Яздеха мълчаливо, Сим знаеше, че старецът ще се обади когато реши. Подминаха млад селянин, който чоплеше нещо по нивата си и старчето внезапно рече:
- Убий го.
- А? – Сим изненадано хлъцна.
- Убий селянина, казах, глух ли си? – попита раздразнено старчето.
- Хм, отчасти, но те чух добре. Защо ми е да го правя?
Старецът обърна любопитен поглед към него:
- Навремето затри един комит за да спреш война.
- Да – отвърна Сим. – Е, и?
- Ами нероденият син на този селянин ще вдигне въстание, което ще продължи няколко години и ще загинат десетки хиляди.
- Няма как да знаеш… - започна Сим, старчето само повдигна подигравателно вежди, Сим се сети за предния разговор и рязко млъкна. Помисли малко и попита:
- Значи ако го убия, ще предовратя това селско въстание?
- Да. – потвърди старчето, помълча и добави. – Само че въстанието в крайна сметка ще е успешно, той ще се възкачи на престола и ще управлява десетилетия наред, носейки благоденствие и разцвет на страната.
- Хм – можа единствено да каже Сим. – Е, защо да го убивам тогава?
Старчето сякаш не го чу, продължи спокойно да разказва:
- Но пък неговият син ще е жесток тиранин, който ще разпали страшна война, въвличайки всички държави на континента в нея, причинявайки безкрайно много смърт и разруха.
- Ааа, схванах урока – зарадва се Сим. - Значи да му видим сметката все пак?
- Обаче в пепелищата на войната ще се роди нова религия, която ще приучи хората на смирение. Тя ще се разпространи из всички страни, пръскайки светлина и в най-тъмните кътчета, ще настъпят столетия на мир.
Сим се почеса зад ухото и вметна:
- Подозирам, че това не е всичко, нали?
- Не е важно какво следва – усмихна се старецът. – Е, какво реши?
- Не мога да реша – възпротиви се Сим, – след като не знам всичко!
- Всичко! – изимитира го старчето. – Никой не знае всичко, никой не може да види безкрая, трябва да решиш сега.
- Тогава ще оставя селянина жив! – отвърна раздразнено Сим. – Нали това е правилното решение?
Старецът сви безучастно рамене:
- Всяко решение е правилно. Всяко и никое.
- Което ще рече, че ако съм бог, не трябва да се меся в делата човешки? – настоя за пояснение Сим.
- Ти го каза – гласеше равнодушният отговор.
- Но ако не се намесваш никога, как ще поддържаш равновесието на силите?
- Равновесие – изпръхтя презрително старецът. – Това е другата дума за застой. Истински баланс съществува само в едно блато. Само че там има и тиня и досадно крякащи жаби, нали? – и втренчи поглед в Сим. Без да дочака отговор, продължи:
- Погледни реката - може ли една река да бъде в равновесие? Тя непрестанно се променя, вие се, пробива нови пътища, събира притоци, тече все напред и напред, докато стигне своята цел – морето.
- Май разбирам – бавно кимна Сим. – Балансът е страх от риск, страх от неизвестното бъдеще, така ли е?
- Нещо подобно – ухили се старецът. – И понеже теб май не те е страх, сега ще поемем на едно пътешествие…
Продължиха известно време безмълвно по пътеката. Гората започна да се сгъстява и лунният светлик все по-трудно проникваше между клоните, но това като че ли нямаше особено значение.
- Виж - рече по едно време старецът, когато излязоха на поредната полянка - Този дъб го е ударил гръм.
Сим кимна и понечи да отмине, но старчето спря крантата до остатъците от дървото и ги погали нежно.
- Жалко, жалко. Хубаво дърво беше.
- Аха.
- Знаеш ли, дъбовете живеят безбройни столетия. А гърмът трае само миг - един, но фатален - и никой дъб не може да знае...
Поклати глава и възседна добичето.
- А пък онзи бор - подкарвайки го няколко метра - е умрял от старост. Грохнал се е, повалил няколко издънки... - внезапно се втренчи в Сим и рязко смени тона - Намираш ли някакви прилики между тях?
- И двете са мъртви? - отвърна Сим след известна пауза.
- Тъй е - кимна стареца, сритвайки крантата - но това не е правилният отговор. Когато се целиш от голямо разстояние - пропускаш.
- А какъв е правилният отговор?
Старчето се наведе и сръчно отчупи парче гнило дърво.
- Отговорът е пред очите ти, когато се вгледаш.
Куцият се вгледа.
- Гнило, мъхнато парче дърво?
- Точно така.
- Е?
- Е, ако се върнеш назад, ще видиш, че мъх не липсва. Харесваш ли гората?
- Понякога.
- Приятно е да се разхождаш вечер. Чист въздух.. Малко е влажничко, да знаеш, особено ако те болят костите.
Сим вече бе свикнал да не обръща особено внимание на резките смени на посоката в мисълта на стареца, поради което просто кимна.
- Може би няма да е зле да пренощуваме някъде? Стъмва се.
- Право казваш. Избери място.
Куцият се огледа.
- Ето онези тополи ми изглеждат добре. Голями са, пък и под тях е общо-взето чисто.
- Мислиш ли?
- Защо?
Онзи слезе от кобилата, приближи се до едната топола и се подпря леко на нея.
- Тополата е високо дърво. Винаги може да я удари гръм.
- Небето е чисто...
- Е, споменавам. То гърмът е божието провидение, де. Но и тополата си има своите чалъми. Колкото повече расте, толкова повече се извисява. А колкото повече се извисява, толкова повече старее. Пък сърцевината и гние. Отвътре, без да и личи. И внезапно...
Старецът опря слабото си телце на дървото. Страховит пукот разтърси полянката, докато тополата бавно се килна и се срути сред посестримите си.
Историята: Сенки на север
Бе се унесла в неспокоен сън, когато през процепа на открехнатата врата проникна разсеяна светлина и се показа сериозното лице на Иса.
– Време е, Съветник...
Киара се надигна бързо от леглото и придърпа метнатия на ръба му полупрозрачен халат. Докато зиморничаво се загърна, опитвайки се да прогони съня, леко залитна, замаяна от рязкото ставане. Една ръка в мрака я подкрепи безмълвно. Киара леко се освободи, промърморвайки сънливо „благодаря”. Все забравяше за „черните”. След спешното им заседание, бе решено да бъде поставена под денонощна охрана. Протестите й останаха безрезултатни щом Плутар подкрепи идеята. Вече няколко дни се опитваше да свикне с постоянното присъствие на двете си телохранителки, и макар те да правеха всичко възможно да останат незабелязани, Киара имаше неприятното чувство, че вече не разполага със себе си.
Последва Иса по коридора. Не биваше да отдава толкова голямо значение на присъствието на черните жрици на фона на събитията от последния ден.
Първо дойде писмото от Елиана, поставило повече въпроси, отколкото отговори.
„...Мориан иска смъртта на Ана... опита да използва Сим... селенит с имена Ланис и Лунел в данайския двор... близка на Кейдж... принцът жив на север... Джони Кейдж с нарастнали сили откакто пристигна в Бодар... носи усещане за прохлада, за бриза на морето... Ана го счита за подходящ за свой съпруг...”
Кейдж... Ядоса се на Елиана – трябваше отдавна да го е подчинила, а сега не разполагаха с достатъчно време. Ана бе будно дете и стана своенравна кралица, твърде своенравна на моменти, но можеха да имат поне съпругът й. Елиана трябваше да се постарае за Кейдж. Вече бе пратила нарежданията си. Надяваше се интересът на Умбра да е запазил приоритета си пред някакви колебания от морално естество.
Селенити... Сякаш изведнъж бяха плъзнали навсякъде. Нямаше време да мисли за тях при една пробуждаща се Тиен’хара, но те натрапиха присъствието си и наложиха намеса по-рано, отколкото я планираше. Мисълта за Селения я върна към другото събитие от деня – кошмарната участ на Елис. Гняв се надигна у нея и й трябваше усилие, за да го потуши в зародиш. „Красивата и мила Елис, истински образец за жрица...” Бе стояла четвърт час на площада, запечатвайки грозната гледка в паметта си. „Не бива да забравям това...”
Стигна неусетно до кръглата зала. Влезе със замах, следвана от Иса и двете си сянки. Сида бе застанала до Плутар. Изглеждаше развълнувана.
– Прекрасна нощ, Киара. Плутар, сигурен ли си, че видението ти бе за тази нощ?
– Някои неща се научават с времето, Сида, като например, че един старец, като мен отдавна трябваше да си е в леглото...
– Тръгваш ли си? – Киара изглеждаше объркана. – Това шега ли е?
– Моето място не е тук, мила, ще се справиш и сама. Лека нощ, Сида.
Двете жени проследиха клатушкащата се фигура на щита. Киара бе отворила уста невярващо, готова да го последва, когато меко сияние откъм широко отворения прозорец привлече вниманието й. Жриците проследиха появата на стройният мъж и младо девойче с интерес. Времето сякаш забави своят ход, когато непознатият се представи:
– Аз съм пратеник на Мира и придружител на Прицеса Деа - и й подаде сгънат лист хартия.
Иса доближи светилника, за да може господарката й да прочете написаното. Лицето на Киара сякаш за миг се сдоби с още повече бръчки на фона на играещата светлина на свещите. Прочете го внимателно, след което спря съсредоточения си поглед на момичето.
– Знаете ли къде се намирате, Принцесо?
– В Умбра?
– Да. Тук ще бъдете в безопасност. – Киара кимна към вратата – Отведете я в стаята й.
Мракът в залата сякаш се раздвижи и двама едри мъже излезнаха от сенките. Деа се поколеба. Потърси с поглед сигурност в селенита. Той изглеждаше не по-малко смутен, но успя да й се усмихне и леко да я побутне към Киара.
– Послушайте ги, Ваше Височество, само тук сте в безопасност.
Деа стисна малкото вързопче и със свито сърце последва мъжете и Сида. Киара изчака да напуснат залата, след което приближи мъжа.
– Много смело от Ваша страна. Вероятно забелязахте, че това е единственото достъпно за селенити помещение в храмовата част?
Погледът на Ванел се проясни.
– Вече знаете?
Киара задържа очите си на него и пренебрегвайки въпроса му, на свой ред попита:
– Какво е положението в Селения?
– Мориан и хората й вече не се крият. Кралят вече не управлява...
– А вие? Какво искате вие? – погледна писмото от Мира – ... Ванел?
Селенитът я изгледа недоумяващо.
– Спокоен живот...
Киара се взря в него продължително, а после отмести погледа си към луната. Гласът й стана тих и Ванел се напрегна да го чуе.
– Спокоен живот... Едва ли вече ще е спокоен за някого... – обърна поглед към селенита – Рискувахте много с нощната си визита, Ванел. Явно доста държите на Мира. – не дочака потвърждение, гласът й стана студен и рязък – Не се безпокойте за принцесата, за нея ще се грижат добре. Предайте на тези, които ви пращат, че никой селенит не е добре дошъл в Умбра. – замълча за момент, а после продължи с по-мек тон – Колкото до теб, Ванел, сама ще те повикам, щом ми потрябваш.
Приближи се съвсем близо до него и го погледна в очите.
– И не мислете, че Луна може да ви спаси от силата на Огъня...
Потърси присъствието на Окото и пое от стихията му. Ванел усети как в залата изведнъж стана горещо, а връзката му с Луна взе да изтънява и да се губи. Почувства несигурност. Видя ясно как пламъкът на свещите се разгоря и едва успя да преодолее паниката, която го обзе. Киара се усмихна. Огънят им даряваше от силата си и те му служеха. Избягваха да го използват – той бе ревнива стихия и в замяна поглъщаше силите им, но не и напоследък. Всички жрици бяха забелязали, че Огънят бе по-щедър към поклонничките си и не пропускаха да се насладят на топлината му.
Киара хвана ръката на мъжа и постави върху дланта му малък червен камък.
– Вземи го и го носи със себе си. Важно е. Има и още нещо...
Ванел погледна нетърпеливо към прозореца, но изчака жрицата да продължи.
– Ще пренесеш със себе си една от нас – Киара вдигна ръка, за да пресече протестите му. – Тя също е родена в Селения, но е дала клетва пред Боговете да служи на Умбра. Важно е да я пренесеш в столицата, в двореца.
Киара махна с ръка и нежно крехко създание в дълга черна роба пристъпи към нея.
– Върви с него и предай посланието.
Тънка иронична усмивка плъзна по устните на девойката и тръпки побиха Ванел – не желаеше да знае нищо повече, не желаеше и да остава дори миг на това място. Подтискащата топлина, която го връхлиташе на вълни го плашеше. Младата жрица се приближи и обгърна врата му. Вече не се усмихваше, а съсредоточено го наблюдаваше.
Ванел улови първият лунен лъч и се стопи в мрака. Киара остана няколко мига загледана в мястото, където стояха преди малко двете фигури. После забърза към вратата.
– Затворете капаците. Приключихме с нощните посещения.
* * *
Утрото бе досадно слънчево. Бе проверил охраната пред вратата на краля, когато младо момиче от прислугата приближи и смутено го погледна:
– Господарката ви очаква в покоите си. Последвайте ме, моля.
Летиан я изгледа развеселен. „Охооо, Мориан най-сетне проявява добър вкус... Дали ще ми позволи да се позабавлявам?” Пристигнаха бързо. Девойчето отвори вратата и пусна офицера пред себе си. Летиан огледа празното помещение.
– Какво по... ?
Блесналата кама, уловила слънчевите лъчи бе последното, което успя да види преди главата му да се търкулне до тоалетката. Момичето го погледна хладно, прескочи трупа и извади навит на руло свитък. Отвори го.
„Умбра любезно благодари за проявеното гостоприемство на официалните си пратеници. Лунният календар не се радва на особена почит в държавата ни, затова приемете настоящия ни отговор като своевременен.
С почит,
Киара
П.С. Уверяваме ви, че Вашият посланик се радва на особеното внимание на щитовете ни.”
Внимателно го нагласи в ръката му. Огледа творението си с лека усмивка и безшумно напусна стаята.
– Време е, Съветник...
Киара се надигна бързо от леглото и придърпа метнатия на ръба му полупрозрачен халат. Докато зиморничаво се загърна, опитвайки се да прогони съня, леко залитна, замаяна от рязкото ставане. Една ръка в мрака я подкрепи безмълвно. Киара леко се освободи, промърморвайки сънливо „благодаря”. Все забравяше за „черните”. След спешното им заседание, бе решено да бъде поставена под денонощна охрана. Протестите й останаха безрезултатни щом Плутар подкрепи идеята. Вече няколко дни се опитваше да свикне с постоянното присъствие на двете си телохранителки, и макар те да правеха всичко възможно да останат незабелязани, Киара имаше неприятното чувство, че вече не разполага със себе си.
Последва Иса по коридора. Не биваше да отдава толкова голямо значение на присъствието на черните жрици на фона на събитията от последния ден.
Първо дойде писмото от Елиана, поставило повече въпроси, отколкото отговори.
„...Мориан иска смъртта на Ана... опита да използва Сим... селенит с имена Ланис и Лунел в данайския двор... близка на Кейдж... принцът жив на север... Джони Кейдж с нарастнали сили откакто пристигна в Бодар... носи усещане за прохлада, за бриза на морето... Ана го счита за подходящ за свой съпруг...”
Кейдж... Ядоса се на Елиана – трябваше отдавна да го е подчинила, а сега не разполагаха с достатъчно време. Ана бе будно дете и стана своенравна кралица, твърде своенравна на моменти, но можеха да имат поне съпругът й. Елиана трябваше да се постарае за Кейдж. Вече бе пратила нарежданията си. Надяваше се интересът на Умбра да е запазил приоритета си пред някакви колебания от морално естество.
Селенити... Сякаш изведнъж бяха плъзнали навсякъде. Нямаше време да мисли за тях при една пробуждаща се Тиен’хара, но те натрапиха присъствието си и наложиха намеса по-рано, отколкото я планираше. Мисълта за Селения я върна към другото събитие от деня – кошмарната участ на Елис. Гняв се надигна у нея и й трябваше усилие, за да го потуши в зародиш. „Красивата и мила Елис, истински образец за жрица...” Бе стояла четвърт час на площада, запечатвайки грозната гледка в паметта си. „Не бива да забравям това...”
Стигна неусетно до кръглата зала. Влезе със замах, следвана от Иса и двете си сянки. Сида бе застанала до Плутар. Изглеждаше развълнувана.
– Прекрасна нощ, Киара. Плутар, сигурен ли си, че видението ти бе за тази нощ?
– Някои неща се научават с времето, Сида, като например, че един старец, като мен отдавна трябваше да си е в леглото...
– Тръгваш ли си? – Киара изглеждаше объркана. – Това шега ли е?
– Моето място не е тук, мила, ще се справиш и сама. Лека нощ, Сида.
Двете жени проследиха клатушкащата се фигура на щита. Киара бе отворила уста невярващо, готова да го последва, когато меко сияние откъм широко отворения прозорец привлече вниманието й. Жриците проследиха появата на стройният мъж и младо девойче с интерес. Времето сякаш забави своят ход, когато непознатият се представи:
– Аз съм пратеник на Мира и придружител на Прицеса Деа - и й подаде сгънат лист хартия.
Иса доближи светилника, за да може господарката й да прочете написаното. Лицето на Киара сякаш за миг се сдоби с още повече бръчки на фона на играещата светлина на свещите. Прочете го внимателно, след което спря съсредоточения си поглед на момичето.
– Знаете ли къде се намирате, Принцесо?
– В Умбра?
– Да. Тук ще бъдете в безопасност. – Киара кимна към вратата – Отведете я в стаята й.
Мракът в залата сякаш се раздвижи и двама едри мъже излезнаха от сенките. Деа се поколеба. Потърси с поглед сигурност в селенита. Той изглеждаше не по-малко смутен, но успя да й се усмихне и леко да я побутне към Киара.
– Послушайте ги, Ваше Височество, само тук сте в безопасност.
Деа стисна малкото вързопче и със свито сърце последва мъжете и Сида. Киара изчака да напуснат залата, след което приближи мъжа.
– Много смело от Ваша страна. Вероятно забелязахте, че това е единственото достъпно за селенити помещение в храмовата част?
Погледът на Ванел се проясни.
– Вече знаете?
Киара задържа очите си на него и пренебрегвайки въпроса му, на свой ред попита:
– Какво е положението в Селения?
– Мориан и хората й вече не се крият. Кралят вече не управлява...
– А вие? Какво искате вие? – погледна писмото от Мира – ... Ванел?
Селенитът я изгледа недоумяващо.
– Спокоен живот...
Киара се взря в него продължително, а после отмести погледа си към луната. Гласът й стана тих и Ванел се напрегна да го чуе.
– Спокоен живот... Едва ли вече ще е спокоен за някого... – обърна поглед към селенита – Рискувахте много с нощната си визита, Ванел. Явно доста държите на Мира. – не дочака потвърждение, гласът й стана студен и рязък – Не се безпокойте за принцесата, за нея ще се грижат добре. Предайте на тези, които ви пращат, че никой селенит не е добре дошъл в Умбра. – замълча за момент, а после продължи с по-мек тон – Колкото до теб, Ванел, сама ще те повикам, щом ми потрябваш.
Приближи се съвсем близо до него и го погледна в очите.
– И не мислете, че Луна може да ви спаси от силата на Огъня...
Потърси присъствието на Окото и пое от стихията му. Ванел усети как в залата изведнъж стана горещо, а връзката му с Луна взе да изтънява и да се губи. Почувства несигурност. Видя ясно как пламъкът на свещите се разгоря и едва успя да преодолее паниката, която го обзе. Киара се усмихна. Огънят им даряваше от силата си и те му служеха. Избягваха да го използват – той бе ревнива стихия и в замяна поглъщаше силите им, но не и напоследък. Всички жрици бяха забелязали, че Огънят бе по-щедър към поклонничките си и не пропускаха да се насладят на топлината му.
Киара хвана ръката на мъжа и постави върху дланта му малък червен камък.
– Вземи го и го носи със себе си. Важно е. Има и още нещо...
Ванел погледна нетърпеливо към прозореца, но изчака жрицата да продължи.
– Ще пренесеш със себе си една от нас – Киара вдигна ръка, за да пресече протестите му. – Тя също е родена в Селения, но е дала клетва пред Боговете да служи на Умбра. Важно е да я пренесеш в столицата, в двореца.
Киара махна с ръка и нежно крехко създание в дълга черна роба пристъпи към нея.
– Върви с него и предай посланието.
Тънка иронична усмивка плъзна по устните на девойката и тръпки побиха Ванел – не желаеше да знае нищо повече, не желаеше и да остава дори миг на това място. Подтискащата топлина, която го връхлиташе на вълни го плашеше. Младата жрица се приближи и обгърна врата му. Вече не се усмихваше, а съсредоточено го наблюдаваше.
Ванел улови първият лунен лъч и се стопи в мрака. Киара остана няколко мига загледана в мястото, където стояха преди малко двете фигури. После забърза към вратата.
– Затворете капаците. Приключихме с нощните посещения.
* * *
Утрото бе досадно слънчево. Бе проверил охраната пред вратата на краля, когато младо момиче от прислугата приближи и смутено го погледна:
– Господарката ви очаква в покоите си. Последвайте ме, моля.
Летиан я изгледа развеселен. „Охооо, Мориан най-сетне проявява добър вкус... Дали ще ми позволи да се позабавлявам?” Пристигнаха бързо. Девойчето отвори вратата и пусна офицера пред себе си. Летиан огледа празното помещение.
– Какво по... ?
Блесналата кама, уловила слънчевите лъчи бе последното, което успя да види преди главата му да се търкулне до тоалетката. Момичето го погледна хладно, прескочи трупа и извади навит на руло свитък. Отвори го.
„Умбра любезно благодари за проявеното гостоприемство на официалните си пратеници. Лунният календар не се радва на особена почит в държавата ни, затова приемете настоящия ни отговор като своевременен.
С почит,
Киара
П.С. Уверяваме ви, че Вашият посланик се радва на особеното внимание на щитовете ни.”
Внимателно го нагласи в ръката му. Огледа творението си с лека усмивка и безшумно напусна стаята.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Час след съмване достигнаха голямо езеро. Старецът вдигна глава.
- Виждаш ли, Сим, орелът-рибар, ето там?
- Да.
- Проследи полета му. Какво можеш да ми кажеш за него?
- Прави все по-широки кръгове... Все едно че търси нещо... И не се спуска... Сякаш търси нещо специално...
- Точно така. Продължавай.
- Този орел трябва да е орлица... Изглежда има гнездо някъде наоколо, иначе не би бил толкова грижлив...
- Браво. Наблюдателен си. Но не забравяй да гледаш монетата и от двете страни.
- Тоест?
- Ако хвърляш една и съща стръв, ще ловиш само една риба, ала рядко. Ако ли пък хвърляш различна стръв, ще ловиш често, но безогледно.
- Значи зависи от това дали си сит...
Старецът започна да отвързва лодката.
- Освен това - кимна - да не забравяме онзи смок. Никога не бива да забравяш смока, дори и да не го виждаш наоколо. Опасна твар е той.
Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата. Безумният им танц бе единственото движение в притихналата градина. Дворецът отдавна се бе умълчал, потънал в странни сънища.
Високо в небето черни криле скриха звездите. Тъмна фигура се спусна бавно една от кулите и тихичко кацна на покрива.
Зигур се настани удобно на керемидите и отвори ръка пред себе си. Над дланта ми се появи кълбо от огън и пара, което постепенно започна да се избистря.
В дълбините ми се появи образ на спящо момиче. Тя лежеше върху скалите в някаква планина и самата тя бе от камък. Отворените й очи блестяха като лазурити... Някакъв човек се бе надвесил над нея и я оглеждаше с почит и страхопочитание.
Елфът сви ръката си в юмрук и видението изчезна.
- Колко лесно се създават легенди! – промълви на празното пространство.
Едва доловим шум го изтръгна от мислите му. Той се огледа и не след дълго забеляза източника му. В градината, сред дърветата се промъкваха две силоски. Пристъпваха много внимателно, за да не ги усети стражата. Но не достатъчно внимателно.
Шум от криле сепна двете жени и те замръзнаха на място. Огледаха се, но нямаше никой. Понечиха да продължат, но силна болка, впиваща се в гърдите им ги спря.
- Каква работа имат две силоски в двореца на данайската кралица?
- Теб какво те засяга пернатко?
- Мен – нищо! Но последният който ме нарече пернатко сега яде на една маса с прапрадядо си! – Зловеща усмивка озари красивото лице на елфа.
Докато се усетят той ги хвана през кръста и ги понесе далеч от замъка. Опитите им да се измъкнат от здравата му хватка го накараха да ги стисне по-силно, като почти ги остави без въздух.
- Къде отиваме? – попита едната. Макар да се владееше доста добре, нотки на страх се прокрадваше в гласът й.
- Някъде по-далеч. Не искам с виковете си да събудите целия замък.
Кацнаха на малка полянка в гората. Зигур хвърли двете жени на земята и седна срещу тях. Зелените му очи се впиваха в тях сякаш можеше да изпие кръвта им с поглед.
- Не ви препоръчвам да се опитвате да бягате. Няма да особено приятно за вас. – дари ги с мимолетна, злобна усмивка и продължи: - Сега да си поговорим! Кажете ми – какво смятахте да правите в този късен час в двореца?
- Не е твоя работа! – силоската се надигна и се изплю в лицето му. – Няма да разбереш нищо от нас.
Елфът невъзмутимо се избърса, стана и се приближи до жената. Тя го срита с все сила по глезена, а другата използвайки разсейването му се хвърли срещу него с камата си. В последният момент той успя да се извърти и острието се заби дълбоко в ръката му. Накрая успя да извади меча си. Не изчака да го подканят и съсече силоската. Другата отстъпи назад като следеше всяко негово движение.
- Така няма да се разберем! – той хвърли бърз поглед към ръката си – кървеше обилно. – Какво душехте около замъка?
Вместо отговор силоската хвърли кинжал срещу него. Той успя да го избегне, но изгуби равновесие и падна. Когато погледна отново към нея тя вече тичаше между дърветата. Елфът вдигна ръка и прошепна някакво заклинание. Тичащата жена се спря и се хвана за гърдите. Лицето и се изкриви от непоносимата болка. Със сетни сили се обърна и точно преди да се свлече мъртва на земята изсъска:
- Проклет да си!
- Вече съм! Отвърна той на безжизненото тяло. Остана още дълго загледан към нея, потънал в някакъв далечен свят, забравил за раната в ръката си.
- Виждаш ли, Сим, орелът-рибар, ето там?
- Да.
- Проследи полета му. Какво можеш да ми кажеш за него?
- Прави все по-широки кръгове... Все едно че търси нещо... И не се спуска... Сякаш търси нещо специално...
- Точно така. Продължавай.
- Този орел трябва да е орлица... Изглежда има гнездо някъде наоколо, иначе не би бил толкова грижлив...
- Браво. Наблюдателен си. Но не забравяй да гледаш монетата и от двете страни.
- Тоест?
- Ако хвърляш една и съща стръв, ще ловиш само една риба, ала рядко. Ако ли пък хвърляш различна стръв, ще ловиш често, но безогледно.
- Значи зависи от това дали си сит...
Старецът започна да отвързва лодката.
- Освен това - кимна - да не забравяме онзи смок. Никога не бива да забравяш смока, дори и да не го виждаш наоколо. Опасна твар е той.
Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата. Безумният им танц бе единственото движение в притихналата градина. Дворецът отдавна се бе умълчал, потънал в странни сънища.
Високо в небето черни криле скриха звездите. Тъмна фигура се спусна бавно една от кулите и тихичко кацна на покрива.
Зигур се настани удобно на керемидите и отвори ръка пред себе си. Над дланта ми се появи кълбо от огън и пара, което постепенно започна да се избистря.
В дълбините ми се появи образ на спящо момиче. Тя лежеше върху скалите в някаква планина и самата тя бе от камък. Отворените й очи блестяха като лазурити... Някакъв човек се бе надвесил над нея и я оглеждаше с почит и страхопочитание.
Елфът сви ръката си в юмрук и видението изчезна.
- Колко лесно се създават легенди! – промълви на празното пространство.
Едва доловим шум го изтръгна от мислите му. Той се огледа и не след дълго забеляза източника му. В градината, сред дърветата се промъкваха две силоски. Пристъпваха много внимателно, за да не ги усети стражата. Но не достатъчно внимателно.
Шум от криле сепна двете жени и те замръзнаха на място. Огледаха се, но нямаше никой. Понечиха да продължат, но силна болка, впиваща се в гърдите им ги спря.
- Каква работа имат две силоски в двореца на данайската кралица?
- Теб какво те засяга пернатко?
- Мен – нищо! Но последният който ме нарече пернатко сега яде на една маса с прапрадядо си! – Зловеща усмивка озари красивото лице на елфа.
Докато се усетят той ги хвана през кръста и ги понесе далеч от замъка. Опитите им да се измъкнат от здравата му хватка го накараха да ги стисне по-силно, като почти ги остави без въздух.
- Къде отиваме? – попита едната. Макар да се владееше доста добре, нотки на страх се прокрадваше в гласът й.
- Някъде по-далеч. Не искам с виковете си да събудите целия замък.
Кацнаха на малка полянка в гората. Зигур хвърли двете жени на земята и седна срещу тях. Зелените му очи се впиваха в тях сякаш можеше да изпие кръвта им с поглед.
- Не ви препоръчвам да се опитвате да бягате. Няма да особено приятно за вас. – дари ги с мимолетна, злобна усмивка и продължи: - Сега да си поговорим! Кажете ми – какво смятахте да правите в този късен час в двореца?
- Не е твоя работа! – силоската се надигна и се изплю в лицето му. – Няма да разбереш нищо от нас.
Елфът невъзмутимо се избърса, стана и се приближи до жената. Тя го срита с все сила по глезена, а другата използвайки разсейването му се хвърли срещу него с камата си. В последният момент той успя да се извърти и острието се заби дълбоко в ръката му. Накрая успя да извади меча си. Не изчака да го подканят и съсече силоската. Другата отстъпи назад като следеше всяко негово движение.
- Така няма да се разберем! – той хвърли бърз поглед към ръката си – кървеше обилно. – Какво душехте около замъка?
Вместо отговор силоската хвърли кинжал срещу него. Той успя да го избегне, но изгуби равновесие и падна. Когато погледна отново към нея тя вече тичаше между дърветата. Елфът вдигна ръка и прошепна някакво заклинание. Тичащата жена се спря и се хвана за гърдите. Лицето и се изкриви от непоносимата болка. Със сетни сили се обърна и точно преди да се свлече мъртва на земята изсъска:
- Проклет да си!
- Вече съм! Отвърна той на безжизненото тяло. Остана още дълго загледан към нея, потънал в някакъв далечен свят, забравил за раната в ръката си.
Член на клуб Б
Цитаделата на Умбра, приземния етаж, лунни лъчи бавно пълзят из залата, плъзгайки се по лицата на спящите послушнички. По петнайсет легла от двете страни на пътеката приютяват младите жрици, които събират сили за поредния уморителен ден и сънуват своите наивни сънища. Внезапно един лунен лъч се разделя на две и се появяват близнаците. Те спират за миг до всяко легло, навеждат се нежно над спящата в него девойка и всеки път едно сърце престава да бие. Щом стигат до края на залата се изстрелват през прозореца и се вмъкват в следващата…
Плутар се събужда, от няколко дни го преследва натрапчив и повтарящ се сън – набъбваща луна. Не разбира смисъла на съня, но усеща някаква заплаха в него. Изведнъж видението го връхлита с нова сила – огромна луна, заемаща цялото небе, която се кикоти зловещо, а от устата й капе кръв. Плутар проумява, злото е вече тук, в Умбра.
- Киара, Киара! – крещи той, а в немощния му глас се преплитат паника и отчаяние.
Зала след зала, близнаците са неуморни, танцуват ритуала на смъртта изящно, всеки миг е като откровение. Свързани с кръвната си връзка и оплетени от силата на луната, те нямат нужда дори да се поглеждат, всеки чувства другия като част от себе си. Някъде далеч бие камбана, послушничките се събуждат една след друга, писъци огласят тясното помещение. Вратите се пропукват като бентове и изливат в коридора плетеница от полуголи жрици и сънени Щитове. Близнаците се колебаят само миг и после се врязват в множеството. Стонове бележат пътя им, а след тях остават прекършени тела с онемели очи. Удрят отново и отново в тълпата без да подбират жертвите си, увличайки всички наоколо в смъртоносен водовъртеж.
Няколко жрици се скупчват и опитват в нестроен хор да надвикат обърканите крясъци, редица щитове застават пред тях като плътна стена. Близнаците застиват – две ослепителни фигури на фона на коридора потънал в безименен ужас – пропускат времето да профучи край тях, после го яхват и се понасят напред. Щитовете се разхвърчават като парцалени кукли, а жриците падат посечени.
Късно, твърде късно близнаците разбират, че това е капан. Тежките капаци хлопват един след друг като произнесени присъди и отрязват и последния лунен лъч. Обръчът от настръхнали мечове се стеснява, гласовете на жриците стъпкват волята на селенитите. Данаин рухва на колене, раменете му безсилно се отпускат, камата му издрънчава о каменния под. Чувства се празен и отчаян, луната си е отишла и светът е станал сив и скучен, очаква края си примирен. Тедион захвърля оръжието си, коленичи и прегръща брат си. Винаги са били заедно, ще бъдат заедно дори и в смъртта си. В този миг избухва взрив от трески и парчета стъкло, фуния от светлина се спуска с рев надолу и облива близнаците, времето замръзва. Това е Летиан.
- Хлапета – казва той и ги подхваща нежно. – Все трябва да ви спасявам…
Светлината се устремява нагоре, завихряйки въздуха около себе си. Мигът се усуква и подскача напред, а в смълчания коридор се сипе елмазен дъжд.
Мориан отвори очи, сънят внезапно се сви и изчезна. Летиан. Летиан беше мъртъв, беше видяла обезглавения му труп сутринта. Тъгата нямаше място в плановете й, но усещаше остро липсата му. Появата на Морсий я изтръгна от мислите й:
- Ъъ, говорих с Негово Преосвещенство за онзи свещеник…
- Кой свещеник? – гласът й звучеше уморено.
- От Ел, земите на Данил, тоест…
- Да – прекъсна го Мориан. – Какво за него?
- Негово Преосвещенство отказа да го повиши или премести…
- Помоли ли учтиво? Изтъкна ли, че животът му може да е в опасност? Обясни ли, че ще се нуждаем от толкова способен свещеник в столицата? – Морсий отговаряше на всеки въпрос с кимане. Мориан въздъхна:
- Е, добре. Прати по Сетий покана до свещеника да посети столицата, не вярвам да са станали толкова нагли, че да пренебрегнат любезна покана на Първия съветник… Как върви претърсването на двореца?
- Ганаин пристигна и лично се зае – Морсий помълча и после започна колебливо. – Няма ли да… няма ли да отмъстим за Летиан?
Мориан задържа погледа си върху него и тихо рече:
- Стига толкова смърт. Не искам следващата глава, която ми поднесат, да бъде твоята. Не смятам да водя безмислена битка с онези… диваци.
- А принцесата? – упорстваше Морсий.
- Принцесата… - направи пауза Мориан. – Принцесата нека стои в Умбра, извънредното положение ни устройва. Там е недосегаема и за шайката на Данил. Пък и ако нещо се случи с краля и принца – на селенийския престол ще седне селенит, това е повече, отколкото някога сме мечтали. А и доколкото познавам нравите на жриците, Деа скоро ще съжалява, че е попаднала там…
Разговорът им беше прекъснат от влизането на Ганаин:
- Заловихме убиеца.
- Жив ли е още?
- Жива. – уточни Ганаин. – Мисля, че трябва да видиш това.
Докато крачеха по коридора, той заразказва:
- Предположих, че е селенит, защото иначе не може лесно да се проникне в двореца. Летиан имаше някои извратени идеи, навремето си играеше да обучава няколко хрътки за лов на селенити, представа нямам как го е правил, а и не мисля че имам желание да научавам, но свърши работа, заловихме убийцата, която се оказа…
- Жрица – констатира Мориан, когато видя пред себе си овързана жена с натъпкана кърпа в устата.
- Да – кимна Ганаин. – Селенит-жрица, не вярвах, че ще видя такова нещо. За щастие хрътките я заръфаха, преди да успее да използва гласът си.
Мориан бавно приближи до жрицата, вгледа се в очите й и тихо, но отчетливо рече:
- Отвращаваш ме! Не мислех, че един селенит може да падне толкова ниско, но ти си успяла. Стоиш по-долу дори от помиярите, с които са те заловили.
Мориан се изплю встрани и се обърна към Ганаин:
- Време е да възродим един стар обичай. Навремето са жигосвали всеки, който е подозиран, че има връзка с луната… Дамгосайте хубавото й челце и после я пуснете на площада, ако доживее вечерта, нека да върви, където си поиска.
Час по-късно Ганаин и Мориан разговаряха в кабинета й:
- Знам, че не харесваше особено Летиан…
- Методите му бяха малко нездрави. – вмъкна той.
- … но се нуждая от някой, който да го замести и няма по-подходящ от теб.
- Знаеш, че предпочитам да съм на открито с войниците си.
- Знам, Ганаин, знам, но се нуждая от сигурност тук, в двореца. Моля те!
Ганаин помисли малко и после кимна в знак на съгласие:
- Добре! Но гвардията на Летиан за нищо не става, събираше си я от най-големите отрепки и престъпници, ще ги подменя с мои обучени войници.
Мориан грейна в щастлива усмивка, но Ганаин вдигна предупредително ръка:
- Отсега нататък искам да изпълнявате нарежданията ми, щом ще се грижа за сигурността на всички ви. През нощта ще се движим винаги по двама, през деня всеки от нас ще има охрана от поне четирима войника, това важи и за теб, Мориан!
Тя неохотно кимна, но разбираше, че мерките бяха необходими. Ганаин се усмихна:
- Подготвил съм войниците си дори за внезапен десант на жрици. Навремето в Умбра младите жрици доста се въодушевяваха да изпробват новите си умения, затова щитовете си имаха начин да се пазят от тях! – и той й показа две парчета восък и се ухили. – Идеални тапи за уши, нищо не чуваш с тях, дори заповедите на командира си!
Мориан се разсмя заедно с него, глътка свежест сред помрачнелия иначе ден.
Ганаин се появи отново вечерта, на лицето му играеше дяволита усмивка:
- Искаш ли да ти разкажа една забавна история?
Мориан вдигна уморен поглед от книжата на масата:
- Да чуем.
- Седят си значи Боада и Асоин заедно с хората си и чакат да падне нощта, за да нападнат поредния чифлик. – Ганаин обичаше да разказва с много подробности. – Изведнъж от гората се появяват мъж и жена на коне и щом ги виждат, жената почти се просълзява и казва “Данайци! Спасени сме!”. Не щеш ли обаче Боада разпознава в нейно лице Мира – прислужничката на Елис - която пък няма как да знае, че всъщност това не са данайци, а селенийци, облечени в данайски униформи. Следва кратка схватка, в която на Асоин се налага да убие някой и друг от своите, защото Мира е пуснала гласа си в действие…
- Принцесата не е била с тях – предположи Мориан, прекъсвайки го.
- Да – отговори Ганаин. – Тръгваме ли?
- Чий е този сплит? – попита Мориан докато оглеждаше Мира отблизо.
- Не е наш, не знам – сви рамене Боада. Асоин се намеси:
- Разпознавам го, на Ванел е…
- Ванел? – повдигна вежди Мориан.
- Тоест виконт Витанел, имат малко имение край брега, живее в семейния замък с родителите си и… сестра си. – допълни след кратка пауза Асоин. Мориан го изгледа косо:
- Не е време да се размекваш, Асоин! Единствен селенит в семейството ли е? Добре, време е да се научи да живее без родителите си. Ганаин, вземи Тиана с теб и се заемете. – усещайки умолителният поглед на Асоин добави. – Измъкнете момичето обаче.
Ганаин се подсмихна:
- Ако аз я спася от пожара, току-виж се влюбила в мен, нека Асоин отиде…
- Не! – отсече твърдо Мориан. – Знам специалното ти отношение към жриците, ще отидеш ти да се погрижиш за семейството на Ванел. Боада, Асоин, искам да придружите тази жрица и щита й до данайската граница, предайте ги на данайския граничния патрул, да ги правят какво искат, не е наш проблем. А ти, мила – обърна се тя към Мира – предай на Ванел, ако го срещнеш, че в Селения го грози смърт, няма да му простя предателството, ясно ми е, че той е помогнал в отвличането на принцесата. И ако пак се появиш на селенийска земя, ще ти отсека главата без да се церемоня, ясно?
Ганаин улови погледна на Реян и рече:
- Какво се чудиш… братко? Да не ти се случва да изгубиш жрицата си… както аз изгубих моята. Омитайте се докато не съм размислил!
Беше почти полунощ, когато всички се събраха в двореца, Ганаин отново се опита да бъде лаконичен:
- Изгорихме имението до основи, после настанихме момичето е един хан наблизо, тя си мисли, че сме приятели на Ванел и…
Мориан го прекъсна с махване на ръка и кимна към Боада:
- Предадохме ги на граничния патрул, казахме им че са жрица и щит, които са изгонени от селенийска територия…
- Добре – отново махна с ръка Мориан и се обърна към Морсий. – Някакви вести от Даная и посланик Корл?
Плутар се събужда, от няколко дни го преследва натрапчив и повтарящ се сън – набъбваща луна. Не разбира смисъла на съня, но усеща някаква заплаха в него. Изведнъж видението го връхлита с нова сила – огромна луна, заемаща цялото небе, която се кикоти зловещо, а от устата й капе кръв. Плутар проумява, злото е вече тук, в Умбра.
- Киара, Киара! – крещи той, а в немощния му глас се преплитат паника и отчаяние.
Зала след зала, близнаците са неуморни, танцуват ритуала на смъртта изящно, всеки миг е като откровение. Свързани с кръвната си връзка и оплетени от силата на луната, те нямат нужда дори да се поглеждат, всеки чувства другия като част от себе си. Някъде далеч бие камбана, послушничките се събуждат една след друга, писъци огласят тясното помещение. Вратите се пропукват като бентове и изливат в коридора плетеница от полуголи жрици и сънени Щитове. Близнаците се колебаят само миг и после се врязват в множеството. Стонове бележат пътя им, а след тях остават прекършени тела с онемели очи. Удрят отново и отново в тълпата без да подбират жертвите си, увличайки всички наоколо в смъртоносен водовъртеж.
Няколко жрици се скупчват и опитват в нестроен хор да надвикат обърканите крясъци, редица щитове застават пред тях като плътна стена. Близнаците застиват – две ослепителни фигури на фона на коридора потънал в безименен ужас – пропускат времето да профучи край тях, после го яхват и се понасят напред. Щитовете се разхвърчават като парцалени кукли, а жриците падат посечени.
Късно, твърде късно близнаците разбират, че това е капан. Тежките капаци хлопват един след друг като произнесени присъди и отрязват и последния лунен лъч. Обръчът от настръхнали мечове се стеснява, гласовете на жриците стъпкват волята на селенитите. Данаин рухва на колене, раменете му безсилно се отпускат, камата му издрънчава о каменния под. Чувства се празен и отчаян, луната си е отишла и светът е станал сив и скучен, очаква края си примирен. Тедион захвърля оръжието си, коленичи и прегръща брат си. Винаги са били заедно, ще бъдат заедно дори и в смъртта си. В този миг избухва взрив от трески и парчета стъкло, фуния от светлина се спуска с рев надолу и облива близнаците, времето замръзва. Това е Летиан.
- Хлапета – казва той и ги подхваща нежно. – Все трябва да ви спасявам…
Светлината се устремява нагоре, завихряйки въздуха около себе си. Мигът се усуква и подскача напред, а в смълчания коридор се сипе елмазен дъжд.
Мориан отвори очи, сънят внезапно се сви и изчезна. Летиан. Летиан беше мъртъв, беше видяла обезглавения му труп сутринта. Тъгата нямаше място в плановете й, но усещаше остро липсата му. Появата на Морсий я изтръгна от мислите й:
- Ъъ, говорих с Негово Преосвещенство за онзи свещеник…
- Кой свещеник? – гласът й звучеше уморено.
- От Ел, земите на Данил, тоест…
- Да – прекъсна го Мориан. – Какво за него?
- Негово Преосвещенство отказа да го повиши или премести…
- Помоли ли учтиво? Изтъкна ли, че животът му може да е в опасност? Обясни ли, че ще се нуждаем от толкова способен свещеник в столицата? – Морсий отговаряше на всеки въпрос с кимане. Мориан въздъхна:
- Е, добре. Прати по Сетий покана до свещеника да посети столицата, не вярвам да са станали толкова нагли, че да пренебрегнат любезна покана на Първия съветник… Как върви претърсването на двореца?
- Ганаин пристигна и лично се зае – Морсий помълча и после започна колебливо. – Няма ли да… няма ли да отмъстим за Летиан?
Мориан задържа погледа си върху него и тихо рече:
- Стига толкова смърт. Не искам следващата глава, която ми поднесат, да бъде твоята. Не смятам да водя безмислена битка с онези… диваци.
- А принцесата? – упорстваше Морсий.
- Принцесата… - направи пауза Мориан. – Принцесата нека стои в Умбра, извънредното положение ни устройва. Там е недосегаема и за шайката на Данил. Пък и ако нещо се случи с краля и принца – на селенийския престол ще седне селенит, това е повече, отколкото някога сме мечтали. А и доколкото познавам нравите на жриците, Деа скоро ще съжалява, че е попаднала там…
Разговорът им беше прекъснат от влизането на Ганаин:
- Заловихме убиеца.
- Жив ли е още?
- Жива. – уточни Ганаин. – Мисля, че трябва да видиш това.
Докато крачеха по коридора, той заразказва:
- Предположих, че е селенит, защото иначе не може лесно да се проникне в двореца. Летиан имаше някои извратени идеи, навремето си играеше да обучава няколко хрътки за лов на селенити, представа нямам как го е правил, а и не мисля че имам желание да научавам, но свърши работа, заловихме убийцата, която се оказа…
- Жрица – констатира Мориан, когато видя пред себе си овързана жена с натъпкана кърпа в устата.
- Да – кимна Ганаин. – Селенит-жрица, не вярвах, че ще видя такова нещо. За щастие хрътките я заръфаха, преди да успее да използва гласът си.
Мориан бавно приближи до жрицата, вгледа се в очите й и тихо, но отчетливо рече:
- Отвращаваш ме! Не мислех, че един селенит може да падне толкова ниско, но ти си успяла. Стоиш по-долу дори от помиярите, с които са те заловили.
Мориан се изплю встрани и се обърна към Ганаин:
- Време е да възродим един стар обичай. Навремето са жигосвали всеки, който е подозиран, че има връзка с луната… Дамгосайте хубавото й челце и после я пуснете на площада, ако доживее вечерта, нека да върви, където си поиска.
Час по-късно Ганаин и Мориан разговаряха в кабинета й:
- Знам, че не харесваше особено Летиан…
- Методите му бяха малко нездрави. – вмъкна той.
- … но се нуждая от някой, който да го замести и няма по-подходящ от теб.
- Знаеш, че предпочитам да съм на открито с войниците си.
- Знам, Ганаин, знам, но се нуждая от сигурност тук, в двореца. Моля те!
Ганаин помисли малко и после кимна в знак на съгласие:
- Добре! Но гвардията на Летиан за нищо не става, събираше си я от най-големите отрепки и престъпници, ще ги подменя с мои обучени войници.
Мориан грейна в щастлива усмивка, но Ганаин вдигна предупредително ръка:
- Отсега нататък искам да изпълнявате нарежданията ми, щом ще се грижа за сигурността на всички ви. През нощта ще се движим винаги по двама, през деня всеки от нас ще има охрана от поне четирима войника, това важи и за теб, Мориан!
Тя неохотно кимна, но разбираше, че мерките бяха необходими. Ганаин се усмихна:
- Подготвил съм войниците си дори за внезапен десант на жрици. Навремето в Умбра младите жрици доста се въодушевяваха да изпробват новите си умения, затова щитовете си имаха начин да се пазят от тях! – и той й показа две парчета восък и се ухили. – Идеални тапи за уши, нищо не чуваш с тях, дори заповедите на командира си!
Мориан се разсмя заедно с него, глътка свежест сред помрачнелия иначе ден.
Ганаин се появи отново вечерта, на лицето му играеше дяволита усмивка:
- Искаш ли да ти разкажа една забавна история?
Мориан вдигна уморен поглед от книжата на масата:
- Да чуем.
- Седят си значи Боада и Асоин заедно с хората си и чакат да падне нощта, за да нападнат поредния чифлик. – Ганаин обичаше да разказва с много подробности. – Изведнъж от гората се появяват мъж и жена на коне и щом ги виждат, жената почти се просълзява и казва “Данайци! Спасени сме!”. Не щеш ли обаче Боада разпознава в нейно лице Мира – прислужничката на Елис - която пък няма как да знае, че всъщност това не са данайци, а селенийци, облечени в данайски униформи. Следва кратка схватка, в която на Асоин се налага да убие някой и друг от своите, защото Мира е пуснала гласа си в действие…
- Принцесата не е била с тях – предположи Мориан, прекъсвайки го.
- Да – отговори Ганаин. – Тръгваме ли?
- Чий е този сплит? – попита Мориан докато оглеждаше Мира отблизо.
- Не е наш, не знам – сви рамене Боада. Асоин се намеси:
- Разпознавам го, на Ванел е…
- Ванел? – повдигна вежди Мориан.
- Тоест виконт Витанел, имат малко имение край брега, живее в семейния замък с родителите си и… сестра си. – допълни след кратка пауза Асоин. Мориан го изгледа косо:
- Не е време да се размекваш, Асоин! Единствен селенит в семейството ли е? Добре, време е да се научи да живее без родителите си. Ганаин, вземи Тиана с теб и се заемете. – усещайки умолителният поглед на Асоин добави. – Измъкнете момичето обаче.
Ганаин се подсмихна:
- Ако аз я спася от пожара, току-виж се влюбила в мен, нека Асоин отиде…
- Не! – отсече твърдо Мориан. – Знам специалното ти отношение към жриците, ще отидеш ти да се погрижиш за семейството на Ванел. Боада, Асоин, искам да придружите тази жрица и щита й до данайската граница, предайте ги на данайския граничния патрул, да ги правят какво искат, не е наш проблем. А ти, мила – обърна се тя към Мира – предай на Ванел, ако го срещнеш, че в Селения го грози смърт, няма да му простя предателството, ясно ми е, че той е помогнал в отвличането на принцесата. И ако пак се появиш на селенийска земя, ще ти отсека главата без да се церемоня, ясно?
Ганаин улови погледна на Реян и рече:
- Какво се чудиш… братко? Да не ти се случва да изгубиш жрицата си… както аз изгубих моята. Омитайте се докато не съм размислил!
Беше почти полунощ, когато всички се събраха в двореца, Ганаин отново се опита да бъде лаконичен:
- Изгорихме имението до основи, после настанихме момичето е един хан наблизо, тя си мисли, че сме приятели на Ванел и…
Мориан го прекъсна с махване на ръка и кимна към Боада:
- Предадохме ги на граничния патрул, казахме им че са жрица и щит, които са изгонени от селенийска територия…
- Добре – отново махна с ръка Мориан и се обърна към Морсий. – Някакви вести от Даная и посланик Корл?
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
празен пост за да кача темата нагоре
историята продължава в "Пурпурна есен"
* * *
Даная се мести на нов адрес:
http://www.geocities.com/new_danaia
историята продължава в "Пурпурна есен"
* * *
Даная се мести на нов адрес:
http://www.geocities.com/new_danaia
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.