Ланис гледаше книгите пред себе си и слушаше гласовете на двамата мъже, но думите сякаш не можеха да достигнат до нея. При все това усещаше нещо познато в гласа на Капитан Тор. Не беше сигурна, че разбира напълно, защо Джони я бе помолил да остане, но ако бе очаквал да внимава в разговора, който се водеше на няколко метра от нея, май не бе улучил момента.
Полека около нея започна да се разлива аромат на мед и ябълки... на вино... на разцъфнали цветя... ароматът на Земя нахлуваше плавно, но уверено в мислите й. В началото я накара да се усмихне – беше толкова приятно и омайващо. “Май пак ме привикват”, помисли си девойката. “Но не и този път – този път не ми се занимава с това. Нямам време и за теб.” Главата й се замайваше все повече. Светът около нея се превръщаше в неясна мъгла от цветове и аромати. Внезапно усети камъните, вградени във величествения замък, мрамора, подземията... Земя я теглеше все по-силно. Светлината плавно угасна и тя се почувства сякаш потъва дълбоко под земята. Нежната прегръдка на пръстта започна да я задушава и тя не можеше да си поеме дъх. Дробовете й неистово крещаха за въздух. Всичко стана черно и миг преди да загуби съзнание, сякаш чу бурната песен на морето някъде далеч...
Когато дойде на себе си видя насреща разтревожените очи на Джони. Беше седнал на земята до нея и я бе прегърнал.
- Ланис.. – достигна гласът му до нея. Светлината на деня се изля през очите й и прогони мрака, която се бе опитал да я задуши. – Ланис, какво стана?
Отдръпна се несигурно от него и се опита да стане, но устил слабостта й, той веднага я придърпа към себе си .
- Стой мирна, не искам да припадаш отново – сгълча я той.
- Какво се случи? – попита Ланис. Успокои се като чусобствения си глас. Имаше ужасното усещане, че част от нея все още е погребана жива под пръстта.
- Ти ми кажи. Тъкмо започнахме да говорим с капитана и изведнъж усетих как силата на Земя се разля наоколо - имам предвид, няма как да е било нещо друго. И след това усетих как се съсредоточи около теб и ти изведнъж се загуби.
- Капитан Тор? – попита Ланис.
- Не усети нищо. Наложи се да прекратя набързо срещата, с извинението, че имам неотложна среща с Нейно Величество и му казах, че очаквам подробен доклад от него. Това не беше никак хубаво... – смръщи вежди замислено. – За момент помислих, че си мъртва.
Тя се усмихна.
- Не още. Но... Джони, нещо в гласа на капитана ми направи впечатление. Говореше някак особено... Начинът, по който изговаряше думите... Напомни ми за Винс.
Джони притвори леко очи и се замисли.
- Капитанът е от Неа... може би и твоят Винс е оттам.
- Не е мой – сряза го Ланис. Изправи се и за момент светът отново се разлюля пред очите й. Джони се изправи с лекота до нея и я погледна тревожно.
- Сигурна ли си, че си добре? Какво беше това, наистина?
- Не знам. Но ще разбера. – повдигна се леко на пръсти и целуна Джони. – Радвам се, че те е грижа за мен. – засмя се тя и излезе от библиотеката.
* * *
Нощта обгръщаше величествената постройка на храма, която от своя страна изливаше топла светлина през отворените си двери. Лунел се появи на прага, но не пожела да пристъпи вътре. Отдръпна се назад в сенките на големите кестенови дървета наоколо и седна на меката трева. Не след дълго от светлината изплува силуетът на Първосвещеника. Дори не се огледа наоколо, за да я потърси. Запъти се право към сенките, в които се бе притаила и се разположи непринудено на земята срещу нея. Няколко лунни лъча пробиваха короната на дървото и се плъзгаха игриво около момичето.
- Мислиш ли, че това може да ти помогне, Лунел? – попита Джоррам. Протегна ръка към един лъч и сякаш се опита да го погали.
- Какво искаш, Първосвещенико? – попита хладно Лунел, като следеше движението на ръката му. Лунният лъч сякаш оживя, уви се като змийче около китката му и се затегна. Джоррам се засмя, тръсна рязко ръка и сребристото въже се разпиля в нежно сияеща мъгла.
- Не сме си говорили от известно време, Лунел, а май има какво да ми казваш. Затова те... повиках.
- Беше грубо.
- Нима? Мисля, че бях направо нежен. – опря ръце в коленете си и се приведе леко към нея. – Искам да знам всичко, което се случи, откакто се видяхме за последно.
- А аз не съм в настроение за разказване – ядоса се изведнъж Лунел. Кожата й просия и лунните лъчи плъзнаха към нея. – Това днес беше ...
- ... само един малък намек, че мога и да не съм толкова мил, ако се наложи – студено допълни той. Тъмните му очи се спряха на намусеното й лице. - Нямам време за игри, Лунел.
Девойката сведе поглед към земята и започна замислено да скубе зелените връхчета на тревата.
- Много неща се случиха. Какво точно искаш да знаеш?
- Беше отвлечена. Освен това забелязвам известно раздвижване на селенити около теб.
Ръката й спря да се движи.
- А ти откъде знаеш.
- Имам си начини. А и нима мислиш, че може да се скриеш от мен в земята?
- Амиии... – започна след малко тя, - отвлякоха ме, пуснаха ме. – поколеба се отново. - А ти можеше да ми помогнеш – каза накрая рязко момичето.
- Не ми е работа непрекъснато да те измъквам от разни землянки. – засмя се той. – А селенитите?
- Амиии.. Данил. Появи се и каза, че ще ме обучава. Виждали сме се някоко пъти, но ти вероятно знаеш това. Трябваше да се видим и тази вечер, но ... ти беше някак доста убедителен. -
Тя се усмихна леко раздразнено. Искаше й се да види Данил, но сблъсъкът със земната сила през деня я бе уплашил. Погледна към замисленото лице на Джоррам, който не сваляше поглед от нея.
- А твоят любим селенит? – каза той след малко.
- Моля? – стресна се леко Лунел.
- Този, който те замъкна първия път. Какво иска той от теб?
Тя го изгледа втренчено.
- Не е твоя работа.
Джоррам се засмя.
- Хайде сега, Лунел, защо този тон? Нали сме приятели?
Тя вдигна объркано поглед към него. Лека полека смущението напусна бляскавите й черни зеници. Усмихна се, но от нея се излъчваше само хлад и отчужденост.
- Разибра се – каза тихо тя. – Но това не променя факта, че Америл не те касае.
Тишината ги обгърна. Лунел изглеждаше сякаш е забравила за присъствието му. Загърната в нежното си сияние и с почти детински невинното си изражение изглеждаше уязвима и това накара Джоррам да се усмихне.
- Джонатан овладява камъка. – каза сякаш между другото Първосвещеникът. - Днес дори ми се опълчи. Впечатлен съм, Лунел, привлякла си най-верния човек на Анара Данайска. Е, не мога да не отбележа, че това ме радва. Което не може да се каже за връзката ти със селенитите. Наистина ми се ще да поогранчиш контактите си с тях.
- Ще ти се? – унесеният й поглед се взираше покрай него към отворените врати на храма и струящата през тях златиста светлина. - Защо направо не ми заповядаш?
- Защото ти няма да се подчиниш – усмихна се Джоррам. “Мога да те пречупя, Ланис, но каква полза от това?”, помисли си той. “Това, което си, те е опазило до момента. Нима мога да съкруша този неясен и крехък баланс в хаоса? И дали ти изобщо си даваш сметка, къде е силата ти?”.
- Върви, Лунел... и се пази... Камъните стават все по-силни. Скоро ще трябва да потърсиш Окото на луната.
- Странно, и Джони каза същото тази сутрин. – каза тя и се изправи.
- Е, хубаво е, че с Кейдж може да бъдем и на едно мнение.
Лунел се извърна и погледна надолу към Джоррам.
- Не зная какво ново да ти кажа за селените, Първосвещенико – каза изведнъж сякаш извинтиелно тя. – Данил ме предупреди, че не трябва да им имам доверие. Както и на самият него. От собствен опит знам, че на такова предупреждение може да се вярва. Затова го и харесвам. Но не ме разпитвай за Америл. – лунните лъчи се завихриха. Тя се усмихна мило на Джоррам. - До следващия път. – каза Лунел и изчезна.
* * *
- Посланник Корл е доста настойчив да ме види. – каза Анара докато Джони сядаше на креслото срещу нея. Утринните лъчи на слънцето осветяваха кабинета на кралицата, а заедно с тях през отворения прозорец нахлуваше хладният полъх на вятъра. - Става дума за, Ланис. – продължи Анара.
- Какво за нея? – попита внимателно Джони.
- Мориан настоява да получи Ланис. – каза бавно кралицата. – Съвсем официално. Има въпроси и за Тотенкранц, но за него ще успея да се разбера с посланника. В крайна сметка той сам избяга. А е и виновен за смъртта на един от моите офицери. Но с Ланис положението е различно.
Тя се облегна назад в креслото си и леко смръщи вежди.
- Както знаеш, нямаме никакви споразумения със Селения, които да ни задължават да им пращаме избягали престъпници. Селения не може да ни поставя условия. Но пък нашите отношения досега винаги са били спокойни и добронамерени. Предвид думите на Ланис, а и разказът ти за разговора ти с Тотенкранц, мисля че това надали ще остане така. Поставянето на изисквания е нагло, но пък това вероятно е преднамерено. Изглежда ми илюзия да удържа отношенията със Селения, ако те нямат желание за това, но поне не искам да им давам повод с Ланис. Тя трябва да си върви. – каза накрая Анара.
Джони замислено поглади облегалката на креслото.
- Има ли нещо друго? – попита той след малко.
- Да, - заяви Анара. – Но може да почака. Получи ли доклада от Капитан Тор?
- Да, - отвърна Джони. – Освен това съм се погрижил и да започнат работа по прочистването на руините и възстановяването на Арсис.
Гледаше втренчено кралицата и се мъчеше да надзърне отвъд сериозните зелени очи и да разчете мислите й. Усещаше, че крие нещо от него, че се колебае и му се искаше да й помогне. Приведе се леко напред.
- Какво има, Ана?
Вместо да се усмихне, както очакваше, лицето й сякаш стана още по-сериозно.
- Кейдж, докъде ще стигне верността ти към твоята кралица? – попита го тя внезапно. Официалният й тон го стресна.
- Нима съм Ви дал основание да се съмнявате в мен, Ваше Величество?
- Не, - усмихна се най-после тя. – Но ще се наложи да я поставя за пореден път на изпитание.
Той я изчака да продължи. Анара се изправи от мястото си и прикри обзелото я смущение зад кралска сериозност
- Преди време ми каза, че искаш да се оттеглиш и да създадеш свое семейство. Събитията се стекоха така, че това се оказа невъзможно. Ти остана, за което съм ти благодарна. Но сега искам още. – обърна се към него и зелените й очи се впиха в лицето му. - Искам да се ожениш за мен.
Той не трепна, не каза нищо и Анара побърза да продължи.
- Причините за това мое желание мисля, че са ти ясни.
- Така е, - бавно каза той. – Един престолонаследник не е достатъчен на Даная. Но мислех, че плановете ви са насочени към Озикс.
- Така е, - съгласи се тя, - но в момента ситуацията е такава, че не мога да направя това. Докато ти...
- Докато аз съм удобната резерва – усмихна се мрачно той.
- Естествено ти можеш – започна неуверено Анара, но смехът му я спря.
- .. какво, да откажа? – попита иронично той. – Знаеш прекрасно, че няма да го направя. И не само заради лоялноста ми към Данайската корона, на основата на която поставяш това искане. И това също ти е известно, кралице. Но е много по-лесно да ме ожениш за короната, отколкото за себе си.
- Какви ги говориш? – ядоса се Анара.
- Нима ти трябва тълкуване? – той се изправи рязко от мястото си. – Няма значение, Ваше Величество, аз съм на Вашите услуги, - каза той и леко се поклони. – Но не забравяйте, че аз вече не принадлежа изцяло на себе си. – добави той и постави ръка на гърдите си, където усещаше Окото на Вода. – В някой момент ще ми се наложи да напусна кралството и не мисля, че нещо ще може да ме спре.
- Е, не можем да контролираме всичко – усмихна се хладно Анара.
- Кога ще се случи тържественото събитие?
- Няма да бъде тържествено събитие. Аз ще се погрижа за организацията. Ти се погрижи за Ланис. Тя все още е обвързана от клетвата си за вярност и не смятам да я освобождавам от нея. Просто искам да изчезне от Бодар.
- Ще се погрижа за това. – отвърна Джони и напусна кабинета. Анара замислено изгледа резбованата врата. Погледът й се плъзгаше по плавните извивки. “Е, можеше да е и по-зле. “
* * *
- Ланис!
Веднага разпозна гласа, както и бързо се обърна. Данил крачеше забързано по алеята към нея. Изненада се да го види.
- Данил! – възкликна тя. – Какво правиш тук?
Той я улови за ръка и я поведе към сенките на дърветата.
- Съжалявам, че не бях наоколо снощи. Наложи се да отида до Даная. Но пък ти можеше да се появиш преди утрото.
Момичето не спираше да бърбори, но той не отвори уста. Преминаха по извитата алея, засенчена от короните на дърветата и излязоха край една обляна от слънце поляна край езерото. Спря, хвана Ланис за раменете и я извърна към себе си.
- Трябва да говорим, Ланис.
Тонът му я стресна и в кехлибарените й ириси проблесна тревога. Усмихна й се успокоително и зелените му очи топло проблеснаха на щедрата слънчева светлина. Погали лъскавите й коси и я поведе през тревата. Разположиха се близо до езерото. Ланис вдиша дълбоко уханието на летните цветя и започна да усуква около пръстите си зелените стръкчета трева. Събутите й обувки бяха захвърлени небрежно край босите й стъпала.
- Ланис, - повика я Данил, - спомняш ли си, че ти разказвах за враждуващите лагери на селенитите?
Тя вдигна лице към него.
- Да. Ти си от едната страна, Мориан е от другата, Америл е с нея и изобщо... трябва да се пазя от всички ви. – завърши със смях тя.
- Ами да – усмихна се той насреща. – Съвсем накратко, нещата стоят така. Добавката е, че ще се наложи да се довериш на мен.
- Повече от това до момента? – попита момичето.
- Много повече, - каза сериозно Данил. – И ще трябва да намерим начин да открием Лунния камък.
Лицето й внезапно загуби веселото си изражение и стана напрегнато.
- За последните два дни това го чувам за трети път.
- Кой друг го е казал? – попита бързо той.
- Джони и Джоррам – отвърна незабавно тя, а очите й изпитателно се взираха в лицето му.
- Джоррам? Кога си се виждала с него?
- А ти откъде го познаваш? – отвърна изненадано на въпроса му Ланис.
Данил разроши червеникавите си коси.
- Ще говорим за това по-късна. Но сега важното е, че трябва да дойдеш с мен. Трябва да се махнем оттук.
В този миг забеляза усмихнато-разсеяното й изражение и си даде сметка, че не го слуша.
- Ланис!
Тя извърна лице към него и пак загледа някъде зад гърба му. Обърна се и видя, че към тях се приближава мъж на средна възраст, с прошарени коси и мрачно изражение на лицето. За сметка на това лицето на Ланис сияеше. Мъжът ги доближи, погледна го изпитателно и се обърна към момичето.
- Трябва да говорим веднага, Ланис.
- Усетих, че идваш, усмихна се тя, но ми се искаше да се запознеш с Данил.
Този път погледът на Джони се задържа по-дълго. Данил се изправи пъргаво на крака и протегна ръка.
- Граф Ноар Данил Рамиел – представи се той. – Приятно ми е да се срещнем най-после, Лорд Кейдж.
Джони изглеждаше леко объркан.
- Откъде сте, графе?
Данил се усмихна.
- Селения. Всъщност титлата ми е доста условна, защото очаквам в най-скоро време да бъда обвинен в държавна измама и каквито там още грехове ви дойдат на ум. Мисля, че смъртната присъда не ми мърда. – завърши накрая ведро той.
Джони изохка мислено. “Само това ни липсваше! Ланис, откъде го измъкна този! Едно е някакво си там девойче да се мотае наоколо и съвсем друго е да дадем убежище на престъпник с такъв ранг!”. Данил разчете безпогрешно раздразнението на Джони.
- Не се притеснявайте, Лорд Кейдж, нямам намерение да оставам в Бодар.
Джони се извърна към Ланис, а после погледът му се върна на Данил.
- Май ще трябва да ми обясните за какво става дума.
Двамата мъже седнаха край момичето и Данил започна да разказва за “войната на селенитите”. Не се разпростираше прекалено много, говореше ясно и скоро объркването напусна очите на Джони и бе заместено от загриженост. Обърна се към Ланис, която в този момент гледаше замислено в земята и побутваше с пръст някаква калинка по една тревичка.
- Какво мислиш да правиш сега? – обърна се той отново към Данил.
- Не бива да оставаме тук. Имам предвид себе си и Ланис. Трябва да се махнем колкото се може по-бързо. Трябва ни място, където силите на Луна да бъдат поограничени. Не бива да ни проследят.
- Какво имате предвид, графе?
- Сили на земя... най-добре би било.
Джони се замисли. Идеята да пусне Ланис със селенит го притесняваше. От друга страна, девойката май му имаше доверие. “Доколкото може да има доверие на когото и да било”.
- Ланис, - обърна се най-сетне Джони към нея, - ти какво мислиш? Ще тръгнеш ли с него?
Тя вдигна кроткия си поглед към него.
- Имам ли избор? – попита тя. – Поправи ме ако греша, Джони, но ти май искаш да тръгна.
- Не става дума за това. Той е селенит – смяташ ли, че може да му имаш доверие?
Данил се извърна и загледа любопитно Ланис.
- Не ме е страх да тръгна с него, ако това питаш. – каза тя след малко. – Но ако искаш да знаеш, дали може да вярваш на историята му за селенитите и техните вражди... знам ли и аз? – погледът й потъна в очите му. – Не ми отговори. Ти искаш ли да тръгна?
Можеше да я усети. Чувстваше я толкова близка и обичана, седнала до него на зелената трева, с блестящата под слънчевите лъчи коса.
- Трябва да напуснеш Бодар, Ланис. Затова те търсех. Селения настоява да те предадем. А и мисля, че за теб ще е по-безопасно да изчезнеш оттук. Доста от твоите вече знаят, къде си. – протегна ръка и погали косите й. – А и ти ще идваш при мен, нали?
Очите й се насълзиха.
- Няма да се отървеш от мен – усмихна се тя.
Джони се обърна отново към Данил и продължи по-делово.
- Северните ни крепости са изграждани край подземни лековити извори. Има и пещери. Това ще свърши ли работа, графе?
- Мисля, че да. – усмихна се доволно Данил. – Стихиите на Земя и Вода ще ни крият.
Ланис мълчеше. “Нима мислиш, че може да се скриеш от мен в земята”, чу тя усмихнатият глас в ума си. Погледна към Данил.
- Ами да вървим. – обърна се към Джони. – Коя крепост?
Погледът на Кейдж се зарея на север, отвъд блесналите води на Бодар.
- Оставям на теб да решиш. По време на пътуването ни към Триумвирата можа сама да ги посетиш. Ще ти дам писма до свои доверени хора в крепостите.
* * *
Слънцето грееше все по-ярко и по-топло. В ранния следобед жегата умори двамата конинци и скоро те спряха край една чешма. Ланис се обърна към Данил, който в този момент бе наврял глава под течащата студена вода.
- Нужно ли беше да бързаме толкова? – попита с леко раздразнение тя. Данил вдигна глава. Водата се отцеждаше по мокрите, потъмнели кичури.
- Да – отвърна кратко той. – В Бодар вероятно има шпиони на Мориан. Не можем да рискуваме да стоим там. Не исках някой да ме забележи. Освен това селенитите не могат да ме проследят през деня. До здрач ще сме се отдалечили достатъчно. А оттам вече можем да отидем където пожелаем.
Ланис стисна капризно устни. Занеше, че Данил е прав, но някак не й харесваше някой да се разпорежда с нея.
- И защо смяташ, че ще остана с теб? – сопна се тя изведнъж.
Данил се усмихна, но почти в същия миг безпокойството го завладя. Прикри емоциите и се обърна самоуверено към нея.
- Разбира се, че ще останеш с мен.
- Нима – лукаво се усмихна тя.
- Има много неща, които искаш да научиш... – отвърна на усмивката й той. - И знаеш, че аз държа много от отговорите.
Тя сведе отново поглед.
- И все пак, не очаквай от мен да стоя на едно място.
- Ще видим – усмихна се Данил. Зелените му ириси уловиха слънчевата светлина когато се обърна към нея. Ланис го загледа унесено, внезапно го прегърна силно, след това бързо го пусна и се отдръпна назад. След това последва примера му и намокри глава.
* * *
Вечерта се спусна бавно над земята, а звездите се откроиха на потъмнялото небе.
Данил дръпна юздите на коня, животното покорно спря и той скочи на земята. Ланис се обърна. В мрака различаваше само силуета му.
- От тук ли ще тръгнем? – попита тя.
- Мисля, че вече е време.
Той протегна ръце и преди тя да се усети вече беше на земята.
- Мога и сама, благодаря! – тросна се девойката.
Той не й обърна внимание. Откачи торбата си от седлото на коня, след което разседла животните.
Тя седна на земята и започна да го наблюдава. Изпод ръката й, почиваща на тревата, започнаха бързо да се стелят тънки черни стъбла. Те запълзяха скоростно наоколо и скоро по тях започнаха да се разтварят нежни лунни цветове. Данил се извърна рязко и започна да налюдава с любопиство как фината мрежа се разпростира около него. Доближи се до нея и приклекна. Протегна ръка към едно цвете, засияло до коляното му, и погали нежния цвят.
- Земя и Луна... – каза той.
- Какво? – сепна се Лунел.
- В тях е обедиената сила на Земя и Луна. Като у теб. Не го ли усещаш?
- Не съм се замисляла. – откъсна един цвят. – знам само, че не вехнат в ръцете ми.
- Луната краде от силата на земята и това създава нас – селенитите, такива, каквито сме в момента. А Земя се опитва да впримчи силата на Луна и така се раждат тези цветове. Черпят и от двете сили.
Изправи се отново и й подаде ръка.
- Трябва да вървим.
Скоро двамата се стопиха в мрака. Само лунните цветове сияеха в нощта.
* * *
Няколко лъча на утринното слънце пробиха клоните на овошните дръвчета, плъзнаха се покрай дългите им сенки и се усмихнаха във водите на езерцето, което доволно заблестя в отговор. Чу се тихо хлопване на врата и след малко Нене се появи край студените води. Беше навлякла кожен елек върху светлата си рокля, за да се предпази от студа на утрото. Остави ведрото настрани, приведе се и плисна бързо две шепи вода на лицето си. Засмя се звънко, сякаш се опитваше да изгони усещането за студ със смеха си. Малки капчици засияха в тъмните й коси, а сънливото й допреди миг лице, свежо заруменя.
Когато се се върна с пълното ведро в къщата, от прага я лъхна ароматът на мед и топли питки, които Мела тъкмо оставяше на масата. Жената вдигна глава и меко й се усмихна. След това хвърли поглед към леглото в ъгъла на стаята.
Ванел още спеше. Кичури тъмна коса се подаваха изпод леката шарена завивка. Беше пристигнал малко преди разсъмване – уморен, разтревожен и нетърпелив да говори с Мела, но тя настоя да отложат приказките за по-късно.
Нене погледна любопитно към спящия мъж. Беше идвал два-три пъти в този дом досега. Усети го когато пристигна и в първия момент се разтревожи, но спокойствието, струящо от Мела я успокои и тя продължи да спи.
Ароматът на закуската се промъкна през булото на съня до Ванел и той се размърда. Отвори клепачи, надигна се леко и погледът му се спря директно на масата.
- Гладен си, а? – засмя се Мела.
Ванел зарови пръсти в рошавите си кестеняви коси и кимна утвърдително. Надигна се бавно от леглото, промърмори неясно някакъв поздрав към Нене и се измъкна навън. Върна се след десетина минути – освежен от изворната вода, която блестеше по умитото му лице, и много гладен. Мела и Нене вече седяха край масата, а една голяма чаша с ароматен чай го чакаше на приготвеното за него място. Взе една мека, топла питка и я разчупи с пръсти. По масата се посипа сусам.
- Сега може ли да говорим? – попита той, докато мажеше мед върху залъка си.
- Не искаш ли първо да се нахраниш? – усмихна му се Мела, докато наблюдаваше със задоволство блаженния израз, разлял се по лицето на Ванел, след като натъпка лакомо сладкия залък в устата си. Той кимна дъвчейки.
- Ще се оправя някак – каза той, щом преглътна.
- Детето добре ли е? – попита Мела, и сведе поглед към чая си. Върхът на показалеца й замислено се плъзгаше по ръба на чашата.
- Добре е – кимна Ванел. – Вести от Данил? – попита кратко, преди да пъхне поредния залък в устата си.
Показалецът замря насред плавната си обиколка.
- Не. Но за сметка на това нощес ме посетиха палетата на Мориан.
Лицето на Ванел се намръщи.
- И кои по-точно?
- Близнаците.
Ванел придърпа една купичка пред себе си и бавно изля мед в нея. Гледаше унесено кехлибарената сладост, а пръстите му несъзнавано мачкаха хлебно топче.
- Какво искаха?
- Данил ... или по-скоро търсят момичето.
- А вярваш ли, че Данил наистина ли я е намерил?
- Да, - отвърна спокойно Мела. – Но засега положението май е на ръба. Не можем да определим накъде клони силата. А и въздействието на Земя е много силно. И не е само това.
- А Америл?
- Все още ходи по дирите й. – замисли се и лицето й помръкна. – Глупак! Можеше да постигне толкова много. А сега...
- Мисля, че трябва да го премахнем, Мела.
- Да го убием? – тя смръщи недоволно лице. – И защо да му правим тази услуга?
Ванел изненадано вдигна поглед от масата.
- Не искам да съм на мястото на Америл, когато лейди Мориан реши, че повече не се нуждае от него. Той уби Селиал, единстветото същество, което тя все още бе в състояние да обича. – поясни селенитката.
- Какви ги говориш, Мела? Онази кучка напълно е загубила връзка...
- Знам какво говоря, Ванел. Макар и врагове, връзката между сестрите бе силна. Познавам ги от самото начало. Мисля, че Мориан до последно се надяваше, че накрая по-голямата й сестра ще мине на нейна страна. Това щеше да бъде едновременно победа и събиране. Да убием Америл и да му спестим отмъщението на Мориан си е проява на снизхождение. Но от друга страна дотогава той може да ни създаде още много проблеми. Може и приказките му пред Селиал да са били просто хвалба, но според него, е успял да накара момичето да се влюби. Което усложнява сериозно нещата.
- Нали затова бе намесен Данил?
- Данил.. – въздъхна Мела. – Не зная какво ще излезе от намеренията на Селиал... Но се надявам той поне да се погрижи за момичето.
Последните й думи тласнаха мисълта на Ванел в друга посока.
- Трябва да намеря Мира. – каза той и решително топна омачканото хлебче в купичката. – Довечера ще вървя.
- Трябва да се свържеш и с Треол.
- Не само с него. – отвърна Ванел. - Но ще действаме постепенно. Нека запазят позициите си.
Историята: Пурпурна есен
Last edited by Lannis on Sun Nov 28, 2004 1:20 pm, edited 1 time in total.
Луната вече се скриваше зад далечните планини, когато Зигур се събуди. Не чувстваше ръката си. Откъсна парче от плаща си и се превърза. Раната бе спряла да кърви и бе хванала коричка от съсирена кръв. Но все пак бе изгубил доста кръв. Когато се изправи му прималя и падна отново на тревата. Трябваше да се добере някак до Даная. Трябваше да се види с Джоррам...
Минутите се редяха бавно, като че бяха от олово. Когато отново се събуди източният хоризонт бе почнал да избледнява. Скоро щеше да съмне. Отново се опита да стане. Този път успя да се задържи на крака. Тръгна бавно през гората. Нямаше да има сили да лети. Чувстваше се щастлив, че не бе отишъл по-далече със силоските. Поне бе близо до Даная.
Вече няколко часа вървеше. Слънцето бавно се издигаше над света. Бе стигнал до някакъв селски път към града.
- Към града ли сте, господине?
Зигур се обърна стреснато. Не бе чул приближаващата каруца. От нея му се пулеше мършав старец.
- Към града съм. – Промълви едва и се опита да се усмихне.
- Да ви закарам ако искате. Нещо не ви е добре като гледам.
- Ще съм ти безкрайно благодарен.
- Качвайте се тогава.
Елфът се качи с явно усилие в каруцата и се излегна удобно върху ароматното сено, което старецът караше. Съвсем скоро отново се унесе в неспокоен сън.
Силно разтърсване го изтръгна от кошмара.
- Пристигнахме, господине.
- Къде съм? – попита елфът.
- В Даная, господине. Хей там е дворецът на кралицата.
- Много ти благодаря, човече. – почти добродушна усмивка се застоя за няколко секунди на устните на Зигур. – Благодаря ти!
Слезе от каруцата и се запъти към близката кръчма. Срещата с Джоррам бе чак на другия ден. Имаше време за някоя – друга кана греяно вино с билки.
Минутите се редяха бавно, като че бяха от олово. Когато отново се събуди източният хоризонт бе почнал да избледнява. Скоро щеше да съмне. Отново се опита да стане. Този път успя да се задържи на крака. Тръгна бавно през гората. Нямаше да има сили да лети. Чувстваше се щастлив, че не бе отишъл по-далече със силоските. Поне бе близо до Даная.
Вече няколко часа вървеше. Слънцето бавно се издигаше над света. Бе стигнал до някакъв селски път към града.
- Към града ли сте, господине?
Зигур се обърна стреснато. Не бе чул приближаващата каруца. От нея му се пулеше мършав старец.
- Към града съм. – Промълви едва и се опита да се усмихне.
- Да ви закарам ако искате. Нещо не ви е добре като гледам.
- Ще съм ти безкрайно благодарен.
- Качвайте се тогава.
Елфът се качи с явно усилие в каруцата и се излегна удобно върху ароматното сено, което старецът караше. Съвсем скоро отново се унесе в неспокоен сън.
Силно разтърсване го изтръгна от кошмара.
- Пристигнахме, господине.
- Къде съм? – попита елфът.
- В Даная, господине. Хей там е дворецът на кралицата.
- Много ти благодаря, човече. – почти добродушна усмивка се застоя за няколко секунди на устните на Зигур. – Благодаря ти!
Слезе от каруцата и се запъти към близката кръчма. Срещата с Джоррам бе чак на другия ден. Имаше време за някоя – друга кана греяно вино с билки.
Член на клуб Б
Бурята, започнала късния следобед, се бе развихрила щом нощта се спусна и сякаш продължаваше да набира скорост. Беззвездното небе бе съвършеният декор за танцът на светлините, съпътстващ природната стихия. За кратко време поройният дъжд образува кални реки по улиците на данайската столица. Покривите лъщяха на светлините на фенерите, а леко поклащащите се черни води на залива изглеждаха зловещо в моментите на проблясващите светкавици. Грохотът на гръмотевиците се смесваше с пронизителният вой на вятъра в сърцераздирателна симфония.
Вече четвърт час Зигур стоеше стаен в сенките в подножието на малката кула срещу храма на Халид. Бе загубил представа за времето, вперил поглед в прозореца към покоите на Първосвещеника, откъдето потрепваше меката светлина на запалени свещи. Нещо го тревожеше и това определено не бе времето. Нямаше конкретна причина за безпокойство и все пак...
Присви очи. Не трябваше да се поддава на подобни нездрави емоции. Не се заблуждаваше за причината – копнежът по Таис го влудяваше и го правеше неспокоен и особено нетърпелив. Спомни си празните очи на силоските и се изсмя. Погледът му заблестя възбудено и почти не чувстваше тъпата болка в ръката си. Настоението му ескалира в синхрон с падналата наблизо гръмотевица. Прикова прозореца на Първосвещеника и устните му наподобиха усмивка. „Да видим какво си намислил, Джоррам, приятелю...”
Усещането за силата й го блъсна в момента, в който пристъпи през прозореца и Зигур изстина. Тя бе с гръб към него. Джоррам вдигна очи от чашата, която й подаваше. Зигур реагира инстинсктивно – вдигна ръка към нея и запрати мощна енергийна вълна към елфата. Успя да забележи любопитството в погледа на Първосвещеника. „И твоят ред ще дойде, проклетнико... ” Мисълта му се загуби в гнева и изненадата. Елфата погълна енергията дори без да се обърне. Зигур реши да не губи време и се хвърли към прозореца, но сякаш се блъсна в стена.
– Забравяш, че позна равнините, Зигур – дълбокият, леко рязък, до болка познат глас го закова на място. Дишаше тежко, а ранената му ръка пулсираше. Бе безсмислено да се противи – тя бе права – нямаше достатъчно сили, за да я победи. Прогонен в равнините, бе загубил голяма част от мощта си, но все пак бе оцелял. Малцина оцеляваха. Всъщност, Зигур не познаваше друг.
– Какво правиш тук? Какво искате от мен? – гласът му излезе тих и съскащ.
Изаара се обърна и сериозното й лице с удивително правилни черти върна стотици спомени от дните му в Легиона. Джоррам отпи от чашата си мълчаливо, наблюдавайки безизходицата му.
– Нима си мислиш, че сме престанали да се интересуваме от своите? – огледа съдържанието на чашата си и без да вдига поглед продължи – Твърде силен си, дори и след наказанието, за да си позволим сляпо доверие. – погледна го – Наблюдавахме те, Зигур... Тихо, из сенките... Знаем повече неща за животът ти, отколкото ти самият би искал да знаеш. – замълча за момент и добави по-тихо – Знаем и за бърлогата ти в Селения...
Зигур не реагира, но Джоррам се наклони напред, внимателно следейки разговора им.
– Какво искате? – повтори още по-тихо елфът.
– Тебе.
Няколко мига в стаята се възцари тишина. Първосвещеникът заоглежда везните на свещениците си, сякаш ги броеше, а Зигур гледаше елфата с празен поглед. После се изсмя. Погледна сериозното й лице и продължи истерично да се смее.
– Мене? Искали мене... – закашля се в смеха си – Нали точно вие ме прогонихте? Сега искате мене? – не спираше да се залива от смях пред невъзмутимият й поглед и мръщещият се Джоррам.
Изаара изчака смехът му да стихне, след което го погледна в очите.
– Древните раси са се събудили и вече безчинстват. Дори тук – в Даная... На Легионът е нужен всеки един от нас – доближи везните, замълча за момент и прокара нежно ръка по раменете им, заклащайки ги до постигане на равновесие – Готови сме да върнем предишната ти сила и да те излекуваме от умбрийската вещица, ако положиш отново клетвата за вярност.
Зигур мълчеше. Отиде до масичката с каната и си наля чаша вино. Изпи я на един дъх. Толкова време бе чакал този момент. Моментът да стане нужен на своите, да го молят да се върне, а сега изпитваше единствено празнота. И колебание. Мисълта за Таис и нейните ласки, за устните й, го стегна през гърдите и силна болка в слабините го прониза. Той си пое дълбоко въздух. Вдигна очи към Изаара. Елфата го гледаше с любопитство.
– Тя те зове? – каза го по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. – Подчинила е не само волята, но и тялото ти – погледът й бе загрижен – Не бива да се оставяш на властта й колкото и блаженство да ти носят кратките мигове, които ти дарява.
Доближи се до него. Взе празната чаша от ръцето му и го погледна в очите.
– Можеш да бъдеш могъщ! Знаеш колко могъщ можеш да бъдеш! Нима гордостта ти е дотолкова потъпкана от нагона? Онази гордост, онази непокорност, поради която бе прокуден? Поради която оцеля през равнините?
Зигур затвори очи. Противоречиви чувства бушуваха в него и го разкъсваха. Погледна Джоррам с изпепеляващ поглед. „Проклет да си, задето ми причиняваш това... Таис, живот мой... Не, по-добре да не мисля за нея сега... Таис, ще се върна... Древните...”
Концентрира се, за да възвърне самообладанието си. Изаара го познаваше твърде добре, за да сгреши в преценката си да дойде за него. „Аз съм един от тях... Отново... Имат нужда от мен...” Обърна се към елфата със спокоен глас:
– Кога тръгваме?
Изаара леко се усмихна, остави своята чаша с недокоснатата в нея течност.
– Веднага. Трябва ни време да възстановим силите ти и най-вече – да те спасим от жрицата, а после... – погледът й проблесна – После ще се впуснем в лов на древни...
Изаара се поклони на Джоррам пред изуменият поглед на Зигур. Елфът гледаше Първосвещеника студено.
– Надявам се да ми простиш, приятелю. Направих това, което бе най-доброто за теб. След време ще го разбереш.
Зигур задържа погледа си на Първосвещеника, после мълчаливо последва Изаара.
Вече четвърт час Зигур стоеше стаен в сенките в подножието на малката кула срещу храма на Халид. Бе загубил представа за времето, вперил поглед в прозореца към покоите на Първосвещеника, откъдето потрепваше меката светлина на запалени свещи. Нещо го тревожеше и това определено не бе времето. Нямаше конкретна причина за безпокойство и все пак...
Присви очи. Не трябваше да се поддава на подобни нездрави емоции. Не се заблуждаваше за причината – копнежът по Таис го влудяваше и го правеше неспокоен и особено нетърпелив. Спомни си празните очи на силоските и се изсмя. Погледът му заблестя възбудено и почти не чувстваше тъпата болка в ръката си. Настоението му ескалира в синхрон с падналата наблизо гръмотевица. Прикова прозореца на Първосвещеника и устните му наподобиха усмивка. „Да видим какво си намислил, Джоррам, приятелю...”
Усещането за силата й го блъсна в момента, в който пристъпи през прозореца и Зигур изстина. Тя бе с гръб към него. Джоррам вдигна очи от чашата, която й подаваше. Зигур реагира инстинсктивно – вдигна ръка към нея и запрати мощна енергийна вълна към елфата. Успя да забележи любопитството в погледа на Първосвещеника. „И твоят ред ще дойде, проклетнико... ” Мисълта му се загуби в гнева и изненадата. Елфата погълна енергията дори без да се обърне. Зигур реши да не губи време и се хвърли към прозореца, но сякаш се блъсна в стена.
– Забравяш, че позна равнините, Зигур – дълбокият, леко рязък, до болка познат глас го закова на място. Дишаше тежко, а ранената му ръка пулсираше. Бе безсмислено да се противи – тя бе права – нямаше достатъчно сили, за да я победи. Прогонен в равнините, бе загубил голяма част от мощта си, но все пак бе оцелял. Малцина оцеляваха. Всъщност, Зигур не познаваше друг.
– Какво правиш тук? Какво искате от мен? – гласът му излезе тих и съскащ.
Изаара се обърна и сериозното й лице с удивително правилни черти върна стотици спомени от дните му в Легиона. Джоррам отпи от чашата си мълчаливо, наблюдавайки безизходицата му.
– Нима си мислиш, че сме престанали да се интересуваме от своите? – огледа съдържанието на чашата си и без да вдига поглед продължи – Твърде силен си, дори и след наказанието, за да си позволим сляпо доверие. – погледна го – Наблюдавахме те, Зигур... Тихо, из сенките... Знаем повече неща за животът ти, отколкото ти самият би искал да знаеш. – замълча за момент и добави по-тихо – Знаем и за бърлогата ти в Селения...
Зигур не реагира, но Джоррам се наклони напред, внимателно следейки разговора им.
– Какво искате? – повтори още по-тихо елфът.
– Тебе.
Няколко мига в стаята се възцари тишина. Първосвещеникът заоглежда везните на свещениците си, сякаш ги броеше, а Зигур гледаше елфата с празен поглед. После се изсмя. Погледна сериозното й лице и продължи истерично да се смее.
– Мене? Искали мене... – закашля се в смеха си – Нали точно вие ме прогонихте? Сега искате мене? – не спираше да се залива от смях пред невъзмутимият й поглед и мръщещият се Джоррам.
Изаара изчака смехът му да стихне, след което го погледна в очите.
– Древните раси са се събудили и вече безчинстват. Дори тук – в Даная... На Легионът е нужен всеки един от нас – доближи везните, замълча за момент и прокара нежно ръка по раменете им, заклащайки ги до постигане на равновесие – Готови сме да върнем предишната ти сила и да те излекуваме от умбрийската вещица, ако положиш отново клетвата за вярност.
Зигур мълчеше. Отиде до масичката с каната и си наля чаша вино. Изпи я на един дъх. Толкова време бе чакал този момент. Моментът да стане нужен на своите, да го молят да се върне, а сега изпитваше единствено празнота. И колебание. Мисълта за Таис и нейните ласки, за устните й, го стегна през гърдите и силна болка в слабините го прониза. Той си пое дълбоко въздух. Вдигна очи към Изаара. Елфата го гледаше с любопитство.
– Тя те зове? – каза го по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. – Подчинила е не само волята, но и тялото ти – погледът й бе загрижен – Не бива да се оставяш на властта й колкото и блаженство да ти носят кратките мигове, които ти дарява.
Доближи се до него. Взе празната чаша от ръцето му и го погледна в очите.
– Можеш да бъдеш могъщ! Знаеш колко могъщ можеш да бъдеш! Нима гордостта ти е дотолкова потъпкана от нагона? Онази гордост, онази непокорност, поради която бе прокуден? Поради която оцеля през равнините?
Зигур затвори очи. Противоречиви чувства бушуваха в него и го разкъсваха. Погледна Джоррам с изпепеляващ поглед. „Проклет да си, задето ми причиняваш това... Таис, живот мой... Не, по-добре да не мисля за нея сега... Таис, ще се върна... Древните...”
Концентрира се, за да възвърне самообладанието си. Изаара го познаваше твърде добре, за да сгреши в преценката си да дойде за него. „Аз съм един от тях... Отново... Имат нужда от мен...” Обърна се към елфата със спокоен глас:
– Кога тръгваме?
Изаара леко се усмихна, остави своята чаша с недокоснатата в нея течност.
– Веднага. Трябва ни време да възстановим силите ти и най-вече – да те спасим от жрицата, а после... – погледът й проблесна – После ще се впуснем в лов на древни...
Изаара се поклони на Джоррам пред изуменият поглед на Зигур. Елфът гледаше Първосвещеника студено.
– Надявам се да ми простиш, приятелю. Направих това, което бе най-доброто за теб. След време ще го разбереш.
Зигур задържа погледа си на Първосвещеника, после мълчаливо последва Изаара.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Събуди се от възмутения глас на Морвен:
- ... никакво приличие. Как може да се разхождат така! И стига си ги гледал с този влажен поглед. – сопна се тя на Берик.
Ти’сейн се намръщи, недоволен от себе си. Не бе усетил, кога вратата към покоите на раджата се бе отворила и две от наложниците му бяха излязли, за да му донесат ароматна вода. И естествено бяха привлякли вниманието на вече будния Отряд.
Напоследък му се бе струпало твърде много, силите и издръжливостта му постоянно бяха изложени на изпитание и през последните няколко часа сън изцяло бе забравил за предпазливостта. Притъпените му възприятия и отчасти сигурността, която усещаше в палата на раджата и в крайна сметка можеше да се окаже измамна, бяха приспали инстинктите и рефлексите му.
Принцът стана от миндера, разпилявайки няколко шарени възглавници по пода и видя Шестокракия, който все още се излежаваше отсреща, отправил замислен, че дори и замечтан поглед след двете голи жени. Самра наистина избираше най-доброто и Ти’сейн напълно разбираше Берик и Призовника. Усмихна се, когато забеляза начумереното лице на Морвен, цялото почервеняло от гняв. “Или свян.”, развеселен си помисли Принцът, но бързо го отхвърли, виждайки промяната в израза й, когато раджата също се появи.
Младият владетел на Джендин отново бе омотал бежовия чаршаф около кръста си и съвсем небрежно влезе в преддверието, очаквайки да види само Ти’сейн. Морвен го гледаше със зяпнали очи и видимо се наслаждаваше на мускулестите му ръце и гърди. Бе ред на Берик да я изгледа изпод вежди, изкривил устни в недоволна гримаса.
- Принце, не ми казаха, че водиш гости.
- Привети, Самра. – отвърна му Ти’сейн и го поправи: - Това не са гости, а новите ти Ловци. – посочи Морвен и Берик. – Той може да ловува и през нощта. А този там е много способен Призовник, който съм сигурен, че ще се докаже на Арената.
Раджата бе впечатлен. Принцът му носеше много повече, от това, което бе поискал. Подозираше какво се крие под превръзката на окото на единия мъж, който го гледаше с недоверие. Драконовата люспа можеше да превърне добрия боец в Ловец, който да преследва и залавя изчадията на пустинята през нощта. Тъмнината в пустошта също криеше своите опасности, но някои чудовища се оказваха лесна плячка. И поредното зрелище за Арената, ако не бяха прекалено опасни, за да ги оставят живи.
Призовниците бяха на почит в Джендин. Не само защото предлагаха нови предизвикателства на Арената за хора и създания на пустинята, но и защото способностите им бяха рядко срещани. А и представляваха важна част от армията на града-държава.
Около час по-късно в палата бе настанало голямо раздвижване заради предстоящата експедиция, която по настояване на Принца щеше да потегли веднага. Отрядът, който също щеше да пътува с тях, правеше не особено успешни опити по езда на камила, забравяйки поне за малко всички странности на екзотичния град.
През това време Ти’сейн спореше със Самра, и двамата седнали с кръстосани крака на една малка масичка. Плитки подноси с хляб, сирена, ядки и сочни плодове бяха оставени за закуска. Бокалите от тъмно сребро, покрити с инкрустации, се бяха запотили от студените напитки, които Принцът не можеше да разпознае. Определяше вкуса като на изворна вода със силен аромат на лимон и леко напомняне за алкохол.
Отпи за пореден път, за да навлажни гърлото си, което пресъхваше постоянно от знойната жега, проникваща дори сред хладните каменни стени на палата.
- Настоявам да се откажеш от тази налудничава идея, Самра. Имаш представа за опасностите от пътуването. А и Джендин не може да остане без владетел, дори за кратко. Освен това някой трябва да напомня на жреците, че свещениците на Халид не са желани по тези земи.
- Има кой да се грижи за града. А жреците са достатъчно зависими от мен, за да си позволят да забравят веднъж дадено ... предупреждение. – “Всъщност заповед.”, помисли си Ти’сейн, докато раджата продължаваше да упорства: - Омръзнал ми е еднообразният живот в палата. И не мисли, че съм беззащитен глупак, който си въобразява, че само властта може да го задържи на трона. Дуелите при оспорване на властта не са рядкост...
Ти’сейн се възползва от кратката пауза на раджата:
- И все пак необходимо ли е да търсиш разнообразие толкова близо до смъртта. Знам, че желанието ти не е каприз, но въпреки това съм против.
- Защо си мисля, че ме подценяваш, Ти’сейн? – Самра присви черните си очи и изгледа изпитателно мъжа срещу себе си. – А и какво подтиква теб, Принце, - наблегна на титлата му, - да изоставиш собствените си владения и да се впуснеш в тази авантюра из пясъците на Неа?
- Нуждата. Сигурността на Тиен’хара. Едно наследство, което не принадлежи на мен. И един завет. Ако не го последвам, оставам нищо повече от жалък бунтовник, възползвал се от слабостта и нестабилността в Херцогство Озикс. Мога да си позволя смъртта, но не и това.
Самра мълча известно време, задълбочен в казаното от мъжа със сребристите очи и в собствените си мисли. Мъдрост имаше в този човек, реши Ти’сейн. И много импулсивност. Решението да тръгне с експедицията бе произлязло именно от нея. Но той не искаше да поеме отговорността и за него. За краткото време, през което се познаваха, двамата се бяха сближили и Принцът нямаше право да го въвлича в опасното си начинание. Осъзнаваше, че не знае цената, която сам трябва да плати, а какво оставаше за околните. Раджата нямаше пряка връзка нито с делата му, нито с жертвите, които той правеше и причиняваше.
- Освен това, - продължи той, - повечето от вождовете на племената, с които се предполага да поддържам някакви макар и нестабилни съюзи, не са ме виждали никога. Посещението дори на част от тях ще бъде в полза за Джендин, а всеки владетел е длъжен да мисли за поданиците и земите си.
- Стига, Самра. – прекъсна го Ти’сейн и каза саркастично: - Не са ми нужни увъртания за задължения и народолюбие. Ясно ми е защо искаш да дойдеш и премисляйки предимствата, съм на път да се съглася. Но имам едно условие.
Раджата отпи от сребърния бокал и развеселен погледна Принца над ръба на чашата. На свой ред му отвърна с ирония:
- Кой говорел за капризи. Сигурен съм, че отново ще става дума за необходимостта. Нека чуем, но преди това ми се иска да разбера какви предимства намираш в моята компания по време на експедицията. Освен, че ще трябва да ме пазиш, докато аз следя действията ти.
- Явно не си ме разбрал достатъчно добре. – хладно отговори Ти’сейн. – Дори да следиш действията ми, едва ли много от тях ще ти станат ясни. И мисля, че няма смисъл да споменавам намесата като възможност. Може да дойдеш, няма как да те спра, - тонът му стана по-мек, - но все пак аз знам пътя. И аз водя, въпреки привидностите, които другите ще виждат. Затова държа да пътуваме възможно най-бързо и да яздим и през нощта, доколкото животните могат да издържат. – остана доволен, че все пак първо каза искането си, а след това премина към въпроса, поставен му от раджата: - Колкото до защитата ти... Именно в това е предимството на твоето присъствие. Както и в присъствието на най-добрите ти водачи, Ловци и заклинатели.
В усмивката на Принца нямаше и намек за арогантност, насмешка или доволство. Самра остана объркан от противоречието с предизвикателните му думи. Мъжът насреща изглежда можеше да мени отношението и държанието си във всеки един момент, което правеше общуването с него, особено сегашния им разговор, ако не трудно, то поне изискващо предпазливост. У Ти’сейн не можеше да се предвиди нито реакция... Или всъщност можеше – винаги спокоен и винаги уверен. А раджата често се чудеше какво се върти в главата госта му. Преценяващият му поглед не остана незабелязан, но Прининцът не се смути. Седеше срещу него на един замах разстояние и замислено предъвкваше кашуто, поднесено леко запържено и осолено.
- Наиситина не би било добре, ако отсъствам по дълго от Джендин. Камилите са издръжливи животни, a гърбиците им са по-удобни за спане от конското седло. Познавачите на пустинята могат да ни водят на смени и ще се опитаме да сменим животните в първия лагер на пустинници, които ни приемат за свои гости.
- Радвам се, че стигнахме до взаимно решение. – Ти’сейн кимна към раджата, след което допи разхладителната си напитка и се изправи. – Самра, някой път трябва да ми кажеш какво слагате в тези напитки – освежават и разхлаждат въпреки жегата.
Докато владетелят на Джендин се опитваше да осмисли неочакваната реплика на Принца, той отново смени темата:
- Но сега ще те оставя да се подготвиш за пътуването, тръгваме след час. – той му припомни собствените му разпореждания и излезе от стаята, оставяйки ефирната завеса от рисувана коприна да се поклаща бавно на лекото течение, охлаждащо палата.
В малкия двор на камиларника, далеч от случайни погледи и любопитни слуги, се бе събрала малка тълпа, която се суетеше около натоварените животни. Малката порта в отвесната светла скала, която на това място представляваше крепостната стена на палата, водеше към кратък тунел, излизащ извън циркуса на града. Самра му бе обяснил, че навремето този път се е използвал за незабелязано влизане и излизане на тайни съюзници и пратеници, както и на “неофициални”, както сам се изрази, посещения на чуждестранни принцеси. Няколко раджи са се опитвали да избягат след открито оспорване на властта им, но тъй като висшите военни и заклинатели знаят за прохода, скоро ги е застигала смъртта, вместо спасението.
Бяха избрали този изход от града, за да не се знаят подробности относно бройката и личността на съпътстващите ги хора. След няколко дни слуховете щяха да плъзнат, но двамата с раджата се надяваха, че ще отнеме още малко време на евентуалните шпиони да разберат подробности за експедицията им. Самра бе убеден, че в Джендин има “пратеници” на пустинните племена, които душеха наоколо и предаваха информация на вождовете.
Въпреки че раджата нямаше открити врагове, сравнително потайното им потегляне щеше да осигури на него и наместниците му повече време, преди някой да се задейства срещу тях. Алчността за власт също присъстваше в Джендин, но не бе такава движеща сила, както в дворцовия живот на северозапад. Но пък в обществото се срещаха множество банди и подземни организации със свои цели, често анархични, които биха се възползвали от положението.
Шестокракия замислено почесваше врата на камилата и често се размърдваше неспокойно на импровизираното седло, което представляваше мекото одеало на жълти и червени ивици, метнато между гърбицата и шията й. Морвен се поклащаше наляво-надясно и държеше здраво юздите, опитвайки се да изглежда сериозна в очите на наблюдаващите я Ловци. В същото време Берик подскачаше около своето животно и проклинаше всичко – смотаната си спътница, смахнатите хора, които прикрито му се присмиваха. Проклинаше и деня, в който бе последвал Джонатан Кейдж. Неуспешните му опити да яхне камилата привлякоха вниманието и на Ти’сейн, който до тогава изучаваше заклинателите.
Лилавите тюрбани и обиците със скъпоценни камъни, висящи от ушите им, привличаха погледа. Ръцете им бях скрити сред диплите на тъмносините им одежди. Някой държаха къси тояжки, покрити с изписани или резбовани йероглифи. Дисагите им бяха издути в прочудливи форми и Принцът се зачуди какви ли предмети има вътре.
За разлика от Ловците, Ти’сейн не скри усмивката си и дори поздрави Берик, когато успя да се задържи на гърба на камилата. Кафявият му панталон и сивата риза вече бяха покрити с прахоляк. Дръжката на меча го ръгаше в ребрата, но той не смееше да се помръдне, за да закачи ножницата някъде по висящите от дисагите въжета. Макар и неумело, Морвен подкара животното си към него и вместо да подхвърли нещо заядливо, му помогна да свали оръжието си от колана и го закрепи в багажа му. Едва тогава сякаш се осъзна и този път не пропусна да му каже:
- Защо мъжете поне веднъж не можете да се оправите без нас?! – след което завъртя очи към безоблачното небе и се върна на мястото си.
Самра се появи, пременен в бежово и синьо. Кърпа в същите цветове бе прихваната на главата му с черна лента, покрита със златни дискове. Черният ятаган със златни украшения по дръжката не бе само ритуален атрибут, съпътствaщ заминаването им, но и опасно оръжие в ръката му. Няколко тежки златни пръстена, по които също имаше непознати за Принца писания, завършваха украсата и придаваха сила към осанката на раджата.
Четирима слуги, една от които бе жена, го последваха. Ти’сейн не се съмняваше, че из дългите им наметала са скрити ками, които ще използват опитно, ако възникне опастност за раджата.
Техните животни бяха натоварени с няколко навеса със спускащи се платнища, както и други практични принадлежности за кратките им пренощувания в пустинята. Останалата част от багажа бе при Ловците, които вече се подреждаха зад Самра и Ти’сейн. Заклинателите ги наобиколиха, оставяйки вътре само слугинята. Принцът се изненада, тъй като предполагаше, че тя е само наложница, а не телохранител на раджата. Отрядът не бе много сигурен къде точно трябва да се вмести в малката процесия и се опита да стигне до мъжа със сребристите очи, който ги бе довел в това забравено от Халид място.
Ти’сейн се надяваше, че богът наистина го е забравил. Но не и Джоррам. Доста свещеници на Халид се бяха опитали да се доберат до Джендин, но жреците и храмовата им гвардия се бяха погрижили това да не се случи. Едва ли някой би могъл да оцелее сам в пустинята, но въпреки това част от тях се бяха опитали да навлязат в земите на Пустинниците. И макар че биваха прогонени, някои се връщаха, достигайки собствената си смърт. Но вниманието на Джоррам и подчинените му не можеше да се сравнява с това на Халид.
Все пак Принцът очакваше нова среща с Първосвещеника, но не искаше да предвижда изхода й. Това бе едно от нещата, за които не бе сигурен, следвайки замислите си. Първосвещеникът бе твърде ценен, но същевременно представляваше непосредствена заплаха за него. Което беше напълно разбираемо, имайки предвид тази част от историята, която бе известна на Джоррам и пречупена през призмата на измамната религия.
Принцът често съжаляваше хората с прекалена доверчивост, които се оставяха вярванията в несъществуващи богове да променят живота им, но понякога сам се улавяше в предоверяване към някого. Маговете например. Или раджата. “Анара Бодар”, премина също през ума му, но Ти’сейн отхвърли точно това име. Кралицата следваше собствените си интереси и тези на Даная, но от срещите си с нея и от това, което бе чувал преди това, той бе убеден, че тази жена не е способна да предаде или измами своите съюзници. Доверието бе важна ценност за нея и тя не би я прегазила с лека ръка. Това бе и една от причините да се съгласи за среща и преговори с Херцог Озикс, въпреки че се досещаше до какво биха довели те. И то не му харесваше особено, но от друга страна ситуацията можеше да се промени, преди този момент да настъпи.
Ти’сейн насочи мислите си към предстоящата експедиция. Заклинателите бяха пропуснали само Шестокракия и един от тях вече разговаряше с него. Призователят несъмнено представляваше интерес за тях. А и той не изглеждаше особено притеснен от вниманието, което бе насочено към него.
Върволицата от камили се движеше бавно в тунела. Скални ръбове бяха надвиснали над главите им като открито предупреждение. Нямаше никаква влага във въздуха, а прахоляка, който вдигаха животните, правеше дишането още по-трудно. Заклинателите осветяваха пътя им, а един от опитните Ловци се оглеждаше за следи. Изходът на тунела не се затваряше и понякога същества на пустинята или шайки от племената използваха далечния му край за убежище.
Няколкото остри завои, по които бяха минали до сега, можеха да останат незабелязани при иначе слабата светлина на факлите. А и вътрешната част на вратата при палата бе добре замаскирана. Ти’сейн още веднъж огледа стените на прохода и остана впечатлен – наподобяваше естествена пещера. Раджата му разказа за магьосник от Изтока, владеещ силите на Земята, който някога, много отдавна се е появил в Джендин и е прокопал тунела.
След още няколко завоя проходът започна леко да се разширява. Таванът обаче остана почти все така нисък. Водачът им даде знак да спрат и заклинателите угасиха магическото сияние, потапяйки групата в прашлясъл сумрак. Някъде отпред бе изхода, през който ги достигаха няколко слънчеви лъча. Светлината сякаш бледнееше, но все пак ясно се виждаха прашинките, завихрени в хладния въздух.
Чу някакъв приглушен звук от разпукване и когато отново потеглиха, Принцът видя сгърчено тяло. Кафяви люспи покриваха част от него, а от таза и крайниците му висяха прогнили дрипи. Жълти криви зъби стърчаха от затворената уста на съществото. Гъста жълтеникава кръв бликаше от раната във врата му. Капки от нея се стичаха и по дългото закривено острие на ятагана, който водачът им все още държеше в ръка. Ловецът промърмори тихо: “Сънят винаги може да се окаже последен.” и побърза да излезе навън, за да почисти оръжието си в пясъка.
Раджата се приближи до Ти’сейн и му разясни:
- Диваци. Често се движат и на глутници. Обикновено спят през деня и си търсят удобно скривалище. Рядко се осмеляват да се приближат толкова близо до Джендин, но понякога се губят сред дюните. Най-вероятно ще срещнем още по пътя си. Нямат по-особени способности, но се пази от кръвта им – отровна е.
Принцът само кимна и посегна към манерката с вода. Нямаше и четвърт час откакто бяха навлезли в пустинята и гърлото му вече гореше. И дереше от прахоляка и фините песъчинки, които небесносинята му кърпа, завързана през устата, не можеше да задържи.
Жегата изсмукваше последните капчици влага, които бяха останали в тялото му. Яздеше замаян в знойния пек и сякаш съзнанието му се бе залутало из еднообразните дюни. Като в просъница си припомни как камънаците на пустошта след града бяха преминали в пясъчна пустиня и пътуването стана непоносимо.
Слънцето прежуряше, изсушавайки и без това вече напуканите му устни. “И кожа”, имаше чувството той, посягайки лениво да се почеше. Ситни песъчинки се загнездваха в кожата му и го дразнеха. Не търпеше и тънките ленени дрехи, с които бе облечен. Голямата кърпа, омотана около главата му, го предпазваше от изгарящите лъчи, но въпреки това Ти’сейн не можеше да събере мислите си.
Усещаше и близостта на камъка, тежестта му в платнената кесия на колана си. Можеше да посегне към него и поне да раздвижи въздуха около групата, но волята му надделяваше. Достатъчно сила му бе необходима, за да удържа мощта на Окото, не искаше да губи още от нея.
Когато спряха за почивка и опънаха големите навеси, Принцът се просна под сянката и бавно се върна към реалността. Последните няколко часа бяха минали като мъчително бълнуване. Отпи бавно от кожения мех, който му подаде един от Ловците. И те не понасяха много леко пътуването, но все пак се държаха. Раджата също се бе излегнал в другия край под сянката на платнището, а заклинателите се поклащаха бавно в транс, който явно ги откъсваше от нетърпимите условия.
Ти’сейн погледна към Отряда. Ако и той изглеждаше токова зле като тях... И със стихията на Въздуха, която постоянно напираше да се изсипе през Окото и през него самия. Звездата на Тиен’хара бе далеч, предстояха им още много дни път, а Принцът не можеше да съхрани силите си.
Когато мислите му станаха по-ясни и свързани, Ти’сейн насочи блуждаещия си поглед към земята, към безкрайния пясък. “Земята!”, изведнъж проблесна в ума му и той по-скоро изпълзя изпод навеса. Пустинята си бе все така неприветлива и неблагоприятна, но сега той я възприемаше по различен начин. Поне докато потеглеха и отново се изгубеше в размазаните си бълнувания.
Загреба шепа пясък и го остави да се процеди между пръстите му. Откачи платнената кесията с Окото от колана си и го извади отвътре. Ако бе обикновен камък, щеше да пречупва болезнено жълтеникавия цвят на околността. Но вместо това той запазваше своята прозрачност и бе хладък в дланта му.
Напълни кесията донякъде с пясък, върна камъка обратно и го засипа с още от кръвта на пустинята. Кръвта на Земята. Окачи я обратно на колана си и се изправи. Тежестта на Въздуха значително намаля, почти не усещаше бушуващите сили, които Окото носеше чрез себе си.
Огледа еднообразния пейзаж и въздъхна облекчено, изпълвайки дробовете си със сухия въздух. Закашля се и бързо се върна под сянката, където отново надигна меха, този път докато утоли жаждата си. След малко поеха отново на път, който го върна към мъчителното състояние на унес. Поне вече не трябваше да се съпротивлява на силите на Окото.
Първосвещеникът медитираше в покоите си, когато някакво сътресение го извади от единението и съзиданието, които го обгръщаха. Хармонията с камъка на Земята, която скоро бе постигнал, връзките, възникнали несъзнателно, бяха нарушени. Необясним дисбаланс проникваше през всички прегради, които бе поставил. Като далечен и едва уловим дразнител, който сякаш същевременно се натрапва постоянно. Имаше чувството за слабо течение, за тих полъх. С ъгълчето на окото си забеляза раздвижване на въздуха и бързо извърна поглед. Но единственото, което видя, бе нетрепващия пламък на петте свещи.
Бавно се изправи и угаси свещите с рязък замах на ръката. Дръпна тежките масленозелени завеси, пропускайки ярката слънчева светлина и разтвори широко високите прозорци. Лятото бе в разгара си, но във въздуха витаеше усещането за приближаване към края. Сякаш пръстите на есента вече нежно милваха мислите, успокоявайки ги със скорошното си идване.
Топъл лек ветрец влезе в стаята, но кожата му настръхна, изплъзвайки се от самоконтрола и сливането на духа и тялото, постигнати след медитацията. Вятърът продължаваше вихрения си танц около него, завличайки го все повече към... “Към къде?!”, запита се той, осъзнавайки, че всъщност вятърът си е все същия прохладен бриз от данайския бяг.
Джоррам вдигна ръка към лицето си с дланта нагоре и между разтворените му пръсти се появи синкаво сияние, което придоби формата на кълбо. Препускащи образи се появиха в ума на Първосвещеника. Не успяваше да възприеме всичко, запазваше се само общата картина.
Търсеше Принца и го намери на място, където не очакваше да го види толкова скоро. При цялото раздвижване около Тиен’хара напоследък, Джоррам не бе предполагал, че Ти’сейн ще поеме по пътя към светилището. Или към каквото всъщност водеше. Свещениците се концентрираха към центъра на континента, но щеше да мине още доста време преди да се съберат напълно. И да нанесат съкрушителен удар.
Трябваше да следи Принца често. Където и да го отведеше знанието на Джоррам, двамата щяха да се срещнат. И може би всичко щеше да приключи още преди да е започнало.
Слънцето залязваше зад далечните дюни, отнасяйки със себе си последния за деня огън в пустинята. Небето бе придобилоразмит оранжев цвят, като море от нереален пясък. И някъде в другия му край се виждаше брегът на нощта, като спасителна приливна вълна…
Мислите тежко се провлачваха в ума на Ти’сейн, който вече не осъзнаваше безсмислиците на бълнуването си. Като в просъница наблюдаваше сивкавия сумрак, спускащ се над пустинята и съзнанието му бавно започна да се прояснява с настъпването на вечерта. Захладня и мракът му донесе избавление. Нещо, което никога не би очаквал.
Един от Ловците и раджата се приближиха към него.
- Добре ли си? – попита го Самра, който привикваше към непоносимата жега през деня.
- Вече да. – отвърна му Принцът. – Нощта май е прекрасно място в пустинята.
Ловецът изумтя и промърмори:
- Невежа.
Раджата бързо заговори, за да останат думите на другия нечути:
- Ще спрем за два часа. Нужна ни е почивка, а и е по-подходящо да пътуваме след това.
Не му се спореше, а и изглежда Самра имаше право. Ловецът закима и хвърли неразгадаем поглед към Ти’сейн, който само каза:
- Добре.
Свлече се от гърба на камилата и извади от дисагите си пакет с храна. Сякаш изведнъж си припомни, че през целия ден не бе ял нищо, и сега му се искаше да компенсира.
Нямаше особено разнообразие. Малко бяха храните, които можеха да издържат на убийствената жега. Хляб, пушено месо с вече съмнителен вкус и сушени плодове. И цял мех с вода, която му се струваше по-вкусна и от тиен’харско вино.
Взе синьо-зеленото одеало, което му служеше за седло и се изтегна на него. Сложи ръка под главата си, намести се удобно и се загледа в потъмняващото небе, което въпреки мрака, запазваше тъмносиния си оттенък.
Замисли се за селенита, за странното момиче при кралица Анара. Имаше нещо в него, някакво странно равновесие и същевременно противоречие. Сили от различно естесто бе усетил при посещението й, сили, свързани с Очите. Малко от спомените на кръвта засягаха селенитите. А в днешно време се знаеше още по-малко за тях. Някога приемани като нещо обичайно, сега те представляваха мистични същества с неразгадаеми, или поне неразгадаеми сили. “И характери”, реши Ти’сейн, припомняйки си отново девойката от лунни лъчи. “Хората често говорят за капризите и игрите на съдбата, но дали всъщност нямат предвид луната?”
Принцът се загледа в изгряващата луна, която все още не грееше с … “Красивата си светлина.”, бе единственото вярно определение, което му хрумна. “Красива и толкова чужда”. Поне за него.
Сиво-синкавото кълбо се издигаше по тъмния небосклон, приковало погледа на Ти’сейн. Зави му се свят, сякаш се бе изправил рязко. Заоблените дюни бяха заменени от високи каменни стени с песъчлив цвят. Принцът се луташе из улиците на непознат град, сградите го притискаха от двете му страни, а насреща му се изпречваха вихрушки от злато и пясък. Надпреварваше се с времето, с луната, която сякаш препускаше по нощното небе, преминавайки от една фаза в друга. Тихо шумолене на хартия и спирали от магическа светлина го обръщаха…
Светът около него отново се завъртя, връщайки го в постелята му насред пустинята. Беше му трудно да си поеме дъх. Случваше му се за втори път, а не намираше никакво обяснение за измамните образи, които му се явяваха. “А са толкова реални!”
Постепенно се унесе в дрямка и неусетно се уви плътно с одеалото от камилска вълна.
Събуди се треперещ от студ. За миг не успя да възприеме силното усещане, противоречащо си с горещината на пустинята, която бе изпитвал до сега. Огледа се и се увери, че все още е на същото място. Но пясъкът в дланта му бе леден и изпращаше допълнителни тръпки по тялото му.
Ловците тихо събираха импровизирания им лагер и будеха останалите. Студения блясък на звездите и необезпокояваните лунни лъчи бяха единствената светлина, която ги съпътстваше и когато тръгваха.
Вместо да го използва за седло, Ти’сейн се бе загърнал с одеалото си и се чудеше на невъзможния студ. Макар и да не бе очаквал чак убийствената жега в пустинята, предвидиливо бе взел само тънки дрехи.
Тежкото кафяво наметало на раджата се стелеше в причудлива форма по гърбицата на камилата. Самра забави хода на своето животно и изчака Принца да го настигне. След като се изравниха, Ти’сейн го попита:
- Какво е това ненормално място? Първосе опитва да те убие с жега, а после със студ! – успя да потисне тракането на зъбите си.
Раджата се засмя и го потупа по рамото:
- Това е пустинята, приятелю. Някои неща за нея се научават едва, когато я опознаеш от близо. Тя е като скрита страст.
Очите на Ти’сейн се разшириха от недоумение, но реши да не изказва мнението си.
Знанието за пътя, който следваха, бе като поредица от видения, откраднати от чужд разум. Усещания за посока се появяваха най-неочаквано и тогава той не можеше да се отърве от чувството за придърпване.
Имаше смътни спомени как през деня е обяснявал на Ловците, накъде трябва да продължат, но едва сега, когато отново даде насоките си, се замисли как се ориенитраха сред безкрая и еднообразието на пясъчните дюни. Скоро забеляза как един от тях се приближи до Заклинателите, които си размениха няколко бързи реплики. Този с най-отнесен израз на лицето извади от дисагите сложен уред от бронзови ленти, които бяха извити в пресичащи се кръгове и дъги.
Ловецът пое внимателно плетеницата от тънки метални пластинки и протегна ръце към небето. Повъртя уреда известно време, мърморейки си тихо, както имаха навика даправят Ловците, след която го върна на заклинателите. Отиде начело на групата, каза нещо на досегашния им водач и зае мястото му. Другият изостана и след малко Ти’сейн забеляза клюмналата му глава, която се поклащаше в ритъм с крачките на камилата.
След полубезсъзнателното си състояние през деня и няколкото часа сън през почивката, Принцът не можеше да заспи. Освен това студът продължаваше да го смразява, а той виждаше сняг вместо пясъка, облян от ледената светлина на нощните светила.
Час преди изгрев отново спряха за почивка. Привечер и призори беше най-удачно, защото тогава бяха малкото часове поносимо време. Сякаш пустинята се смиляваше над неудачните пътници и жегата и студа се сливаха в желана благодат.
Диваците ги нападнаха изненадващо по време на дрямката им. Нахвърлиха се срещу тях с неразбираеми викове и крясъци, които разбудиха лагера. Наложницата на раджата застана плътно до него и хвърли камата си по първото създание, което успя да се промъкне на опасна близост от Самра. Самият той бързо извади ятагана си и повали още няколко противника, преди Ловците да се организират, образувайки кръг около господаря си.
Ти’сейн измъкна единия си кинжал от гърдите на поваления дивак като внимаваше да не се докосне до жълтеникавата кръв. Усети съвсем слабо раздвижване на въздуха зад себе си и отскочи в последния момент, преди закривеното и нащърбено острие на ръждясалия меч да го съсече в гръб. Уродливото лице на другия дивак се изкриви в гримаса на разочарование и той издаде някакви нечленоразделни звуци, хвърляйки се отново в атака.
Единият кинжал пресрещна и блокира дъгата, която мечът описваше, а другия полетя ниско, към корема на изгърбеното същество. За миг Принцът се усъмни, че ръката му няма да издържи на натиска, но след това ранения дивак се просна на пясъка, нанизвайки се докрай на острието. Ти’сейн го изрита силно в главата и обърна омекналото му тяло с крак, за да извади кинжала си. По дръжката му обачесе стичаше мазната жълта отрова и тойсе отказа.
Берик и Морвен се сражваха рамо до рамо, посрещайки по трима-четирима противници. Изливаха гнева си с всеки замах на мечовете. Главата на един дивак отхвръкна сред фонтан от кръв, която оплиска Берик и той се хвана за лицето. Изръмжа от болка и отстъпи крачка назад. Погледът му се замъгляваше и не можеше да се концентрира.
Към Морвен настъпваха две от прегърбените създания. Лиги се стичаха по грозните им лица, а в очите им се четеше първичния поглед на хищника. Тя раздвижи пръстите на свободната си ръка и остриетата на мечовете им се изкривиха още повече до неузнаваеми форми.
- Дори и металът не им е наред на тези нещастници. – ядосано каза тя, вдигайки меча си, за да ги посрещне. Чудовищата не се отказваха и я нападнаха с начупените си остриета.
Шестимата заклинатели бха застанали също в кръг, встрани от този на Ловците, и засипваха нападателите с лъчи и кълба от разноцветна магична светлина. Ти’сейн не можеше да усети източника на тяхната сила, нито начинът, по който създаваха магиите си.
Двама диваци се промъкваха към Шестокракия, който се бе вглъбил в призоваването на още и още от ситните мушици, събиращи се на облаци по лицата на нападателите. Принцът ги видя навреме и се впусна към тях. Единственият му кинжал полетя с невероятна точност и се заби в гърлото на дивака. Клокочещият звук привлече вниманието на Призовника, но той не успя да избегне напълно ударът на другия си протвник и мечът му отвори дълга рана в горната част на ръката му.
Дивакът замахваше отново към зашеметения Призовател и Ти’сейн се хвърли върху изгърбеното създание, събаряйки го на земята. Двамата се претърколиха в пясъка и чудовището се оказа върху Принца. Наведе озъбената си муцуна и се опита да захапе врата на Принца, докато се опитваше да извади сребристите му очи с дългите си нокти.
С една ръка удържаше главата на дивака, стиснал я здраво под брадичката, а с другата бранеше очите си. Тежестта на противника го притискаше плътно към земята и не му позволяваше да се движи. Със свободната си ръка Ти’сейн го удряше по хълбока, по гърба, по ръцете, но без успех.
В момента, в който усукваше съсредоточените си мисли около снопове светлина, тежестта върху му намаля и създанието се свлече от него безжизнено. От черния ятаган на раджата капеше жълта кръв и той каза:
- Не е хубаво да си пазиш силите чак толкова, Принце. Ще ти бъдат излишни в смъртта.
Самра се отдалечи, бършейки оръжието си в парцала, който откъсна от дрипите на мъртвия дивак. Принцът се изправи, изтръска пясъка от дрехите си и отиде да потърси кинжалите си.
През деня навлязоха в земите на първите племена, които щяха да срещнат по пътя си. Ти’сейн явно привикваше към жегата, защото мислите му вече не се разтапяха в знойния пек, макар да течаха забавено зад сребристите му очи, които сякаш запазваха измамното усещане за хладина.
Дюните постепенно ставаха по високи, оформяйки плитки криволичещи проходи. Пясъчните им хребети хвърляха макар и незначителна сянка, която правеше пътуването малко по-поносимо. Появиха се и издължени кактуси със зелени месести стволове, покрити с тънки бодли, които изглеждаха като прозрачни те бели коси на старец. Ниско по земята се стелеха и малки туфички болезнено избеляла зеленина, по която тук таме се забелязваха розови, сини и жълти цветчета, които разнообразяваха светлите тонове на пустинята.
Намериха следи от глутницата, която ги бе нападнала сутринта, но Ловците прецениха, че няма опасност от засади или други атаки. Групата продължаваше равномерно, а няколко от познавачите на пустинята бяха избързали напред на разузнаване. Скоро щяха да навлязат в земите на първите племена по пътя им.
Отрядът нервно се оглеждаше, но не забелязваше нищо тревожно. Освен безкрайно продължаващите високи дюни и криволичещите пътеки между тях. С рехавата и сякаш болнава растителност, изглеждаха като лабиринт. Или като добре поддържана градина, създадена от нечие извратено, “може би дори божествено съзнание”.
От няколко часа слънцето се бе издигнало високо в небето. Пътниците бързо се отърсиха от ленивостта, която ги бе обхванала, виждайки намръщените лица, надничащи изпод ниско спуснатите гугли. От едната страна на пътеката, по която вървяха, се издигаше особено висока и голяма дюна. На върха й бе застанал отряд от конници, с готови за хвърляне къси копия.
Морвен и Берик се размърдаха на импровизираните си седла и посегнаха към ножниците. Раджата им махна с ръка и заповяда да продължат напред, все едно нищо не се е случило. Въпреки това Ти’сейн и заклинателите останаха нащрек, без обаче да го показват. Краткото време, през което Пустинниците ги наблюдаваха, се стори цяла вечност на Принца. Всеки миг можеха да ги нападнат, а не се знаеше колко от тях се бяха скрили от другата страна.
След като отминаха, пътниците се отпуснаха и раджата се приближи до Ти’сейн:
- Присъствието ни не е желано тук. И все пак ни пропуснаха да минем. Дано го сторят и на връщане.
- Явно не държат на споразуменията, пратени по вестоносците ти, Самра.
- Съгласили са се само от страх. Случвало се е армията на Джендин да излезе в пустинята и да удари някое от племената, което е зачестило твърде много с набезите си.
- В крайна сметка не знаем, какво ще ни очаква напред, въпреки отговорите, някои от които достатъчно красноречиви. – Принцът си припомни окървавените глави на пратениците, които някои от две-три племена изпратиха.
- Ако се стигне до ситуация на преговори...
- Естествено, че ще те оставя ти да ги водиш. Не съм глупак, Самра.
- Убеден съм в това, Ти’сейн. Но все пак не се подлъгвай и не пренебрегвай силите, които владееш. Иначе може и да се окажат безполезни. – каза раджата и избърза напред.
Натякваше му го за втори път, но пък той не разбираше нищо. Само оценяваше действията му като страниен наблюдател, претегляйки ги със собствните с разбирания и познания.
Още два пъти имаха подобни срещи с други племена, на последната Пустинниците дори ги гледаха с открита враждебност. Групата отново не им обърна внимание и продължи необезпокоявана по пътя си.
Надвечер камилите забавиха крачка. Двете кратки почивки предишната нощ не можеха да компенсират претоварването им. Около час след залез слънце, когато въздухът осезаемо ставаше студен, пристигнаха в лагера на първото племе, с което имаха по-близък контакт.
Посрещнаха ги неочаквано радушно, имайки предвид срещите им през деня. Веднага изпразниха една малка шатра от кожи на тъмни и светли ивици, чиито цветове бяха избеляли от слънцето, за да може единият заклинател да се погрижи за треската на Шестокракия. Раната на призовника беше дълбока и въпреки че спряха кръвта, по обяд цялото му тяло гореше. Жегата съвсем отслабваше силите му и той бе загубил съзнание. Съвзе се едва, когато слънцето се скри и захладня. Но не спираше да бълнува и да трепери от студ.
Мъжете от племето бързо се разотидоха по своите си работа, но жените и децата, които рядко виждаха чужденци, и то толкова различни, непрекъснато ги наблюдаваха и се навъртаха около тях. След скромната вечеря, която приготвиха специално за гостите си, повечето Пустинници се събраха в единия край на лагера и се веселиха.
След няколко бойни танца, една дълга легенда за произхода на племето и много песни, повечето то тях се разотидоха. Самра се оттегли в палатката на вожда, където изтъргува уморените камили за нови и заздрави съюза си с доброжелателните пустинници.
Остаха да пренощуват в лагера им, а на сутринта отново потеглиха още преди пустинята да бе прибрала отново студа. Умореният заклинател, който цяла нощ бе стоял край Шестокакия, сега дремеше на камилата, а други двама наблюдаваха призовника, също потънал в сън. Треската бе отминала и раната бе малко по-добре, не без помощта на стритите семената, които шаманът на племето им беше дал.
Ти’сейн отново се зачуди за отношението и уважението на заклинателите към Шестокракия и колко бързо го бяха приели. Но мислите му скоро изгубиха посоката си, защото жегата отново се спускаше над тях, опитвайки се да ги притисне под задушаващата си хватка.
*****
Капитан Вълиз стоеше на носа на кораба си и бе зареял поглед в далечината, където морето и небето се сливаха в безкрайния път на моряка. Вече много дни плаваха покрай селенските брегове, скрити на изток в невидимата мъгла на разстоянието.
Флотата им бе намаляла почти наполовина след появата на Бялата дама, както говореха моряците. Корабите, които обърнаха курса, щяха да се върнат във Варгас. Предпочитаха да пренебрегнат заповедите на Управлението и Херцога, вместо да продължат към първоначалната им цел, подплашени от мистериозна смърт и глупаво суеверие. Личното мнение на Вълиз бе, че става дума за саботаж. Затова и посрещна радушно решението на извънредния съвет. Всеки сам трябваше да реши, дали да продължи. Той бе сред капитаните, които го сториха. И за пореден път остана доволен от избора си на екипаж. Някои от останалите имаха проблеми с моряците си, прекалено уплашени, за да се замислят за последиците от неподчинението.
Въпреки че това му бе спестено, той наблюдаваше внимателно хората си. Ако бе прав в своето предположение, “Бялата дама” можеше да се появи отново. А предатели на борда нямаше да търпи. Нито щеше да се откаже като други. Блокадата на Херцогство Озикс щеше да донесе много облаги на тези, които акостират на островите южно от там. Прекратяването на търговията за известно време не можеше да се сравни с придобиването на запуснатите селенски корабостроителници, които не са използвани от присъединяването на островите към Херцогството.
Вятъртъ продължаваше да брули лицето на капитана, но той не му обърна внимаие. Докато изпълваше платната и ги носеше към целта им, той бе добре дошъл.
*****
Астар седеше в тъмната шатра, осветявана единствено от дебелите свещи, разпръснати из схлупения купол от промазан плат. Дългият му жезъл бе подпрян от другата страна на сгъваемата маса, на която пишеше писмо на Принца. Перото изглеждаше смешно малко и крехко в силните му ръце. Очите му съсредоточено следваха върха на перото, който оставяше тънки чертички и извивки, рисуващи буквите.
Преди известно време жриците бяха напуснали земите на Тиен’хара и задачата на Боеца-маг бе приключила. Сега отново беше на поход, водейки войниците неизвестно на къде. Неизвестно за тях самите, а и за Ти’сейн, надяваше се той. Не се оплакваха – вече бяха свикнали с постоянното придвижване нанякъде. Предпочитаха неудобствата, които пътуванията създаваха, отколкото раните и осакатяванията в битка. И смъртта, разбира се.
Бе получил вест от Корвейл, че Принцът е заминал след ожесточена битка при столицата. Носели се слухове, че е отишъл в Херцогство Озикс да подчини Магистратите, но Астар не им се доверяваше. Все още ярко си спомняше разказа на Ти’сейн за Неа. И за целта, която се намирала все по-близо. Отчасти му се доверяваше, но най-вероятно не предполагаше, че Боецът-маг знае повече, отколкото показва. И че има връзка със събитията, до които щяха да доведат действията му. Поне така го чувстваше Астар в смесената си кръв.
*****
Цял ден пътуваха през нечии земи, но нито веднъж не потърсиха лагер на някое от племената. Ти’сейн настояваше да бързат, а и Ловците се съгласяваха, че няма смисъл да губят времето и силите си. Няколко вожда не останаха безразлични към присъствието им и въпреки скоростта, с коятосе придвижваха, пътуваха заедно с тях за час-два. Или по-рано, ако достигаха негласната граница на територията си.
Почти през цялото време яздеха белите си коне до камилата на Самра и не спираха да разговарят. След всяка среща, раджата оставаше доволен и с блажено изражение поглаждаше дългите си мустаци. А Принцът само въздъхваше леко, притваряше очи и за пореден път се опитваше да прогони жегата поне от разума си.
Някъде след обед, в най-големия пек, дюната пред тях изригна. Сред потоците пясък, понесли се към небето, се разгънаха дълги месести израстъци, които пулсираха с всяко движение и размахване. Тъмнокафеникава кожа покриваше мощните мускули, които ги поддържаха и движеха, но не бе достатъчно дебела и се виждаха всичките им потрепвания и деформации.
Пясъчната вълна погълна първите няколко Ловци, които яздеха начело на групата. Пипалата пометоха още няколко, преди всички да изврнат камилите си и да поемат назад. Чудовището пое след тях на шестте си крака, покрити с тъмнозелена рехава козина, под която прозираше кафявата кожа. Краката започваха от гърба на създанието, от където се развяваха и дългите му пипала, свличащи пясък от двете страни на бягащите.
Камилите не можеха да се справят с течащия в краката им пясък и все повече забавяха хода си. Ревът на чудовището най-накрая събуди дълбоко заспалия Призовател и той се опули срещу огромното шестокрако създание, което ги преследваше. Една забравена болка от не съвсем успешно призоваване го прониза. Явно споменът бе съхранил някаква магическа утайка, която сега се проявяваше. Раната на ръката му гореше, а дюните и небето се въртяха пред очите му, докато не се сляха в тъмата на безсъзнанието.
Заклинателите започнаха да се поклащат в транс, а Ти’сейн посегна с мислите си към лъчите светлина, течащи зад сребристите му очи. Беше изостанал заедно с тях, а Ловците дърпаха камилата на Самра, следван плътно от слугите си телохранители. За тях по-важна беше безопасността на раджата, отколкото извратения трофей, който ги преследваше.
Чудовището събра краката под тялото си и изведнъж се оттласна, изригвайки пясък зад себе си. Полетя към заклинателите, но тъкмо преди да се стовари върху тях, те в унисон вдигнаха събраните си длани към него и кърваво-червен клин се заби в безформената му глава, отмятайки я назад. Съществото падна на пясъка, претърколи се и отново размаха яростно пипалата си. Камилите изнемогваха, Ловците се спряха и скочиха на земята с извадени ятагани. Стискаха здраво костените дръжки на оръжията си и започнаха да секат дългите пулсиращи израстъци, които се опитваха да ги онесат.
Ти’сейн събра мислите си със светлината и малка ярка звезда проблесна пред лицето му, преди да се понесе към главата на чудовището. Порази го в едно от четирите очи, разположени неравномерно. Оглушителното ръмжене, причинено от болката, и едно неориентирано размахано пипало, го повалиха на земята.
Потоци от пясък започнаха да описват дъги във въздуха, стоварвайки се със страшна сила върху туловището на пустинното изчадие. Магическият удар не бе успял да преодолее засилената му вътрешна защита и сега заклинателите се опитваха да го спрат по друг начин. Един от тях тихо прошепна:
- Пустинята е с нас.
Пясъкът около чудовището се завихри, образувайки все по-дълбок конус, който го завличаше в прегръдката на пустинята. Но то се усети навреме и се изтегли със здравите си пипала. Докато тялото му бе във въздуха, Ти’сейн се съсредоточи и очите му заблестяха. Лъчи от светлина се увиха около кафявите израстъци, пристягайки здраво мощните мускули, и то увисна за няколко мига над земята.
Няколко Ловеца се хвърлиха под него и посрещнаха падащото му тяло, освободило се от магическите стеги, с размахани ятагани и копия, отскачайки в последния момент.
Принцът насочи мислите си, обгърнати в светлина, към съзнанието на чудовището, за да го обърка, да засили болката, да го демотивира. Но не отрки нищо, на което да повлияе. Дори животинското бе някак променено, инстинктите - заместени с жестокост и кръвожадност. Нещо много отблъскващо, като мазно петно, което го облива, го накара да се отдръпне. В този миг заклинателите нанесоха съкрушителния си удар, изпращайки жълто-розова спирала, пречупена през странен предмет – като грозд от кристални кълба, във врата на чудовището. Последни викове на агония разтърсиха околността, а после само пипалата продължиха да пулсират отслабващо.
Бяха изгубили една четвърт от Ловците, а няколко се поклащаха изтощени от раните и горещината. Шестокракия отново се бе влошил и говореше несвързано, въпреки че нямаше треска. Всички яздеха мълчаливо, тихият ужас, който ги обзе едва след битката, още се четеше по лицата им.
Слънцето вече клонеше към заник, стремящо се към огнената прегръдка с пустинята в далечината. Всички бяха изтощени, напрежението си казваше своето и още щом последните лъчи се скриха зад вече студенеещите дюни, спряха за почивка.
Самра се настани под своя навес, а наложницата му спусна страничните платнища и влезе при него да почисти драскотините, които бе получил в битката с чудовището и да го... успокои.
Принцът бе забелязал раджата едва след като победиха и се тогава се обезпокои от струйките кръв, които се стичаха по мургавото му лице. Оказа се, че не бяха нищо сериозн, а Ти’сейн остана впечатлен от купчината окървавени пипала, виещи се в агония около краката на Самра.
Един от Ловците се приближи към него и го върна към настоящето с думите си:
- Из опасни земи ни водиш, чужденецо. Дано си заслужава. Накъде ще ни изпрати знанието ти сега?
Принцът указа посоката, в която трябваше да поемат след почивката, и преди мъжът да се е отдалечил, го попита:
- Пътеводната светлина на звездите е позната и на север. Но как се ориенирате в тази пустош през деня?
- Танцът на пясъците ни нашепва пътя и води стъпките ни. Стига да знаем къде искаме да ни отведе. – усмихна се Ловецът насреща му и забърза към камилите, за да помогне на заклинателите да свалят Шестокракия.
Нощта премина без произшествия. Пътуваха смълчани, плътно загърнати в дебели одеала и наметала. Сякаш с всяка нощ студът се засилваше, което обаче въобще не се отразяваше на горещината.
Сутринта стигнаха да малък оазис, обграден от жизнена растителност. Широките листа на палмите хвърляха благодатна светлина, а водата правеше въздуха по-лесен за дишане. Около бреговете на малкото езерце се бяха разположили група пустинници, спящи в утринния хлад. Няколко от тях стояха на пост сред гъстите храсталаци и изскочиха от там малко преди пътниците да достигнат оазиса. Ръцете им бяха на дръжките на късите саби, а погледите им проучващо се местеха от човек на човек, оглеждайки ги предизвикателно.
Самра прошепна на ухото на Принца:
- Тези са странстваща група воини. Не знаят нищо за нас.
Един от Ловците вече разговаряше с Пустинниците, помагайки си с енергични жестове. Езикът беше съвсем различен и напълно непознат за Ти’сейн. След няколко минути постовете им хвърлиха последен критичен поглед и им махнаха да се приближат. Другите воини се разбудиха и наставаха от постелките си. Двете групи се смесиха и след бързата закуска уморените пътници задрямаха покрай прохладните води на оазиса, от който бяха попълнили запасите си от вода.
Когато се събудиха от засилващата се жега, Пустинницте вече събираха скромния си лагер. Сбодуваха се с Ловците на неразбираемия за Ти’сейн език и продължиха своето странстване. Малко след това и тяхната група пое по своя път.
Няколко часа след обяд Шестокракия най-накрая се събуди и поиска вода. Един от заклинателите посегна към меха, закачен за въжетата, придържащи багажа, и застина на място. Реакцията му бе останала незабелязана, заради по принцип плавните им движения.
С празния мех в ръка, той обиколи и другите камили, а след това отиде при Самра и Ти’сейн, които лениво обсъждаха политически игри.
- Пустинниците са пробили меховете ни. Водата е почти на привършване.
Ловците пресипваха малкото останала вода в големите си манерки, а заклинателя даде остатъците от два меха на Шестокракия. Бе категоричен, че Призователя се нуждае от нея и няма да позволи отново да изпадне в безсъзнание.
- Но как не сме забелязали? – попита Принцът.
Ловецът срещу него смръщи вежди и тъмното му чело, събирало огъня на пустинята с години, се набръчка:
- Пробили са малки дупчици, така че водата да се стича по краката на камилите. И да привърши точно сега, когато не можем да се върнем обратно, а лагерът на следващото племе, е на още половин ден път. Проклети да са!
Самра чу разговора им, приближи се и каза:
- Няма смисъл да се връщаме. Продължаваме напред и нека милостта на пустинята ни закриля.
Не намери логика в думите на раджата, но си замълча. И вместо да му оговори, опита да преглътне и да прочисти сухотата в гърлото си. Не успя. Но и не надигна манерката.
Ловците отново бяха поели напред и очертанията им се размиваха леко в знойния въздух. Ти’сейн ги последва, а пустинята бавно и неотменно изсмукваше последните капчици влага от телата им.
- ... никакво приличие. Как може да се разхождат така! И стига си ги гледал с този влажен поглед. – сопна се тя на Берик.
Ти’сейн се намръщи, недоволен от себе си. Не бе усетил, кога вратата към покоите на раджата се бе отворила и две от наложниците му бяха излязли, за да му донесат ароматна вода. И естествено бяха привлякли вниманието на вече будния Отряд.
Напоследък му се бе струпало твърде много, силите и издръжливостта му постоянно бяха изложени на изпитание и през последните няколко часа сън изцяло бе забравил за предпазливостта. Притъпените му възприятия и отчасти сигурността, която усещаше в палата на раджата и в крайна сметка можеше да се окаже измамна, бяха приспали инстинктите и рефлексите му.
Принцът стана от миндера, разпилявайки няколко шарени възглавници по пода и видя Шестокракия, който все още се излежаваше отсреща, отправил замислен, че дори и замечтан поглед след двете голи жени. Самра наистина избираше най-доброто и Ти’сейн напълно разбираше Берик и Призовника. Усмихна се, когато забеляза начумереното лице на Морвен, цялото почервеняло от гняв. “Или свян.”, развеселен си помисли Принцът, но бързо го отхвърли, виждайки промяната в израза й, когато раджата също се появи.
Младият владетел на Джендин отново бе омотал бежовия чаршаф около кръста си и съвсем небрежно влезе в преддверието, очаквайки да види само Ти’сейн. Морвен го гледаше със зяпнали очи и видимо се наслаждаваше на мускулестите му ръце и гърди. Бе ред на Берик да я изгледа изпод вежди, изкривил устни в недоволна гримаса.
- Принце, не ми казаха, че водиш гости.
- Привети, Самра. – отвърна му Ти’сейн и го поправи: - Това не са гости, а новите ти Ловци. – посочи Морвен и Берик. – Той може да ловува и през нощта. А този там е много способен Призовник, който съм сигурен, че ще се докаже на Арената.
Раджата бе впечатлен. Принцът му носеше много повече, от това, което бе поискал. Подозираше какво се крие под превръзката на окото на единия мъж, който го гледаше с недоверие. Драконовата люспа можеше да превърне добрия боец в Ловец, който да преследва и залавя изчадията на пустинята през нощта. Тъмнината в пустошта също криеше своите опасности, но някои чудовища се оказваха лесна плячка. И поредното зрелище за Арената, ако не бяха прекалено опасни, за да ги оставят живи.
Призовниците бяха на почит в Джендин. Не само защото предлагаха нови предизвикателства на Арената за хора и създания на пустинята, но и защото способностите им бяха рядко срещани. А и представляваха важна част от армията на града-държава.
Около час по-късно в палата бе настанало голямо раздвижване заради предстоящата експедиция, която по настояване на Принца щеше да потегли веднага. Отрядът, който също щеше да пътува с тях, правеше не особено успешни опити по езда на камила, забравяйки поне за малко всички странности на екзотичния град.
През това време Ти’сейн спореше със Самра, и двамата седнали с кръстосани крака на една малка масичка. Плитки подноси с хляб, сирена, ядки и сочни плодове бяха оставени за закуска. Бокалите от тъмно сребро, покрити с инкрустации, се бяха запотили от студените напитки, които Принцът не можеше да разпознае. Определяше вкуса като на изворна вода със силен аромат на лимон и леко напомняне за алкохол.
Отпи за пореден път, за да навлажни гърлото си, което пресъхваше постоянно от знойната жега, проникваща дори сред хладните каменни стени на палата.
- Настоявам да се откажеш от тази налудничава идея, Самра. Имаш представа за опасностите от пътуването. А и Джендин не може да остане без владетел, дори за кратко. Освен това някой трябва да напомня на жреците, че свещениците на Халид не са желани по тези земи.
- Има кой да се грижи за града. А жреците са достатъчно зависими от мен, за да си позволят да забравят веднъж дадено ... предупреждение. – “Всъщност заповед.”, помисли си Ти’сейн, докато раджата продължаваше да упорства: - Омръзнал ми е еднообразният живот в палата. И не мисли, че съм беззащитен глупак, който си въобразява, че само властта може да го задържи на трона. Дуелите при оспорване на властта не са рядкост...
Ти’сейн се възползва от кратката пауза на раджата:
- И все пак необходимо ли е да търсиш разнообразие толкова близо до смъртта. Знам, че желанието ти не е каприз, но въпреки това съм против.
- Защо си мисля, че ме подценяваш, Ти’сейн? – Самра присви черните си очи и изгледа изпитателно мъжа срещу себе си. – А и какво подтиква теб, Принце, - наблегна на титлата му, - да изоставиш собствените си владения и да се впуснеш в тази авантюра из пясъците на Неа?
- Нуждата. Сигурността на Тиен’хара. Едно наследство, което не принадлежи на мен. И един завет. Ако не го последвам, оставам нищо повече от жалък бунтовник, възползвал се от слабостта и нестабилността в Херцогство Озикс. Мога да си позволя смъртта, но не и това.
Самра мълча известно време, задълбочен в казаното от мъжа със сребристите очи и в собствените си мисли. Мъдрост имаше в този човек, реши Ти’сейн. И много импулсивност. Решението да тръгне с експедицията бе произлязло именно от нея. Но той не искаше да поеме отговорността и за него. За краткото време, през което се познаваха, двамата се бяха сближили и Принцът нямаше право да го въвлича в опасното си начинание. Осъзнаваше, че не знае цената, която сам трябва да плати, а какво оставаше за околните. Раджата нямаше пряка връзка нито с делата му, нито с жертвите, които той правеше и причиняваше.
- Освен това, - продължи той, - повечето от вождовете на племената, с които се предполага да поддържам някакви макар и нестабилни съюзи, не са ме виждали никога. Посещението дори на част от тях ще бъде в полза за Джендин, а всеки владетел е длъжен да мисли за поданиците и земите си.
- Стига, Самра. – прекъсна го Ти’сейн и каза саркастично: - Не са ми нужни увъртания за задължения и народолюбие. Ясно ми е защо искаш да дойдеш и премисляйки предимствата, съм на път да се съглася. Но имам едно условие.
Раджата отпи от сребърния бокал и развеселен погледна Принца над ръба на чашата. На свой ред му отвърна с ирония:
- Кой говорел за капризи. Сигурен съм, че отново ще става дума за необходимостта. Нека чуем, но преди това ми се иска да разбера какви предимства намираш в моята компания по време на експедицията. Освен, че ще трябва да ме пазиш, докато аз следя действията ти.
- Явно не си ме разбрал достатъчно добре. – хладно отговори Ти’сейн. – Дори да следиш действията ми, едва ли много от тях ще ти станат ясни. И мисля, че няма смисъл да споменавам намесата като възможност. Може да дойдеш, няма как да те спра, - тонът му стана по-мек, - но все пак аз знам пътя. И аз водя, въпреки привидностите, които другите ще виждат. Затова държа да пътуваме възможно най-бързо и да яздим и през нощта, доколкото животните могат да издържат. – остана доволен, че все пак първо каза искането си, а след това премина към въпроса, поставен му от раджата: - Колкото до защитата ти... Именно в това е предимството на твоето присъствие. Както и в присъствието на най-добрите ти водачи, Ловци и заклинатели.
В усмивката на Принца нямаше и намек за арогантност, насмешка или доволство. Самра остана объркан от противоречието с предизвикателните му думи. Мъжът насреща изглежда можеше да мени отношението и държанието си във всеки един момент, което правеше общуването с него, особено сегашния им разговор, ако не трудно, то поне изискващо предпазливост. У Ти’сейн не можеше да се предвиди нито реакция... Или всъщност можеше – винаги спокоен и винаги уверен. А раджата често се чудеше какво се върти в главата госта му. Преценяващият му поглед не остана незабелязан, но Прининцът не се смути. Седеше срещу него на един замах разстояние и замислено предъвкваше кашуто, поднесено леко запържено и осолено.
- Наиситина не би било добре, ако отсъствам по дълго от Джендин. Камилите са издръжливи животни, a гърбиците им са по-удобни за спане от конското седло. Познавачите на пустинята могат да ни водят на смени и ще се опитаме да сменим животните в първия лагер на пустинници, които ни приемат за свои гости.
- Радвам се, че стигнахме до взаимно решение. – Ти’сейн кимна към раджата, след което допи разхладителната си напитка и се изправи. – Самра, някой път трябва да ми кажеш какво слагате в тези напитки – освежават и разхлаждат въпреки жегата.
Докато владетелят на Джендин се опитваше да осмисли неочакваната реплика на Принца, той отново смени темата:
- Но сега ще те оставя да се подготвиш за пътуването, тръгваме след час. – той му припомни собствените му разпореждания и излезе от стаята, оставяйки ефирната завеса от рисувана коприна да се поклаща бавно на лекото течение, охлаждащо палата.
В малкия двор на камиларника, далеч от случайни погледи и любопитни слуги, се бе събрала малка тълпа, която се суетеше около натоварените животни. Малката порта в отвесната светла скала, която на това място представляваше крепостната стена на палата, водеше към кратък тунел, излизащ извън циркуса на града. Самра му бе обяснил, че навремето този път се е използвал за незабелязано влизане и излизане на тайни съюзници и пратеници, както и на “неофициални”, както сам се изрази, посещения на чуждестранни принцеси. Няколко раджи са се опитвали да избягат след открито оспорване на властта им, но тъй като висшите военни и заклинатели знаят за прохода, скоро ги е застигала смъртта, вместо спасението.
Бяха избрали този изход от града, за да не се знаят подробности относно бройката и личността на съпътстващите ги хора. След няколко дни слуховете щяха да плъзнат, но двамата с раджата се надяваха, че ще отнеме още малко време на евентуалните шпиони да разберат подробности за експедицията им. Самра бе убеден, че в Джендин има “пратеници” на пустинните племена, които душеха наоколо и предаваха информация на вождовете.
Въпреки че раджата нямаше открити врагове, сравнително потайното им потегляне щеше да осигури на него и наместниците му повече време, преди някой да се задейства срещу тях. Алчността за власт също присъстваше в Джендин, но не бе такава движеща сила, както в дворцовия живот на северозапад. Но пък в обществото се срещаха множество банди и подземни организации със свои цели, често анархични, които биха се възползвали от положението.
Шестокракия замислено почесваше врата на камилата и често се размърдваше неспокойно на импровизираното седло, което представляваше мекото одеало на жълти и червени ивици, метнато между гърбицата и шията й. Морвен се поклащаше наляво-надясно и държеше здраво юздите, опитвайки се да изглежда сериозна в очите на наблюдаващите я Ловци. В същото време Берик подскачаше около своето животно и проклинаше всичко – смотаната си спътница, смахнатите хора, които прикрито му се присмиваха. Проклинаше и деня, в който бе последвал Джонатан Кейдж. Неуспешните му опити да яхне камилата привлякоха вниманието и на Ти’сейн, който до тогава изучаваше заклинателите.
Лилавите тюрбани и обиците със скъпоценни камъни, висящи от ушите им, привличаха погледа. Ръцете им бях скрити сред диплите на тъмносините им одежди. Някой държаха къси тояжки, покрити с изписани или резбовани йероглифи. Дисагите им бяха издути в прочудливи форми и Принцът се зачуди какви ли предмети има вътре.
За разлика от Ловците, Ти’сейн не скри усмивката си и дори поздрави Берик, когато успя да се задържи на гърба на камилата. Кафявият му панталон и сивата риза вече бяха покрити с прахоляк. Дръжката на меча го ръгаше в ребрата, но той не смееше да се помръдне, за да закачи ножницата някъде по висящите от дисагите въжета. Макар и неумело, Морвен подкара животното си към него и вместо да подхвърли нещо заядливо, му помогна да свали оръжието си от колана и го закрепи в багажа му. Едва тогава сякаш се осъзна и този път не пропусна да му каже:
- Защо мъжете поне веднъж не можете да се оправите без нас?! – след което завъртя очи към безоблачното небе и се върна на мястото си.
Самра се появи, пременен в бежово и синьо. Кърпа в същите цветове бе прихваната на главата му с черна лента, покрита със златни дискове. Черният ятаган със златни украшения по дръжката не бе само ритуален атрибут, съпътствaщ заминаването им, но и опасно оръжие в ръката му. Няколко тежки златни пръстена, по които също имаше непознати за Принца писания, завършваха украсата и придаваха сила към осанката на раджата.
Четирима слуги, една от които бе жена, го последваха. Ти’сейн не се съмняваше, че из дългите им наметала са скрити ками, които ще използват опитно, ако възникне опастност за раджата.
Техните животни бяха натоварени с няколко навеса със спускащи се платнища, както и други практични принадлежности за кратките им пренощувания в пустинята. Останалата част от багажа бе при Ловците, които вече се подреждаха зад Самра и Ти’сейн. Заклинателите ги наобиколиха, оставяйки вътре само слугинята. Принцът се изненада, тъй като предполагаше, че тя е само наложница, а не телохранител на раджата. Отрядът не бе много сигурен къде точно трябва да се вмести в малката процесия и се опита да стигне до мъжа със сребристите очи, който ги бе довел в това забравено от Халид място.
Ти’сейн се надяваше, че богът наистина го е забравил. Но не и Джоррам. Доста свещеници на Халид се бяха опитали да се доберат до Джендин, но жреците и храмовата им гвардия се бяха погрижили това да не се случи. Едва ли някой би могъл да оцелее сам в пустинята, но въпреки това част от тях се бяха опитали да навлязат в земите на Пустинниците. И макар че биваха прогонени, някои се връщаха, достигайки собствената си смърт. Но вниманието на Джоррам и подчинените му не можеше да се сравнява с това на Халид.
Все пак Принцът очакваше нова среща с Първосвещеника, но не искаше да предвижда изхода й. Това бе едно от нещата, за които не бе сигурен, следвайки замислите си. Първосвещеникът бе твърде ценен, но същевременно представляваше непосредствена заплаха за него. Което беше напълно разбираемо, имайки предвид тази част от историята, която бе известна на Джоррам и пречупена през призмата на измамната религия.
Принцът често съжаляваше хората с прекалена доверчивост, които се оставяха вярванията в несъществуващи богове да променят живота им, но понякога сам се улавяше в предоверяване към някого. Маговете например. Или раджата. “Анара Бодар”, премина също през ума му, но Ти’сейн отхвърли точно това име. Кралицата следваше собствените си интереси и тези на Даная, но от срещите си с нея и от това, което бе чувал преди това, той бе убеден, че тази жена не е способна да предаде или измами своите съюзници. Доверието бе важна ценност за нея и тя не би я прегазила с лека ръка. Това бе и една от причините да се съгласи за среща и преговори с Херцог Озикс, въпреки че се досещаше до какво биха довели те. И то не му харесваше особено, но от друга страна ситуацията можеше да се промени, преди този момент да настъпи.
Ти’сейн насочи мислите си към предстоящата експедиция. Заклинателите бяха пропуснали само Шестокракия и един от тях вече разговаряше с него. Призователят несъмнено представляваше интерес за тях. А и той не изглеждаше особено притеснен от вниманието, което бе насочено към него.
Върволицата от камили се движеше бавно в тунела. Скални ръбове бяха надвиснали над главите им като открито предупреждение. Нямаше никаква влага във въздуха, а прахоляка, който вдигаха животните, правеше дишането още по-трудно. Заклинателите осветяваха пътя им, а един от опитните Ловци се оглеждаше за следи. Изходът на тунела не се затваряше и понякога същества на пустинята или шайки от племената използваха далечния му край за убежище.
Няколкото остри завои, по които бяха минали до сега, можеха да останат незабелязани при иначе слабата светлина на факлите. А и вътрешната част на вратата при палата бе добре замаскирана. Ти’сейн още веднъж огледа стените на прохода и остана впечатлен – наподобяваше естествена пещера. Раджата му разказа за магьосник от Изтока, владеещ силите на Земята, който някога, много отдавна се е появил в Джендин и е прокопал тунела.
След още няколко завоя проходът започна леко да се разширява. Таванът обаче остана почти все така нисък. Водачът им даде знак да спрат и заклинателите угасиха магическото сияние, потапяйки групата в прашлясъл сумрак. Някъде отпред бе изхода, през който ги достигаха няколко слънчеви лъча. Светлината сякаш бледнееше, но все пак ясно се виждаха прашинките, завихрени в хладния въздух.
Чу някакъв приглушен звук от разпукване и когато отново потеглиха, Принцът видя сгърчено тяло. Кафяви люспи покриваха част от него, а от таза и крайниците му висяха прогнили дрипи. Жълти криви зъби стърчаха от затворената уста на съществото. Гъста жълтеникава кръв бликаше от раната във врата му. Капки от нея се стичаха и по дългото закривено острие на ятагана, който водачът им все още държеше в ръка. Ловецът промърмори тихо: “Сънят винаги може да се окаже последен.” и побърза да излезе навън, за да почисти оръжието си в пясъка.
Раджата се приближи до Ти’сейн и му разясни:
- Диваци. Често се движат и на глутници. Обикновено спят през деня и си търсят удобно скривалище. Рядко се осмеляват да се приближат толкова близо до Джендин, но понякога се губят сред дюните. Най-вероятно ще срещнем още по пътя си. Нямат по-особени способности, но се пази от кръвта им – отровна е.
Принцът само кимна и посегна към манерката с вода. Нямаше и четвърт час откакто бяха навлезли в пустинята и гърлото му вече гореше. И дереше от прахоляка и фините песъчинки, които небесносинята му кърпа, завързана през устата, не можеше да задържи.
Жегата изсмукваше последните капчици влага, които бяха останали в тялото му. Яздеше замаян в знойния пек и сякаш съзнанието му се бе залутало из еднообразните дюни. Като в просъница си припомни как камънаците на пустошта след града бяха преминали в пясъчна пустиня и пътуването стана непоносимо.
Слънцето прежуряше, изсушавайки и без това вече напуканите му устни. “И кожа”, имаше чувството той, посягайки лениво да се почеше. Ситни песъчинки се загнездваха в кожата му и го дразнеха. Не търпеше и тънките ленени дрехи, с които бе облечен. Голямата кърпа, омотана около главата му, го предпазваше от изгарящите лъчи, но въпреки това Ти’сейн не можеше да събере мислите си.
Усещаше и близостта на камъка, тежестта му в платнената кесия на колана си. Можеше да посегне към него и поне да раздвижи въздуха около групата, но волята му надделяваше. Достатъчно сила му бе необходима, за да удържа мощта на Окото, не искаше да губи още от нея.
Когато спряха за почивка и опънаха големите навеси, Принцът се просна под сянката и бавно се върна към реалността. Последните няколко часа бяха минали като мъчително бълнуване. Отпи бавно от кожения мех, който му подаде един от Ловците. И те не понасяха много леко пътуването, но все пак се държаха. Раджата също се бе излегнал в другия край под сянката на платнището, а заклинателите се поклащаха бавно в транс, който явно ги откъсваше от нетърпимите условия.
Ти’сейн погледна към Отряда. Ако и той изглеждаше токова зле като тях... И със стихията на Въздуха, която постоянно напираше да се изсипе през Окото и през него самия. Звездата на Тиен’хара бе далеч, предстояха им още много дни път, а Принцът не можеше да съхрани силите си.
Когато мислите му станаха по-ясни и свързани, Ти’сейн насочи блуждаещия си поглед към земята, към безкрайния пясък. “Земята!”, изведнъж проблесна в ума му и той по-скоро изпълзя изпод навеса. Пустинята си бе все така неприветлива и неблагоприятна, но сега той я възприемаше по различен начин. Поне докато потеглеха и отново се изгубеше в размазаните си бълнувания.
Загреба шепа пясък и го остави да се процеди между пръстите му. Откачи платнената кесията с Окото от колана си и го извади отвътре. Ако бе обикновен камък, щеше да пречупва болезнено жълтеникавия цвят на околността. Но вместо това той запазваше своята прозрачност и бе хладък в дланта му.
Напълни кесията донякъде с пясък, върна камъка обратно и го засипа с още от кръвта на пустинята. Кръвта на Земята. Окачи я обратно на колана си и се изправи. Тежестта на Въздуха значително намаля, почти не усещаше бушуващите сили, които Окото носеше чрез себе си.
Огледа еднообразния пейзаж и въздъхна облекчено, изпълвайки дробовете си със сухия въздух. Закашля се и бързо се върна под сянката, където отново надигна меха, този път докато утоли жаждата си. След малко поеха отново на път, който го върна към мъчителното състояние на унес. Поне вече не трябваше да се съпротивлява на силите на Окото.
Първосвещеникът медитираше в покоите си, когато някакво сътресение го извади от единението и съзиданието, които го обгръщаха. Хармонията с камъка на Земята, която скоро бе постигнал, връзките, възникнали несъзнателно, бяха нарушени. Необясним дисбаланс проникваше през всички прегради, които бе поставил. Като далечен и едва уловим дразнител, който сякаш същевременно се натрапва постоянно. Имаше чувството за слабо течение, за тих полъх. С ъгълчето на окото си забеляза раздвижване на въздуха и бързо извърна поглед. Но единственото, което видя, бе нетрепващия пламък на петте свещи.
Бавно се изправи и угаси свещите с рязък замах на ръката. Дръпна тежките масленозелени завеси, пропускайки ярката слънчева светлина и разтвори широко високите прозорци. Лятото бе в разгара си, но във въздуха витаеше усещането за приближаване към края. Сякаш пръстите на есента вече нежно милваха мислите, успокоявайки ги със скорошното си идване.
Топъл лек ветрец влезе в стаята, но кожата му настръхна, изплъзвайки се от самоконтрола и сливането на духа и тялото, постигнати след медитацията. Вятърът продължаваше вихрения си танц около него, завличайки го все повече към... “Към къде?!”, запита се той, осъзнавайки, че всъщност вятърът си е все същия прохладен бриз от данайския бяг.
Джоррам вдигна ръка към лицето си с дланта нагоре и между разтворените му пръсти се появи синкаво сияние, което придоби формата на кълбо. Препускащи образи се появиха в ума на Първосвещеника. Не успяваше да възприеме всичко, запазваше се само общата картина.
Търсеше Принца и го намери на място, където не очакваше да го види толкова скоро. При цялото раздвижване около Тиен’хара напоследък, Джоррам не бе предполагал, че Ти’сейн ще поеме по пътя към светилището. Или към каквото всъщност водеше. Свещениците се концентрираха към центъра на континента, но щеше да мине още доста време преди да се съберат напълно. И да нанесат съкрушителен удар.
Трябваше да следи Принца често. Където и да го отведеше знанието на Джоррам, двамата щяха да се срещнат. И може би всичко щеше да приключи още преди да е започнало.
Слънцето залязваше зад далечните дюни, отнасяйки със себе си последния за деня огън в пустинята. Небето бе придобилоразмит оранжев цвят, като море от нереален пясък. И някъде в другия му край се виждаше брегът на нощта, като спасителна приливна вълна…
Мислите тежко се провлачваха в ума на Ти’сейн, който вече не осъзнаваше безсмислиците на бълнуването си. Като в просъница наблюдаваше сивкавия сумрак, спускащ се над пустинята и съзнанието му бавно започна да се прояснява с настъпването на вечерта. Захладня и мракът му донесе избавление. Нещо, което никога не би очаквал.
Един от Ловците и раджата се приближиха към него.
- Добре ли си? – попита го Самра, който привикваше към непоносимата жега през деня.
- Вече да. – отвърна му Принцът. – Нощта май е прекрасно място в пустинята.
Ловецът изумтя и промърмори:
- Невежа.
Раджата бързо заговори, за да останат думите на другия нечути:
- Ще спрем за два часа. Нужна ни е почивка, а и е по-подходящо да пътуваме след това.
Не му се спореше, а и изглежда Самра имаше право. Ловецът закима и хвърли неразгадаем поглед към Ти’сейн, който само каза:
- Добре.
Свлече се от гърба на камилата и извади от дисагите си пакет с храна. Сякаш изведнъж си припомни, че през целия ден не бе ял нищо, и сега му се искаше да компенсира.
Нямаше особено разнообразие. Малко бяха храните, които можеха да издържат на убийствената жега. Хляб, пушено месо с вече съмнителен вкус и сушени плодове. И цял мех с вода, която му се струваше по-вкусна и от тиен’харско вино.
Взе синьо-зеленото одеало, което му служеше за седло и се изтегна на него. Сложи ръка под главата си, намести се удобно и се загледа в потъмняващото небе, което въпреки мрака, запазваше тъмносиния си оттенък.
Замисли се за селенита, за странното момиче при кралица Анара. Имаше нещо в него, някакво странно равновесие и същевременно противоречие. Сили от различно естесто бе усетил при посещението й, сили, свързани с Очите. Малко от спомените на кръвта засягаха селенитите. А в днешно време се знаеше още по-малко за тях. Някога приемани като нещо обичайно, сега те представляваха мистични същества с неразгадаеми, или поне неразгадаеми сили. “И характери”, реши Ти’сейн, припомняйки си отново девойката от лунни лъчи. “Хората често говорят за капризите и игрите на съдбата, но дали всъщност нямат предвид луната?”
Принцът се загледа в изгряващата луна, която все още не грееше с … “Красивата си светлина.”, бе единственото вярно определение, което му хрумна. “Красива и толкова чужда”. Поне за него.
Сиво-синкавото кълбо се издигаше по тъмния небосклон, приковало погледа на Ти’сейн. Зави му се свят, сякаш се бе изправил рязко. Заоблените дюни бяха заменени от високи каменни стени с песъчлив цвят. Принцът се луташе из улиците на непознат град, сградите го притискаха от двете му страни, а насреща му се изпречваха вихрушки от злато и пясък. Надпреварваше се с времето, с луната, която сякаш препускаше по нощното небе, преминавайки от една фаза в друга. Тихо шумолене на хартия и спирали от магическа светлина го обръщаха…
Светът около него отново се завъртя, връщайки го в постелята му насред пустинята. Беше му трудно да си поеме дъх. Случваше му се за втори път, а не намираше никакво обяснение за измамните образи, които му се явяваха. “А са толкова реални!”
Постепенно се унесе в дрямка и неусетно се уви плътно с одеалото от камилска вълна.
Събуди се треперещ от студ. За миг не успя да възприеме силното усещане, противоречащо си с горещината на пустинята, която бе изпитвал до сега. Огледа се и се увери, че все още е на същото място. Но пясъкът в дланта му бе леден и изпращаше допълнителни тръпки по тялото му.
Ловците тихо събираха импровизирания им лагер и будеха останалите. Студения блясък на звездите и необезпокояваните лунни лъчи бяха единствената светлина, която ги съпътстваше и когато тръгваха.
Вместо да го използва за седло, Ти’сейн се бе загърнал с одеалото си и се чудеше на невъзможния студ. Макар и да не бе очаквал чак убийствената жега в пустинята, предвидиливо бе взел само тънки дрехи.
Тежкото кафяво наметало на раджата се стелеше в причудлива форма по гърбицата на камилата. Самра забави хода на своето животно и изчака Принца да го настигне. След като се изравниха, Ти’сейн го попита:
- Какво е това ненормално място? Първосе опитва да те убие с жега, а после със студ! – успя да потисне тракането на зъбите си.
Раджата се засмя и го потупа по рамото:
- Това е пустинята, приятелю. Някои неща за нея се научават едва, когато я опознаеш от близо. Тя е като скрита страст.
Очите на Ти’сейн се разшириха от недоумение, но реши да не изказва мнението си.
Знанието за пътя, който следваха, бе като поредица от видения, откраднати от чужд разум. Усещания за посока се появяваха най-неочаквано и тогава той не можеше да се отърве от чувството за придърпване.
Имаше смътни спомени как през деня е обяснявал на Ловците, накъде трябва да продължат, но едва сега, когато отново даде насоките си, се замисли как се ориенитраха сред безкрая и еднообразието на пясъчните дюни. Скоро забеляза как един от тях се приближи до Заклинателите, които си размениха няколко бързи реплики. Този с най-отнесен израз на лицето извади от дисагите сложен уред от бронзови ленти, които бяха извити в пресичащи се кръгове и дъги.
Ловецът пое внимателно плетеницата от тънки метални пластинки и протегна ръце към небето. Повъртя уреда известно време, мърморейки си тихо, както имаха навика даправят Ловците, след която го върна на заклинателите. Отиде начело на групата, каза нещо на досегашния им водач и зае мястото му. Другият изостана и след малко Ти’сейн забеляза клюмналата му глава, която се поклащаше в ритъм с крачките на камилата.
След полубезсъзнателното си състояние през деня и няколкото часа сън през почивката, Принцът не можеше да заспи. Освен това студът продължаваше да го смразява, а той виждаше сняг вместо пясъка, облян от ледената светлина на нощните светила.
Час преди изгрев отново спряха за почивка. Привечер и призори беше най-удачно, защото тогава бяха малкото часове поносимо време. Сякаш пустинята се смиляваше над неудачните пътници и жегата и студа се сливаха в желана благодат.
Диваците ги нападнаха изненадващо по време на дрямката им. Нахвърлиха се срещу тях с неразбираеми викове и крясъци, които разбудиха лагера. Наложницата на раджата застана плътно до него и хвърли камата си по първото създание, което успя да се промъкне на опасна близост от Самра. Самият той бързо извади ятагана си и повали още няколко противника, преди Ловците да се организират, образувайки кръг около господаря си.
Ти’сейн измъкна единия си кинжал от гърдите на поваления дивак като внимаваше да не се докосне до жълтеникавата кръв. Усети съвсем слабо раздвижване на въздуха зад себе си и отскочи в последния момент, преди закривеното и нащърбено острие на ръждясалия меч да го съсече в гръб. Уродливото лице на другия дивак се изкриви в гримаса на разочарование и той издаде някакви нечленоразделни звуци, хвърляйки се отново в атака.
Единият кинжал пресрещна и блокира дъгата, която мечът описваше, а другия полетя ниско, към корема на изгърбеното същество. За миг Принцът се усъмни, че ръката му няма да издържи на натиска, но след това ранения дивак се просна на пясъка, нанизвайки се докрай на острието. Ти’сейн го изрита силно в главата и обърна омекналото му тяло с крак, за да извади кинжала си. По дръжката му обачесе стичаше мазната жълта отрова и тойсе отказа.
Берик и Морвен се сражваха рамо до рамо, посрещайки по трима-четирима противници. Изливаха гнева си с всеки замах на мечовете. Главата на един дивак отхвръкна сред фонтан от кръв, която оплиска Берик и той се хвана за лицето. Изръмжа от болка и отстъпи крачка назад. Погледът му се замъгляваше и не можеше да се концентрира.
Към Морвен настъпваха две от прегърбените създания. Лиги се стичаха по грозните им лица, а в очите им се четеше първичния поглед на хищника. Тя раздвижи пръстите на свободната си ръка и остриетата на мечовете им се изкривиха още повече до неузнаваеми форми.
- Дори и металът не им е наред на тези нещастници. – ядосано каза тя, вдигайки меча си, за да ги посрещне. Чудовищата не се отказваха и я нападнаха с начупените си остриета.
Шестимата заклинатели бха застанали също в кръг, встрани от този на Ловците, и засипваха нападателите с лъчи и кълба от разноцветна магична светлина. Ти’сейн не можеше да усети източника на тяхната сила, нито начинът, по който създаваха магиите си.
Двама диваци се промъкваха към Шестокракия, който се бе вглъбил в призоваването на още и още от ситните мушици, събиращи се на облаци по лицата на нападателите. Принцът ги видя навреме и се впусна към тях. Единственият му кинжал полетя с невероятна точност и се заби в гърлото на дивака. Клокочещият звук привлече вниманието на Призовника, но той не успя да избегне напълно ударът на другия си протвник и мечът му отвори дълга рана в горната част на ръката му.
Дивакът замахваше отново към зашеметения Призовател и Ти’сейн се хвърли върху изгърбеното създание, събаряйки го на земята. Двамата се претърколиха в пясъка и чудовището се оказа върху Принца. Наведе озъбената си муцуна и се опита да захапе врата на Принца, докато се опитваше да извади сребристите му очи с дългите си нокти.
С една ръка удържаше главата на дивака, стиснал я здраво под брадичката, а с другата бранеше очите си. Тежестта на противника го притискаше плътно към земята и не му позволяваше да се движи. Със свободната си ръка Ти’сейн го удряше по хълбока, по гърба, по ръцете, но без успех.
В момента, в който усукваше съсредоточените си мисли около снопове светлина, тежестта върху му намаля и създанието се свлече от него безжизнено. От черния ятаган на раджата капеше жълта кръв и той каза:
- Не е хубаво да си пазиш силите чак толкова, Принце. Ще ти бъдат излишни в смъртта.
Самра се отдалечи, бършейки оръжието си в парцала, който откъсна от дрипите на мъртвия дивак. Принцът се изправи, изтръска пясъка от дрехите си и отиде да потърси кинжалите си.
През деня навлязоха в земите на първите племена, които щяха да срещнат по пътя си. Ти’сейн явно привикваше към жегата, защото мислите му вече не се разтапяха в знойния пек, макар да течаха забавено зад сребристите му очи, които сякаш запазваха измамното усещане за хладина.
Дюните постепенно ставаха по високи, оформяйки плитки криволичещи проходи. Пясъчните им хребети хвърляха макар и незначителна сянка, която правеше пътуването малко по-поносимо. Появиха се и издължени кактуси със зелени месести стволове, покрити с тънки бодли, които изглеждаха като прозрачни те бели коси на старец. Ниско по земята се стелеха и малки туфички болезнено избеляла зеленина, по която тук таме се забелязваха розови, сини и жълти цветчета, които разнообразяваха светлите тонове на пустинята.
Намериха следи от глутницата, която ги бе нападнала сутринта, но Ловците прецениха, че няма опасност от засади или други атаки. Групата продължаваше равномерно, а няколко от познавачите на пустинята бяха избързали напред на разузнаване. Скоро щяха да навлязат в земите на първите племена по пътя им.
Отрядът нервно се оглеждаше, но не забелязваше нищо тревожно. Освен безкрайно продължаващите високи дюни и криволичещите пътеки между тях. С рехавата и сякаш болнава растителност, изглеждаха като лабиринт. Или като добре поддържана градина, създадена от нечие извратено, “може би дори божествено съзнание”.
От няколко часа слънцето се бе издигнало високо в небето. Пътниците бързо се отърсиха от ленивостта, която ги бе обхванала, виждайки намръщените лица, надничащи изпод ниско спуснатите гугли. От едната страна на пътеката, по която вървяха, се издигаше особено висока и голяма дюна. На върха й бе застанал отряд от конници, с готови за хвърляне къси копия.
Морвен и Берик се размърдаха на импровизираните си седла и посегнаха към ножниците. Раджата им махна с ръка и заповяда да продължат напред, все едно нищо не се е случило. Въпреки това Ти’сейн и заклинателите останаха нащрек, без обаче да го показват. Краткото време, през което Пустинниците ги наблюдаваха, се стори цяла вечност на Принца. Всеки миг можеха да ги нападнат, а не се знаеше колко от тях се бяха скрили от другата страна.
След като отминаха, пътниците се отпуснаха и раджата се приближи до Ти’сейн:
- Присъствието ни не е желано тук. И все пак ни пропуснаха да минем. Дано го сторят и на връщане.
- Явно не държат на споразуменията, пратени по вестоносците ти, Самра.
- Съгласили са се само от страх. Случвало се е армията на Джендин да излезе в пустинята и да удари някое от племената, което е зачестило твърде много с набезите си.
- В крайна сметка не знаем, какво ще ни очаква напред, въпреки отговорите, някои от които достатъчно красноречиви. – Принцът си припомни окървавените глави на пратениците, които някои от две-три племена изпратиха.
- Ако се стигне до ситуация на преговори...
- Естествено, че ще те оставя ти да ги водиш. Не съм глупак, Самра.
- Убеден съм в това, Ти’сейн. Но все пак не се подлъгвай и не пренебрегвай силите, които владееш. Иначе може и да се окажат безполезни. – каза раджата и избърза напред.
Натякваше му го за втори път, но пък той не разбираше нищо. Само оценяваше действията му като страниен наблюдател, претегляйки ги със собствните с разбирания и познания.
Още два пъти имаха подобни срещи с други племена, на последната Пустинниците дори ги гледаха с открита враждебност. Групата отново не им обърна внимание и продължи необезпокоявана по пътя си.
Надвечер камилите забавиха крачка. Двете кратки почивки предишната нощ не можеха да компенсират претоварването им. Около час след залез слънце, когато въздухът осезаемо ставаше студен, пристигнаха в лагера на първото племе, с което имаха по-близък контакт.
Посрещнаха ги неочаквано радушно, имайки предвид срещите им през деня. Веднага изпразниха една малка шатра от кожи на тъмни и светли ивици, чиито цветове бяха избеляли от слънцето, за да може единият заклинател да се погрижи за треската на Шестокракия. Раната на призовника беше дълбока и въпреки че спряха кръвта, по обяд цялото му тяло гореше. Жегата съвсем отслабваше силите му и той бе загубил съзнание. Съвзе се едва, когато слънцето се скри и захладня. Но не спираше да бълнува и да трепери от студ.
Мъжете от племето бързо се разотидоха по своите си работа, но жените и децата, които рядко виждаха чужденци, и то толкова различни, непрекъснато ги наблюдаваха и се навъртаха около тях. След скромната вечеря, която приготвиха специално за гостите си, повечето Пустинници се събраха в единия край на лагера и се веселиха.
След няколко бойни танца, една дълга легенда за произхода на племето и много песни, повечето то тях се разотидоха. Самра се оттегли в палатката на вожда, където изтъргува уморените камили за нови и заздрави съюза си с доброжелателните пустинници.
Остаха да пренощуват в лагера им, а на сутринта отново потеглиха още преди пустинята да бе прибрала отново студа. Умореният заклинател, който цяла нощ бе стоял край Шестокакия, сега дремеше на камилата, а други двама наблюдаваха призовника, също потънал в сън. Треската бе отминала и раната бе малко по-добре, не без помощта на стритите семената, които шаманът на племето им беше дал.
Ти’сейн отново се зачуди за отношението и уважението на заклинателите към Шестокракия и колко бързо го бяха приели. Но мислите му скоро изгубиха посоката си, защото жегата отново се спускаше над тях, опитвайки се да ги притисне под задушаващата си хватка.
*****
Капитан Вълиз стоеше на носа на кораба си и бе зареял поглед в далечината, където морето и небето се сливаха в безкрайния път на моряка. Вече много дни плаваха покрай селенските брегове, скрити на изток в невидимата мъгла на разстоянието.
Флотата им бе намаляла почти наполовина след появата на Бялата дама, както говореха моряците. Корабите, които обърнаха курса, щяха да се върнат във Варгас. Предпочитаха да пренебрегнат заповедите на Управлението и Херцога, вместо да продължат към първоначалната им цел, подплашени от мистериозна смърт и глупаво суеверие. Личното мнение на Вълиз бе, че става дума за саботаж. Затова и посрещна радушно решението на извънредния съвет. Всеки сам трябваше да реши, дали да продължи. Той бе сред капитаните, които го сториха. И за пореден път остана доволен от избора си на екипаж. Някои от останалите имаха проблеми с моряците си, прекалено уплашени, за да се замислят за последиците от неподчинението.
Въпреки че това му бе спестено, той наблюдаваше внимателно хората си. Ако бе прав в своето предположение, “Бялата дама” можеше да се появи отново. А предатели на борда нямаше да търпи. Нито щеше да се откаже като други. Блокадата на Херцогство Озикс щеше да донесе много облаги на тези, които акостират на островите южно от там. Прекратяването на търговията за известно време не можеше да се сравни с придобиването на запуснатите селенски корабостроителници, които не са използвани от присъединяването на островите към Херцогството.
Вятъртъ продължаваше да брули лицето на капитана, но той не му обърна внимаие. Докато изпълваше платната и ги носеше към целта им, той бе добре дошъл.
*****
Астар седеше в тъмната шатра, осветявана единствено от дебелите свещи, разпръснати из схлупения купол от промазан плат. Дългият му жезъл бе подпрян от другата страна на сгъваемата маса, на която пишеше писмо на Принца. Перото изглеждаше смешно малко и крехко в силните му ръце. Очите му съсредоточено следваха върха на перото, който оставяше тънки чертички и извивки, рисуващи буквите.
Преди известно време жриците бяха напуснали земите на Тиен’хара и задачата на Боеца-маг бе приключила. Сега отново беше на поход, водейки войниците неизвестно на къде. Неизвестно за тях самите, а и за Ти’сейн, надяваше се той. Не се оплакваха – вече бяха свикнали с постоянното придвижване нанякъде. Предпочитаха неудобствата, които пътуванията създаваха, отколкото раните и осакатяванията в битка. И смъртта, разбира се.
Бе получил вест от Корвейл, че Принцът е заминал след ожесточена битка при столицата. Носели се слухове, че е отишъл в Херцогство Озикс да подчини Магистратите, но Астар не им се доверяваше. Все още ярко си спомняше разказа на Ти’сейн за Неа. И за целта, която се намирала все по-близо. Отчасти му се доверяваше, но най-вероятно не предполагаше, че Боецът-маг знае повече, отколкото показва. И че има връзка със събитията, до които щяха да доведат действията му. Поне така го чувстваше Астар в смесената си кръв.
*****
Цял ден пътуваха през нечии земи, но нито веднъж не потърсиха лагер на някое от племената. Ти’сейн настояваше да бързат, а и Ловците се съгласяваха, че няма смисъл да губят времето и силите си. Няколко вожда не останаха безразлични към присъствието им и въпреки скоростта, с коятосе придвижваха, пътуваха заедно с тях за час-два. Или по-рано, ако достигаха негласната граница на територията си.
Почти през цялото време яздеха белите си коне до камилата на Самра и не спираха да разговарят. След всяка среща, раджата оставаше доволен и с блажено изражение поглаждаше дългите си мустаци. А Принцът само въздъхваше леко, притваряше очи и за пореден път се опитваше да прогони жегата поне от разума си.
Някъде след обед, в най-големия пек, дюната пред тях изригна. Сред потоците пясък, понесли се към небето, се разгънаха дълги месести израстъци, които пулсираха с всяко движение и размахване. Тъмнокафеникава кожа покриваше мощните мускули, които ги поддържаха и движеха, но не бе достатъчно дебела и се виждаха всичките им потрепвания и деформации.
Пясъчната вълна погълна първите няколко Ловци, които яздеха начело на групата. Пипалата пометоха още няколко, преди всички да изврнат камилите си и да поемат назад. Чудовището пое след тях на шестте си крака, покрити с тъмнозелена рехава козина, под която прозираше кафявата кожа. Краката започваха от гърба на създанието, от където се развяваха и дългите му пипала, свличащи пясък от двете страни на бягащите.
Камилите не можеха да се справят с течащия в краката им пясък и все повече забавяха хода си. Ревът на чудовището най-накрая събуди дълбоко заспалия Призовател и той се опули срещу огромното шестокрако създание, което ги преследваше. Една забравена болка от не съвсем успешно призоваване го прониза. Явно споменът бе съхранил някаква магическа утайка, която сега се проявяваше. Раната на ръката му гореше, а дюните и небето се въртяха пред очите му, докато не се сляха в тъмата на безсъзнанието.
Заклинателите започнаха да се поклащат в транс, а Ти’сейн посегна с мислите си към лъчите светлина, течащи зад сребристите му очи. Беше изостанал заедно с тях, а Ловците дърпаха камилата на Самра, следван плътно от слугите си телохранители. За тях по-важна беше безопасността на раджата, отколкото извратения трофей, който ги преследваше.
Чудовището събра краката под тялото си и изведнъж се оттласна, изригвайки пясък зад себе си. Полетя към заклинателите, но тъкмо преди да се стовари върху тях, те в унисон вдигнаха събраните си длани към него и кърваво-червен клин се заби в безформената му глава, отмятайки я назад. Съществото падна на пясъка, претърколи се и отново размаха яростно пипалата си. Камилите изнемогваха, Ловците се спряха и скочиха на земята с извадени ятагани. Стискаха здраво костените дръжки на оръжията си и започнаха да секат дългите пулсиращи израстъци, които се опитваха да ги онесат.
Ти’сейн събра мислите си със светлината и малка ярка звезда проблесна пред лицето му, преди да се понесе към главата на чудовището. Порази го в едно от четирите очи, разположени неравномерно. Оглушителното ръмжене, причинено от болката, и едно неориентирано размахано пипало, го повалиха на земята.
Потоци от пясък започнаха да описват дъги във въздуха, стоварвайки се със страшна сила върху туловището на пустинното изчадие. Магическият удар не бе успял да преодолее засилената му вътрешна защита и сега заклинателите се опитваха да го спрат по друг начин. Един от тях тихо прошепна:
- Пустинята е с нас.
Пясъкът около чудовището се завихри, образувайки все по-дълбок конус, който го завличаше в прегръдката на пустинята. Но то се усети навреме и се изтегли със здравите си пипала. Докато тялото му бе във въздуха, Ти’сейн се съсредоточи и очите му заблестяха. Лъчи от светлина се увиха около кафявите израстъци, пристягайки здраво мощните мускули, и то увисна за няколко мига над земята.
Няколко Ловеца се хвърлиха под него и посрещнаха падащото му тяло, освободило се от магическите стеги, с размахани ятагани и копия, отскачайки в последния момент.
Принцът насочи мислите си, обгърнати в светлина, към съзнанието на чудовището, за да го обърка, да засили болката, да го демотивира. Но не отрки нищо, на което да повлияе. Дори животинското бе някак променено, инстинктите - заместени с жестокост и кръвожадност. Нещо много отблъскващо, като мазно петно, което го облива, го накара да се отдръпне. В този миг заклинателите нанесоха съкрушителния си удар, изпращайки жълто-розова спирала, пречупена през странен предмет – като грозд от кристални кълба, във врата на чудовището. Последни викове на агония разтърсиха околността, а после само пипалата продължиха да пулсират отслабващо.
Бяха изгубили една четвърт от Ловците, а няколко се поклащаха изтощени от раните и горещината. Шестокракия отново се бе влошил и говореше несвързано, въпреки че нямаше треска. Всички яздеха мълчаливо, тихият ужас, който ги обзе едва след битката, още се четеше по лицата им.
Слънцето вече клонеше към заник, стремящо се към огнената прегръдка с пустинята в далечината. Всички бяха изтощени, напрежението си казваше своето и още щом последните лъчи се скриха зад вече студенеещите дюни, спряха за почивка.
Самра се настани под своя навес, а наложницата му спусна страничните платнища и влезе при него да почисти драскотините, които бе получил в битката с чудовището и да го... успокои.
Принцът бе забелязал раджата едва след като победиха и се тогава се обезпокои от струйките кръв, които се стичаха по мургавото му лице. Оказа се, че не бяха нищо сериозн, а Ти’сейн остана впечатлен от купчината окървавени пипала, виещи се в агония около краката на Самра.
Един от Ловците се приближи към него и го върна към настоящето с думите си:
- Из опасни земи ни водиш, чужденецо. Дано си заслужава. Накъде ще ни изпрати знанието ти сега?
Принцът указа посоката, в която трябваше да поемат след почивката, и преди мъжът да се е отдалечил, го попита:
- Пътеводната светлина на звездите е позната и на север. Но как се ориенирате в тази пустош през деня?
- Танцът на пясъците ни нашепва пътя и води стъпките ни. Стига да знаем къде искаме да ни отведе. – усмихна се Ловецът насреща му и забърза към камилите, за да помогне на заклинателите да свалят Шестокракия.
Нощта премина без произшествия. Пътуваха смълчани, плътно загърнати в дебели одеала и наметала. Сякаш с всяка нощ студът се засилваше, което обаче въобще не се отразяваше на горещината.
Сутринта стигнаха да малък оазис, обграден от жизнена растителност. Широките листа на палмите хвърляха благодатна светлина, а водата правеше въздуха по-лесен за дишане. Около бреговете на малкото езерце се бяха разположили група пустинници, спящи в утринния хлад. Няколко от тях стояха на пост сред гъстите храсталаци и изскочиха от там малко преди пътниците да достигнат оазиса. Ръцете им бяха на дръжките на късите саби, а погледите им проучващо се местеха от човек на човек, оглеждайки ги предизвикателно.
Самра прошепна на ухото на Принца:
- Тези са странстваща група воини. Не знаят нищо за нас.
Един от Ловците вече разговаряше с Пустинниците, помагайки си с енергични жестове. Езикът беше съвсем различен и напълно непознат за Ти’сейн. След няколко минути постовете им хвърлиха последен критичен поглед и им махнаха да се приближат. Другите воини се разбудиха и наставаха от постелките си. Двете групи се смесиха и след бързата закуска уморените пътници задрямаха покрай прохладните води на оазиса, от който бяха попълнили запасите си от вода.
Когато се събудиха от засилващата се жега, Пустинницте вече събираха скромния си лагер. Сбодуваха се с Ловците на неразбираемия за Ти’сейн език и продължиха своето странстване. Малко след това и тяхната група пое по своя път.
Няколко часа след обяд Шестокракия най-накрая се събуди и поиска вода. Един от заклинателите посегна към меха, закачен за въжетата, придържащи багажа, и застина на място. Реакцията му бе останала незабелязана, заради по принцип плавните им движения.
С празния мех в ръка, той обиколи и другите камили, а след това отиде при Самра и Ти’сейн, които лениво обсъждаха политически игри.
- Пустинниците са пробили меховете ни. Водата е почти на привършване.
Ловците пресипваха малкото останала вода в големите си манерки, а заклинателя даде остатъците от два меха на Шестокракия. Бе категоричен, че Призователя се нуждае от нея и няма да позволи отново да изпадне в безсъзнание.
- Но как не сме забелязали? – попита Принцът.
Ловецът срещу него смръщи вежди и тъмното му чело, събирало огъня на пустинята с години, се набръчка:
- Пробили са малки дупчици, така че водата да се стича по краката на камилите. И да привърши точно сега, когато не можем да се върнем обратно, а лагерът на следващото племе, е на още половин ден път. Проклети да са!
Самра чу разговора им, приближи се и каза:
- Няма смисъл да се връщаме. Продължаваме напред и нека милостта на пустинята ни закриля.
Не намери логика в думите на раджата, но си замълча. И вместо да му оговори, опита да преглътне и да прочисти сухотата в гърлото си. Не успя. Но и не надигна манерката.
Ловците отново бяха поели напред и очертанията им се размиваха леко в знойния въздух. Ти’сейн ги последва, а пустинята бавно и неотменно изсмукваше последните капчици влага от телата им.
Морсий й подаде писмото от Анара, Мориан го повъртя в ръцете си без да го отвори и след кратък размисъл го метна в камината.
- Няма значение. Морсий, изготви един фалшификат. Нещо друго?
- Флотата на търговските капитани е продължила напред, макар че половината са се отказали. Да ги посетим ли пак?
- Хм – подръпна замислено долната си устна Мориан. – Не. Оставете ги. Щом са толкова малко ще успеят да блокират Херцогството, но няма да ни създават проблеми на нас. Херцогството ще разчита само на нашите доставки за да оцелее, можем да поизвием малко повече ръцете на нашите приятели – тя се усмихна. – Добре, за кога е насрочено събранието на лордовете?
- След два дни, на 30-ти август – отговори Морсий.
- Какво е разположението на силите?
- Освен Сетий, още четири лорда ще подкрепят нашата позиция, двама се колебаят, а трима са твърдо против.
- Ех – въздъхна Мориан, - защо всички лордове не бяха селенити като Сетий? За обявяване на война ще ни трябват осем от десет гласа…
- Война? – прекъсна я Ганаин изумено.
- Да, с Даная – отвърна спокойно Мориан.
- Това… това е лудост! – почти извика той.
- Не се пали толкова, Ганаин – пресече го Мориан. – Подценяваш Селения и надценяваш Даная. Обединените лордове са сила, която може да постигне доста неща. Можем да притиснем и Херцогството да помага. А колкото до Даная – имам подкрепата на херцог Илай Юрански, заедно с част от аристокрацията, херцогът отдавна мечтае за данайския престол. От друга страна сигурен източник ми подшушна, че данайският престолонаследник го няма от доста време, така че в момента Даная е твърде, твърде слаба…
- И все пак война? – продължи да се съмнява Ганаин.
- А и забравяш за нашия специален полк от селенити – усмихна се Мориан.
- Специален какво?! – изумлението му премина всякакви граници.
- Стигнахме и до това. Искам да ударите халидовите жреци, но да ги ударите така, че да ги заболи, а и всички да разберат, че селенити са го извършили…
- Не разбирам – сбърчи чело Тиана.
- Нека всички се сетят колко са опасни селенитите, нека ги гонят, изгарят и убиват. Нека всички селенити да разберат, че в Селения няма място за тях. Освен ако… не ме подкрепят. На фронта – и тя дари всички с чаровна усмивка.
- Мисля, че се надценяваме, Мориан – обади се Масиар. – Халидовите жреци не са лъжица за нашата уста…
- Колко пъти съм ти казвал да не си тормозиш хубавата главичка с мислене, Масиар! – сряза я Мориан, а после се обърна към Ганаин. – Измъкни данайските посланици от леглата им, връчи им протестна нота за непрекъснатите нападения по границата и им кажи, че имат едно денонощие да напуснат територията на Селения. Ако много се опъват, можеш да ги нашибаш и с камшик. И не забравяй да отскочиш и до Бриел!
- Е чак пък да ги шибам с камшик – измърмори възмутено Ганаин и излезе, Мориан обходи с поглед останалите. – Заемете се с халидовите храмове тук, искам ги и трите изпепелени!
Два часа се изтърколиха, когато внезапно се появиха близнаците. Мориан спря да диктува на Морсий и се намръщи:
- Колко пъти съм ви казвала да не нахълтвате така!
- Ванел е при Мела – бързо рече Тедион.
- Сигурно ли е?
- Да – потвърди Данаин. – Нене изпрати вест.
Мориан се изправи и отиде до прозореца, загледа се в чернотата навън.
- Така да бъде, Мела направи своя избор. Ще отидем да я навестим… както се полага…
- Не сме ли малко за Мела и Ванел? – усъмни се Тедион.
- Достатъчно сме! – сряза го Мориан. – Морсий, намери колкото се може по-скоро Ганаин и му кажи, че съм отишла с близнаците при Мела. Действай!
***
Мела наблюдаваше мъжа срещу себе си, Треол беше също като нея един от първите, но не се интересуваше от борбите на останалите селенити, беше се вглъбил в развитието на собствените си умения. Усети приближаването им пръв, изправи се рязко, събаряйки стола зад гърба си и втренчи укорителен поглед в Мела:
- Ти ме предаде!
Мела бавно поклати глава:
- Не. Може да са те проследили. Да излезем да ги поздравим.
Срещнаха се на поляната пред къщата й, луната набираше сили и грееш по-ярко от всякога.
- Мела – усмихна се Мориан, тя й кимна в отговор. – Дочух, че укриваш престъпника Ванел, наказанието за това е смърт, знаеш.
- Не виждам никакъв Ванел наоколо – намеси се Треол, който излезе от къщата и застана до Мела. Мориан се стъписа за миг, след това усмивка отново озари лицето й.
- Е, сами си го избрахте – кимна на близнаците. – Поемете Треол.
Двете жени втренчиха поглед една в друга и започнаха бавно да се обикалят, всяка от тях опитвайки да пречупи волята на съперника си.
- Нима смяташ, че жалките ти билки ще те спасят при почти пълнолуние? – попита Мориан, Мела само се усмихна в отговор.
- Да ви видя, дечица, какво сте научили напоследък – подхвърли с насмешка Треол, като тръгна към близнаците.
- Ще се изненадаш… чичко! – изсъска Тедион и скочи напред цепейки всеки миг на малки трески. Данаин остана на място усуквайки и забавяйки времето около себе си. Треол прецени веднага положението на всеки един от двамата и се шмугна в пролуката помежду им.
- Не е лошо – подсмихна се той. Този път Данаин прескочи настоящето, финтира и се опита да го удари в гръб, докато Тедион описваше сложни пируети, принуждавайки секундите да се сплескат под формата на часове. Треол дръпна времето към себе си и после рязко го пусна да отскочи като ластик, който го понесе напред. Отново се гледаха очи в очи.
- Впечатлен съм – измърмори Треол и внезапно се разтрои.
- Ще се пробвате ли сега? – попитаха в хор образите му и се увеличиха с още два. Тедион затвори очи и потърси брат си като чувство. Протегна мисълта си, лунен лъч, който се отрази от мисълта на Данаин, отново и отново, докато изплетоха финна мрежа от лъчи, нагънаха я в промеждутъци от време и я завихриха, помитайки лъжовните образи на Треол. Времето отново подскочи и се накъса, зафуча във вихър, размазвайки дни и седмици и после отново се върна с шумно пльокване в сегашното сега. Тедион отвори очи, мрежата го свързваше с брат му, а в центъра, оплетен в паяжината на мислите им, се бореше Треол. Близнаците се усмихнаха хищно и започнаха бавно да придърпват нишките, една по една, приближавайки се към жертвата им. Данаин първи забеляза промъкващата се Нене с нож в ръка.
- Мориаааан! – извика той, равновесието се разклати, но това беше достатъчно за Треол да пререже мрежата им. Краищата й се усукаха и удариха Тедион през лицето, Треол се гмурна под несръчния му опит да се защити и опря камата си в гърлото му в мига, който Данаин опря кама в неговото. Тримата замръзнаха в своето безвремие.
- Мориаааан! – вика на Данаин се носеше сякаш от векове разстояния, тя трепна за миг и така неволно отклони ножа от сърцето си, за да се забие в рамото й. Взря се невярващо в струйката кръв стичаща се по ръката й и вдигна поглед за да види обърканото лице на Нене.
- Ти?! – смайването й се бореше с гнева. Махна с ръка като че ли отпъждаше досадна муха и Нене отлетя встрани, тялото й се блъсна в близко дърво и се стовари на земята. Малката пукнатина в самообладанието на Мориан се разшири. Предателство! Яростта се разбушува, пукнатите плъзнаха навсякъде изпъстряйки с разноцветни нишки самоконтрола й. Поражение! Чувствата й избиха на повърхността, пръскайки волята й на малки парченца блестящ кристал. Тя направи последен отчаян опит да се съвземе, но луната се изсмя и се обагри в алено. Лудостта я обзе и погълна. С див вик тя измъкна ножа от раната си и скочи към Мела. Лицето й се спря на педя от нейното, очите й се изцъклиха, а по устата й изби кървава пяна.
- Луната… луната… - изхъхри Мориан и се свлече на земята, от гърдите й стърчеше собствения й нож. Тънки струйки лунно дихание се понесоха около нея, обгърнаха я, извиха се за миг в буря и после се устремиха нагоре към небето, оставяйки само един съсухрен труп след себе си.
Данаин захвърли камата и с два скока се озова до тялото на Мориан. Рухна на колене и стисна главата си с ръце, извивайки се в безмълвен вик. Срещна погледа на Мела:
- Мъртва… мъртва ли е?
- Да – кимна бавно тя. – Луната даде, луната взе.
Треол отпусна хватката си и бутна Тедион напред.
- Върви! Вземи брат си и изчезвайте оттук. Върви!
***
Близнаците разказваха трескаво, един през друг, лицата им бяха бледи като на мъртъвци, а ръцете им трепереха. Мориан е мъртва… Ганаин ги разбираше добре, споменът за онзи момент на брега, когато беше коленичил край тялото на своята жрица, се върна по-силен отвсякога. Тръсна глава и се опита да се концентрира:
- Къде са останалите?
Думите му бяха прекъснати от влизането на Асоин, лицето му беше обгоряло, тънка струйка кръв се стичаше от лявата му вежда. Той прикрепяше Боада, след тях идваше и Тиана, всички изглеждаха изтощени до смърт.
- Загубихме Тригор – процеди Асоин. – Очакваха ни в храма…
- Масиар ни предаде! – гневно добави Тиана. – Кучка! Продаде нашия живот за да спаси своя!
- Никога не вярвай на бивша проститутка – Асоин се строполи на едно кресло.
Ганаин стисна юмруци, още смърт, още и още. В стаята влетя и Морсий, зъбите му тракаха:
- Към… към двореца идват тълпи хора… с факли и оръжие… има много халидови жреци с тях…
Ганаин излезе на терасата, множеството ограждаше двореца, не можеше да различи отделни лица, но ясно усещаше гнева на тълпата, която се люшкаше напред-назад. Жреците се бяха събрали на куп, подготвяха магии.
- Капан! – изръмжа Асоин. – Няма измъкване!
Ганаин ги огледа, някой липсваше.
- А Сетий?
- Сетий е или в Ел с войниците си или в имението си.
- Добре – кимна Ганаин. – Той е на сигурно място, няма да го пипнат лесно.
Тихият глас на Тиана ги стресна:
- Това е краят…
Всички се умълчаха, времето бавно се нижеше, а шумът на тълпата отвън се усилваше. Морсий се прокашля:
- Мориан ми каза… каза ми, че един селенит на трона е повече, отколкото някога сме мечтали…
Ганаин го прикова с поглед:
- Стига толкова смърт, Морсий!
- Поне това й дължим! – намеси се Боада. – Пък и какво толкова, вече и без това няма значение…
Близнаците се спогледаха и излязоха. Съсякоха кралят в тронната зала, охраната мълчаливо ги пропусна, а неколцината аристократи, които се опитаха да защитят своя владетел, не успяха да ги възпрат.
Ганаин стоеше на терасата и гледаше как побеснялата тълпа разбива портите на двореца и нахлува вътре премазвайки отчаяната съпротива на войниците му.
- Нямаше нужда да хвърляте тялото на принца долу…
Тедион сви рамене:
- Не беше нарочно, тръгна да бяга… Е, къде ще посрещнем тази пасмина?
- Има шанс, макар и малък… Ако ударим халидовите жреци, някой от нас може да успее да се измъкне…
Данаин се усмихна хищно:
- Какво чакаме тогава?
- Искам вие двамата да измъкнете Морсий оттук! – близнаците отвориха възмутено уста, но Ганаин властно ги прекъсна. – Изпълнявайте! Морсий! Унищожи всички важни документи, вземи само най-ценните със себе си! Ясно? Отидете при Сетий, отсега нататък сами ще трябва да решавате, разчитавам на вас. – и той ги прегърна един по един. – Хайде, пригответе се и чакайте да се отвори пролука!
Обърна се към останалите:
- Знаете какво трябва да се направи. Аз ще посрещна тълпата и ще ги гледам да ги задържа колкото се може повече…
Асоин и Боада кимнаха и излязоха на балкона, Ганаин задържа Тиана за ръката:
- Прости ми – започна той, търсейки нужните думи. – Прости ми за времето, когато не бях до теб…
- Замълчи – отвърна нежно тя и постави пръст на устните му. – Миговете ни заедно бяха достатъчни за да ме направят щастлива завинаги… Върви! – и тя го тласна към вратата, а после се присъедини към другите двама на терасата. Ганаин тръсна ядно глава за да пропъди издайническа сълза и излезе. Десетина от войниците му бяха преградили коридора с мебели и се готвеха да отблъснат атаката на разгневената тълпа, стискайки мечовете си с мрачна решителност. Той извади своя и рече:
- Е, май онези отсреща няма да се предадат!
Войниците се разсмяха, а тълпата се люшна напред.
***
Сетий им наля още греяно вино, кошмарът сякаш оживя пред очите му – мъртвата Мориан, набучената на копие глава на Ганаин, обгорените тела на Асоин, Боада и Тиана.
Близнаците бяха опрели рамо в рамо, сякаш близостта ги успокояваше и им вдъхваше сили, а Морсий беше забил отчаян поглед в чашата си. Сетий въздъхна:
- Е, какво ще правим сега?
- Няма значение. Морсий, изготви един фалшификат. Нещо друго?
- Флотата на търговските капитани е продължила напред, макар че половината са се отказали. Да ги посетим ли пак?
- Хм – подръпна замислено долната си устна Мориан. – Не. Оставете ги. Щом са толкова малко ще успеят да блокират Херцогството, но няма да ни създават проблеми на нас. Херцогството ще разчита само на нашите доставки за да оцелее, можем да поизвием малко повече ръцете на нашите приятели – тя се усмихна. – Добре, за кога е насрочено събранието на лордовете?
- След два дни, на 30-ти август – отговори Морсий.
- Какво е разположението на силите?
- Освен Сетий, още четири лорда ще подкрепят нашата позиция, двама се колебаят, а трима са твърдо против.
- Ех – въздъхна Мориан, - защо всички лордове не бяха селенити като Сетий? За обявяване на война ще ни трябват осем от десет гласа…
- Война? – прекъсна я Ганаин изумено.
- Да, с Даная – отвърна спокойно Мориан.
- Това… това е лудост! – почти извика той.
- Не се пали толкова, Ганаин – пресече го Мориан. – Подценяваш Селения и надценяваш Даная. Обединените лордове са сила, която може да постигне доста неща. Можем да притиснем и Херцогството да помага. А колкото до Даная – имам подкрепата на херцог Илай Юрански, заедно с част от аристокрацията, херцогът отдавна мечтае за данайския престол. От друга страна сигурен източник ми подшушна, че данайският престолонаследник го няма от доста време, така че в момента Даная е твърде, твърде слаба…
- И все пак война? – продължи да се съмнява Ганаин.
- А и забравяш за нашия специален полк от селенити – усмихна се Мориан.
- Специален какво?! – изумлението му премина всякакви граници.
- Стигнахме и до това. Искам да ударите халидовите жреци, но да ги ударите така, че да ги заболи, а и всички да разберат, че селенити са го извършили…
- Не разбирам – сбърчи чело Тиана.
- Нека всички се сетят колко са опасни селенитите, нека ги гонят, изгарят и убиват. Нека всички селенити да разберат, че в Селения няма място за тях. Освен ако… не ме подкрепят. На фронта – и тя дари всички с чаровна усмивка.
- Мисля, че се надценяваме, Мориан – обади се Масиар. – Халидовите жреци не са лъжица за нашата уста…
- Колко пъти съм ти казвал да не си тормозиш хубавата главичка с мислене, Масиар! – сряза я Мориан, а после се обърна към Ганаин. – Измъкни данайските посланици от леглата им, връчи им протестна нота за непрекъснатите нападения по границата и им кажи, че имат едно денонощие да напуснат територията на Селения. Ако много се опъват, можеш да ги нашибаш и с камшик. И не забравяй да отскочиш и до Бриел!
- Е чак пък да ги шибам с камшик – измърмори възмутено Ганаин и излезе, Мориан обходи с поглед останалите. – Заемете се с халидовите храмове тук, искам ги и трите изпепелени!
Два часа се изтърколиха, когато внезапно се появиха близнаците. Мориан спря да диктува на Морсий и се намръщи:
- Колко пъти съм ви казвала да не нахълтвате така!
- Ванел е при Мела – бързо рече Тедион.
- Сигурно ли е?
- Да – потвърди Данаин. – Нене изпрати вест.
Мориан се изправи и отиде до прозореца, загледа се в чернотата навън.
- Така да бъде, Мела направи своя избор. Ще отидем да я навестим… както се полага…
- Не сме ли малко за Мела и Ванел? – усъмни се Тедион.
- Достатъчно сме! – сряза го Мориан. – Морсий, намери колкото се може по-скоро Ганаин и му кажи, че съм отишла с близнаците при Мела. Действай!
***
Мела наблюдаваше мъжа срещу себе си, Треол беше също като нея един от първите, но не се интересуваше от борбите на останалите селенити, беше се вглъбил в развитието на собствените си умения. Усети приближаването им пръв, изправи се рязко, събаряйки стола зад гърба си и втренчи укорителен поглед в Мела:
- Ти ме предаде!
Мела бавно поклати глава:
- Не. Може да са те проследили. Да излезем да ги поздравим.
Срещнаха се на поляната пред къщата й, луната набираше сили и грееш по-ярко от всякога.
- Мела – усмихна се Мориан, тя й кимна в отговор. – Дочух, че укриваш престъпника Ванел, наказанието за това е смърт, знаеш.
- Не виждам никакъв Ванел наоколо – намеси се Треол, който излезе от къщата и застана до Мела. Мориан се стъписа за миг, след това усмивка отново озари лицето й.
- Е, сами си го избрахте – кимна на близнаците. – Поемете Треол.
Двете жени втренчиха поглед една в друга и започнаха бавно да се обикалят, всяка от тях опитвайки да пречупи волята на съперника си.
- Нима смяташ, че жалките ти билки ще те спасят при почти пълнолуние? – попита Мориан, Мела само се усмихна в отговор.
- Да ви видя, дечица, какво сте научили напоследък – подхвърли с насмешка Треол, като тръгна към близнаците.
- Ще се изненадаш… чичко! – изсъска Тедион и скочи напред цепейки всеки миг на малки трески. Данаин остана на място усуквайки и забавяйки времето около себе си. Треол прецени веднага положението на всеки един от двамата и се шмугна в пролуката помежду им.
- Не е лошо – подсмихна се той. Този път Данаин прескочи настоящето, финтира и се опита да го удари в гръб, докато Тедион описваше сложни пируети, принуждавайки секундите да се сплескат под формата на часове. Треол дръпна времето към себе си и после рязко го пусна да отскочи като ластик, който го понесе напред. Отново се гледаха очи в очи.
- Впечатлен съм – измърмори Треол и внезапно се разтрои.
- Ще се пробвате ли сега? – попитаха в хор образите му и се увеличиха с още два. Тедион затвори очи и потърси брат си като чувство. Протегна мисълта си, лунен лъч, който се отрази от мисълта на Данаин, отново и отново, докато изплетоха финна мрежа от лъчи, нагънаха я в промеждутъци от време и я завихриха, помитайки лъжовните образи на Треол. Времето отново подскочи и се накъса, зафуча във вихър, размазвайки дни и седмици и после отново се върна с шумно пльокване в сегашното сега. Тедион отвори очи, мрежата го свързваше с брат му, а в центъра, оплетен в паяжината на мислите им, се бореше Треол. Близнаците се усмихнаха хищно и започнаха бавно да придърпват нишките, една по една, приближавайки се към жертвата им. Данаин първи забеляза промъкващата се Нене с нож в ръка.
- Мориаааан! – извика той, равновесието се разклати, но това беше достатъчно за Треол да пререже мрежата им. Краищата й се усукаха и удариха Тедион през лицето, Треол се гмурна под несръчния му опит да се защити и опря камата си в гърлото му в мига, който Данаин опря кама в неговото. Тримата замръзнаха в своето безвремие.
- Мориаааан! – вика на Данаин се носеше сякаш от векове разстояния, тя трепна за миг и така неволно отклони ножа от сърцето си, за да се забие в рамото й. Взря се невярващо в струйката кръв стичаща се по ръката й и вдигна поглед за да види обърканото лице на Нене.
- Ти?! – смайването й се бореше с гнева. Махна с ръка като че ли отпъждаше досадна муха и Нене отлетя встрани, тялото й се блъсна в близко дърво и се стовари на земята. Малката пукнатина в самообладанието на Мориан се разшири. Предателство! Яростта се разбушува, пукнатите плъзнаха навсякъде изпъстряйки с разноцветни нишки самоконтрола й. Поражение! Чувствата й избиха на повърхността, пръскайки волята й на малки парченца блестящ кристал. Тя направи последен отчаян опит да се съвземе, но луната се изсмя и се обагри в алено. Лудостта я обзе и погълна. С див вик тя измъкна ножа от раната си и скочи към Мела. Лицето й се спря на педя от нейното, очите й се изцъклиха, а по устата й изби кървава пяна.
- Луната… луната… - изхъхри Мориан и се свлече на земята, от гърдите й стърчеше собствения й нож. Тънки струйки лунно дихание се понесоха около нея, обгърнаха я, извиха се за миг в буря и после се устремиха нагоре към небето, оставяйки само един съсухрен труп след себе си.
Данаин захвърли камата и с два скока се озова до тялото на Мориан. Рухна на колене и стисна главата си с ръце, извивайки се в безмълвен вик. Срещна погледа на Мела:
- Мъртва… мъртва ли е?
- Да – кимна бавно тя. – Луната даде, луната взе.
Треол отпусна хватката си и бутна Тедион напред.
- Върви! Вземи брат си и изчезвайте оттук. Върви!
***
Близнаците разказваха трескаво, един през друг, лицата им бяха бледи като на мъртъвци, а ръцете им трепереха. Мориан е мъртва… Ганаин ги разбираше добре, споменът за онзи момент на брега, когато беше коленичил край тялото на своята жрица, се върна по-силен отвсякога. Тръсна глава и се опита да се концентрира:
- Къде са останалите?
Думите му бяха прекъснати от влизането на Асоин, лицето му беше обгоряло, тънка струйка кръв се стичаше от лявата му вежда. Той прикрепяше Боада, след тях идваше и Тиана, всички изглеждаха изтощени до смърт.
- Загубихме Тригор – процеди Асоин. – Очакваха ни в храма…
- Масиар ни предаде! – гневно добави Тиана. – Кучка! Продаде нашия живот за да спаси своя!
- Никога не вярвай на бивша проститутка – Асоин се строполи на едно кресло.
Ганаин стисна юмруци, още смърт, още и още. В стаята влетя и Морсий, зъбите му тракаха:
- Към… към двореца идват тълпи хора… с факли и оръжие… има много халидови жреци с тях…
Ганаин излезе на терасата, множеството ограждаше двореца, не можеше да различи отделни лица, но ясно усещаше гнева на тълпата, която се люшкаше напред-назад. Жреците се бяха събрали на куп, подготвяха магии.
- Капан! – изръмжа Асоин. – Няма измъкване!
Ганаин ги огледа, някой липсваше.
- А Сетий?
- Сетий е или в Ел с войниците си или в имението си.
- Добре – кимна Ганаин. – Той е на сигурно място, няма да го пипнат лесно.
Тихият глас на Тиана ги стресна:
- Това е краят…
Всички се умълчаха, времето бавно се нижеше, а шумът на тълпата отвън се усилваше. Морсий се прокашля:
- Мориан ми каза… каза ми, че един селенит на трона е повече, отколкото някога сме мечтали…
Ганаин го прикова с поглед:
- Стига толкова смърт, Морсий!
- Поне това й дължим! – намеси се Боада. – Пък и какво толкова, вече и без това няма значение…
Близнаците се спогледаха и излязоха. Съсякоха кралят в тронната зала, охраната мълчаливо ги пропусна, а неколцината аристократи, които се опитаха да защитят своя владетел, не успяха да ги възпрат.
Ганаин стоеше на терасата и гледаше как побеснялата тълпа разбива портите на двореца и нахлува вътре премазвайки отчаяната съпротива на войниците му.
- Нямаше нужда да хвърляте тялото на принца долу…
Тедион сви рамене:
- Не беше нарочно, тръгна да бяга… Е, къде ще посрещнем тази пасмина?
- Има шанс, макар и малък… Ако ударим халидовите жреци, някой от нас може да успее да се измъкне…
Данаин се усмихна хищно:
- Какво чакаме тогава?
- Искам вие двамата да измъкнете Морсий оттук! – близнаците отвориха възмутено уста, но Ганаин властно ги прекъсна. – Изпълнявайте! Морсий! Унищожи всички важни документи, вземи само най-ценните със себе си! Ясно? Отидете при Сетий, отсега нататък сами ще трябва да решавате, разчитавам на вас. – и той ги прегърна един по един. – Хайде, пригответе се и чакайте да се отвори пролука!
Обърна се към останалите:
- Знаете какво трябва да се направи. Аз ще посрещна тълпата и ще ги гледам да ги задържа колкото се може повече…
Асоин и Боада кимнаха и излязоха на балкона, Ганаин задържа Тиана за ръката:
- Прости ми – започна той, търсейки нужните думи. – Прости ми за времето, когато не бях до теб…
- Замълчи – отвърна нежно тя и постави пръст на устните му. – Миговете ни заедно бяха достатъчни за да ме направят щастлива завинаги… Върви! – и тя го тласна към вратата, а после се присъедини към другите двама на терасата. Ганаин тръсна ядно глава за да пропъди издайническа сълза и излезе. Десетина от войниците му бяха преградили коридора с мебели и се готвеха да отблъснат атаката на разгневената тълпа, стискайки мечовете си с мрачна решителност. Той извади своя и рече:
- Е, май онези отсреща няма да се предадат!
Войниците се разсмяха, а тълпата се люшна напред.
***
Сетий им наля още греяно вино, кошмарът сякаш оживя пред очите му – мъртвата Мориан, набучената на копие глава на Ганаин, обгорените тела на Асоин, Боада и Тиана.
Близнаците бяха опрели рамо в рамо, сякаш близостта ги успокояваше и им вдъхваше сили, а Морсий беше забил отчаян поглед в чашата си. Сетий въздъхна:
- Е, какво ще правим сега?
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Слънцето трептеше високо в небето и неумолимо обсипваше пътуващите с изгарящите си лъчи. Надсмиваше се на неволите и безсилието им и прегръщаше все по обично своята малка сестра – пустинята.
Сребристите очи на Ти’сейн се затваряха и той отново потъваше в болезнени сънища. Вървеше бос из пясъка, с пресъхнали устни и търсеше вода. Луташе се сред еднаквите дюни, сам, без да знае посоката. Жегата пристягаше силно тялото му, а всяка стъпка бе мъчителна. Горещият пясък гореше стъпалата му, а болка се стелеше в гърлото му и сякаш се разпростираше из кръвта му, измествайки Светлината. Имаше чувството, че ще всеки миг се разсипе на сива прах, но само силната воля го крепеше в едно цяло.
Воля, с която си наложи да отвори очи. Тежестта на съня се отмести, заместена от тази на пустинята. Не знаеше, коя е по-трудната за понасяне. Но когато бе буден, поне съзнаваше какво върши. А то не бе много – насочваше всички физически сили, намаляващи все повече с обезводняването, да се задържи на гърба на камилата.
Струваше му се, че животните се влачат и че всяка дюна отминава болезнено бавно. Опитваше се да преглътне, но гърлото му само се слепваше. Манерката бе отдавна празна, само няколко скъпоценни капки се спотайваха на дъното й. Ловците бяха спряли да говорят и Принцът не знаеше нито колко разстояние са изминали, нито колко им остава. “Може би още толкова, колкото успеем да издържим.”, помисли си мрачно той и се отказа от намерението си да посегне към манерката.
Берик протегна ръка напред и намери сили да извика:
- Вода! Вода!
Пришпори камилата си и забърза по ниския пясъчен склон. Ти’сейн обърна поглед в посоката, в която той бе посочил и не видя нищо. Само странно пречупена светлина. Няколко от Ловците последваха Берик, съпроводени от виковете на другите. Опитваха се да ги убедят да останат, казваха им, че това, което виждат, е измамен образ. Тогава Принцът погледна отново, представи си как светлината би изглеждала, ако не можеше да види и докосне тъканта й, и съзря оазиса. Бреговете на езерото бяха обточени с нереални оранжеви и сини цветя, а кристалните води лъжливо го подканяха да побърза.
- Магията на пустинята. – прошепна един заклинател, докато минаваше покрай него. – Мираж. Илюзорно видение. Не следай повика му, Принце.
Скоро стигнаха Берик и Ловците, които бяха заровили лица в пясъка. Помогнаха им да се изправят и да се качат отново по камилите. Сълзи блестяха в очите им...
Смътно усети как някакви ръце го поеха и внимателно го сложиха да легне. Хладният допир на земята го накара да потръпне. Не успя да отвори слепналите си клепачи и само завъртя глава. Почувства влага по устните си, мек плат, който бършеше лицето му... Размърда пръсти, но не успя да посегне към ръката, която ги държеше. Искаше да изцеди и последната капчица в устата си.
След малко ръба на глинена купа опря устните му и той отпи жадно. Не му позволиха да пие много и той веднага разбра защо. Закашля се и ръката подпря главата му, а нежен женски глас каза нещо на неразбираем език. Отново му даде да пие, този път повече.
Водата му помогна да преодолее вцепенението и болката и се надигна леко. С мъка отвори очи и видя срещу себе си млада жена със загоряла от слънцето кожа, която въпреки това не бе загубила своята гладкост. Дълга, права коса се спускаше свободно покрай лицето й. Подаде му съда с водата, той успя да го поеме в ръцете си и го пресуши. Усещаше течността в тялото си като непривична тежест. Но скоро усещането отмина и поиска още.
Жената го разбра и изчезна от погледа му. Ти’сейн се повдигна още малко, подпря се на стената зад гърба си и се огледа. Намираше се в ниско и тясно помещение, подът бе от спечен пясък. Нямаше никакви мебели, само някакви постелки, които най-вероятно служеха за легло.
Стените бяха студени на допир, грапави и ронливи. В едната имаше кръгъл отвор, през който скоро се върна Пустинницата, носейки цяла стомна с вода. Ти’сейн изми ръцете и лицето си и пи до насита. Изправи се, подпирайки се на стената и направи няколко несигурни крачки. Жената го гледаше мълчаливо от единия ъгъл и не направи опит да спре, когато се приближи до вратата.
Не бе забелязал няколкото малки стъпала, които го отведоха до вътрешността на висока конусовидна шатра от кожа. Вътре също бе тъмно, нямаше от къде да проникне светлина. Дори краищата на стените бяха зарити в пясъка. Но вътре все пак се виждаше и Принцът забеляза различни съдове за готвене от дърво и мед, много торбички с различна големина, бойни трофеи и две къси копия окачени по стените по поддържащите ги колове, както и голм вързоп, в който изглежда имаше дрехи.
Ти’сейн отметна платнището, което служеше за врата и нощният студ на пустинята го посрещна с неприветливия си поздрав. Излезе навън и видя още много шатри, разположени концентрично. В единия край на лагера бяха вързани много бели коне и камили. На някои от тях, Принцът разпозна техния багаж, който няколко Пустинника разтоварваха.
Един заклинател се показа зад близката шатра и го повика. Изглеждаше така, сякаш през деня са били на кратка разходка. Но в очите му се четеше умора и изтощение. Заведе го до средата на лагера, в голяма палатка от бяла кожа. Вътре също имаше стълби, които ги отведоха в редица ниски помещения, изпълняващи разнообразни функции. Едва сега Ти’сейн осъзна, че навън е нощ, а в сумрака вътре се виждаше. Огледа се и не успя да намери никакъв източник на светлина. Скоро слязоха поредица широки стъпала, които водеха още едно ниво под земята. На долня им край, Принцът се спря и се огледа невярващо.
Намираше се на площадка, високо над пода на зала, изпълнена с ярка бледозеленикава светлина. От единия й край до другия минаваше малко поточе, което се губеше по естествените й скални стени. Заслиза по изсечените стъпала и се приближи до раджата, седнал с кръстосани крака направо на земята. Разговаряше с нисък мъж, чието насечено лице беше покрито с белези, а тъмнокафява брада покриваше страните му. Превеждаше им стара жена, която бе навела заслушано глава и често проговаряше без да ги погледне.
- Това е вождът на племето, на чието гостоприемство се радваме сега. Седни за малко при нас. – каза Самра и го покани с махване на ръката. Пустинникът повтори жеста и сянка на приветлива усмивка пробяга по лицето му.
Принцът разбра, че се намират в основният лагер на племето. Вождът наричаше подземната зала “дар на пустинята”, заради благодатта на водата и светещите камъни. Посипвали подовете на останалите помещения с прашинките, които се ронят от стените. Не можеше да си представи колко труден е животът на тези хора, суровите условия, които те смятаха за удобство, му се виждаха нечовешки. Вярно е, че имаха вода и подслон над главите си. Дом насред пустошта...
Останаха да пренощуват при Пустинниците, които страняха от тях. Ти’сейн се върна в шатрата, където се бе събудил и намери одеалото си постлано на пода. Легна върху него, уви се и заспа веднага. Не му остана време да се замисли дали жената в землянката не се притеснява от присъствието им.
На следващия ден потеглиха рано. На тръгване Ти’сейн подаде на вожда един диамант от другата кесията, която висеше на колана му. Пустинникът пое внимателно подаръка на чужденеца и го огледа с възхищение. Поклони се и отново почти незабележима усмивка се появи на лицето му. Принцът се поклони в отговор и се качи на камилата си.
- Не беше нужно да му го даваш. – каза раджата малко по-късно. – Даровете ми на благодарност...
- Твоите дарове, Самра. Ако не беше този човек и племето му, вече щяхме да сме мъртви. – прекъсна го Ти’сейн и пришпори камилата. Искаше да поговори с Шестокракия, чиято рана бе започнала да задравява.
Яздиха целия ден, без да срещнат никого. Ловците бяха неспокойни, защот минаваха през територия на племена, открито заявили неприязънта си към Джендин. Вечерта стигнаха до лагера на поредните Пустинници, който бе разположен около голям оазис.
Сред палмите с криви стъбла и гъстите храсти, бяха скрити прости дървени колиби. На няколко огъня, запалени със сух мъх, се въртяха шишове със злаисто месо, от което капеше мазнина. Повечето хора бяха навън и вършеха своята си работа. Когато групата им влезе в лагера, те занадигаха глави и ги заоглеждаха, но бързо изгубиха интерес. Посрещнаха ги с подобаваща учтивост и гостоприемство, но въпрекитова нещо недоизказано витаеше във въздуха.
Почти не му остана време да си отдъхне от пътя, защото вождът ги извика със Самра в колибата си. Искаше да разговаря с тях. Когато влязоха при него, той бе сам и заговори на техния език.
*****
Разхождаше се в градната в прохладната лятна вечер. Звездите грееха ярко в безоблачната нощ, а почти пълната луна разпръсваше сребърните си лъчи по гладката повърхност на водата. Първосвещеникът се загледа в светещата пътека по езерото, където по-рано през деня бе разговарял с Онегавон, но скоро престана да я вижда.
Приятелят му се опитваше да го убеди в неща, на които Джоррам не можеше да повярва. Разказваше му легенди, които нямаха смисъл, нито значение за него. Предупреди го за опасност, с която, дори и да съществуваше, не може да се занимава сега. Всеки ден Ти’сейн напредваше. Не се отказваше и непреклонно се приближаваше към целта. И той трябваше да се помири с този човек. Човек, чиито сили бяха далеч по реални, и в чиито способности Първосвещеникът сам се бе убедил.
А и Онегавон не знаеше колко по-близо се намира самият Джоррам от последния път, когато се видяха. Дори не знаеше, дали все още могат да бъдат приятели. Знанието за камъните, намирането на Окото на Земята, превръщането му в Пазител... Всичко това го бе променило. Нови отгоwорности, нови приоритети съпътстваха поста му на Първосвещеник. Блансът трябваше да бъде възвърнат, силите Халид възстановени. За да може да се противодейства на евентуалната заплаха, за която Онегавон му разказа.
Замисли се, дали не се самозалъгва, дали близостта на Луната и Водата не го правят сляп за думите на приятеля му. Три от петте... С Луната и Водата... Джоррам отхвърли тези мисли и се загледа отново в лунната пътека по тихите води на езерцето.
Сребристите очи на Ти’сейн се затваряха и той отново потъваше в болезнени сънища. Вървеше бос из пясъка, с пресъхнали устни и търсеше вода. Луташе се сред еднаквите дюни, сам, без да знае посоката. Жегата пристягаше силно тялото му, а всяка стъпка бе мъчителна. Горещият пясък гореше стъпалата му, а болка се стелеше в гърлото му и сякаш се разпростираше из кръвта му, измествайки Светлината. Имаше чувството, че ще всеки миг се разсипе на сива прах, но само силната воля го крепеше в едно цяло.
Воля, с която си наложи да отвори очи. Тежестта на съня се отмести, заместена от тази на пустинята. Не знаеше, коя е по-трудната за понасяне. Но когато бе буден, поне съзнаваше какво върши. А то не бе много – насочваше всички физически сили, намаляващи все повече с обезводняването, да се задържи на гърба на камилата.
Струваше му се, че животните се влачат и че всяка дюна отминава болезнено бавно. Опитваше се да преглътне, но гърлото му само се слепваше. Манерката бе отдавна празна, само няколко скъпоценни капки се спотайваха на дъното й. Ловците бяха спряли да говорят и Принцът не знаеше нито колко разстояние са изминали, нито колко им остава. “Може би още толкова, колкото успеем да издържим.”, помисли си мрачно той и се отказа от намерението си да посегне към манерката.
Берик протегна ръка напред и намери сили да извика:
- Вода! Вода!
Пришпори камилата си и забърза по ниския пясъчен склон. Ти’сейн обърна поглед в посоката, в която той бе посочил и не видя нищо. Само странно пречупена светлина. Няколко от Ловците последваха Берик, съпроводени от виковете на другите. Опитваха се да ги убедят да останат, казваха им, че това, което виждат, е измамен образ. Тогава Принцът погледна отново, представи си как светлината би изглеждала, ако не можеше да види и докосне тъканта й, и съзря оазиса. Бреговете на езерото бяха обточени с нереални оранжеви и сини цветя, а кристалните води лъжливо го подканяха да побърза.
- Магията на пустинята. – прошепна един заклинател, докато минаваше покрай него. – Мираж. Илюзорно видение. Не следай повика му, Принце.
Скоро стигнаха Берик и Ловците, които бяха заровили лица в пясъка. Помогнаха им да се изправят и да се качат отново по камилите. Сълзи блестяха в очите им...
Смътно усети как някакви ръце го поеха и внимателно го сложиха да легне. Хладният допир на земята го накара да потръпне. Не успя да отвори слепналите си клепачи и само завъртя глава. Почувства влага по устните си, мек плат, който бършеше лицето му... Размърда пръсти, но не успя да посегне към ръката, която ги държеше. Искаше да изцеди и последната капчица в устата си.
След малко ръба на глинена купа опря устните му и той отпи жадно. Не му позволиха да пие много и той веднага разбра защо. Закашля се и ръката подпря главата му, а нежен женски глас каза нещо на неразбираем език. Отново му даде да пие, този път повече.
Водата му помогна да преодолее вцепенението и болката и се надигна леко. С мъка отвори очи и видя срещу себе си млада жена със загоряла от слънцето кожа, която въпреки това не бе загубила своята гладкост. Дълга, права коса се спускаше свободно покрай лицето й. Подаде му съда с водата, той успя да го поеме в ръцете си и го пресуши. Усещаше течността в тялото си като непривична тежест. Но скоро усещането отмина и поиска още.
Жената го разбра и изчезна от погледа му. Ти’сейн се повдигна още малко, подпря се на стената зад гърба си и се огледа. Намираше се в ниско и тясно помещение, подът бе от спечен пясък. Нямаше никакви мебели, само някакви постелки, които най-вероятно служеха за легло.
Стените бяха студени на допир, грапави и ронливи. В едната имаше кръгъл отвор, през който скоро се върна Пустинницата, носейки цяла стомна с вода. Ти’сейн изми ръцете и лицето си и пи до насита. Изправи се, подпирайки се на стената и направи няколко несигурни крачки. Жената го гледаше мълчаливо от единия ъгъл и не направи опит да спре, когато се приближи до вратата.
Не бе забелязал няколкото малки стъпала, които го отведоха до вътрешността на висока конусовидна шатра от кожа. Вътре също бе тъмно, нямаше от къде да проникне светлина. Дори краищата на стените бяха зарити в пясъка. Но вътре все пак се виждаше и Принцът забеляза различни съдове за готвене от дърво и мед, много торбички с различна големина, бойни трофеи и две къси копия окачени по стените по поддържащите ги колове, както и голм вързоп, в който изглежда имаше дрехи.
Ти’сейн отметна платнището, което служеше за врата и нощният студ на пустинята го посрещна с неприветливия си поздрав. Излезе навън и видя още много шатри, разположени концентрично. В единия край на лагера бяха вързани много бели коне и камили. На някои от тях, Принцът разпозна техния багаж, който няколко Пустинника разтоварваха.
Един заклинател се показа зад близката шатра и го повика. Изглеждаше така, сякаш през деня са били на кратка разходка. Но в очите му се четеше умора и изтощение. Заведе го до средата на лагера, в голяма палатка от бяла кожа. Вътре също имаше стълби, които ги отведоха в редица ниски помещения, изпълняващи разнообразни функции. Едва сега Ти’сейн осъзна, че навън е нощ, а в сумрака вътре се виждаше. Огледа се и не успя да намери никакъв източник на светлина. Скоро слязоха поредица широки стъпала, които водеха още едно ниво под земята. На долня им край, Принцът се спря и се огледа невярващо.
Намираше се на площадка, високо над пода на зала, изпълнена с ярка бледозеленикава светлина. От единия й край до другия минаваше малко поточе, което се губеше по естествените й скални стени. Заслиза по изсечените стъпала и се приближи до раджата, седнал с кръстосани крака направо на земята. Разговаряше с нисък мъж, чието насечено лице беше покрито с белези, а тъмнокафява брада покриваше страните му. Превеждаше им стара жена, която бе навела заслушано глава и често проговаряше без да ги погледне.
- Това е вождът на племето, на чието гостоприемство се радваме сега. Седни за малко при нас. – каза Самра и го покани с махване на ръката. Пустинникът повтори жеста и сянка на приветлива усмивка пробяга по лицето му.
Принцът разбра, че се намират в основният лагер на племето. Вождът наричаше подземната зала “дар на пустинята”, заради благодатта на водата и светещите камъни. Посипвали подовете на останалите помещения с прашинките, които се ронят от стените. Не можеше да си представи колко труден е животът на тези хора, суровите условия, които те смятаха за удобство, му се виждаха нечовешки. Вярно е, че имаха вода и подслон над главите си. Дом насред пустошта...
Останаха да пренощуват при Пустинниците, които страняха от тях. Ти’сейн се върна в шатрата, където се бе събудил и намери одеалото си постлано на пода. Легна върху него, уви се и заспа веднага. Не му остана време да се замисли дали жената в землянката не се притеснява от присъствието им.
На следващия ден потеглиха рано. На тръгване Ти’сейн подаде на вожда един диамант от другата кесията, която висеше на колана му. Пустинникът пое внимателно подаръка на чужденеца и го огледа с възхищение. Поклони се и отново почти незабележима усмивка се появи на лицето му. Принцът се поклони в отговор и се качи на камилата си.
- Не беше нужно да му го даваш. – каза раджата малко по-късно. – Даровете ми на благодарност...
- Твоите дарове, Самра. Ако не беше този човек и племето му, вече щяхме да сме мъртви. – прекъсна го Ти’сейн и пришпори камилата. Искаше да поговори с Шестокракия, чиято рана бе започнала да задравява.
Яздиха целия ден, без да срещнат никого. Ловците бяха неспокойни, защот минаваха през територия на племена, открито заявили неприязънта си към Джендин. Вечерта стигнаха до лагера на поредните Пустинници, който бе разположен около голям оазис.
Сред палмите с криви стъбла и гъстите храсти, бяха скрити прости дървени колиби. На няколко огъня, запалени със сух мъх, се въртяха шишове със злаисто месо, от което капеше мазнина. Повечето хора бяха навън и вършеха своята си работа. Когато групата им влезе в лагера, те занадигаха глави и ги заоглеждаха, но бързо изгубиха интерес. Посрещнаха ги с подобаваща учтивост и гостоприемство, но въпрекитова нещо недоизказано витаеше във въздуха.
Почти не му остана време да си отдъхне от пътя, защото вождът ги извика със Самра в колибата си. Искаше да разговаря с тях. Когато влязоха при него, той бе сам и заговори на техния език.
*****
Разхождаше се в градната в прохладната лятна вечер. Звездите грееха ярко в безоблачната нощ, а почти пълната луна разпръсваше сребърните си лъчи по гладката повърхност на водата. Първосвещеникът се загледа в светещата пътека по езерото, където по-рано през деня бе разговарял с Онегавон, но скоро престана да я вижда.
Приятелят му се опитваше да го убеди в неща, на които Джоррам не можеше да повярва. Разказваше му легенди, които нямаха смисъл, нито значение за него. Предупреди го за опасност, с която, дори и да съществуваше, не може да се занимава сега. Всеки ден Ти’сейн напредваше. Не се отказваше и непреклонно се приближаваше към целта. И той трябваше да се помири с този човек. Човек, чиито сили бяха далеч по реални, и в чиито способности Първосвещеникът сам се бе убедил.
А и Онегавон не знаеше колко по-близо се намира самият Джоррам от последния път, когато се видяха. Дори не знаеше, дали все още могат да бъдат приятели. Знанието за камъните, намирането на Окото на Земята, превръщането му в Пазител... Всичко това го бе променило. Нови отгоwорности, нови приоритети съпътстваха поста му на Първосвещеник. Блансът трябваше да бъде възвърнат, силите Халид възстановени. За да може да се противодейства на евентуалната заплаха, за която Онегавон му разказа.
Замисли се, дали не се самозалъгва, дали близостта на Луната и Водата не го правят сляп за думите на приятеля му. Три от петте... С Луната и Водата... Джоррам отхвърли тези мисли и се загледа отново в лунната пътека по тихите води на езерцето.
Вечерта бе приятна – топла за сезона, дори и за земите на север, с покрито с ярки звезди небе. Таис успя да се наслади на изненадата на комита, появявайки се в традиционно северняшко облекло – дълга права рокля с цвят на пепел от рози, с широки ръкави, богато извезани в сложни плетеници по краищата. Косата й бе разпусната, леко прибрана към гърба с тънка диадема, опасваща главата й. Жената на комита бе не по-малко изненадана от подаръка, който получи от „милата херцогиня”. Кос поглед към комита я увери, че бе успяла да спечели благоразположението му. Това донякъде я успокои. Ян не се бе появил, откакто се бяха разделили следобеда и това я изнервяше. Наложи се да отиде сама на вечерята, като подхвърли шеговито към Терсавен, че графът явно се е влюбил в града му или още не е намерил верния път до замъка, но че непременно ще се появи. Не бе сигурна как го прие комитът, но Дихва побърза да смени темата. Жриците ги нямаше и това даваше възможност на Таис да зададе някои въпроси.
– Знаете ли, Терсавен, на път за Терновион срещнахме тиенхарска войска... Доста голяма ми изглеждаше за погранични отряди...
Комитът смръщи вежди. Не бързаше да отговори.
– Посещение на добра воля.
– Да не би самият принц на Тиен’хара?... – не довърши с блясък в очите Таис, но забелязала, че няма да получи отговор, допълни разсеяно – Не се ли говореше нещо, че тиенхарски офицер е бил основен заподозрян за убийството на баща ви?
Наведе се напред, за да си отчупи парче от топлата питка, като наблюдаваше с периферното зрение реакцията на едрият мъж. Видя как Дихва не смееше да помръдне, но Терсавен само стана по-мрачен, спокойно преглътна преди да отговори.
– Генерал Каверън бе обстойно разпитан от умбрийските ни гости по мое настояване. Все още е загадка за мен как е станало самото убийство, но очевидно генералът е не по-малко жертва от моят баща. – погледът му бе непроницаен и някъде отвъд – Както и да е, утре ще получи позволението ми да настигне своите – забелязал удивеният поглед на Дихва допълни – Нужен ми е като куриер...
Неочаквано и за двамата Таис се наведе към комита в лек поклон и възможно най-искрен глас тихо промълви:
– Възхищавам Ви се, милорд, че сте запазили самообладание и не сте допуснали да пострада невинен човек. В днешно време това е такава рядкост! Вие сте истински държавник!
Терсавен се размърда смутено, а Дихва я гледаше без да мига.
– Е, по-важно е да се достигне до истината и... по-безопасно...
– Имате нещо конкретно предвид? – Таис затаи дъх в очакване.
– Нищо конкретно засега, херцогиньо, но в смутни времена живеем, рушат се традиции, клетви, давани от поколения на поколения... – гласът му заглъхна в неловка тишина.
– Чух за размириците на запад. Предполагам Ви е тежко... – съчувствено вмъкна херцогинята. Комитът изсумтя.
– Разбрах, че и на Анара Данайска не й е лесно. Да отвлекът сина й?! Що за влечуго би посегнал на дете! – гласът му отекна гневен в залата.
– Възмутително! И то зад паравана на моят прием! Вие, като баща, най-добре можете да разберете в какво състояние е добрата ни кралица...
– Разбира се... Ако това се бе случило с някой от синовете ми или с Дихва... – Таис потръпна от промъкналите се нотки в гласът му. – В тази връзка, не мисля, че е разумно да пътувате из севера, Кларис... почти сама...
– О, не се безпокойте за мен, милорд, – Таис се разсмя със звънкият си смях – Че какъв интерес биха имали от похищение над една пътуваща наникъде жена? Освен няколко накита, признавам си, и известно количество злато. А и графът е блестящ воин и истински кавалер, уверявам Ви. Говорим за вълка, а той в кошарата! – на вратата се бе появил Ян с уморен вид и в следобедните си дрехи – Засрамете се, графе, в това облекло? Къде са ви обноските?
Графът се поклони с мила усмивка.
– Простете дами! Милорд! Кларис, драга, реших, че изтъкнатото от Вас престъпление би било несравнимо с нищо неоправданото ми закъснение, което и сега не е малко, и за което покорно моля за извинение!
– И нямате оправдание, казвате? – възмутено възкликна Таис.
– Освен двата прекрасни коня, които спазарих на удивително висока цена – Ян театрално се обърна към домакина – Комите, данъците, с които облагате търговците си сигурно препълват хазната ви при тези цени, които държат!
– Де да бе така, графе – комитът бе искрено развеселен. – Ето я и нашата гостенка от Умбра.
Всички извърнаха погледи към вратата, където безшумно се бе появила Гиса. Комитът представи жрицата, която сдържано поздрави присъстващите и се обърна към него.
– Опасявам се, че няма да мога да остана. Една от сестрите ми не се чувства добре и присъствието ми до нея е необходимо. Простете. – след което също така безшумно напусна стаята.
– Изумително! – Таис наруши неловкото мълчание – Бях чула, че са безцеремонни, но тази бе просто учтива и... странна... Е, какво пък, ще го преживея! Явно не успях да я впечатля с титлата си, не съм достатъчно интересна за умбрийска жрица – избухна в смях Таис и звънкият й глас разведри обстановката.
Вечерята мина приятно и гладко. Час по-късно Таис прати Ян да повика Гиса, за да я заведат при Каверън. Настоя да влезе сама при спящият мъж. Запали светилниците и седна до леглото му. Усетил чуждо присъствие в стаята и светлината, Каверън се размърда и примижа.
– Ти?
Силният шамар, който получи го извади грубо от полусънното му състояние.
– Жива си? Видях те как падаш от кулата на замъка на Ти’сейн... – успя да смотолеви, зашеметен от удара и изненадата.
– Не ми е мястото в Тиен’хара, но твоето е! Как можа да се забъркаш в подобна каша? Убийството на комита!
– Не си ядосана, че Ти’сейн ме направи свой генерал?
– Ядосана? Дори не бих се надявала за по-добро развитие на нещата! Да не мислиш, че съм те пратила в Тиен’хара, за да висиш по кръчми?
– Аз... Мислех, че вече не съм нужен...
Таис изфуча.
– Тази мнителност само ти вреди!
– Ако знаеш колко си права... Заради нея стана всичко... – забелязал питащият й поглед, продължи – Това, че ме натопиха за убийството на комита. Направил го е онзи Вал де Гривярд, дето се представяше за щит на Ерис. Що за хрумване изобщо? И защо го е допуснала?
– Спомняш ли си как изглеждаше?
– Трудно ще ми е да го опиша, но тай накуцва и има белези в основата на ушите си...
Таис кимна замислена.
– Утре потегляш на юг – по заповед на комита. До колкото разбрах ще те ползва за пратеник, вероятно с послание до Ти’сейн. Искам да зная съдържанието му, както и да вземеш със себе си две от жриците, дошли с Гиса, и щитовете им. – вдигна ръка да възпре протеста му – Не е нужно да правиш каквото и да е – те сами ще тръгнат с теб, а комитът няма власт над тях. Знаеш ли накъде потегли Ерис?
– На запад.
Таис кимна и тръгна към вратата.
– Таис? – жрицата го погледна разсеяно – Не съм искал да те предавам...
Жрицата се усмихна мило.
– Зная, скъпи... А сега поспи, чака те дълъг път, както и мен...
Не предполагаше, че вечерта щеше да разкрие толкова изненади. Гледаше към вратата, през която напусна Онегавон. Зачуди се защо не го уби още, когато така лесно бе да го стори. Неподвластен. Странно усещане й носеше тази мисъл. Освен изненадата да го научи, сякаш нищо не се бе променило. Той никога не я бе оставял да изпита пълната си власт – инстинкт за самосъхранение навярно. Тръсна глава – не можеше да мисли за това сега. Погледна малката купчинка писма на масата до разхвърляните карти. Анара... Защо пък не?
Настани се удобно и потопи перото в мастилницата.
„Мила моя Анара,
Не би могла да познаеш къде се намирам в момента. В Терновион! Успях да те изненадам, нали? Скуката в Даная бе непоносима и жадното ми за авантюри сърце не издържа повече от седмица. Никога преди не бях пътувала толкова на север, но тук е наистина удивително! Комитът е изключителен мъж, който много се развълнува от застигналата ни беда с отвличането на принц Аркип. Терсавен е баща на двама сина и изпраща своята искрена подкрепа в болката и желанието си да помогне, с каквото е нужно. Не е ли трогателно? Утре потеглям на запад. Животът тук извън големите градове е доста примитивен и силно се надявам зимата да не ме хване далече от Даная.
С почит,
Кларис, херцогиня Дьо Мертьой
П.С. Поздрави Елиана от мен и й кажи да предаде на сина си, че се сдобих с истински силоски медалион. Представяш ли си, силоси в Триумвирата? Изумително!”
Прочете отново написаното и го подпечата с пръстена си върху разтопения червен восък.
Утрото бе мрачно. Предаде писмото до Анара на Дихва, за да го изпрати с буревестник. Проследи с поглед отдалечаващият се Каверън с малкият си ескорт, а те с Ян обърнаха гръб на слънцето. Тринадесет дни по-късно, в топлината на последните слънчеви дни на лятото, преминаха през портите на Огнедъб.
– Знаете ли, Терсавен, на път за Терновион срещнахме тиенхарска войска... Доста голяма ми изглеждаше за погранични отряди...
Комитът смръщи вежди. Не бързаше да отговори.
– Посещение на добра воля.
– Да не би самият принц на Тиен’хара?... – не довърши с блясък в очите Таис, но забелязала, че няма да получи отговор, допълни разсеяно – Не се ли говореше нещо, че тиенхарски офицер е бил основен заподозрян за убийството на баща ви?
Наведе се напред, за да си отчупи парче от топлата питка, като наблюдаваше с периферното зрение реакцията на едрият мъж. Видя как Дихва не смееше да помръдне, но Терсавен само стана по-мрачен, спокойно преглътна преди да отговори.
– Генерал Каверън бе обстойно разпитан от умбрийските ни гости по мое настояване. Все още е загадка за мен как е станало самото убийство, но очевидно генералът е не по-малко жертва от моят баща. – погледът му бе непроницаен и някъде отвъд – Както и да е, утре ще получи позволението ми да настигне своите – забелязал удивеният поглед на Дихва допълни – Нужен ми е като куриер...
Неочаквано и за двамата Таис се наведе към комита в лек поклон и възможно най-искрен глас тихо промълви:
– Възхищавам Ви се, милорд, че сте запазили самообладание и не сте допуснали да пострада невинен човек. В днешно време това е такава рядкост! Вие сте истински държавник!
Терсавен се размърда смутено, а Дихва я гледаше без да мига.
– Е, по-важно е да се достигне до истината и... по-безопасно...
– Имате нещо конкретно предвид? – Таис затаи дъх в очакване.
– Нищо конкретно засега, херцогиньо, но в смутни времена живеем, рушат се традиции, клетви, давани от поколения на поколения... – гласът му заглъхна в неловка тишина.
– Чух за размириците на запад. Предполагам Ви е тежко... – съчувствено вмъкна херцогинята. Комитът изсумтя.
– Разбрах, че и на Анара Данайска не й е лесно. Да отвлекът сина й?! Що за влечуго би посегнал на дете! – гласът му отекна гневен в залата.
– Възмутително! И то зад паравана на моят прием! Вие, като баща, най-добре можете да разберете в какво състояние е добрата ни кралица...
– Разбира се... Ако това се бе случило с някой от синовете ми или с Дихва... – Таис потръпна от промъкналите се нотки в гласът му. – В тази връзка, не мисля, че е разумно да пътувате из севера, Кларис... почти сама...
– О, не се безпокойте за мен, милорд, – Таис се разсмя със звънкият си смях – Че какъв интерес биха имали от похищение над една пътуваща наникъде жена? Освен няколко накита, признавам си, и известно количество злато. А и графът е блестящ воин и истински кавалер, уверявам Ви. Говорим за вълка, а той в кошарата! – на вратата се бе появил Ян с уморен вид и в следобедните си дрехи – Засрамете се, графе, в това облекло? Къде са ви обноските?
Графът се поклони с мила усмивка.
– Простете дами! Милорд! Кларис, драга, реших, че изтъкнатото от Вас престъпление би било несравнимо с нищо неоправданото ми закъснение, което и сега не е малко, и за което покорно моля за извинение!
– И нямате оправдание, казвате? – възмутено възкликна Таис.
– Освен двата прекрасни коня, които спазарих на удивително висока цена – Ян театрално се обърна към домакина – Комите, данъците, с които облагате търговците си сигурно препълват хазната ви при тези цени, които държат!
– Де да бе така, графе – комитът бе искрено развеселен. – Ето я и нашата гостенка от Умбра.
Всички извърнаха погледи към вратата, където безшумно се бе появила Гиса. Комитът представи жрицата, която сдържано поздрави присъстващите и се обърна към него.
– Опасявам се, че няма да мога да остана. Една от сестрите ми не се чувства добре и присъствието ми до нея е необходимо. Простете. – след което също така безшумно напусна стаята.
– Изумително! – Таис наруши неловкото мълчание – Бях чула, че са безцеремонни, но тази бе просто учтива и... странна... Е, какво пък, ще го преживея! Явно не успях да я впечатля с титлата си, не съм достатъчно интересна за умбрийска жрица – избухна в смях Таис и звънкият й глас разведри обстановката.
Вечерята мина приятно и гладко. Час по-късно Таис прати Ян да повика Гиса, за да я заведат при Каверън. Настоя да влезе сама при спящият мъж. Запали светилниците и седна до леглото му. Усетил чуждо присъствие в стаята и светлината, Каверън се размърда и примижа.
– Ти?
Силният шамар, който получи го извади грубо от полусънното му състояние.
– Жива си? Видях те как падаш от кулата на замъка на Ти’сейн... – успя да смотолеви, зашеметен от удара и изненадата.
– Не ми е мястото в Тиен’хара, но твоето е! Как можа да се забъркаш в подобна каша? Убийството на комита!
– Не си ядосана, че Ти’сейн ме направи свой генерал?
– Ядосана? Дори не бих се надявала за по-добро развитие на нещата! Да не мислиш, че съм те пратила в Тиен’хара, за да висиш по кръчми?
– Аз... Мислех, че вече не съм нужен...
Таис изфуча.
– Тази мнителност само ти вреди!
– Ако знаеш колко си права... Заради нея стана всичко... – забелязал питащият й поглед, продължи – Това, че ме натопиха за убийството на комита. Направил го е онзи Вал де Гривярд, дето се представяше за щит на Ерис. Що за хрумване изобщо? И защо го е допуснала?
– Спомняш ли си как изглеждаше?
– Трудно ще ми е да го опиша, но тай накуцва и има белези в основата на ушите си...
Таис кимна замислена.
– Утре потегляш на юг – по заповед на комита. До колкото разбрах ще те ползва за пратеник, вероятно с послание до Ти’сейн. Искам да зная съдържанието му, както и да вземеш със себе си две от жриците, дошли с Гиса, и щитовете им. – вдигна ръка да възпре протеста му – Не е нужно да правиш каквото и да е – те сами ще тръгнат с теб, а комитът няма власт над тях. Знаеш ли накъде потегли Ерис?
– На запад.
Таис кимна и тръгна към вратата.
– Таис? – жрицата го погледна разсеяно – Не съм искал да те предавам...
Жрицата се усмихна мило.
– Зная, скъпи... А сега поспи, чака те дълъг път, както и мен...
Не предполагаше, че вечерта щеше да разкрие толкова изненади. Гледаше към вратата, през която напусна Онегавон. Зачуди се защо не го уби още, когато така лесно бе да го стори. Неподвластен. Странно усещане й носеше тази мисъл. Освен изненадата да го научи, сякаш нищо не се бе променило. Той никога не я бе оставял да изпита пълната си власт – инстинкт за самосъхранение навярно. Тръсна глава – не можеше да мисли за това сега. Погледна малката купчинка писма на масата до разхвърляните карти. Анара... Защо пък не?
Настани се удобно и потопи перото в мастилницата.
„Мила моя Анара,
Не би могла да познаеш къде се намирам в момента. В Терновион! Успях да те изненадам, нали? Скуката в Даная бе непоносима и жадното ми за авантюри сърце не издържа повече от седмица. Никога преди не бях пътувала толкова на север, но тук е наистина удивително! Комитът е изключителен мъж, който много се развълнува от застигналата ни беда с отвличането на принц Аркип. Терсавен е баща на двама сина и изпраща своята искрена подкрепа в болката и желанието си да помогне, с каквото е нужно. Не е ли трогателно? Утре потеглям на запад. Животът тук извън големите градове е доста примитивен и силно се надявам зимата да не ме хване далече от Даная.
С почит,
Кларис, херцогиня Дьо Мертьой
П.С. Поздрави Елиана от мен и й кажи да предаде на сина си, че се сдобих с истински силоски медалион. Представяш ли си, силоси в Триумвирата? Изумително!”
Прочете отново написаното и го подпечата с пръстена си върху разтопения червен восък.
Утрото бе мрачно. Предаде писмото до Анара на Дихва, за да го изпрати с буревестник. Проследи с поглед отдалечаващият се Каверън с малкият си ескорт, а те с Ян обърнаха гръб на слънцето. Тринадесет дни по-късно, в топлината на последните слънчеви дни на лятото, преминаха през портите на Огнедъб.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Усещаше как Ланис се отдалечава все повече от Бодар и сърцето му се свиваше от тревога. Опита се да се разсее с работа, но мислите му сякаш непрестанно се опитваха да достигнат лунното момиче с отнесен поглед и склонност да се набърква в неприятности. Устните му леко се разтеглиха в усмивка и той остави небрежно настрана доклада на Капитан Тор. Изправи се от мястото си край огромното писалище и се доближи до прозореца. Седна на перваза, пое дълбоко въздух и се загледа в заруменяващите лъчи не слънцето.
Откакто бе завладян от водната стихия, сетивата му се бяха изострили и в момента той се наслаждаваше на букета от аромати, носещ се около Бодарското езеро. “Ароматът на Земя”, мина през ума на Джони и мислите му се гмурнаха в спомените за вчерашния ден, когато земната сила нахлу в същата тази библиотека, в която се намираше и в момента. Споменът извика в ума му мисълта за Първосвещеника на Халид. Притвори очи и волята му се изля като река към Даная. Сякаш се носеше далече напред в дълбоки, студени води. Усешането за сила го накара да се усмихне. Постепенно, обаче, силата започна да му се изплъзва. Опита се да я задържи, но така и не можа да стигне до престолния град. Въздъхна и отвори очи. Ярките лъчи на спускащото се на запад слънце го блъснаха и зениците му мигновено се свиха в малки точки сред сивите зеници. “Щом аз не мога да стигна до Даная, как Джоррам успя да се пресегне дотук?” Беше го усетил предния ден. В мига, в който се противопостави на набега на земната сила, сякаш бе почувствал Първосвещенника някъде в периферията на сетивата си. Вода се разля по Земната твърд и попи в нея. И всичко изчезна.
Джони се изправи бавно и се дръпна в сгъстяващите се сенки на библиотеката. “Джоррам е свързан със Земя, но и Ланис твърди, че има някаква връзка с нея. Дали това му даде достъп до Бодар или силата му е толкова голяма?”, попита той с поглед книгите пред себе си.
Вратата внезапно се отвори и кралица Анара пристъпи в библиотеката, слагайки край на уединението му.
- Джонатан, къде е Ланис? – запита го тя веднага.
- Напусна Бодар преди няколко часа – отвърна той.
- Вече? – изненада се кралицата. – Мислех, че ще напусне през нощта. Трябваше ми.
- Наложи се да тръгне незабавно – каза спокойно Джони. – Но нека не мислим сега за нея. – продължи той, обръщайки се повече към себе си, отколкото към Анара. – Опасявам се, че положението отвъд границите на Даная става все по-неудържимо. Получих силно обезпокоителни вести за Селения.
* * *
Светлината на огъня играеше по каменните стени на покоите на Лорд Ваяр, командващият на Дара. Самият той се бе полуизлегнал в едно кресло и се бореше с пристъпите на съня. Вече повече от час очакваше завръщането на патрула, тръгнал преди два дни да провери сигурността на северния път. Бяха получили оплакване за грабеж близо до северната граница и Ваяр незабавно се постара да изпрати свои хора.
Клепачите му тежко се спускаха и той все по-трудно устояваше на унеса. Изведнъж край прозореца се разля плетеница от нежни, седефени лъчи. Това бързо го изтръгна от примамливите прегръдки на дрямката – той се изправи рязко, а ръката му автоматично посегна към оръжието. Светлината, огряла прозореца на стаята му, меко се разсея в сумрака и той можа да различи лицата на своите посетители. Острият му поглед разпозна деликатните, бледи черти на девойката. Беше го посетила преди по-малко от месец, носейки писмо от генерала. Мъжът с вид на благородник, облегнал се небрежно на рамката на прозореца до нея, обаче му беше непознат. Изглеждаше спокоен, макар и уморен.
- Лорд Ваяр, - прозвуча нежният глас на момичето, - помните ли ме?
Без да се усети той се усмихна на девойката и попита любезно:
- Вести от Лорд Кейдж ли ми носите отново, госпожице?
Тя се усмихна приветливо и простъпи напред в стаята. Протегна към него писмото, което държеше в ръка, и зачака мълчаливо. Ваяр се зачете и почти веднага веждите му бързо се стрелнаха нагоре в знак на изненада. Той вдигна поглед и се взря изпитателно в лицето на момичето. Очите му се спряха за миг и на лицето на мъжа, който до момента все още не бе проговорил, и ослед това продължи да чете.
- Аз съм на Вашите услуги, госпожице, - заяви накрая той. – Доколкото разбрах, това е Вашата охрана. – каза той и кимна към Данил. Последният кимна леко в знак на съгласие и пристъпи напред.
- Можете да ме наричате просто Неро – заяви тихо той. – А и за нея името Лана мисля, че ще е достатъчно. Лорд Кейдж би предпочел дискретността.
* * *
Ланис се отпусна тежко на леглото и огледа стаята. Лорд Ваяр се бе постарал да предостави на девойката една от най-хубавите стаи в крепостта. Погледът й се плъзна по тъмната сянка на масивния гардероб, полетя за миг навън през прозореца и накрая се спря на топлия огън, който Данил беше запалил преди малко в стаята й. Самият той се бе отпуснал в едно кресло, с облегната назад глава и притворени очи. Не бе продумал и дума, откакто Ваяр им показа стаите, а в момента изглеждаше дълбоко заспал. Минутите мързеливо се точеха в тишина. Накрая Ланис кротко се изправи, взе една завивка от леглото и я разстла внимателно върху Данил. Замря за миг, загледана в бледото му лице, и след това тихо тръгна към вратата.
- Не може ли просто да останеш мирна на едно място, че да не му се налага на човек да те мисли постоянно? - застигна я тихият глас на Данил. Извърна се бързо към него. Не бе помръднал.
- Къде си се запътила сега? – попита той и изправи глава. Лицето му бе уморено и клепачите му сякаш едва отблъскваха неумолимите атаки на съня.
- Защо просто не поспиш? – попита Ланис. – На твое място бих направила точно това. Просто не мога.
- И затова трябва да вилнееш наоколо? – усмихна се той, но въпреки желанието си не можеше да се разсъни.
- Искам да разгледам наоколо. И да потърся пещерата, за които ми разказа Джони.
- Ще я видим заедно по-късно. Просто се постарай да почакаш малко.
Ланис прекоси стаята, застана пред него и се загледа любопитно в лицето му.
- Не можеш да ме спреш, нали? Нямаш сили за някоя от твоите смразяващи магии – подразни го тя.
- Нямам – призна уморено Данил.
- Ами тогава просто не можеш да ме спреш... Неро. – засмя се Ланис. – После ще ти покажа какво съм видяла – каза тя, обърна му гръб и излезе със смях от стаята.
* * *
Бродеше из коридорите, опитвайки се да намери някакъв проход към зовящите гласове на стихиите. Бе ги усетила да проникват като блуждаещи пипала в мислите й в мига, в който бяха доближили крепостта. А и сега ги усещаше навсякъде около себе си. Сякаш Земя бе тялото, а Вода – кръвта в него. Усещаше силите да пронизват цялата крепост и нямаше търпение да стигне до пещерата. Стъпките й бързо се спускаха надолу по всяко изпречило се пред очите й стълбище. Промъкваше се крадешком, старателно избягвайки среща с някой от бродещите наоколо постове. Когато стигна до подземията, тя взе една от факлите, осветяващи каменните коридори и продължи да броди, водена от повика на стихиите.
Постепенно стените наоколо започнаха леко да пролясват на места, сякаш отговаряйки със сълзи на топлата ласка на огъня. Коридорът неусетно се бе превърнал в пещера. Ланис погали камъните и замислено загледа мокрите си пръсти. Изведнъж тунелът свърши и тя пристъпи в голяма подземна зала. Сред камъните извираше вода и образуваше малко, блестящо езеро. От него се изливаше рекичка, която с нежно ромолене се губеше в един мрачен коридор. Тя повдигна глава нагоре и очите й дълго се взираха в хаотично танцуващите по неравния каменен свод отблясъци на светлината и водите на езерцето. Скоро й се зави свят и тя сведе поглед.
- Можеш ли да ме усетиш тук? – прошепна тихо тя. Сама не знаеше кого пита. Водата, стичаща се по камъните, или самите камъни. Джони или Джоррам. Подпря факлата в камъните, приклекна край езерцето и потопи пръстите на ръката си в студените води.
* * *
Нене отвори очи и остра болка избухна в главата й. Усети тревата под нея да дращи кожата на голите й ръце. Високо над нея, през клоните на дърветата, прозираха звездите, разпиляни по нощното небе.
- Как си, дете? – дочу тя гласа на Мела. Не можа да намери сили да отговори. Притисна слепоочия с длани и тихо простена.
- Почини си, момиче – продължи Мела. Седна до нея, опря главата на Нене в скута си и погали челото й. – Няма от какво да се боиш засега.
Мела поднесе чаша към устните на Нене и когато момичето отпи, усети как сякаш нежна длан започна да разсейва грижливо болезнената мъгла, обгърнала главата й.
- Мела... - промълви накрая тя. Гласът и потрепваше от слабост и страх. – Мела, аз извиках ...
- Знам, - прекъсна я спокойно жената и остави чашата настрана.
- Не знаех....
- Знам, - отвърна отново Мела. – Грешката е моя, момиче, трябваше да те науча на още много неща за нас.
Нене притвори очи. Дочу уверените стъпки на Треол да се долижават към тях.
- Как е тя? – попита той.
- Ще се оправи. Но ще трябва да я вземеш със себе си. – отвърна Мела. Нене отвори отново очи.
- Гониш ли ме? - вдигна ръка и улови китката на Мела.
- Не, но тук вече не е безопасно за теб. А и нима мислиш, че близнаците ще ти простят великодушно за Мориан?
Сълзите се затъркаляха по лицето на девойчето. Мела извади кърпа от престилката си и внимателно ги попи.
- Недей, Нене. Хубавци са тези момчета, но не са за теб. – усмихна се леко и вдигна глава към мъжа, който чакаше мълчаливо край нея. – Пази я, Треол.
Нене усети как силните ръце на Треол я издигат и след малко лунните лъчи ги поеха.
Откакто бе завладян от водната стихия, сетивата му се бяха изострили и в момента той се наслаждаваше на букета от аромати, носещ се около Бодарското езеро. “Ароматът на Земя”, мина през ума на Джони и мислите му се гмурнаха в спомените за вчерашния ден, когато земната сила нахлу в същата тази библиотека, в която се намираше и в момента. Споменът извика в ума му мисълта за Първосвещеника на Халид. Притвори очи и волята му се изля като река към Даная. Сякаш се носеше далече напред в дълбоки, студени води. Усешането за сила го накара да се усмихне. Постепенно, обаче, силата започна да му се изплъзва. Опита се да я задържи, но така и не можа да стигне до престолния град. Въздъхна и отвори очи. Ярките лъчи на спускащото се на запад слънце го блъснаха и зениците му мигновено се свиха в малки точки сред сивите зеници. “Щом аз не мога да стигна до Даная, как Джоррам успя да се пресегне дотук?” Беше го усетил предния ден. В мига, в който се противопостави на набега на земната сила, сякаш бе почувствал Първосвещенника някъде в периферията на сетивата си. Вода се разля по Земната твърд и попи в нея. И всичко изчезна.
Джони се изправи бавно и се дръпна в сгъстяващите се сенки на библиотеката. “Джоррам е свързан със Земя, но и Ланис твърди, че има някаква връзка с нея. Дали това му даде достъп до Бодар или силата му е толкова голяма?”, попита той с поглед книгите пред себе си.
Вратата внезапно се отвори и кралица Анара пристъпи в библиотеката, слагайки край на уединението му.
- Джонатан, къде е Ланис? – запита го тя веднага.
- Напусна Бодар преди няколко часа – отвърна той.
- Вече? – изненада се кралицата. – Мислех, че ще напусне през нощта. Трябваше ми.
- Наложи се да тръгне незабавно – каза спокойно Джони. – Но нека не мислим сега за нея. – продължи той, обръщайки се повече към себе си, отколкото към Анара. – Опасявам се, че положението отвъд границите на Даная става все по-неудържимо. Получих силно обезпокоителни вести за Селения.
* * *
Светлината на огъня играеше по каменните стени на покоите на Лорд Ваяр, командващият на Дара. Самият той се бе полуизлегнал в едно кресло и се бореше с пристъпите на съня. Вече повече от час очакваше завръщането на патрула, тръгнал преди два дни да провери сигурността на северния път. Бяха получили оплакване за грабеж близо до северната граница и Ваяр незабавно се постара да изпрати свои хора.
Клепачите му тежко се спускаха и той все по-трудно устояваше на унеса. Изведнъж край прозореца се разля плетеница от нежни, седефени лъчи. Това бързо го изтръгна от примамливите прегръдки на дрямката – той се изправи рязко, а ръката му автоматично посегна към оръжието. Светлината, огряла прозореца на стаята му, меко се разсея в сумрака и той можа да различи лицата на своите посетители. Острият му поглед разпозна деликатните, бледи черти на девойката. Беше го посетила преди по-малко от месец, носейки писмо от генерала. Мъжът с вид на благородник, облегнал се небрежно на рамката на прозореца до нея, обаче му беше непознат. Изглеждаше спокоен, макар и уморен.
- Лорд Ваяр, - прозвуча нежният глас на момичето, - помните ли ме?
Без да се усети той се усмихна на девойката и попита любезно:
- Вести от Лорд Кейдж ли ми носите отново, госпожице?
Тя се усмихна приветливо и простъпи напред в стаята. Протегна към него писмото, което държеше в ръка, и зачака мълчаливо. Ваяр се зачете и почти веднага веждите му бързо се стрелнаха нагоре в знак на изненада. Той вдигна поглед и се взря изпитателно в лицето на момичето. Очите му се спряха за миг и на лицето на мъжа, който до момента все още не бе проговорил, и ослед това продължи да чете.
- Аз съм на Вашите услуги, госпожице, - заяви накрая той. – Доколкото разбрах, това е Вашата охрана. – каза той и кимна към Данил. Последният кимна леко в знак на съгласие и пристъпи напред.
- Можете да ме наричате просто Неро – заяви тихо той. – А и за нея името Лана мисля, че ще е достатъчно. Лорд Кейдж би предпочел дискретността.
* * *
Ланис се отпусна тежко на леглото и огледа стаята. Лорд Ваяр се бе постарал да предостави на девойката една от най-хубавите стаи в крепостта. Погледът й се плъзна по тъмната сянка на масивния гардероб, полетя за миг навън през прозореца и накрая се спря на топлия огън, който Данил беше запалил преди малко в стаята й. Самият той се бе отпуснал в едно кресло, с облегната назад глава и притворени очи. Не бе продумал и дума, откакто Ваяр им показа стаите, а в момента изглеждаше дълбоко заспал. Минутите мързеливо се точеха в тишина. Накрая Ланис кротко се изправи, взе една завивка от леглото и я разстла внимателно върху Данил. Замря за миг, загледана в бледото му лице, и след това тихо тръгна към вратата.
- Не може ли просто да останеш мирна на едно място, че да не му се налага на човек да те мисли постоянно? - застигна я тихият глас на Данил. Извърна се бързо към него. Не бе помръднал.
- Къде си се запътила сега? – попита той и изправи глава. Лицето му бе уморено и клепачите му сякаш едва отблъскваха неумолимите атаки на съня.
- Защо просто не поспиш? – попита Ланис. – На твое място бих направила точно това. Просто не мога.
- И затова трябва да вилнееш наоколо? – усмихна се той, но въпреки желанието си не можеше да се разсъни.
- Искам да разгледам наоколо. И да потърся пещерата, за които ми разказа Джони.
- Ще я видим заедно по-късно. Просто се постарай да почакаш малко.
Ланис прекоси стаята, застана пред него и се загледа любопитно в лицето му.
- Не можеш да ме спреш, нали? Нямаш сили за някоя от твоите смразяващи магии – подразни го тя.
- Нямам – призна уморено Данил.
- Ами тогава просто не можеш да ме спреш... Неро. – засмя се Ланис. – После ще ти покажа какво съм видяла – каза тя, обърна му гръб и излезе със смях от стаята.
* * *
Бродеше из коридорите, опитвайки се да намери някакъв проход към зовящите гласове на стихиите. Бе ги усетила да проникват като блуждаещи пипала в мислите й в мига, в който бяха доближили крепостта. А и сега ги усещаше навсякъде около себе си. Сякаш Земя бе тялото, а Вода – кръвта в него. Усещаше силите да пронизват цялата крепост и нямаше търпение да стигне до пещерата. Стъпките й бързо се спускаха надолу по всяко изпречило се пред очите й стълбище. Промъкваше се крадешком, старателно избягвайки среща с някой от бродещите наоколо постове. Когато стигна до подземията, тя взе една от факлите, осветяващи каменните коридори и продължи да броди, водена от повика на стихиите.
Постепенно стените наоколо започнаха леко да пролясват на места, сякаш отговаряйки със сълзи на топлата ласка на огъня. Коридорът неусетно се бе превърнал в пещера. Ланис погали камъните и замислено загледа мокрите си пръсти. Изведнъж тунелът свърши и тя пристъпи в голяма подземна зала. Сред камъните извираше вода и образуваше малко, блестящо езеро. От него се изливаше рекичка, която с нежно ромолене се губеше в един мрачен коридор. Тя повдигна глава нагоре и очите й дълго се взираха в хаотично танцуващите по неравния каменен свод отблясъци на светлината и водите на езерцето. Скоро й се зави свят и тя сведе поглед.
- Можеш ли да ме усетиш тук? – прошепна тихо тя. Сама не знаеше кого пита. Водата, стичаща се по камъните, или самите камъни. Джони или Джоррам. Подпря факлата в камъните, приклекна край езерцето и потопи пръстите на ръката си в студените води.
* * *
Нене отвори очи и остра болка избухна в главата й. Усети тревата под нея да дращи кожата на голите й ръце. Високо над нея, през клоните на дърветата, прозираха звездите, разпиляни по нощното небе.
- Как си, дете? – дочу тя гласа на Мела. Не можа да намери сили да отговори. Притисна слепоочия с длани и тихо простена.
- Почини си, момиче – продължи Мела. Седна до нея, опря главата на Нене в скута си и погали челото й. – Няма от какво да се боиш засега.
Мела поднесе чаша към устните на Нене и когато момичето отпи, усети как сякаш нежна длан започна да разсейва грижливо болезнената мъгла, обгърнала главата й.
- Мела... - промълви накрая тя. Гласът и потрепваше от слабост и страх. – Мела, аз извиках ...
- Знам, - прекъсна я спокойно жената и остави чашата настрана.
- Не знаех....
- Знам, - отвърна отново Мела. – Грешката е моя, момиче, трябваше да те науча на още много неща за нас.
Нене притвори очи. Дочу уверените стъпки на Треол да се долижават към тях.
- Как е тя? – попита той.
- Ще се оправи. Но ще трябва да я вземеш със себе си. – отвърна Мела. Нене отвори отново очи.
- Гониш ли ме? - вдигна ръка и улови китката на Мела.
- Не, но тук вече не е безопасно за теб. А и нима мислиш, че близнаците ще ти простят великодушно за Мориан?
Сълзите се затъркаляха по лицето на девойчето. Мела извади кърпа от престилката си и внимателно ги попи.
- Недей, Нене. Хубавци са тези момчета, но не са за теб. – усмихна се леко и вдигна глава към мъжа, който чакаше мълчаливо край нея. – Пази я, Треол.
Нене усети как силните ръце на Треол я издигат и след малко лунните лъчи ги поеха.
Ндегето наближи Демар през втората нощ след битката за полята на Тиен'хара. То почти рухна в двора на палата, а ездачката му се прекатури от гърба му и се изправи със залитане през удивените очи на птицегледачките. Две от по-съобразителните притичаха да подкрепят изтощената пътничка, но тя махна на едната.
- Съобщете на Дъщерята, че Маня Лушаси се е върнала.
Лицето й бе забулено според обичая и макар пристигналата да бе несигурна в походката си, гласът й прозвуча точно толкова властно, колкото беше нужно на гледачката. Подпирайки се за рамото на стабилната жена, която я съпровождаше, Маня поизправи стойка и надигна глава, влизайки в палата. Походката й бе още объркана, като на моряк току-що стъпил на твърда земя след дълго клатушкане сред морската шир.
Въведоха я в една от стаите за гости и тя внимателно седна върху края на дивана. Отпрати гледачката с думите, че голямата птица сега има по-голяма нужда от внимание, но приветства слугите с подноси с храна и пиене. Само след няколко минути Дъщерята влезе в стаята, огледа я за миг невъзмутимо и отпрати с безмълвен жест прислугата. Изчака ги да излязат, затвори вратите зад тях и пусна завесите, след което се приближи, все така безмълвно, към приседналата жена. Маня свали края на кърпата, който закриваше лицето й и отдолу се видя леко измъчена усмивка.
- Хая! Какво стана?
- Всичко е загубено. Птиците, ездачките, хората с тях. Вречената беше отведена, част от птиците оцеляха и жриците ги прибраха.
- Кога стана това?
- Преди шест, може би седем дни. Жриците бяха изненадани, но твърде многобройни. Първата беше с тях. Чудно, че не сте видяли отблясъците от бурята до тук.. Още тогава отряда на Вречената се разпръсна, половината може би бяха загубени още по време на битката. Останалите потеглиха към равнините на Тиен'хара, където бяха избити. Затова идвам чак сега, изчаквах да видя какво ще се случи.. Когато битката свърши пришпорих нгедето и не съм спирала. Чак тук, в Демар.
Приклекналата до дивана Наследница мълчаливо се изправи. Не знаеше дали да ликува, че се оказа права или да скърби за загубата на толкова много жива сила. Сто и педесет големи птици пратени на вятъра по нареждане на майка й. Да атакува жриците директно и на открито.. Да не би ндеге да й бе изпило ума? А и онази безхарактерна гъска, Вречената й, дори не й предложи алтернатива. Очудваше се искрено, че въобще са я повишили някога, но да стане главнокомандваща.. Безумие!
- Сумая? - Дъщерята-Наследница на Силосия сведе поглед към седналата жена.
- Ще ти повикам носилка, сигурно си уморена.
- Наистина, краката ми са като куклени. Последните пет дни почти не съм слизала от птицата. Сигурно ще ме намрази, ако оживее.. Но носилката е добра идея. Мисля да си почина следващите няколко дни.. Освен ако нямаш друга задача за мен?
- Не.. Не веднага. Първо трябва да поговоря с Великата Майка. Ще те оставя няколко дена на спокойствие.
- Надали ще излизам много от къщата, която ми отредихте.
- Тъй да бъде. Когато съм готова ще те посетя.
- За мен ще бъде удоволствие, както винаги..
Маня се усмихна и се изправи със сумтене от купчината меки възглавнички, след което разтърси крака.
- Сигурно половината двор вече е узнал, че съм пристигнала с полуомъртвена птица. Ще трябва да отговаряте на много въпроси, господарке, заради мене.
- Нима някога е било иначе? - Дъщерята се усмихна зад воала си. Маня вдигна отново своя и го прикрепи стабилно. - Но грешиш за едно - по ми е приятно да оставям в неведение любопитните. Ти си моята Доверена, а всяко необичайно държание допринася нещо за чудоватия или по-скоро чудовищен образ, който вече имат в главите си. Понякога ми е забавно да ги слушам, как те обсъждат.
Двете излязоха от стаята, а малко по-късно Маня вече пътуваше в закрита носилка към къщата, която Дъщерята й бе подарила за да е близо до палата. Самата Наследница се опъти към храма на Богинята Майка, където прекара почти цяла нощ в молитви и най-вече в размисли. Не разбираше действията на майка си - до Есктенара имаше още три месеца, предостатъчно време да се издири и залови Първата отново, потайно и тихо, без много шум. Не й беше ясно защо бе необходимо да праща толкова много птици, хора и започваше да се притеснява. Майка й бе управлявала разумно и мъдро толкова години, а сега да се подведе по толкова елементарен начин? Не вярваше. Цял живот бе живяла в сянката й, наблюдавайки, учейки се и чакайки подходящия момент. Дъщерята-Наследница вдигна очи към високата каменна фигура на Богинята, сякаш търсейки отговор. Който и благословен склуптор да бе изваял тези черти от безмълвния камък, със сигурност бе заслужил хиляди пъти наградата си. Богинята, разбира се, не отвърна на мислите на Наследницата. Красивото й открито лице не се обърна към молещата се, но устните й като че ли се закривиха в една едва загатната, типично женска, усмивка.
- Съобщете на Дъщерята, че Маня Лушаси се е върнала.
Лицето й бе забулено според обичая и макар пристигналата да бе несигурна в походката си, гласът й прозвуча точно толкова властно, колкото беше нужно на гледачката. Подпирайки се за рамото на стабилната жена, която я съпровождаше, Маня поизправи стойка и надигна глава, влизайки в палата. Походката й бе още объркана, като на моряк току-що стъпил на твърда земя след дълго клатушкане сред морската шир.
Въведоха я в една от стаите за гости и тя внимателно седна върху края на дивана. Отпрати гледачката с думите, че голямата птица сега има по-голяма нужда от внимание, но приветства слугите с подноси с храна и пиене. Само след няколко минути Дъщерята влезе в стаята, огледа я за миг невъзмутимо и отпрати с безмълвен жест прислугата. Изчака ги да излязат, затвори вратите зад тях и пусна завесите, след което се приближи, все така безмълвно, към приседналата жена. Маня свали края на кърпата, който закриваше лицето й и отдолу се видя леко измъчена усмивка.
- Хая! Какво стана?
- Всичко е загубено. Птиците, ездачките, хората с тях. Вречената беше отведена, част от птиците оцеляха и жриците ги прибраха.
- Кога стана това?
- Преди шест, може би седем дни. Жриците бяха изненадани, но твърде многобройни. Първата беше с тях. Чудно, че не сте видяли отблясъците от бурята до тук.. Още тогава отряда на Вречената се разпръсна, половината може би бяха загубени още по време на битката. Останалите потеглиха към равнините на Тиен'хара, където бяха избити. Затова идвам чак сега, изчаквах да видя какво ще се случи.. Когато битката свърши пришпорих нгедето и не съм спирала. Чак тук, в Демар.
Приклекналата до дивана Наследница мълчаливо се изправи. Не знаеше дали да ликува, че се оказа права или да скърби за загубата на толкова много жива сила. Сто и педесет големи птици пратени на вятъра по нареждане на майка й. Да атакува жриците директно и на открито.. Да не би ндеге да й бе изпило ума? А и онази безхарактерна гъска, Вречената й, дори не й предложи алтернатива. Очудваше се искрено, че въобще са я повишили някога, но да стане главнокомандваща.. Безумие!
- Сумая? - Дъщерята-Наследница на Силосия сведе поглед към седналата жена.
- Ще ти повикам носилка, сигурно си уморена.
- Наистина, краката ми са като куклени. Последните пет дни почти не съм слизала от птицата. Сигурно ще ме намрази, ако оживее.. Но носилката е добра идея. Мисля да си почина следващите няколко дни.. Освен ако нямаш друга задача за мен?
- Не.. Не веднага. Първо трябва да поговоря с Великата Майка. Ще те оставя няколко дена на спокойствие.
- Надали ще излизам много от къщата, която ми отредихте.
- Тъй да бъде. Когато съм готова ще те посетя.
- За мен ще бъде удоволствие, както винаги..
Маня се усмихна и се изправи със сумтене от купчината меки възглавнички, след което разтърси крака.
- Сигурно половината двор вече е узнал, че съм пристигнала с полуомъртвена птица. Ще трябва да отговаряте на много въпроси, господарке, заради мене.
- Нима някога е било иначе? - Дъщерята се усмихна зад воала си. Маня вдигна отново своя и го прикрепи стабилно. - Но грешиш за едно - по ми е приятно да оставям в неведение любопитните. Ти си моята Доверена, а всяко необичайно държание допринася нещо за чудоватия или по-скоро чудовищен образ, който вече имат в главите си. Понякога ми е забавно да ги слушам, как те обсъждат.
Двете излязоха от стаята, а малко по-късно Маня вече пътуваше в закрита носилка към къщата, която Дъщерята й бе подарила за да е близо до палата. Самата Наследница се опъти към храма на Богинята Майка, където прекара почти цяла нощ в молитви и най-вече в размисли. Не разбираше действията на майка си - до Есктенара имаше още три месеца, предостатъчно време да се издири и залови Първата отново, потайно и тихо, без много шум. Не й беше ясно защо бе необходимо да праща толкова много птици, хора и започваше да се притеснява. Майка й бе управлявала разумно и мъдро толкова години, а сега да се подведе по толкова елементарен начин? Не вярваше. Цял живот бе живяла в сянката й, наблюдавайки, учейки се и чакайки подходящия момент. Дъщерята-Наследница вдигна очи към високата каменна фигура на Богинята, сякаш търсейки отговор. Който и благословен склуптор да бе изваял тези черти от безмълвния камък, със сигурност бе заслужил хиляди пъти наградата си. Богинята, разбира се, не отвърна на мислите на Наследницата. Красивото й открито лице не се обърна към молещата се, но устните й като че ли се закривиха в една едва загатната, типично женска, усмивка.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Сим добави няколко съчки към огъня и хвърли поглед в къкрещото котле, супата скоро щеше да бъде готова. Старецът наруши мълчанието си:
- Огънят се храни с плодовете на земя, за да превърне вода във въздух. Отдалечи ли се въздух достатъчно далеч от огън, той се превръща във вода и се сипе като благодат над земята, подхранвайки плодовете й.
Старчето се пресегна и ловко свали котлето от огъня, разсипа течността в две купички и подаде едната на Сим. После разклати котлето и лисна остатъка върху огъня. Няколко въглена изсъскаха в предсмъртния си хрип.
- И какъв е извода? – попита Сим докато чакаше супата да изстине.
- Изводът е… - и старецът шумно сръбна от своята купичка. – Изводът е, че ако впрегнеш стихиите по правилния начин, ще ядеш топла чорба. А ако не успееш – и той кимна към гаснещия огън, - ще получиш само въглени и кал.
***
Дихва завари мъжа си в работния му кабинет, Терсавен четеше замислен някакво писмо, но щом я видя, усмивка озари лицето му. Придърпа я към себе си и зарови лице в косата й.
- Какво има, Терсавен? – познаваше го твърде добре и усети тревогата.
Той нежно я отдалечи от себе си, челото му се набръчка:
- Дойде писмо от Твегор Турилски. Обсаден е от племенника си в замъка си, май няма да издържи дълго. Иска от мен да принудя някой от източните му съседи да се намеси за да му помогне.
- Какво смяташ да направиш?
Терсавен нервно закрачи из стаята, не харесваше идеята, която се въртеше из главата му, но като че ли нямаше друг изход. Погледна жена си:
- Ще отида лично. Ще навестя всеки от войводите по пътя, трябва да видят новият комит, да усетят силата ми… Твърде дълго живяха в сянката на баща ми и сега трябва да наложа своята власт…
- Разбирам – кимна Дихва. – Колко време ще продължи това?
- Не знам – сви рамене Терсавен. – Може месец, може и повече. При всички положения искам да приключа с това преди зимата да настъпи. Ще си бъда вкъщи за зимния празник.
Дихва му се усмихна в отговор, Терсавен потърка чело и колебливо продължи:
- Смятам да взема и Кирсавен с мен…
Сърцето на Дихва замря за миг, първородният им син… на поход…
- Но защо?
- Вече е достатъчно голям, гони четиринайстата си година. Нека види земите ми, владенията, които някой ден ще наследи. А и трябва да се учи, на дипломация, на война… Не бой се, Дихва, той ми е не по-малко скъп, ще го пазя като очите си!
Тя не искаше да се примири, но осъзнаваше че Терсавен е прав, не можеше вечно да държи децата край полата си. Мъжът й се беше загледал през прозореца, към нощта навън и каза сякаш на себе си:
- Баща ми искаше един силен и богат Север, лишен от родовите предразсъдъци, от тесногръдите вярвания… И аз искам същото, Дихва, искам поданиците ми да живеят както в Даная или Селения – честито и щастливо…
Дихва се приближи и го прегърна:
- Знам, Терсавен, знам…
- Знаеш ли – и той се обърна към нея, а в очите му заблестя онзи младежки плам, който я беше пленил на времето, - когато баща ми ме прати на юг, видях всички онези хора, които живееха охолно и безгрижно, и си помислих, че някой ден Севера също може да заприлича на тях… да спрем безмислените войни и дребните дрязги… мечтаех си, че аз ще съм този, който ще го стори, и сега имам шанс наистина да го правя. Няма да позволя нищо да ме спре, Дихва, нищо! – погали я по косата, а в гласа му се прокрадна горчивина. – А те ни наричат варвари, мислят ни за диваци!
Остана загледан в нощта няколко мига, после тръсна глава и решително рече:
- Не ми се иска да тръгвам в такъв момент, Дихва, но се налага. Винаги съм разчитал на теб, вярвам ти, че ще се справиш!
Тя му се усмихна:
- Не се тревожи, Терсавен, и без това въртя цялото домакинство, а и ще се грижа за един палавник по-малко.
Той се намръщи:
- Не е само това. Моля те, внимавай с умбрейските жрици, не им вярвам. А и появяването на тази херцогиня дьо Мертьой…
- Обясни ми, какво те притеснява? – настоя Дихва.
- Херцогинята е типична празноглава аристократка, но мъжът с нея, графът, подозирам, че не е изпратен без причина. А и убийството на баща ми не ми дава мира… Не е бил Каверън, убеден съм, тогава остава да е замесен Щита на онази жрица Ерис. Но пък той се е представил като Вал де Гривярд, родственика на Бараян… Всичко е толкова объркано… Не им вярвам, Дихва, не им вярвам! Не можем току-така да ги изгоним, но ми обещай, че ще ги държиш под око!
Съпругата му кимна, той въздъхна облекчено. Побутна я нежно към вратата:
- Хайде, върви да поспиш, имам още малко работа тук. Приготви за Кирсавен топли дрехи.
На сутринта комит Терсавен потегли на северозапад начело на 300 конника, искаше да се движи колкото се може по-бързо, не смяташе да влиза в открити схватки с когото и да било. Малко по-рано Каверън напусна Терновион, понесъл кратко писмо до принц Ти’сейн.
“Принц Ти’сейн, заминавам на северозапад. Надявам се скоро отново да ме удостоите с посещение, за да обсъдим бъдещите ни планове.”
- Огънят се храни с плодовете на земя, за да превърне вода във въздух. Отдалечи ли се въздух достатъчно далеч от огън, той се превръща във вода и се сипе като благодат над земята, подхранвайки плодовете й.
Старчето се пресегна и ловко свали котлето от огъня, разсипа течността в две купички и подаде едната на Сим. После разклати котлето и лисна остатъка върху огъня. Няколко въглена изсъскаха в предсмъртния си хрип.
- И какъв е извода? – попита Сим докато чакаше супата да изстине.
- Изводът е… - и старецът шумно сръбна от своята купичка. – Изводът е, че ако впрегнеш стихиите по правилния начин, ще ядеш топла чорба. А ако не успееш – и той кимна към гаснещия огън, - ще получиш само въглени и кал.
***
Дихва завари мъжа си в работния му кабинет, Терсавен четеше замислен някакво писмо, но щом я видя, усмивка озари лицето му. Придърпа я към себе си и зарови лице в косата й.
- Какво има, Терсавен? – познаваше го твърде добре и усети тревогата.
Той нежно я отдалечи от себе си, челото му се набръчка:
- Дойде писмо от Твегор Турилски. Обсаден е от племенника си в замъка си, май няма да издържи дълго. Иска от мен да принудя някой от източните му съседи да се намеси за да му помогне.
- Какво смяташ да направиш?
Терсавен нервно закрачи из стаята, не харесваше идеята, която се въртеше из главата му, но като че ли нямаше друг изход. Погледна жена си:
- Ще отида лично. Ще навестя всеки от войводите по пътя, трябва да видят новият комит, да усетят силата ми… Твърде дълго живяха в сянката на баща ми и сега трябва да наложа своята власт…
- Разбирам – кимна Дихва. – Колко време ще продължи това?
- Не знам – сви рамене Терсавен. – Може месец, може и повече. При всички положения искам да приключа с това преди зимата да настъпи. Ще си бъда вкъщи за зимния празник.
Дихва му се усмихна в отговор, Терсавен потърка чело и колебливо продължи:
- Смятам да взема и Кирсавен с мен…
Сърцето на Дихва замря за миг, първородният им син… на поход…
- Но защо?
- Вече е достатъчно голям, гони четиринайстата си година. Нека види земите ми, владенията, които някой ден ще наследи. А и трябва да се учи, на дипломация, на война… Не бой се, Дихва, той ми е не по-малко скъп, ще го пазя като очите си!
Тя не искаше да се примири, но осъзнаваше че Терсавен е прав, не можеше вечно да държи децата край полата си. Мъжът й се беше загледал през прозореца, към нощта навън и каза сякаш на себе си:
- Баща ми искаше един силен и богат Север, лишен от родовите предразсъдъци, от тесногръдите вярвания… И аз искам същото, Дихва, искам поданиците ми да живеят както в Даная или Селения – честито и щастливо…
Дихва се приближи и го прегърна:
- Знам, Терсавен, знам…
- Знаеш ли – и той се обърна към нея, а в очите му заблестя онзи младежки плам, който я беше пленил на времето, - когато баща ми ме прати на юг, видях всички онези хора, които живееха охолно и безгрижно, и си помислих, че някой ден Севера също може да заприлича на тях… да спрем безмислените войни и дребните дрязги… мечтаех си, че аз ще съм този, който ще го стори, и сега имам шанс наистина да го правя. Няма да позволя нищо да ме спре, Дихва, нищо! – погали я по косата, а в гласа му се прокрадна горчивина. – А те ни наричат варвари, мислят ни за диваци!
Остана загледан в нощта няколко мига, после тръсна глава и решително рече:
- Не ми се иска да тръгвам в такъв момент, Дихва, но се налага. Винаги съм разчитал на теб, вярвам ти, че ще се справиш!
Тя му се усмихна:
- Не се тревожи, Терсавен, и без това въртя цялото домакинство, а и ще се грижа за един палавник по-малко.
Той се намръщи:
- Не е само това. Моля те, внимавай с умбрейските жрици, не им вярвам. А и появяването на тази херцогиня дьо Мертьой…
- Обясни ми, какво те притеснява? – настоя Дихва.
- Херцогинята е типична празноглава аристократка, но мъжът с нея, графът, подозирам, че не е изпратен без причина. А и убийството на баща ми не ми дава мира… Не е бил Каверън, убеден съм, тогава остава да е замесен Щита на онази жрица Ерис. Но пък той се е представил като Вал де Гривярд, родственика на Бараян… Всичко е толкова объркано… Не им вярвам, Дихва, не им вярвам! Не можем току-така да ги изгоним, но ми обещай, че ще ги държиш под око!
Съпругата му кимна, той въздъхна облекчено. Побутна я нежно към вратата:
- Хайде, върви да поспиш, имам още малко работа тук. Приготви за Кирсавен топли дрехи.
На сутринта комит Терсавен потегли на северозапад начело на 300 конника, искаше да се движи колкото се може по-бързо, не смяташе да влиза в открити схватки с когото и да било. Малко по-рано Каверън напусна Терновион, понесъл кратко писмо до принц Ти’сейн.
“Принц Ти’сейн, заминавам на северозапад. Надявам се скоро отново да ме удостоите с посещение, за да обсъдим бъдещите ни планове.”
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Бяха изминали четири дни, откакто Ти’сейн бе напуснал Тиен’хара и само ден от получаването на писмото на Киара, с което я уведомяваше, че принцът е пил от отварата и е безсмислено да се опитва да го подчини. От години не бе изпитвала подобна ярост. Той се бе подиграл с нея, а най-лошото бе, че се чувстваше безпомощна да го накаже за това. Бесня целия предиобед – хвърля, чупи каквото й попадна пред очите. Не подбираше в яда си. Привечер се успокои и излезе да подиша свеж въздух на върха на кулата на замъка. Загледа се в строящия се под нея град. Ерисея растеше с всеки ден. Пустеещата преди броени месеци крепост се бе преродила за нов живот. Бе чела повече за Тиен’хара отколкото някои изобщо си спомняха. Знаеше историята й, легендите, но да вижда с очите си възкръсването на древната държава й се струваше все още нереално.
Ярката светлина на Звездата се открояваше все повече на падащият мрак и привлече погледа й. Четиризвездният символ на Тиен’хара продължаваше да бъде загадка за нея. Бе застинал във въздуха над кулата, държан сякаш от някаква невидима ръка. Приближи без да откъсва поглед от него и напрегна сили. Усети как пламъци обхванаха слънчевия й сплит и потоци втечнена лава плъзнаха по вените й. Отдавна не бе усещала така ярко Огъня, който призоваваше. За момент се потопи в усещанията си и забрави целта, наслаждавайки се на топлината и живота, с който я изпълваше стихията. Миг по-късно насочи цялата плискаща се в нея огнена мощ към Звездата. Артефактът заприлича на малко слънце. Сивена вдигна ръка пред очите си, заслепена от непоносимо ярката светлина и прекъсна потокът огън към Звездата. Тя сякаш на мига изстина, примигна и възвърна предишното си меко сияние, но друг ефект не постигна. Въздъхна. Поне разбра, че реагира на огън, но трябваше да намери начин да я свали, да я подържи в ръцете си, да разбере предназначението й. Едно нещо със сигурност бе постигнала – бе възвърнала равновесието си и се чувстваше заредена с енергия и особено жива. Изсмя се, притича до стълбите, грабна факла от стената и бързо заслиза по стъпалата.
Минавайки покрай спалните помещения, едва не се сблъска с Черис, която само я погледна разсеяно и продължи, мърморейки нещо под нос, вглъбена в себе си. Сивена я проследи с поглед, докато вратата на стаята й хлопна зад гърба й. Откакто бяха изпратили в Умбра прахта на Кора за сливане с Боговете, Черис се бе отдала на изучаване на новооткритите ръкописи на Цион. Даваше на Юла да преписва цели страници, а понякога и сама й диктуваше, и изпращаха свитъците към Киара. Сивена изсумтя презрително. Нямаше търпението да се рови из прашни рафтове, а и бе изгубила достатъчно ценно време вече в копнежи по Ти’сейн. Изтласка мисълта за принца преди да я е обсебила отново и забърза по коридора, водещ към подземията.
Известно време нищо не се случваше. Изчака стаена в сенките един от постовете, но за другият нямаше нужното търпение и използва Гласа. След него, за свое учудване, не срещна други. Коридорът изглеждаше пуст и изоставен. В един момент редиците с факли рязко свършваха. Взе нова факла и продължи вече по-предпазливо. Придвижваше се бавно като внимаваше да не се подхлъзне върху полираната повърхност на каменния под. Не можеше да прецени колко време бе изминало откакто навлезе в неосветената част на коридора, но в един момент стените сякаш се разширяваха под формата на фуния и светлината на факлата не й бе достатъчна, за да вижда на повече от две крачки разстояние пред себе си и встрани. Бе доволна, че поне нямаше разклонения. След поредния завой, когато вече бе започнала да губи търпение в очакване да се случи нещо и се колебаеше дали да продължава, възбудата я блъсна с мощ, каквато не бе подозирала, че е възможна.
Сивена изпусна факлата от изненада. Подпря се на стената, за да си поеме дъх. Побърза да вдигне факлата. В паниката помисли, че кислородът не стига и тя ще угасне. Концентрира се, за да възвърне поне част от самообладанието си и бавно продължи напред. Изненадите следваха една след друга – коридорът свършваше там. Обходи с ръка стената на образувалата се в скалата ниша. Не се заблуждаваше – ръката й описа полукръг и продължаваше в посоката, от която бе дошла. Това я обърка. Не бе възможно да е коридор без изход. Огледа всеки сантиметър за врата, за отвор, за каквото и да е. Нищо. Сякаш напук възбудата се засили и усети движение у източника й нейде отвъд каменната стена. Реши да опита със силата на Огъня. Съсредоточи се и отново го призова. Изведнъж отвътре пламна като факлата, която държеше в ръката си. Мощта на стихията бе помитаща и неконтролируема и сякаш се подхранваше от Нещото зад стената. Напрегна волята си в опит да остави силата да се оттече, но Огънят не се подчини. Нещото зад стената сякай я притегляше. Не можеше да издържи нито миг повече. Ужасена, Сивена хукна обратно с всички сили и едничката мисъл да оцелее.
* * *
– Още никакви вести от Озикс... – Киара обикаляше нервно от единия край на залата до другия – Той трябваше да убеди Анара, че е подходящия! Загуби толкова ценно време и за какво? Варгас, капитаните... Омръзна ми да слушам оправдания! Сякаш някога сме ги губили... Варгас винаги е бил наш по един или друг начин, а капитаните... ненаситността им за скъпоценности е държала Умбра сред любимите им съмишленици...
Киара изсумтя. Плутар я наблюдаваше спокойно – отдавна бе свикнал с изблиците й, затова я остави да поразсъждава на глас. Тя обаче мълчеше и гледаше мрачно прекрасният есенен ден, който прозорецът сякаш напук й разкриваше. Прокашля се.
– Сигурно още не ти е простил, задето не го закрепи на трона в Херцогството...
Киара го стрелна с гневно с очи.
– Едва ли е толкова глупав! Превратът стана внезапно, а и Тиен’хара... Все пак ставаше дума за Тиен’хара... Кой би могъл да я предвиди?
– Цион? Пророчествата?
– Пророчествата... – повтори като ехо Киара, – Не съм предполагала, че ще живея, във времена, в които те стават реалност...
Плутар напълно я разбираше. Смехът на жрицата го извади от мислите му.
– Но поне не сме оставили херцогството без нужното внимание... Не предполагах, че Берис има въображение – Киара отново се изсмя. Последните доклади, които получи от Берис я позабавляваха. Жриците бяха успели удивително бързо да овладеят птиците и вече бяха направили няколко нощни погрома из граничните градове на Херцогство Озикс, прелитайки забулени като силоси. Преди изгрев се прибираха в Шитара, където бяха пригодили една от близките пещери за подслон на ндегетата. Нападенията бяха повдигнали духа на жриците, но по-важното бе, че станаха причина за изостряне на отношенията между магистратите на Озикс и Силосия.
– Какво ще правиш със селенитката?
Гласът на Плутар я върна в действителността. Мълчеше. Не бе очаквала подобно развитие в Селения. Откакто се върна жигосана черната сестра, бяха мобилизирани всички жрици-селенити, за да пътуват всяка нощ и да събират информация за ситуацията на юг. Имаше доверие на хората си, но вестта за смъртта на Мориан й изглеждаше нереална и абсурдна. Трябваше да бъде предпазлива, не можеше да си позволи пълно доверие никому. Съжаляваше все пак, че жриците-селенити бяха твърде малко – далеч не толкова, колкото й бяха нужни...
– Тази вечер ще повикам Ванел... Тя ще ни е по-полезна в Селения, отколкото тук, но трябва да се погрижим за безопасността й...
Плутар кимна в знак на съгласие. Вратата се отвори и влезе Сида.
– Силоската е тук, Киара.
– Нека влезе. – жрицата остана с гръб към вратата, когато в залата влезе Вречената, придружена от две черни сестри.
Обърна се мълчаливо и кимна към чужденката да седне. Силоската не бе забулена и макар лицето й да не издаваше вълнение, ръцете й леко трепереха, докато сядаше. Можеше да я разбере – две денонощия в ръцете на черните бяха напълно достатъчни, за да пречупят доста корави мъже, а учудващо за Киара, Вречената не бе достатъчно отдадена на своите – дълбоко в себе си презираше Майката и това доста улесни жриците.
– Утре заминаваш за Силосия!
– Не! – ужасът в очите бе неподправен – Обричаш ме на смърт...
Киара вдигна рамене с безразличие.
– Зависи от теб... Прояви въображение... Ще имаш достатъчно време да съчиниш достоверна версия, докато минавате проходите...
– Минавате? Ние?
– Нима си въобразяваше, че ще те пусна сама? – ледена усмивка премина по лицето на Киара – Ще имаш двама щита със себе и една жрица...
– Жрица?? – Вречената бе изумена – Не се ли боиш за живота й?
– Че защо? Тя е не по-малко силоска от теб, а ти нямаш интерес да я предаваш, ако ти е мил живота...
Вречената стисна устни, но нищо не каза.
– Върви да се приготвиш. Утре сутрин ще получиш своите инструкции.
Вречената мълчаливо напусна залата с придружителките си.
– Нямам й доверие – процеди през зъби Сида – Предаде твърде лесно своите, за да можем да разчитаме на нея и информацията, която ще ни подава...
– Не разчитам на нея, а на Ира и на мъжете, на стан в пещерите на Ендар, но не ти трябва да знаеш повече, Сида. Трябва да подготвим толкова много неща. Последвай ме.
Ярката светлина на Звездата се открояваше все повече на падащият мрак и привлече погледа й. Четиризвездният символ на Тиен’хара продължаваше да бъде загадка за нея. Бе застинал във въздуха над кулата, държан сякаш от някаква невидима ръка. Приближи без да откъсва поглед от него и напрегна сили. Усети как пламъци обхванаха слънчевия й сплит и потоци втечнена лава плъзнаха по вените й. Отдавна не бе усещала така ярко Огъня, който призоваваше. За момент се потопи в усещанията си и забрави целта, наслаждавайки се на топлината и живота, с който я изпълваше стихията. Миг по-късно насочи цялата плискаща се в нея огнена мощ към Звездата. Артефактът заприлича на малко слънце. Сивена вдигна ръка пред очите си, заслепена от непоносимо ярката светлина и прекъсна потокът огън към Звездата. Тя сякаш на мига изстина, примигна и възвърна предишното си меко сияние, но друг ефект не постигна. Въздъхна. Поне разбра, че реагира на огън, но трябваше да намери начин да я свали, да я подържи в ръцете си, да разбере предназначението й. Едно нещо със сигурност бе постигнала – бе възвърнала равновесието си и се чувстваше заредена с енергия и особено жива. Изсмя се, притича до стълбите, грабна факла от стената и бързо заслиза по стъпалата.
Минавайки покрай спалните помещения, едва не се сблъска с Черис, която само я погледна разсеяно и продължи, мърморейки нещо под нос, вглъбена в себе си. Сивена я проследи с поглед, докато вратата на стаята й хлопна зад гърба й. Откакто бяха изпратили в Умбра прахта на Кора за сливане с Боговете, Черис се бе отдала на изучаване на новооткритите ръкописи на Цион. Даваше на Юла да преписва цели страници, а понякога и сама й диктуваше, и изпращаха свитъците към Киара. Сивена изсумтя презрително. Нямаше търпението да се рови из прашни рафтове, а и бе изгубила достатъчно ценно време вече в копнежи по Ти’сейн. Изтласка мисълта за принца преди да я е обсебила отново и забърза по коридора, водещ към подземията.
Известно време нищо не се случваше. Изчака стаена в сенките един от постовете, но за другият нямаше нужното търпение и използва Гласа. След него, за свое учудване, не срещна други. Коридорът изглеждаше пуст и изоставен. В един момент редиците с факли рязко свършваха. Взе нова факла и продължи вече по-предпазливо. Придвижваше се бавно като внимаваше да не се подхлъзне върху полираната повърхност на каменния под. Не можеше да прецени колко време бе изминало откакто навлезе в неосветената част на коридора, но в един момент стените сякаш се разширяваха под формата на фуния и светлината на факлата не й бе достатъчна, за да вижда на повече от две крачки разстояние пред себе си и встрани. Бе доволна, че поне нямаше разклонения. След поредния завой, когато вече бе започнала да губи търпение в очакване да се случи нещо и се колебаеше дали да продължава, възбудата я блъсна с мощ, каквато не бе подозирала, че е възможна.
Сивена изпусна факлата от изненада. Подпря се на стената, за да си поеме дъх. Побърза да вдигне факлата. В паниката помисли, че кислородът не стига и тя ще угасне. Концентрира се, за да възвърне поне част от самообладанието си и бавно продължи напред. Изненадите следваха една след друга – коридорът свършваше там. Обходи с ръка стената на образувалата се в скалата ниша. Не се заблуждаваше – ръката й описа полукръг и продължаваше в посоката, от която бе дошла. Това я обърка. Не бе възможно да е коридор без изход. Огледа всеки сантиметър за врата, за отвор, за каквото и да е. Нищо. Сякаш напук възбудата се засили и усети движение у източника й нейде отвъд каменната стена. Реши да опита със силата на Огъня. Съсредоточи се и отново го призова. Изведнъж отвътре пламна като факлата, която държеше в ръката си. Мощта на стихията бе помитаща и неконтролируема и сякаш се подхранваше от Нещото зад стената. Напрегна волята си в опит да остави силата да се оттече, но Огънят не се подчини. Нещото зад стената сякай я притегляше. Не можеше да издържи нито миг повече. Ужасена, Сивена хукна обратно с всички сили и едничката мисъл да оцелее.
* * *
– Още никакви вести от Озикс... – Киара обикаляше нервно от единия край на залата до другия – Той трябваше да убеди Анара, че е подходящия! Загуби толкова ценно време и за какво? Варгас, капитаните... Омръзна ми да слушам оправдания! Сякаш някога сме ги губили... Варгас винаги е бил наш по един или друг начин, а капитаните... ненаситността им за скъпоценности е държала Умбра сред любимите им съмишленици...
Киара изсумтя. Плутар я наблюдаваше спокойно – отдавна бе свикнал с изблиците й, затова я остави да поразсъждава на глас. Тя обаче мълчеше и гледаше мрачно прекрасният есенен ден, който прозорецът сякаш напук й разкриваше. Прокашля се.
– Сигурно още не ти е простил, задето не го закрепи на трона в Херцогството...
Киара го стрелна с гневно с очи.
– Едва ли е толкова глупав! Превратът стана внезапно, а и Тиен’хара... Все пак ставаше дума за Тиен’хара... Кой би могъл да я предвиди?
– Цион? Пророчествата?
– Пророчествата... – повтори като ехо Киара, – Не съм предполагала, че ще живея, във времена, в които те стават реалност...
Плутар напълно я разбираше. Смехът на жрицата го извади от мислите му.
– Но поне не сме оставили херцогството без нужното внимание... Не предполагах, че Берис има въображение – Киара отново се изсмя. Последните доклади, които получи от Берис я позабавляваха. Жриците бяха успели удивително бързо да овладеят птиците и вече бяха направили няколко нощни погрома из граничните градове на Херцогство Озикс, прелитайки забулени като силоси. Преди изгрев се прибираха в Шитара, където бяха пригодили една от близките пещери за подслон на ндегетата. Нападенията бяха повдигнали духа на жриците, но по-важното бе, че станаха причина за изостряне на отношенията между магистратите на Озикс и Силосия.
– Какво ще правиш със селенитката?
Гласът на Плутар я върна в действителността. Мълчеше. Не бе очаквала подобно развитие в Селения. Откакто се върна жигосана черната сестра, бяха мобилизирани всички жрици-селенити, за да пътуват всяка нощ и да събират информация за ситуацията на юг. Имаше доверие на хората си, но вестта за смъртта на Мориан й изглеждаше нереална и абсурдна. Трябваше да бъде предпазлива, не можеше да си позволи пълно доверие никому. Съжаляваше все пак, че жриците-селенити бяха твърде малко – далеч не толкова, колкото й бяха нужни...
– Тази вечер ще повикам Ванел... Тя ще ни е по-полезна в Селения, отколкото тук, но трябва да се погрижим за безопасността й...
Плутар кимна в знак на съгласие. Вратата се отвори и влезе Сида.
– Силоската е тук, Киара.
– Нека влезе. – жрицата остана с гръб към вратата, когато в залата влезе Вречената, придружена от две черни сестри.
Обърна се мълчаливо и кимна към чужденката да седне. Силоската не бе забулена и макар лицето й да не издаваше вълнение, ръцете й леко трепереха, докато сядаше. Можеше да я разбере – две денонощия в ръцете на черните бяха напълно достатъчни, за да пречупят доста корави мъже, а учудващо за Киара, Вречената не бе достатъчно отдадена на своите – дълбоко в себе си презираше Майката и това доста улесни жриците.
– Утре заминаваш за Силосия!
– Не! – ужасът в очите бе неподправен – Обричаш ме на смърт...
Киара вдигна рамене с безразличие.
– Зависи от теб... Прояви въображение... Ще имаш достатъчно време да съчиниш достоверна версия, докато минавате проходите...
– Минавате? Ние?
– Нима си въобразяваше, че ще те пусна сама? – ледена усмивка премина по лицето на Киара – Ще имаш двама щита със себе и една жрица...
– Жрица?? – Вречената бе изумена – Не се ли боиш за живота й?
– Че защо? Тя е не по-малко силоска от теб, а ти нямаш интерес да я предаваш, ако ти е мил живота...
Вречената стисна устни, но нищо не каза.
– Върви да се приготвиш. Утре сутрин ще получиш своите инструкции.
Вречената мълчаливо напусна залата с придружителките си.
– Нямам й доверие – процеди през зъби Сида – Предаде твърде лесно своите, за да можем да разчитаме на нея и информацията, която ще ни подава...
– Не разчитам на нея, а на Ира и на мъжете, на стан в пещерите на Ендар, но не ти трябва да знаеш повече, Сида. Трябва да подготвим толкова много неща. Последвай ме.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Първите слънчеви лъчи припълзяха по крайбрежието на Силосия, обляха го, втекоха се към вътрешността и скоро обсипаха Демар с ласкавото си внимание. Храмът на Богинята-Майка първи видя слънцето, първи бе огрят и затоплен от милувката му. Построен в центъра на палата на Великата Майка, на най-високото място в цял Демар, той всеки ден посрещаше и изпращаше небесния господар. Тази сутрин той посрещна и земната си господарка.
Великата Майка, смъртната наместничка на самата Богиня, влезе в храма и се поклони към кръглия олтар и величествената статуя зад него. Дали защото годините започваха вече да тежат на Майката и зрението й започваше да отслабва, или защото Дъщерята бе полегнала съвсем близо до статуята, в сянката на олтара, но тя не забеляза Наследницата, докато последната не я чу и се изправи бързо.
- Майко!
- Сумая.. Надявам се, че не ме причакваш тук нарочно. - открилата лице пред богинята си жена огледа строго дъщеря си, която на свой ред вдигна гордо брадичка.
- Обзалагам се, че би се ти харесало да е така.. При положение, че от повече от седмица страниш от мен, а знаеш, че трябва да поговорим!
- За какво има да говорим така спешно, Сумая? За твоите опити да ме представиш като пълна глупачка? Собствената ми дъщеря! Да ме учи как да слушам Богинята..
- А слушаш ли Богинята, майко? Или просто те е обзел страх, че Екстенара приближава, а Първата ти се изплъзва?
Двете жени се изправиха една срещу друга пред лицето на Богинята си. Сега, когато воалите им бяха смъкнати можеше да се види колко много си приличат. Лицето на Дъщерята носеше още вкуса на младостта, но ако предвидим, че тези лъскаво-черни коси ще станат стоманеносиви след тридесетина години, край големите зелени очи и виненочервените устни по кожата ще се вплетат изящни паяжини от ситни бръчици, то все едно, че гледаме Майката. Застанали една срещу друга, в почти еднаква стойка и с един и същи силен поглед вперен в съперницата отсреща, само дрехите отличаваха, че не са образ на една и съща жена.
- Нима си мислиш, че ме е страх да отдам смъртта си на Богинята, както съм правила с целия си живот? - гласът на майката бе като парче лед в тишината.
- Какво ми оставяш да мисля като изпращаш три гнезда ндегета насред лагер жрици? Три гнезда! Заради НЕЯ!
- Вречената е тази, която трябва да критикува военните ми решения, не ти.
- Вречената ти е по-страхлива от слугинчето, което ми бърше полите на влизане в палата! Не би изказала гласно противоречие с теб, дори и да й кажеш, че нощта е ден, а умбрийките - най-близките ни приятели.. Макар че тя сигурно вече е убедена в последното..
- Какво искаш да кажеш с това? - почти изсъска Майката. - Че е предателка? Една Вречена!
- Искам да кажа, че те е предала с малодушието си и заради това сега три гнезда с ндегета са загубени, както и мъжете и воините и магьосничките с тях.. - мълчанието на майката й я накара да продължи - Сигурно вече си получила рапорта от сраженията. Пълен разгром! Даже повече от това - жриците са успели да пленят птици! Къде ти беше ума, майко?
- Мисля само и единствено за благополучието на Силосия, Сумая.. - може би чувството за вина смекчи гласа на Великата Майка - И се надявам някой ден, може би скоро, и ти да мислиш за него, както аз сега. Първожрицата ни трябва, но още повече ни трябват пътищата на запад.. А главната цел на този.. отряд бе да се присъедини към войските на Магистратите за да потушат бунта в херцогството.
- Нещо, което направи почти толкова успешно, колкото да залови Първата.. А доколкото разбирам тези.. Магистрати в момента не са нищо повече от жаби, които си надскачат гьола.. Защо въобще се занимаваш с тях? След тази открита конфронтация с Умбра сега най-вероятно ще ни трябват всичките сили тук. А колкото до Първожрицата.. Малко ли тихи имаш из континента, че да не й хванеш дирите и да я прибереш тихо и чисто, както предишния път?
- Изглежда моята шпионска паяжина е като разкъсана рибарска мрежа пред твоите информатори. Може би трябва на теб да оставя да заловиш Първожрицата?
- Може би ако го направя ще имаш повече вяра в съветите ми?
Очите на Великата Майка се отместиха от зачервеното от ярост лице на Наследницата върху каменния облик на Богинята. Дъщерята тръгна с бързи и гневни крачки към входа на храма, но вече почти излязла се спря.
- Винаги съм знаела, че ме обвиняваш за смъртта на перфектната Шаная, но мисля, че е време да разбереш, че не аз бях онази, която отрови Хаид. Моля се на Богинята, най-накрая да го приемеш. - шепотът й разтърси Майката повече отколкото всичките гневни слова досега. Тя се обърна бързо, но дъщеря й вече беше излязла. Силите й изведнъж я напуснаха и тя се облегна немощно на спираловидния олтар. Скоро, по един или друг начин, щеше да се съедини с Богинята си.
Великата Майка, смъртната наместничка на самата Богиня, влезе в храма и се поклони към кръглия олтар и величествената статуя зад него. Дали защото годините започваха вече да тежат на Майката и зрението й започваше да отслабва, или защото Дъщерята бе полегнала съвсем близо до статуята, в сянката на олтара, но тя не забеляза Наследницата, докато последната не я чу и се изправи бързо.
- Майко!
- Сумая.. Надявам се, че не ме причакваш тук нарочно. - открилата лице пред богинята си жена огледа строго дъщеря си, която на свой ред вдигна гордо брадичка.
- Обзалагам се, че би се ти харесало да е така.. При положение, че от повече от седмица страниш от мен, а знаеш, че трябва да поговорим!
- За какво има да говорим така спешно, Сумая? За твоите опити да ме представиш като пълна глупачка? Собствената ми дъщеря! Да ме учи как да слушам Богинята..
- А слушаш ли Богинята, майко? Или просто те е обзел страх, че Екстенара приближава, а Първата ти се изплъзва?
Двете жени се изправиха една срещу друга пред лицето на Богинята си. Сега, когато воалите им бяха смъкнати можеше да се види колко много си приличат. Лицето на Дъщерята носеше още вкуса на младостта, но ако предвидим, че тези лъскаво-черни коси ще станат стоманеносиви след тридесетина години, край големите зелени очи и виненочервените устни по кожата ще се вплетат изящни паяжини от ситни бръчици, то все едно, че гледаме Майката. Застанали една срещу друга, в почти еднаква стойка и с един и същи силен поглед вперен в съперницата отсреща, само дрехите отличаваха, че не са образ на една и съща жена.
- Нима си мислиш, че ме е страх да отдам смъртта си на Богинята, както съм правила с целия си живот? - гласът на майката бе като парче лед в тишината.
- Какво ми оставяш да мисля като изпращаш три гнезда ндегета насред лагер жрици? Три гнезда! Заради НЕЯ!
- Вречената е тази, която трябва да критикува военните ми решения, не ти.
- Вречената ти е по-страхлива от слугинчето, което ми бърше полите на влизане в палата! Не би изказала гласно противоречие с теб, дори и да й кажеш, че нощта е ден, а умбрийките - най-близките ни приятели.. Макар че тя сигурно вече е убедена в последното..
- Какво искаш да кажеш с това? - почти изсъска Майката. - Че е предателка? Една Вречена!
- Искам да кажа, че те е предала с малодушието си и заради това сега три гнезда с ндегета са загубени, както и мъжете и воините и магьосничките с тях.. - мълчанието на майката й я накара да продължи - Сигурно вече си получила рапорта от сраженията. Пълен разгром! Даже повече от това - жриците са успели да пленят птици! Къде ти беше ума, майко?
- Мисля само и единствено за благополучието на Силосия, Сумая.. - може би чувството за вина смекчи гласа на Великата Майка - И се надявам някой ден, може би скоро, и ти да мислиш за него, както аз сега. Първожрицата ни трябва, но още повече ни трябват пътищата на запад.. А главната цел на този.. отряд бе да се присъедини към войските на Магистратите за да потушат бунта в херцогството.
- Нещо, което направи почти толкова успешно, колкото да залови Първата.. А доколкото разбирам тези.. Магистрати в момента не са нищо повече от жаби, които си надскачат гьола.. Защо въобще се занимаваш с тях? След тази открита конфронтация с Умбра сега най-вероятно ще ни трябват всичките сили тук. А колкото до Първожрицата.. Малко ли тихи имаш из континента, че да не й хванеш дирите и да я прибереш тихо и чисто, както предишния път?
- Изглежда моята шпионска паяжина е като разкъсана рибарска мрежа пред твоите информатори. Може би трябва на теб да оставя да заловиш Първожрицата?
- Може би ако го направя ще имаш повече вяра в съветите ми?
Очите на Великата Майка се отместиха от зачервеното от ярост лице на Наследницата върху каменния облик на Богинята. Дъщерята тръгна с бързи и гневни крачки към входа на храма, но вече почти излязла се спря.
- Винаги съм знаела, че ме обвиняваш за смъртта на перфектната Шаная, но мисля, че е време да разбереш, че не аз бях онази, която отрови Хаид. Моля се на Богинята, най-накрая да го приемеш. - шепотът й разтърси Майката повече отколкото всичките гневни слова досега. Тя се обърна бързо, но дъщеря й вече беше излязла. Силите й изведнъж я напуснаха и тя се облегна немощно на спираловидния олтар. Скоро, по един или друг начин, щеше да се съедини с Богинята си.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Малко след изгрев вече бе станал и се бръснеше пред кръглото огледало, закачено над легена с хладка вода, който пажът му бе донесъл преди да го събуди. От години се бръснеше сам, не позволяваше на никой да държи острие толкова близо до гърлото му. В началото съветът на баща му се виждаше повече от параноичен, но с всеки разкрит шпионин, с всеки съюз на Магистрати зад гърба му, Озмънд се бе убедил, колко полезни неща е научил. А на пръв поглед – толкова прозаични.
Един благородник, който винаги го подкрепяше и заставаше на негова страна, бе намерил смъртта си по този толкова глупав начин няколко месеца преди Лунните острови да станат притежание на Херцогството. И той да загуби семейството си. Колко по-лесно щеше да бъде, ако тогава се бе отказал от живота си. Напълно и окончателно. Но не бе го направил. И сега не съжаляваше, въпреки всичкото време на самосъжаление, което бе прекарал в незаинтересованост и откъсване от света.
Бе дошъл моментът на осъзнаване, на избавяне от скръбта, която сам поддържаше жива и погубваща. Сега се завръщаше. Завръщаше се, но загубил толкова много от самия себе си. Нямаше да позволи на Магистратите да му отнемат и малкото, което му бе останало...
Вратата се удари в стената и пажът връхлетя в стаичката-гардероб. Херцогът си припомни онази злополучна нощ, когато животът му пое в друга посока след преврата.
- Лейди Сайхе се върна. Язди огромен крилат звяр! – очите на момчето бяха разширени от почуда, уплаха и... възхищение.
- Какви ги говориш? – обърна се към него Озмънд, докато бършеше набързо лицето си с влажна кърпа. Магьосницата наистина беше чужденка със своите си странности, а и не рядко магиите й будеха почуда в озикския двор. “Но чак пък звяр?”, помисли си Озикс, докато закопчаваше ризата си, която се изпъна по големия му корем. Вече излизаше от покоите си, а младият паж подтичваше след него, когато се сети, че се е забравил жилетката и го изпрати да му я донесе.
Бързаше към кабинета и се чудеше какви ли вести му носи Сайхе. Дали бе открила Куция. И какво бе научила. Пажът го настигна, Херцогът облече и тъмнозелената си жилетка и изведнъж се сепна: “Как, по Халид, се е върнала толкова бързо?!”
Вратата към кабинета му бе открхната, той я бутна с цяло тяло и видя синята коприна и мургавата кожа по тялото на магьосницата. Отдавна бе привикнал към външността й и вече не се впечатляваше така, както останалите мъже. Но признаваше пред себе си, че това бе една от причините, да я приеме в Херцогството. И да я направи свой доверен съветник.
- Какво правиш тук, Сайхе? Не трябваше ли... – гласът му ставаше все по-обвинителен, по студен, но магьосницата не се помръдна от мястото си до прозореца, а само го прикова с бадемовите си очи. Прийска й се да му каже нещо рязко, но вместо това заби пръст в стъклото и обясни:
- Дойдох с това. И намерих Куция.
Замълча, докато Херцогът се поклащаше и надничаше през прозореца. Изсумтя, когато видя изражението му.
- Хайде, Озикс, недей и ти. Знам, че малко хора са виждали ндегетата на Силосия, но то не е нищо повече от птица.
- Голяма птица, искаш да кажеш. – поправи я той и се обърна към нея, гледайки я с ужас. – И ти си яздила това?!
- Естествено. Иначе сега нямаше да знаеш това, което искаш. – “Нито пък това, което аз исках.”, продължи мислено тя. – Няма да повярваш къде открих Куция.
Погледът на Херцога се зарея в нищото и той отнесено я попита:
- Кой? – Не каза нищо повече. Въпросът бе повече от ясен. Нямаше смисъл да увърта, въпреки че искаше да отложи отговорът си колкото е възможно повече. Преди мълчанието да надвисне помежду им, тя заговори:
- Мориан. Единствено това име успях да науча. Но не очаквах да се добера дори до него.
- Мориан... – замислено повтори Озмънд, но пажът прекъсна разговора им с думите:
- Херцог Озикс, закъснявате за съвещанието с Капитаните!
Той размърда натежалото си тяло и забърза тромаво към вратата. Бяха постигнали крехко разбирателство със Съветника и срещите им вече не бяха толкова официални. Но днес той сам бе пожелал да се срешне с Капитаните, а не бе разумно да си играе с тяхното търпение.
На следващата сутрин Херцогът отново беше в кабинета си, този път удобно разположен в мекото кресло. Въртеше листа с писмото от кралицата и обмисляше посланието, което Сайхе му бе предала. Да отиде възможно по-скоро в Бодар... И да се споразумеят с Ти’сейн. До сега съзнателно не бе мислил по въпроса, може би защото знаеше, какво ще реши. Анара имаше право - ако въобще съществуваше някаква възможност да си върне владенията бързо, то това бе Принцът. Човекът, който овладя половината Херцогство за една нощ, можеше да му даде другата половина.
Цената си заслужаваше, колкото и тежка загуба да е. Трябваше да обмисли срещата им внимателно, както и планът, който щеше да предложи на Ти’сейн. Ако той се съгласеше, Озмънд искаше да знае какви ще ги върши във владенията му. След тежките загуби и полуопустошените северни части на Южната провинция недоволството в Херцогството със сигурност бе нарастнало. А блокадата на търговските пътища от запад и юг утежняваха полежението на Магистратите. Съюзът с Тиен’хара щеше да остане незабелязан за по-голямата част от народа, притеснен от съвсем различни грижи. А колкото и да съжаляваше за това, Принцът може би има право. Никой не се е разбунтувал срещу властта му, никой не е възроптал срещу напълно непознатия човек, който управлява сега.
Бе получил писмо от един от малко останалите му верни Магистрати. Озвира му пишеше, че Председателят на Съвета на деветимата е представил бягстовото му като доброволна абдикация, действие на страхливец, неспособен да се изправи пред опасността. След избирането на новите Върховни магистрати, до един неутрални или лоялни към Озгар, управлението на страната, която въпреки всичко все още бе Херцогство, окончателно е минало в техните ръце по силата на закона.
“Но по силата на кръвта скоро това ще се промени”, закани се Озмънд и очите му се присвиха, почти изгубвайки се в пълното му лице.
На съвещанието предишния ден обсъждаха вестта за погрома на Арсис. Макар и да съжаляваше за трудностите, които се изправяха пред Данайската кралица, Херцогът веднага се възползва от трагичната вест и напълно убеди Капитаните, че овладяването на южните морета, закрилата на озикските пристанища, както и корабостроителниците на Лунните острови са от първостепенна важност пред тази неясна заплаха, застрашаваща търговската им територия и пътища.
Подробности за нападателите липсваха, но Херцогът не виждаше коя страна може да има полза от нападението. Капитаните пък бяха убедени, че не са пирати – нито една банда не била способна на такава организация и масирана атака. Но изводите бяха едни – западните морета се превръщаха в опасен район.
Херцогът изпъшка силно, надигайки се от креслото и остави писмото да падне безшумно на бюрото. Анара искаше да го види, но вестите, които му донесе Сайхе, имаха предимство. Кралицата можеше да почака няколко дни, а и той все още не бе сигурен, че ще се качи на силоската птица, с която Сайхе му предлагаше да го отведе в Бодар.
Заслиза по широките стъпала към първия етаж на двореца. Големи платна с изрисувани бойни и ловни сцени висяха от двете страни на парадното стълбище. Тежките им рамки с позлата отразяваха лъчите на късното лятно слънце, чийто лъчи проникваха през големия прозорец на тавана. Озмънд погледна нагоре към безоблачното небе и си представи как полита в синевата...
Усети се, че е спрял на средата на стълбището и побърза да стигне до долу. Повървя малко по просторнитекоридори, които сякаш заемаха половината дворец. Стигна до висока мраморна арка, която го изведе в големия парк.
Зеленината му напомняше за тихото идилично кътче, където често ходеше със семейството си. Въпреки че краят на лятото приближаваше, тревата бе свежа и зелена. Градинарите си вършеха работата съвестно и храстите бяха подкастрени и оформени в причудливи форми. Херцогът бързо премина по виещите се алеи, покрити със ситни червеникави камъчета и остави орнаментните лехи с пъстри цветя зад гърба си.
Скоро стигна стара дървена беседка, забравена от повечето хора в двореца, която се губеше между могъщите стволове на прастарите дървета, скупчени около нея. Ниските им клони се преплитаха по покрива й. Предлагаше невероятна гледка към цял Ерн и равното повърхност на моркската шир отвъд. Тишината го обгърна, и той за миг престана да мисли за всичко. Чуваше само пойните птички и лекият бриз в клоните на дърветата – като спасителни звуци, избавящи го от забравата.
Болезнените спомени, които това място му носеше заедно с насладата от изгледа, сега бяха заменени от мрачна увереност. “Мориан. Благородничка от селенския двор. Какво обще може да има тя с Херцогството и с държавните дела?”, питаше се той. “Толкова много години...” Но не се изненадваше много, че заговорите и интригите се плетяха под носа на самия крал Марсел. Отдавна се говореше, че той е само кукла в ръцете на някой друг. Владетелят в сянка на Селения.
Не вярваше тази благородничка да стои зад всичко това, ако въобще беше истина. По-скоро някоя амбициозна млада жена, която дълго време опитва да се домогне до повече власт. Да откъсне по-голяма част от питата. И може и да бе успяла с годините. Не знаеше нищо повече. Дори в началото не я свърза с името, което Сайхе му каза.
Селения... Столицата бе далеч, а и се криеха много опасности в кралския двор при задържалото се с десетилетия положение. Не вярваше на слуховете, че култът към луната се е възродил и селенитите са се завърнали, но събитията в последно време го караха да се замисли. Щеше да прати Сайхе. Отново нея. Като посланик на Херцога, който иска да обърне внимание на невидимата заплаха, идваща от морето. И да помоли за съдействие.
Третият ден от завръщането на Сайхе бавно вървеше към своя край. Почивката, която поиска и бе напълно заслужена, скоро също приключваше. Магьосницата се бе оттеглила в най-пустото крило на двореца и прекарваше повечето време в сън. Озрил, младият паж, му докладва, че е излизала до Ерн на няколко пъти, но бързо се връщала. Имаше нещо, което тя премълча. Държанието й се промени, макар и едва забележимо и затова Озмънд заповяда на момчето да я наблюдава. Имаше й доверие, но беше предпазлив. Или по-скоро любопитен. Още от самото начало тя се бе отдала изцяло на новия си пост. Може би сега най-сетне бе дошъл и моментът, в който тя ще помисли и за себе си.
Вестта дойде съвсем неочаквано. И бе напълно противоречива. Силоси бяха участвали в поредното нападение над Тиен’хара. Въпреки силното им присъстве във войската на Магистратите, са били победени. А някъде по същото време е имало набези на силоси и в Херцогството, малко на изток от крепостта-столица на древната държава.
Озмънд бе сигурен в източника си, който му бе пратил известието, но въпреки това не проумяваше смисъла. Но каквото и да означаваше всичко това, никак не му харесваше. Ако Магистратите си осигурят външна продкрепа, изтощителната “обсада”, на която бавно и сигурно ги подлагаше, можеше да се окаже не така успешна. Или пък Силосия искаше да се възползва от положението...
До сега не бе известил Умбра за действията си, но бе сигурен, че те знаят всичко. Или почти всичко. Не знаеха за Сайхе - при посещенията на жрици в Озгария винаги я бе пращал някъде. Обичаше да има скрит коз в ръкава си. И да не зависи напълно от някого.
Още когато баща му бе владетел, жриците го вербуваха за свой агент. Тогава се съгласи, виждайки ценен съюзник в тях и не сгреши в преценката си. Понякога прекаляваха, но той си позволяваше да им се противопоставя. Рядко се възползваха от връзката им, а и разстоянието им пречеше да упражняват строг контрол. Херцогството не представляваше такъв интерес за тях, но те обичаха да се врат навсякъде. Досега. С появата на силосите, той очакваше намесата им. Но отново не смяташе да им праща вест.
Херцогството се превръщаше във врящ казан с неясно съдържание. И ако Умбра го разбъркаше, за него оставаше само да се върне на трон. Но засега не можеше да разчита на тяхната подкрепа. А и не нямаше да моли за нея, защото искаше да запази независимостта на владенията си.
- Върви, Сайхе, върви. И се пази. – изпращаше я с тези думи Херцогът и потупа голямата птица, по скоро, за да успокои себе си, отколкото ндегето.
Магьосницата се загърна по-плътно в зелено-белите си копринени шалове, доколкото това бе възможно, защото те оставяха голяма част от мургавата й кожа, изложена на ветровете. Протегна ръка към главата на животното и остави невидими потоци магическа енергия да се понесат към нея. Нежни, галещи малките бели пера по тила й. Усети как силните мускули се напрегнаха под краката й и ндегето запристъпва бързо по свежата трева на обширната поляна в парка на двореца.
Херцог Озикс отскочи от пътя на птицата и се загледа след нея. Скоро краката, завършващи с дълги извити нокти, се отлепиха от земята и големите бели криле разпориха въздуха с мощни махове. Издигаше се все по-високо, отнасяйки магьосницата към огнените багри на залеза.
Скоро оранжевото премина в нощно синьо-черно; нито едно облаче не се виждаше по небето. Освен малкото бяло петно, летящо бързо на югоизток. Скоро изгря и почти пълната луна и обля мургавата кожа на магьосницата със сребърните си лъчи. Меката светлина сякаш се плъзна по тялото й, което я отрази, запазвайки само потайните й отблясъци.
Вече прелиташе над селенските брегове. Скоро щеше да достигне и столицата. Новата задача я очакваше. Новата и може би последната. Наближаваше времето, когато ще поеме по собствения си, изоставен преди толкова години, път. Трябваше само да изчака Принца. Кога ли най-сетне щеше да я потърси?
Видя града в далечината. Внушителният палат, идеален кръг от масивни сиви скали, които поемаха лунната светлина и сияеха меко с тоновете й, бе разположен в центъра на града. Рзличните квартали се бяха подреждали неправилно около него, образувайки неправилна елипса. На равни разстояния по крепостните стени се издигаха ниски кръгли кули, бдящи над откритото поле отвъд последните къщи.
Скоро различи тълпите, които обграждаха кръглия дворец. Като черни ята гарвани, полетели към луната. Шумът от битка достигна до нея през воя на вятъра. Ярки магически фигури проблясваха в нощта, сипейки се по кръглите стени на двореца. Малко преди да достигнат плоския покрив, застиваха над каменните плочи, сякаш задържани в късове безвремие.
Сниши ндегето, като се придържаше възможно най-далеч от увисналите магии. По размиващите се краища на разноцветните светлини припукваха точките, съдържащи заклинанието.
Кралските гвардейци се опитваха да отблъснат напиращите тълпи. Разярените граждани размахваха вили, разнообразни копия и други остриета с дръжки, които тряваше да минат за мечове или някакво тяхно подобие. Защитниците на двореца отстъпваха бавно навътре в сградата, оставяйки телата на своите да бъдат стъпкани от настъпващите маси.
Сайхе различи няколко жреци на Халид, които си проправяха път сред множеството, размахващо всевъзможните оръжия, и скоро се изгубиха в двореца. Лъчи от вихреща се лунна светлина обсипаха нападателите. Някои от тях просто изчезваха в нищото, други захвърляха оръжията си и се разбягваха панически. От няколко места магьосницата усети контраударните заклинания. Широката улица, обточваща палата, се превърна в кървава сцена на недоволството.
Сградите под нея се разтърсиха няколко пъти от мощни заклинания. Спрялото време ниско над покрива се разплете със съскане и магиите се стовариха отведнъж върху двореца, разрушавайки поне четвърт от идеалния кръг, който до преди малко бе представлявал той. Последни отчаяни групички гвардейци се биеха във вътрешните дворове, останали незасипани от каменните отломки и погубващите заклинания.
Магьосницата едва сега осъзна ставащото пред погледа й. Не вярваше на очите си и в същото време ужасено си представяше възстаналата Академия. Мислите й бързо се завърнаха към настоящето, а вниманието й бе привлечено от една особена смърт. Капитанът на гвардейците рухна в кръглия шадраван, до чиито парапет бе прикривал гърба си. Противникът му издърпа дългото си копие от гърдите му, разкъсвайки още повече плътта му. Река от светла кръв изпълни фонтана. Лунен лъч попадна върху мъртвия капитан и той изчезна.
Магьосницата си припомни лунните магии от преди малко и тихо прошепна:
- Не е възможно! Нима и селенитите са се завърнали?
Трябваше да разбере повече. А и не бе възможно да потърси лейди Мориан, ако въобще бе оцеляла. “И ако преживее размириците”, помисли си Сайхе, след което се запита: “А дали тя не стои зад всичко това?”
Видя как съсичат поредния гвардеец. На униформата си имаше нашивки на старши лейтенант - следващият по ранг след капитана. Ударът не й се стори смъртоносен, въпреки многото кръв. Имаше някаква надежда.
Заспуска се устремно с Голямата птица и доволно отбеляза, че вътрешният двор бе достатъчно просторен. Стисна лявата си ръка в юмрук и между пръстите й се появиха зеленикави мълнии. Разпръсна ги над сражаващите се и се плъзна по тялото на ндегето. Накара го да я хване с краката си и когато прелетяха над ранения старши лейтенант, тя протегна ръце и го издърпа. Мъжът изкрещя от болка, а Сайхе имаше чувството, че ще го изпусне всеки миг.
Не обичаше да го прави, но насочиследващото заклинание към себе си. Мускулите й се стегнаха, кожата се изпъна, а магьосницата изви гръб в почтни невъзможна дъга и остави мъжа върху Голямата птица. Силна болка прониза гръбнака й и единственото, което можа да направи, преди да загуби съзнание в здрвата придържаща хватка на птицата, бе, да й каже да полети високо. И да ги отведе далеч.
*****
Часовете, дните се нижеха в сумрака. Еднообразието не им правеше впечатление – бяха свикнали с него преди векове.
Танх се “размърда” и огнените потоци в тялото на сфинкса сякаш запулсираха по активно. Някакво малко пламъче бавно и несигурно се приближаваше към тях. Пламъче, огърнало нечия душа.
Изведнъж познато присъствие изпълни съзнанието му. Присъствие, което нямапе как да забрави. Жрица на Умбра се спотайваше зад вратата, ясно усещаше огънят горящ в тялото й, както и онова съблазнително, непреодолимо привличане...
Откри цялата мощ, която съдържаше в духа му. Всичкият огън, спотайващ се в магическото му тяло. Помете търсещата жрица със собствената й стихия и я прогони далеч.
За миг реши, че е обезумял. Че няма да се овладее и ще се погуби сам. Невидимите и неосезаемите стеги връщаха силните изблици на магия и щяха да го убият. Не само него, но и Алаир.
Потоците от лед се усукаха успокоително около него и мигът на слабост премина. Какво правеше жрица на Умбра в крепостта? Защо Ти’сейн я бе допуснал? Трябваше да говори с Принца... Дано само го посетеше скоро.
Един благородник, който винаги го подкрепяше и заставаше на негова страна, бе намерил смъртта си по този толкова глупав начин няколко месеца преди Лунните острови да станат притежание на Херцогството. И той да загуби семейството си. Колко по-лесно щеше да бъде, ако тогава се бе отказал от живота си. Напълно и окончателно. Но не бе го направил. И сега не съжаляваше, въпреки всичкото време на самосъжаление, което бе прекарал в незаинтересованост и откъсване от света.
Бе дошъл моментът на осъзнаване, на избавяне от скръбта, която сам поддържаше жива и погубваща. Сега се завръщаше. Завръщаше се, но загубил толкова много от самия себе си. Нямаше да позволи на Магистратите да му отнемат и малкото, което му бе останало...
Вратата се удари в стената и пажът връхлетя в стаичката-гардероб. Херцогът си припомни онази злополучна нощ, когато животът му пое в друга посока след преврата.
- Лейди Сайхе се върна. Язди огромен крилат звяр! – очите на момчето бяха разширени от почуда, уплаха и... възхищение.
- Какви ги говориш? – обърна се към него Озмънд, докато бършеше набързо лицето си с влажна кърпа. Магьосницата наистина беше чужденка със своите си странности, а и не рядко магиите й будеха почуда в озикския двор. “Но чак пък звяр?”, помисли си Озикс, докато закопчаваше ризата си, която се изпъна по големия му корем. Вече излизаше от покоите си, а младият паж подтичваше след него, когато се сети, че се е забравил жилетката и го изпрати да му я донесе.
Бързаше към кабинета и се чудеше какви ли вести му носи Сайхе. Дали бе открила Куция. И какво бе научила. Пажът го настигна, Херцогът облече и тъмнозелената си жилетка и изведнъж се сепна: “Как, по Халид, се е върнала толкова бързо?!”
Вратата към кабинета му бе открхната, той я бутна с цяло тяло и видя синята коприна и мургавата кожа по тялото на магьосницата. Отдавна бе привикнал към външността й и вече не се впечатляваше така, както останалите мъже. Но признаваше пред себе си, че това бе една от причините, да я приеме в Херцогството. И да я направи свой доверен съветник.
- Какво правиш тук, Сайхе? Не трябваше ли... – гласът му ставаше все по-обвинителен, по студен, но магьосницата не се помръдна от мястото си до прозореца, а само го прикова с бадемовите си очи. Прийска й се да му каже нещо рязко, но вместо това заби пръст в стъклото и обясни:
- Дойдох с това. И намерих Куция.
Замълча, докато Херцогът се поклащаше и надничаше през прозореца. Изсумтя, когато видя изражението му.
- Хайде, Озикс, недей и ти. Знам, че малко хора са виждали ндегетата на Силосия, но то не е нищо повече от птица.
- Голяма птица, искаш да кажеш. – поправи я той и се обърна към нея, гледайки я с ужас. – И ти си яздила това?!
- Естествено. Иначе сега нямаше да знаеш това, което искаш. – “Нито пък това, което аз исках.”, продължи мислено тя. – Няма да повярваш къде открих Куция.
Погледът на Херцога се зарея в нищото и той отнесено я попита:
- Кой? – Не каза нищо повече. Въпросът бе повече от ясен. Нямаше смисъл да увърта, въпреки че искаше да отложи отговорът си колкото е възможно повече. Преди мълчанието да надвисне помежду им, тя заговори:
- Мориан. Единствено това име успях да науча. Но не очаквах да се добера дори до него.
- Мориан... – замислено повтори Озмънд, но пажът прекъсна разговора им с думите:
- Херцог Озикс, закъснявате за съвещанието с Капитаните!
Той размърда натежалото си тяло и забърза тромаво към вратата. Бяха постигнали крехко разбирателство със Съветника и срещите им вече не бяха толкова официални. Но днес той сам бе пожелал да се срешне с Капитаните, а не бе разумно да си играе с тяхното търпение.
На следващата сутрин Херцогът отново беше в кабинета си, този път удобно разположен в мекото кресло. Въртеше листа с писмото от кралицата и обмисляше посланието, което Сайхе му бе предала. Да отиде възможно по-скоро в Бодар... И да се споразумеят с Ти’сейн. До сега съзнателно не бе мислил по въпроса, може би защото знаеше, какво ще реши. Анара имаше право - ако въобще съществуваше някаква възможност да си върне владенията бързо, то това бе Принцът. Човекът, който овладя половината Херцогство за една нощ, можеше да му даде другата половина.
Цената си заслужаваше, колкото и тежка загуба да е. Трябваше да обмисли срещата им внимателно, както и планът, който щеше да предложи на Ти’сейн. Ако той се съгласеше, Озмънд искаше да знае какви ще ги върши във владенията му. След тежките загуби и полуопустошените северни части на Южната провинция недоволството в Херцогството със сигурност бе нарастнало. А блокадата на търговските пътища от запад и юг утежняваха полежението на Магистратите. Съюзът с Тиен’хара щеше да остане незабелязан за по-голямата част от народа, притеснен от съвсем различни грижи. А колкото и да съжаляваше за това, Принцът може би има право. Никой не се е разбунтувал срещу властта му, никой не е възроптал срещу напълно непознатия човек, който управлява сега.
Бе получил писмо от един от малко останалите му верни Магистрати. Озвира му пишеше, че Председателят на Съвета на деветимата е представил бягстовото му като доброволна абдикация, действие на страхливец, неспособен да се изправи пред опасността. След избирането на новите Върховни магистрати, до един неутрални или лоялни към Озгар, управлението на страната, която въпреки всичко все още бе Херцогство, окончателно е минало в техните ръце по силата на закона.
“Но по силата на кръвта скоро това ще се промени”, закани се Озмънд и очите му се присвиха, почти изгубвайки се в пълното му лице.
На съвещанието предишния ден обсъждаха вестта за погрома на Арсис. Макар и да съжаляваше за трудностите, които се изправяха пред Данайската кралица, Херцогът веднага се възползва от трагичната вест и напълно убеди Капитаните, че овладяването на южните морета, закрилата на озикските пристанища, както и корабостроителниците на Лунните острови са от първостепенна важност пред тази неясна заплаха, застрашаваща търговската им територия и пътища.
Подробности за нападателите липсваха, но Херцогът не виждаше коя страна може да има полза от нападението. Капитаните пък бяха убедени, че не са пирати – нито една банда не била способна на такава организация и масирана атака. Но изводите бяха едни – западните морета се превръщаха в опасен район.
Херцогът изпъшка силно, надигайки се от креслото и остави писмото да падне безшумно на бюрото. Анара искаше да го види, но вестите, които му донесе Сайхе, имаха предимство. Кралицата можеше да почака няколко дни, а и той все още не бе сигурен, че ще се качи на силоската птица, с която Сайхе му предлагаше да го отведе в Бодар.
Заслиза по широките стъпала към първия етаж на двореца. Големи платна с изрисувани бойни и ловни сцени висяха от двете страни на парадното стълбище. Тежките им рамки с позлата отразяваха лъчите на късното лятно слънце, чийто лъчи проникваха през големия прозорец на тавана. Озмънд погледна нагоре към безоблачното небе и си представи как полита в синевата...
Усети се, че е спрял на средата на стълбището и побърза да стигне до долу. Повървя малко по просторнитекоридори, които сякаш заемаха половината дворец. Стигна до висока мраморна арка, която го изведе в големия парк.
Зеленината му напомняше за тихото идилично кътче, където често ходеше със семейството си. Въпреки че краят на лятото приближаваше, тревата бе свежа и зелена. Градинарите си вършеха работата съвестно и храстите бяха подкастрени и оформени в причудливи форми. Херцогът бързо премина по виещите се алеи, покрити със ситни червеникави камъчета и остави орнаментните лехи с пъстри цветя зад гърба си.
Скоро стигна стара дървена беседка, забравена от повечето хора в двореца, която се губеше между могъщите стволове на прастарите дървета, скупчени около нея. Ниските им клони се преплитаха по покрива й. Предлагаше невероятна гледка към цял Ерн и равното повърхност на моркската шир отвъд. Тишината го обгърна, и той за миг престана да мисли за всичко. Чуваше само пойните птички и лекият бриз в клоните на дърветата – като спасителни звуци, избавящи го от забравата.
Болезнените спомени, които това място му носеше заедно с насладата от изгледа, сега бяха заменени от мрачна увереност. “Мориан. Благородничка от селенския двор. Какво обще може да има тя с Херцогството и с държавните дела?”, питаше се той. “Толкова много години...” Но не се изненадваше много, че заговорите и интригите се плетяха под носа на самия крал Марсел. Отдавна се говореше, че той е само кукла в ръцете на някой друг. Владетелят в сянка на Селения.
Не вярваше тази благородничка да стои зад всичко това, ако въобще беше истина. По-скоро някоя амбициозна млада жена, която дълго време опитва да се домогне до повече власт. Да откъсне по-голяма част от питата. И може и да бе успяла с годините. Не знаеше нищо повече. Дори в началото не я свърза с името, което Сайхе му каза.
Селения... Столицата бе далеч, а и се криеха много опасности в кралския двор при задържалото се с десетилетия положение. Не вярваше на слуховете, че култът към луната се е възродил и селенитите са се завърнали, но събитията в последно време го караха да се замисли. Щеше да прати Сайхе. Отново нея. Като посланик на Херцога, който иска да обърне внимание на невидимата заплаха, идваща от морето. И да помоли за съдействие.
Третият ден от завръщането на Сайхе бавно вървеше към своя край. Почивката, която поиска и бе напълно заслужена, скоро също приключваше. Магьосницата се бе оттеглила в най-пустото крило на двореца и прекарваше повечето време в сън. Озрил, младият паж, му докладва, че е излизала до Ерн на няколко пъти, но бързо се връщала. Имаше нещо, което тя премълча. Държанието й се промени, макар и едва забележимо и затова Озмънд заповяда на момчето да я наблюдава. Имаше й доверие, но беше предпазлив. Или по-скоро любопитен. Още от самото начало тя се бе отдала изцяло на новия си пост. Може би сега най-сетне бе дошъл и моментът, в който тя ще помисли и за себе си.
Вестта дойде съвсем неочаквано. И бе напълно противоречива. Силоси бяха участвали в поредното нападение над Тиен’хара. Въпреки силното им присъстве във войската на Магистратите, са били победени. А някъде по същото време е имало набези на силоси и в Херцогството, малко на изток от крепостта-столица на древната държава.
Озмънд бе сигурен в източника си, който му бе пратил известието, но въпреки това не проумяваше смисъла. Но каквото и да означаваше всичко това, никак не му харесваше. Ако Магистратите си осигурят външна продкрепа, изтощителната “обсада”, на която бавно и сигурно ги подлагаше, можеше да се окаже не така успешна. Или пък Силосия искаше да се възползва от положението...
До сега не бе известил Умбра за действията си, но бе сигурен, че те знаят всичко. Или почти всичко. Не знаеха за Сайхе - при посещенията на жрици в Озгария винаги я бе пращал някъде. Обичаше да има скрит коз в ръкава си. И да не зависи напълно от някого.
Още когато баща му бе владетел, жриците го вербуваха за свой агент. Тогава се съгласи, виждайки ценен съюзник в тях и не сгреши в преценката си. Понякога прекаляваха, но той си позволяваше да им се противопоставя. Рядко се възползваха от връзката им, а и разстоянието им пречеше да упражняват строг контрол. Херцогството не представляваше такъв интерес за тях, но те обичаха да се врат навсякъде. Досега. С появата на силосите, той очакваше намесата им. Но отново не смяташе да им праща вест.
Херцогството се превръщаше във врящ казан с неясно съдържание. И ако Умбра го разбъркаше, за него оставаше само да се върне на трон. Но засега не можеше да разчита на тяхната подкрепа. А и не нямаше да моли за нея, защото искаше да запази независимостта на владенията си.
- Върви, Сайхе, върви. И се пази. – изпращаше я с тези думи Херцогът и потупа голямата птица, по скоро, за да успокои себе си, отколкото ндегето.
Магьосницата се загърна по-плътно в зелено-белите си копринени шалове, доколкото това бе възможно, защото те оставяха голяма част от мургавата й кожа, изложена на ветровете. Протегна ръка към главата на животното и остави невидими потоци магическа енергия да се понесат към нея. Нежни, галещи малките бели пера по тила й. Усети как силните мускули се напрегнаха под краката й и ндегето запристъпва бързо по свежата трева на обширната поляна в парка на двореца.
Херцог Озикс отскочи от пътя на птицата и се загледа след нея. Скоро краката, завършващи с дълги извити нокти, се отлепиха от земята и големите бели криле разпориха въздуха с мощни махове. Издигаше се все по-високо, отнасяйки магьосницата към огнените багри на залеза.
Скоро оранжевото премина в нощно синьо-черно; нито едно облаче не се виждаше по небето. Освен малкото бяло петно, летящо бързо на югоизток. Скоро изгря и почти пълната луна и обля мургавата кожа на магьосницата със сребърните си лъчи. Меката светлина сякаш се плъзна по тялото й, което я отрази, запазвайки само потайните й отблясъци.
Вече прелиташе над селенските брегове. Скоро щеше да достигне и столицата. Новата задача я очакваше. Новата и може би последната. Наближаваше времето, когато ще поеме по собствения си, изоставен преди толкова години, път. Трябваше само да изчака Принца. Кога ли най-сетне щеше да я потърси?
Видя града в далечината. Внушителният палат, идеален кръг от масивни сиви скали, които поемаха лунната светлина и сияеха меко с тоновете й, бе разположен в центъра на града. Рзличните квартали се бяха подреждали неправилно около него, образувайки неправилна елипса. На равни разстояния по крепостните стени се издигаха ниски кръгли кули, бдящи над откритото поле отвъд последните къщи.
Скоро различи тълпите, които обграждаха кръглия дворец. Като черни ята гарвани, полетели към луната. Шумът от битка достигна до нея през воя на вятъра. Ярки магически фигури проблясваха в нощта, сипейки се по кръглите стени на двореца. Малко преди да достигнат плоския покрив, застиваха над каменните плочи, сякаш задържани в късове безвремие.
Сниши ндегето, като се придържаше възможно най-далеч от увисналите магии. По размиващите се краища на разноцветните светлини припукваха точките, съдържащи заклинанието.
Кралските гвардейци се опитваха да отблъснат напиращите тълпи. Разярените граждани размахваха вили, разнообразни копия и други остриета с дръжки, които тряваше да минат за мечове или някакво тяхно подобие. Защитниците на двореца отстъпваха бавно навътре в сградата, оставяйки телата на своите да бъдат стъпкани от настъпващите маси.
Сайхе различи няколко жреци на Халид, които си проправяха път сред множеството, размахващо всевъзможните оръжия, и скоро се изгубиха в двореца. Лъчи от вихреща се лунна светлина обсипаха нападателите. Някои от тях просто изчезваха в нищото, други захвърляха оръжията си и се разбягваха панически. От няколко места магьосницата усети контраударните заклинания. Широката улица, обточваща палата, се превърна в кървава сцена на недоволството.
Сградите под нея се разтърсиха няколко пъти от мощни заклинания. Спрялото време ниско над покрива се разплете със съскане и магиите се стовариха отведнъж върху двореца, разрушавайки поне четвърт от идеалния кръг, който до преди малко бе представлявал той. Последни отчаяни групички гвардейци се биеха във вътрешните дворове, останали незасипани от каменните отломки и погубващите заклинания.
Магьосницата едва сега осъзна ставащото пред погледа й. Не вярваше на очите си и в същото време ужасено си представяше възстаналата Академия. Мислите й бързо се завърнаха към настоящето, а вниманието й бе привлечено от една особена смърт. Капитанът на гвардейците рухна в кръглия шадраван, до чиито парапет бе прикривал гърба си. Противникът му издърпа дългото си копие от гърдите му, разкъсвайки още повече плътта му. Река от светла кръв изпълни фонтана. Лунен лъч попадна върху мъртвия капитан и той изчезна.
Магьосницата си припомни лунните магии от преди малко и тихо прошепна:
- Не е възможно! Нима и селенитите са се завърнали?
Трябваше да разбере повече. А и не бе възможно да потърси лейди Мориан, ако въобще бе оцеляла. “И ако преживее размириците”, помисли си Сайхе, след което се запита: “А дали тя не стои зад всичко това?”
Видя как съсичат поредния гвардеец. На униформата си имаше нашивки на старши лейтенант - следващият по ранг след капитана. Ударът не й се стори смъртоносен, въпреки многото кръв. Имаше някаква надежда.
Заспуска се устремно с Голямата птица и доволно отбеляза, че вътрешният двор бе достатъчно просторен. Стисна лявата си ръка в юмрук и между пръстите й се появиха зеленикави мълнии. Разпръсна ги над сражаващите се и се плъзна по тялото на ндегето. Накара го да я хване с краката си и когато прелетяха над ранения старши лейтенант, тя протегна ръце и го издърпа. Мъжът изкрещя от болка, а Сайхе имаше чувството, че ще го изпусне всеки миг.
Не обичаше да го прави, но насочиследващото заклинание към себе си. Мускулите й се стегнаха, кожата се изпъна, а магьосницата изви гръб в почтни невъзможна дъга и остави мъжа върху Голямата птица. Силна болка прониза гръбнака й и единственото, което можа да направи, преди да загуби съзнание в здрвата придържаща хватка на птицата, бе, да й каже да полети високо. И да ги отведе далеч.
*****
Часовете, дните се нижеха в сумрака. Еднообразието не им правеше впечатление – бяха свикнали с него преди векове.
Танх се “размърда” и огнените потоци в тялото на сфинкса сякаш запулсираха по активно. Някакво малко пламъче бавно и несигурно се приближаваше към тях. Пламъче, огърнало нечия душа.
Изведнъж познато присъствие изпълни съзнанието му. Присъствие, което нямапе как да забрави. Жрица на Умбра се спотайваше зад вратата, ясно усещаше огънят горящ в тялото й, както и онова съблазнително, непреодолимо привличане...
Откри цялата мощ, която съдържаше в духа му. Всичкият огън, спотайващ се в магическото му тяло. Помете търсещата жрица със собствената й стихия и я прогони далеч.
За миг реши, че е обезумял. Че няма да се овладее и ще се погуби сам. Невидимите и неосезаемите стеги връщаха силните изблици на магия и щяха да го убият. Не само него, но и Алаир.
Потоците от лед се усукаха успокоително около него и мигът на слабост премина. Какво правеше жрица на Умбра в крепостта? Защо Ти’сейн я бе допуснал? Трябваше да говори с Принца... Дано само го посетеше скоро.
Времето неусетно се оттичаше край нея, следвайки кристалния звън на изворната вода из мрачните тунели на пещерата. Опитваше се да почувства как водата тече из мрачните вени на земята, търсейки път навън... към повърхността... към голямата река Рая, препускаща волно надолу... към Бодар... към Джони...
Ланис отвори очи и измъкна пръсти от водата. Унесеният й поглед се плъзна наоколо, сякаш не можеше да осъзнае как се е озовала тук. Взря се във все още яркия пламък на факлата и светлината на огъня се промъкна в зениците й и разпръсна сенките в мислите й. А сред тях внезапно изплува едно познато лице, което първо я накара да се усмихне, а след това блясъкът в очите й печално повяхна. Ланис се усмихна накриво, тръсна глава, взе факлата и потъна в коридора, по който бе дошла.
Стъпалата й несъзнавано намираха своя път, докато умът й бродеше из криволичещия мъглив лабиринт от спомени за миналото. Спомени за времето, когато скиташе сама, опитвайки се да избяга от призрачно-горящия лик на баща си, от задушаващия я ужас, от самата нея... Път, който минаваше през дълги нощи, в които вълшебните думи на разказвачите едва бяха заглушавали разкъсващия глас на реалността... Път, огряван от унасящата, понякога приласкаваща, понякога смразяваща светлина на гладната Луна...
Стъпка след стъпка... крачеше през коридорите на замъка.... скиташе из витите тунели на спомените си... към тъмните очи, които бяха събудили спомена за близост... към гласа, съживяващ светове, в които тя беше щастлива... пък макар и нереална...
Ласкавите лъчи на предутринната луна я повикаха и девойката последва зова им. Погледът й сънливо се плъзна към каменния парапет на терасата и след това се удави в очите, повикали я сред хаоса от спомени, преплетените в живия възел на земната и водната сила.
- Май няма отърване от теб, Америл! - усмихна се Лунел.
Лека усмивка плъзна по лицето му. С наболата си брада и разрошени коси той изглеждаше точно така, както когато го бе срещнала за пръв път.
- Как ме намери? - попита го тя.
Леко учудване се промъкна в очите му.
- Ти ме повика - каза меко той. Недоверието й го развесели. - Седях си в един миризлив хан в източна Даная, броях миговете живот, отпуснати ми от Мориан, и внезапно те чух да ме викаш.
Усмивката не слизаше от лицето му, но в очите му имаше повече любопитство, отколкото веселие.
- Как го направи, Лунел? - попита я тихо той. - И защо ме накара да дойда тук? Що за проклето място е това? - постепенно в очите му се появи лек намек за неувереност. - Едва усещам Луна.
Гледаше го унесено и се опияняваше от силата си. Чувстваше безсилието и тревогата, които Америл напразно се опитваше да прикрие зад самоуверено безразличие. "Моят любим селенит", помисли си тя, сетила се внезапно за думите на Джоррам. В този миг усети приближаването на Данил и се усмихна нежно.
- Не знам, дали ще ми повярваш, Амо, но идея си нямам, как и защо го правя. Но не се и съмнявам, че може и да имам полза от теб.
- Какво става тук? - прозвуча в този момент гласът на Данил зад нея.
- Имаме гости, Неро - отвърна Лунел, без да се обръща. Видя как Америл посегна към оръжието си и се усмихна широко.
- Не мисля, че е добра идея, Амо.
Приближи се грациозно до него и постави внимателно длан върху ръката му.
- Мисля, че ще се наложи да останеш тук, приятелю...
Очите й не се откъсваха от лицето му. Времето се протегна лениво около тримата селенийци... Небето над високи върхове на планината започна срамежливо да порозовява.
- Какви ги вършиш, Ланис? - гласът на Данил звучеше по-скоро уморено, отколкото тревожно. Тя не се обърна. Америл се опитваше да разчете унесено-нежния израз на лицето й. Накрая се усмихна доволно и ръката му се отпусна.
- Да видим, какво ще излезе от всичко това - каза той самоуверено. Хвана внимателно девойката под ръка и я поведе към коридора. Ухили се нагло на Данил, докато минаваше покрай него.
- И в качеството си на какъв съм тук? - попита той девойката. Тя обърна лъчезарно усмихнатото си лице към него и отстъпи леко назад.
- На пленник, разбира се! - промълви тя. Преди да се усети, Америл чу нежно-копринения звук на острие, разсичащо въдуха, и почувства хладна ласка на врата си.
- Не се съмнявам, че в Дара разполагат с достатъчно килии в подземията - съобщи Данил и го поведе напред.
Ланис отвори очи и измъкна пръсти от водата. Унесеният й поглед се плъзна наоколо, сякаш не можеше да осъзнае как се е озовала тук. Взря се във все още яркия пламък на факлата и светлината на огъня се промъкна в зениците й и разпръсна сенките в мислите й. А сред тях внезапно изплува едно познато лице, което първо я накара да се усмихне, а след това блясъкът в очите й печално повяхна. Ланис се усмихна накриво, тръсна глава, взе факлата и потъна в коридора, по който бе дошла.
Стъпалата й несъзнавано намираха своя път, докато умът й бродеше из криволичещия мъглив лабиринт от спомени за миналото. Спомени за времето, когато скиташе сама, опитвайки се да избяга от призрачно-горящия лик на баща си, от задушаващия я ужас, от самата нея... Път, който минаваше през дълги нощи, в които вълшебните думи на разказвачите едва бяха заглушавали разкъсващия глас на реалността... Път, огряван от унасящата, понякога приласкаваща, понякога смразяваща светлина на гладната Луна...
Стъпка след стъпка... крачеше през коридорите на замъка.... скиташе из витите тунели на спомените си... към тъмните очи, които бяха събудили спомена за близост... към гласа, съживяващ светове, в които тя беше щастлива... пък макар и нереална...
Ласкавите лъчи на предутринната луна я повикаха и девойката последва зова им. Погледът й сънливо се плъзна към каменния парапет на терасата и след това се удави в очите, повикали я сред хаоса от спомени, преплетените в живия възел на земната и водната сила.
- Май няма отърване от теб, Америл! - усмихна се Лунел.
Лека усмивка плъзна по лицето му. С наболата си брада и разрошени коси той изглеждаше точно така, както когато го бе срещнала за пръв път.
- Как ме намери? - попита го тя.
Леко учудване се промъкна в очите му.
- Ти ме повика - каза меко той. Недоверието й го развесели. - Седях си в един миризлив хан в източна Даная, броях миговете живот, отпуснати ми от Мориан, и внезапно те чух да ме викаш.
Усмивката не слизаше от лицето му, но в очите му имаше повече любопитство, отколкото веселие.
- Как го направи, Лунел? - попита я тихо той. - И защо ме накара да дойда тук? Що за проклето място е това? - постепенно в очите му се появи лек намек за неувереност. - Едва усещам Луна.
Гледаше го унесено и се опияняваше от силата си. Чувстваше безсилието и тревогата, които Америл напразно се опитваше да прикрие зад самоуверено безразличие. "Моят любим селенит", помисли си тя, сетила се внезапно за думите на Джоррам. В този миг усети приближаването на Данил и се усмихна нежно.
- Не знам, дали ще ми повярваш, Амо, но идея си нямам, как и защо го правя. Но не се и съмнявам, че може и да имам полза от теб.
- Какво става тук? - прозвуча в този момент гласът на Данил зад нея.
- Имаме гости, Неро - отвърна Лунел, без да се обръща. Видя как Америл посегна към оръжието си и се усмихна широко.
- Не мисля, че е добра идея, Амо.
Приближи се грациозно до него и постави внимателно длан върху ръката му.
- Мисля, че ще се наложи да останеш тук, приятелю...
Очите й не се откъсваха от лицето му. Времето се протегна лениво около тримата селенийци... Небето над високи върхове на планината започна срамежливо да порозовява.
- Какви ги вършиш, Ланис? - гласът на Данил звучеше по-скоро уморено, отколкото тревожно. Тя не се обърна. Америл се опитваше да разчете унесено-нежния израз на лицето й. Накрая се усмихна доволно и ръката му се отпусна.
- Да видим, какво ще излезе от всичко това - каза той самоуверено. Хвана внимателно девойката под ръка и я поведе към коридора. Ухили се нагло на Данил, докато минаваше покрай него.
- И в качеството си на какъв съм тук? - попита той девойката. Тя обърна лъчезарно усмихнатото си лице към него и отстъпи леко назад.
- На пленник, разбира се! - промълви тя. Преди да се усети, Америл чу нежно-копринения звук на острие, разсичащо въдуха, и почувства хладна ласка на врата си.
- Не се съмнявам, че в Дара разполагат с достатъчно килии в подземията - съобщи Данил и го поведе напред.
Дъждът се сипеше кротко на ситни капчици вече трети ден. Тежките черни облаци, надвиснали над Тиен’хара и плъзналия сумрак, носеха усещането за призрачност по широките опустели улици на столицата. Лепкавата мъгла, образувала се от изпаренията, насищаше въздуха с влага и го правеше труден за дишане. Каверън не можеше да се отърси от чувството за тягостна меланхолия. Пътуването бе продължително, а с пристигането си се бе сблъскал с повече изненади, отколкото му бяха по вкуса.
Бе пристигнал рано сутринта и знаейки навиците на принца, бе влетял сам в залата, където закусваше, за да го предупреди за придружаващите го жриците. Направи крачка и спря онемял. Срещу му го наблюдаваха безстрастно няколко чифта очи, сред тях и на Сивена, жрица, с която би предпочел никога да не се пресичат пътищата му. Брет се размърда смутен.
– Не те очаквахме... Дами, да ви представя генерал Каверън... Каверън, това са нашите гостенки от Умбра – съветник Сивена, жриците Черис и Юла.
Каверън кимна делово към жриците без намек, че познава която и да е от тях, и се обърна към Брет:
– Ти’сейн къде е?
– Замина преди няколко дни...
– Днес е петият ден, за да бъдем точни – гласът на Сивена прозвуча сякаш изненадващо и за самата нея. Усетила неуместността на коментара си, тя стисна устни.
Каверън примигна, но не зададе най-логичният въпрос „къде?”. Не му бе времето – не и пред точно тези „гостенки”. Вместо това се обърна към Сивена.
– Съветник, може би ще ви зарадва вестта, че ме придружават две ваши сестри с телохранителите си, от официалното пратеничество на Умбра в двора на комит Терсавен...
Погледът на Сивена замята искри, а Брет изглеждаше загрижен, но жрицата спокойно отговори:
– За нас винаги е удоволствие да сме сред свои... – намекът в гласа й не убягна на Каверън, но той само кимна и се обърна към Брет, който го гледаше изпитателно.
– Ще си бъда в стаята, Брет, имам нужда от почивка, пътуването бе уморително... Ще те намеря по-късно да обсъдим някои неща... – обърна се към жриците, – Дами...
Жриците мълчаливо го споходиха с поглед, който той не пропусна да забележи в огледалата, пръснати по стените. Заинтригува го не толкова Сивена, колкото замислената Черис. Все пак трябваше да бъде внимателен – не бе в Умбра, а и не биваше да забравя офицерският си пост.
Завиваше по коридора, потънал в мислите си, когато едва не си сблъска с някого. Вглеждайки се по-внимателно, забеляза, че е жена. Твърде красива и странна жена. Смотолеви набързо едно извинение, на което тя само кимна и продължи. Каверън остана загледан след нея – бе много висока за тиенхарка, данайка и дори севернячка. Придвижваше се плавно по подобие на умбрийките, но липсваше онова излъчване на арогантна надменност, каквото имаха жриците. Изведнъж стените сякаш се задвижиха и Каверън се подпря, за да не падне. Споменът за видението, което го споходи в нощта преди да пристигнат в Тиен’хара бе все още ярък в съзнанието му. Студеният мрак, който бавно се плъзгаше по земята и сковаваше мускулите му. Хаосът, който наставаше в мислите му, отказващи да се подчинят на волята му и страха. Страхът, който пълзеше по костите, по вените му и не оставаше нищо друго, освен студ и празнота. Опита се да върне мислите си към непознатата, но те сякаш отказваха да се подчинят и панически препускаха из главата му. Каверън изруга наум. Трябваше да разбере какво означава това видение, колкото и неясно да бе. Опита се да запази равновесие. А може би не значеше нищо, може би просто продължителната липса на близост от страна на Таис, носеше този мрак. Не желаеше да мисли за това. Усети умората в мускулите и бавно закрачи към стаята си.
Събуди се едва на другия ден от усещането за чуждо присъствие. Не грешеше. Сивена бе седнала в креслото до леглото му и го наблюдаваше, като дебнещ хищник. Каверън отметна завивките и под критичния поглед на жрицата се заоблича. Не бързаше. Приятно му бе да наблюдава жадният й поглед. Чакаше тя да започне и не чака дълго.
– Е, генерале, как е комит Терсавен?
– Едва ли това искаш да знаеш, Сивена...
– Къде е Таис?
– Където трябва да бъде.
– НЕ СИ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА МИ ОТГОВАРЯШ ПО ТОЗИ НАЧИН!
Гласът й отекна като камшик в стаята и гневът избухна в Каверън. Щитът приближи жрицата, повдигна брадичката й до нивото на очите си и тихо изрече:
– Не си позволявай да използваш Гласа спрямо щита на Първата... Съветник.
Последвалият шамар изплющя не по-слабо от Гласа и лицето му запулсира. Сивена стана и демонстративно напусна стаята. Поне бе разбрала, че няма да научи нищо от него.
Час по-късно седяха с Брет на чаша разредено вино и обсъждаха придвижването на тиенхарската армия и плановете за зимата. Каверън остана учуден, че Астар не е пристигнал още в столицата и бе доста притеснен от споменатото от Брет преследване на „голям отряд жрици”. Трябваше да предпази младежа от изправянето пред избор, като незабавно предупреди Съвета да оттеглят жриците си. Намръщи се. Все пак трябваше да осъществи контакт с някоя от тях. Реши, че Черис е най-подходяща за целта. Трябваше за всеки случай да призове Астар да се върне в Ерисея – за това поне имаше свои си начини. Позволи си да се отпусне. Стана и се приближи до прозореца. Самотен конник бясно препускаше към портите на замъка. Каверън напрегна зрението си и разпозна непознатата.
– Има нещо необуздано в нея... – не бе усетил приближаването на Брет зад гърба си. В погледа на воина имаше пламък, който не убягна на Каверън.
– Коя е тя?
– Арабела Далин, вестоносец от Силосия. Носи вест на Ти’сейн, която желае лично да му предаде.
– От Силосия??
Каверън задържа поглед на жената. Не приличаше на силоска. Нещо у нея силно го безпокоеше, но не можеше да определи какво. Все пак, интересът на Брет към нея му даваше повод да бъде още по-внимателен.
Бяха изтекли три дни от пристигането му. Предният ден бе успял да засече Черис сама в библиотеката и накратко й сподели опасенията си за мисията на тиенхарската армия. Замисли се за миг и добави, че новопристигналата е силоски вестоносец. Жрицата мълчаливо го изслуша, след което се усмихна и само леко го потупа по ръката. Странно, но това му подейства успокоително. Нежно погали червеният камък върху пръстена си, скоро и Астар щеше да се върне. Погледна отново към града – времето сякаш нямаше изгледи да се оправи. Есента идваше по-рано от обичайното. Забързани стъпки го накараха да се обърне към вратата. Брет я отвори със замах и с леко порозовяло лице извика:
– Той е тук! Ти’сейн се върна!
Бе пристигнал рано сутринта и знаейки навиците на принца, бе влетял сам в залата, където закусваше, за да го предупреди за придружаващите го жриците. Направи крачка и спря онемял. Срещу му го наблюдаваха безстрастно няколко чифта очи, сред тях и на Сивена, жрица, с която би предпочел никога да не се пресичат пътищата му. Брет се размърда смутен.
– Не те очаквахме... Дами, да ви представя генерал Каверън... Каверън, това са нашите гостенки от Умбра – съветник Сивена, жриците Черис и Юла.
Каверън кимна делово към жриците без намек, че познава която и да е от тях, и се обърна към Брет:
– Ти’сейн къде е?
– Замина преди няколко дни...
– Днес е петият ден, за да бъдем точни – гласът на Сивена прозвуча сякаш изненадващо и за самата нея. Усетила неуместността на коментара си, тя стисна устни.
Каверън примигна, но не зададе най-логичният въпрос „къде?”. Не му бе времето – не и пред точно тези „гостенки”. Вместо това се обърна към Сивена.
– Съветник, може би ще ви зарадва вестта, че ме придружават две ваши сестри с телохранителите си, от официалното пратеничество на Умбра в двора на комит Терсавен...
Погледът на Сивена замята искри, а Брет изглеждаше загрижен, но жрицата спокойно отговори:
– За нас винаги е удоволствие да сме сред свои... – намекът в гласа й не убягна на Каверън, но той само кимна и се обърна към Брет, който го гледаше изпитателно.
– Ще си бъда в стаята, Брет, имам нужда от почивка, пътуването бе уморително... Ще те намеря по-късно да обсъдим някои неща... – обърна се към жриците, – Дами...
Жриците мълчаливо го споходиха с поглед, който той не пропусна да забележи в огледалата, пръснати по стените. Заинтригува го не толкова Сивена, колкото замислената Черис. Все пак трябваше да бъде внимателен – не бе в Умбра, а и не биваше да забравя офицерският си пост.
Завиваше по коридора, потънал в мислите си, когато едва не си сблъска с някого. Вглеждайки се по-внимателно, забеляза, че е жена. Твърде красива и странна жена. Смотолеви набързо едно извинение, на което тя само кимна и продължи. Каверън остана загледан след нея – бе много висока за тиенхарка, данайка и дори севернячка. Придвижваше се плавно по подобие на умбрийките, но липсваше онова излъчване на арогантна надменност, каквото имаха жриците. Изведнъж стените сякаш се задвижиха и Каверън се подпря, за да не падне. Споменът за видението, което го споходи в нощта преди да пристигнат в Тиен’хара бе все още ярък в съзнанието му. Студеният мрак, който бавно се плъзгаше по земята и сковаваше мускулите му. Хаосът, който наставаше в мислите му, отказващи да се подчинят на волята му и страха. Страхът, който пълзеше по костите, по вените му и не оставаше нищо друго, освен студ и празнота. Опита се да върне мислите си към непознатата, но те сякаш отказваха да се подчинят и панически препускаха из главата му. Каверън изруга наум. Трябваше да разбере какво означава това видение, колкото и неясно да бе. Опита се да запази равновесие. А може би не значеше нищо, може би просто продължителната липса на близост от страна на Таис, носеше този мрак. Не желаеше да мисли за това. Усети умората в мускулите и бавно закрачи към стаята си.
Събуди се едва на другия ден от усещането за чуждо присъствие. Не грешеше. Сивена бе седнала в креслото до леглото му и го наблюдаваше, като дебнещ хищник. Каверън отметна завивките и под критичния поглед на жрицата се заоблича. Не бързаше. Приятно му бе да наблюдава жадният й поглед. Чакаше тя да започне и не чака дълго.
– Е, генерале, как е комит Терсавен?
– Едва ли това искаш да знаеш, Сивена...
– Къде е Таис?
– Където трябва да бъде.
– НЕ СИ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА МИ ОТГОВАРЯШ ПО ТОЗИ НАЧИН!
Гласът й отекна като камшик в стаята и гневът избухна в Каверън. Щитът приближи жрицата, повдигна брадичката й до нивото на очите си и тихо изрече:
– Не си позволявай да използваш Гласа спрямо щита на Първата... Съветник.
Последвалият шамар изплющя не по-слабо от Гласа и лицето му запулсира. Сивена стана и демонстративно напусна стаята. Поне бе разбрала, че няма да научи нищо от него.
Час по-късно седяха с Брет на чаша разредено вино и обсъждаха придвижването на тиенхарската армия и плановете за зимата. Каверън остана учуден, че Астар не е пристигнал още в столицата и бе доста притеснен от споменатото от Брет преследване на „голям отряд жрици”. Трябваше да предпази младежа от изправянето пред избор, като незабавно предупреди Съвета да оттеглят жриците си. Намръщи се. Все пак трябваше да осъществи контакт с някоя от тях. Реши, че Черис е най-подходяща за целта. Трябваше за всеки случай да призове Астар да се върне в Ерисея – за това поне имаше свои си начини. Позволи си да се отпусне. Стана и се приближи до прозореца. Самотен конник бясно препускаше към портите на замъка. Каверън напрегна зрението си и разпозна непознатата.
– Има нещо необуздано в нея... – не бе усетил приближаването на Брет зад гърба си. В погледа на воина имаше пламък, който не убягна на Каверън.
– Коя е тя?
– Арабела Далин, вестоносец от Силосия. Носи вест на Ти’сейн, която желае лично да му предаде.
– От Силосия??
Каверън задържа поглед на жената. Не приличаше на силоска. Нещо у нея силно го безпокоеше, но не можеше да определи какво. Все пак, интересът на Брет към нея му даваше повод да бъде още по-внимателен.
Бяха изтекли три дни от пристигането му. Предният ден бе успял да засече Черис сама в библиотеката и накратко й сподели опасенията си за мисията на тиенхарската армия. Замисли се за миг и добави, че новопристигналата е силоски вестоносец. Жрицата мълчаливо го изслуша, след което се усмихна и само леко го потупа по ръката. Странно, но това му подейства успокоително. Нежно погали червеният камък върху пръстена си, скоро и Астар щеше да се върне. Погледна отново към града – времето сякаш нямаше изгледи да се оправи. Есента идваше по-рано от обичайното. Забързани стъпки го накараха да се обърне към вратата. Брет я отвори със замах и с леко порозовяло лице извика:
– Той е тук! Ти’сейн се върна!
Last edited by Tais on Fri Nov 19, 2004 8:54 pm, edited 1 time in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Първото нещо, което усети, събуждайки се, бе болка. Студ и болка. За миг си помисли, че не ще може да помръдне. Превъртя се по хладната и корава земя и отвори очи. Видя ндегето да пасе наблизо и бързо си припомни събитията от последната нощ.
Изправяше се с мъка и болката я прониза още по силно. Потръпна от планинския вятър, развяващ копринените шаллове, увити окло тялото й. Половината от и без това оскъдното й облекло бе събрано на разбъркана купчина коприна на ниската трева, запазила свежестта и зеленината си въпреки късното лято.
Протегна се и гърбът й изпука. Наложи си отново самоконтрола, който толкова години носеше като маска. Невидима маска, прикриваща повече от дрехите й; даваше и сили и ... “смелост”, реши тя. Никога не бе гледала на нещата от тази им страна. Но ако не бе самоконтрола, едва ли щеше да се реши на самоубийственото спускане с ндегето. И то за да спаси непознат.
Огледа се за старши лейтенантът и го видя да лежи неподвижно близо до ндегето. Забърза към него, но гръбнакът й сякаш се изпъна силно, напомняйки и за себе си. Когато най-сетне стигна до мъжа, бе на ръба да рухне – мъртвешки бледото му лице, засъхналата кръв по гърдите му... “И всичко беше напразно?!”, идепе й да извика.
Докосна го плахо, сякаш искаше да отложи истината с няколко нищожни мига. Поклати глава и въздъна облекчено – все още бе топъл. И дишаше, макар и съвсем незабележимо. Забеляза няколко бели пера, разпръснати около тялото му. “Нима Голямата птица го е топлила през нощта?”, запита се тя. Знаеше, че ндегетата са добре обучени, но това не бе очаквала.
Не можеше повече да стои наведена, затова се изправи и огледа околността. Намираха се в края на малка плитка котловина. Склоновете бяха обрасли с борови горички, отразяващи величието си във водите на малко езеро, скрито в отсрещния край на обширната поляна. На брега му, сякаш кацнала над леките вълнички, породени от невидимите пръсти на хладния вятър, се мъдреше едноетажна къщичка. Големите й прозорци почти изцяло заместваха стените, откривайки несъмнено прелестна гледка на обитателите. Между две бели мраморни колони се гушеше малка врата от лакирано в червено дърво.
Сайхе се надяваше, че вътре ще намери помощ. Огледа мъжът, проснат на земята в нсвяст. Дори да можеше да го премести, нямаше да рискува заради раните му. Освен това бе твърде изтощена да прилага заклинания върху себе си. Но не искаше да го оставя да лежи на коравата земя, сред насекомите и тревите, а й трябваше и вода...
Събра колкото сили й бяха останали и се свърза с Голямата птица. Ндегето вдигна глава, сякаш се заслушваше във вятъра, и след малко размаха криле. Запърха ниско над поляната, опитвайки се да не докосне земята с крака. Забави скоростта си колкото бе възможно и леко затвори нокти под тялото на старши лейтенанта. Понесе се към къщата, последвано от магьосницата, която се чудеше кога най-сетне обитателите й ще забележат изумителната картинка, която представляваха.
Но къщата бе празна, установи тя, докато разкъсваше мръсните дрехи на мъжа и почистваше раните му с езерна вода. Голямата птица го бе оставила на кръглата веранда, влизаща като кей в езерото и сега обикаляше наоколо в търсене на дребни гризачи. Бяха я нахранили във Варгас и щеше да издържи още дни без месо, но си търсеше някакво занимание...
За пореден път съжаляваше, че няма никакви способности в лекуването и отиде да потърси нещо, кото може да й е от полза, в къщата. След малко отново излезе на терасата, понесла голям копринен чаршаф и кожена тобичка, пълна с непознати мехлеми и компреси, която бе забутана в един долап.
Накъса плата на дълги ивици и след като намаза раните с мехлема, превърза гърдите на мъжа. Дълбоката рана се бе оказала в рамото и Сайхе се надяваше, че ще успее да му помогне. Изсипа и малко езерна вода в устата му, внимавайки да не го задави.
Вече едва се държеше на краката си и влезе отново в къщата. Движеше се като в унес и не обърна особено внимание на стилната изисканост. Намери някакви сушени плодове, сухари и сирене, по което вече имаше синкав мухъл. Въпреки това ги сложи на един поднос, заедно с бутилка червено вино, и излезе на терасата.
Отпусна се на плетеното кресло и отхапа предпазливо от сиренето. Остана много изненадана от приятния му вкус и отпи от виното. Ароматът му се засили и то успокоително плъзна във вените й. Изяде сухарите и плодовете и продължи да пие виното със странното синьо сирене, докато не се унесе в дрямка над вълничките на езерото.
*****
Красноречивият отговор на отрязаните глави бе достатъчен дори за Принца и той се бе убедил, че е по-добре да се отклонят от пътя си, за да избегнат враждебно настроеното племе. Но вече започваше да се чуди дали търпението и дипломацията им с раджата ще бъдат достатъни. И дали ще си заслужава...
Вождът на тази група Пустинници вече един час спореше с тях. Нервно крачеше около двамата мъже, които невъзмутимо седяха на земята с кръстосани крака. Изглеждаше като хищна котка, дебнеща своята заблудена плячка.
Младият водач на племето бе увил главата си с голяма кърпа на черни и тъмнооранжеви ивици, която оставяше само лицето му открито. Очите му бяха светлокафяви, дори жълтеникави и на Ти’сейн отново му се стори, че вижда хищник отвъд тях. Проследи го със своите сребристи очи, мълчалив, заслушан в поредните думи на Самра.
Пустинникът продължаваше да обикаля с елегантността и гъвкавостта на тигър. Присъпваше леко и сякаш стъпалата му се оттласкваха от пода. Разтвори широко уста, както правеше всеки път преди да заговори със странния си акцент, и каза:
- Платото е неприветливо. Там дори пустинята е отдръпнала своя покров. Изоставено от векове място, където никой човек не може да оцелее. Създанията, които...
- Това вече го чухме. – раздразнено каза Ти’сейн. Вече наистина бе загубил търпение и не искаше да слуша повтарящите се доводи на вожда. Изправи се и застана пред пустинника: - Оценявам загрижеността ви и съм благодарен за гостоприемството, което оказвате на един чужденец от свитата на раджата. Надявам се, че така, както ме допуснахте в лагера ви, ще ми позволите й да го напусна, в която посока сметна за подходяща. А ако владетелят на Джендин продължи да бъде така благосклонен, ще продължим пътя си заедно. И той ще има защитата, която мога да му дам.
Самра бе застанал до него и само кимна. Сдържаше собственото си раздразнение от проточилия се разговор и бе склонен да прости действията на Принца; който бе изкривил малко истината, но все пак щеше да постигне макар и някакъв успех. Вождът въздъхна примирено и му отговори:
- Възхищавам се на увереността ти, чужденецо. Но се съмнявам, че тя ще ви помогне да се изправите срещу ужасите, които дебнат на юг. Но ваша воля, тази нощ бъдете мои гости и спете спокойно. Ще разпоредя да ви донесат храна и вода по шатрите.
Обърна им гръб без да ги изчака да излязат и влезе във вътрешната стая на колибата. Изръмжа тихо и свали кърпата от главата си. Две заострени, окосмени уши се подадоха от рижаво-черната му коса.
“Не мога да убия едно Дете на Древните, човек, чийто предци са ни служили вярно. А няма друг начин да възпра Самра и спътника му. Ако Далвенот наистина реши да действа... Бе твърде предан на Черния кръг. Но откога започнахме да отхвърляме, забравяме, пренебрегваме същността си на древни? Може би откакто Калитеа се отрече...”
Но в крайна сметка реши, че заплаха има само за чужденеца. Макар и повечето да не бяха се събудили още, времето не бе променило нищо. Не можеха да вървят срещу природата си...
Когато излязоха от колибата на вожда, Принцът и Раджата бързо се разделиха и Ти’сейн се запъти към брега на езерото. Трябваше да прочисти мислите си и да се подготви за последната част от пътуването...
Съблече се и нагази в хладките води. Гмурна се и когато отново се показа на повърхността, от дългата му черна коса бе полепнала на мокри кичури по лицето му. Бе завързал здраво кесията на врата си с черна кожена връв, но въпреки това посегна към нея, за да се увери, че е на мястото си.
Древното светилище на Халид. Съвсем близо се намираше мястото, което бе търсил през целия си живот. Нетърпение и безпокойство едновременно полазиха по гърба му и го накараха да загуби концентрация. За миг потъна в чистите води на оазиса, отразяващи светлината на почти пълната луна и пръснатите около нея звезди. “Отразява и поглъща”, каза си той, след като отново подаде глава навън.
Наложи си да престане да мисли за края на това пътуване и с плавни движения заплува към брега. Идваше момент, в който плановете бяха излишни. Защото можеше да се случи всичко. И нищо. Когато пристигнат, ще действа според повика на кръвта и Светлината. А до тогава трябваше да оцелее още няколко дни в неприветливата пустиня.
Докато се връщаше към шатрата, която му бяха отредили, мина покрай колибата на вожда и тъмното присъствие се появи отново. Имаше нещо странно у този човек, което пораждаше противоречиви усещания у Принца. Сякаш нещо тъмно и древно го бе обладало.
Час по-късно, докато вече се унасяше след обилната вечеря от печено месо и пресен хляб с подправки и мед, Ти’сейн отново усети неприятното излъчване. Този път в невидимата тъмнина се криеше и заплаха. Като черни ръце, които посягаха към него.
Сънят бързо се оттегли от тялото му, но Принцът остана да лежи неподвижно под дебелите одеала, събирайки светлината зад затворените си клепачи. Държеше кинжалите си – единят в ръката, на която бе положил главата си, а другият плътно до хълбока си.
Чу се тих звук от рязане на кожа и вътре се промъкна ниска фигура, неразличима в мрака. Ти’сейн скочи и повдига клепачи. Очите му осветиха шатрата със сребриста светлина, а той замахна високо с единия кинжал, завъртя се, за да избегне късото острие на противника си и удари и с втория, досега останал скрит плътно до тялото му.
Човекът отсреща изскимтя едва доловимо и изпусна ножа си. На Принца не му остана мнго време да се чуди, дали онзи наистина е човек, защото мъжът с рижавочерната коса се нахвърли върху него. Ритникът му запрати оръжието, с което Ти’сейн бе порязъл ръката му, в другя край на шатрата. Хвана здраво китката, в която стискаше другия кинжал и отпусна цялата си тежест върху него.
Принцът рухна под тялото на противника си, но успя да забие коляното си в корема му, докато двамата падаха върху финия пясък. Притисна го към земята, поизправи се малко и разтвори пръсти. Ноктите му се издължиха и замахна към лицето на Ти’сейн. Той успя да се извие и три кървави резки се появиха на рамото му.
Другият мъж изръмжа и този път се опита да го нарани с двете си ръце. Принцът се възползва от моментната му нестабилност и го отхвърли от себе си. Когато се изправи, дългите нокти вече бяха насочени към гърлото му. Рязко вдигна ръката, в която все още стискаше кинжала, и острето блокира тигровите нокти, преплитайки се с тях.
Противникът му не можеше да движи ръцете си и Ти’сейн го удряше по главата. Косматите заострени уши помръдваха при всеки сблъсък на юмрука му с твърдата кост. Усети нещо гладко и меко да потърква голата му кожа и да се омотава около глезена му. Потръпна и за миг отклони вниманието си, само за да види дълга опашка с мека тигрова козина. В този миг другият се освободи и отново замахна сдългите нокти.
Ти’сейн отбиваше ударите му с кинжала и скоро усети умора в ръката си. Мускулите на другия сякаш бяха еластични стоманени въжета, които неумолимо насочваха острите нокти все по-близо до лицето му. Създаде малка блестяща звезда и я запрати по противника си, но когато го достигна, тя само се разпиля на късчета светлина. Повторният му опит също бе неуспешен, посрещнат от озъбеното лице на съществото отсреща. Каквото и да представляваше, не се влияеше от преките му магии.
Париранията му ставаха все по-слаби и заотстъпва към изхода на шатрата. Дргият си помисли, че ще сеопита да избяга и атаките му станаха по-ожесточени. Но по средата на разстоянието Ти’сейн отново захвана ноктите на едната му ръка с кинжала си, а другата изблъска силно със здравото си рамо. Хвана брадичката на противника си и допря лице в неговото. Погледите им се срещнаха и искрящите сребристи очи засияха ослепитлно. Съществото се загърчи от болка, ръмжеше и се опитваше да се съвземе, но той бързо измъкна кинжала си от отслабналата хватката на ноктите му и заби острието във врата му.
Гърдите му се повдигаха тежко, а раните на рамото му вече пареха от потта и песъчинките, които бяха попаднали вътре. Ти’сейн ги почисти набързо и се отпусна върху разхвърляните одеала. Подремна четвърт час и реши, че не трябва да се бавят повече. Отиде в шатрата на раджата.
Наложницата му скочи и го посрещна с кама в ръка, но веднага се отдръпна, щом го позна. Принцът разказа набързо на Самра какво се бе случило и раджата се съгласи, че не трябва да остават повече.
Бе по-трудно, отколкото предполагаха, но след около половин час групата им се изниза от лагера, незабелязана от постовете.
*****
Две златни везнички бяха наклонени в нарушено равновесие. Не можеше да се бори с тежестта на смъртта, не можеше да им върне баланса. “Какво се е случило в Селения?”, питаше се той цял ден, докато най-накрая не пристигна вестта за бунта в Периал.
Крал Марсел убит, принц Марсел – също. Дворецът в руини, част от благородниците – мъртви. Единственият наследник на трона – невръстната принцеса Деа, изчезнала. А селенитите открито са провъзгласили своето завръщане. “И то в каква светлина!”, мръщеше се Първосвещеинка над разхвърляните по бюрото му донесения. “В лунна, в каква друга...”, изсумтя той и прокара ръка през косата си.
“Селенитите се раздвижват, а онова момиче още не се е осъзнало.” Идеше му да я привика отново, но се отказа. Трябваше й свобода. И време. Момичето... “Жената.”, поправи се мислено той. Въпреки не особено голямата разлика във възрастта им, Джоррам честто се чудеше...; особено когато разговаряше със селенитката. Държанието й бе някаква странна смесица от наивност, объркване, упоритост и относеност... Неземна, независима по свой си начин. Капризна като изгряващата навън луна, почти запълнила самолюбието и силата си. И в същото време Земя я притегляше, уравновесяваше характера й в невъзможно противоречие.
Погледна през прозореца. Две нощи до пълнолуние. Най-неподходящото време да я привиква. И да се опитва да я убеждава в каквото и да било. Ще изчака. А и толкова други неща изискваха вниманието му.
Отново разбърка книжата по масивното си бюро и най-накрая намери едно малко листче, което го известяваше за зачестили силоски нападения в Херцогство Озикс. “Великата майка сигурно се е побъркала”, мислеше си той. Напоследък не можеше да разбере действията й. Екстенара наближаваше, а Първата й се изплъзваше, както скоро бе научил. Припомни си за миналото, за времето, когато бе в харема й... Може би скоро тя щеше да загуби живота си. А той – дълга си на Пазител. И въпреки това не му се мислеше за възможността. Ще трябва да отиде в Демар и да отнеме живота й. На човекът, който му бе позволил да стигне до тук. Джоррам огледа покоите си на Първосвещеник и потъна в мислите си.
Изправяше се с мъка и болката я прониза още по силно. Потръпна от планинския вятър, развяващ копринените шаллове, увити окло тялото й. Половината от и без това оскъдното й облекло бе събрано на разбъркана купчина коприна на ниската трева, запазила свежестта и зеленината си въпреки късното лято.
Протегна се и гърбът й изпука. Наложи си отново самоконтрола, който толкова години носеше като маска. Невидима маска, прикриваща повече от дрехите й; даваше и сили и ... “смелост”, реши тя. Никога не бе гледала на нещата от тази им страна. Но ако не бе самоконтрола, едва ли щеше да се реши на самоубийственото спускане с ндегето. И то за да спаси непознат.
Огледа се за старши лейтенантът и го видя да лежи неподвижно близо до ндегето. Забърза към него, но гръбнакът й сякаш се изпъна силно, напомняйки и за себе си. Когато най-сетне стигна до мъжа, бе на ръба да рухне – мъртвешки бледото му лице, засъхналата кръв по гърдите му... “И всичко беше напразно?!”, идепе й да извика.
Докосна го плахо, сякаш искаше да отложи истината с няколко нищожни мига. Поклати глава и въздъна облекчено – все още бе топъл. И дишаше, макар и съвсем незабележимо. Забеляза няколко бели пера, разпръснати около тялото му. “Нима Голямата птица го е топлила през нощта?”, запита се тя. Знаеше, че ндегетата са добре обучени, но това не бе очаквала.
Не можеше повече да стои наведена, затова се изправи и огледа околността. Намираха се в края на малка плитка котловина. Склоновете бяха обрасли с борови горички, отразяващи величието си във водите на малко езеро, скрито в отсрещния край на обширната поляна. На брега му, сякаш кацнала над леките вълнички, породени от невидимите пръсти на хладния вятър, се мъдреше едноетажна къщичка. Големите й прозорци почти изцяло заместваха стените, откривайки несъмнено прелестна гледка на обитателите. Между две бели мраморни колони се гушеше малка врата от лакирано в червено дърво.
Сайхе се надяваше, че вътре ще намери помощ. Огледа мъжът, проснат на земята в нсвяст. Дори да можеше да го премести, нямаше да рискува заради раните му. Освен това бе твърде изтощена да прилага заклинания върху себе си. Но не искаше да го оставя да лежи на коравата земя, сред насекомите и тревите, а й трябваше и вода...
Събра колкото сили й бяха останали и се свърза с Голямата птица. Ндегето вдигна глава, сякаш се заслушваше във вятъра, и след малко размаха криле. Запърха ниско над поляната, опитвайки се да не докосне земята с крака. Забави скоростта си колкото бе възможно и леко затвори нокти под тялото на старши лейтенанта. Понесе се към къщата, последвано от магьосницата, която се чудеше кога най-сетне обитателите й ще забележат изумителната картинка, която представляваха.
Но къщата бе празна, установи тя, докато разкъсваше мръсните дрехи на мъжа и почистваше раните му с езерна вода. Голямата птица го бе оставила на кръглата веранда, влизаща като кей в езерото и сега обикаляше наоколо в търсене на дребни гризачи. Бяха я нахранили във Варгас и щеше да издържи още дни без месо, но си търсеше някакво занимание...
За пореден път съжаляваше, че няма никакви способности в лекуването и отиде да потърси нещо, кото може да й е от полза, в къщата. След малко отново излезе на терасата, понесла голям копринен чаршаф и кожена тобичка, пълна с непознати мехлеми и компреси, която бе забутана в един долап.
Накъса плата на дълги ивици и след като намаза раните с мехлема, превърза гърдите на мъжа. Дълбоката рана се бе оказала в рамото и Сайхе се надяваше, че ще успее да му помогне. Изсипа и малко езерна вода в устата му, внимавайки да не го задави.
Вече едва се държеше на краката си и влезе отново в къщата. Движеше се като в унес и не обърна особено внимание на стилната изисканост. Намери някакви сушени плодове, сухари и сирене, по което вече имаше синкав мухъл. Въпреки това ги сложи на един поднос, заедно с бутилка червено вино, и излезе на терасата.
Отпусна се на плетеното кресло и отхапа предпазливо от сиренето. Остана много изненадана от приятния му вкус и отпи от виното. Ароматът му се засили и то успокоително плъзна във вените й. Изяде сухарите и плодовете и продължи да пие виното със странното синьо сирене, докато не се унесе в дрямка над вълничките на езерото.
*****
Красноречивият отговор на отрязаните глави бе достатъчен дори за Принца и той се бе убедил, че е по-добре да се отклонят от пътя си, за да избегнат враждебно настроеното племе. Но вече започваше да се чуди дали търпението и дипломацията им с раджата ще бъдат достатъни. И дали ще си заслужава...
Вождът на тази група Пустинници вече един час спореше с тях. Нервно крачеше около двамата мъже, които невъзмутимо седяха на земята с кръстосани крака. Изглеждаше като хищна котка, дебнеща своята заблудена плячка.
Младият водач на племето бе увил главата си с голяма кърпа на черни и тъмнооранжеви ивици, която оставяше само лицето му открито. Очите му бяха светлокафяви, дори жълтеникави и на Ти’сейн отново му се стори, че вижда хищник отвъд тях. Проследи го със своите сребристи очи, мълчалив, заслушан в поредните думи на Самра.
Пустинникът продължаваше да обикаля с елегантността и гъвкавостта на тигър. Присъпваше леко и сякаш стъпалата му се оттласкваха от пода. Разтвори широко уста, както правеше всеки път преди да заговори със странния си акцент, и каза:
- Платото е неприветливо. Там дори пустинята е отдръпнала своя покров. Изоставено от векове място, където никой човек не може да оцелее. Създанията, които...
- Това вече го чухме. – раздразнено каза Ти’сейн. Вече наистина бе загубил търпение и не искаше да слуша повтарящите се доводи на вожда. Изправи се и застана пред пустинника: - Оценявам загрижеността ви и съм благодарен за гостоприемството, което оказвате на един чужденец от свитата на раджата. Надявам се, че така, както ме допуснахте в лагера ви, ще ми позволите й да го напусна, в която посока сметна за подходяща. А ако владетелят на Джендин продължи да бъде така благосклонен, ще продължим пътя си заедно. И той ще има защитата, която мога да му дам.
Самра бе застанал до него и само кимна. Сдържаше собственото си раздразнение от проточилия се разговор и бе склонен да прости действията на Принца; който бе изкривил малко истината, но все пак щеше да постигне макар и някакъв успех. Вождът въздъхна примирено и му отговори:
- Възхищавам се на увереността ти, чужденецо. Но се съмнявам, че тя ще ви помогне да се изправите срещу ужасите, които дебнат на юг. Но ваша воля, тази нощ бъдете мои гости и спете спокойно. Ще разпоредя да ви донесат храна и вода по шатрите.
Обърна им гръб без да ги изчака да излязат и влезе във вътрешната стая на колибата. Изръмжа тихо и свали кърпата от главата си. Две заострени, окосмени уши се подадоха от рижаво-черната му коса.
“Не мога да убия едно Дете на Древните, човек, чийто предци са ни служили вярно. А няма друг начин да възпра Самра и спътника му. Ако Далвенот наистина реши да действа... Бе твърде предан на Черния кръг. Но откога започнахме да отхвърляме, забравяме, пренебрегваме същността си на древни? Може би откакто Калитеа се отрече...”
Но в крайна сметка реши, че заплаха има само за чужденеца. Макар и повечето да не бяха се събудили още, времето не бе променило нищо. Не можеха да вървят срещу природата си...
Когато излязоха от колибата на вожда, Принцът и Раджата бързо се разделиха и Ти’сейн се запъти към брега на езерото. Трябваше да прочисти мислите си и да се подготви за последната част от пътуването...
Съблече се и нагази в хладките води. Гмурна се и когато отново се показа на повърхността, от дългата му черна коса бе полепнала на мокри кичури по лицето му. Бе завързал здраво кесията на врата си с черна кожена връв, но въпреки това посегна към нея, за да се увери, че е на мястото си.
Древното светилище на Халид. Съвсем близо се намираше мястото, което бе търсил през целия си живот. Нетърпение и безпокойство едновременно полазиха по гърба му и го накараха да загуби концентрация. За миг потъна в чистите води на оазиса, отразяващи светлината на почти пълната луна и пръснатите около нея звезди. “Отразява и поглъща”, каза си той, след като отново подаде глава навън.
Наложи си да престане да мисли за края на това пътуване и с плавни движения заплува към брега. Идваше момент, в който плановете бяха излишни. Защото можеше да се случи всичко. И нищо. Когато пристигнат, ще действа според повика на кръвта и Светлината. А до тогава трябваше да оцелее още няколко дни в неприветливата пустиня.
Докато се връщаше към шатрата, която му бяха отредили, мина покрай колибата на вожда и тъмното присъствие се появи отново. Имаше нещо странно у този човек, което пораждаше противоречиви усещания у Принца. Сякаш нещо тъмно и древно го бе обладало.
Час по-късно, докато вече се унасяше след обилната вечеря от печено месо и пресен хляб с подправки и мед, Ти’сейн отново усети неприятното излъчване. Този път в невидимата тъмнина се криеше и заплаха. Като черни ръце, които посягаха към него.
Сънят бързо се оттегли от тялото му, но Принцът остана да лежи неподвижно под дебелите одеала, събирайки светлината зад затворените си клепачи. Държеше кинжалите си – единят в ръката, на която бе положил главата си, а другият плътно до хълбока си.
Чу се тих звук от рязане на кожа и вътре се промъкна ниска фигура, неразличима в мрака. Ти’сейн скочи и повдига клепачи. Очите му осветиха шатрата със сребриста светлина, а той замахна високо с единия кинжал, завъртя се, за да избегне късото острие на противника си и удари и с втория, досега останал скрит плътно до тялото му.
Човекът отсреща изскимтя едва доловимо и изпусна ножа си. На Принца не му остана мнго време да се чуди, дали онзи наистина е човек, защото мъжът с рижавочерната коса се нахвърли върху него. Ритникът му запрати оръжието, с което Ти’сейн бе порязъл ръката му, в другя край на шатрата. Хвана здраво китката, в която стискаше другия кинжал и отпусна цялата си тежест върху него.
Принцът рухна под тялото на противника си, но успя да забие коляното си в корема му, докато двамата падаха върху финия пясък. Притисна го към земята, поизправи се малко и разтвори пръсти. Ноктите му се издължиха и замахна към лицето на Ти’сейн. Той успя да се извие и три кървави резки се появиха на рамото му.
Другият мъж изръмжа и този път се опита да го нарани с двете си ръце. Принцът се възползва от моментната му нестабилност и го отхвърли от себе си. Когато се изправи, дългите нокти вече бяха насочени към гърлото му. Рязко вдигна ръката, в която все още стискаше кинжала, и острето блокира тигровите нокти, преплитайки се с тях.
Противникът му не можеше да движи ръцете си и Ти’сейн го удряше по главата. Косматите заострени уши помръдваха при всеки сблъсък на юмрука му с твърдата кост. Усети нещо гладко и меко да потърква голата му кожа и да се омотава около глезена му. Потръпна и за миг отклони вниманието си, само за да види дълга опашка с мека тигрова козина. В този миг другият се освободи и отново замахна сдългите нокти.
Ти’сейн отбиваше ударите му с кинжала и скоро усети умора в ръката си. Мускулите на другия сякаш бяха еластични стоманени въжета, които неумолимо насочваха острите нокти все по-близо до лицето му. Създаде малка блестяща звезда и я запрати по противника си, но когато го достигна, тя само се разпиля на късчета светлина. Повторният му опит също бе неуспешен, посрещнат от озъбеното лице на съществото отсреща. Каквото и да представляваше, не се влияеше от преките му магии.
Париранията му ставаха все по-слаби и заотстъпва към изхода на шатрата. Дргият си помисли, че ще сеопита да избяга и атаките му станаха по-ожесточени. Но по средата на разстоянието Ти’сейн отново захвана ноктите на едната му ръка с кинжала си, а другата изблъска силно със здравото си рамо. Хвана брадичката на противника си и допря лице в неговото. Погледите им се срещнаха и искрящите сребристи очи засияха ослепитлно. Съществото се загърчи от болка, ръмжеше и се опитваше да се съвземе, но той бързо измъкна кинжала си от отслабналата хватката на ноктите му и заби острието във врата му.
Гърдите му се повдигаха тежко, а раните на рамото му вече пареха от потта и песъчинките, които бяха попаднали вътре. Ти’сейн ги почисти набързо и се отпусна върху разхвърляните одеала. Подремна четвърт час и реши, че не трябва да се бавят повече. Отиде в шатрата на раджата.
Наложницата му скочи и го посрещна с кама в ръка, но веднага се отдръпна, щом го позна. Принцът разказа набързо на Самра какво се бе случило и раджата се съгласи, че не трябва да остават повече.
Бе по-трудно, отколкото предполагаха, но след около половин час групата им се изниза от лагера, незабелязана от постовете.
*****
Две златни везнички бяха наклонени в нарушено равновесие. Не можеше да се бори с тежестта на смъртта, не можеше да им върне баланса. “Какво се е случило в Селения?”, питаше се той цял ден, докато най-накрая не пристигна вестта за бунта в Периал.
Крал Марсел убит, принц Марсел – също. Дворецът в руини, част от благородниците – мъртви. Единственият наследник на трона – невръстната принцеса Деа, изчезнала. А селенитите открито са провъзгласили своето завръщане. “И то в каква светлина!”, мръщеше се Първосвещеинка над разхвърляните по бюрото му донесения. “В лунна, в каква друга...”, изсумтя той и прокара ръка през косата си.
“Селенитите се раздвижват, а онова момиче още не се е осъзнало.” Идеше му да я привика отново, но се отказа. Трябваше й свобода. И време. Момичето... “Жената.”, поправи се мислено той. Въпреки не особено голямата разлика във възрастта им, Джоррам честто се чудеше...; особено когато разговаряше със селенитката. Държанието й бе някаква странна смесица от наивност, объркване, упоритост и относеност... Неземна, независима по свой си начин. Капризна като изгряващата навън луна, почти запълнила самолюбието и силата си. И в същото време Земя я притегляше, уравновесяваше характера й в невъзможно противоречие.
Погледна през прозореца. Две нощи до пълнолуние. Най-неподходящото време да я привиква. И да се опитва да я убеждава в каквото и да било. Ще изчака. А и толкова други неща изискваха вниманието му.
Отново разбърка книжата по масивното си бюро и най-накрая намери едно малко листче, което го известяваше за зачестили силоски нападения в Херцогство Озикс. “Великата майка сигурно се е побъркала”, мислеше си той. Напоследък не можеше да разбере действията й. Екстенара наближаваше, а Първата й се изплъзваше, както скоро бе научил. Припомни си за миналото, за времето, когато бе в харема й... Може би скоро тя щеше да загуби живота си. А той – дълга си на Пазител. И въпреки това не му се мислеше за възможността. Ще трябва да отиде в Демар и да отнеме живота й. На човекът, който му бе позволил да стигне до тук. Джоррам огледа покоите си на Първосвещеник и потъна в мислите си.
Отново в Бодар, пътешествието беше завършило оттам където беше започнало. Старецът го беше изоставил с двусмилените думи “Където е текло пак ще тече, освен ако не настане суша”. Помота се из кривите улички и в уречения час навести Беззъбия. Той го поведе по други тесни и мрачни улички, накрая стигнаха до незабележима вратичка и гидът му почука три пъти. Отвътре изскочиха няколко смътни фигури, сграбчиха Сим, навлякоха му качулка на главата и го помъкнаха със себе си. Не можеше да каже колко време мина, усети, че излизат на открито, после пак влизат в някакво помещение, следваха стълби и накрая някой махна качулката от главата му. Озова се в нещо като изба, огледа се объркано, видя двама мъже седнали до шахматна дъска. Единият погледна към него:
- Значи ти си този, който иска смъртта на уважаемия Джонатан Кейдж. И как те зоват?
Сим се замисли за миг и после реши да отговори:
- Сим фон Тотенкранц. А твоето име?
- Дръзко – усмихна се мъжът насреща. – Наричай ме просто… Винс.
Вторият изхихика, Сим се загледа в него, имаше нещо нечовешко и неестествено във фигурата отсреща, но не можеше да определи какво е.
- И кой те праща, Сим? – продължи с въпросите Винс.
- Никой – сви рамене Сим. – Работя за себе си.
- Нима?
- Да – опита се гласът му да звучи уверено.
Винс кимна към другия:
- Исфериот, донеси… инструментите.
Онзи излезе и след малко се върна с разпален мангал и няколко различни по вид, но изключително зловещи клещи.
- За… за какво ви е това? – потръпна Сим.
- Развързват езици, разчупват леда, такива работи – бледа усмивка се плъзна по лицето на Винс.
Сим се усмихна в отговор, нямаше точно него да изплашат с подобни постановки.
- И ще свършите ли работата, която искам? – поинтересува се той.
- За кого работиш, Сим? – отново попита Винс, без да дава вид, че е чул думите му.
- Отегчавате ме – прозя се Сим. – Очевидно съм си загубил времето с вас…
Почти незабележим знак на Винс и двама яки пазачи влязоха в стаята, сграбчиха Сим и го завързаха на един стол. Винс им махна с ръка и после се обърна към Исфериот:
- Ще се върна след час… Постарай се да се разприказва.
- Ама, чакайте! – Сим беше пребледнял. – Нека да го обсъдим!
- Откъде да започна? – поинтересува се Исфериот.
- Казват – замисли се Винс, - че очите са огледало на душата. Пази му обаче езика, ще ни потрябва. – при последните си думи излезе.
Исфериот отново изхихика и разрови с ръжен въглените, ситни капчици пот избиха по челото на Сим. Врата се открехна и се подаде някаква невчесана мутра.
- Ъъъ, можем ли да погледаме?
- Изчезвайте! – изрева Исфериот в отговор и метна едни от клещите в посока на гласа. Чу се тропот на отдалечаващи се стъпки, а през полуотворената врата се плъзна лунен лъч. Едва сега Сим разбра какво не беше наред, зениците на мъжа отсреща бяха като на котка. Онзи вдигна ръжена и се приближи.
- Каква хубава бяла кожа! – и доближи нагорещенето желязо до лицето на Сим, който усети как косъмчетата от наболата му брада започват да се топят.
- И какви прекрасни очи! – ръженът беше на два пръста от лявото му око, топлината беше непоносима.
- Почакай! Почакай! – почти изпищя Сим. – Ще ти кажа каквото поискаш!
- А, добре. – съгласи се Исфериот и отдръпна желязото на педя, а после с рязко движение го заби в окото му. Писъкът се изви и рязко секна в момента, когато съзнанието напусна Сим.
Болка. Червена пелена, разкъсвана от светкавици. Огромно лице, носещо се в нищото и мърдащи устни. Нашепват нещо недоловимо. Изискват, заповядват.
Кофата с вода го свести, усещаше тъпо пулсиране на мястото, където беше окото му. Сякаш отнякъде другаде гледаше самия себе си, виждаше лунния лъч, който бавно пълзеше по тялото му. Исфериот захихика:
- Хей, очички, хей ги две, а само едно останало!
Отново вдигна ръжена и го приближи до другото му око.
- Всичко… ще… ти… кажа – прошепна умолително Сим.
- И какво значение има? Толкова рядко ми се удава да се позабавлявам! – Исфериот размаха театрално нажеженото желязо и с премерено движение го ръгна в дясното му око. Нов писък огласи стаята.
Пулсиране. Барабаните бият в бесен ритъм. Убий. Устните се разтварят. Убий. Гласът вече не шепти, а оглушително крещи. Убий! Пулсирането се пръсва като гнойна рана. Убий! Убий! Луната се смее. Убий! Убий! Убий!
Исфериот тъкмо беше вдигнал наново кофата, когато забеляза, че тялото на Сим се извива и тресе, целият стол подскачаше. Учуден приближи и тогава едната ръка на Сим разкъса каишите и го сграбчи за рамото. Исфериот ехидно се усмихна, пусна кофата и на свой ред я стисна с другата си ръка, извитите нокти се впиха в плътта.
Убий! Убий! Убий! Пелената се разкъсва и отвъд грейва кървавочервено слънце. УБИЙ!
Усмивката на Исфериот се изкриви, щом усети че нещо не е наред с ръката му, вече не я чувстваше. Смайването му премина в ужас, щом усети болката. Препускащата във вените му кръв завря, разкъсвайки плътта. Започна да се задушава, алкохолните пари проникваха навсякъде, и най-малката капчица в тялото му се превръщаше във вино. Мозъкът му се смачка на пихтия, миг преди сърцето му да се пръсне от напрежението. Сим усети омекналото тяло в ръката си и го пусна. Замахна и удари масичката с инструментите, опипом хвана някакъв нож и преряза въжетата си. Падна на колене в мазната локва, която представляваше в момента Исфериот и повърна. Изправи се залитайки и тръгна към вратата, следваше лунния лъч. Току до изхода отново повърна и припадна. Свести се и запълзя нагоре по стълбите, пълзеше сякаш часове, но накрая се добра до малък вътрешен двор. Там го и откри Мориан.
***
По нервното потрепване в стомаха си усети, че нещо не е наред, болката се предаваше като далечно ехо. Тръгна веднага.
Видя го да лежи в двора, групичка едри мъже го бяха заобиколили. Щом я видяха – сияеща и нежна – се отдръпнаха да й направят път, сякаш омагьосани от присъствието й. Тя коленичи до Сим, повдигна главата му и се взря в празните му очи. Той усети присъствието й и прошепна:
- Убий… убий… всички… - и отново припадна. Мориан нежно измъкна ножа от ръката му и се изправи.
- Кой му причини това? – попита сурово оглеждайки мъжете около себе си.
Най-близкият се захили:
- С теб, скъпа, ще бъдем по нежни…
Тя избухна в миг като кълбо нажежена до бяло светлина. Застинали като статуи, с нелепи изражения, стискайки безполезните си оръжия, мъжете бяха лесна мишена. Замах, капчици кръв политат във въздуха, стон, изкривено от болка лице. Нов срез, финт, блок, удар, някой се строполява. Всичко се събра в един единствен миг и когато Мориан си пое отново въздух пред нея стоеше само мъжът, който я заговори. Тя го стисна за шията, вдигна го и го блъсна във вратата на избата. С две бързи движения го закова за ръцете и го остави да виси там, скимтейки от болка. Върна се при Сим, наведе се да го погали по косата и прошепна:
- Сега се връщам.
Върна се след няколко минути с два оседлани коня, нежно подхвана лежащият Сим и го преметна върху един от конете. После се върна към прикованият пазач и му изсъска:
- Кажи на твоя господар, че ще се върна за него!
След това поведе конете за поводите. Погледът й се спря върху окървавеното лице на Сим, тръсна глава и сякаш каза на себе си.
- Забравих нещо. – върна се в двора и с отмерено движение бръкна в очите на прикования бандит. Писъкът му още огласяше смълчаните улици, когато двата коня вече се носеха в тръс, напускайки квартала.
Посланик Корл беше свикнал на внезапните нощни събуждания, но се изненада когато видя самата Мориан. Тя безцеремонно влезе, носейки на ръце мъж с окървавено лице и без очи, в когото посланикът разпозна Сим фон Тотенкранц.
- Погрижи се него! – заповяда кратко Мориан.
- Видя… видя ли ви някой? – осмели се да попита Корл.
- Да – отговори тя и го дари със студена усмивка. – Данайски нощен патрул. На три преки оттук. За всеки случай убих и конете им.
После излезе. Посланикът смутено поклати глава.
- Значи ти си този, който иска смъртта на уважаемия Джонатан Кейдж. И как те зоват?
Сим се замисли за миг и после реши да отговори:
- Сим фон Тотенкранц. А твоето име?
- Дръзко – усмихна се мъжът насреща. – Наричай ме просто… Винс.
Вторият изхихика, Сим се загледа в него, имаше нещо нечовешко и неестествено във фигурата отсреща, но не можеше да определи какво е.
- И кой те праща, Сим? – продължи с въпросите Винс.
- Никой – сви рамене Сим. – Работя за себе си.
- Нима?
- Да – опита се гласът му да звучи уверено.
Винс кимна към другия:
- Исфериот, донеси… инструментите.
Онзи излезе и след малко се върна с разпален мангал и няколко различни по вид, но изключително зловещи клещи.
- За… за какво ви е това? – потръпна Сим.
- Развързват езици, разчупват леда, такива работи – бледа усмивка се плъзна по лицето на Винс.
Сим се усмихна в отговор, нямаше точно него да изплашат с подобни постановки.
- И ще свършите ли работата, която искам? – поинтересува се той.
- За кого работиш, Сим? – отново попита Винс, без да дава вид, че е чул думите му.
- Отегчавате ме – прозя се Сим. – Очевидно съм си загубил времето с вас…
Почти незабележим знак на Винс и двама яки пазачи влязоха в стаята, сграбчиха Сим и го завързаха на един стол. Винс им махна с ръка и после се обърна към Исфериот:
- Ще се върна след час… Постарай се да се разприказва.
- Ама, чакайте! – Сим беше пребледнял. – Нека да го обсъдим!
- Откъде да започна? – поинтересува се Исфериот.
- Казват – замисли се Винс, - че очите са огледало на душата. Пази му обаче езика, ще ни потрябва. – при последните си думи излезе.
Исфериот отново изхихика и разрови с ръжен въглените, ситни капчици пот избиха по челото на Сим. Врата се открехна и се подаде някаква невчесана мутра.
- Ъъъ, можем ли да погледаме?
- Изчезвайте! – изрева Исфериот в отговор и метна едни от клещите в посока на гласа. Чу се тропот на отдалечаващи се стъпки, а през полуотворената врата се плъзна лунен лъч. Едва сега Сим разбра какво не беше наред, зениците на мъжа отсреща бяха като на котка. Онзи вдигна ръжена и се приближи.
- Каква хубава бяла кожа! – и доближи нагорещенето желязо до лицето на Сим, който усети как косъмчетата от наболата му брада започват да се топят.
- И какви прекрасни очи! – ръженът беше на два пръста от лявото му око, топлината беше непоносима.
- Почакай! Почакай! – почти изпищя Сим. – Ще ти кажа каквото поискаш!
- А, добре. – съгласи се Исфериот и отдръпна желязото на педя, а после с рязко движение го заби в окото му. Писъкът се изви и рязко секна в момента, когато съзнанието напусна Сим.
Болка. Червена пелена, разкъсвана от светкавици. Огромно лице, носещо се в нищото и мърдащи устни. Нашепват нещо недоловимо. Изискват, заповядват.
Кофата с вода го свести, усещаше тъпо пулсиране на мястото, където беше окото му. Сякаш отнякъде другаде гледаше самия себе си, виждаше лунния лъч, който бавно пълзеше по тялото му. Исфериот захихика:
- Хей, очички, хей ги две, а само едно останало!
Отново вдигна ръжена и го приближи до другото му око.
- Всичко… ще… ти… кажа – прошепна умолително Сим.
- И какво значение има? Толкова рядко ми се удава да се позабавлявам! – Исфериот размаха театрално нажеженото желязо и с премерено движение го ръгна в дясното му око. Нов писък огласи стаята.
Пулсиране. Барабаните бият в бесен ритъм. Убий. Устните се разтварят. Убий. Гласът вече не шепти, а оглушително крещи. Убий! Пулсирането се пръсва като гнойна рана. Убий! Убий! Луната се смее. Убий! Убий! Убий!
Исфериот тъкмо беше вдигнал наново кофата, когато забеляза, че тялото на Сим се извива и тресе, целият стол подскачаше. Учуден приближи и тогава едната ръка на Сим разкъса каишите и го сграбчи за рамото. Исфериот ехидно се усмихна, пусна кофата и на свой ред я стисна с другата си ръка, извитите нокти се впиха в плътта.
Убий! Убий! Убий! Пелената се разкъсва и отвъд грейва кървавочервено слънце. УБИЙ!
Усмивката на Исфериот се изкриви, щом усети че нещо не е наред с ръката му, вече не я чувстваше. Смайването му премина в ужас, щом усети болката. Препускащата във вените му кръв завря, разкъсвайки плътта. Започна да се задушава, алкохолните пари проникваха навсякъде, и най-малката капчица в тялото му се превръщаше във вино. Мозъкът му се смачка на пихтия, миг преди сърцето му да се пръсне от напрежението. Сим усети омекналото тяло в ръката си и го пусна. Замахна и удари масичката с инструментите, опипом хвана някакъв нож и преряза въжетата си. Падна на колене в мазната локва, която представляваше в момента Исфериот и повърна. Изправи се залитайки и тръгна към вратата, следваше лунния лъч. Току до изхода отново повърна и припадна. Свести се и запълзя нагоре по стълбите, пълзеше сякаш часове, но накрая се добра до малък вътрешен двор. Там го и откри Мориан.
***
По нервното потрепване в стомаха си усети, че нещо не е наред, болката се предаваше като далечно ехо. Тръгна веднага.
Видя го да лежи в двора, групичка едри мъже го бяха заобиколили. Щом я видяха – сияеща и нежна – се отдръпнаха да й направят път, сякаш омагьосани от присъствието й. Тя коленичи до Сим, повдигна главата му и се взря в празните му очи. Той усети присъствието й и прошепна:
- Убий… убий… всички… - и отново припадна. Мориан нежно измъкна ножа от ръката му и се изправи.
- Кой му причини това? – попита сурово оглеждайки мъжете около себе си.
Най-близкият се захили:
- С теб, скъпа, ще бъдем по нежни…
Тя избухна в миг като кълбо нажежена до бяло светлина. Застинали като статуи, с нелепи изражения, стискайки безполезните си оръжия, мъжете бяха лесна мишена. Замах, капчици кръв политат във въздуха, стон, изкривено от болка лице. Нов срез, финт, блок, удар, някой се строполява. Всичко се събра в един единствен миг и когато Мориан си пое отново въздух пред нея стоеше само мъжът, който я заговори. Тя го стисна за шията, вдигна го и го блъсна във вратата на избата. С две бързи движения го закова за ръцете и го остави да виси там, скимтейки от болка. Върна се при Сим, наведе се да го погали по косата и прошепна:
- Сега се връщам.
Върна се след няколко минути с два оседлани коня, нежно подхвана лежащият Сим и го преметна върху един от конете. После се върна към прикованият пазач и му изсъска:
- Кажи на твоя господар, че ще се върна за него!
След това поведе конете за поводите. Погледът й се спря върху окървавеното лице на Сим, тръсна глава и сякаш каза на себе си.
- Забравих нещо. – върна се в двора и с отмерено движение бръкна в очите на прикования бандит. Писъкът му още огласяше смълчаните улици, когато двата коня вече се носеха в тръс, напускайки квартала.
Посланик Корл беше свикнал на внезапните нощни събуждания, но се изненада когато видя самата Мориан. Тя безцеремонно влезе, носейки на ръце мъж с окървавено лице и без очи, в когото посланикът разпозна Сим фон Тотенкранц.
- Погрижи се него! – заповяда кратко Мориан.
- Видя… видя ли ви някой? – осмели се да попита Корл.
- Да – отговори тя и го дари със студена усмивка. – Данайски нощен патрул. На три преки оттук. За всеки случай убих и конете им.
После излезе. Посланикът смутено поклати глава.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
- Лорд Ваяр – Данил се усмихна леко на едрия мъж, който прекосяваше двора с енергична стъпка. Студената свежест на вечерта вече успяваше да измести топлината, излъчвана от сгряваната цял ден от ярки слънчеви лъчи крепост. – Опасявам се, че снощната умора ми попречи да ви благодаря за гостоприемството, така че се надявам да приемете благодарностите ми сега.
- Май така и не сте успели да си починете, както трябва. – отбеляза Ваяр. - Сутринта ми докладваха, че преди съмване е пристигнал още един гостенин, пък макар и да не е бил толкова добре настанен. – сивите му очи се впиха изпитателно в спокойното лице на Данил.
- Килията на Америл ми се стори много удобна – заяви невъзмутимо селенитът, но очите му иронично проблеснаха. – Надявам се, че не съм ви създал неудобство. Лорд Кейдж се опитва да предпази Лана именно от хора като Америл – това е името на пленника. Имайте предвид, че той не е обикновен човек и е, подчертавам, изключително важно да няма никакъв достъп до лунна светлина.
Ваяр не продума. Слушаше внимателно, без да отделя поглед от лицето на Данил. Мълчанието се разля в сгъстяващия се сумрак на отминаващия ден. Ваяр се извърна и изгледа високите масивни стени на крепостта, които се открояваха като тъмни сенки на фона на потъмнялото кадифено-синьо небе. Обърна се към замъка и забеляза един войник да се приближава към тях.
- Казвате, че Лана трябва да бъде предпазена от този човек, - продума замислено той, - но дали и тя го знае? – извърна отново лице към събеседника си. – Докладваха ми, че е тръгнала към подземията, придружена от Дрейл, но сега го виждам да идва към нас с доста развълнуван вид.
Действително младият мъж, приближил се до тях, изглеждаше разтревожен.
- Дамата изчезна, сър. Тръгнахме към килията на пленника, но още преди да стигнем, изведнъж ... – младежът се поколеба притеснено, - ... тя изчезна. Беше... нереално. – сякаш в този миг се чу сам думите си и се притесни още повече. Забеляза въпросително повдигнатите вежди на Лорд Ваяр и бързо продължи. – Потърсих я при пленника, но я нямаше там. Сякаш изчезна някъде из коридорите.
* * *
Ромонът на водата, изливаща се в дълбините на пещерата, унасяше Ланис. Движеше се с леки стъпки по витите тунели. Бе тръгнала към подземията, решена да поговори с Америл. Предната нощ бе успяла да се промъкне с лекота из коридорите на замъка, но този път късметът й бе изневерил. Някакъв мъж я спря по пътя й и се съгласи да я пусне в подземията, само ако бъде придружена. Това я раздразни първоначално, но след като раздразнението премина, успя да се отърве от младежа и да се шмугне в един тъмен коридор. Когато натрапникът загуби надежда да я открие и се върна обратно, тя откачи една факла и тръгна сама из лабиринта. Изведнъж усети, че се е загубила и спря неуверено. Облегна се на една стена и затвори очи. Пусна сетивата си да блуждаят наоколо, опитвайки се да намери потока лунна светлина, пленен в стегнатите прегръдки на земната сила. Мислите й се плъзгаха напред, носени от сплетените нишки на Земя и Вода. Постепенно и реалността край нея се разми и тя се загуби в хаоса. Сякаш виждаше познати лица сред мъгла от ситни, искрящи водни капчици, носещи се в напоен с аромата на мед въздух. Унасяше се.. копнееше за сън... за спокойствие.... “за грижа...”, помисли тя и в същия миг в мислите й се открои сънливо-усмихнатото лице на Данил. “Нямам време за това”, стегна се тя. В този момент усети Америл, вирна решително брадичка и тръгна по мрачния коридор, доближавайки сияещото напред кълбо от лунни нишки. По пътя си попадна и в избата и с доволна усмивка избра две прашни бутилки.
Америл се бе се излегнал на хвърлените на пода постелки, свил ръце под глава, с вперен в тавана поглед.
- Дойде да ме посетиш, а? – отбеляза лениво той, без да се изправи. – Да не би вече да ти липсвам?
Ланис седна внимателно на пода, остави бутилките пред себе си и опря страна в студената желязна решетка. Погледът й се отнесе към тъмния коридор. Дълго никой от двамата не продума. Накрая Америл се изправи и се изтегна. Гръбнакът му изпука леко, след което той отпусна ръце и се вгледа насмешливо в Ланис. Накрая се приближи до решетката и се отпусна до нея. Пръстите му придърпаха кичур от косите й и започнаха да си играят с него.
- Отдавна не сме имали време да си поговорим, Америл? – каза тихо Ланис. Тъмните й очи унесено се взираха в пламъка на факлата, разпръскваща мрака край килията.
- Така е, - отбеляза Америл, загледан в лъскавия черен кичур, увиващ се между пръстите му. – Но не бих казал, че точно така съм си представял един дружески разговор между стари приятели.
Ланис се усмихна, хвана едната от бутилките и я пробута между решетките. Америл се засмя тихо, огледа прашния етикет и след това с рязък жест счупи гърлото в каменната стена край себе си. Ситни късчета стъкло заискриха в мрака, а част от виното се лисна като тъмна кръв по земята. Ароматът на вино се смеси с този на влажната пръст. Ланис мълчаливо му подаде и другата бутилка и той повтори упражнението.
- Да не се порежеш – предупреди я той, подавайки й озъбения стъклен съд.
- Не се притеснявай – отвърна спокойно тя. Плъзна пръст по прашното тъмно стъкло и го задържа леко на острия ръб. – Имам опит от времето, когато ме набута в онова мазе.
- Беше за твое добро – отвърна невъзмутимо Америл и внимателно отпи от виното.
- Нима? – веждите на Ланис се стрелнаха иронично нагоре.
Мълчанието отново се разстели около тях. Ланис отпиваше внимателно от ароматното червено вино и сякаш заедно с него, в плътта и ума й почти крадешком се впиваха властните нокти на земната и водната сила. Опита се да се съсредоточи сред хаоса от мисли и усещания и изстреля първия въпрос, който й дойде на ум:
- Кой е Винс?
Америл не отговори. Извърна лице към нея и се вгледа в профила й, открояващ се на светлината на факлите.
- Чудя се коя ли е била Дара. – отбеляза замислено той, сякаш изобщо не бе чул въпроса й. Гласът му се разля тихо и упойващо край нея. – По време на пътуванията си съм чувал вълнуващи легенди за старите крепости на Даная. Всяка от тях носи име на жена. Някои казват, че войниците избирали такива имена, за да им напомня, че защитават майките и жените си. Други, обаче, твърдят, че самите стари крепости защитавали хората си. Но и сами избирали името си... и жената, която го носи. – надигна отново виното. Изпъна крака напред и се облегна по-удобно до железните решетки. – Чувал съм за Карея – красива девойка с тъмни, копринени къдрици, които подчертавали нежността на лицето й и безкрайната, чиста синева на големите й очи. Живяла е преди векове. Хората разказват, че тя умеела да говори с водата, каквото и да означавало това. Но несъмнено подобно умение било много полезно за бранителите на крепостта край морето. Често я виждали на брега, с пръсти, потопени във водата и поглед, зареян усмихнато някъде отвъд. По това време крепостта често била нападана от северни племена или пирати, но никой не успял да я превземе. Но при едно особено опасно пиратско нападение хората започнали да губят надежда, че и този път крепостта ще оцелее. Били обсадени, храната свършвала, а нападенията не спирали. Една нощ водната стихия побесняла. Гръмотевичната буря помела нападателите край стените, разбила корабите им, а морето погълнало останките им. Сред примигващата светлина на сипещия се с трясък от небето огън хората забелязали Карея на крепостната стена. Водата я заливала, вятърът дърпал яростно дългите й коси, но тя не помръдвала. Гледала унесено в бушуващия воден ад, а устните й безмълвно се движели. След този случай сякаш неусетно хората започнали да наричат крепостта с нейното име. Никой не помни как се е казвала преди това. – Америл спря за да отпие още глътка от виното. Ланис не бе помръднала, не се бе обърнала към него.
- Един ден – продължи тихо Америл, - Карея изчезнала. Сякаш се стопила в безкрайните подземия на замъка. Но все още понякога хората чуват шепота й да се носи из мрака. Някои твърдят, че това е ромонът на лековитата вода в пещерите. Някои тръгват след него и никога повече не се връщат от мрака на земните недра.
Ланис притвори очи... Думите на Америл се лееха наоколо й, гласът му я унасяше и тя си спомняше и за стихващите гласове в хановете, аромата на виното, блесналите очи на слушателите и картините, оживяващи в блестящата нереалност на въображението й. После си спомни за ромона на извора, за лицата, които се явяваха в мислите й...
- Чуваш ли гласа й, Лунел?
Въпросът на Америл я стресна. Виното плисна върху ръката й и острото стъкло се вряза в пръстите й.
- Какво? – попита объркано тя.
Тънките пръсти на Америл погалиха леко бузата й, там където желязната решетка бе оставила своя студен отпечатък.
- Чуваш ли гласа на Дара?
Ланис се вгледа замислено в струйката кръв плъзнала по ръката й.
- Не отговори на въпроса ми, Америл, - внезапно каза тя. – Кой е Винс? И какво иска той от Джони?
- Има ли значение? – попита раздразнено той.
Ланис най-после извърна лице към него.
- За мен – много голямо. - Този път нейната длан се провря през решетките и погали брадясалата му страна. – Кажи ми, Америл.
- Да не би да се опитваш да ме съблазниш, Лунел, - ухили се той.
Тя дръпна бързо ръката си обратно, а лицето й пламна. Притвори очи и потърси силата на Луна. Знаеше, че е невъзможно, че не може да я усети, но и не можеше да спре да я дири. Сякаш викаше към месечината от дъното на дълбока яма и викът й попиваше в стените от пръст около нея. Луната не се появяваше, но можеше да я усети – наедряла и зовяща я някъде далече над крепостните стени на Дара. След това светлината се разгоря вътре в нея, сякаш сърцето й се бе превърнало в една малка луна.
Америл гледаше унесено как по кожата на момичето плъзна сияние и почти мигновено угасна. Миглите й трепнаха и тя впи спокойните си черни очи в лицето му.
- Кажи ми, Амо! – почти нежно прошепна тя.
Без да се замисли Америл гладно опита да се пресегне отвъд огромните зеници към крехкото лунно светило, стаено в нея, но миг преди да го достигне, то трепна и се разпадна като паяжина. Заля го разочарование и той ядно запрати остатъка от бутилката в стената срещу себе си.
- Добре, ще ти разкажа – каза внезапно той и потърка един пресен белег на дланта си. Ланис се усмихна, но той вдигна предупредително ръка. – Но имам условие - искам да ме пуснеш и да дойдеш с мен.
Усмивката изчезна мигновено от лицето й.
- Къде?
- Където и да е, но не и тук. – отвърна той и се усмихна безрадостно. - Не мисля, че това място е подходящо за теб, Лунел.
По коридора се чуха приближаващи се стъпки. Ланис се изправи и отръска полепналата по полите й пръст. Погледна изпитателно Америл и се отдалечи от килията, за да пресрещне появилите се Данил и Ваяр.
- Какво стана? - попита я загрижено Данил и я улови за ръка. Тя вдигна очи към него и се усмихна.
- Просто исках да поговоря с него - провълви девойката. Погледна и към Ваяр и улови и неговата ръка. - Да се махаме оттук.
- Май така и не сте успели да си починете, както трябва. – отбеляза Ваяр. - Сутринта ми докладваха, че преди съмване е пристигнал още един гостенин, пък макар и да не е бил толкова добре настанен. – сивите му очи се впиха изпитателно в спокойното лице на Данил.
- Килията на Америл ми се стори много удобна – заяви невъзмутимо селенитът, но очите му иронично проблеснаха. – Надявам се, че не съм ви създал неудобство. Лорд Кейдж се опитва да предпази Лана именно от хора като Америл – това е името на пленника. Имайте предвид, че той не е обикновен човек и е, подчертавам, изключително важно да няма никакъв достъп до лунна светлина.
Ваяр не продума. Слушаше внимателно, без да отделя поглед от лицето на Данил. Мълчанието се разля в сгъстяващия се сумрак на отминаващия ден. Ваяр се извърна и изгледа високите масивни стени на крепостта, които се открояваха като тъмни сенки на фона на потъмнялото кадифено-синьо небе. Обърна се към замъка и забеляза един войник да се приближава към тях.
- Казвате, че Лана трябва да бъде предпазена от този човек, - продума замислено той, - но дали и тя го знае? – извърна отново лице към събеседника си. – Докладваха ми, че е тръгнала към подземията, придружена от Дрейл, но сега го виждам да идва към нас с доста развълнуван вид.
Действително младият мъж, приближил се до тях, изглеждаше разтревожен.
- Дамата изчезна, сър. Тръгнахме към килията на пленника, но още преди да стигнем, изведнъж ... – младежът се поколеба притеснено, - ... тя изчезна. Беше... нереално. – сякаш в този миг се чу сам думите си и се притесни още повече. Забеляза въпросително повдигнатите вежди на Лорд Ваяр и бързо продължи. – Потърсих я при пленника, но я нямаше там. Сякаш изчезна някъде из коридорите.
* * *
Ромонът на водата, изливаща се в дълбините на пещерата, унасяше Ланис. Движеше се с леки стъпки по витите тунели. Бе тръгнала към подземията, решена да поговори с Америл. Предната нощ бе успяла да се промъкне с лекота из коридорите на замъка, но този път късметът й бе изневерил. Някакъв мъж я спря по пътя й и се съгласи да я пусне в подземията, само ако бъде придружена. Това я раздразни първоначално, но след като раздразнението премина, успя да се отърве от младежа и да се шмугне в един тъмен коридор. Когато натрапникът загуби надежда да я открие и се върна обратно, тя откачи една факла и тръгна сама из лабиринта. Изведнъж усети, че се е загубила и спря неуверено. Облегна се на една стена и затвори очи. Пусна сетивата си да блуждаят наоколо, опитвайки се да намери потока лунна светлина, пленен в стегнатите прегръдки на земната сила. Мислите й се плъзгаха напред, носени от сплетените нишки на Земя и Вода. Постепенно и реалността край нея се разми и тя се загуби в хаоса. Сякаш виждаше познати лица сред мъгла от ситни, искрящи водни капчици, носещи се в напоен с аромата на мед въздух. Унасяше се.. копнееше за сън... за спокойствие.... “за грижа...”, помисли тя и в същия миг в мислите й се открои сънливо-усмихнатото лице на Данил. “Нямам време за това”, стегна се тя. В този момент усети Америл, вирна решително брадичка и тръгна по мрачния коридор, доближавайки сияещото напред кълбо от лунни нишки. По пътя си попадна и в избата и с доволна усмивка избра две прашни бутилки.
Америл се бе се излегнал на хвърлените на пода постелки, свил ръце под глава, с вперен в тавана поглед.
- Дойде да ме посетиш, а? – отбеляза лениво той, без да се изправи. – Да не би вече да ти липсвам?
Ланис седна внимателно на пода, остави бутилките пред себе си и опря страна в студената желязна решетка. Погледът й се отнесе към тъмния коридор. Дълго никой от двамата не продума. Накрая Америл се изправи и се изтегна. Гръбнакът му изпука леко, след което той отпусна ръце и се вгледа насмешливо в Ланис. Накрая се приближи до решетката и се отпусна до нея. Пръстите му придърпаха кичур от косите й и започнаха да си играят с него.
- Отдавна не сме имали време да си поговорим, Америл? – каза тихо Ланис. Тъмните й очи унесено се взираха в пламъка на факлата, разпръскваща мрака край килията.
- Така е, - отбеляза Америл, загледан в лъскавия черен кичур, увиващ се между пръстите му. – Но не бих казал, че точно така съм си представял един дружески разговор между стари приятели.
Ланис се усмихна, хвана едната от бутилките и я пробута между решетките. Америл се засмя тихо, огледа прашния етикет и след това с рязък жест счупи гърлото в каменната стена край себе си. Ситни късчета стъкло заискриха в мрака, а част от виното се лисна като тъмна кръв по земята. Ароматът на вино се смеси с този на влажната пръст. Ланис мълчаливо му подаде и другата бутилка и той повтори упражнението.
- Да не се порежеш – предупреди я той, подавайки й озъбения стъклен съд.
- Не се притеснявай – отвърна спокойно тя. Плъзна пръст по прашното тъмно стъкло и го задържа леко на острия ръб. – Имам опит от времето, когато ме набута в онова мазе.
- Беше за твое добро – отвърна невъзмутимо Америл и внимателно отпи от виното.
- Нима? – веждите на Ланис се стрелнаха иронично нагоре.
Мълчанието отново се разстели около тях. Ланис отпиваше внимателно от ароматното червено вино и сякаш заедно с него, в плътта и ума й почти крадешком се впиваха властните нокти на земната и водната сила. Опита се да се съсредоточи сред хаоса от мисли и усещания и изстреля първия въпрос, който й дойде на ум:
- Кой е Винс?
Америл не отговори. Извърна лице към нея и се вгледа в профила й, открояващ се на светлината на факлите.
- Чудя се коя ли е била Дара. – отбеляза замислено той, сякаш изобщо не бе чул въпроса й. Гласът му се разля тихо и упойващо край нея. – По време на пътуванията си съм чувал вълнуващи легенди за старите крепости на Даная. Всяка от тях носи име на жена. Някои казват, че войниците избирали такива имена, за да им напомня, че защитават майките и жените си. Други, обаче, твърдят, че самите стари крепости защитавали хората си. Но и сами избирали името си... и жената, която го носи. – надигна отново виното. Изпъна крака напред и се облегна по-удобно до железните решетки. – Чувал съм за Карея – красива девойка с тъмни, копринени къдрици, които подчертавали нежността на лицето й и безкрайната, чиста синева на големите й очи. Живяла е преди векове. Хората разказват, че тя умеела да говори с водата, каквото и да означавало това. Но несъмнено подобно умение било много полезно за бранителите на крепостта край морето. Често я виждали на брега, с пръсти, потопени във водата и поглед, зареян усмихнато някъде отвъд. По това време крепостта често била нападана от северни племена или пирати, но никой не успял да я превземе. Но при едно особено опасно пиратско нападение хората започнали да губят надежда, че и този път крепостта ще оцелее. Били обсадени, храната свършвала, а нападенията не спирали. Една нощ водната стихия побесняла. Гръмотевичната буря помела нападателите край стените, разбила корабите им, а морето погълнало останките им. Сред примигващата светлина на сипещия се с трясък от небето огън хората забелязали Карея на крепостната стена. Водата я заливала, вятърът дърпал яростно дългите й коси, но тя не помръдвала. Гледала унесено в бушуващия воден ад, а устните й безмълвно се движели. След този случай сякаш неусетно хората започнали да наричат крепостта с нейното име. Никой не помни как се е казвала преди това. – Америл спря за да отпие още глътка от виното. Ланис не бе помръднала, не се бе обърнала към него.
- Един ден – продължи тихо Америл, - Карея изчезнала. Сякаш се стопила в безкрайните подземия на замъка. Но все още понякога хората чуват шепота й да се носи из мрака. Някои твърдят, че това е ромонът на лековитата вода в пещерите. Някои тръгват след него и никога повече не се връщат от мрака на земните недра.
Ланис притвори очи... Думите на Америл се лееха наоколо й, гласът му я унасяше и тя си спомняше и за стихващите гласове в хановете, аромата на виното, блесналите очи на слушателите и картините, оживяващи в блестящата нереалност на въображението й. После си спомни за ромона на извора, за лицата, които се явяваха в мислите й...
- Чуваш ли гласа й, Лунел?
Въпросът на Америл я стресна. Виното плисна върху ръката й и острото стъкло се вряза в пръстите й.
- Какво? – попита объркано тя.
Тънките пръсти на Америл погалиха леко бузата й, там където желязната решетка бе оставила своя студен отпечатък.
- Чуваш ли гласа на Дара?
Ланис се вгледа замислено в струйката кръв плъзнала по ръката й.
- Не отговори на въпроса ми, Америл, - внезапно каза тя. – Кой е Винс? И какво иска той от Джони?
- Има ли значение? – попита раздразнено той.
Ланис най-после извърна лице към него.
- За мен – много голямо. - Този път нейната длан се провря през решетките и погали брадясалата му страна. – Кажи ми, Америл.
- Да не би да се опитваш да ме съблазниш, Лунел, - ухили се той.
Тя дръпна бързо ръката си обратно, а лицето й пламна. Притвори очи и потърси силата на Луна. Знаеше, че е невъзможно, че не може да я усети, но и не можеше да спре да я дири. Сякаш викаше към месечината от дъното на дълбока яма и викът й попиваше в стените от пръст около нея. Луната не се появяваше, но можеше да я усети – наедряла и зовяща я някъде далече над крепостните стени на Дара. След това светлината се разгоря вътре в нея, сякаш сърцето й се бе превърнало в една малка луна.
Америл гледаше унесено как по кожата на момичето плъзна сияние и почти мигновено угасна. Миглите й трепнаха и тя впи спокойните си черни очи в лицето му.
- Кажи ми, Амо! – почти нежно прошепна тя.
Без да се замисли Америл гладно опита да се пресегне отвъд огромните зеници към крехкото лунно светило, стаено в нея, но миг преди да го достигне, то трепна и се разпадна като паяжина. Заля го разочарование и той ядно запрати остатъка от бутилката в стената срещу себе си.
- Добре, ще ти разкажа – каза внезапно той и потърка един пресен белег на дланта си. Ланис се усмихна, но той вдигна предупредително ръка. – Но имам условие - искам да ме пуснеш и да дойдеш с мен.
Усмивката изчезна мигновено от лицето й.
- Къде?
- Където и да е, но не и тук. – отвърна той и се усмихна безрадостно. - Не мисля, че това място е подходящо за теб, Лунел.
По коридора се чуха приближаващи се стъпки. Ланис се изправи и отръска полепналата по полите й пръст. Погледна изпитателно Америл и се отдалечи от килията, за да пресрещне появилите се Данил и Ваяр.
- Какво стана? - попита я загрижено Данил и я улови за ръка. Тя вдигна очи към него и се усмихна.
- Просто исках да поговоря с него - провълви девойката. Погледна и към Ваяр и улови и неговата ръка. - Да се махаме оттук.
Носилката я отведе до дома, в който живееше от вече 8 години. Спирайки пред голямата двуетажна къща, тя се измъкна от покритата кабинка и направи смело десетина крачки докато се опря на входната врата. Почука няколко пъти с красиво изгравираното чукче, след което дочувайки детската глъчка от другата страна, потропа още няколко пъти. Вратата се отвори рязко и тя залитна към жената, показала се на входа. Тя, от своя страна, извика изненадано и бързо я подкрепи.
- Айе! Богиньо! Господарке! Добре ли сте? - Маня се усмихна леко, но поклати глава.
- Добре съм, но съм много.. уморена. Заведи ме, моля те, до спалнята.. - усещаше как малкото сили, които беше събрала по време на престоя в паланкина се изцеждат като пясък през пръстите й.
- ХАЛИЛ! ХАДЖАР! Бързо тука! - виковете на жената сложиха край на глъчката в къщата. От една от близките стаи излезе висок мъж с разтревожено изражение, което се засили като видя двете жени. Той бързо подхвана Маня и в момента, в който я вдигна на ръце, от един от съседните коридори излезе негов абсолютен двойник, който също нададе тих вик и се стече към тримата.
- Занесете я в спалнята, бързо! - тримата се понесоха по единя от коридорите. От няколко от стаите се показаха уплашени детски личица, които съпроводиха с поглед странната процесия.
- Какво й има? - попита единя от братята, който се беше появил последен на сцената.
- Каза, че е уморена, но.. Айе! Така да припадне.. - жената кършеше ръце в притеснение.
- Спокойно, Джузерийе - изведнъж се обади този, който я носеше. Той спря за миг и се заслуша в нещо, след което се усмихна и продължи - тя е добре. Просто е заспала.
Маня проспа този ден и деня след това. Когато се събуди на сутринта на третия ден от пристигането й в Демар се чувстваше отпочинала и много гладна. Слънчевите лъчи пробиваха през пролуките на завесите и си играеха с шарките на килима по пода. Усети къщата странно тиха и се усмихна на себе си. "Сигурно Джузерийе е накарала децата да пазят тихо." Размърда се леко в завивките и по-скоро усети, отколкото видя, как една сянка се отдели от една от завесите и седна на края на леглото й.
- Хаджар.. - прошепнатото от нея име бе по-скоро констатация, но мъжа кимна и се усмихна леко.
- Как сте, господарке? Починахте ли си?
- Определено даа.. - тя се протегна в леглото и примижи от болка. - Май ще трябва да ме разтриеш, съвсем съм се схванала.
- Първо ще закусите, Джузерийе цяла сутрин ви приготвяше вкуснотии. После следва банята, предвидливо затоплена разбира се, за да се отпуснете и измиете. Чак тогава идва моя масаж. Ще изтърпите ли?
Въпроса беше откровено риторичен. Маня седна на масата с тримата си любимци и докато се хранеше изслуша всичко случило се в къщата и околностите през последните почти две седмици. Малкия Джубал проходил, сестрата на близнаците, Ханех, била благословена и чакала дете, а Кима, една от прислужничките, напуснала за да се грижи за майка си у дома. Докато се излежаваше в банята и се радваше на допира на топлите камъни, Маня се замисли над това, колко много й напомня това място и тези хора за онзи дом, който бе имала някога.. много отдавна. Децата им, тичащи из коридорите, докато родителите им й се покланят и я наблюдават с уважение. Радостта при посрещането след пътуване, тревогата у цялото домакинство, докато я няма. Това й бе толкова познато.
Опитните ръце на Хаджар за известно време я задържаха далеч от тези й мисли. Пръстите му шареха по гърба й, намираха проблемните места и инатливо не отстъпваха докато не развържеха възела на схванатите мускули. Възлите. После загря малко краката й, които, тя забеляза още сутринта, все още си спомняха твърде ясно полета с ндегето, и за финал й завърза робата й я прати в градината, на слънце.
Когато Дъщерята-Наследница бе решила, че за Доверената й трябва отделен, приличен дом извън палата, с подходящо пространство за домакинството й и семействата им, Маня се беше спряла на тази къща. Не заради прекрасните гравюри, големите стаи или банята с нагряващи се камъни, а заради градината. Тогава, разбира се, вътрешната градина на общирната къща, бе скроена по вкуса на предишните обитатели, което бе твърде зелено за вкуса на Маня. След като се нанесоха, тя уреди делата си и взе братята със себе си за едно пътуване до Южните планини и свободните търговци, живеещи там. Резултатът от това пътуване се разясни месец по-късно, когато поръчаните чували с пустинен пясък пристигнаха в Демар и песъчинките се изсипаха върху красивите плочки и каквато трева бе останала в градината.
Колко красив бе резултата, прислугата не смееше да коментира, защото на всички бе ясно, че това бе любимото място на господарката. Сега, когато Маня излезе в градината, пясъците бяха нагорещени от лятното слънце, греещо високо над главата й. Тя полегна върху затопления мраморен нар, един от малкото остатъци от предишния вид на градината, и дремейки под милувката на слънчевите лъчи, се опита да подреди мислите си.
***
Две вечери след последната бурна среща с дъщеря си, Великата Майка седеше на масичката за писане в покоите си и се стараеше да бъде любезна в писмото, което пишеше за нея.
Мислих много за това, което ми каза пред лицето на Богинята.
Цяла нощ не бе мигнала, разтърсвана от спомена за думите й и за още по-ужасяващото събитие, за което се отнасяха. Беше скоро след като Джоррам бе напуснал Силосия. Умът й бе твърде отвлечен и късно разбра за случващото се в двора. Сега след толкова време все още не можеше напълно да разплете плетеницата на заговора.
Всичко се започна с двата неуспешни опита за убийството на двете й най-големи дъщери - Зорайде и Сумая. Нападенията, въпреки че са били изненадващи и на територията на двореца се бяха провалили. Това не спаси обаче Зорайде и Хаид, един от синовете на Майката, от отровата, която ги бе погубила няколко дни по-късно. По-това време вече целия палат жужеше като разбуден кошер, а когато разследванията на първите покушения разкриха, че организатор е бил Хаид, Майката вече не знаеше какво да мисли или направи. Собствените й деца да се избиват пред очите й!
По това време Шаная, която, въпреки че беше по-малка, й бе любимка, се завърна от дипломатическата мисия, с която я бе изпратила в колониите. Часове, след като се бе прибрала я намериха в стаята й, стискаща дръжката на камата, която бе забила в сърцето си, след като бе прочела подхвърленото от някой писмо, че Хаид се е опитал да убие сестрите й заради нея. По намерените в последствие в стаята й писма, Майката бе разбрала, че те двамата са били влюбени, но късно. Твърде късно. Децата й окапваха едно след друго като листа понесени от вятъра през есента и тя не можеше да направи нищо, защото те сами си го причиняваха. Лудост! Пълна лудост..
Когато прогледна достатъчно за да се досети, че единствено някоя от двете й останали дъщери е способна на подобно нещо отново не бе достатъчно бърза. Сумая и Хадира се бяха срещнали, а Хадира била отровена по време на срещата. Тогава Майката бе заповядала да оковат единствената й жива наследница в подземията и цяла седмица прочистваше двореца от подкупни, продажни слуги, стражи и прочие. Ако тя не може да поддържа ред в собствената си къща, как би могла да поддържа в цяла държава? Сумая, разбира се, през цялото време твърдеше, че няма нищо общо с отравянето на Хадира, нещо, което и разследващите жени успяха косвено да потвърдят - в покоите на Хадира бяха открити множество отрови включително и използваната за убийството на Хаид и Зорайде, но.. Нима можеше да бъде сигурна?
Целия заговор бе толкова хитро изплетен, че Майката сигурно щеше да се възхити, ако не ставаше въпрос за собствените й деца. Наложи се, разбира се, да освободи Сумая. Не можеше да държи повече Дъщерята-Наследница на Силосия в тъмница, още повече когато доказателствата подкрепяха думите й. Но след тази случка бе твърде меко да се каже, че не питаеше обич към нея. Сега обаче, когато картите се пренареждаха и Екстенара приближаваше все пак бе добре да започне да я подготвя за Наследството й.
Реших, че имам нужда от съвета ти по достатъчно важен проблем, който самата ти ми посочи.
В момента нямаме Вречена, а това ни прави слаби.
Ще ми е интересно, кои от командирите ни смяташ за достойни за тази чест.
Помисли над това и ела утре с предложения.
Твоята майка
***
Бе прекарала нощта в наблюдаване на звездите и посрещна утрото все така излегнала се в градината. Мислеше за онази звезда, грееща над крепостта на платото и за силата, с която я привличаше. Дали тя имаше нещо общо с мисията й? Не бе имала видения скоро, но откакто я видя сънищата й бяха станали все по-интензивни. Премисляше и тях и всичките си усещания. Премисляше ги цяла вечер, а през нощта, когато звездите изгряха, престана да мисли за тях и просто лежеше вперила поглед в безкрая отгоре й. Бе правила така много пъти, някога, някъде..
Сутринта я потърси Дъщерята. Маня лежеше в градината и придрямваше под тихата музика, която се разнасяше откъм покоите на Халил. Джузерийе въведе Наследницата в градината мълчаливо и се оттегли, а Сумая се разбули и се облегна на ниската мраморна маса. Бе облечена официално и с изпипан външен вид. Мургавата й кожа бе гладка, чертите на зелените й очи подчертани с няколко едва виждащи се линии, виненочервените й устни бяха подкрепени с малко къна, а на лявата си ноздра носеше малка златна обица с изящна перла. Когато си свали воала Маня забеляза, че шията й е обвита в висока златна огърлица, а на ръката си носи гривна с подобни мотиви.
- Надявам се, че целия този външен вид не е предназначен за моите очи.. - Маня се усмихна. Дъщерята махна с ръка, но остана сериозна.
- Имам среща с Майката след малко. Дойдох да ти предам това - тя извади от гънките на дрехата си две писма, едното запечатано и обвито с намаслена хартия, а другото незапечатано. - и да се сбогуваме.
Маня пое двете писма, а Дъщерята извади тежка на вид кесия и я остави на масата до себе си.
- Едното е заповед за вестоносец. С него ще можеш да използваш всички конюшни в Силосия за смяна на конете без много въпроси. Ако някъде попитат нещо повече ще им покажеш това - тя свали от ръката си пръстен със сложна спирала и й го подаде - пръстена на Дъщерята-Наследница. С него ще можеш да удостовериш, че си моя пратеничка и действаш по моята воля. Искам да напуснеш Силосия колкото се може по-скоро. Тръгни когато си готова, но най-добре - преди да е изгряло утрешното слънце.
- Къде отивам?
- Тиен'хара.
Името изкънтя за момент като камбана в ушите на Маня. Тя тръсна за миг глава, но Дъщерята не забеляза.
- Трябва да предадеш това писмо на принца на Тиен'хара. На него и на никой друг. Шпионите ни докладват за външния му вид, че очите му са сребристи, така че не би трябвало да имаш проблеми да го разпознаеш.
- Сребристи значи..
- Възможно е да срещнеш жрици. Не се занимавай с тях, но бъди предпазлива. Не е нужно да пазиш в тайна, че си от Силосия, но предполагам, че Умбрийките няма да цъфтят от радост, ако около тях се навърта някоя от нашите. - Наследницата се усмихна.
- Как ще поддържаме връзка? С Бакри?
- Засега това е най-добрия вариант. Надявам се все още имаш свирката у себе си..
- Да. Нещо друго? - Дъщерята се поколеба за момент.
- Недей казва закъде пътуваш докато не напуснеш Силосия. Великата все още не подозира за намеренията ми и нямам намерение да я осведомявам преди да си достатъчно далеч или момента е подходящ. Ако има промяна в нарежданията ми, ще ти изпратя съобщение по сокола. В кесията има достатъчно пари - както силоски, така и други, за да можеш да сменяш конете без проблем от границата до платото.
- Май ще е по-добре да мина от юг?
- Да, така изглежда. На север се зараждат облаци и не е ясно кога ще пристигнат бурите..
Двете замълчаха няколко секунди, а после Маня заговори.
- Искам да знаеш, че Джузерийе, жената, която те въведе, е моя баншзи. Това е официално признание. Ако нещо се случи с мен те моля да й оставиш къщата и собствеността ми. Семейството й ми служи вярно, а децата й внесоха радост в моя дом.
Сумая направи знака на Богинята.
- Тъй да бъде. - замълча за още миг, след което добави колебливо - Смяташ ли, че е възможно да не се върнеш?
- Не зная съдбата си. Просто съм предпазлива. Това ли е всичко?
- Май е това.. Пази се. - Дъщерята протегна ръце и стисна тези на Маня, след което тя я съпроводи до изхода, където я чакаше носилка. Маня затвори вратата след нея и започна да се приготвя за път.
***
Трябваха й пет дни за да стигне до южната граница и още два за да навлезе в териториите на свободните търговци. Пътуваше бързо, сменяше конете често и при нужда, а с навлизането в земята на търговците се почувства по-спокойна. Беше минала седмица от напускането на Демар, но все още нямаше вест от Дъщерята. Беше завързала свирката на Бакри на сложна плетка от кожени върви, която носеше на врата си и към която прикрепяше "съкровищата" си - малка кост, черно камъче с интересна форма, няколко нишки с мъниста в различни цветови комбинации и други. Сребристото цилиндърче с миниатюрни размери се вписваше добре в цялостния изглед на нейния.. амулет.
Когато напусна Силосия свали черния шал, с който се забулваше и го препаса на колана си. Чувстваше се все по отпочинала и свободна с приближаването на Тиен'хара и .. пустинята. Копнееше да продължи пътя си на юг, но знаеше, че още не е дошло времето. Чуваше повика й, усещаше миризмата й, топлия сух вятър по бузите си, а нощем сънуваше как се разхожда из дюните. Изкушаваше се, но все пак на деветия ден, когато задмина планинските склонове и пред нея се показаха равнините на Неа, тя се упъти на запад, към звездното сияние, което ставаше по-силно с всеки ден.
Разбира се, пътуването й не премина без неприятности, но поне бяха малки. Някои търговци отказваха да заменят коня й и трябваше да им доплаща за по-отпочинало животно. В една от падините я намериха трима разбойници, които след това жестоко съжаляваха за решението си да нападнат самотен пътник. Получи лека прорезна рана на лявата ръка и единя от конете, които използваше окуця и се забави доста докато стигне до следващия стан, но в крайна сметка - на седемнайстия ден от отпътуването си премина през търговския проход, водещ към платото на Тиен'хара.
- Айе! Богиньо! Господарке! Добре ли сте? - Маня се усмихна леко, но поклати глава.
- Добре съм, но съм много.. уморена. Заведи ме, моля те, до спалнята.. - усещаше как малкото сили, които беше събрала по време на престоя в паланкина се изцеждат като пясък през пръстите й.
- ХАЛИЛ! ХАДЖАР! Бързо тука! - виковете на жената сложиха край на глъчката в къщата. От една от близките стаи излезе висок мъж с разтревожено изражение, което се засили като видя двете жени. Той бързо подхвана Маня и в момента, в който я вдигна на ръце, от един от съседните коридори излезе негов абсолютен двойник, който също нададе тих вик и се стече към тримата.
- Занесете я в спалнята, бързо! - тримата се понесоха по единя от коридорите. От няколко от стаите се показаха уплашени детски личица, които съпроводиха с поглед странната процесия.
- Какво й има? - попита единя от братята, който се беше появил последен на сцената.
- Каза, че е уморена, но.. Айе! Така да припадне.. - жената кършеше ръце в притеснение.
- Спокойно, Джузерийе - изведнъж се обади този, който я носеше. Той спря за миг и се заслуша в нещо, след което се усмихна и продължи - тя е добре. Просто е заспала.
Маня проспа този ден и деня след това. Когато се събуди на сутринта на третия ден от пристигането й в Демар се чувстваше отпочинала и много гладна. Слънчевите лъчи пробиваха през пролуките на завесите и си играеха с шарките на килима по пода. Усети къщата странно тиха и се усмихна на себе си. "Сигурно Джузерийе е накарала децата да пазят тихо." Размърда се леко в завивките и по-скоро усети, отколкото видя, как една сянка се отдели от една от завесите и седна на края на леглото й.
- Хаджар.. - прошепнатото от нея име бе по-скоро констатация, но мъжа кимна и се усмихна леко.
- Как сте, господарке? Починахте ли си?
- Определено даа.. - тя се протегна в леглото и примижи от болка. - Май ще трябва да ме разтриеш, съвсем съм се схванала.
- Първо ще закусите, Джузерийе цяла сутрин ви приготвяше вкуснотии. После следва банята, предвидливо затоплена разбира се, за да се отпуснете и измиете. Чак тогава идва моя масаж. Ще изтърпите ли?
Въпроса беше откровено риторичен. Маня седна на масата с тримата си любимци и докато се хранеше изслуша всичко случило се в къщата и околностите през последните почти две седмици. Малкия Джубал проходил, сестрата на близнаците, Ханех, била благословена и чакала дете, а Кима, една от прислужничките, напуснала за да се грижи за майка си у дома. Докато се излежаваше в банята и се радваше на допира на топлите камъни, Маня се замисли над това, колко много й напомня това място и тези хора за онзи дом, който бе имала някога.. много отдавна. Децата им, тичащи из коридорите, докато родителите им й се покланят и я наблюдават с уважение. Радостта при посрещането след пътуване, тревогата у цялото домакинство, докато я няма. Това й бе толкова познато.
Опитните ръце на Хаджар за известно време я задържаха далеч от тези й мисли. Пръстите му шареха по гърба й, намираха проблемните места и инатливо не отстъпваха докато не развържеха възела на схванатите мускули. Възлите. После загря малко краката й, които, тя забеляза още сутринта, все още си спомняха твърде ясно полета с ндегето, и за финал й завърза робата й я прати в градината, на слънце.
Когато Дъщерята-Наследница бе решила, че за Доверената й трябва отделен, приличен дом извън палата, с подходящо пространство за домакинството й и семействата им, Маня се беше спряла на тази къща. Не заради прекрасните гравюри, големите стаи или банята с нагряващи се камъни, а заради градината. Тогава, разбира се, вътрешната градина на общирната къща, бе скроена по вкуса на предишните обитатели, което бе твърде зелено за вкуса на Маня. След като се нанесоха, тя уреди делата си и взе братята със себе си за едно пътуване до Южните планини и свободните търговци, живеещи там. Резултатът от това пътуване се разясни месец по-късно, когато поръчаните чували с пустинен пясък пристигнаха в Демар и песъчинките се изсипаха върху красивите плочки и каквато трева бе останала в градината.
Колко красив бе резултата, прислугата не смееше да коментира, защото на всички бе ясно, че това бе любимото място на господарката. Сега, когато Маня излезе в градината, пясъците бяха нагорещени от лятното слънце, греещо високо над главата й. Тя полегна върху затопления мраморен нар, един от малкото остатъци от предишния вид на градината, и дремейки под милувката на слънчевите лъчи, се опита да подреди мислите си.
***
Две вечери след последната бурна среща с дъщеря си, Великата Майка седеше на масичката за писане в покоите си и се стараеше да бъде любезна в писмото, което пишеше за нея.
Мислих много за това, което ми каза пред лицето на Богинята.
Цяла нощ не бе мигнала, разтърсвана от спомена за думите й и за още по-ужасяващото събитие, за което се отнасяха. Беше скоро след като Джоррам бе напуснал Силосия. Умът й бе твърде отвлечен и късно разбра за случващото се в двора. Сега след толкова време все още не можеше напълно да разплете плетеницата на заговора.
Всичко се започна с двата неуспешни опита за убийството на двете й най-големи дъщери - Зорайде и Сумая. Нападенията, въпреки че са били изненадващи и на територията на двореца се бяха провалили. Това не спаси обаче Зорайде и Хаид, един от синовете на Майката, от отровата, която ги бе погубила няколко дни по-късно. По-това време вече целия палат жужеше като разбуден кошер, а когато разследванията на първите покушения разкриха, че организатор е бил Хаид, Майката вече не знаеше какво да мисли или направи. Собствените й деца да се избиват пред очите й!
По това време Шаная, която, въпреки че беше по-малка, й бе любимка, се завърна от дипломатическата мисия, с която я бе изпратила в колониите. Часове, след като се бе прибрала я намериха в стаята й, стискаща дръжката на камата, която бе забила в сърцето си, след като бе прочела подхвърленото от някой писмо, че Хаид се е опитал да убие сестрите й заради нея. По намерените в последствие в стаята й писма, Майката бе разбрала, че те двамата са били влюбени, но късно. Твърде късно. Децата й окапваха едно след друго като листа понесени от вятъра през есента и тя не можеше да направи нищо, защото те сами си го причиняваха. Лудост! Пълна лудост..
Когато прогледна достатъчно за да се досети, че единствено някоя от двете й останали дъщери е способна на подобно нещо отново не бе достатъчно бърза. Сумая и Хадира се бяха срещнали, а Хадира била отровена по време на срещата. Тогава Майката бе заповядала да оковат единствената й жива наследница в подземията и цяла седмица прочистваше двореца от подкупни, продажни слуги, стражи и прочие. Ако тя не може да поддържа ред в собствената си къща, как би могла да поддържа в цяла държава? Сумая, разбира се, през цялото време твърдеше, че няма нищо общо с отравянето на Хадира, нещо, което и разследващите жени успяха косвено да потвърдят - в покоите на Хадира бяха открити множество отрови включително и използваната за убийството на Хаид и Зорайде, но.. Нима можеше да бъде сигурна?
Целия заговор бе толкова хитро изплетен, че Майката сигурно щеше да се възхити, ако не ставаше въпрос за собствените й деца. Наложи се, разбира се, да освободи Сумая. Не можеше да държи повече Дъщерята-Наследница на Силосия в тъмница, още повече когато доказателствата подкрепяха думите й. Но след тази случка бе твърде меко да се каже, че не питаеше обич към нея. Сега обаче, когато картите се пренареждаха и Екстенара приближаваше все пак бе добре да започне да я подготвя за Наследството й.
Реших, че имам нужда от съвета ти по достатъчно важен проблем, който самата ти ми посочи.
В момента нямаме Вречена, а това ни прави слаби.
Ще ми е интересно, кои от командирите ни смяташ за достойни за тази чест.
Помисли над това и ела утре с предложения.
Твоята майка
***
Бе прекарала нощта в наблюдаване на звездите и посрещна утрото все така излегнала се в градината. Мислеше за онази звезда, грееща над крепостта на платото и за силата, с която я привличаше. Дали тя имаше нещо общо с мисията й? Не бе имала видения скоро, но откакто я видя сънищата й бяха станали все по-интензивни. Премисляше и тях и всичките си усещания. Премисляше ги цяла вечер, а през нощта, когато звездите изгряха, престана да мисли за тях и просто лежеше вперила поглед в безкрая отгоре й. Бе правила така много пъти, някога, някъде..
Сутринта я потърси Дъщерята. Маня лежеше в градината и придрямваше под тихата музика, която се разнасяше откъм покоите на Халил. Джузерийе въведе Наследницата в градината мълчаливо и се оттегли, а Сумая се разбули и се облегна на ниската мраморна маса. Бе облечена официално и с изпипан външен вид. Мургавата й кожа бе гладка, чертите на зелените й очи подчертани с няколко едва виждащи се линии, виненочервените й устни бяха подкрепени с малко къна, а на лявата си ноздра носеше малка златна обица с изящна перла. Когато си свали воала Маня забеляза, че шията й е обвита в висока златна огърлица, а на ръката си носи гривна с подобни мотиви.
- Надявам се, че целия този външен вид не е предназначен за моите очи.. - Маня се усмихна. Дъщерята махна с ръка, но остана сериозна.
- Имам среща с Майката след малко. Дойдох да ти предам това - тя извади от гънките на дрехата си две писма, едното запечатано и обвито с намаслена хартия, а другото незапечатано. - и да се сбогуваме.
Маня пое двете писма, а Дъщерята извади тежка на вид кесия и я остави на масата до себе си.
- Едното е заповед за вестоносец. С него ще можеш да използваш всички конюшни в Силосия за смяна на конете без много въпроси. Ако някъде попитат нещо повече ще им покажеш това - тя свали от ръката си пръстен със сложна спирала и й го подаде - пръстена на Дъщерята-Наследница. С него ще можеш да удостовериш, че си моя пратеничка и действаш по моята воля. Искам да напуснеш Силосия колкото се може по-скоро. Тръгни когато си готова, но най-добре - преди да е изгряло утрешното слънце.
- Къде отивам?
- Тиен'хара.
Името изкънтя за момент като камбана в ушите на Маня. Тя тръсна за миг глава, но Дъщерята не забеляза.
- Трябва да предадеш това писмо на принца на Тиен'хара. На него и на никой друг. Шпионите ни докладват за външния му вид, че очите му са сребристи, така че не би трябвало да имаш проблеми да го разпознаеш.
- Сребристи значи..
- Възможно е да срещнеш жрици. Не се занимавай с тях, но бъди предпазлива. Не е нужно да пазиш в тайна, че си от Силосия, но предполагам, че Умбрийките няма да цъфтят от радост, ако около тях се навърта някоя от нашите. - Наследницата се усмихна.
- Как ще поддържаме връзка? С Бакри?
- Засега това е най-добрия вариант. Надявам се все още имаш свирката у себе си..
- Да. Нещо друго? - Дъщерята се поколеба за момент.
- Недей казва закъде пътуваш докато не напуснеш Силосия. Великата все още не подозира за намеренията ми и нямам намерение да я осведомявам преди да си достатъчно далеч или момента е подходящ. Ако има промяна в нарежданията ми, ще ти изпратя съобщение по сокола. В кесията има достатъчно пари - както силоски, така и други, за да можеш да сменяш конете без проблем от границата до платото.
- Май ще е по-добре да мина от юг?
- Да, така изглежда. На север се зараждат облаци и не е ясно кога ще пристигнат бурите..
Двете замълчаха няколко секунди, а после Маня заговори.
- Искам да знаеш, че Джузерийе, жената, която те въведе, е моя баншзи. Това е официално признание. Ако нещо се случи с мен те моля да й оставиш къщата и собствеността ми. Семейството й ми служи вярно, а децата й внесоха радост в моя дом.
Сумая направи знака на Богинята.
- Тъй да бъде. - замълча за още миг, след което добави колебливо - Смяташ ли, че е възможно да не се върнеш?
- Не зная съдбата си. Просто съм предпазлива. Това ли е всичко?
- Май е това.. Пази се. - Дъщерята протегна ръце и стисна тези на Маня, след което тя я съпроводи до изхода, където я чакаше носилка. Маня затвори вратата след нея и започна да се приготвя за път.
***
Трябваха й пет дни за да стигне до южната граница и още два за да навлезе в териториите на свободните търговци. Пътуваше бързо, сменяше конете често и при нужда, а с навлизането в земята на търговците се почувства по-спокойна. Беше минала седмица от напускането на Демар, но все още нямаше вест от Дъщерята. Беше завързала свирката на Бакри на сложна плетка от кожени върви, която носеше на врата си и към която прикрепяше "съкровищата" си - малка кост, черно камъче с интересна форма, няколко нишки с мъниста в различни цветови комбинации и други. Сребристото цилиндърче с миниатюрни размери се вписваше добре в цялостния изглед на нейния.. амулет.
Когато напусна Силосия свали черния шал, с който се забулваше и го препаса на колана си. Чувстваше се все по отпочинала и свободна с приближаването на Тиен'хара и .. пустинята. Копнееше да продължи пътя си на юг, но знаеше, че още не е дошло времето. Чуваше повика й, усещаше миризмата й, топлия сух вятър по бузите си, а нощем сънуваше как се разхожда из дюните. Изкушаваше се, но все пак на деветия ден, когато задмина планинските склонове и пред нея се показаха равнините на Неа, тя се упъти на запад, към звездното сияние, което ставаше по-силно с всеки ден.
Разбира се, пътуването й не премина без неприятности, но поне бяха малки. Някои търговци отказваха да заменят коня й и трябваше да им доплаща за по-отпочинало животно. В една от падините я намериха трима разбойници, които след това жестоко съжаляваха за решението си да нападнат самотен пътник. Получи лека прорезна рана на лявата ръка и единя от конете, които използваше окуця и се забави доста докато стигне до следващия стан, но в крайна сметка - на седемнайстия ден от отпътуването си премина през търговския проход, водещ към платото на Тиен'хара.
Last edited by Atealein on Mon Nov 22, 2004 6:37 pm, edited 1 time in total.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Стоеше на прозореца и наблюдаваше безлюдния площад пред хана. Мракът бавно отстъпваше на студеното есенно утро. Таис загърна плътно около раменете си шалът, който Мелана й бе дала. Нямаше търпение за потеглят към топия юг. „Само Ян да побързаше с оседлаването на конете и провизиите...”
Двата дни прекарани в Огнедъб й стигаха, за да закопнее за Даная. Спомни си учудването, когато трябваше да изчакат при портите на града на короната влизащи, за да им бъде издаден пропуск. Представиха се за данайски търговци – нещо, което се потвърждаваше от обеклото и акцента им, и не се наложи да минават през обстоен преглед на багажа, какъвто се „полагаше” на всеки пристигащ северняк. Побързаха да намерят хана на Гарас, който не дочакал въпросите им, се впусна да разказва как воеводата Ларк с цялата си войска е потеглил извън столицата, неизвестно накъде, и как още на следващия ден Огнедъб е бил превзет от „продажния дебел Таргас”, както го нарече ханджията. В града се носеха само слухове за страха на Таргас от завръщането на Ларк, както и от неизвестността около местоположението на последния. Два дни Таис се нагледа на объркани и напрегнати лица; лица на хора, живеещи в несигурност. Веднага писа за събитията на Гиса – остави я сама да прецени дали да алармира Съвета и да уведоми ли комита. Нейната цел бе друга. Гарас потвърди, че две седмици преди нея Ерис е била в Огнедъб, а после е потеглила на юг. Няколко дни преди да пристигнат с Ян, в хана бяха дошли и две черни жрици, с които успя да поговори веднъж. Не знаеше задачата на черните, дадена им от Съвета, но и не я интересуваше. Искаше само да разбере подробности за Ерис от жрицата, срещнала се с нея в нощта преди да напусне Огнедъб. Мелана се ангажира да я открие, но за това й трябваше ден време. Таис нямаше избор – трябваше да изчака. На втората нощ жената на ханджията дойде в стаята й с млада жена на около двадесет години. Жрицата изглеждаше притеснена и не смееше да вдигне очи към Първата. Отговаряше кратко на въпросите как се е срещнала с Ерис и накъде е потеглила последната, но не научи нищо ново. След което жрицата сама се впусна в обяснения за задачата, дадена й от Ерис. Таис мълчаливо я слушаше. Учуди се, че Ерис е проявила интерес към политиката на западните воеводства, а после разбра и причината за притеснението на младата жена пред нея – бяха се провалили. След като разбрали, че черните сестри не могат да дойдат достатъчно бързо за Събора, двете жрици в Огнедъб решили да изпълнят сами задачата. Като резултат, едната от тях била заловена от воеводата Ларк и до нощта на завземанито на столицата от Таргас, била държана в тъмницата му. Таис се намръщи, а жената пред нея побърза да уточни, че от това все пак имало полза. Оглеждайки по-специалните обитатели на отделното тъмнично крило, първият генерал на Таргас Севас приближил пленената жрица и тя решила да опита с Гласа. За щастие, генералът поддал, а нощ по-късно бил вече подвластен. Тук младата жена завърши разказа си и Таис се замисли над обратите на съдбата. Помълча известно време, а после нареди на жрицата да уведоми незабавно Съвета за Севас, след което я отпрати.
Леден полъх на вятъра я върна в реалността. На площада двама мъже сваляха уличните фенери един по един, за да ги гасят. Мислено благодари на Ерис за посоката. Есента настъпваше тук, на север, с твърде бързо и предпочиташе да хване последните топли дни на юг, в Даная.
Вратата се отвори и влезе Ян, увит в тежко наметало. Хвърли й кос поглед, взе багажа и приближи.
– Таис, време е...
– Да вървим – кимна жрицата.
Двата дни прекарани в Огнедъб й стигаха, за да закопнее за Даная. Спомни си учудването, когато трябваше да изчакат при портите на града на короната влизащи, за да им бъде издаден пропуск. Представиха се за данайски търговци – нещо, което се потвърждаваше от обеклото и акцента им, и не се наложи да минават през обстоен преглед на багажа, какъвто се „полагаше” на всеки пристигащ северняк. Побързаха да намерят хана на Гарас, който не дочакал въпросите им, се впусна да разказва как воеводата Ларк с цялата си войска е потеглил извън столицата, неизвестно накъде, и как още на следващия ден Огнедъб е бил превзет от „продажния дебел Таргас”, както го нарече ханджията. В града се носеха само слухове за страха на Таргас от завръщането на Ларк, както и от неизвестността около местоположението на последния. Два дни Таис се нагледа на объркани и напрегнати лица; лица на хора, живеещи в несигурност. Веднага писа за събитията на Гиса – остави я сама да прецени дали да алармира Съвета и да уведоми ли комита. Нейната цел бе друга. Гарас потвърди, че две седмици преди нея Ерис е била в Огнедъб, а после е потеглила на юг. Няколко дни преди да пристигнат с Ян, в хана бяха дошли и две черни жрици, с които успя да поговори веднъж. Не знаеше задачата на черните, дадена им от Съвета, но и не я интересуваше. Искаше само да разбере подробности за Ерис от жрицата, срещнала се с нея в нощта преди да напусне Огнедъб. Мелана се ангажира да я открие, но за това й трябваше ден време. Таис нямаше избор – трябваше да изчака. На втората нощ жената на ханджията дойде в стаята й с млада жена на около двадесет години. Жрицата изглеждаше притеснена и не смееше да вдигне очи към Първата. Отговаряше кратко на въпросите как се е срещнала с Ерис и накъде е потеглила последната, но не научи нищо ново. След което жрицата сама се впусна в обяснения за задачата, дадена й от Ерис. Таис мълчаливо я слушаше. Учуди се, че Ерис е проявила интерес към политиката на западните воеводства, а после разбра и причината за притеснението на младата жена пред нея – бяха се провалили. След като разбрали, че черните сестри не могат да дойдат достатъчно бързо за Събора, двете жрици в Огнедъб решили да изпълнят сами задачата. Като резултат, едната от тях била заловена от воеводата Ларк и до нощта на завземанито на столицата от Таргас, била държана в тъмницата му. Таис се намръщи, а жената пред нея побърза да уточни, че от това все пак имало полза. Оглеждайки по-специалните обитатели на отделното тъмнично крило, първият генерал на Таргас Севас приближил пленената жрица и тя решила да опита с Гласа. За щастие, генералът поддал, а нощ по-късно бил вече подвластен. Тук младата жена завърши разказа си и Таис се замисли над обратите на съдбата. Помълча известно време, а после нареди на жрицата да уведоми незабавно Съвета за Севас, след което я отпрати.
Леден полъх на вятъра я върна в реалността. На площада двама мъже сваляха уличните фенери един по един, за да ги гасят. Мислено благодари на Ерис за посоката. Есента настъпваше тук, на север, с твърде бързо и предпочиташе да хване последните топли дни на юг, в Даная.
Вратата се отвори и влезе Ян, увит в тежко наметало. Хвърли й кос поглед, взе багажа и приближи.
– Таис, време е...
– Да вървим – кимна жрицата.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
- Нещо не е наред ли, Даня? - Едниня Наблюдател потупа по рамото другарката си и се вгледа в планинския проход под тях. От новопостроената им наблюдателница се откриваше гледка на километри напред по лъкатушещия път и именно в тях бе вперила зор другата. - Кервана напредва спокойно както виждам, утре сигурно ще излезе от прохода..
- Да, но преди малко от кервана се отдели конник и бърза напред. - Първата проследи с изострения си поглед пътя и забеляза също миниатюрната фигурка, която се приближаваше бързо към най-стръмната част от пътуването си.
- Стръмнините ще го забавят малко, но като гледам колко бърза, сигурно нощем най-късно ще е на платото.
- Ще кажа на Верик да ги предупреди, както за кервана, така и за конника.
- Ще е добре да го направи, да.
***
Врания жребец, който си бе позволила да купи преди да влезе в прохода, протестираше от време на време с звучно пръхтене, за това, че го кара да се катери по такива неудобни места. Животното очевидно притежаваше характер, но поне не бе инатливо и следваше послушно новата си господарка. Тя от своя страна се стараеше да намира по-леки пътеки за него, доколкото това бе възможно в стръмнините, които, бяха й казали, бяха последния праг преди навлизането на платото. Привечер, когато планинския вятър отново донесе малко прохлада след силните слънчеви лъчи, които я бяха надзиравали цял ден, тя премина и последното стъпало към платото и яхна нетърпеливо жребеца. Напред пътя бе почти гладък и стабилно утъпкан и тя предполагаше, че е съвсем близо до изхода на прохода. Позволи си да пришпори животното, но когато излезе на платото гледката неволно я накара да дръпне юздите и да спре толкова рязко, че то се изправи на задните си крака и изпротестира шумно.
Пред нея се разпростря като отворена длан платото на Тиен'хара. В южната му част се виждаше крепостта на Тиен'хара, а на север се бе ширнала новостроящата се столица. Дагоба обаче не виждаше това. Смесената светлина на залязващото слънце, изгрялата почти пълна луна и ярката звезда на Тиен'хара, изплетоха пред очите й една друга картина от сякаш отминали векове. Чу песента на десетки фанфари, проследи с поглед плясъка на десетките знамена, окичили стените на крепостта. Удивена отвърна поглед към строящата се столица. Тя бе там в целия си блясък - с покрити с бели камъни улици, високи гладко измазани къщи с цветни сандъци, китни градини, където се разхождат изящно облечени дами, под погледите на ухажващите ги кавалери. Улични музиканти, които свиреха за велики герои и славни подвизи пред погледите на удивени дечица и усмихнати старци; отряда конници, напускащи града в посока на крепостта, в блестящи брони и пъстри табарди и предизвикващи въздишките на девойките, които ги наблюдаваха от високите балкони, късаха цветя от цветните лехи и ги хвърляха под копитата на конете, за късмет..
Изпръхтяването на недоволния кон я извадиха от вцепенението й и я върнаха към действителността. Тя потегли в тръс към крепостта, а ума й още бе зает с грандиозната гледка.. Дали това бе видение за бъдещето или спомен от миналото? Била ли е тук преди? Нямаше време да си отговори на този въпрос - сиянието на все по-близката звезда я разсея. Когато каза на първия стражеви пост, че е вестител за Принца на Тиен'хара я пуснаха без повече въпроси към крепостта, а там вече я очакваха.
***
Вестителя предупреди Брет за пристигането на конника в ранния следобяд. Той изпрати вестоносеца да предупреди и Велиан за пристигащия керван и прати негов заместник при Наблюдателите. Нямаше вест от Ти'сейн вече четвърти ден, което не го безпокоеше много, тъй като вече беше започнал да привиква към разходките на Принца. Безпокояха го повече жриците на Умбра, сновящи из крепостта, които изглежда бяха доста по-притеснени и изнервени от отсъствието му. Брет изпрати поръчение на едната от Наблюдателите в крепостта да хвърля по едно око на изхода от прохода и да го извести при появята на конника.
Привечер получи предупреждението на Наблюдателя и излезе на двора за да посрещне пристигащия и да разбере какво търси в Тиен'Хара. Портите на крепостта бяха широко отворени и въпреки че зрението му не бе така изострено като това на Наблюдателите той открояваше все повече детайли за конника с приближаването му. Главата му очевидно бе овързана с някаква кърпа, която се вееше при поривите на вятъра и от скоростта, с която черния му жребец го приближаваше към крепостта. Бе въоръжен с някакво хладно оръжие, може би меч, но не виждаше щит на задницата на коня, а само дисаги и може би одеало. Бе облечен с пътнически дрехи и не си личеше табард, нито някакъв герб на развяващото се зад гърба му наметало, червено на светлината на залязващото слънце.
За миг конника се скри от погледа му, изминавайки последните метри по лъкатушещия път към входа на крепостта. След няколко мига, когато трябваше да се появи вече на портата, изведнъж меката бяла светлина, с която звездата на Тиен'хара огряваше всичко наоколо се усили неимоверно и Брет изненадан обърна взор към нея и прикри бързо с ръка лицето си. Знамето на древната държава грееше като малко слънце. То задържа тази яркост за няколко мига, след което бързо се върна в предишната си интензивност. Изненаданите възгласи на войниците наоколо почти прикриха влизането на конника, но типично конските звуци припомниха на Брет защо бе слязъл в двора.
Ако не беше все още толкова впечатлен от държанието на звездата над крепостта, може би щеше да покаже някакво удивление от това, че конника се оказа жена. При това доста хубава. Наметалото й наистина бе тъмночервено, както и кърпата, с която бе овързала косата си. Не можеше да види цвета й, кърпата я покриваше напълно, но кожата на лицето й бе светла, почти млечно бяла под светлината на звездата, а очите й бяха вперени в нея. Когато Брет се приближи и погали по муцуната коня, жената сведе поглед и пъстрите й очи се впериха в него.
- Ако всеки път ме посрещате така, ще ми хареса да идвам тук.. - Жената слезе бързо от седлото, а Брет успя да скрие усмивката си. Бе висока за повечето жени, които беше виждал, висока почти колкото него самия.
- По каква работа сте в Тиен'хара? - деловия му тон прозвуча сериозно и жената му отговори бързо, докато сваляше дисагите от гърба на коня.
- Нося вест за Принца на Тиен'хара.
- Каква вест?
Жената се усмихна и го погледна в очите.
- Вие не сте Принца на Тиен'хара.
Думите й прозвучаха като констатация, но Брет се почувства длъжен да потвърди.
- Това е вярно. Принц Ти'сейн в момента не е в крепостта, но аз съм Брет, генерал на Тиен'хара и ще му предам новините когато се върне.
- Щом не сте принца, не мога да ви предам вестта. Трябва да я предам лично. Той скоро ли ще се върне?
- Ами.. Трудно е да се каже.
- Дали тогава ще мога да го почакам тук, в крепостта? Или в града?
Брет смръщи вежди, но гостенката му бе вперила отново поглед в звездата и не забеляза това.
- Чий вестоносец сте? Откъде носите вест? - въпроса му отново привлече вниманието й.
- От Силосия.
Брет отстъпи изненадано няколко крачки назад, а жената, виждайки това, се усмихна с широка, ослепителна усмивка.
- Няма да ви изям.. още. В момента съм сита. - след което се засмя силно. За момент Брет застина в мълчание и по страните му сякаш се плъзнаха издайническа руменина, а в следващия в очите му заиграха игриви пламъчета и той се присъедини към смеха.
- Не приличате на силосийка.
- А трябва ли? Аз съм само пратеник. Та.. Какво решихте за престоя ми, генерале?
- По-добре да останете в крепостта. Така ще можете да предадете вестта си веднага щом Принца се върне. Но.. - той замълча за миг, а мислите му препускаха с бясна скорост. Жената повдигна една от изящно оформените си вежди.
- Но?
- По-добре да не споменавате откъде идвате. - Брет погледна за миг назад, към високите каменни стени на крепостта. - В Тиен'хара в момента се намира посланничество от Умбра. Не бихме искали с никой от гостите ни да се случи.. нещо.
Жената вдигна ръце и се усмихна отново.
- Прав сте, разбира се..
- И ще трябва да оставите оръжието си при мен. Все пак при последната среща на Тиен'хара със Силосия загубите и от двете страни не бяха малко.
Жената посегна бързо към колана си и след миг подаде на Брет кинжала и сабята, които досега бяха висяли там.
- Сега вече може ли да ми покажете покоите, които ще ми определите? Малко съм уморена..
- Разбира се, елате.
Брет махна на единя от конярите и той пое животното, с което бе пристигнала жената. Генерала я въведе в крепостта и се упъти към една от готовите стаи, намиращи се възможно най-далече от покоите на жриците. Стаята, която й даде бе обзаведена прилично и разбира се, по изрична заповед на Ти'сейн, с голямо огледало. Жената подхвърли дисагите и навитото одеало върху леглото, погледна през малкия прозорец, след това през вратата към неголямата баня и кимна на генерала. Той почти беше излязъл, когато се сепна и се обърна.
- Не казахте как ви е името?
- Арабела. Арабела Далин. - жената се усмихна и му затвори вратата под носа, а след това се чу ясно щракването на пуснатото резе. Брет постоя замълчан малко пред затворената врата, след това тръгна замислено по коридора. Имаше нещо в новодошлата, което го караше да се чувства странно и той не можеше да определи какво.
***
На следващия ден се събуди по тъмно, както беше свикнала. Бе спала добре, макар и смътно да си спомняше някакъв сън и неясна тревога. Тъмнина, огън.. Огън от дълбините. Арабела тръсна глава и отметна завивките. Отвори прозореца, но някакси усети, че гледа на запад. Облече се набързо, прибра писмото на Дъщерята между няколкото ката пояс, който отново нави на кръста си и излезе бързо от стаята. След малко мотаене из коридорите на крепостта, намери изхода към двора и се качи бързо на бойниците и впери зор на юг. От лявата й страна първите слънчеви лъчи започваха да се прокрадват над високите планини. Освежаващ сутрешен вятър разроши пусната й коса и изду бялата памучна риза, с която се бе облякла.
Постоя малко на бойницата, а после по упътванията на прислугата тръгна да търси генерал Брет. Почти стигнала салона, който й бяха посочили в нея се блъсна някакъв замислен мъж и се извини набързо. Арабела му кимна, а после влезе в залата. За миг се вгледа в многобройните отражения в огледалата покрили стените, а после се упъти към Брет, който очевидно закусваше в компанията на три изискано облечени жени. Жрици, поправи се наум Арабела, когато жените вдигнаха поглед към нея, а очите им се разшириха изненадано. Тя се усмихна широко и почти хищно, поклони се леко и се обърна към мъжа.
- Генерал Брет, дали ще мога да ви прекъсна закуската?
Брет бързо се извини на жриците и стана чевръсто от масата. Поведе я вън от стаята, а този път жриците не изпратиха с поглед излизащите, а се вгледаха мълчаливо една в друга.
- Какъв е проблема, госпожице Арабела?
- Ами като за начало малко по-битов проблем - с кого точно трябва да говоря за да имам топла вода в банята? Вчера бях доста изморена, но все пак пътя си е път и ..
- Разбирам. Ще изпратя малко по-късно едно от момичетата, които се грижат за стаите. Нещо друго?
- Ами, как стои въпроса с напускането на крепостта? Бих искала да разгледам строящата се столица.. освен ако не е някакъв проблем?
- Никакъв. Вие сте наша гостенка, не затворничка.
- Тогава благодаря много и ще ви оставя да продължите закуската си с умбрийките.
Тя се усмихна и тръгна по коридора, от който беше дошла, а Брет отново остана загледан след нея. Хищната усмивка, която бе хвърлила на жриците го бе оставила безмълвен и той дори не смееше да пита как се е досетила, че това са именно те. За силосите се разказваха всякакви истории, от кървави до ужасяващи, а тази жена, дори да не приличаше на силосийка, определено изглеждаше.. опасна.
***
Прекара този ден в крепостта. Глождеше я някакво странно чувство, което не можеше да определи, а и банята и липсата на дрехите й, дадени за пране, не й оставиха друг избор. Изкъпа се, изчака косата си да изсъхне и тъй като още не й бяха донесли дрехите и бе завита само в някакъв копринен халат, реши да поспи още. Събуди се от почукването на прислужницата привечер, но тъй като вече се бе стъмнило, а искаше да разгледа строежа по светло, само си взе дрехите и отново легна. Имаше чувството, че сякаш събира енергия с всяка минута сън. Чувстваше се еуфорично и същевременно тревожна. Чувството за тревога не я напусна и през нощта. Сънищата й отново бяха объркани и изпълнени с мрак и опасения.
На сутринта повтори ритуала си, като този път почти не се обърка в коридорите на крепостта. Когато слънцето изгря помоли да оседлаят коня й и излезе на платото. Бе преполовила пътя до Ерисея, когато забеляза тъмна точица в небето. Напипа сребристата свирка от амулета си и я допря до устните си. Звук не се чу, но тя остана загледана в небето. След един-два мига точката започна да се приближава бързо и не след дълго сокола се приближи достатъчно за да кацне на ръката й. Ноктите му се забиха за миг в червената кърпа, която Арабела бе увила около ръката си, а след това крилата му се прибраха спокойно. Тя извади посланието от малкия кожен калъф на крака му и отвърза пръстена, който бе привързан за крака му. След като затъкна и двете придобивки в пояса си, погали птицата по главата, поговори и малко и я пусна да лети отново. Извади посланието, прочете го внимателно няколко пъти, след което го накъса на ситни парченца, които бяха поети от вятъра, а тя самата пришпори коня обратно към крепостта.
Небето започваше да се заоблачава и предвещаваше дъжд.
Прибра се в стаята си и седна на масичката за писане. Извади пръстена с прозрачен камък от пояса си и се загледа в него. През главата й минаха ситно изписаните редове в бележката от Дъщерята. След няколко минути го сложи на пръста си. Камъкът заблестя във всичките цветове на дъгата, а след това започна да потъмнява докато не стана катранено-черен. Арабела затвори очи и успокои мислите си. Усещаше няколко тихи, но не можеше да определи къде са. След десетина минути взиране в мрака, отвори очи и разтърка слепоочията си. Щеше да отнеме повече от един опит очевидно.
Към полунощ вече можеше да усети смътно пръстена, който беше носен от не-тиха, може би някъде на север, но бе твърде уморена за да продължи с опитите. Свали пръстена и понечи да го изчисти от допира си по начина описан от Наследницата, но се отказа и го завърза към поредната брънка на амулета си, както беше черен. Унесе в блажен сън, изпълнен с тъмни коридори и студен огън. На сутринта постоя малко на бойницата, а после побърза да използва временното спиране на лекия дъжд за да излезе на платото и да извика Бакри. Отпрати го с отговора й за Дъщерята, а после се върна крепостта. Дъжда бе започнал да ръми, а мрачното време й напомняше за обърканите сънища. С тъга погледна към строящия се град - толкова й се искаше да го разгледа, а дъждовното време й бе попречило.
- Да, но преди малко от кервана се отдели конник и бърза напред. - Първата проследи с изострения си поглед пътя и забеляза също миниатюрната фигурка, която се приближаваше бързо към най-стръмната част от пътуването си.
- Стръмнините ще го забавят малко, но като гледам колко бърза, сигурно нощем най-късно ще е на платото.
- Ще кажа на Верик да ги предупреди, както за кервана, така и за конника.
- Ще е добре да го направи, да.
***
Врания жребец, който си бе позволила да купи преди да влезе в прохода, протестираше от време на време с звучно пръхтене, за това, че го кара да се катери по такива неудобни места. Животното очевидно притежаваше характер, но поне не бе инатливо и следваше послушно новата си господарка. Тя от своя страна се стараеше да намира по-леки пътеки за него, доколкото това бе възможно в стръмнините, които, бяха й казали, бяха последния праг преди навлизането на платото. Привечер, когато планинския вятър отново донесе малко прохлада след силните слънчеви лъчи, които я бяха надзиравали цял ден, тя премина и последното стъпало към платото и яхна нетърпеливо жребеца. Напред пътя бе почти гладък и стабилно утъпкан и тя предполагаше, че е съвсем близо до изхода на прохода. Позволи си да пришпори животното, но когато излезе на платото гледката неволно я накара да дръпне юздите и да спре толкова рязко, че то се изправи на задните си крака и изпротестира шумно.
Пред нея се разпростря като отворена длан платото на Тиен'хара. В южната му част се виждаше крепостта на Тиен'хара, а на север се бе ширнала новостроящата се столица. Дагоба обаче не виждаше това. Смесената светлина на залязващото слънце, изгрялата почти пълна луна и ярката звезда на Тиен'хара, изплетоха пред очите й една друга картина от сякаш отминали векове. Чу песента на десетки фанфари, проследи с поглед плясъка на десетките знамена, окичили стените на крепостта. Удивена отвърна поглед към строящата се столица. Тя бе там в целия си блясък - с покрити с бели камъни улици, високи гладко измазани къщи с цветни сандъци, китни градини, където се разхождат изящно облечени дами, под погледите на ухажващите ги кавалери. Улични музиканти, които свиреха за велики герои и славни подвизи пред погледите на удивени дечица и усмихнати старци; отряда конници, напускащи града в посока на крепостта, в блестящи брони и пъстри табарди и предизвикващи въздишките на девойките, които ги наблюдаваха от високите балкони, късаха цветя от цветните лехи и ги хвърляха под копитата на конете, за късмет..
Изпръхтяването на недоволния кон я извадиха от вцепенението й и я върнаха към действителността. Тя потегли в тръс към крепостта, а ума й още бе зает с грандиозната гледка.. Дали това бе видение за бъдещето или спомен от миналото? Била ли е тук преди? Нямаше време да си отговори на този въпрос - сиянието на все по-близката звезда я разсея. Когато каза на първия стражеви пост, че е вестител за Принца на Тиен'хара я пуснаха без повече въпроси към крепостта, а там вече я очакваха.
***
Вестителя предупреди Брет за пристигането на конника в ранния следобяд. Той изпрати вестоносеца да предупреди и Велиан за пристигащия керван и прати негов заместник при Наблюдателите. Нямаше вест от Ти'сейн вече четвърти ден, което не го безпокоеше много, тъй като вече беше започнал да привиква към разходките на Принца. Безпокояха го повече жриците на Умбра, сновящи из крепостта, които изглежда бяха доста по-притеснени и изнервени от отсъствието му. Брет изпрати поръчение на едната от Наблюдателите в крепостта да хвърля по едно око на изхода от прохода и да го извести при появята на конника.
Привечер получи предупреждението на Наблюдателя и излезе на двора за да посрещне пристигащия и да разбере какво търси в Тиен'Хара. Портите на крепостта бяха широко отворени и въпреки че зрението му не бе така изострено като това на Наблюдателите той открояваше все повече детайли за конника с приближаването му. Главата му очевидно бе овързана с някаква кърпа, която се вееше при поривите на вятъра и от скоростта, с която черния му жребец го приближаваше към крепостта. Бе въоръжен с някакво хладно оръжие, може би меч, но не виждаше щит на задницата на коня, а само дисаги и може би одеало. Бе облечен с пътнически дрехи и не си личеше табард, нито някакъв герб на развяващото се зад гърба му наметало, червено на светлината на залязващото слънце.
За миг конника се скри от погледа му, изминавайки последните метри по лъкатушещия път към входа на крепостта. След няколко мига, когато трябваше да се появи вече на портата, изведнъж меката бяла светлина, с която звездата на Тиен'хара огряваше всичко наоколо се усили неимоверно и Брет изненадан обърна взор към нея и прикри бързо с ръка лицето си. Знамето на древната държава грееше като малко слънце. То задържа тази яркост за няколко мига, след което бързо се върна в предишната си интензивност. Изненаданите възгласи на войниците наоколо почти прикриха влизането на конника, но типично конските звуци припомниха на Брет защо бе слязъл в двора.
Ако не беше все още толкова впечатлен от държанието на звездата над крепостта, може би щеше да покаже някакво удивление от това, че конника се оказа жена. При това доста хубава. Наметалото й наистина бе тъмночервено, както и кърпата, с която бе овързала косата си. Не можеше да види цвета й, кърпата я покриваше напълно, но кожата на лицето й бе светла, почти млечно бяла под светлината на звездата, а очите й бяха вперени в нея. Когато Брет се приближи и погали по муцуната коня, жената сведе поглед и пъстрите й очи се впериха в него.
- Ако всеки път ме посрещате така, ще ми хареса да идвам тук.. - Жената слезе бързо от седлото, а Брет успя да скрие усмивката си. Бе висока за повечето жени, които беше виждал, висока почти колкото него самия.
- По каква работа сте в Тиен'хара? - деловия му тон прозвуча сериозно и жената му отговори бързо, докато сваляше дисагите от гърба на коня.
- Нося вест за Принца на Тиен'хара.
- Каква вест?
Жената се усмихна и го погледна в очите.
- Вие не сте Принца на Тиен'хара.
Думите й прозвучаха като констатация, но Брет се почувства длъжен да потвърди.
- Това е вярно. Принц Ти'сейн в момента не е в крепостта, но аз съм Брет, генерал на Тиен'хара и ще му предам новините когато се върне.
- Щом не сте принца, не мога да ви предам вестта. Трябва да я предам лично. Той скоро ли ще се върне?
- Ами.. Трудно е да се каже.
- Дали тогава ще мога да го почакам тук, в крепостта? Или в града?
Брет смръщи вежди, но гостенката му бе вперила отново поглед в звездата и не забеляза това.
- Чий вестоносец сте? Откъде носите вест? - въпроса му отново привлече вниманието й.
- От Силосия.
Брет отстъпи изненадано няколко крачки назад, а жената, виждайки това, се усмихна с широка, ослепителна усмивка.
- Няма да ви изям.. още. В момента съм сита. - след което се засмя силно. За момент Брет застина в мълчание и по страните му сякаш се плъзнаха издайническа руменина, а в следващия в очите му заиграха игриви пламъчета и той се присъедини към смеха.
- Не приличате на силосийка.
- А трябва ли? Аз съм само пратеник. Та.. Какво решихте за престоя ми, генерале?
- По-добре да останете в крепостта. Така ще можете да предадете вестта си веднага щом Принца се върне. Но.. - той замълча за миг, а мислите му препускаха с бясна скорост. Жената повдигна една от изящно оформените си вежди.
- Но?
- По-добре да не споменавате откъде идвате. - Брет погледна за миг назад, към високите каменни стени на крепостта. - В Тиен'хара в момента се намира посланничество от Умбра. Не бихме искали с никой от гостите ни да се случи.. нещо.
Жената вдигна ръце и се усмихна отново.
- Прав сте, разбира се..
- И ще трябва да оставите оръжието си при мен. Все пак при последната среща на Тиен'хара със Силосия загубите и от двете страни не бяха малко.
Жената посегна бързо към колана си и след миг подаде на Брет кинжала и сабята, които досега бяха висяли там.
- Сега вече може ли да ми покажете покоите, които ще ми определите? Малко съм уморена..
- Разбира се, елате.
Брет махна на единя от конярите и той пое животното, с което бе пристигнала жената. Генерала я въведе в крепостта и се упъти към една от готовите стаи, намиращи се възможно най-далече от покоите на жриците. Стаята, която й даде бе обзаведена прилично и разбира се, по изрична заповед на Ти'сейн, с голямо огледало. Жената подхвърли дисагите и навитото одеало върху леглото, погледна през малкия прозорец, след това през вратата към неголямата баня и кимна на генерала. Той почти беше излязъл, когато се сепна и се обърна.
- Не казахте как ви е името?
- Арабела. Арабела Далин. - жената се усмихна и му затвори вратата под носа, а след това се чу ясно щракването на пуснатото резе. Брет постоя замълчан малко пред затворената врата, след това тръгна замислено по коридора. Имаше нещо в новодошлата, което го караше да се чувства странно и той не можеше да определи какво.
***
На следващия ден се събуди по тъмно, както беше свикнала. Бе спала добре, макар и смътно да си спомняше някакъв сън и неясна тревога. Тъмнина, огън.. Огън от дълбините. Арабела тръсна глава и отметна завивките. Отвори прозореца, но някакси усети, че гледа на запад. Облече се набързо, прибра писмото на Дъщерята между няколкото ката пояс, който отново нави на кръста си и излезе бързо от стаята. След малко мотаене из коридорите на крепостта, намери изхода към двора и се качи бързо на бойниците и впери зор на юг. От лявата й страна първите слънчеви лъчи започваха да се прокрадват над високите планини. Освежаващ сутрешен вятър разроши пусната й коса и изду бялата памучна риза, с която се бе облякла.
Постоя малко на бойницата, а после по упътванията на прислугата тръгна да търси генерал Брет. Почти стигнала салона, който й бяха посочили в нея се блъсна някакъв замислен мъж и се извини набързо. Арабела му кимна, а после влезе в залата. За миг се вгледа в многобройните отражения в огледалата покрили стените, а после се упъти към Брет, който очевидно закусваше в компанията на три изискано облечени жени. Жрици, поправи се наум Арабела, когато жените вдигнаха поглед към нея, а очите им се разшириха изненадано. Тя се усмихна широко и почти хищно, поклони се леко и се обърна към мъжа.
- Генерал Брет, дали ще мога да ви прекъсна закуската?
Брет бързо се извини на жриците и стана чевръсто от масата. Поведе я вън от стаята, а този път жриците не изпратиха с поглед излизащите, а се вгледаха мълчаливо една в друга.
- Какъв е проблема, госпожице Арабела?
- Ами като за начало малко по-битов проблем - с кого точно трябва да говоря за да имам топла вода в банята? Вчера бях доста изморена, но все пак пътя си е път и ..
- Разбирам. Ще изпратя малко по-късно едно от момичетата, които се грижат за стаите. Нещо друго?
- Ами, как стои въпроса с напускането на крепостта? Бих искала да разгледам строящата се столица.. освен ако не е някакъв проблем?
- Никакъв. Вие сте наша гостенка, не затворничка.
- Тогава благодаря много и ще ви оставя да продължите закуската си с умбрийките.
Тя се усмихна и тръгна по коридора, от който беше дошла, а Брет отново остана загледан след нея. Хищната усмивка, която бе хвърлила на жриците го бе оставила безмълвен и той дори не смееше да пита как се е досетила, че това са именно те. За силосите се разказваха всякакви истории, от кървави до ужасяващи, а тази жена, дори да не приличаше на силосийка, определено изглеждаше.. опасна.
***
Прекара този ден в крепостта. Глождеше я някакво странно чувство, което не можеше да определи, а и банята и липсата на дрехите й, дадени за пране, не й оставиха друг избор. Изкъпа се, изчака косата си да изсъхне и тъй като още не й бяха донесли дрехите и бе завита само в някакъв копринен халат, реши да поспи още. Събуди се от почукването на прислужницата привечер, но тъй като вече се бе стъмнило, а искаше да разгледа строежа по светло, само си взе дрехите и отново легна. Имаше чувството, че сякаш събира енергия с всяка минута сън. Чувстваше се еуфорично и същевременно тревожна. Чувството за тревога не я напусна и през нощта. Сънищата й отново бяха объркани и изпълнени с мрак и опасения.
На сутринта повтори ритуала си, като този път почти не се обърка в коридорите на крепостта. Когато слънцето изгря помоли да оседлаят коня й и излезе на платото. Бе преполовила пътя до Ерисея, когато забеляза тъмна точица в небето. Напипа сребристата свирка от амулета си и я допря до устните си. Звук не се чу, но тя остана загледана в небето. След един-два мига точката започна да се приближава бързо и не след дълго сокола се приближи достатъчно за да кацне на ръката й. Ноктите му се забиха за миг в червената кърпа, която Арабела бе увила около ръката си, а след това крилата му се прибраха спокойно. Тя извади посланието от малкия кожен калъф на крака му и отвърза пръстена, който бе привързан за крака му. След като затъкна и двете придобивки в пояса си, погали птицата по главата, поговори и малко и я пусна да лети отново. Извади посланието, прочете го внимателно няколко пъти, след което го накъса на ситни парченца, които бяха поети от вятъра, а тя самата пришпори коня обратно към крепостта.
Небето започваше да се заоблачава и предвещаваше дъжд.
Прибра се в стаята си и седна на масичката за писане. Извади пръстена с прозрачен камък от пояса си и се загледа в него. През главата й минаха ситно изписаните редове в бележката от Дъщерята. След няколко минути го сложи на пръста си. Камъкът заблестя във всичките цветове на дъгата, а след това започна да потъмнява докато не стана катранено-черен. Арабела затвори очи и успокои мислите си. Усещаше няколко тихи, но не можеше да определи къде са. След десетина минути взиране в мрака, отвори очи и разтърка слепоочията си. Щеше да отнеме повече от един опит очевидно.
Към полунощ вече можеше да усети смътно пръстена, който беше носен от не-тиха, може би някъде на север, но бе твърде уморена за да продължи с опитите. Свали пръстена и понечи да го изчисти от допира си по начина описан от Наследницата, но се отказа и го завърза към поредната брънка на амулета си, както беше черен. Унесе в блажен сън, изпълнен с тъмни коридори и студен огън. На сутринта постоя малко на бойницата, а после побърза да използва временното спиране на лекия дъжд за да излезе на платото и да извика Бакри. Отпрати го с отговора й за Дъщерята, а после се върна крепостта. Дъжда бе започнал да ръми, а мрачното време й напомняше за обърканите сънища. С тъга погледна към строящия се град - толкова й се искаше да го разгледа, а дъждовното време й бе попречило.
Last edited by Atealein on Mon Nov 22, 2004 6:33 pm, edited 1 time in total.
Tanstaafl! Няма такова нещо като безплатен обяд.
Nil illegitimi carborundum!
Nil illegitimi carborundum!
Стъпките на камилите тихо оттекваха в нощта. Не се чуваха никакви други звуци, освен песента на пясъка и шумоленето от разместването му. Сякаш смълчаната пустиня и надвисналата студена луна отнемаха живота на околността. Вече не се срещаше никаква растителност, дори най-ниските и изсушени тревички. Само цветя от лунна светлина, отразена от лъскавите песъчинки.
Другите дремеха по седлата, но Ти’сейн не можеше да затвори очи. Всеки път щом спуснеше клепачи пред сребристия му взор се завръщаше онази непонятна тъмнина, която бе усетил като присъствие само преди часове. Не можеше да се пребори с усещането, че се опитваше да му препречи пътя към светлината вътре в самия него... А всичко бе само спомен, нежелан спомен, от който не можеше да се освободи.
Не бяха успели да сменят животните при племето край оазиса и трябваше да спрат за по-продължителна почивка. Хората също бяха уморени, въпреки че Ловците не го показваха. Заклинателите също, но те може би наистина преодоляваха умората чрез магическия транс, в който често изпадаха, независимо дали използваха способностите си.
Замисли се в какво точно се крие силата им, каква е същността на магиите им. Светлината, балансът, земните стихии, лунното въздействие – бяха му познати или поне бе чувал за тях. Но от къде произтичаше източникът им при мъжете с тъмносините роби и лилавите тюрбани...
Предполагаше, че в другите части на Неа всичко се различава от познатия му свят. Поне ако вяраше на книгите, а той бе склнен да го стори. Но тук, на юг, сякаш се намираше в съвсем различен свят. Трудно си представяше, че е възможно светилището да се намира някъде в тази чужда земя. Не заради пустинята... Едва сега осъзнаваше, че Балансът сякаш няма влияние по тези места. А въпреки това присъстваше, но някак странно, на заден план. Сякаш се проявяваше само за него.
Бе се излегнал на синьо-зеленото си одеало и следващ препускащите си мисли, бързо се унесе в дрямка, която скоро премина в спокоен сън.
Пустинята отново бе станала по-скоро пясъчна равнина, отколкото сухо море от развълнувани дюни. Въпреки това околността му се виждаше все така еднообразна и скучна, както до сега. Напредваха със сравнително постоянна скорост, навлизайки в по-малко познати дори за Ловците земи.
Бяха оставили последното им известно племе зад гърба си и въпреки уверението на Ти’сейн, че краят на пътуването е близо, несигурност обхвана Ловците. Попълниха запасите си с вода при оазиса, но не знаеха, дали ще е достатъчна. Нито дали ще намерят друг източник на вода, ако се окаже, че не е.
След сравнително дългия сън нямаше и следа от мрачните спомени за битката със съществото, нападналого в шатрата. Неизяснените въпроси оставаха, но Принцът се отказа да търси отговорите им. “Поне засега.”, реши той.
Пясъкът около тях се размърда. Подадоха се издължени, подобни на човешки глави, последвани от пропорционално тяло, с плоски костни израстъци на гърба. Скулите и страните на съществата също представляваха изпъкнали повърхностни костни образувания, по които бе опъната кожата на черепа. Зелените им очи, силно хлътнали, ги наблюдаваха с преценяващ поглед. В тях се четеше разумът на интелигентни същества.
Бежови костни гребени стърчака странично и от ръцете им, държащи бойни секири с къси дръжки. Пясъкът, в който се бяха укривали, все още се стичаше между трите преплетени, но все пак отделни части, които представляваха всеки крак. Плътта им бе с песъчливия цвят на пустинята, а светлосиви къси туники покриваха относително човешки изглеждащите им тела.
Стъписването от засадата премина бързо и Ловците и Заклинтелите се подредиха в два концентрични кръга, за да посрещнат обкръжилите ги нападатели. Превъзхождаха ги твърде много по численост, но стояха неподвижно и продължаваха да ги гледат със зелените си очи.
- Искаме само него. – проговори с дълбок глас един от тях и посочи към центъра на групата. Не се разбра, кого точно има предвид – Ти’сейн, Самра или Шестокракия, защото Ловците вече хвърляха късите си копия, опитвайки се да пробият естествената костна броня на съществата.
Наложницата на раджата изтича до една от камилите и измъкна боен арбалет от дисагите. Не му остана време да се зачуди защо жената използваше оръжие, което се среща само на север. Тежките му стрели по-скоро надробяваха костите, поваляйки всеки уцелен противник.
Съществата вече затягаха обръча около тях, принуждавайки Ловците да скъсят разстоянието помежду си. Няколко от тях паднаха покосени от брадвите с широки остриета. Берик и Морвен размахваха мечовете си заедно с ятаганите на другите, но нямаха достаъчно свобода на движенията. Виждайки, че е безполезна, жената се отдръпна навътре в кръга, давайки малко простор на боеца, и насочи вниманието си към металните оръжия, които сечаха безпощадно.
Загубилите брадвите си не спираха устрема си и използваха израстъците по ръцете за отбиване, а кокалестите си пръсти – за мушкане. Още няколко Ловци се строполиха на пясъка, последни стонове на болка се изтръгваха от гърдите им, звучейки като викове на агония, сравнени с мълчаливата смърт на враговете им.
Ти’сейн се концентрираше и сребристите му очи засилваха блясъка си. Спирали от нагъната светлина разпръсваха по няколко същества, строполяващи се безжизнени в краката на другите противници, заемащи местата им. Масиран фронт от магически вълни ги засипа, но цветните форми се разляха по телата им, стичайки се в пясъка, без да им навреди. Вадички от разтопен пясък потекоха в краката им.
Брадва полетя към центъра на кръга, който бавно се разпокъсваше. Един от слугите на Самра се хвърли на пътя й, за да предпази господаря си и отлетя няколко крачки назад от силата на удара. Оцелелите двама слуги пронизваха с копия настъпващите нападатели.
Шум от пляскащи криле разцепи особената тишина на битката. Шестокракия призоваваше още и още черни птици, които хищно кълвяха нападателите им. Тракането на клюновете им се сливаше със звънтенето на ятагани, посрещащи бойните брадви. Заклинателите се бяха събрали около един чувал и загребваха с шепи цветните стъкъла, които го изпълваха. Разноцветно сияние обгръщаше свитите им длани, а те с невиждащи, загледани отвъд пустинята очи хвърляха магическите заряди, които, срещайки плът, се разпукваха като смъртоносни пролетни цветове.
Възпряха устрема на нападателите си и малкото оцелели се затичаха с големи подскоци далеч от тях. Повечето Ловци лежаха мъртви на земята, а пустинята жадно поглъщаше кръвта им. Другите двама слуги на раджата сщо бяха загинали. Двама от Заклинателите бяха ранени, от гърба на единия стърчеше част от острието и дръжката на брадва. Не можеше да продължи пътуването...
За миг Ти’сейн почувства вина, че е останал незасегнат. Но бързо отхвърли глупавата мисъл – знаеше, че е спасил възможно най-много хора. Самра и Шестокракия се приближиха до него и разтревожено попитаха:
- Ранен си. Можеш ли да слезеш сам от камилата?
Едва тогава Принцът усети тъпата приглушена болка в ръката. Драскотините по рамото му от предишната вечер явно се бяха оказали по-сериозни, защото почти не чувстваше ръката си, в която бе останал счупен костен израстък. Смъкна се от камилата, залитна, но Призователят вече бе на земята и го подкрепи.
Не се бавиха много, защото слънцето припичаше все така силно и изгарящо, а и се опасяваха от ново нападение. Не бяха сигурни дали наблизо няма още от Рагените, както оцелелите Ловци ги наричаха. Досега ги били срещали само по един.
Петимата заклинатели обкръжиха силно намалялата група и продължиха по пътя си. Върху тюрбаните си бяха сложили кафяви кожени ленти, от които висяха големи кехлибарени капки на челата им. Камъните сякаш пулсираха леко, в синхрон с поклащането на изпадналите в транс мъже. Според думите им щяха да отблъскват и заблуждават полуразумни и диви създания на пустинята, които имаха магическа нишка в себе си.
Малко след залез спряха за почивка. Не направиха никакъв лагер, а и без това единият навес бе останал сред въргалящите се в пясъка трупове на хора, камили и пустинни изчадия след последната битка. Загърнаха се плътно са наметалата и “седлата” на загиналите и легнаха върху своите си одеала. Въпреки студената прегръдка на нощната пустиня, всички бързо заспаха, прекалено уморени и напрегнати от изминалия ден. Въртяха се неспокойно, сънищата им бяха смущавани от внезапни кошмари, които ги будеха за кратко.
Принцът се бе отказал от бързането и щяха да останат на лагер за цялата нощ. Имаха нужда от почивката, а и той започваше все повече да се замисля за наближаващия край на пътуването им. Мрачни мисли за поражение и смърт. “Смъртта вече ни споходи; дано дадените жертви бъдат достатъчни...”
Посред нощ се разбудиха от силни, болезнено ниски звуци. Пясъкът около тях се движеше във виещи се линии, сякаш под него се криеха размахани пипала.
- Не отново! – изръмжа Берик, посягайки към ножницата с меча.
Оказаха се буболечки – кафяви бръмбари, големи колкото малец, издаващи променливи скърцащи звуци, които се засилваха. Сякаш нечии хищни нокти дращеха в главата на Ти’сейн. Дори Заклинателите не издържаха и се хванаха за слепоочията, опитвайки се да потиснат режещата болка.
Четиримата оцелели ловци с мъка се придвижваха до дисагите на камилите си и извадиха малки дървени кутийки. Съдържаха някаква изсушена и ронена билка с остър мирис, коят те разпръснаха около разгънатите одеала.
Болезнените звуци постепенно намаляха и накрая съвсем замряха. Изнервените заклинатели отидоха да проверят багажа си, а другите облекчено се отпуснаха в поредните тревожни сънища.
*****
Джоррам се протегна лениво, вдишвайки дълбоко свежия данайски бриз, влизащ през широко отворения прозорец на спалнята му. Утрините захладняваха, известявайки приближаването на ранна есен.
Облече се и закуси набързо. Отиде в кабинета си, където отново го чакаха камарите документи на бюрото му. Откакто повечето свещеници бяха поели на поход към Тиен’хара, работата му се бе увеличила. Храмът не се доверяваше на външни хора, затова чиновническата работа се вършеше от по-нисшите служители, а сега се бе струпала на плещите му.
Преди да се захване с нея, Първосвещеникът реши да нагледа Ти’сейн. Когато меката синкава светлина озари ръката му, той видя намалялата им групичка, яздеща камилите си през пустинята. Принцът не се спираше пред нищо, дори след ожесточената битка предишния ден, от която той бе уловил само далечни, болезнени усещания и видения.
Пътят, по който Ти’сейн напредваше, отново изникна ярко в ума му. Изведнъж Джоррам потръпна от усещането за надвиснала като лошо предчувствие сянка. И осъзна, че много скоро Принцът ще стигне целта си. Изненадата и объркването от неочаквания извод го принудиха да потърси опора върху бюрото си. Бързо се съвзе и гняв замени обзелото го за миг безсилие. Ядно стисна юмрук и синьото кълбо се стопи.
Нямаше да стигне навреме. Дори и с ндегето. Бе пропуснал момента и сега не можеше да попречи на Ти’сейн, каквото и да си бе наумил. И където и да го отведеше собственото му знание. Ръката му стисна някакъв лист хартия, лежащ на тежкия дървен плот под нея, и го смачка бавно.
Щеше да следи Принца, всяка негова стъпка до достигането на крайната цел. Нямаше да позволи положението да му се изплъзне, въпреки че не знаеше как би могъл да попречи на Ти’сейн... Но преди това трябваше да се успокои, да прогони обзелия го гняв. Изправи се бавно и се запъти към стаята, която предпочиташе за медитация.
*****
Часовете на предиобеда изтичаха бавно, огромният пясъчен часовник на пустинята ги забавяше неумолимо. Принцът си мислеше, че е привикнал поне малко на изтощителната жега, но явно си въобразяваше. Горещината затягаше хватката си с всяка дюна, която оставяха зад себе си.
Изкачиха високия пясъчен склон, който се изпречи на пътя им и спряха на хребета му. Настана оживление, Заклинателите си замърмориха някакви неща, а Ловците се заоглеждаха неспокойно. Ти’сейн се приближи до водачите в момента и попита за местността, разкриваща се пред погледа им.
- Никога не сме идвали толкова далеч на юг. Не и в тази посока. Дори не сме чували за ... това. – не можа да намери подходящата дума и посочи пред тях Ловецът.
От тази страна склонът не бе толкова висок. Малко след подножието му златистите пясъци преминаваха в сивкави дюни, простиращи се до хоризонта. Няколко изсъхнали, разкривени и почернели като след пожар дървета протягаха към тях мъртвешките си ръце. Самата пустиня изглеждаше някак мъртва, повече отколкото може да бъде.
- Продължаваме... нали, Принце? – Самра се бе приближил до него и го гледаше с очакване. Едва ли смяташе, че Ти’сейн ще се откаже толкова лесно, но все пак искаше да разбере.
- Да. Ловците са смутени, но предполагам ще се справят.
- Наблюдателен си. – усмихна му се раджата. – Рядко ги виждам такива. Но и те като теб не са хора, които се отказват лесно от поставените им задачи.
- Дори от такива, които сами си налагат? – ъгълчето на устата му се вдигна леко нагоре. Принцът махна с ръка: - Няма смисъл да се бавим, горещината няма да премине.
До сега не бе виждал Заклинателите толкова превъзбудени и жизнени. Въртяха се на камилските гърбове и постоянно се оглеждаха. И те като Ловците намираха непознатото място за странно.
Прекрачиха размитата граница между злато и олово и навлязоха в сивкавата пустош. Въздухът ставаше все по тежък и труден за дишане. Камилите забавиха ход, допълнително затруднени от неправилните каменни плочки, разпръснати върху пясъка. Главите на ездачите им оклюмаха. Принцът досега не бе виждал Ловците в такова състояние.
Една от камилите издаде тих звук на болка и краката й се подгънаха. Преди да се строполи на земята, Заклинателят успя да свлече от гърба й, претърколи се по пясъка и избегна черните пламъци, обхванали дисагите. Животното се гърчеше в агония, а от платнените торби, разпадащи се на прах и пепел, се заизвиваха осаждени клони от различни дървета.
Всичко свърши за мигове, а мъжете в тъмносините роби само се спогледаха, разменяйки си неразгадаемо послание. Ти’сейн нямаше представа, какво е било предназначението на изгорелите дървета, но Заклинателите не изглеждаха обезпокоени от самата загуба. А по-скоро от начинът, по който бе настъпила.
Скоро ловците казаха, че пясъците са спрели своя танц – нещо, което досега са смятали за невъзможно, и пустинята вече е спряла да им нашепва пътищата, по които трябва да следват. Принцът се замисли за миг, припомняйки си знанието на Джоррам. Засега нямаше да променят посоката си, а Ловците го успокоиха, че могат да следват нстоящата поне още няколко часа, без да се отклоняват много.
Усещаше пулсиращи болки в раненото си рамо и ръка. Силите му бяха намалели след използването на Окото предишния ден. Обградилите ги нападатели бяха твъде много и дори не се замисли, посягайки към кожената кесия, пълна с пясък. След битката раджата бе престанал да му натяква за преценяването на опасността и собствените способности.
Черната пелена на спомена за срещата му със съществото, което се опита да го убие край оазиса, се бе завърнала отново и го потискаше допълнително. Мракът се сгъстяваше все повече зад сребристите му очи, докато Ти’сейн осъзна, че този път тъмното присъствие е реално.
На следващата дюна стоеше висока и слаба фигура, загърната плътно в черно наметало със спусната качулка, от чиято нощ надничаха две синкави светлини. Виждаха се само босите ходила на човека, завършващи с дълги пръсти, и тясните крака над глезена, продължаващи в диплите на дрехата му.
Тъмнината се стовари върху Принца с изненадваща сила. Две черни магически стрели полетяха към групата и пронизаха водещите Ловци. Последва ги сфера от мрак, която започна да се дели във въздуха, но бе отклонена от защитното заклинание на мъжете с лилавите тюрбани.
Ти’сейн не можеше да преодолее черната мрежа, която обхващаше съзнанието му и му пречеше да достигне светлината. С невиждащ поглед заопипва по колана си, опитвайки се да намери кесията с Окото.
Шестокракия призова двукрако гущероподобно същество, което се опита да достигне високата слаба фигура. Бе възпряно от разклонена черна мълния, по чиито краища припукваха тъмнозелени искри. То изчезна, а малките светлинки изведнъж обхванаха тялото на Призовника. Той отклонивниманието си от битката и създаде ято светли птички, които поглъщаха изгарящите го искри.
Най-сетне пръстите му трескаво развързаха кожената торбичка и Принцът стисна здраво Окото на въздуха. Между пръстите му се сипеха тънки струйки пясък, както вече се процеждаше и светлената през преградата от тъмнина. Дъжд от ярки звезди обсипа противника, но той не помръдна от мястото си. Незасегнат махна с ръка и плътта на мъртвите Ловци започна да се отделя от костите им. Два скелета се изправиха от кървавите останки и клатушкайки се нападнаха. Берик и Морвен посрещнаха ударите на късите им копия, които им бяха принадлежали приживе. Два ятагана и една кама се присъединиха към тях.
Заклинателите стояха вцепенени на гърба на камилите си и поддържаха защитното заклинание. Поредната черна сфера увисна във въздуха и се разпръсна, но един тях не издържа на магическия й удар и се строполи безжизнен на земята.
Вертикална вълна от нагъната светлина пое към черния магьосник срещу тях. Той протегна ръката си, покрита с чисто бяла кожа, и въздухът се изправи, спирайки да пречупва светлината.
Слугата на Самра падна намушкан от единия скелет. Черепът на другия бе натрошен от тежка стрела от арбалет, но той прдължаваше да отбива ударите на Ловците.
Усещаше самото присъствие на противника си. Ставаше все по тъмно, набирайки сила от смъртта наоколо. Ти’сейн раздвижи светлината, завихряйки въздуха. Невъзможни форми и движения се заредиха около тях, създадени от постоянно променящото се пречупване. Вятърът се засили, поемайки и пясъка в лудия си танц. Очите на Принца засветиха силно в опита му да призове стихията на въздуха. До сега винаги бе използвал камъка, за да засили собствените си способности, но сега осъществяваше обратната връзка, която изискваше цялата му концентрация.
Пясъчните вихри замъглиха зрението му и погълнаха черната фигура. Групата им продължи бавно, а окото на бурята се придвижваше заедно с тях. Скоро стискащата ръка на тъмнината освободи Ти’сейн и той остави ветровете да затихнат.
Добавено:
Слънцето клонеше към залез и жегата бе станала малко по-поносима. Еднообразният мъртвешки пейзаж на сивата пустиня не се бе променил от срещата с магьосника насам, но Принцът не възразяваше. Усещаше слабостта, която заплашваше да го обземе. Твърде дълго бе носил Окото без да може да се слее със светлината на знамето на Тиен’хара. А и обратната връзка, която си позволи да създаде - макар и за кратко му отне достатъчно много сили. Сили, които може би щяха да се окажат решаващите в наближаващия момент.
Ти’сейн яздеше мълчаливо, освободен от тъмно присъстие или прегради, но някаква сянка все още замъгляваше взора му. Сякаш самите земи се опитваха да му попречат, да го объркат, да го отклонят от пътя. Посоката нямаше да се промени до края – вече го знаеше със сигурност. Двамата ловци някак успяваха да я следват, като често се съветваха със Заклинателите, които от своя страна наблюдаваха залязващото слънце.
Още не се бе спуснало толкова ниско, но в далечината се видя златиста ивица, която ставаше все по-голяма. Камилите запристъпваха енергично и скоро Ти’сейн разбра към какво се приближаваха – пустинята, такава, каквато трябваше да бъде. Ловците вече чуваха шепота й, а сянката в полезрението на Принца се свиваше и когато прекосиха размитата граница между мъртвешки сивите и благородно златните пясъци, изчезна съвсем. Обзе го усещане на ведрина и блясъкът в сребристите му очи се появи. Усещаше прехода като завръщане – дълго очаквано и изтерзано завръщане в човешкия свят. Едва сега осъзна колко му е тежало пътуването през изминалия ден.
Мислите му отново се преплитаха със светлината вътре в него – чисти, ясни, предупреждаващи. Не бе подготвен. Въпреки всичко, случило се досега, въпреки дългия път, който следваше от години насам. Прекосяването на пустинята му струваше твърде много... Бе предвидил подобен развой на събитията, но не бе сигурен, дали ще получи втори шанс.
Звездите заизгряваха по тъмнеещия небосклон. “Но не и тази, която ме дарява със силата на Светлината...” Настоя да продължат, още няколко часа и щяха да пристигнат.
Пълната луна се бе издигнала високо над тях, осветявайки пътя им. Камилите пристъпваха бавно, прекалено уморени да се подчиняват на ездачите си, които се поклащаха на гърбовете им полуунесени. Ти’сейн, обаче, бе буден и сребристият му поглед, засилващ сиянието си, постоянно обхождаше местността.
Видя я пръв – тъмна ниска постройка в далечината. Заклинателите се оживиха, а раджата се доближи до него и каза:
- Е, Ти’сейн, най-сетне намери това, което търсеше. Да видим къде си ни отвел.
Сградата имаше формата на петоъгълник, като в средата на всяка стена две колони със свод над тях образуваха врати към вътрешността. Отвън бе изградена от ронливи каменни блокове със светъл цвят.
Тревога и същевременно облекчение обзеха Принца, когато пристъпи върху застлания с бели и лилави плочи под. Това не бе светилището от спомените му. От спомените на предците му. Разочарованието се промъкваше в душата му, но той бързо го прогони. Имаше нещо особено в мястото, Балансът тук бе особено силен.
Мислите му бяха прекъснати от влезлите Заклинатели. След тях вървяха Самра и Шестокракия, любопитно оглеждащи голямото помещение.
- Принце? – обърна се питайки към него Призовникът.
- Не знам. Оставете ме да поразгледам, да почувствам... Но първо донесете огледалото.
Мъжете с лилавите тюрбани се върнаха след малко, понесли дисагите си на рамо. Единият от тях тихо промърмори нещо за “предпазители за древните артефакти”, но Ти’сейн не му обърна внимание. Очите му не се откъсваха от огледалото, което Заклинателите вадеха от един чувал. Помнеше това огледало – рамката му предстваляваше две окръжности от усукани сребърни нишки, кръстосани под ъгъл. Кристалната му повърхност отразяваше лунния лъч, проникващ през тавана в далечния край на залата.
Огледалото бе принадлежало на кралете на Тиен’хара. Някога то е стояло в древното светилище на Баланса, позволявайки им бързо да се прехвърлят там за среща с останалите от Споразумението. Някога, във времена отдавна отминали... А до сега се е намирало в Джендин и Заклинателите бяха избрали точно него, след като ги бе помолил да вземат огледало със себе си.
Шестокракия се почувства неловко и излезе навън, за да помогне на другите с разтоварването на камилите и правенето на лагера. Мъжете в тъмносини роби огледаха помещението, но не намериха нищо интересно и следвани от Самра слязоха в подземието. Едва тогава Ти’сейн отмести поглед от огледалото.
В центъра на залата бе издигнат малък петоъгълен олтар. Под него започваха тесни стъпала, водещи към тъмните подземия. Въпреки че на входовете между колоните в стените липсваха стени, по лилаво-белия под нямаше нито песъчинка. Въздухът бе лек за дишане, а усещането за Баланса – почти осезаемо. Сложна каменна плетеница образуваше тавана, пропускаше само един лунен лъч. Орнаментите изглеждаха като непозната писменост, носеща своето послание.
*****
Мека синя светлина обливаше лицето на Джоррам, стоящ в мрака. Бе спуснал завесите и угасил всички свещи. Възвърнал вътрешното си равновесие след дългата медитация, той безстрастно наблюдаваше Принца.
Пътят сред пясъчните дюни бе отвел Ти’сейн до Петоъгълника – първият храм на Халид, създаден малко след разделянето на камъните. Повечето автори го смятаха за красива легенда, но само най-висшите свещеници научаваха, че той наистина е съществувал. И до сега се е смятал за завинаги изгубен в миналото...
Принцът едва ли знаеше къде се намира. Но Джоррам усещаше приливът на Баланса, можеше да се пресегне и да го докосне, да загребе с пълни шепи от хармонизиращата му сила. Халид все още обсипваше това място със своята благодат. Пъхна пръстите си на другата ръка в сънкавото кълбо и започна да създава сложно заклинание.
*****
Видя статуите в петте ъгъла на залата. Приближи се до най-близката и в каменния овал на лицето позна графиня Перска. Ерис. Високата, изящно изваяна фигура стоеше с гордо вдигната глава, мъдрост и самоувереност се четяха в безжизнените й очи.
Прекоси помещението и се спря пред друга статуя, също издигната на постамент от сив камък. Драгън, в цялото си величие и мощ, бе съпрал четирите си лапи близо една до друга, а крилата му висяха отпуснати на гърба. Ти’сейн не бе виждал древния съюзник на Тиен’хара в различна от човешката му форма. Спомените на кръвта и статуята се сляха в едно, засилвайки представата му за мъртвия дракон. Голяма глава бе леко приведена, сякаш заострените уши се заслушваха в повелите на Баланса.
Третата статуя се оказа отново на жена. Или Принцът поне така предположи. Плътно забулена фигура, силоска навярно. Камъкът пресъздаваше по невероятно реалистичен начин ефирността и в същото време непроницаемостта на свещените й воали.
Имената на Ерис и Драгън отново преминаха през ума на Ти’сейн. Без да сваля поглед от силоската, той тихо прошепна: “Пазители!”. Пет ъгъла, пет Пазителя, пет камъка... И все пак това не бе светилището на Баланса...
В четвъртъта статуя Ти’сейн видя последния крал на Тиен’хара... Ярки спомени имаше за неговата личност и събитията около него преди раждането на сина му. Безстрастен израз на лицето, широки рамене и гърди, стъпил здраво на земята. Къде бе сгрешил, питаше се Ти’сейн. И дали той ще успее да извърши пропуснатото... Като в унес извади Окото на въздуха от кесията, която се изплъзна от пръстите му и пясъкът се разпиля по лилавите и белите плочки. Неосезаем полъх го разнесе без следа...
Стигна и до дъното на залата. Млад мъж с отнсен поглед стоеше несигурно на постамента, сякаш готов всеки миг да се отдели от камъка в краката му. Нещо в чертите на лицето му се строиха познати. Бледо подобие на далечна прилика, по-скоро някаква объркана връзка... “Селенит”, помисли си Принцът и си спомни за обърканата девойка, която за пръв път бе видял в покоите на кралица Анара.
Статуите бяха така майсторски изваяни, че изглеждаха като истински, живи същества. Всеки бе протегнал ръка с отворена шепа нагоре, по свой, неповторим и различен от другите начин. Жест на очакване, дори изискване, отколкото на молба или просене. Лъчът от пълната луна, пропуснат през плетеницата на тавана, попадаше в шепата на селенита. Каменната му фигура бе обкръжена от неземното лунно сияние – синьо-зеленикава, преливаща в жълто и кърваво, а понякога и сребристо светлина. И всичко в един единствен нереално красив цвят.
Чувство за опасност изтръгна Принца от невероятната гледка. Усещаше Баланса през заобикалящата го светлина, колкото и малко да бе тя. Натрупваше се някъде над него, надвиснал като прикрит капан във вековна гора. Погледът му бързо пробяга през сребристия диск, поставен на олтара и се насочи към тавана.
Купол от рехава лилава светлина се сгъстяваше и спускаше все по-надолу. В мига, в който го видя, той се осовбоди от невидимата ръка, която го придържаше близо до каменната плетеница и започна да се свива около него.
Ти’сейн спря да върти малката прозрачна сфера в ръката си и се пресегна към лъчите светлина, преплитащи се в съзнанието му. Усещаше свободния Баланс около себе си, светлината, макар и прикрита в мрака, която носеше със самото си ествество. Принцът се обкръжи с кръгова вълна от пречупена светлина, която само той можеше да възприеме в привидната тъма. Двете вълни се срещнаха, сляха се в едно цяло, като допълващи се късчета Баланс и се разсеяха безобидно.
Ударът, обаче, успя да рефлектира върху вътрешните сетива на Ти’сейн и той остана зашеметен. Нови силни притоци на Баланс го засипваха, но той не успяваше да им се противопостави навреме.
“Джоррам!”, бе убеден той, докато се опитваше да достигне другия край на залата. Пътуването бе отнело голяма част от силите му, изненадата и естеството на вилнеещите магии допълнително го затрудняваха. Не бе открил точно това, което търсеше, но имаше неща за мястото, които знаеше, че трябва да разбере. Но не и тук, не и сега...
Силите го напускаха бързо, изтичаха като буен водопад. Не се и опитваше да ги спре. Насочи мислите си към древното огледало, видя отражението си в него, а после в онзи кратък миг на сливане на отражение и тяло, Ти’сейн затърси така познатото му огледало в покоите му в крепостта. Нещо плахо докосна светлината, в която се бе превърнал, но след кратко колебание се отдръпна. Преди да е успял да достигне огледалото си обаче, някое много по-силно и могъщо проявление на светлината го придърпа...
Звездата над Тиен’хара посрещна своя господар и слуга с ярката си прегръдка.
*****
Остави синкавото кълбо да се стопи и остана неподвижен в мрака. Някакво ново и неясно усещане, важно послание се опитваше да си проправи път из съзнанието му...
Джоррам не знаеше защо го стори, защо пощади Принца на Тиен’хара. Накрая можеше да погуби живота, да угаси светлината му... Но не го направи. Не трепна, не помръдна от мястото си. Балансът се вихреше в самата му същност, плискаше се като необятен океан. После и това отшумя, оставяйки само величественото си ехо и кънтящите в тишината думи на Първосвещеника:
Пълна луна на селенита влияе,
Сребрист поглед във въздуха сияе.
Жрица обгръщат пламъци разтопени,
Драконови криле във вода потопени,
Забулената земя живота създава
И небесният огън прокобен изгрява.
Другите дремеха по седлата, но Ти’сейн не можеше да затвори очи. Всеки път щом спуснеше клепачи пред сребристия му взор се завръщаше онази непонятна тъмнина, която бе усетил като присъствие само преди часове. Не можеше да се пребори с усещането, че се опитваше да му препречи пътя към светлината вътре в самия него... А всичко бе само спомен, нежелан спомен, от който не можеше да се освободи.
Не бяха успели да сменят животните при племето край оазиса и трябваше да спрат за по-продължителна почивка. Хората също бяха уморени, въпреки че Ловците не го показваха. Заклинателите също, но те може би наистина преодоляваха умората чрез магическия транс, в който често изпадаха, независимо дали използваха способностите си.
Замисли се в какво точно се крие силата им, каква е същността на магиите им. Светлината, балансът, земните стихии, лунното въздействие – бяха му познати или поне бе чувал за тях. Но от къде произтичаше източникът им при мъжете с тъмносините роби и лилавите тюрбани...
Предполагаше, че в другите части на Неа всичко се различава от познатия му свят. Поне ако вяраше на книгите, а той бе склнен да го стори. Но тук, на юг, сякаш се намираше в съвсем различен свят. Трудно си представяше, че е възможно светилището да се намира някъде в тази чужда земя. Не заради пустинята... Едва сега осъзнаваше, че Балансът сякаш няма влияние по тези места. А въпреки това присъстваше, но някак странно, на заден план. Сякаш се проявяваше само за него.
Бе се излегнал на синьо-зеленото си одеало и следващ препускащите си мисли, бързо се унесе в дрямка, която скоро премина в спокоен сън.
Пустинята отново бе станала по-скоро пясъчна равнина, отколкото сухо море от развълнувани дюни. Въпреки това околността му се виждаше все така еднообразна и скучна, както до сега. Напредваха със сравнително постоянна скорост, навлизайки в по-малко познати дори за Ловците земи.
Бяха оставили последното им известно племе зад гърба си и въпреки уверението на Ти’сейн, че краят на пътуването е близо, несигурност обхвана Ловците. Попълниха запасите си с вода при оазиса, но не знаеха, дали ще е достатъчна. Нито дали ще намерят друг източник на вода, ако се окаже, че не е.
След сравнително дългия сън нямаше и следа от мрачните спомени за битката със съществото, нападналого в шатрата. Неизяснените въпроси оставаха, но Принцът се отказа да търси отговорите им. “Поне засега.”, реши той.
Пясъкът около тях се размърда. Подадоха се издължени, подобни на човешки глави, последвани от пропорционално тяло, с плоски костни израстъци на гърба. Скулите и страните на съществата също представляваха изпъкнали повърхностни костни образувания, по които бе опъната кожата на черепа. Зелените им очи, силно хлътнали, ги наблюдаваха с преценяващ поглед. В тях се четеше разумът на интелигентни същества.
Бежови костни гребени стърчака странично и от ръцете им, държащи бойни секири с къси дръжки. Пясъкът, в който се бяха укривали, все още се стичаше между трите преплетени, но все пак отделни части, които представляваха всеки крак. Плътта им бе с песъчливия цвят на пустинята, а светлосиви къси туники покриваха относително човешки изглеждащите им тела.
Стъписването от засадата премина бързо и Ловците и Заклинтелите се подредиха в два концентрични кръга, за да посрещнат обкръжилите ги нападатели. Превъзхождаха ги твърде много по численост, но стояха неподвижно и продължаваха да ги гледат със зелените си очи.
- Искаме само него. – проговори с дълбок глас един от тях и посочи към центъра на групата. Не се разбра, кого точно има предвид – Ти’сейн, Самра или Шестокракия, защото Ловците вече хвърляха късите си копия, опитвайки се да пробият естествената костна броня на съществата.
Наложницата на раджата изтича до една от камилите и измъкна боен арбалет от дисагите. Не му остана време да се зачуди защо жената използваше оръжие, което се среща само на север. Тежките му стрели по-скоро надробяваха костите, поваляйки всеки уцелен противник.
Съществата вече затягаха обръча около тях, принуждавайки Ловците да скъсят разстоянието помежду си. Няколко от тях паднаха покосени от брадвите с широки остриета. Берик и Морвен размахваха мечовете си заедно с ятаганите на другите, но нямаха достаъчно свобода на движенията. Виждайки, че е безполезна, жената се отдръпна навътре в кръга, давайки малко простор на боеца, и насочи вниманието си към металните оръжия, които сечаха безпощадно.
Загубилите брадвите си не спираха устрема си и използваха израстъците по ръцете за отбиване, а кокалестите си пръсти – за мушкане. Още няколко Ловци се строполиха на пясъка, последни стонове на болка се изтръгваха от гърдите им, звучейки като викове на агония, сравнени с мълчаливата смърт на враговете им.
Ти’сейн се концентрираше и сребристите му очи засилваха блясъка си. Спирали от нагъната светлина разпръсваха по няколко същества, строполяващи се безжизнени в краката на другите противници, заемащи местата им. Масиран фронт от магически вълни ги засипа, но цветните форми се разляха по телата им, стичайки се в пясъка, без да им навреди. Вадички от разтопен пясък потекоха в краката им.
Брадва полетя към центъра на кръга, който бавно се разпокъсваше. Един от слугите на Самра се хвърли на пътя й, за да предпази господаря си и отлетя няколко крачки назад от силата на удара. Оцелелите двама слуги пронизваха с копия настъпващите нападатели.
Шум от пляскащи криле разцепи особената тишина на битката. Шестокракия призоваваше още и още черни птици, които хищно кълвяха нападателите им. Тракането на клюновете им се сливаше със звънтенето на ятагани, посрещащи бойните брадви. Заклинателите се бяха събрали около един чувал и загребваха с шепи цветните стъкъла, които го изпълваха. Разноцветно сияние обгръщаше свитите им длани, а те с невиждащи, загледани отвъд пустинята очи хвърляха магическите заряди, които, срещайки плът, се разпукваха като смъртоносни пролетни цветове.
Възпряха устрема на нападателите си и малкото оцелели се затичаха с големи подскоци далеч от тях. Повечето Ловци лежаха мъртви на земята, а пустинята жадно поглъщаше кръвта им. Другите двама слуги на раджата сщо бяха загинали. Двама от Заклинателите бяха ранени, от гърба на единия стърчеше част от острието и дръжката на брадва. Не можеше да продължи пътуването...
За миг Ти’сейн почувства вина, че е останал незасегнат. Но бързо отхвърли глупавата мисъл – знаеше, че е спасил възможно най-много хора. Самра и Шестокракия се приближиха до него и разтревожено попитаха:
- Ранен си. Можеш ли да слезеш сам от камилата?
Едва тогава Принцът усети тъпата приглушена болка в ръката. Драскотините по рамото му от предишната вечер явно се бяха оказали по-сериозни, защото почти не чувстваше ръката си, в която бе останал счупен костен израстък. Смъкна се от камилата, залитна, но Призователят вече бе на земята и го подкрепи.
Не се бавиха много, защото слънцето припичаше все така силно и изгарящо, а и се опасяваха от ново нападение. Не бяха сигурни дали наблизо няма още от Рагените, както оцелелите Ловци ги наричаха. Досега ги били срещали само по един.
Петимата заклинатели обкръжиха силно намалялата група и продължиха по пътя си. Върху тюрбаните си бяха сложили кафяви кожени ленти, от които висяха големи кехлибарени капки на челата им. Камъните сякаш пулсираха леко, в синхрон с поклащането на изпадналите в транс мъже. Според думите им щяха да отблъскват и заблуждават полуразумни и диви създания на пустинята, които имаха магическа нишка в себе си.
Малко след залез спряха за почивка. Не направиха никакъв лагер, а и без това единият навес бе останал сред въргалящите се в пясъка трупове на хора, камили и пустинни изчадия след последната битка. Загърнаха се плътно са наметалата и “седлата” на загиналите и легнаха върху своите си одеала. Въпреки студената прегръдка на нощната пустиня, всички бързо заспаха, прекалено уморени и напрегнати от изминалия ден. Въртяха се неспокойно, сънищата им бяха смущавани от внезапни кошмари, които ги будеха за кратко.
Принцът се бе отказал от бързането и щяха да останат на лагер за цялата нощ. Имаха нужда от почивката, а и той започваше все повече да се замисля за наближаващия край на пътуването им. Мрачни мисли за поражение и смърт. “Смъртта вече ни споходи; дано дадените жертви бъдат достатъчни...”
Посред нощ се разбудиха от силни, болезнено ниски звуци. Пясъкът около тях се движеше във виещи се линии, сякаш под него се криеха размахани пипала.
- Не отново! – изръмжа Берик, посягайки към ножницата с меча.
Оказаха се буболечки – кафяви бръмбари, големи колкото малец, издаващи променливи скърцащи звуци, които се засилваха. Сякаш нечии хищни нокти дращеха в главата на Ти’сейн. Дори Заклинателите не издържаха и се хванаха за слепоочията, опитвайки се да потиснат режещата болка.
Четиримата оцелели ловци с мъка се придвижваха до дисагите на камилите си и извадиха малки дървени кутийки. Съдържаха някаква изсушена и ронена билка с остър мирис, коят те разпръснаха около разгънатите одеала.
Болезнените звуци постепенно намаляха и накрая съвсем замряха. Изнервените заклинатели отидоха да проверят багажа си, а другите облекчено се отпуснаха в поредните тревожни сънища.
*****
Джоррам се протегна лениво, вдишвайки дълбоко свежия данайски бриз, влизащ през широко отворения прозорец на спалнята му. Утрините захладняваха, известявайки приближаването на ранна есен.
Облече се и закуси набързо. Отиде в кабинета си, където отново го чакаха камарите документи на бюрото му. Откакто повечето свещеници бяха поели на поход към Тиен’хара, работата му се бе увеличила. Храмът не се доверяваше на външни хора, затова чиновническата работа се вършеше от по-нисшите служители, а сега се бе струпала на плещите му.
Преди да се захване с нея, Първосвещеникът реши да нагледа Ти’сейн. Когато меката синкава светлина озари ръката му, той видя намалялата им групичка, яздеща камилите си през пустинята. Принцът не се спираше пред нищо, дори след ожесточената битка предишния ден, от която той бе уловил само далечни, болезнени усещания и видения.
Пътят, по който Ти’сейн напредваше, отново изникна ярко в ума му. Изведнъж Джоррам потръпна от усещането за надвиснала като лошо предчувствие сянка. И осъзна, че много скоро Принцът ще стигне целта си. Изненадата и объркването от неочаквания извод го принудиха да потърси опора върху бюрото си. Бързо се съвзе и гняв замени обзелото го за миг безсилие. Ядно стисна юмрук и синьото кълбо се стопи.
Нямаше да стигне навреме. Дори и с ндегето. Бе пропуснал момента и сега не можеше да попречи на Ти’сейн, каквото и да си бе наумил. И където и да го отведеше собственото му знание. Ръката му стисна някакъв лист хартия, лежащ на тежкия дървен плот под нея, и го смачка бавно.
Щеше да следи Принца, всяка негова стъпка до достигането на крайната цел. Нямаше да позволи положението да му се изплъзне, въпреки че не знаеше как би могъл да попречи на Ти’сейн... Но преди това трябваше да се успокои, да прогони обзелия го гняв. Изправи се бавно и се запъти към стаята, която предпочиташе за медитация.
*****
Часовете на предиобеда изтичаха бавно, огромният пясъчен часовник на пустинята ги забавяше неумолимо. Принцът си мислеше, че е привикнал поне малко на изтощителната жега, но явно си въобразяваше. Горещината затягаше хватката си с всяка дюна, която оставяха зад себе си.
Изкачиха високия пясъчен склон, който се изпречи на пътя им и спряха на хребета му. Настана оживление, Заклинателите си замърмориха някакви неща, а Ловците се заоглеждаха неспокойно. Ти’сейн се приближи до водачите в момента и попита за местността, разкриваща се пред погледа им.
- Никога не сме идвали толкова далеч на юг. Не и в тази посока. Дори не сме чували за ... това. – не можа да намери подходящата дума и посочи пред тях Ловецът.
От тази страна склонът не бе толкова висок. Малко след подножието му златистите пясъци преминаваха в сивкави дюни, простиращи се до хоризонта. Няколко изсъхнали, разкривени и почернели като след пожар дървета протягаха към тях мъртвешките си ръце. Самата пустиня изглеждаше някак мъртва, повече отколкото може да бъде.
- Продължаваме... нали, Принце? – Самра се бе приближил до него и го гледаше с очакване. Едва ли смяташе, че Ти’сейн ще се откаже толкова лесно, но все пак искаше да разбере.
- Да. Ловците са смутени, но предполагам ще се справят.
- Наблюдателен си. – усмихна му се раджата. – Рядко ги виждам такива. Но и те като теб не са хора, които се отказват лесно от поставените им задачи.
- Дори от такива, които сами си налагат? – ъгълчето на устата му се вдигна леко нагоре. Принцът махна с ръка: - Няма смисъл да се бавим, горещината няма да премине.
До сега не бе виждал Заклинателите толкова превъзбудени и жизнени. Въртяха се на камилските гърбове и постоянно се оглеждаха. И те като Ловците намираха непознатото място за странно.
Прекрачиха размитата граница между злато и олово и навлязоха в сивкавата пустош. Въздухът ставаше все по тежък и труден за дишане. Камилите забавиха ход, допълнително затруднени от неправилните каменни плочки, разпръснати върху пясъка. Главите на ездачите им оклюмаха. Принцът досега не бе виждал Ловците в такова състояние.
Една от камилите издаде тих звук на болка и краката й се подгънаха. Преди да се строполи на земята, Заклинателят успя да свлече от гърба й, претърколи се по пясъка и избегна черните пламъци, обхванали дисагите. Животното се гърчеше в агония, а от платнените торби, разпадащи се на прах и пепел, се заизвиваха осаждени клони от различни дървета.
Всичко свърши за мигове, а мъжете в тъмносините роби само се спогледаха, разменяйки си неразгадаемо послание. Ти’сейн нямаше представа, какво е било предназначението на изгорелите дървета, но Заклинателите не изглеждаха обезпокоени от самата загуба. А по-скоро от начинът, по който бе настъпила.
Скоро ловците казаха, че пясъците са спрели своя танц – нещо, което досега са смятали за невъзможно, и пустинята вече е спряла да им нашепва пътищата, по които трябва да следват. Принцът се замисли за миг, припомняйки си знанието на Джоррам. Засега нямаше да променят посоката си, а Ловците го успокоиха, че могат да следват нстоящата поне още няколко часа, без да се отклоняват много.
Усещаше пулсиращи болки в раненото си рамо и ръка. Силите му бяха намалели след използването на Окото предишния ден. Обградилите ги нападатели бяха твъде много и дори не се замисли, посягайки към кожената кесия, пълна с пясък. След битката раджата бе престанал да му натяква за преценяването на опасността и собствените способности.
Черната пелена на спомена за срещата му със съществото, което се опита да го убие край оазиса, се бе завърнала отново и го потискаше допълнително. Мракът се сгъстяваше все повече зад сребристите му очи, докато Ти’сейн осъзна, че този път тъмното присъствие е реално.
На следващата дюна стоеше висока и слаба фигура, загърната плътно в черно наметало със спусната качулка, от чиято нощ надничаха две синкави светлини. Виждаха се само босите ходила на човека, завършващи с дълги пръсти, и тясните крака над глезена, продължаващи в диплите на дрехата му.
Тъмнината се стовари върху Принца с изненадваща сила. Две черни магически стрели полетяха към групата и пронизаха водещите Ловци. Последва ги сфера от мрак, която започна да се дели във въздуха, но бе отклонена от защитното заклинание на мъжете с лилавите тюрбани.
Ти’сейн не можеше да преодолее черната мрежа, която обхващаше съзнанието му и му пречеше да достигне светлината. С невиждащ поглед заопипва по колана си, опитвайки се да намери кесията с Окото.
Шестокракия призова двукрако гущероподобно същество, което се опита да достигне високата слаба фигура. Бе възпряно от разклонена черна мълния, по чиито краища припукваха тъмнозелени искри. То изчезна, а малките светлинки изведнъж обхванаха тялото на Призовника. Той отклонивниманието си от битката и създаде ято светли птички, които поглъщаха изгарящите го искри.
Най-сетне пръстите му трескаво развързаха кожената торбичка и Принцът стисна здраво Окото на въздуха. Между пръстите му се сипеха тънки струйки пясък, както вече се процеждаше и светлената през преградата от тъмнина. Дъжд от ярки звезди обсипа противника, но той не помръдна от мястото си. Незасегнат махна с ръка и плътта на мъртвите Ловци започна да се отделя от костите им. Два скелета се изправиха от кървавите останки и клатушкайки се нападнаха. Берик и Морвен посрещнаха ударите на късите им копия, които им бяха принадлежали приживе. Два ятагана и една кама се присъединиха към тях.
Заклинателите стояха вцепенени на гърба на камилите си и поддържаха защитното заклинание. Поредната черна сфера увисна във въздуха и се разпръсна, но един тях не издържа на магическия й удар и се строполи безжизнен на земята.
Вертикална вълна от нагъната светлина пое към черния магьосник срещу тях. Той протегна ръката си, покрита с чисто бяла кожа, и въздухът се изправи, спирайки да пречупва светлината.
Слугата на Самра падна намушкан от единия скелет. Черепът на другия бе натрошен от тежка стрела от арбалет, но той прдължаваше да отбива ударите на Ловците.
Усещаше самото присъствие на противника си. Ставаше все по тъмно, набирайки сила от смъртта наоколо. Ти’сейн раздвижи светлината, завихряйки въздуха. Невъзможни форми и движения се заредиха около тях, създадени от постоянно променящото се пречупване. Вятърът се засили, поемайки и пясъка в лудия си танц. Очите на Принца засветиха силно в опита му да призове стихията на въздуха. До сега винаги бе използвал камъка, за да засили собствените си способности, но сега осъществяваше обратната връзка, която изискваше цялата му концентрация.
Пясъчните вихри замъглиха зрението му и погълнаха черната фигура. Групата им продължи бавно, а окото на бурята се придвижваше заедно с тях. Скоро стискащата ръка на тъмнината освободи Ти’сейн и той остави ветровете да затихнат.
Добавено:
Слънцето клонеше към залез и жегата бе станала малко по-поносима. Еднообразният мъртвешки пейзаж на сивата пустиня не се бе променил от срещата с магьосника насам, но Принцът не възразяваше. Усещаше слабостта, която заплашваше да го обземе. Твърде дълго бе носил Окото без да може да се слее със светлината на знамето на Тиен’хара. А и обратната връзка, която си позволи да създаде - макар и за кратко му отне достатъчно много сили. Сили, които може би щяха да се окажат решаващите в наближаващия момент.
Ти’сейн яздеше мълчаливо, освободен от тъмно присъстие или прегради, но някаква сянка все още замъгляваше взора му. Сякаш самите земи се опитваха да му попречат, да го объркат, да го отклонят от пътя. Посоката нямаше да се промени до края – вече го знаеше със сигурност. Двамата ловци някак успяваха да я следват, като често се съветваха със Заклинателите, които от своя страна наблюдаваха залязващото слънце.
Още не се бе спуснало толкова ниско, но в далечината се видя златиста ивица, която ставаше все по-голяма. Камилите запристъпваха енергично и скоро Ти’сейн разбра към какво се приближаваха – пустинята, такава, каквато трябваше да бъде. Ловците вече чуваха шепота й, а сянката в полезрението на Принца се свиваше и когато прекосиха размитата граница между мъртвешки сивите и благородно златните пясъци, изчезна съвсем. Обзе го усещане на ведрина и блясъкът в сребристите му очи се появи. Усещаше прехода като завръщане – дълго очаквано и изтерзано завръщане в човешкия свят. Едва сега осъзна колко му е тежало пътуването през изминалия ден.
Мислите му отново се преплитаха със светлината вътре в него – чисти, ясни, предупреждаващи. Не бе подготвен. Въпреки всичко, случило се досега, въпреки дългия път, който следваше от години насам. Прекосяването на пустинята му струваше твърде много... Бе предвидил подобен развой на събитията, но не бе сигурен, дали ще получи втори шанс.
Звездите заизгряваха по тъмнеещия небосклон. “Но не и тази, която ме дарява със силата на Светлината...” Настоя да продължат, още няколко часа и щяха да пристигнат.
Пълната луна се бе издигнала високо над тях, осветявайки пътя им. Камилите пристъпваха бавно, прекалено уморени да се подчиняват на ездачите си, които се поклащаха на гърбовете им полуунесени. Ти’сейн, обаче, бе буден и сребристият му поглед, засилващ сиянието си, постоянно обхождаше местността.
Видя я пръв – тъмна ниска постройка в далечината. Заклинателите се оживиха, а раджата се доближи до него и каза:
- Е, Ти’сейн, най-сетне намери това, което търсеше. Да видим къде си ни отвел.
Сградата имаше формата на петоъгълник, като в средата на всяка стена две колони със свод над тях образуваха врати към вътрешността. Отвън бе изградена от ронливи каменни блокове със светъл цвят.
Тревога и същевременно облекчение обзеха Принца, когато пристъпи върху застлания с бели и лилави плочи под. Това не бе светилището от спомените му. От спомените на предците му. Разочарованието се промъкваше в душата му, но той бързо го прогони. Имаше нещо особено в мястото, Балансът тук бе особено силен.
Мислите му бяха прекъснати от влезлите Заклинатели. След тях вървяха Самра и Шестокракия, любопитно оглеждащи голямото помещение.
- Принце? – обърна се питайки към него Призовникът.
- Не знам. Оставете ме да поразгледам, да почувствам... Но първо донесете огледалото.
Мъжете с лилавите тюрбани се върнаха след малко, понесли дисагите си на рамо. Единият от тях тихо промърмори нещо за “предпазители за древните артефакти”, но Ти’сейн не му обърна внимание. Очите му не се откъсваха от огледалото, което Заклинателите вадеха от един чувал. Помнеше това огледало – рамката му предстваляваше две окръжности от усукани сребърни нишки, кръстосани под ъгъл. Кристалната му повърхност отразяваше лунния лъч, проникващ през тавана в далечния край на залата.
Огледалото бе принадлежало на кралете на Тиен’хара. Някога то е стояло в древното светилище на Баланса, позволявайки им бързо да се прехвърлят там за среща с останалите от Споразумението. Някога, във времена отдавна отминали... А до сега се е намирало в Джендин и Заклинателите бяха избрали точно него, след като ги бе помолил да вземат огледало със себе си.
Шестокракия се почувства неловко и излезе навън, за да помогне на другите с разтоварването на камилите и правенето на лагера. Мъжете в тъмносини роби огледаха помещението, но не намериха нищо интересно и следвани от Самра слязоха в подземието. Едва тогава Ти’сейн отмести поглед от огледалото.
В центъра на залата бе издигнат малък петоъгълен олтар. Под него започваха тесни стъпала, водещи към тъмните подземия. Въпреки че на входовете между колоните в стените липсваха стени, по лилаво-белия под нямаше нито песъчинка. Въздухът бе лек за дишане, а усещането за Баланса – почти осезаемо. Сложна каменна плетеница образуваше тавана, пропускаше само един лунен лъч. Орнаментите изглеждаха като непозната писменост, носеща своето послание.
*****
Мека синя светлина обливаше лицето на Джоррам, стоящ в мрака. Бе спуснал завесите и угасил всички свещи. Възвърнал вътрешното си равновесие след дългата медитация, той безстрастно наблюдаваше Принца.
Пътят сред пясъчните дюни бе отвел Ти’сейн до Петоъгълника – първият храм на Халид, създаден малко след разделянето на камъните. Повечето автори го смятаха за красива легенда, но само най-висшите свещеници научаваха, че той наистина е съществувал. И до сега се е смятал за завинаги изгубен в миналото...
Принцът едва ли знаеше къде се намира. Но Джоррам усещаше приливът на Баланса, можеше да се пресегне и да го докосне, да загребе с пълни шепи от хармонизиращата му сила. Халид все още обсипваше това място със своята благодат. Пъхна пръстите си на другата ръка в сънкавото кълбо и започна да създава сложно заклинание.
*****
Видя статуите в петте ъгъла на залата. Приближи се до най-близката и в каменния овал на лицето позна графиня Перска. Ерис. Високата, изящно изваяна фигура стоеше с гордо вдигната глава, мъдрост и самоувереност се четяха в безжизнените й очи.
Прекоси помещението и се спря пред друга статуя, също издигната на постамент от сив камък. Драгън, в цялото си величие и мощ, бе съпрал четирите си лапи близо една до друга, а крилата му висяха отпуснати на гърба. Ти’сейн не бе виждал древния съюзник на Тиен’хара в различна от човешката му форма. Спомените на кръвта и статуята се сляха в едно, засилвайки представата му за мъртвия дракон. Голяма глава бе леко приведена, сякаш заострените уши се заслушваха в повелите на Баланса.
Третата статуя се оказа отново на жена. Или Принцът поне така предположи. Плътно забулена фигура, силоска навярно. Камъкът пресъздаваше по невероятно реалистичен начин ефирността и в същото време непроницаемостта на свещените й воали.
Имената на Ерис и Драгън отново преминаха през ума на Ти’сейн. Без да сваля поглед от силоската, той тихо прошепна: “Пазители!”. Пет ъгъла, пет Пазителя, пет камъка... И все пак това не бе светилището на Баланса...
В четвъртъта статуя Ти’сейн видя последния крал на Тиен’хара... Ярки спомени имаше за неговата личност и събитията около него преди раждането на сина му. Безстрастен израз на лицето, широки рамене и гърди, стъпил здраво на земята. Къде бе сгрешил, питаше се Ти’сейн. И дали той ще успее да извърши пропуснатото... Като в унес извади Окото на въздуха от кесията, която се изплъзна от пръстите му и пясъкът се разпиля по лилавите и белите плочки. Неосезаем полъх го разнесе без следа...
Стигна и до дъното на залата. Млад мъж с отнсен поглед стоеше несигурно на постамента, сякаш готов всеки миг да се отдели от камъка в краката му. Нещо в чертите на лицето му се строиха познати. Бледо подобие на далечна прилика, по-скоро някаква объркана връзка... “Селенит”, помисли си Принцът и си спомни за обърканата девойка, която за пръв път бе видял в покоите на кралица Анара.
Статуите бяха така майсторски изваяни, че изглеждаха като истински, живи същества. Всеки бе протегнал ръка с отворена шепа нагоре, по свой, неповторим и различен от другите начин. Жест на очакване, дори изискване, отколкото на молба или просене. Лъчът от пълната луна, пропуснат през плетеницата на тавана, попадаше в шепата на селенита. Каменната му фигура бе обкръжена от неземното лунно сияние – синьо-зеленикава, преливаща в жълто и кърваво, а понякога и сребристо светлина. И всичко в един единствен нереално красив цвят.
Чувство за опасност изтръгна Принца от невероятната гледка. Усещаше Баланса през заобикалящата го светлина, колкото и малко да бе тя. Натрупваше се някъде над него, надвиснал като прикрит капан във вековна гора. Погледът му бързо пробяга през сребристия диск, поставен на олтара и се насочи към тавана.
Купол от рехава лилава светлина се сгъстяваше и спускаше все по-надолу. В мига, в който го видя, той се осовбоди от невидимата ръка, която го придържаше близо до каменната плетеница и започна да се свива около него.
Ти’сейн спря да върти малката прозрачна сфера в ръката си и се пресегна към лъчите светлина, преплитащи се в съзнанието му. Усещаше свободния Баланс около себе си, светлината, макар и прикрита в мрака, която носеше със самото си ествество. Принцът се обкръжи с кръгова вълна от пречупена светлина, която само той можеше да възприеме в привидната тъма. Двете вълни се срещнаха, сляха се в едно цяло, като допълващи се късчета Баланс и се разсеяха безобидно.
Ударът, обаче, успя да рефлектира върху вътрешните сетива на Ти’сейн и той остана зашеметен. Нови силни притоци на Баланс го засипваха, но той не успяваше да им се противопостави навреме.
“Джоррам!”, бе убеден той, докато се опитваше да достигне другия край на залата. Пътуването бе отнело голяма част от силите му, изненадата и естеството на вилнеещите магии допълнително го затрудняваха. Не бе открил точно това, което търсеше, но имаше неща за мястото, които знаеше, че трябва да разбере. Но не и тук, не и сега...
Силите го напускаха бързо, изтичаха като буен водопад. Не се и опитваше да ги спре. Насочи мислите си към древното огледало, видя отражението си в него, а после в онзи кратък миг на сливане на отражение и тяло, Ти’сейн затърси така познатото му огледало в покоите му в крепостта. Нещо плахо докосна светлината, в която се бе превърнал, но след кратко колебание се отдръпна. Преди да е успял да достигне огледалото си обаче, някое много по-силно и могъщо проявление на светлината го придърпа...
Звездата над Тиен’хара посрещна своя господар и слуга с ярката си прегръдка.
*****
Остави синкавото кълбо да се стопи и остана неподвижен в мрака. Някакво ново и неясно усещане, важно послание се опитваше да си проправи път из съзнанието му...
Джоррам не знаеше защо го стори, защо пощади Принца на Тиен’хара. Накрая можеше да погуби живота, да угаси светлината му... Но не го направи. Не трепна, не помръдна от мястото си. Балансът се вихреше в самата му същност, плискаше се като необятен океан. После и това отшумя, оставяйки само величественото си ехо и кънтящите в тишината думи на Първосвещеника:
Пълна луна на селенита влияе,
Сребрист поглед във въздуха сияе.
Жрица обгръщат пламъци разтопени,
Драконови криле във вода потопени,
Забулената земя живота създава
И небесният огън прокобен изгрява.
Мракът беше навсякъде. Жизненият ромон на подземните води отекваше в съзнанието му, в самата му безтелесна същност. Беше навсякъде – безкраен мрак, в който здраво се преплитаха водната и земната сила. Тъмнината сякаш живееше свой собствен живот, който го зовеше неудържимо.
Изведнъж в тъмнината като блуждаеща светулка се появи малка, нежна светлинка. Опита се да я улови в шепата си, но веднага осъзна, че няма длан, в която да я приюти. Познаваше я... Искаше да я извика, а не разполагаше с глас, с който да я назове. Застигна го силно безпокойство Нещо там не беше наред.
Джони отвори внезапно очи и се изправи рязко в леглото си. Извърна глава към прозореца, но там липсваше познатият силует на лунното момиче. Само голямото светло лице месечина щедро и донякъде тревожно изливаше светлината си в стаята му. “Какви ги вършиш пак, Ланис?”, помисли си тревожно той. Отпусна се тежко назад, но сънят отказваше да се завърне. Стисна клепачи, но тъмнината зад тях бе прогонена от властното сияние на лунната сила. Накрая не издържа. Изправи се, облече се набързо и напусна покоите си.
Прислугата едва се бе разшавала из коридорите на Бодарския замък и няколкото девойчета, с които се размина, с любопитство се извърнаха след него. Използва случая, за да нареди да му донесат кафе се отправи към библиотеката.
Бавните му стъпки глъхнеха в мекия килим. Отпусна се на облечения в тъмна кожа стол до бюрото и разсеяно подреди няколко писма.
- Не можеш да спиш, а Джонатан...
Гласът го стресна и той се взря напрегнато в сенките на библиотеката. Сред тях бавно изплува силуетът на граф Дориан. Стопанинът на Замъка Бодар се приближи до бюрото, а ясните му очи се усмихнаха леко на Съветника на кралицата. Лицето му изглеждаше уморено, сякаш Дориан изобщо не бе мигнал през нощта. “И вероятно е точно така”, помисли си Джони.
- Май и теб те е подминал сънят тази нощ, Дориан – отбеляза той и се облегна удобно назад. – Има ли вести за мен?
Светлите очи на Дориан проблеснаха развълнувано за миг. Той се отпусна на стола срещу Кейдж. Извади едно писмо и го метна през бюрото.
- Брионелите се съгласиха. – каза бавно той. – Старият се дръпна за момент, както се и очакваше. Идеята да се сроди с Юрански не му допадна първоначално, но после премисли. Предполагам, че херцогинята го е убедила. Умна жена е Неара. Вече са получили съгласието и на Илай.
В този момент вратата на библиотеката се отвори и една прислужница внесе поръчаната от Джони закуска. Докато двамата изчакаха мълчаливо момичето да напусне, Джони наблюдаваше внимателно умореното лице на събеседника си.
- Какво те тревожи, Дориан? – попита той, когато отново останаха сами.
Графът вдигна ръце замислено и след това тежко ги отпусна отново върху махагоновите облегалки на стола.
- Мислиш ли, че това ще подейства, Джонатан? – попита мъжът срещу него след известен размисъл.
- А ти мислиш ли, че единствено сватби са ми на ума? – върна му Джони ухилено въпроса.
Дориан, обаче, не се усмихна насреща. Пресегна се бавно и взе голямата сгрята чаша, оставена пред него на бюрото. Вдигна я към лицето си, взря се в черното кафе и силният му аромат нахлу в ноздрите му.
- Какво си намислил, Джонатан? На мен това сродяване на Юрански с Брионелите ми изглежда твърде рисковано.
- Всичко е рисковано, Дориан. Илай винаги е бил риск. Вярно, че се кротна, след като единственото му дете бе поверено на грижите на графиня Елиана, но ти сам ми каза, че сега отново е надигнал глава.
- А момичето? – попита тревожно Дориан. – Елиана се привърза към нея. Аз също. Не искам да й се случи нещо лошо. А и за мен тя е още почти дете.
Джони се усмихна.
- Миела доста се е разхубавила. Нима мислиш, че Каст Брионел е лоша партия за нея?
- Не, - лицето на Дориан едва-едва се проясни в усмивка. – Всъщност Елиана също е във възторг от идеята. Но ме плаши това, което не ми казваш.
Лицето на Джони стана сериозно, сякаш сянка внезапно се спусна над него. Студена вълна се разля в сините му очи.
- Нямам намерение да наранявам деца, Дориан, - отбеляза бавно той. – Но мисля, че е крайно време да усмирим рода на Юрански. Бързо и тихомълком. Вчера Анара изпрати покани до него и до братовчедка му. До две седмици трябва да дойдат в Бодар. Дръж хората си нащрек, но кротко. Не искам да знае, че подозираме каквото и да е.
- Нима ще поливаш брака си с кръв, Джонатан? – гласът на Дориан придоби горчивина.
- Никой не знае за брака, освен ти и графинята. И засега положението ще остане такова. Но ще вдигаме сватбата на младите – усмихна се накриво Кейдж и откъсна няколко зърна грозде от оставената пред него купа. – Дориан, нямам намерение да ползвам нож, където мога да усмиря с въже. Но ако все пак трябва да се лее кръв, графе, ще се постарая това да е кръвта на Юрански, а не на Бодар.
Джони се изправи внезапно от мястото си и се доближи до прозореца. Небето вече започваше да просветлява, но Луната все още сияеше сред няколко по-ярки звези. Отново го застигна неясно чувство за тревога. Пое си дълбоко въздух и се постара да отпъди мисълта за лунното момиче от ума си.
Изведнъж в тъмнината като блуждаеща светулка се появи малка, нежна светлинка. Опита се да я улови в шепата си, но веднага осъзна, че няма длан, в която да я приюти. Познаваше я... Искаше да я извика, а не разполагаше с глас, с който да я назове. Застигна го силно безпокойство Нещо там не беше наред.
Джони отвори внезапно очи и се изправи рязко в леглото си. Извърна глава към прозореца, но там липсваше познатият силует на лунното момиче. Само голямото светло лице месечина щедро и донякъде тревожно изливаше светлината си в стаята му. “Какви ги вършиш пак, Ланис?”, помисли си тревожно той. Отпусна се тежко назад, но сънят отказваше да се завърне. Стисна клепачи, но тъмнината зад тях бе прогонена от властното сияние на лунната сила. Накрая не издържа. Изправи се, облече се набързо и напусна покоите си.
Прислугата едва се бе разшавала из коридорите на Бодарския замък и няколкото девойчета, с които се размина, с любопитство се извърнаха след него. Използва случая, за да нареди да му донесат кафе се отправи към библиотеката.
Бавните му стъпки глъхнеха в мекия килим. Отпусна се на облечения в тъмна кожа стол до бюрото и разсеяно подреди няколко писма.
- Не можеш да спиш, а Джонатан...
Гласът го стресна и той се взря напрегнато в сенките на библиотеката. Сред тях бавно изплува силуетът на граф Дориан. Стопанинът на Замъка Бодар се приближи до бюрото, а ясните му очи се усмихнаха леко на Съветника на кралицата. Лицето му изглеждаше уморено, сякаш Дориан изобщо не бе мигнал през нощта. “И вероятно е точно така”, помисли си Джони.
- Май и теб те е подминал сънят тази нощ, Дориан – отбеляза той и се облегна удобно назад. – Има ли вести за мен?
Светлите очи на Дориан проблеснаха развълнувано за миг. Той се отпусна на стола срещу Кейдж. Извади едно писмо и го метна през бюрото.
- Брионелите се съгласиха. – каза бавно той. – Старият се дръпна за момент, както се и очакваше. Идеята да се сроди с Юрански не му допадна първоначално, но после премисли. Предполагам, че херцогинята го е убедила. Умна жена е Неара. Вече са получили съгласието и на Илай.
В този момент вратата на библиотеката се отвори и една прислужница внесе поръчаната от Джони закуска. Докато двамата изчакаха мълчаливо момичето да напусне, Джони наблюдаваше внимателно умореното лице на събеседника си.
- Какво те тревожи, Дориан? – попита той, когато отново останаха сами.
Графът вдигна ръце замислено и след това тежко ги отпусна отново върху махагоновите облегалки на стола.
- Мислиш ли, че това ще подейства, Джонатан? – попита мъжът срещу него след известен размисъл.
- А ти мислиш ли, че единствено сватби са ми на ума? – върна му Джони ухилено въпроса.
Дориан, обаче, не се усмихна насреща. Пресегна се бавно и взе голямата сгрята чаша, оставена пред него на бюрото. Вдигна я към лицето си, взря се в черното кафе и силният му аромат нахлу в ноздрите му.
- Какво си намислил, Джонатан? На мен това сродяване на Юрански с Брионелите ми изглежда твърде рисковано.
- Всичко е рисковано, Дориан. Илай винаги е бил риск. Вярно, че се кротна, след като единственото му дете бе поверено на грижите на графиня Елиана, но ти сам ми каза, че сега отново е надигнал глава.
- А момичето? – попита тревожно Дориан. – Елиана се привърза към нея. Аз също. Не искам да й се случи нещо лошо. А и за мен тя е още почти дете.
Джони се усмихна.
- Миела доста се е разхубавила. Нима мислиш, че Каст Брионел е лоша партия за нея?
- Не, - лицето на Дориан едва-едва се проясни в усмивка. – Всъщност Елиана също е във възторг от идеята. Но ме плаши това, което не ми казваш.
Лицето на Джони стана сериозно, сякаш сянка внезапно се спусна над него. Студена вълна се разля в сините му очи.
- Нямам намерение да наранявам деца, Дориан, - отбеляза бавно той. – Но мисля, че е крайно време да усмирим рода на Юрански. Бързо и тихомълком. Вчера Анара изпрати покани до него и до братовчедка му. До две седмици трябва да дойдат в Бодар. Дръж хората си нащрек, но кротко. Не искам да знае, че подозираме каквото и да е.
- Нима ще поливаш брака си с кръв, Джонатан? – гласът на Дориан придоби горчивина.
- Никой не знае за брака, освен ти и графинята. И засега положението ще остане такова. Но ще вдигаме сватбата на младите – усмихна се накриво Кейдж и откъсна няколко зърна грозде от оставената пред него купа. – Дориан, нямам намерение да ползвам нож, където мога да усмиря с въже. Но ако все пак трябва да се лее кръв, графе, ще се постарая това да е кръвта на Юрански, а не на Бодар.
Джони се изправи внезапно от мястото си и се доближи до прозореца. Небето вече започваше да просветлява, но Луната все още сияеше сред няколко по-ярки звези. Отново го застигна неясно чувство за тревога. Пое си дълбоко въздух и се постара да отпъди мисълта за лунното момиче от ума си.
- Ела... – нежният глас я примамваше из бездънните мрачни коридори под крепостта. – Ела....
Трудно отличаваше вълшебния женски глас от кристалния ромон на подземния извор. Замаяните й сетива едва долавяха сухия звук на стъпките на босите й ходила по камъните. Водите искряха и разпращаха танцуващи отблясъци по стените на пещерата и те сякаш оживяваха. Зави й се свят...
- Ела... – гласът омайваше. Присви очи и през мрежата на полусплетените си ресници забеляза как отблясъците започнаха да се събират и постепенно оформиха водния силует на девойка. Деликатна, искрящо прозрачна ръка пречупи блуждаещите светлини и наоколо се разляха разноцветни лъчи.
- Дара ... – отговориха на неизречения въпрос прозрачните устни на девойката, но гласът сякаш идваше от недрата на самата пещера. – А ти какво търсиш тук, дете на луната? – ръката се протегна към Лунел и тя сведе поглед към гърдите си. Около нея като мъгла се завихряше перлено сияние, което сякаш извираше от сърцето й. Дара се усмихна и Лунел почувства как тъмата край нея започна да се приближава и да я притиска.
- Ще останеш ли с мен, лунно момиче? – кристалният глас се обви като змия около нея и Лунел усети как се унася. Мракът се сгъсти.
“Бягай!”
Гласът на Джоррам изплющя като камшик в съненото й съзнание. Ланис отвори рязко очи. Вдигна ръка към гърдите си, сякаш опитвайки се да успокои тревожния ритъм на сърцето си. Беше в леглото си. След като напусна подземията с Данил и Ваяр, ги бе оставила и се бе отправила към стаята си, за да обмисли на спокойствие думите Америл. И неусетно в ума си бе последвала примамливия зов на крепостта.
“Но какво всъщност беше това?”, заблъскаха се обърканите й мисли. В този миг усети Америл и рязко извърна лице към вратата. След малко той влезе небрежно в стаята. Дясната му скула бе украсена с прясно кървяща тънка резка. Кръв имаше и по ръцете и дрехите му. Забеляза погледа й и се усмихна студено.
- Да беше оставила нормален нож, а не онези потрошени стъкларии. Стана голяма цапаница. Но момчето, което донесе храната, ще оживее... - хвърли поглед през рамо, към все още отворената зад него врата. – Което не може да се каже за войника пред стаята ти.
Ланис не продума. Гледаше унесено към Америл и балансираше на ръба, делящ я от решението, което знаеше, че ще вземе от мига, в който той попадна в Дара.
- Защо ти трябваше да го убиваш? – запита накрая тя. Гласът й беше далечен и чужд. Америл сви безгрижно рамене.
- Искаше ми се да е Данил, но след като той не беше тук, трябваше да се задоволя с наличното. – Направи няколко крачки към нея, но спря, когато видя разлялото се наоколо лунно сияние. Доволна усмивка плъзна по лицето му, когато светлината погали кожата му. Няколко лунни лъча се отделиха, сплетоха се насред полета си, плъзнаха се като копринена панделка около врата му и се стегнаха. Усмивката на Америл стана по-широка.
- Знаеш много добре, че моята сила е блокирана тук, Лунел. – ръката му се плъзна нежно по блестящото въже. - Но знаеш също така, че колкото и да се изкушаваш, няма да стегнеш възела докрай.
Панделката се опъна и примката леко се затегна.
- Играй си, мило, щом те радва, но побързай. – думите излизаха все по-трудно от побеляващите му устни. – Ще трябва да тръгваме, преди да са открили младежа. Иначе Данил ще ни последва и ще трябва да го уб... – бялата коприна се впи във врата му и го заглуши. Сякаш след цяла вечност възелът се стопи и въздухът нахлу рязко в дробовете на Америл. Сиянието около Лунел започна да помръква. Тя доближи мъжа и вдигна поглед към очите му. Блестящите й черни коси се разделиха около бледото й лице.
- Ще изпълниш обещанието си, нали? – попита тя, опитвайки се да надзърне в зениците му.
- Вярваш ли ми? – усмихна се той.
- Ни най-малко. – отвърна Лунел. Протегна ръка и се опита да избърше внимателно кръвта по лицето на Америл. - Но знам, че ще ми помогнеш, Амо.
Ръката му се стрелна нагоре и сграбчи китката й, оставяйки тъмни следи по бялата кожа.
- Когато напуснем това място, аз пак ще съм по-силен... знаеш и това, нали?
Черният, студен безкрай в зениците й спокойно се усмихна.
- Зависи какво наричаш сила, Америл. – С рязък жест издърпа ръката си. – И ще съм ти благодарна, ако не се държиш като касапин... поне докато сме заедно.
Лунел се приближи до прозореца. Опря ръце в каменния перваз и сведе глава. Притвори очи и се опита да намери спокойното сияние на Данил. В сплетените в невидима мрежа вени на земя и вода се вля нежно-сребрист поток лунна светлина. Ставаше все по-лесно. Когато го откри, той също я усети и девойката почувства как у него се надигна тревога. Мрежата на трите сили се стегна рязко около него.
Лунел отвори очи. Америл стоеше до нея край прозореца и изпитателно я наблюдаваше.
- Впечатлен съм – прошепна той.
- Да тръгваме – отвърна студено Лунел и го хвана за ръка. – Данил е силен и това надали ще го удържи дълго. А не искам да проливаш повече кръв.
Смехът му потъна в косите й когато той я прегърна. След миг стаята опустя.
* * *
“Спри”, крещеше сякаш цялото му съзнание, но не можеше да я достигне. Отпусна се безсилно в креслото. Ваяр стоеше срещу него и го наблюдаваше изумено.
- Какво става Неро?
Поклати глава. Мрежата, сковала го на мястото му, се впиваше все по-дълбоко в него.
- Не ме закачай известно време – каза той спокойно на Ваяр и затвори очи. Скоро започна да ги различава – сложна плетеница от изумрудено зелени и езерно сини нишки, сякаш оживели от трепкащата сред тях лунна светлина. Почти можеше да почувства в нея унесено-усмихнатата колебливост на Ланис. Вля в среброто собствената си сили и лунните нишки започнаха да наедряват и да стават все по-видими. Напрежението ороси челото му. Внезапно плетеницата на Земя и Вода се разкъса и освободи сребърната мрежа, която на свой ред постепенно започна да гасне.
Данил отвори очи. Ваяр не бе помръднал от мястото си. Беше приседнал на бюрото си, докато разказваше на събеседника си за проблемите с разбойниците по Северния път в последния месец. Все още държеше чашата с вино в ръката си, но сякаш бе забравил за нея.
- Всичко наред ли е? – попита той.
Данил поклати глава.
- Не... нищо не е наред. - Обърна поглед към ярките пламъци в камината. – Лана вече не е в Дара.
В този миг вратата рязко се отвори и в кабинета влезе един войник. Тъмните му очи горяха, а бледите му устни гневно потрепваха.
- Пленникът е избягал, милорд. Почти е заклал Ромен със строшена бутилка и е взел ключовете от него. Момчето е загубило много кръв. В момента претърсват замъка.
Данил стисна клепачи и притисна слепоочия с пръсти. “Защо, Ланис? Къде си мислиш, че отиваш?” Гневът му заплашваше да разкъса удобната риза на самообладанието му.
- Няма да го намерите – каза бавно той и се изправи от мястото си. – Вече е далече от Дара.
Трудно отличаваше вълшебния женски глас от кристалния ромон на подземния извор. Замаяните й сетива едва долавяха сухия звук на стъпките на босите й ходила по камъните. Водите искряха и разпращаха танцуващи отблясъци по стените на пещерата и те сякаш оживяваха. Зави й се свят...
- Ела... – гласът омайваше. Присви очи и през мрежата на полусплетените си ресници забеляза как отблясъците започнаха да се събират и постепенно оформиха водния силует на девойка. Деликатна, искрящо прозрачна ръка пречупи блуждаещите светлини и наоколо се разляха разноцветни лъчи.
- Дара ... – отговориха на неизречения въпрос прозрачните устни на девойката, но гласът сякаш идваше от недрата на самата пещера. – А ти какво търсиш тук, дете на луната? – ръката се протегна към Лунел и тя сведе поглед към гърдите си. Около нея като мъгла се завихряше перлено сияние, което сякаш извираше от сърцето й. Дара се усмихна и Лунел почувства как тъмата край нея започна да се приближава и да я притиска.
- Ще останеш ли с мен, лунно момиче? – кристалният глас се обви като змия около нея и Лунел усети как се унася. Мракът се сгъсти.
“Бягай!”
Гласът на Джоррам изплющя като камшик в съненото й съзнание. Ланис отвори рязко очи. Вдигна ръка към гърдите си, сякаш опитвайки се да успокои тревожния ритъм на сърцето си. Беше в леглото си. След като напусна подземията с Данил и Ваяр, ги бе оставила и се бе отправила към стаята си, за да обмисли на спокойствие думите Америл. И неусетно в ума си бе последвала примамливия зов на крепостта.
“Но какво всъщност беше това?”, заблъскаха се обърканите й мисли. В този миг усети Америл и рязко извърна лице към вратата. След малко той влезе небрежно в стаята. Дясната му скула бе украсена с прясно кървяща тънка резка. Кръв имаше и по ръцете и дрехите му. Забеляза погледа й и се усмихна студено.
- Да беше оставила нормален нож, а не онези потрошени стъкларии. Стана голяма цапаница. Но момчето, което донесе храната, ще оживее... - хвърли поглед през рамо, към все още отворената зад него врата. – Което не може да се каже за войника пред стаята ти.
Ланис не продума. Гледаше унесено към Америл и балансираше на ръба, делящ я от решението, което знаеше, че ще вземе от мига, в който той попадна в Дара.
- Защо ти трябваше да го убиваш? – запита накрая тя. Гласът й беше далечен и чужд. Америл сви безгрижно рамене.
- Искаше ми се да е Данил, но след като той не беше тук, трябваше да се задоволя с наличното. – Направи няколко крачки към нея, но спря, когато видя разлялото се наоколо лунно сияние. Доволна усмивка плъзна по лицето му, когато светлината погали кожата му. Няколко лунни лъча се отделиха, сплетоха се насред полета си, плъзнаха се като копринена панделка около врата му и се стегнаха. Усмивката на Америл стана по-широка.
- Знаеш много добре, че моята сила е блокирана тук, Лунел. – ръката му се плъзна нежно по блестящото въже. - Но знаеш също така, че колкото и да се изкушаваш, няма да стегнеш възела докрай.
Панделката се опъна и примката леко се затегна.
- Играй си, мило, щом те радва, но побързай. – думите излизаха все по-трудно от побеляващите му устни. – Ще трябва да тръгваме, преди да са открили младежа. Иначе Данил ще ни последва и ще трябва да го уб... – бялата коприна се впи във врата му и го заглуши. Сякаш след цяла вечност възелът се стопи и въздухът нахлу рязко в дробовете на Америл. Сиянието около Лунел започна да помръква. Тя доближи мъжа и вдигна поглед към очите му. Блестящите й черни коси се разделиха около бледото й лице.
- Ще изпълниш обещанието си, нали? – попита тя, опитвайки се да надзърне в зениците му.
- Вярваш ли ми? – усмихна се той.
- Ни най-малко. – отвърна Лунел. Протегна ръка и се опита да избърше внимателно кръвта по лицето на Америл. - Но знам, че ще ми помогнеш, Амо.
Ръката му се стрелна нагоре и сграбчи китката й, оставяйки тъмни следи по бялата кожа.
- Когато напуснем това място, аз пак ще съм по-силен... знаеш и това, нали?
Черният, студен безкрай в зениците й спокойно се усмихна.
- Зависи какво наричаш сила, Америл. – С рязък жест издърпа ръката си. – И ще съм ти благодарна, ако не се държиш като касапин... поне докато сме заедно.
Лунел се приближи до прозореца. Опря ръце в каменния перваз и сведе глава. Притвори очи и се опита да намери спокойното сияние на Данил. В сплетените в невидима мрежа вени на земя и вода се вля нежно-сребрист поток лунна светлина. Ставаше все по-лесно. Когато го откри, той също я усети и девойката почувства как у него се надигна тревога. Мрежата на трите сили се стегна рязко около него.
Лунел отвори очи. Америл стоеше до нея край прозореца и изпитателно я наблюдаваше.
- Впечатлен съм – прошепна той.
- Да тръгваме – отвърна студено Лунел и го хвана за ръка. – Данил е силен и това надали ще го удържи дълго. А не искам да проливаш повече кръв.
Смехът му потъна в косите й когато той я прегърна. След миг стаята опустя.
* * *
“Спри”, крещеше сякаш цялото му съзнание, но не можеше да я достигне. Отпусна се безсилно в креслото. Ваяр стоеше срещу него и го наблюдаваше изумено.
- Какво става Неро?
Поклати глава. Мрежата, сковала го на мястото му, се впиваше все по-дълбоко в него.
- Не ме закачай известно време – каза той спокойно на Ваяр и затвори очи. Скоро започна да ги различава – сложна плетеница от изумрудено зелени и езерно сини нишки, сякаш оживели от трепкащата сред тях лунна светлина. Почти можеше да почувства в нея унесено-усмихнатата колебливост на Ланис. Вля в среброто собствената си сили и лунните нишки започнаха да наедряват и да стават все по-видими. Напрежението ороси челото му. Внезапно плетеницата на Земя и Вода се разкъса и освободи сребърната мрежа, която на свой ред постепенно започна да гасне.
Данил отвори очи. Ваяр не бе помръднал от мястото си. Беше приседнал на бюрото си, докато разказваше на събеседника си за проблемите с разбойниците по Северния път в последния месец. Все още държеше чашата с вино в ръката си, но сякаш бе забравил за нея.
- Всичко наред ли е? – попита той.
Данил поклати глава.
- Не... нищо не е наред. - Обърна поглед към ярките пламъци в камината. – Лана вече не е в Дара.
В този миг вратата рязко се отвори и в кабинета влезе един войник. Тъмните му очи горяха, а бледите му устни гневно потрепваха.
- Пленникът е избягал, милорд. Почти е заклал Ромен със строшена бутилка и е взел ключовете от него. Момчето е загубило много кръв. В момента претърсват замъка.
Данил стисна клепачи и притисна слепоочия с пръсти. “Защо, Ланис? Къде си мислиш, че отиваш?” Гневът му заплашваше да разкъса удобната риза на самообладанието му.
- Няма да го намерите – каза бавно той и се изправи от мястото си. – Вече е далече от Дара.
Безпокойството не ги напускаше от няколко дни насам. Малко след разтърсващата поява на жрицата, Алаир усети познато, но почти забравено присъствие. Родствено, силно, то преодоляваше пластовете скала, които деляха залата-затвор от крепостта над тях.
Душите им бяха свързани, слети в едно и същевременно запазили идентичността си. Танх усети почти веднага промяната у ледената си половинка и долови част от нейните преживявания.
Бе минало толкова време, толкова много години, десетилетия, дори векове... преди да напусне пустините, да остави зад гърба си Ха’Неа – земята на Древните. И сега родственик бе дошъл в столицата. Не можеше да определи от кой клан е, не и при въртопът от сили, витаещи около крепостта – огънят на Танх, звездата, жриците, всички онези потомци на Светлината...
- Смяташ ли, че са се пробудили? – попита я най-сетне Танх. Досега я бе оставил “насаме” с мислите и догадките й.
- Не зная. Беше наистина отдавна... Но нима е дошло времето?
- Дори вече е късно. – Принцът напредва въпреки всичко. – огънят припламна раздразнено.
- А какво въобще цели той? Можем ли да бъдем сигурни? Жриците... – започна Алаир, но замълча още преди да бъде прекъсната. Разговаряха на глас за разнообразие, въпреки че мислите докосваха ума на другия далеч преди думите да са оттекнали глухо в тишината.
- Жриците са опасни. Може да объркат всичко. . Но така или иначе бъдещето никога не е било сигурно; няма и да бъде.
Мълчанието завладя пещерата. Не обичайната тишина на мислите им, а тежък застой без изход. Потоците от огън и лед спряха преплитащото си движение и тялото на сфинкса заприлича на статуя от огромни скъпоценни камъни.
Всичко е прекалено сложно. Няма да се откаже така лесно, а и скоро ще се изплъзне от насоките ни. Ако вече не го е сторил. – отново заговори Танх. – Може би не трябваше да му даваме камъка, въпреки традицията. – Традиция по-слина от закон – дори когато Окото на въздуха е било положено в гнездото си в древния олтар на Баланса, то е принадлежало на краля на Тиен’хара. – Но това бе единствената ни надежда за свобода.
- Вече има още една. – промълви тихо Алаир и синкавопрозрачния лед в крилатото тяло на сфинкса помръкна – забравена сянка се раздвижи под повърхността и тя докосна съзнанието на другата Древна: “Намери ме!”
*****
Излезе побеснял от малката зала, където се срещна с жриците за следобедния им чай. Бяха го посрещнали с открити упреци – как е могъл да закъснее толкова, а и да ги посети в този си вид. И въобще не отчитаха, че вината си беше тяхна.
Сутринта настояваха да тренира с Щитовете им. След като му загубиха половин час в убеждаване, той се съгласи. И отложи упражненията с Отрядите, заради прищявката им. По време на обяда, който пропусна, той работеше в кабинета си – крепостта имаше все повече и все по-невъзможни нужди. Страхуваше се, че скоро няма да се справя с чисто практическото управление на крепостта. А Ти’сейн бе твърдо против развиването на бюрокрация в столицата... “Но ще се наложи да се примири с положението и да склони да назначим поне някой иконом.”, мислеше си той.
След като проведе и обучението с Отрядите, той се присъедини към тях – вярно, със закъснение, но... А Сивена му се сопна за външния вид. Разрошената и невързана коса, няколкодневната брада, която не бе намерил време да обръсне, пръските по панталона от студената вода, с която се изми преди да си смени ризата. И още и още, но той бе престанал да я слуша.
Напоследък жрицата ставаше все по-раздразнителна и трудно поносима. Постоянно мрънкаше за нещо и не можеше да си намери място. И няколко пъти го разпитва за изчезналия Принц – бе му омръзнало да повтаря едно и също, нищо не знаеше... Нищо, което трябваше да знае.
През цялото време Юла безучастно следеше разговора, ако можеше да се нарече така, докато Черис не се опомни и не смени темата. Заговориха за прекрасните чайове на Тиен’хара и как не били много популярни в другите страни. Брет определено скучаеше, но нямаше нищо против - Сивена изглеждаше да се е успокоила. Но скоро избухна отново – тихият, пагубен гняв на жрица.
Дори не разбра какво я прихвана този път. Не издържа на потока й от думи, и демонстративно си излезе. Идваше му да тресне вратата, но се въздържа...Погледна през един от прозорците и прокле наум лошото време. Омръзна му – от жриците, от дъждовете, от плахите слуги от селата, които наскоро бе назначил... Всеки път, когато го срещнеха по коридорите, му се кланяха и казваха с почти разтреперан глас: “Милорд.” Никакъв лорд не беше той. Не искаше и да бъде. Воин на светлината бе неговото призвание.
“Воин. Като Каверън...”, мина през ума му, докато с бавна крачка се придвижваше из крепостта. Даде си малко почивка – безцелно обикаляше древните коридори. Бяха си изяснили положението. И Брет се успокои напълно, че Принцът не го е излъгал. Не, че го очакваше от приятеля си, но... Двамата с Каверън дори започнаха да се сближават.
Минаваше покрай стаята, която бе предоставил на силоската пратеница. Неусетно, несъзнателно бе стигнал противоположния край на крепостта – далеч от жриците, далеч от кабинета му, далеч от всичко. Поспря се, припомняйки си за първия път, когато я видя – още задъхана от пътя, с коси скрити в кърпа, а пъстрите й очи светеха с опасен блясък.
Подмина вратата, но отново се спря. Очите й го бяха приковали, не му даваха да диша, да мисли, да действа. Имаше нещо тайнствено и мрачно в Арабела Далин. Тъмночервеното наметало, с което я видя за първи път... Предчувствие за трагично събитие го накара да потръпне.
Поклати глава и се върна. Почука тихичко на вратата, която скоро се отвори. Арабела стоеше пред него – висока, изящна... Премести поглед по правите черти на бялото й лице, от двете му страни се спускаше косата й като червеникавокафява коприна.
- Желаете ли да се разходите навън? – попита я той. Сети се, че все още не е посещавала строящия се град. – Може би да разгледате Ерисея?
Жената го изгледа по-продължително от приемливото, след което отговори:
- С удоволствие.
Вървяха един до друг под отслабващия дъжд. Между тях се бе настанило онова приятно мълчание, което само близки хора могат да постигнат. Никой не продумваше и дума, всеки вглъбен в собствените си мисли. Брет не спираше да се възхищава на походката, на несъзнателните й жестове...
Изведнъж се осъзна. Не познаваше жената до себе си. Силоска при това. Имаше нещо у нея, нешо, което го притесняваше. Но и пленяваше. Мислите му го тревожеха и за да ги прогони, се обърна към нея:
- Не приличате на силоска. – и той самият не знаеше, защо го каза.
Арабела забави малко крачка и обърна поглед към него без да вдига глава.
- А от къде знаете как изглеждат силоските? – усмихна се за кратко тя, но вместо веселие Брет видя само мрак в очите й.
Продължиха да разговарят, навлизайки в строящия се град. Повечето улици все още не бяха павирани и дъждът от последните няколко дни бе превърнал тънкият слой пръст в гъста кал. Велиан бе решил, че трябва да се прокопаят и канавки... Потърсиха младия благородник, Брет искаше да ги запознае. След всичко, което й каза за него и внушителния, макар и незавършен град, който строеше, Арабела спомена на няколко пъти, че й е любопитно да види този човек. “По-добре, че не го открихме. Какво щях да му кажа?”, запита се Воинът, представяйки си глупавата ситуация.
Отидоха на един от големите площади, около които Велиан смяташе да разположи магазините и дюкяните в града. Но сега на него се бе разположил на лагерът керванът на Свободните търговци, пристигнал преди няколко дни. Най-заможните бяха приели гостоприемството на младия благородник, оставяйки другите да продават стоките, донесени освен поръчките на Принца и Велиан. Бяха се появили и няколко сергии, на които тиен’харци продаваха вино, тестени изделия и готвена храна. Особено се ослаждаха на чужденците и приходите на предприемчивите си заслужаваха стоенето под дъжда.
Приближиха към шатрите на Свободните търговци, в които те излагаха стоката си. Арабела не изглеждаше много заинтересована от предлаганото, но постоянно поглеждаше към една от сергиите. Дори попита Воина какво продават там, въпреки че бе очевидно. Ароматите на прясно изпечените сладкиши и гевреци се носеше в свежия въздух. Дъждът бе спрял, но те вече бяха обиколили целия град.
Брет не искаше да се връщат. По време на разходката бе забравил за всичките си грижи, за всичките си отговорности. Никога не се оплакваше, никога не бягаше от тях. Но бе толкова хубаво да си почине, макар и за кратко. Всъщност бе забравил за всичко, освен за жената до себе си. Очароваше го по необясним начин, всеки нейн поглед го караше да се изгуби.
Приближиха сергията и Воинът извади шепа монети на продавача, след което взе един от печените сладкиши. Подаде го на Арабела, която го изгледа с интерес, но скоро се отказа и внимателно си отчупи малко парче. Пръстите, с които държеше усуканото многолистно тесто, белите зъби, с които най-напред изяждаше бадемите и стафидите, прашинките бяла захар, едва забележими по светлото й лице... За първи път жената до него бе изгубила притаеното, хищническото в погледа и осанката си. Посегна инстинктивно да я погали, но се овладя навреме и вместо това приглади косата си, разрошена от лек повей на вятъра.
Скоро мигът отмина, Арабела махна трохите от ръцете си и двамата поеха обатно към крепостта. Малко преди да достигнат портите, тя изведнъж се спря и зарея поглед към Централната кула. Мракът около нея сякаш се сгъсти. “Или е илюзия от издължаващите се сенки?”, запита се Брет и забързано я последва. Тя вече бе няколко крачки напред и вървеше устремено през двора, забравила за разходката, забравила и за него.
Душите им бяха свързани, слети в едно и същевременно запазили идентичността си. Танх усети почти веднага промяната у ледената си половинка и долови част от нейните преживявания.
Бе минало толкова време, толкова много години, десетилетия, дори векове... преди да напусне пустините, да остави зад гърба си Ха’Неа – земята на Древните. И сега родственик бе дошъл в столицата. Не можеше да определи от кой клан е, не и при въртопът от сили, витаещи около крепостта – огънят на Танх, звездата, жриците, всички онези потомци на Светлината...
- Смяташ ли, че са се пробудили? – попита я най-сетне Танх. Досега я бе оставил “насаме” с мислите и догадките й.
- Не зная. Беше наистина отдавна... Но нима е дошло времето?
- Дори вече е късно. – Принцът напредва въпреки всичко. – огънят припламна раздразнено.
- А какво въобще цели той? Можем ли да бъдем сигурни? Жриците... – започна Алаир, но замълча още преди да бъде прекъсната. Разговаряха на глас за разнообразие, въпреки че мислите докосваха ума на другия далеч преди думите да са оттекнали глухо в тишината.
- Жриците са опасни. Може да объркат всичко. . Но така или иначе бъдещето никога не е било сигурно; няма и да бъде.
Мълчанието завладя пещерата. Не обичайната тишина на мислите им, а тежък застой без изход. Потоците от огън и лед спряха преплитащото си движение и тялото на сфинкса заприлича на статуя от огромни скъпоценни камъни.
Всичко е прекалено сложно. Няма да се откаже така лесно, а и скоро ще се изплъзне от насоките ни. Ако вече не го е сторил. – отново заговори Танх. – Може би не трябваше да му даваме камъка, въпреки традицията. – Традиция по-слина от закон – дори когато Окото на въздуха е било положено в гнездото си в древния олтар на Баланса, то е принадлежало на краля на Тиен’хара. – Но това бе единствената ни надежда за свобода.
- Вече има още една. – промълви тихо Алаир и синкавопрозрачния лед в крилатото тяло на сфинкса помръкна – забравена сянка се раздвижи под повърхността и тя докосна съзнанието на другата Древна: “Намери ме!”
*****
Излезе побеснял от малката зала, където се срещна с жриците за следобедния им чай. Бяха го посрещнали с открити упреци – как е могъл да закъснее толкова, а и да ги посети в този си вид. И въобще не отчитаха, че вината си беше тяхна.
Сутринта настояваха да тренира с Щитовете им. След като му загубиха половин час в убеждаване, той се съгласи. И отложи упражненията с Отрядите, заради прищявката им. По време на обяда, който пропусна, той работеше в кабинета си – крепостта имаше все повече и все по-невъзможни нужди. Страхуваше се, че скоро няма да се справя с чисто практическото управление на крепостта. А Ти’сейн бе твърдо против развиването на бюрокрация в столицата... “Но ще се наложи да се примири с положението и да склони да назначим поне някой иконом.”, мислеше си той.
След като проведе и обучението с Отрядите, той се присъедини към тях – вярно, със закъснение, но... А Сивена му се сопна за външния вид. Разрошената и невързана коса, няколкодневната брада, която не бе намерил време да обръсне, пръските по панталона от студената вода, с която се изми преди да си смени ризата. И още и още, но той бе престанал да я слуша.
Напоследък жрицата ставаше все по-раздразнителна и трудно поносима. Постоянно мрънкаше за нещо и не можеше да си намери място. И няколко пъти го разпитва за изчезналия Принц – бе му омръзнало да повтаря едно и също, нищо не знаеше... Нищо, което трябваше да знае.
През цялото време Юла безучастно следеше разговора, ако можеше да се нарече така, докато Черис не се опомни и не смени темата. Заговориха за прекрасните чайове на Тиен’хара и как не били много популярни в другите страни. Брет определено скучаеше, но нямаше нищо против - Сивена изглеждаше да се е успокоила. Но скоро избухна отново – тихият, пагубен гняв на жрица.
Дори не разбра какво я прихвана този път. Не издържа на потока й от думи, и демонстративно си излезе. Идваше му да тресне вратата, но се въздържа...Погледна през един от прозорците и прокле наум лошото време. Омръзна му – от жриците, от дъждовете, от плахите слуги от селата, които наскоро бе назначил... Всеки път, когато го срещнеха по коридорите, му се кланяха и казваха с почти разтреперан глас: “Милорд.” Никакъв лорд не беше той. Не искаше и да бъде. Воин на светлината бе неговото призвание.
“Воин. Като Каверън...”, мина през ума му, докато с бавна крачка се придвижваше из крепостта. Даде си малко почивка – безцелно обикаляше древните коридори. Бяха си изяснили положението. И Брет се успокои напълно, че Принцът не го е излъгал. Не, че го очакваше от приятеля си, но... Двамата с Каверън дори започнаха да се сближават.
Минаваше покрай стаята, която бе предоставил на силоската пратеница. Неусетно, несъзнателно бе стигнал противоположния край на крепостта – далеч от жриците, далеч от кабинета му, далеч от всичко. Поспря се, припомняйки си за първия път, когато я видя – още задъхана от пътя, с коси скрити в кърпа, а пъстрите й очи светеха с опасен блясък.
Подмина вратата, но отново се спря. Очите й го бяха приковали, не му даваха да диша, да мисли, да действа. Имаше нещо тайнствено и мрачно в Арабела Далин. Тъмночервеното наметало, с което я видя за първи път... Предчувствие за трагично събитие го накара да потръпне.
Поклати глава и се върна. Почука тихичко на вратата, която скоро се отвори. Арабела стоеше пред него – висока, изящна... Премести поглед по правите черти на бялото й лице, от двете му страни се спускаше косата й като червеникавокафява коприна.
- Желаете ли да се разходите навън? – попита я той. Сети се, че все още не е посещавала строящия се град. – Може би да разгледате Ерисея?
Жената го изгледа по-продължително от приемливото, след което отговори:
- С удоволствие.
Вървяха един до друг под отслабващия дъжд. Между тях се бе настанило онова приятно мълчание, което само близки хора могат да постигнат. Никой не продумваше и дума, всеки вглъбен в собствените си мисли. Брет не спираше да се възхищава на походката, на несъзнателните й жестове...
Изведнъж се осъзна. Не познаваше жената до себе си. Силоска при това. Имаше нещо у нея, нешо, което го притесняваше. Но и пленяваше. Мислите му го тревожеха и за да ги прогони, се обърна към нея:
- Не приличате на силоска. – и той самият не знаеше, защо го каза.
Арабела забави малко крачка и обърна поглед към него без да вдига глава.
- А от къде знаете как изглеждат силоските? – усмихна се за кратко тя, но вместо веселие Брет видя само мрак в очите й.
Продължиха да разговарят, навлизайки в строящия се град. Повечето улици все още не бяха павирани и дъждът от последните няколко дни бе превърнал тънкият слой пръст в гъста кал. Велиан бе решил, че трябва да се прокопаят и канавки... Потърсиха младия благородник, Брет искаше да ги запознае. След всичко, което й каза за него и внушителния, макар и незавършен град, който строеше, Арабела спомена на няколко пъти, че й е любопитно да види този човек. “По-добре, че не го открихме. Какво щях да му кажа?”, запита се Воинът, представяйки си глупавата ситуация.
Отидоха на един от големите площади, около които Велиан смяташе да разположи магазините и дюкяните в града. Но сега на него се бе разположил на лагерът керванът на Свободните търговци, пристигнал преди няколко дни. Най-заможните бяха приели гостоприемството на младия благородник, оставяйки другите да продават стоките, донесени освен поръчките на Принца и Велиан. Бяха се появили и няколко сергии, на които тиен’харци продаваха вино, тестени изделия и готвена храна. Особено се ослаждаха на чужденците и приходите на предприемчивите си заслужаваха стоенето под дъжда.
Приближиха към шатрите на Свободните търговци, в които те излагаха стоката си. Арабела не изглеждаше много заинтересована от предлаганото, но постоянно поглеждаше към една от сергиите. Дори попита Воина какво продават там, въпреки че бе очевидно. Ароматите на прясно изпечените сладкиши и гевреци се носеше в свежия въздух. Дъждът бе спрял, но те вече бяха обиколили целия град.
Брет не искаше да се връщат. По време на разходката бе забравил за всичките си грижи, за всичките си отговорности. Никога не се оплакваше, никога не бягаше от тях. Но бе толкова хубаво да си почине, макар и за кратко. Всъщност бе забравил за всичко, освен за жената до себе си. Очароваше го по необясним начин, всеки нейн поглед го караше да се изгуби.
Приближиха сергията и Воинът извади шепа монети на продавача, след което взе един от печените сладкиши. Подаде го на Арабела, която го изгледа с интерес, но скоро се отказа и внимателно си отчупи малко парче. Пръстите, с които държеше усуканото многолистно тесто, белите зъби, с които най-напред изяждаше бадемите и стафидите, прашинките бяла захар, едва забележими по светлото й лице... За първи път жената до него бе изгубила притаеното, хищническото в погледа и осанката си. Посегна инстинктивно да я погали, но се овладя навреме и вместо това приглади косата си, разрошена от лек повей на вятъра.
Скоро мигът отмина, Арабела махна трохите от ръцете си и двамата поеха обатно към крепостта. Малко преди да достигнат портите, тя изведнъж се спря и зарея поглед към Централната кула. Мракът около нея сякаш се сгъсти. “Или е илюзия от издължаващите се сенки?”, запита се Брет и забързано я последва. Тя вече бе няколко крачки напред и вървеше устремено през двора, забравила за разходката, забравила и за него.