10 ден, 30 септември
Сайхе (нейде из Даная) +7 ден, 27 септември